28
Чет, Май
25 New Articles

Краят на китайското икономическо чудо

брой2 2013
Typography

Чжън ЮНЯН*

За начало, нека си припомним, как точно бяха постигнати високите темпове на китайския икономически растеж в миналото. Тук на първо място следва да отбележим, че, когато правителството на страната започна да осъществява политиката на реформи и отваряне към света, икономическият растеж се реализираше на фона на доста ниските тогавашни икономически показатели. А когато базовите обеми и мащаби не са особено големи, никак не е трудно да постигнеш високи темпове на растеж, поне на началния етап. Ако искаме да сме по-конкретни, можем да разгледаме този въпрос на три различни нива: на нивото на икономическа структура, на нивото на държавния модел и на нивото на политическите решения.

Трите равнища на проблемите

На структурно равнище, могат да се посочат такива фундаментални фактори като по-бързия прираст на работната сила в сравнение с този на неработещите (пенсионери и други), промените в икономическата структура (например, индустриализацията на селското стопанство) и акцентът върху отварянето (привличане на инвестиции и развитие на търговията). Въпросът за това, как точно тези фактори съдействат за икономическия растеж е анализиран достатъчно подробно в трудовете на редица известни икономисти и политолози, затова няма да се спирам на него. Важното в случая е, че от самото начало на политиката на реформи и отваряне на икономиката, всички тези фактори действаха в тясна обвързаност помежду си, усилвайки се взаимно. Без значение, дали става дума за метаморфозите на нивото на икономическата структура (например появата на работници мигранти) или за това, до какво е довело отварянето на икономиката (бързата индустриализация), тези полезни промени бяха обусловени именно от изобилието на евтина работна ръка. През онези години селските маси буквално заливаха трудовите пазари в градовете, особено в производствената сфера, и тъкмо това изобилие на работна ръка гарантира тогава бързите темпове на растеж на китайската икономика. През 1985 в селата живееха около 80% от цялото население на Китай, но през 2011 съотношението между селските и градските жители стана 50:50. През тези години многократно нарасна и технологичното равнище на китайската икономика. Не бива да забравяме обаче, че "големият скок" беше осъществен най-вече в приложната, а не в иновационна сфера. Както в китайските предприятия, така в тези със смесен капитал, се акцентираше върху практическото приложение и внедряване на технологиите, а не върху създаването на нови разработки. Тук въздействието също вървеше по няколко направления. На първо място, реформите ликвидираха някои отживелици от миналото, т.е. елементи на комунистическия строй, пречещи на икономическото развитие. Пример за това беше и новата договорна система, заменила остарялата система на колективните предприятия.

На второ място, реформите модернизираха или видоизмениха някои елементи на господстващия строй така, че те не само престанаха да пречат на икономическия растеж, а точно обратното - съдействаха за него. Така например, макар че държавните предприятия се запазиха, бяха променени механизмите за контрол и стимулиране. На трето място, в хода на реформите възникнаха нови елементи на икономическия модел, които не само ускориха, но и стабилизираха темповете на растежа. Пример за това е създаването на нова разделна данъчна система. В този смисъл, за 30 години реформи и отваряне на икономиката, промените засегнаха практически всяка сфера - от такива базови елементи на държавния строй като конституцията, правото и административното управление, до такива елементи на икономическата система, като данъчното облагане, финансовата система, банковата система и имущественото право. Именно тези промени, в тяхната съвкупност, формираха сегашния китайски икономически модел.

На равнището на политическите решения, основен фактор, стимулиращ растежа на китайската икономика, беше налагането, както в теорията, така и в практиката на кейнсианските идеи, допускащи регулирането на икономиката от държавата. И тук можем да очертаем няколко направления, в чиито рамки държавата оказва въздействие върху икономическия процес. На първо място, това са мащабните държавни инвестиции в инфраструктурата на страната, с други думи високият икономически ръст се поддържаше от инвестициите.

Вторият фактор е държавното регулиране на скоростта на икономическия растеж на макроикономическо ниво. Третият пък е използването на държавните предприятия като гаранти за бързия темп на икономически растеж. Вероятно мнозина биха възразили, че първите два фактора се използват масово и от правителствата на много други държави, което е истина, но използването на държавните предприятия като инструмент за гарантиране на бързия икономически растеж е фундаментална особеност на съвременен Китай. В средата на 90-те години на ХХ век, китайското правителство започна да прокарва политика под лозунга "да държим голямото и да пускаме малкото". Същността и беше, че големите държавни предприятия се обединяваха в корпорации, а по-малките се приватизираха. В крайна сметка, и едното, и другото се отрази благоприятно за поддържане високите темпове на икономически растеж. Когато, през 2008, започна финансовата криза, китайските държавни корпорации бяха използвани не само за преодоляването на последиците и, но и за да се запази и гарантира дотогавашната скорост на икономическото развитие. Така, за да се стимулира разширяването на икономическата им активност, в държавните предприятия бяха вложени гигантски средства.

Ето защо, когато днес се твърди, че Китай преминава от бързи към средни темпове на икономически растеж, това означава, че споменатите по-горе стимули вече не могат да гарантират досегашната скорост. Затова сме длъжни последователно да анализираме всяко от очертаните по-горе нива и да си изясним, какви реформи се налагат за да се възстанови предишната ефективност на въпросните фактори. Ако пък стигнем до извода, че това е невъзможно, ще трябва да открием нови фактори и стимули за бързо развитие.

Защо е толкова трудно да се запазят досегашните темпове на растеж

Защо е така? За начало, нека анализираме структурните елементи на икономическата система. Веднага става ясно, че тук Китай губи две от основните си предимства, а именно евтината работна сила и отличната си позиция в системата на глобалната икономика (активна търговия и мащабни инвестиции). Ако сравняваме китайската икономика с тези на развитите държави или страните с високо равнище на доходи, излиза, че Китай "е остарял, без да успее да забогатее достатъчно" и това е факт. Днес делът на работоспособните китайци в населението на страната е достигнал критичния праг. В момента 12% от жителите на страната са над 60-годишна възраст, а през 2050 делът им ще достигне 31%. С други думи, Китай губи евтината си работна ръка и това ще се отрази негативно както на вътрешния пазар, така и върху външноикономическата активност на страната. Ако работната сила поскъпва, рязко скача и себестойността на произвежданите стоки, което пък се отразява върху обема на вътрешните и външните инвестиции. Високата стойност на труда принуждава както вътрешните, така и външните инвеститори да пренасочат вниманието си към други държави и икономически системи, където работната ръка е по-евтина.

Дисбалансът в глобалната икономика е друг фактор, влияещ върху икономиката на Китай. Икономическата стагнация и финансовата криза са последици от този дисбаланс. От началото на провеждането на политиката на реформи и отваряне китайската икономическа система беше преориентирана към износа, в резултат от което стана силно зависима от обема на външната търговия и инвестициите, както и от обема на износа в САЩ и европейските страни. Последните няколко години обаче показват, че този модел е вече изчерпан. Финансовата криза принуди Америка и Европа да се върнат към протекционизма и е очевидно, че Китай не може да попречи на това. Това, че китайската политика на "придобиване на външни активи" се сблъсква в момента със значителни трудности е само един от многото тревожни сигнали. Друг важен момент е, че въпреки превръщането си във втората по ниво на икономическо развитие държава в света, Китай на практика си остава бедна страна. Истината е, че това е първият случай в човешката история, когато една бедна държава заема лидерски позиции на международната сцена. Поради това, в сферата на международната политика, Китай често се сблъсква със ситуация, когато нивото на възможностите му не отговаря на неговите амбиции. Всички тези фактори тласкат Китай към максимално бързо преориентиране на икономическата му система към покриване на вътрешното търсене.

Именно затова днес Пекин следва да пренареди акцентите в структурата на своята икономика. За която и да било държава обаче, подобен процес на "регулиране" на икономическата система би отнел прекалено много време. Подобен проблем впрочем съществува и в демографската политика: щом се утвърди определен демографски модел, той много трудно може да бъде променен за кратък период от време. Паралелно с развитието на обществото и икономиката, нарастват и разходите за раждането на деца, а все по-големият дял на жените с висше образование и по-широкото им ангажиране с една или друга професионална активност, също неумолимо водят до намаляване на раждаемостта. В някои големи китайски градове раждаемостта вече е много по-ниска, отколкото в развитите държави, затова ако Китай иска да гарантира стабилен прираст на населението, се налага много сериозно да преразгледа демографската си политика. Разбира се, в краткосрочна политика съществуват определени решения, които могат да помогнат да се избегне кризата с работната ръка, например като се повиши възрастта за пенсиониране. В дългосрочна перспектива обаче, преразглеждането на политиката за ограничаване на раждаемостта е неизбежна.

В същото време, връщането към балансираната икономическа система в рамките на целия свят е възможно само ако всяка отделна държава полага усилия за това. Експортно-импортната търговия продължава да играе основна роля за поддържането на цялата китайска икономическа система. Факт е, че американските и европейските пазари значително се свиха. Но, тъй като отношенията на китайската икономика с икономическите системи на САЩ и Европа имат взаимозависим характер, Китай, в определена степен, ще може и занапред да разчита на западните пазари. Намаляването на зависимостта му от тези пазари е постепенен и бавен процес. Едновременно с това, Китай увеличава обемите на експортно-импортната търговия с развиващите се държави, но и развитието на това направление ще изисква доста време. Тоест, може да се каже, че китайците ще могат да удържат на повърхността експортно-ориентираната си икономическа система, но тя едва ли някога ще може да съдейства толкова ефективно за икономическия растеж на страната, както беше в миналото. Максимумът, който може да се постигне в това отношение, е осигуряване на средни темпове на икономически растеж.

Урбанизацията, като единствена движеща сила на икономическия растеж

На структурно равнище, единствената надежда на Китай за запазване високите темпове на растеж е урбанизацията. Както е известно, ключов фактор за икономическия растеж е гарантирането на рационална циркулация на пазара на производствените фактори (човешки ресурси, технологии и капитали). През последните трийсет години високата производителност на труда се гарантираше от циркулацията на производствените фактори между държавните и частните предприятия, както и между външните и вътрешните пазари. Повишавайки текучеството на капитали и работна сила между града и селото, урбанизацията може в бъдеще отново да повиши производителността на труда. А това означава, че ако бъдат реализирани съответните реформи, ускоряването на урбанизацията или появата на нови нейни форми ще се превърне в нов стимул за икономическия растеж. Подобна стъпка обаче изисква наистина мащабни реформи.

Тук е мястото да подчертаем и ролята на технологичните иновации. На тази тема традиционно се отделя голямо внимание, затова не мисля, че в рамките на настоящата статия има смисъл да доказвам, колко важно е това. Но, формирането на сектора на иновационните технологии изисква много време. Затова, в течение на доста продължителен период, растежът на китайската икономика ще продължи да се основава на практическото приложение на технологиите, а не на иновациите. Това съвсем не означава, че Китай не придава нужното значение на иновациите или, че не се нуждае от тях: подобна ситуация е възможна само, защото иновациите все още са непостижима мечта за Китай. Развитието на китайския технологически сектор най-вероятно ще следва модела на Япония или Южна Корея, т.е. ще се акцентира върху приложните технологии, но в същото време ще се осъществява модернизация или въвеждане на иновационни елементи в някои отделни области. Вероятността Китай да се развива по западния иновационен модел, т.е. залагайки на създаването на нови, уникални разработки, е изключително малка.

Ако говорим за политическата сфера, тук възможностите на кейнсианството също изглеждат вече изчерпани. През последните 30 години мащабното капитално строителство беше огромен стимул за бързия икономически растеж, но времето му вече отмина. Без значение, дали става дума за крайбрежните райони или за вътрешен Китай, капиталното строителство на практика, вече е достигнало логическия си завършек. Ако го сравним с този в развитите държави, китайският сектор на инфраструктурното строителства е пренаситен от инвестиции. Примерите за това са навсякъде: постоянно се строят нови мостове, автомагистрали и пристанищни терминали, после ги събарят и всичко започва наново. Несъмнено това оказва благоприятно въздействие върху БВП, но по отношение на човешките ресурси, капиталите или (което е най-важното) невъзобновяемите природни ресурси, става дума за невероятно прахосничество, което, на всичкото отгоре, въобще не помага на икономическия растеж. В същото време едва ли може да се продължи по пътя на простото разширяване на държавните предприятия: през последните няколко години тази политика вече доведе до крайно негативни последици. На практика, днес държавните предприятия контролират пространството, което би трябвало да принадлежи на частните компании, поради което развитието на частният сектор, където много остро се усеща недостигът на инвестиции и необходимите за развитието му фондове, става все по-трудно.

Разбира се, всичко това не означава, че инвестициите в инфраструктурно строителство вече са съвършено ненужни. Въпреки че в много райони на страната този сектор е пренаситен с пари, в Западен Китай все още има пространство за развитие. Само че обемите на инвестициите са тясно свързани с икономическата активност: обемите на възможните инвестиции в западните китайски райони пряко зависят от мащабите на местната икономическа активност. От друга страна възможността за евентуална промяна на икономическата ситуация в Западен Китай се определя най-вече от пазара и макар че държавата може да изиграе определена роля в това отношение, тя няма да е решаваща.

В бъдеще в основна сфера за инвестиране на капитали ще се превърне обществото. Тук нещата са прости: в Китай никога не са инвестирали достатъчно средства в социалната сфера. Страната едва сега започва да инвестира в социална политика и изграждането на социална инфраструктура (включително училища и болници) все още изисква големи капиталовложения. Така например, още много може да се желае по отношение на сградите и учебните комплекси на училищата и детските градини. При положение, че Китай вече се сблъсква с проблема на застаряването, многократно нараства значението на болничната и социалната помощ за възрастните членове на обществото и тук също са нужни мащабни инвестиции.Следва да сме наясно обаче, че макар инвестирането на средства в социалната сфера може да окаже косвено положително въздействие върху икономическия растеж, особено ако се върви към формирането на общество на потреблението, социалните инвестиции не са в състояние, сами по себе си, нито да гарантират високи темпове на икономическия растеж, нито пък да се превърнат в нови фактори за него.

Следва да се обърне внимание и на ситуацията, създала се през последните години в сферата на научно-техническата политика. Ако Китай си поставя задачата да повиши качеството на икономиката и да осъществи прехода от количествена към качествена икономика, науката и техниката се превръщат в решаващ фактор, затова следва значително да се разширят инвестициите в тази сфера. В случая обаче, въпросът е друг: доколко жизнеспособна е съществуващата система на държавно финансиране на иновационните разработки? Как става това обикновено? Страната натрупва значителни капитали, след което ги инвестира в научно-технически иновации. Адресати на тази подкрепа обаче са държавните научно-изследователски институции, а не частните изследователски центрове. Но макар че в рамките на създалата се в Китай ситуация отговорността за създаването на иновации се поема от държавните структури, това съвсем не означава, че частните компании не могат да създават иновационни технологии. Истината е, че в тази сфера частните компании едва ли отстъпват на колегите си от държавния сектор. Затова при разпределянето на държавните инвестиции задължително следва част от средствата да се насочват и към частните компании. Просперитетът на икономическите системи на Япония, Южна Корея и Тайван донякъде се дължи именно на подкрепата за иновационната активност на частните предприятия. Ако Китай и занапред продължи да отделя цялото си внимание на държавните научно-изследователски структури, без да обръща внимание на частните инициативи, това не само ще подреже крилата на иновационната дейност, но и може да доведе до превръщането на държавните научно-иследователски институти в привилегировани групи, за които иновациите ще станат просто средства за реализация на тясноведомствените им интереси. Ако нещата действително се развият по този начин, рано или късно техническите иновации ще се превърнат в елементарен икономически „балон”. В същото време, не бива да забравяме, че развитието на частния сектор е много важно в дългосрочна перспектива: ако в Китай така и не се формира истински частен сектор, дисбалансът в националната икономика ще се запази задълго.

 

* Авторът е директор на Института за Източна Азия към Сингапурския университет

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020