04
Съб, Апр
7 New Articles

Според редица експерти, изместеният временно на втори план от "арабската пролет" воден проблем в т.нар. Голям Близък Изток отново се актуализира. Така, според Арабския форум за околната среда и развитието (AFED), острият недостиг на питейна вода ще се превърне в основен проблем на региона още през 2015. Впрочем, той и сега трови живота на хората, населяващи Близкия и Средния Изток, да не говорим за пустинните зони на Африка. Според АFED, след 2015 арабите ще трябва да преживяват с по-малко от 500 куб.м вода на човек годишно, а това е по-малко от 1/10 от средното ниво в света, което е 6000 куб.м. Климатичните промени допълнително ще усложнят ситуацията, като до края на ХХІ век в арабските страни може да има намаление от 25% на валежите и 25% увеличение на изпаренията. В резултат от това, земеделските култури, разчитащи на дъждовете, ще бъдат поставени пред сериозно изпитание и средната реколта ще намалее с 20%.

Мащабите на проблема

Впрочем, за сериозността на мащабите на очертаваща се хуманитарна катастрофа говорят и редица други статистически данни. Така, през 1990 сред страните, страдащи от недостиг на водни ресурси, бяха Алжир, Израел (включително палестинските територии), Катар, Саудитска Арабия, Сомалия, Тунис, Йемен и ОАЕ. Според експертите, през 2025 към тази група ще се присъединят Египет, Сирия, Мароко, Либия, Оман и Иран. Тоест, нещата не опират само до "водния елемент" на израелско-арабското противопоставяне, защото проблемът с водните ресурси засяга както богатите на петрол арабски монархии от Персийския залив, така и най-бедните арабски държави, като Йемен например, където водната криза отдавна е сурова реалност.

Според доклада на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) във Вашингтон от края на 2010, подземните водни запаси в района на йеменската столица Сана са изчерпани до такава степен, че местните жители са принудени да използват петролни сонди за да удължат поне малко срока на експлоатация на водните сондажи, чиято дълбочина достига понякога до един километър. Всяка година нивото на подземните води пада с 4-6 метра, като в някои райони този спад достига 10-30 м. Частните кладенци напълно са изчезнали, също както и повечето кладенци, поддържани от държавата или местните власти. Водоснабдяването на столицата Сана се осъществява почти изцяло от частни компании от сондажи извън града, като водата се превозва до него с камиони. Още по-остър е недостигът на вода в селските райони, където на местните хора се налага да пътуват по няколко часа за да достигнат до някой работещ кладенец. Според американския Тихоокеански институт, именно недостигът на питейна вода е провокирал племеннните сблъсъци в Йемен през 1999 и 2006. Така, през 1999 спорът за принадлежността на кладенците в района на Таиз доведе до конфликт между жителите на няколко околни села, в който загинаха няколко души, а десетки бяха ранени. Той беше прекратен едва след намесата на военни части, изпратени от тогавашния президент Али Абдула Салех, който повика в столицата шейховете на местните племена за да се опитат заедно да разрешат спора. През 2006 пък имаше кървав сблъсък между племената от йеменските провинции Хадж и Амран за собствеността върху един воден сондаж, в резултат от който стотици местни жители бяха принудени да бягат, а няколко десетки бяха арестувани.

В крайна сметка, недостигът на вода води до миграция към градовете, където водата е сравнително по-достъпна. Значителното нарастване на населението на йеменската столица пък води до увеличаване на неговия конфликтен потенциал, което може да провокира сериозна криза, особено ако околните водоизточници се изчерпат окончателно, а това, според екпертите, може да стане още през 2017. При подобно развитие, за жителите на Сана няма да има друг изход, освен да се насочат към другите градове в страната, а след това да емигрират в съседните арабски монархии, за които Йемен с неговата хранична бедност, бунтовниците-зейдити и влиятелната местна мрежа на Ал Кайда отдавна се е превърнал в сериозен проблем.

Впрочем, петролните монархии от Персийския залив също страдат от недостиг на водни ресурси, неслучайно влагат огромни средства и са световни лидери в опресняването на морската вода. За всички арабски държави от Залива е характерно минималното количество валежи и високото ниво на изпаренията, което обяснява и липсата на постоянни водоеми, а оттук и необходимостта от опресняване на морската вода. Всяка година Саудитска Арабия и ОАЕ изразходват за целта 6 млрд. долара. При това е показателно, че макар в ОАЕ могат да се опресняват до 4 млрд. бутилки морска вода дневно, при възникване на извънредна ситуация, опреснителните мощности в страната могат да осигурят населението с питейна вода само за четири дни.

Стремителното нарастване на населението и урбанизацията значително увеличиха нуждата от вода и електричество, неумолимо ускорявайки настъпването на екологична криза. Функционирането на опресняващите предприятия е свързано с отделянето на въглероден двуокис и гореща тиня, изливаща се обратно в морето, което, наред с интензивното изпарение, характерно за региона, влияе върху солеността на морската вода. Така днес солеността на водата в Персийския залив е нараснала до 47 промила, в сравнение с 32 промила, преди трийсетина години, което, според експерта от Световния фонд на дивата природа (WWF) в Дубай Кристоф Туренк, е много сериозна заплаха за местната фауна.

Единствените възобновяеми водни ресурси в субрегиона на Персийския залив са плитките водоносни хоризонти на подземните води, разположени по дължината на основните долини (уади), канали и водосборни басейни. Съществуват и дълбоки водоносни хоризонти, но тъй като са невъзобновяеми, могат да се използват само за определен срок.

В Саудитска Арабия 90% от невъзобновяемите източници на артезианска вода на кралството се използват за селскостопански нужди. Запасите им обаче са достигнали опасно ниско равнище, не на последно място и заради ситуацията в зоната на Персийския залив. Палежите и взривяванията на петролните сондажи в Ирак от бунтовниците доведоха до още по-голямо замърсяване на подземните води, които и без това редовно се замърсяват със селскостопански отпадъци. Всичко това увеличи дефицита на водни ресурси, който Саудитска Арабия не е в състояние да преодолее, въпреки значителните средства, които инвестира за опресняване на морската вода. Търсейки алтернативни водоизточници, правителството на страната стартира мащабно проучване на подземните водоносни хоризонти в Източната провинция, което, в крайна сметка, повлия негативно на селското стопанство и достъпа до питейна вода на Бахрейн и Катар.

Не по-малко мрачна е и ситуацията в другите арабски държави от Машрек (Египет, Йордания, Палестина, Ливан, Сирия, Ирак). Така например, налице са всички предпоставки за влошаването на и без това изключително тежката ситуация в Сирия, този път във връзка с водния проблем. Според един доклад на шведски експерти, публикуван в началото на 2012, водното равнище на седемте основни сирийски водни басейна ще спадне два пъти до 2025, което ще доведе до съществен воден дефицит. Имайки предвид последиците от продължителната суша, проточила се от 2006 до 2011 и довела до фалит и масова миграция на селските жители към градовете, в отслабената от "арабската пролет" Сирия може да възникне ситуация на пълен хаос и перманентна гражданска война, като тази в Йемен.

Климатичните промени и водният проблем

Не са особено утешителни и прогнозите на експертите за влиянието на климатичните промени върху водния проблем. Така, очаква се, че през 2050 количеството на валежите ще намалее с около 20-25%, което, на свой ред, ще повиши скоростта и количеството на изпаренията и понижаване на водния приток в река Ефрат. А да не забравяме, че водите на Ефрат се използват и от Турция и Ирак, затова тези две страни също ще усетят негативните последици от промените. Между другото, проблемът с разпределянето на водите на Ефрат и Тигър в миналото неведнъж е изправял Ирак и Сирия на ръба на войната. Така, през 1973 Сирия завършва изграждането на язовира Табка, в резултат от което е създадено изкуственото езеро Бухайрат ал-Асад с обем 12 млн. куб. м, чието напълване води до значително понижаване на водния приток в Ирак. Багдад подава официално оплакване до Лигата на арабските държави, в отговор на което, през май 1975, Сирия затваря въздушното си пространство за иракските самолети. Двете държави струпват войски по границата си като само посредничеството на Саудитска Арабия предотвратява началото на пълномащабни военни действия.

Днес, ситуацията с водните ресурси в Ирак и Сирия, до голяма степен зависи от турската политика. В момента, Турция използва за собствените си нужди 35% от водите на река Ефрат и малка част от тези на река Тигър. Ако обаче турците увеличат това потребление, Ирак и Сирия ще се сблъскат със сериозен недостиг на вода. При това, на фона на продължаващата сирийска криза и нестабилната ситуация в Ирак, Анкара може да не се опасява от евентуален военен отговор от страна на Дамаск и Багдад. В същото време, този сценарий ще провокира нов приток от мигранти в Турция (която и без това едва се справя с бежанците от Сирия) и нарастване активността на кюрдските сепаратисти.

Голямата безработица, социално-икономическите проблеми и нестабилната политическа ситуация съвсем не са единствените предизвикателства, с които се сблъска египетският преизидент Мухамед Мурси след идването си на власт, през юни 2012. Задълбочаващата се водна криза може да се окаже сред най-големите проблеми пред Египет още в съвсем близко бъдеще, при това както във вътрешнополитически план, така и на регионално равнище.

Според прогнозите на Министерството на водните ресурси и напояването в Кайро, още през 2020 търсенето на вода ще надхвърли наличните запаси с 20%, а след още пет години страната ще бъде поразена от остър воден дефицит. Както е известно, Нил е единствената постоянно течаща река и основния източник на питейна вода за Египет. Изграждането, през 60-те години на миналия век, на гигантския Асуански язовир значително увеличава площта на напояваните земи и дава възможност за строежа на разклонена система от напоителни и дренажни канали. В същото време, повърхностното напояване на селскостопанските култури с помощта на тези канали води до ежегодната загуба на 3 млрд. куб. м вода, която се изпарява заради голямата горещина. На всичкото отгоре, само 5% от площта на страната е годна за селскостопански работи и за живот, затова контролът над водните ресурси е прблем, касаещ националната сигурност на Египет.

Междувременно, с началото на "арабската пролет" отново се изостри въпросът за разпределянето на нилските води между Египет и редица африкански държави, принудени да ограничават собствените си потребности от водни ресурси заради колониалната политика на Великобритания, която оформя юридически "естествените исторически права" на Египет върху водите на Нил. По-късно, през 1959, Египет и Судан подписват Договор за използване на нилските води, поделяйки си речния сток, като Египет получава 55 млрд. куб. м, а Судан - 18 млрд. куб. м.

В един от членовете на този договор, Кайро и Хартум формално признават правата на другите държави от басейна на Нил да получат справедлив и разумен дял от водите на реката, но на практика неравноправното им разпределяне се запазва и днес. В отговор на това, през 2010 Етиопия, Танзания, Уганда и Руанда се споразумяха за изграждането на комплекс от водни електроцентрали и нов ред при ползване на нилските води. По-късно към споразумението се присъединиха Кения и Бурунди. То се превърна в сериозно придизвикателство към Египет и Судан, тъй като ратификацията му би означавала лишаването им от досегашния монопол в използването на нилските ресурси.

Следващата стъпка в същата посока беше съобщението на етиопския премиер Мелес Зенауи, направено през пролетта на 2011, за стартирането (през 2018) на най-голямата ВЕЦ на река Нил, в района на Северозападна Етиопия, наречена "Великия язовир на хилядолетието" (по-късно прекръстена на "Великия язовир на възраждането"). Амбициозният проект на Зенауи, който несъмнено представлява заплаха за Египет, породи обаче твърде странна реакция от страна на преходното египетско правителство, като тогавашният премиер Исам Шараф дори заяви, че "този язовир може да открие пътя за развитие на сътрудничеството между Етиопия, Судан и Египет".

Впрочем, с идването на власт в Кайро на "Мюсюлманските братя" и избирането на Мохамед Мурси за президент, вероятността, че Египет ще се върне към предишната си конфронтационна политика във водната сфера изглежда доста голяма, за което между другото свидетелства и скорошната среща между Мурси и скандалния му судански колега Омар ал-Башир, по време на която двамата потвърдиха "историческите си права" върху Нил. Освен това, внезапната смърт на Мелес Зенауи през август 2012 и препоръките на МВФ към страните-участнички в проекта да се откажат от "Великия язовир на възраждането" за да бъде предотвратен крахът на етиопската икономика, може да замрази строителството му.

За това, колко неблагоприятно може да се отрази водният дефицит върху вътрешната ситуация в и без това разтърсвания от вълнение постреволюционен Египет, свидетелстват масовите протести, избухнали в края на юли 2012 в седем египетски провинции след като президентът Мурси назначи бившия министър на водните ресурси и напояването Хишам Кандил за премиер на страната. Малко преди това, в началото на юни, десетки фермери започнаха седяща стачка и затвориха пътя към храмовия комплекс в Абу Симбел, вземайки за "заложници" над двеста чуждестранни туристи. Основното им искане беше да получат достатъчно вода за напояване на земите си, тъй като липсата и постави под въпрос оцеляването на над 2500 ха посеви.

Впрочем, нерешен остава и проблемът с разпределянето на водите на река Йордан, което също съдейства за запазването на високия конфликтен потенциал в отношенията на Израел с Палестинската автономия, Йордания, Сирия и Ливан. Навремето, окупацията на Голанските хълмове и Западния бряг позволиха на Израел да постави под контрол основните притоци и част от басейна на река Йордан, както и значителен участък от река Ярмук. В резултат от военната си кампания в Ливан през 1982 израелците си осигуриха контрол и върху водите на река Литани. Освен че ползват водите на всички тези реки, израелските власти толерират замърсяването на подземните водоносни хоризонти, контролирани от Палестинската автономия, с непречистените отточни води от незаконните еврейски селища на Западния бряг. С течение на времето това замърсяване достигна такива мащаби, че редица израелски експерти предупредиха правителството за опасността тази практика не само да унищожи водоносните хоризонти на палестинска територия, но и да нанесе непоправима вреда на подземните води на самия Израел.

В доклада на Комисията по външна политика на френската Национална асамблеия, озаглавен "Водната геополитика", се твърди, че при разпределянето на водните ресурси на Западния бряг Израел осъществява политика на апартейд спрямо палестинците. Така, според доклада, 450-те хиляди израелски заселници в района консумират повече вода, отколкото 2,3 млн. палестинци. Водната криза набира скорост и в сектора Газа, където водата се доставя от плитките крайбрежни водни хоризонти, разположени между Газа, Израел и Египет. В резултат от замърсяването и със соли, нитрати и отпадни води, 90% от тези водни запаси са станали негодни за пиене. По данни на ООН, съсипването на водните хоризонт в сектора Газа ще придобие необратим характер още през 2020 и единствената надежда за местното население е изграждането на завода за опресняване на морска вода, който в момента се проектира.

Ясно е, че в отделните страни от региона ситуацията е различна, но без съвместни усилия разрешаването на водната криза изглежда трудно постижимо. Водният дефицит в т.нар. "кризисна дъга", включваща Сомалия, Судан и Египет, в Африка, както и Йемен, Ирак и Сирия, в Близкия Изток, води до суша, глад, принудителна миграция и конфликти. Бъдещето на целия регион, до голяма степен, зависи от това, дали всяка от страните в него ще продължи твърдо да отстоява единствено собствените си интереси, което само ще влоши ситуацията и ще доведе, в крайна сметка, до конфликти за разпределянето на наличните водни ресурси, или пък водата ще се превърне във фактор, който ще спаси Близкият Изток от унищожение. За да се случи последното обаче, следва да се акцентира върху използването на челни иновации и възможности, разширяване на регионалния диалог и обмен на знания и технологии, целящ изработването на ефективни формули за разпределяне на водните ресурси. Показателно е, че в рамките на Шестия Световен воден форум, провел се през март 2012 в Марсилия, беше дискутирано формулирането на общоарабска стратегия за ефективно използване на водните ресурси и водната сигурност в контекста на политическите промени в резултат от "арабската пролет", което вдъхва известна надежда за мирното разрешаване на водната криза в Близкия Изток.

Водният проблем в Централна Азия

Сега нека разгледаме измеренията на водния проблем в друг регион, който напоследък също се причислява от мнозина анализатори към т.нар. Голям Близък Изток - Централна Азия. Както посочва доцентът от Университета на Ексетър Стивън Харисън, сред очакваните резултати от глобалното затопляне е изтъняването на ледената покривка на планините и вечно замръзналите зони. В повечето централноазиатски държави ледниците и ледовете във вечно замръзналите зони играят ролята на своеобразни водни кули, гарантиращи непрекъснатия приток на прясна вода в долините на региона, правейки възможна икономическата активност там. Затова намаляването им през последните няколко десетилетия може да има много сериозни, включително и геополитически последици.

Киргизстан и Таджикистан са две централноазиатски държави, които нямат излаз на море и са покрити с планини (75% и 90% съответно). Именнно планините им осигуряват в излишък питейна вода, захранваща двете най-големи централноазиатски реки Сърдаря (Киргизстан) и Амударя (Таджикистан). В същото време, недостигът на други природни ресурси кара Бишкек и Душанбе да се стремят да използват по-ефективно това водно богатство, включително изграждайки водноелектрически централи. Така Таджикистан си е поставил амбициозната цел да изгради най-високата язовирна стена в света -335-метровата бетонна преграда на река Вахш (приток на Амударя). На свой ред, Киргизстан си гарантира подкрепата на Русия за строежа на 275-метровата язовирна стена на река Нарин (приток на Сърдаря).

Очевидно двете държави биха искали да разполагат със собствени енергоизточници, което, по принцип, не би трябвало да срещне сериозни препятствия. Но, тъй като двете споменати по-горе големи реки след това преминават и през териториите на Узбекистан и Казахстан, не е чудно че последните две държави твърдо се противопоставят на енергийните проекти на съседите си. Узбекистанският президент Ислам Каримов и казахстанският му колега Нурсултан Назарбаев, които управляват вече над двайсет години, се притесняват от възможността новите язовири, изградени по горното течение на въпросните реки, да влошат ситуацията с водоснабдяването в собствените им страни и да поставят под въпрос реколтата в земеделските територии, разположени по долното течение на Амударя и Сърдаря. За сериозността на проблема говори и фактът, че по време на последното си посещение в Астана, през септември 2012, узбекистанският президент Каримов беше пределно откровен, заявявайки следното: "няма да споменавам конкретните държави, но всичко това (т.е. проблемът с язовирите) може да се задълбочи дотам, че да провокира не просто сериозна конфронтация, а и истинска война". Освен това, според него, съществува сериозна опасност, в случай на земетресение язовирната стена на река Вахш (в Таджикистан) да рухне и освободеното в резултат от това огромно количество вода да залее земеделските райони на Узбекистан.

Всъщност, тревогата на президента Каримов не е неоснователна, тъй като страната му ползва вода и от двете реки. Като шестия производител на памук в света (през 2011 добивът му достигна един милион тона) Узбекистан се нуждае от вода за напояване. Освен това, Ташкент използва пречистена вода от двете реки за питейни нужди. И тъй като Киргизстан и Таджикистан планират да ограничат водният приток в тази, страдаща от недостиг на вода част на света, Каримов не пести заплахите към съседите си, още повече, че тези две страни се смятат за най-слабите в региона.

Още по-интересно е обаче, че предупреждението на Каримов беше отправено две седмици преди посещението на руския президент Путин в Киргизстан през втората половина на септември 2012. Там той подписа с киргизстанския държавен глава Атамбаев споразумение за съвместно изграждане и експлоатация на Камбаратинската ВЕЦ (над 1500 МВт) и на Горнонаринската каскада от ВЕЦ-ове ("Акбулун", "Нарин"-1, 2 и 3 с обща мощност 382 МВт, които ще произвеждат по 1 млрд. КВтч електроенергия годишно). Строителството на серията язовирни стени съществено ще понижи обема на водния отток, т.е. Киргизстан може да се сдобие с нови полезни лостове в преговорите си с Узбекистан за цената на доставяния от него природен газ, която напоследък силно варираше заради настойчивите претенции на Ташкент да го продава съобразно ценовата котировка на международните пазари. Освен това Киргизстан може да използва тези лостове и в преговорите с Узбекистан за прозрачността на границата между двете страни, която правителството в Ташкент затваря едностранно, когато сметне за необходимо.

Ролята на Русия като арбитър

Всъщност, темата за ВЕЦ-овете не беше единествената тема при посещението на Путин в Киргизстан през септември. Другият ключов въпрос беше за бъдещето на руската военновъздушна база, намираща се само на 20 км от столицата Бишкек. В момента там са разположени 600 руски военни, както и самолети Су-25 и хеликоптери Ми-8. Значението на базата непрекъснато нараства, имайки предвид, от една страна, удължаването на срока на арендата и от руснаците до 2032 (с възможност за удължаването му до 2037) и изтичането, през 2014, на арендата на базата "Манас" край Бишкек, която се ползва от американците и съюзниците им и очевидно няма да бъде подновена.

Предвид всичко това, не бива да се изключва, че моментът, избран за предупреждението на Каримов към съседите му не е бил никак случаен. Отправяйки го в навечерието на посещенията на Путин в Киргизстан и след това в Таджикистан, узбекският президент вероятно е разчитал да сплаши съседите си. Усещайки зад гърба си подкрепата на Путин обаче, киргизстанският президент Атамбаев директно отговори, че "Русия ще ни защити в случай на агресивни действия на друга страна или на терористи срещу Киргизстан". От една страна, с това си изказване Атамбаев ясно заяви, че се смята за руски съюзник, а от друга - единствената държава, към която би могло да е насочено предупреждението му е Узбекистан. Защото измежду четиримата съседи на Киргизстан, само той има мотиви да предприеме "агресивни действия" (по споменатите по-горе причини, свързани с водната геополитика в региона). Китай не би си навлякъл излишни проблеми, притискайки малкия си съсед, в чиято столица навремето беше разположен центърът за борба с тероризма на ШОС. Таджикистан (където Путин се появи през октомври 2012) пък няма противоречия с Киргизстан, а Казахстан е твърде близък (политически и икономически) с Кремъл за да си позволи подобни действия.

Тоест, ясно е, че Киргизстан и Таджикистан не просто са склонни да приемат помощта на Русия, а отчаяно се нуждаят от нея. Горнонаринската каскада ще осигури достатъчно електроенергия за да реши проблемите на киргизите, които бяха принудени да търпят режим на тока при управлението на дошлия на власт в резултат от "революцията на лалетата" през 2005 президент Курманбек Бакиев (свален с друга "революция" през 2010). Освен това, Бишкек активно проучва възможността за продажба на електроенергия на Казахстан. Впрочем, излишната електроенергия може да компенсира и недостига на природен газ, внасян от Узбекистан. Другата държава от региона, която също разчита на големите си хидроенергийни проекти, е Таджикистан, значителна част от чието изключително бедно население предпочита да живее и работи в Русия, вместо в родината си. Разположеният в непосредствена близост до изключително нестабилния Афганистан Таджикистан е ключов елемент от лансирания от САЩ проект за т.нар. "Нов път на коприната". Той предвижда създаването на транспортен товарен коридор от Централна към Югоизточна Азия и обратно, през Афганистан, интегрирайки и тази държава в процеса.

Имайки предвид това, киргизката част от проекта за Новия път на коприната ще струва между 6 и 8 млрд. долара, докато Рогунската ВЕЦ се оценява на 4-6 млрд. долара, които руснаците са готови да отпуснат като заем. Така и Киргизстан, и Таджикистан ще получат от това огромна икономическа полза, да не говорим и, че ще се сдобият и с определени политически лостове.

На този фон е съвсем естествено, че президентът Каримов се опитва да разубеди с всички възможни средства колегите си Атамбаев и Рахмонов (президентът на Таджикистан) да реализират на въпросните проекти, тъй като те биха навредили на узбекистанската икономика, а това означава, че биха поставили под въпрос контрола на самия Каримов над страната. Русия обаче, има собствени планове по този въпрос. Както е известно, Каримов обяви през юни 2012, че страната му преустановява членството си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), където водещата роля се играе от Москва. В същото време антитерористичната коалиция начело със САЩ се готви да приключи мисията си в Афганистан през 2014 и в тази връзка активно сътрудничи с Узбекистан по въпроса за изтеглянето на войските и военното си имущество. Предвид влошените отношения с Пакистан, Пентагонът възлага големи надежди в това отношение на т.нар. Северна мрежа за доставки, ключов елемент от която е именно Узбекистан заради близостта си до Афганистан и разработените маршрути в тази посока, които навремето бяха използвани от съветската армия за влизането, а след това и за изтеглянето и от Афганистан. В стремежа си да остави за себе си част от транспортираното през територията му военно имущество на НАТО, Ташкент беше подтикнат от Вашингтон да се освободи от задължението да се консултира с Москва, т.е. да излезе от ОДКС. Кремъл преглътна това „предателство”, но е два ли го е забравил.

Днес Русия се опитва да възстанови присъствието и влиянието си в региона, който традиционно принадлежи към нейната сфера на влияние, включително с помощта на своята 201-ва дивизия, разположена в Таджикистан (от 2004 тя се преименува на 204-та военна база), като в началото на октомври 2012 срокът за пребиваването и беше удължен до 2042.

Имайки предвид съдействието, което Русия оказва на Душанбе по въпроса за изграждането на Рогунската ВЕЦ, тя очевидно е твърдо решена да се „завърне” в Централна Азия. А предвид скорошното изтеглане на частите на НАТО от региона, ненамесата на Пекин и нуждата от външна помощ, която изпитват централноазиатските държави, Русия има всички основания да възстанови доминацията си в региона. Като в рамките на този процес „водната геополитика” несъмнено ще играе ключова роля.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Както е известно, през август 2012 в Египет беше сложен края на двувластието, възникнало в страната след свалянето (през февруари 2011) на президента Мубарак. Новият египетски държавен глава Мохамед Мурси освободи министъра на отбраната и шеф на Висшия съвет на въоръжените сили фелдмаршал Хюсеин Тантауи, като паралелно с това отмени и действието на конституционната декларация, предоставяща изключително големи пълномощия на въпросния съвет. Така беше ликвидиран един от центровете на политическата власт в страната, в лицето на висшите военни, и тя премина изцяло в ръцете на президента Мурси. Тогава мнозина на Запад определиха случилото се като "мек преврат", а британската телевизия "Скай нюз" коментира, че "след оставката на ключови висши военни, спокойно може да се твърди, че Египет вече е под пълния политически контрол на "Мюсюлманскитя братя", чиито представител е и сегашният президент".

Нервната реакция на някои западни държави е породена от заплахата, че те могат да загубят влиянието си в Египет заради отслабване позициите на досегашните им най-верни съюзници - местните висши военни. Както посочва в тази връзка британският "Таймс": "мнозина са разтревожени от това, че набралите самочувствие "Мюсюлмански братя", които имат голям политически опит, вече се чувстват достатъчно уверени за да поставят под контрол бастиона на светската власт, в лицето на армията".

Паралелно с това, в западните столици оцениха по достойнство политическите умения на новия египетски президент, възползвал се от кризата във военното ръководство във връзка с атаките на терористични групи срещу граничните постове в Синайския полуостров, при които бяха убити 19 египетски граничари. Веднага след това последваха оставките не само на Тантауи, но и на началника на Генералния щаб Сами Анан и то въпреки изключително тесните му връзки със САЩ. Президентът светкавично назначи за министър на отбраната и главнокомандващ Въоръжените сили на страната 57-годишния генерал Абдел Фатах ас-Сиси. В коментара на "Уолстрийт джърнъл" по този повод се посочва, че преминалият обучение в САЩ Ас-Сиси, винаги се е смятал от колегите си за изключително близък с "Мюсюлманските братя".

Армията продължава да е важен фактор

Би било грешка обаче да се смята, че случващото се в Египет означава пълно поражение на военните в борбата за власт, тоталното им изтласкване от политическата сцена и превръщането на "Мюсюлманските братя" в единствения властови център. В един скорошен коментар на "Би Би Си" се посочва, че въпросът за смяната на поколенията във висшето военно командване отдавна беше назрял и за никого не е било тайна, че за разлика от Ас-Сиси, Тантауи не се ползва с особено доверие сред колегите си. При това, египтяните продължаваха да смятат 76-годишния фелдмаршал за твърде тясно свързан с режима на Мубарак.

На свой ред, "Файненшъл таймс" смята, че липсата на реакция сред военните на неочакваното решение на Мурси да смени министъра на отбраната, говори най-вече за постигнато предварително споразумение между президента и висшите офицери по този въпрос. "Дейли Телеграф" пък лансира предположението, че "мекият преврат" е бил осъществен със съгласието на влиятелни армейски кръгове, които в резултат от него са получили най-висшите военни постове в страната. При това, и Тантауи, и смененият началник на Генералния щаб бяха назначени за съветници на египетския президент. Освен това, британските анализатори обръщат внимание, че Мурси не е закрил Висшия съвет на въоръжените сили, декларирайки, че "военните ще запазят специалното си място и статут в съвременното египетско общество".

В същото време, мнозина експерти смятат, че армейската върхушка е предприела "временно тактическо отстъпление" за да стовари цялата отговорност за икономическата и политическа стратегия на Египет върху президента, правителството и "Мюсюлманските братя". Според египетския политолог Мона Макрам-Ебейд, "в този сложен период, военните не пожелаха да споделят политическата власт и отговорността за случващото се с цивилните и предпочетоха да се отдръпнат в сянка". Тя смята, че сключвайки сделка с президента Мурси и "Мюсюлманските братя", новото поколение висши армейски офицери е гарантирало защитата на сериозните икономическите интереси на египетските въоръжени сили. Това се потвърждава и от обещанието на Мурси, че собствеността и бизнеса на военните няма да пострадат от "сегашните революционни промени".

Въпреки това обаче, в САЩ продължават да се безпокоят, че египетската армия може да стане по-малко надежден партньор на Вашингтон. Както посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл", събитията в Египет са били напълно неочаквани за администрацията на Обама, макар че назначаването на генерал Ас-Сиси не се е оказало изненада. "Ас-Сиси е човек, с който можем да работим - цитира списанието високопоставен член на администрацията на Белия дом - по наши данни, новият военен министър е готов да сътрудничи със САЩ и да поддържа мирните отношения със съседите на Египет". Независимо от това обаче, по информация от британски дипломати, промените в ръководството на египетската армия са станали причина за спешни конфиденциални консултации между водещите държави-членки на НАТО за "евентуалното приемане в пакта на Израел" и предоставяне на съответните гаранции за сигурността му.

Що се отнася до Египет, след като си осигури контрола над армията, президентът Мурси ще трябва да се справи с още един сериозен съперник - Висшия конституционен съд. Тази институция, която разполага с много широки пълномощия, традиционно се отнася твърде сдържано към "Мюсюлманските братя" и през септември потвърди решението си за разпускане на долната камара на египетския парламент, под предлог, че изборите са били проведени по закон, който не съответства на конституцията. Преди това, президентът Мурси, чиито политических съюзници имат парламентарно мнозинство, издаде указ за възобновяване на дейността му. "Египет се сблъска със заплахата от конфронтация между двете най-мощни власти - изпълнителната и съдебната - посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл" – битката между тях може да се превърне в поредният етап от геополитическите сътресения в региона, чието начало постави през декември 2010 т.нар. "арабска пролет". При това, Мурси, който, между другото, е завършил висшето си образование в САЩ, вече даде да се разбере, че ще използва срещу върховната съдебна власт същите методи, които му осигуриха успех в сблъсъка с армейското командване. Президентът, в частност, полага сериозни усилия да привлече на своя страна нисшите съдебни кадри, противопоставяйки ги на висшите. За целта той назначи за министър на правосъдието Ахмед Маки, който даде право на съдиите самостоятелно да избират "началниците" си.

Мохамед Мурси, новия силен човек на Египет

Всички тези събития, представят в нова светлина президента Мурси. При избирането му, повечето анализатори смятаха, че новият египетски държавен глава не е достатъчно силна политическа фигура и при това е лишен от реални лостове за да упражнява властта си. Мурси обаче даде да се разбере, че в политиката печели онзи, който може да се възползва от благоприятната ситуация за да поеме инициативата. Само допреди няколко месеца сегашният президент на Египет се смяташе за церемониална фигура, неслучайно жителите на Кайро му бяха лепнали прякора "старата автомобилна гума". След случилото се на 12 август (когато президентът смени военния министър и шефа на Генералния щаб) той се превърна в най-силния човек в страната.

"Армията държи ключовете на властта в Египет - посочва в свой коментар вестникът от ОАЕ "Халидж таймс" - сега обаче, тези ключове са в ръцете на ислямистите. А имайки предвид специфичното положение на Египет в Близкия Изток и в арабския свят, като цяло, случващото се там си е истинска революция". Според някои коментатори, нападенията срещу египетски гранични постове в Синай са целели провокирането на политическа криза в страната, както и криза в сферата на сигурността, а също усложняване на отношенията между новото египетско ръководство и палестинците и, най-вече, с ислямистите от сектора Газа, където управлява идеологически близкото на "Мюсюлманските братя" движение ХАМАС. Те твърдят, че "в арабския свят има силни съмнения, че атаките на Синайския полуостров са били организирани от "Мосад" с подкрепата на израелските приятели в самия Египет", а причината е нарастваща тревога в Израел от укрепване позициите на "Мюсюлманските братя" в съседната му държава, която при това е ключов елемент в израелската система за контрол над палестинските територии.

Но, дори и ако израелските служби са имали някакво участие в "синайската операция" и тя действително е целяла дестабилизацията на новото египетско ръководство и укрепване позициите на произраелски настроените кръгове в египетската армия, ефектът от нея беше съвършено противоположен. Вместо да чака обясненията и реакцията на военното командване, президентът Мурси предпочете да действа мълниеносно и ефективно, изпращайки в резерва шефа на разузнаването и редица офицери и, паралелно с това, насочвайки военни части за ликвидирането на организаторите на нападението.

Така той използва кризата в като отлична възможност (която до този момент изглеждаше невероятна) да ограничи правомощията на висшите военни и да поеме в свои ръце ръководството на страната. Впрочем, възможно е Мурси просто да е нямал друг изход, предвид носещите се слухове за предстоящ военен преврат, още повече, че част от египетските медии открито призоваваха армията да свали новия президент. Накрая, не бива да се пренебрегва и възможността самите "Мюсюлмански братя" да са провокирали нападението в Синай за да дадат възможност на "своя човек" Мурси да си разчисти сметките с противниците си в армията.

Ядрената програма като инструмент на египетската геополитика

Сегашната политика на държавите от Близкия и Средния Изток, както и от Персийския залив, се определя от предпоставката, че Иран вече разполага с ядрено оръжие. Както посочва в тази връзка висопоставен сътрудник на британския Кралски институт на родовете войски: "управляващите в много столици от региона стигнаха до извода, че САЩ не искат, а може би вече не могат да предотвратят превръщането на Иран в ядрена държава". Потвърждение за това е информацията, че през лятото на 2012 Саудитска Арабия е стартирала тайни преговори с Иран за подобряване на двустранните отношения. Според някои британски медии, саудитският престолонаследник принц Салман е предложил на Техеран да бъде обсъдена възможността за подписване на евентуален пакт за ненападение и е декларирал готовността на Риад да разшири рамките на двустранните отношения, включвайки в тях и сътрудничество за разрешаване на сирийската криза.

Според някои независими експерти, подобно развитие е следствие от извода на саудитските лидери, че Иран стремително се превръща в най-мощната регионална сила с перспектива съвсем скоро да разполага и с ядрено оръжие". Паралелно с това, Саудитска Арабия предприема стъпки за да не изостане прекалено от иранците. Така, в редица европейски медии се появиха съобщения, че през март 2011 принц Бандар ибн Султан е посетил тайно Китай, където е обсъдил възможността за закупуване на китайски балистични ракети. Става дума най-вече за двустепенни балистични ракети със среден радиус (1700-2700 км) и с твърдо гориво Дунфън-1 (CSS-5), които могат да носят ядрени бойни глави. Косвено доказателство за успеха на китайската мисия на Бандар ибн Султан е фактът, че след завръщането си от Пекин той оглави саудитското разузнуване. Междувременно, кралството вече работи по изграждането на център за инсталиране и обслужване на китайските балистични ракети в академичното градче "Крал Абдул Азиз" край столицата Риад. Още преди това пък, в медиите се появиха съобщения, че Саудитска Арабия се е споразумяла с Пакистан за доставката на ядрени бойни глави, при възникване на ситуация, застрашаваща съществуването на кралството. При подобно развитие и при наличието на балистични ракети, Саудитска Арабия, на практика, може буквално за миг да се превърне в ядрена държава, при това с по-мощен и качествен ядрен потенциал от евентуалния аналогичен ирански ядрен потенциал.

Египет, до голяма степен, също се е ориентирал към подобна политика. Както е известно, през август, президентът Мурси осъществи първото си посещение в чужбина в Китай и Иран. В Техеран той обяви инициативата си за създаване на регионална контактна група за разрешаване на сирийската криза с участието на Египет, Саудитска Арабия, Иран и Турция. Показателно е, че в този списък липсва Катар. Сред целите, които си поставя Кайро е и отстраняването на външните играчи, като САЩ, ЕС и Русия, от "голямата игра" около Сирия.

В речта си на ХVІ-та среща на Движението за неприсъединение, провела се в края на август в Техерен, египетският президент Мохамед Мурси обяви, че страната му възнамерява да реанимира собствената си ядрена програма, чиято реализация беше преустановена заради "революцията" от януари 2011. Това решение беше потвърдено на 6 септември, на заседанието на външните министри на държавите от Арабската лига в Кайро. В речта си на заседанието Мурси очерта амбициозните планове на Египет за сериозни промени в структурата и дейността на Лигата, както и египетската визия за разрешаването на сирийския, израелско-палестинския и вътрешнопалестинския проблеми, като не пропусна да обяви африканския вектор на египетската външна политика за приоритетен. Така той потвърди, че се отнася съвсем сериозно към възраждането на статута на Египет като ключова държава в Близкия Изток и Африка. По всичко изглежда, че на египетската ядрена програма се отрежда ролята на един от основните елементи в това възраждане. Потвърждание за това е фактът, че първото си посещение извън Близкия Изток Мурси направи в Китай - държава с развита ядрена инфраструктура и все по-амбициозни планове по отношение на Североизточна Африка (и особено на египетския съсед Судан).

В тази връзка възниква въпросът, дали този път египетското ръководство ще прояви достатъчно твърдост за да реализира на практика ядрените си амбиции? Защото, макар че египетската ядрена програма е по-стара от индийската, пакистанската, а според някои и от израелската ядрени програми, Кайро така и не можа да създаде пълен ядрен цикъл, да подготви необходимите специалисти и така да влезе в т.нар. "ядрен клуб", което би му позволило да води диалог със съседите си от съвършено други позиции. Между другото този факт сериозно тревожеше бившия египетски лидер Хосни Мубарак през последните години от управлението му, затова желанието да бъдат доведени до край ядрените инициативи на предишните управляващи изглежда разбираемо.

Атомният аргумент

Последният (преди сегашния) опит за възраждане на египетската ядрена програма беше предприет през септември 2007 по време на конгреса на управляващата тогава Национално-демократическа партия, като нейният лидер и президент на страната Хосни Мубарак нареди на правителството "да поднови плановете в сферата на мирната атомна енергетика" На същия конгрес, синът му Гамал Мубарак, който беше политически секретар на управляващата партия и се смяташе за вероятен бъдещ президент на Египет, предложи страната да създаде собствена ядрена програма. Тогава се плонираше до 2016 да бъде изградена първата египетска АЕЦ с мощност 1000 МВТ, в района на Ад-Дабаа, на средиземноморското крайбрежие (на 150 км западно от Александрия). Беше обявено също, че до 2020 в същия район ще се изградят още три атомни електроцентрали с обща мощност 1800 Мвт.

Що се отнася до характера на египетската ядрена програма, както предишните, така и сегашните управляващи в Кайро подчертават, че изцяло ще се придържат към Договора за неразпространение на ядреното оръжие. В тази връзка си струва да напомним и, че навремето Египет настоя в доклада на МАГАТЕ за Иран, подготвен за Съвета за сигурност на ООН, изрично да бъде включено настояването за "свободен от ядрено оръжие Близък Изток".

Впрочем, ясно е, че всичко това е просто реторика. Едва ли някой се съмнява, че при рязка промяна на геополитическата конюнктура в региона, Кайро все пак ще се опита да създаде ядрено оръжие под прикритието на мирната си атомна програма, за да балансира ядрените арсенали на Израел и Иран. Тук е мястото да напомня и, че Египет разполага със сериозни възможности в това отношение, имайки предвид огромните находища на уранова руда в Синайския полуостров и по крайбрежието на Червено море. Нещо повече, страната вече разполага с два експериментални реактора. Първият, с мощност 2 Мвт е построен още през 1958 от руснаците, а вторият (с мощност 22 МВт) е купен от Аржентина през 1998.

По-внимателният анализ обаче показва, че нещата в тази сфера не са никак лесни и прости. Защото освен чисто геополитическите (загрижеността, която поражда у Израел и Иран египетската ядрена програма, а също стремежът на редица арабски държави да реагират "адекватно" на тази програма, като в резултат от това може да се очаква по-нататъшна ескалация на напрежението в региона), съществува и сериозни "технически" пречки. Според експертите, най-голямата от тях е ниското равнище на безопасно функциониране на евентуалните бъдещи египетски АЕЦ заради климатичните условия в страната, заплахата от терористични нападения и (което може би е най-важното) специфичното отношение на египтяните към живота. Освен това съществува реална опасност различни терористични организации да извършат кражби на ядрени материали по време на процеса на обогатяване или преработка на отработеното ядрено гориво.

Впрочем, основната пречка за успешното развитие на египетската ядрена програма на сегашния етап е баналната липса на средства. Така, според местната Комисия по ядрена енергетика, изграждането на само една АЕЦ ще струва около 2 млрд. долара. За една страна, където се очаква девалвацията на националната валута да достигне до края на 2012 рекордни за последните десет години показатели, това е твърде скъпо удоволствие. Ето защо е доста вероятно, че след гръмките декларации египетската ядрена програма тихомълком ще бъде отново замразена, а новите управляващи в Кайро, начело с президента Мурси ще се заемат с решаването на традиционните за Египет проблеми в региона: разпределянето на водните ресурси на река Нил, постигането на помирение между враждуващите палестински фракции и участието в борбата за хегемония в арабския свят със Саудитска Арабия и другите монархии от Залива. Няма да е изненада обаче, ако в хода на тази борба Кайро периодично изважда от хладилника "виртуалната" си ядрена програма, надявайки се да избегне реализацията на иракския или либийския сценарий и в Египет.

Влиянието на ислямските радикали върху външната политика на Египет

В края на първото десетилетие на ХХІ век радикалният ислямизъм (салафизмът) получи разпространение в целия арабски свят и на първо място в Египет и Тунис. Значително нарастна както броят на привържениците му, така и институционалният му размах. Радикалните ислямисти съумяха да поставят под свой контрол местните обществени организации, занимаващи се с благотворителност, оказване на помощ и осигуряване на работа. Макар че още не бяха се превърнали в официални политически партии, най-вече защото действаха в условията на авторитарни режими, те постепенно изграждаха необходимата за целта инфраструктура. Именно в това състояние ги завари и т.нар. "арабска пролет".

Случаят с египетските радикални ислямисти е най-показателен. Подобно на смятаните за умерени "Мюсюлмански братя", те също бяха изненадани от взрива на народното възмущение, оглавено предимно от различни младежки групировки. Въпреки това, радикалните ислямисти сравнително бързо съумяха да засенчат неислямските сили, изиграли ключовата роля за свалянето на президента Хосни Мубарак. Те не разполагаха с политическите механизми, които съумяха да изградят за 80-те години на съществуването си "Мюсюлманските братя", и в резултат от това възникнаха различни ислямистки формации, опитващи да се утвърдят на египетската политическа сцена след свалянето на авторитарния режим.

Така, някои от организациите на египетските салафити се регистрираха като политически партии. Две от тях - "Ал-Нур" и "Ал-Асала", си извоюваха по-сериозни позиции. На парламентарните избори те се блокираха с наново формираното политическо крило на бившата джихадистка групировка "Ал-Джамаа ал-Исламия" и събраха над 25% от гласовете на египетските избиратели, оказвайки се на второ място след "Мюсюлманските братя".

Най-важният аспект на участието на салафитите в масовата политика е, че те се включиха в изборния процес след като в продължение на десетилетия осъждаха демокрацията, определяйки я като "неислямски феномен". С други думи, радикалните ислямисти възприеха тактиката на "Мюсюлманските братя", която дотогава яростно отхвърляха. Подобна трансформация обаче е по-скоро прието по необходимост тактическо решение, отколкото резултат от естествена идеологическа еволюция.

Разбира се, има известна надежда, че включвайки се в реалната политика, радикалните ислямисти с течение на времето ще се откажат от своя радикализъм. Подобно нещо обаче, би могло да се очаква само в страни със силни демократични традиции. В Египет, както и в повечето арабски държави, които едва сега започват да се отказват от авторитаризма, включването на салафитите в реалната политика може само да забави и дори да наруши процеса на демократизация, дестабилизирайки ситуацията в Египет, а след това и в целия регион.

Истината е, че салафитите не демонстрират никаква толерантност към другомислещите и не желаят да се впишат в гражданското общество. В същото време те показват настойчив стремеж да се възползват от свободата си на действие и да се включат в голямата политика. Сред резултатите от това бяха вълненията, които провокира в Египет появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Радикалните ислямисти не просто страдат от потиснатото си доскоро политическо развитие, а се сблъскват и с множество интелектуални противоречия и несъответствия. От една страна, те искат да са част от новия демократичен ред и ключов политически играч. От друга обаче, прокарват крайно радикален дневен ред, включващ налагането на твърдата салафитска интерпретация на ислямските закони в целия арабски и мюсюлмански свят. Техният "модел" представлява проблем не само за светските сили, християните, евреите и другите малцинства, но и за умерените ислямисти в лицето на "Мюсюлманските братя". Наистина, "Братята" престанаха да държат монопола върху ислямизма още преди 40 години, но тогава това нямаше особено значение, защото по онова време те бяха опозиционно движение. Днес, когато организацията им управлява в Египет (и не само там), салафитите представляват много сериозна заплаха за нейните интереси.

Мнозина анализатори посочват, че част от радикалните ислямисти (особено членовете на политическите партии), които по-добре се ориентират в реалната политика, са склонни да сътрудничат с "Мюсюлманските братя" за постигането на някои общи цели, като прехода към демокрация и ограничаване на най-крайните и войнствени тенденции. В крайна сметка обаче, те се стремят да се възползват от прагматизма на "Братята" за да лишат това водешно ислямско движение от подкрепата на религиозните избиратели. Освен това, салафитите опитват да използват ролята си на посредици между египетското правителство, доминирано от умерените ислямисти, и джихадистите, активно действащи в района на Синай. И тук целта им е да укрепят собствените си позиции, ерозирайки тези на "Мюсюлманските братя".

Затова можем да очакваме, че действайки както в рамките на закона, така и разчитайки на уличната подкрепа, радикалните ислямисти ще продължат да създават проблеми на новото египетско правителство и на президента Мурси, особено във външнополитическата сфера. Най-яркият пример за това, са демонстрациите и безредиците във връзка с появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Това се оказа доста труден период за президента Мурси, тъй като той трябваше едновременно да успокоява собствените си сънародници и да запази на всяка цена добрите работни отношения със САЩ, от които зависи икономическото благополучие на Египет. И макар че протестите заради филма постепенно затихнаха, динамиката, лежаща в основата им, се запазва.

Налице са повече от достатъчно проблеми, които радикалните ислямисти биха могли да използват за собствените си цели. Очевидно е, че американските приоритети в региона и занапред ще поставят правителството и президента Мурси в трудно положение, давайки в ръцете на салафитите повече от достатъчно основания за активни действия срещу политиката на Кайро.

В този контекст, израелско-египетските отношения представляват още по взривоопасен въпрос, отколкото връзките между новите управляващи в Кайро и Вашингтон. Засега президентът Мурси съумява да избегне прекалено директните контакти с Израел, но това не може да продължи вечно. И египетският държавен глава, и "Мюсюлманските братя" са наясно, че няма начин да не се окажат между два огъня, сблъсквайки се с необходимостта да поддържат мирните отношения с Израел и, в същото време, да решат по някакъв начин проблема със салафитите, които със сигурност ще се възползват от силните антиизраелски настроения сред египтяните. Тъкмо това беше една от причините Мурси и "Братята" да поставят въпроса за евентуално преразглеждане на мирния договор с еврейската държава в отчаян опит да отслабят неизбежната отрицателна реакция вътре в страната.

Тези египетски проблеми се набиват на очи, защото тази страна е лидер в арабския свят. В същото време салафитите (във всичките им окраски) постепенно се превръщат в политически значим фактор в целия регион и особено в Либия, Тунис, Йемен, Газа, Ливан и Сирия. Сама по себе си, демократизацията е доста хаотичен процес във всяка ситуация, но в контекста на "арабската пролет" салафитските формации ще продължат да затрудняват преходните политически процеси, ерозирайки стабилността и сигурността в Близкия Изток.

Следователно, основното предизвикателство пред стабилността в арабския свят само отчасти е свързано с прехода от авторитаризъм и демокрация. Далеч по-сериозно е предизвикателството, което отправят към управляващите днес в редица арабски държави (включително и в Египет) умерени ислямисти, техните радикално настроени "колеги" от салафитското движение.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

 

Изминаха почти шест месеца от срещата на върха на НАТО в Чикаго. За този кратък период много трудно може да се направи оценка за реалните, практически подходи, които предприема Съюзът за осъществяване на декларираните цели и задачи. Представените от автора прогнози[1], преди срещата на върха, до голяма степен намериха отражение в текстовете на приетите на Чикагската среща документи. Те потвърдиха прагматично-реалистичния подход при осъществяването на мисията на НАТО за защита на общочовешките ценности и принципите на демокрацията, както и за бъдещето на Съюза.

По време на срещата бяха приети следните документи:

  • Декларация на държавните и правителствени глави, участващи в срещата на Северноатлантическия съвет[2];
  • Преглед на възпиращия и отбранителен потенциал на Съюза[3];
  • Декларация за отбранителните способности: Силите на НАТО до 2020[4];
  • Декларация за Афганистан[5];
  • Политически насоки на НАТО за противодействие на тероризма[6].

На практика, в тези документи се прави детайлно развитие на декларираните в Лисабонската стратегическа концепция постановки за съхраняване мощта на Алианса и нарастване на способностите му, чрез инвестиции за развитието на политическия, военния и икономически потенциал на страните-членки.

Разлика във времето и пространството

Именно поради тази причина текстовете на документите могат да се характеризират с думата „décalage“[7]. Разлика, която обхваща конкретни действия, реализиращи се в настоящето и насочени към дългосрочна времева перспектива за постигане на декларираните амбиции, както и пространствените граници, в които те вече се реализират, и ще продължават да се реализират. Доказателство не само за решимостта, но и за голямата степен на вероятност, с която декларираните амбициозни цели и задачи на Алианса ще бъдат постигани са: приетата програма за индивидуално партньорство и сътрудничество с Нова Зеландия, (Individual Partnership and Cooperation Programme between New Zealand and NATO) и декларациите на Северноатлантическия съвет по повод ескалацията на кризата в Сирия. В същия дух са планът за задълбочаване на сътрудничеството между НАТО и Австралия, както и програмата за съвместни действия на страните-членки и партньори, след прекратяване на мисията на НАТО в Афганистан, одобрена на съвместното заседание, проведено на 10 октомври в Брюксел[8].

Със своите конкретни действия НАТО ангажира страните-членки и партньори и поставя на изпитания установени практики и възприятия. Пред тези изпитания са изправени не само новите страни-членки, продължаващи процеса на трансформация на отбранителните си системи, но и старите членки, които, освен че са част от НАТО, членуват и в ЕС. По думите на началника на Военния комитет на ЕС - шведския генерал Хаакан Сирен[9], европейските страни не са в състояние да преодолеят тънката червена линия на националния суверенитет, и по тази причина отбранителните им системи са се превърнали в своеобразен „колектор от скъпи димоотводи”.

В интервюто си генерал Сирен ясно подчертава, че тънката червена линия на суверенитета, която не може да бъде преодоляна, вече се е превърнала в пропаст и едва ли страните ще могат някога самостоятелно да я преодолеят. В този дух е и казаното от министъра на отбраната на Норвегия – Ан-Грет Стром- Ериксен, при откриването на съвещание на ръководния състав на норвежката армия, преди срещата на министрите на отбраната на НАТО[10] през октомври 2012. в Брюксел. Критикувайки страните-членки на НАТО, отказващи да подкрепят необходимите конкретни действия, свързани с прилагането на концепцията „Интелигентна отбрана“ на Алианса, тя подчерта: „Следва да намерим интелигентни начини за съвместна работа. (…) Трябва да се опитаме да ограничим негативните ефекти, като обединим силите си и правим съвместни инвестиции. Заедно, трябва да гарантираме, че ще получим най-доброто при нашите бюджети за отбрана. (…) Ако намалените бюджети не се разглеждат в контекста на Алианса като цяло, процесът може да доведе до съществени пропуски в способностите на колективната отбрана на НАТО“.

Именно наличието на различия при практическата реализация на политиките, приети на срещата на върха в Чикаго, поставя на изпитание осъществяването на значително по-добрите възможности за съвместно сътрудничество, които се очертават пред новоприетите страни-членки на НАТО. Отбранителните системи на тези страни бяха подложени на сериозни трансформационни процеси, които ги приведоха към реалните възможности на либерализираните икономики. Процесът на изграждане на съвместни способности ще бъде съществена част от отбранителните политики на страните. Просто въпрос на време е да се преодолеят съществуващите различия и да се потърси общ за всички посредник при осъществяването на неотменимия процес на освобождаването от технологично остарелите и физически износените системи въоръжения, техника и оборудване. Твърде е възможно в тези страни процесът да срещне съпротивата на икономически заинтересовани кръгове, които експлоатират именно продължаването на поддръжката на тези системи. Тази вероятна съпротива може да бъде пречупена само чрез концентрация на съвместни политически инициативи, преодолявайки ограниченията на националните законодателства, свързани с изразходването на публичните финанси, като агенциите на НАТО се признаят за безпристрастен арбитър в процеса на придобиване на новите системи въоръжение и техника.

Целесъобразността при избора на агенциите на НАТО, като посредник и изпълнител на дългосрочния процес, не само при придобиването, но и при поддръжката на тези системи се обуславя от натрупания опит. Опит, както при съвместната работа със страните-членки по осигуряването и поддръжката на откритите и защитени комуникации, така и при всестранната подкрепа за военните операции на Алианса. Създадената и поддържана в актуално състояние информационна база от данни за необходимите способности и възможностите на страните и индустриите да предоставят услуги за тяхното осигуряване е сред примерите за ангажираността на Алианса при осъществяването на приетите политически документи. За преодоляването на евентуални възражения на европоцентричните кръгове, следва да се подчертае, че е въпрос на комуникация и координация в този процес да бъде включена и Европейската отбранителна агенция. Съществен напредък в тази област може да се постигне в рамките на процеса на отбранително планиране в НАТО и ЕС, с използването на единна методология и среда за работа.

Възможностите на България

Какви са възможностите на България да формира и осъществява регионални политики в рамките на концепцията „Интелигентна отбрана“ на НАТО, след срещата на върха в Чикаго? Въпреки скромното си участие в съвместни инициативи с агенциите на НАТО, свързани с изграждането на криптографските комуникационни системи преди 2009, България, като председателстваща „Процеса на срещите на министрите на отбраната в Югоизточна Европа“, покани Агенцията на НАТО за командване, контрол и комуникация (NC3A) на заседанието на министрите през октомври 2009. В резултат беше решено през февруари 2010 страната ни да бъде домакин на първата конференция на ръководителите в сферата на комуникацията и информацията на страните от региона. На тази среща България беше втората страна след Италия, която подписа Меморандума за разбирателство с агенциите на НАТО (представено от Главния мениджър на NC3A) в Югоизточна Европа (ЮИЕ).

Към момента, действащи са меморандумите за разбирателство между агенциите на НАТО и следните страни от региона: Албания, България, Италия, Македония, Румъния, Словения и Хърватска. В процес на подписване е Меморандумът за разбирателство със Сърбия. Водят се преговори с Турция, Черна гора и Босна и Херцеговина.

Твърде е възможно процесът на разширяване и задълбочаване на сътрудничеството с агенциите на НАТО да обхване и страните-наблюдателки в инициативата „Срещи на министрите на отбраната на страните от ЮИЕ“ - Грузия, Украйна, Молдова. Ще бъде подписан и меморандум за разбирателство със САЩ, като активен участник в тази инициатива, макар да са страна извън региона.

Интерес към подобно сътрудничество се проявява и от страни като Катар, ОАЕ, Йордания, Израел и Мароко, което разширява обхвата за сътрудничество в близост до ЮИЕ с държавите от Средиземноморския диалог и Истанбулската инициатива.

Към настоящия момент, на ниво агенции на НАТО, България е ангажирана в следните работни програми:

  • Изграждане на център за изследване и управление при кризи в комплект с осигуряване поддръжката на всички съвмести средства и системи за планиране, ръководство, координация и анализ на ефективността.
  • Усъвършенстване на изискванията и развитие на процедурите и инструментариума за съвместен операционен анализ и отбранителното планиране.
  • Развитие на интегрираната система за командване и контрол.
  • Развитието на системата за симулации и оперативно планиране на силите.
  • Изграждане и поддържане  на бреговата система за радиолокационно наблюдение и морски комуникации.
  • Развитие на системата за предоставяне на криптирана информация и развитие на системата за защитени комуникации.
  • Развитие на способности за кибернетична отбрана

Освен това България проявява интерес и към проектите, свързани с изграждането на многонационалната интегрирана система за ръководство и управление на тактически звена.

В поредица от семинари бяха дискутирани възможностите за съвместно сътрудничество между страните в различни формати. По време на международния семинар, проведен в България през ноември 2011, пред страната ни се очертаха сериозни възможности да осъществява активна регионална политика в многостранен и двустранен формат със страните в региона.

На първо място, може да се реализира възможността за развитие на системата от компютърно подпомаганите учения в страните от Югоизточна Европа, в рамките на Центъра за изследване и управление при кризи. В изказването си по време на проведеното през октомври 2012 компютърно подпомагано учение на страните от Югоизточна Европа „SEESIM 12“, заместник- министърът на отбраната Августина Цветкова: каза: „Очакваме съвсем скоро и решение на правителството за юридическото му организиране, като начало“.

Като част от този процес може да бъде реализирана възможността за съвместно изграждане и развитие на способностите за защита от кибератаки.

В контекста на категоричната заявка да приеме постоянната дислокация на Щаба на бригадата „Югоизточна Европа“, България отчита огромните усилия, които трябва да положи в регионален план за да реализира възможностите за съвместно развитие на C4ISR[11] способности на формированията от бригадата.

Сериозни възможности за рационално и икономически изгодно сътрудничество се очертават при съвместното придобиване и поддръжка на радари за развитието на бреговата система за радиолокационно наблюдение, както и за въздушно наблюдение в ЮИЕ.

Вероятно тези възможности за регионално сътрудничество са отчетени от агенциите на НАТО, защото по време на срещата на министрите на отбраната на страните от Югоизточна Европа в Сараево (2-4.10.2012) беше предложена помощ при изпълнението на концепцията за „Интелигентна отбрана“ и инициативата „Свързаност на силите“ на страните.

Сред основните акценти в предложението е ангажирането на перспективния потенциал на националните отбранителни индустрии. За реализирането на тези възможности, критична роля се отрежда на националните технически експерти (NATEX), които да информират и да подпомагат участието на българската индустрия в обществените поръчки на НАТО (над половин милиард евро годишно). В момента три български компании имат базови споразумения за изпълнение на поръчки.

Днес, от страните-членки в инициативата „Срещи на министрите на отбраната от ЮИЕ,“ национални технически експерти имат само четири държави: Гърция, Италия, Турция и САЩ. Албания, България, Румъния, Словения, Хърватска, които са членки на НАТО, и дори имат подписани Меморандуми за разбирателство за сътрудничество в рамките на C4ISR, не са изпратили свои национални технически експерти. Този факт може да е незначителен, но е твърде показателен за практическата готовност на въпросните страни да реализират концепцията „Интелигентна отбрана“. Всъщност, предизвикателствата ще бъдат още по-големи, защото на близкия времеви хоризонт се задават и две направления с огромен инвестиционен ресурс, а всички възможности, за ефективно решение „на парче“ в рамките на национално-обществения и колективен (за евроатлантическата общност) интерес, са изчерпани.

На първо място ще поставим проблема, засягащ всички страни от региона - крещящата необходимост от смяната на технологично остарелия авиационен парк в страните от ЮИЕ. Авиацията и нейната наследничка – космонавтиката, са двете области, предопределящи дълбочината на политическите амбиции за реално технологично обновяване на системите за защита на въздушно-космическото пространство. Те корелират със системата за противоракетна отбрана и са потенциални носители на двустранно и многостранно сътрудничество. Системите са твърде скъпи, за да могат страните-членки самостоятелно да си позволят икономическия лукс да придобиват платформи, без потенциал за дългосрочно технологично развитие. Поради геополитическите баланси между „великите сили“ е твърде възможно да бъде оказан натиск за придобиване на бойни летални апарати с безперспективни възможности за икономически изгодно развитие на този тип платформи. Това ще бъде технологична катастрофа или по-скоро ще бъде заложена технологична мина със забавено действие, което ще обезсили и НАТО, и ЕС.

Подобна е ситуацията и с второто по значимост предизвикателство - цялостната подмяна на плаващия и наземния парк за военноморските сили в страните, които имат такива сили, включително възобновяването на загубените способности за активна защита на подводната част от морската акватория.

За тези предизвикателства, изискващи неимоверни дългосрочни инвестиционни (не само финансови) усилия, има една единствена възможност - да бъдат реализирани съвместно. Съвместно, с отчитане на балансираните национални, и колективни интереси. Единият от пътищата за постигане на тази съвместност е да се приложи концепцията „Интелигентна отбрана“ на НАТО. Вторият коловоз, на който може да се осъществи това единодействие, е чрез концепцията „Обединяване и споделяне“ на ЕС.

В действителност, ще са необходими изключителни качества на лидерите в региона за да преодолеят историческата патина на съмнението в собствените възможности да формират дългосрочни, съвместни, двустранни и многостранни политически визии, поддържани от адекватни стратегии, планове и програми. Не по-малко усилия трябва да се приложат, за да се създаде работещ съвместен административен механизъм за тяхното реализиране, дори и при смяна на ръководствата в отделните страни.

Във всички случаи, редукциите на отбранителните бюджети ще бъдат основната движеща сила за осигуряване на необходимите отбранителни способности на Алианса. Със същата сила тази редукция ще се отрази и на дейността на Европейската отбранителна агенция, защото 21 от страните-членки на НАТО са членки и на ЕС. Това е основание отново да цитираме казаното от началника на Военния комитет на ЕС - генерал Сирен, по повод на съпротивата срещу процеса на рационализиране, при поддържането на отбранителните способности на страните: „Ние сме конектор от скъпи димоотводи. Това е продукт на културата на отрицание от двата - военния и политическия, кръгове по всички тези въпроси. Трябва всички заедно да отворим този конектор и да погледнем дълбоко в него. Ако не го направим, ще бъдем маргинализирани в света. Това е само въпрос на числа“[12].

Бележки:

  1. 1. http://geopolitica.eu/actualno/1196-dvaiset-i-petata-sreshta-na-vyrha-na-nato-v-chikago
  2. 2. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_87593.htm?mode=pressrelease
  3. 3. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_87597.htm?mode=pressrelease
  4. 4. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_87594.htm?mode=pressrelease
  5. 5. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_87595.htm?
  6. 6. http://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_87905.htm?
  7. 7. décalage - ecart dans le temps ou dans l'espace. Разлика във времето и пространството
  8. 8. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_90676.htm
  9. 9. HIS Jane's Defence Weekly 10 October 2012, p 42

10. HIS Jane’s Defence Weekly, 10 October 2012,p. 11.

11. C4ISR – Command, Control, Communications, Computers, Intelligence, Surveillance and Reconnaissance. (Ръководство, контрол, комуникации, компютри, разузнаване, наблюдение и разпознаване.)

12. HIS Jane's Defence Weekly 10 October 2012, p 42

* Председател на „Джордж Маршал – България“

{backbutton}

Още в средата на 90-те години на миналия век, дългосрочните прогностични доклади на разузнавателната общност в САЩ определяха Балканския полуостров като театър на спорадични военни действия до 2012. За целия регион на Югоизточна Европа границите на периода на размирици и напрежение са непредвидими в близко бъдеще.

В рамките на разглежданата тук проблематика, към Югоизточна Европа причислявам територията на държавите от Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) и тази на държавите от Източно Средиземноморския басейн. Основните глобализационни субекти в енергийно отношение доскоро разглеждаха региона преди всичко като транспортен коридор на въглеводороди от Близкия Изток и Каспийския регион. След последните разкрити находища на нефт и газ в Източното Средиземноморие се създадоха условия за диверсификация не само на преноса, но и на източниците на енергия. Това засили интереса към региона и той все по-ясно се очертава като важен център на геополитически интереси.

Новите реалности дават повод да се преосмислят някои досегашни изводи относно перспективите в енергийното развитие на Югоизточна Европа и гарантиране сигурността на региона в това отношение. Какво може да се каже за общия разкрит енергиен потенциал на тази част на Стария континент? Ще започна с анализ на залежите на въглеводороди в Югоизточна Европа

Черноморският регион

Сигурността на Черноморския регион винаги се е свързвала с възможностите за транзит на енергоносители в Европа и рисковете, свързани с този транзит по отношение на международната енергийна сигурност.

Почти всички държави по бреговете на Черно море залагат на запасите от нефт и газ в икономическите си зони. Украйна вече добива газ от четири находища на Азовско-Черноморския шелф и разчита на още десет. През август 2012 Киев даде на консорциум от няколко големи нефтени компании да разработват участък за добив на нефт и газ в черноморския й шелф. В консорциума влизат американската Exxon Mobil, холандската Shell, румънският филиал на OMV Petrom и украинската Надра Украина[1].

В търга за отдаването на концесия на Скитското находище участваше и Лукойл. Находището се намира в южната част на Черно море край бреговете на Одеса и откъм румънската граница опира до Змийския остров. Необходимите инвестиции за разработката се оценяват на 10-12 млрд. долара, а очакваният годишен добив е 3-4 млрд. куб. м газ годишно[2].

Намерение да добива нефт от собствени източници има и Абхазия. Запасите и се оценяват на около 200 млн. т и се намират на около 10 км. от бреговата й ивица. През май 2008 абхазкото Министерство на икономиката и Роснефт подписаха споразумение за сътрудничество, предвиждащо руската страна да проведе проучване за изяснявана на запасите. Намеренията тогава бяха Абхазия да започне добив на собствен нефт при приключване строителството на "Южен поток".

Още през 1995 Турция привлече за дълбоководни проучвания в западната и централната част на Черно море концерните Aramco и BP, които потвърдиха наличието на 100 млн. т нефтен еквивалент. При следващи сеизмични проучвания в черноморския си шелф Турция откри запаси, оценени на 10 млрд. барела. Активността на Анкара в това отношение засили интереса на големите нефтени концерни към ресурсите на Черно Море. Турция подписа първия договор за дълбоководно сондиране с бразилската Petrobras, която започна да работи по проекта още през 2010. Тенденцията е в изследванията да се включат американските ExxonMobil и Chevron.

Приблизителните петролни запаси на Румъния се оценяват на 600 млн. барела, което представлява около 11% от общите резерви на ЕС. Това количество засега поставя страната на трето място в ЕС. В последно време се засилва интересът на големите нефтени и газови компании към проучвателни дейности за разкриване на нови залежи.

През февруари 2011 Ройтерс съобщи, че консорциум от руската Лукойл Овърсийз и американската Vanko Inernational са подписали концесионни споразумения с румънската Национална агенция за минерални ресурси за проучване и разработване на два черноморски участъка – „Ест Рапсодия” и „Трайдент”. Двата блока са с обща площ около 2000 кв. км и са разположени в акваторията на Черно море на дълбочина от 90 до 1000 м. Лукойл Овърсийз ще има 80%, а Vanko International - 20%. Според президента на руската компания Вагит Алекперов, досегашните инвестиции на Лукойл в Румъния са над 1 млрд. долара.

Газпром нефт също гледа на България и Румъния като перспективен пазар и ще продължи да разширява присъствието си на него. Компанията възнамерява да създаде дъщерни компании в България, Румъния, Босна и Косово и има амбицията да се превърне в играч №1 на Балканите. От Газпром нефт твърдят, че освен в Босна ще започнат регионални проучвания в Румъния и Черна Гора. Според генералния директор на сръбско-руската компания Naftna industrija Srbije (NIS) – Газпром нефт Кирил Кравченко, тя ще инвестира 47 млрд. динара (454 млн. евро) и ще разшири присъствието си в Босна, Херцеговина и Румъния[3].

Частната румънска проучвателна компания Dafora Mediasе започна сондажни проучвания в 20 Аджуд (Adjud) за OMV Petrom и американската компания Hunt Oil in Romania, работещи съвместно по този проект. Сондажът е на дълбочина 3 300 м. и се извършва с 350-тонна германска инсталация. Собственик на Dafora е Джордже Калбуреан[4].

През септември 2011 OMV Petrom и американската Hunt Oil получиха две лицензии за съвместно проучване на полетата „Adjud” и „Urziceni East”. Това накара американската фирма да премести лондонския си офис в Букурещ. Проектът е първият джойнт венчър за офшорно проучване. През следващите години Hunt Oil и OMV Petrom ще инвестират 25 млн. евро в него[5].

През последните години България активно започна да проучва възможностите за разкриване на залежи от въглеводороди на територията си и преди всичко в черноморския шелф. През октомври 2011 българското правителство взе решение за откриване на процедурата за издаване на разрешение за търсене и проучване на нефт. То смята,че перспективите за наличие на газ в Черно море са много добри, понеже в непосредствена близост до блока "Хан Аспарух", Румъния е открила находище от газ между 40 и 80 млрд. кубика.

През юли 2012 година консорциумът Total, ОМV и Repsol спечели поръчката за търсене и проучване на нефт и газ в блок „Блок 1-21 Хан Аспарух”, в териториалните води на България, в т. нар. дълбоко Черно море. В края на август 2012 българското правителство взе решение да подпише договор с консорциума. Total се задължава да направи два сондажа, съответно, на 5 000 и 6 000 м дълбочина, на около сто километра от брега. Месец по-късно страната ни подписа подобен договор и с френската фирма Тотал Е&П България Б.В. за търсене и проучване на нефт и газ в „Блок 1-21 Хан Аспарух” в Черно море. Очакванията за евентуален добив са не по-рано от 2018.

Правителството даде и разрешение за търсене и проучване на нефт и природен газ в „Блок 1-19 Св. Атанас”, разположен в континенталния шелф и в изключителната икономическа зона на България. Очакванията са в него да бъдат открити залежи на нефт и газ. „Блок 1-19 Св. Атанас” се намира на юг от блока, в който Мелроуз Рисорсиз добива газ в момента, и задоволява между 10 и 15% от потреблението на газ в страната. В рамките на един месец това е второто разрешение за търсене и проучване в Черно море, което България дава[6].

Страната започва проучвания за природен газ и нефт и в южната си територия. Първите сондажи ще бъдат за проучване на блок „1-18 Тракия”, обхващащ общините Свиленград, Маджарово, Харманли и Любимец. Проучването ще продължи близо две години и ще струва на концесионера над 7 млн. евро. Дълбочината, на която се очаква да бъдат открити залежите, е до 1 500 м. Теренът обхваща нефтогазовия басейн, който продължава и на турска и гръцка територия. В близост до блока, който България ще проучва, Турция вече е открила 24 газови и 3 нефтени находища. Ако проучванията са успешни, добивът в района може да започне най-рано след 4 години.

Източносредиземноморският регион

Проучванията по дъното на Източното Средиземноморие станаха актуални след като през 2009 Израел откри големи залежи от газ и нефт западно от своето крайбрежие в газовите полета „Левиатан” и „Тамар”, на около 90 км западно от израелския пристанищен град Хайфа. В район от 83 хил.км2, известен като Левиатанския басейн, вече са открити значителни залежи на газ. Оптимистичните прогнози сочат, че в този басейн, простиращ се чак до делтата на Нил в Египет, има петролни резерви възлизащи на 3,5 млрд. варела и на 9,5 трлн. куб. м природен газ. Това е двайсет пъти повече от сегашното годишно потребление на цяла Европа. Според германската Федерална служба за геофизика и суровини (ФСГС), предполагаемите залежи са толкова големи, че могат да играят важна роля и за енергийното подсигуряване на Стария континент.

Американските проучвания потвърждават тази теза. Агенция Bloomberg съобщава, че сега Израел има повече природен газ, отколкото може да изконсумира през следващите сто години. При това става въпрос за наистина огромно количество газ. Само находището „Левиатан” съдържа повече газ, отколкото са целите резерви на Йемен, който сред най-големите износители на природен газ в Близкия изток.

От своя страна, Noble Energy Inc. и Delek Group Ltd. определят запасите в Средиземно море като достатъчни, за да задоволят нуждите на Израел за 150 години напред. По данни на Noble Energy Inc. от края на 2010, само в „Левиатан” газовите залежи достигат 453 млрд. куб. м, а тези в „Тамар” се изчисляват на 178 млрд. куб. м. Получи се така, че първоначално установените предполагаеми залежи на Израел в морето от 30 млрд. куб. м, само година по-късно надминаха 650 млрд. куб. м. Не е изключено нови проучвателни сондажи да доведат до нови открития. Според турски правителствени източници, в района между Египет, Кипър и Крит има 15 трлн. куб. м. газ, на стойност 7 трлн. долара[7].

Ако последните геологически проучвания в находището Левиатан край бреговете на Сирия, Ливан и Израел са точни, ивицата Газа ще се окаже изключително богата на въглеводороди (около 1.7 млрд. барела нефт, 122 трлн. куб. фута (tcf) природен газ и 5 млрд. барела течен природен газ). Тогава Израел ще може да посрещне собствените си нужди и ще се превърне в надежден доставчик на енергоносители в т.н. „Трети газов регион”.

Noble Energy разработва и израелското находище „Мари В” като през 2011 е повишила добива от него, с което за последните осем години е снижила цената на енергията в Израел с над 7 млрд. долара. В същото време, вредните емисии са редуцирани с над 17 млн.т. По новите изчисления на фирмата, дълбоководни запаси от газ на находището „Тамар” скачат от 8.4 на приблизително 9 трлн. куб. фута. Планира се финансирането на проекта за развитие на „Тамар” да бъде осигурено до края на 2012. В края на миналата година платформата и тръбопроводната мрежа бяха изпълнени на 50%, а изпълнението на офшорното оборудване също върви по план. Договорите по сключване на контракт с израелската Electric Corp. са във финален стадий.

През юли 2001 израелското правителство утвърди границите на изключителните икономически зони (ИИЗ) в Средиземно море, където държавата има право да провежда научни изследвания, да добива полезни изкопаеми и да лови риба. На север зоната граничи с Кипър и Ливан.

Между Кипър и Израел е подписано споразумение за приблизително поравно поделяне на 155-милната зона между тях, но то не се признава от Турция под предлог, че минира усилията за обединяване на острова. Както е известно, Анкара не признава подписаните от Кипър споразумения, тъй като не признава и кипърското правителство.

Сегашните спорове между Кипър и Турция са също толкова продължителни като тези между Ливан и Израел. Ливанците смятат, че част от „Левиатан” е в тяхната изключителна икономическа зона и настояват за дял от находището. Ливан има претенции за добив на газ и от „Тамар”. Според „Хизбула”, Израел си е присвоил не по-малко от 3% от ливанските териториални води и затова организацията заплаши с военни действия еврейската държава.

Между Ливан и Израел няма подписано споразумение. Сега и двете страни са подали в ООН заявления за права върху икономическите води с посочени координати за претенциите на всяка от тях. Ливанските претенции включват акватория, в която геолозите очакват големи залежи на полезни изкопаеми. След като на север от Израел бяха открити газовите находища „Тамар” и „Левиатан”, правителството в Бейрут обвини Израел в присвояване на ливански полезни изкопаеми, а „Хизбула” заплаши, че никога няма да позволи на Израел да заграби "исконни ливански територии".

При липсата на споразумение, ако Израел започне пръв експлоатацията на находищата, ще си осигури много сериозно предимство. Израелското правителство подчертава, че вече откритите залежи на газ в „Левиатан”, „Тамар”, „Сара” и „Мира” се намират на израелска територия, даже според претенциите на Ливан. На фона на проблемите с доставките на египетски газ, откритите израелски находища обещават страната не само да задоволява с газ собствените си нужди, но и да стане сериозен износител.

Реализацията на плановете за развитие на откритите находища се задържа от проблемите по гарантиране сигурността на Израел. Трудностите в реализацията на газовите находища идват и от морската дълбочина (1500 м), а за да се стигне до газовото находище сондажите трябва да преодолеят повече от 7000 м под морското дъно. Усложнения в експлоатацията на находищата може да има в бъдеще и от други два обективни фактора – липсата на достатъчно площ за изграждането на завод за втечняване на горивото (поради хроничния недостиг на земя) и враждебното отношение на съседните страни.

Сондажи за природен газ започна и Кипър, който още през 2008 предостави на американската компания Noble Energy Inc. (Хюстън) концесия за разработка на находище „Афродита”. В края на септември 2011, в изключителната икономическа зона на Кипър в Средиземно море, Noble Energy започна сондажи за природен газ на платформа „Афродита”, известна и като "Терен 12", чиито залежите се оценяват от 3 до 9 трлн. куб. фута (tcf) с вероятност на използваемост до 60%. В този сондаж израелската Delek, която работи съвместно с Nobel в икономическата зона на страната, участва с 30%. „Терен 12” е с площ от 1250 кв. мили във водите на острова и е само на 12 км от най-голямото израелско газово находище „Левиатан”.

Правителството на Кипър планира експлоатацията на "Афродита" да започне в средата на 2014, а през 2019 да бъде готов първият сухопътен терминал. В края на 2011 Кипър осигури от европейските фондове 10 млн. евро за изграждане на мрежа към трите електростанции на острова, а цялата газопреносна мрежа в страната ще струва между 50 и 60 млн евро.

Офшорната зона в източната част на Средиземно море между Кипър и Ливан все още не е достатъчно изследвана. Последните проучвания покриват част от нея с територия повече от 50 хил. кв. км и са основа на геоложки доклад за оценка на положението в басейни „Херодот”, „Ератостен”, „Левантийски” и континенталния блок. Вторият лиценз на Кипър за Nobel, от 2010, даде разрешение за сондиране във всички останали предвидени блокове - общо 13 на брой, разположени южно от Кипър и западно от Ливан, на половината разстояние до Израел. Общата им площ е над 50 хил. км2.

През ноември 2011 Noble Energy Inc. определи 12 перспективни полета с над 20 трлн. куб. фута (tcf) потенциални запаси от въглеводороди в района на Източното Средиземноморие, сравними със залежите, открити от Израел в „Тамар”[8]. Тяхното местонахождение е на дълбочина, позволяваща разработкато им в обем на около 3.7 блн. барела. Норвежката компания PGS (Petroleum Geo-Services) осигури Кипър с пълно 2D, и отчасти 3D, покритие на всичките блокове. Предполага се, че само в този морски участък има около 280 млрд. куб. м природен газ.

Газовите залежи в Източното Средиземноморие превърнаха Кипър в стратегически регионален играч. Залежите му дават възможност за различни проектни варианти между Израел, Кипър и Гърция при създаване на енергийна мрежа в региона, чрез която да се подава природен газ за Европа. Неслучайно, в момента малката островна държава усилено е ухажвана от Израел. Особена роля за положителното развитие на кипърско-израелските отношения играе наличието на голямо находище на природен газ в Средиземно море между бреговете на Кипър и Израел. Кипърската политика е съобразена с интересите на двете държави при формулирането на нова стратегия в развитието на енергийната политика, която може да се превърне в сериозна база за изграждане на стратегическа регионална ос между Израел, Гърция и Кипър. Предвид постоянно тлеещото напрежение между острова и Турция, стратегическото сътрудничество с Израел е изгодно за Кипър. Подобно сътрудничество ще бъде само от полза и за Гърция, засилвайки позицията й спрямо Турция в период на остра икономическата криза. Новата енергийна политика на Кипър обаче доведе до премахване на ограниченията в икономическите зони и сключване на енергийни споразумения с Ливан, Сирия и Египет. Това може да породи известни проблеми в отношенията с Израел и, евентуално, да усложни съвместните енергийни проекти с Гърция и Израел.

През 2008 Кипър предостави на Noble концесия за проблематичния от турска гледна точка сондаж в Блок 12 („Афродита”) от 6 хил. кв. км, разположен на 185 км от острова и на 34 км от "Левиатан". Вторият лиценз (от 2010) позволи на фирмата да сондира във всички останали блокове, които са общо 12. Те са разположени южно от Кипър и западно от Ливан (на половината разстояние до Израел) и имат обща площ над 50 хил. кв. км.

Процесът на развитие на гръцко-кипърските енергийни договорености относно експлоатацията на находищата се затруднява от поведението на Турция. Реагирайки на турските заплахи, Никозия поиска гаранции от ЕС, че сондажите няма да срещнат пречки. През септември 2011 Кипър внесе в парламента проект за създаване на специализирана военна част и изграждане на предупредителна система за евакуиране от засегнати зони.В началото на септември еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреди Турция да се въздържа от заплахи и да не вреди на добрите отношения, и бе подкрепен в това отношение от говорителя на Върховния представител за външната политика и сигурност Катрин Аштън.

Според бившия министър на индустрията на Гърция Евангелос Колумбис разработването на залежите в офшорната зона на Егейско море би покрила 50% от петролните нужди на страната му. Нефтеният експерт Дейвид Хюнс преценява потенциалните приходи от експлоатацията на разкритите резерви на над 302 млрд. евро за 25-годишен период. Това означава, че вече откритите залежи на газ и нефт в шелфа дават възможност в бъдеще Гърция да реши изцяло проблемите с публичния си дълг. Тази перспектива обаче е неясна, понеже бързото развитие и експлоатация на енергийните източници изисква създаване на необходимите технологии и структури, които да позволят това. Сегашните проблеми на страната очевидно няма да улеснят подобен процес. За да погаси част от вече взетия дълг, в момента правителството на Гърция е поставено под натиск от МВФ и ЕС да продаде своите пристанища и големи предприятия, сред които и държавните нефтени компании. Ако това стане, приходите от експлоатацията на находищата в бъдеще ще се поделят между чуждестранни компании.

Друг проблем е засилената конфронтация в региона относно правата за експлоатация залежите. В това отношение от голямо значение се оказва позицията на Турция и действията които Анкара ще предприеме.

Ливан има оскъдни природни ресурси и огромни дългове (150% от БВП), затова достъпът до находищата е много важен за страната, която се надява да започне собствени проучвания в шелфа. Преди гражданския конфликт в Сирия премиерът на Ливан Харири планираше да постигне споразумение и с Дамаск, който също можеше да стартира сондажите си през 2012.

Ливан и Кипър са страни по Конвенцията на ООН по морско право, предвиждаща ИИЗ на морските страни до 370 км. от техните брегове. През 2007 те подписаха споразумение за делимитиране, но както вече посочих нямат такова с Израел. Постигането на споразумение между Израел и Ливан се усложнява не само заради външната намеса и вътрешната нестабилност в Ливан, но и заради официалното състояние на война между двете страни от 1948. Досега Израел и Ливан продават лицензии за търсене на газови находища на основата на двустранни договори за разграничаване на икономическите си води с Кипър.

През 2011 ливанското правителство нае норвежка геологопроучвателна компания за провеждане на сеизмичен анализ на морското дъно, с цел търсене на газови находища в района на ливано-израелската граница. Израел се опасява, че Бейрут няма да се ограничи само с това и ще продаде лицензи за търсене на полезни изкопаеми в принадлежащите на Израел икономически води.

Независимо от отдалечеността на големите израелски запаси в „Тамар” и „Левиатан” от спорните територии, някои от концесиите, дадени от израелското правителство за търсене на въглеводороди в шелфа на Средиземно море, са разположени плътно до териториите, за които претендира Ливан.

Повече от десет години Турция осъществява интензивни проучвания за въглеводороди в континенталния шелф в Средиземно и Черно море. Проучванията за природен газ и петрол в Егейско и Йонийско море накараха Анкара да реагира незабавно и също да активизира изследователската дейност в кипърския шелф.

Турско-гръцкият спор около делимитацията на ИИЗ в шелфа на Егейско море е от 1973. Вероятността Гърция да определи границите на ИИЗ притеснява Турция, която не приема, че островите имат собствен континентален шелф. Гърция твърди обратното и заявява, че позицията и се подкрепя от международното право. Всичко това накара Анкара да предприеме поредица от остри действия за защита на интересите си.

През септември 2011 Турция изпрати проучвателен кораб в североизточната част на Егейско море, в района на гръцкия шелф, и обяви, че в продължение на два месеца норвежки кораб, съпроводен от няколко турски военни кораби, ще извършва проучвателни дейности край о-в Кастелоризо. Междувременно, турският кораб „Пири Рейс” започна сеизмични проучвания в самия Блок 12, на 80 км от американската платформа. На протестната нота на гръцкото Външно министерство Анкара отвърна, че няма “зони на морска юрисдикция”. Зачестиха и провокативните турски полети във въздушното пространство на Гърция.

В края на ноември 2011 турското акционерно нефтено дружество ТПАО постигна договореност с енергийния гигант Royal Dutch Shell за участието му в проучвания и сондажи в шелфа на залива край Анталия. В края на годината Турция покани 23 големи чуждестранни нефтени компании да участват в търг за търсене на въглеводороди в Източното Средиземноморие. Някои от тях, като Exxon Mobile, Chevron (САЩ), Total (Франция), Petrobras (Бразилия) и др. отговориха положително. Преди време Турция заяви готовност да проучва за петрол района на гръцкия остров Кастелоризо, около островчето Ро.

Още в самото начало Анкара остро се противопоставя и на плановете на Кипър за проучвания и бъдеща експлоатация на богатите газови находища. Тя не признава правото на Никозия сама да експлоатира природните ресурси в Средиземно море без участието на кипърските турци.

Сондажът в Кипърския Блок 12 („Афродита”) от 6 хил. кв. км. е проблематичен за Турция и тя предприе някои стъпки с ясно подчертан военен характер. През септември 2011 турските ВМС и ВВС проведоха учение южно от Кипър. Стигна се до използване на трибуната на 66-та сесия на ОС на ООН, от която президентът на Кипър реагира на заплахите на Ердоган за "активни действия срещу кипърско-израелския газов заговор", обявявайки турските военноморски маневри за провокация и заплаха за усложняване на обстановката в целия район.

След като Кипър започна сондажите, Ердоган обяви, че Турция веднага може да започне сондажи за петрол и газ във водите на острова, щом сключи споразумение с признатата само от нея Севернокипърска турска република. Външното министерство в Анкара пък съобщи, че предстои издаването на лицензи за офшорни сондажи, а премиерът Ердоган предупреди, че чуждестранните фирми, работещи с Кипър, не бива да разчитат на договори в Турция.

На 15 септември 2011 турското правителство съобщи, че ще подпише споразумение със Северен Кипър за демаркиране на морските граници, което ще улесни проучванията и сондажите. Споразумението беше подписано на 21 септември между Ердоган и президента на кипърските турци Дервиш Ероолу, по време на сесията на ООН в Ню Йорк.

Конфронтационните моменти в регионалната енергийна политика

Историята показва, че ситуацията в Югоизточна Европа традиционно се развива сложно и е заредена с противоречия от различен характер. Известно напрежение на енергийна основа има и в Черноморския район. В ОЧИС Грузия не се примирява с положението в Абхазия и Южна Осетия, все още не е ясно как в бъдеще ще развиват двустранните си отношения Молдова и Приднестровието и Армения и Азербайджан. Проблемът с Кримският полуостров също остава нерешен, а отношенията между Грузия и Русия продължават да крият изненади. Независимо от положителните сигнали след последната среща на двамата президенти, отношенията между Русия и Украйна също трудно могат да бъдат прогнозирани. В Нагорни Карабах пък се сблъскват интересите на Турция и Иран и т.н.

Румъния има претенции към блок „Блок 1-21 Хан Аспарух” в Черно море за който България подписа договор за търсене и проучване на нефт и газ с френската фирма „Тотал Е&П България“ Б.В. Букурещ заплашва, че ще подаде иск пред Международния съд в Хага, ако спорът не бъде решен по взаимно съгласие. Ако допуснем, че румънските искания бъдат уважени, ще станем свидетели на парадоксална ситуация. Румъния ще получи право за проучване и добив в черноморска акватория, граничеща с турската част от дъното. Това ще направи възможно изграждане на газопровод между двете държави без участието на Украйна и България.

Колкото до региона на Източното Средиземноморие, претенциите от политически и преди всичко икономически характер между съседите са на път сериозно да затруднят новите проучвания и да забавят разработката на вече откритите находища от въглеводороди. Откритите запаси в Израел и очакваните такива в Кипър и Ливан накараха всички граничещи с региона страни да следят процеса отблизо и да предприемат конкретни действия. Вместо източник на богатство и просперитет, новият енергиен потенциал на региона може да се окаже катализатор на напрежение. Регионалната енергийна картина може да се изясни донякъде, ако се анализира поведението на отделните държави и очертаят противоречията в позициите им.

Това може да стане на фона на предполагаемото сътрудничество между Гърция, Кипър и Израел за съвместно използване на техните газовите находища. Такъв тристранен съюз е възможен, но обстановката в региона ще създава сериозни пречки пред неговата реализация. Какво би спечелил всеки от участниците в подобно сътрудничество и кой с каква сила ще се противопоставя на него?

Откритието на големи залежи от полезни изкопаеми в Средиземно море накара Турция да премести фокуса на своята регионална политика от Черно море към Източното Средиземноморие. През април т.г. Анкара официално съобщи, че отдава за проучвания и сондажи райони в Източно Средиземно море и Егейско море, които са от гръцката изключителна икономическа зона (ИИЗ). Наблюдателите определиха тези турски действия като пореден, трети етап в оспорване статуквото в Егейско море и опит Гърция да бъде поставена пред свършен факт. Решението се придружава с подробни карти на районите с разрешения за сондажи, граничещи с гръцкия остров Кастелоризо. Те нагледно илюстрират какво точно цели турската страна. С изключителните икономически зони и на Кастелоризо Гърция може да претендира за акватория от 200 морски мили и така нейните ИИЗ ще граничат с тези на Кипър и Египет, докато в противния случай ще бъдат разделени от тях. Особено важно за Атина е съседството на нейната ИИЗ с тази на Кипър, поради откриването там на значителни залежи на нефт и газ. Очевидно, с последните си действия Анкара цели да отдели гръцката икономическа зона от тази на Кипър и Египет[9].

ИИЗ на Гърция с Кастелоризо може да допринесе много за сътрудничеството по оста Гърция – Кипър – Израел, правейки възможно и без разрешението на Анкара да се транспортира както кипърския и израелския природен газ, така и електричество към Западна Европа. Това обстоятелство е много важно, имайки предвид заплахата от страна на Турция, че ще забрани транзита на израелски газ през нейна територия, което може да се очаква и за кипърския експорт.

Правителството в Анкара не оспорва контрола на Гърция над Кастелоризо, а правото й на ИИЗ. Турция предупреждава, че опитът на Гърция да открие там ИИЗ ще бъде "casus belli" и вече демонстрира твърдостта на позицията си с поредица от военни операции и инциденти около острова. Малкият остров Кастелоризо е от голямо значение както за гръцката, така и за турската икономика и може да стане огнище на сериозно напрежение. Неутрализирайки Кастелоризо, Анкара ще има повод да претендира за голяма икономическа зона в Средиземноморието и така да блокира сътрудничеството по оста Гърция – Кипър – Израел. Анкара отдавна отказва правото на Кипър върху неговата ИИЗ. Моделът, по който беше завладяна част от територията на Кипър, може да бъде използван от Анкара и по отношение на Кастелоризо.

Турция има желание да стане възлов играч в планираната енергийна ос „Арабски газов тръбопровод” (Arab Gas Pipeline), който ще доставя за Запада газ от Египет, Ливан и Сирия, преминавайки през турска територия. Тези и амбиции засега са парирани от конфликта в Сирия и влошаването на сирийско-турските отношения. При съществуващото положение, Анкара има интерес от създаване на “сиви зони” в Източното Средиземноморие. В момента, всяко енергийно сътрудничество в региона е против интересите на Турция, ако тя не е негов инициатор.

Евентуални съвместни действия в енергийния сектор между Атина и Никозия или между тях и Израел ще се възприемат от правителството в Анкара като сериозно поражение в регионален мащаб. Турция решително се противопоставя и на енергийното сближаване между Кипър и Израел, понеже то ще промени ситуацията в региона на Източното Средиземноморие. Не е изключено Анкара да се обяви против кипърския и дори израелския газов износ през района.

След като установи пълен контрол върху армията правителството на Турция започна да демонстрира все по-очевидна враждебност по отношение на Кипър, Сирия, Израел и Ирак. Има обаче фактори, които затрудняват сегашната турска регионална газова политика. Проблеми съществуват в отношенията с традиционни доскоро съюзници. Бъдещото развитие на кюрдския проблем крие много неясни моменти за Турция. След падането на Садам Хюсеин кюрдите живеят с очакването да се изпълнят дадените им обещания и да получат независимост под някаква форма. Докато Турция прави опити да неутрализира кюрдския тероризъм, САЩ снабдяват иракските кюрди с най-нови образци стрелково оръжие. Намерението на Вашингтон да създаде независим Кюрдистан няма как да не засегне турските интереси, тъй като Анкара може да бъде принудена да отстъпи част от своята територия, която при това е богата на нефт.

Гърция отговори на военната ескалация от страна на Турция, като подписа двустранно военно споразумение с Израел. То позволява по-добро двустранно съгласуване на действията на ВМС в района, включително около Кипър, и използване на гръцки военни бази от израелски самолети. Освен това страната има своите добри връзки с Кипър.

Гръцкото Външно министерство подчертава, че „публикуването на 16 април т.г. в турския Държавен вестник на разрешителни за извършване на проучвания и сондажи в райони на юг от гръцките острови Родос и Кастелоризо противоречи на морското право”. Посещението на началника на Генералния щаб генерал Михаил Костаракос на необитаемия остров Зурафа, намиращ се над нефтено находище се тълкува като послание към Анкара. По-рано министърът на отбраната Димитрис Аврамопулос посети два други необитаеми острова в района – Фармакониси и Агатониси, а източници от министерството споменаха, че във ведомството се готвят за „горещо лято”.

Израел има сериозни основания да търси утвърждаване на стратегическата си роля в Средиземно море по линията Кипър - Крит - Малта - Гибралтар. Сътрудничеството с Гьрция и Кипър в енергийния сектор е изгодно за Тел Авив. В негов интерес е да има стабилен Кипър и това проличава в участието на израелски активисти в протеста срещу турската окупация на Северен Кипър. Значението на Кипър за Израел се подсилва и от факта, че пристанището на Карпасия е междинна спирка за тръбопровода от Джейхан до Израел, което прави острова важна инвестиционна израелска база.

За Израел, най-изгодното трасе за транспортиране на неговия газ до Европа е на север от страната, но поне засега отношенията със северните му съседи не позволяват това. Най-добрият вариант е това да стане през Турция, което в момента е навъзможно. Отношенията с Анкара преживяват сложен период. Политиката на Ердоган в последно време цели възприемането на страната му като защитник на мюсюлманския и арабския свят и това не е в полза на Израел. Впрочем, опитите за разширяване турското влияние на Балканите също не кореспондират с интересите на еврейската държава.

Вариантът, който може да се разработва в момента, е Израел да експортира газ през Кипър. Той обаче също се сблъсква с определени проблеми. Освен, че е по скъпо, преминаването през гръцка територия също може да се затрудни от Турция. Специалистите не изключват и друг вариант - да се изградят мощности за износ на втечнен природен газ в офшорна зона или в Кипър, откъдето той да се доставя до световните пазари. Това обаче е скъп и несигурен вариант, предвид несигурността в региона.

През последните години интересите на Ливан и Турция в отношенията им с Израел имат допирни точки. Това се подсилва и от енергийните интереси на Бейрут, който не приема израелската позиция спрямо богатия на газ шелф. С появата на нови претенции за газовите запаси в спорната за Израел и Ливан крайбрежна акватория, и без това сложните отношения между двете страни се изостриха допълнително. Освен с Израел, Бейрут има спор и с Никозия за определяне на морските граници между двете държави. И в двата случая Анкара вероятно ще подкрепи Бейрут. Като свои съюзници в регионалната си политика, Турция би подкрепила Ливан и разбира се, окупирания от нея Северен Кипър, където държи 40-хилядна войска.

Ливанското правителство вече прие необходимата законова база за старта на проучванията в спорната офшорна зона с помощта на международните енергийни компании. Може да се очаква, че ливанският министър председател Наджиб Микати ще предпочете да се подпише договор с френски или американски компании. Част от ливанските политици приемат участието на компании от Изтока и Запада като приемлив вариант, който ще укрепи позициите и сигурността на ливанския енергиен сектор.

Споразумението за сътрудничество при геологопроучвателните работи в морските икономически зони между Кипър и Израел се приема като действия против интересите на Египет. Според Комисията по национална сигурност на египетския парламент страната може да претендира за част от запасите на израелското находище „Левиатан” и кипърското „Афродита”. Разстоянието от „Левиатан” до египетските води е над 150 км. Почти толкова отдалечено от Египет е и находището „Тамар”. Парламентът на Египет препоръчва създаване на международна комисия за установяване на икономическите зони на Египет, сектора Газа, Израел, Кипър и Турция. От Израел се изисква също да представи точни и подробни карти за проведените геологопроучвателни изследвания. Египет подозира, че отказът на Shell да провежда дълбоководни проучвания в района „Нимид” е следствие на договора й с Израел и Кипър. През април 2012 Кайро взе решение да спре газовите доставки за Израел.

Позициите на „големите”.

Геополитиката на световните суперсили допълнително усложнява положението в Югоизточна Европа. Три регионални характеристики могат да се посочат като основни причини за засилената активност на основните глобализационни субекти: откриване на  значителни по обем запаси от нефт и газ в Източното Средиземноморие; непрекъснато разширяване на инфраструктурата за пренос на въглеводороди от големите евразийски и близкоизточни находища и стратегическата позиция на региона в геополитиката на САЩ, ЕС и НАТО, от една страна, и Русия, Китай и ШОС - от друга. На фона на битката за енергоизточници постепенно се оформя ново блоково противопоставяне в глобален план, което, за разлика от предишното, се развива не на политическа, а на икономическа основа.

Новооткритите газови залежи в Югоизточна Европа провокираха засилена дипломатическа активност на американската администрация. Посещението на държавния секретар Хилъри Клинтън в региона през юли 2011 беше свързано с новооткритите енергийни източници. Това пролича от присъствието в нейния екип на Ричард Морнингстар, един от оперативни стратези в геополитическите игри на Вашингтон с държавите от региона, както и на Матю Бриза - отявлен противник на реализацията на проекта "Южен поток". През септември 2011 в Анкара се появи и директорът на националното разузнаване Джеймс Клапър, а след това държавният секретар Хилари Клинтън прие външния министър Ахмет Давутоглу в Ню Йорк. Последвалите събития показаха каква е била основната цел на тези посещения. Три дни след визитата на Хилъри Клинтън гръцкото правителство предложи създаването нова правителствена агенция за провеждане на конкурси за нефтени и газови проучвания и нови сондажи. Същият месец гръцкият политически анализатор Аристотел Василакис обясни мотивите на Вашингтон да притисне Гърция да обедини усилията си с Турция в проучването на нефтените и газовите находища в региона. Според него, Вашингтон предлага подялба на бъдещите приходи по схемата 20% за Гърция, 20% за Турция и 60% за американската компания Noble Energy, провела успешните проучванията в гръцките и израелските офшорни води.

Саймън Хендерсън от Вашингтонският институт за близкоизточна политика посочва, че събитията в Източното Средиземноморие, произтичащи от разкритите газови находища, „поставят директни предизвикателства пред политиката на САЩ, понеже Вашингтон е силно заинтересован от новоткритите запаси от газ и тяхната експлоатация”. Ключов момент в регионалната енергийна политика на САЩ очевидно е стремежът Гърция, Кипър и Израел да бъдат убедени да включат и Турция към процеса.

Напоследък американската администрация все по-често използва понятието „Разширен Черноморски регион”, в който влиза и Близкият Изток. Официализирането му дава основание на САЩ да прилагат, при решаването на политическите и икономическите въпроси в „разширения” Черноморски регион, сега провежданата американска политика в Близкия Изток. Това ще улесни и разширяването на НАТО на Изток.

В същото време САЩ имат някои основания да не се противопоставят на енергийния триумвират Кипър – Гърция – Израел. Сегашната самостоятелна и експанзионистична регионална политика на Турция промени отношенията на Вашингтон с Анкара и днес те не могат да се възприемат като безпроблемни, каквито бяха по времето на студената война. Освен това, проучванията на икономическата зона на Кипър и в Израел се провеждат от една и съща американска компания - Noble Energy, което може да окаже влияние върху американската политика. Поне засега, Вашингтон желае да избегне и конфликта между Израел и Ливан за спорната територия от 800 кв.км. на Средиземно море, за която претендират и двете страни.

Русия също е силно заинтересована да инвестира в Източносредиземноморския регион предвид свързаните с него перспективи пред европейската енергийна политика. Това обяснява руската активност в региона в последно време. Посещението на руския президент Путин в Израел също трябва да се разглежда в енергийния контекст. Русия поддържа добри отношения с Израел, Кипър и Гърция, но нарастващият интерес към Сирия и Ливан вероятно ще я накара да се ориентира към политика на отворени врати с цел да запази добри отношения с всички участници в бъдещия енергиен пазар.

Към потенциалните запаси от въглеводороди на Ливан проявяват интерес компании от САЩ, Европа, Русия, Китай, Япония и Бразилия. Дори Иран, Катар и Турция търсят начин да се включат в процеса. Затова се очаква сключването на договори да се окаже силно политизиран процес. „Хизбула” и съюзниците й очевидно ще предпочетат Русия, което ще укрепи влиянието на формиращата се под неин патронаж ос Иран – Ирак – Сирия – „Хизбула”.

Посредством Газпром, Русия цели създаване на условия за участие в кипърско-израелските проекти. Компанията недвусмислено изрази готовност да започне геоложки проучвания в изключителната икономическа зона на Кипър. Според предварителна информация в медиите от острова, в предстоящата процедура за издаване на втори лиценз за сондажи за газ Кипър ще даде на Русия поне два терена от общо 13-те. Москва е склонна да участва и в приватизацията на гръцката компания DEPA.

ЕС също проявява засилен интерес към наличието нови и разработката на вече откритите газови и нефтени находища в Източното Средиземноморие. Регионалната му енергийна политика очевидно ще бъде съобразена с действията на САЩ, но без да се игнорират руските позиции и развитието на обстановката в югоизточната част на Стария континент.

През Турция минава голяма част от транзитираното количество на въглеводороди за Европа. Отказът на България да приеме на своя територия газопровода "Син поток" окончателно сложи край на българските претенции за регионален енергиен разпределител и остави южната ни съседка без конкурент в това отношение. Проектът "Южен поток" минава през турски териториални води, а евентуалната реализация на проекта "Набуко" също я прави стратегическа транзитна територия. Този факт, плюс икономическата мощ на страната, й дава възможност да да провежда самостоятелна регионална политика, без да се съобразява с интересите на съседите си.

В този аспект, турските действия затрудняват политиката на САЩ, Русия и ЕС в региона. Особено силно отражение има конфликтът на Турция с Кипър и Израел. Обстановката около Кипър се изостри след подписването на споразумение между Кипър и американската енергийна компания Noble Energy за експлоатация на залежите на газ на южния бряг на разделения остров. Напрежението около откритите газови залежи в Източното Средиземноморие породи силна реакция от страна на ЕС. Още през 2008 комисарят по външната политика на Съюза Бенита Фереро Валднер заяви, че Европа всяка година ще отпуска по 1.7 млрд. евро за проекти в тази насока. С това Брюксел демонстрира намерение да действа като ключов играч на своята югоизточна територия. Последва изявление на Никозия, че блокира 6 преговорни глави за присъединяването на Турция и решението и, че няма да се съгласи да се отвори главата за енергетиката докато Анкара не прекрати провокациите си към Кипър. От своя страна турските власти заплашиха, че ще замразят отношенията си с ЕС, след като, през юли 2012, Кипър поеме ротационното председателство и засилиха военното си присъствие около острова. В тази връзка, апел за мирен подход към ръзрешаване на противоречията в региона отправи пратеничката на ООН за Кипър Лиза Бътънхайм.

Присъствието на големи многонационални компании в проучванията за залежи на природен газ и петрол в региона може да има положителни последствия. Ако тук стъпят големи инвеститори и енергийни гиганти, те ще укрепят суверенните права на Кипър върху откритите от него залежи. Подобна политика на сигурност в региона е от полза и за ЕС, тъй като експлоатацията на нови енергоносители е важно за него. Затова може да се очаква по-твърда подкрепа на гръцките позиции от страна на Брюксел и ясно предупреждение, че ако се стигне до военен конфликт това в никакъв случай няма да е от полза за Анкара.

Превръщането на Турция в ключов транзитен възел на въглеводороди за Запада не може да бъде приветствано от „големите”. За Европа е все едно дали газът ще й бъде спрян от Украйна или от Турция. Засега САЩ подкрепят правото на Никозия да търси и използва газовите находища край разделения остров. С направените изявления и присъствието на техни военни кораби в Източното Средиземноморие Русия и САЩ засега сдържат турските заплахи спрямо Кипър. Двете велики сили поддържат правото на Република Кипър да разработва принадлежащите й енергийни източници. Не е без значение и израелската подкрепа за Гърция. Така, зам. министърът на външните работи на Израел Дани Аялон успокои гърците, че ако някой оспори сондирането „ние ще решим проблемите”, като правителството му ще гарантира сигурността не само на собствените си залежи, но и на сондажите в кипърски води.

Сложни остават и отношенията между Израел и Ливан. Засега ливанските претенции за залежите в "Левиатан” и „Тамар” се подкрепят от Иран, който също проявява интерес към разработване на находищата на газ и нефт в шелфа на Средиземно море. Това си пролича в изявлението на иранския посланик в Ливан, направено на 2 август 2011. Засега не може да се прогнозира какви точно промени ще претърпи позицията на Турция по въпроса.

Заключение

В заключение можем да отбележим, че последните разкрити залежи на въглеводороди в Югоизточна Европа укрепват ролята на региона като основен транзитен коридор за преноса на въглеводородите на Запад. Това обстоятелство обаче, не повишава сигурността му. "Коридорът" граничи с един от най-несигурните зони в света, като Близкия Изток например. Сред горещите точки са Афганистан, Ирак и Пакистан, а вече и Сирия и Иран. Никой не може да предвиди до каква степен ще се разрасне конфликтът в Сирия и какви ще бъдат последствията от него не само за тази страна, но и за целия регион. Падането на режима на Асад неминуемо ще се отрази на териториалната цялост на Сирия. На политическия хоризонт се очертава крайно несигурна ситуация на териториите населени с кюрди. Решаването на кюрдския въпрос не може да стане без прекрояване на границите и дестабилизация на положението в няколко съседни държави.

Освен всички други особености в двустранните и многостранните отношения на държавите, разположени на тази територия, добивът на газ изисква изграждането на скъпи инфраструктури. Поради своята уязвимост те често стават обекти на терористични действия. Така, тръбопроводът Ариш-Ашкелон, по който се транспортира газ от Египет за Израел, само през 2011 е бил атакуван десет пъти.

Новите енергийни находища в Източното Средиземноморие могат да допринесат за задълбочаване на процесите на регионално сътрудничество и, съответно, за подобряване благосъстоянието на всички в региона, но сегашният международен регионален климат на конфликти и недоверие към съседите силно затруднява това. Развитието на събитията показва, че колкото и авторитетен източник да имат призивите за мирно разрешаване на противоречията в региона те обикновено оказват слаб или никакъв ефект.

 

Източници:

1.    Андрей Манойло, В прицеле Черное море, http://www.razvedinfo.ru/node/636

2.    Украйна кани Ексън да сондира в Черно море, http://bnt.bg/bg/news 16.08.2012

3.    http://3e-news.net

4.    Бизнес и макроикономиката, Daily News | Румъния Insider | август 30, 2011

5.    Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

6.    България ще подпише договор с консорциума Total, ОМV и Repsol за проучване за нефт и природен газ в Черно море, Агенция "Фокус",  24 август 2012,  http://www.focus-news.net/

7.    Пламен Иванов, Нови газови пламъци разгорещяват Източното Средиземноморие, http://orientbg.info/2011/08/

8.    Noble sees giant East Mediterranean oil, gas potential, OGJ editors, Houston,   http://www.ogj.com/articles/2011/11/

9.    Хватката на Анкара в Кастелоризо, http://www.grreporter.info, 28 Април 2012

10.  Daniel Pipes, Kastelorizo - Mediterranean Flashpoint?, National Review Online, February 7, 2012

Бележки:

1. Андрей Манойло, В прицеле Черное море, http://www.razvedinfo.ru/node/636

2. Украйна кани Ексън да сондира в Черно море, http://bnt.bg/bg/news 16.08.2012

3. http://3e-news.net

4. Бизнес и макроикономиката , Daily News | Румъния Insider | август 30, 2011 11:28

5. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

6. България ще подпише договор с консорциума Total, ОМV и Repsol за проучване за нефт и природен газ в Черно море, Агенция "Фокус",  24 август 2012,  http://www.focus-news.net/

7. Пламен Иванов, Нови газови пламъци разгорещяват Източното Средиземноморие, http://orientbg.info/2011/08/

8. Noble sees giant East Mediterranean oil, gas potential, OGJ editors, Houston,   http://www.ogj.com/articles/2011/11/

9. Хватката” на Анкара в Кастелоризо, http://www.grreporter.info, 28 Април 2012

 

* Преподавател в УниБИТ и НБУ

{backbutton}

Светът стремително се променя. Само за няколко години системната криза и последвалата го нова "голяма депресия" ускориха съществуващата в исторически план динамика на възхода и упадъка на държавите: така, кризата от 1873 съдейства за възхода на САЩ и Германия за сметка на Великобритания, а кризата от 1929 помага за възстановяването на Германия и позволява на Съветския съюз да преодолее изоставането си в индустриалната сфера. На свой ред, сегашната криза, започнала през 2008, ускори възхода на т.нар. "развиващи се държави" (които, ако сме искрени, от известно време насам, на практика, вече са съвсем "развити") и, в частност, тези от групата БРИКС и най-вече Китай, докато доминиращите досега играчи от западната система - САЩ, Европа и Япония, губят почва под краката си. Краткият период на еднополюсния свят, продължил от 90-те до началото на 2000-те години, вече е минало, неслучайно днес повсеместно се говори за многополюсен свят.

На практика обаче, все още сме във фазата на прехода от еднополюсния към многополюсния свят, като в нейните рамки САЩ запазват хегемонията си. Ясно е все пак, че преходът към многополюсна система, която ще се превърне в реалност в съвсем близко бъдеще, вече е неизбежен.

Промените, с които се сблъскваме никак не са маловажни. Някои събития са от критично значение, като възраждането на Китай и Индия например, след столетията на застой, или пък прогресивната ерозия на централната позиция на Запада в политически, културен и икономически план. Структурата на света, започнала да се очертава още през ХVІ век, сега изчезва. Пред лицето на толкова значими промени никой, включително Италия, не може да остава пасивен и безучастен. Страната ни вече е изправена пред необходимостта да преосмисли, освобождавайки се от всички идеологически бариери и традиционните си предразсъдъци, своите национални интереси и да избере най-подходящата за нея стратегия за гарантирането им в стремително връхлитащото ни бъдеще.

Крайъгълните камъни на досегашната италианска външна политика

Следва, преди всичко, да се обърне внимание на двата крайъгълни камъка, определящи външната политика на Италия през последните над 60 години: антлантизмът и европеизмът. Епохалните промени водят до безусловно изместване на основните приоритети. Геополитиката може да предостави полезни инструменти за анализа и осъзнаването на новите исторически категории, дори ако за целта и се наложи да потърси помощта на редица спомагателни научни дисциплини - от икономиката до антропологията и от технологията до географията.

През втората половина на ХХ век, Италия се смята за интегрална част от западната система и по-точно от Северноатлантическата, начело със САЩ. Това е неизбежен избор: Италия току що е претърпяла поражение във войната, територията и е окупирана и съдбата и се решава от държавите-победителки във Втората световна война, в период, когато Европа е поделена на сфери на влияние.

Италия избира атлантическата сфера на влияние най-вече защото е принудена да го направи. Разбира се, съществува и съветската заплаха, която обаче е по-скоро въображаема, отколкото реална. От гледна точка на своята реторика и универсалистката си идеология, Съветският съюз продължава да следва агресивно поведение, но истината е, че в периода от смъртта на диктатора Сталин до своето разпадане той, през повечето време, има консервативно ръководство. Самият Сталин взема решение да изгражда социализма в една, отделна държава, а пък наследниците му са принудени да решават проблема за оцеляването на създадената от него комунистическа империя. В крайна сметка се оказва, че проблемът е неразрешим. В днешна Европа Русия, която вече повече от двайсет години не е комунистическа, очевидно не представлява заплаха.

Независимо от твърденията на някои западноевропейски и американски медии, Руската Федерация е надежден бизнес партньор, чиято култура е сходна с европейската (или по-скоро е европейска по същността си), руснаците нямат агресивни цели, а искат да бъдат партньори на Западна и Централна Европа, като между тях е налице сериозен допълващ потенциал (класически пример са руският петрол и природен газ, необходими за нормалното функциониране на европейската икономика).

Въпреки това, пред установяването на тясно партньорство между Русия и Европа, съществува сериозно препятствие и то се нарича НАТО. Както е известно, Северноатлантическият пакт бе създаден за да противодейства на Русия (СССР) и, на практика, запази тази си насоченост и след края на студената война. Оттогава насам НАТО разшири и увеличи сферата на интересите си, но всичко ново се надграждаше на основата на старото, без то да бъде отхвърлено. В Европа пактът, който след 1989 стигна до самите граници на Руската Федерация продължава да служи най-вече за това "да се държат САЩ в Европа, а Русия извън нея" (ако използваме думите на лорд Исмей). Неслучайно, известният италиански дипломат проф. Серджо Романо нарича Европа "пленница на НАТО" и говори с надежда за възраждането на самостоятелната европейска международна политика, различаваща се от американската.

Военният баланс на континента вече не трябва да се разглежда в контекста на разширяването на американската сфера на влияние, а като гаранция за паневропейската сигурност. НАТО следва да се оттегли от сцената или пък да се трансформира в организация за колективна паневропейска сигурност, която няма как да изключва Русия. Проблемът при подобно развитие ще бъде статутът на САЩ.

Да смятаме, че американските и италианските интереси съвпадат напълно, означава че не виждаме очевидното. САЩ са велика континентална нация в Северна Америка, ограничена от два океана, докато Италия е малък полуостров, в средата на Средиземно море. Тези различни геополитически характеристики могат да водят в определени моменти и до по-голямо или по-малко разминаване в интересите.

Средиземноморската и близкоизточната политика на Вашингтон през последното десетилетие е отлична илюстрация за това. При управлението на Джордж Буш-младши, САЩ структурираха (пък макар и неофициално) политиката си спрямо мюсюлманския свят въз основа на концепцията за "цивилизационния сблъсък" и "съзидателното разрушаване". Това можеше да доведе единствено до нарастване на враждебността между двата бряга на Средиземно море, във вреда на живеещите в региона народи, включително и на италианския.

Обама, напротив, оказва реална подкрепа (макар и с известно закъснение) на "ислямското пробуждане" в Арабския свят. Сам по себе си, това не е грешен избор, той като подемът на ислямските движения е устойчива тенденция от десетилетия насам, но крайностите на тази стратегия няма как да не ни тревожат, тъй като това води до подкрепата за радикалните въоръжени формации, свързани с Ал Кайда и близките до нея групировки в Либия или Сирия например.

Вече знаем, до какво доведе тази политика в Афганистан и продължаваме да плащаме огромната цена за нея (с пари, техника и хора), т.е за окупацията на тази централноазиатска държава. Днес е налице реален риск, че всички тези разсадници на екстремизъм и тероризъм вече са пуснали корени в непосредствена близост до нас. САЩ, които са защитени от океана, може би имат някакви основания да поемат подобен риск. Италия обаче, която е разположена толкова близо до Арабския свят, не може да си го позволи.

Още по-важно е, че САЩ, в качеството си на страна-хегемон, ще се опитват да препятстват възхода на другите държави. Италия няма такъв интерес - тя няма никакви причини да работи против възхода на Китай, Русия, Индия или Бразилия. Ние не смятаме това за негативно развитие на събитията. Напротив, многополюсният световен ред укрепва позициите на Италия.

Кризата на италианската външна политика

Нека се опитаме да анализираме кризата на италианската външна политика след края на студената война: еднополюсният модел ограничи свободата ни на действие и намали нашето стратегическо значение. В условията на новата многополюсна система Италия ще може да възстанови това свое значение. Освен това, докато Европа разчита на САЩ, стремейки се да гарантира сигурността си, тя няма как да осъществява собствена стратегия и външна политика. За да можеш да растеш, първо трябва да се освободиш от наложените ти ограничения.

За съжаление, и другият основен стълб на италианската външна политика през последните десетилетия - европейският - беше подложен на усилваща се ерозия. Има множество примери за това. Подобно на много други големи държави от Западна Европа до момента, Италия се обявяваше за развитие на двустранните си отношения с Русия, тъй като многостранната дипломация на Брюксел прокарваше зле прикрита враждебна политика по отношение на Москва. Няма как да игнорираме опитите на чиновниците от ЕС да попречат на завършването на газопровода "Южен поток" - този мащабен стратегически инфраструктурен проект, чиято реализация би гарантирала енергийните потребности на Италия. Миналогодишната криза в Либия пък демонстрира нарастващите разногласия вътре в ЕС, каквито имаше и по време на американската интервенция в Ирак, но този път те ни засягат съвсем пряко.

Сравнително доскоро Либия беше стратегически партньор на Италия, като отношенията им бяха скрепени с последния договор за приятелство и сътрудничество, но някои европейски държави, подкрепяни от САЩ и водени от Франция и Великобритания, не се поколебаха да нападнат тази страна. Можем да даваме каквито си искаме субективни политически и морални оценки за свалянето на Кадафи, но е обективен факт, че тази доскоро сравнително благополучна и стабилна северноафриканска държава сега се е превърнала в бойно поле на множество съперничещи си групировки. В Рим няма как да не поражда тревога обстоятелството, че оста Вашингтон - Лондон - Париж толкова лесно реши да дестабилизира една приятелска на Италия държава, която при това беше неин стратегически доставчик на енергоносители и финансови ресурси.

Последният и най-пресен пример е поведението на Европа пред лицето на дълговата криза, засегнала немалко държави от ЕС, включително и Италия. Европейският съюз се оказа неспособен да се обедини, напротив вътре в него надделяха егоизмът и частните интереси, което доведе до влошаване на ситуацията в най-слабо защитените от кризата държави.

Вместо да протегне ръка и предложи реална помощ, Европейската централна банка (която, на практика, става все по-прогерманска) наложи една депресивна и безжалостна политика, водеща (и, както се очертава, натрапвана на всички) до замяната на демократично избраните правителства с "технически", т.е. лишени от легитимността, която дава гласуването на избирателите.

Възможно е (каквато надежда изрази наскоро проф. Серджо Романо), в крайна сметка Европа да излезе от тази криза по-силна и единна, формирайки т.нар. Европейски съединени щати. Не по-малко вероятно е обаче и точно обратното, а именно, че кризата ще доведе до разпадането на ЕС или, в най-добрия случай, ще го остави задълго в "чистилището" на несъвършената и недостатъчна интеграция.

Перспективите пред Италия

Призракът на края на мечтата за европейското единство или безкрайното затихване на интеграционния процес поставя пред Италия задачата да се научи по-малко да разчита на мултилатерализма (1), който беше толкова важен за италианската дипломация през последните десетилетия. Способността да се формират двустранни стратегически отношения се превръща в основополагаща в съвременния контекст, т.е в условията на глобалната и европейската криза и фазата на преход от еднополюсен към многополюсен свят.

Това разбира се не означава, че в наше време някоя отделна страна, като Италия например, може да се чувства напълно свободна в своите политически и стратегически действия. Глобалната тенденция в случая е регионалната интеграция, доказва го примерът на новите интеграционни проекти като латиноамериканския UNASUR и особено Евразийския съюз. Навлизайки в тази фаза, Европа, която някога държеше челните позиции, рискува да се окаже "против течението" и да се разпадне.

При подобно развитие, Италия ще бъде принудена да потърси някакви алтернативи. Впрочем, географията ни предоставя една наистина уникална алтернатива на Европа и това е Средиземно море.

ЕС може да оцелее, може и да се разпадне, но анализът на тази "трета възможност" за италианската външна политика е императивна необходимост. Една голяма регионална държава - Турция, реализира своя подем именно в Средиземноморския регион и даде нов тласък на процеса, стартиран от социално-политическите елити в по-голямата част от Арабския свят. Сегашните обновителни процеси могат да възродят някогашното величие и на друга регионална държава с голям потенциал - Египет. Ислямистите, които вече са част от "центровете за управление" на редица държави и, най-вече, успехът, демонстриран от "Мюсюлманските братя" в различни страни от региона, дават известна представа за промените, имащи първостепенно значение за формирането на бъдещия модел на Средиземноморския и Арабския свят. За съжаление, Италия беше лишена от възможността да се намеси в този процес, засегнал съседите ни от отсрещния бряг на Средиземно море.

Необходимо е да се помогне на Средиземноморския регион да се превърне в зона на мира, сътрудничеството и потенциалната интеграция (на тази цел е посветена и дейността на ръководения от нас институт IsAG, включително и по линия на инициативата MIR).

Досега говорехме за поведението, което Италия следва да възприеме спрямо външния свят, но не по-малко важно е да засегнем въпроса за това, което трябва да се направи вътре в страната. Защото външната политика на една страна е просто външен израз на това, което тя самата представлява. И най-разумната и силна стратегия не е в състояние да компенсира липсата на твърда вътрешна база, на която можем да се опрем.

Италия не може да гарантира националните си интереси или да формулира успешна стратегия, ако не е силна държава. Тук е мястото да напомним, че в момента сме в добра позиция: Италия е на осмо място в света по номиналния си БВП, а по обема на държавния си бюджет е на шесто място. Следва обаче да променим курса, който вече двайсет години ни води надолу.

Необходима ни е сериозна индустриална политика: китайският възход показва, че разширяването на сектора на услугите (или увеличаване господството на финансовия сектор) съвсем не представлява "висшата фаза на капитализма". Италия следва отново да разполага с онази развита индустрия с голям технологичен потенциал, каквато притежаваше в не чак толкова далечното минало. Нещо повече, трябва да бъде подкрепена основата на италианската икономика, т.е. малкия и средния бизнес, страдащи в момента от неблагоприятното съчетание между силната валута и все по-задушаващото ги данъчно бреме. Италианската образователна система, чиито недостатъци са добре известни на всички, също следва да бъде реформирана, като е важно да не се поддадем на изкушението (твърде популярно в днешните времена на "жертви и икономии") (2) да се ориентираме към евтина "класова" образователна система, която е несправедлива и неефективна.

Преди всичко обаче, трябва да бъде възстановен пълният суверенитет на Италия, който се заключава, на първо място, в свободата на стратегическото мислене и който следва да бъде подкрепен от една силна и сплотена нация. За съжаление, днес Италия е лишена от всички тези, жизнено важни за бъдещето и елементи.

 

Бележки:

1. Принцип на изграждане на отношенията между държавите, основаващ се на механизма на многостранните отношения, позволяващ на всяка държава да ползва определени привилегии в отношенията с всичките си партньори.
2. Има се предвид орязването на държавните разходи.

 

* Президент на Института за геополитика и приложни науки в Рим (IsAG) и главен редактор на италианското списание "Геополитика".

** Научен секретар на IsAG и зам. главен редактор на същото списание


{backbutton}

В Европа винаги е имало голям брой сепаратистки огнища: Северна Ирландия, Шотландия и Уелс във Великобритания, Ломбардия в Италия, Корсика и Бретан във Франция, Каталуния и Страната баските в Испания, Трансилвания в Румъния или Фландрия, в Белгия. Напоследък обаче, сепаратистките лозунги могат да се чуят не само от устата на откровени екстремисти и маргинали, а и от представители на традиционни местни партии и уважавани бизнесмени. Така например, митингите в подкрепа на отделянето на Каталуния от Испания събират по 1-1,5 милиона души, като идеята се подкрепя и от повечето местни партии, включително управляващата "Конвергенция и съюз". "Новите сепаратисти" идват на власт  в своите провинции по напълно демократичен път, а подкрепата за тях (включително извън рамките на соътветните общности или региони) непрекъснато нараства.

В същото време френските медии пишат за наличието на взаимодействие между сепаратистите от Корсика и Бретан, както и за все по-големия интерес към местните диалекти и езици в Бургундия, Лангедок, Прованс и Елзас. На последните парламентарни избори в Шотландия победи Националната партия на Алекс Салмънд, която се обявява за конфедерация или за пълно отделяне от Великобритания. На 14 октомври, Салмънд и британският премиер Дейвид Камерън се споразумяха за провеждане на референдум по въпроса през 2014. Подобни тенденции се очертават и в Уелс.

В същото време, мнозина смятат, че Белгия се намира на ръба на разпада, заради дълбокото разделение между местните фламандска и валонска общности. В съседен Люксембург пък има силни настроения за обединение с едноименната белгийска провинция. През октомври, премиерът на Каталуния Артур Мас обяви пред местния парламент, че областта иска да стане независима държава-член на ЕС, тъй като за нея би било "най-добре да има статут на отделен щат в Евросъюза".

Впрочем, не по-малко силни са сепаратистките стремежи в източната половина на ЕС, както и в страните, които все още са извън Съюза. Така, през май 2011 непризнатата Секуйска област в Румъния беше официално презентирана в Европейския парламент като "унгарски регион" (в рамките на програмата на Дома на унгарските региони в Брюксел). В полската област Шльонск (Силезия), която в продължение на столетия се контролира от германците, нарастват настроенията за автономия в рамките на Полша. Доказателство за опасенията, които това предизвиква във Варшава, е решението на полския парламент да изключи силезийците от списъка на етническите групи, живеещи на територията на страната, макар че според последното преброяване броят им в Полша е поне 200 хиляди, а според някои те са над милион. Междувременно, самата Полша (също както и Унгария и Румъния) масово раздава свои паспорти на гражданите на Украйна, въз основа на новоприетите закони за гражданството. Накрая, премиерът на Молдова официално определя отцепилата се Приднестровска област (чиито икономически потенциал е два пъти по-голям от молдовския) като "страна".

Всичко това свидетелства за укрепването на регионалното ниво на властта в почти всички държави в Европа. След подписването на Договора от Лисабон, предвиждащ значително увеличаване на пълномощията и представителството им в Европарламента, регионите постепенно изземат все повече пълномощия от своите национални държави. В тази връзка, Комитетът на регионите се превръща във все по-важна институция в системата за управление на ЕС.

Историческите корени и идейната основа на регионализма

Според някои анализатори, т.нар. "балканизация" на Европа е добре обмислена и дългосрочна стратегия на брюкселските "еврократи", стремящи се към постепенното размиване и дори окончателната ликвидация на националните държави, чрез прехвърляне на функциите им към наднационалните и регионални структури, изразяващи интересите на транснационалния финансов елит. В тази връзка, мнозина посочват като "духовен баща" на концепцията за Европа на регионите основателя на т.нар. Паневропейско движение - австрийския граф Рихард Куденхоф-Калерги (1894-1972), смятан за един от стратезите на съвременното европейско строителство. Основните тези на неговия европейски проект, изложени в книгата му "Паневропа" (1923), са следните:

-  Съединените европейски щати са шестия поред (този път демократичен) проект за обединяването на Европа, след империите на Александър Македонски (елинистичния проект), Юлий Цезар (римския), Карл Велики (германския), папа Инокентий ІІ (католическия) и Наполеон (френския). Между другото, Куденхоф смята за част от Европа и Русия, като посочва, че тя само "временно се е откъснала от европейската демокрация" и, че в бъдеще културните граници между Европа и Азия няма да минават по Уралските, а по Алтайските планини. Според него, "Шестата Европа ще се простре толкова далеч на Изток, докъдето достигне демократичната система".

- Политическото и икономическо обединяване на Стария континент е възможно само на основата на общата европейска култура, даваща основание да се говори и за "единна европейска нация", която самият Куденхоф-Калерги разбира като духовна общност. Той смята европейските нации за изкуствени образувания и предлага, без да се посяга на езиковите и културни различия, да се "отделят нациите от държавите" (по същия начин, както преди това църквата бива отделена от държавата), като по този начин въпросът за националната принадлежност се превърне в личен въпрос. Куденхоф-Калерги прогнозира, че "понятието гражданин на своята държава постепенно ще престане да бъде актуално, отстъпвайки място на принципа свободна нация в свободна държава".

- Тъй като въпросът за гражданството ще стане второстепенен, това ще реши проблема с държавните граници, които постепенно ще бъдат ликвидирани. "Европеецът трябва да насочи цялата си енергия към премахването на националните и икономическите граници... Държавните граници ще се сведат до регионални и ще загубят значението си".

Любопитно е, че в книгата си Куденхоф-Калерги така и не изяснява понятието "духовната общност на европейците". Практическото му схващане по въпроса е изложено обаче в появилата се през 1925 книга "Практически идеализъм", която излиза в нищожен тираж и очевидно е била предназначена само за ограничен кръг негови съмишленици.

Разбирайки по доста специфичен начин йерархичната структура на обществото, той разграничава от основната маса европейци (наречени от него "хора на количеството"), т.нар. "хора на качеството", имащи специфична висша мисия (към тях той причислява представителите на родовата и финансова аристокрация) и формиращи ядрото на бъдещия европейски елит. При това, вътре в това ядро, с предимство се ползва именно финансовата аристокрация, която Куденхоф-Калерги нарича "духовна аристокрация”, заемаща лидерските позиции в борбата за управление на човечеството. Според него, "човекът от далечното бъдеще ще бъде със смесена кръв. Расите и класите ще изчезнат в резултат от преодоляването на пространството, времето и предразсъдъците. Бъдещата евразийско-негроидна раса, която външно ще прилича на древноегипетската, ще замени сегашното разнообразие от народи с разнообразие от личности".

Тези идеи на Куденхоф-Калеги очертават достатъчно ясно пътищата за създаването, както и контурите на т.нар. обединена Европа, но това не означава, че реализирането и би могло да стане лесно и безпрепятствено. Най-вече защото в основата и е отказът от принципа на националните държави, който е възможен само при условие, че бъде създадено единно финансово-икономическо пространство с общ център за управление, слагащ край на националните геополитически проекти на европейските държави и налагащ на европейците наднационалната имперска визия за собственото им бъдеще и на идеята за общоевропейското правителство като безалтернативна. Между другото, някои смятат, че първият опит за практическата реализация на европейския проект на Куденхоф-Калерги е направен от нацисткия Трети Райх, обединил Европа в общ финансово-икономически механизъм, в чиито рамки националните сегменти на бизнеса биват поставени под стриктния контрол на германския финансов капитал и се разработват проекти за "денационализацията" на Европа чрез раздробяването и по етнически принцип на исторически провинции (с възстановяване на старите им имена, съществували в периода на Ранното Средновековие), разполагащи с широка културна автономия.

Приемствеността на днешния възходящ европейски регионализъм с тези идеи може да се проследи доста добре и не е никак случайно, че много етнонационалистически регионални формации се зараждат именно през 30-те години на миналия век с подкрепата на германските политици (или дори по тяхна инициатива).

След Втората световна война, Паневропейското движение, вече доминирано от американския елит, но запазило част от "германското си наследство", активно работи за утвърждаването начело на европейските държави на проатлантически елити, които предпочитат да разсъждават не в национални, а в общоевропейски категории. Неутрализирайки военно-политическия потенциал на Германия, но запазвайки финансово-икономическата и мощ, САЩ съумяват (на фона на пълната дискретидация на германската национална идея) така да трансформират съзнанието на немския елит, че да мобилизират цялата му енергия за реализация интересите на транснационални финансов елит. Така, постепенно започват да се осъществяват и идеите на Куденхоф-Калерги за замяната на германската "военна аристокрация" с наднационалната финансова "духовна аристокрация".

Тоест, формиралата се в десетилетията след Втората световна война "обединена Европа" действително е плод на усилията най-вече на германския елит, който обаче е стриктно контролиран от транснационалните финансови кръгове.

Днес голяма част от идеите на Куденхоф-Калерги успешно се реализират на практика. Буквално пред очите ни в Европа се осъществява своеобразна "демографска революция", като намаляващата численост на коренните европейци се "компенсира" с мащабна миграция от Изтока и Юга, консолидира се новият управляващ финансов "духовен елит", ускорява се процеса на ерозия на европейските национални държави с ликвидирането на националните граници и прехвърлянето на все по-голяма част от националния суверенитет към наднационалните структури на ЕС. Като процесът се опростява и улеснява от факта, че всички местни и локални фактори (включително етносите, регионите и различните малцинства) се превръщат в съюзник и опора на наднационалните елити, работейки съвместно с тях за ерозията на националния суверенитет и максимално отслабване позициите на централната държавна власт.

Парадът на регионалните суверенитети

Своеобразният парад на регионалните суверенитети в Европа, на който ставаме свидетели днес, очевидно е в интерес на централната бюрокрация в ЕС, но е крайно неизгоден за управляващите елити в отделните национални държави-членки на Съюза. Регионализацията раздробява териториите им, което пък ерозира влиянието на по-големите и развити държави и води до "изравняването им" като административно-териториални единици на Евросъюза. Освен това, така бива ограничено влиянието на управляващите елити във водещите европейски държави, съдействайки за укрепването на централната бюрокрация в Брюксел. За "еврократите" е много по-лесно да ръководят конгломерат от 70-100 регионални образувания (т.нар. "Европейски съединени щати"), отколкото 20-30 държави, които силно се различават по икономическите, военните и политическите си възможности. Тъкмо поради това, твърдят някои анализатори, напоследък толкова упорито в съзнанието на европейците са прокарва идеята, че Брюксел, в качеството си на отделна административно-териториална единица, не е столица на Белгия и белгийците, а на единния Европейски съюз и на всички европейци.

От една страна, автономизацията на икономически развитите региони отслабва влиянието на отделните държави, от друга пък това позволява оптимизирането на разходите, благодарение на което Европейската централна банка все повече се превръща в самостоятелен политически субект. Истината е, че сепаратистките стремежи на регионалистите се базират на доста сериозна икономическа основа. Именно на подобна основа навремето стана възможен възходът на италианската Северна лига, обявяваща се за отделянето на индустриалните северни региони на Италия от изостаналия аграрен Юг и създаването на т.нар. Република Падания. Същото може да се каже, впрочем и за случващото се в редица други европейски държави.

В Белгия например, мнозина фламандци са убедени, че икономически по-развитата Фландрия носи на гърба си "изостаналата" франкофонска Валония, затова нерядко палят белгийски знамена на митингите си и искат от своите лидери да прокламират независимостта на провинцията от "валонските търтеи". Както се посочва в един коментар на "Уошинтгън таймс": "крехкият белгийски държавен механизъм, създаден вследствие на революцията от 1830 и съхранил се благодарение на постоянните компромиси, сега се разпада. Днес това, което доскоро трудно можехме да се представим - разделянето на държавата, неочаквано се оказва съвсем реално". На свой ред, фламандският християндемократ Ерик ван Ромпой (брат на председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой) директно посочва, че "Белгия е в кома, т.е. в състояние на клинична смърт".

Разликата между френски и холандски говорещите белгийци се проявява и в отношението им към структурата на държавата - така, първите подкрепят централизираната държава, а вторите - децентрализацията. Според последните проучвания на обществените настроения, 49,7% от фламандското население на Белгия искат отделянето на Фландрия. Тук е мястото да напомня, че част от историческата провинция Фландрия днес принадлежи на Холандия, но фламандците не се смятат за един и същи народ с холандците (още повече, че последните са протестанти, докато фламандците са католици).

Белгия винаги е заемала ключово място в проектите за регионализацията на Европа, доколкото се разглежда от авторите им като своеобразно опитно поле за усъвършенстване на модела за федерализацията на континента. Неслучайно тук са съсредоточени основните институции на ЕС, които на практика отдавна са изместили федералните белгийски власти и това превръща страната в идеалния модел на бъдещата "Европа на регионите", където държавното ниво на управление ще бъде сведено до минимум, а автономните образувания ще са обвързани и ще се управляват от общоевропейските институции. Белгия постоянно е разтърсвана от дълбоки и продължителни правителствени кризи, които до такава степен ерозират и дискредитират централната власт, че при определено развитие на ситуацията управляваното разпадане на страната може да се реализира изключително бързо. Още повече, че политическите позиции на "регионалистите" непрекъснато укрепват. Така победилият на общинските избори, провели се във Фландия в средата на октомври, Нов фламандски алианс, начело с Барт де Вевер (избран за кмет на Антверпен), твърдо подкрепя идеята за "Европа на регионите" и е част от политическата фракция на "Зелените - Европейски свободен алианс" в Европарламента, смятана за "знаменосец" на регионализацията и обединяваща партии, които открито се обявяват се за политическата автономия на представляваните от тях "недържавни етноси" (влизащите в тази група Републиканска партия на Каталуния и Шотландската национална партия активно участват в управлението на регионалната политика). Сред прокарваните от тази група цели е превръщането на Европейския парламент в двукамарен, осъществяването на обща външна политика, прехвърляне управлението на структурните фондове към регионалните власти и т.н. От 2010 насам, лидер на Европейския свободен алианс е един от създателите на Новия фламандски алианс Ерик Дефоорт.

В много провинции на Испания регионалистите също доминират. Те са силни в Каталуния, Страната на баските, Галисия, Андалусия, Валенсия и дори на Канарските острови. Преди няколко години, в страната за пореден път се активизираха стремящите се към пълна независимост на Страната на баските радикали от ЕТА (Euskadi Ta Askatasuna - Баско отечество и свобода). Както е известно, от средата на 60-те години на ХХ век насам, ЕТА води въоръжена борба за създаването на независима баска държава, включваща трите баски провинции на Испания, както и част от населените предимно с етнически баски испанска провинция Навара и някои департаменти в Южна Франция. На свой ред, т.нар. "андалусийски национализъм" ("андалусизъм") възниква след края на франкисткия режим, тъй като конституцията, приета след смъртта на генералисимус Франсиско Франко, дава частично самоуправление на всички испански региони. Дори и получаването на още по-голяма автономия обаче, (до нивото на тази, с която се ползват Каталуния и Страната на баските) не се оказва достатъчна за регионалните сепаратисти, които не крият, че искат андалусийците да получат статут на "нация".

Галисия (друга автономна общност в рамките на Кралство Испания) също претендира за по-голяма автономия, а радикалната част от движението на "галисионистите" открито призовава за независимост.

В Каталуния, която вече разполага със собствена полиция и получи нов статут, който значително разширява автономията и, 81,5% от местните жители искат провеждането на референдум за независимост, въпреки отказа на испанския премиер Рахой. Както е известно, това е най-развития икономически испански регион. Жителите му са 16% от испанското население, но произвеждат 23% от БВП на страната.

Що се отнася до жителите на автономната област Валенсия, част от тях се смятат за каталунци и подкрепят тамошните сепаратисти. Друга част - т.нар. blaveros ("сини", какъвто е цветът на знамето на областта) пък смятат каталунците за "предатели", ерозиращи състоянието на собствения им регион и претендират за още по-голяма автономия на Валенсия.

Накрая, доста сериозно регионално сепаратистко движение съществува на Канарските острови. Архипелагът за първи път изявява претенции за автономия още през 1933 (т.е. по време на Испанската република), но самото сепаратистко движение се заражда доста преди това.

В Италия, освен големите регионални движения на Севера и Юга, съществуват и множество не чак толкова големи регионалистки/автономистки партии. Много от тях са част от Северната лига, но повечето нямат нищо общо с паданските сепаратисти, а преследват собствени интереси, които са преди всичко икономически. Така, в най-малкия италиански регион Вале д'Аоста (с население около 130 хил. души), който е част от някогашното Савойско кралство, а днес е сред центровете на италианския туризъм, действа т.нар. Валдотански съюз (Union Valdôtaine, UV), претендиращ първо за финансова, а след това и за политическа автономия (т.е. за статут, сходен с този на Сицилия).

В автономната област Трентино - Южен Тирол (население 1 млн. души) също функционират множество регионалистки/автономистки движения и партии, което е свързано и с близостта до австрийската федерална провинция Тирол, част от която до 1918 е и въпросната италианска област.

Сред останалите регионални сепаратистки движение в Италия, най-силни са тези в Сардиния и областта Венето. Последното е най-активно през 60-те и 70-те години на миналия век, когато Венето преживява икономически бум, а част от данъците събрани там се пренасочват към бедните южни провинции. Най-голямата партия в региона е Венецианската лига (Liga Venеta), която е сред основателите на Северна лига. Претенциите на привържениците и включват политическа и финансова автономия и признаването на венетския диалект за официален език в региона, а най-радикално настроените призовават за независимост.

Във Великобритания особено активна дейност развива Шотландската национална партия, която от няколко години насам упорито настоява за провеждането на референдум за отделянето на Шотландия от Обединеното кралство (в крайна сметка, такъв референдум беше насрочен за 2014). Както е известно, Шотландия разполага с едни от най-големите в ЕС петролни и газови запаси, намиращи се в нейния шелф в Северно море. Въпреки това, тя получава дотации от Лондон, но според местните сепаратисти, това се дължи на факта, че приходите от добива на петрол и газ (около 20 млрд. долара годишно) се "присвояват" от британското правителство. Затова и лозунгът на местните националисти е "Това е шотландски петрол!". Случващото се в Шотландия, внимателно се наблюдава от населението на Уелс и Ълстър (Северна Ирландия). Според анализаторите, цитиращи данни от последните социологически анкети, показващи, че идеята за независимост се подкрепя от 60% от шотландците, те са недоволни "най-вече от външната политика на Лондон, британското участие в иракската и афганистанската кампании, превръщането на Великобритания в мишена на международния тероризъм и поддържането на статута и на велика държава чрез скъпоструващата програма за модернизация на нейния ядрен арсенал". Тревога предизвиква и фактът, че населението на Шотландия постоянно намалява заради постоянната емиграция (особено на младежите) към Англия.

Силни настроения за окончателно скъсване с Дания има в Гренландия (с население от 56 хил. души), като основната пречка за това доскоро беше, че по-голямата част от бюджета на острова се формира от субсидиите, отпускани му от Копенхаген. Но, след като климатът в Гренландия започна да се затопля, противниците на разполагането на елементи на глобалната американска система за противоракетна отбрана на острова все по-активно настояват за пълно отделяне от Кралство Дания. Както е известно, в резултат от проведения през 2008 референдум, от юни 2009 Гренландия се ползва с много широка автономия (подкрепена от 75% от населението), след близо 300 години датско управление. Още преди това островът си извоюва правото самостоятелно да се разпорежда с полезните изкопаеми, включително тези в прилежащата му морска икономическа зона. Това обаче не е достатъчно за местното население (предимно ескимоси-инуити), което вече претендира и за онази част от Северния Ледовит океан, която досега се смяташе за "датска зона". Всъщност, става дума за близо 40% от територията на океана, където има значителни запаси от петрол и особено от природен газ. Не е изключено и отделянето от Дания на автономните Фарьорски острови (в Норвежко море), около които също има петрол и газ.

Възможно е и отделянето на норвежкия остров Шпицберген (където има петрол, газ и въглища), чиито власти напоследък постоянно изразяват недоволството си от "прекалено малката" финансова подкрепа от страна на Осло и недостатъчните грижи за интересите и екологията на Шпицберген. Между другото, през 2011 сайтът "Уикилийкс" публикува секретна кореспонденция на чиновници от Държавния департамент на САЩ (участващи в подготовката на поредното заседание на Арктическия съвет), от която става ясно, че според американските дипломати "независимостта на Гренландия би била в интерес на петролния сектор на САЩ".

За кого е изгодна регионализацията на Европа

И така, на практика, ставаме свидетели на своеобразната икономическа балканизация на Европа. Очевидно е също, че за Германия, която днес изпълнява ролята на икономически "локомотив" на ЕС, трансформацията на Съюза, посредством неговата регионализация, в единна Европейска федерация, е повече от изгодна. Канцлерът Ангела Меркел неведнъж декларира, че прехвърлянето на националните суверенитети на наднационално (общоевропейско) равнище е единственото възможно средство за спасяването на еврото и на целия валутен съюз.

Визията на Берлин за "задълбочаване на евроинтеграцията" чрез взаимното сближаване между страните-членки и разширяването и укрепването на наднационалните органи не среща разбиране у всички европейци. Най-големите опасения в случая са свързани с разширяването на германското влияние до мащабите на проектите за т.нар. Mitteleuropa, лансирани още от Втория Германски Райх преди и по време на Първата световна война. Реанимацията на тези проекти, този път с помощта на финансово-икономически средства, не е чак толкова фантастична, както може би изглежда на пръв поглед. Благодарение на сътрудничеството си с такива нови "държави" като Каталуния, Фландрия, Падания и т.н. Германия действително би могла да се превърне в политически хегемон в ЕС, при това без нито един изстрел. В тази връзка е любопитно, че анализаторите на някои испански медии твърдят, че зад активизацията на движението за независимост на Каталуния стои именно "дългата ръка на Берлин".

Подобна подкрепа за най-развитите региони в страните-членки на ЕС несъмнено би била от голяма полза за Германия. На първо място, тяхната "автономизация" дава възможност за по-рационално преразпределяне на разходите, ограничавайки размерите на бюджетните дотации от структурните фондове на Съюза към по-слабо развитите селскостопански региони. На второ място, именно тези "депресивни" в икономическо отношение региони са обект на периодична критика от страна на германския канцлер Меркел заради стремежа им да останат под военния и политически "чадър" на САЩ и НАТО, вместо да увеличат разходите с цел създаване и развитие на собствените въоръжени сили на Европейския съюз. Това дава основание на някои да смятат, че ключовата роля в трансформацията на европейското пространство принадлежи на Германия, в основата на чиято стратегия е превръщането на автономните региони в опорни структури на евроинтеграцията. Според тях, тази трансформация се реализира по три основни направления: децентрализация на държавната власт и прехвърляне на максимални пълномощия към регионите; формиране на трансгранични региони, ерозиращи и размиващи държавните граници; предоставяне автономия на етническите малцинства и създаване на самостоятелни етнически региони. За установяването на преки контакти между автономните региони и етническите общности, от една страна, и наднационалното ръководство на ЕС - от друга, са създадени множество организации, работещи за това именно местните власти да играят водещата роля в реализацията на европейското обединение.

Тоест, поне на пръв поглед, и активизацията на сепаратистите, и слабото евро, и другите сегашни проблеми на ЕС дават възможност на Берлин да осъществява политика за преодоляване на изкуствените ограничения пред нарастването на германското военно-политическо влияние, наложени след Втората световна война. Истината обаче е, че освен германския, има поне още два сценария за икономическото раздробяване на ЕС - британския и американския, които си приличат по това, че според тях съзнателно раздробяваната "отдолу" континентална Европа следва да се превърне в хлабав конгломерат от регионални образувания, зависим от големите морски сили (т.е. от САЩ и Великобритания). И Вашингтон, и Лондон не желаят да допуснат икономическият потенциал на Германия да я превърне във фактор заздравяващ единството на Европейската федерация, а биха предпочели той да продължи да се "разпилява" за подпомагане на "депресивните" региони в ЕС по линия на безвъзмездната помощ и в името на запазването на европейското единство. Тоест, на практика, става дума за стимулиране на центробежните процеси, които не позволяват на Европа да се избави от натрапчивата опека на САЩ и, в същото време, дават възможност на Великобритания да продължи собствената си геополитическа игра на Стария континент.

Така или иначе, но движението за автономия на "малцинствата" очевидно се ползва с достатъчно мощна подкрепа, т.е. можем да очакваме, че добре координираният процес на раздробяване на европейските (национални) държави на отделни етнорегиони ще продължи да се задълбочава, пораждайки нестабилност, локални конфликти, а при необходимост - и хаос. При това, както изглежда, основният залог е създаването на нов наднационален и наддържавен мрежов модел на управление, благоприятстващ експанзията на транснационалния капитал и концентрацията на основните управленски функции в ръцете на глобалния финансов елит.

 

* Български клуб "Европа на нациите"


{backbutton}

Разпадането на Съветския съюз през 1990-1991 предоставя възможност България отново да бъде атакувана и изолирана на Балканите, не само заради участието си във Варшавския пакт (където бива принудително въвлечена, не без съдействието на западните съюзници от последната война), но и заради ревизионистките й претенции от 1939-1946, част от които продължават да са актуални до днес[1]. Някогашните участници във втория Балкански пакт (Турция, Гърция, Югославия) са в благоприятни позиции, за да предотвратят ново българско надигане при рухването на част от ялтенските ограничения. Опитите за възраждане на националистичните обществени движения у нас бързо са обуздани, не без външна намеса, но и с участието на подходящо инфилтрирани нихилистично ориентирани вътрешни групи, което предотвратява възможността решително да се потърсят национални резерви и нови перспективи (особено демографски) в българските земи, останали извън пределите на България.

Демографската тема в сянката на промяната на собствеността

Политическите лутания през първите години на българския преход към "демократично общество"[2] допринасят за забавянето на реформите и постепенното формиране на олигархична (прерастваща в плутократична) система на управление, игнорираща интересите и въжделенията на преобладаващата част от населението, поставяйки го в зависимо и непродуктивно състояние. Нестабилните градски (граждански) традиции и нагласи сякаш предопределят обречеността на идеята за истинско демократично (т.е. народно) управление.

Естествено е в такава обстановка реакциите на националния инстинкт за самосъхранение да бъдат игнорирани, а начинанията за самоорганизиране на неговите привърженици - осуетени. Още първите опити за формиране и консолидиране на пронационалистични политически структури биват саботирани и предотвратени. Създадените патриотични организации набързо са капсулирани, маргинализирани и дори профанизирани и лумпенизирани със средствата на бившите тайни служби. Перспективните лидери[3] на патриотичната алтернатива пък са изолирани. Така, за трети път в новата българска история пронационалните политически кръгове и обществени среди са пресирани и блокирани.[4]

С разпростирането на наложената отвън пропагандна теза, постулираща че “национализмът е последното убежище на комунизма”, постепенно задачите за укрепване на националните устои отстъпват в дневния ред на политическата активност пред необходимостта да се разработи и приведе в действие законодателната рамка за установяване на либерално пазарна стопанска среда, в която да се развият новите (предимно частни) икономически структури. Неуспешните инициативи в тази насока обаче се отразяват крайно неблагоприятно върху демографското състояние на нацията, грижите за което и без това са запуснати.

Все пак, при управлението на правителствата на Любен Беров и Жан Виденов, се предприемат някои стъпки за подпомагане на демографското развитие. Формираната още през 1992-1993 Агенция за българите в чужбина активизира работата си по обгрижване на българските общности извън България и привличането на имигранти от техните среди. Започва да се изработва нова държавна политика в тази област, но резултатите от нея в демографско отношение не са впечатляващи. Докато след краха на Източния блок Германия и Полша успяват да организират емиграцията към двете държави на стотици хиляди бивши съветски граждани от германски и полски произход, преселилите се за постоянно в България "външни българи" от постсъветските републики през последното десетилетие на миналия век са едва няколко хиляди[5]. Организационните слабости и финансовите ограничения препятстват формирането на действени структури на българите в чужбина, особено в условията на масова, паническа и натоварена с национален негативизъм емиграция навън.

В стремеж да се установят по-дълбочинни контакти с традиционните български общности и от тях да се привлекат млади хора, които да се заселят у нас, правителството приема ПМС № 103/31.05.1993 за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина. И тук финансовите съображения обаче лимитират приема на българи от чужбина до сравнително незадоволителен обем. Все пак, след приемането на постановлението, всяка година стотици българи от околните страни пристигат за да получат образование у нас. За съжаление, неговото качество започва да спада и конкурентността му на международния образователен пазар намалява, с което и привлекателността му за по-състоятелните българи отслабва. Много от обучавалите се у нас остават завинаги в своето Отечество, което е и единствения съществен целенасочен имиграционен принос за населението на България от този период. Другите проекти за привличане на българи от Балканите и Северното Причерноморие пропадат.

Опитите за формулиране на демографска стратегия

В средата на 1995 се създава Национален съвет по социалните и демографските въпроси към Министерския съвет[6]. Със своите ограничени консултативни и съветнически функции обаче той не може да наложи изработването на нова национална политика на населението и фокусирана по отношение на демографското оздравяване програма за социално-икономическо развитие. Съществуването му в стеснен вид е показателно за мястото на тази проблематика в йерархията на правителствените приоритети, въпреки разбирането за нейната актуалност. Резултатите от работата му също не са особено забележими. По поръчка на съвета, през 1996 Институтът по демография към БАН изготвя “Демографска стратегия и политика за населението в прехода към пазарно стопанство”. Този труд има характера на комплексно проучване по проблематиката за неблагоприятното демографско състояние у нас, но препоръките и перспективните виждания са недостатъчно застъпени, за да се приема като стратегически документ. Първата демографска стратегия, която не е официализирана в достатъчна степен, не успява да повлие сериозно върху последващите действия на администрацията.

Междувременно, демографската обстановка продължава да се влошава със застрашителни темпове. Намалява раждаемостта, повишава се смъртността, задълбочава се отрицателният прираст на населението. Емигрирането на млади и квалифицирани българи продължава без изгледи за затихване. Необходимо е бързо и ефективно реагиране на катастрофалната демографска ситуация. Вместо това кризата се задълбочава.

Правителството на Жан Виденов най-после се заема да извърши масирана приватизация, но избира най-опасния й модел – масова приватизация по руски и чешки образец чрез нарочно сформирани приватизационни сдружения, които да акумулират книжата с права за участие в приватизацията на гражданите. На практика, приватизационните фондове (много от тях контролирани от кръгове, произлезли от номенклатурните среди на бившата държавна партия) усвояват огромна част от българската индустрия без участващите в тях дребни акционери да получат справедлив реален дял от тази собственост. Големият грабеж е в ход.

Тази промяна на собствеността е съпроводена с намаляване възможностите на държавата да лавира на икономическото поле, използвайки монополното си положение и способността да иззема или прехвърля средства между стопанските сектори. Същевременно, множество вътрешни и външни играчи в стопанско-финансовата сфера са заинтересувани от нов финансов колапс и предизвикване на хиперинфлация. В началото на 1997 този колапс провокира “гражданско” неподчинение, довело до падане на правителството (преди това се срива и националната валута). Социалната цена е ужасяваща. Най-лошите предсказания от небезивестният план “Ран – Ът” се сбъдват.

През първите години на прехода размерът на много от социалните плащания е замразен или обвързан с падащия социален стандарт. Сред тях са и различните видове помощи и премии от системата за насърчаване на раждаемостта[7]. Затрудненията в бюджетното финансово балансиране предизвикват хаос, протакане и отказ от получаване на символичните държавни “подаяния”. В средата на 1996, в опит да акумулира допълнителни средства и осигури регулярното изплащане на помощите за майчинство (много често изплащани със закъснение по общините), правителството създава Фонд “Подпомагане на семейството”[8]. Чрез него се централизира предоставянето на помощите и се гарантира равнопоставено третиране на правоимащите във всички райони на страната. Предвижда се постановлението да влезе в сила от 1 януари 1997. Сякаш се предусеща (или вече е било планирано?) какво предстои да се случи в началото на 1997.

Излъченото през пролетта на 1997 правителство на Иван Костов се заема да изпълни реформаторските начертания на либералната платформа, заложена в проекта “Ран – Ът”. Набързо се разпродава значителна част от останалата едра държавна индустриална собственост, а по-малките предприятия са включени в новите вълни на масовата приватизация. Най-после е приложен методът на раздържавяване в полза на управленския екип (на много места подменен с некомпетентни подставени лица на новата власт) и изпълнителския състав в тях срещу съответните следприватизационни задължения, контролът върху чието изпълнение обаче е занижен. Така окончателно се затвърждава българският модел на излизане от етатистката епоха. Само за една петилетка преобладаващата част от държавните промишлени активи са раздадени или несъобразно разпродадени на съмнителни по възможностите и перспективите си политическо-мениджърски групировки, които не само се оказват неспособни да изградят конкурентоспособни производствени и търговски комплекси, но и влошават българската икономическа среда с претенциите си за предимства и протекционизъм в един свят на отворени врати за свободна търговия и производство, за безпрепятствено придвижване на хора и идеи. Провалът на този порочен модел е предопределен. Последното десетилетие на ХХ век очертава още по-ясно низходящата крива на българския упадък след 1913, а демографското ни пропадане се оказва смъртоносния “свредел” към крушението, излизането от който вече е почти невъзможно.

Неравноправното разпределяне на стопанските активи и на приходите от тях води до бързо обедняване на мнозинството български семейства и срив на вътрешното потребление. Възстановяващата се българска икономика се задушава от недостатъчното потребителско търсене, но не по-зловредно влияние й оказват различните практики на нелоялна конкуренция – от контрабанда и спекулативна търговия до рекет и пране на пари чрез фиктивни стопански инициативи. Претенциите на бившата номенклатура за доминация в стопанския живот на страната препречват пътя за развитие и на по-способните измежду новите мениджъри. Така се преминава от интригански тип социализъм към интригантски тип капитализъм (ако въобще подобна обществена форма може да се определи като капитализъм).

Управлението на Обединените демократични сили продължава да полага усилия за привличането на българи от българските общности извън България. Разработва се стратегия за тяхното заселване, но тя така и не е довършена. Кампанията за образователното им приобщаване е по-успешна като сред първите актове на новото правителство е ПМС № 228/20.05.1997 за приемане на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на Република България. С ПМС № 73/15.04.1999 се разширяват възможностите и формите за обучение на българите от чужбина у нас. Чрез учениците и студентите, завършили образованието си в България с държавна подкрепа, българската държава и народ осъществяват по-непосредствена връзка с българските общности по света и особено с онези измежду тях, които са в съседство или близост до сегашните български граници. Много от тези младежи остават в своето Отечество и се включват в живота му.

Инициативите за развитието на просветна мрежа извън страната за изучаване на български език, история, култура и пр. е другата важна насока на възраждащата се грижа и подкрепа на българската държава към сънародниците, останали (или емигрирали) извън нейните предели. Образователната интеграция на българите от близката и далечна чужбина е най-успешния проект за тяхното съхранение и привързването им към България.

Процесът на демократизация, либерализация и отваряне към света също прави България привлекателно място за българите от чужбина и особено за тези от постсъветските републики. Сближаването с ЕС и процедурата за приемането й в него убеждават мнозина от тях, че страната ни ще се включи в цивилизационното пространство на Запада. Новият Закон за българското гражданство от 1998 им гарантира (твърде измамно, както ще се окаже по-късно) облекчена и бърза процедура за придобиване на българско гражданство. На следващата година визовите бариери за влизане в страните от ЕС са премахнати за български граждани. С това постепенно интересът към придобиване на българско гражданство нараства, дори сред сънародниците ни в Македония, подложени на систематична денационализаторска пропаганда, както и сред бивши български граждани от небългарски произход (евреи, арменци, български турци), които правят постъпки да възстановят българското си гражданство.

В последната година на хилядолетието Агенцията за българите в чужбина е трансформирана в държавна агенция, което увеличава възможностите и за координиране, с останалите ведомства, на политиките по отношение на българските общности извън страната. Пак тогава е приет Закон за българите, живеещи извън Република България, който обаче се оказва твърде нефункционален, формален и в крайна сметка не е приложен в своята цялост.

Още в края на 1997 е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет[9]. За съжаление, въпреки заложеното в наименованието му разбиране за връзката между етническите и демографските проблеми у нас, демографската проблематика е застъпена съвсем скромно в дейността. През 2001 със закон е сформиран Икономически и социален съвет, “като консултативен орган, изразяващ волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие”, който включва демографската тематика в своите разработки и обществени дискусии.

Реформата на системата за социално осигуряване и подпомагане

Финансовата катастрофа от 1997, крещящата нужда от бързи и ефективни социално-икономически реформи и стремежът да се пренастрои стопанския организъм съобразно неолибералните правила и изисквания, подтикват кабинета на ОДС да реформира системата за социално осигуряване и подпомагане. Изработен е Кодекс за социално осигуряване, приет през 1999 и обхващащ уреждането на всички осигурителни рискове. Възприето е постепенно увеличаване на възрастта за встъпване в пенсия при общия случай на осигурителен стаж и възраст. С това се облекчава демографският натиск от застаряването върху социалната система, но съществено се влошава социалната обстановка, доколкото много от лицата, доближаващи се до пенсионна възраст, са принудени да работят (или поне да се осигуряват) още няколко години. Така се поддържа висока безработица, особено при младите хора, което се отразява и на раждаемостта, задържаща се на ниски нива, въпреки че в този момент би трябвало да се очаква компенсаторното й нарастване. Българската криза е повсеместна и продължителна, доколкото отлаганите през 80-те години неизбежни реформи, сега трябва да се осъществят набързо и в една катастрофална ситуация.

В кодекса е включено и осигуряването при бременност и раждане.  В него е отразена наложилата се през втората половина на 90-те тенденция обезщетението за бременност и раждане, както и помощите за деца да се изравнят, независимо от поредността на детето. Основание за това се търсят в международното законодателство, като експертите се позовават на Конвенцията за правата на детето, в която, според тях, е застъпено подобно изискване[10]. Дори да пренебрегнем факта, че в конвенцията липсва такъв текст за изравняване на всякакъв вид плащания за децата в семейството и предположим, че тази теза произлиза от нейния дух като препоръка, не може да се заобиколи противоположната теза, че за целите на пронаталистичната политика и за оптималното (доколкото изобщо е възможно) ориентиране на семейното планиране е нужно да се градират стимулите за раждане и отглеждане на дете според съответните цели и очаквани ефекти.

Конкретно, в Кодекса за социално осигуряване е изравнено обезщетението за бременност и майчинство, които стават 135 дни при раждането на всяко дете (същата промяна е заложена и в Кодекса на труда), докато дотогава, за първо дете, то е 120 дни, за второ – 150, за трето – 180 и за следващите поред отново 120 дни. Така започва ликвидирането на пронаталистичната политика, заложена в Указа за насърчаване на раждаемостта, а не след дълго и самият указ е изпратен в историята.

Междувременно през втората половина на 90-те години демографската обстановка силно се влошава. Отражението на националния упадък в края на ХХ век върху демографското състояние на нацията е поразителен. Значителен дял от младото и работоспособно население емигрира, други се преместват да живеят от малките населени места в големите градове, някои от които се пренаселват (и отново се засилва дефицитът на жилища), а обширни райони във вътрешността на страната се обезлюдяват. След отстъплението от полупланинските райони при колективизацията, това е втората голяма вълна на опустяване на българските земи. В сравнение с 1990, числеността на новородените спада с около 1/3, младите жени раждат във все по-късна възраст първото си дете и при повечето от тях то остава единствено. Бракът се разпада и преобладаващата част от младите семейства живеят в съжителство без формално да са уредили взаимоотношенията си. Смъртността нараства, паралелно със застаряването на населението.

Крах по всички стратегически направления

Пропадането на България през последното десетилетие на ХХ век върви по всички стратегически направления. Икономиката е в шок и неудържимо се съкращава, заедно със заетостта. Разгражда се системата на националната сигурност, и без това неефективна и обременителна заради масовизирането на армията, полицията и службите за сигурност в етатистката епоха, догматичната им идеологизация и автократична употреба, което ги профанизира. Разстроени са системите за социални грижи и услуги, което обрича българите на преживяване в условия, сходни с тези от началото на столетието. Просветната революция – несъмнено достижение на “социализма”, е проиграна чрез сгромолясването на българското образование в резултат от недофинансиране и корумпиране, като младежта е погълната от всеобщия нравствен разпад, дезориентация и липса на перспектива. Субсидираната “висока” култура колабира и наместо популяризирането й на нейното място се настаняват предимно ниски (примитивни) форми на поп-културата.

Тези крайни неблагополучия несъмнено са в резултат на престъпната и бездарно провеждана реконструкция на общественоикономическата система. Българският преход се оказва измежду най-неграмотните, некадърни, объркани и асоциални проекти за политическо, икономическо и социално преобразяване в Източна Европа след края на комунистическата епоха. Обществените сили, които го придвижват напред (и встрани), са обременени (освен в случаите когато умишлено се вреди на българските интереси) от политическа недообразованост и идеологическа ограниченост, произхождащи от изолацията на България от света и режима на политически и социокултурни ограничения, налагани цели четири десетилетия и лишили българския народ както от способен елит, така и от политическа култура, интуиция и далновидност.

Елегия за драматичния ромски възход към... гетата

След 1990 напрежението от насилствената асимилационна кампания срещу мюсюлманите в България започва да затихва. Много от българските турци (а и други мюсюлмани) се заселват временно или трайно в Турция и въпреки че в края на 1992 турските власти отново започват да препятстват преселването им, много от тях успяват да се установят там нелегално. В България резервоарът на етническото противопоставяне полека лека пресъхва, а обидата от насилието постепенно е притъпена от спомена за ситите години на етатисткия егалитаризъм, при който значителни инвестиции и социални субсидии са насочени към районите с мюсюлманско население. В този момент на крехко възстановяване на етническия мир и хармония внезапно (ала дълго подготвяно от неадекватните действия на живковисткия режим) избуява нова етническа социална криза, която компрометира курса на преход към либерално пазарно стопанство, поради неспособността на другата значителна етническа общност – циганската – да се приспособи по приемлив за останалите граждани начин към новите обществени отношения.

За повечето от циганите (по-това време се възприема те да бъдат назовавани със самоназванието на най-голямата група измежду тях – ромите) преходът от контролирана "сдържана" модернизация, провеждана от геронтофилския режим през 80-те години, във време на социална сигурност и предвидимост, към главоломните промени с неясна посока и бурно течение от 90-те, са драматично терзание, подобно на онова, съпътстващо упадъка на занаятите им и принудителното усядане на чергарските родове. Голяма част от тях е зависима от държавните субсидии в производството и услугите, в образованието, социалното дело и здравеопазването. Благодарение на държавната подкрепа за всички, те получават шанс да имат работни места, въпреки недостатъчната квалификация и явната им неконкурентоспособност на пазара на труда, ползват се от безплатно лечение и обучение (с незадоволителни резултати), получават различни социални помощи и премии, особено за традиционните им многодетни семейства. Мнозина по-находчиви намират законни (и не съвсем) пролуки за частно предприемачество. За повечето от тях това е достатъчно. "Нежната революция" не само не е поле за изява на циганите, но е и трагично недоразумение в "идиличния" им живот. Само година след превратния пленум на ЦК на БКП от 10 ноември 1989, мнозинството от тях се оказват без работа с несигурни и спадащи доходи, лишени от перспектива поради рехавите им връзки с властта, която се превръща в основен източник на благосъстояние.

 

Таблица 1. Население по етническа група и икономическа активност към 4.12.1992[11]

Етническа

група

Общо

Икономическа активност

Непоказано

Икономически активни

Икономически неактивни

Всичко

Заети

Безработни

Общо

%

8 487 317

100

3 932 468

46.33

3 286 655

38.72

645 813

7.61

4 546 368

53.57

8481

0.10

Българи

%

7 271 185

100

3 354 542

46.13

2 871 029

39.49

483 513

6.65

3 916 643

53.87

-

Турци

%

800 052

100

394 260

49.28

295 526

36.94

98 734

12.34

405 792

50.72

-

Цигани

%

313 396

100

138 252

44.11

84 120

26.84

54 132

17.27

175 144

55.89

-

 

Станали първа жертва на масовите съкращения на работни места, повечето от принадлежащите към тази група се оказват неспособни да се изхранват като самонаети и почти повсеместно се нареждат сред бедстващите. При преброяването на населението от 1992 малко над 1/4 от всички роми са заети и 1/6 са безработни (виж Таблица 1). Осем години по-късно, при преброяването от 2001, заетите роми са 41 054 от общо 370 908, тоест само 11.07 %, докато заетите българи са 2 324 458 (от 6 655 210, т.е. 34.93 %), а при турците заетите са 193 428 (от 746 664, т.е. 25.91 %)[12]. Видно е, че при етническите малцинства заетостта спада с по-високи темпове (при българите обаче делът на лицата в работоспособна възраст е по-голям и тези данни донякъде са несъпоставими), като при турците по-ниското ниво на заетост до голяма степен се дължи на безработицата при ромите, самоопределящи се като турци, но идентифицирани от останалите като роми.

Няма съмнение, че ниската заетост при ромската общност през прехода отчасти се дължи на дискриминационните нагласи към тях поради наличните културни и расови различия, които в кризисните условия предизвикват нарастване на предразсъдъците и общностно затваряне от двете страни на бариерата. Все пак, основната причина за игнорирането им на трудовия пазар е ниската квалификация и недоброто образование, дължащи се на традиционалисткото им пренебрежение към полидисциплинарната грамотност, но също и на пространствената обособеност на тяхното пребиваване, което се характеризира с висока степен на автосегрегация.

При социалистическата културна и образователна революция мнозинството от младите роми биват ограмотени и получават професионална квалификация на ниско и средно ниво[13]. Докато през 1946, от 170 хиляди цигани у нас, само една жена има висше образование, със средно са 17 мъже и три жени, а основно образование са завършили 1443 души, в края на тази епоха 1/3 от ромите над 7-годишна възраст имат основно образование. Със средно и по-високо образование е всеки един на 20 души. Независимо от този очевиден прогрес, в сравнение с останалите граждани на България, те остават на изключително ниско ниво на грамотност (виж Таблица 2).

 

Таблица 2. Население на 7 и повече години по пол, етническа група и образование към 4.12.1992[14]

Етническа

група

Общо

Образование

Незавър-шено

начално

Негра-мотни

Непо-казано

Висше

Полу-висше

Средно

специално

Средно

гимназиално

Основно

Начално

Общо

%

7 797 602

100

619 294

7.9

266 907

3.4

1 311 652

16.8

1 309 585

16.8

2 370 214

30.4

1 231 727

15.8

527 392

6.9

152 955

2.0

7876

0.1

Мъже

3 817 044

329 277

83 348

698 176

634 836

1 225 306

543 982

251 166

46 888

4065

Жени

3 980 558

290 017

183 559

613 476

674 749

1 144 908

687 745

276 226

106 067

3811

Българи

%

6 735 540

100

602 204

8.9

258 077

3.8

1 253 549

18.6

1 208 742

17.9

1 978 680

29.4

969 696

14.4

395 113

5.9

64 479

1.0

-

Мъже

3 288 179

321 677

80 044

665 650

575 109

1 021 235

418 286

186 686

19 492

-

Жени

3 447 361

280 527

178 033

587 899

633 633

957 445

551 410

208 427

49 987

-

Турци

%

708 107

100

2798

0.4

5523

0.8

38 416

5.4

73 527

10.4

287 891

40.7

171 741

24.4

75 612

10.7

52 599

7.4

-

Мъже

355 260

1814

2381

23 436

44 684

147 517

82 109

36 701

16 618

-

Жени

352 847

984

3142

14 980

28 843

140 374

89 632

38 911

35 981

-

Цигани

%

257840

100

464

0.2

274

0.1

4210

1.6

8514

3.3

83 410

32.3

80 179

31.1

51 892

20.1

28 897

11.2

-

Мъже

129 078

284

147

2564

5805

45 697

38 817

25 492

10 272

-

Жени

128 762

180

127

1646

2709

37 713

41 362

26 400

18 625

-

Други

%

88 239

100

13 828

15.7

3033

3.4

15 477

17.5

18 802

21.3

20 233

22.9

10 111

11.5

4775

5.4

1980

2.2

-

Мъже

40 462

5502

776

6526

9238

10 857

4770

2287

506

-

Жени

47 777

8326

2257

8951

9564

9376

5341

2488

1474

-

 

Невъзможността на повечето от ромите да поддържат предприемаческа дейност или да намерят високоплатена работа ги изолира и сегментира в най-ниската класа на съвременното българско общество. Спасението за тях е в сплотяването и все повече роми се стичат към гетоизираните ромски квартали, обикновено локализирани в покрайнините или в градоустройствената периферия на населените места[15]. Ако в началото на 80-те години в обособени цигански махали живеят 48% от циганите, през прехода там постепенно се концентрират 78% от тях[16].

Бедственото положение на ромите през 90-те години насочва към тяхната общност значителен дял от средствата на държавното социално подпомагане, само за да се поддържат етническият мир и социалното равновесие[17]. За много ромски съобщности, особено в малките населени места, социалните помощи и плащанията от системата за подкрепа на майчинството и децата са единствените постоянни и сигурни доходи. Преобладаващата част от ромските семейства се превръщат в постоянна клиентела на държавата и общините, разбирай на властта и на нейните явни и задкулисни представители.

Нереформираната система за насърчаване на раждаемостта през първото десетилетие на прехода (а и след това) се проявява с един основен порок – тя поддържа висока раждаемост при най-бедните прослойки, осигуряващи си издръжка за сметка на многото деца, лишени не само от достоен и осигурен живот в детска възраст, но повечето от тях не получават шанс за житейска перспектива поради липсата на добро образование. Твърде много “излишни” за тези семейства деца от високата раждаемост през 80-те години (продължаваща и през 90-те) се озовават на улицата, а оттам попълват криминалния контингент[18]. Криминализирането на множество групи и родове от ромската общност се превръща в най-тревожния фактор на несигурност за живеещите в съседство с тях граждани от неромски произход, особено когато в тази дейност са въвлечени деца.

Опити за решаването на проблема

През първите години на 90-те се появи идеята (споделяна и от автора на тези редове) политиките за насърчаване на раждаемостта временно, например до икономическото стабилизиране на страната, да се ограничат до стимулиране раждането на първите две по ред деца (разбира се, без да се ощетяват вече родените или заченати деца). Тоест, при раждането на следващите по ред деца не следва автоматично да се предоставят премии, а обгрижването и подпомагането им да се прехвърли към социалните служби, при необходимост. Подобна санитарна мярка можеше да предотврати раждането на стотици ”ненужни никому” деца, загубени сред загубеното поколение на прехода.

На това предложение се противопоставят правозащитници от неправителствени организации, ангажирани с догматично идеологизираната позиция за ненамеса в традиционните практики на възпроизводство при ромите. Неправилното съобразяване на обстоятелствата и погрешните интервенции обаче, само навреждат на интересите на защитаваната от тях общност. Приучването и привикването към семейно планиране и отговорно родителство са измежду най-важните инструменти за интегриране на ромите, за осигуряване на достоен живот на техните семейства и за постигане на равноправно отношение към децата им. Многото деца в ромските семейства възпират тяхното равностойно навлизане в модерните пространства и предпоставят изолацията им в собствен свят, отдалечен от романтичната представа за циганския свободен и весел живот от чергарското минало. Методологията на правозащитните активисти в тази сфера не бива да подминава тези съображения. Макар че отговорността, разбира се, е на държавата.

Деградацията в част от ромските гета по време на прехода е с толкова ужасяващи измерения, че те придобиват характера на същинските гета от Средновековието, със свойствения им дух на принуждение и ограничения, в съчетание с външния изглед на латиноамерикански "бидонвили". Съвместяването на множество неблагоприятни фактори с популационния им възход извежда българските роми сред най-неприспособените към модерния начин на живот европейски жители. Погрешната политика на българската държава половин столетие форсира ромската раждаемост за да се стигне, на прелома на хилядолетието, до състояние, при което българската държава не може да се справи със затрудненията, които сама е създала. Ромската проблематика се превръща в непреодолимо изпитание, което администрацията се опитва да заобиколи или неглижира, поне докато не се превърне в незаобиколимо препятствие. А по пътя към обединена Европа то се превръща именно в такова.

На 22 април 1999 правителството приема Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, която предварително е одобрена от 75 ромски организации. Стратегическата й цел е премахване на неравностойното третиране на ромите в българското общество. Премахването на условията за проява на дискриминация спрямо ромите се извежда като един от основните политически приоритети на българската държава. Предвижда се създаването на държавен орган за предотвратяване на дискриминацията, чиято дейност да е публична.

В Рамковата програма се предвиждат спешни действия за:

- осигуряване трудовата заетост на ромите чрез разработване и реализация на програми за квалификация и трудова заетост, създаване на специален фонд с държавно участие, с цел отпускане на заеми, които да се използват за наемане на роми на работа;

-опростяване, активизиране и стимулиране на процеса по оземляване на безимотните и малоимотни роми;

- подобряване системата на социално подпомагане, чрез подобряване на гражданския контрол върху нея;

- подобряване качеството на образованието на ромските деца, като се изработи  и пристъпи към осъществяването на дългосрочна стратегия за десегрегация на т. нар. “ромски училища”, премахване на практиката нормално развити деца от ромски произход да бъдат насочвани към специални помощни училища, противодействие срещу проявите на расизъм в класната стая, осигуряване на възможност за изучаване на ромски език в училище, подготовка на кадри с университетско образование, както и програми за ограмотяване и квалификация на възрастни роми;

- постигане на задоволително равнище на здравния статус на ромите; защита на етническата им специфика и култура;

- гарантиране на присъствието им в националните медии;

- постигане равнопоставеност на ромските жени;

- подобряване жилищните условия на ромите, регулация и благоустрояване на ромските квартали, узаконяване на жилищния фонд.

Рамковата програма е началото на дългия път на администрацията при прилагане на комплексен подход за разрешаване на трудностите при интегрирането на ромите, придвижването по който и до днес остава мудно и дезориентирано. Все пак, през вече далечната предпоследна година от миналото хилядолетие се декларира поне желание да се тръгне по него.

 

Бележки:

1. Въпросите за търговскя излаз на Бяло море, за българския характер на славяноезичното население в Македония и нейните околнини, за обезщетяването на бежанците и изселниците от Източна Тракия и Мала Азия и за особено популярното сред националистическите кръгове връщане на Западните покрайнини след фрагментирането на Югославия, са измежду висящите или най-актуални пунктове на  позападналите български национални въжделения и щения.

2. В повечето страни извън Западния свят демократичните процедури и порядки са предимно фасадни  и са наложени, за да се осъществява по-ефективен контрол върху тях чрез възможността за системна промяна  на управляващия екип.

3. Най-изявеният измежду тях беше покойният голям български историк Николай Генчев.

4. След Първата световна война земеделското правителство на Александър Стамболийски предприема гонения срещу дейците на революционно-освободителите движения на българите от Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието. След 9 септември 1944 пък мнозина български национални деятели са ликвидирани или подложени на тормоз от представители на чужди агентури, разправили се с тях под прикритието на осъществяваното “антифашистко” прочистване и последвалия комунистически терор.

5. Според експертни оценки, доколкото правдоподобна статистика липсва. Според официалните данни общо в България за периода 1993-2001  са се заселили 18 450 души. – Преброяване на населението и жилищния фонд през 2011.Том 1. Население. Книга 6. Миграция. София, 2012, с. 37; Според преброяването от 2001, към 1 март с. г. у нас са пребивавали 796 граждани на Молдова и 2283 на Украйна. Други 116 души, живеещи в България, са били с българско и молдовско (двойно) гражданство, а с българско и украинско. – 324 души. – Преброянане на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001. Том 1, Население. Книга 1, Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. с. 218, 220.

6. ПМС № 123/14.06.1995 – Държавен вестник, бр. 57/23.06.1995, с. 17.

7. Виж напр.: Николова, Силвия. Семейните помощи за деца по време на прехода в България и влиянието им върху доходите на домакинствата. – В: Раждаемостта в България и държавната политика. София, 2009, с. с. 401-420.

8. ПМС № 177/18.07.1996 – Държавен вестник, бр. 62/23.07.1996, с. с. 12-13.

9. ПМС № 449/4.12.1997 – Държавен вестник, бр. 118/10.12.1997, с.  15.

10. На 11 април 1991 Великото народно събрание ратифицира Конвенцшя за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН на 20 ноември 1989, публикувана в Държавен вестник, бр. 55/12.07.1991, с. с. 14-23. Конвенция за закрилата на майчинството от 1919 е публикувана едва през 1997, въпреки че е ратифицирана от България още през 1921.

11. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4.12.1992. Резултати от преброяването на населението. Том ІІ. Част ІІ. Социално-икономически-характеристики. София, 1995, с. 190.

12. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001.Том  1 Население. Книга 2 Икономически характеристики на населението. София, 2006, с. 194. Според други данни през 80-те години 84 % от ромите в работоспособна възраст са работили, докато през 2001 са едва 17.9 %; Томова, Илона. Ролята на етничността при завръщането на символното, политическото и икономическото господство на мъжете в посткомунистическия период, Социологически проблеми,  кн. 1-2, с. 210.

13. В Строителни войски ромите придобиват не само умения в различни специалности, но и влизат в по-близък досег със съвременните културни образци и порядки.

14. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4.12.1992. Резултати от преброяването на населението. Том І. Демографски характеристики. София, 1994, с. с. 303-306.

15. За инфрастуктурната изостаналост на тези квартали принос имат и местните власти, които продължително време недоглеждат  необходимостта от тяхната реконструкция.

16. Томова, Илона. Цит. съч., с. 211.

17. Едно от основните изисквания на плана “Ран-Ът” за преходния период към либерално пазарно стопанство е лицата, изключени при преобразованията от стопанското разпределение и преразпределение на доходите, да се ползват от многоспектърна и широкообхватна система за социално подпомагане, която да предотврати трайното пауперизиране на обширни обществени слоеве и особено да се преодотврати гладуването и недохранването. При премахването на част от субсидиите за потребителските стоки и услуги ще е необходимо да се предоставят парични помощи на безработните, трайно безработните и други социално затруднени лица.

18. От 1995 до 2000 осъдените непълнолетни лица от ромски произход нарастват повече от десет пъти като почти се изравняват с осъдените непълнолетни лица от български произход и са почти седем пъти повече от турците. Виж, Населението на България през в началото на ХХІ век София, 2011, с. 173, фиг. 7.15. (по данни на Китанов, К.  Младежта като жертва и субект на престъпление – В: Новите млади. София, 269-279 и Престъплевия и осъдени лица, 1990-2007); Делът на осъдените  непълнолетни от семейства с три и повече деца, спрямо общата численост на децата в тези семейства е значително по-висок от дела на осъдените, произлизащи от семейства с едно и две деца. Пак там, с 176, фиг. 7.18.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвета, това е поредната му статия по темата

{backbutton}

Още статии ...