10
Вт, Дек
4 New Articles

От позициите на пространствения императив, динамиката на процесите, развиващи се в "границите" на Черноморския регион, който традиционно се смята за интегрална част от т.нар. "Голяма Евразия", предопределя контурите на конституирането на съвременната геополитическа архитектура в това пространство. На практика, процесът на това конституиране, до голяма степен, ни дава представа за качеството на самоопределянето на региона в рамките на общоевропейското пространство, както и за геополитическата му принадлежност към общата система на геопространствените масиви.

Въпросът за военно-политическото присъствие на НАТО и САЩ в Черноморския регион, както и енергийно-ресурсната съставляваща на процесите, чието основно съдържание се свежда до преформатирането на основните направления на транспортните комуникации в него, много точно отразяват същността на случващото се в региона. От гледна точка на транзита на енергоносители, става дума за геополитическата значимост на региона, предвид неговия енергиен потенциал и тенденцията за развитието му по линията на добива и транзита на енергоносители и съществуващите и възможни траектории на интеграцията на региона (включително по линия на т.нар. "тръбопроводни алианси") и, като следствие от това, появата на нови полюси на притегляне и противопоставяне между играчите по отношение на новите експортни тръбопроводи. В този смисъл, от външнополитическия курс на черноморските държави ще зависи и геополитическото бъдеще на региона.

Геополитическият потенциал на региона

Геополитическият потенциал на Черноморския регион, разположен на пресечната точка между Европа и Азия, до голяма степен се определя от факта, че през него минават важни трансконтинентални комуникационни коридори. При това, съперничеството между черноморските държави се основава на перспективните оценки на запасите от петрол и природен газ на Каспийския регион. Тук е мястото да отбележа, че държавите от Черноморския регион оценяват забележимото нарастване на добивите на каспийски газ като сериозен и вдъхващ надежди фактор за гарантиране на собствената им енергийна сигурност. По данни от 2010, добивът на природен газ в Азербайджан е достигнал 27 млрд. куб. м, като през 2020 той може да нарасне двойно.

Обвързването на Черноморския регион с Каспийския до голяма степен подчертава значението на геополитическото пространство, през и чрез което Русия получава възможност да усилва влиянието си в Близкия Изток, който САЩ разглеждат като зона на реализация на своите жизнени интереси. В този контекст е важно да отбележим позицията на Барак Обама, който ясно даде да се разбере (по време на речта си в Университета на Маями, през февруари 2012), че "удовлетворяването на потребностите на САЩ от енергоносители до голяма степен зависи от събитията в света, като безредиците в Близкия Изток, например" (1).

Следва да се подчертае, че Европейският съюз също разглежда Черно море и региона, като цяло, като своеобразен "мост", свързващ Европа и богатия на енергоносители Каспийски регион. За ЕС Черноморската зона е важна и, защото гарантира на Съюза контрола върху ключовите транспортни маршрути и тръбопроводи (2).

На този фон става още по-ясно икономическото значение на региона, в качеството му на транспортен плацдарм, което се определя от наличието на алтернативни маршрути за транзита на енергоносители и на транспортни коридори, свързващи Европа и Азия. Така погледнато, черноморските държави изпълняват ролята на своеобразен енергиен "мост" за доставката на каспийските енергоносители в Европа. Според мен, именно тясната обвързаност между Каспийския и Черноморския региони се превръща в основа на новите международни отношения, които все още са в етап на формиране, запазвайки възможността двата региона да се превърнат в отделно геополитическо пространство.

Друг немаловажен момент, подчертаващ енергийната значимост на региона е, че Черно море притежава значителни запаси от водород, сяра и петрол. Правилното им използване може да се окаже реална възможност за преодоляване на енергийните кризи, с които се сблъскват или биха могли да се сблъскат черноморските държави.

Въпросът за геополитическата конфигурация на силите в Черноморския регион до голяма степен е свързан с тенденцията различни външни сили да влияят върху процесите, които се развиват в неговите граници и отвъд тях, както и с изграждането на нови експортни тръбопроводи, заобикалящи Русия и целящи да сведат до минимум нейното място и роля в региона. Това не е случайно, тъй като, според данните за отделните отрасли, Русия продължава да е световен лидер по проучени запаси от природен газ. В този контекст са налице всички основания да се говори за конфигурация на силите, заинтересовани да присъстват в т.нар. "Междуморие" (т.е. в Черноморско-Каспийския регион). Което пък разкрива големия потенциал на това пространство в неговата евразийска проекция. Става дума най-вече за влиянието на външни сили, т.е. сили, които не представляват конституциониращ елемент на разглежданото пространство: САЩ, които са силно заинтересовани от укрепване на позициите си в региона, а също ЕС и НАТО.

От тази гледна точка, анализирайки ситуацията в региона в края на 90-те години на ХХ век, известният американски политолог Айра Строс не без основание посочва, че "присъствието на западните сили в тази зона ще продължи още дълго, както впрочем и опитите им да разширят мащабите на своето влияние" (3).

В така очертаващото се разположение на силите, за САЩ е от принципно значение да не допуснат превръщането на Европейския съюз в конкурентен геополитически играч. Въпреки че ЕС консумира 16% от световните енергоносители, а собствените му енергийни запаси или са на изчерпване, или са твърде ограничени, Вашингтон продължава да има сериозни опасения в това отношение. Така, ако доскоро САЩ гледаха на ЕС като на икономически конкурент, днес отношението им към него вече не се изчерпва с това чисто икономическо измерение. Лансирането на инициативата за т.нар. "Източно партньорство" в режим на реално време доведе до това, че на ЕС вече се гледа като на ефективен геополитически стратег, постепенно реализиращ въшнополитическия си курс към укрепване на своите позиции в региона. При това този регион придобива все по-важно значение за европейската геополитическа система, тъй като, благодарение на географското си положение, той гарантира пряк достъп до стратегическите енергийни ресурси, от които са заинтересовани европейските държави.

Тоест, в рамките на усилията на ЕС за диверсификация на своите енергийни доставки, ролята на Черноморския регион, като транзитна зона на тези доставки, само ще нараства. В този контекст си струва да отбележа доста балансирания външнополитически курс на Брюксел по отношение на региона. Така, доскоро некоординираните инициативи на Съюза, бяха заменени от дългосрочна стратегия. В тази връзка не е никак случайно, че ЕС прие през януари 2011 т.нар. Черноморска стратегия, в която Черно море се обявява за "частично европейско вътрешно море, което, в географски план, е предимно европейско" (4).

Според мен, разглеждайки ЕС като конкурент, САЩ използват енергейната уязвимост на региона и на Съюза, като цяло, за да създадат ефективен механизъм, с чиято помощ впоследствие да могат да оказват натиск върху тях. Освен това, Съединените щати открай време се опасяват от укрепване позициите на Русия в света, в качеството и на един от основните доставчици на енергоносители в Европа, и всячески се опитват да му противодействат.

В тази връзка, Вашингтон ще настоява, преди всичко, за премахване на сегашната система на двустранните газови споразумения между отделните европейски държави и Москва. Според САЩ, Европа следва да се придържа към общи позиции спрямо Русия по този въпрос. Това обаче много трудно може да стане на практика, тъй като в условията на продължаващата икономическа криза, европейските държави ще се стремят на всяка цена да се споразумеят с руснаците за да си гарантират толкова необходимия за техните икономики природен газ на цени малко под пазарните. Следващата важна стъпка на САЩ, с цел да бъде гарантирано сдържането на геополитическия им конкурент в региона, беше опитът да лобират проектите за добив на шистов газ, което впоследствие би им дало възможност да се опитат да отслабят позициите на Русия като основен доставчик на енергоносители в "Междуморието". Тук е мястото да напомня, че в момента руснаците доставят на европейския пазар около 150 млрд. куб. м газ годишно.

За особено показателно в тази връзка може да се приеме посещението на американския държавен секретар Хилари Клинтън в София, през февруари 2012, по време на която тя съвсем неслучайно акцентира върху зависимостта на България от руските енергоносители, съветвайки я да замени руския природен газ с добива на собствен шистов газ (5). Междинен резултат от този натиск станаха проблемите, възникнали непосредствено след посещението на Клинтън, в реализацията на съвместните българско-руски проекти, при това в очевидна вреда на българската икономика. И макар че впоследствие много европейски държави официално обявиха, че се отказват от проучванията на находищата на шистов газ, тенденцията да се оказва влияние отвън върху позицията на силите в региона, продължава да си остава актуална и съществена.

Тук е мястото да напомня, че по данни на Международната агенция по енергетика (МАЕ), запасите от шистов газ в Европа се оценяват на 16 трлн. куб. м. В тази връзка обаче е уместно да се запитаме, на какво се базират тези данни, след като самите предварителни прогнози не могат да дадат дори приблизителни показатели, което се дължи на спецификата на добива на този вид газ. На практика, добивът на шистов газ е свързан с много неизвестни, например какво количество газ може да се добие на изхода на кладенеца и колко дълго може да продължи самият добив? Добре известно е също, че шистовите кладенци в САЩ, пробити през 2003, вече губят ефективността си. Освен това, за добива на шистов газ са необходими обширни незаселени или рядко население територии, каквито в Европа на практика няма. Към това следва да добавим неяснотата относно степента на риска при добива на такъв газ, както и, че досега не са разработени безопасни технологии за извличането му.

На практика, в момента добивът на шистов газ е икономически неоправдан. Фактът, че той се осъществява предимно в северните райони на САЩ за пореден път потвърждава тезата на редица експерти, че това се дължи на дефицита на находища на обикновен природен газ в тази част на страната.

Присъствието на САЩ и НАТО в Черноморския регион

Анализът на американското присъствие в Черноморския регион показва загрижеността на Вашингтон не само за енергийната сигурност и възможността през него да се осъществява транзит на енергоносители, но и по друг много съществен проблем на американската външна политика, а именно - запазване статута на САЩ като влиятелен играч във всички ключови точки на планетата, включително и в района на Черно море.

Истината е, че чрез присъствието си в региона САЩ се опитват да си гарантират достъп до енергийните ресурси. Именно това обуславя засилващия се американски интерес към шелфа на Черно море, а в тази връзка и към разширяване на икономическото сътрудничество с черноморските държави. С други думи, Вашингтон се стреми да получи контрол върху находищата на петрол и газ. Сред стъпките в тази посока е появата, в украинския черноморски шелф, на американската компания ExxonMobil. Става дума за разработката на т.нар. Скитски петролно-газов участък, чиито запаси се оценяват на 200-250 млрд. куб. м природен газ. Общите инвестиции за разработката му вероятно ще достигнат 10-12 млрд. долара. Според прогнозите, обемът на очаквания газов добив ще достигне 3-5 млрд. куб. м годишно.

Истинският смисъл на американското присъствие в региона става по-ясен, ако то се разглежда в контекста на ситуацията в т.нар. "Голям Близък Изток". От тази гледна точка, "Големият Черноморски регион" играе ролята на своеобразна свързваща ос между Европа и "Големия Близък Изток". От което пък следва, че ако Западът съумее да установи пълен контрол над Черноморския регон, той много сериозно би укрепил и южната граница на НАТО.

Ролята на самата НАТО в региона също е значителна. Преди две години и половина въоръженията конфликт между Грузия и Русия нагледно потвърди усилването на конфронтацията в Черноморския регион. Според мен, стремежът на Алианса да се утвърди в тази част на геополитическото пространство само задълбочава конфронтацията в региона, усилвайки по този начин и регионалното напрежение и превръщайки на практика Черно море в "блоково море".

Ако продължим да разглеждаме нещата в тази плоскост, няма как да не обърнем внимание на активната ангажираност на НАТО в регионалната енергийна проблематика, израз на което е стремежът на пакта да присъства в Каспийския басейн и региона на Южен Кавказ, включително като гарант за сигурността на основните експортни тръбопроводи, реализиращи се в момента. Сред тях е и планираната Трансанадолска газопроводна система (TANAP), предвиждаща транзита на природен газ за Европа през територията на Турция. Тук е мястото да напомня, че вече функциониращите тръбопроводи, като Баку-Джейхан и Баку-Супса, които имат транснационален статут, също са във фокуса на внимание на НАТО, уж за да бъде гарантирана безопасната им експлоатация.

В тази връзка ми се струва невярно твърдението на някои анализатори, че „ не е задължително появата на нов силен играч в регионалната политика автоматично да доведе до нарастване на конфликтния потенциал в региона” (6).

Тоест, геополитическата реалност в региона е такава, че след като той се оказва във фокуса на очертаните по-горе промени, които от известно време насам придобиха перманентен характер, това поставя под въпрос основите на т.нар. „тиха дипломация”, за чието осъществяване е необходимо, като минимум, липсата на видимо напрежение. Съществуващата схема на силовата триада САЩ-ЕС-НАТО ангажира „Междуморието” в ясно очертаващо се силово противопоставяне и натиск от страна на Запада, внасяйки сериозни корекции във взаимоотношенията между черноморските държави. Геополитическото съдържание на тези парадигмални постановки придава ново измерение на значимостта на Черноморския регион по отношение на енергийната сигурност.

Тук е мястото да отбележа, че на фона на съществуващата реалност, закономерният характер на формиралата се система от взаимоотношения се заключава в това, че енергийните потоци, пресичащи региона, вървят по направлението Изток-Запад, докато в обратното направление се движат най-вече финансови потоци. На този фон фактическата обвързаност и зависимост на т.нар. Запад от енергийните доставки, идващи от Изток, се очертава много ясно. Значението на региона, от гледната точка на енергийните доставки, се определя от ролята му на транспортен плацдарм, т.е. от наличието на алтернативни енергоносители и маршрути за доставката им, както и на транспортните коридори, свързващи Европа и Азия. В тази връзка разширяващите се пазари на държавите, разположени в региона, все повече привличат вниманието и на Европейския съюз.

Енергийната схватка в Черноморския регион

Днес регионът се намира във фокуса на разширяващата се география на маршрутите за доставка на енергоносители, изграждат се нови експортни тръбопроводи. С други думи, в него се формира нова тръбопроводна архитектура, която при това е обект на усилваща се конкуренция. Това е свързано с факта, че напоследък борбата между черноморските държави за контрол над маршрутите за доставка на енергоносители на външните енергийни пазари придоби нови измерения. Сам по себе си, регионът представлява доста хетерогенна структура, тъй като включва държави-износителки, държави-вносителки, както и транзитни държави. Следователно, и моделът на изграждащите се отношения неизбежно ще има мултивекторен характер. На практика, формиращата се география на маршрутите на тръбопроводите отразява именно геополитическото „тръбопроводно съперничество” в региона в началото на ХХІ век (7).

Пак в този контекст трябва да добавим и, че практически всички черноморски държави стартираха разработката на петролногазовите находища в собственият си шелф, като особено амбициозни са проектите, реализирани от Румъния и Турция. Показателно в този смисъл е и, че Анкара в твърде кратки срокове успя да догони останалите черноморски страни в усвояването на своя шелф. На свой ред, София активно работи за привличането на чуждестранни компании в добива на енергоносители в българския черноморски шелф. При това, в сравнение с другите черноморски държави, запасите на българите от енергоресурси са най-малки. Дори Грузия, която изпитва много сериозни икономически трудности, отделя голямо внимание на енергийните ресурси, разположени в зоната на черноморския и шелф. Впрочем, интерес от разработването на шелфовите находища демонстрира и Русия, която разполага с достатъчно собствени запаси от енергоносители.

Готовността на редица черноморски държави да участват в различни енергийни проекти, включително и конкуриращи се помежду си, представлява нов елемент в техния политически курс. В този контекст следва да отбележим стремежа на Турция да участва едновременно в два конкуриращи се помежду си енергийни проекта – „Южен поток” и „Набуко”. Последният предвижда доставки на природен газ от Каспийския басейн в Европа, заобикаляйки Русия. Този, ползващ се с широката политическа подкрепа на САЩ, проект доскоро беше в центъра на вниманието на европейската общественост, която разчиташе, че Старият континент ще започне да получава значително количество природен газ по маршрута Азербайджан-Грузия-Турция-България-Румъния-Унгария-Австрия. Всичко това обаче вече е минало, а новото име на проекта Nabucco West загатва за значително съкращаване на пропускателната способност и дължината на бъдещия тръбопровод, ако той въобще бъде изграден, разбира се.

Връщайки се на въпроса за новата тръбопроводна архитектура, формираща се в региона на Черно море, ще отбележа, че става дума за алтернативни източници и маршрути за доставка на енергоносители, включително такива, чиито шансове за практическа реализация са минимални. На практика, този стремеж за моделиране на собствена система за доставки до голяма степен дава отговор и на въпроса за формирането, от черноморските държави, на нови полюси на привличане и отблъскване в региона.

В този контекст следва да отбележим инициираният от Румъния проект AGRI (Azerbaijan–Georgia–Romania Interconnector) за доставка на втечнен природен газ от Каспийския регион, заобикаляйки Русия. Ще напомня също, че в Грузия например, този проект се разглежда като алтернатива на Nabucco West. Планира се природният газ да се транспортира от Азербайджан до черноморското крайбрежие на Грузия. Там той ще се втечнява и след това ще се превозва с танкери през Черно море към румънското пристанище Констанца. После отново ще се трансформира в газообразно състояние и ще продължи по тръбопроводната мрежа от Румъния към Унгария и оттам към Западна Европа.

Виждаме, че на практика стремежите на черноморските държави да изграждат нови експортни тръбопроводи, укрепвайки по този начин позициите си в региона, се оказват нереални. В този контекст е важно да засегнем и въпроса за моделирането, от черноморските държави, на собствени интеграционни алианси, акцентирайки върху техните енергийни елементи. В рамките на ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова) например, виждаме, че стремежът на държавите-участнички да реализират свой собствен тръбопроводен сценарий (т.е. маршрут за транзита на енергоносители), в който политическите амбиции надделяват над икономическата целесъобразност, не винаги води до успех. Нагледен пример за това е съдбата на енергийния проект „Бял поток” (White Stream). Както е известно, основната му идея беше диверсификацията на доставките на природен газ за Европа и Украйна, така че да бъде намалена енергийната им зависимост от Москва, но той и днес си остава само виртуален.

Така или иначе, но днешната тръбопроводна конфигурация в Черноморския регион, в качеството и на обективна тенденция, засяга не само отделни локални проблеми, а и концептуални въпроси, касаещи неговото бъдеще. „Черноморският фактор” в политиката на регионалните държави, както и на външните играчи и алианси (НАТО) съдейства за формирането на напрегнато геополитическо обкръжение, което априорно повишава значението на региона.

В този контекст реализацията на енергийни проект „Южен поток” до голяма степен помага да осъзнаем причините за емоциите и нервността, която демонстрират редица външни играчи. Геополитическият контекст на този тръбопровод, заедно с вече функциониращият „Северен поток”, формира единна трансевропейска мрежа от доставчици, транзитни държави и потребители. Ще напомня, че на 15 ноември 2012 в София беше взето окончателното инвестиционно решение за реализацията на проекта, чиито официален старт бе в началото на декември.

Така, без преувеличение, можем да заключим, че въпросът за гарантирането на енергийната сигурност на Черноморския регион, развиващ се в руслото на конкуренцията и противопоставянето, до голяма степен разкрива и същността на преструктурирането на самото черноморско пространство.

 

Бележки:

1. Yuri Sosinsky-Semikhat. USA to leave Saudi Arabia behind in terms of crude production. http: english.pravda.ru/business/companies/06-11-2012/122708-usa_saudi_arabia_oil-0.
2. ЕС прокламира "стратегия" за извоюване на лидерски позиции в Черноморски регион, виж Военное обозрение. http.topwar.ru/5419-es-oglasil-strategiyu-po-zavoevaniyu-liderstva-v-chernomorskom-regione.html.
3. Ira Straus. Unipolaritiy. The concentric structure of the new world order and the position of Russia. In: Космополис. Альманах 1997, p. 154./
4. European Parliament resolution of 20 January 2011 on an EU Strategy for the Black Sea. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef= //EP//TEXT+TA+P7-TA-2011-0025+0+DOC+XML+V0//EN//.
5. Clinton targets Bulgaria’s dependence on Russia. In: The Times, Monday, February 6, 2012. http://www.timesofmalta.com/articles/view/20120206/world/Clinton-targets-Bulgaria-s-dependence-on-Russia.405529//.
6. Мамонов В.М. Система внешнеполитических приоритетов современного Китая. В: Современная мировая политика: Прикладной анализ / Отв. ред. А.Д. Богатуров. 2-е изд., испр. и доп. М.: Аспект-Пресс, 2010, с. 417./
7. Тарлинский Вадим. Трубопроводы – инструмент геополитики? М.: МИК, 2009, с. 352./

Литература:

1. "Газпром" договорился с последней страной по "Южному потоку". http://lenta.ru/news/2012/11/15/bulgaria///.
2. Clinton targets Bulgaria’s dependence on Russia. In: The Times, Monday, February 6, 2012. http://www.timesofmalta.com/articles/view/20120206/world/Clinton-targets-Bulgaria-s-dependence-on-Russia.405529//.
3. European Parliament resolution of 20 January 2011 on an EU Strategy for the Black Sea. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P7-TA-2011-0025+0+DOC+XML+V0//EN//.
4. Ira Straus. Unipolaritiy. The concentric structure of the new world order and the position of Russia. In: Космополис. Альманах 1997./
5. Yuri Sosinsky-Semikhat. USA to leave Saudi Arabia behind in terms of crude production. http://english.pravda.ru/business/companies/06-11-2012/122708-usa_saudi_arabia_oil-0///.
6. Гаджиев К.С. Геополитические горизонты России: контуры нового миропорядка. 2-е изд. испр. и доп. М.: Экономика, 2011. 479 с.
7. ЕС прокламира "стратегия" за извоюване на лидерски позиции в Черноморски регион, виж Военное обозрение. http:topwar.ru/5419-es-oglasil-strategiyu-po-zavoevaniyu-liderstva-v-chernomorskom-regione.html.
8. Мамонов В.М. Система внешнеполитических приоритетов современного Китая. В: Современная мировая политика: Прикладной анализ / Отв. ред. А.Д. Богатуров. 2-е изд., испр. и доп. М.: Аспект-Пресс, 2010, с. 415 – 437.
9. Тарлинский Вадим. Трубопроводы – инструмент геополитики? М.: МИК, 2009. 384 с.

* Научен сътрудник в Института по история на държавата и правото към Молдовската академия на науките, секретар на Молдовската асоциация за международно право


{backbutton}

Европа бърка, като се смята за част от западния свят. Принадлежността на Европа към Изтока се определя от енергийния поток от Русия. Всъщност, тя може да се превърне в Запад само, когато признае принадлежността си към Изтока. Корените на европейската криза са свързани с погрешното самовъзприемане на Европа. Европейците си въобразяват, че са част от западния свят. Но, кълнейки се във вярност към трансатлантическото партньорство, Европа престава да забелязва отделящия я от САЩ Атлантически океан и се държи така сякаш той не съществува. По този начин тя се изолира от континенталната маса на Евразия. За да осъзнае най-сетне тази своя заблуда, Европа трябва просто да се постави на мястото на своя партньор – САЩ и да погледне на себе си през очите на американците.

„Западът” и границите на НАТО

Откакто, през 1823, светът бива поделен от доктрината Монро на две полукълба (в основата на доктрината Монро е идеята за политическата независимост на САЩ от държавите от Старата Европа, като Северна и Южна Америка стават зона на влияние на САЩ под лозунга «Америка за американците», срещу което Вашингтон декларира, че няма да се намесва в източното полукълбо, контролирано политически от европейските държави – б.р.), Европа се смята за част от източното полукълбо. След като САЩ прокламират през 1947 новата доктрина Труман (в чиято основа е задължението им да оказват помощ на «потиснатите» държави да получат свобода, независимост и демокрация и която негласно обосновава обкръжаването на Съветската империя с държави, в които управляват антикомунистически и проамерикански режими – б.р.), Вашингтон разширява значително границите на «своето» западно полукълбо, включвайки в него и Европа, която е обявена от американците за част от «свободния свят». Въпреки това обаче, и по време на студената война, започнала през 40-те, Европа продължава да е ясно разграничавана от истинския американски Запад. Нещо повече, през 1979 НАТО дефинира територията на Европа като плацдарм за ограничена ядрена война, в случай на конфликт със СССР. Разполагайки американски ядрени ракети със среден радиус в европейското пространство, САЩ съумяват да ограничат зоната на възможната си ядрена конфронтация с Москва в границите на източното полукълбо, т.е. в Западна Европа.

Впрочем, дори и след края на студената война, американските геостратези не разглеждат Европа като западен континент. Збигнев Бжежински, определян като «сивия кардинал» сред съветниците на Обама, разглежда Европа най-вече като «мост на Америка към евразийския континент», а самият континент Евразия се възприема от него като «шахматна дъска, на която и днес, и в бъдеще се води борба за глобална доминация». От самата поява на геополитическата наука в началото на ХХ век, тя отделя централно място на евразийския суперконтинент. Така, британският географ Халфорд Макиндер, смятан за един от «бащите» на геополитиката, акцентира върху значението на евразийския «Хартленд» - т.е. сърцевината на континента, където е разположена Русия – като ключ към господството в света. На свой ред, основателят на германската геополитическа школа Карл Хаусхофер настоява за осъществяването на такава европейска външна политика, която да разполага първостепенните си интереси по оста Европа – Източна Азия, т.е. според него Европа следва да провежда континентална външна политика, а не трансатлантическа, като днес.

Оттогава насам суперконтинентът Евразия бива дефиниран по изключително странен начин: или го определят като «нито Европа, нито Азия», или пък – обратното – в Евразия се включва и Европа, и Азия. Всъщност, това понятие, в тесния му смисъл, е въведено и формулирано от група руски емигранти през 20-те години на ХХ век (т.нар. «евразийци»). За разлика от повечето други руски «белоемигранти», «евразийците» се опитват да открият в революцията от 1917 и някакво позитивно значение за Евразия. В рамките на лансираната от тях теория, възникналата навремето идея за евразийска държава се базира на синтеза между азиатската държава и православието. Те смятат, че след продължилите няколко столетия опити за интегрирането на Русия към Запада, стартирали още с реформите на Петър Велики, идването на власт на болшевиките е довело до възраждането на евразийската идея, макар и на нова основа.

Евразия и евразийството

По онова време, евразийското движение представлява цял интелектуален пласт от интересни идеи, които биха могли да възникнат само в средите на руските емигранти. Освен на православието, тяхната евразийска теория се основава и на географията и лингвистиката. Според тях, в Евразия се е формирал езиков конгломерат или сплав – т.нар. «евразийска езикова група», принадлежността към която се определя не от националността, а от общото, съвместно, историческо и културно развитие на територията на Евразия. Тази лингвистична част на новата евразийска теория е разработена и формулирана най-вече от княз Николай Трубецкой и Роман Якобсон. Другата и страна - географската – постулира Евразия като общо «пространство на културно развитие» за евразийските народи. Според географската теория на «евразийството», славянските и азиатско-туранските народи формират единна «симфонична» културна идентичност, която императивно произтича от географските особености на евразийския суперконтинент, характерно за който е редуването на пустини, степи, тундри и тайги, превръщащи евразийското пространство в нещо като «разноцветно одеяло».

Всъщност, евразийската теория се формулира и разработва като своеобразен стоманен скелет, специално предназначен за руската многонационална държава, която след болшевишката революция е застрашена да се разпадне на отделни национални образувания. В този смисъл, основни противници на евразийството са не толкова привържениците на «романо-германската теория», колкото представителите на отделните национални движения и привържениците на формирането на нови национални държави на територията на суперконтинента и, на първо място, на пантюркизма. В крайна сметка обаче, руските «евразийци» - емигранти в чужбина, биват, по един или друг начин, «разпръснати и неутрализирани» от съветското разузнаване.

Разпадането на Съветския съюз поставя въпроса за геополитическия ред в Евразия още по-настойчиво и остро, отколкото навремето го прави болшевишката революция. Възникналата слад краха на СССР нова Общност на независимите държави (ОНД) не се основаваше на някаква циментираща и обща за всичките и членове идея и дори на чисто икономическа основа ОНД не бе в състояние да интегрира членовете си в някакво общо «голямо пространство». Затова Русия се опита, с помощта на двустранни договори с всеки отделен член на ОНД, както и на доставките на евтини енергоносители за тези страни, да обвърже към себе си всяка от тях поотделно, така че всички заедно да формират едно общо пространство. Едва след 2003 обаче, когато Москва инициира формирането на «Единно икономическо пространство» (ЕИП), Русия най-сетне започна да действа активно на евразийската «шахматна дъска», дефинирайки по този начин геополитическите си приоритети на континента. Естествено, ответните действия на Запада не закъсняха.

Така, «оранжевата революция», инсценирана по време на президентските избори в Украйна през 2004, целеше да затвори пътя на страната към новото евразийско ЕИП. Освен това, за да се улесни проникването на НАТО дълбоко в сърцето на Евразия, започна подготовка за приемането на Грузия (където през 2003, пак с външна подрепа, беше организирана т.нар. «революция на розите») в пакта. Тази двойна атака обаче се оказа неуспешна. На първо място, защото Украйна е разположена между Европейския съюз, към който не може да се присъедини в обозримо бъдеще по ред съвсем обективни причини, и ЕИП, част от който тя най-вероятно ще стане, пак по ред обективни, включително икономически, причини. На второ място, с неадекватните си действия (включително провокираната от него война с Русия) и политика, грузинският президент Саакашвили дотолкова надцени възможностите си, че присъединяването на страната му към НАТО се оказа невъзможно.

Междувременно, благодарение на своята умна и търпелива политика, Владимир Путин съумя да възстанови руската хегемония във вътрешна Евразия. Русия доминира във вътрешна Евразия не толкова заради военния си потенциал, колкото благодарение на ключовото си географско положение между Черно и Каспийско море, което и позволява да контролира важните газо- и петролопроводи, както и достъпа до съответните енергоносители. На конференцията в Мюнхен през 2007, чрез своя президент Путин, Русия декларира претенциите си да бъде самостоятелен играч в многополюсния световен ред.

Ето защо не бива да се учудваме, че старата евразийска теория се възражда в днешна Русия под формата на т.нар. «неоевразийство», откривайки привърженици и признание в средите на новия руски елит. От доста време насам в тази сфера работи професор Александър Дугин, лидер на т.нар. „Евразийско движение”, който лансира идеята за формирането на единно евразийско пространство от испанското пристанище Кадис до Владивосток, на тихоокеанското крайбрежие на Русия. Книгата му „Основи на геополитиката” се изучава дори във военните академии, подготвящи висши офицери за руския Генерален щаб. Формулирайки своята теория за Pax eurasiatica, т.е. за «евразийското светоустройство», Дугин се опира на концепцията на германския геополитик Карл Шмит (1888-1985), който лансира идеята за «европейска доктрина Монро», гарантираща ненамесата във вътрешните работи на Евразия на неевразийските (т.е. атлантическите) държави. Според този геополитически модел, евразийският хегемон не бива да допуска намесата в Евразия на чужди на континента сили, ограничавайки паралелно с това и суверенитета на отделните евразийски държави. Аргументът на Шмит е, че в противен случай, т.е. ако всяка евразийска държава запази пълния си суверенитет, тя би могла да сключва съюзи и със сили, разположени извън Евразия с цел да увеличи собствената си мощ за сметка на някоя друга евразийска държава, позволявайки в същото време на неевразийската сила да създаде собствена сфера на влияние в Евразия. И едното, и другото би застрашило мира в цялото евразийско пространство, провокирайки хаос и войни на континента.

И макар че за самия Карл Шмит, формирането на подобен политически ред на огромната територия на Евразия вероятно е изглеждало доста утопична идея, предвид многобройните конфликти на територията и, тази негова теория все пак много по-добре регулира геополитическата ситуация в Евразия, отколкото водещите се в момента дискусии в рамките на ЕС за възможното трансформиране на Европейския съюз във федеративен съюз от държави, без наличието на обединяваща ги в едно цяло идея. Днес обаче, тази концепция на Карл Шмит може да се сдобие с опиращ се на реалността фундамент, включващ разклонена из цяла Евразия енергийна система от тръбопроводи, която би оживила и самата Европа. Вече десетилетия наред европейците все не успяват да трансформират икономическата си интеграция в политическа. Но, за разлика от «аполитичните» потоци от стоки към Европа, енергийните потоци към разклонената европейска кръвоноста система биха могли да оживят този организъм, превръщайки се в политически фактор за интеграцията на европейските държави. Тръбопроводите носят топлина и живот за страните от Европа, а изграждането им на тяхната територия говори за полическия им съюз повече, отколкото всички договори и конституции, формиращи на теория този съюз. В самия център на това енергийно пространства на Евразия, в центъра на системата на тези «интеграционни артерии» се намира Русия. Оттук произтичат две важни геополитически последици за Европа, които ще илюстрирам по-долу на примера на Германия и днешните и два ключови тръбопроводни проекта.

Мрежата от газо- и петролопроводи на територията на Русия

Както е известно, газопроводът «Северен поток», в чието ръководство е бившият немски канцлер Герхард Шрьодер, доставя от руското пристанище Виборг в Германия, през Балтийско море, 55 милиарда куб. м природен газ годишно. В проекта, реализиран от руския Газпром, участват и германските концерни Wintershall и Eon. В противовес на този тръбопровод, както впрочем и на вече стартиралия сходен руско-европейски проект „Южен поток”, трябваше да бъде изграден газопроводът „Набуко” (чието завършване се планираше първоначално за 2014), заобикалящ територията на Русия и разчитащ на газ от Централна Азия и Азербайджан, който да се доставя до австрийския град Баумгартен, през територията на Турция, България, Румъния и Унгария. Този проект се прокарва от ЕС и САЩ, а в ръководствотго му е Йошка Фишер, който беше външен министър на Германия в правителството на канцлера Шрьодер.

Тези двама немски политици, които някога бяха част от едно правителство, играят в двата проекта не само ролята на лобисти. Влизайки в ръководството на „Северен поток”, Шрьодер се обявява за политическата и енергийна интеграция на Германия и Европа с Изтока, т.е. с Русия. Бившият му министър Фишер, напротив, смята, че „Набуко” ще допринесе за по-тясното идеологическо сплотяване на Германия със Запада, правейки я по-независима в енергийно отношения от Русия. Истината обаче е, че „Набуко” не представлява истинска геополитическа алтернатива на „Северен поток” и на „Южен поток”, тъй като и досега не е ясно, откъде този газопровод може да бъде запълнен с планираните 31 млрд. куб. м газ годишно. Единственият голям газов доставчик в региона, освен Русия, зависимостта от която толкова искат да избегнат в Брюксел, е Иран. А без газ и разчитайки само на общите със САЩ западни ценности, като „демокрацията” и „просвещението”, Европа не може да покрие енергийните си потребности.

„Европа най-сетне ще стане независима от руския газ – така коментира навремето немското списание „Шпигел”, идеята за изграждането на „Набуко”. „Освобождаване, вместо ориентация” – горе долу така звучи днес девизът на проамерикански ориентираните среди в ЕС. Но тъй като Европа, колкото и да се иска на някои, не се намира „на Запад” и тъй като самата тя се възприема в западното полукълбо, т.е. от САЩ, само като западната част на източното полукълбо, за европейците би било по-добре да обърнат погледите си от Атлантика на изток. Така, на Германия например, най-сетне ще се изясни, че се намира някъде в средния запад на Евразия, а не в Атлантическия океан, в непосредствена близост до САЩ, както изглежда си въобразяват някои.

* Авторът е известен германски политолог от гръцки произход


{backbutton}

След 1984 България се сблъсква с широко международно неодобрение заради разрастващите се асимилационни и дискриминационни практики по отношение на мюсюлманското й население. Придобиващата все по-ясни политически измерения демографска революция в ислямския свят, от Гибралтар до Малака (пък и не само там), повишава международната значимост на българския опит за възпиране на популационния дисбаланс на установеното през ХХ век етнорелигиозно равновесие в частично консолидиралата се българска държава и нация. Подозренията и обвиненията отвън продължават и в първите години на преходния период, когато югославската криза илюстрира катастрофалните последици от етнорелигиозното противопоставяне, разделение и разграничение. Отказът от неприемливата политика на тормоз над ислямските общности, провокираща сепаратистки настроения, тласка махалото в обратната посока - гарантирайки човешките права и свободи, той започва да разяжда националния суверенитет, интегритет и сигурност на България. Това е естествено при толкова значително социално разлюляване на махалото, което може да придобие и по-трагически характеристики, както става в Западните Балкани например.

Рамковата конвенция за защита на националните малцинства

Важна стъпка за нормализирането на междуетническите отношения в страната и прекратяване на външните нападки е ратифицирането, в началото на 1999, на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1995), влязла в сила от 1 септември с. г. Конвенцията е приета без допълнителен коментар (първоначално се предлага да има интерпретираща декларация) от българска страна, тъй като се смята, че е достатъчно прецизно изработена и съдържа редица елементи, гарантиращи националния интегритет на приелите я държави[1]. Този акт се превръща в предимство на България пред южните й съседи Гърция и Турция, отказващи да се присъединят към Рамковата конвенция. Все в същия ред на инициативи, правителството на СДС се извинява за провеждането на асимилационна политика към българските мюсюлмани, а министър-председателят Иван Костов прави изказвания и манифестации в този дух при посещението си в Република Турция.

Независимо от вътрешно и външнополитическото утвърждаване на модела на толерантност и отказ от дискриминация и успокояването на страстите в обсъждането и осмислянето на “възродителните” кампании, демографският натиск при мюсюлманските общности (особено при ромите и българите, изповядващи исляма) непрекъснато създава условия за социално напрежение, етническо капсулиране, междуконфесионални и културни търкания. Социално-икономическата изолация на ромските гета в покрайнините на градовете и на помашките села в Родопите подхранва ръста на нагласите на обществено отрицание и съпротива, на общностно сплотяване и противопоставяне на установения порядък. Именно при тези общности обаче продължават да се задържат високи нива на раждаемост и при тях младите хора са равномерно застъпени, в противовес на влошаващата се обща демографска картина. Недалечната им перспектива е да заемат все по-значим дял от българското пространство и постепенно да излизат от обществената периферия, налагайки собствените си представи за своето развитие.

В началото на 2001 се провежда поредното преброяване на населението, което е синхронизирано и унифицирано с преброяванията в страните членки на ООН. Осъществено в началото на хилядолетието, то е базово за сравнителния анализ както в ретроспективен, така и в перспективен план. Коректно и старателно подготвено и реализирано, преброяването е сред най-добрите в историята на българската статистика. Все пак то не отразява в достатъчна степен отсъствието от страната на трайно емигриралите нейни граждани, или поне тези резултати не са достъпни за обществено ползване. С това съмненията, че населението е намаляло повече, отколкото сочат официалните данни, се засилват.

Таблица №1 Население по етническа група и вероизповедание според преброяването от 1.03.2001.[2]

 

Етническа група

 

 

Общо

Вероизповедание

Източно-православни

Католици

Протес-танти

Мюсюл-мани

Юдеи

Армено-грегориани

Друго

Не се самооп-

ределя

 

Непо-      казано

Общо

7 928 901

6 552 751

43 811

42 308

966 978

653

6500

7784

283 309

24 807

Българи

6 655 210

6 315 983

37 811

14 591

131 531

67

97

4122

151 008

-

Турци

746 664

5425

2561

2066

713 024

-

-

442

23 146

-

Роми

(цигани)

 

370 908

180 326

1059

24 651

103 436

2

25

1740

59 669

-

Руснаци

15 595

14 640

94

97

86

1

11

74

592

-

Арменци

10 832

3821

123

110

-

-

6350

158

270

-

Власи

10 566

10 190

12

145

19

-

-

9

191

-

Македонци

5071

4792

8

21

129

-

-

16

105

-

Каракачани

4107

4053

6

4

27

-

-

3

14

-

Гърци

3408

2801

47

9

401

-

-

14

136

-

Украинци

2489

2341

29

22

2

-

3

11

81

-

Араби

2328

122

61

5

1884

-

-

34

222

-

Татари

1803

52

1

 

1629

-

-

5

116

-

Евреи

1363

184

5

10

-

573

-

132

459

-

Румънци

1088

980

18

44

-

-

-

7

39

-

Друга

10 554

3382

1778

325

2681

7

11

908

1462

-

Не се само-

определя

62 108

3659

198

208

12 129

3

3

109

45 799

-

Непоказано

24 807

-

-

-

-

-

-

-

-

24 807

 

През 2001 много българи мюсюлмани отново се самоопределят като турци, но при това преброяване няма доказано значително явно и незаконосъобразно въздействие за формиране на народностното им съзнание, или поне липсва полическа воля да се възпре етнорелигиозната пропаганда за утвърждаване на изкуствената им протурска идентификация. Така в Западните Родопи възникват „турски анклави”, каквито не е имало никога преди това. Политиката на Анкара за съхраняване на турското присъствие в България (независимо от изселванията на турците) бележи безспорен успех, не без съдействието на българските управници. В ход е и налагането на тезата, че помаците, които не се самоопределят като турци, са с различна етническа принадлежност от българите.

Още от предходното столетие, към двете динамични и жизнени в демографско отношение общности проявяват интерес и други външни фактори – ислямски центрове от арабските страни, евангелисти, други християнски секти и пр. Младежи от помашките райони са привлечени да изучават ислямска теология извън България. При завръщането им, те стават проводници на влияния от страните, където са завършили. Ислямски емисари навлизат сред мюсюлманите в гетата и в родопските селища. След тях потичат средства от богатите близкоизточни държави за изграждане на джамии и други религиозни институции. В същото време, запуснатите грижи на държавата за повишаване на битовата култура и образованието при ромите на някои места са заместени с цивилизаторските мисии на проповедници от протестантски деноминации. Така България става средище на преплитане на стратегически интереси и сблъсък на чужди пропаганди. Това привличане на множество чужди проводници на влияние до голяма степен се дължи на перспективността на тези общности заради популационния им възход, както и на слабостта и уязвимостта на българската държава и общество, които не съумяват да постигнат социален баланс и стабилност.

Повишената криминогенност при ромските съобщности спрямо останалите жители на съответните селища нагнетява антиромски настроения, особено сред младите хора, пред които няма добри изгледи за професионална и житейска реализация. С увеличаване на имотната неравнопоставеност по време на прехода, оформилите се още през 70-те години битови сегрегационистки нагласи сред благоустроилите се прослойки на етатистката еснафска уравниловка все повече намират израз в открита или прикрита ксенофобска пропаганда и изяви. Расизмът, който е слабо застъпен у нас дори в годините на сътрудничество с нацистка Германия, сега се настанява толкова решително, че дори представители на държави с традиция в расистките учения и практики започват да ни упрекват и наставляват как да го преодолеем. При това расизмът се развива многопосочно и „възвратно”: българи срещу роми и турци, роми срещу българи, турци срещу българи и цигани и пр.

С разрастването на ромското малцинство и повишаване на присъствието му, се задълбочават и ксенофобските противопоставяния (ромите имат дълголетен опит в отхвърляне на чуждите влияния и „другостта”), умело използвани от заинтересовани среди за отклоняване на вниманието от такива реални проблеми, като неравнопоставеността, беззаконието и социалния произвол. След гражданското противоборство за приватизиране на държавната и общинската собственост и присвояване, с криминално-икономически прийоми, на голям дял от частната собственост, България сякаш е подтиквана да премине и към етнорелигиозна разпра с непредвидими последици за националния интегритет, с единствената цел да се прикрият резултатите от порочното раздържавяване. Макар че е възможно това да няма пряко отношение, задържането на порочната система за подпомагане на майчинството стимулира именно тази тенденция.

Същевременно, въпреки изселването на турците, отново се разрастват и хомогенизират някои анклави с предимно небългарско и нехристиянско население, доколкото българите и християните се отдръпват или намаляват поради отрицателния си естествен прираст от районите с преобладаващо мюсюлманско население. Най-отчетливо това се наблюдава в Родопите. Така страховете за националното и териториално единство отново се пробуждат.

Различията в репродуктивното поведение между роми и българи също пораждат негативни оценки и безпокойства у последните. Раждането на много деца през малък времеви интервал пренатоварва ромските семейства със задължения и отговорности, които повечето от тях не са в състояние да поемат, особено в условията на икономическа криза и цялостно пренастройване на способите за препитание и обществено възпроизводство. Въпреки че многодетството не е така разпространено, както преди 1990, нарастващата несъстоятелност на ромските домакинства (пък и не само тяхната) и свиването на системата за социално подпомагане изострят затрудненията в семействата с повече деца. Значителна част от тях са бедстващи и не успяват да създадат подходящи условия за отглеждане и възпитание на подрастващото поколение. Неблагополучията на тези семейства обаче рефлектират далеч извън близкото им обкръжение.

Таблица №2 Жени на възраст от 15 до 44 навършени години, родили повече от три живородени деца, според фактическото семейно положение и по етническа група към 1.02.2011[3]

Възраст

Семейно

положение

Етническа

група*

15-19

20-24

25-29

30-34

35-39

40-44

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

Деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

Общо

39

3

663

179

1840

1031

2836

2025

3159

2423

3449

2633

Не в брак (не в

съжителство)

-

-

116

30

296

159

364

275

422

348

474

322

В брак

3

-

42

6

212

104

666

351

1365

792

2190

1492

В съжителство

без брак

-

-

505

143

1332

768

1806

1399

1372

1283

785

769

Отговорили*

31

3

546

142

1543

841

2417

1711

2724

2067

2977

2200

Българки

-

-

128

38

428

200

900

536

1228

684

1494

757

Туркини

-

-

72

7

202

100

333

202

417

271

427

283

Ромки

-

-

338

93

885

532

1136

945

1006

1081

989

1118

Други

-

-

-

-

11

3

12

6

32

10

31

12

Не се самоопределя

-

-

6

4

17

6

36

22

41

21

36

30

*Преброяването от 2011 не указва пълноценно етническото самоопределение на българското население, доколкото при него е допуснато преброяваните лица изобщо да не отговорят на този въпрос. От това са се възползвали 683 590 души, други 53 391 са попълнили графата, че не се самоопределят, а 235 души са се записали като принадлежащи към две етнически групи.

 

Друг смущаващ феномен на прехода е увеличаването на ранните раждания при момичета в невръстна възраст. Ранното забременяване (предизвикало бум на абортите) и ранното раждане при момичетата, ненавършили 15 години, се увеличава възходящо от началото на 60-те години поради преодоляването на патриархалните порядки и т.нар. сексуална революция[4]. Ражданията на момичета под 15-годишна възраст достигат връх през 1991-1996 и особено през 1993, когато на 1000 момичета в тази възраст има 5 раждания[5]. Безпокойство поражда и увеличаването, по време на прехода, на извънбрачните раждания при жените до 20-годишна възраст, което в съчетание с икономическите затруднения води до ръст на маргиналната раждаемост. Значителен дял от тях също са при ромите, което сочи за връщане към традиционните форми на семейно съжителство, игнориращи гражданския брак, макар че в много случаи същинското им намерение е да се възползват от пропуските в социалното законодателство, с цел да получават помощите, предназначени за самотни майки.

 

Таблица №3 Извънбрачни раждания при жени до 20-годишна възраст в съотношение към брачните раждания (на 1000 брачни раждания със закръгляване).[6]

Година

1990

1991

1992

1993

1994

1995

1996

1997

1998

1999

Раждания

482

620

766

976

1185

1369

1596

1747

1967

2291

 

2000

2001

2002

2003

2004

2005

2006

2007

2008

2009

2010

2885

3584

4091

5195

6546

7363

8246

8438

8817

10892

12061

 

В резултат от задържането на многодетството при немалка част от ромските семейства, както и на ранното навлизане в семейни отношения и раждането на деца, ромската популация нараства бързо. В същото време останалото население на България намалява също толкова бързо именно поради т. нар. темпо-ефект – все по-късното раждане на първото и следващите (ако въобще има такива) деца, при което поколенията се „разтеглят” във възраство отношение. Ако към началото на ХХ век може да се твърди, че поколенческите интервали у нас са под 20 години, в началото на новото хилядолетие те вече надвишават 25 години за цялото население[7], а при етническите българи интервалът е още по-разтеглен. Нараства и броят на жените, които изобщо не са раждали през живота си.

Увеличаването на броя и разрастването на ромските поселения в периферията на големите градове, което поражда расизъм, междукултурен негативизъм и агресия, създавайки условия за конфликти, както вътре в гетата, така и около тях, се дължи не само на естествения прираст. До голяма степен, рисковите маргинални поселища се създават от мигранти, които прииждат от по-малките селища. За ромите е характерно, че те са съпътстваща общност, съществуваща покрай другите и покрай популационния колапс на останалите, докато самите те все още се увеличават, което е друго огромно затруднение пред техния манталитет, бит и реализация. Тяхната профанизация се задълбочава на много места, именно защото отсъстват младите “други” като пример и коректив, но и като възможност да бъдат използвани по-различни начини за осигуряване препитанието на младите роми. Модернизацията и интеграцията им до голяма степен се възпира от ограничаването на нормалното общуване с останалите жители на страната.

Твърде е възможно, при изолирането на големи и разрастващи се ромски съобщности в малките селища, да се активира маргинализацията и деградацията на всички общности в тях, както и на самите селища - незавидна съдба, поставяща под въпрос способността за самоуправление на тези общини. Един от изходите за ромите от житейските затруднения в последните години е емиграцията в страни от ЕС, доколкото, след приобщаването на България към Обединена Европа, пречките за придвижването им в общото европейско пространство отпаднаха. Само че тяхната непригодност да се впишат бързо и успешно в местните общества ги изправя и там пред подобни проблеми – изолация, автосегрегация, двупосочна дискриминация. Събитията от последните години, свързани с пълноправното приемане на България в шенгенското пространство показаха, че българските роми създават неудобства за местното население в страните, в които емигрират, и това се превръща в сериозна пречка за приобщаването ни към европейската свободна зона на придвижване.

Отмяната на Указа за насърчаване на раждаемостта, като опит за неглижиране на демографските неблагополучия

Изтощената и демодернизираща се българска индустрия от късната етатистка епоха е затормозена от волунтаристични недомислия и котерийни боричкания. Продължаването им след 10 ноември 1989 води до задълбочаване на дълговата криза,[8] източване на държавните финанси, екстремно политическо противопоставяне и предприемане на неадекватни реформи. Това твърде бързо поставя икономиката в зависимост от външни донори – Международния валутен фонд и Световната банка, изискващи провеждането на социална политика според собствените им разбирания за социална целенасоченост и баланс.

След 1996 помощите за раждане и отглеждане на деца придобиват символично изражение. В началото на новото хилядолетие управленският екип на НДСВ се заема да реанимира грижата за майчинството и децата в сегмента на финансовото подпомогане. През 2002. е приет Закон за семейни помощи за деца[9], с който е отменен Указа за насърчаване на раждаемостта. Доколкото средствата за приложението му идват от Световната банка, са приети някои нейни препоръки за преформатиране на системата за социална подкрепа на семействата с деца.

Най-важната промяна в новия закон е премахването на повсеместното предоставяне на месечни помощи за деца. Наложено е подоходно ограничение, фиксирано всяка година в републиканския бюджет – 150 лв. средномесечен доход за последните 6 месеца на член от семейството за 2002, в който ще се определя и размерът на самата помощ – 15 лв. за с. г. на дете, независимо от поредността му[10]. Така държавната премия за отглеждане на деца, представляваща граждански стимул за раждането и поддържането им до пълнолетие, с цел да се универсализира отношението към децата като всеобхватна отговорност пред обществото и съществуванието, е сведена до помощ за бедните семейства, за да не изпаднат в пълна невъзможност да изхранват децата си. Налаганият с политическо насилие либерализъм е в ход и трансформира традиционните за българския народ ценности в политики за по-лесно възприемане на бързото класово разслояване и неравностойността на хората при либералната форма на българския полукриминален интригантски капитализъм. Бедните биват обвързани с необходимостта да получават помощи, не само за да станат зависими, но и за да се разграничат от имотните, способните, "валидните".

Парадоксално, но в България тази схема не сработва напълно, доколкото подоходната ограничителна летва е съвсем ниска и месечните помощи представляват съществена и насъщна добавка към бюджета на повечето семейства, които са несъобразно причислени към средните прослойки на обществото. Пролиберално ориентираните експерти и досега предлагат да се премахне подоходното ограничение, наложено отвън, за да се облагодетелстват от държавната премия и по-състоятелните семейства. И тук проличава един от големите недостатъци на българската методика за социално подпомагане, ползваща твърд подоходен таван за разграничаване на правоимащите, вместо, чрез стъпаловидно намаляване на финансовото подпомагане, да се реализира постепенен преход към еманципация от общественото протежиране[11]. Подобна постановка на социалните плащания допринася за укриване реалния размер на доходите и невнасяне реалния размер на социалните осигуровки, за да не се лиши семейството от месечните помощи за деца, ако доходите му са над подоходната летва.

Месечните помощи за деца се предоставят до 18-годишна възраст на детето, при условие, че до навършването им то редовно ходи на училище. С това месечните добавки пряко се обвързват с образователната ангажираност на подрастващите. За да се приложи реално това ограничение обаче, са необходими няколко години, докато властите успеят да се мобилизират и координират дейността си за фактическото му въвеждане.

Друго важно нововъведение в закона, заменил Указа за насърчаване на раждаемостта, е включването на новородилите майки (или осиновителки), които не са обществено осигурени, т. е. не получават обезщетение по Кодекса за задължително обществено осигуряване и са с ниски доходи, в обособена програма за предоставяне на помощи (в размер на 100 лв. месечно) за отглеждане на дете до навършването на едногодишна възраст[12]. Тази особена грижа за бедните семейства с новородени деца е донякъде закъсняла при сриването на жизнения стандарт и масовата безработица при голяма част от българските жени, но тя допълнително дава основания за подържане на маргиналната раждаемост като насърчава меркантилното поведение на майки, които раждат деца за да получават финансови облаги, без да полагат достатъчни грижи за отглеждането и възпитанието на тези деца[13]. Социално-икономическият хаос, настъпил в България след 1989, дотолкова обърква обществените отношения, че твърде често при опитите за урегулирането им възникват антиномийни ситуации, при които всяка полза се съпровожда от съответната щета. Полуграмотността и преднамерената нелегитимност на българския преход води до зареждането на възникващата нова действителност с множество капани и лабиринти, а благополучен изход от тях като че ли няма. Само че пренебрегването на рационалността и легитимността може да се окаже последния провал на България в столетието на национални катастрофи.

В новия закон е застъпена и еднократната помощ за раждане на дете – 200 лв. за първо, второ и трето по ред дете и 100 лв. за следващо, като тази диференциация следва създадения вече модел за насърчаване на оптималния брой деца (три) в семейството.

Приемането на Закона за семейни помощи за деца е опит да се възродят грижите на държавата за семейството и децата в условията на дълбок демографски срив, бързо застаряване на населението и сериозна промяна на съотношението между етническите групи при децата и младежите (засилва се дебългаризацията в единствената национална държава на българите). Набързо подготвен, недообмислен в основните си положения и детайли, той се оказва концентрация на разнопосочни тенденции на дезориентираната социална политика към семейството, осъществявана през прехода. Чрез него се разширява обхватът на подпомаганите родилки и съществено се стеснява контингентът на семействата с деца, получаващи помощи от държавата. Политиката на насърчаване на раждаемостта все повече се трансформира в политика за оказване социална помощ на бедстващото българско население.

Преобладаващата част от жителите на страната не виждат перспектива за развитие във враждебната среда на икономически хаос, монетарни изстъпления, свръхексплоатация, тотална корумпираност и криминализация и въпреки запасите от времето на етатисткото имотно натрупване (жилища, спестявания, имущество, продуктово самозадоволяване и пр.) увисват в бездната на пропадането в несъстоятелност и екзистенциална нищета, опитвайки се да оцелеят с държавните подаяния, заделени за предотвратяване на социални размирици. Много български граждани са закотвени към спасителния понтон на социалните помощи, което се превръща в основен поминък за тях, и започват да го възприемат като занятие, специализирайки се в начините за преодоляване на препятствията пред осигуряването на социална издръжка.

Лумпенизирането и маргинализирането на обширни прослойки от българския народ в условията на професионална деградация и навлизане в житейски тупик, е сред основните елементи на осъществявания срещу него геноцид. В началото на новото хилядолетие се появяват признаци на икономическа стабилизация, породена от съживяването на отраслите, в които е проведена що-годе рационална приватизация, и от увеличаването на чуждите инвестиции, но деградиралите общности (особено при бедните неграмотни роми в гетата, пък и повсеместно в откъснатите от индустриалните центрове малки селища) вече трудно могат да се върнат в сферите на производството и услугите, затова посрещат с неприязън призивите да се ограничи предоставянето на универсалните социални помощи. При такова развитие, водещо до редуциране на функционалната постановка на системата за социално подпомагане, специализираните социални помощи (каквито са и помощите за деца) придобиват по-голяма тежест в бюджета на пауперизираните домакинства. Законът за семейни помощи за деца поема ролята на многоцелеви нормативен акт, чрез който да се осъществи преход към преустановяване издръжката на големи компактни паразитиращи общности, придобила характера на своеобразен данък, плащан от активните прослойки за поддържане на социалния мир, както и гарантиране на приемлив международен имидж на новия български „елит”. Времето на взаимозависимостта между „елита” и „маргиналите” обаче вече започва да изтича.

Сред основните, макар и недекларирани, цели на закона е прикриването на невъзможността (а и нежеланието) на държавата да поддържа адекватна пронаталистична политика, за каквато са необходими не само значителни средства и усилия, но най-вече добронамерена воля от страна на властта. Доколкото отслабеното българско общество и съкращаващата се българска народност, лишени от значителен дял от интелигентския си неполитизиран елит, принуден да емигрира, не могат да окажат съпротива на установяването на квазидемократична диктатура, контролирана от размитите олигархични кръгове и обслужващата ги криминализирана политическа класа и корумпираната администрация, демографското възстановяване на нацията, на практика, не е сред приоритетите на управляващите. Днес, десет години по-късно, това става все по-видимо.

От обремененост към обреченост: опитите за прикриване на катастрофата.

Ограниченията на географските, климатичните и релефните особености на Вътрешните Балкани[14], както и на произлизащите от тях производствени отношения и културни взаимоотношения, съчетани народопсихологическите проекции, несъмнено предразполагат към модели на възпроизводство, оборот и разпределение на населението, силно ориентирани към изразходване на човешкия потенциал предимно в миграция извън региона, при паралелно повишаване на смъртността от индивидуални, локални, регионални, а и глобални конфликти. След последната голяма война полуостровът (без южната му периферия, останала оттатък “Желязната завеса”), в продължение на половин столетие, е консервиран в стопанско, политическо и културно отношение. През 90-те години обаче, натрупалото се там макро и микроикономическо, междуетническо и демографско напрежение се излива в кръвопролитни междуособици и масова емиграция. България активно се включва в тези кризисни процеси, съпровождащи бързия отказ от ултраетатистките деформации, като паралелно с това липсата на обществено разбирателство, нежеланието за приемственост на добрите практики и недостигът на условия (вътрешно и външнополитически) за постигане на плавен преход я отклоняват от нормалния път на развитие, следван, до голяма степен, от централноевропейските сателити на СССР, и я захвърлят сред катаклизмите, съпътстващи прилагането на постсъветския (източноевропейския) образец на декомунизация и приватизация.

Българските природни ресурси в предмодерната епоха не предполагат гъста заселеност на земите ни, но при навлизането в индустриалната епоха (около средата на ХІХ век) условията и продължителността на живота се подобряват, което позволява за сравнително краткия период на демографския преход населението съществено да се увеличи, въпреки големите загуби във войните, социалните брожения и съпровождащите ги изселвания от 1853 до към 1953. Само че индустриализацията и урбанизацията у нас твърде скоро възпират нарастването на населението поради закъснялото и забавено българско навлизане в модерността. Така населението на българските земи, което през зрялото Средновековие (ХІV век) все още е сравнително равностойно по численост и гъстота на популациите в Западна Европа, през ХХ век все още съществено изостава от тях, независимо от догонващите импулси. В края на миналото столетие то изживява невиждан демографски колапс, свързан с политическата и предприемаческа нравствена незрялост на българските елити. Това води до обществена дезорганизираност и деструктивен разпад на социалните системи, нарастване на неравенството и функционалната несъотносимост на ангажиментите на индивидите и съсловията през зейналата пропаст между класите. Съвсем ненадейно за историческите мащаби, но напълно оправдано за историческата логика, българската геодемографска обремененост се преобразува в политикодемографска обреченост.

България е исторически пример за това, как неудачното реформиране на отношенията в собствеността и производството пораждат цялостна деградация на обществото. Трагедията на българския преход е, че частни и групови икономически интереси биват поставени като приоритетни за осъществяваната промяна, без да се набляга на дългосрочната социална стабилност и хармония, без да се полагат и следват реалистично постижими цели за осигуряване на икономически растеж и справедливо разпределение на благата, без да се осъществява ефективно централизирано управление и контрол на преобразуванията, при което разпадът на властовите структури и компетентности блокират държавността. Общественото споразумение и примирие са използвани само като “маньовър” за отклоняване на общественото внимание и енергия от подмолните процеси на трансформиране на внушителната за размерите на страната ни държавна, общинска и обществена собственост. Именно тази нагласа за замъгляване същността на прехода и резултативните деформации стимулира продължителното прикриване на фаталния демографски упадък и евентуалните му всеобхватни последици.

Усърдното нагнетяване на представата, че България е малка, бедна и немощна страна, а българите – незначителен народ, провеждано от столетия, но най-вече след 1944, има за основна цел да обезсили, да обезоръжи българската национална идея за духовно и организационно обединяване на сънародниците в Югоизточна Европа и Северното Причерноморие, както и по целия свят, както и да предотврати възраждането на спомена (примера) за меганарода[15], отседнал или преминал (и дори разпростиращ се) в различните исторически епохи от Балкано-Анатолийския регион, през Централна Азия, до Централна Европа, и поставил едни от най-устойчивите културни и структуро-организационни фундаменти на евроазийската цивилизация. В същото време, вече седем десетилетия действително се провежда обезсилване (в политически план), обезоръжаване (в духовен смисъл) и смаляване (най-вече на демографските измерения на българката народност) не само на народностните ядра в българските покрайнини, но вече и на националното ядро в Мизия, Тракия и Македония. На този фон, особено смущаваща е позицията на немалко експерти в демографската проблематика, които упорито продължават да отричат наличието на демографска криза, макар че действителното положение им е напълно ясно.

 

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата

{backbutton}

Бележки:

[1] В преамбюла на конвенцията се застъпва неотменимо “зачитане върховенството на правото, териториалната цялост и националния суверенитет на държавите”, а член 2 изисква разпоредбите на Рамковата конвенция да “се прилагат добросъвестно, в дух на разбирателство и търпимост и в съответствие с принципите на добросъседство, приятелски отношения и сътрудничество между държавите.”
[2] Преброянане на населението, жилищния фонд и земедерските стопанства през 2001. Том  1. Население. Книга 1. Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. 213.
[3] Преброяване на населението и жилищния фонд през 2011 година. Том 1. Население. Книга 8. Раждаемост. София, 2012, с. с. 43, 44, 47-49.
[4] Също така с настъпилата акселерация протича по-ранно полово съзряване при децата, а при ромите по-ранното съзряване е характерна особеност за етноса.
[5] Виж напр.: Христов, Емил. Повъзрастова плодовитост на жените в България през периода 1993-2000 г. – В: Демографско развитие на Република България. София, 2005, с. 59, таблица 4.2.
[6] Изчисления на автора по данните от статистическите годишници на Република България за 1994-2011 г. През 2009 и 2010 г. брачните раждания в тази възрастова група спадат под 1000 бр., така че изчисленията са условно на 1000 раждания.
[7] Ако се приеме, че един поколенчески интервал се простира от рождението до раждането на първото дете на родителите. Разбира се, това е съвсем условно казано, доколкото авторът не разполага с подобни теоретични разработки за пресмятане на поколенческите интервали.
[8] Според мнозина анализатори обявената през пролетта на 1990 г. неплатежоспособност на България е преждевремменна и политически мотивирана.
[9] Държавен вестник, бр. 32 от /29.03.2002, с. с. 2-4.
[10] За 2002 г. тези размери са включени направо в Закона за семейни помощи за деца.
[11] Този подход доведе до абсурдното положение при правителството на Сергей Станишев пенсионери да заявяват, че не желаят да получат увеличение на пенсиите, тъй като повишението ще покачи доходите им с малко над необходимото за получаване на помощ за отопление през зимния период. Финансовата мизерия  и оскъднцата на прийоми за разпределението на предвидените средства в българската социална система вървят ръка за ръка.
[12] Ако детето е с увреждания, помощта се отпуска до навършване на двегодишна възраст и не зависи от доходите на семейството.
[13] С този вид подпомагане също се насърчава ранното раждане на деца от майката, която се превръща във финансов донор за домакинството, дори преди да е натрупала минимален трудов стаж. Излишно е да се уточнява при кои точно социокултурни групи то намира най-голямо приложение.
[14] Вътрешните Балкани според автора обхващат териториите на полуострова простиращи се на изток и на север от приморските покрайнини на планинските вериги в западната и южната му периферия.
[15] Напредващите проучвания за произхода и историческото битие на българския народ в древността все повече затвърждават концепцията за непрестанно подхранвания му интегрален характер, посредством въвеждане в орбитата на привличане и асимилиране към протогенезиса на началния източноиндоевропейски етнически субстрат на различни по етнолингвистичната си принадлежност общности (от тюрко-алтайски, угро-фински или друг индоевропейски произход и пр.), които обогатяват народностната палитра на това мегаетническо обединение, сплотено под общия етноним българи.

Списание Геополитика бр.1 2013 г.България

А. Иванов, Преориентацията на семейните политики през новото хилядолетие

Светът

Д. Кьохан, Стратегически приоритети на общата политика за сигурност и отбрана на ЕС

Д. Кисоудис, Европа между атлантизма и евразийството

Е. Слатинска-Ованесова, Ренесансът на Северния съюз

О. Киндибалюк, Черно море като енергиен мост

Т. Маляренко, Украйна и ЕС - без промяна в статуквото

Д. Фридман, Новата доктрина на САЩ и американската външна политика през втория мандат на Обама

С. Каменаров, Стратегията на Канбера във “века на Азия”

Фокус: Турция и Големият Близък Изток

Ю. Ташпинар, Новата стратегическа визия на Анкара

В. Шликов, Близкоизточната политика на Турция в контекста на “арабската пролет”

Ф. Уйлям Енгдал, Турция, Сирия, Израел и енергийната война в Големия Близък Изток

П. Георгиев, Ролята на Анкара в трансформацията на Големия Близък Изток

Е. Георгиев, Кипърският въпрос и влиянието му върху евроинтеграцията на Турция

Фокус: Железниците като геополитически инструмент

Н. Стефанов, Железниците и бъдещето на европейския проект

Й. Мирчев, Модерната държава изисква съвременна железница

П. Хана, “Железният” път на коприната от Шотландия до Сингапур

Д. Верхотуров, Коридорите на CAREC и битката за доминация в Централна Азия

В. Рудашевски, Д. Рискулов, Трансазиатският коридор за развитие

Г. Шария, Геополитическите измерения на Транскавказката магистрала

Прогноза

Н. Петров, Краят на света се отлага за 2013?

Геоикономика

С. Хайтов, Газопроводите IPI и ТАРІ в контекста на битката за Средния Изток

Т. Петров, Каспийският коридор срещу TAPI: британско-американският сблъсък в Централна Азия и Южен Кавказ

История & геополитика

A. Манчев, Мисията в Кувейт и “Възродителният процес”

Книги

М. Стоянова, Имперското невежество на Америка

Интервю

Професор Тиери дьо Монбриал за новия сблъсък между Изтока и Запада

 

Европейският съюз не може да се справи с всички потенциални заплахи и предизвикателства пред сигурността в света, нито пък се стреми да го прави. Навремето Фридрих Велики поучава своите генерали, че „да защитаваш всичко означава да не защитаваш нищо”. Ако ЕС иска да е ефективен в бъдеще, той ще се нуждае от ясна преценка за стратегическите си приоритети и за това, какво е може да постигне със своята Обща политика за сигурност и отбрана (ОПСО). По-лесно е обаче да се предскаже какво ЕС няма да направи. Така например, Съюзът няма да участва в евентуални войни в Източна Азия. Предизвикателството пред правителствата на европейските държави е да определят, какво ще прави ЕС в бъдеще чрез ОПСО и по-специално, как те възнамеряват да използват военните си ресурси, чието разполагане на терена е много по-скъпо (политически и финансово), отколкото на гражданските активи.

Заплахи, география, интереси и ценности

Има много начини да се дефинират стратегически приоритети, включително оценката на заплахите, географията, интересите и ценностите. Може би най-очевидният официален документ, с който трябва да се консултираме при определяне на приоритетите за ОПСО, е Европейската стратегия за сигурност (ЕСС) от 2003 (както и прегледът на прилагането и от 2008) Стратегията идентифицира пет заплахи за европейската сигурност: разпространяването на оръжия за масово унищожение, тероризма, регионалните конфликти, провалените държави и организираната престъпност. Прегледът от 2008 добавя три допълнителни предизвикателства: кибер-сигурността, енергийната сигурност и климатичните промени. ЕСС обаче не уточнява точната роля на ОПСО за справянето с всички тези заплахи и предизвикателства. Трудно е да се предпише каква роля в частност могат да имат въоръжените сили в борбата с някои от тези заплахи, например киберпрестъпността, енергетиката, климатичните промени, тероризма и организираната престъпност. Нещо повече – дори и в тези сфери, където ролята на военните е по принцип лесно предвидима – като например оръжията за масово поразяване, регионалните конфликти и провалените държави, не е сигурно, че ЕС ще може винаги да се организира за изпълнението на подобни задачи, например в случай, че Иран действително създаде ядрено оръжие.

ЕС не е късоглед в географски план и отбелязва, че предизвикателствата пред сигурността в Южна и Източна Азия, като севернокорейската ядрена програма например, са важни за Европа. Но Съюзът добавя, че „дори и в ерата на глобализацията, географията все още е от значение”. По-нататък ЕСС приоритизира усилията за изграждане на сигурност в районите, съседни на ЕС – това е една от трите стратегически цели в документа от 2003, а другите две са справянето с изброените по-горе заплахи за сигурността и поддръжката на международен ред, базиран на ефективния мултилатерализъм. С други думи, ЕСС определя, че географски приоритет на ЕС трябва да бъдат неговите непосредствени съседи, включително Балканите, Кавказ, Северна и Тропическа Африка и широкия Близък Изток.

Може би фразата, с която ЕСС е най-известна, е „ефективният мултилатерализъм”, обявен за стратегическа цел на ЕС. Това не е само и не толкова въпрос на ценности (т.е. подкрепа за международното право), а по-скоро изразява интереса на ЕС да поддържа развитието на глобалното управление и регионалните организации. Но в наши дни напътствието на ЕСС от 2003 вече е недостатъчно за да отговори на въпроса, как ЕС трябва да лавира в един още по-мултицентричен свят и какви са геостратегическите последици за Европа от възхода на незападни сили.

Възходът на „останалите” и тихоокеанският „стълб” на САЩ

Всеки знае, че през последното десетилетие икономическата сила се измества от Запада към Изтока. По-рядко е дискутирано съпътстващото го изместване на военната сила от Запада към Изтока. Според Международния институт за стратегически изследвания (IISS), през 2012 военните разходи на азиатските държави за първи път ще надхвърлят тези на европейските. Данните на IISS показват, че през 2011 военните бюджети в Азия нарастват като цяло с малко повече от 3%, но китайският се е увеличил с цели 6,8%.

Друг „мозъчен център” – SIPRI (Стокхолмския международен институт за изследване проблемите на мира) твърди, че Бразилия, Индия, Саудитска Арабия и Япония (заедно с Китай) се изкачват нагоре в класацията на страните с най-големи военни разходи, докато Великобритания (4-то място), Франция (5-то) и Германия (9-то) слизат надолу, а Италия, която е била 10-та през 2010, изпадна от първата десятка през 2011. По-нататък SIPRI отбелязва, че през 2011 руските военни разходи вече надвишават както британските, така и френските, а Русия се изкачва на трето място в класацията. Макар че ще съкратят общо 489 милиарда долара от военния си бюджет през следващото десетилетие, САЩ ще останат на първо място по военни разходи в обозримо бъдеще. Според някои прогнози обаче, към 2020 китайският военен бюджет ще надвиши сумарните отбранителни разходи на всички европейски членки на НАТО.

Именно този променящ се стратегически и военен контекст обяснява военното „обвързване” на САЩ с Тихоокеанския регион. Европейците не разполагат с нищо, сравнимо с вече солидното и разширяващо се военно присъствие и ангажименти на американците в Азиатско-Тихоокеанския регион. Но и Европа има интерес от източноазиатската сигурност. Около 28% от европейската външна търговия за 2010 е с Източна Азия - с впечатляващите 5% повече отколкото е делът на САЩ в международния стокообмен на ЕС.

За разлика от глобалния размах на американската военна политика, отбранителното планиране на ЕС е фокусирано почти изключително върху съседните на Европа региони. Така например с изключение на две, всичките досегашни 27 мисии в рамките на ОПСО са били разположени в широкия район на европейските съседи (изключения са мисиите в Афганистан и в Ачех, Индонезия). Казано по-простичко, САЩ са азиатска военна сила, но европейците не са.

Следователно, ключовият въпрос е, как европейците ще се справят с проблемите в регионите, граничещи с ЕС – със или без САЩ? Един от важните фактори може да бъде готовността на възходящите военни сили като Китай и Индия, заедно с Русия и Турция, да играят по-голяма роля в тези региони. В някои случаи САЩ биха могли да пожелаят да поемат лидерството, със или без европейците (виж примера с Бахрейн, където е базиран Пети американски флот). Понякога американците могат да се намесят заедно с европейците (например случаите с Либия и Иран). Но понякога на ЕС може да се наложи да действа без САЩ: силите на ООН, изпратени на израелско-ливанската граница през 2006, бяха съставени основно от европейци и, макар че не използва военна сила, ЕС бе този, който оглави международния отговор на кризата в Грузия през 2008. Текущите и планирани операции на европейците в Мали за справяне с тежката криза на сигурността в Сахел също съответстват на тази очертаваща се стратегическа тенденция.

От своя страна това повдига трънливия въпрос, дали европейците биха използвали твърда военна сила, когато предприемат самостоятелни операции. На пръв поглед това изглежда малко вероятно, имайки пред предишните доказателства и липсата на (военни) способности у ЕС. Но в началото на 2011 идеята, че Франция и Великобритания ще оглавят военната операция в Либия също изглеждаше нереална. Макар че САЩ не са изоставили Европа, имайки пред вид демонстрираното неотдавна нежелание на американците да се намесят в Либия и Грузия, Вашингтон със сигурност би искал да остави на европейците разрешаването на повечето бъдещи кризи на Балканите, в Кавказ и в Северна Африка. В края на краищата, САЩ имат достатъчно грижи в широкия Близък Изток и Азия.

Осъвременяване на стратегическите приоритети на ОПСО

Списъкът от заплахи и предизвикателства, очертан в Стратегията от 2003 и осъвременяването й през 2008, остава валиден. Регионалните конфликти и провалилите се държави не са изчезнали (вижте Мали и Сирия); разпространението на оръжия за масово поразяване е все още релевантно (вижте Иран); докато глобалните предизвикателства като климатичните промени, енергийната и киберсигурността продължават да се развиват. ОПСО ще продължи да играе роля в справянето с различни аспекти на тези заплахи и предизвикателства, по-специално регионалните конфликти и провалените държави (и, в частност, задачите по мироподдържане и държавно изграждане).

Географският фокус върху съседните на Европа региони също остава важен, не на последно място поради сегашните турбуленции в района: яростната гражданска война в Сирия, все още нестабилната ситуация в Либия и опасенията относно иранската ядрена програма – това са само част от многото предизвикателства. ЕС ще играе малка и предимно невоенна роля в гарантирането на източноазиатската сигурност, но от Източния Атлантик до Западния Индийски океан Съюзът трябва да реши как едновременно да сподели бремето на сигурността със САЩ и все по-тясно да работи с възходящите военни сили (Китай, Индия и Русия) по оста Атлантически-Индийски океан.

Нека добавим – ако европейците мислят, че в бъдеще ще им се налага да използват сила самостоятелно (особено по един решителен начин), те трябва да развият по-ясно съзнание за своите общи международни интереси. Един от начините да се работи за тези интереси е да се формулира списък с приоритетите във външната политика на ЕС. Той би могъл да включва подкрепата за върховенството на закона в международен план, свободната търговия, енергийната сигурност, по-демократични и по-стабилни съседи и конструктивни работни отношения с Турция, Русия и САЩ – ключовите извъневропейски (в смисъл на нечленуващи в ЕС) играчи в полето на европейската сигурност.

Що се отнася до ОПСО, дефинирането на споделените международни интереси задава контекста за определяне на сценариите, които могат да изискват европейците да използват сила в бъдеще. Тези сценарии могат да бъдат географски (например в съседните на ЕС райони или отвъд тях); по-скоро функционални (подкрепа за свободното корабоплаване в океаните или защита на енергийните доставки); или по-скоро екзистенциални (съпротива срещу големите пробойни в международното право или старомодна самоотбрана – иранската ядрена програма е казус, приложим и в двата случая). Свързан с това е деликатният въпрос за степента на оперативните амбиции на ОПСО: ще може ли в бъдеще ЕС да осъществява решителни операции в стила на тази в Либия през 2011?

Не твърдя, че ЕС е, или че скоро ще стане многоспектърен геостратегически военен играч. Досегашните операции в рамките на ОПСО бяха предимно граждански, малки в сравнение с мисиите на ООН и НАТО, а някои от тях едва ли бяха нещо повече от „упражнение по побиване на флага”. В резултат, ЕС понякога оставя впечатление, че се интересува повече от това да бъде възприеман като „политически коректен”, отколкото като геополитическа сила. В бързо променящия се свят геополитиката не бива да се пренебрегва. Преценката за това как се променя глобалната военна сила и как това може да повлияе върху европейските интереси в областта на сигурността и външната политика, заслужава много по-голямо внимание от страна на европейските правителства.

ОПСО не би трябвало да става просто форма на „въоръжена работа в сферата на благотворителността”, нито двигател за военна надпревара между великите сили. Но между тези две крайности има голям брой потенциално важни задачи. Така например, 90% от европейската външна търговия се осъществява по море, тоест военноморската сигурност и защитата на търговските маршрути са от съществено значение за ЕС. Военните операции обаче, от типа на сегашната мисия на ЕС за борба с пиратството край бреговете на Сомалия (предизвикана отчасти от прекъсването на товаропотока между ЕС и Азия), могат да станат все по-важни и отличителни за ОПСО. В бъдеще, наред с географския фокус върху съседните на ЕС региони и помощта за справяне с някои ключови заплахи за европейската сигурност, ОПСО би могла да допринесе за защита на жизненоважни европейски интереси, както и за защита на европейските ценности.

 

[*] Авторът е старши изследовател във Фондацията за международни отношения и диалог (FRIDE)


{backbutton}