18
Пет, Сеп
23 New Articles

Както показва историческият опит от последните десетилетия, привързаността на арабските монархии към фундаменталните ислямски ценности не пречи на техните елити тясно да си сътрудничат с водещите западни държави за съвместното решаване на съществуващите геополитически проблеми. Характерен пример за това е Саудитска Арабия, пазителката на мюсюлманските светини, която от самото си създаване стриктно следва руслото на западната (американско-британската) политика в Близкия Изток. Така, през 80-те години, Саудитите, съвместно със САЩ, оказаха решаваща подкрепа на «моджехидините» в Афганистан в битката им със съветските окупационни части, под лозунга за «борба с комунизма».

В момента, в условията на инспирираните от Запада «арабски революции», целящи свалянето на оказалите се вече неудобни републикански режими, Саудитска Арабия, с подкрепата на Катар, се е превърнала в своеобразен «таран» в ръцете на САЩ и съюзниците им, в осъществяваната от тях политика на «управлявания хаос» в региона. Пример за това бе помощта за въоръжената опозиция в Либия и Сирия, включително под формата на пряко участие на специални части от ОАЕ и Катар.

Риад като вдъхновител на «арабската пролет» и основен съюзник на Вашингтон в усилията му за политическа трансформация на региона

В хода на арабските револйции през 2011, Вашингтон, с подкрепата на арабските монархии, последователно отстрани от регионалната политическа сцена светските (според близкоизночните реалности) и сравнително предсказуеми режими на Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак, в Египет, и Муамар Кадафи, в Либия. Сега на ред е Сирия, а вероятно и Иран.

Използвайки познатата стратегия «разделяй и владей», САЩ и съюзниците им (включително арабските монархии) създават в държавите, които, според тях, подлежат на политическа трансформация, две основни линии на противопоставяне: вътрешна (чрез поощряването на различните опозиционни сили) и външна (провокирайки конфликтни ситуации със съседните държави, принадлежащи, между другото, към същата религиозна общност, и споделящи същата култура, мироглед и хилядолетни традиции). В случая е налице съвпадане на геополитическите интереси на САЩ (и Запада, като цяло) и на проамериканските монархически режими за установяване на хегемония в Близкия Изток и Северна Африка. Единственото, което въпросните монархически елити все още не са в състояние да постигнат, е изтласкването на Турция и Иран от кръга на водещите регионални държави, притежаващи значителна военна и икономическа мощ, да не говорим, че Турция е и член на НАТО, и стратегически съюзник на САЩ в региона.

Чисто хипотетично, ако Иран действително се сдобие със собствено ядрено оръжие, изглежда възможно американците да позволят и на Риад да се превърне в ядрена държава, около която да се формира мощен блок от държавите-членки на ССАДПЗ (Съюза за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив), в който да бъдат включени и някои други страни от Близкия Изток и Северна Африка. За наличието на подобна възможност свидетелства изявлението на саудитския крал Абдула на конференцията на ССАДПЗ в Доха, през декември 2011, в която той призова страните от Залива да се «обединят за да станат по-силни» (1). Потвърждава я и информацията за евентуалното приемане в ССАДПЗ на Египет, Йордания и Мароко. В арабските медии се твърди, че след идването на подкрепяните от Риад сунити на власт в Сирия и Ливан, тези две страни също могат да станат част от възраждащият се «Халифат».

Следва да отбележим, че призивът на саудитския монарх отразява настроенията в света на сунитския ислям. Свидетелство за това е изявлението на говоритела на сирийския филиал на «Мюсюлманските братя» Зухаир Салим, от декември 2011, в което той очерта позицията на организацията си (12). В интервю за изданието на иракските кюрди Kurdwatch, Салим потвърди, че „братята” са заинтересовани от създаването на обща държава на всички мюсюлмани в Близкия Изток. „Да върви по дяволите Сирия и сирийската националност! Как беше създадена Сирия? В резултат от договора Сайкс-Пико от 1916, който ние не признаваме. Целта ни е изграждането на обща държава за цялата мюсюлманска умма” – емоционално декларира Салим.

„Мюсюлманските братя” неслучайно припомнят споразумението Сайкс-Пико, с което се разграничават чуждите сфери на влияние на територията на разпадащата се Османска империя. Ако анализираме съдържанието му, виждаме, че сферите на влияние на европейските държави се разпределят по следния начин: френската „синя зона” включва Киликия, Ливан, сирийското крайбрежие и част от Галилея; в британската „червена зона” пък влиза Месопотамия и районът на Ака-Хайфа; зоните А и В включват територии на изток от река Йордан; в Негев и Синай се предвижда създаването на нова арабска държава; под международен контрол пък следва да се намира т.нар. кафява зона, включваща районите на Газа и Йерусалим (виж картата). При това Сайкс смята, че арабите следва да се обединят в конфедерация на арабоезичните държави, което е възприето и „Мюсюлманските братя” и елитите на арабските монархии почти сто години по-късно, след събитията от „арабската пролет” през 2011. Саудитска Арабия пое водещата роля в политическата трансформация на Близкия Изток с цел възраждането на Новия Халифат, т.е. прокарването на собствените си геополитически интереси, използвайки движенията на радикалния политически ислям. С падането на режима на Мубарак, саудитците придобиха силно влияние върху „Мюсюлманските братя” и особено върху радикалното им крило – т.нар. „Съюз на салафитите” (Ан-Нур).

В момента, условният възел на противоречия се е формирал около Сирия.Съвършено очевидно е, че целейки се в Башар Асад, Риад и съюзниците му се стремят да ограничат влиянието на Иран, лишавайки го от единствения му регионален съюзник, като наложат в Дамаск сунитски антиирански режим. И тук на „Мюсюлманските братя” се отрежда главната роля, тъй като мнозинството сирийци изповядват сунитската версия на исляма.

В същото време следва да отбележим, че на фона на сближаването между саудитците и „Мюсюлманските братя”, в качеството им на „локомотив” за прокарване геополитическите интереси на Риад в Близкия Изток, саудитският режим влиза в остра конфронтация с джихадисткото движение „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Повод за това е присъствието на американските войски и техните съюзници на територията на Саудитското кралство, още от времето, когато се подготвяше Първата война в Залива, през 1991.

Оттогава насам, ислямските радикали лансират тезата за „предателството” на саудитския режим, която за първи път беше озвучена от йорданския теолог Абу Мохамед ал-Макдиси, а пък Осама бин Ладен я реализира на практика. След това, на територията на Кралството започнаха да се осъществяват терористични нападения, прераснали в истинска терористична война, която продължи до 2007. В крайна сметка, саудитските власти успяха да ликвидират организационната структура на местните радикали и да ги изтласкат в Йемен (6), чиято територия се превърна в база за по-нататъшните терористични действия срещу Саудитска Арабия.

Според един от идеолозите на джихада Хамза ал-Басаам, сред причината за успеха на Риад в борбата с вътрешната опозиция е, че, на първо място, мощният апарат на специалните служби за сигурност жестоко смазва всяко опозиционно движение, а на второ – налице е ефективен контрол върху информационното пространство от страна на властите, които имат тотален монопол в тази сфера.

Що се отнася до темата за сътрудничеството между арабските монархии и западните държави при свалянето на управляващите републикански режими в Северна Африка и Близкия Изток, ислямските радикали се обединяват около тезата, че светските управници в мюсюлманските държави представляват по-голямо зло, отколкото чуждестранните войски на територията на арабските страни. Тоест, очевидно е, че тактическите съображения преобладават над идеологическите и стратегическите в съвместната борба с „вероотстъпниците”, в хода на която не само се решават задачи, свързани с отстраняването на „нелегитимните” режими, но и се попълват арсеналите и се осъществява подготовката на бойците от бунтовническите армии.

Информационно-мрежовите и политически технологии за ерозия на авторитарните светски режими в Близкия Изток и дестабилизацията на Северен Кавказ

Революционното цунами в Близкия Изток, провокирано от информационните атаки от социалните мрежи към арабските общества, нагледно демонстрира, как умелото съчетание на информационни и политически технологии се превърна в своеобразна «искра», взривила социалната атмосфера на арабския свят. Практически във всички държави, въвлечени в кръговрата на събитията в арабския Изток, «революционната» мобилизация на тълпите беше осъществена с помощта на съобщения за насрочени митинги и протестни акции, осъществени чрез социалните мрежи, електронната поща и мобилните телефони. При това, ако си припомним, че командните сървъри на електронните мрежи Facebook, Twitter, Hotmail, Yahoo и Gmail се намират в САЩ и се контролират от американските специални служби, лесно можем да предположим, кой точно е истинският организатор на въпросните «революционни действия».

Всичко казано по-горе с пълна сила се отнася и за регионите на Северен Кавказ и Поволжието, на чиято територия, в течение на вече над двайсет години, Саудитска Арабия се опитва да разпространява собствената си държавна идеология – уахабизма. Според повечето руски анализатори, Риад е изразходвал за пропагандата на уахабитските идеи по света повече средства, отколкото навремето СССР в подкрепа на «международното комунистическо движение» (10). След краха на съветската империя, арабските фундаменталисти започнаха да финансират лагери за религиозно обучение на територията на Татарстан и да разпространяват уахабитска литература сред местните мюсюлмани.

Истината е, че днес в Русия съществува мощно саудитска лоби, стремящо се да наложи в съзнанието на руските граждани-мюсюлмани ценностите на радикалния ислям и формиращи сред тях антируски настроения. Посредством многобройните салафитски ресурси в Интернет, на руските мюсюлмани се внушават устойчиви уахабитски идеологеми от типа на «Русия е гяурска държава», «Петролът е дар от Аллах и трябва са принадлежи само на мюсюлманите», «Руснаците са окупатори» или «Традиционният ислям е езичество» (10).

Още по-сложна ситуация се очертава в Северен Кавказ. В момента, този регион е основния център на радикализма и сепаратизма в Руската Федерация. Това се обяснява с ключовото геополитическо положение на Северен Кавказ, където се срещат няколко големи геополитически «плочи»: руската, тюркската, арабската и иранската. Ако държавите от Южен Кавказ, като цяло, вече са наясно с политическата си ориентация, след получаването на независимостта си, Северен Кавказ се превърна в бойно поле на уахабитската нелегална опозиция, стремяща се да откъсне региона от Русия и да създаде там радикално-ислямистка държава.

За постигането на тази цел се използват различни екстремистки групировки, възникнали и укрепнали благодарение подкрепата на чужди държави и техните специални служби, заинтересовани от отслабването и дезинтеграцията на Русия. Така, декларирайки подкрепата си за спазването на човешките права в Чечения, редица западни държави на практика подкрепят сепаратистите от Северен Кавказ, съдействайки по този начин за разпространението на екстремизма и тероризма (3, 4). Навремето, разпадането на Съветския съюз беше възприето от арабските монархии като исторически шанс за разпространяване на влиянието им в региона и, следователно, за изтласкването на Русия от него. За постигането на тази цел беше избран най-простият и достъпен начин – дестабилизацията на ситуацията в Чечения и Дагестан и по-нататъшното и разпространяване върху целия Северен Кавказ, оказвайки мащабна идеологическа и финансова помощ за структурите, прокарващи идеите на уахабизма в средите на руските мюсюлмани (13).

С помощта на чуждестранни емисари в региона се разпространяваше радикална ислямска литература, бяха създадени и множество мюсюлмански училища. При това ислямските проповедници си поставят като дългосрочна цел разпространението на идеите на сепаратизма и религиозния екстремизъм във всички мюсюлмански региони на Русия.

След 2000-та характерна особеност на ислямисткото движение в Северен Кавказ стана присъединяването към нелегалните местни въоръжени формирования на хора от съседни региони, както и на чужденци (7).

Всичко това означава, че на съвременния етап структурата на радикалния ислямизъм придобива чертите на транснационално джихадистко движение и представлява преходна форма от йерархична военизирана структура към прикрита, децентрализирана, разгърната мрежа, отделните клетки на която изповядват една и съща екстремистка идеология, но поддържат твърде хлабави връзки помежду си и се ползват с голяма самостоятелност. Все още обаче, повечето нелегални структури имат смесен характер, т.е. представляват своеобразни «хибриди», притежаващи както «мрежови», така и «йерархични» елементи. Характерно е, че взаимната еволюция на тези структури се осъществява не толкова в резултат на съзнателна организационна политика, колкото в хода на естественото приспособяване към конкретните условия за действие. Но, за разлика от някои съвременни обезличени функционално-идеологически мрежи (например тези на антиглобалистите или «зелените») при джихадистките движения само идеологическите постановки не са достатъчни за да гарантират ефективната дейност на отделните им клетки по места «в една и съща посока».

В условията на неформални, латентни връзки, подобна стратегическа координация с помощта на личните и опосредствани (чрез Интернет, социалните мрежи и т.н.) контакти и общи директиви се оказва ефективна в онези случаи, когато самата идеология на движението включва в себе си достатъчно ясни указания за извършването на определени действия, или пък позволява стратегическите цели да се формулират така, че да могат да бъдат постигнати по различни начини, в зависимост от конкретната ситуация, но все едно ще представляват действия в една и съща посока (9).

Освен общата идеология, за ефективното координиране на действията на отделните клетки на подобна мрежова структура, е необходимо наличието на достатъчно високо ниво на взаимно доверие и взаимни социални задължения, каквито една йерархична структура не може да гарантира. Това, което обединява ислямските радикали, не е само идеологическата им близост, а и усещането за принадлежността им към една и съща мрежа, в качеството на нейни автономни клетки. По правило, членовете на най-нисшите структури са свързани помежду си с тесни лични отношения, формирали се още преди присъединяването им към джихадистката организация. Приоритетни в случая са кланово-роднинските отношения, общите корени, съвместният опит, придобит в училище, на работа или в различните видове социална активност. Тоест, става сума за групи близки приятели, или за асоциации на съмишленици.

Всичко това означава, че основният стратегически ресурс за участниците в радикалните мрежови нелегални формации не е използваното от тях оръжие, което става все по-достъпно и евтино, нито дори финансовата подкрепа, защото дори големите терористични акции не изискват кой знае какви средства, а идеологията, съчетана с гъвкава организационна структура. Подобна организация позволява координацията на действията и да не се осъществява от един единствен център, а чрез поставянето на общи стратегически цели, осигуряване на сурова дисциплина и вътрешна интеграция в социалните структури на обществото.

Перспективи за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток и Северен Кавказ

Що се отнася до перспективите за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток, наред със заплахата за осъществяване на военна операция срещу Иран от страна на САЩ и Израел, очертава се още едно огнище на конфронтация – възможността за въоръжен конфликт между шиити и сунити, който пък може да се окаже кулминационната точка в прцеса на политическо преформатиране на ислямския свят, стартирало с «революционните» преврати в хода на т.нар. «арабска пролет», през 2011. След огласените във Вашингтон твърдения, за участието на иранските специални служби в подготвяното покушение срещу саудитския посланик в САЩ Абдел ал-Джубейр, перспективата за война между Иран и Саудитска Арабия придоби доста по-реални очертания.

Истината обаче е, че това бе просто поредния инцидент, случващ се на повърхността на международните отношения. А в основата на това, което става в момента, е фактът, че революционните сътресения, започнали през 2011, поставиха в регионалния дневен ред въпроса за необходимостта от нова подялба на сферите на влияние в Северна Африка и Близкия Изток. Към края на 2011 стана съвършено очевидно съперничеството между Турция, Иран и Саудитска Арабия (в тандем с Катар) за налагане на влиянието им в политическото, икономическо и конфесионално пространство на региона. Така борбата между противостоящите си страни постепенно влезе в руслото на историческото противопоставяне в ислямския свят – конфронтацията между шиити и сунити. При това, историческият момент беше избран от Запада като най-подходящия за оптимално използване на революционната енергия на разбунтувалите се маси в хода на събитията от „арабската пролет”.

Тази конфронтация дава на големите западни държави благоприятна възможност да сблъскат двете основни течения на исляма. Действайки зад кулисите на регионалната политика, Западът ще направи всичко възможно за изострянето първо на иранско-саудитското политическо противопоставяне и трансформацията му във военно, което ще бъде логично продължение на реализацията на технологията на „управлявания хаос”, започнала в хода на „арабската пролет” през 2011. Това позволява да прогнозираме, че „арабската пролет” ще бъде заменена от „иранско-саудитска есен” (5). При това, като най-вероятния плацдарм, от който може да стартира сблъсъкът между аятоласите и Саудитите, се очертава територията на Йемен, където вече съществува ясна линия на противопоставяне между Техеран и Риад.

В случай, че този сценарий дествително се реализира, Вашингтон ще се опита да поеме ролята на основен арбитър и «опeратор” на конфликта. От гледна точка на САЩ една вътрешноислямска война между сунити и шиити е най-добрият вариант за пресичане амбициите на Техеран за регионално лидерство, както и на намерението му успешно да приключи ядрената си програма.

В рамките на този замисъл, посредством управляваното от Запада иранско-саудитско противоборство, ще се създаде възможност революционната стихия на „арабската пролет” да се трансформира в обикновена регионална война, което пък ще позволи да се неутрализира радикализма и на двамата участници в нея. Така във Вашингтон ще могат да реализират своята програма-максимум – т.е. да осъществят дългоочакваната „утилизация” на Движението Талибан – един дългогодишен проблем за САЩ, без чието решаване те няма да могат да съхранят Средния Изток и Централна Азия в своята сфера на влияние.

В момента, в рамките на сунитския ислям, действат четири мощни сили: политически, представени от движението „Мюсюлмански братя” и „Съюза на салафитите”, и въоръжени, в лицето на Ал Кайда и Движението Талибан. Неслучайно в иранската доктрина за национална сигурност въпросните организации фигурират като „най-големите врагове”. След американската военна интервенция в Афганистан, талибаните се оказаха „затворени” на територията на тази страна и на Пакистан. Така, колкото и парадоксално да звучи, с действията си в Ирак и Афганистан, американците, на практика, гарантираха на Иран защитата и прокарването на собствените му интереси в региона (16). На Вашингтон му бяха необходими цели десет години за да осъзнае стратегическата си грешка и да се опита да я поправи. Сега можем да очакваме, че след изтеглянето на американците от Афганистан, талибаните отново ще бъдат с развързани ръце и ще насочат вниманието си към Иран и Централна Азия. При това, следва да имаме предвид, че Риад традиционно разполага със силно влияние върху Движението Талибан, оказвайки му значителна финансова подкрепа. Саудитският канал за финансиране на афганистанските и пакистански талибани е от огромно значение за оказването на политическо влияние върху тях.

Силовият сценарий за развитие на иранско-саудитското противопоставяне ще даде на Вашингтон уникалната възможност да използва мощта на един от враговете си – талибаните, срещу друг – иранския режим, без да се намесва пряко във войната. В американската експертна общност предполагат, че след приключването на иранско-саудитската война, Движението Талибан отново може да се превърне в гръбнак на политическата система на Афганистан, като тази реинтеграция на талибаните във властта няма да застрашава интересите на Запада, тъй като повечето от най-радикалните елементи в движението вероятно ще загинат в сблъсъка с иранците (9).

Друга последица от иранско-саудитската война, в случай че в нея победи Саудитска Арабия, може да стане превръщането на ССАДПЗ в мощна регионална структура, която, по своето политическо влияние, може да засенчи Лигата на арабските държави (14).

Някои изводи

Политическите трансформации в Близкия и Средния Изток са от голямо значение и за националната сигурност на Русия. Събитията от „арабската пролет” и формиралите се огнища на напрежение и линии на противопоставяне засега заобикалят Русия, но, при определено развитие, могат директно да застрашат националната и сигурност.

Проблемът е, че Саудитска Арабия и Катар, които в момента доминират в арабския свят, използват революционния порив на мюсюлманската умма за разширяване на влиянието си в Централна Азия, Северен Кавказ, Северен Урал, Поволжието и Западен Сибир.

В стратегическото си противопоставяне с Иран, Западът подкрепя арабските монархии, използвайки ги като своеобразен „таран” за прокарване на интересите си (15). При това, Русия, Китай и редица водещи държави от Азия, Африка и Латинска Америка, засега запазват неутралитет. Следва обаче да напомним, че неутралитетът има смисъл само, когато събитията не засягат пряко интересите и сигурността на провеждащата го страна и нейните съюзници. А укрепването на сунитския блок в арабския свят, който е съюзник на Запада в противопоставянето му на Иран, води до проникването на радикалния уахабитски ислям в Централна Азия и Русия.

Литература:

1. Възраждането на Арабския халифат. ИА REGNUM, 21.12.2011
2. Бредли Дж. Невидимата ръка на Саудитска Арабия в «арабската пролет». http://www.foreignaffairs.com/articles/136473/john-r-bradley/saudi-arabies-invisible-hand-in-the-arab-spring
3. Куликов А., Куликова А. Экспорт исламской революции // Воздушно-Космическая оборона, № 2 (51), 2010.
4. Кухар И. Европа и терроризм. — URL: http://www.voanews.com/ruian%20/ search.cfm, 12.09.2005.
5. Лукьянов Ф. Осень арабской весны. Монархии Персидского залива отделались лёгким испугом // Огонёк, № 43 (5220), 31.10.2011.
6. Нечитайло Д. «Аль-Каида» в Саудовской Аравии. Можно ли Саудовским принцам спать спокойно? // Институт Ближнего Востока. 7.01.2012.
7. Нечитайло Д. // Европа — колыбель и экспортёр терроризма // Институт Ближнего Востока, 29.01.2010.
8. Сатановский Е. Плюс-минус Асад // Институт Ближнего Востока. 13.02.2012. http://www.km.ru
9. Степанова Е. Исламский терроризм сегодняшнего дня: глобальный и локально-региональный уровни // Индекс Безопасности, № 1 (81). Т. 13.
10. Сулейманов Р. Влияние Саудовской Аравии на мусульманскую умму Татарстана. 21.12.2011. http://www.apn.ru/publications/print25625.htm
11. Табаринов-Романов С. Россию хотят лишить права вето в Совбезе ООН. 15.02.2012. Интервю на Аждар Куртов за портала www.km.ru, <http://www.km.ru>
12. Тарасов С. У США есть «План Б» для Афганистана, Ирака и Турции. 19.12.2011. ИА REGNUM, http://www.centrasia.runewsA.pnp?st=1324272420 
13. Шмулевич А. Кавказ: линии трансформации и линии разлома // Агентство Политических Новостей, 5.08.2009. http://www.apn.ru
14. Helfont S., Helfont T. Jordan: Between the Arab Spring and the Gulf Cooperation Council. — Orbis, Winter, 2012.
15. Kamrava M. The Arab Spring and the Saudi-Led Counterrevolution. — Orbis, Winter, 2012.
16. Miller P. D. Finish the Job. How the War in Afghanistan Can Be Won. ForeignAffairs.Vol. 90, No 1, January/February, 2011.

* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва


{backbutton}

Архитектурата на сигурност, която беше създадена с помощта на Съединените щати в Източното Средиземноморие след студената война, се руши. Тази архитектура се основаваше на две тристранни партньорства: между САЩ, Турция и Израел и между САЩ, Египет и Израел. Корените и на двете са в ерата на студената война, като и двете получиха нов тласък след нейния край, в резултат от усилията на Вашингтон да постигне стабилност в Близкия Изток. Вътрешнополитическата еволюция в Турция през последното десетилетие, както и по-скорошните промени в Египет, изведоха на преден план в двете страни политици, които са критично настроени към тези партньорства и особено към техните военни измерения. Краят на споменатите два стратегически триъгълника има много сериозни последици за израелската сигурност, както и за дипломатическата и военна роля на САЩ в Близкия Изток. Променящата се геометрия на американските връзки в Източното Средиземноморие е част от по-мащабни тенденции, ограничаващи възможностите на САЩ да влияят върху процесите и да определят дневния ред в региона. Както изглежда, тази промяна ще принуди Вашингтон да акцентира в бъдеще усилията си върху двустранните отношения и ще изисква от него по-сериозни преки ангажименти, отколкото преди.

Как възникнаха двата стратегически триъгълника

Създаването на всеки от двата стратегически триъгълника беше плод на съображения, свързани с общия контекст на студената война. На първо място беше необходимостта да не се допусне съветска интервенция в региона, както и появата на просъветски настроени арабски режими. На САЩ им трябваше известно време, за да осъзнаят, че ползата от тази стратегическа геометрия надхвъря първоначалните си тесни рамки, и да интегрират двата „триъгълника” в обща регионална стратегия. Въпросната геометрия помогна за постигането на редица политически цели и за укрепване на американските интереси, включително запазване на регионалната стабилност, гарантиране свободния транзит на енергоносители и постигането на мир между Израел и арабите.

Но, въпреки несъмнената полза за Съединените щати, ролята на Вашингтон в създаването и утвърждаването на тези връзки често беше неформална и индиректна. Американците осигуряваха необходимия „чадър”, поощряващ формирането на мрежи от споделени интереси, общи визии за опасностите и сътрудничество. Последното се задълбочи след краха на Съветския съюз, когато САЩ получиха възможност да формират нов регионален ред и възприеха по-активен подход, стимулирайки сближаването между тримата си съюзници в региона.

Началото на американско-турско-израелския триъгълник бе поставено най-рано, при това без прякото ангажиране на САЩ. През 1949 Турция беше сред първите мюсюлмански държави признали Израел и страната играеше централна роля в израелската стратегия за изграждане на тесни връзки с неарабските държави по периферията на Близкия Изток. Сближаването се задълбочи след провелата се през 1958 тайна среща между израелския премиер Давид Бен Гурион и турския му колега Аднан Мендерес, на която бяха очертани параметрите на израелско-турското сътрудничество в сферите на разузнаването на отбраната.

Турско-израелските връзки се основаваха най-вече на общите заплахи: и двете държави изпитваха нарастваща тревога от поведението на Съветския съюз и възхода на арабския национализъм. Иракската революция от 1958, довела до премахването на Хашемитската монархия, бе тревожен сигнал за Турция и Израел, също както и политическият съюз между Сирия и Египет довел до появата, през същата година, на Обединената арабска република. И Турция и Израел виждаха, че по границите им възникват революционни арабски режими и търсеха начин да си осигурят регионална защита. И макар че турско-израелските връзки продължаваха да са тайна, те се разшириха и задълбочиха, включвайки дори съвместни планове за война срещу Сирия (1).

Липсват сериозни доказателство, че САЩ са изиграли ключовата роля за укрепването на турско-израелското сътрудничество през този период, или дори, че са го смятали за полезно за себе си, независимо от постоянните искания на Израел за американска подкрепа (2). САЩ разглеждаха Турция като европейска, а не близкоизточна държава, освен това тя играеше ключова роля в американското стратегическо мислене, докато тази на Израел беше по-скоро периферна. Турция беше голяма държава-член на НАТО, граничеща със СССР и контролираща достъпа на Съветите до Средиземно море, чрез Проливите. Израел, напротив, беше малка държава със скромен военен потенциал, чиито постоянен конфликт с арабските и съседи улесняваше проникването на съветското влияние в Близкия Изток

Междувременно, американско-израелските връзки укрепнаха при управлението на президентите Кенеди и Джонсън, турско-израелското сътрудничество пък бе подложено на сериозно изпитание по време на кипърската криза през 1963, фокусирала цялото внимание на турската външна политика. Тъй като Анкара разчиташе на арабската подкрепа за позицията си по кипърския въпрос в ООН, тя реши да се дистанцира от Израел. През по-голямата част от следващите няколко десетилетия турско-израелските отношения не претърпяха сериозно развитие и не представляваха сериозен стратегически интерес за САЩ. Турция не играеше важна роля в Близкия Изток, а и Вашингтон нямаше интерес да я тласка в тази посока. Тоест, елементите на стратегическия „триъгълник” бяха налице, но отделните му страни дълго време не действаха в синхрон.

Тази ситуация се промени първо в рамките на триъгълника САЩ-Египет-Израел, при това промяната беше бърза, целенасочена и съвсем пряко свързана с хода на студената война. Подготвяйки пътя за постигането на мир между арабите и Израел и превръщайки Египет от съветски в американски клиент, Вашингток реализира стратегически успех в Близкия Изток. Въпреки че САЩ предпочитаха да бъде постигнато всеобхватно арабско-израелско мирно споразумение, договорът, подписан в Кемп Дейвид през 1978, беше много важна стъпка в тази посока. Между 1948 и 1973 Израел и Египет пет пъти воюваха помежду си (3). Затова осъществяването на египетско-израелската мирна сделка силно намали вероятността от нова регионална война и съдейства за изолирането на региона от съветското влияние. Дори ако в него избухнеше война, вече беше много по-вероятно тя да бъде локализирана и управляема, след като в нея нямаше да участва Египет (4), доказателство за което бе войната в Ливан, през 1982. Последвалите три десетилетия демонстрираха ползата от тази стратегия.

Освен това, историческото обръщане на Египет към САЩ, осъществено при управлението на президента Ануар Садат, което започна през 1970 и чиято кулминация бе осъщественото под егидата на САЩ египетско-израелско мирно споразумение от 1979, лиши Съветския съюз от най-влиятелния му арабски клиент. Демографията на Египет, наред с неговото политическо и културно влияние, го превръщат в притегателен център на региона. Наред с добрите отношения с малките арабски държави от Залива, новият проамерикански Египет гарантира на САЩ ролята на неоспорим външен силов брокер в региона.

Тесните американско-египетски връзки имаха и редица допълнителни плюсове за САЩ. Те помогнаха за запазване на американското военно присъствие в целия район на Близкия Изток, осигурявайки свободно преминаване и преференциален транзит за бойните кораби на САЩ през Суецкия канал, право за прелитане на военни самолети над египетска територия и разширяване на сътрудничеството във военната и разузнавателна сфери с най-голямата държава в арабския свят.

Но дори и при това положение, американско-египетско-израелските връзки не успяха да прераснат в достатъчно устойчив стратегически триъгълник до средата на 80-те, което впрочем се отнасяше и за американско-турско-израелските връзки. Беше необходима фундаментална промяна в световния ред за да се появи възможност значението на тези тристранни връзки да нарасне по-значително.

Регионалният ред след студената война

Краят на студената война позволи на САЩ сравнително безпрепятствено да следват близкоизточната си политика, макар че далеч не всички заплахи пред тях изчезнаха. Не бе постигнат мирът между евреи и араби, Иран продължаваше да се меси във вътрешните работи на държавите от региона, а Ирак на Саддам Хюсеин се превърна в нарастваща заплаха. Сигурността на Израел се изкачи нагоре в списъка на американските приоритети, още повече, че перспективите за евентуални сблъсъци между него и съседите му оставаха тревожни. По време на Първата война в Залива през 1991 САЩ изпратиха зам. държавният секретар Лорънс Игълбъргър с продължително мисия в Израел за да убеди местните лидери, че САЩ няма да спрат да ги подкрепят, и да не допусне Тел Авив да отвърне на иракските провокации. Тоест, дори в отсъствието на Съветския съюз, американските притеснения за стабилността в региона продължиха да са сериозни.

Решението, което администрацията на Джордж Буш-старши формулира, а тази на Клинтън реализира на практика, бе да се използва Източното Средземноморие като „основа” на регионалната стабилност. Продължавайки да гарантира сигурността на Израел и укрепвайки връзките си с другите ключови крайбрежни държави в региона, САЩ трябваше да елиминират факторите за регионалните войни, да сложат край на задълбочаващия се арабко-израелски конфликт, подхранващ едновременно и екстремизма, и антиамериканските настроения, и да ерозират позициите на радикалните режими и групировки в региона. В рамките на тази стратегия, двата триъгълника, свързващи САЩ с Израел и неговите най-могъщи съседи, можеха да се превърнат в основа на регионалната стабилност. Тези два триъгълника в Източното Средиземноморие представляваха позитивните компоненти на американската регионална стратегия. Друг неин елемент беше „двойното сдържане” в Залива – една изцяло негативна стратегия, касаеща едновременно и Иран, и Ирак. Стабилността, която въпросните триъгълници пораждаха, можеше да се разпространи не само в Близкия Изток, но и в целия Средиземноморски басейн.

В много отношения, през 90-те години, укрепването на триъгълника САЩ-Израел-Турция беше много по-трудно, отколкото на триъгълника САЩ-Израел-Египет, защото корените му бяха в по-далечното минало. Всъщност, най-вече несигурността относно бъдещето на НАТО, повиши заинтересоваността на Турция от подновяване и укрепване на връзките с Израел. И отново, както и през 50-те, ролята на катализатор на този процес беше изиграна от Ирак. Първата война в Залива през 1991 отслаби контрола на Багдад над Северен Ирак и неговото предимно кюрдско население, което пък даде силен тласък на кюрдската въоръжена съпротива в Турция (5). Светските турски лидери бяха силно обезпокоени от религиозната радикализация по южната периферия на страната, непосредствено след войната, и (също както и Израел) се чувстваха застрашени от тероризма и войнствения радикален ислям. Но освен сътрудничеството в сферата на сигурността, Турция разглеждаше Израел и като потенциален съюзник в Конгреса на САЩ. Анкара продължаваше (така е и днес) да е крайно чувствителна към обвиненията за осъществения по време на Първата световна война геноцид срещу християните-арменци от страна на властите в Османската империя, като арменското лоби усилено се опитваше да прокара в Конгреса резолюция, осъждаща тези турски действия. За мнозина турски политици, най-добрият начин да се справят с арменския натиск беше използват подкрепата на още по-мощното произраелско лоби.

Турско-израелските връзки нямаха само чисто политически измерения. След няколко години на постепенното им подобряване, размяна на посещения на високо ниво и подписването на редица споразумения, отношенията между двете държави придобиха стратегически характер с подписването на договора за военно сътрудничество през 1996. Освен всичко друго, той даваше възможност на израелските ВВС да използват турското въздушно пространство за тренировъчни полети. Израел си оставаше малка държава с недостатъчно пространство за подготовка на въоръжените си сили и изпробване на модерната си военна техника и Турция му осигуряваше необходимата стратегическа дълбочина.

На свой ред, Израел се съгласи да предостави на Турция достъп до военни технологии, какъвто САЩ и Европа не бяха склонни да и дадат. Така Турция се превърна в привлекателен пазар за израелската отбранителна индустрия. Но това не бе всичко. Израелската военна мощ повиши и турския потенциал за сдържане на евентуални противници. Освен това Турция се превърна в модел за изграждане на отношенията между Израел и мюсюлманските държави и осигури на еврейската държава известна легимност в региона. Анкара пък виждаше в Израел полезен инструмент за да повиши собствената си значимост в очите на САЩ след края на студената война, както и за да си гарантира необходимата подкрепа в американския Конгрес.

Но, макар че турските военни бяха основния инициатор и гарант на турско-израелското партньорство, двустранната търговия също бе негов основен компонент. През 1991, когато Турция започна да подобрява отношенията си с Израел, обемът на двустранната търговия бе само 100 млн. долара годишно. През 1997 двете страни подписаха споразумение за свободна търговия и само за едно десетилетия този обем нарасна до 2 млрд. долара годишно (6).

Администрацията на Клинтън значително съдейства за това турско-израелско стратегическо партньорство. Както посочи държавният секретар Уйлям Коен, САЩ „ще продължат да акцентират върху необходимостта от по-тясно сътрудничество между Израел, Турция и Йордания”, с цел да се повиши нивото на сигурност в региона (7). Това бе потвърдено и от говорителя на Държавния департамент Никълъс Бърнс, който обяви: „Смятаме за положително, че Израел има приятели извън региона, в който се намира. Турция е много влиятелна и важна държава в Източното Средиземноморие и за нас е от голямо значение, че Турция и Израел искат да поддържат приятелски отношения, сътрудничейки си във военната, политическата и икономическата сфери” (8). От 2001 американската армия се включи в тристранните военновъздушни и военноморски съвместни учения заедно с Израел и Турция.

В същото време, налице бяха две причини САЩ да стимулират задълбочаването на турско-израелското партньорство, без обаче да го форсират. На първо място, САЩ не искаха да тревожат арабските си съюзници, затова се стремяха подкрепата им да не изглежда в очите на арабите като участие в тристранен съюз с Турция и Израел. Въпреки че участваха във военоморски учения и тристранни дискусии по въпросите на сигурността, американците акцентираха върху факта, че на въпросните учения се отработват най-вече хуманитарни операции. На второ място, САЩ искаха да са сигурни, че турско-израелското сближаване не измества на заден план турско-американските отношения или влияе негативно на продажбите на американско оръжие за Турция (9). Както посочва един известен анализатор, „САЩ се стремяха да осигурят своеобразен чадър за тези отношения, като в въщото време гледаха да не допуснат те да се развиват, независимо от американските интереси” (10).

Задълбочаващото се турско-израелско партньорство съдейства за постигането на редица важни политически цели на САЩ. Двете страни представляваха най-големите военни сили в региона, затова тристранното сътрудничество укрепи американските възможности за сдържане на противниците на САЩ в него. Освен че позволи оказването на натиск върху Сирия, Ирак и Иран, турско-израелското сътрудничество помогна за „подобряване способността на Вашингтон да се справи с такива сериозни проблеми като арсеналите от балистични ракети на някои държави от региона и тероризма” (11). Стратегическото партньорство в рамките на „триъгълника” помогна за по-тясното интегриране на Израел в региона, намали изолацията на страната и, по този начин, ограничи вероятността за нови регионални войни в Близкия Изток.

Въпреки това, редица анализатори отхвърлят тезата, че тези взаимоотношения действително са представлявали стратегически триъгълник, като изключим краткия период между края на 90-те и началото на 2000-те. Като доказателство за това, те посочват, че САЩ всъщност разглеждат двамата си партньори като играчи в различни сфери – израелците в арабско-израелския контекст, а турците – в европейския (12). Това разграничаване отразяваше бюрократичните различия в американските правителствени среди, които постоянно обвързваха Турция с Европа, а Израел – с арабските му съседи. Действащите над средното бюрократично ниво американски стратези обаче, се опитваха да използват стратегическия триъгълник за постигането на редица важни цели. Истината е, че именно общността на интересите и подходите най-много съдейства за задълбочаването на отношенията между участниците в триъгълника, а и практическите действия на САЩ демонстрираха, че американското правителство работеше за заздравянето на тази общност, макар че по чисто практически съображения гледаше да не го прави съвсем открито.

Не по-малко ключова бе ролята на общите интереси и за укрепването на египетско-израелското партньорство. След като военните от двете държави съумяха да преодолеят трийсетгодишното наследство на непрекъснати войни (или подготовка за тях), двете страни откриха, че всъщност имат много общи интереси. Сред тях беше ограничаването на иранското влияние в Леванта, борбата с тероризма и ислямисткия екстремизъм и запазването на регионалната стабилност. Малко по-късно Египет и Израел бяха свързани с газопровод, чрез който еврейската държава си гарантира изключително важния за нея внос на енергоносители. И въпреки, че сътрудничеството между двете страни продължаваше да поражда определени политически рискове, именно израелският опит в селскостопанската сфера помогна на Египет да разшири зоната на обработваемите си земи отвъд Долината на Нил.

Но колкото и ценни да бяха материалните аспекти на тази връзка, най-голямата полза от нея беше в дипломатическата сфера. Мирният договор с Египет постави началото на арабското сътрудничество с Израел и даде политическата основа за палестинците и другите араби да преговарят пряко с израелците. Палестинците подписаха временно споразумение с еврейската държава през 1993, а Йордания сключи мирен договор с нея година по-късно. По този начин беше променен характерът на арабско-израелския конфликт. Макар че първоначалният ефект от договорите от Кемп Дейвид беше изолацията на Египет, в крайна сметка те му върнаха неговата традиционна роля на държава, определяща тенденциите в арабския свят и следвана от него.

За Израел пък, сигурността, която му донесе появата на един приятелски настроен Египет, беше от огромно значение. Мирът с Египет не само премахна една непосредствена и постоянна военна заплаха за еврейската държава, но и затвърди убеждението, че краят на израелската изолация в региона е реално постижим.

Докато САЩ не бяха много склонни да играят прекалено видима роля в процеса на укрепване на турско-израелските връзки, те не изпитваха подобни колебания по отношение на тези между Израел и Египет. Така, американската дипломация изигра ключова роля за египетско-израелското сближаване и за последвалия мирен договор, т.е. позицията на Вашингтон беше съвършено ясна и открита. Непосредствено след като сключи мир с Израел, Египет стана обект за вълна от критики в арабския свят, което накара САЩ да го компенсират за първоначалната му изолация. Що се отнася до египетските лидери, рискът, който поеха, сключвайки мир с Израел, определено си струваше – той доведе до пълното връщане на изгубените след войната от 1967 египетски територии, както и до укрепване на отношенията със САЩ и отпускането на мащабна американска помощ, надхвърляща два милиарда долара годишно.

Поотделно и заедно, тези два стратегически триъгълника укрепиха интересите на САЩ в Източното Средиземноморие и отвъд него. Благодарение на развитието им, особено през последните двайсетине години, връзките на Вашингтон с тримата му регионални съюзници еволюираха, като партньорствата в техните рамки придобиха нови измерения. Основните им измерения обаче бяха в сферите на отбраната и сигурността, а техни „стълбове” – доминираните от военните режими в Египет и Турция.

След почти две десетилетия на стабилност и предвидимост обаче, днес тези взаимоотношения се променят драматично, ерозирайки двата стълба на американската стратегия за регионалната сигурност и стабилност. Последиците от това за начина, по които САЩ разсъждават за сигурността в Източното Средиземноморие, ще бъдат изключително сериозни.

Крахът на стратегическата геометрия в Източното Средиземноморие

Идването на власт на нови групи от граждански политици в Турция и Египет и, съответно, постепенното ограничаване ролята на военните в обществения живот, породиха сериозни съмнения за бъдещето на стратегическите взаимоотношения, доминиращи през 90-те. Докато военните режими градяха и насърчаваха описаната по-горе стратегическа геометрия, новите политически ръководства, които поеха властта в Турция в началото на 2000-те и в Египет след свалянето на Хосни Мубарак през 2011, демонстрират далеч по-дистанцирано поведение към Израел, а и двустранните им връзки със САЩ станаха доста по-сложни. В резултат, и трите държави – Турция, Египет и Израел – осъществяват много по-независима политика (която често е в противоречие с интересите и политиката на САЩ, както и с начина, по който те възприемат заплахите), отколкото в миналото.

Турското правителство, оглавявано от умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (АКР) от 2003 насам, промени осъществяваната близо 80 години политика, доминирана от военните. Макар че новите управляващи в Анкара не заеха веднага открито враждебна позиция към Израел, те доста бързо и успешно съумяха да отстранят турските военни, т.е. традиционните стожери на турско-израелското сътрудничество. Това бе улеснено отчасти от изискванията за хармонизация на ЕС, включващи по-големия граждански контрол върху военните. С течение на времето, правителството на АКР установи надзор, а след това постави под контрол извънбюджетните фондове на военните, извади представителите на армията от редица граждански бордове, като Съвета по висше образование например, и (което бе още по-важно) ограничи правата на Националния съвет за сигурност (MGK) – най-сериозния инструмент, с чиято помощ турските военни влияеха върху политическия живот (13). След това правителството на АКР осъществи масирана чистка в редиците на офицерския корпус, изпращайки стотици в затвора и изправяйки редица висши военни пред съда по обвинение, че са заговорничели за свалянето на правителството.

Паралелно с промените в турската вътрешна политика, се променяха и външнополитическите приоритети на Анкара. През по-голямата част от най-новата си история, Турция и Израел споделяха обща визия за заплахите, пред които са изправени. Но след като Турция започна да акцентира все повече върху ролята си в Близкия Изток, турските и израелските приоритети започнаха прогресивно да се разминават. Както посочва в тази връзка един турски анализатор: „Турция все повече се самоопределя като регионална сила и претендира да бъде най-важния американски партньор в региона” (14). Така, от инструмент за реализацията на турските амбиции, Израел се превърна в пречка за тях.

Скъсването стана бавно и болезнено. Турското и израелското правителства се оказаха на различни позиции по широк кръг въпроси, включителното признаването на изборната победа на ХАМАС през 2006 и разширяващото се турско-сирийско сътрудничество след подписаното през 2004 търговско споразумение, което доведе до драстичен спад в продажбите на израелска военна техника за Турция. Все пак Анкара се нагърби с ролята на посредник в израелско-сирийските преговори през 2008, които обаче бяха прекратени заради войната между Израел и ХАМАС в Газа (декември 2008 – януари 2009). Според турската страна, премиерът Реджеп Тайип Ердоган се е почувствал силно унижен от факта, че израелският му колега Ехуд Олмерт, който посети Турция непосредствено преди израелското нападение срещу Газа, не го е осведомил предварително за него. Обидата, нанесена на Ердоган, беше още по-голяма, тъй като възникнаха подозрения, че именно той е дал зелена светлина за нападението. Малко след това, през май 2009, Турция не позволи на израелските военновъздушни сили да участват в ежегодните съвместни маневри „Анадолски орел”. В отговор на това, САЩ също отказаха да участват. По времето, когато стана инцидентът с т.нар. „флотилия на свободата”, през май 2010, при който израелски командоси убиха деветима граждани на Турция на борда на турски кораб, опитващ се да пробие блокадата, наложена от Израел на Газа, турско-израелското стратегическо сътрудничество вече се бе влошило драматично.

Турция се изяви и като твърд привърженик на палестинските усилия за получване на пълноправно членство в ООН и направи много за да ерозира израелските позиции в дипломатическата сфера (все пак, под изключително силния натиск на САЩ, Анкара склони да подкрепи членството на Израел в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, през май 2010). Така, Турция неколкократно прие лидерите на ХАМАС и (според израелски източници) продължава да подкрепя усилията за пробив на блокадата на Газа. През септември 2011, след неуспешните опити да принуди Израел да и се извини за инцидента с „флотилията на свободата”, Турция изгони израелския посланик от страната и понижи дипломатическите отношения до ниво втори секретар (15). Малко по-късно, Анкара предприе активни опити да блокира сътрудничеството между Израел и НАТО и наложи вето върху израелското участие на срещата на върха на пакта в Чикаго, през май 2012.

След като турските военни бяха неутрализирани, като политически фактор, вече нямаше кой да отстоява сближаването между Турция и Израел. Сътрудничеството и приятелството бяха заменени с публични обвинения, заплахи и откровена враждебност.

Турската политическа еволюция и нарастващото дистанциране от Израел продължиха около десетина години. За разлика от Турция, Египет преживя много по-остра и бърза политическа промяна, затова и отношенията му с Израел могат да се променят много по-грубо. 58-годишният египетски военен режим рухна след само 18 дни на масови протести, през февруари 2011. Президентът Хосни Мубарак, в частност, както впрочем и цялата военна върхушка, от която той произлиза и която закриляше, смяташе запазването на египетско-израелските връзки за висш приоритет. Това партньорство беше подплатено от 1,3 млрд. долара ежегодна американска военна помощ за Египет, както и от десетките милиарди долари иконономическа помощ, влезли в страната в годините след Кемп Дейвид. Тази помощ не само позволи модернизирането и въоръжаването на египетската армия, но и гарантира, че средствата ще отидат за изграждането на модерни военни институции, вместо за поредната оръжейна надпревара с далеч по-добре подготвения в технологично отношение Израел. Но, макар че мирът с Израел позволи връщането на всички египетски територии, окупирани през 1967 и значително ограничи потенциалните опасности за Египет, мнозина египтяни продължиха да са крайно негативно настроени към Израел, а и самата египетска военна стратегия продължи да се базира на предпоставката, че основния потенциален противник на страната е нейният източен съсед.

Макар че египетският Висш съвет на въоръжените сили се опитва да съхрани прерогативите и интересите на военните в периода след Мубарак, не е никак ясно, дали тези усилия ще имат резултат. Петнайсетте месеца на пряко военно управление ерозираха имиджа на египетските генерали и общественото настроение се преориентира към промяна на отношенията както с Израел, така и със САЩ.

В тази връзка възникват два въпроса. Първия е доколко сегашният военен елит ще съумее да съхрани връзките с Израел в годините, след поемането на властта от цивилни политици. Военните са заинтересовани от това, защото тези връзки са от ключово значение за собственото им благоденствие, но истината е, че сътрудничеството с Израел не се ползва със сериозна подкрепа сред широките египетски обществени слоеве. Вторият въпрос е свързан с основните характеристики на самата египетска военна общност, като цяло, и тяхната еволюция през следващите години. В момента, Висшият съвет на въоръжените сили все още носи печата на управлението на Мубарак, който искаше от предпазливите генерали да подкрепят статуквото. Дали характерът на египетския военен елит ще се промени, вследствие на вълната от мащабни промени, която залива Египет, не е ясно. Макар че сегашните военни ръководители могат да се договорят с цивилните политици и да запазят достатъчно важна роля в бъдещето развитие на страната, не е ясно как техните наследници ще упражняват прерогативите им и какви ще бъдат приоритетите им.

При всички случаи, новият египетски политически елит най-вероятно ще се опита да ребалансира египетско-израелските отношения, ограничавайки икономическите връзки и военното сътрудничество. Макар че, поне засега, новите управляващи твърдят, че няма да се откажат от мирните споразумения, постигнати навремето в Кемп Дейвид, те вече дадоха да се разбере, че според тях Израел нито е изпълнил всичките си задължения по тях, нито е предоставил истинска независимост на палестинците. Затова те могат или да поискат преразглеждане на условията на въпросните споразумения, или пък да се откажат от изпълнението на всички задължения на Египет по тях.

Докато новите египетски политици постепенно формулират визията си за нов регионален ред, общите доскоро интереси на Израел и Египет все повече се разминават. Днес Египет изглежда много по-склонен да приеме управлението на ХАМАС в Газа, след петгодишната му изолация, наложена от правителството на Мубарак. Новото египетско правителство изглежда много по-малко склонно да толерира израелските военни кампании в Газа или автоматично да споделя израелските опасения от разширяването на иранското влияние в региона. Макар че мирните споразумения от Кемп Дейвид не изглеждат непосредствено застрашени, Израел е изправен пред достатъчно широк спектър от негативни последици, включително опасността от открит конфликт. Обявеното от Египетската петролна корпорация, през април 2012, решение да прекрати продажбата на природен газ за Израел е пример за ерозията на египетско-израелското стратегическо сътрудничество. Все пак, то не е напълно изчерпано, доказателство за което стана разрешението на Израел египетската армия да предприеме масирани действия на Синайския полуостров, който напоследък се бе превърнал в свърталище на всевъзможни криминални и ислямистки терористични формации.

Последиците

От дълго време демократизацията е външнополитически приоритет на САЩ, но както в Турция, така и в Египет, тя затруднява деликатната геометрия, която Вашингтон изгради за да укрепи регионалната стабилност. Доминираните от военните правителства в Турция и Египет смятаха за логично да обвържат бъдещето си със САЩ и осъзнаваха ползата от това да могат да заимстват от израелската военна мощ, вместо да се конфронтират с нея. Уличните страсти, както и аргументите на политиците, които улицата издигна на власт, са по-различни, затова стратегическата геометрия, за чието създаване САЩ помогнаха, все по-трудно може да бъде съхранена.

Тези промени в регионалната стратегическа геометрия настъпиха в период, когато вътрешнополитическита ситуация в САЩ и бюджетните проблеми ограничиха възможностите на Вашингтон да формулира ефективна външнополитическа стратегия. Критиците твърдят, че способността на САЩ да влияят върху последиците и да определят дневния ред в региона прогресивно намалява и мнозина американски съюзници поставят под въпрос стратегическата преценка на Вашингтон. Тези променени условия могат да породят редица последици, след десетилетията на относителна стабилност в Източното Средиземноморие.

Една от тях е възобновяването на въоръжените сблъсъци между държавите от региона (без значение, дали случайни или преднамерени) в рамките ня няколко възможни сценария. Основната зона, пораждаща загриженост, е Синайския полуостров. След като дълги години беше пренебрегван, Синай се превърна в убежище за трафикантите на оръжие и база за терористични атаки срещу Израел (17). Египетската полиция беше изтеглена от Синай и заменена от армейски части, но нападенията срещу местни институции и международните мироопазващи сили продължават. Възникналият в резултат на това вакуум на сигурност застрашава израелските селища в близост до египетската граница. Броят на трансграничните нападения от египетска територия нарасна и през август 2011 осем израелци станаха жертва на серия координирани атаки. Двама египетски войници пък бяха убити при ответната акция на възмездие, предприета от израелската армия. Следващо трансгранично нападение с жертви сред цивилното население може да провокира масирано навлизане на израелски части на египетска територия. Подобни операции не само допълнително ще опънат дипломатическите отношения, но и могат да провокират египетско-израелски въоръжен сблъсък. Евентуално ново израелско нападение срещу Газа (като това през 2008-2009) също може да накара Египет да се ориентира към по-малко сдържана политика спрямо Израел. В рамките на тези сценарии, египетското правителство най-вероятно ще бъде подложено на изключително силен обществен натиск да се ориентира към по-конфронтационна политика спрямо еврейската държава.

Сблъсъкът в Източното Средиземноморие във връзка със запасите от енергоносители в морския шелф също поражда сериозни заплахи. През 2009, израелците откриха три големи офшорни находища на природен газ, чиито запаси се оценяват на 25 трилиона куб. м (18). Малко по-късно Израел делимитира морската си граница с Кипър и започна да експлоатира газовото находище в кипърския шелф, чрез базираната в САЩ компания Noble Energy, 30% от която са израелска собственост (19). Турция реагира изключително остро, обявявайки споразумението за незаконно, и заплаши, че може да използва военни кораби за да попречи на Израел да експлоатира находищата в Източното Средиземноморие (20). Въпреки че и Израел, и Турция след това се опитаха да смекчат тона, тези заплахи са илюстрация за променливата и рискована ситуация около добива на енергоносители в региона.

На второ място, упадъкът на доминираните от военните режими означава, че вътрешната политика все по-силно ще влияе върху външнополитическия курс на всички тези държави, ще се появят нови играчи и нови тенденции, върху които САЩ ще могат да влияят все по-слабо. Противопоставянето на Турция срещу резолюцията на ООН за Иран, през юни 2010, беше ясен сигнал, че Анкара възнамерява да провежда по-независима и утвърждаваща турското влияние политика в близкоизточния регион и отвъд него, като тя, поне отчасти, ще бъде съобразена и с общественото мнение в Турция. Междувременно, кризата около обвинението срещу сътрудниците на една американска НПО в Египет, в началото на 2012, илюстрира и промените в американско-египетските отношения. Военните в САЩ се притесняват, че правото им да осъществяват военни полети в египетското въздушно пространство, преференциалният транзит през Суецкия канал и сътрудничеството с Кайро в борбата с тероризма могат да бъдат поставени под въпрос. Впрочем, възможно е основните неприятности тепърва да предстоят.

Последиците за политиката на САЩ

Прогнозите, касаещи сигурността в Близкия Изток, са ограничени и често още по-мрачни, отколкото вероятно ще се окаже реалността. Много важни проблеми остават нерешени, а стимулите за решаването им по начин, който вероятно няма да се хареса на Вашингтон, са по-големи, отколкото мнозина са склонни да признаят. При всички случаи, променящата се геометрия на сигурността в Източната Средиземноморие ще има редица политически последици за САЩ, които си струва да споменем.

На първо място, САЩ вероятно ще бъдат изкушени да се нагърбят с по-директна роля в процеса на формиране на отношенията между Израел и останалия свят. Впрочем, това вече се случва. Както Белият дом, така и Държавният департамент положиха много сериозни усилия (макар и оказали се неуспешни) да накарат Израел да поднесе приемливо извинение на Турция през годините след инцидента с „флотилията на свободата”. Когато бандите щурмуваха израелското посолство в Кайро, през септември 2011, държавният секретар по отбраната Леон Панета поиска от Висшия съвет на въоръжените сили да се намеси и да спаси намиращите се в него дипломати. Според някои коментатори, ако египетските военни бяха изчакали още някой и друг час, посолството вероятно щеше да падне в ръцете на бандитите, в резултат от което египетско-израелският мирен договор щеше да бъде денонсиран, а американско-египетските отношения – прекъснати. Геометрията на двата стратегически триъгълника - с Египет и Турция, съответно, гарантираше на Израел много по-голяма сигурност, отколкото страната би имала без тях, и изигра известна роля за смекчаването на израелските действия в региона, както и на възможните отговори от страна на другите регионални играчи. Ако сега Израел отново се почувства сам в един враждебно настроен към него регион, действията му ще станат много по-непредсказуеми, формирайки нови рискове пред САЩ.

На второ място, САЩ следва да преценят, дали Източното Средиземноморие все още може да бъде достатъчно стабилна основа за проектиране на сигурност в региона на Близкия Изток, както беше в миналото. На фона на напрежението в ключовите взаимоотношения, продължаващия политически хаос и възможността за продължителна гражданска война в Сирия и отвъд границите и, Източното Средиземноморие изглежда твърде нестабилна основа за мира в региона. Вместо да гарантират сигурността и стабилността на Източното Средиземноморие, двата „стратегически триъгълника”могат да се превърнат в огнища на регионална нестабилност. Тоест, необходима е по-широко перспектива и нова парадигма за сигурността на региона.

На трето място, САШ трябва да ангажират Европа с по-сериозна роля в гарантиране сигурността на Източното Средиземноморие, отколкото тя играеше досега. Европа разполага с определено влиняие в Египет, Турция и Израел по ред икономически причини, повечето от които са свързани с достъпа до европейските пазари. САЩ следва да работят съвместно с европейските си съюзници с цел да ги убедят да превърнат регионалната сигурност в един от своите приоритети в Средиземноморието, използвайки за целта икономическите си възможности.

Накрая, САЩ трябва да осъзнаят, че Източното Средиземноморие ще представлява силно рисков регион за тях и техните интереси. И макар че Вашингтон е доста изкушен да намери начини да ограничи американското военно и дипломатическо присъствие по света, Източното Средиземноморие не е сред регионите, където това следва да се направи. Военното и дипломатическо ангажиране, обмяната на информация и мрежите, създадени в резултат от сътрудничеството между правителствата и техните военни структури ще изискват много средства, но те са инвестиции в предотвратяването на кризите, бушуващи в региона.

Да мислим в перспектива

САЩ не формираха от нищото тристранните партньорства, доминиращи в Източното Средиземноморие през 90-те години. Тези партньорства се основаваха на вече съществуващите връзки, следващи една много различна от сегашната логика, с корени в епохата на студената война. Въпреки това, въпросните партньорства дълго време обслужваха американските интереси и техният крах ще окаже много сериозно влияние върху тези интереси. Гледайки напред, не можем да не признаем, че нарастващото напрежение в отношенията между Египет, Турция и Израел, значително ще усложни стратегическите планове на САЩ в Източното Средиземноморие. Съединените щати поддържат тесни връзки и с тримата си ключови регионални съюзници, всеки от които играе централна роля за постигане на дългосрочните американски интереси и политически цели в региона.

Ето защо промените, на които сме свидетели напоследък, ще принудят САЩ да преосмислят създадения от тях модел за регионална стабилност. Макар че целите на американската политика остават непроменени – гарантиране транзита на енергоносители, на сигурността на държавите от Залива и тази на Израел, както и предотвратяване на ядреното разпространение – постигането им вече ще е много по-трудно.

 

Бележки:

1. Ofra Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders (New York: Palgrave Macmillan, 2004), pp. 52—53.
2. Ibid., p. 98.
3. Тези войни са Войната за израелската незавасимост през 1948, Синайската война през 1956, войната през 1967, както и войните през 1970-1971 и през 1973 (войната Йом Кипур).
4. Hermann Frederick Eilts, ‘‘The U.S. and Egypt,’’ in The Middle East: Ten Years After Camp David, ed. William Quandt (Washington D.C.: The Brookings Institution Press, 1988), p. 116.
5. Hasan Kosebalaban, ‘‘The Crisis in Turkish-Israeli Relations: What is its Strategic Significance?’’ Middle East Policy XVII, no. 3 (Fall 2010), http://mepc.org/journal/middle-east-policy-archives/crisis-turkish-israeli-relations-what-its-strategic-significance.
6. До 2004 обемът на турско-израелската търговия достигна 1,97 млрд. долара. Виж International Monetary Fund, ‘‘Direction of Trade Statistics: Israel, Top 10 Export and Import Partners 2002—2011,’’ IMF E-Library Database.
7. ‘‘U.S. Seeks Regional Cooperation on Terror,’’ Reuters, April 3, 2000, accessed from LexisNexis.
8. Hillel Kuttler, ‘‘U.S. Backs Israeli-Turkish Cooperation,’’ The Jerusalem Post, May 11, 1997, accessed from LexisNexis.
9. F. Gregory Gause III, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: Cold War Structures and Domestic Political Processes,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.22.
10. Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders, p. 101.
11. Zalmay Khalilzad, Ian O. Lesser, and F. Stephen Larrabee, The Future of Turkish-Western Relations: Toward a Strategic Plan (Santa Monica, CA: RAND, 2000), p. 66, http://www. rand.org/content/dam/rand/pubs/monograph_reports/2011/MR1241.pdf.
12. Gause, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: ColdWar Structures and Domestic Political Processes.’’
13. Виж Steven A. Cook, ‘‘The Weakening of Turkey’s Military,’’ Council on Foreign Relations, March 1, 2010, http://www.cfr.org/turkey/weakening-turkeys-military/p21548.
14. Soli Ozel, ‘‘Reshuffling the Cards: Turkey, Israel, and the United States in the Middle East,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.51
15. ‘‘Turkey expels Israeli ambassador,’’ ynetnews.com, September 2, 2011, http://www.ynetnews.com/articles/0,7340,L-4117001,00.html.
16. Jon B. Alterman, ‘‘Egypt in Transition: Insights and Options for U.S. Policy,’’ Center for Strategic and International Studies, January 2012, http://csis.org/publication/egypt--transition-insights-and-options-us-policy.
17. Виж Ehud Yaari, ‘‘Sinai: A New Front,’’ The Washington Institute for Near East Policy, January 2012, Policy Notes, No. 9, http://www.washingtoninstitute.org/uploads/Documents/pubs/PoilicyNote09.pdf.
18. Michael Ratner, ‘‘Israel’s Offshore Natural Gas Discoveries Enhance its Economic Outlook,’’ Congressional Research Service, January 31, 2011, http://www.fas.org/sgp/crs/mideast/R41618.pdf.
19. По-подробно, виж ‘‘Aphrodite’s Gift: Can Cypriot Gas Power a New Dialogue?’’ International Crisis Group, Europe Report No. 216, April 2, 2012, http://www.crisisgroup.org/_/media/Files/europe/turkey-cyprus/cyprus/216-aphrodites-gift-can-cypriot-gas-powera-new-dialogue.pdf.
20. Ethan Bronner, ‘‘Threat by Turkish Premier Raises TensionsWith Israel,’’ The New York Times, September 9, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/10/world/middleeast/10israel.html.

 

* Директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли

** Зам. директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли


{backbutton}

Според съобщения в турските медии от началото на август, през предходните два месеца в Конгреса на САЩ са били представени споразумения за доставка на американско оръжие за държавите от Персийския залив на обща стойност над 11 млрд. долара. Основните реципиенти са американските съюзници в региона: Кувейт, Катар, Саудитска Арабия и Оман. В тази връзка, мнозина в Турция си задават въпроса, против кого се въоръжават така стремително въпросните държави и как ще се отрази изострянето на регионалната надпревара във въоръжаването на другите държави от Близкия Изток, включително на Турция? Сред турските анализатори съществуват две противоположни мнения по въпроса. Първото се споделя от привържениците на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР), а второто - от тези на кемализма. Илюстрация за официалната позиция на Анкара по тази тема е появилата се наскоро статия на експерта от Центъра за икономически и социални изследвания (ESAM) професор Оя Акгюненч, според която темповете и мащабите с които се въоръжават страните от Залива, провокират регионална оръжейна надпревара с изключително негативни последици за целия регион. Според нея обаче, това е "естествен" и "неизбежен" процес. Тя смята, че в подобна ситуация е изключително важно страната и да се подготви за евентуална мащабна регионална война, провокирана от противоречията между сунити и шиити. Проф. Акгюненч е убедена, че всички предпоставки за подобна война вече са налице, остава само някой да "натисне пръв спусъка". И тъкмо поради това, сегашната турска политика по отношение на съседните държави изглежда съвсем логична.

В очакване на голяма регионална война

"Ако в един или друг регион рязко нарастват доставките на оръжие и военна техника, това означава, че той е в опасност. И държавите в него се въоръжават или за да осъществят агресия, или за да се защитят от такава. Във връзка с увеличаващите се доставки на американско оръжие в Близкоизточния регион, следва да обърнем внимание, че този процес вече тече доста дълго време, което пък говори за мащабна подготовка за водене на сериозни бойни действия. И това не може да не поражда тревога. Налице е голям риск от внезапно изостряне на ситуацията в региона и началото на пълномащабни военни действия. В момента отношенията между Саудитска Арабия и Иран са изострени до крайност, което пък дава основание да се твърди, че арабските държави се въоръжават именно за война с Иран, тъй като, поне засега, подобна мащабна война с Израел не се предвижда. Тоест, в региона назрява религиозна война на сунитския блок срещу шиитския. Страните в нея са известни, бойното поле е очертано, оръжието е налице, остава само да се измисли подходяща причина" - подчертава в статията си Оя Акгюненч, акцентирайки върху това, че сунитският и шиитският блок се очертаха особено ясно след окупацията на Ирак, през 2003. Именно оттогава датира рязкото изостряне на противопоставянето между двете основни течения в исляма. При това тя дава като пример периодично избухващите в Ливан масови безредици на религиозна почва. Според нея, сирийската криза също е възникнала по тази причина. Това се отнася и за сблъсъците в Бахрейн, в чиято основа пак е сунитско-шиитското противопоставяне. Тоест, всичко говори за скорошното начало на голяма регионална религиозна война. Оя Акгьоненч сравнява сегашното изострящо се противоречие в ислямския свят с религиозните войни в Средновековна Европа, проточили се цели 130 години.

Каква ще бъде ролята на Турция

В тази връзка възниква закономерният въпрос за ролята на Турция ако събитията в Близкия изток се развият по един толкова мрачен сценарий. Анкара внимателни следи промените на ситуацията в региона и вече нееднократно декларира, че ще действа в рамките на принципите на международното право. Какво означава това на практика? Отговор на този въпрос се опитват да дадат експертите от Института за близкоизточни стратегически изследвания (ORSAM), в един, появил се наскоро, колективен доклад. Според тях, предвид ролята и на регионална държава и нейното геостратегическо положение, Турция следва да разглежда всички проблеми през призмата на нормите на международното право. Така например, по отношение на въпросите, свързани с нарушенията на човешките права в една или друга държава, Турция трябва да оказва съдействие за решаването им в рамките на юридическите норми, а не от позицията на определена религия или на отделните течения в нея. Това се налага и, защото в самата Турция живеят представители на различни религиозни общности. При това обаче, авторите на доклада признават, че практическата реализация на тази препоръка ще е много трудна, тъй като Анкара, от една страна, е близък съюзник на САЩ, а от друга - ключов играч в Близкия Изток. Тя е обвързана с Вашингтон най-вече чрез НАТО, но не може да взема решенията си, базирайки се единствено на тази стратегическа връзка. Турция е обвързана с региона в продължение на векове. За нея Близкият Изток има огромно значение като едно неразривно цяло, т.е. разделяето му на на два блока - сунитски и шиитски, ограничава турските регионални амбиции.

Според експертите от ORSAM, при формулирането на турската външна политика, следва да се отчитат всички изброени по-горе фактори, при това по отношение на всяка държава от региона поотделно. Затова, смятат те, поведението на Турция трябва да се съобрази със следното: на първо място, в никакъв случай да не разглежда проблемите в Близкия Изток от позицията на определено религиозно течение (например от позицията на сунитския блок или, което би било още по-лошо, от тази на ханафитската школа в исляма), а на второ - да се обяви категорично против формирането на нов двуполюсен световен модел. Според авторите на доклада, Турция трябва да се превърне в третата "решаваща" сила в рамките на регионалния силов баланс.

Повърхностният поглед върху сегашната турска външна политика оставя впечатление, че тя се формира спонтанно и страда от липса на последователност. Така например, по цял ред въпроси Анкара все още не е декларирала конкретната си позиция и предпочита да следва политика на изчакване, въпреки че подобно поведение не винаги и е от полза. Благодарение на тази гъвкавост, Турция възприема индивидуален подход по всеки конкретен проблем. Така например, тя следваше един подход към събитията в Египет, друг - към тези в Либия и трети - към сирийската криза. Анкара се обяви против налагането на по-сурови санкции срещу Иран, въпреки че е стратегически съюзник на САЩ и все още преговаря за присъединяването си към ЕС. В същото време обаче, тя укрепва отношенията си с Шанхайската организация за сътрудничество.

Може ли да се говори за мултивекторна турска политика в региона

Може ли обаче всичко споменато по-горе да се разглежда като резултат от провеждането на муливекторна и самостоятелна външна политика от страна на Анкара? Според мнозина турския анализатори, като например Корай Гюрбюз от Университета Билкент, който е и председател на Съвета на турските ветерани, това не е така. Анализирайки турската политика в Близкия Изток, той твърди, че в рамките на прословутия американски проект за Големия Близък Изток Турция твърдо е застанала на страната на САЩ, което я принуждава да действа против собствените си съседи - Иран, Ирак, Сирия и другите страни от региона, тъй като целите и задачите на Вашингтон са в открито противоречие с тези на близкоизточните държави. "Америка се опитва да наложи хегемонията си в региона, но държавите в него не възнамеряват да се отказват от своята самостоятелност и независимост. Затова Вашингтон нерядко използва политика на провокиране на хаос в една или друга страна, а след това, уж в името на демократизацията на политическата и система, се намесва във вътрешните и работи. Политиката на подобно силово налагане на демокрацията е сред най-големите капани, залагани от САЩ в региона. След като провокират безредици в близкоизточните държави, американците започват да им доставят оръжие, за което обаче се плаща не с пари, а с още непроизведен петрол, който, в резултат от това, излиза изключително евтино на Съединените щати. Така, държавите от региона, от една страна, продават ресурсите си по силно занижени цени, а от друга - стават все по-зависими от САЩ" - твърди в анализа си за Института за стратегически изследвания "Шириноглу" Корай Гюрбюз.

Твърде интересен е и анализът на Гюрбюз на ситуацията в Сирия и сирийската политика на Турция. Обръщайки внимание, че събитията в арабската държава оказват изключително негативно влияние върху всичките и съседи, той твърди, че в Сирия, на практика, се реализира поредният етап от американския проект за Големия Близък Изток. Според него, на създадената от САЩ в Северен Ирак кюрдска квазидържава е отделена ключова роля в този проект. Гюрбюз е убеден, че хаосът в Сирия се провокира с цел в тази страна да бъде осъществена външна военна намеса, тъй като при подобно развитие, на първо място, Кюрдистан ще получи достъп до други държави от региона, а, на второ, в Дамаск ще бъде наложен проамерикански режим. В статията си, той отбелязва, че един от маршрутите на петролните доставки минава през територията на Северен Ирак и Сирия до Средиземно море и оттам към световните пазари. В същото време обаче, посочва Гюрбюз, сегашните управляващи в Дамаск са категорично против налаганетио на този маршрут, заради стабилните си и здрави връзки с Москва. Тъкмо поради това, според него, е провокирана и сирийската криза, чието изостряне неминуемо ще увеличи предизвикателствата и заплахите пред Турция.

Несъмнено, Анкара би могла да изиграе конструктивна роля в процеса на урегулиране на кризисната ситуация в Близкия Изток. Но, съдейки по всичко, според сегашните турски управници, пътят към регионалното лидерство следва да се търси в друга плоскост, в която по съвършено различен начин се тълкува и основният постулат на турската външна политика от времето на Ататюрк насам - "мир в страната, мир в света".

Завръщане в орбитата на Вашингтон?

Всъщност, независимо от мнението на немалко анализатори, т.нар. "арабска пролет" не застраши особено и без това съмнителните външнополитически успехи на правителството на Ердоган. Тя по-скоро доста ясно демонстрира истинската насоченост на сегашната турска външна политика. Прословутата доктрина за "нулеви проблеми със съседите", лансирана навремето от турския геополитик, а днес външен министър на страната, Ахмед Давутоглу, се базираше на отразената в самото и название мечта или по-скоро илюзия, способна да мобилизира турската общественост, но нереализуема на практика дори и в дългосрочна перспектива. Впрочем, както демонстрира външнополитическият курс, възприет от Турция през последните десетина години, зад този добре звучащ набор от думи се крие съвършено различна сурова реалност. Според самия Давутоглу, Турция следва да се трансфомира от регионална в световна сила, а за да може да го направи от нея се изисква изключително силна воля и необходимите ресурси, както и способността да разделя и манипулира съседите си за да доминира над тях. Именно в това е и същността на принципа за "нулевите проблеми" - Анкара да няма проблеми със съседите си, а да ги манипулира и управлява, използвайки за целта както класическия силов инструментариум, така и неговия "мек" еквивалент.

Що се отнася до ресурсите за осъществяването на грандиозните и планове, Турция очевидно не притежава такива в достатъчно количество, но докато зад гърба и продължават да са Съединените щати, които са силно заинтересовани да разполагат със силен съюзник в региона, Анкара ще продължи да разширява влиянието си в Близкия Изток.

В този смисъл, "арабската пролет" даде шанс на Турция да се изяви, демонстрирайки своите приоритети. Докато авторитарните арабских режими падаха един след друг, под натиска на революционно настроените маси, в Турция се осъществяваха еволюционни преобразувания, имащи не по-малко "революционен" характер. С други думи, сега управляващите в страната ислямисти, спокойно и без да проливат кръв, обърнаха всичко "надолу с главата", не по-малко успешно, отколкото това се случи в арабския свят. Тоест, можем да кажем, че докато "арабската пролет" представляваше революционен експеримент на промяна на властта, при запазване и дори укрепване лоялността на съответната държава към САЩ, Турция е пример за подобна промяна, само че осъществена по еволюционен път. И тъкмо поради това (и най-вече заради това) турският модел на "умерен" (т.е. поддаващ се на контрола на Вашингтон)

ислям може, както посочват мнозина американски експерти, да се превърне в образец за целия Близък Изток.

При управлението на "умерено ислямистката" ПСР, отношенията между Турция и Иран имат двойнствен характер. От една страна, търговията между тях расте, а Ердоган подкрепя редица ирански инициативи и при всеки удобен случай демонстрира симпатиите си към режима на аятоласите, от друга обаче - между думите и действията на турското правителство има много сериозно разминаване, затова не е случайно, че Техеран толкова често обвинява ПСР че е прекалено лоялна към Запада и, на практика, се контролира от него. Ако конфликтната зона около Сирия продължи да се разширява, това при всички случаи ще влоши отношенията между Турция и Иран, защото противопоставянето в региона ги поставя от двете страни на близкоизточната барикада.

Истината е, че след като Ахмет Давутоглу пое турското Външно министерство, политиката на страната на международната сцена не претърпя някакви принципни промени, а просто стана много по-гъвкава и, бих казал, хитра. На свой ред, във вътрешнополитическата сфера, премиерът Ердоган продължава в един почти авторитарен стил да налага промени в самия характер на турския режим, при това го прави доста успешно: мнозина висши военни (традиционни гаранти на светското управление), заедно с ректорите на редица университети, бяха пратени в затвора, собствениците и главните редактори на опозиционните вестници, дразнещи Ердоган, губят влияние, опозиционните фондации биват ликвидирани с всички възможни средства, докато тези близки или пряко свързани с управляващата ислямистка партия укрепват, привличайки в изградените от тях "пирамиди" все нови адепти. С други думи, може да се каже, че вътрешната политика пряко влияе върху позициите, които Турция заема на международната сцена. При това мнозинството от населението продължава да вярва на Ердоган, макар скептичните гласове да се усилват, особено на фона на несекващите арести на противници на режима и на събитията около Сирия и очертаващата се възможност за голяма регионална война (от която Анкара много трудно може да остане встрани).

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Последните събития показват, че болезненият за унгарското национално съзнание "трианонски комплекс" не само се запазва, но и демонстрира устойчива тенденция към изостряне. Както е известно, в резултат от Трианонския мирен договор от 1920, около 2/3 от унгарците се оказват извън пределите на страната. Значителен брой унгарци и по-точно етническата група секеи (или секуи, в Трансилвания), стават румънски граждани. Резултатите от Втората световна война, на практика, запазват статуквото, осигурявайки само временно разведряване. Днес обаче, то бива засенчено от нови симптоми за напрежение. Румънските историци и политолози непрекъснато привеждат аргументи, доказващи историческата справедливост на осъществената през 1920 геополитическа промяна, настоявайки, че румънците са по-старите обитатели на тези земи и винаги са били мнозинство в тях.

Според различни румънски източници, които, на свой ред,се базират на преброяването, проведено от унгарските власти през 1910, румънците са били между 47% и 55% от всички жители на Трансилвания (1). Те обаче също признават, че, въпреки че доминира в количествено отношение, румънската общност в областта не притежава изцяло изградена социална структура. Признава се, в частност, че „в нея липсват едрите земевладелци или занаятчии, като социални класи: по правило едрият земевладелец-унгарец или занаятчията-германец се противопоставят на зависимия селянин- румънец” (2). Така, за да съхранят високото си положение в обществото, богатите румънски земевладелци са принудени да се унгаризират. Сред градското население, броят на етническите румънци е изключително малък. Друга доста голяма и компактна общност в региона са етническите германци (саксонци), които се заселват тук още през ХІІ-ХІІІ век, по покана на унгарските крале. Макар че саксонците оказват забележимо влияние върху стопанския живот в региона, делът им в етническата структура на населението, на границата между ХІХ и ХХ век, е само 8-10%.

Новите социокултурни процеси в Трансилвания стартират след присъединяването и към Румъния, когато в областта масово се преселват румънци от старите провинции. Съотношението с румънското мнозинство става все по-неблагоприятно за унгарците, броят на германците също непрекъснато намалява. Въпреки всички перипетии обаче, унгарското население не само съхранява идентичността си, но и остава значителна група в етническата структура на Трансилвания. Днес то е 20% от цялото население, т.е. около 1,5 млн. души (цялото население на Румъния е около 22 млн.).

След Втората световна война, в условията на „социалистическото братство между народите”, на най-сериозни преследвания са подложени религиозните среди (3). Етническото напрежение рязко нараства по време на смяната на режима на Чаушеску и установяването на новата власт. Така, през март 1990, в Търгу Муреш, в резултат от масовите безредици на етническа основа и схватките между местните румънци и унгарци, загиват трима унгарци и двама румънци, а 278 души са ранени. Мнозина експерти смятат, че само по чудо е избегнато развитието на събитията по югославския сценарий.

В Будапеща никога не са криели притесненията си във връзка с присъединението на Трансилвания към Румъния. На официално междудържавно равнище обаче, двете страни се стремяха да демонстрират добросъседски отношения. Подписването, през 1996, на ключовия политически Договор между Унгария и Румъния се дължеше изключително на стремежа им към евроатлантическа интеграция. И, независимо от мнението на отделни политици или политолози, в създалата се ситуация този договор изглеждаше напълно обоснован от съществуващите реалности. Друг въпрос е, че подписването му не се отрази кой знае колко положително върху решаването на трансилванските проблеми. Всъщност, какво тревожи най-много унгарците, когато обръщат поглед към миналото? След като Ялтенските споразумения от 1945 потвърждават румънските права върху Трансилвания, на територията на «социалистическа» Румъния е създадена Унгарска автономна област, чието съществуване е законодателно оформено през 1952. Тази мярка съживява надеждите на унгарците (както се оказва, напразно) за постепенната консолидация на тяхната нация. Румънските лидери обаче искат да избегнат подобно развития на всяка цена. Така, през 1959, Държавният университет в Клуж-Напока (неформалната столица на Трансилвания) бива лишен от статута си на унгарско висше учебно заведение. Окончателната точка на въпроса поставя Чаушеску, който през 1968 ликвидира Унгарската автономна област, като отделна административна единици, в хода на осъществената от него административно-териториална реформа.

В новите, «постсоциалистически» условия, унгарската общност в Трансилвания постоянно напомня, че все още не притежава достатъчно права, като компактна малцинствена група. Букурещ обаче панически се опасява от каквито и да било иредентистки прояви и продължава твърдо да се придържа към курса си за запазване на единната централизирана румънска държава.

В същото време, трансилванските унгарци представляват сериозна политическа сила, включително в представителните структури на властта. Така, унгарската национална партия Демократичен съюз на унгарците в Румъния (ДСУР), не само постоянно разполага със свои представители в Парламента, но нерядко именно от нея зависи решаването на ключови за държавата въпроси, тъй като след 1989 победилите на изборите румънски партии рядко разполагат с устойчиво парламентарно мнозинство. Това позволява на ДСУР да има свои представители в правителството и редица важни административни структури. Партията обаче не съумява да реализира минималното, от унгарска гледна точка, искане: да се върне на Държавния университет в Клуж-Напока статута на унгарско висше учебно заведение. Това че в Клужкия университе се преподава не само на румънски, но и на унгарски, не се приема от местните унгарци като достатъчно условие за гарантиране на равноправния им статут.

Днешната ситуация в Трансилвания

Какъв е обликът и положението на Трансилвания, като историческа област в рамките на централизираната румънска държава днес? Това е най-динамично развиващият се регион в Румъния, доказателство за което са данните от официалната статистика. При това, тук има сериозни запаси от природни ресурси: желязо, природен газ, злато, минерални соли, както и дървен материал.

Тъкмо това обстоятелство се използва от унгарските политолози както в Румъния, така и в самата Унгария, за прокарване на идеята за федерализация на Румъния, от което логично следва и необходимостта от предоставяне на административна автономия за Трансилвания. Така, според  Густав Молнар, по-високата икономическа и политическа култура на Трансилвания, следва да интегрира "старото кралство" (т.е. румънската държава до 1920) в един по-интензивен икономическо-цивилизационен процес, още повече, че федералното устройство "отговаря на потребностите на процеса на европейската интеграция" (4).

Доколко възможни обаче са подобни административни реформи в днешна Румъния? Почти със сигурност може да се твърди, че румънският политически елит не е склонен да предприема сериозни стъпки в тази посока. През целия ХХ век той прави всичко възможно за да смекчи различията между "старото кралство" и Трансилвания не само в социално-икономически план, но и на ниво културно съзнание. Затова трудно можем да очакваме, че сега ще открие някакви сериозни основания да се ориентира към друга стратегия.

В същото време, историческите доводи на унгарците, че Трансилвания разполага с по-богата държавна традиция, могат да се приемат за основателни. Защото става дума за политическа реалност, съществувала още през ХVІ век, т.е. появила се по-рано от "Румъния", която се формира като политическа идея едва през първата половина на ХІХ век, а като държава едва след 1859.

Следите на румънската "непрекъснатост" през Древността и Средновековието са твърде слаби на цялата територия на днешна Румъния и оцеляването на местното население "се развива единствено в рамките на ежедневния живот, а не на културното съществуване" (5).

Справедливостта обаче изисква да признаем и тежестта на аргументите именно в полза на румънските "корени" на Трансилвания. В древността, тази област е ядрото на държавата на даките, които румънците смятат за свои предци. При император Траян, земите на даките стават част от римската провинция Дакия. По време на Великото преселение на народите, през територията на Трансилвания преминават огромен брой племена. Последни по време са номадите-унгарци. Според легендата, през 1003 унгарският крал Ищван І разгромява местният княз Дюла (негов чичо) и присъединява Трансилвания към Унгария. Присъствието на даките и римляните е засвидетелствано от многобройни находки, именно на територията на Трансилвания. Освен това, именно тук, в Трансилванската (Ардялска) книжовна школа са открити латинските корени на румънския език и бива "конструиран" и разпространен отвъд Карпатите моделът на румънската идентичност (6).

Етноцентристкото дефиниране на Трансилвания е продукт на национализма на Новото време. Както посочва румънският учен Сорин Миту (професор в Университета на Клуж-Напока), през Средните векове и особено в „епохата на княжествата” (ХVІ-ХVІІ век), ардялският елит осъзнава нееднородния смесен характер на Трансилвания. В основата на нейните политически и социални институции е Пактът (съюзът) от 1437 между трите "нации" или по-скоро "социални състояния" (унгарците, секеите и саксите). През 1568 към него се добавя Пактът между четирите религии. Според Миту, подобна схема би могла да се окаже продуктивна (поне донякъде) и днес. Той смята, че тезата на унгарците, че автономията на Трансилвания отговаря на потребностите на съвременна Румъния е безперспективна, тъй като се възприема от румънците като прикрита обосновка на опита за откъсване на областта.

"Мнозина румънци - посочва Миту - твърде добре знаят, че дълбоко в душата си "унгарците искат Трансилвания", така че тезата за федерализма в Трансилвания е скандална и съшита с бели конци" (7). Букурещ с подозрение се отнася към факта, че защитата на правата на сънародниците в чужбина официално е обявена за едно от основните направления както на външната, така и на вътрешната политика на Унгария. Същността на тази стратегия е подкрепата за "интеграцията по двете направления" на унгарските общности, изискваща етническите унгарци да продължат да населяват териториите, на които живеят днес, като в същото време укрепват своята национално-културна самобитност и съзнанието си за принадлежност към единната унгарска нация (8).

Унгарско-румънският дипломатически сблъсък по въпроса за Трансилвания

Особено голяма тревога в Румъния породи приетият от Будапеща, през юни 2001, Закон за статута на унгарците, живеещи в чужбина. Той предполага предоставянето на специален статут на етническите унгарци, живеещи на територията на Хърватска, Словения, Сърбия, Румъния, Словакия и Украйна (Австрия не влиза в този списък, тъй като е членка на ЕС и подобни закони не могат да важат за нея). Законът им гарантира редица привилегии по време на тяхното пребиваване в Унгария, което рязко ги разграничава от другите чужди граждани, и им осигурява постоянни субсидии, когато живеят в съседни на Унгария държави.

Най-болезнено на приемането на този закон реагира Румъния. Тогавашният премиер Адриан Настасе го характеризира като анахроничен, дискриминационен и противоречащ на политическия договор от 1996, да не говорим, че притежава всички признаци за екстериториалност. При това Настасе отбеляза, че "Румъния не е колония, откъдето Унгария може да си внася работна сила" (9). Букурещ рязко разкритикува възможността на румънска територия да се появят информационни бюра, координиращи издаването на "удостоверения за принадлежност към унгарската нация" и отхвърли предоставянето на привилегии на отделни граждани, въз основа на етническата им принадлежност. Тук е мястото да напомня обаче, че самата Румъния предприема аналогични действия, като от доста години насам предоставя не само привилегии, но и румънско гражданство на жители на съседна Молдова. Тези действия на румънските власти нееднократно са провокирали възражения от страна на Кишинеу и в близкото минало съдействаха за охлаждане на отношенията между двете държави. В момента обаче, този процес се реализира буквално "на конвейер", като дори мнозина представители на висшия ешелон на властта в Молдова имат двойна гражданство.

В крайна сметка, Будапеща беше принудена на направи известни отстъпки на Букурещ. Те бяха фиксирани в съгласувателния Меморандум, подписан от двамата премиери Виктор Орбан и Адриан Настасе, на 22 декември 2001, в Будапеща. С този документ унгарската страна признава, че всички румънски граждани се ползват с равни права при търсене на работа в Унгария и обещава, че няма да подкрепя действащите в Румъния унгарски политически формации, без съгласието на местните власти.

Паралелно с това, румънската дипломация предприе активни действия за да привлече на своя страна европейското обществено мнение. В резултат от това международните организации - ОССЕ и Съветът на Европа - обявиха, че се отнасят негативно към унгарския закон, което принуди правителството в Будапеща да се заеме с преработката му. Окончателният вариант на закона беше приет през 2004, като, според повечето чуждестранни експерти, той вече отговаря на стандартите на международното право и, в частност, не съдържа постановки, които могат да се тълкуват като намеса във вътрешните работи на други държави (10). Въпреки това, самото приемане на закона беше оценено, включително и от някои структури на ЕС, като израз на стремежа на Унгария да преодолее последиците от Трианон.

Новата конституция на Унгария и въпросът за "обединяването на историческите територии"

Прем миналата 2011 в Унгария се обсъждаше проектът за нова конституция на страната. В предложените конституционни промени експертите също забелязаха тенденция към усилване на курса за обединяване на унгарските "исторически територии". Така, в досегашната конституция страната се наричаше Унгарска република, докато в новата конституция (влязла в сила на 1 януари 2012) тя се нарича просто Унгария. Мнозина виждат зад тази промяна скрит стремеж за преразглеждане на натрапените през 1920 териториални граници на страната, посочва авторът на анализа, озаглавен "Ти записа ли се за гражданин на Унгария?". Отказът от "република" (в полза на "Унгария" и на нейния символ "короната на свети Ищван"), олицетворяваща приемствеността на конституционната държава след 1920, е, едновременно с това, и отричане на Трианон. "Във връзка с тази промяна в конституцията - се посочва в същия анализ - можем да очакваме, че на новите унгарски паспорти, над герба с короната на свети Ищван, вече ще пише само "Унгария". Всъщност става дума за нещо повече от чисто символичен акт по посока към бъдещо обединение на нацията. Защото нацията се обединява около "Унгария", а не около "унгарската република" (11).

В този контекст, очевидното засилване на политическата активност на унгарската диаспора в Трансилвания през последните години изглежда съвсем закономерно. Така, докато Демократичният съюз на унгарците дипломатично прокарва интересите на унгарското малцинство в коридорите на властта в Букурещ, по-радикално настроените унгарски активисти търсят по-действени форми за оказване на политически натиск.

На 13 декември 2003, по инициатива на радикалното крило на Демократичния съюз на унгарците, начело с Ласло Тьокеш, който се намира в опозиция спрямо централното ръководство на ДСУР, беше създаден т.нар. Трансилвански унгарски национален съвет, като отделна политическа формация. За неин постоянен председател беше избран пастор Тьокеш, който несъмнено е харизматична фигура (12).

През 2008 пък беше регистрирана Унгарска гражданска партия, възникнала на основата на общественото движение Унгарски граждански съюз. Последният дълго време се опитваше да се превърне в алтернатива на ДСУР, но без особен успех. Макар че не изрази особен ентусиазъм от появата на евентуален конкурент, Демократичният съюз на унгарците все пак предложи на новата партия да участват заедно на изборите през декември 2012, но засега последната отказва.

Паралелно с това, на местно равнище, което вероятно имаше не по-малък резонанс, трансилванските унгарци предприеха активни стъпки за решително обособяване от Букурещ. Така на 5 септември 2009, в трансилванския град Одорхей Секуеск беше свикан конгрес на представители на местните органи на властта, които провъзгласиха създаването на Секуйска автономна област, включваща по-голямата част от територията на окръзите Харгита, Ковасна и Муреш, където мнозинството от населението са етнически унгарци. На конгреса бяха утвърдени химнът, знамето, гербът и административната карта на самопровъзгласилата се Секуйска област. След няколко месеца, на 12 март 2010, въодушевените от успеха кметове и общински съветници от "областта" приеха на втория си конгрес решение унгарският език да получи статут на официален, на регионално равнище.

Тези сепаратистки действия провокираха буря от емоции в румънските медии, които отразяваха не само опасенията, но и страха на политиците и обикновените граждани от "унгарската заплаха". Естествено, централната власт в Букурещ не призна решенията на въпросите "конгреси". Все пак, за да се смекчи остротата на националния въпрос, в местните университети отново бяха поставени свалените по времето на Чаушеску портрети на бившите ректори-унгарци, а в трансилванските пощи се появиха и надписи на унгарски.

Външната подкрепа за "автономистите"

Въпреки Меморандума от 2001, според който Будапеща декларира, че ще подкрепя унгарските организации в Румъния само със съгласието не местните власти, Унгария демонстративно и напук на Букурещ оказва морална подкрепа именно на "автономистите". Така, на 5 ноември 2010, в Будапеща, под егидата на унгарското правителство, се проведе заседание на поредното "Унгарско постоянно събрание", в чиято работа участваха 19 организация на унгарските диаспори в чужбина. Румънските унгарци бяха представени от ДСУР, Унгарската гражданска партия и Трансилванския унгарски национален съвет. Сред най-важните дискутирани там въпроси бяха борбата за автономия и противодействието на асимилационните процеси.

На 19 ноември 2010, 270 члена на Секуйския национален съвет се събраха в Будапеща за да участват в съвместно заседание с унгарския парламент. Както вече споменах, съветът е основан през октомври 2003, като гражданско движение, и днес играе ролята на неформален ръководен орган на унгарците от окръзите Харгита, Ковасна и Муреш. Официално обявената цел на мероприятието беше да се привлече вниманието на унгарското общество към необходимостта Секуйската област да придобие автономен статут. Пред сградата на Парламента в Будапеща, наред с унгарското знаме, беше издигнато и това на Секуйската област.

Разбира се, Букурещ се опитва да оказва натиск върху "автономистите", доколкото му позволяват възможностите. Така, румънската прокуратура започна разследване на дейността на Ласло Тьокеш, което обаче силно се затруднява от факта, че той междувременно стана зам. председател на Европейския парламент. По данни на прокуратурата, по време на една от лекциите си в Летния университет Балваньош, Ласло Тьокеш е призовал секуите да организират улични демонстрации с искане за автономия. Според румънските закони, това може да се квалифицира като "държавна измяна" и "антиконституционни действия". Самият Тьокеш обаче заяви, че разследването на дейността му противоречи на онези членове на румънската Конституция, гарантиращи политическия плурализъм и свободата на събиранията и обединенията.

Междувременно, унгарските власти (както впрочем и румънските - в Молдова), започнаха масово да раздават паспорти на сънародниците си зад граница. Както е известно, на референдума от 5 декември 2004, мнозинствата от избирателите в Унгария се обявиха против предоставяне на двойно гражданство на "външните унгарци". Въпреки това обаче, през 2010 беше прието и влезе в сила (от 1 януари 2011) ново законодателство за предоставяне на унгарско гражданство на принадлежащи към диаспората в чужбина. Смята се, че до края на 2011 с такова гражданство са се сдобили не по-малко от 200 хиляди "външни унгарци".

В контекста на усилващата се "унгаризация" на Трансилвания, доста знаменателен излежда инцидентът от 14 март 2011 в Чиксеред (в самообявилата се Секуйска област), където местен унгарец символично "екзекутира" кукла, изобразяваща Аврам Янку - един от лидерите на румънското национално движение в областта и участник в революцията от 1848, но враждебно настроен към унгарските революционери.

През май 2011, група румънски евродепутати от ДСУР обявиха, че в Брюксел се открива представителство на Секуйската облост към Европейския парламент, което провокира силно раздразнение сред румънците. Изумление предизвика самият факт, че въпросното представителство беше открито в т.нар. Дом на унгарските региони, който е собственост на Унгария. В тази връзка, професорът по история от Букурещкия университет Адриан Чорояну задава резонния въпрос: "какво ли щеше да се случи, ако френският регион Елзас беше открил свое представителство в резиденция, принадлежаща на Германия?" (13).

Румънското Външно министерство реагира, като на 27 май разпространи декларация, в която изразява съжалението си във връзка "със създаването на някакво "представителство" на т.нар. административна единица на Румъния, каквато не съществува на практика и за чието съществуване няма никакви конституционни и законови основания" (14).

В тази връзка, лидерът на ДСУР Келемен Хунор заяви, че в случая не става дума за антиконституционни действия, а просто за инициатива на шефовете на общинските съвети на Харгита, Ковасна и Муреш, които по този начин искат да привлекат повече средства от еврофондовете в своите окръзи. "Не бива напразно да се повишава градусът на напрежението - заяви Хунор, добавяйки, че Секуйската област е просто "традиционното название на тази територия, каквото е и Буковина например".

Опитите за обединяване на "автономистите"

Още през декември 2010, активисти на гражданското движение Трансилвански унгарски национален съвет и неговият лидер Ласло Тьокеш лансираха идеята за създаване на Трансилванска унгарска народна партия (ТУНП), чиято основна политическа цел да стане постигането на автономен статут за унгарското национална малцинство в Румъния. Властите в Букурещ първоначално отказаха да регистрират новата партия. Впрочем, против създаването и рязко се обяви и Демократичният съюз на унгарците в Румъния. Лидерите на последния се опасяваха, че появата на още една унгарска политическа партия може да разцепи сравнително неголемия унгарски електорат. "Автономистите" обаче, очевидно не се притесняват от подобна перспектива, още повече, че смятат сегашното ръководство на ДСУР едва ли не за "колаборационисти", затънали в интригите на букурещкия елит.

През цялата 2011, ДСУР, като член на управляващата коалиция, водеше пазарлъци с Либералнодемократическата партия във връзка с планираното укрупняване на административното деление на Румъния. Целта беше превръщането на Секуйската област в самостоятелна административна единица, която да не се обединява с други райони на Трансилвания, в които унгарците не са мнозинство.

След като Букурещ отказа да регистрира Трансилванската унгарска народна партия, председателят на Унгарската гражданска партия Йене Сас заяви, че на предстоящите през декември 2012 парламентарни избори в Румъния формацията му ще действа като "национална алтернатива" на ДСУР. Показателно е, че на 3 септември 2011, за почетен председател на Унгарската гражданска партия беше избран сегашният председател на унгарския паламент и един от основателите на управлявашата партия Фидеш Ласло Ковер, известен с националистическите си позиции.

Всичко това, както и много други неща, свидетелстват за усилване влиянието на Унгария върху вътрешнополитическия пейзаж в Румъния. Букурещ все по-трудно може да оказва натиск на Ласло Тьокеш, който, през 2011, стана унгарски гражданин. Компетентните анализатори смятат, че по този начин, дори ако му бъде попречено да участва в изборите за Европейски парламент в Румъния, Тьокеш може да стане евродепутат от Унгария (15).

На 13 септември 2011 арбитражният съд в Букурещ все пак призна за законна молбата за официална регистрация на Трансилванската унгарска народна партия. Създадетелите и очакват че новата и, съдейки по всичко, по-радикална формация с течение на времето ще измести "прекалено гъвкавия" Демократичен съюз на унгарците в Румъния и твърде слабата Унгарска гражданска партия.

Разбира се, нито една румънска политическа партия не подкрепя инициативата за "автономия" на унгарците в Трансилвания, но най-яростни нейни противници са лидерите на румънските националисти, които въобще не пестят обидните квалификации. Така, един от водачите на партията "Велика Румъния" Георге Фунар нарече наскоро Тьокеш "дявол в пасторски дрехи" (16).

Заключение

Какво очаква Трансилвания, особено в светлината на вдъхновяващия местните "автономисти" пример на бившата сръбска провинция Косово (17)? В момента не може и дума да става за въоръжени сблъсъци, каквито реално заплашваха Трансилвания през 1989-1990 например. Липсват и що годе основателни причини да очакваме, че основните играчи на глобалната политическа сцена ще поискат, пряко или косвено, да се намесят във вътрешните работи на Румъния, която при това предвидливо декларира изключителната си лоялност към САЩ. За това свидетелства и безусловната румънска подкрепа за бомбардировките на Белград през 1999, и договорът от 2009 за разполагането на американска военновъздушна база в Румъния, и споразумението от 2011 за инсталирането на елементи от системата за противовъздушна отбрана на САЩ на територията на страната.

За разлика от Молдова, Трансилвания засега (което е важна уговорка) не е чак толкова достъпна за игрите на глобалните играчи. И Румъния, и Унгария са членове не само на ЕС, но и на НАТО, което, разбира се, пречи за изострянето на ситуацията до открит взрив. Няма абсолютна гаранция обаче, че това ще продължи вечно. При положение че самата "голяма Европа", коато доскоро изглеждаше достатъчно здраво (и едва ли не завинаги) интегрирана, се разтърсва от поредица сериозни кризи (включително и такива, поставящи структурата и на ръба на разпада), не можем да изключваме радикализация на средствата за решаването на днес все още латентните, включително застарели и традиционни, етнополитически конфликти. А Трансилвания е един от тях.

Във всеки случай, още днес е напълно възможно да разсъждаваме за наличието на известен (макар и непряк, а само "цивилизационен") интерес на Германия, която, както и Унгария, не забравя своите (макар и в конкретния случай съвсем малобройни) съотечественици в региона. Германия подрепя и бизнеса, и културата на немската диаспора, старайки се да и предложи такива програми, които да откажат и последните саксонци да напуснат тази територия, на която са присъщи редица белези на продължителното немско културно присъствие.

Като цяло, би било преждевременно и прекалено прибързано да смятаме трансилванския въпрос за решен. При определен неблагоприятен обрат в развитието на събитията, с каквито (за изненада на мнозина анализатори) се оказва толкова богат ХХІ век, той спокойно може да се превърне в достатъчно сериозен фактор, усложняващ политическата ситуация не само в двустранен, т.е. локален, но и в по-широк регионален и общоевропейски план.

Бележки:

1. Romanii din afara Romaniei,<http://istorie -edu.ro/istoriee/Ist_romanilor/ist_ro_035 romaf1.html>;Rosulescu V. Romania - Primul Razboi Mondial. Romanii din afara statului national 1867-1914, <http://vladimirrosulescu-istorie.blogspot.com/2011/06/romania-primul-razboi-mondial-romanii.html>.
2. Виноградов В.Н. Дунайские княжества и Трансильвания: Национальный вопрос и за­дачи освобождения и объединения (1848-1849 гг.) // Европейские революции 1848 года. «Принцип национальности» в политике и идеологии. М.: Индрик, 2001. С. 393-448.
3. Румънците са предимно православни, но в Трансилвания има и немалко привърженици на униатската църква; унгарците пък са предимно католици, но има и протестанти; има и германци - лютерани. В следвоенния период, всички църкви са подложени на преследвания от комунистическата власт. Под неин контрол е поставена основната конфесия - православната църква. Другите конфесии също страдат, като най-трагична е съдбата на униатската църква, принудена да се слее с православната. Католическите свещеници (предимно унгарци) също са репресирани, в духа на "общото настъпление на съветското ръководство срещу католицизма както на присъединените към СССР западни територии, така и в редица сателитни държави от Източна Европа, с цел да се гарантира стабилността на местните комунистически режими", Виж, Покивайлова Т.А. Конфессиональная ситуация в Трансильвании и ликвидация униатской церкви в Румынии (40-е годы ХХ в.)//Власть и церковь в СССР и странах Восточной Европы. 1939-1958 (Дискуссионные аспекты). М.: Институт славяноведения РАН, 2003.
4. Molnar G. Problema transilvana // Problema transilvana. Iasi: Polirom, 1999. P. 12-37.
5. Mungiu-Pippidi A. Identitate politica romaneasca si identitate europeana // Revenirea in Europa. Idei si controverse romanesti, 1990-1995. Craiova: Aius, 1996. P. 281-291.
6. "Трансилванската (Ардялската) школа» представлява широко просветителско движение в Трансилвания през последната четвърт на ХVІІІ и първите две десетилетия на ХІХ век, обявяващо се за "латинизацията на румънския език и сближаване с културата на другите романски народи"
7. Mitu S. Iluzii si realitati transilvane // Problema transilvana. Iasi: Polirom, 1999. P. 66-79.
8. О венгерском опыте работы с соотечественниками // Страны СНГ. Русские и русско­язычные в новом зарубежье. Информационно-аналитический бюллетень Институ­та стран СНГ. 2005. Вып. 117. С. 46-49.
9. Самошкин В. Забота о соотечественниках или «реваншизм»? // Независимая газета. 29.06.2001.
10. Цилевич Б. Забота о соотечественниках - традиционная практика европейских государств. <http://www.humanitatis.info/16%20almanax/16alm.cilevits.htm>.
11. Ти получи ли унгарско гражданство? 29.03.2011, <http://milli-firka.org/content/ DBAFEHBB>.
12. Именно той се смята за "косвен виновник" за румънската революция от 1989, чието начало поставят вълненията в Тимишоара, на 16 декември. Тогава на Ласло Тьокеш е наредено да напусне дома си по обвинение в антидържавна дейност. Застъпилите се за него местни жители влизат в схватка с правителствените части и милицията, което пък провокира масовите вълнения, довели до падането на режима. На 22 декември Тьокеш става член на Фронта за национално спасение, поел властта в Румъния след падането на Чаушеску. През 1990-2009 е епископ и, паралелно с това, се занимава с политика. Бивш почетен председател на Демократичния съюз на унгарците в Румъния. От 2007 е депутат в Европейския парламент, а от 2010 негов зам. председател.
13. Виж, Cioroianu A. Ungaria - Romania: reluam fentele inamicale de altadata? // Dilema veche. 9-15 iun. 2011.
14. В Европейския парламент е открито представителство на непризнатата от Румъния област Секуй (населена с компактни маси унгарци), 27.05.2011. <http://www.regnum.ru/news/polit/1409680.html#ixzz1NaJz9SQW>.
15. В Румъния се появи нова унгарска партия. В Будапеща са доволни. <http://finugor.ru/node/21232>.
16. Ilie D. Funar: Laslo Tokes nu poate fi tras la raspundere pentru ca... nu exista // Romania libera. 11.12.2010.
17. Румъния отказва да признае Косово како самостоятелна държава. Унгарският политически елит в Румъния обаче си поставя за цел Букурещ да признае косовската независимост.

* Авторът е старши научен сътрудник в Института за научна информация към Руската академия на науките


{backbutton}

Както е известно, по време на посещението си в Москва през юли, турския премиер Реджеп Таип Ердоган официално е помолил президента на Русия Владимир Путин да съдейства за приемането на Турция в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тази сензационна новина съобщи самият Ердоган, в интервю за турската телевизия „24 ТV”, като добави, че по време на разговора си с Путин се е пошегувал, че евентуалното членство в ШОС може да откаже Анкара от дългогодишните и усилия за присъединяване към ЕС.

"Въпреки че направихме толкова много за евроинтеграцията и дори създадохме специално министерство за това, бившият френски президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел блокираха този процес. Преди двамата да дойдат на власт, аз участвах в срещите на лидерите от ЕС. След това обаче бе взето решение за "минимизиране" на отношенията с Турция. Ние обаче не пострадахме от това и днес всеки може да види къде е Европа и къде сме ние. Въобще не е ясно, дали ЕС ще се запази до 2023. Затова предложих на Путин Турция да бъде приета в ШОС и той ми обеща да обсъди този въпрос с партньорите си от организацията" - коментира в тази връзка турският премиер.

Тук е мястото да припомня, че още през 2005 Турция успя да получи статут на официален кандидат за членство в ЕС. След това стартира процесът на преговорите за присъединяването и, които включват 36 глави. Сред тях са такива аспекти, като приемане принципите на гражданското общество, свободата на медиите, гражданския контрол над специалните служби и въоръжените сили, механизмите за регулиране на всички видове пазари, механизмите за контрол на миграцията, сключването на множество разнообразни споразумения за свободен обмен с ЕС и още много други. Тези преговори вървят трудно е често биват прекъсвани. Поредната интрига в тях бе заплахата на Анкара, че ще "замрази" отношенията си с ЕС, в знак на протест срещу поемането на председателството на Съюза от Кипър (от 1 юли 2012). За да смекчи турската позиция, Брюксел обеща да стартира програма за отмяна на визовия режим за турските граждани, посещаващи ЕС.

Именно в този момент, на срещата на държавните ръководители на страните-членки на ШОС в Пекин (юни 2012), Турция получи статута на партньор по диалога. Тогава повечето турски политици и дори местните медии не афишираха особено този факт. Днес обаче, ситуацията е друга, особено в икономическата сфера. Нещата опират до това, че сегашният модел на турската икономика е ориентиран предимно към износа на продукция на европейския пазар. Заради продължаващата в Европа икономическа и финансова криза обаче, нивото на потребление на турските стоки доста намаля, което няма как да не оказва влияние върху икономиката на страната. Не се оправдаха и надеждите на Анкара, че, както твърдеше министърът на икономиката Егемен Багъш: "Турция може да помогне на ЕС за преодоляване на кризата, тъй като нашата икономика е най-стабилната и прогресираща в Европа". Брюксел обаче, очевидно не иска тази турска помощ. В същото време, мнозина турски експерти отдавна предупреждават правителството, че е необходима преориентация на стоково-икономическия поток от Запада към Изтока. Тоест там, където, за разлика от Европа, набират сила интеграционните процеси. Вече функционира Митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан и Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО), изграждат се структурите на Единното икономическо пространство (ЕИП), набират мощ Шанхайската организация за сътрудничество и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС). Само че за да може успешно да действа в този регион на света, Турция ще трябва сериозно да ревизира средствата и методите, с чиято помощ се опитва да постигне своята стратегическа цел - да закрепи статута си на водеща регионална държава.

Тук е мястото да напомня, че през последните години Анкара успешно укрепваше сътрудничеството си, най-вече, със съседните мюсюлмански държави. Но във връзка със събитиятаот т.нар. "арабска пролет", в турската външна политика се очерта доста силен "проамерикански уклон", което значително стесни кръга на основните направления на външната и политика. Тоест, налице е своеобразен парадокс: реализацията на сегашния турски външнополитически курс доведе до това, че страната не само се оказа във "вражески обръч", но и бе принудена да балансира на ръба на въвличането си в регионална война, която, при определено развитие на кюрдския въпрос, може дори да доведе до загуба на част от турската територия. Така ще се реализира сценарият, описан още през 2007 от Turkish Daily, според който, подкрепяйки формирането на кюрдска държавност в Северен Ирак, САЩ не оставят никаква алтернатива за Анкара.

Сега обаче, както показват и думите на Ердоган, алтернативен изход от ситуацията за Анкара се оказва членството в ШОС. При това, турският премиер очевидно се опитва да печели време за не да допусне "изпаряването" на ефекта от ролята, която страната му играе (за първи път в най-новата си история) в Близкия Изток. Още повече, че предоставяйки на Турция статут на партньор, държавите от ШОС не го обвързват с някакви политически условия, което, де факто, означава, че признават ролята и на ключова регионална сила.

От друга страна, сътрудничеството със страните от ШОС разкрива пред самата Турция непознати до момента перспективи за износ на нейна продукция и участие в мащабни енергийни проекти. Както е известно, сред основните принципи на ШОС е гарантирането на регионалната сигурност и стабилност. Към това са ориентирани, в частност, Програмата за сътрудничество в борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма през 2013-2015, както и новата редакция на Постановките за политическо-дипломатическите мерки и механизми за реагиране при възникване на ситуации, застрашаващи мира, сигурността и стабилността в региона. Тоест, Анкара отново е изправена пред сериозен избор в своята по-нататъшна външнополитическа стратегия.

Стремежът към членство в ШОС в контекста на централноазиатската политика на Анкара

Но, преди да продължим с анализа на перспективите за евентуална турска преориентация от ЕС към ШОС, нека отделим по-сериозно внимание на политиката на Турция в Централна Азия, защото стремежът и за членство в ШОС, освен всичко друго, е част именно от тази политика. За целта ще използваме някои основни постановки от нашумелия геополитически труд на сегашния турски външен министър Ахмет Давутоглу "Стратегическата дълбочина". Въпреки че се появи преди повече от десет години, съвременните анализатори на турската външна политика постоянно се обръщат към него, включително и вследствие на процесите, които се развиват от миналата година насам в Близкия Изток и Северна Африка и турското участие в тях, опитвайки се да установят доколко теорията и практиката на турската дипломация съвпадат.

Естествена отправна точка и основна предпоставка на концепцията за стратегическата дълбочина е краят на студената война, приключила с поражението на Източния блок и разпадането на Съветския съюз. В рамките на глобалната система на международните отношения  това събитие бележи края на епохата на статичния двуполюсен свят, в която всички "променливи" се обединяваха в едно фундаментално уравнение на силовия баланс. В противоположност на това, съвременният свят се характеризира с появата на много центрове на влияние и повишена динамика, и може да се опише само с помощта на постоянно променяща се и трудна за разбиране система от уравнения на баланса на силите и интересите.

Според Давутоглу, за Централна Азия разпадането на Съветската империя означава нейната "деколонизация" и появата на международната сцена на редица нови държави-играчи, както и формирането на пространства на "геополитически вакуум" и зони на притегляне, в които глобалните, континентални и регионални играчи (както и техните съюзи и блокове), влияейки си взаимно, се опитват да наложат нов регионален силов баланс. При това, самият регион, преживял в миналото (т.е. по време на "Голямата игра" и студената война) "...културно, политическо, икономически и демографско разделение и крушение...", за първи път от двеста години насам се е измъкнал от периферната си роля, получавайки самостоятелност. Давутоглу определя като един от най-важните процеси в региона, стремежът на народите от Централна Азия, които дотогава са били притиснати в "менгемето на съветската система", да дефинират собствената си идентичност и принадлежност, включително религиозна и етническа. При това той разглежда преобладаващо тюркската принадлежност на народите от региона като възможен обединителен фактор.

Нарастващият интерес (съпроводен от трескава активност) на международните играчи към региона е разбираем: независимост получиха обширни територии, притежаващи огромни ресурси, включително енергоносители. В тази връзка, Ахмет Давутоглу посочва запасите от петрол, природен газ, въглища, мед, цинк, талий, бисмут и злато на Казахстан. На свой ред, Туркменистан притежава едни от най-големите в света газови запаси, да не товорим, че разполага и с находища на петрол, злато, въглища, платина и множество други полезни изкопаеми. Узбекистан пък, наред с Южна Африка, е сред най-важните производители на злато и износител на природен газ, петрол и сребро. Като естествено продължение на Централноазиатския регион е посочен Азербайджан, също притежаващ значителни запаси от петрол и природен газ.

Когато става дума за ресурси, следва да отбележим обаче и, че централноазиатските държави нямат пряк достъп до международните морски пътища, което подчертава изключителното значение на гарантирането на подходящи пътища за транзита на ресурси до световните пазари, което пък означава силна конкуренция между потенциалните транзитни държави. Възраждането на древния Път на коприната би могло, според Давутоглу, да формира "гръбнака" на евразийската икономика, намираща се в процес на изграждане.

Като общи проблеми на държавите от региона той посочва продължаващите трудности на прехода, които водят в доскоро периферните местни икономики до монополизъм във социоикономическата и социополитическа структури и до зависимост в международните икономически отношения. Давутоглу определя като "тежко" и (въпреки предприетите стъпки), до голяма степен, непреодоляно наследство от старата система: неефективната икономическа структура, "сбърканата" трудова етика, слабата икономическа институционализация и "ирационалната обвързаност" с руската икономика. Всичко това, според него, обуславя необходимостта от формирането наново на икономиката и институциите на властта, създаване на нова система на административно управление с "динамична бюрокрация", отварянето на целия регион към света и т.н.

В тази връзка, Давутоглу прави паралел между процесите в Централна Азия и тези в арабския свят след деколонизацията: съществуващият риск от възникване на напрежение между новосъздадените държави и тенденцията към появата на авторитарни режими.

Друг рисков фактор за новите държави от региона е съчетанието между богата ресурсна база и ниска численост на населението, което в перспектива може да доведе до своеобразно повторение на сценария за "голямото преселение на народите".

На всичкото отгоре, сам по себе си, регионът все още не е достатъчно укрепнал и представлява зона на пресичане и потенциален сблъсък на интересите на глобалните, континентални и регионални играчи, както и на формираните от тях алианси, които, след края на студената война, радикално преразгледаха собствената си политика и формулираха съвършено нови подходи към Централна Азия.

Когато говори за глобални играчи, Давутоглу, разбира се, има пред вид най-вече САЩ, за които, в условията на формиралото се пространство на "...стратегически вакуум, от гледна точка на международния стратегически баланс и запазването на мира...", регионът представлява едновременно и рискова зона, и фокус на собствените им интереси. Според него, американската политика в региона се базира на два принципа: максимизирането на икономическите, политически и геополитически ползи за САЩ и премахване на рисковете за стабилността на системата на международните отношения, породени от стратегическия вакуум в региона. Опирайки се на тях, Вашингтон осъществява "мащабна и мултивекторна евразийска политика", но, тъй като са географски отдалечени от региона, американците не могат да действат самостоятелно, стремейки се да гарантират влиянието си в него. Според Давутоглу, най-важният проблем е съхраняването на стратегическия баланс в региона между САЩ, ЕС, Япония, Китай и Русия. При това, състоянието и развитието на двустранните отношения ЕС-Русия, Германия-Русия, ЕС-Япония, Китай-Русия, Китай-Япония и Русия-Япония, пряко касаят американските интереси. Авторът подчертава, че отчитайки тези процеси, от геополитическата, геокултурна и геоикономическа гледна точка, Турция може да заеме важно стратегическо място в политиката на САЩ. От друга страна, Давутоглу отбелязва усилията на Русия за формиране на стратегически алианс с ЕС и, най-вече, с Германия и създаването, с руско участие, на т.нар. "общ европейски дом", които при това не изключват опитите на Москва да убеди САЩ, че Русия е най-влиятелния им партньор в усилията за гарантиране на стабилността в региона. На свой ред, Германия се опитва чрез стратегическото си партньорство с Русия да балансира британско-френската ос (впрочем, Давутоглу посочва и активната политика на Берлин в отношенията му с Китай, Индия и Иран).

Като цяло, може да се каже, че Русия си търси партньори в Азия (в частност Китай) за поддържане на равновесието в Централна Азия с цел да се балансира влиянието на Западния блок. Според Давутоглу, формирането на стратегически политически и икономически връзки между Централна Азия и претендиращия за ролята на втора свръхдържава Китай изглеждат неизбежни. В тази връзка, той отбелязва, че икономическото възраждане на Русия, наред със сближаването между Москва и Пекин, може да формира твърде проблемна за Турция външнополитическата конюнктура.

Освен глобалните играчи, радикалните промени в Централна Азия нямаше как да не засегнат и континенталните и регионални сили, сред които Давутоглу посочва Индия, Пакистан, Иран и Турция и, излизайки от географските рамки на региона - Южна Корея, Индонезия, Малайзия, Сингапур, Израел, Украйна и т.н.

Според Давутоглу, интересът на толкова много международни играчи към Централна Азия и сериозната конкуренция помежду им, наред с вътрешните търкания между възникналите преди двайсетина години държави от региона, влияят негативно върху постигането на баланс и стабилност в него в средносрочна и дългосрочна перспектива.

Що се отнася до централноазиатската политика на Турция, следва на първо място да отбележим, че Давутоглу смята, че в периода, непосредствено след разпадането на СССР тя е била "романтична", т.е. не е била съобразена с реалните възможности на страната в онези години и не е била предшествана от необходимата подготовка. Той е убеден обаче, че през последните години турската външна политика е натрупала определен опит и е стигнала до важни изводи, които при това не се ограничават само в рамките на централноазиатския регион, и подчертава необходимостта от внимателна оценка на въпросния опит и съобразяването на бъдещата турска политика с него. Още повече, че Турция, поради спецификата на географското си положение, е принудена да разработва стратегии в редица "сухопътни, морски и континентални басейни".

След разпадането на Съветската империя, централноазиатският вектор стана един от основните в турската външна политика. В тази връзка, Давутоглу с неприкрито съжаление отбелязва, че усилията на страната му са се сблъскали с липсата да достатъчна предварителна подготовка. Става дума, в частност, за психологическата неподготвеност за осъществяването на рационална дипломация, както на нивото на елита, така и на нивото на обществото, като цяло. Първоначалните "моментни, носталгични, емоционални и психологически неподготвени декларации" провокират усилваща се негативна реакция на "адресатите" на турската външна политика в региона срещу установяването на по-рационални външнополитически отношения. Освен това, въпросните турски декларации пораждат "напрежение" у останалите външни играчи. Опитите за преодоляването му пък нерядко имат противоположния ефект.

Както посочва Давутоглу, сред другите аспекти на предварителната готовност са стратегическият анализ и организационната структура. В тази връзка той отбелязва, че по време на радикалните промени в Централна Азия на Турция и липсва и едното, и другото. Несъмнено за това има и обективни причини: "статичният" световен ред по време на студената война, фактът че регионът е част от СССР и ярко изразената евроатлантическа ориентация на Анкара. В тези условия, липсват организации, осъществяващи специализирани теоретични изследвания и анализи, посветени на Централна Азия, а съществуващите турски университети и изследователски центрове разчитат на разработките от ерата на студената война. Резултат от това е неспособността да се създаде подходящата атмосфера за формулирането на рационална политика, базираща се на задълбочения стратегически анализ и отказа от излишните емоции. Впрочем, идеологията от ерата на студената война води дори до това Турция да изпитва недостиг от специалисти, владеещи руски. При това Давутоглу посочва, че този недостиг все още не е преодолян (да не забравяме, че книгата му излиза през 2001), като това се отнася не само до експертите по Русия, но и по Китай, Япония, Индия и дъжавите от Югоизточна Азия.

Ахмет Давутоглу отбелязва съществуващите слабости не само по време на подготовката, а и при реализацията на турската външна политика в Централна Азия. Става дума, в частност, за слабата координация между действията по основните и направления. Впрочем, както отбелязва и авторът, сред причините за това е и географската специфика на Турция, принудена едновременно да работи по много направления, тъй като е разположена в центъра на "Афроевразия".

В крайна сметка, Давутогли стига до извода, че турската външна политика през 90-те е била психологически, теоретично и организационно неподготвена и е страдала от недостатъчна координация между микро- и макростратегии, както и между отделните институции (което представлява необходимо предварително условие за постигането на достатъчно тясна обвързаност между тактика и стратегия). От друга страна, тази непоследователност в тогавашната турска външна политика, до голяма степен, се обуславя и от вътрешнополитическа нестабилност в страната (за разлика от съвършено противоположната ситуация през последните десетина години, след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието). Всички тези слабости на Турция разширяват пространството за маневри на другите външни играчи.

Ето защо, Ахмет Давутоглу призовава в книгата си, формирането на новия турски външнополитически курс да се основава на щателния анализ на отношенията между Турция и всички останали играчи в централноазиатския регион (включително споменатите по-горе).

Така, Турция неизбежно придобива функциите на стратегически партньор на САЩ в Централна Азия, подложен на натиск от няколко посоки едновременно: от север и северозапад (от страна на Русия), от изток (на Китай), от юг (на Индия). Тази роля започна да се усилва особено, имайки предвид възникналите проблеми в отношенията между Турция и ЕС и конкуренцията и с Русия. Според Давутоглу, в бъдеще важна роля ще играе проекцията на глобалния силов баланс в триъгълника САЩ-ЕС-Русия върху Централна Азия, която съвсем пряко ще влияе и върху турската политика в региона. Стриктно съобразявайки се с ритъма и изместването на оста на този глобален баланс, Анкара (както изрично подчертава Давутоглу) получава възможност да се превърне в играч, влияещ върху промяната в съотношението на силите в споменатото по-горе уравнение. При това отношенията на Турция с Япония и Китай несъмнено разширяват възможностите и за маневриране.

По същия начин можем да очакваме, че в бъдеще Турция ще играе важна роля в балансирането на осите "изток-запад" и "север-юг" между Русия, Япония и Китай, следейки внимателно развитието на ситуацията и регулирайки съобразно с това двустранните си отношения с тези три държави. Самият Давутоглу дава пример за "кръстосаните отношения" между отделните играчи и съюзи, посочвайки, че сътрудничеството между САЩ и Япония може да ускори формирането на "контрасъюз" между Русия и Китай, което, на свой ред, ще стимулира развитието на отношенията между Вашингтон и Пекин и появата на нови измерения в отношенията по оста ЕС-Русия-Япония и т.н.

Според Давутоглу, държавите от Централна Азия имат четири алтернативни варианта за осигуряване на достъп до международните пазари:

- през северното крайбрежие на Каспийско море и Русия, към Европа и Атлантика;

- на изток, през Китай, към Тихоокеанското крайбрежие;

- на юг, през Афганистан, Индия и Пакистан, към Индийския океан;

- през южното крайбрежие на Каспийско море, Иран и Турция, към Средиземно море.

При това е налице сериозна конкуренция между Русия, Иран и Турция за транзита кам западните пазари. След края на студената война, тези три държави следват различни модели на формиране на регионалната си политика: Русия например, залага на политическите лостове, използвайки натрупания в миналото потенциал за влияние. Иран пък, без да се съобразява с международната система, следва своята прагматична политика, разширявайки регионалното си влияние. На свой ред, Турция прониква в региона подкрепяйки политиката на Запада (и, в частност, на САЩ). Но, както посочва Давутоглу, този "ексклузивен" подход на Анкара поражда напрежение в отношенията и с Москва и Техеран и ограничава тактическата гъвкавост на регионалната и политика. Той смята, че за Турция, която се стреми да проникне в Централна Азия, възникването на подобно напрежение е нежелателно, като дава за пример укрепващите връзки между Русия и Китай, въпреки конкуренцията между тях в Централна Азия.

В противовес на турскатах стратегия в региона през 90-те, Ахмет Давутоглу лансира нов курс, базиращ се на прагматизма, упоритата подготовка, активното блокиране с големите играчи и техните алианси, осъществяване на стратегически маневри и откриване на собственото място и роля на Турция в уравнението на регионалния силов баланс. Или, както той самият казва в книгата си: "Както един умен търговец никога няма да ограничи изкуствено съществуващите пазарни алтернативи, така и умният дипломат не бива да постъпва така с външнополитическите възможности, с които разполага".

Тоест, според автора на "Стратегическата дълбочина", Турция трябва постоянно да следи процесите в региона, провеждайки активна политика и, в частност, демонстрирайки пред САЩ и ЕС ползите от сътрудничеството им с Анкара. Тази политика обаче не трябва да води до това в определен момент Турция да се окаже сама срещу някакъв алианс. Тя би трябвало да улесни запазването на силовия баланс в региона и да формира основата на отношенията между Анкара и централноазиатските държави. От друта страна обаче, Давутоглу прави уговорката, че независимо от развитието на отношенията между глобалните, континентални и регионални играчи, "дългосрочното устойчиво влияние е свързано с възможностите за анализ, използване и регулиране на вътрешнорегионалните фактори", включително: психологическата и социокултурна структура на Централна Азия, вътрешните отношения, взаимните връзки и противоречия, формирането на лидерите и елитите и т.н. В заключение Давутоглу отбелязва, че "В началото на процеса емоционалните реакции могат да се приемат за психологически взрив, причините за който са трупани с векове, и затова са простими. Крайно време е обаче, краткосрочните емоционални реакции да бъдат заменени от рационалното стратегическо планиране, базиращо се на внимателния анализ".

Новата турска политика в Централна Азия

Очевидно е, че именно теоретичните постановки, формулирани преди десетина години от Ахмет Давутоглу, са залегнали в основата на днешната турска външна политика не само в Централна Азия, а и в света, като цяло. На практика, Анкара се отказа от самостоятелните и често авантюристични действия, като в същото време са въздържа и от прекаленото обвързване с когото и да било (включително със САЩ), опитвайки се да осъществява планомерна, последователна и многопланова политика, която се предшества от щателно подготвени мероприятия. Днес Анкара много по-реалистично, отколкото в близкото минало, оценява възможностите си (които, между другото, непрекъснато нарастват) в системата на международните отношения, стремейки се да се превърне в ключов (при това достатъчно гъвкав) фактор в Централна Азия, постоянно следейки и съобразявайки се с промените в регионалния силов баланс.

Що се отнася до оставянето на заден план на идеалистическата концепция за "нула проблеми със съседите", за което говорят редица анализатори, предвид очертаващото се на пръв поглед разминаване между един от най-важните постулати на Ахмет Давутоглу в книгата му "Стратегическата дълбочина", от една страна, и свръхактивната роля на Анкара в т.нар. "арабска пролет" - от друга, може би се налага да погледнем под друг ъгъл на този, както смятат мнозина, фундаментален принцип на съвременната турска дипломация. Последните десетина години ясно демонстрираха, че той не е просто пасивна декларация за стремежа на Анкара да избягва конфликтите и острите ситуации, или за разрешаването на старите проблеми на всяка цена. Напротив, става дума за активно търсене на баланс между силите и интересите, което (в условията на динамично променящия се свят) принуждава турските идеолози да анализират светкавично нововъзникналите ситуации, променяйки параметрите и коригирайки вектора на турската геополитика, така че тя да отчита реалното положение (включително и укрепването на позициите на самата Турция), като никога не се забравя стратегическата цел - влизането на Турция, чрез утвърждаване на регионалното и лидерство, в групата на най-влиятелните световни държави. Очевидно е, че едното и другото съвсем не са едно и също. Неслучайно понятието "баланс" е сред най-често срещаните в "Стратегическата дълбочина" и в този смисъл това, на което сме свидетели в момента, е именно активното търсене на баланс от страна на Анкара.

Очевидно е, че книгата на Давутоглу не е "сборник с външнополитически рецепти", а по-скоро концептуална визия за бъдещата външна политика на Турция, базираща се на осъзнаването на фундаменталния факт, че светът е преминал от решаването на едно уравнение между два глобални силови полюса, към множество уравнения с участието на различни глобални, регионални и местни играчи, транснационални обединения и организации, и представлява опит за дефиниране мястото и ролята на страната в тази нова и все още не съвсем ясна матрица от връзки.

Какво очаква Анкара от ШОС

Турската кандидатура за "партньор по диалога" на ШОС (статут, който Анкара получи на срещата на върха на организацията, провела се в Пекин, през юни 2012), беше обсъдена предварително на срещата на външните министри на държавите-членки, председателствана от китайския министър на външните работи Ян Дзиечъ. На нея ролята на основен "лобист" на турската кандидатура изигра Казахстан, който подписа, през 2009, договор за стратегическо партньорство с Анкара. Така, казахстанският външен министър Ержан Казиханов заяви, че ШОС следва да анализира внимателно молбите на държавите, които искат да станат нейни партньори, и посочи, че Астана се обявява за по-активното ангажиране на държавите-наблюдатели и партньори по диалога в дейността на организацията. Напомняйки, че първият наблюдател на ШОС е получил този статут още преди осем години, а първият и партньор по диалога - преди три, той изрази съжаление, че "през въпросният период потенциалът на този формат не бе използван пълноценно и участието на тези държави в дейността на ШОС си остава формално". Според него, напоследък все повече страни изразяват желание по-активно да си взаимодействат с ШОС, а някои настояват за повишаване на статута им. "Смятаме, че е крайно време да пристъпим, в съответствие с регламентиращите документи на ШОС, към сериозен анализ на тези заявки. Казахстан подкрепя желанието на Турция да получи статут на партньор по диалога на ШОС" - заяви в тази връзка Казиханов.

Мнозина турски експерти възприеха новия статут на страната им в Шанхайската организация за сътрудничество като изключително позитивен сигнал. Така например, експертът на Центъра за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара Хасан Селим Йозертем заяви, че "това е много позитивно послание за Турция. Днес статут на наблюдатели или партньори по диалога с ШОС имат такива държави, като Иран, Афганистан, Индия и Пакистан. Затова предложението за включването на Турция в механизмите на организацията е много позитивен сигнал за нас. Приемането на това решение означава, че то е било подкрепено от Русия и Китай. От подобна гледна точка е очевидно, че интегрирането на Турция в този механизъм ще бъде полезно за разбирателството помежду ни. В същото време, то говори и за нещо друго. Турция обикновено се асоциира с членството и в "западния блок". Но желанието тя да стане част от един от най-важните механизми за гарантиране на сигурността в Азия - ШОС, свидетелства, че страните-членки на организацията виждат в нея важен регионален играч". Според Йозертем:"Днес ШОС реализира политика за гарантиране на сигурността не само с военни средства. Тя се опитва да прокарва нови инициативи в тази сфера, укрепвайки икономическите и културни връзки. ШОС играе много важна роля за гарантиране сигурността на Афганистан, както и в борбата с наркотрафика и контрабандата на оръжие в региона. Турция, със своя опит и възможности, може да има значителен принос в тази посока". Що се отнася до възможностите на по-нататъшната турска интеграция в ШОС, експертът на USAK смята, че това ще става със сравнително умерени темпове: "Трудно може да се предполага, че Турция веднага и изцяло ще бъде интегрирана в дейностите на организацията. Да не забравяме, че има държави, които много по-рано от Турция получиха статут на наблюдатели и искат да станат пълноправни членове на ШОС, но този въпрос постоянно се отлага. Затова е малко вероятно Турция бързо да преодолее разстоянието между партньор и постоянен член на организацията".

Друг експерт от USAK - Гюлай Килич, смята, че за да си гарантира по-сериозно присъствие в Централна Азия Турция (имайки предвид регионалното и политическо влияние, нейната икономическа мощ и привлекателността на културно-образователния и модел), следва да ангажира по-мащабни собствени ресурси. В тази връзка, особено значение придобива дейността на Турската агенцията за сътрудничество и развитие (ТІКА), Международната агенция за съвместно развитие на тюркската култура и изкуство (TURKSOY), както и турските образователни институции, открити в държавите от Централна Азия. Според Килич, взаимните търговско-икономически връзки и съвместните енергийни проекти също укрепват позициите на Турция в региона. В тази връзка, следва да споменем и за дейността на Съвета за сътрудничество на тюркоезичните държави (TDIK). Както е известно, в рамките на последната среща на TDIK, провела се през октомври 2011 в Алмати, се проведе и бизнес-форум, по време на който участниците подписаха Споразумение за създаването на Делови съвет на тюркоезичните държави. Това се превърна в поредната стъпка по пътя към интеграцията на тюркоезичните държави.

Към по-различна гледна точка се придържат експертите от Турско-азиатския център за стратегически изследвания (TASAM). Така, в съвместен доклад, публикуван на официалния сайт на TASAM, те се обявяват за по-тясно сътрудничество с ШОС и използването на "шанхайския плацдарм" като "ефективен форум" за решаване на общите проблеми на региона. В доклада си, експертите от TASAM подчертават значението на ШОС като своеобразен "противовес на разширяването на НАТО и на американското влияние в региона". При това обаче се уточнява, че Турция се опасява не толкова от влиянието на САЩ в Централна Азия, колкото от възможно "обезценяване" на турския фактор в очите на Вашингтон и разширяването на прякото сътрудничество между Съединените щати и държавите от региона (елиминирайки турското посредничество). Все пак, експертите на TASAM предупреждават, че в момента Анкара все още не разполага с всички необходими ресурси за да провежда напълно самостоятелна политика в Централна Азия. Затова и се налага не само да се вслушва в мнението на Вашингтон, а и в това на Брюксел.

Мнозина турски анализатори смятат, че в резултат от грешките, допуснати в резултат на "романтичния ентусиазъм" от 90-те години по отношение на държавите от постсъветското пространство, Анкара е изпуснала много. Както е известно, след разпадането на Съветския съюз, Турция бе сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики. През 1991-92 тя установи официални дипломатически отношенияа и откри свои посолства в столиците на всички нови държави от Централна Азия. По онова време основната цел на турската геополитика в региона беше създаването на т.нар. "Велик Туран", под егидата на Анкара. Идеята обаче не срещна подкрепа сред лидерите на централноазиатските постсъветски държави, дори напротив - провокира твърдата им съпротива.

Неуспешните опити за ускорено политическо и икономически проникване в държавите от Централна Азия бяха внимателно анализирани и днес политиката на Турция в региона е далеч по-многопластова и разностранна. Така, Анкара планира осъществяването на рационална политика в сферата на военното сътрудничество и военното присъствие в централноазиатския регион. В тази връзка щателно се анализира опитът на турския военен контингент в Афганистан, както този на турските военни инструктори в Грузия и Азербайджан. Експертите смятат, че Турция може да реализира амбициите си само в тясно сътрудничество със САЩ и с одобрението на НАТО, тъй като военното сътрудничество на Анкара с държавите от Централна Азия не може да се развива успешно и разнопосочно без съответната материална и политическа подкрепа на Вашингтон. Нещо повече, Турция не е сигурна, че значителните и разходи за оказване на военно-техническа помощ на държавите от региона ще доведат до усилване на нейното политическо и икономическо влияние в Централна Азия. Всичко това означава, че, в краткосрочна и средносрочна перспектива, участието на Турция в ШОС вероятно ще бъде доста ограничено. На първо място, защото, на фона на такива големи сили като Русия и Китай, турския глас едва ли ще се чува особено. Затова и самата перспектива на турското участие в тази организация не изглежда чак толкова привлекателна за Анкара (съвсем друга е ситуацията с TDIK, където тя е абсолютен лидер). На второ място, Турция периодично ще поглежда към Вашингтон и Брюксел, които, разбира се, ще се опитват всячески да пречат на нейната евразийска интеграция.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Преди повече от три години, през април 2009, Молдова внезапно се оказа в центъра на вниманието на световните медии, във връзка с протестите срещу резултатите от провелите се в страната парламентарни избори, довели до погрома в сградата на Парламента в Кишинеу и последвалите масови безредици. Западните анализатори определиха тези събития като "twitter-революция", а според руските им колеги, те се вписват в логиката на т.нар. "цветни революции", възприемани в Москва (след грузинската "революция на розите", през 2003) като, до голяма степен инспирирани от Запада, държавни преврати в постсъветското пространство. Съдейки по материалите в големите руски медии (1), Кремъл беше склонен да възложи вината за случващото се в Молдова на антикомунистическата местна опозиция, действаща (както се твърдеше) съвместно с представители на радикалните политически кръгове в съседна Румъния. Всъщност, пълноценен и всестранен анализ на априлските събития така и не бе направен, затова те и досега са предмет на често противоположни интерпретации.

В Москва реагираха изключително болезнено и на реториката на румънския президент Траян Басеску, който открито декларира юнионистките си позиции и често съвсем умишлено си позволяваше провокационни изявления пред медиите. В частност, особено гневна реакция в руското Външно министерство породиха думите на Басеску, че ако е бил на мястото на маршал Йон Антонеску (румънски военен диктатор през 1940-1944, по време на чието управление страната влиза във Втората световна война на страната на нацистка Германия - б.р.) през юни 1941, той също би изпратил румънската армия отвъд река Прут (2). Русия, както и Украйна внимателно следи нарастващото културно и икономическо влияние на Букурещ в Молдова. Както в т.нар. Приднестровие (отцепилата се в началото на 90-те от Молдова област, населена предимно с етнически руснаци - б.р.), така и в Русия, а отчасти и в Украйна, доминира схващането, че Букурещ осъществява съзнателна политика на "румънизация" на Молдова, с цел бъдещо присъединяване на "изконните територии".

Доколко тази представа отговаря на действителността и какви са истинските позиции на Румъния и нейните съседи по т.нар. "бесарабски въпрос"?

Бесарабският въпрос в румънската външна и вътрешна политика

В Русия, до голяма степен, възприемат румънската политика в контекста на онова, което декларира президентът Траян Басеску. Истината обаче е, че декларациите му съвсем не изчерпват политическата ситуация, в която се намира днешна Румъния.

"Бесарабският въпрос", който има ключово значение за румънския национален проект още от създаването на румънската държава преди повече от 150 години, днес постепенно губи актуалността си за Букурещ.

Политизацията на този въпрос достигна връхната си точка през 1992, т.е. в периода на военната фаза на приднестровския конфликт. Тогава действията на руската 14-та армия се възприемаха еднозначно в Румъния като намеса във вътрешните работи на Молдова, целящо гарантирането на политически и военен контрол на Москва в тази част на Югоизточна Европа. Впрочем, наличието тук на руски части и военна техника, както и на определен брой миротворци, които обаче нямат ясен международен мандат, и днес донякъде подгрява интереса към случващото се в Молдова.

Преди двайсетина години обаче, руското присъствие в Молдова се възприемаше изключително болезнено от Румъния заради важната и противоречива роля на руския фактор в историята на страната. Най-радикално настроените румънски историци усилено прокарваха теорията за "сговорите" - между руския император Александър І и Наполеон, между Александър ІІ и другите европейски сили, както и между СССР и нацистка Германия - все с цел да бъде отнета Бесарабия от румънската държава (3). Подобни опростенчески интерпретации на историята, на фона на сложната политическа конюнктура, засенчваха другите аспекти на миналото, например важната положителна роля, която Русия играе за политико-административното, културното и икономическо развитие на Молдова и Влашко преди обединяването им в една държава, през 1861. Неслучайно, една от главните улици на Букурещ и днес носи името на руския генерал Павел Кисельов. В контекста на нарастващите националистически настроения обаче, румънското обществено съзнание се нуждаеше от някой, когото да нарочи за "лошия външен Друг" и Русия, с нейната наситена с история политика в региона на Югоизточна Европа, се оказа най-подходяща за целта.

През 1992, Букурещ оказа военна помощ на молдовската армия, която обаче беше ограничена и, на практика, бе направена под натиска на румънското обществено мнение, подклаждано от определени политици и медии. Водещите националистически партии ("Румънско огнище" и "Велика Румъния"), обратното, се обявяваха против прекаленото ангажиране на Букурещ със случващото се в Молдова, опасявайки се, че това може да доведе до възраждането на "трансилванския въпрос" (виж статията на Т.Биткова, на стр.... - б.р.). Страховете им се подгряваха от напрегнатите в началото на 90-те румънско-унгарски отношения (4). Освен това, тогавашният президент Йон Илиеску беше известен с прагматичната си позиция по въпроса за отношенията с Русия. Така, разгорелият се приднестровски конфликт и, особено, загрижеността за съдбата на Трансилвания, която е в основата на румънския национален проект, лишиха Букурещ от политическа воля и му попречиха да прокарва някакви сериозни юнионистки инициативи по отношение на Молдова. Освен това, много бързо стана ясно, че прорумънските сили в самата Молдова губят популярност и в страната липсва консолидирано мнозинство, обявяващо се за обединение с Румъния.

През 90-те години беше налице постепенно взаимно отдалечаване между Румъния и Молдова. Румънското общество преминаваше през сложен процес на социална, ментална и икономическа трансформация, в резултат от което общественото мнение постепенно се "денационализира" (впрочем, подобна тенденция се очерта и в други постсоциалистически държави, включително в Русия, където до средата на 90-те беше популярна реториката за правата на сънародниците в чужбина, но след това тя бе изместена от вътрешните социално-икономически проблеми).

В края на 90-те години, в Румъния бе постигнат определен обществено-политически консенсус относно приоритетния характер на европейската и евроатлантическа интеграция на страната. Освен това, водещите държави от ЕС, както и САЩ, инвестираха сериозни материални и други ресурси в процесите на нормализация на международните отношения в Централна и Източна Европа. Както е известно, преодоляването на историческите разногласия е сред фундаменталните елементи на европейския политически проект, затова Румъния, която декларира желанието си за членство в ЕС и НАТО, беше принудена да търси взаимно разбирателство със съседите си (и особено с Унгария и Украйна), както и да обърне повече внимание на такива сложни исторически въпроси, като положението на евреите в окупираните от Румъния, по време на Втората световна война, територии. В този контекст, темата за Бесарабия като "изконна румънска територия" се оказа неуместна. Както посочва румънският политолог Сорин Боканча, "новият статут на Румъния я накара да преосмисли своята външна политика и най-вече подхода си към отношенията с Молдова" (5). Върху приоритетния характер на европейския контекст в политиката на Румъния акцентира и известният румънски експерт Сержиу Челак, който беше първия външен министър на страната след свалянето на Чаушеску (6).

Идването на власт, през 2004, на Траян Басеску постави началото на връщането на "бесарабския въпрос" в центъра на вниманието. Басеску лансира концепцията "една нация - две държави", декларирайки, че "част от румънския народ живее в Молдова. Ние сме един народ в рамките на две независими държави" (7). От една страна, Басеску беше принуден да признае, че съществуването на две държави е реалност. От друга обаче, реториката му целеше да представи Молдова като част от румънската нация, която рано или късно трябва да се обедини с Румъния.

През април 2010, румънският президент обеща да отпусне 100 млн. евро за съвместни проекти с Молдова. За приоритетно направление в сътрудничеството с Кишинеу беше обявено изграждането на газопровода Яш-Унгени (целящо да се гарантира "енергийната независимост" на Молдова), както и на няколко трансгранични електропровода. По време на посещението на молдовския президент Николае Тимофти в Букурещ, в началото на май 2012, Басеску потвърди, че помощта ще бъде предоставена, както и приоритетния характер на въпросните проекти (8).

Въпреки това обаче, "юнионизмът", демонстриран от румънския държавен глава, не бива да се надценява. Както се посочва в един от меморандумите на американското посолство във Вашингтон, публикувани преди време от "Уикилийкс": "ние вече свикнахме да не обръщаме особено внимание на промените в румънската реторика по отношение на Молдова и на молдовската - по отношение на Румъния, в зависимост от конюнктурните вътрешнополитически интереси на двете държави" (9). Действително, реториката за защата на националните интереси, включително и в Молдова, се превърна в своеобразно политическо кредо на Траян Басеску. Само че към края на втория му президенски мандат станаха очевидни провалите в държавната политика, което доведе до нарастване на протестната активност в страната и направи промяната на политическия курс неизбежна. Така, според Агенция "Галъп", Басеску има най-ниския рейтинг сред политическите лидери в ЕС - 11%, при това (както отбелязват американските анализатори) той се е формирал още преди правителството да стартира болезнените си реформи (10). Днес (независимо от провала на опита да бъде остранен от поста си чрез референдум) способността на Басеску самостоятелно да формулира вътрешно- и външнополитическите приоритети на страната са твърде ограничени, в резултат от идването на власт на опозицията в лицето на Националлибералната и Социалдемократическата партии.

Анализаторите отдавна обръщат внимание, че високопарните думи на Басеску във връзка с Молдова, си остават само думи. Така, експертите от авторитетния Румънски център за европейска политика (CRPE) посочват в доклада си за румънско-молдовските отношения през 2011, че "Днес липсват обществени поръчки, планове, да не говорим пък за проекти, чиято реализация двете страни вече са стартирали. В момента, от прословутите 100 млн. евро, на Молдова са предоставени само 8 млн. като хуманитарна помощ заради наводнеията през 2010" (11). Още по-конкретен в изводите си е асоциираният експерт на CRPE Станислав Секриеру, който призовава румънския политически елит да концентрира вниманието си не върху проблемите на идентичността, което води само до поляризацията на молдовското общество, а и на европеизацията на Молдова, чрез развитието на различни проекти, които, на чисто практическо ниво, да я обвържат с европейското пространство (12).

Разбира се, когато говорим за Траян Басеску, следва да имаме предвид, че около него действа голяма група експерти, активно работещи за актуализацията на "бесарабския въпрос" и провеждането на конфронтационна политика по отношение на Москва. Става дума, на първо място, за външнополитическия съветник на президента Юлиян Кифу и директора на Института за международни отношения на Румънската академия на науките Дан Дунгачиу. Така, в едно интервю от декември 2011, във връзка предстоящите избори за президент на Русия, Дунгачиу твърди, че "една европеизирана според руските представи Русия няма да прилича на Дания, а ще се превърне в най-големия враг на Източна Европа, включително и на Румъния". Пояснявайки мисълта си, той добавя: "Свикнали сме с агресивната Русия. В края на краищата, ние поддържаме стратегическо партньорство със САЩ и сме членове на НАТО, т.е. смятаме, че сме максимално защитени. Но какво ще стане, ако Русия се превърне в европейска държава? Тя ще привлече всички инвестиции и Източна Европа, включително Румъния, Украйна и, разбира се, Молдова, ще бъде лишена от защита. Още днес можем да разчетем този сценарий в дневния ред на Путин, а той, на практика, е кандидатът, подкрепян от Запада" (13).

Ако се абстрахираме от дискурса на Басеску и хората около него, струва си да отбележим, че водещите румънски политици също посочват Молдова като външнополитически приоритет, но, по правило, не издигат никакви откровено юнионистки лозунги в тази връзка. Така, в програмата на една от най-влиятелните политически сили - Националлибералната пария, можем да прочетем следвното: "Румъния подкрепя суверенитета, реалната независимост и териториалната цялост на Молдова и вижда основата на двустранните отношения в специалното партньорство и общата идентичност и ориентацията към интеграция в ЕС, която следва да се съпровожда от постояноство в реформите и реализъм в очакванията" (14).

Всъщност, експлицитният юнионизъм в днешна Румъния е маргинално явление. Идеята за обединението с Молдова се прокарва активно от някои неправителствени организации (студентски съюзи и редица фондации). Румънският анализатор Стойка Кристинел Попа (който също е привърженик на юнионизма) ги описва така: "Сред неправителствените организации, с които работех, са "Бесарабия е румънска" и "Новите хулигани". Те имат по няколкостотин привърженици в Румъния и Молдова и развиват активност в различни региони. Значителна част от членовете им са молдовски граждани, учещи в Румъния. Те поддържат тесни връзки и с молдовската диаспора, пръсната из цяла Европа" (15). По-голямата част от юнионистките организации инициираха, през 2011, създаването на гражданска платформа "Акция 2014", чието основно и може би единствено постижение беше разпространяването в Букурещ на баджове и плакати с лозунга "Бесарабия е Румъния" (16). Освен това, в Румъния съществуват и различни елитарни обединения, споделящи юнионистките идеи. Сред тях е създаденият през 2012 Съвет за обединение, който включва предимно молдовски политици и интелектуалци (като например бившия молдовски премиер от началото на 90-те Мирча Друк и бившия председател на Парламента Александру Мошану, водачът на молдовската Националлиберална партия Виталий Павличенко, неколцина молдовски писатели, музиканти и т.н.)

В същото време, да се твърди, че "бесарабският въпрос" завинаги е отпаднал от румънския обществено-политически дискурс, няма да е съвсем вярно. Ако използваме терминологията на френския философ Жак Дерида, може да се каже, че юнионистките настроения в румънското съзнание се поддържат на нивото на т.нар. "остатъчни (спящи) смисли", които макар и да не се изразяват с някакви ясни формулировки, имат имплицитно значение, коренящо се в отдавна отминали периоди на националната история. Сред ярките примери за такъв "остатъчен смисъл" е популярната днес теза, че Румъния и Молдова ще се обединят някой ден, в рамките на Европейския съюз, където, въпреки че формално ще си останат отделни държави, границата между тях ще изчезне. С подобни внушения е изпълнено например изявлението на сегашния румънски премиер Виктор Понта от Социалдемократическата партия, направено на 16 март 2012, по повод 200-годишнината от Букурещкия мирен договор (между Турция и Русия, според който Бесарабия става част от Руската империя). В него Понта посочва, че подписването на този мир, който разделя много семейства и ерозира общите езикови, културни и социални основи, и досега оказва влияние върху съдбата на двете държави. От друга страна обаче, румънския премиер се ограничи само с устно потвърдената всестранна подкрепа за Молдова в трудния и път към Европа, в която границата между нея и Румъния ще стане само символична (17).

Всъщност тези "остатъчни смисли" съществуват най-вече, защото процесите на социално-политическата и икономическа трансформация в Румъния още не са приключили. Както става ясно от едно интересно проучване, направено по поръчка на румънския филиал на Фондация Сорос, около 51,6% от румънците смятат, че обединението на Румъния и Молдова трябва да се превърне в национален приоритет за страната им. В същото време, проучването демонстрира зависимостта на позицията на гражданите от характерния за тях тип национализъм. Така, 56,1% националистите, умерено дистанциращи се от хората с друга националност (каквито са 38% от анкетираните), подкрепят идеята за обединението, докато при онези, изпитващи само умерено чувство на национална гордост (15% от анкетираните), този процент е едва 39,6%. Сред гражданите с по-слаби националистически настроения, подкрепата за юнионизма е още по-малка (18).

В Румъния има привърженици на юнионизма, които, без да са политически активни, подкрепят тази традиция в интелектуален план. Става дума най-вече за част от румънските историци, а да не забравяме, че те винаги са се ползвали с привилегирован статут заради повишеното социално търсене на конструирането на националната история. И тъй като през май 2012 се навършиха 200 години от подписването на Букурещкия мирен договор, румънските исторически издания отново започнаха да публикуват материали за Бесарабия. Така, "Magazin Istoric" публикува уводна статия, озаглавена "Бесарабия като жертва на европейската дипломация" (19), а на корицата на майския брой на списание "Historica", издавано от влиятелния Adevarul Holding, бе изобразен войник от руската имперска армия, конвоиращ оковано момиче, а надписът до тях гласи "Май 1812. 200 години от отвличането на Бесарабия от Царска Русия" (20). На свой ред, Музеят за национална история на Румъния и Румънският културен институт (главният спонсор на румънския език и култура в чужбина) организираха изложба, озаглавена "Бесарабия 1812-1947: хора, местности, граници", на която бяха представени такива документи като решението на т.нар. Sfatul Ţării (държавен съвет, основният орган на държавната власт в Бесарабия, през 1917-1918) за присъединяването към Румъния, съветският ултиматум към Букурещ за връщането на Бесарабия от 1940, както и различни карти, показващи "неразривната връзка на Бесарабия с румънската национална история" (21).

Като цяло, критичното преосмисляне на румънската история все още е в началния си стадий, което се прояви, в частност, в отношението на мнозинството румънски историци към известния им колега Лучиан Боя (професор в Букурещкия университет). В нашумелия си труд "Историята и митът в румънското съзнание" той описва, опирайки се на концепцията на Жирардо, как в румънското историческо съзнание съществуват четири фундаментални политически мита, а именно: за заговора, за спасителя, за златния век и за единството (22). Първият и последният мит касаят и Бесарабия. При това, периодът на комунистическата диктатура не само че не слага кръст на "бесарабския въпрос", но дори го актуализира в известна степен: така идеологията на национал-комунизма, лансирана от Николае Чаушеску, предполага възраждане на интереса към проблема за Бесарабия, а редица статии и книги от онова време (особено през 70-те години) интерпретират действията на Sfatul Ţării и, в частност, решението му за обединяване с Румъния през 1918, като реализация на ленинските принципи за "национално самоопределение" (23). Тази пропаганда от времето на Чаушеску нямаше как да не повлияе върху съзнанието на по-старото поколение днешни румънци.

В интервютата и текстовете на някои представители на румънския интелектуален елит често се цитира германския опит в обединяването, като се изказва съжаление, че днешна Румъния е твърде далеч от ФРГ от началото на 90-те. Което може да се тълкува и в смисъл, че се разчита "бесарабският въпрос" отново да бъде актуализиран по-късно, при наличието на по-подходящи международно-политически и социално-икономически условия, както правят германците след половин век очакване (по време на студената война).

"Остатъчните (спящите) смисли" са отличен ресурс за Басеску, в усилията му да инициира определени политически практики, които са нееднозначни, от гледна точка на съдържанието им. В контекста на "бесарабския въпрос" можем да споменем две от тях. На първо място, става дума за принципната неподготвеност на самия президент Басеску да подпише базов договор с Молдова, който да закрепи юридически взаимното признаване на суверенитета и териториалната цялост на двете държави. Сегашният румънски държавен глава очевидно смята това за "отживяла времето си" форма на отношения между държавите. На практика обаче, между всички държави от Централна и Източна Европа, чиито отношения са обременени от вековните териториални спорове, са подписани такъв тип споразумения - включително между Румъния и Русия, през 2003, както и между Молдова и Русия, през 2001. Дори прагматичните молдовски експерти, които трудно могат да бъдат заподозрени в симпатии към идеологията на "молдованизма", споделяна от местната Комунистическа партия (основната опозиционна сила), говорят за необходимостта от подписването на подобен договор с цел да бъдат окончателно преодолени старите проблеми с идентичността. Към това мнение, в частност, се придържа изпълнителният директор нн влиятелната Асоциация на външна политика на Молдова Виктор Кирила (24).

Втората противоречива политическа практика е масовото предоставяне на румънско гражданство на жители на Молдова. От една страна, действията на Букурещ по този въпрос са симетрични с тези на Русия например, която, на свой ред, активно даваше гражданство на жителите на Приднестровието. Москва обаче, трудно може да бъде обвинена, че иска да присъедини Приднестровието - тя вече неведнъж ясно даваше да се разбере, че за нея влиянието в обединена (с Приднестровието) Молдова е много по-важно, отколкото "калининградизацията" на Приднестровието (т.е. превръщането му в анклав, по подобие на Калининградска област - б.р.), което би довело до рязко изостряне на отношенията както с Молдова, така и със западните държави и руските съседи от ОНД. За Русия, получаването на руско гражданство от жителите на областта е по-скоро инструмент на нейната "мека сила" в региона, т.е. възможност да влияе върху ситуацията в него, предоставяйки на хората паспорти, с които те да могат свободно да пресичат границата и да отиват да работят в Русия. За Букурещ, румънското гражданство също е инструмент за влияние, при това то не предполага задължителна политика на румънизация: гражданите на Молдова нерядко имат по три-четири гражданства, т.е. гражданството въобще не означава израз на политическа лоялност към една или друга държава. По време на пътуванията си между Кишинеу и Букурещ, аз самият съм се сблъсквал, в частност, с такива примери за "румънизация": украинка от Молдова, която има роднини в Тираспол ("столицата" на Приднестровието), отлично владееща румънски и търгуваща на пазара в Букурещ, или пък рускиня от Тираспол, която не знае румънски, но има румънски паспорт и непрекъснато пътува между Молдова и Румъния.

От друга страна, количествената динамика наистина е поразителна: през 2009 Букурещ е издал 22 000 такива паспорта, през 2010 - 41800, а през миналата 2011 - цели 100 000 (25). На практика се създава парадоксална ситуация: само след няколко години, имайки предвид броя на разрешенията за пребиваване в Румания, молдовските граждани в активна възраст ще могат безпрепятствено да влизат на територията на ЕС, без да се налага либерализацията на европейската визово пространство за Молдова като държава. Проблемът е, че тази мярка косвено препятства формирането на Молдова като пълноценна държава, тъй като много нейни граждани вече пътуват на територията на ЕС като граждани на друга държава.

Що се отнася до "остатъчните (спящите) смисли”, следва да посочим, че наличието им, макар и да не опростява ситуацията, не бива да се разглежда еднозначно като заплаха за съседните държави. В тази връзка си струва да си припомним за руския "остатъчен смисъл" по отношение на Крим например. Никой от разумните руски политици не поставя под съмнение границите с Украйна, в същото време това не е пречка за руските инвестиции в Крим, активността там на различни руски неправителствени организации и т.н. Тоест, при наличието на прагматично взаимодействие между държавите, "остатъчните (спящите) смисли" са напълно управляеми.

Взаимодействието между румънското и молдовското общества

Характеристиката на отношенията между молдовската и румънската държави няма да е пълна без да анализираме социалните взаимодействия между обществата на двете страни. Ако избягваме използването на геополитическа терминология, те могат да се характеризират, не като поглъщане или противопоставяне, а по-скоро като определено взаимно проникване.

Анализирайки процеса на разпространение на културното, политическо и икономическо влияние на Румъния в Молдова, експертите често изпозват термина "румънизация". Налага се обаче дефинираме по-конкретно същността на развиващите се между двете страни процеси.

В епохата на Руската империя и Съветския съюз, Бесарабия/Молдова е обект на конкуренцията между Москва и Букурещ. Но, ако за Москва тази територия е, преди всичко, част от нейния имперски проект, във формиращото се румънско национално съзнание тя се превръща в част от националния проект през 40-те години на ХІХ век. При това, принадлежността на Бесарабия към румънските земи е спорно заради специфичната история на региона, макар да не може да се твърди и, че румънският проект в тези граници е напълно изкуствен. Нещата опират до това, че хората, населяващи Трансилвания, Молдова и Влашко, исторически са близки в етнокултурно и езиково отношение. Само че за изграждането на жизнеспособен национален проект е необходимо наличието на определен процес на хомогенизация, в който Бесарабия, поради историческите обстоятелства, на практика не участва. Въпреки това езиковата и културна близост между молдовците и румънците се запазва, независимо от разделното им съществуване през ХІХ и втората половина на ХХ век. Затова и инерционното им възприемане като два съвършено различни народа е погрешно.

В рамките на класическият подход към анализа на молдовската идентичност изследователите обикновено посочват наличието на два полярни лагера - на румънофилите и на молдованистите (26). Едва ли обаче, което и да било общество може да съществува без наличието на поне минимален обществено-политически консенсус. Както изглежда, тенденция към намирането на такъв консенсус е налице днес и в Молдова. Както отбелязва, в частност, молдовският експерт Емил Драгнев, на битово равнище противоречието между понятията "румънец" и "молдовец" постепенно започва да отслабва, като сред представителите на мажоритарния етнос често се наблюдава т.нар. ситуативна самоидентификация (27). Така, по време на преброяването от 2004, само 2,2% от гражданите на Молдова са се обявили на румънци по националност (28). През 2009 обаче, когато на участниците в една анкета е предложено да преценят, доколко близки са молдовската култура и идентичност до румънските си аналози, около 30% отговарят, че те са "близки" или "по-скоро са близки", докато 44% смятат, че те "не са близки" или "по-скоро не са близки", а пък над 25% или посочват минимално ниво на близост, или нямат отговор на въпроса (29). Едва ли в случая става дума за наличието на фундаментална промяна при самоопределянето на идентичността на молдовците, по-скоро румънската идентификация се е актуализирала в контекста на получаването на румънско гражданство от молдовците и свързаната с това възможност да пътуват в ЕС.

Както е известно, Молдова е сред държавите с висока степен на потенциална миграция, при това още през 2007 49,1% от участниците в една специализирана анкета посочват като приоритетно направление за миграция ЕС, и най-вече Италия, Великобритания и Испания. 35,1% от респондентите предпочитат да емигрират в Русия, а само 1,5% изразяват готовност да се преселят в Румъния (30). Що се отнася до получаването на румънско гражданство, тук сред молдовците доминират прагматичните съображения. Малка част от молдовските имигранти работят на румънския трудов пазар, тъй като Румъния все пак е на доста по-високо стъпало в икономическото си развитие (нейният БВП на глава от населението е четири пъти по-висок от този в Молдова) (31). Мнозинството молдовци обаче, използват Румъния просто като транзитна територия.

И така, процесът на придобиване на румънско гражданство не толкова превръща молдовците в политически лоялни към Букурещ граждани, колкото легализира молдовската миграция в ЕС. Актуализацията на такъв фактор, като етнокултурната и лингвистична близост, става именно по икономически причини, както и благодарение на трансграничната активност на молдовците, посещаващи Румъния и разширяване присъствието на румънските медии в Молдова. Това взаимното проникване на румънското и молдовското общества следва да се приеме за неизбежно.

Въпросът е, дали политическият елит на Молдова ще бъде склонен да се откаже от свръхполитизацията на въпросите, касаещи идентичността и да се ориентира към политика на формиране на гражданска идентичност, в чиито рамки представителите на многобройните национални малцинства да се чувстват достатъчно комфортно. Засега личността на премиера Влад Филат (за разлика от опозиционния лидер Владимир Воронин или лидера на откровено прорумънската Либерална партия Михай Гимпу), в този смисъл, внушава известни надежди. Позицията му се базира на това, че жителите на Молдова говорят румънски, но въпросът за обединението с Румъния и несъстоятелността на молдовската държава въобще не бива да се повдига (32).

В средите на молдовския интелектуален елит утвърждаването на прагматичната центристка позиция също върви изключително бавно. Русофилите и румънофилите в Молдова, от началото на 90-те насам, така и не съумяха да излязат извън рамките на радикалната парадигма. Така, сред румънофилите е силно разпространен "автохтонизмът", предполагащ възприемането на националните малцинства като "пришълци" и изместването на правата към "титулния" етнос в страната и към молдовския език, като възстановяване на историческата справедливост (33). Всъщност, истината е, че радикалните юнионистки настроения са разпространени не толкова в Румъния, колкото в Молдова. Както румънофилията, така и русофилията в Молдова демонстрират крайна нетърпимост и неспособност за конструктивен диалог. Затова и сблъсъците между двата противопоставящи се лагери всеки път рискуват да се трансформират в масови безредици.

Ако трябва да анализираме факторите, които днес пречат за интегрирането на молдовците в пространството на румънския национален проект, следва да отбележим следното. Двестагодишното съществуване в рамките на различни държави формира собствена национална идентичност в Молдова. Неин основен компонент е езикът, на който говорят молдовците. Той има силен регионален акцент и допуска използването на множество руски думи, наред с румънските. Това нерядко прави разговорния молдовски трудно разбираем за хората, говорещи на класически румънски. Бесарабия и Румъния дълго време съществуват извън общото лингвистично пространство. Тоест, в езика, на който говорят в днешна Молдова, не са се осъществявали онези реформи и промени, нито пък са били интегрирани същите чуждици, като в Румъния и т.н. Румънците (както политическата класа, така и общественото мнение) не признават съществуването на молдовски език, за тях това е несъвсем чист, прекалено русифициран, остарял и нестандартизиран вариант на румънския.

Дистанцията се поражда и от това, че в румънското съзнание, на практика, се е наложил ориенталистки дискурс по отношение на Молдова. Много често се казва, че това е една много бедна държава, която само генерира имигранти в Румъния. Налагат се такива стереотипи като този за молдовската и руската мафия, които уж действат заедно. Освен това, румънците са изключително зле информирани за случващото се в Молдова, още повече, че страната не е сред привлакателните туристически маршрути за тях (34).

Заключение

Имайки предвид всичко казано дотук, следва да подхождаме критично към симетричните дискурси за "приднестровизацията" (русификацията) и "румънизацията" на Молдова, популярни, съответно, в румънското и руското информационни пространства. Русия няма интерес да политизира излишно разширяването на румънското влияние в Молдова, защото то не е резултат само от политиката на Букурещ, колкото на икономически причини, както и на етнокултурната и лингвистична близост между населението на двете държави. От друга страна, причините за тази политизация са разбираеми - те са свързани с тревогата на Москва за геополитическата ориентация на Молдова и перспективата за евентуалното привличане на страната в орбитата на НАТО.

Истината е, че от руската позиция действително зависи много в процеса на формиране на гражданска идентичност в Молдова. Засега обаче, Москва не съдейства особено за преодоляване на поляризацията на молдовския политически дискурс и разделянето на молдовците на румънофили и молдованисти. В същото време не е никак сигурно, че ако разделението се запази именно Русия ще се окаже победител в това, до голяма степен изкуствено, противопоставяне с Румъния, която е член на ЕС. Може би ще е по-добре, ако Букурещ и Москва действат като партньори и потърсят общ отговор на въпроса за бъдещето на молдовската държава.

Разбира се, в румънската политика също присъства това, което по-горе определих като "остатъчни (спящи) смисли" - наследството от над стогодишната история на румънския национален проект. Въпреки това, не бива да забравяме, че днес Румъния съществува в съвършенно различен международно-политически контекст и най-важната и задача е успешното завършване на процесите на социално-икономическа и политическа трансформация, а това силно намалява актуалността на "бесарабския въпрос" за Букурещ.

В перспектива е доста вероятно взаимоотношенията между Румъния и Молдова да се развият по модела на тези между Германия и Австрия, в рамките на който днешните германци и австрийци няма как да не усещат етнокултурната си и езикова близост, но на никой не му идва на ум да обединява тези две различни политически общности. И то не само по формалнио юридически причини ("аншлусът" на Австрия и Германия е забранен от Държавния договор от 1955), но и заради наличието на австрийска политическа идентичност. В Молдова обаче, такава гражданска идентичност тепърва предстои да се формира и наложи.

За Румъния, Русия представлява важен икономически (да си припомним, че само руската корпорация за въглища и стомана "Мечел" има пет предприятия на румънска територия), а в перспектива и политически партньор. В румънската експертна общност все по-често се чуват гласове за необходимостта Букурещ да заимства опита на руско-полското "презареждане" и да го приложи в отношенията си с Москва, а и Кремъл би могъл да се възползва от това. Възможното идване на власт в Румъния, в рамките на следващите две години, на по-рационален и прагматичен президент, би направило тази перспектива твърде вероятна. Координацията с Букурещ е важна и за разрешаването на приднестровския конфликт, което отдавна се признава от руската дипломация.

Затова, окончателното сваляне на "бесарабския въпрос" от дневния ред е възможно само на фона на укрепването на взаимното разбирателство между Москва и Букурещ, което, на свой ред, може да стане само в общоевропейския контекст, т.е. при благоприятстваща го позиция на такива държави, като Германия и Франция, както и САЩ.

 

Бележки:

1. Уличните безредици в столицата на Молдова са на политическа основа, http://www.1tv.ru/news/world/6853
2. Заявление на официалния представител на руското Външно министерство А.К. Лукашевич, 30 юни 2011, http://www.mid.ru/bdomp/ns-reuro.nsf/348bd0da1d5a7185432569e700419c7a/c32577ca0017442bc32578bf0039c400!OpenDocument
3. Cioranescu G. Bessarabia: Disputed Land between East and West. Bucuresti: Editura Fundatiei Culturala Romane, 1993.
4. Romanian concern over the conflict in Moldova // Ionescu D. From SSMR to the Republic of Moldova ± pmr. Chisinau: Museum, 2002. P. 29.
5. Bocancea S. European integration – end of transition in Romania //RO-MD / Moldova in doua scenarii. Chisinau: Centrul pentru Arta Contemporana, 2008. P. 99-100.
6. Интервю на автора със Сержиу Челак, 15 мая 2012.
7. Interviu acordat de Presedintele Romaniei, Traian Basescu, cotidianului “Jurnalul National” (publicat in numarul din 7 februarie 2005). Interviu realizat de Marius Tuca, http://presidency.ro/index.php?_RID=det&tb=date&id=5940&_PRID=ag
8. Basescu arata Moldovei drumul spre Europa // Adevarul weekend. 4-6 Mai 2012. P. 4.
9. Romania And Moldova: Wary Neighbors, Hesitant Partners Try To Make Progress, http://www.cablegatesearch.net/cable.php?id=08BUCHAREST561&q=basescu%20moldova
10. Many EU Leaders See Low Job Approval, http://www.gallup.com/poll/152111/Leaders-Low-Job-Approval.aspx
11. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). Policy Memo No 25, February 2012, http://www.crpe.ro/eng/library/files/crpe_policy_memo_nr__25_en_(2).pdf
12. Секриеру С. Как да преодолеем евразийските капани? Приднестровската проблематика и европейската интеграция на Молдова по време на последния кръг на преговорите във формат 5+2. Bucuresti: Centrul Roman de Politici Europene, 2012.
13. Interview - A European Russia is the biggest enemy of Eastern Europe, including of Romania, http://www.ingepo.ro/en/materials/524/dan-dungagiu-a-european-russia-the-biggest-enemy-of-eastern-europe-romania
14. Capitolul 12. Relatiile externe si afacerile Europene // Programul statul liberal – a doua modernizare a Romaniei, http://www.pnl.ro/subpagina/capitolul-12-rela-iile-externe-i-afacerile-europene
15. Popa S.C. The last Iron Curtain. An Exploration of the Romanian-Moldovan Possible Reunification. Bucuresti: Cavallioti, 2011. P. 24.
16. http://actiunea2012.ro/
17. Declaratie prim-ministru Victor Ponta - 200 de ani de la anexarea jumatatii estice a Moldovei de catre Imperiul Tarist, Guvernul Romaniei – Biroul de presa, 16.05.2012, http://www.gov.ro/declaratie-prim-ministru-victor-ponta-200-de-ani-de-la-anexarea-jumatatii-estice-a-moldovei-de-catre-imperiul-tarist__l1a117162.html
18. Stoiciu V. Nationalism si atitudeni fata de Republica Moldova //Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 28-41.
19. Magazin Istoric, Mai 2012.
20. Historia. An XII, Nr. 125. Mai 2012.
21. Basarabia 1812-1947: Oameni, Locuri, Frontiere. Catalogul expozitiei. Bucuresti, 2012.
22. Boia L. History and myth in Romanian consciousness. Budapest: Central European University, 1997. P. 236-237.
23. van Meurs W.P. The Bessarabian Question in Communist Historiography. Nationalist and Communist Politics and History-Writing. East European Monographs, No 387 (Boulder Colo: East European Monographs, 1994). P. 253.
24. Chirilla V. Republic of Moldova relations with Romania // The foreign policy of the Republic of Moldova (1998-2008). Chisinau, 2009. P. 11-49.
25. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). P. 30.
26. King C. The Moldovans: Romania, Russia, and the Politics of Culture. Stanford, CA: Hoover Institution Press, 2000.
27. Драгнев Э. Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития: основные тенденции и стратегии культурной политики в Республике Молдова // Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития / Материалы международной конференции. Москва, Российская академия государственной службы при Президенте Российской Федерации, 13–16 сентября 2007 года. С. 105-109.
28. Резулати от преброяването на населението през 2004. Демографски, национални, езикови и културни характеристики, http://www.statistica.md/newsview.php?l=ru&idc=168&id=2358
29. Barometrul Socio-Politic. Realizat de Institutul de Marketing si Sondaje IMAS-INC Chisinau, Octombrie 2009. P. 73.
30. The contribution of human resources development to migration policy in Moldova. ETF Europa, 2007. P. 35-36, http://www.etf.europa.eu/webatt.nsf/0/C12578310056925BC12573DB004D3B74/$file/NOTE84CGJU.pdf
31. World Economic Outlook Database, April 2012, http://www.imf.org/external/pubs/ft/weo/2012/01/weodata/index.aspx
32. “Казват, че съм твърд и вземам пример от Путин”. Молдовският премиер за отношенията с Русия // “Коммерсантъ-Online”, 09.10.2009.
33. Виж например, Кожокару Н. Проблема адаптации нерумыноязычного населения Республики Молдова к автохтонной этнической среде. Кишинэу: Tehnica-Info, 2004.
34. Istvan H. Contacte, interes si informare // Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 9-22.
35. http://www.mechel.ru/about/common_data/index.wbp

* Авторът е старши преподавател в Тюменския държавен университет в и гостуващ преподавател в Колежа Нова Европа в Букурещ


{backbutton}

ХХ век е времето на най-крупните военни и хуманитарни катастрофи, възникнали в резултат от ускореното възпроизводство на материални и духовни продукти, чието свръхпроизводство не само предизвиква нарастване на конкурентната надпревара и сблъсъци между индустриалните държави, но и генерира дълбоки кризисни колебания в световната икономика и култура. Русия и Германия, които след 1918 са измежду съкрушените от първия глобален конфликт велики сили, намират възможност за бързо възстановяване на тежестта си в международните дела чрез реконструкция на стопанските и обществените отношения при засилена намеса на държавата в социално-икономическите процеси, водеща към тотално идеологизирани политически режими – съответно комунистически (интернационалистичен) и нацистки (расистко-националистичен). Самоувереността, вдъхната от главоломните успехи на етатизма, твърде бързо води Германия до нов гибелен провал, ала изтощеният Съветски съюз продължава дълго след войната да се придържа към системата на тоталното държавно предприемачество. Заедно с него в тази схема са „консервирани” и страните от Източна Европа, но в края на столетието социалистическият блок вече е подготвен да бъде „усвоен” от свръхлиберализирания пазар на „неоимпериалистическия” англосаксонски лагер.

Как да се премине от повсеместна държавна собственост над индустрията към смесен тип икономика? Въпросът се поставя още в началото на 50-те години в СССР[1] и въпреки опитите за реформи в тази насока, някаква непреодолима сила предотвратява стопанското либерализиране на Източния блок. Рязката етатизация на икономиката на СССР, налагана от Сталин повече от две десетилетия, е свързана с необходимостта от бърза милитаризация с цел повишаване отбранителните и нападателните способности на възстановяващата се евразийска империя[2]. След Втората световна война обаче, все повече си проличават слабостите на централизираното планово и административно управление на стопанските структури и процеси. Опитите в Съветския съюз, Китай и страните от Източна Европа да се премине към по-свободна форма на пазарно стопанство се сблъскват не само с липсата на крупни вътрешни инвеститори, освен държавата, но и със съпротивата на вътрешни и външни обществени сили – протагонисти и антагонисти на революционната промяна. Едва в края на 70-те години, след завръщането на Дън Сяопин на ръководни позиции с достатъчно правомощия в Китайската комупартия, Пекин започва решителен поврат към модернизация чрез отваряне към света, за което помага и противопоставянето му с Москва, предизвикващо благосклонното отношение на Запада.

В края на 80-те настъпва договорен разпад на Източния блок и отказ от режима на държавен (еднопартиен) социализъм. Едва ли в обозримо бъдеще ще узнаем параметрите на договорките за изтеглянето на СССР от Източна Европа, последвано от разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и на Варшавския пакт, но от хода на последвалите събития, можем да се догаждаме за някои от политическите споразумения или недомлъвки, засягащи и нашата страна. Договореният процес на омиротворяване след студената война придоби, кой знае защо, капитулационен привкус само за България, доколкото сривът на комунистическата система я засегна най-дълбоко измежду бившите сателити на Кремъл, като пропадането й, след като не получи достатъчно външна подкрепа за реформирането си, вероятно се дължи не само на това, че бе най-верноподанния съветски съюзник, но и поради набелязването й от външни сили като държава с най-немощен съпротивителен потенциал, отслабена от поредица национални катастрофи, последвани от продължително подтискане на националния суверенитет и интерес. Трябва да се предполага, че последвалият демографски колапс, до голяма степен, се дължи на тази многостранна външна намеса, разполагаща с ключови позиции и възможности за регулиране на вътрешните социално-политически процеси.

В последните години от управлението си Тодор Живков подготвя либерализиране на икономическата система и дори изплъзване от съветския контрол, за да запази властта си при преобразованията на Горбачов. Той лавира и залага на западни фактори, без да отчита, че на Запад разчитат перестройката окончателно да разстрои етатисткия съветски режим и Източния блок и предпочитат да подкрепят реформатора от Кремъл вместо провинциалния властник от Балканите. При тази международна разстановка България попада в обсега на проектите на съветските стратези за съхраняване на южния имперски фланг при осъществяване на политическата трансформация в Източна Европа и, заедно с Румъния, става обект на натиск за промяна на държавното ръководство.

На 10 ноември 1989 Живков подава (предварително изискана и уговорена) оставка като ръководител на държавната партия, а впоследствие и като държавен глава. Властта се поема от формиралата се компромисна групировка на част от членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Основната опозиция на новото управление са множеството проживковистки ядра в центъра и в провинцията, които постепенно се автономизират.[3] Това позициониране на същинските политически субекти предполага открита или прикрита приемственост в развитието на българската либерализация през следващите години, прокарвана от структури, наследили фрагменти от всепроникващото влияние на държавната партия и секретните служби.

Отношението към демографския проблем като реален израз на тревога и като популистки лост за отвличане на вниманието

Свалянето от власт на Живков съвпада с изригването на “нежната революция” в Източна Европа. Есента на народите от 1989 е сред най-удивителните истории за програмирано политическо обновление, излязло от контрол поради нежеланието да се живее повече така. Комунизмът е повсеместно компрометиран в страните от така наречения социалистически лагер[4]. Модернизацията, протекла след Втората световна война в тези общества, прави невъзможна вътрешната поносимост към нелиберални социални практики сред бившите сателити на Москва с някои изключения – България и Румъния. Именно те се отклоняват от трасето на бързата еманципация към западния свят, следвано от централноевропейските посткомунистически държави. Това предизвиква дълбоки размествания в социалната им стратификация и драматични сътресения в политическата, икономическата и административната сфера.

Промените в България започват с искания за по-голяма равнопоставеност, справедливост, правов ред и обществен контрол над властта. Трагичното разминаване на тези илюзорни за българската реалност претенции с намеренията на част от етатистката върхушка да осъществи концентрирана приватизация на държавната, обществената[5] и общинска собственост поражда разнопосочни обществени движения и повишава дезорганизацията на държавния апарат, стопанските структури и социалната инфраструктура.

Още в първите месеци след повратната промяна, когато новите управляващи потвърждават социалистическата си ориентация, но някои от тях вече конструират насоките и контурите на българския изход от етатистката парадигма, младежката и демографската проблематика са застъпени в първите им стъпки за демонстриране на реформаторски хъс, както и за популистко утвърждаване пред обществеността. В резолюцията на проведения от 11 до 13 декември 1989 пленум на ЦК на БКП  е заложено “Да се активизира политиката за подпомагане на социално слабите слоеве на населението. Предимство следва да имат многодетните семейства, самотните и нуждаещите се от социална помощ хора. .... Специално внимание да се обърне на  проблемите на младите семейства”[6].

От края на 70-те и началото на 80-те партийните и държавните институти формират нова младежка политика, която разчита не толкова на идеологическата подготовка на младите хора, колкото на включването им в разнообразни трудово-професионални, образователни, културни, спортни и параполитически форми на обвързаност с властта (и особено със силовите структури, осъществяващи повсеместен подмолен контрол), за да се предотврати нарастването на конфронтирането между поколенията, проявило се при генерацията на „бейби бума”[7]. С очертаването на повратнните промени в социалистическия лагер, отношението към младежите, като естествени носители на революционните тенденции, става все по-нервно и предпазливо. След 10 ноември 1989 новите партийни и държавни ръководители разчитат, че младежта на България ги подкрепя, но съвсем скоро се сблъскват с анархистичната разрушителна експлозивност на младежките маси, поддаващи се на външни давления и контрол. Още в последния ден на пленума на ЦК на БКП, на 13 декември, хиляди протестиращи граждани, предимно млади хора, обграждат сградата на Народното събрание с искане за незабавно премахване от конституцията на нейния чл. 1 за ръководната роля в обществото на БКП. Българската „нежна революция” започва, но твърде бързо е овладяна от етатистката върхушка.

Все пак усилията за привличането на младите хора през първите месеци след промяната са осезателни, като освен облагодетелстването на фондове и фирми към ДКМС[8], с Указ № 2900/20.12.1989 и изменението на Наредбата за разпределяне и продажба на жилища[9] се предоставят нови възможности на младите семейства да се сдобият с жилище. Предвижда се за фонда за млади новобрачни семейства да се заделят 35% (при 25% дотогава) от новопостроените жилища. С изменението и допълнението на Наредбата за кредитната дейност[10] таванът на заемите, които се предоставят на новобрачни за покупка на жилище (а вече и на несемейни младежи), нараства от 15 000 на 25 000 лв., а максималният срок на изплащането им се покачва от 30 на 40 години. Нарастват двойно и другите възможности за заеми за ремонти, обзавеждане и общи разходи на новобрачните семейства. Отпускат се заеми за млади специалисти с висше образование, при постъпване на работа, в размер до 3000 лв. и една година срок на изплащане. В унисон с новите повеи за стимулиране на личната стопанска инициатива на млади семейства и младежи до 30-годишна възраст се отпускат заеми до 20 000 лв.. с минимална лихва от 2% за изграждане на селскостопански постройки в селата, предназначени за извършване на селскостопанска дейност. Перспективата пред аграрното предприемачество изглежда обещаваща. Само след 2-3 години обаче настъпва хаосът в българския аграрен сектор.

Междувременно, в страната се формира политическа продемократическа опозиция, която влиза в диалог с държавната партия за премахване на тоталитарната  система. От началото на 1990 започва работа т. нар. Кръгла маса, където са договорени принципите и стъпките за преминаване към демократично многопартийно управление и либерално общество. Някои от представителите на демократичната опозиция са тясно свързани с проучването на демографските затруднения и разработването на мерки за тяхното преодоляване[11]. Това, както и всеобщото разбиране сред политиците, че кризисното състояние на населението на България е въпрос от първостепенно значение за нейното възстановяване, благоденствие и успешно реинтегриране в международния живот като самостоятелна и суверенна държава, предпоставя застъпването на демографската проблематика сред основните насоки, по които трябва да се предприемат интервенции за оздравяване на българската държавност.

Още в началото на годината, с Указ № 99/16.01.1990[12], към Народното събрание се създава Постоянна комисия по въпросите на жените, закрилата на семейството, майчинството и детството. Неин председател става Евка Развигорова, зам.-председатели са Елена Лагадинова и Христина Пепелджийска. Старши треньорът на българския национален отбор по художествена гимнастика Нешка Робева е сред членовете й. След провеждането на първите демократични избори през юни и сформирането на VІІ Велико народно събрание, към него е създадена Комисия по демографските въпроси с председател Петко Симеонов и зам.-председател Чавдар Кюранов[13].

В началото на май 1990 е създаден Институт по демография към Българската академия на науките. Той се превръща в център на демографските проучвания у нас, но спадът на престижността и на финансовата подкрепа за научните изследвания не му позволява впоследствие да получи влияние върху формирането на приоритетните насоки на българското развитие.

Усилията за промяна на демографските политики в първите години след отстъплението от етатизма са ориентирани към отхвърляне на рестриктивните и ограничителни разпоредби на българското законодателство. Благодарение на публицистичните атаки на журналисти като Велислава Дърева например, през април 1990 напълно е премахнат т. нар. ергенски данък.[14] Промяната влиза в сила от средата на годината. Степента на преразпределение на доходите отслабва, с което се намалява уравниловъчната приравненост на населението и се стимулира потреблението в момент на надигаща се инфлационна буря. Същевременно обаче, бюджетът се лишава от мотивационно оправдани средства за усъвършенстване на наталистичната политика.

По инициатива на президента Желю Желев, с Указ № 51/7.08.1990 се отменя Наредбата за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете.[15] Урбанизацията получава нов силен стимул, но с настъпилото бързо обедняване на населението, много български граждани (особено пенсионери и безработни) намират начин за оцеляването си в завръщането към обработването на земя и отглеждане на селскостопански животни. Потокът от преселващите са за постоянно или сезонно към селата също се увеличава. Високата вътрешна миграционна мобилност се превръща в модел за външната миграция, като възможност за личностно и семейно оцеляване и реализация.

Пак в началото на 1990 е обнародвана  Наредба № 2/1.02.1990 за условията и реда за изкуствено прекъсване на бременност, издадена от министъра на народното здраве и социалните грижи[16]. С нея се либерализира режимът на абортите по желание, като единствени пречки остават календарната напредналост на бременността и медицинските противопоказания.

Новата власт запазва за известно време приемственост и по отношение на подкрепата за селищата от граничните зони по западната и южната граница. С ПМС № 97/29.05.1991 се предоставят данъчни облекчения за набелязаните населени места и се постановява местните власти да подобрят снабдяването с хляб на отдалечени и планински села и махали.

Крачка в неизвестното или скок в пропаста

До лятото на 1991 управляващите все още твърдят, че следват социалистическата ориентация при изграждането на гражданско демократично общество и фактически запазват преимуществено етатистката структура на организиране на социума. Гравитирайки около Москва, те не предприемат решителни стъпки за реформиране на държавния апарат и трансформиране на държавната собственост. Разпадът на световната социалистическа система обаче е главоломен. На 28 юни 1991, в Будапеща е взето решение за разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ, като дейностите, свързани с функционирането му, трябва да приключат в срок от 90 дни. В Прага, на 1 юли, е разформирован и Варшавският пакт. На 12 юли VІІ Велико народно събрание приема новата конституция на Република България. Насрочени са избори за обикновено народно събрание. В началото на август пък е обнародван Закон за непродължаване на Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и СССР от 12 май 1967, чийто срок на действие изтича на 4 август 1991. Само след половин месец в Москва е извършен неуспешен бутафорен опит за преврат, който всъщност представлява камуфлажен преврат срещу етатистката система. След провала му, съществуването на Комунистическата партия на Съветския съюз е преустановено с указ на президента на Руската Федерация Борис Елцин. В края на годината СССР се разпада.

През 1990-1991 въпросът “Какво да се прави?” отново се актуализира (макар с различна интонация и интензивност) в Източна Европа. Паралелно с разпускането на СССР започва разпадът на Югославия. Полша провежда “шокова терапия”. Източна Германия се обединява с Федералната република. А в България, след приемането на конституцията, на власт идва демократичната опозиция и повдига оборотите на съсипването на индустриалния и аграрния сектор. Реституцията се възприема предимно като средство за преодоляване на преобладаващото участие на държавата в стопанския живот. Приватизацията на индустрията обаче е повече от мудна, въпреки обещанията за провеждане на структурна реформа.

Най-бързият метод за отдаване на държавната собственост в ръцете на частната инициатива е т. нар. работническо-мениджърска приватизация, т.е. прехвърляне на част от собствеността върху стопанските структури предимно с дребен и среден размер на управляващите ги екипи (със съответните задължения за издължаване според бъдещите стопански резултати) и на работещите в тях. Такава приватизация може да се предприеме още при правителството на Димитър Попов от началото на 1991. Но това означава да се облагодетелства в най-висока степен стопанската номенклатура, докато социалната структура на прослойките с елитаристки претенции на посткомунистическа България е много по-сложна. Висшите функционери в центъра и по места на държавната партия, ръководителите от държавната и общинската администрация, номенклатурата от правохранителните и правораздавателните органи и най-вече прословутите секретни служби също имат претенции да получат своя дял от общонародната собственост. От действията и провокациите на тези натрупали богат опит в интригите по време на етатисткия режим прослойки постепенно и възходящо бива провокирана своеобразна студена гражданска война. Като основни видими участници в нея се ситуират новите партии (особено екстремистките им крила), синдикатите, неправителствените организации. Зад видимите играчи обаче стоят прикрити вътрешни и външни групировки, чиито интерес е да се предизвикват безредици и обществено объркване и да се неутрализират силите на обществената консолидация и ред, за да се осъществи контролиран грабеж на националното богатство. Хаосът се повишава, а безизходицата за множество от българските граждани се превръще в екзистенциална бариера.

Още при управлението на Андрей Луканов започва масово затваряне на предприятия. Безработицата рязко се покачва. Най-засегнато е машиностроенето и особено електрониката. Доколко ликвидирането на част от високотехнологичните предприятия е наложено отвън, остава да гадаем, поради липсата на достатъчно достоверни свидетелства за процеса на преустановяване на студената война. Има предположения, че българската електронна промишленост например, попада под възбрана, издействана от транснационалните компании и тяхното лоби в правителството на САЩ. Не е известно, какво е договорено на срещата между Михаил Горбачов и Джордж Буш-старши в Малта, през декември 1989, където, според мнозина, е очертана новата архитектура на световния ред след ограничената (частична) съветска капитулация. Възможно е на експертно ниво да са уговорени “репарациите” и ограниченията за бившите сателити на СССР, като България вероятно е санкционирана за набезите на научно-техническото и разузнаване (и не само неговите). За нея студената война приключва с налагането на негласни и непреки контрибуции и уязвен суверенитет – за трети път в рамките на само 70 години[17].

Същевременно от Москва също се разграничават от най-верноподанния си сподвижник от Източния блок и редуцират търговията с България. Износът на българското селскостопанско производство е в колапс, особено продукцията на преработвателните предприятия. Действията на правителството на СДС по разпускане на кооперативните стопанства допълнително влошава ситуацията в сектора. Много български селяни са лишени от достойно препитание.

Разстройването на механизмите на държавната икономика и изчакването за реформирането й предизвиква стопанска катастрофа. Спадът на брутния вътрешен продукт и на жизненото равнище става неконтролируем. България пропада в най-дълбоката икономическа криза в историята си. Бягството от страната на хиляди кандидати за добра професионална реализация, или поне за нормално преживяване, започнало още от края на 1989, се превръща в епидемия, въпреки нежеланието на развитите страни да поемат големите потоци имигранти от Източна Европа. Всъщност, Западът успешно изсмуква висококвалифицираните кадри на Източна Европа и превзема техните пазари, което допринася за удължаването на периода на невиждано благоденствие на евроатлантическата общност, докато по същото време Япония затъва в продължителна стагнация.

Измежду най-болезнените въпроси на българския преход е “Защо толкова дълго се проточи реформата и доколко тя беше манипулирана с цел съсредоточаване на стопанските активи под контрола на политическата върхушка?” В българския случай демократизирането и възможността за установяване на многопартийна система доведе до бърз национален упадък и системна криза, която поставя под съмнение способността на българите да се самоуправляват според съвременните изисквания на високоорганизираните и благоденстващи, на основата на свободното урегулирано възпроизводство, общества. Вероятно наложената отвън полицейска диктатура прониква в и на мястото на традиционните български институции – род, семейство, община, църква, училище, читалище – лишавайки местните и националната общности от подобаващи средства за предпазване от разложителните влияния на модернизирнизацията и за себесъхранение. Загубата на същинското самоуправление води до намаляване на политическите и организационни умения, а строгият контрол върху политическата, културната и конфесионалната активност отнема възможността за прилагане на широк спектър от алтернативи и избор на най-подходящия и продуктивен вариант на развитие.

Сломяването и изолирането на всякаква съпротива и опозиция спрямо тоталитарния автократичен полицейски режим е в основата на общностното западане в „народната република”. Българската комунистическа полицейщина е измежду най-твърдите и рестриктивни в Източния блок, така че неслучайно у нас няма широки обществени движения за демократизиране, а опитите за опониране или дисиденство са решително потискани[18]. Всеобхватното проникване на полицейските структури и надзор в тъканта на обществото (чиито градски и граждански традиции и без това са слабо утвърдени поради характера на управлението до 1878) деформира функционалните му механизми. Именно на това се дължи неспособността на България след 1990 да установи наистина демократични политически процедури, правов режим и либерално пазарно стопанство.

Потискащото влияние на „интригантските прослойки” върху политическото развитие и репродуцирането на полицейските държавни структури в частни криминални групировки предполага възпрепятстване на лоялната конкурентност и задушаване на широката стопанска инициативност. Вътрешното сдържане на частната икономическа активност води до допълнително понижаване доходите на мнозинството от населението, чиято предприемчивост е ограничена от административни и неформални (често криминални) пречки.

Продължителното значително изоставане на доходите в социалистическия лагер, в сравнение с развитите страни, и поддържането на уравниловъчно ниски работни заплати, докато в същото време нарастват изискванията и разходите при отглеждането, възпитанието и обучението на младото поколение, принуждава много семейства да ограничат броя на децата, за да осигурят по-високо качество на потомството си[19]. Резкият срив на жизненото равнище и несигурността през 90-те години още повече засилват екзистенциалните затруднения и опасенията на родителите за конкурентоспособността на децата им, което ограничава и забавя възпроизводството на населението. Задълбочава се драматичният спад на раждаемостта, която достига до небивало дъно през 1997. Цялостната демографска обстановка рязко се влошава. Опитите на учени и общественици да алармират обществото, че демографската криза води към цялостна национална катастрофа изглеждат вече закъснели (несвоевременни в епохата на настъпващия „голям грабеж”) и демографската тематика постепенно слиза надолу в листата с приоритетите на реформираща се България.

Етническата криза като проклятие за България

Масовото изселване на българските турци през лятото на 1989 сякаш е предупреждение към света, че се надига вълна от преобразувания, безредици и хаос. Всеобщото затлачване и застой на изток от Желязната завеса, поради закъснялата реакция на кризисните явления в развитието на етатистката програма, както и мудността на преустройването след 1985, намира взривообразен израз в процеса на декомунизация и преодоляване на „берлинските заграждения” из цяла Европа. България навлиза в епохата на реставрация на либералните практики с тягостното чувство за продължаващ граждански конфликт с междуетнически характер.

При затварянето на границата от страна на Турция за изселващи се български турци, все още около 400 хиляди от тях са готови да заминат, за да не бъдат подложени на асимилационния тормоз, произлизащ от живковистките приумици. Междувременно обаче, до 10 ноември 1989, около 40 хиляди “екскурзианти” се завръщат[20]. Мнозина от тях са били принудени да разпродадат имуществото и домовете си. Други, пожелали задграничен паспорт, макар и неуспели да преминат границата, също са продали на съответната община жилището си[21]. Част от завръщащите се, останали без дом и препитание, са насилствено заселени в Северозападна България.[22] Заграбването на имотите и имуществото на българските турци за втори път компрометира българската държава като нетолерантна към частната и обществена собственост на малцинствените общности, след подобни екцесии при приемането на Закона за защита на нацията в края на 1940, когато е отнемано имуществото на българските евреи от вътрешността на страната и новоприсъединените земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието.

Поради напускането на работниците от турски произход, много от предприятията и кооперативните стопанства в Североизточна България и Кърджалийско изпитват недостиг на работна ръка. Мобилизирани са на доброволни начала чиновници и студенти, поставя се въпросът при прибирането на реколтата да се включи армията. “Голямата екскурзия” предизвиква съществени затруднения в стопанската сфера, а психологическият и ефект върху гражданството наподобява състоянието при военна обстановка. Разколебаването по отношение на възродителния процес и способите за поддържането му започва да обхваща дори държавната и партийна върхушка.

През 80-те години България постепенно изпада в международна изолация. Обвиненията за съучастие в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ и асимилаторската кампания срещу нейните граждани от турски произход я компрометират не само пред католическия и ислямския  свят, но дори сред съюзниците от Варшавския пакт. Разпадът на Източния блок я прави твърде уязвима при евентуална турска реакция, но парадоксално, именно неяснотата и деликатността на процеса на декомунизация в региона от Тихия океан до Балтика и Адриатика възпира Анкара да потърси благоприятен политически резултат от провала на възродителния процес, както заплашва да стори през 1989.

На 30 октомври 1989, с посредничеството на емира на Кувейт, в едноименния град се провежда среща между българския зам. министър-председател Георги Йорданов и турския външен министър Месут Йълмаз. На нея Йълмаз признава, че Турция е допускала грешки в отношенията с България, но е готова да се коригира. Той поставя искането да се възстанови свободата на вероизповедание на мюсюлманите в България, безпрепятствената употреба на турския език и правото, в рамките на актуалния български закон за имената, мюсюлманите да могат да сменят само личните си имена (с които, при смъртта си, се явяват пред Аллах – б.а.), а фамилиите им да останат български[23]. Уговорено е след около месец да се проведе нова среща. Българската делегация остава с впечатлението, че турската страна започва да отстъпва, но Месут Йълмаз вероятно вече е бил информиран от турското разузнаване за подготвяната от Москва (пък и Вашингтон) промяна на върха в София и просто е предпочел да изчака развитието на събитията.

След свалянето на Тодор Живков новото (старо) партийно и държавно ръководство известно време се колебае, каква позиция да заеме по отношение на възстановяване имената на българските мюсюлмани. Междувременно, те се самоорганизират и упражняват натиск за официално (в личното си общуване вече нямат пречки открито да употребяват мюсюлмански имена) връщане на старите им имена и право да именуват децата си извън наложената именна система. Все пак, в края на декември пленум на ЦК на БКП взима решение за възстановяване на старите имена на българските мюсюлмани, вместо тази важна, знакова стъпка да се приеме от Министерския съвет. Последва силна реакция на българите в районите, населени със значителен дял турци (вяроятно подклаждана от местните живковисти и ДС). Прокламира се обособяването на т.нар. “Разградска република”, чиито инициатори отказват да се съобразяват с набиращия скорост процес на преодоляване на престъпната асимилационна политика от възродителния процес. Колко лесно политици, представящи се за български националисти, са склонни да пожертват националното и държавно единство в изпълнение на собствените си объркани цели и програми! Все пак, гражданските стълкновения са избегнати и започва заменянето на натрапените имена на мюсюлманите.

В отговор на гражданските националистически протести, на 16 януари 1990 Народното събрание приема Декларация по националния въпрос[24]. В нея се “потвърждава основното право на всеки български гражданин на свобода на съвестта, убежденията и религията”, както и “право на свободен избор на име”. В края на размирната зима на 1990 е приет Закон за имената на българските граждани[25]. Главната грижа на законодателя е, освен допускането по извънреден ред на възстановяването на отнетите имена, това справедливо действие да не повлече ново насилие, проява на фанатизъм и отрицание на българското. Предвижда се възстановяването да се извършва доброволно по съдебен път с посредничеството на длъжностното лице по гражданското състояние в съответното кметство или общински народен съвет. Извънредният ред (с упоменатото посредничество) на възстановяване на имената е приложим само до края на годината.

По това време българските мюсюлмани се обединяват в мощно обществено движение за права и свободи (ДПС), което оказва значителен натиск за облекчаване на процеса по връщане на отнетите имена. Неговите лидери (движението има свои народни представители във Великото народно събрание) протестират срещу необходимостта имената, отнети по административен път, да се възстановяват по съдебен. В края на годината Законът за имената на българските граждани е изменен[26] и възстановяването на имената вече се извършва по административен път направо при длъжностното лице по гражданското състояние, а ограничителният срок до края на годината е премахнат.

Така завършва трийсетгодишната кампания за национално унифициране посредством налагане на българска (християнска) именна система, провокирана от страховете за бързото нарастване, в атеистичната държава, на населението с мюсюлманска идентичност и етнокултурна ориентация. Трудно е тя да се осъжда в нейната цялост, доколкото много граждани измежду българите, циганите[27] и дори турците са донякъде склонни да приемат нови имена, които да не ги обособяват и отблъскват от модернизиращото се национално ядро. Но повсеместната и насилствена унификация е не само неприемлива от хуманистична гледна точка, а е и политически вредна и обречена в условията на разлагащия се автократичен етатизъм в България. В крайна сметка, постигнатата към 1985-1989 повсеместна (около 99%) въобразявана етническа хомогенност се оказва илюзорна, но усилията за нейното постигане задържат процесите на малцинствено еманципиране и обособяване като запазват, със средствата на държавния диктат, националното единство и териториалната цялост на страната.

Преустановяването на насилствената асимилация и възстановяването на правата и свободите на българските граждани с небългарски етнически произход връща повече от 100 хиляди от заминалите за Турция български турци, като числеността на общо завърналите се е около 150 хиляди души[28]. Това обаче веднага създава напрежение във връзка с разпродаденото (отнетото) имущество и през следващите години етническото противопоставяне се запазва именно заради възстановяването на положението отпреди май 1989, при което пък загуби търпят българите, възползвали се от възможностите на паническата или принудителна разпродажба на имоти, имущество, инвентар и пр. Тези въпроси са поставяни на Кръглата маса, а правителството се опитва да уреди връщането на имотите[29], за да успокои напрежението и атаките срещу България, но изострянето на реакцията на българите от смесените в етническо отношение райони е неминуемо. Недоверието и враждебността между общностите там отново нараства. Изолацията на възприемащите се като лоялни към българската държава българи довежда до нарастване на миграционните нагласи сред тях за преселване в други селища. Кампанията на Живков за изселване на турците, на практика, води до обезлюдяване и застаряване на множество населени места, които дотогава са били икономически и социално активни.

През 1992 се надига нова вълна от емигриращи турци, които вече свободно преминават в Турция, макар да нямат официално разрешение за заселване. Само за една година се изселват около 150 хиляди[30]. Докато България изпада в икономически затруднения и неуредици от преобразуванията, югоизточната й съседка отбелязва съществен стопански възход. За образованите български турци пазарът на труда в Западна Турция (където се заселват повечето от тях) е широко отворен.

Въпреки опитите да се предотврати регресивния асимлационен натиск, много български мюсюлмани са подложени на системна обработка от консервативното ядро на техните местни общности да се откажат от българските си имена и да се върнат към етнорелигиозната си традиция, загърбвайки плодовете на модерността. Такава съвременна трагедия на самосъзнанието, на конфесионалната принадлежност и отдаденост, сблъскани с обновения начин на живот и светоглед, се разиграва с особен драматизъм в Родопите и долините по периферията на планината.

В края на 1992 се провежда преброяване на населението, в което за първи път от 1926 не се прилага системен натиск при самоопределянето на българските граждани[31]. Преброяването става израз на стремежа на мюсюлманите да заличат асимилационния натиск върху тях, като за целта самите те нерядко използват такъв натиск за консолидирането им под знамето на турцизма. Десетки хиляди българи мюсюлмани (но също и роми)[32] доброволно (много от тях всъщност са увлечени и принудени от общата психоза) се самоопределят като турци. Според предварителните резултати от преброяването, у нас има две големи етнически малцинства: турци – 822 хиляди, и роми (цигани) – 288 хиляди. Междувременно се изяснява, че в райони където никога не е имало компактни групи турци, сега се появяват такива. Особено голямо е изкривяването на резултатите в североизточната част на Пиринска Македония, където помаците масово се записват като турци, макар да отбелязват като майчин език българският. Общо, близо 66 хиляди измежду тях се определят като “български мюсюлмани”, а около 70 хиляди се идентифицират като етнически турци[33].

След извършено проучване на обстоятелствата по това и други отклонения Народното събрание отменя валидирането на част от резултатите от преброяването в общините от горното поречие на Места. В окончателните резултати от преброяването се оказва че турците в България са 800 хиляди, а ромите – 313 хиляди. За българи мюсюлмани по народност са се записали 101 527 души, а още 82 244 като българи, изповядващи исляма.

 

Таблица №1 Население по етническа група и майчин език според преброяването

на населението от 4.12.1992[34]

Етническа група

Общо*

Майчин език

Български

Турски

Цигански

Татарски

Еврейски

Арменски

Общо

8 487 317

7 275 717

813 639

310 425

7833

780

9996

Българи

7 271 185

7 232 674

12 605

15 197

551

81

124

Турци

800 052

-

798 813

1239

-

-

-

Роми (цигани)

313 396

19 794

-

292 664

-

-

-

Татари

4515

-

-

-

4515

-

-

Евреи

3461

2387

35

102

49

668

17

Арменци

13 677

2898

41

113

620

21

9796

*Разликата между общата численост и сбора на населението по етническа група и майчин език е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

Таблица №2 Население по майчин език и вероизповедание според преброяването

на населението от 4.12.1992[35]

 

Майчин език

 

Общо*

Вероизповедание

Източно

право-

славни

Като-лици

Протес-

танти

Мюсюл-мани

сунити

Мюсюл-мани

шиити

Юдеи

Армено-

грего-риани

Общо

8 487 317

7 274 592

53 074

21 878

1 026 758

83 537

2580

9672

Български

7 275 717

7 031 929

47 043

13 792

170 934

5753

1396

1523

Турски

813 639

8755

1116

843

744 127

58 060

84

280

Цигански

310 425

176 773

1581

6514

104 831

18 342

396

459

Татарски

7833

2987

272

54

3300

617

41

414

Еврейски

780

231

9

5

25

17

449

21

Арменски

9996

2979

35

38

44

2

30

6853

Влашки

6715

6641

9

27

14

2

-

1

Гръцки

8000

7849

84

19

14

-

-

6

Руски

17 608

17 248

107

56

66

12

2

-

Румънски

5900

5778

49

29

19

1

-

2

*Разликата между общата численост и сбора на населението по майчин език и вероизповедание е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

 

В края  на 1992 се оказва, че самоопределящите се като българи в националната им държава са 7271 хиляди, т.е. почти толкова, колкото са били при преброяването от края на 1965. Въпреки изселванията, турците също запазват своята численост. Затова пък циганите (ромите) съществено се увеличават. Всички усилия за национално консолидиране довеждат, в най-добрия случай, до задържане на приблизително равностойно съотношение между основната народност и малцинствените общности[36].. През следващите двайсет години до днес станахме свидетели на българският крах, подготвян половин столетие, който постави българското съществувание на Балканите през ХХІ век под въпрос. Това може би е финалният стадий от провежданото от ХVІІІ век до сега както от западни, така и от източни сили планомерно разпокъсване и денационализиране на българския народностен масив, разпростиращ се между Карпатите и Бяло море, с тенденция за пълното му заличаване.

 

Бележки:

1. Виж напр.: Баева, Искра. България и Източна Европа. София, 2001. с. с. 57, 75-79, 83-85.
2. Измежду основните обвинения на Хитлер при нападението му срещу СССР е именно милитаризацията на икономиката му, която застрашава позициите на Германия.
3. Спорен остава въпросът доколко противопоставянето между двете групировки е фиктивно и спомага по-ефективно да запазят контрола върху икономиката при приватизирането й..
4. Китай предвидливо се е дистанцирал от него и запазва етатистката структурираност на държавния апарат и фасадната комунистическа идеологизация.
5. Собствеността на обществените организации.
6. Отечествен фронт, бр. 13326/15.12.1989, с. 2. Три седмици по-рано в резолюцията на ІV пленум на ЦК на ДКМС (21.11.1989) е застъпена задачата за “решаване на неотложни социални проблеми на студентите” – Отечествен фронт, бр. 13308/22.11.1989, с. 1.
7. Поколението родено през втората половина на 40-те и през 50-те години, чието числено превъзходство го прави, само по себе си, значимо и преломно, но също предпоставя поведенческо влияние и върху съ седните му поколения. 
8. Виж напр. ПМС № 55/29.11.1989 – Държавен вестник, бр. 1/ 2.01.1990, с. 1. Това финансово натрупване в системата на залязващата младежка комунистическа организация ще осигури капитал на първите частно-партийни фирми, осъществили началната фаза от програмирания модел на криминалннален преход към частна собственост със запазване на елитарните позиции в политическата и икономическата сфера на корумпираните кръгове от етатистката върхушка.
9. Пак там, с.2. 
10. Пак там, с. с. 1-2.
11. Така например, проф. Чавдар Кюранов, един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, е старши съветник в Съвета по човешки ресурси към Държавния съвет от създаването му през 1971 до 1982. 
12. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. 7.
13. Указ № 17/7.01.1991 – Държавен вестник, бр. 4/ 15.01.1992, с. 8. 
14. Държавен вестник, бр. 30/ 13.04.1990, с. 3. Със същото изменение на Указа за насърчаване на раждаемостта се завишава от 16 на 18 години възрастта, до която се изплащат добавки за деца, ако те продължават да учат и са на издръжка на родителите си. Размерът на добавките според поредността на детето вече се запазва, независимо от броя на децата до 18-годишна възраст в семейството. 
15. Държавен вестник, бр. 64/ 10.08.1990, с. 1.
16. Пак там, бр.12/9.02.1990, с. с. 4-9.
17. Приетата икономическа програма Ран-Ът сякаш е поръчана и изработена, за да бъде оповестено на българите какви са задълженията и перспективите им след края на студената война.
18. Виж напр.: Баева, Искра. Из историята на българското дисидентство – общественият комитет за защита на Русе и властта. – Баева, Искра, България и Източна Европа. София, 2001, с. 221-243.
19. “До известна граница осъзнатата потребност на семействата за възпроизводство на население от високо качество расте с много по-ускорени темпове от техните реални доходи. За да не накърнят качествената страна на възпроизводството както на подрастващите поколения, така и на собствената си работна сила, семействата ограничават броя на децата.” – Минков, Минко. Влияние на со-циално-икономическите фактори върху развитието на раждаемостта на населението в НР България – В: Жената – майка, труженичка, общественичка. София, 1974, с 337.
20. Според други данни са повече от 50 хиляди –http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 
21. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с.  197-198.
22. http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 
23. http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=2611
24. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. с.  3-5.
25. Държавен вестник, бр. 20/ 9.03.1990, с. с.  1-3.
26. Пак там, бр. 94/23.11.1990, с. с. 1-2.
27. При циганите чрез преименуването всъщност е подпомогната естествената асимилация и стремежът им да се обвържат с доминиращата (в случая пробладаващата) народност. За това свидетелства и фактът, че над 90% от преименуваните цигани запазват българските си имена. – Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси., В. Търново, 2007, с. 116
28. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 199.
29. ПМС № 29/5.04.1990 – Държавен вестник, бр. 45/ 7.06.1990, с. 2.
30. Гочева, Паунка. Загадки от последното преброяване. – Дума, бр 96/27.04.1993, с. 7. 
31. Освен към македонистите, доколкото при тях все още е необходимо да се неутрализира въздействието на половинвековната мощна югославска пропаганда и наложилата се политически тенденция на денационализиране на македонските българи
32. От началото на 90-те години за обозначаване на циганите се налага етнонимът роми.
33. http://www.librev.com/index.php/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1316-2011-08-09-16-58-44
34. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992.Резултати от преброяването на населението. Том І. Демографски характеристики. София, 2004, с.233
35.  Пак там, с. 222
36. Няма съмнение, че българските консолидационни кампании от 1912 до 1989 в крайна сметка са измежду най-неуспешните на Балканите.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията му статии по темата.

 


{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020