18
Пет, Сеп
23 New Articles

През над петдесетте години на студената война, сдържането беше крайъгълен камък на американската стратегия. САЩ се стремяха да не допуснат Съветския съюз да нападне Запада, давайки му да разбере, че подобна атака ще бъде последвана от унищожителен ядрен отговор. Непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001 обаче, мнозина анализатори бяха на мнение, че стратегията на сдържането е неприложима в оглавената от Америка война с тероризма. Според тях, за разлика от ръководството на вече рухналия Съветски съюз, терористите се ръководят от ирационални съображения и са готови да платят всяка цена (включително да жертват живота си) за да постигнат своите цели, както и, че ще бъде твърде трудно да се определи, откъде точно ще дойде следващата атака. По тези и други причини, въпросните експерти смятаха, че опитите за сдържане на терористите посредством заплахи за ответен удар, няма да са достатъчни да спрат терора и, на практика, са безсмислени.

Тези схващания оказаха определено влияние върху първоначално възприетата от САЩ стратегия за справяне с терористичната заплаха. Така, в обявената от президента Джордж Буш-младши през 2002 (т.е. близо година след 11 септември) Национална стратегия за сигурност се твърдеше, че „традиционните концепции за сдържането не работят срещу терористите, чиято очевидна тактика включва причиняването на безмислени разрушения и убийствата на невинни хора, които приемат собствената си смърт като „мъченическа” и, чиято най-добра защита е фактът, че те обикновено не могат да бъдат свързани с някоя конкретна държава” (1).

Малко по-късно обаче, политиците започнаха да разсъждават по-сериозно относно възможността за сдържане на терористите. По време на работата ни в офиса на държавния секретар по отбраната през 2005, ние бяха основните автори на първата в историята стратегия на САЩ за сдържане на терористичните мрежи. Както посочват Ерик Шмит и Том Шанкър в книгата си „Контраудар” (2011): „Крьониг и Павел свикаха специален брифинг за да докажат, че комбинация от мерки и усилия – икономически, дипломатически, военни, политически и психологически, могат, на практика, да формулират нова стратегия и да очертаят нов и ефективен начин за сдържане на терористичните групировки” (2). Тази стратегия влезе в публикувания през 2006 „Четиригодишен преглед на отбраната” (Quadrennial Defence Review - QDR), в който бе обявено намерението на Пентагона да промени политиката си „от една обща и предназначена за всички случаи стратегия за сдържане, към профилирано сдържане, предназначено за държавите-парии, терористичните мрежи или за държавите, чиято мощ вече е станала опасна за САЩ” (3). Според QDR, Департаментът по отбраната следва да преформатира силите си така, че да могат „да гарантират балансирана и профилирана, според конкретния случай, способност за сдържане както на държавни, така и на недържавни заплахи – включително терористични нападения във физическото и информационното пространства” (4). Шмит и Шанкър посочват в книга си, че „Пет години след като предложението на Крьониг и Павел беше предадено на президента Буш от Доналд Ръмсфелд, идеите им постепенно се наложиха в средите на службите за сигурност и бяха възприети от редица разсъждаващи по същия начин анализатори от военната, разузнавателната и дипломатическата общности, както и от специалните служби” (5).

Макар да сме поласкани от начина, по който във въпросната книга се оценява нашият принос, струва ни се, че тя вероятно преувеличава влиянието на лансираните от нас идеи. Подходът на сдържането продължава да не се осъзнава и, съответно, да не се използва пълноценно като елемент на американската антитерористична стратегия. В същото време, той притежава голям потенциал и може да ни помогне да осуетим бъдещи терористични атаки.

Настоящата статия представлява първия, публично обявен, анализ на тази стратегия. Смятаме че, за разлика от сдържането, прилагано спрямо някоя друга държава, сдържането на тероризма може да бъде успешно само отчасти, освен това то винаги ще си остане просто компонент (и никога крайъгълен камък) на националната политика. Въпреки това, доколкото държавите са в състояние да възпрат някои терористи от извършването на някои видове терористични действия, сдържането следва да се приеме като важен и необходим елемент на една по-широка антитерористична стратегия.

Концепцията за сдържането на тероризма

Сдържането представлява стратегическо взаимодействие, в което един играч успява да попречи на противника си да осъществи определено действие, като го убеди, че цената на това действие ще се окаже по-голяма от потенциалните печалби, които то би могло да му донесе. Тоест, за да осъществи „сдържането” играчът трябва да може да промени начина, по който противникът му оценява цената и ползите от определено действие. Стратегиите, залагащи на „високата цена” (известни също и като „сдържане чрез репресия” или „сдържане чрез наказание”), целят да „сдържат” противника, заплашвайки го, че извършването на терористичнат акция, която е замислил, ще има твърде висока цена за самия него. По време на студената война например, САЩ се опитваха да сдържат Москва от военно нападение срещу Западна Европа, заплашвайки я с мащабна ответна ядрена атака. Когато става дума за сдържане, мнозина анализатори разсъждават единствено в рамките на „сдържането чрез репресия”, но теоретиците на сдържането посочват, че съществува и друг модел на стратегията на сдържането, базиращо се на „недопускането на печалба” за терористите, или „стратегия на отричането”, при която сдържането на терористите се осъществява, като им се внуши, че няма да получат очакваните ползи (или печалби) от замислената терористична акция. За разлика от стратегията, залагаща на „високата цена” (т.е. „сдържането чрез репресии), при стратегията на отричането на противника се внушава, че замислените от него действия, най-вероятно няма да имат желания ефект. А, ако един играч смята, че няма да постигне очакваните резултати, това може да го възпре да предприеме едни или други действия. В ядрената сфера например, целта на ракетната отбрана е да съдейства за сдържането на противника, убеждавайки го, че само част от неговите ядрени бойни глави биха могли да достигнат целта си, като по този начин редуцира до минимум ползата от нанасянето на първи ядрен удар. Според професор Глен Шайдър например, „стратегията на отричането” би могла да се окаже по-ефективна за сдържането на противника, тъй като заплахата, че атаката може да пропадне, по презумпция, се възприема по-сериозно, отколкото тази, свързана с „ответния удар” (6).

Сдържането е по-различна стратегия от отбранителната например. Разграничителната линия между „сдържането чрез отричане” и отбраната обаче е твърде тънка, защото отбранителната нагласа може да има сдържащ ефект, а пък наличният „сдържащ потенциал” може да подпомогне реализацията на една отбранителна операция. За да видим къде точно минава разделителната линия между тези два подхода, ще използваме класическата дефиниция за отбранителната политика като целяща, на първо място, да парира противника в случай, че той вече е предприел нападение, и тази за политиката на сдържането, чиято цел е най-вече да убеди противника въобще да не предприема атака. Макар че за някои тази разлика има чисто академичен характер, тя води до сериозни политически последици, които ще разгледаме по-долу.

Сдържането: в миналото и днес

Налице са редица ключови различия, три от които ще посочим по-долу, между разбирането ни за сдържането, практикувано по време на студената война, и това, което е приложимо във войната срещу терора. На първо място, противниците във войната срещу терора са много повече. По време на студената война, американската политика на сдържане целеше да повлияе върху вземането на решенията на един, единствен ключов противник, в лицето на Съветския съюз. И доколкото лидерите на САЩ бяха общо взето наясно с процеса на вземането на решенията в Кремъл, те можеха да се надяват, че ще формулират политика, способна за достатъчно дълго време да „сдържа” експанзията на Москва. Във войната срещу тероризма нещата стоят по съвършено различен начин – тук Вашингтон се сблъсква с множество противници, в лицето на различните терористични мрежи, като вътре във всяка от тези мрежи действат голям брой индивиди и групи, вземащи самостоятелни решения и способни да навредят на интересите на САЩ. Тоест, за американските външнополитически стратези се оказва много по-трудно да разберат какво точно представлява всеки от тези противници и да формулират политики за съгласувано и последователно сдържане на тероризма, като цяло.

На второ място (което е свързано с първото), сдържането обикновено се възприема като абсолютно, но днес то е само частично. Ако усилията за сдържане на СССР по време на студената война бяха се оказали неуспешни и Съветите бяха осъществили военно нападение срещу Западна Европа или пък масирана ядрена атака, интересите на САЩ (а вероятно и самото им съществуване) щяха да бъдат изключително силно застрашени. За разлика от тогава, сега сдържането на тероризма може да има, в най-добрия случай, частичен характер. САЩ не са в състояние да сдържат цялата терористична активност, но докато Вашингтон може да сдържа определени типове терористи от осъществяването на определени разновидности на терористичната активност, сдържането може да съдейства за постигане фундаменталните цели на американската национална сигурност.

Това ни води и до третото различие: по време на студената война сдържането беше ключов „стълб” на американската стратегия срещу СССР, но във войната срещу тероризма то може да бъде само елемент от една по-мащабна стратегия. Всеобхватната стратегия изисква осъществяването на офанзивни операции, целящи атакуването и разрушаването на терористичните мрежи, на защитни действия за гарантиране на вътрешната сигурност и усилия за пресичане на идеологическата подкрепа за тероризма. Въпреки това, сдържането пряко съдейства за реализацията на всички тези цели и, както ще видим по-долу, представлява необходим компонент на една ефективна стратегия за борба с тероризма.

Деконструирането на терористичните мрежи

За да формулираме адекватна и приемлива стратегия за сдържане на терористите, се налага първо да „деконструираме” терористичните мрежи на съставните им части. Въпреки че мнозина анализатори разглеждат терористите само като бойци, осъществяващи терористични нападения, истината е, че терористичните мрежи включват и много други играчи: така радикалните проповедници държат откровено подстрекателски проповеди, провокиращи насилие, финансистите осигуряват средствата за терористичните операции, а лидерите издават заповедите за осъществяването на нападенията. Сдържането на всички тези действия е не по-малко важно, отколкото директната превенция на самите терористични атаки. Една всеобхватна антитерористична стратегия следва да се стреми да прекъсне или да сдържа активността на всички основни елементи на терористичната мрежа.

Деконструирането (декомпозирането) на терористичната мрежа на основните и съставни части може да ни разкрие, как терористите, изпълняващи различни функции в тази мрежа, калкулират цената и ползата от терористичните акции. На първо място, отделните индивиди избират ролите, които искат да играят в терористичната мрежа съобразно собствените си предпочитания. Така например, човек, който симпатизира на терористичното движение, но прекалено много цени живота си, едва ли ще си избере роля на камикадзе, по-вероятно е да се ангажира с финансова или друга подкрепа. Нещо повече, ролята, която индивидът играе в терористичната мрежа, може, с течение на времето, да промени неговите (или нейните) предпочитания. Така например, лидерите могат да започнат да смятат собствения си живот за по-ценен, ако стигнат до извода, че оцеляването им е критично важно за успеха на терористичното движение. Въз основа на всичко това, САЩ ще могат по-добре да приспособят стратегиите си за сдържане към реалността. Така, използването на заплахи от репресии може да се окаже по-ефективно спрямо онези участници в терористичната мрежа, които ценят живота и собствеността си, каквито са лидерите, финансистите или проповедниците, докато „стратегията на отричането” може да се окаже сравнително по-ефективно спрямо другите играчи, например конкретните извършители на терористичните действия.

Стратегии за сдържането на тероризма

Тук ще представим четири стратегии, които САЩ могат да използват за сдържането на тероризма (виж таблицата Инструментариумът на сдържането). За целта първо ще направим бегъл преглед на дискусите за стратегиите, залагащи на „високата цена” (пряк отговор или индиректен отговор). Тези стратегии целят да „сдържат” активността на терористите чрез заплахата от репресии, които могат да се окажат прекалено тежки, обезценявайки резултатите от терористичната активност. След това ще разгледаме стратегиите на отричането (на ползата от терористичните акции) на тактическо и стратегическо ниво. Последните целят да „сдържат” терористичната активност, внушавайки на терористите, че действията им ще се провалят.

 

Таблица: Инструментариумът на сдържането

 

Повдига въпроса за цената

Отрича ползата

Директен

подход

Директен отговор: Заплаха от адекватен отговор срещу екстремистите, използващи насилие, включително арест

на радикалните проповедници

Отричане на тактическо ниво: Заплаха от елиминиране на тактическия успех, включително чрез укрепване на вътрешната сигурност

Индиректен

подход

Индиректен отговор: Заплаха за онова, което е ценно за екстремистите, например репресии (забрана за пътуване, извънредни данъци) срещу семействата на терористите

Отричане на тактическо ниво: Поставяне под въпрос на тактическия успех на терористите, например чрез укрепване на вътрешната сигурност

Отричане на стратегическо ниво: Поставяне под въпрос на постигането на  стратегически успех от терористите, например декларация, че САЩ няма да изтеглят войските си от Близкия Изток, независимо от терористичните нападения.

 

Директният отговор

Стратегиите на директния отговор целят възпирането (сдържането) на противника, заплашвайки го с репресии, които ще се стоварят върху него, ако осъществи терористични действия. Този тип стратегии е, може би, най-широко разпространената форма на сдържането. Нерядко ги определят и като стратегии на „репресиите” или „наказанието”. Вярно е, че един терорист-самоубиец трудно може да бъде възпрян с помощта на заплахи от репресии, но не всички членове на терористичните мрежи са самоубийци. Мнозина от лидерите, финансистите, поддръжниците, радикалните проповедници и други членове на терористичните мрежи ценят живота и имуществото си. Дори и простата заплаха, че могат да се отзоват в затвора или да бъдат екзекутирани може да възпре (или поне да ограничи) терористичната активност на тези играчи.

Британският пример показва, как заплахата, че могат да бъда осъдени и да се окажат в затвора оказва определено въздействие върху радикалните духовници да ограничат радикалните си проповеди. Така, преди 2005, мнозина от високопоставените ислямски духовници в Лондон оправдаваха в проповедите си тероризма срещу западните държави. Шейх Омар Бакри Мохамед например, призоваваше мюсюлманите „всеки ден да организират на Запада по един 11-ти септември”, докато западните правителства не променят политиката си в Близкия Изток (7). Тези духовници обаче водят добър живот, което ги прави доста уязвими към стратегиите, залагащи на „високата цена”. Мнозина обитават скъпи жилища в престижни райони на британската столица и често могат да бъдат видени да пазаруват със семействата си в големите лондонски молове (8). След терористичните атентати през юли 2005, Тони Блеър обяви намерението си да прокара серия от закони, забраняващи „възхваляването на тероризма” (9). Още първият закон, който беше приет от Парламента през 2006, имаше незабавен ефект. Вместо да посрещнат с гордо вдигнати глави предстоящите репресии от страна на британските власти, повечето известни радикални ислямски проповедници предпочетоха или да напуснат Обединеното кралство, или пък внезапно промениха реториката си и вместо да прославят, започнаха открито да осъждат тероризма (10). Тоест, макар че британските закони против „възхваляването на тероризма” породиха известен отпор сред защитниците на гражданските права (някои ги квалифицираха като частична забрана на свободата на словото) те демонстрираха, че радикалните ислямски духовници могат да бъда възпрени да продължат подстрекателските си проповеди, под угрозата, че това може да им струва свободата.

Нещо повече, други членове на мрежата за поддръжка на терористичната организация също могат да бъда „сдържани” с помощта на елементарната заплаха за репресия. Според доклада на Комисията за разследване на събитията от 11 септември например, след тази трагична дата Саудитското правителство е подобрило значително контрола върху „донорите”, подозирани, че финансират активността на терористите (11).

Поуката за онези, които са ангажирани в борбата с тероризма, е ясна: дори и простата заплаха за наказание, отправена към хората, подозирани, че са свързани с терористите, може да има голям сдържащ ефект. Затова САЩ трябва да работят по-упорито с приятелите и съюзниците си за да ги убедят да приемат съетветните закони (там, където такива още не съществуват) за репресиране на терористичната активност, да развият възможностите и партньорствата за идентифициране на потенциалните и реални участници в терористичните мрежи и да направят така, че терористите (независимо дали сражаващи се в Афганистан или по улиците на Лондон) със сигурност ще получат подобаващо се наказание. Понякога това може да означава затвор, в други случаи – да станат мишена на американските безпилотни апарати Predator.

Впрочем, не само отделните терористи, но и терористичните организации също могат да бъдат възпрени с помощта на този механизъм. Макар фразата, че „терористите нямат постоянен адрес” се е превърнала в клише, истината е, че немалко успешно действащи организации, на практика, силно зависят от наличието на безопасно убежище, откъдето да оперират. Така, ХАМАС контролира Газа, „Хизбула” – Ливан, а пък преди 11 септември Ал Кайда разполагаше с безопасна база в Афганистан. Доколкото съответната държава може да бъде заплашена и принудена да се откаже да бъде такава база, терористичните лидери също могат да бъдат възпрени. Така например, Ислямският освободителен фронт на моро, действащ във Филипините, може да бъде принуден да прекрати сътрудничеството си с Джамаа Исламия и Ал Кайда със заплаха за американски репресии (12).

Накрая (което е и най-очевидно), държавите, спонсориращи тероризма, също са уязвими за стратегиите на директния отговор (13). Така, заплахата, отправена от президента Буш непосредствено след 11 септември, че САЩ няма да правят разлика между терористите и държавите, които ги спонсорират, принуди немалко правителства да преразгледат традиционните си връзки с различни недържавни въоръжени групировки (14). След 2005 САЩ подновиха тези заплахи, заявявайки, че ще търсят сметка на държавите, предоставящи на терористите материали, които биха могли да им послужат за осъществяване на ядрена атака (15). Този тип заплахи, ако звучат достатъчно достоверно, наред със съответната техника за засичане на въпросните материали, може да възпре определени държави да предоставят ядрени оръжия или материали на терористични организации (16).

Разбира се, съществуват редица потенциални ограничения по отношение на стратегията на директния отговор. На първо място, т.нар. „твърдо ядро” на терористичните мрежи, включително атентаторите-самоубийци, трудно могат да бъдат спрени от заплахата за пряко възмездие. За този тип терористи стратегиите на отричането могат да се окажат по-полезни. Второто ограничение е резултат от неизбежното напрежение между сдържането и военното решение. За да бъде успешно сдържането, базиращо се на стратегията на директния отговор, заплахата трябва да е съобразена с поведението на противника. Ако отделните индивиди и политически групировки смятат, че ще бъдат обект на атака, в рамките на войната на САЩ срещу тероризма, без значение какво точно са направили, те ще бъдат по-малко склонни да ограничат активността си. Затова Вашингтон следва да допълни политиката си на сдържане с политика на „успокояване”. Тоест, американското правителство трябва да поеме ясен ангажимент към тези, които се въздържат от терористични действия, че няма да бъдат репресирани.

Индиректният отговор

Стратегиите на индиректния отговор залагат на заплахата от репресии не само срещу самите терористи, а срещу нещо, което им е скъпо и на което държат. Тоест, тъй като репресиите могат да не подействят срещу определени типове терористи, държавите следва да са в състояние да застрашат (или да убедят терористите, че собствените им акции беха могли да навредят на) други неща, които те ценят, като например семействата им, тяхната собственост или общностите, към които принадлежат.

Пример за подобна стратегия на индиректния отговор е предишната политика на Израел за разрушаване къщите на атентаторите-самоубийци и техните семейства. Израел не се опитваше да „накаже” самите атентатори, защото те обикновено загиват в резултат от успешно осъществената атака, а стоварваше отмъщението си върху семействата им. Тази политика би трябвало да накара атентаторите-камикадзе да се замислят, дали за тях е по-важна собствената им слава на мъченици за вярата или това семействата им да имат къде да живеят. И макар че по-късно Израел реши да се откаже от тази практика в борбата си с тероризма, налице са доста доказателства, че тя е накарала мнозина атентатори-самоубийци да изоставята намеренията си (18).

Въпреки че стратегиите на индиректния отговор, доколкото са прилагани досега, се оказват по-скоро недостатъчно приложими, поради прекалено суровия им подход, възможно е да се намерят по-гъвкави методи, които държавите биха могли да използват. Те например, могат да наложат извънредни данъци или да ограничат пътуванията на семействата на терористите. Макар и да не са толкова сурови, като разрушаването на жилища например, тези наказания могат да повлияят върху съотношението между ползите и вредите от гледната точка на терористите. Подобен подход обаче също се сблъсква със сериозни проблеми. Правните системи в много държави се основават на презумпцията за индивидуалната отговорност, което прави много несигурна законовата база на „колективното наказание”.

В тази връзка, държавите биха могли да заложат на стратегии, чиято цел е терористите да осъзнаят, как действията им ще се отразят негативно върху техните семейства и общности. Професор Томас Шелинг например смята, че радикалните ислямски терористи могат да бъдат възпрени от осъществяването на биологична атака, ако бъдат убедени, че една предизвикана епидемия на Запад много бързо може да се прехвърли (предвид тясната взаимна обвързаност в съвременния свят) в Близкия Изток, причинявайки смъртта на много мюсюлмани (19).

Но, ако в миналото стратегиите на индиректния отговор неведнъж са помагали за сдържането на терористичната активност, днес те не се разглеждат като особено подходящ инструмент за целта. Въпреки това анализът на този тип стратегии, независимо от всичките им недостатъци, може да ни насочи към формулирането на други, по-добре работещи стратегии в бъдеще.

Тактическото отричане

Стратегиите на тактическото отричане (отричане на тактическо ниво) се базират на внушението за провал на терористичните действия на тактическо ниво. Тоест, те се опитват да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите успешно да осъществят атаките си. Ако терористите смятат, че е много вероятно атаката им да пропадне, те ще са по-малко мотивирани да изразходват време и ресурси за осъществяването и. За разлика от тях, стратегиите на стратегическото отричане, на които ще се спрем по-нататък, целят да разубедят терористите в ползата от успешно осъществената от тях атака. Мишена на тактическото отричане е успехът на самата атака.

Знаем, че водачите на терористите, както и редовите терористи изключително много държат на успеха на провежданите от тях операции, но го правят по различни причини. Така, за водачите успешните терористични атаки са най-добрия начин за привличане на внимание и осигуряване на нови средства и доброволци за терористичните мрежи. От друга страна, една осуетена атака би имала точно обратния ефект, деморализирайки и отслабвайки терористичното движение. Както посочва Осама бин Ладен: „Когато хората виждат един силен и един слаб кон, те естествено ще харесат силния” (20). Редовите терористи също държат на успеха на операцията. Нещо повече, те се вълнуват не само дали атаката им ще е успешно, а и от това, колко успешна ще бъде. Например, преди да се отправи на самоубийствена мисия, млад иракчанин признава пред близките си, че би искал да убие „достатъчно американци” (21). Тоест, в неговото съзнание, смисълът на жертвата му може да бъде поставен под въпрос, ако ликвидира само шепа противникови войници.

Имайки предвид значението, което терористите отдават на успеха на операциите си, държавите могат да сдържат терористичната активност, убеждавайки терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. Затова дори елементарните мерки за повишаване на вътрешната сигурност могат да ограничат или възпрат терористичните нападения. Подобряването на вътрешното разузнаване и укрепване защитата на важни потенциални мишени може да възпре, поне частично, атаките на терористите. Налице са много случаи, когато терористите са се въздържали от осъществяването на нападение, именно защото са се опасявали от провал. Така например, един от филиалите на Ал Кайда е подготвял нападение срещу американска военна база в Турция в края на 2003, но след като САЩ са укрепили защитата и, терористите отменят атаката (22).

Разбира се, не е възможно да защитиш в достатъчна степен всяка възможна мишена, затова терористите често просто ще пренасочват вниманието си от добре защитените към по-уязвимите. Този факт обаче, може да се превърне в предимство (както и в отговорност) във войната с терора. В крайна сметка, избор на антитерористите е, кои мишени трябва да бъдат защитени и на каква цена.

Осъществяването на ефективни мерки за укрепване на вътрешната сигурност може да се окаже полезно за сдържането на тероризма с използване на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) например. За да осъществят успешно подобни атаки, терористите следва да преодолеят множество трудности. Мерките, които САЩ предприемат за да ограничат възможността за успешно осъществяване на терористично нападение с използване на ОМУ, сами по себе си, ще имат сдържащ ефект. Така, подобрявайки потенциала си за засичане на радиоактивни материали на граничните пунктове, американците ще намалят вероятността от внасяне на такива материали от терористите (паралелно с това ще нарасне количеството заловени материали). Имайки предвид, че този тип материали са твърде ценни за терористите (поради ограниченото им количество) можем да предположим, че те могат да се откажат да ги внасят в САЩ, именно заради големия риск да ги загубят.

Някой вероятно би възразил, че САЩ вече са подобрили значително вътрешната си сигурност и са го направили с чисто отбранителни цели, а не с цел сдържане на терористите. Това обаче би било опит за замазване на един от най-важните въпроси в антитерористичната политика на САЩ: дали мерките за повишаване на вътрешната сигурност следва да се разглеждат, на първо място, като отбранителни или пък като „сдържащи”? Ние например смятаме, че политиката, касаеща вътрешната сигурност, трябва да се разглежда, на първо място, като „сдържаща”. Тоест, нейна цел не трябва да бъде парирането на безкрайни (по количество и методи на осъществяване) терористични атаки. Ако залагаме на това, че американските специални части и службите ще са в състояние да осуетят терористичните атаки в последния момент (т.е. когато те вече са започнали да се реализират), следва да признаем, че усилията ни за гарантиране на вътрешната сигурност са се провалили. Вместо това, основната цел на САЩ трябва да бъде сдържането на тероризма. Тоест, Вашингтон следва да изпрати ясно посланиае, че сме готови и, че не е в интерес на терористите да предприемат атаки срещу територията на САЩ. Всъщност, целта на практическите мерки за укрепване на вътрешната сигурност не е толкова да бъдат предотвратени конкретни терористични нападения, колкото да бъдат убедени терористите в това, че подобни нападения са обречени на провал.

Това прозрение има важни последици за начина, по който структурираме вътрешната сигурност. На първо място, тя не бива да се планира, най-вече, като чисто отбранителна. Не можем да разчитаме, че ще осуетим всякакъв вид терористична атака. Целта по-скоро следва да е да увеличим вероятността от осуетяването и провала на подобна атака, т.е. да бъдат убедени терористите, че не си струва да я предприемат. Опитвайки се да градим някаква перфектна отбрана за постигането и би било излишно престараване (да не говорим, че на практика подобно нещо е непостижимо). Вместо това вътрешната сигурност трябва да заложи на по-елементарни мерки, като например увеличаване на произволните проверки на потенциални терористи и периодично „прочистване” на възможни терористични гнезда. Подобни мерки деморализират терористите, да не говорим, че са много по-евтини от „херметичната” отбрана и, ако са добре планирани, са достатъчни за сдържането на терористичните нападения.

В допълнение към това, без оглед на обективното ниво на отбрана, САЩ могат да предприемат мерки, целящи да променят субективното възприятие на терористите за американския антитерористичен потенциал. Сдържането е и психологически феномен. Ако терористите вярват, че Вашингтон може да осуети тяхната атака, те могат да бъдат възпрени да я осъществят, без значение, дали Вашингтон действително разполага с подобни възможности. Затова държавите трябва да следват политика на стратегическа комуникация, целяща да убеди терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. САЩ например, могат да огласят публично мащабите на мерките, които предприемат за укрепването на вътрешната си сигурност. В този смисъл, за тях вероятно ще е по-добре да пренебрегнат съображенията, свързани със секретността, и да започнат по-смело да публикуват данни за провалените терористични нападения. Огласяването на примерите на провалени терористични атаки ще накара потенциалните терористи сериозно да се замислят за шансовете на подготвяните от тях самите нападения.

Държавите могат да постигнат определен сдържащ ефект и като развиват и правят обществено достояние способността си за справяне с кризи, включително чрез адекватни системи за планиране и действия при възникване на извънредно положение. Ако терористите вярват, че САЩ разполагат със съвършена система за смекчаване последиците от радиоактивна атака например, те могат и да се откажат да опитат подобна атака срещу тях.

Впрочем, САЩ вече изпозваха подобна тактика. Така например, непосредствено след нападенията от 11 септември, те обявиха, че занапред ще свалят отвлечените самолети (23). Ако терористите вярват, че американците ще свалят всеки отвлечен самолет, преди да е достигнал набелязаната от тях цел, те вече няма да могат да разчитат да ги използват като своеобразни „ракети”. Много е вероятно, тази нова политика на САЩ да е предотвратила редица нападения в стил „11 септември”. След обявяването и, терористите се опитаха да взривят няколко самолети във въздуха (като пропадналия опит с терориста, скрил взривно вещество в обувките си, през 2009), вместо да се опитват да ги разбият в някой американски град (24). От гледната точка на Вашингтон, подобна промяна следва да се смята за положителна, тъй като загубите при свалянето на един самолет са несъизмеримо по-малки, отколкото ако той бъде разбит в някой гъстонаселен град.

В крайна сметка, държавите могат да сдържат тероризма с помощта на заплахата, че той може да претърпи провал на тактическо ниво. Ако терористите се опасяват, че атаката им може да пропадне, те едва ли биха я предприели. Затова Вашингтон следва да формулира такава политика в сферата на вътрешната сигурност, която да акцентира върху сдържането, а не само на отбраната. Това би гарантирало същото ниво на защита, но на много по-ниска цена за американската икономика и начин на живот.

Стратегическото отричане

Политиката на стратегическо отричане може да сдържи тероризма с помощта на заплахата, че терористите няма да постигнат стратегическите си цели, дори ако атаката им се окаже успешна. Тоест, стратегиите, базиращи се на стратегическото отричане, целят да прекъснат връзката между успешните терористични операции и целите, които те би трябвало да постигнат. Терористите могат да бъдат възпрени да извършват нападения, ако повярват, че дори поредица от успешни атаки няма да им помогне да постигнат тези по-широки политически цели.

Стратегията на систематичното отричане на стратегическите цели, поставени от терористите, стартира с идентифицирането на въпросните цели. Много терористични организации следват една и съща основна стратегия: терористите атакуват граждански мишени за да тероризират населението, защитавано от правителството. Те разчитат, че в резултат от това подложеното на терор население ще упражни натиск върху правителството да вземе мерки за да прекрати хаоса. В крайна сметка, терористите се надяват, че в отговор на натиска отдолу, управляващите ще отстъпят пред техните политически искания, срещу обещанието им да прекратят насилието.

Държавите могат да сдържат тероризма като идентифицират и „отрекат” (вместо да отстъпват) целите, стоящи в основата на стратегията на терора. Така например, някои държави съумяха да ограничат медийното отразяване на терористичните нападения, непозволявайки на терористите да постигнат търсената от тях публичност. Дори и тази проста мярка може да ограничи ползите, които терористите се стремят да извлекат от акциите си. Така например, непосредствено след тероричните нападения в курорта Шарм ел Шейх, през лятото на 2005, египетските власти наредиха повредения хотел да бъде покрит с огромно бяло платно (25). Когато телевизионните екипи се появиха за да заснемат зейналата димяща дупка на мястото на хотела, вместо това видяха само бяло платно. По същия начин израелското правителство постигна негласно споразумение с местните медии, които се съгласиха да ограничат отразяването на терористичните нападения, стремейки се да балансират правото на обществото да бъде информирано за случващото се и усилията на правителството да се справи с тероризма.

Освен това държавите могат да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите да провокират хаос и паника в обществото. Ако терористите вече не могат да предизвикат сериозна паника, те няма да могат и да използват тази паника за получаването на политически отстъпки. В Израел например, се стремят кафенетата, станали обект на терористична атака, максимално бързо да заработят отново. Способността да се върнеш веднага в играта, т.е. гъвкавостта, е ясен знак за населението и за терористичните групировки, че нападенията им няма да нарушат обичайния начин на живот.

Възможно е някои терористи да се ръководят по-скоро от идеологически, отколкото от политически съображения. Но дори и те могат да бъдат сдържани, ако САЩ не допуснат постигането на нематериалните цели, които си поставят. Така например, Вашингтон може да продължи да работи с водещите мюсюлмански духовници за да докаже, че самоубийството противоречи на ислямското учение. Ако вярващите започнат да се съмняват, дали самоубийствената им мисия действително би им гарантирала лично спасение, могат да решат и, че цената на терористичните действия надхвърля ползите от нея. Разбира се, отричането на нематериалните цели може да се окаже твърде трудно, а и очевидната американска намеса в дебатите, касаещи мюсюлманската теология, следва на всяка цена да се избягва. Въпреки това, ако се осъществяват по подходящия начин, тези усилия могат да съдействат за сдържането на тероризма.

Радикалните ислямистки терористични организации използват тероризма и като начин да си осигурят подкрепата на по-широката мюсюлманска общност (т.нар. умма). Ако обаче терористите бъдат убедени, че някои техни действия могат да ерозират подкрепата им в уммата, те могат да бъда възпрени да ги осъществят. През юли 2005, Айман ал-Зауахири (по онова време вторият човек в Ал Кайда) изпрати писмо до водача на Ал Кайда в Ирак Абу Мусаб ас-Заркауи, с препоръка да прекрати убийствата на мюсюлмани и обезглавяването на заловени пленници заради негативната реакция в мюсюлманския свят (26). В този смисъл, предпазливите американски усилия да се дава гласност на тези срамни действия на терористите (особено в местните медии) могат да ограничат някои видове терористична активност.

Може би най-важното обаче е, че държавите могат да сдържат тероризма, твърдо отказвайки да изпълнят политическите искания, поставяни от различните терористични организации. Ако недържавните терористични групи стигнат до извода, че стратегията, базираща се на терора, няма да им помогне да постигнат фундаменталните си политически цели, с течение на времето те могат да се откажат (частично или напълно) от използването на тероризма като тактически инструмент. Вероятно тъкмо това бе една от причините много държави да възприемат като официална политика отказа от преговори с терористите. Тя не се ръководи само от морални съображения, а най-вече от стратегическото решение терористите да бъдат „лишени” от ползата от своите действия.

САЩ например, могат да използват стратегията на „стратегическото отричане” за сдържането на основния си терористичен противник Ал Кайда. Както е известно, най-важната стратегическа цел на тази организация е да принуди своя „далечен враг”, в лицето на САЩ, да напусне Близкия Изток, като по този начин улеснят свалянето на „вероотстъпническите” режими в региона и възраждането там на Халифата, управляван според законите на шариата. САЩ могат да сдържат Ал Кайда, като достатъчно убедително демонстрират, че нямат никакво намерение да променят политиката си в Близкия Изток в резултат от извършените терористични атаки. Ако САЩ съумеят да убедят Ал Кайда, че американското присъствие в региона ще продължи, без оглед на нивото на терористичното насилие, което мрежата на покойния Бин Ладен стоварва върху Съединените щати или съюзниците им, тогава Вашнгтон ще успее да ограничи съществено стимулите на Ал Кайда за осъществяването на подобни атаки.

За да могат противниците им да възприемат заплахите, свързани със „стратегическото отричане”, достатъчно сериозно, държавите трябва да използват множество различни канали за комуникация. Така, техните лидери следва ясно да декларират, че никога няма да позволят на тероризма да влияе върху вземането на решения в сферата на националната сигурност. Разбира се, подобни изявления могат (и често става точно така) да бъдат пренебрегнати, като „празни приказки”. Тъкмо поради това, държавите трябва да убеждават противниците си и чрез действия. В тази връзка Томас Шелинг посочва, че на държавите нерядко се налага да предприемат стъпки, които им връзват ръцете, за да накарат другите да повярват на декларираните от тях намерения. Така например, САЩ следва да продължат да поддържат достатъчно мащабна и скъпа военна инфраструктура в Близкия Изток (например американските бази в Катар, ОАЕ, Бахрейн и Кувейт) макар че това ще е по-трудно за тях, отколкото просто да напуснат региона, в отговор на успешните терористични нападения .

Държавата може да накара противниците си да повярват в сериозността на намеренията и и като укрепва имиджа си на твърда и решителна сила. Терористичните групи могат да се окажат по-малко склонни да атакуват държави, ползващи се с репутацията на непоколебими противници на преговорите с терористите. За съжаление, в момента САЩ се ползват с имиджа на държава, която твърде бързо капитулира пред исканията на последните. Така например, непосредствено след атаката на „Хизбула” срещу казармите на американските морски пехотинци в Бейрут, през 1983, САЩ побързаха да изтеглят частите си от Ливан (28). По същия начин, решението на САЩ да изтегли частите си от Саудитска Арабия през 2003 беше възприето от мнозина като отстъпка пред терористичния натиск на Ал Кайда (29). За да съхранят имиджа си сред държавите от региона, САЩ следва да възприемат политика, акцентираща върху намерението на Вашингтон да не допусне терористите да постигнат стратегическите си цели и твърдо да се придържат към нея, каквото и да става. В бъдеще, решенията за разполагането на американски военни части не бива да се съобразяват с претенциите на терористичните организации. Истината е, че днес само твърдото поведение пред лицето на терористичните нападения може да възстанови пострадалия имидж на Вашингтон и да обезкуражи терористите.

Според редица, появили се след 11 септември 2001, документи в сферата на сигурността, САЩ следва да се опитат да попречат на идеологическата подкрепа за тероризма, включително като делегитимират тероризма, като тактика (30). Само че когато си имаш работа с толкова опасен противник би било по-разумно да съобразяваш своите действия с интересите си, а не с морални съображения. Мнозина анализатори смятат, че тероризмът преуспява не в резултат от някаква виртуозна стратегия, а заради бруталната си ефективност. Опасността от международния тероризъм може да бъде разсеяна само, ако хората, ангажирани с този вид дейност, повярват, че тероризмът вече не е най-доброто средство за да постигнат целите си. На свой ред, държавите ще могат да победят тероризма тогава, когато са в състояние да сложат край на широко разпространената представа, че тероризмът е ефективна стратегия.

Сдържането е необходимо, но не е достатъчно

Настоящата статия очертава достатъчно всеобхватна рамка за сдържането на терористичните мрежи. Според нас, сдържането може да има само частичен успех и следва да се възприема като компонент, а не като крайъгълен камък на антитерористичната стратегия. Въпреки ограничената си роля обаче, сдържането е ключов елемент от ефективния антитерористичен подход.

Без съмнение, американските стратегии за сдържане на тероризма ще стават все по-сложни с времето, като са налице множество наложителни стъпки, които значително биха повишили способността ни да сдържаме тероризма. На първо място, САЩ следва да подобрят способността си да осъществяват стратегически комуникации с цел да предадат достатъчно ясно и твърдо послание до терористичните мрежи. Политиките на „тактическо отричане” изискват от САЩ не само да развият способността да осуетявят терористичните атаки, но и да убедят самите терористи, че разполагат с такава способност. По същия начин, реализирайки политиките на „стратегическо отричане”, САЩ следва да се научат да не отстъпват пред исканията на терористите, дори ако последните са осъществили серия от успешни атаки срещу Америка. С други думи, Вашингтон трябва ясно и постоянно да декларира пред света, че тероризмът ще се провали.

Способността на САЩ да сдържат тероризма може да нарасне, благодарение на по-широкото разбиране за същността на нашите противници-терористи. Макар че познанията ни по този въпрос качествено се подобриха от 11 септември насам, има още много неща, с които не сме наясно, например: на какво най-много държат терористите и как можем да ги накараме да се страхуват, че могат да го изгубят? Кои са стратегическите и тактическите цели на терористите? С каква заплаха за провал могат да бъдат накарани да се откажат от осъществяването на конкретна терористична атака, или от тероризма въобще? Получаването на толкова детайлна информация изисква, например, американското правителство и специалните служби да формулират определен тип стратегия (съобразена с изискванията на закона, разбира се) за осъществяване разпитите на задържаните терористи, която да позволи извличането на въпросната информация от тях. Сега основната цел при тези разпити е получаването на информация за планираните бъдещи терористични операции. Това продължава да е важно, но не бива да забравяме, че от задържаните може да се извлече изключително важна информация за надеждите и страховете на терористите например. Последната пък може да се използва за реализацията на ефективно политика за сдържане на тероризма.

Макар че пред последните години сдържането се превърна в ключов елемент на американската антитерористична стратегия, още много предстои да се направи. Поставяйки концепцията за сдържането в центъра на политическия и обществен дебат относно американската антитерористична стратегия, САЩ могат да намалят вероятността, американците отново да преживеят трагедията от 11 септември 2001.

 

Бележки:

1. ‘‘The National Security Strategy of the United States of America,’’ September 2002, p. 15, http://merln.ndu.edu/whitepapers/USnss2002.pdf.
2. Eric Schmitt and Thom Shanker, Counterstrike: The Untold Story of America’s Secret Campaign against Al Qaeda (New York: Times Books, 2011), p. 51.
3. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review,’’ February 6, 2006, p. vi, http://www.defense.gov/qdr/report/report20060203.pdf.
4. QDR, p. 49.
5. Schmitt and Shanker, p. 180.
6. Glenn H. Snyder, Deterrence and Defense: Toward a Theory of National Security (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1961), p. 16.
7. Elaine Sciolino and Don Van Natta, ‘‘For a Decade, London Thrived as a Busy Crossroads of Terror,’’ New York Times, July 10, 2005, http://www.nytimes.com/2005/07/10/international/europe/10qaeda.html?pagewanted_all.
8. Jon Ronson, Them: Adventures with Extremists (New York: Simon and Schuster, 2002).
9. ‘‘Blair: World Slept After 9/11,’’ CNN.com, July 26, 2005, http://www.cnn.com/2005/ WORLD/europe/07/26/london.politicians/index.html.
10. James Brandon, ‘‘The Next Generation of Radical Islamist Preachers in the UK,’’ Terrorism Monitor 6, no. 13 (June 2008), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_5013.
11. John Roth, Douglas Greenburg, and Serena Wille, ‘‘National Commission on Terrorist Attacks Against the United States: Monograph on Terrorist Financing,’’ http://govinfo. library.unt.edu/911/staff_statements/911_TerrFin_Monograph.pdf.
12. Robert F. Trager and Dessislava P. Zagorcheva, ‘‘Deterring Terrorism: It Can Be Done,’’ International Security 30, no. 3 (Winter 2005/06): pp. 87—123.
13. Daniel Byman, Deadly Connections: States that Sponsor Terrorism (New York: Cambridge University Press, 2005).
14. George W. Bush, ‘‘Statement by the President in His Address to the Nation,’’ September 20, 2001, http://www.washingtonpost.com/wp-srv/nation/specials/attacked/ transcripts/bushaddress_092001.html.
15. ‘‘Remarks by the National Security Advisor, Stephen Hadley, to the Center for International Security and Cooperation,’’ Stanford University, February 8, 2008, http://merln.ndu.edu/archivepdf/wmd/WH/20080211-6.pdf.
16. Caitlin Talmadge, ‘‘Deterring a Nuclear 9/11,’’ The Washington Quarterly 30, no. 2 (Spring 2007): pp. 21—34, http://www.twq.com/07spring/docs/07spring_talmadge.pdf.
17. On the connection between threats and promises in deterrence, see Thomas Schelling, Strategy of Conflict (Cambridge: Harvard University Press, 1960), p. 12.
18. Efraim Benmelech, Claude Berrebi, and Esteban Klor, ‘‘Counter-Suicide-Terrorism: Evidence from House Demolitions,’’ working paper presented at UCSD IGCC Terrorism Research Conference, San Diego, CA, June 27, 2009.
19. Thomas Schelling, interview with the author, Zurich, Switzerland, November 2009.
20. James Poniewozik, ‘‘The Banality of bin Laden,’’ Time, December 13, 2001, http://www. time.com/time/nation/article/0,8599,188329,00.html.
21. Bobby Ghosh, ‘‘Inside the Mind of an Iraqi Suicide Bomber,’’ Time, June 26, 2005,http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,1077288,00.html.
22. Lloyd De Vries, ‘‘Turks Bust Alleged Qaeda Plotter,’’ CBS News, December 19, 2003,http://www.cbsnews.com/stories/2003/12/17/terror/main588982.shtml.
23. Andrew Buncombe, ‘‘U.S. Pilots Trained to Shoot Down Hijacked Planes’’, The Independent, October 4, 2003.
24. Scott Shane and Eric Lipton, ‘‘Passengers’ Quick Action Halted Attack,’’ New York Times, December 26, 2009, http://www.nytimes.com/2009/12/27/us/27plane.html?scp_1&sq_Scott%20Shane%20and%20Eric%20Lipton,%20%E2%80%9CPassengers%E2%80%99%20Quick%20Action%20Halted%20Attack&st_cse.
25. Daniel Williams, ‘‘Egypt Gets Tough in Sinai in Wake of Resort Attacks,’’ Washington Post, October 2, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/01/AR2005100101293_pf.html.
26. Susan B. Glasser and Walter Pincus, ‘‘Seized Letter Outlines Al Qaeda’s Goals in Iraq”, Washington Post, October 12, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/11/AR2005101101353.html.
27. Thomas Schelling, Arms and Influence (Yale University Press, 1967).
28. Rick Hampson, ‘‘25 Years Later, Bombing in Beirut Still Resonates,’’ USA Today, October 18, 2008, http://www.usatoday.com/news/military/2008-10-15-beirut-barracks_n.htm.
29. Oliver Burkeman, ‘‘America Signals Withdrawal of Troops from Saudi Arabia,’’ The Guardian, April 30, 2003, http://www.guardian.co.uk/world/2003/apr/30/usa.iraq. 
30. ‘‘National Strategy for Counterterrorism,’’ June 2011, http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/counterterrorism_strategy.pdf; ‘‘National Security Strategy,’’ p. 12.

* Доцент в Джорджтаунския университет, анализатор на Уошингтън Куотърли

** Директор в Центъра за международна сигурност на Атлантическия съвет във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли. Крьониг и Павел са автори на първата всеобхватна стратегия на американското правителство за сдържане на тероризма от 2005.


{backbutton}

След четиригодишно прекъсване Владимир Путин се завърна в Кремъл. За мнозина, особено на Запад, това бе лоша новина, от гледна точка на отношенията с Русия. Путин, също както и Джордж Буш-младши, нерядко се свързва с бързото влошаване на тези отношения. Затова едва ли е случайно, че в навечерието на първото си посещение в Москва, в средата на 2009, президентът на САЩ Обама (следвайки погрешния съвет, даден от тогавашния му специален пратеник Майкъл Макфол, който в момента е американски посланик в Русия), характеризира Путин като „човек на миналото”, а наследника му Медведев като своеобразен московски еквивалент на вашингтонското „презареждане”.

За други (предимно в Русия) обаче, завръщането на Путин на президентския пост няма голямо значение, тъй като, според тях, през четиригодишния си мандат Медведев не e оказал съществено влияние върху руската външна политика и приносът му за реализацията и е твърде незначителен – например решението Русия да се въздържи при гласуването на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия през 2011. Тоест, на практика, формулираната от Путин външна политика не се промени и при управлението на Медведев.

В същото време, на Запад е широко разпространено схващането, че стилът на сегашния и на предишния руски президенти се различават драстично. Нещо повече, за разлика от предшественика си, Путин бива представян като откровено антиамерикански настроен политик, който не изпуска случай да разкритикува политиката на САЩ. Разбира се, това не бива да се подценява, защото стилът е от значение: той може да усили, както и да отслаби напрежението, пример за което бе и т.нар. „кавказка война” през 2008. Тоест, стилът на един политик може да формира благоприятна или неблагоприятна атмосфера, но едва ли може да се смята за основна причина за съществуващото напрежение.

Тук е мястото да си припомним изтърканата максима на лорд Палмерстън, който отбелязва през 1848, че държавата няма вечни съюзници, нито вечни врагове, а само постоянни интереси и „наш дълг е да следваме тези интереси”. Това, до голяма степен, съответства на основния подход на Путин, формирал се по време на втория му мандат като президент, който беше демонстриран от него и в предизборната му декларация по отношение на руската външна политика. В нея той подчертава, че именно „интересите” са тези, които последователно ще направляват външната политика на Русия, като за целта се налага тя да бъде силна, „самодостатъчна” и постоянно готова за сблъсъците с външния свят, оценяван предимно като враждебен и опитващ се оказва натиск върху страната, отслабвайки позициите и. Това е класическата доктрина на „реализма” и именно въз основа на нея Русия смята провеждането на „независима” външна политика за „въпрос на дълг и чест”.

Тоест, необходимо е да концентрираме вниманието си по-скоро към интересите, отколкото към стила. Добрата новина е, че Западът, включително САЩ, също се ориентира към „реалистична” външна политика, поставяща интересите над ценностите. Нещо повече, в случая е налице значително съвпадение на западните интереси с тези на Русия: да вземем например неразпространението на оръжията за масово унищожаване, тероризма и пиратството. По-внимателният анализ на основните тези, лансирани от Путин, показва обаче, че това значително съвпадение във визиите не означава автоматично и задълбочаване на сътрудничеството. Така, когато говори за Афганистан например, Путин акцентира върху „хероиновата агресия” и предполагаемите намерения на САЩ да разполагат с мощни военни бази в тази страна и след изтеглянето на войските си през 2014. В случая с Иран пък, това, което, както изглежда, най-много вълнува сегашния руски президент, е „нарастващата заплаха от военно нападение” срещу тази страна.

Това отново ни връща към лошите новини, а именно към наличието на доста съществени разногласия, тясно свързани с „реалистичната” визия на Русия за света. В настоящата статия ще се спра на две от тях, които в момента ми се струват най-актуални, особено в светлината на отношенията между Русия и НАТО: системата за противоракетна отбрана (ПРО) и принципът на ООН за „отговорност за защита” и начинът, по който той се интерпретира от НАТО и САЩ.

Проблемът със системата за ПРО

Според Владимир Путин, международната сигурност се базира на три основни стълба: неделимият характер на сигурността за всички държави, недопустимостта на хипертрофирано използване на сила и безусловното спазване на фундаменталните принципи на международното право. Системата за ПРО ерозира първия стълб и се превръща в най-голямото предизвикателство за отношенията между Русия и НАТО. Прокламираното на Лисабонската среща на НАТО през 2010 «ново начало» в тези отношения не се материализира на практика. Вместо да се превърне в основата за изграждането на нови отношения, както обявиха от пакта, то се оказа препъни камък между Брюксел и Москва.

Както е известно, на срещата в Лисабон НАТО реши да превърне американския проект за ПРО в рисковано съвместно начинание, като създаде общи за пакта мощности на противоракетната отбрана. Така, системата за ПРО трябва да се превърне в «интегрална част» от всеобхватната отбранителна доктрина на НАТО, наред с плана за разширяване на сегашната т.нар. «Активна ешелонирана противоракетна отбрана на театъра на военните действия» (ALTBMD) на пакта, целяща защитата на населението и територията на европейските страни-членки. Твърди се, че това ще може да се постигне срещу изразходването на скромните 200 млн. евро от бюджета на НАТО през следващите десетина години.

Това стана възможно благодарение на новия «поетапен адаптивен подход», с чиято помощ администрацията на Обама възнамерява да формира противоракетна отбрана, съобразена с нарастващата иранска заплаха.

Тази промяна в дотогавашния курс беше посрещната с предпазлив интерес в Москва и с предпазливо одобрение в Брюксел, тъй като се възприемаше и като многостранно, и като съвместно начинание. Въпреки това, тези две предложения бяха много по-зле обосновани, отколкото архитектурата на ПРО, сама по себе си.

Както е известно, първият етап в реализацията на новия подход стартира още през 2011 с разполагането в Средиземно море на американски кораби, оборудвани със системата за бойно управление Aegis, включваща ракетни прехващачи Standart SM-3. Предвижда се и разполагането, до 2015, на наземен радар в Турция, както и на наземни прехващащи ракети SМ-3, а до 2018 – и в Полша. През 2020 тези ракети ще бъдат заменени с по-модерен вариант (SM-3 Block II B), което ще осигури на системите защита от атаки с балистични ракети и по този начин неизбежно ще ерозира ядрените стратегически позиции на Русия.

За разлика от тези за разполагането на нови системи за ПРО, преговорите между Вашингтон и Москва се оказаха далеч по-малко продуктивни. САЩ и НАТО не само че не дадоха да се разбере, че обвързват разполагането на системата за ПРО в Европа със съгласието на руската страна, но и не демонстрираха никакво желание да го обусловят с техническото сътрудничество с Русия за създаването на една теоретично възможна интегрирана система за ПРО. Нещо повече, Вашингтон, в частност, никога не е оставял каквото и да било съмнение, че предварително изключва всякакви ограничения по отношение на системата за ПРО (независимо дали те касят техническите и характеристики, обхвата или правните аспекти на разполагането и).

Русия, напротив, настоява за юридически гаранции за това, че прехващащите ракети на САЩ/НАТО няма да бъдат насочени срещу руския стратегически арсенал. В това отношение Москва счита простата политическа декларация, предлагана от Запада, за недостатъчна и призовава за налагането на технически, количествени или географски ограничения, благодарение на които системата няма да може да прехваща ракети, изстрелвани от територията на Русия. Така, тя се обърна към Вашингтон с предложение да гарантира, че кораби, оборудвани със системите Aegis, никога няма да бъдат разположени в северните морета. Беше предложено също да се осигури постоянно присъствие на руски военни в зоните на разположение на системата за ПРО в Европа, което САЩ, както изглежда, са склонни да разгледат, наред с възможността за разширяване на обмена на данни между двете страни.

Администрацията на Обама се стреми да демонстрира гъвкавост в преговорите и е заинтересована да постигне компромис с руската страна. Възможностите и за маневри обаче са сериозно ограничени, защото всяко ангажиращо САЩ споразумение, подлежащо на ратификация, ще бъде „погребано” от Сената. Това ни демонстрира основното противоречие в американско-руските отношения, проявило се особено ярко в спора за ПРО: във Вашингтон е налице широк консенсус, че САЩ могат (ако това е технически допустимо) да излязат извън рамките на концепцията за „гарантираното взаимно унищожаване”, на която се крепеше цялата система на международната (ядрена) сигурност през последните петдесет години.

За Русия, стратегическият паритет със САЩ е не само гаранция за нейната собствена сигурност, но и ярък символ на статута и на велика държава, т.е. най-важната гаранция за независимата руска външна политика, прокламирана от Путин. Защото, в контекста на съществуващата дилема на сигурността, именно САЩ, развивайки своите, на пръв поглед, отбранителни системи, на практика стартираха нова оръжейна надпревара.

По принцип е доста трудно да се постигне консенсус при наличието на толкова противоречащи си цели. Това обяснява и твърдата реакция на предишния руски президент Медведев, през ноември 2011, когато той заплаши, че страната му ще вземе съответните контрамерки. Все пак, прозорецът на благоприятните възможности все още не е затворен. Техническата осъществимост на системата за ПРО продължава да е доста съмнителна, а неутрализацията на толкова мощен ядрен потенциал като руския, още дълго време ще си остане в сферата на фантазиите. Освен това, времевите рамки на преговорите за ПРО са лесно постижими до началото на третия етап, през 2020, а практиката на сътрудничеството в сферата на прозрачността, съвместните учения или създаването на съвместни центрове за събиране на данни, вече показа, че тя поражда далеч по-малко спорове. Всички тези сфери на практическо възстановяване на приятелските връзки следва да бъдат обединени и разширени.

Проблемът с «отговорността за защита»

В съответствие със Стратегическата концепция от 2010, НАТО следва да се активизира там, «където съществува възможност и когато е необходимо да бъдат предотвратени кризи, да се стабилизира ситуацията след конфликти и да се подкрепи възстановяването». Логиката на това решение е двойнствена: от една страна, то отговаря на нуждите на «териториалната отбрана», тъй като заплахите за сигурността на държавите от пакта се генерират далеч от традиционната му зона на отговорност. От друга страна, то цели стабилизация, в името на международната сигурност. В действителност, през последните години повечето операции на НАТО се реализираха далеч отвъд пределите на привичния периметър – в бивша Югославия, в Афганистан, а през миналата година и в Либия. Днес, както изглежда, идва редът Сирия.

Според Владимир Путин, тази активност, като цяло, демонстрира недостатъчно уважение към международното право. Това се отнася най-вече към все по-честите опити на НАТО да обоснове действията си със «задължението на международната общност да защитава застрашените народи в различни държави», което, както посочва Путин, «ерозира вековния принцип на държавния суверенитет». В светлината на горчивия опит от случилото се в Либия (светкавичната трансформация на базиращата се на принципа за «отговорността за защита» резолюция на Съвета за сигурност на ООН в спорната практика силите на НАТО да участват в свалянето на едни или други управляващи режими) той категорично декларира, че «либийският сценарий» е недопустим в Сирия. Тоест, фактът, че Русия се въздържа при гласуването на резолюцията на Либия през пролетта на 2011, не означава отказа и от фундаменталните и отдавна наложили се принципи на нейната външна политика, както не означава това и въздържането на Германия по време на въпросното гласуване, макар че в Берлин го оправдават отвреме навреме с необходимостта от «нови партньорски връзки».

Докато Путин обвинява НАТО че демонстрира пренебрежение към държавния суверенитет, НАТО критикува Москва, че се отнася пренебрежително към основните човешки права, като по този начин ерозира мира в света. В случая със Сирия тази размяна на взаимни обвинения придоби особено горчив и нагледен отенък. И двете страни се опитват да следват базиращи се на ценностите рецепти за разрешаването на конфликта, като според едната това може да стане със смяната на управляващия режим, докато другата настоява за постигането на консенсус при решаването на проблема. Всъщност и двете страни се ръководят от геостратегически съображения: да се избавят от стар противник (целта на едните) или да подкрепят стар съюзник (целта на другите). И двете са обременени от товара на сложни съюзнически ангажименти (за НАТО – към Саудитска Арабия и Ал Кайда, а за Русия – към Иран и Хизбула). Тези вътрешни противоречия обаче не са особено подходящи за отправянето на взаимно нападки, а по-скоро изискват взаимно разбирателство.

Руската настойчивост принуждава НАТО и държавите - косвени участници в конфликта, да преразгледат необмисления си и едностранен подход към сирийската криза, който изначално беше прекалено войнствен и, дори и при най-благоприятните за това обстоятелства, не е в състояние да доведе до урегулирането на конфликта в руслото на либийския сценарий.

Освен това, тази настойчивост на Русия би могла да съдейства и за по-сдържаното използване на принципа за «отговорността за защита», който, в сегашната западна практика, оставя впечатлението, че е просто оправдание за създаването на механизми за смяна на неудобни управляващи режими с всички възможни средства. В най-общ смисъл обаче, това демонстрира ползата от международния силов баланс, който Владимир Путин определя като «най-голямо постижение на човечеството».

 

* Авторът е председател на Консултативния комитет за превенция на граждански кризи към Министерството на външните работи на Германия и програмен директор на Франкфуртския институт за мирни изследвания. Статията публикуваме с любезното съдействие на Института за стратегически оценки и анализи.


{backbutton}

Процесите на глобализация в световен мащаб се разпростират във всички сфери на обществения живот и задават нов дневен ред на човешките общества, в който най-приоритетно е решаването на проблемите, застрашаващи сигурността, благоденствието и бъдещото развитие на човечеството. Такива са недостигът на енергийни ресурси и необходимостта от търсене на алтернативни източници на енергия, икономическите диспропорции в отделните части на света и необходимостта от справяне с бедността, глада и опасността от болести и пандемии, последиците от глобалното затопляне и климатичните промени, опасността от разпространението на оръжия за масово унищожение, необходимостта от справяне с нелегалната емиграция, трафика на хора, трафика на наркотични вещества, престъпността и много други.

С особена острота днес човешките общества усещат заплахата от терористични атаки, породена от радикализирането на религиозни движения и групировки, както и от самоубийствените действия на отделни фанатизирани индивиди. В този контекст международната общност, повече от всякога, мобилизира своя потенциал от политици, дипломати и хора на науката в борбата за търсене на алтернативи и взаимноприемливи решения в полза на сигурността, опазването на здравето и живота на човешките същества.

Решаващо значение за минимизиране на опасността от терористични действия, провокирани от радикални движения на религиозна основа, имат политиките за интеграция на малцинствените деноминации, тъй като последните все по-отчетливо заявяват присъствието си на демографската карта на Европа и света.

Настоящата разработка си поставя за цел да разгледа в съпоставителен план интеграционните политики на България, Франция и Великобритания към техните религиозни малцинства, като ги съотнесе с отражението на тези политики в доктрините за сигурност на посочените три страни.

Модели на интеграция

В исторически план са известни три модела на интеграция, прилагани главно по отношение на малцинствените групи от миграционен произход. В началото на ХХ век и десетилетия след това се провежда политика на асимилация, интерпретирана като сливане на имигрантите с приемното общество, което те са избрали и пожелали. Метафоричен образ на тази политика е т.нар. meltingpot – гърнето, в което се смесват раси, езици, религии, култури и традиции, за да се формира официалната идентичност, признавана от обществото.

От 70-те години на миналия век асимилацията започва да се отхвърля като политика и навлиза парадигмата на мултикултурализма. Мултикултуралистките политики стимулират развитието на малцинствените общности, включително чрез държавни средства за образование на малцинствени езици, създаване на културни институции на етническите общности, въвеждането на квотно представителство на малцинствата в държавните органи и др.

В настоящия момент, в западноевропейските общества започва преосмисляне и на мултикултурализма като политика за интеграция на малцинствените общности, тъй като във все повече страни се говори за неговия провал – Германия, Франция, Великобритания. По примера на Холандия, започва да се прилага политика на акултурация, известна под наименованието „граждански траектории“ (citizenshiptrajectories): високи изисквания за владеене езика на приемащата страна, познаване основните характеристики на местното общество и култура и признаване неговите ценности.

В допълнение към посочената по-горе хронология в развитието на политиките към малцинствените общности от имигрантски произход трябва да се отбележи, че в основата на тези политики стоят различни подходи, които се възприемат като базови в различните общества. Най-често цитираното разграничение е между модела на земята (juissanguinis) и модела на кръвта (juissolis). Първият е основан на принципа на териториалността: всички граждани на една територия имат еднакви права и отговорности, независимо от етническия си произход, респективно религиозните си вярвания. Вторият подход се базира на произхода: статутът на гражданство и произтичащите от него политически права се получават по рождение. /http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14/

Прилагайки това основно разграничение към политиките на България, Франция и Великобритания спрямо малцинствените общности, може да се каже, че и в трите страни се приема за базов моделът на земята, т.е. независимо от техния произход представителите на малцинствените групи се възприемат като граждани на съответната страна и имат всички конституционни права и задължения, произтичащи от това.

Но моделите на интеграция на малцинствените общности са много по-комплексни и не могат да бъдат дефинирани само на базата на горепосоченото принципно разграничение. Те са повлияни в много голяма степен от доминиращата политическа култура и ценности на обществата, които формират традиционни подходи на взаимоотношения с малцинствените обединения, респективно общностите по религиозна принадлежност.

Във френската републиканска традиция индивидът е пряко и директно свързан с държавата и тази връзка не е опосредствана от общностите, с които той се идентифицира. В англосаксонския модел общностите са важен посредник в отношенията с държавата. Те позволяват на различните етнически, религиозни, езикови, културни и други идентичности по-пълноценно да се разгръщат и да бъдат признати в публичното пространство. Оттук произтичат и две различни разбирания за интеграцията. Едното (френският модел) подчертава общото между гражданите и изисква публичната им идентичност да е ориентирана към това, което ги свързва с държавата/нацията, а културните, религиозните и прочие идентичности да се развиват в частните пространства на дома, църквата, общността. Втората концепция (британският модел) изхожда от идеята за признаване: индивидите и групите имат нужда техните специфични идентичности не просто да бъдат толерирани, а да бъдат признавани (politics of recognition) и затова изискват публичните институции да бъдат открити към тях, т.е. администрациите да използват и малцинствени езици, да има училища и университети както на официалния, така и на добре представени на регионално равнище други езици и т.н. /http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14/

Българският модел на интеграция на малцинствените общности има допирни точки с посочените два модела, но и се различава от тях, главно по три причини:

Българските етнокултурни и етнорелигиозни общности са традиционно свързани с територията на страната, т.е. те не са привнесени отвън чрез имиграция, а са коренно (автохтонно) население.

Българският модел на взаимоотношения с представителите на малцинствените общности е изграждан в продължение на столетия и е доказал своята устойчивост като модел на етническа и религиозна толерантност.Негова основна характеристика е стремежът към хармонизиране на отношенията между общностите, без да се накърнява тяхната етнокултурна и религиозна идентичност, но и без да се допуска фрагментиране на социалния живот в страната.

Етническото и религиозното разнообразие в България има и политическо измерение, проектирано във възможността за създаване на политически партии и движения, които целят защитата на интересите на малцинствата, но не затварят своята дейност за представителите на мнозинството.

Всеки от моделите на политика към малцинствените общности – френски, британски и български – със своите особености, се вписва директно или по-завоалирано в доктрините за национална сигурност на съответните страни.

Както беше посочено, французите следват републикански модел на интеграция на религиозните малцинства, в чиято основа е залегнала идеята, че всеки индивид, роден във Франция, е френски гражданин и в този смисъл приема републиканските ценности равенство, свобода, братство и секуларизъм. Макар че секуларизмът не е включен в изначалната триада на републиканските ценности, във френския политически контекст той се оказва най-важен, имайки за своя основа закона за отделянето на религията (църквата) от държавата от 1905 (Haarscher, 1996:19).

Тарик Рамадан твърди, че неутралитетът на държавата по отношение на религията е вид признаване, което означава, че всички религии трябва да са поставени при еднакви условия, но държавата не спазва този принцип (Ramadan, 1999:17). Републиканският модел не признава културната, респективно религиозната идентичност на групи, а само на индивиди и поставя политическата и гражданската сфери над етничността и културните различия (Lamchichi, 1999:134).

Интересно в случая е, че френските мюсюлмани не възразяват срещу републиканския модел на интеграция. Те искат да се интегрират във френското общество и се чувстват французи, но не са приети като равноправни членове на това общество. Френските мюсюлмани изпитват институционализирана дискриминация в областите наемане на работа, възможности за обучение и политическо представителство. Единственото, от което се нуждаят, е респект към (и приемане на) религиозните им практики. Именно в дискриминационните практики на френското общество по отношение на онези, които обществото приема за други, т.е. различни, е съсредоточена потенциалната заплаха за националната сигурност на страната. Тази е причината както за бунтовете в парижките предградия от 2005, така и за изстъпленията на „домашно отгледания терорист“ Мохамед Мера от 2012. Това, разбира се, не е отчетено в Бялата книга за сигурността на Франция, защото там се визират главно външните заплахи от ислямски фундаментализъм, без да се вземе предвид, че непризнаването на статут на малцинства на имигрантите и дискриминирането им създават благоприятна почва за проникване и разпространение на ислямистки идеи (Défense et Sécurité nationale: le Livre blancOdile Jacob, editeur – La Documentation française, Paris, juin 2008).

Британският модел на интеграция на религиозните малцинства обединява интеграционни и мултикултуралистки аспекти. Тъй като мултикултуралистките аспекти преобладават през последните две десетилетия, британският модел може да бъде квалифициран като „мултикултурализъм от специфичен тип“ (Goes, 2007).

Британският подход към интеграция на малцинствата е „органичен“, т.е. той е подвластен на промяна в гледните точки под влияние на трансформациите в обществото. Както твърди Парек, “когато политическият климат е спокоен, доминират либералните тенденции, но когато той е напрегнат, всички политически партии гравитират около политиката на асимилиране на малцинствата“ (Parekh, 1991: 191).

Според Малик, под влияние на мултикултуралистките тенденции в британското общество се стига до предефиниране на понятията „расизъм“ и „дискриминация“. В новата концепция те се свързват не само с отказа от равни права, а и с отказа от правото да бъдеш различен. Това означава, че отделните индивиди би трябвало да имат право да претендират за собствена културна идентичност, собствени ценности и начин на живот. Непризнаването на подобни права е еквивалентно на дискриминация и расизъм. Изместването на фокуса в интерпретацията на понятията рефлектира върху идентифицирането на нови форми на расизъм, т.нар. „културен расизъм“ (Malik, 2005: 37).

Под влияние на либералните тенденции, във Великобританиясе извършват много промени в законодателството за защита правата на религиозните малцинства. Така например, през 1976 Парламентът приема закон, с който дава право на сикхите, каращи  мотоциклет, да носят чалмите си, а не предпазни каски. От мултикултуралистките тенденции са повлияни и други сфери на обществения живот. Например, училищата са призовавани да насърчават етническото разнообразие чрез провеждане на етнически фестивали, признаване на малцинствени преференции в храненето, облеклото и спорта и др. (Parekh, 1991: 191).

Макар че мултикултуралисткия подход във Великобритания бележи успех в утвърждаването на културното разнообразие, той не може да предотврати маргинализацията на етнорелигиозните общности и безработицата сред тях, като най-фрапиращо е положението на мюсюлманското малцинство. В средите на тази общност безработицата е около 14 %, а квалификацията е на много ниско ниво (Platt, 2005: 36).

След терористичните атаки в Лондон правителството се опитва да наложи идеята за Britishness (британско самосъзнание) сред представителите на малцинствата и да провежда по-успешно борбата срещу дискриминацията. Независимо от това, стратегията на лейбъристите не е последователна. Паралелно с интеграционните политики, тя прави отстъпки пред мюсюлманската общност, например чрез разкриването на повече религиозни училища, което не допринася особено за насърчаването на хармонията и интеграцията (CommunityCohesion: A Report of theIndependentReviewTeamChairedbyTedCantle, pp: 10-15.http://dera.ioe.ac.uk/14146/1/ communitycohesionreport.pdf/; вж. също Hari, 2005 TheIndependent, 5.8.05./www.independent.co.uk).

Макар че допуска маргинализация на малцинствените деноминации по отношение достъпа до някои социални придобивки, в сравнение с френския модел, британският модел на интеграция на религиозните малцинства е изключително либерален. В своята толерантност британското общество проявява склонност дори да омаловажава евентуалните заплахи за сигурността, произтичащи от активизиране на терористични групировки. В съответствие с обществените настроения, в Стратегията за национална сигурност на Великобритания тероризмът не се визира като стратегическа заплаха за обществото (The National SecurityStrategy of theUnitedKingdom. Securityinanindependentworld. Cabinetoffice, March 2008).

Българският модел по уникален начин съвместява чертите на горните два модела. От една страна, той се основава на конституционното разбиране за нация, при което националната общност се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, включително и представителите на малцинствените етнокултурни и религиозни общности. В този аспект българският модел се родее с френския. От друга страна, Конституцията на България признава съществуването на религиозни, езикови и етнически различия и, респективно, признава общностите на носителите на такива различия. Именно в този аспект българският модел има допирни точки с британския модел. Това, от което страда българският модел е, че е допусната териториална капсулираност на малцинствените общности и най-вече на мюсюлманската общност, което създава предпоставки за маргинализация и нисък жизнен стандарт. Именно тази специфика е отчетена от създателите на българската Стратегия за национална сигурност и те визират като потенциална заплаха за сигурността изолацията и маргинализацията на малцинствените групи, което пък, от своя страна, би създало условия за проникване на радикални движения (Стратегия за национална сигурност на България. ДВ., бр. 19, 08.03.2011).

Сравнение между трите модела

Спецификите на българския, френския и британския модели на интеграция на религиозните общности, както и отчитането на тяхната роля в доктрините за сигурност на България, Франция и Великобритания, са представени в сравнителен план в таблицата по-долу:

Критерий за сравнение

България

Франция

Великобритания

Наличие на религиозни малцинства

Изповядващите ислям формират най-голямата малцинствена религия, наброяваща около 580 хиляди последователи (по данни от последното преброяване)

Изповядващите ислям формират най-голямата малцинствена религия, наброяваща над 5 млн. последователи.

Това е най-голямата ислямска общност в Западна Европа.

Изповядващите ислям формират най-голямата малцинствена религия, наброяваща над 1,5 млн. последователи (отчетен ръст над 2 % по данни от последното преброяване)

Произход на религиозните малцинства

Индогенна общност, коренно, традиционно, автохтонно население

Екзогенна общност, общност с външен, миграционен произход (мюсюлмани от магребски, африкански и турски произход)

Екзогенна общност, общност с външен, миграционен произход (мюсюлмани от южноазиатски, югоизточноазиатски и арабски произход)

Правна рамка относно статута на религиозните малцинства

В Конституцията на България не се визира понятието „малцинство“. В нея са налице текстове за отделянето на държавата от църковните институции. Свободата на религията е официално прокламирана, като на държавата се вменява задължението да поддържа търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания. В Конституцията се регламентира, че не се допускат никакви ограничения на права или привилегии, основани на религията.

Франция не борави с понятието „право на малцинството”, а официалното признаване на малцинствени групи се смята за несъвместимо с френската конституция и принципите на републиката. Според френската конституция, нацията се дефинира като съставена от хора с равни права. Франция гарантира равенство на всички граждани пред закона без оглед на произход, раса или религия, т.е. на малцинствата не се признават колективни права, но държавата публично манифестира подкрепа за разнообразието.

В страната е осъществено отделяне на църквата от държавата със закон от 1905.

Правната защита на религиозните малцинства е във функциите на съдебната власт.

Религиозните вероизповедания се разглеждат като доброволни сдружения, чиято дейност се регламентира от частното право.

Защитата на религиозните вероизповедания с урежда от редица актове на британския парламент, най-важният от които е Актът за правата на човека от 1998. Той защитава правата на индивидите, а не религиите. Във Великобритания държавата не защитава църковния монопол.

Ратифициране на международните актове, визиращи правата на малцинствата

България е ратифицирала всички важни международни актове по въпросите на малцинствата.

Франция не е ратифицирала Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа, както и Европейската харта за регионалните или малцинствените езици.

Великобритания е ратифицирала всички важни международни актове по въпросите на малцинствата.

Характеристика на религиозната ситуация

Религиозен плурализъм

Секуларизмът се възприема като водещ републикански принцип, наред с широко прокламираните свобода, братство и равенство.

Мек религиозен плурализъм със секуларни тенденции

Основен принцип, който се следва, при определяне гражданството на лицата от малцинствен произход

Принципът на земята (на територията), която обитават представителите на малцинствените групи.

Принципът на земята

Принципът на земята

Основен модел за интеграция на малцинствата

Модел на етническата и религиозна толерантност (Български етнически модел).

От една страна, той се основава на конституционното разбиране за нация, при което националната общност се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, включително и представителите на малцинствените етнокултурни и религиозни общности.

От друга страна, Конституцията на България признава съществуването на религиозни, езикови и етнически различия и респективно признаваобщностите на носителите на такива различия.

Републикански модел, характеризиращ се с асимилационни тенденции и декларативен мултикултурализъм.

Републиканският модел не признава културната, респективно религиозната, идентичност на групи, а само на индивиди и поставя политическата и гражданската сфери над етничността и културните различия.

Модел на интеграция и мултикултурализъм, характеризиращ се с множество законодателни актове, които защитават правата на религиозните малцинства и техните свободи.

 

Проблеми на интеграцията на малцинствата

Отделни случаи на дискриминация, провокирани от действия на националистически партии.

Териториална капсулираност, маргинализация, бедност и безработица сред представителите на мюсюлманското малцинство.

Наличие на сериозни дискриминационни практики по отношение на упражняването на религиозни ритуали и носенето на религиозни символи.

Гетоизиране на малцинствените общности и поставянето им в неравностойно положение по отношение наемането на работа и достъпа до образование.

Случаите на дискриминация са породени не толкова от неприемането на религиозни практики, а от техния сблъсък със светските традиции на обществото.

Маргинализация на религиозните общности и неравнопоставеност по отношение наемането на работа и достъпа до образование.

Политическо представителство на малцинствата

Достъп до участие в политическия живот

Липса на политическо представителство.

Достъп до участие в политическия живот.

Религиозните малцинства в доктрините за национална сигурност

Като най-значими индикатори на променената среда за сигурност, в Стратегията за национална сигурност на България са посочени: евентуалното изместване на центъра на икономически растеж от Запад на Изток, засилващото се въздействие на недържавни структури, в т.ч. икономически и религиозни, миграцията, проблемите на бедността и развитието и др. Тук създателите на Стратегията визират потенциалната опасност от използване влиянието на религиозни организации за консолидиране на големи маси хора около съкровени за тях идеи и принципи, което може да дебалансира средата за сигурност и да я изправи пред реални рискове.

Българската стратегия се фокусира върху необходимостта от усилия за преодоляване на икономическите диспропорции между регионите и елиминиране на маргинализацията на уязвимите групи в обществото, за да не се превърнат в благоприятна почва за радикални влияния и екстремистки тенденции.

В Концепцията за национална сигурност на Франция (Бяла книга) съвсем еднозначно радикалният ислям е квалифициран като заплаха за сигурността на страната. Именно поради това правителството счита за обосновани своите действия срещу всички представители на ислямското малцинство, независимо от факта, че в огромната си част това са мирни граждани, които желаят да се интегрират в обществото.

Френската доктрина се фокусира върху противодействие срещу екстремизма с цел защита на гражданската сигурност. Свидетелство за това е законопроектът в това отношение, създаден непосредствено след терористичните действия на „домашно отгледания“ терорист от Тулуза през март 2012.

В частта за заплахата от тероризъм в Стратегията за национална сигурност на Великобритания директно се визира опасността от ислямски екстремизъм. Направено е обобщението, че Великобритания се сблъсква със сериозна и устойчива заплаха от насилствени екстремисти, действащи в името на исляма. Въпреки че, според създателите на Стратегията, те срещат много малка подкрепа сред общностите във Великобритания и техните заявления за религиозно признаване се разглеждат като фалшиви, заплахата е по-голяма по мащаб, в сравнение с терористичните заплахи от миналото.

Британската стратегия се фокусира върху превенция на екстремизма, която включва: работа върху проучване идеологията на екстремистите; работа за разбиване на тези, които промоцират екстремизъм, и за подкрепа на общности и институции (напр. джамии, колежи, университети и затвори) в развиването на стратегии за противопоставяне на екстремизма; подкрепа за мирния процес в Близкия Изток.

 

 

Някои изводи

Както се вижда от направеното сравнение, моделите за интеграция на религиозните малцинства в България, Франция и Великобритания са много различни, но от тях произтича един и същи проблем на политиката спрямо тези малцинства, а именно тяхната по-слаба или по-силна степен на маргинализация в обществото. Така социалната уязвимост на общностите, формирани по религиозен признак, може да се превърне в потенциална заплаха за националната сигурност за страната, както е отбелязано много далновидно от създателите на българската стратегия за национална сигурност. Тази реалистична оценка на вътрешната среда за сигурност не е намерила подобаващо място нито в британската, а още по-малко във френската доктрина за сигурност, които се ангажират или с превенция, или с противодействие на външни и вътрешни заплахи от тероризъм и екстремизъм.

Разбира се, както беше казано и по-горе, религиозните малцинства в трите страни за различни по произход и това обосновава различната държавна политика към тях – от толерантност и очакване за реципрочна лоялност в България, през либерализъм по отношение на религиозните права и свободи във Великобритания до непризнаване и дискриминационни практики във Франция.

Трудно е да се мисли за идеален модел на интеграция, който да демонстрира респект към различието, без да поставя под въпрос либералните ценности на западните общества. Направеният преглед на проблема все пак дава основание да се предложи модел, който да притежава следните характеристики:

Елиминиране на неравнопоставеността и маргинализацията на малцинствените обединения в обществото и провеждане на целенасочена социално-икономическа политика за нивелиране на диспропорциите.

Елиминиране на дискриминационните практики и на политиките «разделяй и владей».

Разпростиране на либералната толерантност до вътрешните работи на нелибералните групи, за да се гарантира, че те ще останат в рамката на либералните закони (Barry, 2001:8).

Признаване на етнорелигиозните общности от тези, с които вече са се идентифицирали като членове на една по-голяма общност, каквато е нацията (Miller, 2002: 47).

Дефиниране на критерии за степен на приемане на различията в обществото. Като такъв може да послужи принципът на Майл за вредата, който може да отведе общественото мнение в посока, например на кого наврежда носенето на хиджаб в училище (Goes, 2007).

Използване на лостовете и механизмите на гражданското общество за медиация и обществен договор между мнозинството и малцинствата и елиминиране на политиките на натиск.

Допълнени с такива практически действия, либералните или либерално-демократичните подходи на политика към религиозните малцинства, присъщи на западноевропейските общества, ще разрешат в някаква степен моралната дилема за провала на мултикултурализма и едновременно с това ще допринесат за обогатяването на доктрините за национална сигурност чрез фокусирането им върху действия за социално-икономическа равнопоставеност на религиозните малцинства.

Литература:

1. Стратегия за национална сигурност на РБългария. ДВ., бр. 19, 08.03.2011
2. Barry, B. CultureandEquality. Cambridge: PolityPress, 2001
3. CommunityCohesion: A Report of theIndependentReviewTeamChairedbyTedCantle, pp: 10-15.http://dera.ioe.ac.uk/14146/1/ communitycohesionreport.pdf/
4. Défense et Sécurité nationale: le Livre blancOdile Jacob, editeur – La Documentation française, Paris, juin 2008
5. Goes, E. IntegratingReligiousMinoritiesinEurope: Lessonsfromthe UK andFrance. PSA AnnualConference. University of Bath 11-13th of April 2007
6. Haarscher, G. La Laicité, Paris, PUF, 1996
7. Hari, J. Multiculturalismisnotthebestway to welcomepeople to ourcountry. TheIndependent, 5.8.05, www.independent.co.uk 2005
8. Lamchichi, A. Islam and Musulmans de France: Pluralisme, Laïcité et Citoyenneté. Paris, L’Harmattan, 1999
9. Malik, K. TheTroubleWithMulticulturalism, www.spiked-online.com
10. Miller, D. EqualopportunitiesandCulturalCommitments.In PaulKelly (ed.) MulticulturalismReconsidered, Cambridge, PolityPress 2002
11. Parekh, B. BritishCitizenshipandCulturalDifference. In GeoffAndrews, Citizenship, London: LawrenceandWishart, 1991
12. Platt, L. MigrationandSocialMobility: The Life Chance’s of Britain’sMinorityEthnic. Bristol, ThePolicyPress, 2005
13. Ramadan, T. MuslimsinFrance: TheWayTowardsCoexistence. London, TheIslamicFoundation, 1999
14. The National SecurityStrategy of theUnitedKingdom. Securityinanindependentworld. Cabinetoffice, March 2008 
15. http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14

 

* Докторант в Русенски Университет „Ангел Кънчев”


{backbutton}

Студената война приключи преди повече от две десетилетия, но една от следите ú остава видима до наши дни и разделя Корейския полуостров по 38-мия паралел. Към днешна дата това е границата между Северна и Южна Корея, известна още като демилитаризирана зона1. Конфликтът между двете корейски държави, както и придобилият глобални измерения въпрос за севернокорейската ядрена програма, са сред основните проблеми пред международната общност, оставайки неразрешени вече повече от половин век.

Разделеният корейски народ продължава да търпи последиците от борбата между великите сили за влияние в Североизточна Азия, както и от сблъсъка на двете противостоящи си идеологии в годините на студената война: комунизмът и либералният капитализъм. До голяма степен, именно дълбоките идеологически различия между двете корейски държави препятстват разрешаването на конфликта по мирен път и така създават заплаха за мира и сигурността на Североизточна Азия.

Развръзката на ситуацията зависи от множество фактори и трудно може да се предвиди точно, затова можем да срещнем множество и разнообразни прогнози. За да открием правилния подход към мира и сигурността на Корейския полуостров, следва да се вземат предвид: причините за конфликта; факторите, действащи в съвременната международна среда, в региона и конкретно на полуострова; позициите и интересите на международните играчи.

Геостратегически и исторически причини за конфликта на Корейския полуостров

Сред основните причини, довели до настоящата ситуация, е стратегическото географско разположение на Корейския полуостров. Той се намира в региона на Североизточна Азия и е плътно обграден от големи държави. На север полуостровът е свързан с азиатския континент и разполага с две естествени граници: река Ялу (с Китай) и река Туман (с Русия). От източната континентална част на Китай го делят 200 километра. Японските острови Хоншу и Кюшу се намират на 206 километра на югоизток, точно срещу Корейския проток 1, 2, 3. Четири велики сили придават на Корейския полуостров важно значение за сигурността в Източна Азия, което директно го превръща в геостратегическа цел на всяка една от тях. Това са съседните на полуострова държави: Китай, Русия и Япония, както и (разбира се) САЩ. За Съединените щати полуостровът придобива значимост през годините на студената война, в качеството му на държава-щит срещу проникването на комунизма4.

Освен геостратегическата значимост на полуострова, важна роля изиграват и историческите събития  преди и след разделянето му. В хода на цялата ú история, Корея е завладявана, изпадала е под влиянието или е била побеждавана от по-големи съседни държави. Страната е под монголскa окупация от 1231 до началото на XIV век. След като побеждава Китай (в Китайско-японската война от 1894-1895) и Русия (в Руско-японската война от 1904-1905), Япония започва да играе доминираща роля в региона и през 1910 анексира Корея. За целта тя предварително си е осигурила подкрепата на САЩ (споразумението „Тафт-Катсура” от 1905, подписано преди Договора от Портсмут) и Великобритания. В хода на борбата за потенциално влияние в региона и защита на собствените си интереси, държавите от западната общност, като цяло, изиграват важна роля в процеса на укрепване на японската доминация на Корейския полуостров5. Веднага след освобождението на полуострова от японска окупация, той се превръща в арена на сблъсъка между двете тогавашни суперсили - САЩ и СССР, в годините на студената война.

По време на Втората световна война плановете на съюзниците от антихитлеристката коалиция по отношение на Корея се свеждат в крайна сметка до решението от конференцията в Кайро през 1943 за „временно попечителство”. САЩ, Китай и Великобритания се ангажират с бъдещето на Корея в Декларацията от Кайро, като посочват, че „трите сили, съзнавайки поробването на народа на Корея, са решени впоследствие Корея да стане свободна и независима.” Въпреки, че Съветският съюз също е част от съюзническата коалиция, той влиза във войната срещу Япония чак през 1945, затова не участва в Каирската конференция.

Когато, на 6 август 1945, е осъществена ядрената атака срещу Хирошима и Нагасаки, СССР официално се включва във войната (в последната седмица от нея) и изпраща войски в северната част на Корея на 9 август 1945. Въпросът за следвоенната съдба на страната е включен като подточка в дневния ред, касаещ победена Япония. Съединените щати не искат да допуснат съветско участие в окупацията на Япония. За да отвлекат вниманието на Москва, те и предлагат окупационна зона в Корея. Администрацията на САЩ поема района на юг от 38-мия паралел, а тази на Съветския съюз - на север от него. СССР приема разделителната линия, въпреки че опитът му да получи своя окупационна зона в северната част на Япония (на остров Хокайдо) е отхвърлен от Вашингтон.

Първоначалните надежди за създаването на единна, независима Корея, бързо се разсейват, тъй като политиката на студената война и вътрешните разногласия по плана за попечителство водят до създаването, през 1948, на две отделни държави с противоположни политически, икономически и социални системи. На юг от 38-мия паралел, под наблюдението на Организацията на обединените нации (ООН), се провеждат избори и на 15 август 1948 е създадена Република Корея. Ли Синман, който в продължение на повече от трийсет години живее в САЩ и получава докторска степен от университета в Принстън, става първия президент на републиката. На 9 септември 1948 на север е създадена Корейската народнодемократична република (КНДР), начело с тогавашния премиер Ким Ир Сен, подкрепян от Москва 1, 6 .

Само две години след създаването им, между двете Кореи избухва война. Военните сили на Севера започват изненадваща атака и нахлуват в Южна Корея на 25 юни 1950. ООН, в съответствие с условията на своя устав, се ангажира в първите си колективни действия и основава Командване на ООН, подпомогнато от 16 държави-членки на организацията с военни контингенти и друга помощ. От момента на включването на Китай на страната на Севера, през октомври 1950, става очевидно, че тази война не е само резултат от конфронтацията в рамките на Корейския полуостров, но и следствие от нестихващото съперничество между Изтока и Запада.

Военните действия продължават до 27 юли 1953. На тази дата, в Панминчжон, командването на Севернокорейската народна армия, китайските доброволци и ООН подписват споразумение за примирие. Нито САЩ, нито Южна Корея слагат подпис под споразумението, въпреки че и двете се придържат към него чрез ООН. Впрочем, официален мирен договор между Севера и Юга няма и до днес6 .

Последиците, които Корейският полуостров търпи от идеологическия сблъсък, подклаждащ студената война, не се изчерпват само с този военен конфликт, а продължават до наши дни. Десетилетия след края на студената война, както и след краха и трансформацията на комунистическия свят, корейската идентичност не успява да се възстанови.

Двете Кореи в началото на XXI век

Освен вече разгледаните причини за конфликта на Корейския полуостров, важно е да се има предвид развитието на двете корейски държави в политически и икономически план, както и акцентите в техните двустранни отношения през последните години. Мястото, което всяка от двете заема днес в международното пространство, е резултат от политическата посока, която е била заставена да следва в хода на студената война.

Така, Южна Корея поема по пътя към западен тип демокрация и капиталистическа икономика. Днес тя е президентска република, в която правомощията са поделени между президента, законодателната и съдебната власт. Страната е ключов играч в икономиката, сигурността и културата на азиатския континент. В икономически план, тя е голяма сила не само в региона, но и в световен мащаб.

По коренно различен път поема севернокорейската държава. До днес там властта се държи от комунистически режим, превърнал се в прецедент в световната история. Сред същностните му характеристики е масовото погазване на човешките права, за чиито мащаби се съди основно по разказите на бегълци. Северна Корея е военизирана държава без аналог в световната история. Тя разполага с активна военна сила от близо 1,2 милиона души, в сравнение с около 680-те хиляди в Южна Корея. Военните и разходи възлизат на около 1/4 от брутния национален продукт (БНП), като до 20% от мъжете на възраст между 17 и54 години влизат в състава на редовните въоръжени сили 6, 7.

Първият ръководител на КНДР е Ким Ир Сен, управлявал в качеството си на генерален секретар на Корейската работническа партия и президент на Северна Корея чак до 1994. Последният държавен пост е отменен след смъртта на му, като той е провъзгласен за „вечен президент на републиката”.

Социалната еволюция на Северна Корея, също както и тази на Южна, преживява първия си повратен момент по време на Корейската война. През този критичен период Северна Корея взема решение да разчита единствено на себе си, което е заложено в основата на доктрината чучхе („всичко със собствени сили”) от 1957. Повече от половин век по-късно, тя все още е фактор в Северна Корея, макар и в значително променен формат. Подходът на Ким към концепцията чучхе се развива в посока към постигането на самодостатъчност, изразяваща се в необходимостта Северна Корея да оформи собственото си бъдеще, а също и това на целия корейски народ, независимо от външните влияния1, 6.

Вече в наши дни, смъртта на севернокорейския лидер Ким Чен Ир (син на Ким Ир Сен), на 17 декември 2011, бе друг повратен момент в историята на страната, както и в междукорейските отношения. Той беше наследен от най-малкия си син Ким Чен Ун, обявен за главнокомандващ на въоръжените сили и лидер на управляващата в страната Корейска работническа партия.

Днес КНДР e в тежко икономическо състояние и, до голяма степен, разчита на международните помощи. Но макар да е най-слабият измежду шестте основни играчи в региона, Северна Корея не само продължава да съществува, но и успява да се позиционира като основен двигател на геополитиката на Североизточна Азия посредством своята „авантюристична ядрена дипломация” 4.

Отношенията между двете корейски държави, от Корейската война насам, са белязани от редуващи се периоди на разведряване и въоръжени провокации. Последните въоръжени сблъсъци датират от недалечната 2010. Става дума за потапянето на южнокорейския кораб „Чеонан” близо до северната гранична зона в Жълто море, на 26 март, и севернокорейския обстрел срещу остров Йонпьон на 23 ноември, отново близо до северната гранична зона6.

Основен проблем в междукорейските отношения, а също между КНДР и САЩ, продължава да бъде севернокорейската ядрена програма, която стартира със съветска помощ още през 60-те години на XX век. След края на Корейската война, САЩ разполагат ядрени оръжия в Южна Корея, въпреки че споразумението за примирие забранява въвеждането на качествено нови оръжия на полуострова.

Решението на Джордж Буш-старши да изтегли всички ядрени оръжия, разположени извън границите на САЩ, слага началото на американския натиск върху КНДР във връзка с нейния 30-мегаватов реактор в Йонбьон, в експлоатация от 1987. Йонбьон стартира като средство за постигане на енергийна самодостатъчност, напълно в унисон с доктрината чучхе на Ким Ир Сен. Постепенно обаче, обектът се превръща в разменна монета в отношенията между Пхенян и Вашингтон.

На 30 януари 1992  КНДР най-сетне подписва споразумение за гаранции с Международната агенция по атомна енергия (МААЕ) - нещо, което е обещала да направи още през 1985, когато се присъединява към Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО).

Десет години по-късно, през 2002, е разкрита тайната програма на Северна Корея за обогатяване на уран за военни цели. САЩ, заедно с Китай, предлагат многостранни преговори между заинтересованите страни. През август 2003 КНДР приема да присъства на шестстранните преговори, касаещи нейната ядрена програма. В тях, освен нея, участват съседите и - Република Корея, Китай, Русия и Япония, както и САЩ.

През 2004 и 2005 се провеждат последователни срещи в рамките на шестстранните преговори. На 19 септември 2005 шестстранните преговори завършват със Съвместна декларация между участващите страни, според която КНДР се ангажира да изостави всички ядрени оръжия и съществуващи ядрени програми и да се присъедини отново към ДНЯО и превантивните мерки на МААЕ. Освен това, декларацията ангажира САЩ и други държави с определени действия, подсигуряващи ядреното разоръжаване на КНДР. САЩ се задължават да гарантират сигурността на Севера, декларирайки, че не разполагат с ядрени оръжия на територията на Южна Корея и нямат намерение да атакуват КНДР с ядрени и други оръжия или да навлязат на територията  ú.

През 2006 КНДР напуска шестстранните преговори и на 9 октомври обявява, че е осъществила успешен ядрен опит, което се потвърждава и от САЩ. В отговор Съветът за сигурност на ООН, цитирайки седма глава от Хартата на организацията, единодушно приема Резолюция 1718, която осъжда действията на Северна Корея и налага санкции върху вноса на определени луксозни стоки и военна техника, оръжия за масово унищожение и свързаните с тях части и трансферни технологии. Проваля се и може би най-сериозният опит за разрешаване на проблема - новото Съвместно заявление от февруари 2007, предвиждащо три фази за разоръжаване на полуострова: формиране на пет работни групи, прекратяване на програмата за производство на ядрени съоръжения и унищожаването на самите съоръжения.

Само две години след новото Съвместно заявление от 2009, КНДР изстрелва „телекомуникационен спътник” с използване на ракетна технология, което е в нарушение на Резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН. На 25 май Пхенян извършва втори ядрен опит, единодушно осъден от международната общност. Новата Резолюция 1874 налага още по-сурови санкции на КНДР, по-мащабно оръжейно ембарго и по-строг контрол на товари от и за Северна Корея6, 7, 8.

Според една прекалено оптимистична гледна точка, получила разпространение в медийното пространство, правителствата по света смятат, че смъртта на севернокорейския лидер може не само да дестабилизира региона, но и да предостави възможност за ново начало в дипломацията9. Този предпазлив оптимизъм обаче, не се потвърждава от първите политически ходове на новия севернокорейски лидер. Макар че на 29 февруари 2012 е постигнатото споразумение между САЩ и КНДР за мораториум върху севернокорейската ядрена програма и ракетите с далечен обсег на действие, само два месеца по-късно (на 13 април) Северна Корея прави опит за изстрелване в орбита на спътник с ракета-носител „Унха-3”10, 11 . Това противоречиво поведение на Пхенян подсказва, че най-вероятно новият лидер на страната ще продължи политическия курс на предшествениците си от семейство Ким. Така, според известният руски експерт по източноазиатските проблеми Дмитрий Верхотуров: „Ким Чен Ун ще продължи делото на баща си12.

Сценарии за бъдещето на Корейския полуостров

Съществуват множество разнообразни сценарии за развитието на ситуацията на Корейския полуостров. Особено интересни са разгледаните от Крис Девилърс (Strategic Policy Planning Unit) сценарии на д-р Ейдън Фостър Картър, ръководител на Програма „Корея” в Университета на Лийдс, както и тези на Института за устойчиво развитие „Наутилус” (с филиали в САЩ, Австралия и Южна Корея). Много задълбочени и вземащи предвид редица фактори в рамките на полуострова и в съвременната международна среда, са и сценариите на австралийския полковник Дейвид Коглан от Института за стратегически изследвания към Военния колеж на САЩ..

Сценариите на д-р Ейдън Фостър Картър от Университета на Лийдс(2002)

Д-р Картър предлага четири сценария за бъдещето на Корейския полуостров, базирайки се най-вече на труда на бившия директор на ЦРУ Джон Дойч. Първият сценарий предвижда нов въоръжен конфликт между двете Кореи, още повече, че в продължение на десетилетия севернокорейците се подготвят именно за такова развитие. В това е и смисълът от съществуването на огромната армия на КНДР. Според този сценарий е най-вероятно войната да избухне случайно. Тя може да започне, ако незначителен обстрел в демилитаризираната зона (в резултат от нагнетеното напрежение) провокира ответен отговор от страна на Северна Корея, а после прерастне в мащабен конфликт. Подобно развитие може да има изключителносериозни последици, включително използването на химически и ядрени оръжия. Д-р Картър обаче смята, че този сценарий не означава непременно края на Северна Корея.

Вторият сценарий е озглавен „Имплозия”, като според него икономическото изоставане на Северна Корея се задълбочава и населението успява да оцелее само поради благоволението на Китай. Въпреки това, тежките условия на живот провокират бунт срещу режима. Всъщност, засилването на глада и репресиите действително може да доведе до бунт, но за целта е от значение до севернокорейското общество да достига информация за външния свят, каквато в момента липсва. Освен информация, е необходима и външна помощ, за да може евентуалният бунт да се увенчае с успех. Проблемът е, че каквато и да е външна намеса от военен характер на този етап само би разпалила борбата на великите сили за влияние в региона.

Третия сценарий на д-р Картър е озаглавен „Гласност”, като според него събитията на полуострова се развиват по подобие на тези през последните години от съществуването на Съветския съюз. Ръководството на КНДР либерализира пазара, като мярка за справяне с глада. Задълбочават се контактите с Южна Корея, което помага на севернокорейците да осъзнаят, че на юг гладът е ликвидиран още преди десетилетия. Това пък би могло да повдигне въпроси относно легитимността на репресивния севернокорейски режим. Този сценарий завършва с бърза ерозия на режима в КНДР - ситуация, сравнима с тази в Германия през 1989-1990.

Четвъртият сценарий предвижда запазване на статуквото. Той се основава на това, че досега севернокорейският режим неведнъж е демонстрирал способността си да оцелява. За целта, той, от една страна, моли за външна помощ (от Русия, Китай и международната общност), а от друга потиска собствения си народ. Към днешна дата, режимът съумява да задържи властта. Според Картър, благодарение на финансовата подкрепа от страна на международната общност за Организацията за развитие на енергетиката на Корейския полуостров, е постигнато известно ограничаване на корейските ядрени програми. В същото време не е реалистично да се смята, че в резултат от множеството преговори КНДР ще остане без ядрени оръжия, задоволявайки се с голям обем външни помощи и постоянни енергийни доставки. Тази изключително точна преценка на д-р Картър отпреди десетина години е в сила и днес13. В същото време най-желаната развръзка за всички влиятелни играчи в региона и днес е КНДР да се откаже от ядрения си арсенал14.

Сценариите на Института „Наутилус”

През 2002 и 2003 група американски и южнокорейски експерти, работещи под егидата на Института „Наутилус”, изготвят четири сценария за бъдещето на двете Кореи, озаглавени, съответно, „Безизходица” (“Gridlock”), „Велик лидер III” (“Great Leader 3”), „Феникс” (“Phoenix”) и „Дъга” (“Mujoge-Rainbow”).

Сценарият „Безизходица” е доста песимистичен като предвижда началото на нова студена война. Великите сили се подозират взаимно, а малките държави сключват съюзи помежду си, опитвайки да гарантират сигурността си. Северна Корея и Китай се сближават; Южна Корея и САЩ също задълбочават съюзническите си отношения. Макар навлизането на мобилните телефони в Северна Корея да ограничава донякъде репресиите, този сценарий не прогнозира добра съдба за страната, която окончателно деградира до „провалена държава” (failed state), разполагаща с ядрени оръжия.

Сценарият „Велик лидер III” с учудваща точност прогнозира някои текущи събития като поемането на властта в Северна Корея от нов лидер, както и високата степен на ангажираност на САЩ във войната срещу тероризма. Според него, именно тя става причина Вашингтон да изтегли войските си от Южна Корея, което я прави по-незащитена. Предвижданият от дълго време финансов колапс на Япония се случва и това слага край на търговските отношения между САЩ и Азия. Южна Корея търпи големи загуби и се опитва да стабилизира икономиката си посредством широкомащабни инфраструктурни проекти в КНДР. Това пък дава тласък за разведряване на отношенията на Корейския полуостров и насочва Южна Корея към орбитата на Китай, тъй като отношенията и със САЩ са силно деградирали. В рамките на този сценарий, Северна Корея продължава да съществува.

„Феникс”, както е озаглавен третият сценарий на Института „Наутилус”, предвижда обединението на двете Кореи, като то се осъществява за сметка на Севера. Американската външна политика поема по-многостранен курс и се стреми към засилване на сътрудничеството с Китай. Съгласуваната рамка е изоставена. Поставена в изолация, Северна Корея търпи имплозия, разтърсвана от бунтове и още по-жесток глад. В страната е изпратена международна мисия, начело с Китай, целяща да се запази мира на полуострова. Границата между Севера и Юга изчезва и обединена Корея се възражда с икономическата подкрепа на САЩ и страните от ЕС.

По-лек път към обединението прогнозира последният сценарий, озаглавен „Дъга”. Според него, изострените отношения между Северна Корея и САЩ водят до провала на Съгласуваната рамка, но дипломатическите преговори между Вашингтон и Пхенян карат САЩ да подкрепят икономическата реформа и нормализирането на дипломатическите отношения в замяна на преустановяване на ядрените опити. Съединените щати подкрепят заемите, които Световната банка отпуска на КНДР, а Китай и Япония осигуряват осъществяването на самите преговори. Южна Корея съзира предимствата от севернокорейската евтина работна ръка и границата между двете държави постепенно избледнява.

Институтът „Наутилус” определя и конкретните фактори, които са от съществено значение за бъдещето на полуострова. Това са:

- отношенията САЩ-Китай, важна е и ролята на Южна Корея и Япония;

- развитието на вътрешните политико-икономически и социално-културни изменения в КНДР;

- до каква степен севернокорейската военна стратегия е офанзивна или дефанзивна;

- отношенията Север-Юг;

- степента на прозрачност на шестстранните преговори относно ядрената програма на Северна Корея;

- резултатът от американските президентски избори;

- курсът на глобалната война срещу тероризма и американската външна политика. 13

Алтернативните пътища към обединението според полковник Дейвид Коглан

През 2008 полковникът от австралийската армия Дейвид Коглан предлага четири сценария за това, как може да се осъществи обединението на Корейския полуостров: „Постепенна промяна” (“Gradual”), „Статукво” (“Status Quo”), „Колапс” (“Collapse”) и „Война” (“War”).

Първият сценарий за постепенна промяна е доста идеалистичен и би могъл да се реализира при възможно най-добро стечение на обстоятелствата. Той предвижда постепенно разширяване на икономическото сътрудничество между Севера и Юга, възприемане на китайския модел на икономическо развитие от КНДР и запазване на нейното „авторитарно централизирано правителство”. Полковник Коглан разглежда тези мерки като благоприятна предпоставка за развитие на отношенията и постигането на взаимоизгодно споразумение, което, в крайна сметка, да доведе до създаването на eдинна държава. Спорен въпрос е, дали характерът на необходимите реформи изисква края на чучхе и военната политика.

И тук, както сред сценариите на д-р Картър, се появява вариантът „Статукво”, най-вероятен поне за близкото бъдеще. Този сценарий предвижда, че Северна Корея „оцелява някак” за неопределен период от време като осъществява само минимални промени, абсолютно необходими за оцеляването на държавата. Самият Дейвид Коглан посочва, че този сценарий е „вероятен и рационален”, защото „...в продължение на близо 20 години, Северна Корея съумява да се пребори с предсказанията за колапс и оцелява...”.

Според него, третият възможен път към обединението минава през колапса на КНДР и (това се споделя и от повечето наблюдатели и анализатори) последващото и „усвояване” от Юга. Икономическият срив на КНДР и вероятната хуманитарната криза могат да доведат до политическа нестабилност и след това до колапс. В рамките на този сценарий, съществуват редица варианти, които обаче могат да се сведат до два основни: армията на Северна Корея надделява и поема контрола над държавата, или пък настъпва колапс, при който нито един политически играч не успява да надделее над останалите и в резултат от това възниква вътрешен конфликт. Не е възможно да се предскаже, кой от вариантите ще се реализира, но те имат общи характеристики: колапс може да настъпи с малко или никакъв отзив; редица фактори могат да предизвикат колапс; може да се наложи някаква форма на външна намеса, особено в случай на хуманитарна катастрофа или вътрешен конфликт, когато трябва да се вземат незабавни мерки за да се гарантира безопасността на севернокорейските оръжия за масово унищожение.

Последният и най-фатален сценарий за обединението е озаглавен„Война”, като се прогнозира, че тя ще завърши с поражението на КНДР. Въпреки че вероятността за това е много малка, имайки предвид севернокорейската военна мощ, не може да се изключи опцията за „пусково събитие” (включително случайно), което да постави началото на войната. Според автора е възможно Северът да започне война от отчаяние (т.нар. „синдром на плъха, притиснат в ъгъла”). Имайки предвид, че е малко вероятно Северна Корея да стигне до подобно решение срещу добре подготвен противник, оптималният за момента вариант да предприеме атака е в период на слабо напрежение и (в идеалния случай), когато САЩ са ангажирани някъде другаде. Коглан обаче изтъква, че тази опция е много малко вероятна, ако приемем, че властта в КНДР е заинтересована повече от оцеляването на държавата, отколкото от самоунищожаването ú14.

Потенциалната намеса на нови международни играчи

Кой от всички изброени сценарии ще се реализира на Корейския полуостров зависи до голяма степен от международната общност. Съседните на полуострова държави Русия и Япония, както и САЩ, са обременени исторически по отношение на Корея. Всяка от тях преследва собствените си интереси в региона и така допринася за настоящата съдба на полуострова. Единствено отношенията на двете корейски държави с Китай се развиват по-близо до нивото на сътрудничество. Важен е, разбира се, фактът, че самата Китайска народна република (КНР) все още не е създадена, когато полуостровът бива разделен по 38-мия паралел, което спасява Китай от историческа отговорност за разделянето му1. Този факт предопределя и важната роля на посредник, която Пекин може да изиграе в отношенията между Северна и Южна Корея. В случая обаче, непременно трябва да е налице едно условие, а именно - да бъдат нормализирани отношенията (т.е. преодоляно съперничеството) между САЩ и Китай. В противен случай, просто ще станем свидетели на поредният сблъсък на интереси в региона.

Положителна роля биха могли да изиграят някои нови глобални играчи, които не са обременени исторически с корейския въпрос. Много уместна например, може да бъде намесата на Европейския съюз. Редица автори, сред които Израел Рафалович 15, призовават за по-голяма ангажираност на Съюза със запазването на мира и сигурността в Североизточна Азия.

Към днешна дата ЕС поддържа дипломатически отношения и с двете корейски държави. Но докато Република Корея е надежден икономически партньор на Съюза, отношенията с КНДР се развиват еднопосочно, изчерпвайки се с помощта, оказвана на Пхенян от Брюксел. Средствата, които са предвидени за хуманитарна помощ за Северна Корея в бюджета на ЕС за периода 2011-2013, са значителни - 20 млн. евро. През юли 2011, ЕС предостави хранителни помощи в размер на 10 млн. евро. Въпреки финансовата и хуманитарната си ангажираност в Северна Корея обаче, Съюзът все още остава страничен наблюдател и, по думите на Рафалович, изглежда се чувства по-комфортно в ролята на независим платец, отколкото на независим играч. 15

„Нова Европа” публикува през октомври 2010 анализ на Соломон Паси, президент на Атлантическия клуб и бивш министър на външните работи на България (2001-2005), относно необходимостта от бъдещо ангажиране на ЕС със ситуацията на Корейския полуостров. В него той настоява Брюксел да поеме функциите на глобален външнополитически фактор, предвидени в Лисабонския договор, и да се ангажира с обединението на Корея. От българските експерти по външна политика, именно Соломон Паси отделя по-сериозно внимание на конфликта на Корейския полуостров. Освен за по-голяма ангажираност на ЕС, той настоява и за намесата на България, в качеството и на членка на ЕС и НАТО. Според него, един от начините, чрез които ЕС може да участва в овладяването на конфликта, е посредством страни-членки, бивши републики от социалистическия лагер (в това число и България), които по-лесно могат да спечелят доверието на КНДР и да я подтикнат към мирен диалог с Република Корея 16, 17, 18.

България и корейският въпрос

Към днешна дата страната ни поддържа дипломатически отношения с двете Кореи. Отношенията ú с КНДР имат дълга история – те датират още от създаването на севернокорейската държава през 1948. Дипломатическите отношения между България и Южна Корея са установени значително по-късно – чак през 1990, но се характеризират със засилено икономическо сътрудничество и активен политически диалог.

Според извънредния и пълномощен посланик на Република Корея у нас Чън Би Хо, българският преход към демокрация може да бъде пример за КНДР в бъдеще. Той смята, че нашият преход може да се окаже твърде ценен за Корейския полуостров по отношение на „интегрирането към международната общност, излизането от изолация, отварянето към външния свят и диалога със съседните страни”19.

Имайки предвид дългогодишната история на дипломатическите отношения между България и КНДР и сегашното ни икономическо партньорство с Република Корея, нашата страна действително може да има принос в овладяването на конфликта, разбира се в качеството ú на членка на ЕС и НАТО. И, което е по-важното в случая, българската държава би могла да спечели сериозни дивиденти при евентуална намеса - както от икономически, така и от дипломатически характер.

* * *

Независимо дали става дума за близкото или по-далечното бъдеще, съдбата на Корейския полуостров най-вероятно ще бъде решена от външни сили, точно както се случва в миналото при разделянето му по 38-мия паралел. Но, за да се справят с конфликта, а не да го задълбочат още повече, тези външни сили трябва да се поучат от грешките в миналото. Намесата на глобалните играчи следва да се изразява в съвети и улесняване на диалога със Северна Корея. При това не бива да се залага прекалено на демократизацията на страната, особено по силов път. Преследването на максималистичната цел за смяна на режима, както и поставянето на преден план на собствените интереси на пряко засегнатите играчи препятстват благоприятната развръзка. До най-задоволителния резултат на този етап - КНДР без ядрени оръжия, може да доведе единствено дългият и труден път на преговорите. А за да бъде извървян той докрай, е нужно преди всичко търпение. Първата и най-важна стъпка към сигурността в Североизточна Азия и, евентуално, към обединена Корея е да бъде спечелено доверието на КНДР, изгубено в хода на историята.

 

Бележки:

1. Olsen, Edward A. (2005) “Korea, the Divided Nation” (Greenwood Publishing Group). Книгата е извлечена на 15.11.2011 г. от www.gigapedia.org.
2. Korea’s Geography (Asian Info). Интернет адрес на сайта:  http://www.asianinfo.org/asianinfo/korea/geography.htm#LAND, активен към 23.02.2012.
3. Briney, Amanda, The Korean Peninsula, Learn Geographic Information about the Korean Peninsula. Интернет адрес:http://geography.about.com/od/northkorea/a/korean-peninsula.htm, активен към 23.02.2012.
4. Kim, Samuel S. (2006) “The Two Koreas and the Great Powers”. (Cambridge University Press). Откъсът от книгата е извлечен на 23.02.2012 от: http://www.amazon.com/The-Two-Koreas-Great-Powers/dp/0521660637#reader_0521660637.
5. Henneka, A. (2006) “Reflections on Korean history and its impacts on the US-North Korean conflict.” (Journal on Science and World Affairs, Vol. 2, No. 1, 19-27). Статията е извлечена на 20.03. 2012 г. от: http://www.scienceandworldaffairs.org/PDFs/Vol2No1_Henneka.pdf.
6. Сайт на американското правителство (U.S. Department of State, Diplomacy in Action): http://www.state.gov/r/pa/ei/bgn/2792.htm, 02.04.2012.
7. Сайт на Министерство на външните работи на Република България:  http://www.mfa.bg/bg/pages/view/259 , 24.04.2012.
8. Иванов, Иван Стоянов - аташе към Дирекция „Европейски съюз”, Експертен доклад на тема: „Актуална ситуация на Корейския полуостров” (Дипломатически институт ). Докладът е извлечен на 12.04.2012 от: http://bdi.mfa.government.bg/bg/papers/Korea_paper_plain_text.pdf.
9. „Светът прие с предпазлив оптимизъм смъртта на Ким Чен-ир” (Dnes.dir.bg). Извлечено на 24.04.2012 от: http://dnes.dir.bg/news/severna-koreja-sled-kim-enir-10152626.
10. „Северна Корея се съгласи на ядрен мораториум” (Novinite.bg). Извлечено на 20.03.2012. От:http://novinite.bg/articles/7124/Severna-Koreya-se-saglasi-na-yadren-moratorium. 
11. „Северна Корея изстрелва сателит след сателит” (Vesti.bg). Извлечено на 25.04.2012 от: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4740171.
12. „Експерти: Смъртта на Ким Чен Ир няма да доведе до демократизация” (Dnevnik. Bg). Извлечено на 04.04.2012 от:http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/12/19/1729688_eksperti_smurtta_na_kim_chen_ir_niama_da_dovede_do/.
13. Devillers, Chris (2003) “The Future of the Korean Peninsula. Scenario analyses” (Strategic Policy Planning Unit -Scenario Planning). Извлечено на 21.04.2012 от: http://www.docstoc.com/docs/27905149/The-Future-of-the-Korean-Peninsula#.
14. Coghlan, David (2008) “Prospects from Korean Reunification”. This publication is a work of the U.S. Government as defined in Title 17, United States Code, Section 101. ). Извлечено на  03.05.2012 от: http://www.StrategicStudiesInstitute.army.mil/.
15. Rafalovich, Israel, “Payer or Player”. Извлечено на 15.05.2012 от: http://www.economicvoice.com/north-korea-and-the-eu/50028525#axzz22C6U7ul1.
16. Паси, Соломон (2010) „Северна Корея след конгреса: да направим ЕС голбален играч” (публикувана във вестник „Труд”, вестник „Нова Европа” и „Корея Таймс”). Извлечено на 25.05.2012 от: http://www.solomonpassy.com/static.php?content_id=2&article_id=8.
17. „Соломон Паси: да пратим наши войници в Корея” (вестник „24 часа”).  Извлечено на 25.05.2012 от:  http://www.solomonpassy.com/interviews.php?interview_id=5.
18. „С Паси начело, България се заяви като обединителка на двете Кореи” (Bg.time.mk). Извлечено на 25.05.2012 от: http://bg.time.mk/read/cb95a7ecee/83ca42e84c/index.html.
19. „КНДР може да се поучи от българския преход” (Vesti.bg). Извлечено на 29.05.2012 от: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4482491.

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”


{backbutton}

Бомбардировки на Източна Европа? Не става дума за Иран, нито пък за някой роман на Том Кланси. Става дума за, макар и чисто хипотетична, възможност, огласена преди време от тогавашния руски президент Дмитрий Медведев и началника на Генералния щаб Николай Макаров, която може да се превърне в кошмарна реалност, ако НАТО все пак реализира прословутия си военен проект за т.нар. европейска (всъщност американско-европейска) система за противоракетна отбрана (ПРО).

Проектът European Phased Adaptive Approach (ЕPAA) беше лансиран от Обама през 2009. Целта му е защитата на Стария свят от Иран и неговите балистични ракети Shahab-3, способни да достигнат някои части на Южна Европа. Москва обаче се опасява, че противоракетният щит цели да неутрализира руските междуконтинентални ракети. Нещата все повече наподобяват своеобразно повторение на студената война, което рискува да замрази отношенията между САЩ и Русия. В същото време, в новия „ракетен чадър” се очертават няколко „дупки”, както технически, така и политически, които го превръщат в разменна монета на международния политически пазар, при условие, разбира се, че трябва да почакаме поне до ноември 2012, когато ще стане ясно, кой ще бъде следващия стопанин на Белия дом.

Еволюцията на идеята за ракетния щит

Идеята за изграждането на щит, защитаващ Европа от евентуални ядрени ракетни атаки, не е нова. Тя беше любима тема още на предишния президент Буш-младши: след излизането на САЩ от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана и създаването (през 2002-2004) на базата за противоракетна отбрана в Аляска, през 2007 той декларира намерението си да разположи мощен радар и прехващащи ракети с наземно базиране на територията на Чехия и Полша. Това лиши руснаците от сън, те бяха силно притеснени от възможността разположените в близост до границата им двайсеттонни ракети да се използват не само за защита, но и за атака срещу Москва и прилежащите територии.

След като влезе в Белия дом, Обама прати в архива плановете на Буш, смятайки ги за прекалено деструктивни от дипломатическа гледна точка, и обяви началото на собствения си проект за ЕРАА. Идеята на презизидента, лансирана през 2009, предвиждаше създаването на система за ПРО, която да е оперативна още през 2011 (а не през 2018), да е подвижна и модулна, тъй като ракетните установки ще бъдат разположени на кораби в Средиземно море. Според него, този вариант би навредил по-малко на отношенията с Русия.

Според проекта на Обама, изграждането на европейския противоракетен щит следва да се реализира в рамките на четири фази. Както беше обявено на срещата на НАТО в Чикаго, през май 2012, първата фаза ще приключи до края на настоящата година с разполагането на 29 кораба, оборудвани с радари Аеgis, 113 ракетни системи SM-3 Block IA и 16 системи SM-3 Block IB, както и на вече действащия радар в Турция (Кюреджик). Втората следва да приключи през 2015, когато в Румъния ще влезе в действие първият наземен радар Aegis Spy-1, снабден с 24 ракети SM-3. Дотогава броят на корабите в Средиземно море ще нарасне до 32, броят на ракетите SM-3 Block IA – до 139, а този на SM-3 Block IB – до 100. Третата фаза пък трябва да приключи през 2018 с инсталирането на втори радар Aegis Spy-1 в Полша. Дотогава ще се появят и новите ракети SM-3 Block IIA, предназначени за прехващане на балистични ракети със среден радиус, тъй като са по-мощни и бързи. През тази фаза следва да бъдат въведени в действие сензори за откриване на изстреляни бойни глави. Последната фаза все още не е детайлизирана: тя следва да приключи през 2020 и предполага разполагането на прехващащи ракети SM-3 Block IIB, способни да поразяват междуконтинентални балистични ракети.

Именно тази последна фаза тревожи руснаците. Сегашните ракети SM-3 не застрашават стратегическия арсенал на Кремъл: скоростта им (3 км/сек) и тяхната мощност не са достатъчни за прехващането, на европейска територия, на междуконтинентални балистични ракети, насочени срещу САЩ, чиято траектория минава над Арктика. За разлика от тях обаче, ракетите SM-3 Block IIB ще развиват скорост 5-5,5 км/сек и са в състояние да неутрализират руските бойни глави.

Досега американците нямаха проблеми, тъй като новите ракети не са в противоречие с Договора за съкращаване на ядрените арсенали (START III), подписан от САЩ и Русия през 2010. Неговите чл.2, 3 и 4 обаче ясно забраняват „разполагането от САЩ, друга държава или група от държави на система за противоракетна отбрана, която може значително да понижи ефективността на стратегическото ядрено оръжие на Руската Федерация”. В този случай, Москва може да денонсира договора, като по този начин сложи кръст на единствения успех на администрацията на Обама в сферата на съкращаването на въоръженията.

Проблемите пред системата за ПРО

В същото време, новата система за ПРО не е застрахована от провал. Налице са три основни технически проблема. На първо място, не е сигурно, че ракетите SM-3 Block II ще се окажат ефективни срещу междуконтиненталните балистични ракети. Тези ракети са проектирани така, че да поразяват целта в атмосферата, по време на полета, след изстрелването на бойната глава. Прехващането на ракетата в началната фаза след изстрелването и, когато тя все още е едно цяло, „в момента е невъзможно”, както се посочва в анализа на научния отдел на Пентагона (Defense Science Board). Причината е, че времевият интервал между изстрелването на ракетата и запуска на бойната глава е твърде малък (около 100 секунди). Това дава възможност на противника да използва различни „примамки”, посочва в доклада си Федерацията на американските учени. Тоест, запускът на бойната глава може да се съпровожда с изстрелването на всевъзможни други устройства-примамки, летящи със същата скорост като бойната глава и насочващи към себе си прехващащите ракети. Освен това, евентуалните емисии на инфрачервени лъчи и отразените радиовълни могат да попречат на работата на радара. Това означава, че достатъчно опитен противник, притежаващ сериозна технологична подготовка и възможности, може да заблуди системата за ПРО.

Вторият факт, внушаващ несигурност, е достоверността на резултатите от изпитанията на ракетите SM-3. В една статия от 2010, експертите от Масачузетския технологичен институт Тед Постъл и Джордж Луис твърдят, че американската Агенция за противоракетна отбрана е обявила за успешни девет изпитания, осъществени между 2002 и 2009, които в действителност са се провалили. В тези случаи ракетите са поразили целта, но само косвено, а както е известно прякото попадение е задължително условие за пълното разрушаване на целта, т.е. да не останат никакви съмнения, че противникът все пак може да осъществи запуск на бойна глава.

Когато редакцията на „Лимес” отправи официално запитване по този въпрос до Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ, отговорът и беше, че всъщност всички цели са били поразени. Според нея, в случаите за които говорят Постъл и Луис, целите са представлявали ракети, непозволяващи отделянето на бойните глави. Агенцията твърди, че между 2002 и 2010 са били изпробвани 19 прехващащи ракети, в общо 16 различни изпитания, като всичките 16 цели са били прихванати. В същото време, тя отказва да публикува снимките, доказващи твърденията и, под предлог, че така би предоставила на противника информация за SM-3.

Третият проблем свързан с проекта ЕРАА, е от финансов характер. Кой ще финансира проекта? Дали САЩ ще поемат цялото бреме, или ще настояват европейците да се включат в него, след като той касае на първо място именно тях? В последния случай, финансирането ще се осъществи на принципа „от всекиго според възможностите”, или пък значителна част от него ще се поеме от държавите, където ще бъдат разположени структурите на EPAA (Турция, Румъния и Полша).

Поне за момента, отговорите на тези въпроси са неясни. Противоракетният щит не е никак евтин. По някои оценки, стойността му е около милиард евро (800 млн. от тях са необходими за адаптирането на вече съществуващите структури на противовъздушната отбрана на НАТО). Всъщност, финансовото бреме е още по-тежко. Така, Пентагонът поиска през 2013 да му бъдат отпуснати за „нуждите на противоракетната отбрана” 9,7 млрд. долара, а според повечето прогнози, до 2017 за удовлетворяване на въпросните нужди ще са необходими 47,4 млрд. долара. Статистиката сочи, че от 1962 насам, САЩ за изразходвали 247 млрд. долара за подобни програми. Между другото, производството на една ракетна установка SM-3 Block IA струва 9-10 млн. долара, а на SM-3 Block IB – 12-16 млн. Логично е да очакваме, че стойността на установките Block IIA и Block IIB ще бъде още по-голяма.

Реалните проблеми пред проекта ЕРАА не са свързани обаче с цената, резултатите от изпитанията или ефективността на SM-3. Основният проблем на ракетния щит са политическите измерения на тази инициатива в момента. Както е известно, на срещата на НАТО в Лисабон, в края на 2010, пактът предложи на Москва да се включи в противоракетната отбрана на Стария континент. Само няколко месеца по-късно обаче, НАТО даде заден ход. „Пактът не може да приема в системата си за колективна отбрана външни играчи, като това правило важи и за противоракетната отбрана. Предполагам, че и Русия няма да е склонна да отстъпи част от суверенитета си” – това заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, неочаквано изявил се в ролята на говорител на Кремъл.

Това „затваряне” на алианса задълбочи разногласията му с Москва, която предлага създаването на общ щит, докато Брюксел е готов най-многото да приеме създаването на две отделни системи за ПРО. Последната глава в тази абсурдна история е почти в стила на Самюел Бекет – така, Русия поиска правни гаранции, че EPAA няма да се използва против руския арсенал. Подобен договор обаче е съвършено неприемлив за САЩ и Путин го знае.

Как би могло да се излезе от тази задънена улица? На теория, достатъчно е Обама да обяви ограничаване производството на прехващащи ракети с голям радиус под „опасния” праг за руското оръжие. Действително, наличието на само една установка SM-3 Block IIB няма да е достатъчно за неутрализацията на междуконтиненталните балистични ракети на Кремъл. Подобна стъпка обаче, няма как да бъде предложена в сегашната ситуация, защото значителното републиканско мнозинство в Сената би провалило ратификацията на съответния договор. В тази връзка, експертите от Института Брукингс във Вашингтон (един от най-авторитетните американски „мозъчни центрове”) предлагат евентуалният договор да включва следните пет точки:

- САЩ и НАТО да поемат официално политически ангажимент, че няма да използват EPAA срещу руските бойни глави;

- възприемане на политика на откритост, включваща съвместни учения с руснаците, създаване на център за планиране и реализация на операциите, обсъждане на възможните сценарии за атаки срещу европейски и руски военни обекти;

- научна обосновка на невъзможността SM-3 да застрашат арсенала на Москва;

- съвместно, макар и временно, управление на противоракетния щит;

- ако EPAA наистина е насочена срещу Иран, следва изрично да се уточни, че производството на SM-3 Block II В ще бъде обвързано с евентуално създаване на междуконтинентално оръжие от Техеран.

Кое пречи на постигането на компромис относно ПРО?

Налице са най-малкото четири фактора, които ограничават шансовете това предложение да бъде прието.

На първо място, изборите през ноември няма да позволят на Обама да предприеме каквито и да било «политически опасни» инициативи. Той самият го призна на една конференция, когато прошепна в ухото на Медведев, че след изборите ще разполага с повече възможности. Както посочват мнозина анализатори, американската полемика по въпросите за ядреното оръжие е заложник на неоконсерваторите още от ерата на студената война. А те не са склонни да водят преговори за противоракетната отбрана. Обзети от натрапчивата идея за осигуряване тотална защита на територията на САЩ от атомната заплаха, тези политически кръгове остро критикуват всяка инициатива на Обама, обвинявайки го, че е готов да отстъпи пред потенциалните противници на Америка и най-вече пред Русия.

На второ място, рамките на сътрудничеството между двете държави се стесниха. Презареждането на отношенията с Москва, предложена от Обама през 2009, вече е само далечен спомен. Отношения между Русия и САЩ се изострят. Така, по време на предизборната си кампания, Путин обвини американския посланик Макфол, че подпомага организаторите на протестите по площадите на големите руски градове. След това пък се задълбочиха разногласията по сирийския въпрос: САЩ настояват Кремъл да прекрати доставките на оръжие за режима на Асад и да му предложи да се оттегли от властта (в същото време нарастват доставките на все по-високотехнологични оръжия за сирийската въоръжена опозиция). Последното действие в тази мелодрама бе приемането от Конгреса на т.нар. закон «Магнитски», въвеждащ различни санкции срещу руските чиновници, смятани от САЩ за виновни за смъртта на юриста Сергей Магнитски. На свой ред, Путин не изпитва особено доверие към американците. Според известния руски експерт Фьодор Лукиянов, сегашният президент на Русия е започнал да изпитва недоверие към САЩ след като, през 2002, Буш-младши едностранно излезе от Договора за ограничаване на системите за ПРО, подписан през 1972, и създаде база на ПРО в Аляска.Тоест, в отношенията между двете страни, все по-отчетливо се усеща полъхът на студената война. И да очакваме, че тази ситуация ще се промени преди 2013 не е реалистично. Путин също изчаква резултатите от президентските избори в САЩ за да продължи преговорите. Безполезно е да се очаква, че САЩ ще вземат някакво решение за противоракетния щит, при положение, че след няколко месеца новият им президент може да отмени всичко, постигнато до момента.

На трето място, възможно е САЩ и Русия да си «правят сметката без кръчмаря», т.е. без да отчитат позицията на европейските държави. Истината е, че американското предложение за изграждането на противоракетен щит провокира нови политически пукнатини между европейските членове на НАТО. Някои бивши съветски сателити, като например Полша и Румъния, ентусиазирано подкрепят това предложение за да се измъкнат от сянката на Кремъл. Освен това Варшава се опитва да трупа политически дивиденти, предлагайки услугите си на ЕС като посредник в отношенията му с Москва.

Други европейски правителства обаче, действат много по-предпазливо. От една страна, някои от тях искат да са под защитата на системата за ПРО, но не и да плащат за това. Да не говорим, че населението им не е особено склонно да приеме разполагането на американски военни структури на своя територия. От друга страна, някои силно амбициозни, макар и средноголеми държави, много държат да прокарват независими инициативи: Франция например разгръща собствена система за ПРО.

На четвърто място, европейската сцена рискува скоро да загуби стратегическият си характер за Русия и САЩ, защото най-важната геополитическа шахматна партия през първите десетилетия на ХХІ век се разиграва не в Европа, а в Азия. Освен Иран, основен приоритет на американската национална сигурност е сдържането на Китай, ето защо именно в Тихия океан САЩ се опитват да градят собствена «перлена огърлица», противопоставяйки я на китайската. В рамките на този сценарий, не бива да забравяме и за Централна Азия. Наскоро Пентагонът се споразумя с някои бивши съветски републики от региона за транзитното преминаване на войските си, напускащи Афганистан, както и на оръжието, техниката и военните технологии, използвани днес от НАТО в Хиндукуш. Тези споразумения засега не противоречат на устава на Организацията на Договора за колективна сигурност, която обединява въпросните държави и Русия, но да не забравяме, че той забранява разполагането на чужди военни бази на територията на страните-членки, без съгласието на останалите. В същото време, САЩ разчитат, че сключените споразумения могат да се превърнат в предпоставка за по-мащабното ангажиране на централноазиатските държави в архитектурата на сдържането, включително и ракетното.

Следователно, не бива да се изключва, че целият европейски щит може, в крайна сметка, да се превърне в разменна монета на далеч по-важния азиатски пазар. Възможно е след 2013, когато Обама или някой друг в Белия дом ще разполага с далеч по-широко поле за маневри, САЩ да решат да се възползват от това за да разположат свой флот, оборудван с противоракетни установки, не само в Средиземно море, или пък да направят жест към Москва, отстъпвайки по въпроса за междуконтиненталните прехващачи, или по този за съвместното обслужване на противоракетния щит. Древните са казвали, че името обикновено отразява същността, а да не забравяме, че EPAA включва думата adaptive, т.е. „приспособяващ се”.

 

* Анализатор на италианското геополитическо списание „Лимес”


{backbutton}

През последните години темата за „европейския ислям” става все по-актуална. Медиите традиционно отделят голямо внимание на нееднородните в етнокултурно отношение, но пък непрекъснато разрастващи се мюсюлмански общности в различните държави от континента, като този плътен информационен фон създава усещането, че въпросните общности едва ли не винаги са били част от европейското общество. Нещо повече, определена част от мюсюлманските и псевдомюсюлмански общественици и духовници и дори някои либерална европейски журналисти и политолози полагат героични усилия за да интерпретират историята на Стария континент по начин, доказващ, че това наистина е било така, следвайки, от една страна, идеята за глобалния халифат, а от друга – доказалите несъстоятелността си тези на мултикултурализма и извратеното разбиране за толерантността.

Истината обаче е, че повечето държави от Западна, Централна и Северна Европа се сблъскаха с проблемите, породени от присъствието на внушителни и често изолирани общности от мюсюлмани на територията им, едва през втората половина на миналия век. В същото време на континента има и зони, в които дори и дългите столетия на доминация на християнството не са могли да изтрият следите от някогашното присъствие там на последователите на пророка Мохамед. Днес този факт се използва от мнозина ислямски радикали за да обосноват агресивните си претенции към териториите, които някога са били част от средновековния мюсюлмански Халифат. Включително към такива, в които в продължение на дълги столетия не са живели никакви мюсюлмани. На първо място сред тях е Испания.

Мюсюлманската общност в Испания

Разбира се, в момента, мюсюлманските общности в тази страна не разполагат с необходимата сила и лостове за влияние, за да претендират за нещо подобно, нито пък са толкова многобройни, като тези във Франция, Великобритания, Белгия или Холандия например. Впрочем, това до голяма степен се дължи именно на продължителната и доста кръвопролитна история на отношенията между испанците и исляма. Несъмнено, тези отношения са белязани не само от противопоставянето в рамките на арабското завоевание на Пиренейския полуостров и ответната «реконкиста» на християните, но и от взаимного научно и културно взаимодействие и взаимно обогатяване. Несъменено обаче е и, че именно през този период следва да се търсят корените на онази, специфична за Испания ситуация, която, чак до 80-те години на миналия век, не даваше законно основание на некатолическите общности да се развиват и осъществяват религиозната си дейност на територията на страната.

Законът за свободата на религията, разрешаващ въпросната дейност, беше приет от испанския парламент през 1980 (пак тогава към Министерството на правосъдието беше създаден консултативен комитет за свободата на вероизповеданията), като през 1992 беше допълнен с нов закон, гарантиращ на представителите на некатолическите религиозни общности различни права, например правото да преподават в държавните училища. Оттогава насам мюсюлманската общност в Испания непрекъснато нараства, като темповете на този ръст се увеличават с всяка изминала година.

Както и в редица други (западно)европейски държави, втората вълна на съвременната масова мюсюлмански имиграция в страната, която значително увеличи броя на принадлежащите към тази общност, бе съставена предимно от роднините на пристигналите преди това мюсюлмани, преселили се в Испания в резултат от политиката «на събиране на имигрантските семейства». На свой ред, това обстоятелство, по вече традиционната за много държави от Европа схема, доведе до значително увеличаване броя на испанските мюсюлмани, благодарение на високите показатели на раждаемостта в техните семейства.

Сред испанските региони със забележимо ислямско присъствие можем да посочим Андалусия и Каталуния, особено столицата и Барселона. Първото име едва ще учуди някого, тъй като именно в Андалусия белезите на проточилото се над седем века арабско владичество са най-многобройни. За разлика от нея, значителна част от съвременна Каталуния, на практика, не познава ислямското влиняие, т.е. тук липсва това противоречиво наследство в двустранните отношения, което пречи на другите испански области да се отнасят достатъчно спокойно към наличието на тяхна територия на внушителни и постоянно нарастващи мюсюлмански общности. Мнозина от лидерите на последните се опитват да представят епохата на Ал-Андалус (т.е. «земя на вандалите», както арабите са наричали завоюваните от тях територии на Пиренейския полуостров – б.р.) като своеобразен «златен век» в историята на Испания (аргументирайки по този начин и необходимостта от връщане към онези, славни за исляма, времена), само че народната памет на испанците свидетелства за това, че тезата за «златния век» е, най-малкото, съмнителна и силно хиперболизирана. Илюстрация за това, впрочем, е и географията на разселване на испанските мюсюлмани днес.

Специфично място сред испанските територии със значително мюсюлманско присъствие заемат двата африкански анклава – градовете Сеута и Мелиля, които, географски, са разположени на територията на Мароко. В тях мюсюлманите са над половината от населението, което е съвсем нормално.

Подобно на другите западноевропейски държави, оценките за числеността на мюсюлманските общности на територията на Испания доста се разминават. Статистиците и експертите посочват, че те са в диапазона между 900 хиляди и 1,5 милиона души (по данни на Института Гейтстоун), на свой ред журналисти от Би Би Си, базирайки се на статистиката на Държавния департамент на САЩ, посочват цифрата 1 млн. (т.е. 2% от цялото испанско население). Най-многобройни в тази общност са мароканците (около 850 хил. души), които започват да се преселват в страната още през 70-те години. Доста големи са общностите на имигрантите от Алжир, Сенегал и Пакистан (всяка от които наброява около 60-80 хил. души).

Ислямските организации в Испания

На този фон, доста голям е и броят на коренните испанци, решили да приемат исляма, които днес са около 25 хиляди. Показателно е при това, че нерядко те демонстрират по-голяма обществено-политическа активност (и коректност), отколкото родените мюсюлмани. Най много испанци, приели исляма, живеят в Андалусия, където дори са създали редица мюсюлмански центрове за обучение. Между другото, значителна част от испанските ислямски организации, като Испанската ислямска комисия (Comisión Islámica de España - СІЕ) или организацията «Ислямска хунта» (Junta Islámica) са създадени именно от коренни жители на страната, приели исляма.

Създаването на Испанската ислямска комисия, чрез сливането на Федерацията на испанските ислямски организации (FEERI) и Съюза на ислямските общности в Испания (UCIDE), стана възможно благодарение на закона от 1992, значително разширяващ правата на представителите на религиозните малцинства. Организацията претендира да представлява интересите на цялата мюсюлманска общност в страната, както и на мюсюлманите, имигрирали в Испания, които още не са получили испански гражданство. Впрочем, едва ли може да се твърди, че тя разполага със същото влияние в страната, с каквото може да се похвали изпълняващият сходни функции Мюсюлмански съвет на Великобритания например.

В момента, ръководители на тази организация, чиято централа е в Мадрид, са водачът на мюсюлманската общност в Сеута и президент на FEERI Мохамед Хамед Али, който е вицепрезидент на СІЕ, и сър Риадж Татари, който едновременно е президент на CIE и вицепрезидент на Мюсюлманския съвет за сътрудничество в Европа (Muslim Council for

Cooperation in Europe) и на UCIDE. Любопитно е, че преди тях CEI се оглавяваше от приелия исляма известен испански лекар-психиатър и общественик Мансур Ескудеро. Той обаче напусна поста си заради вътрешните междуособици в CIE, след което основа „Ислямската хунта”. Впрочем, междуособиците не секнаха и след това и CIE постепенно изпадна в дълбока криза.

Значителна част от имигрантите-мюсюлмани, преселили се в Испания през втората половина на ХХ век (подобно на мнозинството имигранти в Европа, изповядващи тази религия), идват на континента в търсене на по-добри условия за живот и възможности за качествено образование. Тези, които действително се стремят към това, го постигат, допринасяйки за развитието на испанското общество и държава. Немалко адепти на исляма обаче, вместо да са благодарни на новата си родина за възможностите, които им предоставя, се посвещават на „връщането на отнетите от християните мюсюлмански храмове”. Напоследък, испанското общество буквално е залято от претенции за връщането на построените още по време на арабското владичество джамии, които, в резултат от Реконкистата, в повечето случаи биват превърнати в църкви, или са обявени за паметници на културното наследство.

Основното искане е промяната на статута на котолическата катедрала „Успение Богородично” в Кордоба, включена от ЮНЕСКО в Списъка на обектите на световното носледство. Мюсюлманите искат този паметник на културата да се превърне само в религиозен храм, като част от него се трансформира в действаща джамия. При това те обосновават претенциите си с това, че до средата на ХІІІ век катедралата е била джамия, тактично премълчавайки, че преди джамията на същото място е имало вестготски християнски храм, разрушен, през 711, т.е. в самото начало на арабското нашествие. Преди това пък, там е имало езическо светилище.

В този смисъл, напълно разбираемо е, че епископът на Кордоба Хосе Хуан Асенхо смята за абсолютно неприемливо всяко предложение за трансформация на катедралата и още през 2006 отхвърли исканията на мюсюлманските организации. Впрочем, ако за мюсюлманската умма тази политика на епископа изглежда неприемлива, може би нейните лидери би трябвало да дадат пример в тази посока, като поискат истанбулската „Света София” (коятосъщо е част от Световното наследство на ЮНЕСКО) отново да стане действащ православен храм, за което от няколко години насам настояват няколко американски християнски организации? Същото впрочем се отнася за стотиците християнски храмове по света, превърнати в джамии. На теория, би могла да се създаде някаква международна комисия за ревизия на религиозно-историческото наследство в различните страни по света, която отново да превърне джамиите в църкви, а църквите в джамии. Здравият смисъл обаче подсказва, че е много по-добре да признаем веднъж завинаги съществуващото статукво и престанем да повдигаме този деликатен въпрос.

Както изглежда обаче, част от мюсюлманската общност не е склонна да приеме подобно решение. Така, през 2010, неколцина туристи-мюсюлмани от Австрия, дошли в Кордова като туристи, решават че трябва да се помолят на Аллах не другаде, а именно в католическата катедрала. И когато двама охранители се опитват да им попречат, биват пребити от разярените фанатици. След като мюсюлманите демонстрират подобно поведение в католическа църква, можем да си представим, какво могат да очакват испанците, ако част от нея действително бъде превърната в джамия.

Завръщането на минаретата в Католическото кралство

Всъщност, както посочват редица анализатори, яростните претенции (стигащи до употреба на насилие) на мюсюлманската общност за преразглеждане статута на катедралата в Кордоба изглеждат още по-неразбираеми, имайки предвид, че в Испания има повече от достатъчно (особено, ако добавим и тези, които са в проектна или строителна фаза) джамии. Така, през 2010 властите в Барселона одобриха проекта за играждането на гигантска джамия, събираща над 1000 души. Досега най-голямото подобно съоръжение беше Ислямският културен център в Мадрид, който също включва джамия. Паралелно с това из цялата страна се проектират или вече се строят още десетки джамии. Повечето от действащите джамии и центрове за молитва се намират в Каталуния, а общият им брой в цяла Испания (по данни на американския Институт Гейтстоун) е около хиляда.

Строителството на нови джамии и ислямски културни центрове (които са и своеобразни центрове на влияние) активно се финансира от такива мюсюлмански държави, като Мароко, ОАЕ, Либия и Саудитска Арабия. Именно със саудитски пари се изграждат джамията в Мадрид и Ислямският културен център в Малага, а преди това бяха построени джамии в курортните центрове Марбея и Фуенхирола. Това стана причина за редица обвинения срещу Рияд, че пропагандира доминиращия в страната уахабизъм, чрез контролираните от него джамии в Испания. При това те се отправят не само от немюсюлмани, но и от хора, изповядващи исляма, но не споделящи ултраконсервативните постановки на уахабизма. Така например, в края на 2000-та Ислямският културен център в Мадрид беше изключен от Федерацията на испанските ислямски организации «за да се попречи на Саудитска Арабия да постави под свой контрол исляма в Испания».

За първи път от окончателното прогонване на арабските завоеватели от Испания, през 1492, в тяхната последна столица Гранада беше построена нова джамия. «Тя ще изпълнява функциите на координационен център за възраждането на исляма в Европа» - така определя мисията на Голямата джамия на Гранада, водачът на местната мюсюлманска общност Абдер Хак Салаберия. В градовете, където има значително мюсюлманско население (като Лейда и Сарагоса), местните ислямски общности често отказват да строят джамиите си на определените от властите участъци, претендирайки за «по-достойно и централно място». В Сарагоса например, местните имами обосновават тези претенции с това, че мюсюлманите смятат града за «свой». Впрочем, това не бива да ни учудва, защото, на практика, мнозина мюсюлмани смятат за «свои» не само Сарагоса, а и цяла Испания, очаквайки момента, когато ще се възроди Ал-Андалус. По същия начин разсъждават и салафитите, и радикалните имами, които, според мадриския вестник «АВС» контролират не по-малко от сто джамии в страната. Що се отнася до салафитите, само през 2010, в Испания са се провели над десет конференции, където са се пропагандирали радикално-ислямистки идеи. Това обаче не вълнува особено мюсюлманите, претендиращи да представляват «истинския ислям», защото ислямската общност в Испания не предприема никакви реални мерки за ограничаване активността на екстремистите. При това се налага впечатлението, че основната и задача (както и на мюсюлманските общности в другите европейски държави) е, с помощта на всевъзможни манипулации, да представи испанските мюсюлмани като потиснато и лишено от права малцинство, като паралелно с това постепенно се доближи до основната си цел – възраждането на Ал-Андалус.

Многобройни доказателства, че нещата се развиват именно по този начин, се съдържат в придобилата голяма популярност в Европа статия на експерта от Института Гейтстоун Сьорен Керн «Бумът на джамиите в Испания: църквите биват принужвани да отстъпят». Между другото, откъси от нея бяха публикувани на различни ислямистки сайтове, като се акцентираше върху данните за нарастващия брой на джамиите в страната, но съзнателно се премълчаваха изводите на автора за голямото влияние на салафитите и радикалните имами в испанската мюсюлманска общност, както и за непрекъснатото нарастване на антисемитизма.

Така, цитираният от Керн марокански имам от Барселона Нуредин Зиани, откровено заявява, че «ислямските ценности задължително трябва да бъдат признати за европейски», а масово използваното по отношение на Западната цивилизация определение «юдео-християнска» трябва да се промени на «ислямско-християнска». Не е чудно, че след като не само испанската, но и световната мюсюлманска общност си затваря очите за съществуването в тази страна на агресивно салафитско и ислямистко «лоби», Испания се превърна в «обетована земя» за последните и, в същото време, в една от мишените на глобалния джихад.

Терорът в името на Аллах

Както е известно, през 2004, в резултат от четири терористични нападения в Мадрид, загинаха около 200 и пострадаха над 2000 души. Датата за осъществяване на акцията (11 март) не беше избрана случайно от ислямистите, тъй като тогава се навършваха две години и половина (911 дни) от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон през 2001. За съжаление, както тогава, така и днес, голяма част от испанските мюсюлмани изглежда не смятат, че следва да се опитат да попречат по някакъв начин на онези, които изкривяват собствената им религия. Те продължават да настояват за повече права, но не са склонни да признаят, че имат и задължения. Така, също както и в много други европейски държави, испанските мюсюлмани смятат за свое изконно право да настояват жените им да носят никаб (вид покривало на главата, подобно на фередже), макар това да няма нищо общо с исляма. В същото време, част от мюсюлманите смятат, че жените не само трябва да бъдат принуждавани да крият лицата си, но и да бъдат пребивани и унижавани, ако не демонстрират достатъчно усърдие в практикуването на религиозните си задължения или по-скоро на онази изкривена представа за тях, която им внушават полуграмотните имами.

Така, през март 2012, испанската полиция задържа в градчето Тараса (край Барселона) имама на една от местните джамии „за дискриминационна пропаганда и нарушаване принципите за равенството и правата на жените на физическа и морална неприкосновеност”. Уточнява се, че „по време на петъчните проповеди, имамът е призовавал вярващите да „дисциплинират” съпругите си, наказвайки ги за свободното им поведение, като използват физическо и психологическо насилие. При това той е давал конкретни примери как те трябва да бъдат бити или изолирани вътре в семейството”. Имайки предвид, че по данни на полицията, тези проповеди всяка седмица са били посещавани от 1500 мюсюлмани, мащабите на негативния ефект от тях придобиват сериозни размери.

Що се отнася до никаба, от няколко години насам, в различни части на Испания, на общинско ниво, непрекъснато се правят опити за забраната му. Първи, такива забрани наложиха редица общини от Каталуния. През 2010, испанския Парламент за малко щеше да наложи забрана за носенето на никаб на цялата територия на страната (както това стана в Белгия и Франция), но в последния момент решението му беше блокирано от опозицията. Година по-късно, Върховният съд на Испания отмени забраната за носенето на никаб на обществени места, приета от властите на Лерида. Заради тази непоследователност на управляващите, при вземането на мерки, защитаващи истинския ислям от всевъзможните му погрешни интерпретации, както и благодарение на толерантността, която самите мюсюлмани демонстрират към екстремистите, паразитиращи върху религията им, днес ислямистите и радикалните имами се чувстват изключително удобно в Испания, а пък ислямските теолози, не само в тази страна, а и в целия мюсюлмански свят все по-силно и все по-често призовават не просто за възраждането на Ал-Андалус, а и за новото завоюване на Испания от исляма.

Така, в края на юни 2012, полицията в Мелиля арестува двама испански граждани от марокански произход, обвинени, че са вербували млади местни мюсюлмани за осъществяването на джихад в различни държави, както и, че са убили двама бивши членове на организацията, решили да се откажат от терора. Убийството е било извършено още през 2008 в мароканския град Надор. Тогава, под натиска на испанските власти, правителството на Мароко издаде международна заповед за задържането на Рашид Абдала Мохамед и Набил Мохамед Чаиб, оглавяващи радикалната групировка. «Жертвите са водели западен начин на живот и са решили да напуснат въпросната групировка» - така обяснява мотивите за убийството испанският вътрешен министър Хорхе Фернандес Диас.

В началото на август пък, испанската полиция задържа трима предполагаеми терористи на Ал Кайда - двама чеченци и испански гражданин от турски произход, подготвящи бомбен атентат, като взривното устройство е било открито в дома на турчина, в малко андалуско градче, в близост до Гибралтар.

Преди това, в началото на юни, коментирайки ситуацията в Палестина и дългогодишния стремеж на арабите да доминират на цялата и територия, ливанският теолог Амин ал-Курди заяви в интервю за арабската телевизия Ал-Кудс (контролирана от ХАМАС), че: «Хората от сектора Газа днес говорят за освобождаването на Андалусия, защото смятат, че освобождаването на джамията Ал Акса и на Йерусалим вече е само въпрос на време и, че Палестина и Йерусалим съвсем скоро ще се контролират изцяло от мюсюлманите. Затова вече гледаме към Андалусия, която мюсюлманите загубиха навремето».

Опасната мечта за възраждането на Ал-Андалус

За това, че мечтата за възраждането на Ал-Андалус и по-нататъшното «завоюване» на западните държави се е вкоренила дълбоко в съзнанието на принадлежащите към глобалната умма, свидетелстват и думите на Субхи ал-Язиджи, декан на Факултета за изучаване на Корана в Ислямския университет на Газа, в интервюто му за телевизия Ал-Акса от края на май 2012: «Завоюването на Андалусия е стара мечта, нещо, на което мюсюлманите с гордост се надяват днес, и което продължаваме да очакваме в бъдеще... Възлагаме надеждите си на Аллах и очакваме, че ще дойде ден, когато победата ни няма да се изчерпва само с Палестина. Надеждите ни са, че ще излезем извън тези граници и ще издигнем знамето на Халифата във Ватикана, т.е. в Рим. Защото, както е казал пророкът Мохамед: «Константинопол ще бъде завоюван, а след това и Рим».

Днес, в ислямските и симпатизиращите на мюсюлманите европейски медии, в рамките на своеобразната PR-кампания за прокарване на идеята за възраждането на Ал-Андалус, се появяват все повече материали и статии, „напомнящи” на обществеността, колко добре е живяло населението на Пиренейския полуостров под властта на арабско-берберските завоеватели в онази легендарна епоха. При това, почти винаги се акцентира върху това, че „дори евреите са приветствали новата власт, защото тя е помогнала за значителното подобряване на живота им”. В същото време обаче, мнозинството от онези, които в момента най-активно озвучават идеята за новото завоюване на Андалусия, в частност, и Испания, въобще, не само че отказват на държавата Израел правото да съществува, но и не признават историческото право на евреите да присъстват на палестинска земя (а пък някои, съвсем сериозно призовават за унищожаването на целия еврейски народ). Въз основа на това, можем да заключим, че липсват каквито и да било гаранции, че в новата „Ал-Андалус”, коренните испанци много бързо няма да се превърнат в същите нежелани чужденци, за каквито смятат евреите в Палестина в средата на ХХ век.

Разбира се, трудно е (а и няма смисъл) да се оспорва фактът, че мюсюлманските завоеватели са оставили сериозна следа в испанската история и култура, обогатили са езика, архитектурата и редица други сфери. Не по-малко очевидно е обаче, че в онези времена и самите мюсюлмани са били по-различни от сегашните. Те често са били по-образовани и ерудирани от европейците. А също носители на античното знание и дори етика, а не на невежество, както нерядко е днес, когато имигриралите в Европа младежи от Пакистан и друи страни, които се наричат „истински мюсюлмани”, смятат, че убийствата в името на честта, никабът, или стрелбата около джамията след празничната проповед, напълно се вписват в изповядваната от тях религия. Впрочем, истината е, че в онези времена самият ислям е бил по-различен, необременен от огромния брой извращаващи го и паразитиращи върху него течения. Нямало ги е нито Саид Кутб (създателят на „Мюсюлманските братя”) и идеолозите на Ал Кайда, дори уахабизмът все още не се е зародил в онези далечни времена.

За Европа от края на първото хилядолетие, Ал-Андалус вероятно наистина е изглеждала като образцова държава с високо равнище на социално-политическа култура и впечатляващи научно-технически постижения. И най-добре е да си остане такава в историческата памет на континента. Колкото и възвишена да изглежда в мечтите на глобалната умма новата Ал-Андалус, днес няма никакво съмнение, че една, основаваща се на терористичните принципи на изкривеното от радикализма и предразсъдъците религиозно учение, в което почти нищо не е останало от първоначалния ислям и управлявана от хора, въобразяващи си, че са новите пророци на ислямизма (като британеца Анджем Чаудари например), държава по нищо няма да прилича на някогашната легендарна част от халифата на Омеядите. Затова е най-добре, и то най-вече за самите мюсюлмани и за исляма, църквите да си останат църкви, а джамиите – джамии.

 

* Национален консервативен форум


{backbutton}

Арабската пролет и намесата на НАТО в Либия провокираха необратими и доста опасни процеси в региона на Сахел (граничната зона в Африка между Сахара, на север, и по-плодородния район, на юг). Изтеглянето на туарегите от Либия след падането на Кадафи стана една от причините за военния преврат в Мали, сепаратисткия бунт в северната част на страната и появата там на самопровъзгласилата се за независима квазидържава Азауад. Във връзка с това в региона възникна реална опасност от мащабна политическа и военна криза.

Сегашният конфликт в Мали има дълга предистория и се обуславя от различни причини. Всъщност, става дума за няколко конфликта с различни характеристики, които в момента по фатален начин са се преплели един с друг.

Предисторията на конфликта

Както е известно, на територията на Мали живеят различни социолингвистични (нерядко погрешно определяни като „етнически”) общности, притежаващи различни „култури на оцеляване” в изключително трудните природни условия, характерни за региона. Така, уседналите земеделци и рибари (племената, говорещи на езиците „манде” и „сонгай), които представляват по-голямата част от населението на Мали, обитават югоизточната част на страната. На свой ред, говорещите езика „фулбе”, които отглеждат едър рогат добитък, населяват югозападната и част. На север, в пясъците на Сахара, живеят номадските бербероезични туарегски племена, както и немалко араби, ползващи се в района на Сахел със славата на отлични бойци, търговци и скотовъдци. През цялата история на страната, сравнително мирните земеделци постоянно биват тероризирани от набезите на агресивните номади – туареги и бербери, с основание наричани „пиратите на пустинята”. Последните и днес нападат керваните по транссахарските маршрути, или пък търгуват с оръжие и наркотици.

В централната власт на Мали доминират предимно представите на племената, говорещи на различни диалекти на езиците „манде” и „сонгай” и, отчасти – „фулбе”. Затова правителството обикновено игнорира интересите на номадите и държавата рядко отпуска средства за северните територии. Социалните програми (които и без това са мизерни), както и хуманитарната помощ от западните държави също не достигат до туарегските и арабско-берберски племена. Тази ситуация периодично се изостря, провокирайки въоръжени бунтове в особено сушавите години, когато масовото измиране на добитъка обрича номадите на глад. Централното правителство обикновено реагира, изпращайки военни отряди в северната част на страната за да потушат вълненията. Мали обаче е изключително бедна държава, чиято армия наброява не повече от пет хиляди зле въоръжени войници и офицери, които просто не са в състояние да контролират огромните територии на Сахара и Сахел. Затова през целия период след получаването на независимост (през 1960) малийските правителства непрекъснато опитват да се споразумеят с туарегите и дори да ги привлекат на своя страна. Само че нищожният държавен бюджет и огромната корупция не позволява да се удовлетворят претенциите на номадите, затова кратките периоди на мирно съвместно съществуване бързо се сменят с нови въоръжени сблъсъци.

Както вече споменах по-горе, последните катаклизми в Мали и около нея, бяха пряка последица от „арабската пролет” и външната намеса в Либия. Както е известно, Кадафи отдавна се опитваше да формира специални военни части от туареги, стремящи се към създаването на единна туарегска държава в Сахел. Покойният либийски диктатор разглеждаше появата на подобна държава като важна стъпка към последващото създаване на федерация „Голяма Сахара”, която да обедини териториите на Нигер, Мали, Буркина Фасо и Алжир. За целта, още през 1970 в Либия беше създаден т.нар. Ислямски легион. Десет години по-късно, Кадафи предложи на туарегите, живеещи в Либия, да се обучават в неговите военни лагери, а през 2005 официално даде гражданство на всички нигерски и малийски туареги, намиращи се на територията на Либия. Година по-късно той призова племената от Сахарския регион, включително туарегите, да се обединят за съвместна борба с ислямисткия тероризъм и нелегалния наркотрафик. Неслучайно, по време на миналогодишната гражданска война в Либия, повечето туареги останаха верни на диктатора, като племенните им вождове в Мали, Нигер и самата Либия, обявиха, че са готови да подкрепят полковника в битката му с „предателите”. Малийските туареги дори заявиха, че ще започнат война срещу правителството в Бамако, ако реши да подкрепи „либийските плъхове” или арестува някой от привържениците на Кадафи.

След поражението и смъртта на либийския диктатор, ситуацията в Северно Мали рязко се изостри заради стартиралия процес на завръщане на туарегите в изконните им територии. При това, те се върнаха в Мали, снабдени със свръхмодерно френско оръжие - част от онова, което няколко месеца преди това беше предадено на либийските бунтовници от НАТО. В резултат, местните бунтовнически групировки обявиха, че се обединяват и създават Национално движение за освобождение на Азауад (от туарегското Азауаг – „земя на номадите” – обширен регион, обитаван от туарегите и включващ т.нар. Малийски Азауад, югоизточните райони на Алжир, Западен Нигер, северната част на Буркина Фасо и югозападните райони на Либия). През януари 2012,  в северната част на Мали започна пълномащабна война. Малобройните и деморализирани правителствени гарнизони не бяха в състояние да се противопоставят на отлично въоържените туареги и обикновено се предаваха без бой. Така, само за два месеца, Фронтът овладя 2/3 от територията на Мали и обяви независимостта на Азауад.

Урановите находища и проникването на Ал Кайда

От ключово значение за осъзнаване истинското значение на случващото се е фактът, че в тази част на Сахел са открити изключително перспективни находища на уран, които вече се разработват от френски и китайски компании. Според експертите, прогнозните запаси от уран на Мали се оценяват на 100 хил. тона U3 08, като средното съдържание на уран в рудите е 0,085%. Няма причина да се съмняваме, че вождовете на туарегските племена ще поискат дял от гигантските печалби от търговията с тази стратегическа суровина. И тъкмо това, до голяма степен, обяснява военната им активност през последните месеци.

Урановите находища привличат като магнит и т.нар. „Ал Кайда в Ислямски Магреб” (АКИМ). Всъщност, Мали се разглежда като резервен плацдарм на Ал Кайда още от началото на американската военна интервенция в Афганистан. Освен урана, има и ред други причини за интереса на мрежата на покойния Бин Ладен към тази страна: например близостта и до потенциалните цели на терористите в Европа, труднодостъпността на северните райони на Мали, или перманентният конфликт между властите в Бамако и туарегите. Впрочем, в региона действат и други ислямистки формации, включително Салафитската група за проповед и джихад. Последната беше създадена през 1996 в Алжир от емир Хасан Хаттаб и, частично, вече е погълната от АКИМ. Друга част от нея пък бе в основата на формирането на още една ислямистка организация - „Ансар ад-Дин”, която включва предимно туареги, докато под знамената на АКИМ се сражават араби, бербери, туареги, пакистанци, пущуни и т.н. На свой ред, създаденият през април 2012 арабски Фронт за национално освобождение на Азауад (ФНОА) залага на противоречията между араби и туареги и се противопоставя на Националното движение за освобождение на Азауад (НДОА). Тук е мястото да напомня, че самата туарегска общност също не е единна. Отделни племена и техните вождове постоянно враждуват помежду си, преследват собствените си, чисто меркантилни интереси, и, в една или друга степен, са подложение на влиянието на радикалния ислям. Тоест, ясно е, че в самопровозъгласилата се държава Азауад няма (и не може да има) никакво единство.

От една страна, урановите находища на Сахел привличат икономически развитите западни държави и Китай, от друга – Западът вижда в тях потенциална заплаха. САЩ например, се безпокоят, че тази опасна суровина ще стане достъпна за ислямските радикали. Ако туарегите и ислямистите (или само последните) поставят под контрол урановите мини, те незабавно ще потърсят и начин да пласират необогатения уран в т.нар. „държавите-парии” и на първо място в Иран. Както е известно, режимът на аятоласите закупи през последните години хиляди центрофуги за обогатяване на уран. И, ако Азауад се превърне в политическа реалност, АКИМ ще може (с помощта на Иран) да пристъпи към самостоятелно обогяване на уран. Подобен сценарий обаче, представлява истинския кошмар за САЩ и партньорите им от НАТО.

Ислямистите от „Ансар ад-Дин” поддържат тесни връзки и с АКИМ, и с нигерийските ислямисти от придобилата през последните години мрачна слава групировка Боко Харам. За разлика от НДОА, в състава на „Ансар ад-Дин” няма толкова много професионални и кадрови военни (повечето от които са бивши бойци от либийската армия по времето на Кадафи), затова тя първоначално се придължаше към терористична и диверсионна тактика, макар че разполага с доста привърженици сред туарегите. Впрочем, още по време на първото си голямо въстание, през 1964 (т.е. само четири години след обявяване независимостта на Мали), туарегите декларират че се борят за независимост „за да възстановят исляма”.

Предвид всичко това, съобщенията, че в заетата от тях територия ислямистите от „Ансар ад-Дин” са започнали да разрушават именно мюсюлмански паметници (включително две гробници в джамията на Томбукту, обявена за паметник на ЮНЕСКО) изненадаха мнозина. Действията си ислямистите обясняват с това, че въпросните мавзолеи са се превърнали в „притегателни точки за идолопоклониците” и „не отговарят на каноните на исляма”. Подобно обяснение обаче не звучи логично и правдоподобно. Всъщност, действията на „Ансар ад-Дин” и местните клетки на Ал Кайда са поредното доказателство, че истинската им цел е нагнетяването на омраза и провокиране на вътрешен конфликт”.

Театралният преврат в Бамако

На фона на боевете с туарегите и ислямистите, през март 2012 в малийската столица Бамако бе извършен преврат, който мнозина експерти нарекоха „театрален”. Армията обвини президента Амаду Туре, че не е в състояние да се противопостави на експанзията на номадите от Севера. До този момент, от двайсет години насам, предаването на властта в тази страна ставаше по легитимен начин, което даде основание на мнозина западни експерти да нарекат Мали „пример за триумфа на демокрацията и гражданското общество в Западна Африка”. На кого и защо бе необходимо свалянето на президента само месец преди изборите, особено при положение, че той вече беше декларирал, че ще се съобрази с конституцията и няма да се кандидатира за трети мандат?

За да отговорим на този въпрос се налага да се върнем шест-седем месеца назад, когато в някои западни медии се появиха твърдения, че Бил Гейтс е предложил на редица влиятелни американски бизнесмени и политици да инвестират в икономиката на Мали, но само ако през 2012 начело на тази страна застане гражданинът на САЩ шейх Модибо Диара. Всъщност, симпатиите на американския бизнес елит към този претендент за президентския пост в Мали са напълно разбираеми, тъй като Диара дълго време заемаше ръководни длъжности в космическата агенция на САЩ НАСА, а през последните пет години беше директор на корпорацията “Майкрософт” за Африка. Освен него, за този пост претендираха и председателят на парламента Диокунда Траоре, бившият премиер Модибо Сидибе и президентът на Икономическия и валутен съюз на Западна Африка Сумайла Сисе, както и особено популярният сред младите малийци Омар Марико, известен с антиамериканските си възгледи. Беше повече от ясно, ча Вашингтон не би искал подобен човек да застане начело на страната. Между другото, тук е мястото да спомена, че организаторът на преврата – капитан Амаду Саного е преминал военно обучение в САЩ, докато сваленият президент Туре навремето е бил подготвян в съветското Рязанско десантно военно училище.

Какво последва веднага след преврата? За „временен президент” на Мали беше назначен Траоре, а за министър председател – американското „протеже” Диара (впрочем, в края на юли той беше остранен от Траоре). Междувременно, хунтата арестува двамата основни съперници на Диара на предстоящите избори – Сидибе и Сисе. Както вече споменах, официално декларираната цел на преврата беше да се противодейства на „нашествието на туарегите”, но на практика веднага след него туарегите и ислямистите преминаха в настъпление, завзеха по-голямата част от територията на Мали и я обявиха за независима държава. Вместо да се сражава със сепаратистите, непосредствено след преврата армията се зае с грабежи в Бамако и други градове, като от тях най-много пострадаха жителите с по-светла кожа (каквито са туарегите). Истината е, че военните са деморализирани и дезориентирани, а в страната цари хаос и анархия.

Хаосът, като инструмент за изтласкването на китайците от Западна Африка

Според някои анализатори, сегашният хаос в Мали може да бъде използван от западните държави, и най-вече от бившата колониална метрополия Франция, за изтласкването на Китай от Западна Африка, където през последните години китайците си извоюваха сериозни позиции. Традиционният механизъм, използван от тях е изграждането на различни инфраструктурни обекти – мостове, пътища ,тръбопроводи, около които се строи и съответната поддържаща инфраструктура, включително жилищни стради, болници, магазини, бензиностанции и т.н. За целта Китай предоставя на африканските си партньори значителни нисколихвени (а понякога и безлихвени) заеми, които естествено се отпускат в юани, а това гарантира мащабните доставки на всевъзможни китайски стоки в тази част на света.

При това, китайците, по правило, сключват бартерни сделки с местните власти, т.е. заплащането на извършените от тях услуги и на отпуснатите заеми става в местни суровини и ресурси. Така, крайният резултат от тяхната активност в Африка е пренасочването на суровинния транзит към Китай. А сред последиците от това е, че бива ограничен транзитът към контролираните от западноевропейските държави предприятия (независимо дали последните са в ЕС или извън него), или пък цената на африканските суровини сериозно нараства.

В Мали Китай действа именно по този начин – още през 2010 малийският президент Туре заяви, че Пекин „оказва на Мали помощ в изграждането на редица ключови обекти, включително строежа на мост над река Нигер в Бамако, който коренно ще промени облика и развитието на столицата”. През есента на 2012 пък трябваше да стартира изграждането на 240-километрова скоростна магистрала, която да свърже Бамако със Сегу в северната част на страната (т.е. територията, населена с туареги).

В същото време, Китай без много шум постигна преориентирането на малийския износ към собствената си икономика. Както е известно, Мали изнася най-вече памук, като почти 1/3 от целия износ на страната отива за Китай и този дял постоянно нараства. Що се отнася до вноса, в който доминират машиностроителната продукция и химическите торове, той се осъществява най-вече от Франция и… пак от Китай (13% и 6%, съответно), като френският дял непрекъснато пада, докато китайският нараства.

Казано по-простичко, Китай постепенно изтласква французите както от Мали, така и от целия регион. Ясно е, че Париж трудно би преглътнал подобно развитие в бившите си колониални владения. И тъкмо поради това, смятат споменатите по-горе анализатори, в момента за французите е изгодна дезинтеграцията на властта в Мали. Защото китайците се чустват като риби във вода в държавите с дееспособна, пък макар и тотално корумпирана власт. Когато обаче в една страна настъпи хаос и се възцари насилие, те предпочитат да се изтеглят, дори когато им се налага да изоставят вече изградената от тях инфраструктура. По сходен начин китайците бяха накарани да напуснат Кот д’Ивоар, след това и Либия, а днес евакуират специалистите си от Сирия.

В тази връзка не може да се изключва напълно, че в ситуацията на нарастващ хаос и конфликт на всеки с всички (между НДОА и ислямистите, на север, между бившия президент и военните, или пък между временния президент Траоре и американското протеже Диара, на юг) може пряко да се намеси и Франция, изпращайки в Мали рота от своя Чуждестранен легион например. Проблемът е, че в непосредствена близост няма подразделения на легиона – неговата 13 полубригада е разположена чак в Джибути, т.е. в района на Африканския Рог. Горе долу на същото разстояние от Мали, но от от другата страна на Атлантика, се намира 3 пехотен полк в Куру (Френска Гвиана). Тоест, най-близко се оказват частите на легиона, дислоцирани в самата Франция.

Неясните перспективи

Така в Мали се създаде парадоксална ситуация: на практика е невъзможно да бъдат организирани и проведени легитимни президентски избори. По-голямата част от територията на страната не се контролира от никой, или се контролира от враждуващи помежду си групировки. Да се провеждат избори в подобни условия няма особен смисъл, тъй като те очевидно ще бъдат нелегитимни. Освен това, поне засега, провеждането на избори е възможно само в южната част на Мали, което, де факто, би означавало признаване суверенитета на Азауад.

Засега световната общност се ограничава с традиционните декларации за необходимостта от възстановяване на конституционния ред в страната. Наистина, страните-членки на Икономическата общност на държавите от Западна Африка (ECOWAS) обещаха военна помощ от три хиляди военни, но дори и да се появят, те ще могат само да попречат на настъплението на ислямистите и туарегите към Бамако, но не и да гарантират възстановяване териториалната цялост на Мали. В случая най-важният въпрос е, кога в играта ще се включат САЩ и НАТО? Разбира се, Вашингтон едва ли ще е склонен да изпрати в Мали свои военни. Перспективата за нова война в пясъците на Сахара едва ли би вдъхновила Пентагона, особено след като Саркози загуби президентските избори и подкрепата на Франция вече не е чак толкова сигурна. Възможно е САЩ да изпратят подразделения на специалните си части в Сахел, но само за да поставят под контрол урановите мини. Освен това те ще поемат финансирането на военните мисии на страните, които са заинтересовани от възстановяването на реда в Мали – т.е. тези, които рискуват да загубят част от територията си заради сепаратистката активност на туарегите и опитват да се противопоставят на експанзията на АКИМ и другите въоръжени ислямистки групировки в региона Сахел/Сахара. Тук е мястото да напомня, че зоната, обитавана от туарегите, включва, освен Мали, и части от териториите на Алжир, Либия, Мавритания, Нигер, Чад и Буркина Фасо. И тъкмо за тези грамадни пространства на Сахара и Сахел претендира новата квазидържава Азауад.

В тази връзка можем да си припомним за Пансахелската инициатива – регионалната програма за сигурност в тази част на Африка, лансирана от Пентагона след трагичните събития от 11 септември 2001. Целта и беше да не се допусне напусналите Афганистан, след американската военна интервенция там, бойци на Ал Кайда да формират на територията на държавите от региона добре въоръжени и обучени групи от ислямски „моджехидини”. Първоначално в нея участваха четири държави – Чад, Мали, Мавритания и Нигер. През 2005 тази програма се трансформира в „Инициатива за борба с тероризма в Сахарския регион”, като с нея се ангажираха и Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигер. Освен това, за борба с терористичната заплаха в региона, Алжир, Мали, Нигер и Мавритания създадоха в Таманрасет (алжирска Сахара) съвместен антитерористичен щаб. Възможно е американците да мобилизират и тази структура за борба с ислямистите. Що се отнася до силите на НАТО, както беше и в Либия, те ще подкрепят военните действия срещу сепаратистите от въздуха.

След като териториалната цялост на Мали бъде (пък макар и условно) възстановена, в страната ще се проведат отложените за неопределен срок президентски и парламентарни избори. При това няма съмнение, че САЩ ще използват цялото си политическо и икономическо влияние за да гарантират победата на шейх Модибо Диара и привържениците му. Така в Мали ще бъде установен един, повече или по-малко, стабилен политически режим, до голяма степен контролиран и направляван отвън. За да не допусне нов рецидив на сепаратистката война, да гарантира контрола си над урановия добив и да се противопостави на нарастващото влияние на АКИМ в региона, Вашингтон, най-вероятно, ще спонсорира модернизацията, превъоръжаването и обучението на малийската армия. При подобно развитие, въпреки всички сметки, които може би си правят в Париж, позициите на Франция (чиято колония Мали бе до 1960) най-вероятно значително ще отслабнат.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020