Сложните и често противоречиви взаимоотношения между Турция, Русия и Иран влияят върху регионалната динамика в Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия. Впрочем, съвкупността от тези взаимоотношения оказва влияние и върху начина, по-който всяка от трите страни гледа на останалите две, както и на САЩ, и, на свой ред, се влияе от събитията в трите региона, които продължават да сюрпризират лидерите на тримата исторически съперника.
Да бъде разбрана правилно тази динамика е от ключово значение за избягването на пълномащабна война в Близкия Изток, възобновяване на конфликта в Кавказ или усилване на нестабилността в Централна Азия, след изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан. Нещо повече, проточилата се гражданска война в Сирия и задълбочаването на ситуацията от израелските удари по сирийски обекти и перспективата за такива удари срещу ядрени обекти на Иран, тласкат Близкия Изток в изключително опасна посока, което императивно налага САЩ и международната общност да работят съвместно с тези три сили за осъществяването на политически преход в Сирия и разрешаването на иранската ядрена криза. Ако това не се случи, последиците за регионалната стабилност и глобалната икономика могат да се окажат опустошителни.
Исторически корени и движещи сили
Съвременните отношения между Турция, Русия и Иран имат дълбоки културни, исторически и религиозни корени, формиращи геополитиката в Евразия и Близкия Изток в продължение на столетия. Експанзионистичната политика, следвана от Османската и Руската империи, провокира непрекъснато съперничество и дузина войни в Черноморския регион в периода между ХVІ и ХХ век. Османците подкрепят аспирациите на тюркските и мюсюлмански народи в Кавказ, а Русия застава зад бунта на славянските и християнски малцинства срещу османското управление. В годините след Първата световна война и краха на Османската империя Ленин оказва помощ на турското революционно движение, начело с Мустафа Кемал Ататюрк, в резултат от което през първите години от съществуването на Турската република между нея и Съветския съюз е налице известно сътрудничество.
Отношенията обаче се изострат по време на студената война, когато Турция формира южния защитен вал на НАТО срещу комунистическата експанзия и възобновените съветски аспирации към Проливите по времето на Сталин. Напрежението продължава и през 90-те години (т.е. след краха на СССР) във връзка със стремежа на Русия да съхрани позициите си в Кавказ, пантюркистката политика на Анкара в постсъветското пространство и подкрепата на двете правителства за различни сепаратистки групировки, действащи на територията на Русия и Турция (1). Приоритетите на двете страни в сферата на сигурността постепенно се изместиха "навътре" като Москва концентрира усилията си за разгрома на екстремистките ислямистки и сепаратистки движения в Северен Кавказ, а Анкара - в борбата с кюрдския тероризъм, в резултат от което те решиха да прекратят подкрепата си за сепаратистите. Тази промяна, наред с разширяването на връзките в сферата на икономиката и енергетиката, което започна още през късния съветски период, както и общото разочарование от развитието на отношенията им със Запада, създаде условия за практическо сътрудничество и историческо сближаване между Анкара и Москва, което се задълбочи през последните десетина години.
В дългата история на турско-иранските (османско-персийските) отношения, която започва още от ХVІ век, доминира съперничеството, водещо до периодични конфликти. Фактът, че в Иран се изповядва шиитската версия на исляма първоначално е част от усилията на династията на Сефевидите в Персия да се разграничи от сунитската Османска империя. Ключовите интереси на османците са в Азербайджан и Северен Кавказ, докато иранските са най-вече в Ирак, където са свещените градове на шиитския ислям. Под една или друга форма това противопоставяне продължава чак до края на Първата световна война (2).
Впрочем, постимперска Турция също има проблеми в отношенията си с Иран, особено след ислямската революция през 1979, която задълбочава различията между проамериканската Турция и антиамериканския Иран. Макар че интересите на двете страни съвпадат по някои въпроси (например по кюрдския), това не им помага да преодолеят дълбоко вкоренения антагонизъм (3). И двете са враждебно настроени към режима на Саддам Хюсеин в Ирак, но това не се оказва достатъчно за да стимулира сътрудничеството между тях. От друга страна, иранската стратегия за установяване на по-тесни връзки със съседите, както и турската за "нулеви проблеми със съседните държави" улесняват сближаването през последните десетина години. Въпреки това, историческото съперничество, контрастът между турския секуларизъм и иранската религиозност, както и вкоренилото се схващане, че Турция продължава да следва руслото на американските интереси, не стимулира иранците да положат повече усилия за по-нататъшното подобряване на двустранните отношения. Вместо това, иранските политици предпочитат да работят за укрепването на тези отношения само в отделни области като търговията и туризма, докато Анкара изглежда склонна към по-мащабно сътрудничество.
Отношенията между Иран и Русия от края на ХVІ век насам съдържат както елементи на конфронтация, така и на сътрудничество, но амбициите на двете за регионална хегемония по-често пораждат конфронтация. Тъй като Москва, като цяло, доминира в териториалните спорове и често се намесва във вътрешните работи на Иран през ХІХ и началото на ХХ век, иранците по традиция се придържат към отбранителна позиция спрямо Русия, възприемайки я като потенциална заплаха (4). Тесните връзки на Иран със Запада по време на студената война ограничават двустранните отношения, а ислямската революция от 1979 влошава съществуващото идеологическо разделение по нов начин. В същото време, постепенно нарастващата търговия с метали и индустриални стоки между Русия и Иран се превръща в сериозен фактор за укрепване на отношенията им. Техеран решава да подобри отношенията с Москва (определяна от режима на аятоласите като "по-малкия Сатана") по време на войната си с Ирак (подкрепян от САЩ) и подписва с Русия икономически протокол, целящ да откаже руснаците да помагат на Багдад. През последното десетилетие Кремъл разглеждаше Иран като разрастващ се пазар (особено за конвенционални оръжия) и потенциален партньор на руските усилия за балансиране на американските и турски интереси в Централна Азия и Кавказ (5).
Сътрудничеството и конкуренцията в икономическата и енергийната сфери се оказва най-големият фактор за развитието на отношенията между трите държави през последните десетина години, затова в последващия анализ ще акцентирам именно върху тези аспекти в техните взиомоотношения. Тримата исторически съперници заложиха на двустранния диалог, икономическото сътрудничество и връзките в енергийната сфера с цел да примирят своите разминаващи се интереси и да смекчат натрупалите се взаимни подозрения, макар че в същото време продължиха да се конкурират (повече или по-малко) на различните пазари, както и при формиране на собствени сфери на влияние, и да следват доста различни регионални политики.
Вътрешнополитическата еволюция и нарастващата поляризация в мюсюлманския свят също оказват влияние върху руско-турско-иранския стратегически триъгълник. Макар че имперското наследство дава определени предимства (и възлага определени отговорности) на Москва, тя все още не разполага с достатъчно ресурси за да доминира в Евразия, по начина, по който го правят Руската империя или Съветският съюз. На свой ред, Турция и Иран се превърнаха в по-сериозни конкуренти, а Китай става все по-важен играч в Централна Азия. В същото време задълбочаването на сирийската криза и нарастващото напрежение между сунити и шиити в Близкия Изток поставят на много сериозно изпитания и без това трудното партньорство между Турция и Иран. Налице е изостряща се битка за регионално влияние, доколкото Анкара и Техеран следват съвсем различни политика по отношение на т.нар. "арабско пробуждане" и гражданската война в Сирия. На свой ред, Кремъл, който е силно загрижен от политическите промени в Близкия Изток и това, което руснаците възприемат като "ислямистка вълна", способна да залее цяла Евразия, реши да се ангажира по-сериозно със случващото се в региона. Подкрепяйки старите си съюзници (включително репресивния режим на Асад) обаче, Москва рискува да се идентифицира като противник на политическите промени в региона и така да влоши отношенията си с Турция, САЩ и ЕС.
Само допреди няколко години се говореше за нарастващия потенциал на тристранното сътрудничество и очертаващ се регионален алианс между Русия, Турция и Иран, който да стабилизира Близкия и Среден Изток и да балансира мощта на САЩ. Най-впечатляващата демонстрация в тази посока беше през юни 2010, когато лидерите на трите държави се срещнаха в Истанбул, ден преди Съветът за сигурност на ООН да гласува подкрепяните от САЩ и ЕС санкции срещу Иран заради ядрената му програма. Тази демонстрация на солидарност по време на третата среща на Съвещанието за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА), обединяващо 21 държави, целеше да бъдат туширани усилията на Запада за изолиране на Иран. Днес обаче, проявилите се фундаментални политически и културни различия поставят под въпрос способността на Турция, Русия и Иран да действат заедно. В този смисъл, прогнозите от зората на ерата след края на студената война, че регионалното сътрудничество "може да бъде изместено от продължаващото съперничество сред основните играчи за влияние в Южна Евразия, особено ако в Кремъл се наложи по-твърд и националистически настроен режим" (6), се оказват нелишени от основание.
Границите на стратегическото партньорство между Русия и Турция
Сегашното турско правителство превърна подобряването на отношенията с Русия в свой приоритет, още откакто пое властта през 2002. Търговията между двете страни беше започнала да нараства през последното десетилетие от съществуването на Съветския съюз и Анкара реши да използва все по-тесните връзки в икономическата и енергийната сфери за да отвори пътя към сътрудничество в политическата сфера и тази на сигурността. Мнозина руски и турски бизнесмени и обикновени граждани също усетиха практическата полза от укрепването на двустранните икономически връзки и Кремъл реши да използва тези връзки за да окуражи демонстрираната от Анкара склонност да следва по-независима външна политика, периодично обявявайки се против курса на САЩ или ЕС. През 2010 Русия и Турция шумно прокламираха установяването на "стратегическо партньорство" между тях, включващо създаването на Висш съвет за сътрудничество и Съвместна група за стратегическо планиране, които трябваше да прокарват сътрудничеството в сферите на политиката, икономиката, културата и сигурността (7). Въпреки това обаче, руско-турските отношения си останаха по-скоро тактически, отколкото стратегически, доколкото двете страни не следваха някакъв общ политически дневен ред, а интересите им по-скоро се разминаваха, отколкото съвпадаха.
Търговията, инвестициите и туризма между двете страни нараснаха значително през последните десетина години. Русия е най-големия турски търговски партньор (след ЕС, като цяло) от 2008 насам. През 2011 общият обем на двустранната търговия надхвърли 30 млрд. долара, в същото време обаче турският внос на енергоносители от Русия формира 80% от него (8). Освен това Русия е третия най-голям пазар на турския износ, и първи по отношение на текстилното производство, хранителните и някои други стоки. Турският бизнес е инвестирал над 7 млрд. долара в руската икономика, а турските компании са реализирали в тази страна проекти за над 33,8 млрд долара. Двете правителства задвижиха множество сделки, чиято цел е обемът на търговията между тях да се утрои до 2015, надхвърляйки 100 млрд. долара (макар мнозина независими икономисти да определят тази цел като нереалистична) (9). Куфарната търговия и туризмът между двете страни също нараснаха неимоверно през последните двайсет години, особено след въвеждането на безвизовите пътувания през април 2011.
Двустранните отношения в сферата на енергетиката отразяват наличието на определени взаимни интереси, но в тях има и конкуренция. Така, турската енергийна стратегия цели да балансира нуждите от доставката на стратегически енергоносители от Русия със своята амбиция да се превърне в жизненоважен енергиен мост към Европа и Запада. Турция се стреми да намали силната си зависимост от руския природен газ (55% от целия и внос през 2011) и петрол (чиито дял падна от 40%, през 2009, до 12%, през 2011) чрез диверсификация на доставките си (10).
Междувременно, усилията на Русия да контролира потоците от енергоносители от Черноморско-Каспийския регион поставят под въпрос амбициите на Анкара да играе ключова роля за разширяването на енергийния транзитен коридор Изток-Запад, независимо, че паралелно с това Турция продължава да развива и енергийната ос Север-Юг с Русия. Анкара подкрепа развитието на Южния газов коридор (част от който е и спорният проект Набуко) за да осигури транзита на азербайджански, може би, туркменистански и дори (което е доста невероятно) ирански природен газ към Европа, през турска територия. Междувременно Москва вече стартира съперничещият му проект за газопровода Южен поток, който ще минава по дъното на Черно море, ще стига до България и оттам ще продължи към Централна Европа. Турция отлагаше в продължение на няколко години (до 2011) постигането на споразумение с Русия за минаването на газопровода през нейната изключителна икономическа зона в Черно море, разчитайки да получи отстъпки в цената на внасяния руски газ. Макар, че през декември 2012 руският президент Путин официално даде старта на Южен поток, който следва да е готов през 2015, Турция продължава да работи за увеличаване на газовия транзит от Азербайджан, макар шансовете на проекта Набуко да са нищожни, без допълнителна финансова подкрепа и (което е най-важното) гарантирани газови доставки.
Плановете за изграждането на петролопровода Самсун-Джейхан, който трябва да свърже Казахстан (през Русия, Черно море и Турция) със Средиземноморието, също бяха блокирани в хода на турско-руските преговори. Турция разчита на този тръбопровод за да намали танкерния трафик през Босфора и да укрепи ролята на Джейхан като енергиен хъб. Истината обаче е, че икономическата обоснованост на проекта беше под въпрос още от самото му начало.
Турските лидери демонстрираха готовност да работят ефективно с Русия за разширяване на икономическото сътрудничество и укрепване на сигурността в Черноморския регион, противопоставяйки се на идеята за разширяване активността на НАТО в региона. Освен това Анкара разчиташе, че задълбочаването на сътрудничеството в сферите на икономиката, енергетиката и сигурността ще и даде нов инструмент за прокарване на турските интереси в тази част на света. Другите черноморски държави обаче не бяха особено заинтересовани икономически от този процес, да не говорим, че той не се оказа ефективен механизъм за разрешаване на регионалните кризи, като грузинско-руската война през 2008 например. Москва се отнесе твърде хладно към турското предложение след края на войната за създаване на Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ, както и към стремежа на Анкара да играе по-сериозна роля в Групата от Минск към ОССЕ, опитваща се да разреши конфликта между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах. В същото време, Турция и Русия продължиха да укрепват сътрудничеството си в такива сфери като борбата с тероризма и създаването на безвизов режим за пътуващите в двете държави.
Въпреки задълбочаващите се икономически и енергийни връзки, политическите контакти на най-високо ниво, туристическият бум и близките лични връзки между премиера Реджеп Ердоган и Владимир Путин, напоследък Анкара преразгледа отношенията си с Русия в светлината на големите различия между двете страни по сирийския въпрос и "арабското пробуждане", като цяло, както и на опасенията, че завръщането на Путин на президентския пост ще доведе до по-активна и твърда руска политика в Кавказ и Централна Азия, в ущърб на турските интереси в тези региони.
Официалната руска оценка на отношенията с Турция също изглежда нееднозначна. Връзките между двете страни в икономическата и енергийната сфери им носят сериозни финансови дивиденти и съдействат за политическия диалог. В същото време, през последните две години Москва, без съмнение, беше разочарована от солидарността на Анкара с позицията на САЩ и Запада по отношение на случващото се в Близкия Изток и Северна Африка, както и от турската подкрепа за противоракетната система на НАТО. Някои руски официални лица и анализатори прогнозират усилване на конкуренцията между Русия и Турция в Кавказкия регион. Освен това те се опасяват, че при управлението на Партията на справедливостта и развитието Турция все повече се ислямизира, както и, че турският Генерален щаб вече не е достатъчно ефективен защитник на секуларизма, нито пък може да контролира действията на Ердоган. Мнозина в Русия се опасяват и, че турската културна, религиозна и образователна активност сред мюсюлманските общности в Кавказ, Крим и Централна Азия може да стимулира действията на радикалните ислямистки движения в Русия и съседните и държави (11).
В момента турско-руските отношения са достигнали важна и може би повратна точка в развитието си. И двете правителства се опитват да разграничат полезните икономически и енергийни връзки от задълбочаващите се политически различия, но това става все по-трудно (12). Кризата се очерта особено ясно през октомври 2012, когато турските власти принудиха сирийски граждански самолет, летящ от Москва за Дамаск със 17 руски граждани на борда, да кацне в Турция и конфискуваха част от товара му, заявявайки, че става дума за компоненти на военен радар (13). Докато Москва не реши да обедини усилията си с тези на Запада за реализация на политическия преход в Сирия и да промени досегашната си позиция за случващото се в региона, близкоизточните държави ще продължат да смятат, че Русия и Турция се борят за влияние в региона, като по ред причини турските позиции тук изглеждат по-силни. Възможно е Москва и Анкара в близко бъдеще да изгладят различията си по отношение на Кавказ и Каспийския басейн, но техните разминаващи се енергийни и политически интереси, както и традиционните взаимни подозрения в религиозната и културната сфери, могат отново да възпламенят тлеещото историческо съперничество (включвайки в него и Иран) в дългосрочен план.
Предпазливото ограничено партньорство между Турция и Иран
Турско-иранските отношения преминават пред множество върхове и спадове. Характерно за тях обаче е наличието на фундаментални ограничения, в резултат от което мнозина турски анализатори ги характеризират като "предпазливо партньорство", имайки предвид традиционното съперничество, подозренията и дълбоките религиозни (или по-скоро сектантски, доколкото и двете страни са мюсюлмански) и културни различия. И двете правителства залагат на стратегията максимално да се използват взаимно полезните връзки в икономиката и енергетиката за да се избегне конфронтацията. При управлението на ПСР и премиера Ердоган, Турция се ориентира към политика на "нулеви проблеми със съседите", лансирана от дългогодишния съветник на Ердоган, а днес външен министър Ахмет Давутоглу. Стратегията на Давутоглу цели да се използва максимално геостратегическото положение на Турция в центъра на Евразия, а също историческите и връзки от времето на Османската империя, както и принадлежността и към ислямския свят, за да се гарантира на страната необходимата и "стратегическа дълбочина" и разширяването на турската зона на влияние. Ключов елемент в тази стратегия е разширяването на търговското и икономическото сътрудничество с всички съседи на Турция. Този подход не отразява наивността или илюзиите на Анкара относно това, какво представлява иранската държава. По-скоро става дума за стратегия, целяща конкуренцията с Иран да не излиза от мирното си русло и, паралелно с това, да се подпомогне турския икономически растеж и ролята на страната като енергиен хъб. На свой ред, правителството в Техеран се стреми да използва нуждата на Турция от енергоносители и нови пазари за да не допусне задълбочаване политическата изолация на Иран, както и възможността за нарастваща враждебност на Турция, която би могла на определен етап да придобие и военни измерения.
Турците не крият разочарованието си от обема на търговията и инвестиционните сделки с Иран през последните десетина години. Техеран не съумя да реализира договорките си с Анкара за съвместна разработка на иранските газови и петролни находища и износа на енергоносители и анулира повечето споразумения с турски фирми за такива ключови проекти като модернизацията на столичното летище и развитието на иранската мобилна телефонна мрежа. Все пак, Иран си остава петия най-голям търговски партньор на Турция. Обемът на двустранната търговия нарасна от 1,05 млрд. долара през 2000, до 16 млрд. през 2016. Иранския износ за турския пазар (най-вече на енергоносители) се равнява на 12 млрд. долара (т.е. 3/4 от общия обем) (14). През 2010 двете правителства обявиха, че си поставят целта обемът на двустранната търговия да достигне 30 млрд. долара, включително откривайки нови трансгранични преходи (15). Повечето независими анализатори, както и бизнесът, смятат тази цифра за нереалистична. Турските чиновници и бизнесмени продължават да се сблъскват с много сериозни проблеми, опитвайки да се приспособят към сложната, непрозрачна и корумпирана бизнес-среда в Иран (16). Търговията с Турция формира едва 6% от общия обем на иранската търговия, затова не е чудно, че мнозина в Иран смятат, че най-важните пазари на страната са на изток и север, а не на запад.
Две от сферите на двустранните икономически отношения, където се наблюдава ръст, са иранските туристи и инвестиции в Турция. Иранците са четвъртата най-голяма група чуждестранни туристи в Турция, благодарение на възможността да пътуват без визи, като броят им през 2010 и 2011 беше почти два милиона души. През първата половина на 2012 обаче тази цифра падна значително заради нарастващите политически различия и силно намалялата покупателна способност на иранските граждани (17). Що се отнася до инвестициите, санкциите и свързаното с тях влошаване на бизнес климата в Дубай и другите държави от Персийския залив накараха още повече ирански фирми да се насочат към Турция, опитвайки се оттам да стигнат до международните пазари. Така, в края на 2010 в страната са развивали активност 1470 ирански фирми, докато през 2002 те са били само 319 (18). Турските банки също успяха да се превърнат в приемлив международен посредник за финансовите транзакции между Иран и такива държави като Индия например, които не са склонни открито да нарушавата наложените от САЩ санкции и да си навличат американската критика. Във Вашингтон разбира се са обезпокоени от възможността иранците да използват тези търговски връзки за да заобиколят санкциите (19).
Иран и Турция решиха да разширят доставките на природен газ през 1996, когато двете страни подписаха 25-годишен договор, с който иранците поеха ангажимент да доставят на турския пазар 10 млрд. куб. м газ годишно. Иран обаче така и не можа да изпълни поетите тогава задължения, включително заради необходимостта да покрива на първо място нарастващите си вътрешни потребности от енергоносители. През 2002 двете страни завършиха изграждането на тръбопровод, свързващ газовите находища в района на Тебриз с Анкара, по който и днес се осъществяват иранските доставки. Иран се превърна във втория най-голям доставчик (21%) на природен газ за Турция след Русия. През последните няколко години иранският износ непрекъснато нарастваше, достигайки 8,6 млрд. куб м през 2011. Турците разчитаха да увеличат този обем до 16 млрд. куб. м, но моите анализи, както и разговорите ми с мнозина турски държавни чиновници от енергийната сфера, показват, че Анкара вече се е отказала от тези си намерения заради прекалено високата цена на иранския газ (Турция дори постави този въпрос пред арбитражния съд ), съмненията относно качеството му и сигурността на доставките, както и заради многото проблеми, с които се сблъсква турският бизнес в Иран. Вместо това, турските енергийни стратези решиха да съсредоточат усилията си за привличането на по-големи количества азербайджански газ, в краткосрочна перспектива, и на иракски и туркменски газ, в дългосрочна (20).
Впрочем, Иран е и голям доставчик на петрол за Турция, като в течение на доста години осигуряваше 30-32% от турския петролен внос, а през 2011 този цифра скочи до 51%. В тази връзка Анкара беше подложена на силния натиск на САЩ и ЕС да ограничи обема на внасяния ирански петрол, тъй като по този начин прави безмислени финансовите санкции, наложени на Техеран заради ядреното му програма. Тези санкции са в разрез със стратегията на Турция да използва задълбочаващите се икономически връзки за да укрепи сътрудничеството с Техеран и така да може да поеме посредническата роля за разрешаването на иранската ядрена криза (21). Както е известно, Анкара склони да се подчини на санкциите, наложени от ООН, но не и на допълнителните финансови мерки на САЩ и ЕС. След като Турция не влезе в групата на 11-те държави, които бяха "освободени" от задължението да спазват въпросните финансови санкции, именно заради отказа и да намали петролния внос от Иран, турците все пак успяха да си извоюват (през юни 2012) шестмесечна отсрочка. По отношение на газовия транзит и експлоатацията на ресурсите в Каспийско море, турските и иранските интереси се разминават. Турските стратези разчитаха страната им да се превърне в транзитен коридор за разширяващите се ирански и централноазиатски газови доставки, които все някой ден ще стигнат до европейския пазар. Иран обаче предпочита да използва за целта други маршрути, минаващи през територията на близкоизточните държави (например през Ирак, Сирия и Ливан), за да стигне до Европа и се противопоставя на т.нар. Транскаспийски газопровод, който трябва да доставя газ от Централна Азия за Европа, през територията на Турция (22).
Политическото сътрудничество (както и това в сферата на сигурността) между двете правителства също не може да се оценява еднозначно. Турция и Иран имат сходни политики по палестинския въпрос, но силно се различават в отношението си към "арабското пробуждане", особено що се отнася до случващото се в Сирия. Турските управляващи са силно обезпокоени от иранските действия, разпалващи сблъсъците между шиити и сунити в Байхрейн, Сирия, Ливан и Ирак, както и от подкрепата за радикалните шиитски групировки в Азербайджан, което се възприема в Анкара като "идеологическа битка за разширяване иранската сфера на влияние". Тези различия могат да доведат до много сериозни проблеми в двустранните отношения и дори до конфликт.
През 2008 Анкара и Техеран се споразумяха да осъществят ограничени съвместни антитерористични операции, включващи споделяне на разузнавателни данни и координиране на действията срещу свързаните помежду си кюрдски терористични организации - Партията на свободен Кюрдистан (PJAK), действаща предимно на иранска територия, и Кюрдската работническа партия (РКК), действаща в Турция. Въпреки това обаче, напоследък от турска страна се чуват обвинения, че Иран и Сирия подкрепят РКК с цел да принудят Анкара да ограничи подкрепата си за сирийската въоръжена опозиция (23). Освен това, през 2011-2012 турските служби за сигурност заловиха няколко нелегални оръжейни пратки от Иран за Сирия (24).
Въпреки сложната ситуация обаче, турското правителство все още се надява, че добрите дипломатически и икономически връзки между двете страни ще окуражат Техеран да възприеме по-прагматично и по-малко идеологизирано поведение, което да направи възможен политическия преход в Сирия, да смекчи това, което и Турция, и Иран определят като "сунитско-шиитска студена война в Близкия Изток", и да позволи мирното разрешаване на спора за иранската ядрена програма. Турските усилия за постигане на баланс между нарастващите опасения на Анкара в сферата на сигурността и сътрудничеството с Иран рефлектираха в решенията на Турция за системата за ПРО. Макар че одобри решението за създаване на системата за ПРО на НАТО, взето на срещата в Лисабон през 2010, а година по-късно се съгласи с разполагането на американски антиракетни радари на своя територия, Анкара изрично настоя да не се споменават имената на държавите, откъдето би могла да дойде опасността, оправдаваща тези действия. На свой ред, Техеран ги характеризира като опит на САЩ да увеличат напрежението в региона и предложи на Турция да преразгледа решението си, подчертавайки, че двете приятелски нации могат сами да гарантират сигурността си, без да се нуждаят от външна намеса.
Днес турско-иранските отношения се навлезли в доста нестабилна фаза, независимо от усилията на двете правителства да съхранят партньорството помежду си. Всички положителни елементи в двустранните отношения са засенчени от различията за случващото се в Сирия и политическите промени в Близкия Изток, както и от вътрешната битка за власт в Техеран между Върховния духовен лидер, президента и Корпуса на иранските революционни твардейци (IRGC). Конфликтът в Сирия се очертава като изключително тежко изпитание за отношенията между Турция и Иран (и Русия), и вече доведе до разпалването на старата битка за регионално влияние. Губейки Сирия, като свой най-близък арабски партньор, Турция се опитва да компенсира това, укрепвайки връзките си с Египет, включително чрез разширяване на търговията с тази страна, отпускането на два милиарда долара помощ за нея и осъществяването на съвместни военноморски учения.
Ограниченото сътрудничество между Техеран и Москва
В рамките на разглеждания в настоящата статия стратегически триъгълник руско-иранските отношения са най-слабо развити. През последното десетилетие Кремъл разглеждаше Иран като разрастващ се пазар (включително за конвенционалните руски оръжия) и потенциален партньор в балансирането на американското и турското влияние в Централна Азия и Кавказ. Москва никога не е споделяля западната визия за Иран като непосредствена и нарастваща заплаха за сигурността. Руските лидери виждат в антиамериканизма на Техеран възможност за ограничаване политическото влияние на САЩ в региона и са склонни да използват позицията си по иранската ядрена програма като разменна монета за да получат определени отстъпки от Вашингтон. На свой ред, Иран развива сътрудничеството с Русия (въпреки исторически обоснованите си подозрения относно нейните намерения и политиката и към мюсюлманските общности), тъй като смята, че така улеснява постигането на стратегическата си цел да ерозира американската доминация, както и формирането на многополюсен свят.
Двустранните отношения обаче се влошиха след 2010 заради руската подкрепа за по-суровите санкции на ООН срещу Иран, "техническото" забавяне на изграждането на ядрената централа в Бушер и отмяната на сделката за продажбата на противоракетните системи C-300. Президентът Путин не се разбира добре с колегата си Ахмадинеджад, като сред причините за това е провалът на конструктивното му предложение за разполагането на отработеното иранско ядрено гориво преди няколко години. Влошаването на отношенията с Техеран обаче, не се харесва на влиятелното проиранско лоби в Москва и особено на представителите на отбранителната индустрия, опасяващи се от спад на продажбите на иранския оръжеен пазар. В същото време, нарастващите различия с Вашингтон относно контрола на въоръженията, противоракетната отбрана, гражданската война в Сирия и други събития в Близкия Изток през последната година и половина откриха пред Москва нови възможности за сътрудничество с Техеран.
Общият годишен обем на двустранната търговия между Иран и Русия е нараснал трикратно за последните десет години, но въпреки това си остава сравнително малък (3,5 млрд. долара през 2010). Търговията с Русия формира едва 2,5% от общия обем на иранската външна търговия, а иранският дял в руската външна търговия е още по-малък - само 0,6% (25). Двете правителства изразяват желание да увеличат годишния обем на търговията помежду си до 10 млрд. долара, но не смятат това за приоритет, да не говорим, че липсва сериозен потенциал за драматичен ръст в тази посока, тъй като двете икономики не са взаимнодопълващи се.
Търговията с енергоносители между Русия и Иран също е незначителна. Двете страни съвместно проучват газовите запаси в Каспийско море и през 2008 подписаха споразумение за сътрудничество в разработването на иранските петролни и газови запаси. Налице са доклади на служители на Газпром, работещи по тези проекти на компанията в Иран, но няма данни за някакво реално производство. Руските компании могат да доставят добивни и други технологии, каквито иранците нямат и от които се нуждаят, но не изглежда вероятно, че Иран ще склони да допусне по-сериозно чуждестранно участие в енергийния си сектор. Въпреки закъснението в изграждането на АЕЦ Бушер-1, Иран се спря на руската държавна корпорация Росатом за изграждането на допълнителни ядрени реактори в Бушер (както е известно, в руско-иранското споразумение от 1992 се предвиждаше изграждането на четири ядрени реактора в Иран).
Освен това двете правителства стоят на различни позиции по въпроса за демаркацията на Каспийско море. Така, приемането на руското предложение би довело до сериозно намаляване на иранския дял в каспийските енергийни ресурси. Въпреки тези различия обаче, и двете правителства се противопоставят на изграждането на Транскаспийския газопровод. В същото време, въпреки общата им позиция против алтернативните маршрути за транзит на каспийските енергоносители, в дългосрочен план Техеран и Москва ще продължат да се конкурират на европейския енергиен пазар. Иран и Русия са сред основателите (и основни лобисти) на Форума на държавите износителки на природен газ, освен това те контролират 40% от световните газови запаси, но координацията между техните политики си остава доста ограничена.
Въпреки че и Русия, и Иран оспорват западната доминация, те се разминават по редица други политически въпроси. Сред тях е политиката на Москва към мюсюлманските общности в Русия. Друг проблем е критичното като цяло (въпреки техническата подкрепа, която оказват на Иран) отношение на руснаците към иранската ядрена програма. Освен това Русия поддържа доста сложни отношения със Запада и с Азиатско-Тихоокеанския регион и враждебността на Иран към голям брой държави, не улеснява руския стремеж да подобряването на въпросните отношения. От друга страна, руските власти смятат иранските действия срещу наркотрафика в Централна Азия за доста ефективни и полезни за прекъсване на търговията с наркотици в региона, превърнала се в много сериозна заплаха за сигурността на двете държави и здравето на техните граждани.
След грузинско-руската война през 2008 Иран се ориентира към по-активна дипломация в Кавказкия регион с цел да компенсира нарасналото руско влияние и да защити собствените си интереси за развитие на икономическите връзки и енергийните маршрути в него. Техеран обяви, че ще инвестира сериозни суми в различни двустранни икономически проекти в региона, предприе стъпки за улесняване на пътуванията до Иран и предложи да посредничи между Армения и Азербайджан в спора им за Нагорни Карабах. Въпреки възникналото напоследък напрежение между Баку и Техеран, мнозина руски и западни наблюдатели смятат, че Техерен е взел разумно решение да не създава проблеми на Москва в Кавказ (26). Тази иранска сдържаност се дължи отчасти на стремежа Русия да бъде убедена да се противопостави на налагането на по-сериозни санкции срещу Иран. Бунтовниците и чуждестранните "моджехидини", които действат в Северен Кавказ са сунити-салафити и не се ползват с иранска подкрепа. Налице са и достатъчно доказателства, че ключови фактори в управляващия режим в Техеран смятат Кавказ за "периферен регион" и предпочитат да концентрират вниманието си върху случващото се в Близкия Изток и Северна Африка, където залогът за Иран е много по-голям.
Макар че както Техеран, така и Москва могат да спечелят от продължаващите вълнения в Близкия Изток в краткосрочна перспектива, подкрепата им за режима на Асад и мудността, с която се развиват отношенията им с новите правителства в региона, може да се окажат вредни за позициите им там в дългосрочен план. Русия и Иран постигнаха мълчаливо съгласие да избягват конфронтацията в Кавказ и да се подкрепят взаимно за постигането на общите цели по отношение на каспийските енергийни ресурси. Въпреки това руско-иранското партньорство най-вероятно ще си остане ограничено заради традиционните взаимни подозрения и конкуриращите се търговски и политически интереси на двете страни.
САЩ и стратегическият руско-турско-ирански триъгълник
Осъзнаването на променящата се динамика в рамките на триъгълника Турция - Русия - Иран е от ключово значение за прокарването на критично важните американски интереси в Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия, както и за степенуването и балансирането на отношенията с всяка от трите държави. Политиките, които всяка от тези три държави следва спрямо останалите две, често целят да окажат влияние и върху отношенията им със САЩ, което означава че и те самите могат да бъда повлияни (позитивно или негативно) от политиката на Вашингтон.
Предвид подкрепата им за режима на Асад и опасенията, които пораждат у тях политическите сили, стоящи зад т.нар. "арабско пробуждане", в момента Русия и Иран се оказват заедно в противопоставянето си на Турция, САЩ и част от международната общност. Иран разглежда връзките си със Сирия, както и тези с "Хизбула" в Ливан, като основния стълб на доминираната от него "ос на съпротивата" срещу Израел и съюзниците му (27). В същото време, разширяването на гражданската война в Сирия и появата на все по-радикални елементи в редовете на опозицията, водят до нарастването на потенциала за голям регионален конфликт, особено предвид увеличаващият се поток от сирийски бежанци и нарастващият брой на трансграничните инциденти. В резултат от това Турция може неволно да бъде въвлечена във война с режима на Асад, а вероятно и с Иран, което пък ще изисква от САЩ и другите членки на НАТО също да се намесят, съгласно чл.5 от устава на пакта.
За да избегнат подобно развитие, САЩ следва да работят с Турция и други правителства за създаването на зона забранена за полети и на убежища за бежанците от гражданската война в Северна Сирия. Това би могло да се съпътства с увеличаване на военната помощ за сирийската опозиция, както и с нови дипломатически усилия с участието на Турция, ЕС, Русия и Иран за прекратяване на сраженията и уточняване на условията за политическия преход в Сирия, които да осигурят на Москва и Техеран необходимия контекст, който да улесни оттеглянето на Асад.
Сирийската гражданска война е фитилът на близкоизточното буре с барут, което може да трансформира многобройните регионални конфликти и спорове в много по-мащабен въоръжен сблъсък. Сунитско-шиитската война в региона вече тече. Иран е ангажиран в косвена битка със Саудитска Арабия и други държави от Залива в Бахрейн и подкрепя екстремистката активност в Ливан и Турция (28). Към тази свръхвзривоопасна смес следва да добавим нарастващото напрежение между Израел и Хамас и запазващият се риск от на военни удари срещу иранските ядрени обекти. Подобна атака може да провокира мащабна ответна атака на Иран в региона, както и срещу американските и израелски интереси навсякъде по света, да прекъсне енергийния транзит и да усили глобалната нестабилност. Всичко това подчертава спешната необходимост САЩ и другите членове на международната общност да намерят начини за постигането на мирно решение на иранската ядрена криза. Продължаващият диалог между Анкара и Техеран може да се окаже доста полезен за постигането на тази цел.
Интересите на Турция, Русия и Иран се сблъскват в Кавказ. Съветското наследство продължава да оказва влияние върху стратегическия пейзаж в региона, където Русия запазва доминиращите си позиции. Анкара се опитва да работи за подобряване на отношенията между трите южнокавказки държави с цел да укрепи независимостта им от Москва и да увеличи обема на търговията и доставките на енергоносители към Турция, но след неуспешния опит за нормализиране на отношенията с Армения и отваряне на турско-арменската граница през 2009, турците се ориентираха още по-еднозначно към Баку. На свой ред, иранската политика в региона включва задълбочаване на връзките с Армения и опити за сплашването на Азербайджан, макар че Техеран не е склонен да заеме открито проарменска позиция по отношение на Нагорни Карабах. Очевидно иранците не искат Русия да увеличи влиянието си в Южен Кавказ, но избягват да се конфронтират с Москва и се опитват да спечелят от недоверието към Турция в региона. Що се отнася до интересите на САЩ, те са свързани със стабилизацията, укрепване на суверенитета на държавите в региона, демократизацията и диверсификацията на търговските и енергийни маршрути и до голяма степен съвпадат с тези на Турция. Вашингтон и Анкара ще трябва обаче задължително да ангажират и Москва и Техеран в усилията си за разрешаване на проточилите се регионални спорове.
Политиките на трите държави и на САЩ силно се различават, но все пак всички те имат някои общи интереси в Централна Азия, свързани най-вече с възможната нестабилност в региона след предстоящото, през 2014, изтегляне на частите на НАТО и партньорите и от Афганистан. Дългото руско присъствие и инфраструктурните връзки дават на Москва определено предимство при формиране на регионалния баланс на влияние. Макар че Турция има икономически интерес да попречи на Русия да запази контрола си върху енергийните потоци от региона, тя няма достатъчен капацитет и възможности да го направи. Иран пък е загрижен най-вече за възможността от връщане на талибаните в Афганистан, както и от наркотрофика в региона и разчита на увеличаване на енергийните потоци от Централна Азия на юг, т.е. през иранска територия. Доколко интензивно иранците ще преследват тези си интереси зависи от общото развитие на отношенията им със САЩ и Запада, както и от хода на събитията в Близкия Изток.
Всичко това подчертава необходимостта САЩ да възприемат предпазлив и внимателен подход към стратегическия триъгълник Турция - Русия - САЩ ако искат да постигнат целите си в Близкия Изток и Евразия, както и по редица важни глобални въпроси. Разломните линии между Русия и Иран напоследък се задълбочават. В същото време американските и турските интереси в общи линии съвпадат, но ще са необходими по-тесни консултации между Вашингтон и Анкара за изглаждането на някои политически различия. Без съмнение, взаимоотношенията между четирите държави ще продължат да влияят силно върху случващото се в региона и най-вероятно ще имат важни глобални последици.
Бележки:
1. Виж George S. Harris, ‘‘The Russian Federation and Turkey,’’ in Alvin Z. Rubenstein and Oles M. Smolansky, eds., Regional Power Rivalries in the New Eurasia: Russia, Turkey, and Iran, (Armonk, New York, and London: M.E. Sharpe, 1995), pp. 3—/23.2. Gokhan Cetinsaya, ‘‘Essential Friends and Natural Enemies: The Historic Roots of Turkish-/Iranian Relations,’’ Middle East Review of International Affairs 7, no. 3 (September 2003), http://meria.idc.ac.il/journal/2003/issue3/jv7n3a8.html.3. Има много малко литература на английски за турско-иранските отношения. Сред книгите, опитващи се да запълнят тази празнина, е тази на експерта по кюрдския национализъм Робърт Олсън, виж Robert Olson, Turkey-/Iran Relations, 1979—/2004: Revolution, Ideology, War, Coups and Geopolitics, (Costa Mesa, CA: Mazda Publishers, 2004).4. Brenda Shaffer, Partners in Need: The Strategic Relationship of Russia and Iran, (Washington, Washington Institute for Near East Policy, 2001).5. Ali A. Jalali, ‘‘The Strategic Partnership of Russia and Iran,’’ Parameters, Winter 2001—/02, pp. 98—/111, http://www.carlisle.army.mil/usawc/parameters/Articles/01winter/jalali.htm.6. Виж ‘‘Conclusion,’’ in Rubenstein and Smolansky, pp. 271—/77.7. Hasan Kanbolat, ‘‘Davutog˘lu in Moscow: new era in Turkish-/Russian relations,’’ Today’s Zaman, January 23, 2012, http://www.todayszaman.com/columnist-/269380-/davutoglu-/in-/moscow-/new-/era-/in-/turkish-/russian-/relations.html.8. Виж Turkish Statistical Institute, ‘‘Exports by countries,’’ http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/624 и ‘‘Imports by countries,’’ http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/625.9. Виж ‘‘The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Proceedings of an International Workshop, organized by the Center for Strategic and International Studies, The Economic Policy Research Foundation of Turkey, and The Institute of Oriental Studies of the Russian Academy of Sciences, Moscow, Ankara, March 29, 2012, http://csis.org/files/attachments/120529_Turkey_Russia_Iran_Nexus_Ankara_Workshop_Proceedings.pdf.10. Tuncay Babali, ‘‘The Role of Energy in Turkey’s Relations with Russia and Iran,’’ The Center for Strategic and International Studies, discussion paper at the workshop on The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions, Hosted by the Economic Policy Research Foundation of Turkey, Ankara, Turkey, March 29, 2012, p. 2 http://csis.org/files/attachments/120529_Babali_Turkey_Energy.pdf.11. Интервюта, направени от автора в Москва, December 2011. Виж също ‘‘The Turkey, Russia,Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Workshop Proceedings, op. cit. p. 4.12. ‘‘Turkey and Russia commit to deep strategic ties despite Syria tensions,’’ Today’s Zaman, July 18, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/286937-/turkey-/and-/russia-commit-/to-/deep-/strategic-/ties-/despite-/syria-/tensions.html.13. ‘‘Turkey had right to force Syrian plane to land, Russian FM Lavrov says,’’ Today’s Zaman, October 15, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/295455-/turkey-/had-/right-to-/force-/syrian-/plane-/to-/land-/russian-/fm-/lavrov-/says.html.14. Turkish Statistical Institute, ‘‘Data: Statistical Tables: Foreign Trade by Countries,’’http://www.turkstat.gov.tr/VeriBilgi.do?alt_id_/12, Exports by Countries, http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/624, and Imports by countries, http://www.turkstat.gov.tr/PreIstatistikTablo.do?istab_id_/625.15. ‘‘Turkey, Iran open third border crossing in regional cooperation effort,’’ Hurriyet Daily News, April 17, 2011, http://www.hurriyetdailynews.com/default.aspx?pageid_/438&n_/turkey-/iran-/azerbaijan-/move-/to-/deepen-/regional-/cooperation-/2011-/04-/17.16. Интервюта, направени от автора в Анкара, May and November 2011; ‘‘The Turkey, Russia,Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions,’’ Ankara Workshop Report, Center for Strategic and International Studies, op. cit. pp. 5—/6, http://csis.org/publication/turkey-russia-/iran-/nexus-/economic-/energy-/dimensions.17. Ibid., p. 5; Aydin Albayrak, ‘‘Number of tourists from Iran visiting Turkey drop by 41 percent,’’ Today’s Zaman, July 10, 2012, http://www.todayszaman.com/news-/286112-number-/of-/tourists-/from-/iran-/-/visiting-/turkey-/drop-/by-/41-/percent.html.18. Това са официални данни на Турския съюз на търговските палати и стоковите борси (TOBB). Виж Abdullah Bozkurt, ‘‘Turkey uneasy with mushrooming Iranian firms, fears clash with allies,’’ Today’s Zaman, March 4, 2012, http://www.todayszaman.com/newsDetail_getNewsById.action?newsId_/273196.19. Gokhan Kurtaran, ‘‘Iranian firms break into world markets via Turkey,’’ Hurriyet, Daily News, April 18, 2011, http://www.hurriyetdailynews.com/default.aspx?pageid_438&n_/iranian-/firms-/break-/into-/world-/markets-/via-/turkey-/2011-/04-/18.20. Интервюта, направени от автора в Анкара, November 2011; Babali, ‘‘The Role of Energy,’’pp. 6—/7.21. За споровете относно турските усилия за разрешаване на иранската ядрена криза виж Aylin Gurzel, ‘‘Turkey’s Role in Defusing the Iranian Nuclear Issue,’’ The Washington Quarterly 35,22. Bijan Khajehpour, ‘‘The Role of Economic & Energy Relations with Turkey and Russia in Iran’s National Strategy,’’ The Center for Strategic and International Studies, discussion paper at the workshop on The Turkey, Russia, Iran Nexus: Economic and Energy Dimensions, Hosted by the Economic Policy Research Foundation of Turkey, Ankara, Turkey, March 29, 2012, pp. 6 and 15, http://csis.org/files/attachments/120529_Khajephour_Russia_Turkey_in_Iran_National_Strategy.pdf.23. ‘‘Iranian Spy Scandal Sparks Outrage in Turkey,’’ The Journal of Turkish Weekly, September 12, 2012, http://www.turkishweekly.net/news/141727/iranian-/spy-/scandal-sparks-/outrage-/in-/turkey.html.24. ‘‘Turkey Stops Suspected Iranian Arms Shipment to Syria,’’ Voice of America, August 5, 2011, http://blogs.voanews.com/breaking-/news/2011/08/05/turkey-/stops-/suspected-/iranian-/arms-/shipment-/to-/syria/.25. European Union, DG Trade, ‘‘Russia: Main Economic Indicators,’’ March 21, 2012,http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113440.pdf, and ‘‘Iran: Main Economic Indicators,’’ http://trade.ec.europa.eu/doclib/docs/2006/september/tradoc_113392.pdf, March 21, 2012.26. Виж Jeffrey Mankoff and Andrew Kuchins, The Big Caucasus: Between Fragmentation andIntegration, (Washington, DC: Center for Strategic and International Studies, March 2012), pp 13-14, http://csis.org/files/publication/120326_Mankoff_BigCaucasus_Web.pdf.27. Whitney Eulich, ‘‘Iran convenes conference on Syria, vowing to preserve the axis of resistance,’’ Christian Science Monitor, August 9, 2012, http://www.csmonitor.com/World/terrorism-/security/2012/0809/Iran-/convenes-/conference-/on-/Syria-/vowing-/to-preserve-/the-/axis-/of-/resistance.28. Con Coughlin, Iran’s supreme leader orders fresh terror attacks on West,’’ The Daily Telegraph, 22 August, 2012, http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/iran/9490878/Irans-supreme-/leader-/orders-/fresh-/terror-/attacks-/on-/West.html.
* Авторът е ръководител на отдела за дипломация и национална сигурност в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон и анализатор на Уошингтън Куотърли
{backbutton}
