28
Чет, Май
25 New Articles

Проблемите пред новата световна суперсила

брой2 2013
Typography

Според мнозина анализатори, китайската икономика постепенно но неотклонно се доближава до модела на т.нар. „островна държава”, т.е. на икономическа система, чиято зависимост от вноса на суровини е близка да критичната. Пример за подобна система са икономиките на Япония и Южна Корея, а в исторически план за такава може да се приеме и британската икономика в периода, когато страната все още е могъша индустриална държава и залага най-вече на износа.

Без съмнение, в момента зависимостта на Китай от износа, далеч не е толкова голяма като тази на Япония например. Китайците разполагат с доста значителни собствени ресурси. С всяка изминала година обаче, потребностите им от суровини нарастват, при това значително. Така, с ръста на благосъстоянието на населението се увеличава и нуждата от хранителни стоки, особено на месо и риба, а с развитието на автомобилостроенето - на петролни продукти. Докато в миналото Китай осигуряваше с ресурси не само собствената си икономика, но и някои от съседните, след 1993 (т.е. след мащабната активизация на производството и външната търговия) страната премина от групата на доставчиците на енергоносители към тази на вносителите на петрол, като след 2003 по този показател тя е на второ място в света след САЩ.

Територията на Китай, който е сред най-големите по площ държави в света, определено впечатлява, но около половината от нея са рядконаселени плата, като Тибет, или пустинни райони, като Гоби или Таримската низина, условията за живот в които са твърде трудни. Най-ефективната икономическа зона на Китай се формира от източните, както и от северо- и югоизточните крайморски провинции с мек климат, високи добиви на продоволствени култури и ниски разходи за индустриалното производство. Именно в тези провинции, населени предимно с представители на ханското етническо мнозинство, живее основната част от китайското население.

Външната търговия на Китай

Днес Китай е индустриален лидер на глобалната икономика и най-големия износител на стоки в света. Според официоза "Жънмин жъбао", през август 2012 китайският износ е достигнал 173,31 млрд. долара, т.е. с 24,5% повече, отколкото през август 2011. През първите осем месеца на 2013 съвкупния външнотърговски оборот на страната е достигнал 2,35 трилиона долара, нараствайки с 25%, в сравнение със същия период на 2010.

Следва да отбележим също, че по данни на South China Service Group, 185 от 200-те най-големи китайски корпорации-износители са разположени в източните провинции на страната, т.е. в непосредствена близост с най-големите и пристанищни центрове.

Основните търговски партньори на Китай са САЩ, ЕС и Япония, на които се пада над половината от китайския износ. Както е известно обаче, именно тези три икономики са основния генератор на глобалната криза. Тяхната задлъжнялост (както вътрешната, така и външната) е огромна и продължава да нараства. По принцип, сред най-ефективните средства за ограничаване на задлъжнялостта е съкращаването на държавните разходи (най-вече за отбрана), а също на тези за работни заплати и социални програми. Но, ако САЩ доказаха, че могат успешно да съкратят държавните и социалните разходи, очевидно е, че това не се отнася за техните оръжейни програми. Последното обстоятелство няма как да не съдейства за повишаване агресивността на американската външна политика, принуждавайки Белия дом да търси източници на приходи в чужбина, включително използвайки за целта военна сила. Илюстрация за това са и последните събития в мюсюлманския свят.
От друга страна, значителната вероятност за понижаване жизненото равнище на населението на САЩ, ЕС и Япония в периода до 2020 означава, че Китай е обречен да се сблъска с рязък спад на приходите си от износа. Така, според говорителя на китайското министерство на търговията Шън Данян: "Днес основен фактор, сдържащ развитието на търговията ни, е рязкото намаляване на износа за държавите от ЕС. Очакваме влошаване на външнотърговската ситуация през втората половина на 2012, както и през 2013, предвид задълбочаването на дълговата криза и забавянето на темповете на растеж на глобалната икономика, което сериозно затруднява постигането на плануваните от нас нива на износа и вноса".

На свой ред, бившият китайски зам. министър на търговия Вей Цзянго прогнозира, че най-лошото тепърва предстои, посочвайки, че: "обемът на поръчките за Коледа е по-малък от обичайния, а именно поръчките на новогодишни подаръци носят най-големи печалби на производителите". Според него, китайското правителство трябва бързо да намали износните мита, увеличавайки паралелно с това държавната подкрепа за компаниите, стремящи се да овладеят нови пазари, най-вече в Русия, Бразилия и държавите от Югоизточна Азия. В момента на тези държави се пада едва 20% от общия обем на китайския износ.

Правителството в Пекин очевидно е готово да помогне на своите търговски партньори да запазят финансовата си стабилност. Така, в началото на ноември 2012 председателят на комитета по валутно-финансовата политика на Китайската Централна банка Ли Даокуй обяви, че страната би могла да отпусне на ЕС заем от 100 млрд. долара, но срещу това ще иска определени привилегии от Брюксел. "Искаме да помогнем, но не сме благотворителна организация" - заяви високопоставен чиновик на банката пред Reuters.

За начало, Китай би искал да ускори включването на юана във т.нар. "валутна кошница" (т.нар. Специални права на тираж - SDR), в която днес влизат четири валути: доларът, еврото, йената и британската лира. "Длъжни сме да разширим използването на SDR от МВФ, т.е. да реформираме валутната кошница" - заяви преди време на европейските си партньори и президентът на Китай Ху Цзинтао. Новата по-важна роля на юана обаче съществено би ограничила възможностите на САЩ и ЕС. Неслучайно, в отговор на китайското предложение, директорът на МВФ Кристин Лагард отбеляза, че сега не е най-доброто време за промени във валутната кошница. Освен това, Пекин няма нищо против да подобри статута си в Световната търговска организация (СТО), което би затруднило налагането на санкции от ЕС срещу Китай, заради неговата "непазарна икономика".

Накрая, на провелите се през септември 2012 в Брюксел преговори в рамките на срещата на върха ЕС-Китай, китайския премиер Ван Цзябао поиска отмяна на ембаргото върху оръжейните доставки за страната му, наложено след събитията на площад Тянанмън през 1989, както и да бъдат премахнати митата за редица китайски стоки. Между другото, следва да отбележим, че евентуална китайска помощ, дори ако бъде оказана без каквито и да било предварителни условия, може само да забави икономическата криза в западния свят. Решението на европейските проблеми следва да има системен характер, иначе опитите за "закърпване" на финансовите "дупки" на ЕС с китайски пари няма да имат реален ефект.

Тоест, ако в близко бъдеще финансовата ситуация в ЕС, САЩ и Япония не се подобри, Китай, на първо място, ще бъде принуден да търси нови външни пласментни пазари и да развива търговията с алтернативни партньори (Латинска Америка, Русия, Африка и т.н.), а, на второ, да увеличи вместимостта на вътрешния си пазар. Китайската външна търговия с основните партньори на страната (и не само с тях) се осъществява предимно по море. Така маршрутите за доставка на китайски стоки, например за Европа, започват от пристанишата по източното китайско крайбрежие, минават през Малакския пролив, пресичат Индийския океан и, през Червено море и Суецкия канал, стигат до Средиземно море, откъдето корабите се насочват към европейските пристанища.

Основни доставчици на петрол за Китай са държавите от Близкия Изток: Саудитска Арабия, Иран, Судан и други, както и Ангола. По данни на Reuters, до 2015 китайският петролен внос ше нарасне с 10%, покривайки 65% от потребностите на страната. Китайското правителство полага сериозни усилия за диверсификация на енергоносителите. Както вече споменах, основният маршрут за доставката на близкоизточния петрол в Китай е т.нар. "Перлена огърлица", минаваща през Персийския залив, Индийския океан, Малакския пролив и Южнокитайско море. Военноморският контрол над този маршрут е изключително важен за Пекин, но засега той се осъществява от американския военен флот и неговите ударни съединения от самолетоносачи и други бойни кораби. Тоест, външнотърговските проблеми на Китай са много тясно свързани с неговите военностратегически проблеми.

Външнополитическите проблеми

Основен външнополитически проблем на Пекин е, че има противници, които биха искали да маргинализират страната, превръщайки я във второстепенен фактор в световната геополитика. Разбира се, тези държави просто следват собствените си интереси (както икономически, така и политически). Основен външнополитически противник на Китай са Съединените щати. По-голямата част от китайския елит е съвършено наясно с това, затова не вижда перспектива в такива проекти като този за Г-2 (или "Кимерика"), периодично лансирани от Вашингтон.

Какви са интересите на САЩ и съюзниците им по отношение на Китай? Преди да отговоря на този въпрос, ще си позволя да отбележа, че доминиращата сред западния елит идея за световния ред и мястото на Китай в него е доста проста. Тя изисква над милиард, "червени" китайци да продължат да произвеждат материални блага за Запада срещу 200 долара месечно. Както е известно, днес основната част от населението в развитите западни държави е заета в сферата на услугите, където получава поне десет пъти повече, а за по-нископлатената работа обикновено се ангажират работници-имигранти.

В този смисъл, интересите на САЩ, като военно-политически лидер на Запада, изискват реализацията на споменатата по-горе идея и гарантирането на стабилното функциониране на така формиралия се световен ред. В този смисъл, няма как да не пораждат недоумение някои събития от последните години, за които споменах по-горе. Например предложението на китайския премиер Ван Цзябао за отмяна на ембаргото за доставка за западно въоръжение за страната му, или пък това за включване на юана във валутната кошница, срещу оказване на финансова подкрепа за ЕС. Този опит на милиард и половина "червени" китайци да се интегрират в т.нар. "златен милиард" изглежда потресаващо наивен, макар че на Запад ги възприемат по-скоро като нагли.

Задачата на САЩ е да установят военен, политически, икономически и идеологически контрол над Китай. Той трябва да гарантира, че китайците ще продължат да произвеждат, продавайки половината от произведеното от тях в западните държави, срещу долари, печатани без каквото и да било реално покритие от американския Федерален резерв, като в същото време признаят доминираща роля на САЩ в света.

Способите и методите за осъществяване на контрол над Китай от страна на САЩ са различни, като по-долу ще се опитам да очертая някои политически възможности, с които разполага Вашингтон.

Основната политическа цел на САЩ по отношение на Китай е поставянето на тази страна в максимална международна изолация, формиране на враждебно настроено обкръжение по периметъра на китайските граници и създаване на военно-политически антикитайски блок. Всичко това се реализира в момента в рамките на новата американска доктрина за "връщането на САЩ в Азия".

В гръбнак на този бъдещ (или вече съществуващ?) антикитайски блок следва да се превърнат САЩ и съюзниците им от НАТО, а също Австралия (където ще бъдат дислоцирани редица нови американски бази) и Япония. Освен това Вашингтон работи активно за привличането към този блок на Индия. Както е известно, тази страна има стари противоречия с Китай, които периодично водят до дипломатически сблъсъци и дори до гранични конфликти. Освен това Индия е част от "ядрения клуб", реализира собствена космическа програма, притежава развита научна база и има нелоши перспективи да измести Китай от икономическата ниша, която той заема сега.

САЩ поддържат приятелски отношения и с редица държави от Югоизточна Азия, които имат спорове с китайците в Южнокитайско море и се опасяват от нарастването на китайската военна мощ в региона. В момента, Вашингтон усилено работи за установяване на военно-стратегическо партньорство с Виетнем. В тази връзка си струва да цитираме твърдението на тогавашния държавен секретар по отбраната Леон Панета от лятото на 2012, че: "Достъпът на американските военни кораби до този обект (залива Камран - б.а.) е ключов компонент в нашите отношения и тук виждаме огромен потенциал за сътрудничество. Сътрудничеството с такива партньори, като Виетнам, и използването на заливи, като този, става изключително важно, предвид решението на САЩ да прехвърлят корабите и радиолокационните си станции в Тихоокеанския регион". Както е известно, заливът Камран е сред най-важните стратегически пунктове за контрол над Югоизточна Азия.

Тъй като Китай става все по-зависим от петролния внос, едно от средствата за политически контрол над този внос от страна на САЩ е налагането в държавите-износители на петрол на проамерикански режими или пък създаването в тях на политическа нестабилност. Отлична илюстрация в това отношение са събитията в Судан.

Както е известно, след 1999 китайците инвестираха в тази изостанала африканска държава над 15 млрд. долара. През 2006 Судан се превърна в четвъртия най-голям износител на петрол за Китай. През същата година Китай изпревари Япония и стана втория най-голям вносител на петрол в света след САЩ. Суданските петролни находища са съсредоточени предимно в южната част на страната, откъдето петролът се пренася по тръбопроводи до морските терминали в Северен Судан. Затова, както посочва американският геополитически анализатор Фредерик Уйлям Енгдал, правителството на САЩ дълго време финансираше южносуданските сепаратисти и открито подкрепи резултатите от референдува през 2011 за отделянето на богатата на петрол южна част на страната.

Антикитайската насоченост на американската политика, която напоследък придоби съвършено ясни очертания, не е свързана с някакъв стремеж на Вашингтон да промени радикално съществуващия световен ред, да влезе в открит военен конфликт с Пекин или да осъществи тоталната декомунизация и демократизация на Китай. Няма нищо подобно. Точно напротив, правителството на САЩ се обявява за съхраняването на сегашното статукво (в което обаче не се вписват отделни режими, които Държавният департамент определя като "държави-парии"), формирало се след разпадането на Съветския съюз, като упорито се стреми да поеме в неговите рамки ролята на "световен полицай".

Според Белия дом, проблем за световния ред и сигурността на планетата представлява именно Китай и някои негови действия, целящи постигането на по-голяма самостоятелност и влияние - например, очевидният стремеж на Пекин да защити маршрутите на петролните доставки за страната и, на първо място, т.нар. "Перлена огърлица". За да го постигнат китайците се нуждаят от редица военни бази, бази за снабдяване и опорни пунктове, разположени по пътя на петролните супертанкери. Именно това е и една от целите на споразуменията между Китай и Пакистан (за пристанището Гуадар), Шри Ланка (базата Хамбантонта), Бангладеш (Читагонг) и т.н.

Военно-стратегическите проблеми

Воено-стратегическите задачи на Китай, до голяма степен се обуславят от потребностите на неговата външноикономическа активност и външнополитическите му проблеми. Впрочем, как би могла да изглежда взаимната обвързаност между военната мощ, външната търговия и външната политика? Например, ако дадена нация е зависима от морските доставки на ресурси, очевидно, че в основно направление на нейната военна политика ще се превърне развитието на военноморските и сили.

Ако морските маршрути на вноса на енергоносители са прекалено дълги, в такъв случай съответната страна ще трябва да се погрижи за изграждането на флот от самолетоносачи, външни военноморски бази и пунктове за снабдяване. Именно по този път е принуден да върви Китай в момента, тъй като икономиката му все повече придобива характерните черти на "островна".

Япония, която е класическа "островна икономика" решава въпроса за безопасността на морския си транзит, разчитайки на военното покровителство на САЩ. Естествено, срещу това японците са принудени да правят редица отстъпки на Вашингтон както в политическата, така и в икономическата сфера. Това не се харесва на мнозина в Токио, но е естествена последица от катастрофата на Япония във Втората световна война.

Наскоро Китай приключи изграждането на първия си самолетоносач "Ляонин" (на базата на недовършения съветски самолетоносач "Варяг"). Само два месеца след това знаменателно събитие, на 21 ноември 2012, шефът на Китайската държавна корабостроителна корпорация Ху Вънмин обяви: "Следва да разширяваме собствените си разработки и мощностите за производство на въоръжения и оборудване, така че да компенсираме сегашния им недостиг и самостоятелно да изграждаме следващите си самолетоносачи".

Разбира се, думите му не следва да се възприемат като обявяване на война, те просто са декларация на намерения. Само че, ако китайските военноморски сили действително поемат по пътя на развитие, очертан от Ху Вънмин, военният сблъсък между Китай и САЩ изглежда неминуем. Според някои анализатори той може да стане факт към 2020, когато китайските военноморски сили със сигурност няма да са достигнали максималната си възможна боеспособност. Между другото, 2020 доста често се споменава в изявленията на редица американски официални лица.

Всъщност, с какви проблеми би се сблъскал Пекин, ако действително реши да отправи открито предизвикателство на САЩ в борбата за контрол над морския петролен транзит към Китай?

На първо място, изграждането на самолетоносачи и на помощни кораби е изключително скъпо. Така, последният засега американски самолетоносач "Джордж У. Буш" (влязъл в експлоатация през 2009) струваше на данъкоплатците 6,2 млрд. долара, което се равнява на 10% от целия военен бюджет на Франция например, която е на пето място в света по този показател. Тук е мястото да напомня и, че изграждането на американския самолетоносач от ново поколение "Джералд Форд" се оценява на 8,1 млрд. долара, без до броим 2,4 млрд. долара, изразходвани за научно-изследователските и опитно-конструкторски работи при проектирането му. Без съмнение, реалната стойност на този суперкораб ще бъде доста по-висока.

Никой не спори, че китайците се сдобиха с огромно количество долари, изнасяйки продукцията си в САЩ и ЕС. Затова строежът на самолетоносачи може да се окаже добра инвестиция за Пекин. Има обаче едно "но". Американският Федерален резерв емитира валута, която вече над сто години се приема безпроблемно от търговците по света. От друга страна, резултатите от управлението на президента Буш-младши показаха, че военните разходи могат да застрашат дори икономиката на най-могъщата държава на планетата, и то в изключително кратки срокове.

На второ място, САЩ строят самолетоносачи от двайсетте години на миналия век насам, т.е. натрупали са огромен опит в това отношение, особено що се отнася до обучението и подготовката на личния състав. Както правилно посочва Джордж Фридман от Агенция "Стратфор": "За обучаването на адмирали и офицери, способни да командват ударни групи от самолетоносачи, са необходими поколения. А тъй като китайците никога не са разполагали с ударни групи от самолетоносачи, те никога не са имали и адмирали и офицери, способни да ги командват".

Като цяло, ситуацията в отношенията между САЩ и Китай доста наподобява тази между САЩ и Япония през първата половина на ХХ век. Тук е мястото да напомня, че правителството на САЩ е в състояние да създава колосални проблеми на противниците си. Известно е, как американския комодор Пери сключва договора за свободна търговия с Япония през ХІХ век. Известно е също, защо британският и американският капитали финансират модернизацията на страната и изграждането на японския военен флот. Сред основните причини да го направят е елиминирането на Русия, което и става след Руско-японската война и битката при Цушима през 1905. Не бива да забравяме обаче и какво се случва след това, когато създаданият с британска и американска подкрепа японски флот се обръща срещу създателите си. Опирайки се ресурсите на окупирания от нея континентален Китай, Япония се оказва способна не само да се изправи срещу британско-американската мощ в Тихия океан, но има и реални шансове да разгроми бившите си съюзници. Според немалко историци, без атомната бомба (и без помощта на Москва, чиято сухопътна армия окупира Северен Китай) САЩ едва ли биха се справили лесно с Япония. Така или иначе, но след използването и през август 1945 отношенията между бившите смъртни врагове се променят драматично.

Точно както и по отношение на Япония, Вашингтон немалко съдейства и за възхода и развитието на Китай. Достатъчно е да си примним ролята на западния капитал, като цяло, и на американския, в частност, за китайския икономически подем и превръщането на страната в сегашната суперсила. Разбира се, навремето САЩ и ЕС решиха да отворят пазарите си за китайските стоки, ръководейки се от чисто меркантилистки съображения. Впрочем, следвайки пак тези съображения, те успешно задушиха собствената си индустрия.

Какъв коз обаче може да извади днес Вашингтон против Китай и дали той ще се окаже също толкова ефективен като "атомния", използван срещу Япония през август 1945? В тази връзка си струва да припомним периодичните, граничещи с истерията, изблици на американския държавен департамент във връзка със севернокорейския ядрен арсенал. Но, докато възможностите на този арсенал са доста съмнителни, китайските междуконтинентални ядрени ракети са съвсем реални. Впрочем, това не е проблем на Китай, а на САЩ и НАТО.

И така, самостоятелното изграждане на флот от самолетоносачи, който да може да си съперничи с американския, предприето от Китай, развитието на логистичната инфраструктура, която да гарантира действията му в открито море, както и създаването на мрежа от военноморски бази и пунктове за снабдяване неминуемо би трябвало да доведе до военен сблъсък между Китай и САЩ. В същото време, включването на Пекин във военната надпревара с Вашингтон може да му донесе много сериозни икономически проблеми и да доведе до обедняването на китайската нация. В тази връзка не бива да забравяме, че Федералният резерв на САЩ все още емитира световната валута, което дава на Америка изключително предимство в битката и с всеки икономически конкурент.

Макар че Китай е в правото си да строи собствен флот от самолетоносачи, оръжейната надпревара с държавата, върху търговията с която се крепи китайското икономическо благополучие в момента, изглежда най-малкото неразумно. Тоест, излиза, че Пекин няма изход и едва ли може да се освободи от сегашната си обвързаност със Запада. Всъщност, истината е по-различна.

Проблемите, свързани с вътрешнополитическата стабилност

Основният проблем, касаещ вътрешнополитическата стабилност на Китай, е неговата етническа хетерогенност. В същото време обаче, за разлика от други многонационални държави, за Китай е характерно наличието на т.нар. "осова нация", а именни ханската (т.е. етническите китайци). Това обстоятелство е фактор, заздравяващ китайската държавност.

Какво прави днес китайското ръководство за укрепване териториалната цялост на страната? На първо място, стреми се да увеличи дела на ханците в населението на периферните исторически области като Манджурия (Дунбей), Вътрешна Монголия, Синцзян и Тибет (в Южен Китай ханците доминират от най-древни времена). Така например, ако през 1959 уйгурите са били 70% от населението на Синцзян, през 2000 делът им (независимо от нарастване на техния абсолютен брой) е паднал до 45,2%. В същото време, делът на ханското население е достигнал 40,6%. Подобни промени са налице не само в Синцзян-уйгурския автономен район, но и в други исторически провинции. Така, през 2000 година ханците вече са доминиращо мнозинство (79,2%) във Вътрешна Монголия, докато етническите монголци са едва 17,1%. Най-голяма обаче е промяната в етническия състав на Манджурия, където етническите китайци нямат право да се заселват чак до края на ХІХ век. През 2000, делът на манджурите в нея е около 12%, докато този на ханците надхвърля 85%.

Малко по-различна е ситуацията в Тибетския автономен район (част от историческия Тибет), където през 2000 са живели 2,41 млн. тибетци (91,2%) и едва 155 хил. ханци (5,9%). Това обаче се обяснява с факта, че Тибет е високопланинска област с изключително сурови природни условия, животът в която изисква продължителна аклиматизация и наличието на сериозни икономически и други стимули за китайските заселници. Все пак, и там броят на ханците бавно но неотклонно нараства.

Тази специфична ситуация обяснява и силния интерес на американския Държавен департамент (и на специалните служби на САЩ, разбира се) именно към Тибет, към местното сепаратистко движение и към съдбата на тибетския духовен водач Далай лама. Освен това Тибетският автономен район граничи с Индия, чиито отношения с Китай са доста напрегнати, като понякога се стига и до гранични конфликти. Ето защо за китайците е важно да разполагат с Тибет, в качеството му на трудно преодолим естествен буфер между Индия и вътрешните китайски области. Откъдето пък следва, че т.нар. "тибетски въпрос" би могъл да разчита на успешно решение, само ако Тибет престане да привлича вниманието на една или друга достатъчно могъща външна сила, целяща да провокира разпадането на китайската държава и да спечели от това.

Освен традиционните етнически проблеми, присъщи на всяка многонационална държава, Китай се сблъсква и с тези, породени от реалното или мнимо нарушаване на човешките права, повечето от които съзнателно се преекспонират от западните правителства и от неправителствените организации по света. Характерен пример за това е въпросът за дейността на т.нар. секта Фалун Дафа, който постоянно се повдига на Запад и най-вече в САЩ.

Някои изводи

Настоящата статия не претендира да бъде пълен и всеобхватен анализ на проблемите, пред които е изправен днешен Китай. Въпреки това, поставените в нея въпроси позволяват да направим някои изводи и да осмислим перспективите пред тази страна в най-близко бъдеще.

Струва ми се, че сновният проблем пред Китай би могъл да се изчерпи с една дума и тя е "Западът", или по-точно САЩ и ЕС. Но тъй като във военно-политически план, ЕС продължава да се намира в подчинено положение спрямо Вашингтон, можем да приемем, че източник на много от изброените по-горе проблеми, с който се сблъскват китайците, е най-вече стратегията на Белия дом. Мнозина биха възразили, че след като САЩ и Китай са толкова силно взаимозависими в икономическата сфера, те няма как да бъдат антагонисти в политическата, а по-скоро са обречени да бъдат партньори и дори стратегически съюзници. Неслучайно някои влиятелни американски стратези се обявяват за радикално подобряване на връзките между Китай и САЩ. Така например, Хенри Кисинджър заяви в британския „Индипендънт”, че бъдещият глобален световен ред ще зависи от характера на китайско-американското взаимодействие и предложи на новото поколение американски политици да градят отношенията с Пекин въз основа на визията за общата съдба, т.е. по модела на трансатлантическото взаимодействие след Втората световна война. Не чак толкова отдавна администрацията на Обама предлагаше на китайското ръководство да споделят бремето на отговорността за световния ред в рамките на проекта за Г-2. Защо обаче отношенията между двете велики държави не се развиват в тази посока? Отговорът е прост и е свързан с това, че за САЩ в света има само една велика сила и това са самите те. Както посочва китайският генерал Ван Хайюн, Вашингтон продължава да се придържа към едностранен подход в международните отношения. Сблъсъкът на интереси и противоречията между САЩ и Китай ще продължат още дълго време. Затова твърденията, че Вашингтон и Пекин могат съвместно на управляват света, нямат реално основание. Китай очевидно не е склонен да ослабва връзките си със своите стратегически партньори, както и с широк кръг развиващи се държави.

Ако САЩ действително се стремят да станат стратегически партньор на Китай, те не биха снабдявали Тайван с оръжие, нито пък щяха да подкрепят тибетските сепаратисти. Разбира се, не може да се твърди, че Китай не печели от сътрудничеството си със Запада. Доколкото ЕС и САЩ емитират валута, която (поне засега) се приема безпроблемно от целия свят, търговията с тях е от полза за Пекин. Проблемът е, че сегашното финансово състояние на западните държави никак не е стабилно и липсват гаранции, че правителствата им ще могат да балансира бюджетите си. Впрочем, дори ако тези бюджети бъдат балансирани, това вероятно ще е за сметка на понижената покупателно способност на населението в Европа и САЩ, което пък означава значително намаляване на обема на китайския износ.

Между другото, понижаването на покупателната способност на населението в развитите западни държави поставя под въпрос и руските енергийни доставки за Европа. Тоест, така очертаващата се глобална икономическа ситуация обективно тласка Пекин и Москва един към друг. Китай се нуждае от все повече енергоносители, а последните представляват основната експортна стока на Русия. Тоест, в ключова категория на политическата и икономическа стратегия на Пекин може да се превърне диверсификацияга на експортните пазари, маршрутите и източниците на доставки на суровини.

Без съмнение, превозите по море са по-евтини от тези с влак например. Това обаче не означава, че железопътните магистрали, свързващи Източна Азия и Европа, нямат перспектива. Идеята за т.нар. "Нов Път на коприната" е съвсем реална, особено ако с нея се ангажира и Русия. Китайските опити тя да бъде заобиколена при осъществяването на този проект нямат особени шансове. Освен това, Пекин вече активизира търсенето на нови пазари за пласмент на китайската продукция. Така, на миналогодишното общонационално съвещание по проблемите на вноса и износа, китайския зам. министър на търговията Чжун Шан подчерта, че страната е прекалено силно зависима от търговията си с Европа и САЩ, докато мащабите на тази с развиващите се страни не са особено големи. Според него, в бъдеще китайските приоритети в тази сфера ще включват нарастване на търговията с около 30 държави с разширяващи се пазари, като Индия, ЮАР, част от арабските държави, както и страните, разполагащи с големи ресурси и важни стратегически позиции в света.

В резултат от стремителното развитие на китайската индустрия, тече активен процес на урбанизация на населението на страната. Китай се нуждае от все повече енергоносители и други суровини. А това означава, че китайските корпорации са заинтересовани от включването си в икономическото развитие на руския Далечен Изток и Сибир, както и от съвместното с Русия развитие на различни космически проекти и изграждането на атомни електроцентрали. За укрепване сигурността на Китай би могло да допринесе и задълбочаването на военно-техническото сътрудничество с Москва. Както е известно, през лятото на 2012 ЕС за пореден път ясно даде на Пекин да разбере, че не може да разчита да получи правото да купува челни европейски военни технологии срещу евентуална китайска финансова подкрепа за Евросъюза. Това е обяснимо, тъй като в момента само превъзходството на НАТО (или по-скоро на САЩ) във военната сфера гарантира съхраняването на водещите позиции на Запада в света и той, естествено, няма никакво намерение да се лишава от това предимство.

Какво реално предприема в момента Пекин за да гарантира сигурността и устойчивото икономическо празвитие на страната? Налице е стремително сближаване в позициите и политиката на трима важни играчи на глобалната политическа сцена - Китай, Русия и Иран. Според мнозина, това сближаване е ответна реакциа на хегемонистичните стремежи на САЩ. Фактът, че Съединените щати несъмнено са демократична държава не означава, че Белият дом е в правото си да оказва натиск (включително и военен) и да се намесва във вътрешните работи на държавите по света. Някои твърдят, че САЩ се стремят да изпълняват ролята на "световен полицай", само че полицаите не търгуват с афганистански хероин, нито инспирират бунтове и граждански войни. Както посочва в тази връзка Ефраим Гунджик от хонконгското издание Asia Times, "програмата за демократични реформи" на Вашингтон е зле маскирано средство за отстраняване на антиамериканските режими и гарантиране превъзходството на САЩ като единствена световна суперсила". А това е нещо, което нито Пекин, нито Москва, нито Техеран биха искали да допуснат.

* Авторът е историк, експерт по проблемите на Далечния Изток


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020