04
Пет, Дек
10 New Articles

През септември 2011, в изказването на един от най-известните съвременни американски геополитици Збигнев Бжежински на форума в Ярославъл, прозвуча една твърде изненадваща за присъстващите и онези, които са запознати с биографията на Бжежински и неговите концепции, теза, касаеща възможността да бъде създаден съюз между Запада и Русия "от Ванкувър до Владивосток". Фактът, че същата идея се съдържа и в последната му книга ("Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила"), озадачи мнозина.

Трудно можем да повярваме, че един от най-последователните и твърди противници на Москва се опитва да ревизира основите на концепцията, която в течение на няколко десетилетия изискваше, ако не борба на живот и смърт, то поне изолацията и игнорирането на страната, която през съветския период се смяташе от него и колегите му за "империя на злото", а след това се определяше като "черната дупка" на глобалната геополитика. Наистина, Земята е кръгла и гарантирането на мира "от Ванкувър до Владивосток" е възможно и в двете посоки, т.е. не само включвайки Русия в зоната за сигурност, а и ограничавайки тази зона до нейната източна граница (т.е. изключвайки я от нея). Бжежински никога не е бил подозиран в симпатии към Русия, затова пък винаги е имал чувство за хумор. Да предположим обаче, че новата концепция за сигурността на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, се лансира от него съвсем сериозно.

Америка се нуждае от нови партньори

Сама по себе си, доказателствената база на тази концепция е ясна и проста. Америка отслабва, както впрочем и целият западен свят. Все повече проблеми в света се решават без нейното участие или пък не така, както биха искали във Вашингтон. Традиционните съюзници и сателити се държат все по-независимо и вече не изглеждат склонни да подчиняват собствените си интереси на интересите на своя "патрон". Укрепва мощта на Китай, който се очертава като най-вероятния претендент за статута на конкурираща се със САЩ свръхдържава. Вследствие на това, еднополюсният свят, формирал се сред разпадането на Съветския съюз, се пука по шевовете, а на дневен ред е появата на нов многополюсен модел. В този нов свят, САЩ и целият евроатлантически блок рискуват да играят много по-скромна роля, отколкото онази, с която Западът беше свикнал през последните най-малко сто години. Откъдето следва, че той отчаяно се нуждае от съюзници, каквито биха могли да бъдат Турция и Русия. Приемането на първата в Европейския съюз и интеграцията на втората в системата на глобалните ценности на либералната демокрация вероятно биха решили проблема. В противен случай Западът е заплашен не само да изгуби някогашното си величие, но и - след известно време - да преживее катастрофален спад на своето влияние.

Съкращаването, в обозрима перспектива, на възможностите на военно-политическия блок, който в Русия (а и не само там) са свикнали за по-лесно да обозночават просто като "Запад", до такива предели, които доскоро се смятаха да постижими само в рамките на пропагандистките щампи на идеологическата война, се оказва също толкова реално, както и изчезването от световната карта на СССР и Югославия, да не говорим за прекратеното съществуване на Варшавския пакт или СИВ.

За всеки поне малко образован човек, обявявянето, от Френсис Фукуяма, на статуквото, формирало се в началото на 90-те години, за "край на историята" винаги е изглеждало съмнителна спекулация. В същото време, фактът, че хора като Бжежински са осъзнали, че тази прекалено оптимистична за Вашингтон и Брюксел прогноза е просто поредния опит желаното да се представи за действителност, техните реверанси към Русия и дори готовността им да приемат концепцията на бившия руски премиер Евгений Примаков за многополюсния свят, не бива да се приемат като повод за радост в Москва. Защото светът става не толкова многополюсен, колкото "безполюсен: - на военно-политическата сцена, в пълно съответствие с толкова критикуваната като "политически некоректна" концепция за "сблъсъка на цивилизациите" на покойния Самюел Хънтингтън, се появяват движения и организации, които не са склонни да се подчиняват на какъвто и да било външен център. Конкуренцията между водещите глобални играчи им позволява успешно да намират необходимите за функционирането им ресурси, използвайки борбата на международните алианси за реализация на собствените си интереси. Впрочем, освен всичко друго, е съвършено неясно, защо и е на Русия да се превръща в опора на Запада в хипотетичната му бъдеща схватка с Китай, като същото се отнася и за Турция.

Някогашните и евентуалните бъдещи алианси между Запада и Русия

Алиансът на Москва с Лондон и Вашингтон, в противовес на оста Рим-Берлин-Токио, е естествена последица от силовия баланс, формирал се в началния период на Втората световна война, и се разпада непосредствено след приключването и. В контекста на 200-годишнината от Отечествената война през 1812 си струва да си припомним и, че руско-британският алианс срещу Наполеон, в крайна сметка, приключва с Кримската война. По същия начин победата на съюзниците във Втората световна война приключва със студената война и ядрената надпревара. Подобна традиция, в рамките на коята Русия се обединява с водещите държави от аглосаксонския свят в периодите, когато те се нуждаят от нея като "спасителен пояс", и съюзът с тях бива прекъснат в момента, когато изнеслата основната тежест в тези войни руска армия влиза в столицата на победения противник (или пък не влиза, защото съюзниците и са нарушили задълженията си, както е в случая с окупацията на Япония), едва ли вдъхновява някого в Москва. Поуката от допуснатите грешки е разумна цена за допускането им.

В същото време злорадството, че Западът, който продължава да се отнася към Русия с обичайното за него пренебрежение и недоверие, може да се окаже в положение за пореден път да опре до нея, ми се струва също толкова неуместно, колкото и оптимизмът по този повод. Умението да се възползваш максимално от обстоятелствата, без да демонстрираш излишни емоции или да изпадаш в еуфория, като точно оценяваш съотношението на силите и възможностите, без да си поставяш неизпълними задачи, традиционно не е сред силните страни на Русия. И то въпреки, че обстоятелствата често и предоставят всички шансове да си гарантира стабилно място сред великите държави. Вместо това, пренебрегването на разумната достатъчност в името на разорителни и рисковани проекти като Руско-японската или Първата световна война, военната интервенция в Афганистан или участието в оръжейната надпревара в конкуренция с повечето развити страни в рамките на т.нар. "звездни войни", ликвидират тези руски шансове.

От гледната точка на Москва, рационалният момент в новата концепция на Бжежински е, че въпреки запазващата се реторика от ерата на противопоставянето на двете идеологически системи, на Русия вече не се гледа като на основен противник, в борбата срещу който следва да бъде мобилизиран целия западен военно-политически блок, който (поне засега и въпреки възможностите за бъдещата му ерозия и отслабване) продължава да е далеч по-влиятелен и могъщ от Русия. Това действително може и следва да се използва, но нищо повече.

От друга страна, перспективите за съюз с конкурентите и противниците на Запада, насочен против него самия, независимо дали с Иран, с отделни арабски държави или с ислямския свят, като цяло, или пък с Китай - ще означава просто повтаряне на грешките, допуснати от елитите на Руската империя и СССР в заключителния етап от съществуването на тези предшественици на днешната Руска Федерация. Опитите за ангажирането на Москва в откритото противопоставяне на Запада, като алтернатива на сегашния курс на руското ръководство, което успешно блокира международните инициативи за външна намеса в Сирия на дипломатическото поле, без да влиза в пряка, още повече пък военна, конфронтация с онези, които се опитват да организират подобна намеса, е следствие не толкова от усилията на сирийското или иранско "лоби", колкото естествена реакция на цяло поколение руски военни и политици. Последните вече се умориха да чакат (вече цели двайсет години) старта на сътрудничеството между Москва и Запада, а вместо това да виждат несекващи опити за натиск върху Русия, игнориране на нейните интереси и неизпълнение на официално поетите задължения, които по-голямата част от партньорите на Москва нарушаваха и продължават да нарушават винаги, когато сметнат това за възможно. Тази реакция е обяснима, но е нерационална.

Съюзници и противници

Ще повторя още веднъж, че да бъде победен Западът в рамките на пряк военен сблъсък не само е невъзможно, но и безмислено - времената, когато реални резултати се постигаха с военни победи и окупация на противниковата територия, отдавна отминаха. Провалите на САЩ в Ирак и Афганистан свидетелстват за това, също както впрочем и успешната от военна гледна точка кампания в Либия, оказала се пирова победа за НАТО, тъй като доведе до дестабилизацията на цяла Северна Африка и отвори вратите към Европа за милиони нелегални африкански имигранти. Най-скромните данни сочат, че, ликвидирайки съществуващите прегради в лицето на авторитарните режими в Тунис, Либия и Египет, "арабската пролет" е задвижила до този момент поне 18 милиона души, насочили се към южното крайбрежие на Средиземно море. Демографските, екологични и военно-политически промени в Африка южно от Сахара, позволяват да прогнозираме, че това е само началото на ново "велико преселение на народите", което, по чисто обективни причини, не касае толкова Русия, но пък може да промени катастрофално ситуацията в Европа.

Това е реална заплаха, но, повтарям, не за Русия, за разлика от т.нар. "жълта заплаха" от страна на Китай, Япония или другите държави от Тихоокеанския регион например. Застаряването на китайското население, провокирано от политиката "едно семейство - едно дете", означава че демографската експанзия от тази страна е невъзможна. Реалната ситуация с китайската имиграция в Сибир и Далечния Изток дава основание да се говори не за китайска експанзия, застрашаваша руското бъдеще на тази част на Руската Федерация, а по-скоро за нейната стремителна деградация, на фона на активната и ефективна модернизация на Северен Китай. Борбата с Китай за Далечния Изток, с подкрепата на САЩ, за която се говори в новата концепция на Бжежински, означава интегрирането на Русия в програмата за гарантиране стратегическата сигурност на САЩ, като северен фронт на бъдещия им сблъсък с Китай, което няма никакъв смисъл за Москва.

Точно обратното, неутралната позиция по отношение на схватката между тези две свръхдържави, има определен смисъл за Русия. Ако говорим конкретно, съвместните учения със САЩ, обменът на информация в такива обеми и по такива направления, които Москва смята за целесъобразни, "точковото" участие в съвместните операции за борба с наркотърговията, пиратството и тероризма могат да бъдат полезни за Русия. Това обаче не се отнася за евентуалното руско участие в глобалното руско-китайско противопоставяне, независимо на коя страна. Още повече, че според новата концепция на Бжежински то предполага подчиненото положение на Москва, която ще трябва да трансформира за целта своята вътрешна и външна политика, не съобразно собствените си интереси, а подчинявайки се на необходимостта тя да "съответства" на препоръките на "водещия партньор".

Този американски подход е закъснял поне с 20-30 години. През 80-те, когато съветските войски все още не бяха напуснали Афганистан, интеграцията със СССР, вместо борбата с него, би позволила на САЩ да избегнат не само трагедията от 11 септември, но и всички бъдещи войни в ислямския свят. В началото на 90-те, непосредствено след разпадането на Съветския съюз, руският политически елит и общественото мнение смятаха за неоспорими предимствата на западния политически модел и бяха готови на интеграция, в качеството си на "младши партньор" на Запада. Двайсетте години, изминали оттогава, не само тотално ерозираха вярата в целесъобразността на партньорството при подобни условия, но и доказаха несъстоятелността на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, като световен лидер. Ако заявката за това лидерство беше подкрепена с практически действия, то, вероятно, би могло да се дискутира като един от вариантите за развитие и в този случай не би могло да се изключва, че за Русия (съвместно с Турция или самостоятелно) щеше да има някакъв смисъл да се интегрира в бъдещия световен ред, съобразно сценариите, разглеждани от Збигнев Бжежински в последната му книга. Само че ситуацията е съвършено противоположна. Присъствието на западните (американските) военни части в горещите точки на планетата не гарантира нито стабилност, нито сигурност. Самото им количество е недостатъчно за да постигнат успех във войната с противника, залагащ на партизанско-диверсионните методи.

Стратегическите съюзници на Запада в ислямския свят са последователни противници на Русия и техните интереси изискват както ликвидирането на светските режими в арабския свят, така и прокарването на ориентираните към тях версии на радикалния ислям на територията на Руската Федерация, което е в пълно противоречие с фундаменталните руски интереси, без оглед дали тези западни съюзници са арабските монархии от Залива, смятащи Русия за "територия на джихада", или това е Турция, за която тя е основния и търговски партньор. Впрочем, самата Турция вече не се стреми да стане член на Европейския съюз, а само използва лозунгите за евроинтеграцията за да смачка собствения си генералитет, затвърждавайки властта на местните политици, опиращи се на ислямизма.

Политическият ислям не е съюзник на САЩ и Европа, въпреки илюзиите на редица западни политолози и политици (сред които Бжежински заемаше и продължава да заема видно място), че това е възможно. Ислямският свят използва Запада за реализацията на собствените си интереси, игнорирайки призивите за спазване на човешките права и извличайки максимална полза от икономическото сътрудничество с него, но нищо повече. Опитите да се копира този модел и по отношение на Русия бяха изначално обречени на провал, както впрочем и всяко копиране, извършващо се без да се отчита формиралият се баланс на интересите, съотношението на силите и нивото на конкуренцията за вниманието на местните елити, при което Русия не може да си позволи да бъде източник на безплатни въоръжения, инвестиции с илюзорни гаранции, или на военни съветници за армиите,  участващи в местните войни, какъвто някога беше СССР. Всъщност, руската намеса в тези войни (без оглед на чия страна) е теоретично възможна, но би довела единствено да фалита и разпадането на самата Русия. Това не бива да се забравя, независимо какви аргументи в полза на подобна намеса да прокарват привържениците или противниците на Бжежински. Още повече, че местните играчи винаги са демонстрирали и продължават да демонстрират нелоялност към необходимия им Запад и е съвършено неясно, защо биха се държали по-различно към Русия. При това не става дума само за Турция, Пакистан или арабските съюзници на САЩ, които при всеки удобен случай подкрепят групировки, които са откровено враждебни към Америка, независимо дали става дума за ХАМАС, "Мюсюлманските братя", "Ислямски джихад" или движението Хакани. Иран не се държи кой знае колко по-приятелски към Руската Федерация, доказателство за което е искът за 4 млрд. долара подаден от Техеран в швейцарския съд заради отказа на Москва да му достави ракетни комплекси С-300, както и откритият натиск върху Русия във връзка с делимитирането на водите на Каспийско море.

В крайна сметка, както сочи и практиката, единствената държава от Близкия или Средния Изток, която не работи срещу САЩ или ЕС, е Израел, при това, независимо от митологията и стереотипите, формирали се в средите на висшите руски военни по съветско време, еврейската държава се държи коректно и спрямо Русия, въпреки, че се отнася нееднозначно към руско-сирийските и руско-иранските връзки. Самите Съединени щати обаче, действат по отношение на Израел (независимо от мощното еврейско лоби във Вашингтон) без да се съобразяват особено с неговите интереси, нарушавайки поетите обещания и задължения  и игнорирайки го не само в случаите, когато смятат това за полезно за американската политика, като цяло, но и когато става дума за корпоративни или лични интереси на чиновниците от Държавния департамент, военните институции или разузнавателната общност. За Русия това е добър пример, как САЩ се отнасят с най-близките си съюзници, към които тя не спада и каквато никога няма да стане. С временните си съюзници, още повече пък с онези, чиито интереси само отчасти съвпадат с американските, Вашингтон (и не само) се съобразява още по-малко. Впрочем, опитите за привличане на американските съюзници в сферата на руското влияние също са обречени. Поне що се отнася до арабския свят, отношенията между местните елити и Запада се основават на взаимни делови интереси и инвестиции за стотици милиарди и продължаващо вече дълги десетилетия сътрудничество, затова пред тях има перспектива за поколения напред.

Така или иначе, но гражданската война в Сирия навлезе във фазата на общностното (между шиити и сунити) противопоставяне, прехвърли се в Ливан и не е изключено да се разпространи на турска и йорданска територия. В случай, че Асад все пак бъде свален и при положение, че палестинските ислямисти със сигурност ще се опитат да ограничат властта на йорданските Хашемити (или дори да свалят управляващата династия), формирането в сирийската част на Кюрдистан на самостоятелен анклав, поддържащ тесни връзки с Иракски Кюрдистан, ще активизира още повече кюрдския сепаратизъм в Източен Анадол. Докато Асад не бъде ликвидиран физически, не бъде свален от най-близкото си обкръжение, против него не бъде организирана външна военна интервенция, или в Сирия не се реализира напълно сценарият на ливанската гражданска война, той има шанс да запази властта си. Ако пък успее да се задържи до началото на мащабна война в Залива с участието на Иран, вероятността за която ще бъде най-голяма през първата половина на 2013 (т.е. в периода между американските и иранските президентски избори), не е изключено, че свалянето на алауитския режим в Дамаск ще престане да бъде първостепенна задача за Катар, Саудитска Арабия и Турция, и режимът ще получи шанс за мирната си трансформация. Севернокорейският пример ни кара да предполагаме наличието на подобна възможност.

Ситуацията с Иран обаче е много по-сложна. Пробивът на Техеран в ядрената сфера означава крах на режима на неразпространение. Израелският удар срещу Иран остава възможен, но истината е, че той би спрял движението на иранците към атомната бомба за не повече от година-две, което разбира се не е малко за регион като Близкия Изток. Евентуален удар на САЩ и европейските им съюзници от НАТО би ликвидирал на 100% иранската ядрена програма, макар че идеята за свалянето или "уестърнизацията" на иранския режим отсега може да се причисли към невъзможните мечти на американските политически идеалисти, какъвто впрочем е и Бжежински. За Русия нестабилността около Иран не е особено приятна, но, в крайна сметка, означава не толкова заплаха за разширяване на американското влияние в близката периферия на Руската Федерация (както показва афганистанският и иракският опит, това влияние не бива да се преувеличава), колкото липса на иранска конкуренция на европейските енергийни пазари в течение на доста продължителне период от време. Както казва Уинстън Чърчил: "някои виждат криза във всяка възможност, други откриват възможност във всяка криза". И макар че Чърчил, също както и Бжежински, никак не е харесвал Русия, за разлика от него, е притежавал забележително ясна мисъл и желязна логика.

 

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток в Москва и бивш председател на Руския Еврейски конгрес


{backbutton}

Осемдесет и четири годишният Збигнев Бжежински е сред най-интересните фигури в американския външнополитически елит. Анализите му привличат с осмислянето на външнополитическата реалност, но в същото време пораждат усещане за дискомфорт заради неизбежните последици от осъществяването на тази външнополитическа реалност. Тъй като Бжежински е сред активните участници в студената война, а и днес е тясно свързан със сегашния американски политически елит, книгите му представляват не само исторически, но и политически документи, позволяващи на читателя да се запознае отблизо с дълбочинното разбиране за американската външна политика. Последната от тях - "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила", появила се през 2012, е изключително любопитна в смисъл, че в нея Бжежински описва радикалната политическа промяна, с далеч отиващи последици, която според него САЩ следва да предприемат за да си гарантират по-добро бъдеще. В книгата си той се обявява за мащабна ревизия на целия досегашен външнополитически курс на Съединените щати, възприет още в началото на студената война. Основната му теза е, че днес Америка е в същата ситуация, в която се намираше Съветският съюз през 80-те години на миналия век. Ако в най-известната му книга "Голямата шахматна дъска" (1997) все още ставаше дума за необходимостта Вашингтон да установи политическия си контрол над Централна Азия, а в друга негова книга, появила се през 2008, се твърдеше, че САЩ все още имат своя "втори шанс" да изградят еднополюсен свят, сега (четири години по-късно) Бжежински констатира спада на американското политическо влияние и формирането на многополюсен свят, като вече съществуваща обективна реалност. Въз основа на това, той прави извод за необходимостта от тотално преосмисляне на по-нататъшната стратегия на САЩ. А най-учудващото в анализа му на геополитическата реалност е фактът, че той напълно преразглежда традиционно негативното си отношение към Русия. Нещо повече, Бжежински смята, че оцеляването на Запада в многополюсния свят изцяло зависи от това, дали Русия ще може да бъде интегрирана в западната система.

От Картър към Рейгън

Можем за оценим истинското значение на внезапното превъплъщение на Бжежински, демонстрирано в новата му книга, само ако си припомним цялата му достатъчно дълга кариера. Струва ми, че спокойно бихме могли да го определим като съвременна версия на някогашните кралски съветници. Той обединява в себе си качествата на политически мислител и практик-реалист с хладен и трезв ум. Още в първите му книги си личи уважението му към институцията на властта и удоволствието, с което я анализира. Бжежински смята укрепването на властта на САЩ за своя основна задача, която след това решава на практика, като съветник по сигурността на президента Джими Картър. По онова време (1977-1981) той директно може да влияе върху хода на студената война. Ако Кисинджър и Никсън са заинтересовани най-вече от съхраняването на статуквото и позициите на САЩ в студената война, Бжежински непрекъснато търси пътища за изостряне на глобалното противопоставяне и постигането на окончателна победа. Влиянието му върху американската политика на бива да се подценява и, защото неговите геополитически концепции продължават да се използват и от следващата администрация на президента Рейгън. През 1998, Бжежински признава в интервю за френското списание  „Le Nouvel

Observateur“, че САЩ са финансирали ислямските "моджехидини" още преди съветската военнна намеса в Афганистан, като целта на тази политика е била именно примамването на Съветите в централноазиатската държава. На въпроса, дали вече не съжалява за подкрепата, оказвана на ислямистите, той отговаря: "Защо трябва да съжалявем? Тази специална операция беше отлична идея. С нейна помощ примамихме СССР в афганистанския капан и вие очаквате да съжалявам за това? В деня, когато руснаците официално обявиха, че са влезли в Афганистан, написах на президента Картър, че "сега имаме възможност да устроим на Съветския съюз негов собствен Виетнам". А след като кореспондентът на списанието нерешително се опитва да намекне за връзката между днешния тероризъм и ислямския фундаментализъм и американското финансиране на афганистанските "моджехидини", отговорът на Бжежински е: "Кое е по-важно за световната история? Неколцина мюсюлмански фанатици или освобождаването на Централна Европа и края на студената война?" (1).

Антируските възгледи на Бжежински

Преди време, известният американски икономист Джеймс Гълбрайт посочва в една своя статия, че "за Бжежински се е превърнало в хоби да вреди на Русия" (2). С това той намеква, че дори и след краха на Съветския съюз и падането на Берлинската стена, Бжежински не променя изключително негативното си отношение към Русия. Което е разбираемо, защото, като един от основните стратези на студената война, посветил целия си съзнателен живот на тази битка, Бжежински вероятно е искал след 1991 да се наслади напълно на плодовете на победата в нея. Само че политическата стратегия, която малко по-късно (през 1997) бива представена в най-популярната му книга "Голямата шахматна дъска", подсказва, че става дума за нещо много повече. Внимателният анализ на книгата, показва, че Бжежински, макар и косвено, се обявява за прикритото продължаване на студената война, но вече с други средства.

Стратегическият план, който Бжежински представя през 1997, предвижда настъплението на САЩ и европейските им партньори на евразийския континент чак до Централна Азия. Бжежински разчита, че по този начин ще се улесни изграждането на своеобразен нов "път на коприната" до Китай, включително чрез разширяването на ЕС на изток, приемането в НАТО на "ключови" страни като Украйна и Грузия и изграждането на петроло- и газопроводи през териториите на съюзните държави чак до Каспийско море. Според него, решаващото значение на този нов "път на коприната" е свързано с това, че така Западът би разширил влиянието си до центъра на най-важния континент на планетата - Евразия. Ако бъде наложен изгоден за Запада геополитически ред в Евразия, това автоматично би повлияло върху силовия баланс на всички останали континенти, т.е. би гарантирало контрола на Запада в целия свят. Паралелно с това, по замисъла на Бжежински, експанзията на Запада към центъра на Евразия би довела до обкръжаването от юг на най-голямата по територия евразийска държава - Русия, която постепенно ще деградира до страна от Третия свят в рамките на новия световен ред, доминиран от САЩ.

Неуспешната държава Русия и свръхдържавата САЩ

През 1997 Бжежински разглежда Русия като фалирала във всяко отношение държава, която е обречена през следващите години да затъне в хаос, бедност и непрекъснати етнически конфликти. По онова време той я описва като "черна дупка", лишена от какъвто и да било "геополитически избор", защото, на практика, вече е опряла "до физическото си оцеляване, в буквалния смисъл на думата" (3).

Впрочем, в "Голямата шахматна дъска" той дори разсъждава  за разделянето на Русия на части: "Тогава Русия би представлявала хлабава конфедерация между Европейска Русия, Сибирската и Далекоизточната републики, за всяка от които ще бъде много по-лесно да установи тесни икономически отношения с Европа, новите централноазиатски държави и Изтока" (4). В същото време обаче, Бжежински категорично отхвърля каквато и да било интеграция на Русия в разширения световен ред на Запада, посочвайки, че: "Русия е твърде бедна държава, която в икономически план беше доведена от комунизма до катастрофа и затова просто не е в състояние да се превърне в подходящ демократичен партньор на САЩ" (5).

Също както Франция се обявява след края на Първата световна война за дългосрочни мерки за отслабването на Германския Райх с помощта на Версайския договор, така и Бжежински препоръчва през 90-те години формирането на нов световен ред, в чиито рамки Русия (като победен политически конкурент) да представлява отслабена, изостанала, проблемна и обкръжена отвсякъде държава, която да не може да претендира за ролята на повече или по-малко уважаван геополитически играч.

Неспособността на Бжежински да се освободи от стереотипите на студената война се изразява и в изкуственото преувеличаване на бъдещата роля на САЩ в света. Така, в "Голямата шахматна дъска" той твърди, че поне още едно поколение, т.е. до 2027 или дори след тава, Съединените щати ще запазят статута си на единствена световна свръхдържава. Според него, това време би им стигнало за да изградят новия трансевразийски коридор (по маршрута на "новия път на коприната" до Китай) като геополитическа архитектура и да гарантират сигурността му. Това пространство, което следва да включва военни бази, петроло- и газопроводи, търговски пътища, държави с прозападни правителства  и икономически и финансови филиали на западните компании - цялото това географско пространство следва да обедини обширни части от Азия с разширилите се на изток Европейски съюз и НАТО. В крайна сметка, се предполага интеграцията в тази прозападна евразийска структура и на Китай. Защото, както посочва Бжеженски, "вече съществува мрежа от мултинационални концерни и различни международни организации, формираща своеобразна неформална глобална система". Според него, тази неформална система, стимулирана от растящата глобализация на планетата, "би носила ясния отпечатък на сегашния господар на света", което пък би довело до това, че политическата система на САЩ и тяхната култура ще се разпространят върху транснационалната глобална система, трансформирайки я по свой образ и подобие: "геостратегическият успех на този процес би се заключавал в наследството, което Америка, в качеството си на първа и последна свръхдържава на планетата, би оставила на бъдещия свят" (6).

Днес обаче, Бжежински очевидно гледа по различен начин на света и неговото бъдеще. Той говори за задълбочаваща се тенденция към отслабване на западната общност. И, ако Западът не съумее да сключи дългосрочен стратегически съюз с Русия и Турция, това може да го постави в глобална изолация. Това е още по-важно, имайки предвид сегашното сближаване между Китай и Русия. Бжежински предупреждава, че САЩ могат да загубят влиянието си дори в Мексико и заключава: времето на Америка като всемогъщ глобален играч отминава и днес САЩ вече не могат, както беше доскоро, да демонстрират самоувереност и надменност пред Русия, Китай, Индия, Бразилия, Иран или Пакистан.

Твърде любопитна е и новата позиция на Бжежински по отношение на Близкия Изток, като цяло, и Иран, в частност. Според него, политическото пробуждане в арабския регион и в целия останал свят, на което ставаме свидетели напоследък, позволява на мнозина да осъзнаят, как точно САЩ проектират властта си в целия свят. Ако САЩ и НАТО започнат нова война в Близкия Изток, това ще провокира взрив на антиамериканизма, което пък ще доведе до тотална ерозия на западното влияние в тази част на света. И тъкмо поради това нарастващо политическо самосъзнание на хората в целия свят, войните се оказват нежелателни, от гледна точка на американските интереси.

Разривът с неоконсерваторите

На практика, новата книга на Бжежински "Стратегическа визия" окончателно прекъсва връзките му с американските неоконсерватори. Впрочем, следва да признаем, че неговото отношение към тях винаги е било двойнствено. Бжежински още от самото начало подкрепя американската глобална експанзия. Но, за разлика от неоконсерваторите, които искат същото, но с твърди, военни и директни методи, Бжежински разглежда експанзията на САЩ в руслото на общите тенденции на глобализацията, т.е. в рамките на естествените природни закони на разпространение на културата и ценностите. Като директор на Тристранната (трилатералната) комисия, Бжежински разглежда САЩ като неформална световна империя, която незабележимо и дискретно определя и регулира отношенията между останалите страни в света, докато неоконсерваторите, открито демонстрирайки пред света мощта на американската империя, се стремят да укрепят нейната мощ с чисто силови методи, включително чрез войни.

Целта, която поставя Бжежински, е САЩ да удържат статута си на свръхдържава поне още едно поколение. Според него, след този срок Америка вероятно ще се "разтвори" в международната общност на свръхмощни транснационални концерни и организации, продължаващи традициите и ценностите на американската политика и култура в глобален мащаб. За разлика от него, неоконсерваторите виждат ХХІ век като "ново американско столетие", обосновавайки това с неповторимата месианска специфика на американската нация. Въпреки тези различия обаче, и те, и Бжежински споделят редица общи виждания. Така, и Бжежински, и неоконсерваторите приписват на САЩ ключовата роля на архитект на бъдещия световен ред. Те са единодушни по въпроса, че Вашингтон следва да постави основите на този бъдещ ред в Близкия и Средния Изток. Споделят и еднакви визии относно стратегията за недопускане на съюз между Русия и Европа, както и на разширяване на руското влияние на континента и за постепенното отслабване на Русия чрез разширяването на НАТО до нейните граници, изграждането на космически военни системи, насочени срещу нея, както и обкръжаването и с военни бази и центрове на противоракетната отбрана. Общо между Бжежински и неоконсерваторите е и категоричното отхвърляне на установяването на партньорски отношения с постсъветска Русия, независимо от принадлежността и към общата християнско-европейска култура.

В предпоследната си книга "Втория шанс" („Second Chance“), появила се през 2007, Бжежински обаче подлага на остра критика политиката на неоконсерваторите, начело с президента Буш-младши. Според него, открито демонстрираните от тях имперски амбиции забавят и дори поставят под въпрос възможността САЩ да наложат нов световен ред през ХХІ век. Бжежински смята, че войната на неоконсерваторите против тероризма е била възприета в мюсюлманския свят като война срещу исляма като религия и е ерозирала авторитета и уважението към САЩ в региона. Освен това, в тази си книга, той обвинява неоконсерваторите, че не са направили достатъчно за да попречат на усилващото се сближаване между Русия и Китай.

Впрочем, Бжежински твърди, че администрацията на Буш-младши се е държала твърде меко с Русия, а както посочва самият той в едно интервю от 2008, "руснаците не обичат слабите" (7). Все пак, въпреки тези "грешки" на неоконсерваторите, през 2007 Бжежински все още вярва, че Америка има своя "втори шанс" да реализира плановете си за еднополюсния свят, формулирани от самия него през 1997 в книгата "Голямата шахматна дъска". В тази връзка той посочва във "Втория шанс", че: "Решаващо за Америка ще бъде след 2008 да използва по-успешно  "втория си шанс", отколкото "първия". Защото трети шанс САЩ просто няма да имат" (8).

Резултатите от управлението на Обама: Големият провал

През 2012, когато първият президентски мандат на Обама върви към края си и следвайки аргументацията на Бжежински в новата му книга "Стратегическата визия", вече е очевидно, че САЩ не можаха да използват своя "втори шанс": "В бъдеще Америка ще трябва да провежда по-отговорна и умна политика, отколкото досега. Глобалната доминация на една, единствена свръхдържави вече е невъзможно, без оглед на това колко силна или слаба е тя. Това е свързано най-вече с появата на световната сцена на нови регионални държави" (8).

Всъщност, това е нещо повече от констатация, че САЩ вече са част от един нов многополюсен свят. В многобройните си интервюта, посветени на новата му книга "Стратегическа визия", Бжежински посочва, че с формирането на многополюсния свят наближава и краят на цялата 500-годишна епоха на глобална доминация на световните атлантически морски държави. Запитан в едно от тези интервюта за последиците от подобно развитие на събитията, Бжежински отговаря: "В общи линии това означава, че вече не можем да диктуваме волята си на останалите. Вече не можем да играем ролята на глобален полицай, регулиращ международните отношения в света" (10).

Това обаче не значи, твърди Бжежински, че световният ред, който постепенно се формира в момента, ще бъде доминиран от Китай. Най-малкото, защото граничещите с тази страна регионални държави Русия и Индия не биха позволили това. Новият световен ред означава и, че граничещите с регионалните държави страни - Грузия, Тайван, Южна Корея, Пакистан, Афганистан, Украйна, Израел и отделни части от Близкия Изток - ще са все по-малко обвързани със САЩ и ще бъдат въвлечени в сферата на влияние на тези нови регионални сили. В най-новата си книга, Бжежински твърди, че Западът все пак може да избегне глобалната изолация и изтласкването си на заден план. За целта обаче, той трябва да получи нови жизнени сили и да разработи нова стратегия и план за действие. Според Бжежински, тази нова стратегия следва да включва интеграцията на Русия и Турция в международната система на Запада. Турция вече един век се ориентира към Запада и неговата политическа система и култура и, както смята Бжежински, трябва да продължи да задълбочава взаимодействието си със западния свят, включително присъединявайки се към ЕС. Решаваща за бъдещия международен статут на Запада и неговото укрепване ще бъде обаче интеграцията на Русия в разширената общност на западните държави.

Подобен съюз, основаващ се на универсалната система на политическата култура и ценности и простиращ се на огромната територия от Ванкувър до Владивосток, би разполагал със значителна политическа тежест в света. Освен това, според Бжежински, в момента в Русия постепенно се формира гражданско общество от западен тип. В доклада си за Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Бжежински подчертава, че Русия е много по-демократична, отколкото твърдят американските медии: "онези, които живеят днес там, могат свободно да четат във вестниците директни критики срещу Путин, което е достойно за адмирации, каквито обаче не се чуват често в Америка" (11). Според него, тенденцията за демократизация на Русия ще се усили и задълбочи, а интеграцията на Русия в западната система ще може да се реализира на няколко етапа и в няколко различни варианта.

Америка, Западът и останалия свят

За да се реализира това разширяване и укрепване на Запада, Бжежински предлага да се реформира самата концепция за отношението на Запада към целия останал свят. Защото, за първи път от Френската революция насам, почти цялото население на земното кълбо днес започва да мисли в политически категории, т.е. придобива политическо самосъзнание. И това глобално политическо пробуждане, смята Бжежински, се съпровожда от силни антизападни настроения в много части на света. Несправедливостите през колониалната епоха, военните намеси на САЩ в различни държави след 1945, неразрешеният конфликт между Израел и Палестина, последните американски войни в Близкия Изток - всички тези фактори сега проникват в съзнанието на населението на света, което води (дори вече е довело) до това, че политиката на Запада все повече губи легитимността си очите на останалия свят. Последното може да накара много региони на планетата принципно да преразгледат отношението си към Запада и то не в негова полза, което пък други държави (като Китай например) могат да използват в свой интерес.

Ето защо, отчитайки възникналата ситуация, Западът може да оцелее само ако фундаментално преразгледа концепцията за отношението си към останалия свят. В последната си книга, Бжежински еднозначно дава да се разбере, че съдбата на цялата западна общност зависи от това, дали подобно нещо ще се окаже възможно. В едно от последните си интервюта, той подчертава, че: "От собствения си опит би трябвало да сме наясно, че използването на военна сила има непредвидими последици, да не говорим, че е изключително скъпо... Ние вече не можем да бъдем световен полицай, защото това ще ни докара до фалит, ще провокира вътрешнополитически социален взрив, а във външнополитически план, ще лиши САЩ от легитимност" (12). В увода към книгата си "Стратегическа визия", Бжежински посочва шест важни сходства между днешна Америка и Съветския съюз от 80-те години на миналия век:

  • застиналата, закостеняла и неспособна да се реформира политическа система;
  • финансовият фалит, вследствие на военните авантюри и раздутия военен бюджет и отбранителна индустрия;
  • понижаващото се жизнено равнище на американското население;
  • наличието на политическа класа, която не е чувствителна към задълбочаващото се социално неравенство и мисли само за собственото си обогатяване;
  • опитите да се компенсира спадащата легитимност на властта вътре в САЩ с търсене на външнополитически врагове;
  • американската външна политика, водеща до самоизолацията на САЩ в света.

Парализираната Америка

По-нататък, в книгата си Бжежински лансира тезата, че тази всеобхватна парализа, поразила Америка, може да бъде преодоляна, само, ако САЩ осъществят мащабни вътрешно- и външнополитически реформи. Първите следва да ограничат неутолимата жажда за печалба на всяка цена и корупцията в западните икономики, а също да намалят разрива между отделните социални прослойки в западните общества. И макар че според Бжежински днес Западът е единствената световна култура, която е в състояние да предложи съвременен цивилизационен модел, заради сериозните му недъзи западното общество не може да се превърне в достатъчно привлекателен модел за останалите. А само ако западните общества отново се превърнат в привлекателни примери за подражание, те ще могат да разпространят демокрацията и в другите региони на света.

САЩ ще успеят да преодолият сегашната си външнополитическа парализа (подобна на онази, изпитана от СССР през 80-те), само ако бъде сложен край на безразличието, с което западната общественост се отнася към другите държави. Според Бжежински, днешните, както впрочем и вчерашните, американци на практика не знаят нищо за другите народи. В книгата си "Стратегическа визия" той цитира статистически данни, доказващи, че 75% от американците не знаят, къде се намира Иран, а 88% не могат да открият Афганистан на картата (15). Бжежински твърди, че американските политици съзнателно и целенасочено се възползват от това безразличие на сънародниците си за да спечерят доверието им. Което пък води до това, че обществените дискусии по външнополитически въпроси в западните медии се водят "все по-примитивно, едностранно и исторически регресивно" (16). В разговора си с американския журналист Джефри Браун, Бжежински квалифицира начина, по който западната общественост възприема външнополитическите процеси, като "безгранично невежество" (17). Затова не е чудно, че американската общественост посрещна с ликуване войната срещу Ирак, макар тя да се оказа стратегическа грешка, допусната на най-високо ниво, посочва Бжежински в "Стратегическа визия". Той смята, че това в никакъв случай не бива да се повтаря в навечерието на възможна война с Иран, която Бжежински определя като стратегически безмислена, прогнозирайки, че "целият свят ще ни се смее, ако нападнем Иран" (17).

"Демокрация" без харизма

В последната си книга Бжежински посочва, че днес в западните медии се чуват почти изключително гласовете на привържениците на войната, а умерените мнения биват игнорирани. Според него, това се отнася не само за американските, а и за всички западни медии. В Европа обществените дебати в медиите също все повече биват насочвани към формиране образа на врага, при това противоположната външнополитическа позиция се изкривява или просто не се споменава. Бжежински предупреждава, че това систематично игнориране на действителното положение от страна на западните медии по ред причини сериозно застрашава националната сигурност. На първо място, то води до вземането на погрешни стратегически решения. На второ място, едностранното отразяване на събитията от западните медии не остава незабелязано в незападните държави. Така, смята Бжежински, западните медии, на практика, ерозират привлекателността и харизматичното въздействие на западната демокрация върху незападните държави, което пък само усилва и без това съществуващата тенденция към изолация на Запада от останалия свят.

Ето защо, Бжежински призовава за ускорено "ограмотяване" на западната общественост по външнополитическата тематика. Според него, Обама е произнесъл прекрасни речи в Кайро и Прага, но е длъжен да говори директно и с американската нация и следва да я запознае с промененото положение на САЩ в света. При това Бжежински подчертава в последната си книга, че само Обама, от всички кандидати за президентския пост на изборите през 2012, е в състояние да осъществи промяната на външнополитическия курс, от която Америка толкова се нуждае днес.

На какво се дължи промяната във визията на Бжежински?

Внезапната промяна във възгледите на Бжежински, илюстрация за която е последната му книга "Стратегическа визия", ми се струва изключително любопитен феномен. Както е известно, като съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, Бжежински изостря противопоставянето със Съветския съюз и съзнателно работи за ескалирането на ситуацията в Афганистан, което в крайна сметка води до войната в тази страна (с милион убити в нея) и до появата на днешната Ал Кайда. И след разпадането на съветската империя, Бжежински продължава борбата срещу Русия. Така например, по време на кратката грузинско-руска война през 2008, той препоръчва дългосрочната международна изолация на Русия (18). На фона на всичко това, сегашната му метаморфоза изглежда поразителна - внезапно той се обявява за сближаване и дори помирение с Русия. Силно впечатлява и твърдението му, че демокрацията не може да се разпространява по света с помощта на външнополитически натиск, а само със собствени примери за успешната и реализация.

Не може да не отдадем дължимото и на способността на Бжежински, който вече е на сериозна възраст, да променя гледната точка и визията си относно случващите се в света събития, макар че несъмнено щеше да е по-добре ако той още през 90-те години беше призовал западната общност да интегрира Русия. Впрочем, отговорността за това, че по онова време (когато руската интеграция щеше да стане много лесно) подобно сближаване не се случи, до голяма степен пада именно върху Бжежински. Възможно е обаче, неочакваната ревизия на досегашните му възгледи за отношенията с Русия да е именно признание за собствената му вина и отговорност за негативното отношение на Запада към Русия в миналото.

Следва да признаем и основателността на критиките на Бжежински срещу примитивното и едностранно разбиране за външнополитическите процеси от съвременното западно общество. Не можем обаче и да не отбележим, че в процеса на формирането на това едностранно медийно тълкуване и на информационната демогагия в западните медии активно участва и самият Бжежински - например, когато (през 2008) сравни руския президент Путин с Хитлер (18). На бившия президентски съветник би трябвало да е добре известно, че съвременните войни се водят и печелят най-вече в информационното пространство. Тъкмо поради това както Пентагонът, така и НАТО отдавна поставиха работата си с медиите на професионална основа, изразходвайки за целта все по-големи средства. Доказателство за това е начинът, по който големите западни медии представят войните във Виетнам, в Персийския залив, а наскоро и в Либия. Тоест, Бжежински би трябвало да е наясно, че безразличието на западната общественост към външнополитическите процеси, което толкова критикува в последната си книга, има дълга историческа традиция. Кой знае защо обаче, той нищо не споменава за тази дълга традиция на сътрудничество между военно-индустриалния комплекс на Запада и големите западни медии.

Все пак, въпреки всички изброени по-горе забележки и уговорки, "Стратегическа визия" на Бжежински дава повод за надежда, че съюзът на западните държави все още е способен да коригира поведението си, така че ние, принадлежащите към Запада, да успеем да избегнем прогнозираната от Бжежински глобална изолация и закостеняването, с които се сблъска Съветският съюз през 80-те години на миналия век, малко преди да рухне.

 

Бележки:

1. „How Jimmy Carter and I Started the Mujahideen“, Interview mit Zbigniew Brzezinski, in: „Le Nouvel Observateur“, 15.1.1998.
2. James K. Galbraith, Democracy inaction, in: „Salon”, 30.11.2004.
3. Zbigniew Brzezinski, Die einzige Weltmacht – Amerikas Strategie der Vorherrschaft, Berlin 1997, S. 180.
4. Ebd., S. 288?f.
5. Ebd., S. 153.
6. Ebd., S. 307.
7. Zbigniew Brzezinski, Russians don’t like weak people, www.day.kiev.ua/154348 <http://www.day.kiev.ua/154348>.
8. Zbigniew Brzezinski, Second Chance – Three Presidents and the Crisis of American Superpower, New York 2007, S. 216.
9. Zbigniew Brzezinski, Strategic Vision – America and the crisis of global power, New York 2012, S. 131.
10. Zbigniew Brzezinski, Conversations, in: „PBS Newshour“, 8.2.2012.
11. Zbigniew Brzezinski, Strategic Vision, Center of Strategic and International Studies, 9.2.2012.
12. Zbigniew Brzezinski, Conversations, in: „PBS Newshour“, 8.2.2012.
13. Zbigniew Brzezinski, Strategic Vision, Center of Strategic and International Studies, 9.2.2012.
14. Zbigniew Brzezinski, Strategic Vision – American and the crisis of global power, New York 2012, S. 4.
15. Ebd., S. 52.
16. Zbigniew Brzezinski sounds alarm against military action against Iran, in: „Reuters TV“, 7.3.2012.
17. Zbigniew Brzezinski, Conversations, in: „PBS Newshour“, 8.2.2012.
18. Zbigniew Brzezinski, Russlands Vorgehen ?hnelt dem von Hitler, in: „Welt Online“, 11.8.2008.

 

* Авторът е известен германски геополитически анализатор


{backbutton}

Както е известно, в центъра на новата геополитическа концепция, лансирана през последните години от администрация на американския президент Обама, е "завръщането на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион". На фона на изострящата се конкуренция между големите държави (авторът очевидно има предвид САЩ и Китай - б.р.) в сферите на геополитиката и геоикономиката, другите играчи на глобалната политическа сцена, като Русия, Индия и ЕС, също започнаха да внасят промени в своята геостратегия. При положение, че сред ключовите постановки на американската външна политика е "настъплението на Изток", а ЕС, Индия и Русия внимателно наблюдават развитието на събитията в региона, Китай, който заема централно положение в Азиатско-Тихоокеанския регион, не трябва да ограничава интересите си само с морските граници и своите традиционни съперници и партньори, а да поеме инициативата и да разработи план за "настъпление на запад".

Политиката за развитие на Западен Китай се нуждае от нова стратегическа платформа

През цялата си дълга история, Китай, на практика, почти никога не е отделял особено внимание на моретата, концентрирайки се върху вътрешноконтиненталната политика и икономика. В резултат от това, във важно звено, свързало още в древността Изтока и Запада и направило възможно търговията и културния обмен между цивилизациите, става преминаващият през цяла Евразия Велик път на коприната. В най-новата история обаче, големите западни държави, заедно с Япония, съумяват, с помощта на военната сила и търговията, да отворят, плътно затворените до този момент "морски врати" на Китай. По онова време, чужденците най-често пристигат в Китай по море и тъкмо поради това повечето индустриални зони и големите градове в днешен Китай са разположени по крайбрежието. В началния период от провеждането на политика на реформи и отваряне на страната към света, когато в нови външноикономически съперници на Китай се превърнаха Америка, европейските държави, Япония и "четиримата азиатски тигри", Пекин създаде в югоизточната част на страната редица специални икономически зони, като по този начин допълнително укрепи доминиращите позиции на крайбрежните райони. Що се отнася до западната част на страната, тя дълго време беше в позицията на изоставаща, т.е. там нивото на развитие на икономиката и обществото оставаше твърде ниско. Регионът доста късно започна да установява външни контакти, а и те не бяха кой знае колко. Едва след като през 2000 управляващата Компартия стартира политиката си за "развитие на Западен Китай" тази ситуация започна да се променя.

Какво трябва да включва планът за създаване и усъвършенстване на геостратегическия фундамент на политиката за "развитие на Западен Китай"? На първо място, комплексно планиране и осъществяване на сътрудничество с другите държави, гарантиране на непрекъснатите доставки на необходимите за развитието на региона енергоносители и основни групи стоки. Очертавайки три основни направления - южно, централно и северно, следва да се ускори практическата реализация на китайската инициатива за изграждане на "нов Велик път на коприната", започващ от източните провинции на Китай, пресичащ Евразия и стигащ на запад до държавите от Средиземноморието и източното крайбрежие на Атлантическия океан. Необходимо е освен това максимално бързо да бъде завършено изграждането на трасето от западните райони на Китай до крайбрежието на Индийския океан.

На второ място, трябва да се разшири търговско-икономическото сътрудничество с всички държави, разположени на запад от Китай (Южна Азия, Централна Азия, Близкия Изток, Каспийския регион), да се увеличат обемите на взаимната икономическа помощ, да се създадат фондове за съвместно развитие. В периода между 2001 и 2011 търговският оборот между Китай и страните от Южна и Западна Азия е нараснал над 30 пъти (при положение, че общият обем на китайския външнотърговски оборот е нараснал "само" 8 пъти през този период), а делът на тези региони в общия обем на външнотърговския оборот е нараснал, съответно, от 2% до 9%. Освен това, през последните седем години обемът на търговията на Китай с арабските държави е нараствал с 10% по-бързо, отколкото китайският външнотърговски оборот, като цяло. Всичко това доказва, че "настъплението на запад" е необходимо и разкрива огромни перспективи.

На трето място, тъй като мирното развитие на такива китайски провинции, като Синцзян и Тибет е застрашено от етническия сепаратизъм, религиозния екстремизъм, тероризма и други враждебно настроени към Китай сили, а проблемът с транснационалните престъпни мрежи става все по-остър, за да се справим с всички тези сериозни заплахи за националната ни сигурност се налага да формулираме нови всеобхватни, взаимосвързани и съобразени с регионалната специфика политики в социалната, конфесионалната и образователната сфери, т.е. да предоставим на западните китайски райони стабилни гаранции за сигурността на държавата и обществената хармония.
На четвърто място, следва да разширим дипломатическата си ангажираност с това, което се случва в западните държави, задълбочено да анализираме текущата ситуация и особено нейния национално-религиозен аспект, както и да укрепваме двустранния хуманитарен и социален обмен. Така ще можем да трансформираме икономическото си влияние в тези региони в политическо, т.е. в "мека сила" и, в крайна сметка, ще разширим значително собственото си стратегическо пространство за маневриране.

Какво ще даде на Китай "настъплението на запад"?

Държавите на запад от Китай са разположени в самото сърце на Евразия. Тук са няколко от люлките на човешката цивилизация, пак тук са и най-богатите залежи на природни ресурси. Поради множество причини обаче, е твърде висока вероятността, че много от държавите в региона няма да могат в бъдеще да поддържат сегашното си ниво на вътрешна стабилност и материално благополучие. Нестабилната политическа ситуация и съществуващите на междудържавно равнище национални, религиозни и идеологически конфликти могат в бъдеще да нанесат много сериозен удар по формиралия се световен ред и отношенията между големите държави. Днес в региона, с бързи темпове се разширяват икономическите интереси на Китай, постоянно нараства и политическото му влияние, но при подобно развитие на събитията те също ще бъдат застрашени. Ето защо Китай не може да остане безучастен, а е длъжен да поеме инициативата в свои ръци, заемайки нова, активна позиция.

В региона се концентрират и пресичат изключително важни интереси на ЕС, Русия, Индия, САЩ, Япония и Китай. За разлика от Западна Европа и Източна Азия, в централноазиатския регион е невъзможно да си представим възникването на проамерикански военен съюз (както впрочем и на какъвто и да било друг военно-политически алианс). Малко вероятна изглежда и появата на големи икономически блокове. Засега в региона липсва както работещ механизъм за координиране усилията на големите държави, така и общоприети правила за конкуренция и сътрудничество, а сферите на влияние на големите държави, в традиционното схващане за това понятие, постоянно се пресичат и биват прекроявани.

Така или иначе, но първият ход в тази игра вече бе направен от Америка. През есента на 2011, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън широко рекламира американския план за "новия Велик път на коприната". Според този план, "богатите петролни и газови находища на Туркменистан могат да покрият все по-нарастващите енергийни потребности на Индия и Пакистан, а създаването на съответната инфраструктура ще увеличи благосъстоянието на Афганистан и Пакистан, благодарение на приходите от транзитните такси. Памукът, отглеждан в Таджикистан, ще захрани индийската текстилна индустрия, а афганистанските мебели или плодове ще се продават на пазарите в Астана, Бомбай и още по-отдалечени места". Простичко казано, този план предвижда изграждането на сложна икономическа и транспортна мрежа с център в Афганистан, която да свърже пазарите на Централна и Южна Азия, достигайки чак до Близкия Изток. Очевидно е, че краткосрочната му цел е защитата на интересите на САЩ в региона, след изтеглянето на американския контингент от Афганистан.

На свой ред, Русия смята каспийските държави от ОНД за част от своята сфера на влияние и се стреми да запази това влияние и занапред. В същото време, тези страни, както впрочем и централноазиатските държави, отдавна са основно направление на енергийната дипломация на ЕС. Европа и Америка възнамеряват да продължат двустранното си сътрудничество в сферата на политиката и военната сигурност и са готови, при необходимост, да използват военната мощ на НАТО. За Индия, която се опитва да изгради всеобхватна система за снабдяване на националната си икономика с петрол и природен газ, Близкият Изток и Централна Азия са основните направления за създаване на диверсифицирана система за внос на енергоносители. Икономическите и политически интереси на Япония в региона също нарастват непрекъснато.

Всичко доказва, че политиката за "настъпление в западна посока", прокарваща икономическите, политически и държавни интереси на Китай, е от ключово стратегическо значение за страната ни. На първо място, подобна политика би ни помогнала да установим по-балансирани отношения с Вашингтон и да постигнем по-голямо взаимно доверие. Съветът за национална сигурност, Държавният департамент и Департаментът по отбраната винаги са възприемали Китай само в руслото на източноазиатската политика на САЩ, затова и повечето чиновници, отговарящи за американско-китайските отношения, са експерти именно по източноазиатската проблематика. Лансираната от администрацията на Обама политика за "настъпление на Изток" също концентрира вниманието върху Източна Азия. Волно или неволно, Америка позиционира Китай като източноазиатска държава, стеснявайки стратегичския кръгозор на китайците. Конкуренцията между Китай и САЩ в собствения регион на Китай все по-често се оказва в задънена улица. Но, ако Пекин действително възприеме плана за "настъпление в западна посока", ще възникнат доста сериозни перспективи за китайско-американско сътрудничество в такива сфери, като инвестициите, енергетиката, борбата с тероризма, ограничаване разпространението на ядрените оръжия и гарантиране на регионалната стабилност, при това в рамките на това взаимодействие опасността от въоръжена конфронтация, на практика, изчезва. Освен това, китайската помощ за гарантиране стабилността на такива държави, като Афганистан и Пакистан, никак няма да е излишна за Америка.

На второ място, непрекъснатото разширяване на китайските икономически интереси във всяка страна дава на Китай отлична възможност да участват активно в многостранното сътрудничество между големите държави и да повиши международния си статут. В сравнение с Източна Азия, Китай няма исторически спорове и проблеми с нито една държава от региона (освен, може би, с Индия), затова има твърде малко основания за възникването на конфликти и противоречия. Освен това, въпреки че, в рамките на сътрудничеството и конкуренцията в сферите на геополитиката или глобалната икономика, отделните държави преследват различни цели, в този регион постигането им може да се окаже изгодно едновременно за няколко страни. Съвместното (с другите държави) формиране на стабилност и икономически растеж в региона, както и участието във формулирането на справедливи правила на играта, са изгодни за дългосрочните интереси на Китай и могат да укрепят имиджа му на държава, готова да поеме сериозни отговорности. В случая Пекин действително има множество възможности за активно участие: укрепване и разширяване функциите на ШОС; участие, съвместно с други външни сили и страни от региона, в процеса на проектирането и изграждането на "новия път на коприната"; съдействие за формирането на механизъм за многостранна сигурност и мирно разрешаване на регионалните конфликти и противоречия.

"Настъплението на запад" изисква предпазливост и много усилия

Политиката на "настъпление в западна посока" има нелоши перспективи, но и поражда определени рискове. На първо място, западните райони съвсем не представляват "райска градина". В много от държавите там властта не е достатъчно стабилна, постоянно се води борба с бедността и са налице сложна плетеница от национолни религиозни конфликти. Превръщайки се в част от тази картина, ние, китайците можем да се окажем също толкова дълбоко въвлечени в така очертаните проблеми, както и някои западни държави и тогава ще ни бъде много трудно да се разграничим от тях. Ако Китай все пак реши да поеме по пътя на "съзидателната намеса", следва да разполагаме с ясен план и средства за борба с възможните кризи. На второ място, отношенията между много държави от региона са напрегнати и объркани. Пример за това в Близкия Изток е съперничеството между такива регионални лидери, като Иран, Саудитска Арабия, Турция, Египет и Израел. В Южна Азия пък се запазва напрежението между Индия и Пакистан. Каквато и позиция да заеме Китай по всеки конкретен въпрос, винаги ще има недоволна страна, затова ще ни се наложи да балансираме между интересите на различните държави.

На трето място, политиката на "настъпление в западна посока" не може да не провокира известни опасения у другите държави, затова те ще се постараят да предприемат някакви превантивни мерки. Китай ще трябва да положи максимални усилия за да не им позволи заедно да го изтласкат от региона и да не допусне да бъде обявен за агресор. Не може икономическите проблеми да се прехвърлят автоматично в политическата плоскост, разработвайки например, при всяка своя стъпка, някакви мерки за "пробив на американската блокада". Това само би ни вкарало в задънена улица. На четвърто място, Китай може да бъде обвинен в неоколониализъм, т.е. в опит да превърне държавите от региона в свои суровинни придатъци. За да се избегне подобно развитие, Пекин следва да инвестира в регионалните проекти за защита на околната среда, да работи за нарастване благосъстояниета на местното население и да създава нови работни места в региона. Необходимо е, освен това, да се работи сериозно за усъвършенстване дейността на консулските служби, така че да могат ефективно да се грижат за живеещите в региона етнически китайци, да защитават интересите и да се ангажират с образованието им.

В сравнение с яснотата, която Китай има по отношение на политиката си към САЩ, ЕС, държавите от Източна Азия, Русия и някои други страни, ние имаме твърде повърхностна представа за ситуацията в западния регион.В момента Китай изпитва недостиг на експерти, владеещи арабски, фарси, турски, казахски, хинди, урду, бенгали и синхалски, а ангажираните с проблемите на региона аналитични центрове и институти се броят на пръсти. Необходимо е да се провеждат колкото се може повече двустранни или многостранни симпозиуми за специалистите от официалните или полуофициални аналитични центрове и академични институти, както и да се поощряват изследванията, касаещи регионалните проблеми и да се подготвят съответните специалисти и експерти по въпросите на живеещите в региона китайци. Налага се изработването на дългосрочна стратегия за научни изследвания и подготовка на експерти в тази сфера, като за реализацията и се осигури съответното финансово обезпечаване, както и да се насочат в подкрепа на китайското «настъпление на запад» образователите и научни ресурси на всички учебни и изследователски институции в страната, ангажирани с изследване на прилежащите на Китай региони, тяхната икономика и култура.

Накрая, следва да е ясно, че в настоящата статия не твърдя, че концепцията за «настъплението в западна посока» на всяка цена трябва да бъде приета като официална политика на Китай. Моделът може да бъде и друг. Смятам обаче, че в днешните условия, когато промените в геополитиката и глобалната икономика се извършват постоянно и с огромна скорост, Китай императивно се нуждае от нов начин на мислене. Днес ни се налага да мислим по-глобално, отчитайки както континенталните, така и морските интереси на страната и, в крайна сметка, да работим за възстановяването на геостратегическия баланс в света.

* Авторът е директор на Института за международни отношения на Пекинския университет


{backbutton}

Както посочва известният американски анализатор Марк Ленърд, "от 2008 насам, когато започна глобалната финансова криза, наблюдаваме бавната и мъчителна смърт на Кимерика, т.е. на феномена, в рамките на който американската и китайската икономика сякаш се бяха слели в едно". Техните уж „идеални и знакови” отношения (според известния британски историк Найл Фергюсън) се крепяха на това, че Китай икономисваше половината от своя БВП, а пък САЩ вземаха на заем тези пари за да финансират разходите си, които очевидно не им бяха по възможностите. Тази идилия приключи през септември 2008 с краха на банката Lehman Brothers, като разривът между Пекин и Вашингтон се оказва сериозно предизвикателство за целия останал свят.

Почти никой в Китай не вярва, че американското търсене отново може да достигне нивото си отпреди 2008. Което пък провокира дискусии сред китайските експерти, как следва да бъде преориентирана националната икономика. От една страна, Пекин осъществява определени мерки, насочени срещу долара, инвестирайки в компании и активи извън САЩ. От друга страна, той се подготвя за неизбежното забавяне на икономическия си растеж, като паралелно с това търси къде да пренасочи износа и дългосрочните си инвестиции.

В Китай вървят ожесточени спорове, как следва да се стимулира растежът на дребния и средния бизнес, как да се поощри вътрешното потребление и да се инвестира в социалното осигуряване, а не само в инфраструктурата. Американските дебати на икономически теми нямат чак толкова стратегически характер, но всички в САЩ са наясно, че изключително високото равнище на дълга, достигнато в периода на възход, вече не е по силите на Америка, а част от стимулиращите мерки (като насищането на икономиката с ликвидност например), ще превърнат в непривлекателни за китайското правителство покупките на американски ценни книжа. Междувременно, очевидно предусещайки края на „срастването” между китайската и американската икономика, политическата, идеологическата и дори културната атмосфера в отношенията между Пекин и Вашингтон непрекъснато се влошава.

Постамериканският свят

Напрежението нараства и, защото постамериканският свят вече е реалност и това кара както отслабващите Съединени щати, така и намиращият се във възход Китай, да действат по-решително. Така, според известният китайски геостратег Ян Сютън (директор на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа), световният ред се трансформира от „еднополюсна система, с център Съединените щати, в двуполюсна, чиито втори полюс е Китай”. В тази връзка, следва да се опасяваме не само от евентуален конфликт между тези два „полюса”. Според споменатия по-горе Марк Ленърд, „истината е, че и продължителното съперничество, и мирното съвместо съществуване между двете държави могат да се окажат еднакво разрушителни за света, като цяло”.

Впрочем, съперничеството вече върви с пълна сила. Неслучайно, притеснените съседи на Китай не крият радостта си, че Вашингтон отново поставя региона им в центъра на вниманието, разчитайки, че с помощта на САЩ т.нар. „демократични” азиатски държави ще могат успешно да балансират китайската мощ както във военната, така и в икономическата сфера (макар че икономиките на немалко от тях, на практика, изцяло зависят от Пекин).

Професор Ян Сютън смята, че Китай следва да отговори на „обръщането” на Обама към Азия като се върне към стратегията на „неприсъединяването”. Това може да доведе до неформален алианс с Русия и би гарантирало сигурността на другите азиатски държави. На свой ред, американският експерт по Китай Ендрю Смол предупреждава, че „можем да станем свидетели на много неприятни аспекти на студената война, когато опитите да се решат световните проблеми, да се регулират регионалните конфликти или да се изградят нови международни институции, се превръщат в инструменти за промяна на силовия баланс между двата полюса”.

На свой ред, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстен отдавна твърди, че, оказвайки се на противоположните полюси на глобалния финансов дисбаланс, двете най-големи търговски държави следва официално да оформят алианс помежду си за да управляват съвместно световната икономика. Збигнев Бжежински пък придаде на тази идея и политически нюанс, предлагайки създаването на „неформална група G-2”, която да се заеме с преодоляването на световната финансова криза, проблемите с климатичните промени, ядрената надпревара и регионалните конфликти.

Тази идея обаче, стана обект на яростна критика от страна на такива известни анализатори като професора от Пекинския университет Ши Инхун, според който досегашният модел на взаимоотношенията между Китай и САЩ е бил вреден и за двете държави: „ние им даваме прекалено много пари, които бихме могли да използваме за други цели, а американското правителство и американската нация харчат тези пари за да поддържат изкуствено високото си жизнено равнище”.

Тактиката и стратегията на отношенията между Вашингтон и Пекин

Както е известно, в началото на септември 2012, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън посети Пекин, в рамките на 11-дневното си турне в държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион. По традиция, всички контакти на високо равнище между представители на САЩ и Китай се анализират от експертите на две нива, които, между другото, са тясно свързани едно с друго. Първото ниво е тактическо и се свежда до целия комплекс текущи проблеми, дипломатически спорове и взаимни претенции, каквито винаги е имало повече от достатъчно в китайско-американските отношения. Второто ниво пък е стратегическо и е свързано с усилващата се глобална политическа и икономическа конкуренция между двете държави.

Що се отнася до текущите проблеми, следва да посочим, че в момента отношенията между САЩ и Китай преживяват фаза на конюнктурно напрежение, от което обаче не си струва да правим далеч отиващи изводи. Последното посещение на Хилари Клинтън в региона беше осъществено на фона на изострената ситуация около спорните територии в Източнокитайско и Южнокитайско морета. Пекин има сериозни разногласия едновременно с няколко свои съседи относно принадлежността на редица архипелази, имащи не само военно-стратегическа, но и икономическа ценност.

Така, в Южнокитайско море, Китай и Виетнам си оспорват Параселските острови, а Китай, Виетнам и Филипините - островите Спратли. На практика, и двата архипелага се контролират от китайците, но претендиращите за тях държави, с дипломатическата подкрепа на САЩ, периодично предприемат демонстративни действия в непосредствена близост до оспорваните територии. През пролетта на 2012 пък, край архипелага Спратли бяха осъществени мащабни военноморски учения на Филипините и САЩ.

В Източнокитайско море ситуацията е малко по-различна. Там Китай оспорва принадлежността на контролираните от Япония острови Сенкаку. Спорът се изостри през август 2012, след като 14 китайци слязоха на един от островите и бяха арестувани от японската брегова охрана. На следващия ден китайският зам. външен министър Фу Ин извика японския посланик и се свърза с колегата си от японското Външно министерство, заявявайки им, че арестът на китайските граждани е бил незаконен.

Разбира се, САЩ не наблюдават с безразличие случващото се, оказвайки необходимата дипломатическа подкрепа на основния си регионален съюзник Япония, макар че не застават еднозначно на страната на Токио за да не влошат психологическия фон на сегашните си преговори с Пекин.

Впрочем, освен регионалните проблеми, в отношенията между Китай и САЩ съществуват и редица други, като например разминаването в позициите им по сирийския и иранския въпроси. В Белия дом, вече неколкократно демонстрираха недоволството си от решението на Китай и Русия да блокират проекторезолюциите срещу режима на Асад в Сирия, инициирани в ООН от монархиите от Персийския залив или от западните държави.

Освен това, Пекин не подкрепя курса на САЩ и западноевропейските им съюзници за политическата и икономическа изолация на Иран. Точно обратното, Китай продължава да е основния купувач на иранския петрол и ключов инвеститор в икономиката на Иран.

От друга страна, китайците демонстрират, че са отворени към осъществяването на конструктивен диалог по болните теми на глобалната сигурност. Доказателство за това е, че през последните години Китай все пак допусна Съветът за сигурност на ООН на няколко пъти да наложи санкции на Иран и прекрати сътрудничеството си с Техеран във военната сфера, след като стана ясно, че китайско оръжие се е оказало в ръцете на бойци от "Хизбула".

Шансовете и рамките на интеграционната стратегия на САЩ спрямо Китай

Локалните противоречия между Китай и САЩ са резултат от стратегическото ниво в отношенията им, характеризиращо се с нарастващата политическа и икономическа конкуренция между двете страни.

Продължителният висок икономически растеж и укрепването на китайския военно-технически потенциал са основното предизвикателство пред формиралата се след края на студената война архитектура на глобалната сигурност. Китай се превръща в самостоятелен и пълноценен силов център със сериозен потенциал и собствени амбиции. Тази тенденция принуждава САЩ да реагират, като през последните двайсетина години се очертаха контурите на американската стратегия по отношения на Китай.

Сред основните и елементи е "интеграцията". Както вече споменах, американската и китайската икономика са тясно свързани помежду си. САЩ са най-големия потребител на китайския износ, а пък в Китай се прехвърлят много американски производства. Освен това Пекин е собственик на най-големия пакет държавни ценни книжа на САЩ. В Белия дом не крият, че се стремят към задълбочаване на икономическата интеграция с Китай. Интеграционната стратегия на Америка предполага формирането на система от политически и икономически комуникации между Пекин и Вашингтон, позволяващи да се притъпи неизбежната конкуренция и възникващите противоречия да се решават по пътя на диалога.

В този смисъл, Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС) например, съдейства за диалога между американския и китайския бизнес. Освен това, САЩ подкрепят развитието на АСЕАН, като регионална рамка за координиране на икономическите и политически проблеми в Азиатско-Тихоокеанския регион (част от който са регионалните съюзници на САЩ, но не и те самите).

Интеграционната стратегия започна да се реализира в средата на 90-те, като Вашингтон разчиташе с нейна помощ да коригира съществуващата глобална система, повишавайки ролята на Китай, но запазвайки доминиращата позиция на САЩ. Тя обаче е ограничена в определени рамки.

На първо място, и с просто око се вижда, че стратегията страда от прекален икономически уклон, докато американско-китайското сътрудничество в сферата на сигурността е минимално, което означава, че в тази област САЩ не са склонни да споделят функциите си с толкова амбициозна сила, като Китай.

На второ място, Пекин е склонен само частично да се интегрира в лансирания от САЩ модел, предпочитайки да си запази достатъчна свобода на действие. Така, през 2009 Белият дом се опита да тласне напред реализацията на тази стратегия, предлагайки, чрез президентския съветник Збигнев Бжежински, формулата Г-2, предполагаща по-тясно сътрудничество между двете държави и, на практика, споделяне на отговорността за глобалната сигурност. Китайците обаче се отказаха от тази формула, декларирайки привързаността си към концепцията за многополюсния свят.

Тоталното сдържане на Китай

Друг израз на американската реакция на китайския възход е стратегията на сдържането. През последните години САЩ официално декларираха началото на реализацията на доктрината за завръщането си в Азиатско-Тихоокеанския регион. В речта си на миналогодишната среща на АРЕС в Хонолулу, Хилари Клинтън засегна темата за този "стратегически обрат", пояснявайки, че САЩ биха искали да изградят през ХХІ век институционни мостове, подобни на трансатлантическите структури, които създадоха през миналото столетие.

Реализацията на тази концепция предполага наличието на няколко компоненти. Първият е укрепването на системата на двустранните връзки с приятелските държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече с Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Сингапур, Тайван и Япония. Основата на съюзническите отношения между САЩ и тези държави са предоставените им американски гаранции на фона на засилващото се регионално влияние на Пекин и активизирането на външната му политика, особено по отношение на териториалните спорове.

Оттук произтича и вторият основен компонент - разширяването на американското военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион. Освен усилването на собствените си военноморски бази в Австралия и Филипините и запазването на военния алианс с Япония, САЩ доставят големи количества оръжия на своите съюзници. Особено силно раздразнение в Пекин поражда военното сътрудничество между Вашингтон и Тайван. Освен това, САЩ вече опипват почвата за разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в региона.

Третият компонент на стратегията за сдържане на Китай са опитите за превръщането на Индия в американски съюзник. За разлика от по-малките страни от региона обаче, в Делхи не са чак толкова заинтересовани от подкрепата на САЩ, затова индийците се стремят да поддържат известна дистанция от тях и да диверсифицират външнополитическите си връзки, включително сътрудничейки си с Китай. На този фон, появилата се наскоро информация, че Индия изгражда собствена система за ПРО свидетелства за провала на Вашингтон да постави страната под своя "чадър".

Тоест, отношенията между САЩ и Китай са доста противоречиви. На тактическо ниво е налице известно напрежение, породено най-вече от това, че американските съюзници, чувствайки подкрепата на Вашингтон, активизират антикитайския вектор на външната си политика. В същото време, съзнавайки неизбежността на стратегическото противопоставяне между двете държави, и в Пекин, и във Вашингтон са наясно, че конфронтацията ще има твърде висока икономическа цена и рискува да доведе до глобална дестабилизация.

Въпреки това е ясно, че Кимерика се разпада (ако въобще някога е съществувала) и нито един от вариантите за развитието на китайско-американските отношения не поражда особен оптимизъм. Разбира се, войната между тях би означавала истинска катастрофа, а стратегическото им съперничество би могло да стопира процеса на глобално урегулиране, но и форматът G-2 би провокирал изключително негативно отношение към двете държави. Подобно мрачно бъдеще би могло да се избегне само ако се работи за многополюсен световен ред, базиращ се на по-тясно сплотени региони (големи пространства), което би позволило на Китай и САЩ да установят нормални отношения помежду си. В същото време другите политически играчи, като ЕС или Япония например, няма да се приемат насериозно нито от Китай, нито от САЩ, докато не решат вътрешните си проблеми и не започнат да отделят по-голямо внимание на външната политика (което не правят в момента). Доста е вероятно, ако те продължат да не правят нищо в тази посока, много скоро да се окажат между чука и наковалнята, т.е. двете свръхдържави ще започнат борба за правото да упражняват опеката си над тях, което, между другото, също ще бъде сред важните последици от края на Кимерика.

Краят на Кимерика и последиците за евразийския суперконтинент

На фона на казаното дотук не е никак случайно, че в САЩ с все по-голяма популярност се ползват алтернативните концепции за китайско-американските отношения, базиращи се на предпоставката за края (или поне значителното отслабване) на геоикономическия съюз между двете държави. Сред авторите на тези концепции е Йън Бремър, президент на нюйоркския консултантски център Eurasia Group и автор на геополитическият бестселър "Всеки за себе си: победители и победени в света на G-0".

Според Бремър, след прeкъсването на геоикономическата обвързаност между САЩ и Китай, Пекин следва да бъде стимулиран да осъществи експанзия в северна посока, т.е. да му се даде възможност да усили позициите си за „сметка на все по-отслабващата Русия”. В същото време, редица западноевропейски и руски експерти (след последните например е преподавателят от Воронежкия университет Станислав Хатунцев), смятат, че Китай едва ли е заинтересован от експанзия в тази посока. Според тях е много по-вероятно приоритетна цел на китаците в света на G-0 да стане постигането на търговска и военна доминация в Южнокитайско море. Което пък означава, че сблъсъкът със САЩ и съюзниците им в района на Тихия океан става неизбежен.

Според споменатия по-горе руски експерт Станислав Хатунцев, Китай няма да се ориентира към мащабна експанзия в руския Далечен Изток, по същите причини, по които такава експанзия не предприема и Япония през Втората световна война, предпочитайки вместо това да насочи вниманието си на юг - към Филипините, Индокитай и т.н.

Стратегическите перспективи на днешен Китай (също както и на Япония през 20-те - 30-те години на миналия век) не са насочени на север от границите му, а към южните морета и Югоизточна Азия, както и към интеграцията (първоначално икономическа, а след това вероятно и политическа) с Япония и Корея. На този фон, руският Далечен Изток и Сибир, представляват второстепенен и само частичен интерес за Пекин. Разбира се, в Китай има достатъчно привърженици на експанзията в северна посока, но истината е, че Пекин няма (а и не може) да превърне сибирското направление в основен вектор на геополитическото си движение.

Тъй като китайците и без това получават от Русия почти всичко, от което се нуждаят (при това на достатъчно изгодни условия), евентуално решение да ориентират стратегията си към експанзия в северна посока би било груба грешка, каквито в Пекин рядко допускат. Китай е доволен от сегашното статукво в руския Далечен Изток, откъдето получава евтини суровини и където пласира готови китайски стоки. Освен това Сибир и Далечният Изток са трудни и недостатъчно усвоени пространства, чиито климатични условия не са никак добри - особено за обитателите на южните географски ширини, каквито са повечето китайци. Като добавим към това огромните разходи за инфраструктурно развитие, които Китай би трябвало да планира, ако действително ориентира експанзията си на север, става ясно, че подобна експанзия би му излязла "златна", в буквалния смисъл на думата.

Според Хатунцев, "подходящи за евентуална източназиатска колонизация са само руските Приморска и Приамурска области", като максималният брой на китайските имигранти в региона може да достигне между 5 и 10 млн. души, до средата на века. Тоест, дори при възникване на дълбока криза в Китай и загуба на голяма част от американския пазар, процесът на китайската колонизация на Приморската и Приамурска области на Русия пак няма да се превърне в основното направление на външнополитическата активност на Пекин.

Затова, макар че през втората половина на ХХІ век китайските (и, може би, корейските) имигранти могат да се превърнат в мнозинство във въпросните две области, това няма да е така в съседните им райони. Тоест, демографската експанзия на източноазиатските народи и най-вече на китайците в руския Далечен Изток вероятно ще се ограничи само в очертаните по-горе рамки.

Това пък означава, че САЩ едва ли могат да разчитат да "уредят" сметките си с Китай, насочвайки го на Север, към руския Далечен Изток. В същото време, изглежда много по-вероятно, че Вашингтон ще бъде принуден да позволи на китайците да се активизират в южна и югоизточна посока. Там, освен всичко друго, има ресурси, които са от изключително значение за Китай и чието усвояване би било много изгодно за него (от гледна точка на необходимите за целта инвестиции), за разлика от усвояването на ресурсите на Сибир например.

Неминуемата китайска експанзия в южна и югоизточна посока

Става дума, преди всичко, за Южнокитайско море. То е богато на разнообразни биоресурси (особено на риба), през него минава до 2/3 от глобалния поток на товари, а в шелфа му има около 30 млрд. т петрол и 16 трлн. куб. м природен газ.

При евентуалната реализация на хипотезата на Бремър за G-0, Китай действително ще се окаже в доста тежко положение, но изходът от него (макар и частичен) няма да стане експанзията на север, изискваща огромни средства, с каквито китайците вече няма да разполагат и които няма да имат ефективна възращаемост, а устаняването на контрол над зоната на Южнокитайско море и старта на мащабен добив на наличните ресурси (особено на енергоносителите). За целта, освен всичко друго, китайците ще трябва да гарантират суверенитета си над островите Спратли, претенции към които имат и Виетнам, Тайван, Филипините, Малайзия и Бруней (интерес към тях демонстрират и Япония и Индонезия).

На теория, помощта, която САЩ биха оказали на всички тези държави за сдържането на Китай, може да доведе до открит въоръжен конфликт между двете ядрени сили, но истината е, че подобно развитие не е в интерес нито на Вашингтон, нито на Пекин. Затова изглежда по-вероятно китайската експанзия в южна посока да срещне мълчаливото съгласие на САЩ. Тоест, уреждането на отношенията между Вашингтон и Пекин в рамките на G-0, за което говори Бремър, най-вероятно няма да стане за сметка на руския Далечен Изток, а на Южнокитайско море, като мининум.

Впрочем, "морското" направление в стратегическата експанзия на Пекин се потвърждава и от политиката му в сферата на военното строителство, сред чиито най-важни вектори е изграждането на мощни военноморски сили, разполагащи със самолетоносачи и ударни групировки, способни да изпълняват бойни задачи далеч от крайбрежната зона на Китай.

Тоест, независимо от прогнозите и предложенията на Йън Бремър, китайското съгласие за "презареждането" на американската финансова система и свързаните с това трудности за икономиката на Китай ще бъдат платени със съгласието на САЩ Китай да осъществи експанзия не в северна, а в в южна посока, която е и най-важната за Пекин. А геостратегическият център на очертания по-горе регион на бъдещата китайска експанзия е именно Южнокитайско море.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

От 11 септември 2001 насам, САЩ се опитват да ускорят реализацията на проекта си за трансформация на света съобразно идеите на собствените им „бащи-основатели”, мечтаещи за демократично и либерално общество. Пречка за това обаче се оказват незападните общества, които също демонстрират воля за господство. Това се отнася най-вече за Русия, която е сред най-големите геополитически препятствия пред Вашингтон. Тя постепенно разширява сферата си на влияние и демонстрира пред света, че няма равни, особено в енергийната сфера.

Един от класиците на геополитиката, британецът Халфорд Дж. Макиндер (1861-1947), професор по география в Оксфорд, твърди, че цялата геополитическа динамика в света са гради около основния масив на континента Евразия, т.е. около „хартленда” (Heartland – сърцевината на планетата, нейният основен масив). От гледна точка на световната политика, централна опорна точка (Pivot) на този „хартленд”, намираща се в самия център на Евразия и недостижима за морските държави, е Русия. Според Макиндер, Русия е империята, „която заема в света същата стратегическа позиция, каквато Германия заема в Европа”.

Около този Епицентър на глобалните геополитически „сътресения”, който е защитен от широк пояс от естествени препятствия (сибирските простори, Хималаите, пустинята Гоби, Тибет), които на свой ред формират около Епицентъра своеобразен „вътрешен полумесец”, се разположени „бреговете” на Евразия – Западна Европа, Мала Азия, Близкият Изток, Южна и Източна Азия. Отвъд тези „брегове” на Евразия, отделени от тях с морски прегради, са разположени две островни системи, допълващи „вътрешния полумесец” на Евразия – Япония и Великобритания, представляващи своеобразен мост към „външния полумесец” около Евразия, част от който са и САЩ.

В рамките на тази концепция за геополитическия свят, глобалните морски държави, т.нар. „таласокрации” (от гръцките думи „талас” – море и „крация” - власт), чиито интереси защитава Макиндер, следва постоянно да се стремят да не допуснат континенталното единство на Евразия. Таласокрациите трябва да поддържат конфликтите по евразийската ос Изток-Запад между най-важните континентални държави, които в противен случай биха могли да формират съюз помежду си (Франция/Германия, Германия/Русия, Русия/Китай), освен това, в рамките на теорията на Макиндер, таласокрациите са длъжни да поставят под контрол и „бреговете” на континентална Евразия.

Тази англосаксонска матрица, която е приложима както към Британската империя през ХІХ век, така и към таласокрацията на САЩ през ХХ век, и днес си остава важен елемент за разбирането на актуалната геополитика в съвременния свят. Теорията на Макиндер ни напомня за две неща, които англосаксонските таласокрации никога не забравят: проектът за Европа като велика държава принципно не може да се реализира без наличието на силна и независима Германия (а от 1945 насам тази държава е в силна зависимост от САЩ), а пък формирането на глобален балансьор на световното господство на САЩ е невъзможно без наличието на силна Русия.

Стремежът на САЩ към „Глобална Америка”

Целта на американската външна политика, ако не броим елементарната оптимизация на икономическите и стратегически интереси на Вашингтон, е трансформацията на света по модела на американското общество. САЩ си приписват месианска роля, която представлява своеобразен вътрешен двигател на прокарването на американската мощ в света. Когато Чърчил и Рузвелт подписват Атлантическата харта, през 1941, те всъщност поставят по този начин основите на толкова желаното от тях световно правителство, чиято най-важна задача е организацията и прокарването на либерално-демократичната глобализация на планетата.

До 1947 САЩ се стремят към сближаване със СССР за да формират заедно с него своеобразно световно правителство, макар че същностните характеристики на американския и съветския стремеж за глобализация на света очевидно са несъвместими. Две години след краха на Европа през 1945, американците окончателно се убеждават, че няма да могат да интегрират Съветския съюз в планирания от тях либерален световен ред и се помиряват с това, че ще трябва да ограничат географските граници на своя проект - така, атлантизмът временно заменя глобализацията.

Когато през 1989 СССР се разклати, американската мечта за глобализацията възкръсна, стимулирайки САЩ да усилят присъствието си в света. Междувременно, докато комунизмът беше на смъртно легло, възникна нов глобален противник, послужил като удобен повод за разширяването на американското влияние на планетата - ислямският тероризъм.

По време на студената война с Москва, Вашингтон подкрепяше радикалният ислямизъм, разчитайки той да попречи на осъществяването на "социалистически" революции в страните, близки на Съветска Русия. Така, в Афганистан, сунитските ислямисти бяха съюзници на САЩ против СССР. Точно тогава се появиха и сунитските "моджехидини", и матрицата на Ал Кайда, и алжирските ислямисти.

Пак тогава беше извършена шиитската революция в Иран през 1979, като САЩ изоставиха дотогавашния си съюзник - иранския шах. Във Вашингтон разчитаха, че шиитската революция (за разлика от марксистката) няма да се ориентира към сближаване с Москва и, в същото време, ще се превърне в "балансьор" на сунитските фундаменталисти в региона. В арабския свят, последните бяха представени най-вече от "Мюсюлманските братя", които нерядко се спонсорираха от САЩ. Именно Вашингтон провокира войната между Ирак и Иран, следвайки принципа "let them kill themselves" ("да ги оставим да се избиват памежду си"), който американците успешно бяха изпробвали преди това в случая с Русия и Германия. Според Вашингтон, войната между Ирак и Иран трябваше да доведе до ликвидирането на арабския национализъм, противоречащ на американските и израелските интереси в региона. Този съюз на САЩ с фундаменталистите от "Мюсюлманските братя" преживя краха на СССР и беше използван в редица случаи, включително при разпадането на Югославия и създаването на две мюсюлмански държави в Европа: Косово и Босна и Херцеговина.

Истината е, че ислямският фундаментализъм винаги е бил изгоден за САЩ, както в борбата им с комунизма по време на студената война, така и в новата си роля на официален американски противник №1 след края на двуполюсната световна система. Разбира се, ислямистите действително съществуват, те не са някакъв виртуален мираж, създаден от САЩ. Ислямистите наистина могат да създадат много сериозни проблеми и да провокират дестабилизация. Само че, дори когато убиват хора, те не са в състояние по този начин да променят в своя полза глобалния силов баланс между световните държави.

Всъщност, войната против радикалните ислямисти е просто официалното прикритие на далеч по-реалната война, водена от САЩ срещу държавите от Евразия. След изчезването на СССР, за американците стана ясно, че една от континенталните държави в Евразия, съчетаваща впечатляваща демографска маса и нарастващ икономически потенциал, може да попречи на реализацията на проекта за "Глобална Америка" и тази държава е Китай. Стремителният индустриален и финансов възход на Китай по отношение на САЩ, силно напомня ситуацията с Германия, която в своето развитие в навечерието на Първата световна война, съумява да догони англосаксонските таласокрации и дори е на път да ги изпревари. И тъкмо това става основната причина за Първата световна война.

Защо Китай?

Логиката на американските стратези е следната: ако Китай, опирайки се на своята икономическа мощ и геополитическата си независимост, успее да се превърне в най-важната световна държава, придържаща се при това към собствения си конфуциански модел, защитаващ Китай от западната либерално-демократична "схема", това би означавало края на проекта за "Глобалната Америка". При подобно развитие, американците ще бъдат принудени да се откажат от известният си принцип за "предопределената съдба" ("Manifest Destiny") на Америка от 1845, както и от месианската идеология на своите "бащи-основатели".

Още по време на разпадането на СССР, американците разсъждаваха, как биха могли да предотвратят възхода на Китай. Вероятно те са били наясно и, колко актуална в случая се оказва логиката на прословутата геополитическа теория на Макиндер. Именно следвайки тази логика, англосаксонските сили слагат край на евразийския проект на Германия, след това и на този на Русия, а сега са изправени пред задачата да елиминират евразийския проект на Китай. Тоест, за пореден път морето се опитва да покори сушата.

Войните срещу тероризма и в името на човешките права са само поводи, целящи да обвият с колкото се може по-гъста мъгла, истинската цел на новата евразийска война: Китай като цел на тази война и Русия, като предварително условие за победата в нея. Китай е целта на тази война, защото е единствената държава в света, която, през следващите двайсет години, е в състояние да отнеме глобалното лидерство на САЩ. Русия пък е условие за американската победа в тази война, защото от стратегическата ориентация на Русия в едната или другата посока зависи конфигурацията на бъдещия глобален свят, т.е. дали тя ще е еднополюсна или многополюсна. В този смисъл, решението на Москва ще предопредели бъдещето на цялата ни планета.

Междувременно, американците формулираха нова глобална стратегия, която включва няколко основни положения:

  • Разширяване на трансатлантическия блок плътно до границите на Русия и Западен Китай.
  • Поставяне под контрол на китайската зависимост от енергоносители и други ресурси.
  • Обкръжаване и изолация на Китай, с помощта на старите и нови съюзи на САЩ с традиционните, исторически китайски противници (Индия, Виетнам, Япония, Корея, Тайван).
  • Ликвидиране на баланса в стратегическите ядрени въоръжения между ядрените държави чрез развитието на глобалната система за противоракетна отбрана на САЩ.
  • Инструментализация на сепаратизма за политически цели (в Сърбия, Русия, Китай, чак до границите на Индонезия) и прекрояване на границите (в арабския Среден Изток).

След 1990 Вашингтон разчиташе да привлече Русия на своя страна с цел формирането на голям трансатлантически блок от Вашингтон до Москва, в чиято среда да бъде разположена европейската периферия, която след 1945 беше преориентирана към Атлантика. Именно тази надежда беше озвучена от президента Буш-старши, когато през 1989 той призова за създаването на алианс "от Владивосток до Ванкувър". Това би бил своеобразен алианс на бялата раса под ръководството САЩ, в качеството им на глобален хегемон, макар че, колкото и парадоксално да звучи, през 2050 белите ще са по-малко от половината от населението на Съединените щати.

Нивата на голямата игра в Евразия

Разширяването на трансатлантическия блок се осъществява в рамките на първото ниво на голямата евразийска игра. Американците не само запазиха НАТО след разпускането на Варшавския пакт, но и му вдъхнаха нов живот: на първо място, НАТО се трансформира от военен блок, базиращ се на класическото международно право (военната му функция в случай на агресия срещу някой от неговите членове) в блок, имащ правото на военна намеса, където сметне за необходимо.

На второ място, Северноатлантическият пакт беше разширен чрез присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа. Балтийското и постюгославско пространства (Хърватска, Босна, Косово) също влязоха в сферата на влияние на НАТО. За да продължат разширяването на НАТО и да постигнат окончателното обкръжаване на Русия, САЩ помогнаха за осъществяването на т.нар. "цветни революции" (Грузия 2003, Украйна 2004, Киргизстан 2005) - т.е. на мирните смени на управляващите режими, организирани и финансирани от американски фондации и неправителствени организации, които целяха идването на власт на нови антируски елити. Така, щом на власт в Киев дойде прозападно настроеният украински президент Юшченко, той моментално поиска изтеглянето на руския флот от Крим, паралелно декларирайки желанието на страната си да влезе в НАТО. По същия начин постъпи и току що поелият властта през 2003 грузински президент Саакашвили, обявил се за присъединяването на Грузия към НАТО и изтеглянето на руските миротворци от територията на Абхазия и Южна Осетия.

До самия 11 септември 2001 САЩ, с помощта на НАТО, увеличаваха влиянието си в Европа. Те укрепиха позициите на албанския и босненския ислямизъм и, паралелно с това, лишиха Русия от традиционното и влияние в постюгославското пространство. През 2000 обаче се случи едно важно събитие, всъщност може би най-важното от края на студената война насам (по-важно дори от случилото се на 11 септември 2001): идването на власт в Москва на Владимир Путин. Това е едно от онези събития, които се случват отвреме навреме в историята, връщайки ни към баланса на естественото влияние на геополитическите константи върху историческия процес, след един или друг исторически "дисбаланс".

Путин влезе в Кремъл с много ясна програма: с помощта на износа на енергоносители отново да възстанови мощта на Русия. За целта руските олигарси трябваше да бъдат лишени от пълния контрол над полезните изкопаеми на страната, защото те, на практика, не се грижеха за националните интереси. Путин съдейства за формирането на мощни петролни (Роснефт) и газови (Газпром) концерни, превърнали се във важни инструменти за реализация на руските държавни и стратегически интереси. Той обаче все още не е дал ясно да се разбере, каква ще е позицията на Русия по отношение на американско-китайското противоборство. Този въпрос все още остава открит. Някои анализатори, включително и аз, самият, доскоро смятаха, че сближаването между САЩ и Русия ще има краткотраен и чисто утилитарно-конюнктурен характер (официалната американска доктрина за войната срещу тероризма не позволяваше оказването на натиск върху Москва заради действията и в Чечения), но при това и аз, и останалите винаги сме били наясно, че Путин ще се стреми да провежда независима политика, макар мнозина да го определяха като прозападно настроен политик. Първоначално, той трябваше да намери решение на конфликта в Чечения и да възстанови контрола на държавата върху енергоносителите, което беше изключително тежка задача. В същото време обаче, налице беше един еднозначен и ясен критерий, показващ, че Путин се е върнал към основите на политиката на Русия като велика държава - промяната на отношението към Иран и възобновените продажби на оръжие за тази страна, както и помощта, оказана на Техеран в реализацията на ядрената му програма за мирни цели.

Защо идването на Путин на власт се оказа толкова важно събитие? Макар че в началото това не беше чак толкова очевидно, то означаваше, че Русия няма да стане част от трансатлантическия алианс, от което пък автоматично следваше неминуемият крах на еднополюсния модел на света, доминиран от САЩ, включително и провала на американската Голяма стратегия (Grand Strategy) по отношение на Китай, целяща да "пречупи гръбнака" на китайската мощ и по този начин да предотврати установяването на многополюсен световен ред.

Освен това, мнозина европейци не осъзнаха веднага, че Путин олицетворяваше ефективния отговор на глобалната икономическа конкуренция, предполагащ икономическата конкуренция между отделните държави по света въз основа на тяхната идентичност и принадлежността им към определени цивилизации. Вероятно обаче, американците го разбраха по-добре и по-бързо от европейците. Потвърждение на това беше мнението на президента Буш-младши, че Путин е човек, посветил се изцяло на руските интереси.

11 септември 2001 откри пред САЩ възможност да ускорят програмата си за американизация на света, т.е. налагането на еднополюсния модел. В името на войната срещу злото, което самите те създадоха, американците почти веднага получиха неограничената подкрепа на европейците (т.е. те укрепиха "атлантизма" и, паралелно с това, отслабиха "държавата Европа"), временно сближаване с Русия (Москва предприе това сближаване за да се справи с ислямския сепаратизъм в Чечения), ограничаването на китайското влияние в постсъветските мюсюлмански републики в Централна Азия заради времения американско-руски съюз, установяването на американско присъствие до самата граница на Западен Китай и укрепване влиянието на САЩ в Югоизточна Азия, като цяло.

Само че американската еуфория в Централна Азия трая едва четири години. Опасявайки се, че може да стане жертва на поредната "оранжева революция", ръководството на Узбекистан изгони американците, сближавайки се отново с Русия, макар че по едно време беше повярвало, че може да се превърне в регионална сила, балансираща руското влияние в Централна Азия. След 2005 Вашингтон започна да губи позиции в Централна Азия, затъвайки все повече в Афганистан, въпреки поискания допълнителен военен контингент, включително от Европа, чиито войски обаче се оказаха неспособни да поемат в свои ръце съдбата на собствената си цивилизация в борбата с талибанско-пакистанския алианс, пряко подкрепян от Китай, когото американците, на свой ред, се опитват да изтласкат от Централна Азия.

Днес китайците отново могат да претендират за достъп до казахстанския петрол и природен газ срещу изграждането на петроло- и газопроводи на територията на техния собствен Източен Туркестан (провинция Синцзян). Освен това Пекин разчита, че в бъдеще Русия ще балансира енергийните си доставки за Европа с такива доставки за Китай (и не само там, а и за Индия, Япония, Южна Корея и т.н.).

Така, политическата игра на Путин се очертава съвършено ясно. Русия прие сближаването със САЩ за да смаже ислямисткия тероризъм на своя територия, който в един момент значително беше отслабил страната. В хода на това сближаване обаче, Путин в нито един момент не възнамеряваше да жертва законните интереси на Русия, включително сближаването и алианса с Украйна (украинците и руснаците са близки народи, освен това подобно развитие би осигурило на Русия достъп до Средиземно, през Черно, море от кримското пристанище Севастопол) и недопускане присъединяването на Грузия към НАТО. И, след като САЩ и повечето държави от ЕС решиха да подкрепят независимостта на Косово, те очевидно нямат никакви основания да критикуват Москва, че е подкрепила независимостта на Абхазия и Южна Осетия, чиито жители не искат те да бъдат част от Грузия.

Заключение

Макиндер очевидно е бил прав. В голямата централноазиатска игра Русия си остава най-важният играч. Политиката на Путин, в още по-голяма степен, отколкото тази на Китай, прегражда пътя на Вашингтон, макар че главната цел на Америка е именно Китай, като единствения потенциален претендент за лидерство сред великите държави. Именно политиката на Путин доведе до появата на енергийната ос Москва - Техеран - Каракас, контролираща 1/4 от всички доказани запаси от петрол и почти половината от тези на природен газ (който съвсем скоро ще замени петрола). Тази ос представлява стратегически балансьор на контролираните от САЩ арабски петролни и газови запаси. Но дори и при положение, че Вашингтон контролира петрола и природния газ на Саудитска Арабия и Ирак (които са на първо и трето място в света по обема на доказаните си петролни запаси), САЩ не контролират нито Русия, нито Иран, нито Венецуела, нито Казахстан. Напротив, тези държави се опитват да координират действията си, включително и с цел да сложат края на сегашната хегемония на долара (която, между другото, позволява на САЩ да карат европейците да плащат дълговете им и да помагат на фалиралите американски банки).

Днес едва ли някой се съмнява, че САЩ ще се опитат да сложат край на тази руска политика, включително оказвайки натиск върху съседните и държави. Те, освен това, ще продължат опитите си за изграждане на алтернативни на руските петроло- и газопроводи, тъй като Русия разполага с обширна мрежа от такива тръбопроводи, покриваща цяла Евразия и снабдяваща с енергоносители както Европа, така и Азия. Какво обаче, може да предприеме Вашингтон срещу енергийното и стратегическо "сърце" на Евразия? Русия е ядрена държава. И онези от здравомислещите европейци, които не са заслепени от дезинформацията на американските медии, са наясно, че повече зависят от Русия, отколкото Русия от тях. Защото цяла Азия, чиито икономики, напук на кризата, растат като гъби след дъжд, искат руския и иранския петрол и природен газ.

В тези условия и в хода на процеса на възникване на новия многополюсен свят, за нас, европейците би било само от полза, ако най-сетне започнем да идваме в съзнание. Дали ще ни събуди дълбоката криза, в която в момента се намира Европа? Можем само да се надяваме, че това пробуждане ще бъде една от малкото позитивни последици от тежката ситуация, в която вероятно ще се окажат европейските народи пред следващите десетилетия.

 

* Авторът е известен френски геостратег, професор в Университета на Нюшател, Швейцария


{backbutton}

Най-кратката дефиниция на същността на глобализацията е, че това е обективен, естествен процес на интеграция на човечеството. Понятието глобализация фиксира съвременния етап от интеграцията на света, който става все по-обвързан, взаимнозависим и универсален. Глобализацията се проявява в това, че социалните процеси в една част на света във все по-голяма степен определят случващото се във всички други негови части и, на свой ред, са подложени на тяхното въздействие. Налице е свеобразно „свиване” на пространството и времето, а географските и държавните граници стават все по-прозрачни и лесно преодолими. Потоците от стоки, услуги, информация, хора и капитали циркулират с нарастваща интензивност по цялата територия на планетата.

Последиците от глобализацията за Русия

Сред най-очевидните примери за разрушителното въздействие на политиката на крайния либерализъм и процесите на либералната глобализация е случилото се с Русия през 90-те години на миналия век. Тази страна изпита в пълна степен всичките и негативни страни (като изключим, разбира се, пряката военна агресия, тъй като Руската Федерация продължава да е изключително мощна във военно отношение), а либералните реформи доведоха до упадък във всички сфери на обществения живот.

На руската икономика беше нанесен съкрушителен удар. В периода 1991-2000 всички основни показатели на икономическото и развитие рязко се понижиха. Така например, делът на Русия в световния БВП намаля от 5,57%, през 1990, до 2,1%, през 2000. Много индустриални предприятия прекратиха дейността си, т.е. стартира мащабна деиндустриализация на страната. Най-важните производствени отрасли, формиращи облика на съвременния научно-технически прогрес и гарантиращи развитието и просперитета, като точното машиностроене, авиокосмическата индустрия, биотехнологиите, "зелената" химия, електротехническата и ядрената индустрии, фармацевтиката и медицинската промишленост, се оказаха в тежка ситуация. Така, държавата, стартирала навремето усвояването на космоса, се изправи пред риска да се превърне в суровинен придатък на глобалната икономика, съществувайки предимно благодарение износа на петрол, природен газ, метали и дървесина.

През последните години износът на петрол формираше до 40% от съвкупния износ на Русия. Сред най-драматичните резултати от либералните реформи през 90-те стана сериозното влошаване на ситуацията в социалната сфера. На свой ред, задълбочаващата се социална поляризация породи цял спектър от негативни социални явления, в това число нравствено-психологическа деградация на населението, провяваща се влючително и в ерозията на традиционната трудова етика.

Тази остра социално-икономическа и духовна криза закономерно доведе и до рязко влошаване на ситуацията в демографската сфера. От 1992 насам, в Русия е налице депопулация, породена от рязкото понижаване на раждаемостта и нарастване на смъртността сред нейното население. Някои експерти смятат, че ако съществуващите демографски тенденции се запазят, през 2050 населението на страната може да намалее до 100 млн. души, което поставя под въпрос възможността и да контролира обширната си територия.

В резултат от системната криза и политиката на постоянни отстъпки пред Запада, провеждана през 90-те години, Руската Федерация започна бързо да губи влиянието си на международната сцена. Тя се изтегли от много региони, отдалечавайки се от традиционните си съюзници. Като цяло, външната и политика през 90-те, напълно удовлетворяваше доскорошният и основен геополитически противник САЩ.

На този фон беше нормално, че през 2000 година недоволните от тази ситуация кръгове в руския елит, ползващи се с подкрепата на по-голямата част от руснаците, се ориентираха към нов курс, целящ преодоляването на негативните тенденции в развитието на страната и нейното възраждане, като глобален геополитически играч.

Реакцията срещу либералния модел на глобализация

Либералния модел на глобализацията провокира закономерна реакция на неприемане не само в Русия, но и в света, като цяло. Много държави остро критикуват стратегията на американския елит за т.нар. "либерална трансформация" на света. Отделно от това се развиват и укрепват позициите си различни масови обществени движения (антиглобалистки, национално-консервативни и т.н.), които очевидно са антиамерикански ориентирани.

Резюмирайки казаното дотук, следва да сме наясно, че либералният модел на глобализация провокира появата на ново фундаментално противопоставяне между глобалния Запад (Северна Америка, Западна и Централна Европа, Япония, Австралия, Нова Зеландия) и глобалния Изток (Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, държавите от Африка и Латинска Америка). Основното противоречие на сегашната епоха, определящо цялата политическа архитектоника и развитието на съвременния свят, е именно глобалният конфликт между тях, който се реализира на икономическо, политическо и културно-ценностно равнище.

Очевидно е, че след като Индия, Русия, Китай и Япония притежават собствени постижения в науката, философията и културата, те също могат и следва да участват в съзидателния процес на обогатяване на живата човешка цивилизация. Ако пък приемем, че Западът окончателно е наложил своя модел, следва да приемем и, че наистина е настъпил "краят на историята", както твърдеше преди време Френсис Фукуяма, и остава само да бъдат уточнени някои "чисто технически детайли на шахматната дъска на съвременната история" (ако цитираме Бжежински). Всъщност, много по-вероятно е, че истинската история на народите едва сега започва и пред нея се очертават мащабни перспективи, тъй като в основата и е съзнателната активност на "обикновения човек". И тъкмо тук следва да се търси отговорът на предизвикателствата, които поставя ХХІ век.

Глобализацията в нейната ултралиберална форма, провокирайки противопоставянето между Запада и Изтока, тласка човечеството към самоунищожение и глобална катастрофа, т.е. към междуцивилизационен конфликт, който в крайна сметка може да прерасне в ядрена война. Принципно възможно ли е човечеството, изправено пред подобно гигантско предизвикателство, да оцелее и продължи успешно да се развива? Може разбира се, но само ако се откаже от модела на ултралибералната глобализация, представян (и налаган) от Запада, като единствено възможен. За целта обаче е необходимо обединяването на всички незападни държави, с цел активно противопоставяне на политиката, провеждана от САЩ и най-близките им съюзници.

Логиката на развитието на глобалните процеси в съвременния живот поставя на дневен ред въпросът за обединяване усилията на страните, противопоставящи се на американската експанзия и формирането от САЩ на система от военно-политически съюзи. Обединявайки своя икономически, политически и военен потенциал Русия, Китай, Индия, Иран, Индонезия, Бразилия и редица други държави, могат успешно да се противопоставят на либералния имперски проект, лансиран от САЩ и най-близките им съюзници.

Евразийският вектор на руската геополитика

Русия и Китай са страните, разполагащи с най-сериозна политическа и военна мощ, способна да ограничи претенциите на САЩ за глобална доминация. Всяка от тях притежава много значителен политически, икономически, военен и, което е най-важното, духовен потенциал, коренящ се в хилядолетната им история. През последните години именно Русия и Китай провеждат най-самостоятелна политика, последователно отстоявайки националните си интереси. В този смисъл, те са в състояние да оглавят съпротивата срещу налагането на либералния модел на глобализация. Неслучайно, неговите противници възлагат толкова надежди на формирането на потенциална геополитическа ос Пекин-Москва, докато САЩ не крият тревогата си от появата на подобен алианс и правят всичко възможно да не го допуснат.

Много важен момент в преориентацията на геополитиката на съвременна Русия маже да се окаже евразийската идея. Още повече, че евразийството е не толкова геополитическо  явление, колкото феномен в сферата на социалното пространство и време.

Процесът, свързващ социално-историческата с географската среда, е двустранен. Евразийското "месторазвитие", въз основа на което се формира евразийската цивилизация, включва Източноевропейската, Западносибирската и Туркестанската равнини, както и отделящите ги Уралски планини и т.нар. Аралско-Иртишки водораздел, и ограждащите ги от изток, югоизток и юг планини (в Далечния Изток, Източен Сибир, Централна Азия, Персия, Кавказ и Мала Азия), и представлява специфичен свят, интегриран и географски различен както от страните, разположени на запад, така и от тези, намиращи се на югоизток и юг от него.

Тоест, външните контури на Евразия, в общи линии, съвпадат с границите на т.нар. "Велика степ", простираща се от Панония до Манчжурия. Русия заема по-голямата част от евразийското пространство. Именно на това огромно пространство, в специфичния евразийски континент, се формира специфичната руска култура, в която органично се преплитат елементите на няколко културни традиции: византийската, оказала най-голямо въздействия върху руската култура през Х-ХІІ век, "степната", оставила дълбока среда в историята на Русия, особено през ХІІІ-ХV век, и, накрая, европейската, чието влияние достига върха си през ХVІІІ век и което продължава до днес.

Според евразийците, грешката на немалко руснаци е, че националното им съзнание е "замъглено", т.е. те не могат да осъзнаят спецификата на собствената си култура, която не се свежда нито до европейската, нито до която и да било азиатска култура. Месторазвитието формира расата, а расата променя обитаваната от нея среда, придобивайки в хода на този процес устойчив културен тип, за чието формиране месторазвитието се оказва по-значим фактор, отколкото етническия произход на неговия носител. На отделните типове месторазвитие са присъщи определени типове култури, в създаването на които, разбира се, някаква роля играят и генетичната близост, и смесванията на расите. Според повечето теоретици на евразийството, месторазвитието на евразийската култура, което значително се отличава от европейското и азиатското месторазвития на съответните (европейска и азиатска) култури, предопределя и културно-историческия тип на цивилизацията, възникнала и съвпадаща в общи линии с територията на Руската империя и почти повтарящата я територия на някогашния Съветски съюз. Именно в рамките на това месторазвитие съществува евразийската цивилизация, различаваща се както от европейската, така и от азиатската, в която, подобно на гигантски котел за претопяване, биват "претопени" съдбите на етническите различните и съставни елементи. Както твърдят привържениците на евразийската теория, руснаците не са нито славяни, нито туранци (макар че сред биологичните им предци присъстват и едните, и другите), те са именно руснаци, т.е. евразийци. В този пространствено-времеви социален континуум водещи са не етническите, конфесионалните или икономическите принципи, а синтетичният принцип на месторазвитието, обединяващ различните социални организации.

Въз основа на постулата, че именно евразийското месторазвитие, формиращо специфичен собствен (евразийски) културно-исторически тип , следва да се превърне в основа за изучаване на реалната история на Евразия, известният руски учен акад. Владимир Вернадски разглежда евразийската история като единен процес на противопоставяне и сътрудничество между различни племена, племенни съюзи, държави и империи, "претопени" от общия евразийски "котел за претопяване", в резултат от което възниква онзи общ културно-исторически тип, различаващ се и от европейския, и от азиатския, и от славянския. Според Вернадски,  цялата история на Евразия представлява поредица от опити за създаването на единна евразийска държава и "формирането" на общ културно-исторически тип. Към постигането на тази цел "са били насочени усилията на скитите, хазарите, хуните, тюрко-монголите, и славяно-русите, които в крайна сметка надделяват в тази историческа борба".

Придавайки толкова голямо методологическо значение на категорията на месторазвитието и изградената на нейна основа концепция за културата като социален пространствено-времеви континиум, теоретиците на евразийството въобще не се опитват да я абсолютизират. Така, според известния руски евразиец Пьотър Савицки, концепцията за месторазвитието се съчетава с признаване съществуването на множество форми на човешката история и живот и акцентирането, освен върху географското, и върху самобитното духовно жизнено начало. Понятието "месторазвитие" е фундаментално, свързващо историософско понятие, което ясно си личи и от дефиницията на Русия-Евразия като специфичен географски и исторически свят. Налагането на единия върху другия неизбежно води до необходимостта от появата на специфична научна категория, обозначаваща "обединяването в едно цяло на географското и историческото начала". Въвеждането на тази категория в научния оборот е несъмнена заслуга на теоретиците на евразийството.

От казаното дотук става ясно, че в лицето на евразийството Русия разполага с естествен геополитически вектор, ориентиран на изток.

Китайската геостратегия и формирането на евразийска ос Пекин-Москва

Освен този вектор обаче, има и друг мощен фактор, привличащ Русия към Изтока и това е бурно развиващият се Китай и неговата официално декларирана политика на добросъседство.

Както посочва професорът от Китайския институт за съвременни международни оношения Ван Лицзю, новото китайско ръководство продължава да следва идеята и да провежда линията на добросъседство, очертана от Дън Сяопин и на тази основа развива отношенията си с външния свят, като цяло, и със съседните държави, в частност. В основата на развитието на отношенията на Пекин със съседите му - както с великите държави, така и с тези от Третия свят - са заложени три приоритета на китайската външна политика. Тук е мястото да отбележа, че в обкръжението на Китай има доста държави от Третия свят, три велики държави - Русия, Япония и Индия, както и САЩ, които се разглеждат от Пекин като "специфичен" китайски съсед. Отчитайки тези различия, въпросът за това, какви следва да са отношенията със съседните страни, е от особено значение за днешен Китай.

Съчетавайки политиката на добросъседство с политиката на повишаване на благосъстоянието и просперитет, Китай, съвместно със съседите си, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. Спецификата на съвременната интерпретация на китайската политика на добросъседство, може да се резюмира в следните основни постановки:

- Решително отказвайки се традициите на студената война, страната трябва да наложи ново разбиране за сигурността и да изгради комплексна система за сигурност в региона. В началото на 90-те години, студената война формално приключи. Основните и фактори обаче, не само че не изчезнаха веднага, но и продължават да съществуват и днес. В качеството си на единствена свръхдържава, САЩ се опитват да наложат едностранно ориентирана глобална система за сигурност, намираща се под техния абсолютен контрол. Подобна политика обаче не само че не води до всеобща сигурност, а - точно обратното - поражда все повече локални конфликти, някои от които дори се изостриха, в сравнение с миналото. Като развиваща се държава, в чието обкръжение има много и разнообразни (в качествено отношение) страни, Китай не може да не се тревожи от това обстоятелство. Положението се усложнява от факта, че между Пекин и някои от съседите му все още има нерешени проблеми. Ако Китай също се изкуши да търси силовото им решаване, това би причинило безброй неприятности на другите държави и региони. В същото време, подобно поведение не само че няма да гарантира сигурност на Китай, а напротив би го поставило в безизходна ситуация. Съзнавайки това, Пекин лансира новото понятие "комплексна сигурност", чиято основна идея е, че държавите, между които съществуват противоречия, следва да ги решат чрез равноправни преговори и всестранно сътрудничество, осъзнавайки, че просто нямат друг изход. Този подход се споделя и от Русия. Затова, още през 90-те, Пекин и Москва успешно разрешиха редица проблеми в двустранните си отношения, което им позволи да изградят атмосфера на взаимно доверие и здрава основа за развитие на взаимноизгодното сътрудничество както между двете страни, така и в прилежащия на Китай постсъветски регион, като цяло. На тази основа успешно се реализират подписаните от държавните глави на пет държави - Китай, Русия, Казахастан, Киргизстан и Таджикистан - Шанхайско (от април 1996) и Московско (от април 1997) споразумения за укрепване на доверието във военната сфера и взаимно съкращаване на въоръжените сили в района на бившата съветско-китайска граница. През 2001, на основата на т.нар. "Шанхайска петорка", беше създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), сред учредителите на която, освен споменатите по-горе държави, беше и Узбекистан.

Самото китайско-руско сътрудничество също навлезе в нов етап. Подписаният през юли 2001 Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Русия и Китай, затвърди основните принципи в двустранните отношения, издигайки ги на ниво стратегическо партньорство и декларира намеренията на двете страни завинаги да си останат "добри съседи, приятели и партньори". През октомври 2004, в хода на китайско-руската среща на върха, двете държави подписаха този документ, окончателно разрешавайки граничните си спорове. Тези и другите успешни стъпки доказаха състоятелността на понятието "комплексна сигурност", както и реалността на мирното разрешаване и на най-сложните проблеми между Пекин и Москва.

- Признаването и демонстрирането на необходимото уважение към цивилизационното многообрази и развитието на новия етап в отношенията на добросъседство и взаимно сътрудничество се превърнаха във фундаментални принципи на днешната китайска външна политика. Пекин признава различията между отделните цивилизации и спецификата в пътищата на развитие на всяка страна, тъй като смята, че именно това дава възможност за обмен на духовни и материални ценности между държавите, съдействайки в крайна сметка за постигането на всеобщ прогрес и просперитет в света. Китай не приема тезата за "неизбежността на конфронтацията между цивилизациите" и се обявява против всеки опит за промяна на една или друга "слаба цивилизация" от страна на "силната". На основата на отношенията на взаимно уважение и равноправие между Китай и Русия, както и между държавите от Корейския полуостров, Монголия, страните-членки на АСЕН, Пакистан и държавите от Централна Азия, в региона се създават все по-благоприятни условия за политическо и икономическо сътрудничество. Макар и по-бавно, отколкото би трябвало, но все пак постъпателно, се развиват отношенията на Китай с Япония и Индия. Пекин разчита да се превърне в "добър съсед, партньор и приятел" за всички държави и това вече официално се изтъква като една от важните цели на китайската външна политика, която, разбира се, разчита за постигането и на взаимност от страна на другите държави.

- Разработването на ефективен механизъм за сътрудничество и защита на собствената национална сигурност и тази на съседните държави. Изграждането на добросъседски отношения е обективен исторически процес, който не зависи от субективните желания или политическите предпочитания на народите от двете страни на границата. Макар че в реалния живот трудно могат да се избегнат разминаванията между позициите и интересите и в историческите отношения на Китай с някои съседни държави нерядко са били налице противоречия, конфликти и дори въоръжени сблъсъци, това не означава, че конфронтацията е неизбежна: всичко зависи от това, доколко искрени са стремежите на всяка от страните за разрешаване на съществуващите или нововъзникнали проблеми.

Следва да посочим, че между съседните държави неизбежно възникват редица проблеми, свързани например със защитата на околната среда, борбата с наркотрафика или нелегалната миграция, предотвратяването на инфекциозни заболявания и т.н. Тези и други трансгранични проблеми могат да бъдат решени само на основата на взаимното сътрудничество. През последните десетилетия Китай активно преговаряше със съседите си и подписа редица документи, касаещи трансграничните проблеми, потвърждавайки необходимостта от създаването на механизми за реализация на взаимното сътрудничество. Всичко това създава реални възможности за своевременното и ефективно разрешаване на всички възникващи проблеми в двустранните и многостранни отношения. В това сътрудничество за борба със заплахите и предизвикателствата от нов тип се включват и военните структури на Китай и съседните му държави (отделно или в рамките на различните регионални организации).

- Съчетавайки политиката на добросъседство с политика на просперитет, Китай, заедно със съседните държави, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. В рамките на този процес, китайците полагат усилия не само за разрешаване на проблемите, касаещи двустранната сигурност, но и за повишаване нивото на икономическото сътрудничество, тъй като смятат, че второто е основа за постигането на първото. Пекин е наясно, че обкръжението на Китай включва предимно развиващи се държави, разчитащи, че сътрудничеството с него ще бъде от полза за собствения им икономически възход. Въпреки че самият Китай също се смята за развиваща се държава, той разполага с гигантски пазар и огромен импортно-експортен потенциал, което може да съдейства за ускоряване икономическите развитие на съседните му страни.

- Отделяйки необходимото внимание на взаимодействието с различните регионални организации,           Китай активно участва в многостранните усилия за стабилизация и интеграция на източноазиатския регион. От 90-те години на миналия век насам се очерта тенденция към създаването на регионални организации. В пространството около Китай се формираха над десет различни организации и форуми, като Общността на независимите държави (ОНД, през 1991), Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС, 1992), Централноазиатската икономическа общност (ЦАИО, 1993), Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО, 2000), Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС, 2001) и т.н. Целта на всички тези организации е почти еднаква - укрепването на сътрудничеството и ускоряване интеграцията на държавите-членки. Макар че Китай не участва във всички тези организации, той подкрепя тази тенденция за сътрудничество в заобикалящото го пространство, тъй като смята, че тя играе важна роля за стабилизацията и просперитета на региона.

Добросъседството е традиционна идея в китайската философия, към която продължава да се придържа и новото поколение в китайското ръководство, допълвайки я с нови измерения, съобразени с промените в съвременната епоха.

Идеята за добросъседството и базиращата се на нея политика са сред важните аспекти на древната философска и историко-културна традиция на Китай. Както показва историята, когато Китай е силен, повечето съседни държави печелят (както в материален, така и в духовен план) от това, че политиката му се ръководи от нея, а в периодите на упадък тази идея им дава възможност да се възползват от китайската слабост за реализацията на собствените си интереси. Следва да посочим обаче, че последното произтича не от самата тази идея и свързаната с нея политика, а от изостаналостта на Китай.

В момента Китай продължава мирното си развитие, преодолявайки изостаналостта си. В тази връзка, възниква опасението, че, трансформирайки се във високоразвита държава, той може да се превърне в заплаха за съседите си (и не само за тях). Лично аз смятам, че подобни страхове са неоснователни. Идеята и политиката на добросъседства не е само традиция, но и интегрална част от стратегията за развитие на Китай. В този смисъл, прокарването на тази идея и политика от китайското ръководство със сигурност ще бъде от полза за по-нататъшното развитие на приятелските отношения и сътрудничеството между Китай и всички съседни държави в името на сигурността и просперитета на региона, като цяло.

В този смисъм, съюзът между Китай и Русия, основан на политиката на добросъседство, може да се окаже действен противовес на либералния модел на глобализация, а в негов естествен скрепяващ елемент да се превърне евразийската ос.

* Ръководител на Експерименталния аналитичен център Zhongxin, статията публикуваме със съдействието на Балканския евразийски институт


{backbutton}

Въпреки промените, породени от световната финансова криза, мнозина все още вярват, че и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 20-30 години) в света, като цяло, ще се запази ситуацията, характеризираща се с наличието на "силен Запад и слаб Китай". В сляпата си самоувереност, Съединените щати си позволиха да насочат острието на атаката си едновременно против две държави - Русия и Китай. През следващите години обаче, Америка, като държава-империя, ще отслабва и, за да забави този процес, тя ще трябва във все по-голяма степен да се опира на Европа, Япония и някои други държави. Засега е трудно да прогнозираме, какъв ще бъде, след 20-30 години, резултатът от сътрудничеството, конкуренцията, игрите и борбата между най-големите държави и групировки в света, но и днес вече е ясно, че от началото на сегашната световна финансова криза до 20-те - 30-те години на ХХІ век, а вероятно и до 2050, глобалната архитектура ще се намира в състояние на силно турбулентност и дори сътресения. Това е неизбежния резултат от трупащия се от доста време насам конфликтен потенциал, чиито източник са многобройните противоречия в съвременния свят.

По-тежката криза тепърва предстои

За това има няколко причини. На първо място, световната икономика навлезе в продължителен период на рецесия. С глобалното разпространение на неолиберализма, вълната от приватизации тласка световната икономика в задънена улица. Днес, американският елит, който представлява едва 1% от населението на страната, контролира почти 1/4 от националния доход. Бедните в света стават все повече и те стават все по-бедни. Богатите пък стават по-малко, но още по-богати. Обедняването е налице в почти всички държави, ярък показател за което е рязкото нарастване на обема на суверенния дълг и бюджетния дефицит в отделните държави. Така, през 2011 държавният дълг и бюджетният дефицит на САЩ достигнаха, съответно, 100% и 11% от БВП. За 17-те страни от еврозоната, тези показатели достигнаха, средно, 87% и 6%, значително надхвърляйки тавана от 60% и 3%, фиксирани в Пакта за стабилност, както и икономическия растеж в Евросъюза.

На второ място, следва да сме наясно, че тепърва ни предстои да се сблъскаме с още по-сериозна финансова криза. Причината за това са онези мерки, които водещите държави използват за борба с кризата: съкращаването на бюджетните разходи, паричната емисия, продажбата на държавни активи за да се осъществят плащанията по държавните задължения, преминаване на икономиката на високотехнологични иновационни "релси" и т.н. Подобни действия могат локално и временно да отслабят противоречията, но в дългосрочна перспектива те подготвят почвата за още по-мащабна социално-икономическа криза в целия свят.

Пряка последица от бюджетните икономии са съкращаването на потреблението, увеличаването на безработицата и социалните сътресения. Разпродажбата на държавните активи пък директно води към още по-голяма концентрация в ръцете на частния или чуждестранен капитал на стратегическите инфраструктурни предприятия, земеделската земя, полезните изкопаеми и другите ресурси, непосредствено засягащи състоянието на държавата и просперитета на населението, което пък задълбочава социалната поляризация. Прехвърлянето на икономиката на високотехнологични иновационни релси, в крайна сметка, води до това, че в световен мащаб намалява трудовият доход за сметка на увеличаващият се капиталов доход, което още повече изостря фундаменталното противоречие между неограниченото разширяване на производството и ограниченото търсене от страна на обществото.

Не бива да допуснем САЩ да забият клин между Китай и Русия

На трето място, западният свят, начело със САЩ, преживава икономически залез, при това обаче, той продължава да разполага с достатъчно мощни инструменти на "твърдата" сила, в лицето на своя финансов и военен сектор. Западните държави продължават безразделно да контролират и лостовете на т.нар. "мека" сила, в това число определянето на международните правила, манипулирането на общественото съзнание и т.н. Използвайки разнообразни методи за "настройка", те - в сътрудничество, конкуренция или открита борба с многобройните държави от Третия свят, използват както "твърдата", така и "меката" си сила. Паралелно със задълбочаването на световната финансова криза, скритото зад сътрудничеството, конкуренцията и борбата между световните държави противопоставяне в такива сфери, като енергоресурсите, продоволствието, финансите, Интернет и дори териториалните и акваториални спорове, само ще се усилват. В тези условия, оптималният избор за западния свят, начело със САЩ, е да открият подходящия партньор, с чиято помощ могат да разпалят война в един или друг регион. Предвид сегашната ситуация в Азия, за тях би било най-добре да се опитат да обърнат в своя полза съществуващите спорове между Китай и Виетнам, Северна и Южна Корея, Саудитска Арабия и Иран, а след това и между Китай и Япония, Китай и Индия и т.н. При това САЩ могат да се възползват от изпитания в двете световни войни механизъм, позволяващ им да печелят, доставяйки оръжие и на двете страни в конфликтите. Затова Китай следва решително да защитава собствения си суверенитет и териториална цялост и тук няма място за половинчати решения, двусмисленост и колебания.

На четвърто място, както вече споменах, в сляпата си самоувереност, САЩ насочват острието на атаката си едновременно против Русия и Китай. Наскоро бившият помощник на държавния секретар по финансите Пол Робъртс побликува статия, в която твърди, че: "Фактите никога не са били по-очевидни: и двете партии във Вашингтон насочват острието на атаката си срещу Русия и Китай. Все още не е ясно, дали целта на САЩ е унищожаването на тези две държави, или само докарването им до състояние, когато те ще се окажат неспособни да се противопоставят на глобалната американска доминация". Според мен, и едното, и другото е вярно. Неутрализацията на възможностите на Русия и Китай за противодействие е целта на САЩ на сегашния етап, а ерозията и разрушаването на тези две държави е тяхната задача-максимум. В този си стремеж, американците се ръководят най-вече от наличието у Русия на изключително богат ресурсен потенциал и мощен военно-индустриален комплекс, както и от огромния пазар и нарастващия икономически потенциал на Китай. Според Вашингтон, в днешна Русия, под ръководството на Владимир Путин се възражда т.нар. "национална диктатура", а пък бурното развитие на "социализма с китайска специфика", от гледната точка на идеологията и американските ценности, представлява смъртна заплаха за САЩ. През юли 2012, по време на 13-дневното си външнополитическо турне, американският държавен секретар Хилари Клинтън посети девет страни, включително Франция, Афганистан, Япония, Монголия, Виетнам и др. В подтекста на нейните изказвания там се усещаше определена антируска и антикитайска насоченост. Разбира се, не бива да допуснем западният свят, начело със САЩ, да забие клин между Китай и Русия, формирайки изключително широк "обединен международен фронт", с чиято помощ първо да бъде обкръжен и унищожен Китай, а след това, измествайки се на север, да се постигне разчленяването на Русия. Подобно развитие би гарантирало окончателната глобална доминация на Запада.

Изострянето на различните глобални противоречия и проблеми

На пето място, неолиберализмът, налаган от Запада, начело със САЩ, има определен срок за "събиране на реколтата", който ще настъпи след 3-5 или максимум 10 години. От една страна, развитите държави осъществяват мащабно прехвърляне на замърсяващите енергоемки и трудоемки производства в развиващите се страни, а от друга - с ускорени темпове развиват на собствената си територия високотехнологичните и иновационни производства, трансформирайки непрекъснато модела на икомическия си растеж. Подобна "симбиоза" би могла да просъществува още няколко години. В определен смисъл, тя жертва дългосрочните интереси на развиващите се страни в името на моментната печалба. Но щом потенциалът на това "взаимноизгодно" сътрудничество се изчерпа окончателно и настъпи времето "да се берат плодовете" от него, конфликтът ще се окаже неизбежен. Мащабното изтегляне на чуждестранния капитал още повече ще изостри т.нар. "икономически дисбаланси" в целия свят и ще провокира още повече глобални сътресения.

На шесто място, със задълбочаването на финансовата криза повсеместно ще започнат да се възраждат и да се изострят противоречията и проблемите, наследени от историята. Този процес може да засегне най-различни "тлеещи" спорове на етническа и религиозна почва, или замразени конфликти, касаещи суверенитета или икономическите интереси.

Обобщавайки казаното дотук, можем да кажем, че смяната на епохите все още не е станала факт, но лайтмотивът и тенденциите в световното развитие вече се променят, като някои от тях безвъзвратно остават в миналото и биват заменени от други. Светът е на прага на много сериозни сътресения, трансформация и промени. В това "увиснало" състояние той може да остане не повече от 10-12 години. Буквално във всеки момент на планетата могат да се случат мащабни непредвидени събития, както и да възникнат нови проблеми. Трябва да бъдем морално готови за това и да разполагаме с адекватна стратегия за реагиране. Само така ще можем своевременно и правилно да се възползаме от безпрецедентните си стратегически възможности за да отговорим адекватно на небивалите стратегически предизвикателства, пред които сме изправени.

 

* Авторът е зам. директор на Китайската академия за обществени науки

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн