07
Съб, Дек
5 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Разрушаването на двуполюсния модел на международните отношение, постепенно се превръща в своеобразен детонатор на много латентни или „замразени” конфликти. А най-остри се оказват онези от тях, в чиято основа са етнонационалните и религиозни противоречия. В Европа, в зона на такива конфликти (след прекъсване от близо четирийсет години) отново се превръщат Балканите с характерните за тях „организирани политически действия, масови безредици, сепаратистки бунтове и дори войни. Няма да е преувеличено, ако кажем, че във всички нови, независими държави, възникнали в административните граници на републиките и автономните области на някогашната Югославия, с изключение на Словения, именно ходът и резултатът от етнополитическите конфликти определя характера на тяхната политическа система и вектора на социално-политическото им развитие. За разрешаването на конфликтите на Балканите бяха формулирани и приложени на практика различни, в зависимост от спецификата на съответната страна, модели. В същото време обаче, те много си приличат, тъй като в основата им е доминацията на външното управление. Днес вече виждаме, че тъкмо тази методология започва да се пропуква под натиска на тлеещото кризисно вътрешно напрежение”(1). В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-показателните в този аспект случаи на Босна и Херцеговина, Македония и Косово.

Дейтънският прецедент

Босна и Херцеговина е единствената сред шестте република на социалистическа Югославия, формирана не на национален, а на историко-географски принцип. Нещо повече, вътрешните административни граници на СФРЮ не отчитат традиционната историческа и етнокултурна специфика на региона. Това се вижда добре и от официалните данни. Така, по данни от последното югославско преброяване на населението от 1981, мюсюлманите са 39,5% от населението, сърбите – 32%, а хърватите – 18,4%. Общо в републиката живеят 4 124 256 души, от които 7,9% се идентифицират като „югославяни” (2). Данните от последното предвоенно преброяване в републиката от 1991 очертават тенденция към нарастване на мюсюлманското и спад на сръбското и хърватското население в нея: мюсюлманите са 43,7%, сърбите – 31,4%, хърватите – 17,3%, а „югославяните” – 5,5% (3). По неофициални данни, в момента в Босна и Херцеговина живеят 3,6 млн. души, което е 82,6% от населението през 1991 (от тях 2,2 млн. живеят във Федерацията Босна и Херцеговина, а 1,4 млн. – в Република Сръбска).

И друго важно уточнение. За първи път, понятието „мюсюлманин”, като определение не на религиозната, а на етническата принадлежност, се появява в СФРЮ по време на преброяването от 1961. Така, в тогавашните анкети мнозина жители на Босна и Херцеговина се записват като „атеисти по вероизповедание и мюсюлмани – по националност” (4). По този начин се самоидентифицират потомците на етническите сърби, приели исляма по време на турското робство. При преброяването от 1971, мюсюлманите получават статут на народност, а според югославската конституция от 1974 – на нация. Тоест, именно по време на социалистическия период се формира новата държавнотворческа нация в тази република – мюсюлманите.

„Узряването” на новата мюсюлманска нация от етнически сърби през социалистическия период се поощрява от комунистическото ръководство на Югославия. Благодарение на специфичната структура на федералната власт и децентрализацията (решаването на много принципно важни въпроси е предоставено на републиканските структури), ислямът преживява невиждан разцвет от 70-не години на ХХ век насам. Благодарение на развиващите се в рамките на Движението за неприсъединяване и в търсене на т.нар. „трети път” отношения между Белград и арабския свят, мнозина мюсюлмани в Босна и Косово влизат в контакт и дори биват интегрирани в радикалните ислямски структури. През 80-те години е налице бум в строителството на джамии на територията на Босна и Херцеговина. Всяка година, висше ислямско образование в Средния и Близък Изток получават 250 млади бошнаци, които нерядко се връщат в родината си, изповядвайки радикални и фундаменталистки възгледи, в резултат от което се превръщат в своеобразна „пета колона” по отношение на общата държава. Активна политика в региона осъществява Иран, който, в частност, всячески подкрепя а според някои източници – и финансира, бъдещия първи президент на Босна и Херцеговина – радикалният ислямист и доктор по теология Алия Изетбегович (5).

На практика, въпросът за това, в каква държава ще живеят – дали в остатъчна Югославия, или в някакво ново образувание, доминирано от мюсюлманите, се превръща в определящ за развитието на босненския конфликт. Въпреки съществуващите в Босна и Херцеговина сериозни противоречия, на 7 април 1992 новата държава е призната от САЩ, ЕС и Хърватска, което се приема от босненското ръководство, начело с Алия Изетбегович, като сигнал за решителни и радикални действия. Същият ден Президиумът на Босна и Херцеговина обявява извънредно положение на цялата територия на страната, а Скупщината на сръбския народ в Босна и Херцеговина обявява независимостта на Република Сръбска от Босна и Херцеговина. Сърбите напускат всички централни държавни институции. На следващият ден, Президиумът на Босна и Херцеговина обявява, че страната е изправена пред непосредствена военна заплаха. В края на април в Босна вече действат два центъра на властта: сръбски в Пале и мюсюлмански в Сараево. Между другото, в съвременната историография се премълчава, че етническата война е започната от мюсюлманите и хърватите още през януари 1992, докато „сръбският фронт” в нея е открит едва през април 1992.

През февруари 1994, на страната на мюсюлманско-хърватската федерация, която по това време, на практика, вече губи войната със сърбите, се намесват частите на НАТО, което предопределя крайния изход от конфликта, както и избора на модела за урегулирането му. В резултат, сърбите са принудени да отстъпят. На 21 ноември 1995, в базата на американските ВВС в Дейтън (щат Охайо), са парафирани документите, влезли в историята като Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина (Дейтънско споразумение). То влиза в сила на 14 декември 1995, след подписването му в Париж. Гаранти на споразумението стават САЩ, Великобритания, Франция, Германия и Русия. Така, за първи път в най-новата история на Европа, бива наложен модел на външно управление на възникналото в административните граници на бивша Югославия държавно образувание.

С цел осъществяването на международен мониторинг на изпълнението на Дейтънското споразумение е създаден Съвет за прилагане на Мирното споразумение (включващ 55 държави) и негов изпълнителен орган – Ръководен комитет (с участието на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Канада, Русия, Япония, страната-председател на ЕС, Европейската комисия и Организация Ислямска конференция, представлявана от Турция). Координатор на международните усилия е Върховният представител на международната общност (с мандат на ООН) за Босна и Херцеговина. Независимо от основното политическо и хуманитарно достойнство на Дейтънското споразумение – прекратяването на открития въоръжен конфликт, по време на който загиват 160 хил. мюсюлмани (а над 1 млн. стават бежанци), 30 хил. хървати (400 хил. бежанци) и 24 хил. сърби (300 хил. бежанци) (6), то фиксира за десетилетия напред прехвърлянето на суверенните пълномощия на Босна и Херцеговина към международните структури, формирайки бюрократична и неефективна система на организация на властта. От подписването на Дейтънското споразумение насам, Босна и Херцеговина е под постоянния контрол на институциите на външното управление: Съвета за прилагане на Мирното споразумение и ръководените от НАТО многонационални сили (АЙФОР, включващи и силите на ООН – ЮНПРОФОР), които през 1996 се трансформират в ЕСФОР, като в края на 2004 командването на тези сили преминава от НАТО към ЕС (ЕВФОР). Дори Конституцията на тази държава се появява като Приложение ІV към Мирното споразумение (7).

Според Конституцията от 1995, Босна и Херцеговина представлява специфична форма на държавно-териториално устройство, която условно би могла да се нарече „мека федерация”, включваща две образувания: Федерация Босна и Херцеговина (мюсюлмани и хървати) и Република Сръбска. Те притежават висока степен на самостоятелност в политическата, икономическата, военната и други сфери, докато пълномощията на централните държавни институции на Босна и Херцеговина (чл.ІІІ, пар.1) са доста ограничени.

По-важен момент в предложения модел за разрешаване на конфликта обаче е външното управление, осъществявано чрез институцията на Върховния представител, комуто, в съответствие с Мирното споразумение, се възлага водещата роля за реализация на гражданските аспекти на споразумението, мониторинга и координацията на мирния процес. Върховният представител разполага с широки властови пълномощия, включително правото временно да въвежда закони и да сваля от постовете им всякакви длъжностни лица, ако пречат на прилагането на споразумението (8). От 1995 насам, този пост се заема последователно от шведа Карл Билд, испанеца Карлос Вестендорп, австриеца Волфганг Петрич, британеца лорд Пади Ашдаун, германеца Кристиян Шварц-Шилинг, словака Мирослав Лайчак, а от 14 март 2009 за Върховен представител е назначен бившият австрийски посланик в Любляна Валентин Инцко.

Показателно е, че за периода на съществуване на „държавата от преходния период” (както се дефинира Босна и Херцеговина в Дейтънските споразумения) пълномощията на Върховния представител съществено са разширени. Той получава правото да предприема по-решителни мерки за активизиране дейността на централните органи на властта, включително да отстранява от длъжност онези държавни чиновници, чиито позиции, по едни или други въпроси, се разминават с неговите, заменяйки ги със собствени кандидати. Освен това е наложен принципът на съгласуване на политическите, икономическите и други решения, който се разпространява дори върху посланиците, акредитирани в Босна и Херцеговина. В последния случай, това се мотивира с необходимостта от минимизиране на конфликтните ситуации.

През изминалите години, приоритетите в дейността на апарата на Върховнияпредставител се променят, но неизменно остава „окончателното му право да тълкува гражданските акпекти на реализацията на Мирното споразумение, изготвянето на препоръки и налагането на задължителни решения, които смята за необходими” (10). От 2007 насам, Върховният представител работи за реализацията на задачите, поставени от Ръководния комитет на Съвета по прилагане на Мирното споразумение още през декември 2003 (11). Става дума за изпълението на пет задачи и две условия, което да позволи прекратяване дейността на апарата на Върховния представител и влизането на Босна и Херцеговина в ЕС и НАТО. Според Съвета по прилагане на Мирното споразумение, тези задачи са:

- приемливо и окончателно решаване на въпроса за подялбата на държавното имущество; -- приемливо и окончателно решаване на въпроса за управлението на военното имущество; - приключване изпълнението на Окончателното арбитражно решение за района на Бръчко; - гарантиране на финансовата стабилност и укрепване на законността.

Що се отнася до двете задължителни условия, едното от тях вече е изпълнено – на 16 юни 2008 е подписано Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС. Като цяло, осъществяващата се бавна и постепенна ревизия на Дейтънските споразумения е насочена към сериозната трансформация на политически ред в Босна и Херцеговина. От една страна, тя цели прехвърляне на част от пълномощията на двете съставни образувания на централно държавно равнище, т.е. ограничаване на властта им, а от друга – решаване на проблемите на сигурността. Тъкмо в този аспект следва да се разглежда създаването на обединени въоръжени сили, централно Министерство на отбраната и обща полиция. През последните две години се подготвя и реформа на разузнавателните служби, т.е. обединяване специалните служби на двете съставни образувания. Повечето експерти и анализатори смятат, че процесът на урегулиране в Босна, свързан с изпълнението на Мирното споразумение, е навлязъл в заключителната си фаза, т.е. реализацията на този документ е близка до логическия си завършек.

Подготвящите се мащабни промени в „сърцевината” на Дейтънските споразумения – босненската Конституция, ознаменува появата на качествено различна ситуация в Босна и Херцеговина – превръщането на страната в „твърда” федерация, изцяло контролирана от НАТО.

Основната цел на преобразуванията във военната сфера - изграждането на съвременни, компактни и единни въоръжени сили – следва да се разглежда изключително като предпоставка за влизането на страната в НАТО. Единните мултиетнически Въоръжени сили на Босна и Херцеговина с численост 10 хил. души (плюс 5 хил. активни запасняци) се комплектуват по критериите на професионалните армии от доброволци, а преструктурирането им се осъществява съобразно стандартите на пакта. Не по-малко показателна е трансформацията на местните полицейски сили, които са разделени, по административно-териториален принцип, на 12, несвързани помежду си, подразделения (в Република Сръбска, в Бръчко и в десетте кантона на мюсюлманско-хърватската федерация). Тази реформа се разглежда от брюкселските чиновници като задължително условие за преговорите с Босна и Херцеговина за подписване на Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС.

Днес, освен апарата на Върховния представител, институции на външното управление на страната са ЕВФОР и НАТО, като правоприемници на Стабилизационните сили (ECФОР) (12). Съветът за сигурност на ООН потвърди, че тези структури могат да вземат всякакви решения, включително използвайки сила, за да гарантират спазването на приложения І-А и ІІ към Мирните споразумения (13), касаещи свободното придвижване на военните сили на алианса по територията на страната, както и на Резолюцията на Съвета за сигурност (т.7). Формално, мандатът за присъствие на НАТО в Босна и Херцеговина изтече още на 2 декември 2005. Пактът обаче запазва щаба си в Сараево и си остава гарант на Мирното споразумение, което е потвърдено и от Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН № 1845 (т.11).

Освен това, ЕВФОР продължават да осигуряват присъствието в Босна на боеспособни въоръжени сили с численост около 2500 (през ноември 2008 – 2200, а през 2005 - 7000) военнослужещи и да запазват потенциала си за разгръщане на резервни части със стратегическо предназначение. ЕВФОР имат свой щаб в Сараево, както и групи за връзка и наблюдение на цялата територия на страната, като са в състояние в кратки срокове да разгърнат частите си в цяла Босна и Херцеговина. ЕВФОР се допълват от Полицейската мисия на ЕС, чиито мандат беше удължен от Брюксел (по молба на Президиума на Босна и Херцеговина) с още две години. Политическото ръководство на мисията също се осъществява от Върховния представител.

Тоест, като държава, Босна и Херцеговина не разполага с каквато и да било свобода на действие по всички основни вътрешнополитически направления. Външното управление се разпространява не само върху полицията, отбраната и съдебната система, но и върху разузнаването. Босненската Агенция за разузнаване и сигурност функционира, в буквалния смисъл, „под чадъра” на Върховния представител, като редовно му предоставя доклади за своята дейност. На практика, формираният в Дейтън модел за разрешаване на етнополитическия конфликт изцяло е ориентиран към организирането на контролирано от наднационалните институции (и най-вече НАТОи ЕС) държавно образувание (включително на неговата територия и ресурси).

Македонската специфика

През пролетта на 2001, наличието на цял комплекс от социални-икономически, демографски, политически и културно-идентификационни фактори доведе до въоръжен конфликт между македонци и албанци в Република Македония. Конфликтът започва да назрява по време на бомбардировките на НАТО срещу остатъчна Югославия през 1999 и фактическото откъсване на Косово от състава на Сърбия. Присъствието на няколко стотин хиляди косовски бежанци на територията на Македония, в условията на проточилата се икономическа криза, оказва дестабилизиращо въздействие върху политическата и икономическа ситуация в страната.

През март 2001, албанската Национална освободителна армия (НОА) или UCK (14), започва въоръжена партизанска война срещу редовната армия на Македония в северната и западна части на страната (най- кръвопролитните сражения се водят в района на Тетово). НОА (UCK)е създадена още през есента на 1999 и, подобно на аналогичната структура в Косово, дълго време остава пасивна. Лидер на тази паравоенна формация става Али Ахмети (роден през 1959 в македонското село Заяс), известен дисидент още от 80-те години. Той завършва Университета в Прищина и след 1980 активно участва в албанското студенско движение в Югославия. След събитията в Косово от 1989, получава политическо убежище в Швейцария (15), където живее до 2001 и е сред лидерите на албанската диаспора. От 1996 участва в създаването и укрепването на Армията за освобождение на Косово (АОК).

Първият изблик на насилие в Македония, който прави НОА известна на широката общественост, е на 22 януари 2001, когато македонски полицай е убит с граната. Сериозен въоръжен сблъсък между македонските служби за сигурност и НОА има място на 17 февруари, около Танушевци. През март броят на сериозните сблъсъци надминава седем, а поредното нападение на албанските сепаратисти, осъществено на 16 март, поставя началото на т.нар. „битка за Тетово”, която с известни прекъсвания продължава до 17 март. Истинското начало на междуетническата война обаче слага инцидентът, станал в Тетово на 22 март, когато рутинна проверка на македонските служби за сигурност прераства в престрелка, в която загиват двама етнически албанци (единият въоръжен с граната). Албанската общност в Македония еднозначно осъжда действията на властите и декларира готовност да подкрепи с всички възможни средства действията на НОА. Същият ден, македонският президент Борис Трайковски официално обявява началото на ответните действия на македонската армия и полиция.

Съпротивата на сепаратистите обаче продължава, макар че правителствените части използват срещу тях авиация (предимно хеликоптери), артилерия и бронирана техника. Нещо повече, широката подкрепа от албанското население на действията на НОА разширява ареала на конфликта – така, на 3 май, сблъсъци избухват в Куманово, а на 22 май бива публикувана т.нар. „Призренска декларация”, която (подобно на Платформата от 1998), призовава за създаването на македонско-албанска федерация (16).

Слабостта на македонската армия и нерешителността на правителството (опитите за въвеждане на военно положение и формирането на правителство на националното единство се провалят) стимулират появата на различни македонски паравоенни формации. Създаването на подобни отряди е очевиден признак, че Македония върви към гражданска война. Нараства броят на погромите и престрелките на етническа основа. Населението започва да се въоръжава. Междувременно, сепаратистките албански отряди стигат до подстъпите към Скопие. На 8 юни бунтовници постигат голям успех, овладявайки село Арачиново, на 8 км от столицата и на 3 км от летище Петровац. Това им позволява да обстрелват центъра на Скопие.

Изчерпвайки възможностите на преговорите (които се водят между 15 и 20 юни), македонската армия, с активната подкрепа на авиация и артилерия и използвайки голямо количество бронирана техника, започва мащабно настъпление срещу Арачиново. На 24 юни обаче, внезапно намесилите се сили на НАТО поставят ултиматум за спиране на сраженията и подписване на споразумение за прекратяване на огъня. Според повечето западни анализатори, причина за това е станала неспособността на македонските въоръжени сили да се справят с бунтовниците за два дни, както и опасенията, че щурмът на Арачиново би довел до още жертви, още повече, че резултатът от него не е ясен (17). На следващия ден, оцелелите бойци на НОА, съпроводени от конвой на КФОР и ОССЕ, се изтеглят от селото, без да предадат оръжието си.

Тези действия не само водят до масови протести в Скопие, но и провокират изключително тежка вътрешнополитическа криза, по време на която започва стрелба в Парламента на страната, след като в него нахлуват група афектирани македонски запасняци и членове на паравоенните групировки. В тази сложна ситуация, на 27 юни македонската армия успява да възстанови контрола над предградията на столицата. Паралелно с това се водят интензивни преговори с албанската общност, усложнявани от постоянните провокации на НОА и липсата на обща позиция сред македонския елит, в резултат от което примирието неколкократно бива нарушено.

Това развитие на кризата ускорява намесата на международната общност, в лицето на появилите се на 13 август в Скопие генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън, външния министър на Белгия (която по това време председателства ЕС) Луи Мишел и Върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Хавиер Солана. На същия ден, в Охрид, македонското правителство и представителите на местните албански партии (НОА не участва, но декларира готовност да подкрепи документа) подписват т.нар. Рамково (известно и като Охридско) споразумение, чиято съставна част е новата конституция на страната, подготвена под ръководството на Робер Бадинтер.

Постановките на този документ трансформират основите на македонската държавност, укрепвайки перспективата за федерализация на страната. По-долу ще изложа най-важните и принципни постановки на Рамковото споразумение от Охрид:

-          официално използване на албанския език в Парламента (със синхронен превод) и в районите, където албанците са не по-малко от 20% от населението (пар.7);

-          публикуване на законите и на всички официални документи (включително паспортите) на македонски и албански;

-          увеличаване броя на полицаите от албански произход с 500 души, до юли 2002, и с още толкова – до юли 2003, в областите с албанско население (от своя страна, албанците склоняват да оставят контрола над полицията в компетенциите на централното правителство);

-          внасяне на поправка в преамбюла на конституцията, с която се премахва споменаването на етническите и национални групи, като вместо това се въвежда понятието „гражданин на Македония”;

-          въвеждане на принципа на „двойното мнозинство” (македонските медии моментално го кръщават „механизмът на Бадинтер”), който не позволява да се налагат на националните малцинства неизгодни за тях решения с мнозинство на гласовете в парламента;

-          приемане на поправка в чл.48 на конституцията, като от текста и отпада понятието „националност”, което е заменено с „общност”;

-          създаване на нова институция – Комитет за отношенията между общностите, който заменя Съвета по етническите отношения;

-          разширяване правата на албанците за получаване на висше образование на родния им език;

-          използване на албанските национални символи (18).

На бойците от НОА се гарантира амнистия, като на 15 август 2001 бунтовниците следва да предадат на частите на НАТО своето оръжие, боеприпаси и военни униформи (19). За целта в Македония пристигат 3000 войници на алианса (20). Въпреки официалното изявление на представителите на НАТО обаче, въпросът, дали албанските бунтовници действително са били напълно разоръжени остава открит до днес. Редица анализатори твърдят, че и днес съществува голяма вероятност за бъдещи терористични нападения от страна на албанските военизирани формации, тъй като „албанските въоръжени банди не само не предадоха оръжието си, но и продължават да се въоръжават” (21).

Рамковото споразумение от Охрид представлява поредния модел (при това доста странен) за разрешаване на етнополитическа криза. Така например, в него се гарантира „мирното и хармонично развитие на гражданското общество, като паралелно с това се отчита етническата идентичност и интересите на всички македонски граждани” (22). Въпреки това, във всички постановки на споразумението се акцентира не върху въпросите, касаещи по-нататъшното развитие на общата държава, с цел да се преодолеят разделителните линии между етносите, а именно върху онези аспекти, които превръщат етническата принадлежност в основен регулатор на политическата, икономическа и културно-образователна активност в страната.

Според въпросния документ, гарантирането на „справедливо представителство на общностите (communities) е приоритетна цел по всички направления на обществената и държавна активност. Сравняването на Македония с Белгия, Испания или Кипър е некоректно и дори погрешно. Така например, Македония не е федерация, а всички усилия на правителството и са насочени към преодоляване на опасността от териториалното разделяне на страната на етнически или религиозен принцип и запазване на унитарния модел на държавно устройство. Въпреки това, македонската специфика въобще не се взема предвид от международните посредници в процеса на „създаване на нова страница в историята на Македония” (23). В резултат от това, на хартия е фиксиран определен модел за разрешаване на кризата, но на практика сме свидетели на латентен междунационален конфликт.

Принципът на пропорционалността, който, на практика, консервира етническото разделение, се съдържа в постановките, касаещи законодателната процедура. „Промени в конституцията и закона за местното самоуправление не могат да се приемат без квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете, в рамките на което е необходимо мнозинство от гласовете на депутатите, твърдящи, че принадлежат към онези общности, които не формират мнозинството от населението на Македония” (т.е. на македонците – Е.П.)(24). Същият принцип се прилага и при гласуването на онези закони, които пряко касаят сферите на културата, образованието, местното финансиране, употребата на езика, личните документи, използването на национална символика, местните избори и границите между общините. Внасянето на промени в преамбюла на конституцията също подлежи на подобна процедура на гласуване (25).

Специално внимание заслужава постановката, засягаща пълномощията на Комитета по въпросите за отношенията между общностите. Според чл.69 на Рамковото споразумение, при възникване на спор в македонския парламент по въпроси, касаещи културата, образованието, употребата на езика, личните документи и използването на национална символика, той се решава от комитета, който по този начин бива поставен над всенародно избрания законодателен орган на републиката. С други думи, най-болезнените въпроси, засягащи интересите на всички македонски граждани, вече се решават не в съответствие с потребностите и интересите на мнозинството от населението, представено от мнозинството депутати в парламента, а според настроенията и желанията на албанските депутати, тъй като Рамковото споразумение им дава това право. Политическите лидери на македонската общност с основание се опасяват, че с постепенната реализация на споменатите постановки в страната им ще бъде установена своеобразна диктатура на албанското малцинство.

На практика, урегулирането на етнополитическия конфликт в Македония води до установяването на външно управление, тъй като македонското правителство, по същество, предоставя редица основни свои пълномощия, както и националната независимост на страната, в ръцете на НАТО (27). Парализата на властта настъпва още по време на кризата, когато македонското правителство бива принудено да направи сериозни отстъпки на албанските бунтовници и да решава жизненоважните за страната въпроси съобразно препоръките на НАТО и ЕС (28). Показателно в тази връзка е мнението на американския военен експерт Дейвид Галанд, според който Рамковото споразумение се е оказало полезно само за алианса, но не и за Македония, тъй като „… договорът не предполага никакви значими промени по отношение на общото състояние на Македония, освен едно: сега войниците на НАТО вече съвсем легално биват разполагани в тази страна” (29).

Освен НАТО, значително влияние върху процесите в Македония оказват и действията на контролната мисия на ОССЕ, в чиито мандат влиза ранното предупреждаване и предотвратяване на конфликтитпе. В хода на постконфликтното възстановяване, мисията на ОССЕ, в частност, осъществява мониторинг относно изпълняването на редица постановки на Рамковото споразумение: за връщането на бежанците и преместените лица по домовете им, съдействие за осъществяването на общинска реформа и подготовката на кадри за етнически смесена македонска полиция. Да поддържат крехкото примирие между „общностите” са задължени и силите на ЕС, завърнали се в Македония, в рамките на миротворческата операция Concordia, през 2003. С началото на операцията на ЕС в Македония, на 31 март 2003, приключва военната мисия на НАТО Allied Harmony. Според Върховния представител по външната политика и сигурността на ЕС Хавиер Солана обаче, това не означава, че пактът вече няма да има никакво отношение към по-нататъшните събития в страната. НАТО и днес присъства в Македония, „за да оказва помощ на местното правителство при провеждането на реформите” (30). Въпреки всички отстъпки от страна на македонците и въпреки присъствието на международните структури в страната, спорадичните рецидиви на албанско-македонския междуетнически конфликт са налице.

Косовският прецедент

Лозунгът „Република Косово” може да се чуе още на демонстрациите в Югославия през 1968. Именно в резултат от масовите вълнения от края на 60-те години косовските албанци, както и унгарците от Войводина, получават фактическа държавност, която е вписана в югославската конституция от 1974 (според нея, Косово и Войводина са автономни области). Активизацията на сепаратисткото движение в областта започва непосредствено след смъртта на Тито през 1980 и, на практика, не престава чак до провъзгласяването на независимостта през 2008.

Демографската политика на албанците и дискриминацията на сърбите и черногорците, принуждаваща последните масово да напускат Косово (31), способства за превръщането на областта в моноетническа територия. Така например, още през 1991, сърбите са под 10% от населението на Косово (32). По данни на международните организации, през 2008, албанците са 92% от жителите на областта, сърбите – 5%, а представителите на други етноси – 3% (33).

Формалната причина за изостряне на ситуацията в Косово е приетата през септември 1990 нова конституция на Сърбия, според която нивото но автономия на областта е сериозно понижено. На 7 септември с.г., делегатите на разпуснатата косовска Скупщина, на тайно събрание, приемат собствена конституция, провъзгласяваща областта за република. Белград обявява тази стъпка за незаконна и предприема съответните мерки за „възстановяване на конституционния ред и запазване териториалната цялост на страната”: изпратени са усилени полицейски контингенти, а в някои части на Косово - и военни подразделения. В отговор, косовските албанци не просто стартират кампания на гражданско неподчинение, но и започват да формират нелегални въоръжени структури, обединили се по късно в Армията за освобождение на Косово (АОК). На практика, нормалният живот в областта е парализиран още в началото на 90-те, но реалната ескалация на сепаратисткото движение започва едва в през 1998. Сблъсъците между бойците на АОК и сръбската полиция наподобяват истински бойни действия. Въпреки сериозната съпротива на АОК обаче, през октомври 1998 сръбската армия и полиция съумяват да изтласкат въоръжените групи на сепаратистите към албанската граница и да възстановят контрола на Белград над областта. Именно в този момент, политическото ръководство на Косово, начело с „президента” Ибрахим Ругова, започва активно да търси помощ отвън и преговаря със САЩ и НАТО за оказване на подкрепа за отделянето на областта (34).

Появата на независимата държава Косово и разрешаването на косовската криза става с пряката военна намеса на НАТО. Никъде другаде (нито в постюгославското, нито в постсъветското пространство), Западът не е подкрепял толкова открито и еднозначно нито една от самопровъзгласилите се нови държави. Тук е мястото да напомня, че през пролетта на 1998, на остатъчна Югославия е предложено да подпише тригодишно споразумение, позволяващо на НАТО да разположи в Косово 30-хилядна армия за гарантиране на мира и демократичното провеждане на изборите. Това предложение се приема от режима в Белград като намеса във вътрешните му работи, но още през октомври 1998 президентът Милошевич, след продължителни изтощителни преговори, бива принуден да подпише споразумение с американския представител Ричард Холбрук, даващо възможност на самолети на НАТО да патрулират във въздушното пространство на Косово, а в областта да бъдат разположени две хиляди наблюдатели на ОССЕ. Освен това, сръбските специални части са изтеглени от Косово. Тези отстъпки обаче не удовлетворяват НАТО и най-вече САЩ.

Преговорите в Рамбуйе, през февруари 1999, които трябва да накарат режима в Белград да приеме условията на Контактната група за бивша Югославия и по-точно отделянето на Косово, приключват без резултат. Остава вариантът за силовото им налагане, но частите на НАТО не могат да окупират областта без санкцията на ООН. Затова, използвайки нарушенията на човешките права в Косово, Съветът на НАТО ултимативно предлага на Милошевич, или да се съгласи с отделянето на Косово, или правата на албанското население там ще бъдат защитени, включително с въздушни удари срещу Сърбия (35). Режимът в Белград за пореден път отказва да приеме загубата на Косово и, на 24 март 1999, самолетите на пакта започват бомбардировките (36).

Те продължават 78 дни и принуждават режима на Милошевич да изтегли сръбските войски от Косово, където са разположени „многонационални международни сили” под ръководството на НАТО. Последните (около 50 хил. души) са създадени по аналогия с международните Стабилизационни сили в Босна (СФОР) и биват наречени КФОР (Kosovo Force). В тях влизат и 3000 руски „миротворци”, които обаче, така и не получават отделна зона на отговорност. На практика, съгласно приетата от Съвета за сигурност на ООН Резолюция № 1244, Косово бива окупирано от НАТО и започва да се управлява от специално създадената мисия на ООН (ЮНМИК) (37).

През следващите девет години международните и европейски институции дискутират въпроса за статута на областта и стандартите за спазване на човешките права, следвайки принципа „стандартите преди статута”. Но, въпреки че нито един от осемте стандарта на демократичното общество, които ООН изисква да бъдат наложени в Косово, не се утвърждава там, международната общност се ориентира към нова тактика: „стандарти и статут едновременно”. На 26 март 2007, специалният пратеник на Генералния секретар на ООН Марти Ахтисаари представя в Съвета за сигурност своите „Всеобхватни предложения за урегулиране статута на Косово”, по-известни като „Плана Ахтисари” (38). Според този документ, статутът на Косово трябва да представлява „независимост, контролирана от международната общност”, тъй като „реинтеграцията на областта в състава на Сърбия не е жизнеспособен вариант”. След продължителни уточнения и съгласувания с Вашингтон и Брюксел, на 17 март 2008 парламентът в Прищина едностранно обявява независимостта на Република Косово. Конституцията на новата държава, отговаряща на основните постановки на „Плана Ахтисари”, е гласувана от парламента на 15 юни 2008.

Въпреки сериозния натиск от страна на САЩ и някои държави от ЕС, Сърбия отказва да признае суверенитета на тази територия. Русия и Китай също се въздържат от признаването на Косово, декларирайки, че по този въпрос ще бъдат солидарни с Белград. Впрочем, редица членки на ЕС (включително Румъния и Гърция) също отказват да признаят новата държава. На практика, въпросът с признаването и се превръща в показател за лоялността на признаващата държава към политиката на САЩ и (донякъде) на ЕС. В началото на 2012, Косово е призната от 85 държави, а други 11 са декларирали готовност да го направят. Доста показателно е, че първата страна, признала Косово, е Афганистан.

Според сръбската конституция, парламентът на областта не разполага с необходимите за отделянето и пълномощия, затова обявяването на независимостта е нелигитимно и Косово продължава да се смята за част от Сърбия, като автономна област Косово и Метохия. Освен това, на 28 юни 2008, в Северно Косово, където има компактна сръбска общност, е сформирана Сръбска Скупщина на Косово и Метохия. Новият „парламент”, признат от Сърбия и Русия, представлява паралелна институция на властта в Косово. Северно Косово, или Ибърски Колашин, включва изцяло три северни общини в областта: Лепосавич, Звечан и Зубин-Поток, както и малка част от най-конфликтната община Косовска Митровица, и обхваща 11,1% от цялата територия на Косово. За разлика от другите сръбски анклави, Северно Косово има обща граница със Сърбия, което стимулира претенциите не само за автономията на тази територия, но и за пресъединяването и към Сърбия. Както е известно, като основен аргумент за легитимността на отделянето на Косово, местните албанци цитират данните от референдума от 1991, на който косовските албанци единодушно подкрепят създаването на независима държава. Тогава Белград обявява резултатите от референдума за недействително. 17 години по-късно обаче, те се използват от политическите лидери на косоварите за легитимиране на декларацията за независимост. Нищо чудно, че косовските сърби сега се опитват да използват същата „схема”.

Ситуацията около Косово се усложнява от това, че принципите за суверенитета на Косово, фиксирани в конституцията, имат само формален характер, тъй като международните документи и институции се ползват с приоритет пред законите на новата държава. Така, чл.143 на конституцията гласи, че „всички власти в република Косово са длъжни да спазват всички постановки на „Всеобхватните предложения за урегулирането” от 26 март 2007”, както и, че „постановките на „Всеобхватните предложения” се ползват с приоритет  по отношение на всички други закони в Косово”, като „конституцията, законите и другите юридически актове на република Косово следва да се интерпретират в съответствие с „Всеобхватните предложения…”, а в случай на разминаване между постановките в конституцията, законите или другите правни актове на република Косово и условията на споменатите Предложения, последните се ползват с предимство”.

Освен това, в Косово действа институцията на Международния граждански представител – своеобразен аналог на Върховния представител в Босна и Херцеговина, който представлява висша директивна инстация по въпросите на дължавното управление и разполага с широки пълномощия да коригира действията на властта. Този представител се назначава от Международната ръководна група и, по съвместителство, заема длъжността Специален представител на ЕС. В момента това е холандският дипломат Питър Фейт. Сред пълномощията му е правото да анулира решенията или законите, приети от косовските власти; да наказва и отстранява държавни чиновници, чиито действия смята за неотговарящи на Плана за урегулиране. Все пак, в началото на юли 2012, представители на 25-те страни-членки на Международната ръководна група за Косово взеха във Виена решение да прекратят, през септември, дейността на на Международния граждански офис, който следи за ситуацията в Косово.

Дейността на Международния граждански представител се допълва от институциите на ЕС, които могат да осъществяват надзорни, наставляващи и препоръчителни функции по отношение на всички сфери, свързани с правния ред в Косово; да осъществяват независими разследвания и да преследват лица, подозирани, че са извършили престъпления, ерозиращи устоите на държавността (участие в организирани престъпни групи, престъпления на етническа основа, финансови и военни престъпления). Освен това, европейските институции разполагат с ограничени изпълнителни пълномощия с цел да се гарантира ефективността на косовските институции в сектора на сигурността – например в граничния контрол, борбата с масовите и уличните безредици и т.н.

Впрочем, най-яркият фактор, свидетелстващ за истинската причина за налагането на този модел на урегулиране, е международното военно присъствие, т.е. това на САЩ и НАТО. Пактът продължава да изпълнява функциите, които до обявяването на независимостта бяха поети от КФОР, за гарантиране (заедно с Международния граждански представител и с подкрепата на косовските институции) на спокойствието и сигурността на цялата територия на Косово, докато косовските институции не бъдат в състояние изцяло да поемат отговорността за сигурността в страната. Докато това не стане, всички въпроси, касаещи сигурността, се решават от НАТО, като за целта се налага постоянното военно присъствие на алианса. Освен това, в страната са разположени двете най-големи военни бази на САЩ в Европа – Camp Bondsteel (Урошевац) и Camp Film City (Прищина).

Сериозно усложняване на ситуацията около Косово имаше място през юли 2011, когато властите в Прищина се опитаха да поемат контрола над два контролно-пропускателни пункта на границата със Сърбия (Ярине и Брняк). Това провокира недоволството на сръбското малцинство, а последвалите кровопролитни сблъсъци наложиха намесата на частите на КФОР. Освен това, косовските сърби предприеха дипломатически стъпки, без аналог в международната практика. По различни оценки, между 20 и 50 хиляди души са подали молба до посолството на Русия в Белград да им бъде предоставено руско гражданство. В същото време, сръбските власти призовават косовските сърби да решават спорните въпроси по мирен начин, избягвайки да им оказват по-сериозна подкрепа.

Под силния натиск на ЕС, пред последната година от управлението си (2011-2012), предишното сръбско правителство започна постепенно да признава някои елементи на косовската държавност. Брюксел настоява за фактическото признаване на Косово, виждайки в това задължително условие за продължаване на преговорите по интеграцията на Сърбия в ЕС. Това беше съвсем ясно заявено през декември 2011, когато лидерите на Съюза решиха да отложат за 2012 решението за сръбската евроинтеграция. Освен това, по време на посещението си в Прищина (19 декември 2011) германският канцлер Меркел заяви, че ако иска да получи статут на кандидат за членство в ЕС, Сърбия трябва да осъществява нормален търговски обмен с Косово, да реши проблема за контрола над ГКПП и да се откаже от паралелните структури в северната част на страната. В същото време, обръщайки се към косовския премиер Хашим Тачи, Меркел посочи, че „независимостта на Косово беше важна стъпка напред, но днес косовската страна следва да прояви отговорност и да реши всички насъщни проблеми по мирен начин”, включително да установи „разумни отношения” със Северно Косово. На свой ред, Тачи обеща не само да изпълни всички задачи, поставени от ЕС, но и декларира стремежа на Косово колкото се може по-бързо да влезе в НАТО и ЕС (39).

Показателно е, че нито Европа, нито Америка промениха отношението си към новата албанска държава в Западните Балкани дори след сензационния доклад на швейцарския депутат от ПАСЕ Дик Марти от декември 2010, в който се цитират доказателства за принадлежността на косовския премиер Хашим Тачи към групировка, търгуваща с човешки органи, наркотици и оръжие, което поставя под съмнение политическата му легитимност.

Съвкупността на всички изброени по-горе факти дава основание да се смята, че така реализираният модел за урегулиране на конфликта доведе не просто до появата на втора албанска държава, но и до формирането на изцяло контролирана от западните структури територия, която при това е най-голямата военна база на американската армия.

Заключение

Опитът на Балканите в разрешаването на етнополитическите конфликти извежда на преден план няколко общи черти. На първо място, намесата на наднационални структури се осъществява още във фазата на „горещите конфликти”, при това на страната на загубилите в хода на откритото противопоставяне. На второ място, урегулирането на конфликта на международно равнище, посредством ООН и ЕС, предшества осъществяването или на мащабна военна интервенция на НАТО (Босна и Херцеговина, Косово), или непосредствена намеса в конфликта на части на алианса (Македония).

На трето място, документите, регламентиращи отношенията между страните в конфликта, се разработват от международните посредници, а не от самите участници в конфликта. На четвърто място, предложените модели не отчитат в еднаква степен интересите на участниците в конфликтите, а прокарват и защитават само позициите на онези от тях, които (по една или друга причина) се покровителстват от Запада. На пето място, реализацията на предложените модели изисква постоянно международно военно и политическо присъствие и стриктен контрол, което е закрепено и в съответните документи от страна на наднационалните структури.

В крайна сметка, така реализираните модели в Западните Балкани не водят до стабилизирането на ситуацията в конфликтните зони, а само затвърждават разделението между страните в конфликта, трансформирайки го от активна в латентна фаза. Не е налице каквато и да било ефективна комуникация и продуктивна интеграция в рамките на осъществените модели за урегулиране на конфликтипте нито в Босна и Херцеговина, нито в Македония, нито в Косово.

На практика, разгледаните по-горе модели за урегулиране на конфликтите са начин за разширяване на външното присъствие в региона и най-вече това на НАТО и други структури представляващи западните (особено американските) стратегически интереси.

 

Бележки:

1 Пономарева Е.Г. Политическое развитие постюгославского пространства (внутренние и внешние факторы). М.: МГИМО, 2007. С.150.

2 Факты о Югославии. Белград: Югословенска ревия, 1985. С. 86.

3 Ралич П. Кто есть кто в Боснии и Герцеговине. Белград: Министерство информации Сербии, 1992. С. 3-4.

4 През 1946, по време на обсъждането на конституцията, босненският представител в Съюзната скупщина предлага мюсюлманите да започнат да се наричат бошнаци, но тогава това не се приема, виж Гуськова Е.Ю. История югославского кризиса (1990-2000). М.: Русское право/ Русский Национальный Фонд, 2001. С. 221.

5 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 222, 224.

6 Босния и Герцеговина. .

7 Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина // Документ на СС на ООН А/50/790, S/1995/999. .

8 Официален сайт на Висшия представител на ООН в Босна и Херцеговина. .

9 Абрамов А.В. Функционализм в государственном устройстве: опыт Боснии и Герцеговины // Суверенитет. Трансформация понятий и практик / под ред. М.В. Ильина, И.В. Кудряшовой. М.: МГИМО–Университет, 2008. C. 172–193.

10 Резолюция на СС на ООН № 1845 (2008), Пункт 4.

11 Steering Board Peace Implementation Council Documents. .

12 Първоначално численността на Стабилизационните сили е около 60 хил. души, под общото командване на НАТО. В тях влиза и руска бригада от 1500 души, със отделно, паралелно командване. През 1997 те са преименувани на Сили по стабилизацията (СПС). През 2003 СПС наброяват само 13 хил. души. ; .

13 Приложение I е единственото от Дейтонските споразумени, което не е подписано от Русия заради безпрецедентния си характер (предвижда свободно движение на частите на НАТО по цялата територия на Босна и Херцеговина, исполоването на всяко движимо и недвижимо имущество за целите на тези части и т.н.).

14 В оригиналната албанска версия се използва абревиатурата UCK, с която първоначално се обозначават въоръжените отряди на косовските албанци – Ushtria Clirimtare e Kosoves, т. е. Армия за освобождение на Косово. После става ясно, че същата  абревиатура се исползва и от албанските бойци в Македония – Ushtria Clirimtare Kombetare, което означава Национална освободителна армия.

15 Според швейцарските медии, той е бил регистриран като  шизофреник, заради което е получавал и социални помощи// Колосков Е.А. Внешнеполитический аспект становления македонского государства (1991-2011 гг.). Дисс. канд. ист. наук. На правах рукописи. М.: МГУ, 2011.

16 Цветковска М. Свергнут ли албанские союзники США правительство Македонии? .

17 Леjти М. Спречување војна во Македонија. Превентивна дипломатија на 21 Век. Скопје: Фондациjа Институт отворено општество – Македонија, 2001. C. 30-34.

18 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.

19 Conditions Met for NATO role in Macedonia // RFE/RL Newsline № 154/2001. Part II. 15.09.2001.

20 Операция “Essential Harvest” закончилась 26 сентября 2001 г. .

21 Паскали У. Целта е протекторат врз Македонија // ЗУМ. 23.11.2001. C.14.

22 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.

23 Robertson G. Statement – Robertson G. // BBC News. 10.05.2001.

24 Рамковен Договор, 13 август 2001. Став 1.

25 Ibid.

26 Попович-Липовец М. Путеви спровођена права народа на самоопределjенjе на бившем jугословенском простору. Београд: Инст. за савремену историjу, 1998. С. 167.

27 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.

28 Arachinovo in the American Contribution to the Albanian Fighters. .

29 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.

30 .

31 Игић Ж. Косово и Метохиjа (1981–1991). Увод у jугословенску кризу. Приштина, 1996. Књ. 1. C. 316.

32 Игиħ Ж. Ук. соч.; Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 652.

33 .

34 Велика Србиjа. Истине. Заблуде. Злоупотребе. Београд: Srpska knjizevna zadruga. 2003; Димиħ Љ., Стоjановиħ Д., Jовановиħ М. Србиjа 1804–2004: три виhеньа или позив на диjалог. Београд: Udruženje za društvenu istoriju, 2005.

35 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 662–674.

36 Преступления НАТО в Югославии. Документальные свидетельства. Белград: Союзное министерство иностранных дел, 2000; Югославия на пороге 2000 года: Документы, свидетельства, мнения. М.: РИА Новости,1999.

37 Документация СБ ООН S/RES/1244(1999). .

38 Марти Ахтисаари получи Нобелова награда за мир през 2008 заради «големите си усилия за разрешаването на международни конфликти на няколко континента, в течение не над три десетилетия».

39 Германия даде гласност на условията Сърбия да получи статут на кандидат-член на ЕС.

* Преподавател в Москорския държавен институт за международни отношения

НАТО осъществява сътрудничество с редица страни-партньори, за което са разработени съответните механизми.През последните години, сред особеностите на функционирането на пакта е нарастващото участие на партньорите му. Те вече редовно се ангажират във военни операции и политически консултации или финансират изграждане на военни капацитети в различни страни.

Приетата през 2010 в Лисабон нова Стратегическа концепция на НАТО определи „кооперативната сигурност” (cooperative security) като една от трите сърцевинни задачи (core tasks) на НАТО – другите две са колективна отбрана и възпиране и управление на кризи. Партньори на алианса бяха поканени и участваха в изработването на самата концеция. В нея се изтъква, че укрепването на евроатлантическата сигурност се постига най-добре посредством широка мрежа от партньорски отношения със страни и организации по целия свят. Концепцията позволи провеждането на по-мащабен и гъвкав диалог и сътрудничество с трети страни, а в Лисабон съюзниците се договориха да разговарят с тях по-активно относно сигурността на НАТО.

На срещата в Чикаго на 20-21 май 2012. сътрудничеството с партньорите беше сред основните въпроси, наред с хода на войната и изтеглянето от Афганистан, европейския ракетен щит, оптимизирането на ресурсите и осигуряването на т.нар „умна отбрана” (smart defense).

В Чикаго бе коментиран значителният напредък в отношенията и приноса на партньорите. Ръководителите на НАТО проведоха две срещи с групи партньорски страни с по-голям принос в политическото, операционното и финансовото сътрудничество във водените от НАТО операции. Дискутирани бяха поуките от съвместните дейности и предизвикателствата за общата сигурност. Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен благодари на станите-партньори и подчерта желанието им да споделят общи ценности със съюзниците, включително да бъдат рамо до рамо с тях в различни мисии, касаещи сигурността. Наред с изводите от операциите в Косово, Либия или Афганистан, на срещите бяха обсъдени и нови общи предизвикателства като киберотбраната и енергийна сигурност.

Днес НАТО поддържа отношения с около 40 страни-партньори.

Средиземноморският диалог

Средиземноморският диалог (Mediterranean Dialogue - СД) стартира през 1994. Отразявайки визията на НАТО след края на студената война, СД даде повече възможности за обвързване сигурността на Европа с тази на Средиземноморието. Предоставяйки форум за сътрудничество със седемте страни от Средиземноморския регион: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис, СД цели изграждане на добри отношения и разбирателство между тях. Диалогът укрепва Евросредиземноморското партньорство и Средиземноморската инициатива на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

Шест от страните се присъединиха към СД през 1995, а Алжир - през 2000, след прелома в продължителната гражданска война, разтърсила страната (1991-2002).

Измежду африканските средиземноморски страни, само Либия доскоро отказваше да участва в диалога, което се обясняваше с нежеланието на покойния диктатор Муамар Кадафи и стремежа на режима му да провежда собствена независима африканска политика. С мащабния ангажимент на НАТО през 2011, под егидата на ООН, и последвалите промени в Либия, перспективата за присъединяването и е съвсем реална. В текста на декларацията на срещата на НАТО в Чикаго държавните глави на страните-членки изтъкнаха, че приветстват Либия като партньор в Средиземноморския диалог, ако тя заяви такова желание.

Механизмът на диалога на НАТО с партньорите от СД е основно двустранен, но се провеждат и общи срещи. Всяка от седемте страни финансира участието си в диалога, но и страните от НАТО оказват финансово съдействие. Обсъждат се начини за разширяване обхвата на финансовите механизми по програмата «Партньорство за мир» с оглед да покрият това финансиране.

Годишните работни програми на СД включват срещи, симпозиуми, подготовка и модернизиране на въоръжените сили, планиране на реакцията при кризи или бедствия, публична дипломация, научни изследвания, борба срещу тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) и др. Военните мерки пък включват участие в учения в рамките на Партньорство за мир (ПзМ), курсове за подготовка в щабовете на НАТО, посещения на кораби в пристанища и др.

На срещата на НАТО през 2004 в Истанбул беше решено Средиземноморският диалог да се развие в по-амбициозна и разгърната инициатива, включваща повече политически и практически мерки.

На срещата през 2011 на външните министри на НАТО в Берлин бе приета единна програма (меню) за сътрудничество с партньорите, с което тя стана по-съгласувана и включи още по-голям брой дейности.

Една от страните, с която НАТО поддържа динамични отношения в рамките на инициативата, е Израел. През 2006 с Израел бе подписана първата по рода си Индивидуална програма за сътрудничество в рамките на СД. Тя акцентира върху борбата срещу тероризма и съвместните военни учения в Средиземноморието. През 2007 подобни индивидуална програма бе подписана с Египет, а през 2009 – с Йордания. Възможно е подписването на такива програми и с други страни от инициативата.

Програмата с Израел предвижда страната да може да участва в операцията Active Endeavour. Както е известно , тази военноморска операция на НАТО цели предотвратяване движението на терористи или ОМУ в района на Средиземноморието, укрепвайки индивидуалната сигурност на крайбрежните страни и мореплаването в района. Тя бе стартирана скоро след терористичните атаки от 11 септември 2001, в рамките на активирането на чл. 5 на Северноатлантическия договор, разширявайки обхвата на борбата с тероризма в този морски район.

Други страни от седморката също проявиха интерес за участие в Active Endeavour, най-вече Мароко и Алжир. Споразумение с Мароко за участие в операцията бе подписано през 2009.

Израел подписа меморандум за участие в операцията през 2007 (с един ракетен кораб), но то и досега под въпрос, заради възраженията на Турция. Израелско-турските отношения се влошиха след края на операцията в сектора Газа през 2009 и особено след инцидента с т.нар. «флотилия на свободата» за Газа, през 2010. На следващата година, турското вето замрази отварянето на израелски офис към щаб-квартирата на пакта в Брюксел във връзка с участието в операцията, макар че от пролетта на 2012 дискусията за откриването му отново се активизира.

Освен това Анкара не желае да споделя с Израел данни от радара, разположен на нейна територия през 2011, в рамките на инициативата за Европейския ракетен щит, и не допусна Израел да бъдет поканен на срещата в Чикаго.

Очевидно, Израел ще продължи да се стреми към разширяване на сътрудничеството и издигане на отношенията с НАТО на по-високо ниво, докато Турция ще гледа да ги парира, като неразбирателството между двете страни ще дава своите отражения в рамките на Средиземноморския диалог и извън него.

Отношенията на пакта с Йордания се развиват последователно. Поддържа се контакт на високо политическо и военно ниво. В индивидуалната програма за сътрудничество са включени мерки като консултации, подобрена военна съвместимост, образование, учения и др. Споделят се еднакви виждания по международни проблеми и сигурност. Йордания оказва важно съдействие на НАТО на Балканите, Либия и Афганистан.

Истанбулската инициатива за сътрудничество

Истанбулската инициатива за сътрудничество (Istanbul Cooperation Initiative) беше обявена на срещата на НАТО в Истанбул през 2004, т.е. около година след началото на войната в Ирак. Ръководителите на страните от Алианса декларираха стремеж да задълбочат Средиземноморския диалог и да стартират нова инициатива, визираща шест страни в Близкия Изток. Така, Истанбулската инициатива застана редом до Партньорство за мир и Средиземноморския диалог. Тя възникна като резултат от призивите на редица кръгове в НАТО и в Близкия Изток да се отговори на новите предизвикателства на ХХІ век в района и като допълнение на решенията в Г-8 и диалога САЩ-ЕС за подкрепа на реформите и процесите на обновяване в широкия Близък Изток.

Инициативата предлага сътрудничество с шестте членки на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССДПЗ): Бахрейн, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Оман и Саудитска Арабия. Тя предвижда съвместни усилия срещу разпространение на ОМУ и тероризма, военна подготовка, участие в учения на НАТО, постигане на взаимна съвместимост, готовност за действия при бедствия, отбранителни реформи, гранична сигурност, борба срещу нелегалните трафици и др.

Бахрейн, Катар, Кувейт и ОАЕ се включиха в инициативата. Оман и Саудитска Арабия засега само проявяват интерес. В обществата на тези страни сътрудничеството с НАТО и САЩ продължава да поражда нееднозначна реакция. Инициативата е отворена за участие и на други страни от района.

САЩ се опитват да подхождат и индивидуално към богатите на нефт шест страни, с цел укрепване на отбранителните им способност и изграждане на нещо като общ съюз. Напоследък, с тях бяха сключени големи оръжейни сделки за стотици милиарди долари, включващи доставки на модерни самолети, хеликоптери и ракетни системи. Вашингтон полага усилия и за формиране на обединение между тях и САЩ (някои дори говорят за „мини-НАТО”) или за съвместна противобалистична отбрана („ракетен щит в Залива”), но и тук различията са налице. Очевиден е съвместният стремеж за военно възпиране на Иран, възприеман от арабските страни от Персийския залив като нарастваща заплаха.

Евроатлантическият съвет за партньорство

В Евроатлантическия съвет за партньорство (Euro-Atlantic Partnership Council) участват 22 страни от Европа, Кавказ и Азия, наред с 28-те страни-членки на НАТО. Това са Австрия, Азербайджан, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, Грузия, Ирландия, Казахстан, Киргизстан, Македония, Малта, Молдова, Русия, Сърбия, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Украйна, Финландия, Черна гора, Швейцария и Швеция.

Съветът представлява многонационален форум за подобряване на отношенията чрез консултации и сътрудничество между НАТО и страните в тези важни за Алианса периферни райони, включващи или граничещи с критични зони в Кавказ, Близкия Изток и Средна Азия. Евроатлантическият съвет за партньорство възникна през 1997, когато наследи Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС, създаден през 1991), демонстрирайки внимание към един по-широк район и акцентирайки върху ролята на Европа като централен компонент.

Коментарите през пролетта на 2012 за възможно изграждане на база на НАТО в Уляновск (Русия) като междинен пункт за прехвърляне на товари от и за Афганистан бяха опровергани от руския външен министър и зам.министъра на отбраната (вероятно заради силните протести на комунистическата опозиция). Очаква се там да се създаде логистичен пункт за съвместен контрол и проверка на превози и товари. Русия поддържа отдавнашен транзитен ангажимент по съдействие на преминаващите през територията и маршрути на НАТО за снабдяване на частите в Афганистан. Съществуват редица общи предизвикателства с НАТО, които могат стимулират съвместните усилия за решаването им, по-голямото доверие и взаимноизгодното сътрудничество, което пък би било от полза и за международната общност.

По време на срещата в Чикаго беше подписано споразумение между НАТО и Киргизстан за сухопътния транзит през територията на страната за нуждите на ISAF в Афганистан. Киргизкото Външно министерство го обяви като стъпка в развитието на сътрудничеството с алианса и за укрепване сигурността на страната и на Централна Азия, като цяло. Очертава се Киргизстан да окаже съдействие по изтеглянето на НАТО от Афганистан и да не закрива базата в Манас и след 2014. Страната се нуждае от модернизация на своята армия и може да получи помощ за това от САЩ и други страни от НАТО.

В началото на юни 2012 НАТО подписа споразумения и с Казахстан и Узбекистан за използване на териториите им при изтеглянето от Афганистан. Споразумението с Казахстан може да се разглежда като продължение на постигнатото през 2010 транзитно споразумение за съдействие на ISAF. Осигуряването на северните маршрути идва като алтернатива на невъзможността да се постигне споразумение с Пакистан. Тази страна (която е изключително важен партньор за НАТО) изигра решаваща роля за снабдяването на войските в Афганистан по южните маршрути, но след скандала с убитите погрешка от американски безпилотни самолети 24 пакистански граничари, през ноември 2011, Исламабад наложи шестмесечна забрана за маршрутите. Отмяната и не бе постигната и на срещата в Чикаго поради очевидното нежелание на Пакистан, чиито израз беше искането му за прекалено голямо увеличаване на таксите за преминаващите контейнери. Така, изпълнението на постигнатото с Русия транзитно споразумение, заедно с тези, сключени с Киргизстан, Узбекистан и Казахстан, става още по-важно, както призна през юни генералният секретар на НАТО. Ролята на Северната разпределителна мрежа (NDN) ще нарасне неимоверно както по отношение на военните действия в Афганистан, така и на предстоящото изтегляне на пакта оттам, след като използването на южната мрежа остава под много сериозен въпрос.

Евроатлантическият съвет за партньорство функционира паралелно с програмата Партньорство за мир (Partnership for Peace), обявена от НАТО през 1994, но лансирана от САЩ година по-рано. Тя трябваше да улесни сътрудничеството на пакта с 22 страни от Европа и постсъветското пространство. Понастоящем, всички те участват в Евроатлантическия съвет за партньорство. Редица страни от ПзМ вече станаха членове на НАТО (включително България).

Сътрудничеството между НАТО и отделни държави

Сътрудничеството с отделни страни от различни континенти допълва по ефективен начин сътрудничеството в инициативите с някои групи държави. Тези страни сътрудничат с НАТО по въпроси от взаимен интерес предимно в областта на сигурността. Някои от тях са много активни и допринасят за операциите на пакта не по-малко, отколкото страните-членки.

Става дума за Австралия, Афганистан, Ирак, Южна Корея, Монголия, Нова Зеландия, Пакистан и Япония.

Критично важни за НАТО са отношенията с Афганистан и Ирак, в периода на борбата с тероризма и постконфликтното държавно строителство и изграждане на техните въоръжени и полицейски сили. Основната цел в Афганистан е да се даде възможност на властите да постигнат такова ниво на сигурност в страната, което да гарантира нейната (относителна) стабилност и да не допуска повторното и превръщане в убежище на терористи. Общо 50 страни участват в силите на ISAF. НАТО си е поставила задачата още преди края на 2014 афганистанските сили да поемат изцяло отговорността за страната си. Затова те продължават да получават много сериозна подкрепа за подобряване на тяхната структура и ефективност. Всички тези въпроси бяха разисквани на срещата в Чикаго, където доминираше именно проблемът за Афганистан. Обсъдено беше и как да продължи дългосрочното съдействие на НАТО за режима в Кабул и след изтеглянето на частите на пакта в края на 2014. Както бе посочено по-горе, наред с договарянето на края на операцията за последните дни на 2014, бяха постигнати и споразумения относно начина на изтеглянето на войските на НАТО. В същото време, участниците в срещата признаха, че талибаните остават силен враг, успехите срещу който не са категорични, така че не е изключено, след изтеглянето, те да успеят да разпалят кървава гражданска война в страната, а страните-членки на НАТО да се окажат разочаровани от участието на пакта в конфликтите с много жертви и огромни материални разходи в досегашните военни операции извън зоната на отговорност на пакта (в Ирак, Либия и Афганистан). Впрочем, очаква се запазването на ограничено американско военно присъствие и след 2014. За финансирането на афганистанските сили ще са необходими 4,1 млрд. долара годишно поне до 2024, в допълнение към годишните разходи на афганистанското правителство за националната армия и полиция от 500 млн. долара.

Фокусът на сътрудничеството с Пакистан остава Афганистан. Очаква се проблемът с транзита за НАТО през страната в крайна сметка да се преодолее, но още по-важна е ролята на Пакистан за урегулирането на афганистанския конфликт. Пакистан има важна място в тристранната комисия, заедно с ISAF и правителството на Афганистан. Както е известно, етнически, талибаните са преобладаващо пущуни, намиращи добър подслон в Пакистан поради факта, че са една голяма част от населението му. Отношенията на НАТО с Пакистан се поддържат на високо политическо равнище. Пакистански офицери продължават да се обучават в специализираните курсове на алианса. Поради характера на терористичните действия в афганистанския конфликт и негативните последици от борбата на силите на НАТО срещу тях, жертва на която често стават и мирни жители, Пакистан обаче запазва резервите си към действията на САЩ и алианса в Афганистан и региона, като цяло.

Партньорството с Ирак се развива нормално след американското изтегляне в края на 2011. Основният принос на НАТО през последните години бе чрез мисията за подготовка на иракските въоръжени сили, действаща между 2004 и 2011. НАТО продължава да им съдейства, подпомагайки разширяването на техните възможности, образование и подготовка, основна роля за което играе останалият за целта в страната екип на пакта. Програмата за индивидуално партньорство и сътрудничество осигурява рамката за редовен диалог, най-вече в областта на военната подготовка и борбата срещу тероризма. Всяка година около 500 иракски офицери преминават през различни курсове на НАТО.

Монголия участва на срещата в Чикаго, а от март т.г. между нея и НАТО се осъществява Програма за индивидуално партньорство и сътрудничество. В нея са предвидени мерки за сътрудничество в сферата на сигурността, при бедствия, при подготовка на специализиран персонал, както и за борба срещу киберзаплахите и разпространението на ОМУ. От 2010 Монголия участва с военен контингент в ISAF. От края на студената война тази страна постоянно укрепва сътрудничеството си със западните държави в рамките на своята политика към „трети съседи”, извън традиционните и отношения с двамата заобикалящи я гиганти - Русия и Китай. За най-важни „трети съседи” страната счита САЩ, ЕС, Канада, Япония и Южна Корея. Монголия може да бъде разглеждана от НАТО и най-вече САЩ като подходяща страна в хода на американската стратегия за прехвърляне фокуса на внимание към Азия и Пасифика. Това изместване на вниманието идва след конфликтите от последните две десетилетия предимно в Близкия Изток, които пък наследиха конфронтационните десетилетия в Европа след края на Втората световна война.

Австралия е сред най-важните партньори на НАТО. Тя има най-големия военен контингент в Афганистан от страна извън алианса (над 1500 души). Австралийски военни екипи редовно участват в натовски работни групи по логистика, комуникации или информатика. Сътрудничеството с НАТО ще продължава да обхваща и други области на сигурността като киберзаплахите, тероризма, ядреното неразпространение, пиратството. Очаква се по-силен акцент върху военното образование и съвместните учения, включително на специалните сили. До 2017, Австралия ще продължи да участва в подготовката на афганистанската армия със 100 млн. долара ежегоден принос. На срещата в Чикаго и при посещението си в Канбера, в средата на юни 2012, генералният секретар Расмусен изтъкна, че Австралия е естествен и глобален партньор, споделящ общи ценности и визии с пакта.

Нова Зеландия също е важна страна за НАТО. През юни 2012, в Брюксел бе подписано споразумение, предвиждащо съвместни действия за борба с тероризма, военни учения, справяне с бедствия и разузнаване. Новозеландският премиер изрази задоволство от споразумението, очертавайки перспективите за участието на страната му и съвместните действия. НАТО поддържа редовни отношения с Нова Зеландия от 2001 насам. Освен в ISAF, тази страна изпрати военен контингент и в SFOR (Босна и Херцеговина). Нова Зеландия търси подкрепа за кандидатурата си за членство в Съвета за сигурност на ООН през 2015-2016, като това съвпада с пренасочването на вниманието на САЩ към Индийския океан и Пасифика.

Пак в тази връзка са и активизираните напоследък опити на НАТО и САЩ за задълбочаване на отношенията с Япония и Южна Корея. Япония е сред най-старите им партньори, с който се поддържа постоянен стратегически диалог. Разменят се визити на най-високо равнище. Сътрудничеството включва и въпроси, касаещи Северна Корея, Афганистан, Централна Азия, ракетната отбрана, пиратството, ядреното неразпространение, тероризма и киберсигурността. Досега Япония е осигурила за Афганистан над 2,5 млрд. долара помощ за възстановяването на страната. Токио оказва значителна финансова помощ на афганистанската армия и по линия на ПзМ, а през 90-те години помогна и за стабилизирането на Западните Балкани.

Диалогът с Южна Корея започна през 2005. Сеул демонстрира интерес към сътрудничество с НАТО в мироопазващи операции, контрол на въоръженията, разоръжаването, ядреното неразпространение и военната подготовка. В Афганистан Корея допринася за стабилизиране и възстановяване на страната и финансиране изграждането на нейните въоръжени сили.

Заключение

В заключение, би могло да се каже, че отношенията между НАТО с партньорите на пакта ще продължат да се разширяват и задълбочават, а значението им по отношение на съвместните действия срещу заплахите за сигурността само ще нараства. Поддържането на тези отношения ще се осъществява в среда на взаимноизгодно сътрудничество и ще допринесе за укрепването на международната сигурност. Новите заплахи и подходи ще разкриват и нови зони за взаимодействие. Никоя страна или организация вече не може сама да се справя с проблемите, поради което сътрудничеството с партньорските държави ще продължи да бъде важен приоритет на Алианса. А по-нататъшното усъвършенстване на механизмите за координиране на съвместните действия ще продължи да гарантира очакваните ефективни резултати.

 

Източници:

1. A New Alliance Goal – Capabilities for NATO 2020 and Beyond, by Colonel Franck Desit, French Army, 2012, NATO publication

2. Nato’s New Strategic Concept, NATO Publication

3. The Challenge for NATO in Chicago, By Des Browne and Volker R?he, The New York Times, May 17, 2012

4. NATO summit will highlight fraying relations, By Desmond Butler and Robert Burns, The Associated Press – Army Times, May 19, 2012

5. NATO Mediterranean Dialogue, NATO publication

6. Meeting of NATO Ministers of Foreign Affairs - Berlin, Germany, 4 Apr. 2011 – 15 Apr. 2011, NATO publication

7. Operation Active Endeavour, NATO Publication

8. Allied Maritime Command Naples – News Archive 2012, News Archive 2011, NATO publication

9. Active Endeavor With Or Without Israeli Participation?, By Bosphoros Naval News – Turkish Navy, 15 Feb 2012

10. Algerian Civil War, Wikipedia, the free encyclopedia, last modified 9 June 2012

11. NATO Ousts Israel from Upcoming Chicago Summit, By Rachel Hirshfeld, Israel National News, 5/13/2012

12. NATO mulls Israel's warship offer despite Turkey's veto, By Today’s Zaman with AP, 10 February 2012

13. Israel Says Mission At Nato's Hq Under Consideration , InfeLive TV video, 2011

14. Turkey Pledges No Third Country Use of NATO Defenses, By Dorian Jones, VoA News, February 16, 2012 7:00 PM

15. Turkey will not allow NATO to share intelligence with Israel, AFP – Al Arabia, 17 February 2012

16. Israel not invited to NATO's Chicago summit, By Slobodan Lekic, The Daily Star, May 11, 2012

17. Israel not invited to NATO's Chicago summit, NATO Secretary-General Statement, By The Associated Press - H?rriyet Daily News, May/11/2012

18. Victoria Nuland Spokesperson, Daily Press Briefing, State Department, Washington, DC, May 11, 2012

19. Israel, Algeria, Morocco to join NATO counter-terrorism patrols,  By Reuters – Haaretz. Apr.07, 2006

20. Nato gives assurances as Algeria says it could cut cooperation over Israel's role, By Habib Toumi, Gulf News – Bahrain, November 23, 2009.

21Major non-NATO ally, Wikipedia, the free encyclopedia, last modified 9 June 2012

Istanbul Cooperation Initiative, NATO publication

22. NATO: The Istanbul Summit, By Claire Taylor, Research Paper, International Affairs and Defence Section, UK House of Commons, 26 July 2004

23. Istanbul Cooperation Initiative, By Ministry of Foreign Affairs – State of Qatar, 2005

24. NATO and Gulf countries deepen their partnership in Doha, Qatar, NATO video, Doha, 15 Feb 2011

25. Northern Distribution Network (NDN), Report by Thomas M. Sanderson and Andrew C. Kuchins, Center for Strategic and International Studies, Washington DC, 2009

27. NATO and Afghanistan: through transition and beyond, NATO publication

28. NATO and Afghanistan, Editorial, The New York Times, May 18, 2012

29. NATO’s relations with Iraq, NATO publication

30. NATO Plans in Russian City Are Protested, By Andrew E. Kramer, The New York Times,

April 21, 2012,

31. НАТО – Россия, Афганистан – Ульяновск, далее везде, Армейский вестник, 17.05.2012

32. ‘Rumors about NATO base in Russia - a provocation’, By Rossia Today, 10 April, 2012

33. Nato signs deal to move Afghan equipment via Central Asia, By BBC, 4 June 2012

34. НАТО подписало соглашения об афганском транзите со странами Центральной Азии, ФСР – Новости, 05.06.2012

35. Kyrgyzstan Signs NATO Reverse Transit Agreement, By Roger McDermott, Eurasia Daily Monitor – The Jamestown Foundation, June 5, 2012

36. Kyrgyzstan, NATO sign land transit agreement, By Xinhua – China Daily, 2012-05-23

37. НАТО будет провозить наземные грузы в Афганистан через Кыргызстан, Автор: Зарема Султанбекова, 23 Май, 2012

38. Germany – base in Uzbek town of Termez has no alternative, By UzNews – Foreign Affairs, 24.05.12 21:21

39. NATO to Endorse Afghan Exit Plan, Seeks Routes Out, Turkish Weekly, Monday, 21 May 2012

40. NATO Reaches Transit Deal With Kazakhstan, Kyrgyzstan, Uzbekistan, By by Joshua Kucera, Eurasianet, June 4, 2012

41. НАТО и Казахстан подписали соглашение о транзите в Афганистан, Центр Азия, 28.01.2010

42. Post-Chicago Afghanistan and beyond, By Gen (Ret) Jean-Paul Perruche, Institut de Recherche Stratеgique de l'Ecole Militaire (IRSEM) - US Atlantic Council, May 23, 2012

43. Chicago Summit Declaration on Afghanistan, NATO publication, 21 May. 2012

44. NATO invites Pakistan to summit in Chicago, by Chris Brummit and Slobodan Lekic, Associated Press, May. 15, 2012

45. Pakistan seeks $5,000 transit fee for each NATO container, By Karen De Young, The Washington Post, May 17, 2012

46. U.S.-Pakistan Rift Clouds NATO Summit, By Carol E. Lee and Adam Entous, The Wall Street Journal, May 21, 2012

47. At Chicago, Pakistan retrieves some lost negotiating space, By Nasim Zehra, Pakistan Today, 23 May 2012

48. NATO and Mongolia agree programme of cooperation, NATO publication, 9 Mar. 2012

49. Mongolia attends NATO summit 2012, By Badrakh Batkhuyag, Business Mongolia, May 21, 2012

50. Mongolia Wrestles With Dinosaurs, NATO and Politics, By Didi Kirtsen Tatlow, International Herald Tribune – Rendevouz View From Asia, May 19, 2012

51. NATO is highly interested in Mongolia due to its geographical positioning, Info Mongolia, May 22, 2012

52. Australia, a Key Partner in NATO's security mission, NATO publication, 28 Mar. 2012

53. Australia: A Global Member for the North Atlantic Treaty Organisation, Report by Flight Lieutenant Melissa Houston, Royal Australian Air Force, May 2012, Prepared for the 2012

54. NATO Leaders Summit, Global Voices

55. Secretary General boosts NATO-Australia cooperation, By Nigel Chamberlain, NATO Watch, 15 June 2012

56. NATO ties to strengthen with Aussie visit, By AAP - News New Zealand, Jun 5 2012

57. New Zealand signs Nato partnership deal, By BBC News, 5 June 2012

58. NATO, New Zealand sign cooperation deal, By Xinhua English news, 05 June 2012

59. Joint press point - with NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen and the Prime Minister of New Zealand, John Key - Opening remarks, NATO publication, 04 Jun. 2012

60. NATO cooperation with Japan, NATO publication

61. With U.S. shift to Asia, NATO faces new era, By Dan De Luce, Japan Today, May 18, 2012

62. Japan and NATO as Global Partners, The Tokyo Foundation, February 03, 2011

63. Why NATO Is a Pacific Power, By Barry Pavel, Jeffrey Reynolds, The National Interest, June 8, 2012

64. NATO – Republic of Korea cooperation, NATO publication

65. NATO Wants To Increase Cooperation With South Korea, Non-Members, By Jorge Benitez, US Atlantic Council, July 06, 2010

 

* Авторът е експерт по международни отношения и сигурност, член на Атлантическия клуб в България.

 

Започналите промени в Близкоизточния регион, които ще продължат и в бъдеще, неминуемо ще се отразят както върху политическото, така и върху икономическото му развитие. Голяма част от анализаторите на отношенията Изток-Запад считат, че провалът на т.н. европейско-арабски диалог е в основата на проекта за Евро-Средиземноморско партньорство.

Европа гледа на този регион и най-вече на южния бряг на Средиземноморския басейн, като на собствена сфера на влияние, от която не може да се откаже или да игнорира. Европейците смятат, че са в състояние да подпомогнат страните от Близкия Изток, в това число арабските средиземноморски държави, за развитието на икономиките им и създаване на условия за тяхната икономическа интеграция, по силата на редица географски и икономически фактори, включително заради огромните икономически и търговски ползи, които обвързват двата региона и ги превръщат в стратегически важни един за друг. В същото време, те подчертават, че проектът за партньорство не цели постигането на политическа интеграция, а се базира на зачитането на културните различия на партньорите, без създаването на някаква организации на национална или културна основа.

Настоящето изследване се ограничава до сферата на икономиката и финансите и, в частност, до техническата и финансова помощ, предоставяна от ЕС (по-точно от Европейската комисия) и Европейската инвестиционна банка, в рамките на програмата МЕДА за подпомагане на инфраструктурата на страните, подписали договори за партньорство с ЕС или намиращи се в процес на преговори. Тази програма се концентрира върху свободния обмен на стоки, услуги и капитали, ограничавайки се до свободна търговия с индустриални стоки (търговията със земеделски продукти и свободното движение на хора не са предмет на това споразумение), като за целта се предвижда създаването на Зона за свободна търговия.

Проектът за Евро-Средиземноморското партньорство

Принципно, проектът за Евро-Средиземноморско партньорство предвижда участието на всички арабски държави, но в момента се ограничава до арабските страни от Средиземноморския басейн и някои неарабски държави от региона, като Турция, Кипър и Малта. Всъщност, в началото проектът е насочен към арабското население от Средиземноморския регион, а по-късно включва и останалите. В този ред на мисли е и изявлението от 1995 на тогавашния председател на Европейската комисия Жак Сантер: “Арабските държави са длъжни да осъществят икономическото си обединение и да поставят основите на общия си пазар”.

Конференцията от Барселона, провела се 27-28 ноември1995, е основополагаща за създаването на проекта за партньорство между северната и южната част на Средиземноморския регион. Северната част включва страните от ЕС, а южната – арабските държави. Трите основни области, залегнали в проекта, са :

- политика и сигурност (партньорство в областта на политиката и сигурността)

- култура и социални дейности (партньорство в областта на социалните дейности и културата)

- икономика и финанси (партньорство в областта на икономиката).

Както е известно, 6% от сушата на земята, 7% от световното население и 8% от световните богатства се намират на територията на Средиземноморския регион (на изток : Сирия, Ливан, Израел, Палестина,на юг: Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, на север : Турция, Гърция, Италия, Франция, Испания, Португалия, Албания, Югославия, островите : Малта и Кипър). Характерна за него е нееднородността между държавите, които включва, дължаща се на големите икономически разлики в благосъстоянието им. БВП на богатата северна част на региона е около 7 трилиона долара, а средният годишен доход на глава от населението е почти 21 хиляди долара, докато в бедната южна част той не надвишава 1000 долара, а БВП е едва 598 млрд. долара. Що се отнася до търговията, следва да се отбележи, че страните от северната част изнасят за тези в южната машини, инструменти и в много случаи нискотехнологични стоки, а внасят от арабските държави суровини, като нефт и памук, както и земеделски продукти (1). Делът на страните от ЕС в световната търговия възлиза на 19% срещу 17% за САЩ, 8% за Япония и 2,9% за арабския свят. Показателно е, че съвкупният арабски износ за ЕС се изчислява на 26% като нефтът формира 68% от него, докато европейският износ за арабските държави възлиза на 45% (2).

Освен големите икономически различия съществуват и други, а именно :

- в социален аспект, изразени чрез такива явления като миграция, безработица, насилие, екстремизъм, както и разлики в прираста на населението.

- в културен аспект: различия в религиите и културите, както и очерталото се на Запад политическо течение, представящо исляма като заплаха за европейската цивилизация.

Въпреки огромните усилия на арабските държави от Южното Средиземноморие, положени след получаването на политическата им независимост за намаляване на икономическата пропаст между тях и напредналите държави, различията между тях и развития свят продължават да се увеличават поради неспособността на арабските страни да се присъединят към протичащите революции в областта на информацията, технологиите, съобщенията и др.

Поради това, страните от Европейската общност се обвързват икономически с редица арабски страни посредством множество споразумения, които се приемат от средиземноморските арабски държави като основа за последващи преговори за партньорство, целящи развитие на механизмите за икономическо, техническо и финансово сътрудничество между тях и страните от ЕС. Това сътрудничество се осъществява чрез подкрепата на Съюза за финансирането на инвестиционните проекти с цел развитие на стоковия обмен, либерализация на търговията и формиране на проспериращ регион.

Евро-Средиземноморското партньорство и Средиземноморският проект

Евро-Средиземноморското партньорство представлява регионално обединение, включващо всички европейски, азиатски и африкански страни, разположени по Средиземноморското крайбрежие. В него участват и западните страни-членки на ЕС, без значение дали граничат или не със Средиземно море, както и всички източни и южни арабски страни, Турция и Израел (3). Показателно е, че ЕС приема за първи път стратегия, касаеща Средиземно море, което се дължи на следните две причини :

- Средиземно море е ключов елемент за гарантиране на сигурността в Европа

- Средиземно море е в основата на проекта за приобщаване на Европа към редиците на доминиращите в икономическо, техническо, политическо и културно отношение Велики сили.

Евро-Средиземноморското партньорство се различава от споразуменията за сътрудничество. То представлява многостранна всеобхватна рамка и е сред основните инструменти за отразяване на реалното сътрудничество между ЕС и всяка от страните-партньори в посрещането на общите предизвикателства.

Както е известно, Римският договор от 1957 създава Европейската икономическа общност и урежда отношенията между нея и някои други страни чрез споразумения за сътрудничество, целящи най-вече интеграцията на бившите колонии към Общността, както и чрез някои преференциални търговски споразумения. В отговор на това, през 1959, Арабската лига ангажира своите членове с принципите на Споразумението за икономическо единство от 1957 и решението за изграждане на общ арабски пазар, целящи да не се предоставят никакви привилегии на страните от Общия европейски пазар, които да са в ущърб на арабските държави, както и да не се допуска извършването на търговски дейности и получаването на преференции, различни от тези, които Европейската общност предоставя на Израел (4).

През 1969 Мароко, a през 1995 Тунис, подписват споразумения за сътрудничество с Европейската общност, определящи детайлно индустриалния им износ, но невключващи каквато и да е финансова помощ за двете страни, които, поради слабата си индустриална база, не съумяват да извлекат реална полза от тези договори. В периода 1973-1974 се провеждат множество разговори между двете страни и ЕС, белязани от настойчивото желание на Европа да ограничи диалога единствено до въпросите, свързани с икономиката, изключвайки политическите проблеми. Тази настойчивост се оказва пречка за напредъка на диалога и постигането на реални резултати.

На тази основа са ратифицирани двустранни споразумения за икономическо сътрудничество и търговски обмен между някои арабски и европейски страни, както и между Европейската общност и отделни страни като Египет, Тунис, Мароко, Алжир, Сирия, Йордания и Ливан. Тези споразумения предоставят преференции в областта на икономиката и търговията и данъчни облекчения. За разлика от предишните, освен търговския обмен, те касаят и предоставянето на финансова, икономическа и техническа помощ, поради което са наречени споразумения за сътрудничество(5).

Освен това са ратифицирани споразумения за по-задълбочено партньорство с Турция и Гърция (в началото на 70-те години), с цел дългосрочното им интегриране в Европейската общност. Тези две страни, освен финансова помощ и достъп до Европейския митнически съюз, получават определени привилегии при встъпването им на европейските пазари. Що се отнася до споразуменията с останалите средиземноморски страни, те имат твърде ограничен характер (6) Въпреки това, споразуменията, подписани между ЕО и някои арабски средиземноморски страни, целят да допринесат за икономическото и социалното им развитие и да регламентират предоставянето на финансова помощ за последните, както и да насърчат износа на страните от региона към тези от Общността, притока на чуждестранни инвестиции и установяването на добри търговски отношения. Тези текстове обаче се оказват неприложими и несъответстващи на нуждите на зараждащите се арабски икономики, тъй като финансовите помощи и субсидии от страна на ЕС и Европейската инвестиционна банка са ограничени. Освен това, арабските държави биват лишени от преференциите за техния износ след приемането на Испания и Португалия за членове на ЕС.

За да илюстрираме размера на отпуснатите от ЕО помощи за арабските страни чрез финансови протоколи от периода 1978-1996, ще използваме долната таблица.

Таблица 1. Общ размер на помощите, отпуснати от ЕО за средиземноморските арабски страни според протоколите от 1978-1996 (млн екю)

Страна

Кредити от ЕИБ

%

Бюджет на пазара

%

Общо

%

Алжир

640

20,71

196

9,73

836

16,38

Египет

772

24,98

645

32,03

1417

27,76

Йордания

198

6,41

118

5,86

316

6,19

Ливан

222

7,18

68

3,38

290

5,68

Мароко

517

16,73

574

28,5

1091

21,38

Сирия

323

10,45

136

6,75

459

8,99

Тунис

418

13,54

277

13,75

695

13,62

Общо

3090

100

2014

100

5104

100

Източник : ЕИБ, цитира Семир Сарим, стр.184-185

 

Арабските средиземноморски страни критикуват тези протоколи заради преференциите, с които се ползват  някои арабски държави за сметка на други, като това се отнася по-специално за първите протоколи от които е видно, че страните от Магреб са по-облагодетелствани от тези от Леванта. Те критикуват и неспазването на ангажиментите на ЕО, свързани със значението на средиземноморските страни и действителната им роля в двустранното сътрудничество.

Етапите на Евро-Средиземноморското партньорство

За начални точки на европейско-арабския диалог и сътрудничество се считат 1969 и 1995, когато са подписани споразуменията за сътрудничество с Тунис и Мароко. Тези две страни получават възможност да предлагат на европейския пазар суровини, преработени и полупреработени стоки без да заплащат мита, както и да плащат ниски мита за земеделските си продукти. Поради слабата си индустриална база обаче, двете страни не могат да се възползват от тези предимства. През 1976 се подписват споразумения за сътрудничество с още четири арабски държави : Йордания, Сирия, Ливан и Египет. Основното в тях е разкриването на нови области за сътрудничество чрез предоставяне на техническа и икономическа помощ и развитие на търговията без да се прилага принципът на реципрочност; разглеждат се също развитието и подобряването на политическите отношения. От 1988 обаче настъпва застой в европейско-арабския диалог и сътрудничество, което води до преразглеждане на споразуменията. Европейските страни вече не са така отворени към арабските държави. Започват да налагат митнически и икономически ограничения на тези страни, за разлика от Турция, Израел и Кипър, които получават преференциални условия и процедури. Характерни за този период са стремежът на Израел да се присъедини към ЕС и европейските противоречия относно Персийския залив, касаещи данъка за въглеродните емисии, наложен върху петролните продукти, с цел опазването на околната среда. Този данък достига от 3 долара до 10 долара на барел през 2000. С Процеса от Барселона обаче, стартира активното преразглеждане на европейско-арабските отношения, а следващите срещи и процеси само потвърждават значението на това партньорство и необходимостта от него за реализиране на политическите и икономическите интереси на участниците, особено след като икономическите и политически блокове започват да се стремят към установяване на отношения с други, подобни на тях, блокове и страни с цел реализирането на по-големи ползи, осигуряването на по-широки пазари и достъп до по-съвършени техники и технологии (7).

Въз основа на казаното дотук, можем да обобщим следните етапи в Евро-Средиземноморското партньорство (8):

Първи етап на европейско-арабско сътрудничество, съобразно общата политика за Средиземноморския регион, стартирал през 1973. Той е известен като „етап на диалога”, по време на който е налице значително развитие в европейско-арабските отношения. Страните от ЕО са основен партньор на арабските държави, от гледна точка на търговския обмен. Вносът на арабските страни от европейските надхвърля 40% от общия им внос, а износът за ЕС е над 1/3 от целия арабски износ.

Що се отнася до техническото и финансовото сътрудничество, европейските помощи, предоставени на седемте арабски държави - кандидатки за партньорство, възлизат на 639 милиона екю. През 1981 те нарастват до 970 млн. екю под формата на кредити, отпуснати от Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), а през 1991 - на 1908 млн. екю. Вижда се, че през този етап отношенията не достигат до желаното ниво. Размерът на помощите не е достатъчен, същото се относя и за митническите преференции за индустриалните и селскостопанските стоки.

Втори етап на европейско-арабско сътрудничество съобразно Евро-Средиземноморското партньорство, стартирал през 1995. За негово начало се смята Процесът от Барселона от ноември 1995, в който участват 27 страни. Направени са първите стъпки за разработване на нова система за културно, икономическо, социално и политическо регионално сътрудничество с цел изграждането на европейско-средиземноморска зона за свободна търговия до 2010., в която да се премахнат всички ограничения пред свободното движение на индустриални и селскостопански стоки и капитали.

Следва да се отбележи, че диалогът между страните нееднократно е прекъсван и възстановяван в рамките на първите два етапа, като основната причина за това е арабско-израелският конфликт, който беше и остава ключов проблем в дневния ред на европейско-арабските отношения. Важно е да се отбележи и, че през 1992 диалогът е прекъснат от изискването на европейската страна за отстраняване на Ирак и Либия от процеса, срещу което се обявява Арабската лига. По-късно, европейската страна преразглежда позицията си и възприема по-балансиран подход към проблема. В декларация, публикувана на срещата на върха на Европейския съвет в Лисабон през 1992, се потвърждава, че източният и южният бряг на Средиземно море са географски области, свързани с ЕС и са от изключителна важност за поддържането на сигурността и стабилността в региона. След това изявление, срещата на Съвета на министрите, проведена през 1994 в Гърция, призовава Европейската комисия да представи работен документ, очертаващ основните принципи за провеждането на евро-средиземноморската политика. Този документ е приет на Европейската среща на върха, провела се през същата година в Германия. С него се поставят основите на европейско-средиземноморската политика, формулирани по-късно в документите от Барселонския процес.

Целите на Евро-Средиземноморското партньорство

Следва да се отбележи, че страните от ЕС често водят преговорите с арабските държави като общност и от позицията на силата, за постигането на някои декларирани и недекларирани цели - главно за разширяване европейския износ на всички видове стоки, услуги и капитали. Други основни цели са борбата с т.н. “ислямски фундаментализъм” и противопоставянето на нелегалната и трудовата имиграция от южните средиземноморски страни към Европа. Чрез механизмите си за партньорство, ЕС се стреми да създаде зона за свободна търговия, да подкрепя финансовото сътрудничество, да задълбочава икономическото и социалното сътрудничество, да започне смислен политически диалог между различните страни от региона. Затова е наложително всички механизми и елементи да се интегрират на ниво страни-партньорки с ефективната помощ на ЕС за развитието на икономиките им и увеличаване благосъстоянието на тяхното население. Ако тези механизми бъдат заменени с други и ако европейския принос се основава на стратегическата мощ на ЕС спрямо останалите средиземноморски държави и на зависимостта им от сигурността на Съюза, това би се отразило негативно върху т.н. партньорство (9).

Ясните цели, които си поставя Евро-Средиземноморското партньорство, като цяло, са превръщането на средиземноморския регион в зона на свободен диалог, обмен и сътрудничество за постигане на мир, стабилност и просперитет; насърчаване на демократичните принципи и зачитане на човешките права; перманентно икономическо и социално развитие на региона, борба с бедността, създаване на по-добри възможности за сближаване между културите. Накратно, можем да обобщим целите на всяка от страните така.

Цели на партньорството от гледна точка на европейските страни (10):

- Разширяване зоната на влияние на ЕО с включването на страните от южната част на Средиземноморския регион и тези от Близкия Изток.

- Европа иска да се наложи като самостоятелен геополитически играч, т.е. да бъде по-независима от САЩ, които еднолично се опитват да ръководят света и със своите действия в региона на Близкия Изток не зачитат европейските интереси.

- Намаляване броя и ограничаване на нежеланите имигранти от южните страни на Средиземноморския регион, намаляване на негативните последици върху икономическите и социалните аспекти, изразени в създаване на огнища на напрежение и конфликти, дължащи се на бедността и лошото разпределение на благата, ограничаване на ядрената заплаха и тероризма и др. През 1960, броят на емигрантите в ЕС от страните извън Общността е бил 882 хиляди души, а през 1974 достига 3,5 млн. души, като Средиземноморският басейн е основния източник на работна ръка за страните от Съюза.

- Необходимостта от създаването на нови пазари на територията на страните от Средиземноморския регион.

- Действия за осигуряване на стабилност в Средиземноморския регион чрез подобряване на жизненото равнище и насърчаване на икономическите реформи за постигане на набелязаните цели за развитие (11).

- Намиране на решение по проблема с нарастването на населението в страните от южната част на региона. Очаква се населението на Средиземноморския регион (без това на страните-членки на ЕС) да достигне 400 милиона през 2030. Увеличаването на населението в тези страни ще доведе до нарастваща имиграция в страните от ЕС. Затова Общността смята, че този ръст трябва да бъде овладян чрез ускоряване темповете на икономическия растеж, както и, че трябва да се следва определена рестриктивна миграционна политика (12).

- Подкрепа за извършващите се политически реформи, за спазването на човешките права, за свободата на изразяване. Сътрудничество между ЕС и страните от южната част на региона в областта на околната среда, енергетиката и инвестициите.

Цели на партньорството от гледна точка на арабските страни :

Желанието на средиземноморските държави и по-специално на арабските страни, е чрез това партньорство да се обвържат с една от големите световни икономически сили, която е двигател за развитието и интеграцията на глобалната икономика (добре позната е ролята на такива обединенията като Северноамериканската зона за свободна търговия - НАФТА, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия - АСЕАН, Европейския съюз). За целта, европейските страни трябва да осигурят преференции за арабските стоки на своя пазар и да увеличат обема на финансовата и техническа помощ за арабските икономики, да подкрепят процесите на либерализация и реформиране на икономиката и да насърчават чуждестранните инвестиции в тези страни (13).

Може да обобщим целите, които си поставят арабските страни в рамките на това партньорство, по следния начин (14):

- Възползване от отварянето на европейските пазари за арабските индустриални стоки, както и от намаляването на ограниченията върху износа на селскостопански продукти поради протекционистката земеделска политика на ЕО.

- Получаване на помощи и кредити за финансиране на техните проекти и привличане на чуждестранни капитали от Европа, като в този контекст ЕИБ също може да играе централна роля.

- Използване на трансфера на технологии чрез реализирането на европейски инвестиционни проекти в арабските държави.

Следва да се отбележи, че сред факторите, довели до ускоряване сключването на споразумения за партньорство с Европа, е присъединяване на страните от Централна и Източна Европа към ЕС, което би могло да се отрази негативно на арабските икономики по следния начин (15):

- Финансовата помощ, предвидена в бюджета на ЕС за южните средиземноморски страни ще намалее за сметка на помощта, отпусната на страните от Централна и Източна Европа, поради нединамичния бюджет на Съюза.

- Договорът от Маастрихт позволи свободното движение на работна ръка от страните от Централна и Източна Европа към страните от ЕС. Това намали шансовете за намиране на работа най-вече на населението от южните страни на Средиземноморския регион.

- Страните от ЕС повишиха интереса си към страните от  Централна и Източна Европа по отношение на прехвърлянето на производства и капитали, поради подходящите производствени разходи, което се отрази на възможностите за инвестиции в целия Средиземноморски регион. Освен това, с отварянето на пазарите на ЕС за износа на страните от  Централна и Източна Европа, техните стоки се конкурират с продуктите на страните от южната и източната част на Средиземноморския регион.

Може би тъкмо последната причина е тази, която подтиква арабските страни към споразумения за партньорство с ЕС, приемайки принципите му и тяхното влияние и реализирайки известни печалби.

Заключение

Всяка от страните в Евро-Средиземноморския регион се стреми да постигне своите интереси и да извлече максимални печалби. Понякога тези интереси съвпадат, друг път се различават. Изводът е, че Европа се стреми към партньорство с държавите от региона, преследвайки следните цели:

- Да намери пазар за продуктите си: в това отношение арабският пазар е огромен.

- Европа иска да играе активна роля в региона и да се конкурира със САЩ и Китай.

- Да отговори на американския проект за т.нар. „Голям Близък Изток”, който не отчита в достатъчна степен европейските интереси.

- Да се бори с т.н. тероризъм и с религиозния екстремизъм.

Що се отнася до арабските средиземноморски държави, чрез партньорството си с ЕС те се опитват да постигнат следното :

- Да ускорят собственото си икономическо развитие.

- Да осъществят равностойно партньорство, избягвайки едностранната икономическата зависимост.

- Да осъществят трансфер на знания и модерни технологии.

- Да се сдобият със силен и влиятелен съюзник в усилията си за постигането на траен и справедлив мир в Близкия Изток.

Участието в партньорството налага на арабите да работят за реализацията на общия им икономически проект за изграждане на най-голямата арабска зона за свободна търговия, както и за насърчаване на търговията между арабските страни въобще. Появата на голям арабски вътрешен пазар е от изключително значение и гарантира по-ефективното привличане на национални и чуждестранни капитали към страните от Магреб, както и приспособяването на арабските икономики към изискванията за либерализация на търговията с Европа. Така, създаването на арабската зона за свободна търговия, или поне на зона за свободна търговия между страните от Магреб, ще се окаже необходима стъпка преди влизането на арабските държави в Европейско-арабската зона за свободна търговия.

Ето защо, поне от моя гледна точка, партньорството остава най-добрия начин за всяка от страните за постигането на нейните цели, но само при условие, че то е равностойно и от взаимен интерес. В крайна сметка, за успеха на всеки проект са нужни много условия и дадености.

 

Бележки :

1. Семир Сарим : Европа и арабите – от диалог към партньорство, изд. Ал-фикр, Дамаск, Сирия, 2000, стр.171.

2. от предходното издание, стр.172.

3. Раад Ассаран : Основи на съвременната международна търговия, Дамаск, 2001, стр.324.

4. Мухаммад Махмуд ал-Имам : Основи и управление на арабската икономическа интеграция (изследвания и проучвания), публикувано от Арабската организация за административно развитие, Кайро, 1993, стр.235.

5. от предходното издание, стр.236.

6. Изабел Бенсидун, Агнес Шьовалие : Средиземноморска Европа, Предизвикателството на отварянето, Икономика, СЕР II, Париж, 1996, стр.6.

7. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.208.

8. Гореспоменатия източник, стр. 206.

9. Мухаммад Махмуд ал-Имам, гореспоменатия източник, стр.204.

10. Арабска организация за развитие на земеделието (Арабската лига : Национален симпозиум за ефектите от споразуменията за партньорство с ЕС върху развитието на селското стопанство), публикувано от Арабска организация за развитие на земеделието, Хартум, ноември 1999, стр.19.

11.,12. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.181.

13. Арабска организация за развитие на земеделието,  гореспоменатия източник, стр.20.

14. Семир Сарим, гореспоменатия източник, стр.204.

15. Арабска организация за развитие на земеделието, гореспоменатия източник, стр.21.

 

* Преподавател във Великотърновския университет “Св.Св.Кирил и Методий”

Няма по-добър начин да се разбере как се формира китайското политическо ръководство от това да анализираме какви хора са деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро (ПКП) на Китайската компартия (ККП). Въпреки големите различия в оценката и подходите към политическия елит на Китай сред чуждестранните анализатори, през последните десетина години между тях е налице изненадващ консенсус относно ключовото значение на ПКП. Най-високопоставеният китайски лидер – генералният секретар на Компартията и президент на страната Ху Цзинтао е просто „пръв между равни” в този върховен орган, където се вземат най-важните решения (1).

От известно време насам в Китай дори се наложи едно ново понятие – „цючанвей”, с което се обозначават деветимата най-високопоставени политически лидери на страната (2). Съобразявайки се с тази ситуация, китайските власти започнаха да акцентират върху „колективното ръководство”, дефинирано в резолюцията на Конгреса на ККП през 2007 като: „система с разпределяне на отговорностите между отделните лидери, така че да не се допусне решенията да се вземат от един единствен върховен ръководител” (3).

Имайки предвид, че в Китай предстои почти пълно обновление на висшето му ръководство, по време на ХVІІІ конгрес на ККП, насрочен за края на 2012, е изключително важно да разберем същността на промените, които ще се случат в ПКП.

Очаква се, че седем от деветимата сегашни членове на Постоянния комитет, включително Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао, ще го напуснат заради изискванията, свързани с възрастта им. След 2012 почти всички основни фигури, отговорни за политиката и идеологията, управлението на икономиката и финансите, външната политика, вътрешната сигурност и отбраната, ще бъдат нови лица (4). Тези нови китайски лидери ще поемат управлението на най-населената държава в света през по-голямата част от това десетилетие и след него. Междувременно, те ще трябва да се справят съвместно с множество обезкуражаващи предизвикателства, тъй като ПКП ще трябва да действа в доста сложна и нестабилна вътрешна и международна среда.

Китайското общество е свидетел на ожесточаваща се битка за членство в новия ПКП, съпроводена от нарастващо политическо напрежение, идеологически спорове и демонстрация на политически различия в ръководството на страната. Никога досега Китай не беше виждал толкова откровено политическо лобиране, като това, демонстрирано от доскорошния секретар на ККП в Чунцин Бо Ксилай (отстранен от поста си през пролетта на  2012 заради обвиненията, отправени му от избягалия в САЩ бивш шеф на местната полиция – б.р.), организирал агресивна пропагандна кампания в подкрепа на собствената си кандидатура (5). Мнозина анализатори я характеризираха като „кампания в стила на културната революция”, като в основата и беше лансирането на Чунцинския модел на социално-икономическо развитие, акцентиращ върху „общия просперитет”и ускорената урбанизация.

Интересно е, че в месеците от началото на 2012 до отстраняването на Бо, петима от сегашните девет членове на ПКП посетиха Чунцин за да подкрепят кампанията му. В същото време обаче, премиерът Ван Цзябао открито изрази тревога от „опитите за съживяване призраците на културната революция” и резервите си относно провежданата от властите в Чунцин политика за отнемане земите на местните селяни в името на ускорената урбанизация. Нещо повече, публикуваните наскоро четири тома с речи на на бившия премиер Чжу Жунцзи не са просто израз на носталгия към неговото управление, а и на нарастващата загриженост на китайското ръководство за единството на елита и лидерските възможности на новото поколение в него (6). По един индиректен начин, демонстрираната напоследък активност на сегашния премиер Ван и бившия Чжу цели да повлияе върху състава на следващия ПКП (а свалянето на Бо е още едно доказателство за това).

Формирането на новия ПКП и по-специално поколенческите особености и индивидуалните идиосинкретични характеристики, груповата динамика и балансът между отделните франции вътре в Постоянния комитет ще имат изключително сериозни последици за китайските икономически приоритети, социалната стабилност, политическата траектория и външната политика на страната. Кои са водещите кандидати? Какво представлява процесът на техния избор? Как техният политически и професионален опит ги обединява или, напротив, ги противопоставя? Към какви фракции или политически коалиции принадлежат? Какви политически стратегии ще изберат за да си осигурят място в ПКП в малкото оставащо време до ХVІІІ конгрес на ККП? Каква икономическа политика ще следват, на какво ще заложат в сферите на социалната и външната политика представителите на тази група елитни политици? Отговорите на всички тези въпроси са от ключово значение и за САЩ, както и за редица други държави, доколкото влиянието на Китай върху глобалната икономика и регионалната сигурност е по-голямо от когато и да било в историята.

Изборният процес и основните критерии

Още в началото трябва да спомена, че броят на местата в ПКП може да се променя, доколкото Уставът на ККП не го фиксира. Така, избраният на ХІІІ партиен конгрес през 1987 ПКП имаше само пет члена, а избраните на ХІV конгрес (1992) и ХV конгрес (1997) имаха седем члена. На последните два конгреса на ПКП обаче, броят на членовете на ПКП нарасна до 9. Съществуват две противоречащи си виждания за броя на членовете в следващия ПКП: привържениците на едното смятат, че необходимостта да се следват правилата, наложени на двата последни партийни конгреса, изисква ПКП да запази 9-членния си състав. Противниците им пък твърдят, че нарастващите трудности при сключването на сделките по определянето на следващите членове на ПКП, както и все по-големият брой амбициозни претенденти за място в Постоянния комитет, може да доведе до нарастване броя на членовете му до 11. В интерес на ясния анализ, в настоящата статия приемаме, че ПКП ще продължи да включва 9-ма членове.

В рамките на какъв процес и според какви критерии се избират членовета на ПКП? На теория, както се посочва и в Устава на ККП от 2007, всички членове на Политбюро (в момента те са 25), включително тези на ПКП и генералният сектретар на Компартията, се избират от членовете на Централния комитет. Общият брой на последните варира, но последните четири централни комитети имаха по 350 члена. Пак въз основа на Устава на ККП, членовете на Политбюро трябва да се избират измежду членовете на Централния комитет, тези на ПКП – измежду членовете на Политбюро, а генералният секретар- измежду членовете на ПКП.

На практика обаче, процесът върви по-скоро отгоре надолу, отколкото отдолу нагоре: членовете на тези ръководни партийни органи ръководят избора на членове на по-нисшите ръководни структури, като Централния комитет, които след това „одобряват” предварително изготвения списък от кандидати за по-високостоящите органи, т.е. Политбюро и ПКП. Тоест, да се твърди, че Централният комитет избира членовете на Политбюро няма да е вярно – истината е, че членовете на Политбюро се избират или от членовете на отиващия си ПКП, или пък, (както беше в недалечното минало), от върховните лидери в сянка, какъвто беше Дън Сяопин например.

Въз основа на скорошния опит, можем да очакваме, че отиващият си ПКП провежда и ще продължи да провежда до края на лятото срещи при затворени врати в курортното селище край Пекин Бейдайхе, за да определи предварителния списък от лидери, които да бъдат избрани в следващото Политбюро и в следващия ПКП, както и кой да бъде новия генерален секретар на ККП. Преди и след тези срещи, членовете на отиващия си ПКП най-вероятно ще се консултират с бившите висши китайски лидери, като бившия президент Цзян Цзъмин, бившите премиери Ли Пън и Чжу Жунцзи и други някогашни членове на ПКП. След това, досегашните членове на ПКП ще проведат още една последна среща, няколко седмици преди ХVІІІ партиен конгрес, за да уточнят окончателния списък с кандидатите. Освен това, те могат да организират допитване сред сегашните членове на Централния комитет, както и сред някоио новоназначени министри и провинциални лидери, които не са негови членове, да номинират кандидати за новото Политбюро, което трябва да бъде избрано на ХVІІІ конгрес - поне такава беше практиката през юни 2007, в навечерието на ХVІІ конгрес (7).

Изборът на бъдещите членове на ПКП от сегашните е много труден и сложен процес. Чуждестранните и дори китайските анализатори много рядко разбират, как точно е протекъл изборът на всеки от новите членове (т.е. какви сделки между отделните фракции или каква информация са се оказали решаващи за избора им). В същото време, съставът на групата кандидати за участие в следващия ПКП е, общо взето, ясен и първото, към което следва да насочим погледа си, са 204-та членове на Централния комитет, избран през 2007. След като елиминираме няколко групи от тях – тези, които наскоро се оттеглиха или бяха прехвърлени на по-церемониални постове; тези, на които предстои да се оттеглят заради възрастта им; военните командири, които (според сегашните правила) не могат да бъдат членове на ПКП; както и лидерите без достатъчно опит (основно и естествено изискване за членовете на ПКП) – остават само няколко десетки души.

Възрастовият фактор и натрупаният лидерски опит са от особено значение при избора на членовете на ПКП. Възрастта е важен индикатор за бъдещите политически перспективи на съответния лидер, тъй като, според правилата в ККП, лидерите от определен ранг не могат да надхвърлят установените възрастови граници. Така например, провинциалните ръководители следва да се оттеглят, достигайки 65-годишна възраст, т.е. само хора на възраст под 63 години могат да бъдат издигани на подобна длъжност. На конгреса на ККП от 2007, на всички ръководители, родени преди 1940, включително тогавашният „силен човек” – вицепрезидентът Чжън Цинхун (роден през 1939) не беше разрешено да останат в състава на Централния комитет.

Въз основа на това, можем да приемем, че партийните ръководители, родени през 1944 или преди това, няма да бъдат избрани в следващия Централен комитет, т.е автоматично отпадат и от надпреварата за Политбюро и ПКП. Тези ограничителни възрастови граници не само пораждат усещане за последователност и справедливост при издигането и оттеглянето на партийните лидери, но и ускоряват „оборота на кадрите” в средите на китайския елит. За външните наблюдатели пък, отговорът на въпроса, кой ще се издигне и кой ще напусне на следващия партиен конгрес, става поне мъничко по-лесен.

По правило, членовете на ПКП не само притежават богат административен опит, но и са доказали качествата си в конкретните сфери, за които са отговаряли. Така, като изключим първия премиер на комунистически Китай Чжоу Енлай, всичките останали петима премиери, включително сегашния Ван Цзябао, преди това са били вицепремиери в Държавния съвет. Повечето от тях могат да се похвалят и с богат лидерски опит в икономическата сфера.

Най-важният фактор при избора на членовете на ПКП обаче са техните връзки по линията „патрон-клиент”. Оттеглящите се членове на ПКП обикновено се стремят да съхранят влиянието си, да защитят интересите си и да запазят приемствеността в провежданата от тях политика, като подкрепят кандидатурите на свои протежета в новия ПКП. Различните фракции и влиятелни групи по интереси се опитват да формират коалиции за да номинират своите кандидати за членове на Постоянния комитет на Политбюро. В резултат от наложените нови правила на играта в китайския политически елит през последните десетилетия, фракционните различия в ръководството и балансът между конкуриращите се „коалиции”, най-вероятно ще повлияят много сериозно върху състава на новия ПКП.

Новият китайски модел „една партия, две коалиции”

Преходът от модела на единствения всемогъщ лидер към този на колективното ръководство, се осъществяваше в Китай постепенно през последните трийсетина години. Както е известно, Мао Цзедун разполага с огромна власт, като върховен лидер на първото поколение в ККП, и нерядко го величаят почти като бог, особено по време на т.нар. „културна революция”. Той разглежда промяната в ръководството на партията и държавата, до голяма степен, като свой личен прерогатив. По времето на Дън Сяопин обаче, въпросът за приемствеността и смяната на поколенията в политическата власт се превръща от личен в обществен. Въпреки това, заради легендарната си политическа кариера, Дън, който е неоспоримия лидер на второто поколение в управлението на комунистически Китай, запазва ролята си на върховен лидер, дори и след събитията на площад Тянанмън, когато вече не заема някакви важни политически постове.

И Цзян Цзъмин от третото поколение, и Ху Цзинтао – от четвъртото, са технократи, лишени от харизмата и революционния ореол на Дън, но и двамата притежават огромен административен опит и талант за формиране на коалиции и постигане на политически компромис. Въпреки това, и Цзян, и Ху печелят благодарение подкрепата на Дън. Отчасти заради твърдия контрол на Цзян над Шанхай по време на политическата криза през 1989, Дън го избира за свой наследник. По същия начин, през 1992, Дън издига кандидатурата на Ху за „предпочитан наследник” на Цзян. Което автоматично го поставя над останалите потенциални кандидати за най-високия пост в страната.

На партийния конгрес през 2007 обаче, двама конкуренти, принадлежащи към петото поколение лидери – вицепрезидентът Си Цзинпин и изпълнителният вицепремиер Ли Кецян бяха избрани за членове на ПКП. Статусът им в този най-влятелен орган е приблизателно еднакъв. В известен смисъл, най-влиятелните лидери от петото поколение изглеждат „по-слаби” от предшествениците си, доколкото междувременно властта и влиянието вече се разпределят между техните връстници в китайското ръководство.

След края на „ерата на едноличните лидери”, ръководството на ККП все повече се структурира около две неформални коалиции или фракции, които непрекъсното „проверяват и балансират” взаимно влиянието си. Тези две групи са „популистката коалиция”, водена от президента Ху Цзинтао и премиера Ван Цзябао, и „елитарната коалиция”, която се формира при управлениео на Цзян Цзъмин и се ръководи днес от шефа на парламента У Бангуо и Цзя Цинлин, който е начело на Китайския народен

политически консултативен съвет. Днес това са четиримата най-могъщи китайски лидери.Си Цзинпин и Ли Кецян, които най-вероятно ще заемат двата най-важни поста на конгреса на Компартията в края на 2012, представляват именно тези две коалиции. Това разделение вътре в ККП дава основание на някои да говорят за наличието на политически механизъм „една партия, две коалиции” (8).

Разбира се, фракционната политика не е нещо ново за Китайската компартия. Най-големите събития в новата история на страната, като Културната революция и кризата след събитията на площад Тянанмън през 1989 са свързани с фракционните борби и борбата за наследство сред ръководството на ККП. Само че фракционната политика в днешен Китай вече не е игра с нулева сума, в която победителят получава всичко, а загубилият бива лишен от всичко, ако не и по-лошо. Като цяло, новата фракционна динамика в Китай се характеризира с три основни особености.

На първо място, двете коалиции не само се конкурират за властта от свое, собствено име, но и защото представляват различни социално-икономически и географски реалности. Така например, повечето лидери на елитарната коалиция произхождат от семейства на ветерани-революционери и високопоставени чиновници (ниво зам. министър и нагоре, за гражданските лица, или ниво генерал-майор и нагоре – за военните). Тази група, принадлежащите към която са наричани „принцовете”, включва бившия президент Цзян Цзъмин (чиито пастрок е легендарна фигура в ККП) и бившия вицепремиер Цзън Цинхун (чиито баща ръководи Вътрешното министерство по времето на Мао), както възходящите фигури на вицепрезидента Си Цзинпин и вицепремиера Ван Цишан. Сред тях беше и сваленият наскоро партиен секретар в Чунцин Бо Ксилай (бащите или свекърите на последните трима са бивши вицепремиери). „Принцовете” нерядко започват кариерите си в богатите и икономически развити градове по крайбрежието (Цзян в Шанхай, Цзън в Гуандун, Си в Сямън и Фучжоу, Ван в Пекин, а Бо в Далиан). По правило, елитарната коалиция представлява интересите на китайския бизнес.

За разлика от тях, мнозинството ключови фигури в популистката коалиция, като президента Ху Цзинтао, премиера Ван Цзябао и изпълнителния вицепремиер Ли Кецян, идват от по-малко привилегировани семейства. Освен това, повечето са натрупали лидерския си опит в по-слабо развитите вътрешни провинции. Кариерата на мнозина от тях минава през китайския Комсомол (Китайски комунистически младежки съюз), тъкмо затова са известни като „туанпай”, което буквално означава „съюзната фракция”. Така Ху Цзинтао работи доста години в Комсомола на провинциално и национално равнище, преди да го оглави в средата на 80-те. По онова време, редица представители на петото поколение китайски лидери са подчинени на Ху в Комсомола, включитено Ли Кецян, шефът на Организационния отдел на ККП Ли Юанчао, секретарят на партийния комитет в Гуандун Ван Ян и директорът на Централния офис на ККП Лин Цихуа. Популистите често озвучават интересите на уязвимите социални групи: фермери, работници-мигранти и градската беднота. Въпреки че съществуват съмнения относно ефективността на провежданата от администрацията на сега управляващия тандем (Ху Цзинтао-Ван Цзябао) политика, нейните основни принципи: намаляване данъците на селските производители, облекченията за работниците-мигранти, стимулирането на градовете от вътрешността на страната за да могат да наваксат изоставането си от тези по крайбрежието, подобряване на здравеопазването и изграждането на по-евтини жилища – всичко това е част от популисткия дневен ред.

На второ място, тези две конкуриращи се коалиции са почти еднакво силни, отчасти защото често разполагат с еднакъв брой места в най-важните китайски институции, отчасти защото техните лидерски умения и качества се допълват взаимно. Така, в сегашното 25-членно Политбюро, „принцовете” имат 7 места (28%), а „туанпай” – 8 (32%). Двете коалиции съумяха да създадат почти перфектен баланс във властта между представителите на петото поколение възходящи китайски лидери (всяка има по един член на ПКП, по трима – в Политбюро, и по двама – в шестченния Секретариат, друг важен партиен орган, който се занимава с текущата партийна и административна дейност).

Водачите на тези две конкуриращи се фракции се различават по нивото на познания, връзките и опита си и са наясно, че трябва да намерят обща основа за съвместно съществуване и ефективно управление. Докато „туанпай” се смятат за особено добри в организацията и пропагандата и, като цяло, имат богат опит в управлението на селските райони, често им липсват опит и умения в най-важните административни сектори, както и в сферите на външната търговия, чуждестранните инвестиции, банкирането и други ключови аспекти на икономическата политика, където доминират „принцовете” (като вицепремиера Ван Цишан, управителя на Китайската народна банка Чжоу Сяочуан и председателя на Китайската инвестиционна корпорация Лу Живей).

На трето място, макар че фракциите се конкурират по някои въпроси, те са склонни (а понякога и длъжни) да си сътрудничат. До голяма степен, взаимоотношенията между тези две неформални коалиции се едновременно конфликтни и компромисни. И двете споделят фундаменталните цели: да се гарантира социално-икономическата стабилност на Китай, както и оцеляването на управлението на ККП, и да бъде укрепен статута на Китай като ключов играч на международната сцена. Тези общи цели често карат двете групи да търсят компромис и сътрудничество. Издигайки едновременно Си Цзинпин и Ли Кецян през 2007, Ху Цзинтао и други лидери от предишното поколение дадоха да се разбере, че смятат за еднакво важни двете групи, които те олицетворявят, както и, че само постигането на консенсус, споделянето на властта и компромисът между партийните фракции могат да гарантират успешното управление на петото поколение китайски лидери. Така, колективното лидерство, в лицето на ПКП, се превръща в изразител на днешната политика на китайския елит (9).

Въпреки това обаче, съществува определен риск от провал на китайския „дву-фракционен” модел, олицетворяващ новия стил на управление на партийния елит. Политическите сделки, подялбата на властта и политическият компромис невинаги се постигат лесно. Фактът, че има повече и все по-амбициозни кандидати, отколкото са местата в ключовите ръководни органи, създава усещането за победители и победени. Все по-откритото провеждане на кампании в подкрепа на собствената кандидатура от страна на тези амбициозни политици, техните лични и политически интереси, както и техните силни и слаби страни, превръщат предстоящата смяна във властта в непознато до този момент предизвикателство за управлението на ККП.

Кои са фаворитите и какво можем да очакваме от тях

Въз основа на казаното дотук, можем да посочим 14 лидери, които се открояват сред колегите си, като фаворити за членове на новия ПКП (виж. таблица 1). Сред тези 14, 11в момента са част от 25-членното Политбюро, а двама (Си Цзинпин и Ли Кецян) вече са членове на ПКП. Те са равномерно разпределени в двете, споменати по-горе, политически коалиции (в списъка присъства и отстранения през пролетта от постовете си Бо Ксилай – б.р.). Така, в елитарната коалиция има петима „принцове”, един е протеже на Цзян Цзъмин, а един е известен член на т.нар. „Шанхайска банда” (обединяваща ръководителите, стартирали политическата си кариера в Шанхай, по времето, когато местен партиен лидер е Цзян Цзъмин).

 

Таблица 1. Фракционна принадлежност на фаворитите за новия ПКП

Елитарна коалация

Популистка коалиция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Име

Роден

Сегашна позиция

Фракция

Си Цзинпин

1953

Член на ПКП,

зам.председател на ЦВК, вицепрезидент на КНР

“принц”

Ли Кецян

1955

Член на ПКП,

изпълнителен

вицепремиер

“туанпай”

Ван Цишан

1948

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Ли Юанчао

1950

Член на Политбюро,

шеф на

Организационния отдел на ККП

“туанпай” (“принц”)

Цжан Децян

1946

Член на Политбюро,

вицепремиер

“принц”

Лю Юаншан

1947

Член на Политбюро,

шеф на Отдел

Пропаганда на ККП

“туанпай”

Ю Чженшен

1945

Член на Политбюро,

партиен лидер в Шанхай

“принц”

Лю Яндун

1945

Член на Политбюро,

държавен съветник

“туанпай” (“принц”)

Бо Ксилай

1949

Член на Политбюро,

партиен лидер в Чунцин

“принц”

Ван Ян

1955

Член на Политбюро,

партиен лидер в Гуандун

“туанпай”

Чжан Гаоли

1946

Член на Политбюро,

партиен лидер в Тянцзин

протеже на Цзян Цзъмин

Лин Цихуа

1956

Член на

Секретариата,

шеф на Генералния офис на ККП

“туанпай”

Мин Цзянчжу

1947

Министър на

обществената

сигурност,

държавен съветник

“Шанхайска банда”

Ху Чунхуа

1963

Партиен лидер на Вътрешна Монголия

“туанпай”

Бележка: ККП-Китайска комунистическа партия; ЦВК – Централна военна комисия; КНР – Китайска народна република; ПКП – Постоянен комитет на Политбюро

 

Всичките седмина членове на популистката коалиция са „туанпай”-лидери, поддържащи тесни връзки с покровителя си Ху Цзинтао. Двама от тях обаче – Ли Юанчао и Лю Яндун, са и „принцове” по произход, но кариерата им и тесните политически връзки с Ху (който има лична заслуга за членството им в Политбюро) ги прави по-лоялни към него и към популистката коалиция. Остава да видим, дали тяхната „двойна идентичност” би им помогнала да поемат посредническата роля, ако фракционната битка излезе извън контрол, което би ги направило дори още по-силни.

От таблица 1 става ясно и, че макар лидерите от петото поколение най-вероятно ще заемат ключовите постове в страната след Конгреса на ККП в края на 2012, голяма част от фаворитите принадлежат към четвъртото поколение, тъй като са родени в средата на 40-те. Като цяло, лидерите от популистката коалиция са по-млади от съперниците им от елитарната, което определено е предимство. В същото време, именно възрастовият фактор може да накара членовете на елитарната коалиция да действат още по-агресивно в битката за членство в ПКП, съзнавайки, че това е последния им шанс.

Разбира се, някои лидери са по-конкурентни от останалите. Сигурно е например, че Си Цзинпин и Ли Кецян ще запазят местата си в ПКП. Ван Цишан и Ли Юанчао няма да имат проблеми с влизането си в ПКП и вероятно ще са сред четиримата му най-влиятелни членове (наред със Си Цзинпин и Ли Кецян). Вицепремиерът Чжан Децян и шефът на Отдел Пропаганда в ККП Лю Юншан вече имат два мандата като членове на Политбюро, затова изглеждат „по-заслужили” да бъдат издигнати в ПКП. Всичките шестима лидери могат да се смятат за, повече или по-малко, сигурни членове на новия ПКП, т.е.остават само три места (ако съставът на ПКП остане деветчленен), за които ще спорят останалите осем кандидати (по-скоро седем, защото трябва да изключим Бо Ксилай – б.р.).

Ако приемем, че долната възрастова граница за членовете на следващия Централен комитет е 1945, шанхайският партиен лидер Ю Чжъншън също се очертава като силен кандидат, тъй като (подобно на Чжан Децян и Лю Юншан) вече е изкарал два мандата в Политбюро. Поради опасенията, че това би дало в ръцете на Ю твърде голяма власт, възможно е Ху Цзинтао и другите лидери от популистката коалиция да се опитат да договорят оттеглянето му на ХVІІІ партиен конгрес. Тоест, Ю и Лю Яндун (също роден през 1945), могат да бъдат елеминирани, ако отиващият си ПКП реши да включи в него само по-млади лидери, принадлежащи почти изцяло към петото поколение.

Двама сегашни членове на Политбюро (от 2007), които в момента ръководят провинциални администрации – Ван Ян, в Гуандун и Чжан Гаоли – в Тянцзин, често се разглеждат като конкуренти в битката за членство в ПКП. Ван Ян, както и вече отпадналият от състезанието Бо Ксилай (сваленият партиен лидер от Чунцин), са всичко друго, но не и умерени, неслучайно се сдобиха с прякора „двете оръдия”. Ван Ян лансира нов модел на икономически растеж и акцентира върху необходимостта от политически реформи. Той лично оглави кампанията за т.нар. „умна еманципация”, призовавайки местните чиновници да преодолеят идеологическите и политически табута. На свой ред, преди да бъде свален от постовете си през пролетта на 2012, Бо Ксилай разгърна още по-радикална кампания в подкрепа на собствената си кандидатура, като дори не се поколеба да използва за целта позабравения маоистки популизъм, в стила на печално известната „културна революция”. За разлика от „двете оръдия”, Чжан Гаоли се придържа към по-конвенционален и по-малко показен стил. Неговото мото (и стратегията му) е „Прави повече, говори по-малко” (10).

Трима други лидери, макар и да не са в състава на сегашното Политбюро, също имат своите шансове, но по други причини. Лин Цихуа, който в момента е в шестчленния Секретариат на ККП и ръководи Централния партиен офис, е най-довереното лице на Ху Цзинтао. Също както Цзян Цзъмин направи протежето си Цзен Цинхон член на ПКП, през 2002, същото може да стори сега и Ху, помагайки на Ли да прескочи две стъпала наведнъж. На свой ред, Мен Цзянчжу, който е министър на обществената сигурност, член на Държавния съвет и зам.секретар на партийната Комисия по дисциплината, изглежда идеалния кандидат за наследник на своя шеф Чжоу Юнкан в ПКП. Накрая, 48-годишният Ху Чунхуа, смятан за „възходящата звезда” в партията, принадлежи към шестото поколение лидери, родени през 60-те. Ако върховното китайско ръководство реши да вкара някой по-млад кадър в състава на ПКП, за да разшири приемствеността и отвъд петото поколение лидери, Ху Чунхуа е най-подходящия за целта. Между другото, Ху Цзинтао прекара десет години в ПКП, преди да стане генерален секретар на Компартията, през 2002.

Новото ръководство често означава и нова политика. Макар че новите китайски лидери едва ли ще искат да демонстрират, колко много се отличават от предшествениците си, преди да са укрепили позициите си, вече е ясно, че тандемът Си Цзинпин-Ли Кецян олицетворява нов управленски стил и ще следва нови политически приоритети. По време на новогодишните празници, през 2010 например, Си изпрати текстово съобщение с „персонални” поздравления до близо един милион активисти на низовите комитети на ПКП – безпрецедентен начин за общуване между висш партиен лидер и местните партийни секретари. В икономически план, опитът, натрупан от Си при управлението на Фуцзян, Чжецзян и Шанхай – три икономически напреднали региона, го стимулира да следва политика за развитие на частния сектор, чуждестранните инвестиции и търговията и либерализация на китайската финансова система (т.е. все сектори, засегнати от сериозни проблеми през последните години).

В същото време Ли Кецян демонстрира повишен интерес към такива сектори като строителството на евтини масови жилища, продоволствената сигурност, здравеопазването, климатичните промени и чистите и възобновяеми енергийни източници. Нито един от тези проблеми не беше сред приоритетите на китайското ръководство допреди десет години. Китайските казионни и полуказионни медии наскоро публикуваха коментари за политиката, следвана от възходящите политици от петото поколение лидери (11). Таблица 2 представя политическите приоритети и предпочитания на 14-те основни кандидати за членове на следващия ПКП (включен е и вече отпадналият от битката Бо Ксилай – б.р.). Вижда се, че като цяло, приндлежащите към елитарната коалиция са по-пазарно ориентирани и загрижени за ръста на китайския БВП, докато „популистите” демонстрират повишен интерес към социалната справедливост, антикорупционните мерки и вътрешнопартийните избори. Впрочем, вътре във всяка от двете коалиция, съществуват различия за това, кои са най-важните проблеми пред Китай.

Макар че е много вероятно членовете на новия ПКП да бъдат избрани измежду 14-те споменати по-горе кандидати, не можем да изключваме възможността от появата на неочаквани нови фаворити, особено от средите на провинциалните партийни лидери. Така например, партийният секретар на провинция Синцзян Чжан Чунсян демонстрира наскоро „железен юмрук”, справяйки се с бунтовете на местните малцинства, и в същото време обяви, че ще огласи публично всички данни за своите и на семейството си доходи в знак на подкрепа за суровите мерки за борба с корупцията. Според ръководството на ККП, и едното, и другото са били добре посрещнати в страната, сблъскваща се със социални и етнически вълнения и нарастваща корупция. Споменатият по-горе Ху Чунхуа не е единствената „възходяща звезда” сред шестото поколение китайски лидери. Партийните секретари на провинциите Хунан и Цзилин – Чжоу Цян и Сун Цжънцай също са сред алтернативните кандидати за ПКП. Доминиращото присъствие на „принцовете” и „туанпай” във висшето ръководство на партията и страната поражда сериозно недоволство както сред обществото, така и сред по-ниските нива в партийната йерархия. Тъкмо поради това не бива да се изключва, че политическата върхушка може да лансира лидер без ясна фракционна идентичност. От тази гледна точка, партийният секретар на провинция Хенан Лу Чжангон изглежда подходяща кандидатура. Наскоро той лансира нови по-демократични механизми при избора на партийните секретари и кметовете в основните градове на провинция Хенан, като Чжънчжоу например.

 

Таблица 2. Политически приоритети и предпочитания на основните кандидати за ПКП

Елитарна коалиция

Популистка коалиция

Име

Политически приоритети и предпочитания

Име

Политически приоритети и предпочитания

Си Цзинпин

Развитие на частния сектор, пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции и ролята на Шанхай, като финансов и транспортен център

Ли Кецян

Строителство на евтини жилища, програми за здравеопазване и социално подпомагане и стимулиране на “чистата” енергия

Ван Цишан

Либерализация на китайската финансова система, мощен растеж на БВП и данъчни реформи на централно и провинциално равнище

Ли Юанчао

Политически реформи (най-вече повишаване на вътрешнопартийната демокрация), по-сурови мерки срещу корупцията, стимулиране на получилите образование в чужбина

Чжан Децян

Развитие на държавните предприятия, прокарване на стратегията “Глобален Китай” и стимулиране на местните иновации

Лю Юаншан

По-ефективен контрол върху медиите и интернет и прокарване на китайската “мека сила” в чужбина

Ю Чжъншън

Стимулиране на частния сектор и градското развитие, висок ръст на БВП, законодателни реформи, върховенство на закона

Лю Яндун

По-голямо участие на групите по интереси и НПО в политическия процес и разпространение на китайската култура и културния обмен в чужбина

Бо Ксилай

Бърза урбанизация, радикални мерки за намаляване на икономическите диспропорции, открита политическа конкуренция и свръхнационалистическа външна политика

Ван Ян

Промяна на модела на икономически растеж, стимулиране на вътрешнопартийната демокрация, медийна прозрачност и по-радикални политически реформи

Чжан Гаоли

Пазарна либерализация на чуждестранните инвестиции, икономическа ефективност и стабилно висок ръст на БВП

Лин Цихуа

Продължаване на социално-икономическата политика на Ху Цзинтао

Мен Цзянчжу

Социално-политическа стабилност, стимулиране ролята на Шанхай като финансов и транспортен център

Ху Чунхуа

Прокарване на социалната справедливост и равнопоставеността в икономиката, отговорност на правителството и по-сурови мерки срещу корупцията

Поглед напред: парадоксална смес от надежда и страх

Ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развие битката за състава на следващия ПКП през последните месеци преди ХVІІІ конгрес на ККП, още по-интересно е обаче, какво ще бъде влиянието на модела „една партия, две коалиции” върху политическата трансформация на Китай през следващите години. Този нов модел на колективно ръководство поражда парадоксална смес от надежда и страх. Членовете на следващия ПКП могат да се окажат отлични партньори. Възможно е те да постигнат необходимия компромис помежду си за да съхранят управлението (и дори фундаментално да го подобрят) на 90-годишната Китайска компартия. Различията между тях – по отношение на натрупания опит, административните им умения, политическите връзки и предпочитаните политики, биха могле да направят китайското ръководство по-плуралистично и представително. Конкуренцията между тях за повече власт, влияние и контрол върху политическите инициативи, наред с разширяващите си връзки с различни социално-икономически сили в китайското общество и с различните региони на страната – могат да се окажат полезен експеримент в рамките на китайския модел на „проверките и балансите”, съдействайки за появата на зародишна форма на демокрация в страната.

Възможно е обаче, съперничеството между тези два лагера да придобие уродливи форми. Нарастващите различия между политическите елити вече пораждат съмнения относно способността на новото ръководство да запази единството в редовете си. Вътрешните идеологически противоречия могат да се окажат твърде сериозни, превръщайки процеса на вземане на решения в твърден дълъг и сложен и дори вкарвайки го в задънена улица. Китай не е демокрация, но в това отношение би могъл да се сблъска с редица проблеми, характерни за демокрациите. Колективното лидерство би могло да се характеризира като липса на един, единствен силен водач, а не като липса на силно и ефективно ръководство. В същото време, преговорите относно персоналните назначения, особено когато става дума за членовете на ПКП, могат да породят ожесточени спорове и дори да доведат до излизането извън контрол на битката между фракциите.

Конкуренцията между елитарната и популистката коалиции не означава, че най-важните ръководни органи, като ПКП, са напълно затворени за други потенциални претенденти (т.е. за амбициозни и способни политици, непринадлежащи към нито една от тези коалиции). Липсата на прозрачност относно случващото се в ключовите ръководни институции – сделките и пазарлъците между малка група висши политици – ще се превръща във все по-сериозно предизвикателство дори за самия китайски политически елит. В по-широка перспектива, трудно можем да си представим, как основната цел, която вероятно ще си постави новото китайско ръководство – базиран на иновациите икономически растеж – ще бъде постигната без наличието на по-голяма политическа свобода и откритост.

Тъкмо поради това, предстоящите смени във властта и конкуренцията между „принцовете” и „туанпай” касаят нещо много по-важно, отколкото простото разпределяне на политическата власт. Бъдещата политическа и икономическа ориентация на Китай зависят от това, колко добре неговите лидери (особено най-влиятелните, коите ще попълнят новия ПКП) ще могат, или няма да могат, да работят заедно за изграждането на нова сигурна, адекватна и устойчива политическа система в страната.

 

Бележки:

1. Виж например, Alice Miller, ‘‘The Politburo Standing Committee under Hu Jintao,’’ China Leadership Monitor, no. 35, September 21, 2011, p. 5, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM35AM.pdf.

2. Li Bin, Wu Jing, and Tan Jingjing, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee attended the National Day Celebration,’’ YNET.com, September 30, 2011, http://bjyouth.ynet.com/3.1/1110/01/6309804.html; виж също Wang Jianmin, ‘‘Nine Members of the Politburo Standing Committee Watched the Launch of China’s Space Station,’’ china.com, September 30, 2011, http://news.china.com/focus/tgyh/11106738/20110930/16794768.html.

3. Xinhua News Net, October 15, 2011, http://news.sina.com.cn/c/2007-10-15/113314089759.shtml.

4. Тези деветима членове на Постоянния комитет на Политбюро често заемат и най-важните постове в държавното управление: президент, председател на парламента, председател на Държавния съвет (премиер) и т.н.

5. За повече коментари на специфичното поведение на Бо, виж Cheng Li, ‘‘China’s Midterm Jockeying: Gearing Up for 2012 (Part 1: Provincial Chiefs),’’ China Leadership Monitor, no. 31, February 15, 2010, p. 22, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM31CL.pdf; and Dexter Roberts, ‘‘China’s Sentimental Journey Back to Mao,’’ Bloomberg Businessweek, January 13, 2011, http://www.businessweek.com/magazine/

content/11_04/b4212012787534.htm.

6. ‘‘Not Fade Away: A Growing Number of Former Leaders are Speaking Out,’’ The Economist, September 17, 2011, http://www.economist.com/node/21529108; and Kent Ewing, ‘‘False nostalgia for Zhu Rongji,’’ Asia Times Online, September 20, 2011, http://www.atimes.com/atimes/South_Asia/MI20Df01.html.

7. Виж Alice Miller, ‘‘The Case of Xi Jinping and the Mysterious Succession,’’ China Leadership Monitor, no. 30, November 19, 2009, pp. 8—9, http://media.hoover.org/sites/default/files/documents/CLM30AM.pdf.

8. За повече подробности относно произхода на тази практика, виж Cheng Li, ‘‘The New Bipartisanship within the Chinese Communist Party,’’ Orbis 49, no. 3 (Summer 2005): pp. 387—400.

9. Cheng Li, ‘‘China’s Communist Party-State: The Structure and Dynamics of Power,’’ in Politics in China, ed. William A. Joseph (New York: Oxford University Press, 2010), pp. 165—191.

10. Robert Lawrence Kuhn, How China’s Leaders Think (Singapore: John Wiley & Sons (Asia) Pte. Ltd., 2010), p. 230.

11. Виж например, Li Jingrui, ‘‘China’s Prominent Provincial Leaders Outline their Blueprints for Governance,’’ Zhongguo xinwen zhoukan (China Newsweek), July 26, 2011, http://www.chinanews.com/gn/2011/07-26/3210364.shtml.

 

* Авторът е старши изследовател в Института Брукингс и анализатор на Уошингтън Куотърли

Йордан Баев. Другата Студена война. Съветско-китайският конфликт и Източна Европа. 296 стр., Военно издателство, София, 2012.

 

Прието и да се смята, че периодът на Студената война е белязан от остро двуполюсно противопоставяне между водения от СССР комунистически блок и възглавяваната от САЩ коалиция от либерално-демократични държави. Този едромащабен поглед към световната политика от втората половина на ХХ век обаче е твърде опростенчески и не отчита дълбокия геополитически разлом вътре в комунистическия лагер. От началото на 60-те години Москва и Пекин влизат в остър конфликт, който Йордан Баев с основание определя като „другата студена война”. Тази друга студена война е много по-малко позната на широката публика, отколкото съветско-американския глобален сблъсък. В същото време, конфликтът между „Мечката” и „Дракона” е не по-малко интензивен, наситен е с резки обрати и редуване на временно сдобряване с припламване на искри. Москва и Пекин обосновават позициите си предимно с идеологически аргументи, без обаче да излизат извън рамките на комунистическата парадигма. Стига се до парадокса китайците да се представят за по-верни последователи на Ленин отколкото руснаците.

Но войната между СССР и Китай не е само студена. Според официални твърдения на Пекин, в периода от есента на 1964 до пролетта на 1969, на съветско-китайската граница са станали 4189 гранични инцидента. През пролетта и лятото на 1969 тези инциденти прерастват в истинска ограничена война за контрола над остров Дамански на река Усури. Съветският съюз има очевиден военен превес и китайците са победени (по ирония на съдбата, руско-китайските гранични спорове са решени окончателно през 90-те години на миналия век, когато остров Дамански е предаден на Китай). Навлизането на конфликта със СССР в гореща фаза е една от причините, тласнали Китай към затопляне на отношенията с главния идеологически враг – „империалистическите” САЩ. През февруари 1972 американският президент Ричард Никсън прави сензационно посещение в Пекин и от този момент двуполюсното глобално противопоставяне се трансформира в сложен геополитически триъгълник СССР-Китай-САЩ. Стига се до там, че държавният секретар Хенри Кисинджър предлага на китайците да им предостави информация за разположението на съветските военни части в близост до китайската граница. Освен това той декларира пред високопоставения китайски маршал Е Цзянин: „ако вие бъдете подложени на военно нападение от Съветския съюз, ние ще предприемем необходимите мерки, за да предотвратим това”.

Всъщност, вклиняването на Вашингтон в някога монолитния съюз между Москва и Пекин придава изцяло геополитически привкус на отношенията между двете най-големи комунистически държави. Никаква идеология, а само геополитика има и в едно малко известно изказване на Мао Цзедун от юли 1964: „Ние още не сме представили сметката за китайските територии, заграбени от Царска Русия”.

Конфликтът между СССР и Китай не е просто сблъсък между две големи държави. Това е глобална борба за влияние в световния  комунистически лагер. През първата половина на 60-те години Пекин се опитва да спечели привърженици сред комунистическите партии в Източна Европа и Азия. Балканите се превръщат в една от сцените, емблематични за този сблъсък. В книгата си, Йордан Баев сравнява три балкански примера – Албания, Румъния и България, за да стигне до извода, че София е единственият съюзник на СССР, който нито за момент не се отклонява от антикитайската линия, зададена от Москва. Разбира се, в българския случай важно значение има не само лоялността към големия брат, но и особената чувствителност на Тодор Живков, когато става въпрос за предизвикателство към личната му власт. Все пак в България, през 1965,. е разкрит единствения "военен заговор" с "промаоистко звучене" в страна от Варшавския пакт – този на Иван Тодоров-Горуня.

Детайлният анализ на отражението на съветско-китайският конфликт в Източна Европа доказва несъстоятелността на твърдението за монолитността на Варшавския пакт и безпрекословната субординация спрямо Кремъл. В позициите и действията на всяко едно източноевропейско правителство могат да бъдат открити специфични национални мотиви, приоритети и цели, макар те да не са публично декларирани в съвместните официални комюникета и протоколи.

Китайските амбиции за подкопаване на съветската доминация в комунистическия свят имат широки географски измерения. Битката между Москва и Пекин се води най-вече в Третия свят като е особено отчетлива в случая с китайско-виетнамската война от края на 70-те години.

Персоналните промени във властта в СССР от 80-те години на ХХ век водят до постепенно преодоляване на конфронтацията с Китай. Към края на студената война Москва постепенно губи контрол над своята източноевропейска периферия и това се отразява върху отношенията на страните от региона с Китай.

Особено интересна е последната глава от книгата, която е посветена на развитието на отношенията между Москва и Пекин след края на студената война и разпадането на Съветския съюз. Авторът проследява новите формати на руско-китайско сътрудничество (Шанхайската организация за сътрудничество, БРИКС и т.н.), за да потърси отговор на въпроса, може ли един възроден съюз между Пекин и Москва да хвърли ръкавицата на предизвикателството срещу американската доминация в глобален мащаб.

Изследването на Йордан Баев е базирано на изключително богат документален материал и определено надхвърля тесните рамки на българската историческа наука. То се вписва в усилията на група американски и европейски учени за издирване, обнародване и анализиране на новоразкрити китайски архивни документи. Авторът е участник в стартиралият през 2003 международен научен проект „Студената война в Азия в архивите на страните от Централна и Източна Европа”. Това му дава достъп до обнародвани на английски документи от американски, руски, германски, полски, чешки, унгарски, румънски, сръбски и албански архиви. Към тях Йордан Баев естествено прибавя и информацията, до която се е добрал при работата си в българските правителствени, политически, дипломатически и разузнавателни архивохранилища. В резултат се е получило едно пълнокръвно историческо изследване, в което фактите и интерпретациите са уточнявани чрез сравняването на два и повече различни източници за едно и също събитие. Макар че засега е публикувана само на български, книгата вече има сериозен отзвук сред международната общност на изследователите на студената война.

 

* Българско геополитическо дружество

Свидетели сме на революция, която може да промени стратегическото мислене. А горчиво-сладката истина е, че тази революция няма почти нищо общо с т.нар. „нов световен ред”, установен след края на студената война и успешно реализираната операция „Пустинна буря” (през 1991 – б.р.). Истинската революция се осъществява в научната сфера а нейното влияние може да промени както характера на съвременната война, така и еталоните за стратегическо мислене. За съжаление, вниманието ни все още е прекалено концентрирано върху краткосрочните трансформации в международните отношения, което ни пречи да осъзнаем епохалните промени, извършващи се в света.

Механистичната парадигма

Съвременните научни постижения ни тласкат, отвъд рамките на нютоновите концепции, към екзотичната теория на хаоса и самоорганизираната критичност. Тези нови направления на научните изследвания се появиха едва през последните трийсетина години. Накратко казано, те прокарват идеята, че структурата и стабилността се крият в очевидния хаос и нелинейните процеси. Откакто научните революции от миналото промениха същността на конфликтите, за американските стратези е изключително важно да са наясно с извършващите се трансформации. На първо място, това е важно от чисто технологична гледна точка: новите принципи водят до появата на нови видове оръжия, както например квантовата теория и теорията за относителността предшестваха появата на ядреното оръжие.

Втората и по-фундаментална причина, изискваща правилно да бъдат разбрани промените в съвременната наука е, че нашето възприемане на реалността се основава на научните парадигми. Светът често ни изглежда като място, пълно с противоречия и хаос и затова търсим подходящите рамки, които да го изпълнят със смисъл. Тези рамки са окончателно установени от физическите науки, по същия начин, по който през ХVІІІ век се налага тезата, че движението на небесните тела наподобява работата на гигантски часовников механизъм. Освен това, научните постижения ни показват нови пътища за разбиране на околната среда и могат да съдържат иновационни принципи за решаване на ключови политически дилеми. Въпреки желанието на стратегическата общност да концентрира вниманието си върху чисто технологичните предимства, които могат да се извлекат от промените, напълно е възможно тези постижения да бъдат адаптирани и за нуждите на стратегическото мислене (1). Затова, в настоящата статия, ще засегна само бегло технологичните предимства, акцентирайки вниманието си върху концептуалните аспекти.

Неприемането на новите парадигми от стратегическата общност е резултат от прекаленото влияние на наложилите се в миналото теоретични постановки. Специфичната парадигма, проникнала и наложила се в съвременното Западно съзнание, е най-точно описана в нютоновия мироглед. Тоест, тя е детерминистка и линейна, свързана е с взаимодействието между обекти и сили и е ориентирана към последователно реализиращи се промени. Тази „единствена” гледна точка за света оказва изключително силно влияние върху всички сфери на човешката активност. Както посочва един известен анализатор: „другите науки подкрепят механистичната визия на класическата физика, в качеството и на достатъчно ясно описание на реалността, и моделират теориите си в съответствие с нея. Всеки път, когато психолозите, социолозите или икономистите искат да придадат научен характер на изводите си, те, съвсем естествено, се обръщат към базовата концепция на нютоновата физика” (2). Като една от социалните науки, военната наука се сблъсква със същите предубеждения. Затова е справедливо да кажем, че тази специфична дисциплина на механиката - науката за движението и взаимодействието на силите и телата – напълно е обсебила въображението ни.

Защо механистичният мироглед толкова силно блокира стратегическото мислене? Отговорът, частично, се съдържа в това, че военната и политическа науки се развиват като такива именно през ХVІІІ и ХІХ век, в съответствие с нарастващото значение на класическата физика и математика. Айнщайн описва духа на онази епоха така: „великите постижения на механиката във всички отрасли, потресаващите и заслуги за развитието на астрономията, използването на основните и идеи за решаването на съвършено различни проблеми, много от които въобще не са математически, утвърждават убеждението, че всички природни феномени могат да бъдат изследвани и описани с термините на механиката за силите, действащи между недопускащите каквито и да било промени обекти” (3).

Освен това, налице са и по-реални причини. Простичко казано, сражението също е вид механика. Затова едва ли е толкова странно, че военната стратегия също се оказа затворена в механистични рамки. Откакто националната стратегия започна активно да заимства метафорите на сражението – като мирна „агресия”, студена „война” или кампания за осъществяване на „държавно строителство”, едва ли трябва да се учудваме, че националната стратегия отразява същото предубеждение. В крайна сметка, политиката е продължение на войната с лингвистични средства.

Втората причина за толкова продължителното влияние на механиката е нейната достъпност. През миналия (т.е. ХІХ – б.р.) век, физиката (включително механиката, като интегрална част от нея) и химията демонстрираха далеч по-голям напредък, отколкото другите научни сфери. Така, развитието на биологията си оставаше в съвсем начален стадий чак до края на ХІХ век, а откритията, поставили основата на теорията на относителността на Айнщайн, тепърва предстояха. За разлика от тях, нютоновата механика се утвърждава още в края на ХVІІ век.

Накрая, този доминиращ механистичен мироглед изглеждаше достатъчно обнадеждаващ, налагайки тезата, че в света се извършват постепенни промени. Което пък даваше надежда на стратезите, че могат да прогнозират бъдещия ход на събитията, ако съумеят да открият основополагащите принципи, по които се извършват промените, и си изяснят вариантите, които могат да се използват. Затова едва ли е изненадващо, че съвременните военни теоретици твърдо и дори подсъзнателно следват механистичната парадигма. На ниво военна стратегия, езикът на прословутата книга на Клаузевиц „За войната” се основава на същите механистични основи: триене, маса, гравитационни центрове и т.н. Това се отнася за Антуан Анри Жомини, който анализира основите на геометрията на бойното поле. Или пък да разгледаме, като по-съвременен пример, следния пасаж от инструкцията на Пентагона за планиране на националната сигурност: „Краят на студената война може да се опише като монументално изместване на тектонични плочи, освобождаващо основните сили, които необратимо трансформират стратегическия ландшафт” (4).

Откакто се налага този механистичен мироглед, влиянието му никога не е отслабвало. В резултат от това настъпва застой, свързан с неопределения характер на основите на много от нашите стратегически дилеми. Консерватизмът, който е вътрешно присъщ на онази част от елита, ангажирана с националната сигурност (5), се съчетава с разбирането за необходимостта от предпазливо отношение към основните въпроси на войната и мира и твърде ограничените теоретични новости. Революцията в една стратегия, основаваща се на механистичното схващане за реалността, е трудно осъществима, а провокационните доктрини от последното столетие се превърнаха в ограничаващи я догми.

Дали обаче, всичко това наистина представлява проблем? По всеобщо признание, стратегията на конвенционалните войни, до голяма степен, е разработена от Клаузевиц, британския стратег Лидъл Харт и други като тях. Тъй наречената революция във военното дело, до 1945, се ограничаваше предимно до чисто механични промени. Моторизираната война например, увеличи вариантите при избора на цел за атакуващите армии, но все още можеше да бъде анализирана в стила и с методите на Клаузевиц. Появата на военно-въздушните сили означаваше ново, трето измерение на военните действия, но също не премахна наложилата се стратегическа парадигма. Далеч по-голямата разрушителност и точност на новите оръжия също не нарушиха класическите рамки на тълкуване на войната. На национално стратегическо равнище, тези рамки продължават да се използват за определяне на стратегическия „баланс” между Изтока и Запада, както и за запазването и реформирането на военните алианси, и имат своите аналози в механистичните конструкции от миналото.

Това ни осигурява един заблуждаващ и опасен комфорт, тъй като светът става все по-сложен и традиционните теории все по-малко са в състояние да го обяснят. Разривът между теорията и реалността е налице на ниво национална и военна стратегия. Във военно отношение, концепциите за количеството въоръжения и разновидностите на войните, разработени през миналия век, се оказват недостатъчно подходящи за класическите стратегии. Оказва се, че е сравнително лесно да бъдат разработени нови видове въоръжения, но е много трудно те да се впишат в рамките на стратегическата доктрина. Два такива примера са биологичното и ядреното оръжия. Разбира се, и самият процес на сражението също е хаотичен. Във военната доктрина на САЩ открито се посочва, че „Бойните действия с висока и средна интензивност са хаотични, интензивни и много разрушителни... Операциите ще имат, най-вече, линеен характер” (6).

В основната йерархия, нарастващата сложност на международните отношения ограничава удобните предпоставки на класическата стратегия. Можем ли достатъчно точно да опишем, в цялата и пълнота и разнообразие, международната среда, в която ни се налага да действаме, използвайки традиционните термини за „силовия баланс”, „полярността” или „изместването на тектоничните плочи”? Механистичният мироглед има своите предимства, но напоследък те стават все по-малко. Дори заглавията във вестниците всеки ден ни напомнят колко свръхопростени всъщност са тези модели.

Класическото стратегическо мислене не само се опитва да описва конфликтите с линейни, причинно-следствени термини, то ни принуждава да опростяваме сложните ситуации, свеждайки ги до няколко основни варианта. По традиция, разглеждаме стратегическата мисъл като взаимодействие на ограничен брой фактори, предимно военни, икономически и политически.

По-адекватните на ситуацията дискусии включват и такива фактори като околната среда, технологичното развитие и социалния натиск. Но дори и този разширен списък все още не отразява цялата сложност на международната ситуация: къде например е мястото на религията и идеологията, или пък на недържавните играчи, като терористичните движения, или пък на наднационалните, в лицето на глобалните корпорации и каква точно роля играят тези лица и организации? Освен това, паралелно с разрастването на глобалните комуникации, растящата икономическата взаимозависимост и разширяването на демокрацията, мащабите на политическото влияние нарастват експоненциално. Към тази сложност трябва да добавим и ускоряващото се темпо на вземане на решения. Така, постепенно се доближаваме до правилното разбиране за международната среда и следва да признаем, че то е нелинейно и, за съжаление, интерактивно. Което силно затруднява стратегическия анализ, защото „нелинейността означава, че самият ход на играта води до промяна на правилата и” (7).

Текущият ни политически опит, също допринася за осъзнаването на новите реалности, макар че за да продължим да използваме вече остарелите си стратегически парадигми, често се опитваме да игнорираме новата ситуация (8). Съвременният живот обаче се оказва твърде сложен за да бъде описан или обяснен с взаимодействието на няколко прости променливи.

Налага се да променим метода, който използваме за да осмислим стратегията си. Което не е никак приятна задача. През последните няколко века, стратегическото мислене не оставяше достатъчно пространство за иновации. Както вече посочих, стратегическите ни рамки се основават на механистичните хипотези на класическата физика. Ако обаче, поставим в основата им други предпоставки, инкорпорирайки в нея други научни парадигми, ще станем свидетели на появата на по-продуктивни стратегически принципи. Разбира се, това изместване на рамките не е панацея – войната и дипломацията си остават необходими и опасни, както беше и досега – но ако искаме да се измъкнем от текущата стратегическа стагнация (9), сме длъжни да се опрем на такива предпоставки, които да разширят стратегическата ни култура и да открият нови хоризонти пред стратегическото планиране (10).

Новата наука за хаоса

Новата наука за хаоса, намираща се на неспокойната граница между физиката и математиката, се определя от достатъчно ясни ключови принципи:

Теорията на хаоса е приложима към динамичните (11) системи, т.е. системите с много голям брой „подвижни” компоненти;

Вътре в тези системи съществува непериодичен порядък, т.е. хаотичната, на пръв поглед, съвкупност от данни може да бъде сведена до еднократни модели;

Подобни „хаотични” системи демонстрират тънка зависимост от началните условия, т.е. неголеми промени в някои от условията „на входа”, могат да доведат да дивергентни диспропорции, на изхода;

Фактът, че съществува порядък, означава, че моделите могат да бъдат разчетени, като минимум, за по-слабите хаотични системи.

Въртенето на Земята около Слънцето не е хаотично. И незначителната промяна в орбиталната скорост съвсем незабележимо ще промени орбитата и на въртене. Обратното, стълбът дим, издигащ се в атмосферата, е хаотичен по природата си. Известно време, той се извисява право нагоре, после рязко се трансформира в турбулентна маса от завихряния, извивки и зигзази. Изглежда че движението му не следва някакъв определен ред, но математическото моделиране на процеса разкрива наличието на определени постоянни модели (12).

„Хаос” едва ли е най-удачното название за подобна научна дисциплина. Думата навява асоциации за безформеност и чиста случайност, които усложняват концептуалната задача. В случая „нелинейна динамика” изглежда по-ненатоварен и по-описателен термин, но пък „хаосът” е широко употребяван научен етикет, затова по-нататък ще използвам именно тази дума.

Парадигмата на хаоса не противоречи на класическата парадигма. В действителност, теорията на хаоса произлиза от класическата физика и математика, но ги превъзхожда. Класическият подход описва линейното поведение на отделните обекти. Теорията на хаоса пък описва статистическите тенденции на изключително много взаимодействащи си обекти.

Как тази наука може да се използва за нуждите на геостратегията? Като минимум, приложението и може да се реализира на две равнища. На материално равнище, технологичните иновации, експлоатиращи теорията на хаоса, променят самите основи на войната. На теоретично равнище, те предлагат нови основи на стратегическото мислене.

В индустриалната сфера, ефектите от теорията на хаоса (посредством промяната в сегашното използване на технологиите) ще променят методите на водене на война и осъществяване на военната политика, за което ще съдейства и развитието на новите видове въоръжения. Информационната теория, разузнаването и военните технологии, основани на тези науки, ще се трансформират радикално. Един известен анализатор твърди например, че хаотичното непостоянство „е прекалено специфично, което пък прави възможно то да бъде разбрано” (13). Роботехниката например ще осъществи много сериозен скок, като теорията на хаоса ще ни помогне да напреднем значително в разработката на роботи за военни цели. Впрочем, списъкът на сферите на приложението и е неограничен: разпространението на епидемиите, метеорологията, аеронавтиката и криптологията, са сред тези, които веднага ми идват на ум. Ядрените удари могат да станат много по-точни, давайки възможност на теорията на хаоса да моделира нестабилната турбулентност. Постядрената екология също е тема, подходяща за нелинеен анализ, и бъдещите дискусии за „ядрената зима” със сигурност ще включват и принципите на хаоса. Криптологията, както е известно, е специфична и трудна наука, а теорията на хаоса дава възможност да разберем, че това, което сме смятали за случайно, не винаги наистина е такова.

Извън технологичната сфера, теорията на хаоса има специфично приложение и на бойното поле. В продължение на десетилетия, повечето анализатори не обръщаха внимание на множеството фактори, олицетворяващи хаоса на всяко едно сражение. За разлика от тях, известният американски изследовател Тревър Дюпюи разработи мащабен математически модел, опитващ се да анализира сражението като взаимодействие на множество променливи. Този „квантов модел за анализ на решенията” се основава на сравнението между „относителната военна ефективност на двете противопоставящи се сили по време на конкретно историческо сражение, чрез определяне влиянието на променливите на околната и оперативната среда върху бойната мощ на двамата опоненти” (14). Концентрирайки се върху историческия модел, Дюпюи се ръководи от предпоставката, че той може да бъде „изчислен”. Ако беше така обаче, военните командири щяха да могат да изчисляват шансовете си за успех във всяко конкретно сражение и систематично да идентифицират слабите си места. Ако оставим настрана проблема със субективността на подобна оценка, основната грешка на този модел е, че той е линеен, докато самият процес на сражението очевидно е нелинеен и ирегулярен. В същото време, използването на теорията на хаоса, със сигурност може да гарантира на концепцията на Дюпюи далеч по-успешно практическо приложение.

На теоретично равнище, винаги е имало повече от достатъчно учени, опитващи се да разберат и разтълкуват модела на войните в човешката история. Така, през 1972, Джей Дейвид Сингър и кръгът около него обявиха, че са открили определена закономерност в изблиците на глобално насилие за последните 150 години. Според тях: „Става ясно, че съществува определена периодичност, с доминантна най-висока точка, примерно на всеки 20 години”, както и, че войните започват най-често през април и октомври (15). Целта на изследването на Сингър беше да използва периодичността като ключ към факторите, водещи до ръст на насилието. Други автори пък се опитаха да свържат лансираните от тях модели за конфликтите с „дългите вълни на световното лидерство” (Джордж Моделски), с моделите за стабилността на полюсите (Кенет Уолц) и с вълните на циклите на икономически просперитет и упадък на Кондратиев (различни анализатори) (16). Също както и при модела на Дюпюи, теорията на хаоса може да се окаже инструмента, който да трансформира тези теории от кабинетни игри в прогностични модели. Принципът, че различните нелинейни системи притежават вътрешно идентични структури е и принцип на теорията на хаоса (17).

В същото време, ще се наложи да бъдат направени още доста изследвания по отношение приложимостта на теорията на хаоса към операционния и тактическия анализ. От една страна, процесът на сражението се смята от повечето изследователи за нерегулярен феномен, затова той се поддава на нелинеен анализ (18). От друга страна, в бойните действия участват ограничен брой действащи лица (в най-общия случай една сила действа срещу друга), следователно нивото на театъра на бойните действия, най-вероятно, не може да се анализира с помощта на теорията на хаоса, която описва поведението на по-голямо количество играчи. Освен това, военните командири полагат големи усилия за да накарат армиите си да действат и взаимодействат в линеен, механистичен и последователен порядък. Такива изобретения, като йерархията на военните звания, военната дисциплина, структурата на военните поделения, военните традиции и строго структурираният ред на осъществяване на военните операции служат за гарантиране на регламента и недопускане на хаотично поведение. На свой ред, това ограничава динамизма на системата и предполага, че теорията на хаоса може да има само ограничено приложение на нивото на военната стратегия. Всъщност, дали сражението действително е хаотично, или не? На този въпрос могат да се дадат два различни отговора, всеки от които ще звучи достатъчно убедително. Първият е, че процесът на сражението може да се разглежда като хаотичен, но, повече или по-малко успешно, направляван от организирана система, както вече посочихме по-горе. Вторият е, че този процес следва да се разглежда като изцяло линеен и нехаотичен, а хаотично може да бъде само индивидуалното възприемане на сражението. При всички случаи, проблемът се нуждае от допълнителни анализи.

Критичният праг

Всъщност, истинската ценност на теорията на хаоса следва да се търси на най-високото ниво – в сферата на националната стратегия. Хаосът може да промени методиката, с чиято помощ анализираме целия спектър на човешките взаимоотношения и в който войната заема само една специфична ниша. Международната среда е превъзходен пример за хаотична система. Ключовата теза в теорията на хаоса за „самоорганизираната критичност” е великолепна основа за нейния анализ. Датският професор Пер Бек и китайският му колега Чао Тан дават следното определение на самоорганизираната критичност: „Големите интерактивни системи постоянно и организирано се докарват до критично състояние, при което дори и някое незначително събитие може да стартира верижна реакция, водеща до катастрофа... Освен това, композитните системи никога не постигат истинско равновесие, а, обратното, еволюират от едно метасъстояние (т.е. временно състояние) към друго” (19).

В компанията ІВМ например, изследват тази теория, използвайки купчини пясък: отделните песъчинки се натрупват докато, в резултат от достигането на критично състояние, последната не провокира пясъчна лавина . След подобно катастрофално преразпределяне, системата става относително стабилна, докато не се осъществи поредното прегрупиране.

Интересно е, че в политическата наука има редица метафори, намекващи за „самоорганизираната критичност”. Представата за международната криза като „буре с барут” е най-разпространената измежду тях. Следва да признаем, че, от една страна, тази метафора е доста точна – разпространението на горския пожар е типичен пример за хаотична система, моделирана навремето от професорите Бек и Тан (20). Но, така или иначе, идеята за „бурето с барут” – като взривоопасен обект, очакващ някой да драсне клечката – достатъчно стегнато илюстрира динамичната природа на международните отношения. Друга, още по-нова метафора е концепцията за „зрелостта”, лансирана от Ричард Хаас. Според тази гледна точка, по ред причини, някои от дискутираните на международните преговори проблеми остават неразрешими, докато не мине определено време и те не „узреят”. Следователно, ключът към успешните преговори е в определянето и използването на това „критично” състояние (21).

Съществуват ли рамки, в които трансформирането на световния ред да може да бъде описано по-добре, отколкото самоорганизираната критичност? Метафората за „тектоничните плочи”, основаваща се класическия подход, е невярна. Тя предполага начална стабилност, рухнала поради трансформацията на някои основни сили. Така обаче се губи представата за цялата сложност на ситуацията. През последните години от съществуването си, СССР беше подобен случай, много подходящ за анализ. Класическите рамки ни караха да разсъждаваме за случващото се там, използвайки стандартните понятия на борбата за власт: популистите-елцинисти, реформаторите-горбачовисти и т.нар. „консерватори”. Класическият подход страда от прекален уклон към стабилността и статуквото, което означава, че класическите стратегически и дипломатически принципи се оказват полезни само в относително спокойна ситуация. Неслучайно страхливите дипломати и предпазливите политици буквално ни заливаха с предупреждения за заплахите от „съветския хаос”. Според традиционната гледна точка, разпадането на Съветския съюз беше начало на наближаваща катастрофа, което пък изискваше да се осигури сплотеността на Запада и наличието на силен център. Обратното, самоорганизираната критичност ни демонстрира наличието на огромно разнообразие от играчи във всяка критична ситуация, която неизбежно ще еволюира към временна стабилност, след периода на катастрофална трансформация. За прилагането на този модел, няма нужда от стабилност: критичната гледна точка към „съветския хаос” е част от един напълно обясним процес: критичната точка подкрепя появата и възхода на постсъветските републики и краха на съюзното правителство, като предпоставка за нов, продуктивен и метастабилен ред.

На международната сцена, традиционният модел води до преоценка на влиянието ни върху събитията, обезценявайки всички възможности, но, въпреки това, основните играчи продължават да имат решаващо влияние върху събитията. Парадигмата на хаоса и критичността, обратното, осветява диспропорционалните ефекти, които могат да провокират малките играчи. Както отбелязва германският физик Герд Айленбергер: „И най-дребните отклонения в началото на движението могат да породят непропорционален ефект след определен интервал от време. Дори от ежедневния живот знаем, че това понякога се случва, а изследването на динамичните системи, които ни го демонстрират, сочат, че то е типично за естествения процес” (22).

По-нататък, теорията на хаоса показва, че тези отклонения са самоорганизиращи се и се генерират от самата динамична система. Дори в отсъствието на външни сътресения, успешната комплексна система включва фактори, които я тласкат извън рамките на стабилността, към турбулентност и преформатиране. В тази връзка, възникват няколко важни въпроса: дали теорията на хаоса е подходящата метафора за да бъдат описани тези взаимодействия, или пък те, на практика, се подчиняват на скритите закони на хаоса? Тази метафизична главоблъсканица излиза отвъд рамките на настоящата статия, но интуицията и интелекта ни водят към хипотезата, че второто е по-вярно.

Разбира се, създателите на концепцията предвиждат, че тя може да се използва в сферата на сигурността: „в цялата човешка история, войните и мирното взаимодействие могат да доведат света до критично състояние, при което конфликтите и социалните вълнения се разпространяват лавинообразно” (23). Да се върнем към примера, разгледан по-горе, за това, как краят на студената война бе сравнен с „изместване на тектонични плочи”. Какви рамки би установила една по-ясна основа за формулиране на стратегия? Механистичните рамки правят нещата да изглеждат така, сякаш тектоничните плочи са се изместили в определен момент и вече се намираме в неопределен период на стабилност, в който можем еднозначно да наложим някакъв нов световен ред. Парадигмата на хаоса и критичността пък описва един динамичен процес, чиято стабилност е много съмнителна и който, дори в момента, е свързан със строителство, отнасящо се към следващия период на катастрофални трансформации.

Метафизичната гледна точка е прекалено произволна и опростена за международните отношения. Затова трябва да стартираме от точката, която започва с хаоса и преустройството и е присъща за комплексните интерактивни системи. Светът е обречен да бъде хаотичен, защото многообразните политически играчи в една динамична система, в по-голяма степен, следват различни цели и споделят различни ценности.

Механистичната парадигма не поощрява да търсим причините на фундаменталните промени във външните фактори. Тя постулира базовата инерция, заложена в системата, дотогава, докато не започне да действа някаква външна сила. Обратното, критичността, е самоорганизираща се. Системата работи в посоката на основната промяна, като резултат от сравнително малки и в повечето случаи игнорирани от играчите събития. Първата световна война е отличен пример за самоорганизираща се критичност. Убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в малкото балканско градче Сараево, провокира световна катастрофа, довела до гибелта на 15 милиона души, ефектът от която се усеща до ден днешен.

Ливан пък може да се използва като пример за постоянна критичност. Разположението му в центъра на конфликта между различни народи, в продължение на столетия, измъчената му география, ожесточените етнически, религиозни и кланови антагонизми не дават особени надежди за стабилност и предсказуемост. Разсъждавайки в класическите стратегически рамки, през 1982, САЩ се забъркаха в този конфликт, изпращайки там морски пехотинци с цел да балансират ситуацията и разделят противостоящите си страни. Както отбелязва командващият на този американски корпус: „бяхме принудени да се движим по острието на бръснача” (24). Изходната предпоставка бе, че САЩ могат да изиграят ролята на неутрална и стабилизираща сила. Само че критичната система просто не предполага неутрална почва и не оставя надежда за постигане на перманентна стабилност. И, веднъж влязъл в нея, ти ставаш част от нея, както сами се убедихме след катастрофата, когато 241 американски морски пехотинци загинаха, в резултат на терористично нападение.

Преформатиране на стратегическото мислене

Хаосът не изключва наличието на стратегия. Теорията за самоорганизираната критичност не ограничава стратезите, а им предоставя необходимата основа за да обяснят фасциниращия световен безпорядък. Ако сме в състояние достатъчно ясно да опишем това, което ни заобикаля, значи сме в позиция да формулираме стратегии, прокарващи нашите интереси. А за да създадем такива стратегии, следва да започнем с дефинирането на факторите, формиращи критичността. Ето някои от тях: изначалната форма на системата; лежащата в основата структура на системата; единството на играчите; енергията на конфликта между отделните играчи.

Сега, нека разгледам тези фактори подред. Изначалната форма, която определя контурите на системата от самото начало, влияе и върху по-нататъшното и развитие: посткатастрофалният резултат поставя основата за следващите действия. В споменатата по-горе пясъчна купчина, използвана от ІВМ, наклоните и неравностите, образували се след свличането на пясъчната лавина, влияят върху формирането на новия пясъчен конус. По същия начин, промяната на границите след Втората световна война нямаше как да не повлияе върху последвалото развитие на събитията.

Да се върнем пак към „пясъчния модел” – песъчинките падат върху повърхността, т.е. върху намиращата се в основата структура. Тази базова структура, или матрица, помага за определяне формирането на пясъчната купчина. В международните отношения, лежащата в основата структура определя характера на такива фактори, като околната среда и географското положение. Близостта на Кувейт до Ирак например, е фундаментален факт, формиращ цялата последваща политика в региона. Достъпът и снабдяването с вода пък е пример за лежащия в основата фактор на околната среда.

Единството определя нивото, от което започва трансформацията. Влажният пясък има по-различна динамика от сухия. Което се отнася и за идеологическите или етнически хомогенни системи, чиято динамика се различава от тази на мултиетническите или изповядващите няколко идеологии общества. На военно равнище, сдържането и контролът върху разпространението на въоръженията работи за укрепване на единството между държавите. Укрепването на единството обаче не препятства, а просто забавя прогресиращата критичност. Неефективните споразумения пък формират фалшиво единство – илюзия, че трансформацията се управлява успешно. Така, опитът за създаване, под егидата на Обществото на народите, на система за глобална колективна сигурност (от 1920) и пактът Келог-Бриан за отказ от водене на войни (от 1928), също както и Ялтенската конференция за налагане на нов световен ред след Втората световна война (от 1945), както и целият този модел на дипломация въобще, са пример за подобно фалшиво единство.

В крайна сметка, всеки играч в политически критичните системи произвежда конфликтна енергия, т.е. активна сила, провокираща промяната на статуквото, като по този начин участва в създаването на критично състояние. В нашата международна система, тази енергия произтича от мотивациите, ценностите и възможностите на специфичните играчи, без значение дали става дума за правителства, политически и религиозни организации, или за частни лица. Тези играчи се стремят да променят статуквото с мирни или насилствени методи и налагането на който и да било курс неизбежно тласка ситуацията към поредната катастрофална трансформация.

Теорията на хаоса диктува условията, но е твърде сложна за да позволява дългосрочна прогноза. Сложността нараства с увеличаване броя на играчите в системата или продължителността на търсената прогноза. Заставайки на стартова позиция, следва да сме подозрителни към дългосрочните прогнози. Не е лесно обаче, да избегнем тази „порочна склонност”. Обикновено се вкопчваме във вярата, че могат да съществуват някакви карти, които да ни изведат от тъмната гора на международните отношения. Всъщност, по-полезна би могла да се окаже друга метафора: да следваме светлината на фенера, осветяващ пътя пред краката ни, който ще ни помогне да сменим малките стъпки с по-широки и уверени крачки.

Дали обаче, този аргумент не противоречи на успеха на политиката ни на сдържане, смятана за „перлата в короната” на дългосрочното стратегическо мислене? Тази политика, която се опитваме да прилагаме като „безалтернативна контра-сила във всяка точка, където нашите врагове подготвят инвазия”, олицетворява чисто механистичната гледна точка по въпросите на националната сигурност (25).

По отношение разпадането на Съветската империя, конвенционалният опит показва, че политиката на сдържане работи. Ако обаче внимателно анализираме случилото се в най-новата ни история, не можем да отречем, че същата политика ни доведе и до Виетнам – с крайно ограничените и цели и наличието на непреодолими ограничения по самото водене на войната, да не говорим, че ни докара до пораженската подкрепа за редица авторитарни режими - от Иран до Никарагуа и Филипините. Нима не можехме да постигнем по-добри резултати на по-ниска цена, ако бяхме по-гъвкави, плувайки между островчетата на реда в глобалното море на политическия хаос?

Днес, когато вече не следваме политиката на сдържане, в обект на дискусии се превръща концепцията за полярността – т.е. дали съвременният свят е станал еднополюсен, триполюсен или многополюсен, след като вече не е двуполюсен. Тези дискусии са пример, че не забелязваме очевидни неща. В политически план, в света има твърде много и прекалено различни играчи, за да можем да го осмислим в термините на полярността. Все още се опитваме да използваме метафорите от механистичния лексикон, даващи ни удобното усещане, че наистина разбираме този сложен нов свят.

В отчаяното си желание да разполагаме с ефективна структура, раздуваме привлекателността на „новия световен ред”, „стратегическия консенсус” и „мирните дивиденти”. Дали партизаните на „новия световен ред” ще имитират грешките на политиката на сдържането, принуждавайки ни да приемем глупавата политика, преследваща постигането на илюзорната дългосрочна стабилност? Вече стана ясно, че  сме склонни на прекалено големи жертви в името на тази цел: така, обвързвайки операцията „Пустинна буря” с одобрението на ООН, ние ограничихме бъдещите си военни възможности. Мнозинството в Конгреса, както и сред американската и международната общественост, вече ще чака разрешението на ООН като легитимираща предпоставка за бъдещо използване на американските въоръжени сили. Тъжно е, че опитът за създаване на нов световен ред, с помощта на международното право, на практика, позволи Саддам Хюсеин да не бъде наказан и дори да укрепи позициите си, включително и посредством жестоките репресии, предприети от режима му срещу въстаналите кюрди.

Този интерес от съществуването на стабилни структури помага да обясним и желанието на Запада за контрол над въоръженията. Дори когато режимът за контрол над въоръженията има чисто декларативна форма и няма военни измерения, както е в случая с конвенцията на ООН от 1972 за биологичното и химическото оръжие, той поражда наивната вяра, че простото, декларативно наличие на заплахата ще помогне да бъдат предотвратени ужасите, свързани с евентуалното използване на подобно оръжие. Тоест, американците са склонни да фетишизират „процеса” на контрола върху въоръженията, като изключително полезен, сам по себе си, без оглед на стратегическата ситуация или конкретните достойнства на постигнатите в тази сфера споразумения. Наистина, ефективните споразумения могат да забавят прогресивното движение на системата към критично състояние, но е много опасна самозаблуда да мислим, че абсолютната стабилност е възможна. В международните отношения всяка стабилност е преходна. Международната среда е динамична система, състояща се от играчи – държави, религии, политически движения, екологии – които, сами по себе си, също представляват динамични системи. Освен това ни вълнува, че поемаме непосредствените политически разходи за постигането на стабилност в бъдеще, както и шансовете да получим това, което очакваме. В действителност, „стабилността”, както и „присъствието”, „създаването на националната държава” и дори „светът” – се оказват цели без контекст, когато се прокарват като чисто политически, демонстрирайки своята неадекватност или лицемерие (да си припомним съветското семейство на „миролюбивите народи”), лежащи в основата на стратегията. Истината е, че стабилността винаги е просто последица и никога не може да бъде цел.

В такъв случай, как можем да извлечем предимства от критичността? Истинската цел на националната стратегия е формулирането на широк контекст от проблеми на сигурността, насочен към постигането (в крайна сметка) на желаното състояние на нещата, посредством постепенни промени. В моментна сме навлезли в период, в който сме склонни да отлагаме формирането на критично състояние и търсим нови пътища за преустройство на света. Както е добре известно на всички, ангажирани в сферата на международната политика, по-лесно е да мечтаем за формиращите събития, отколкото да ги осъществим. Не можем да направим кой знае какво с изначалната форма или лежащата в основата и структура. Тук, следва да имаме предвид историята, географията и околната среда. Политическите ни усилия трябва да се фокусират върху постигането на сплотеност и смекчаване на конфликтната енергия. В международен план, такива конструкции, като военните блокове, икономическите споразумения, търговските протоколи (ГАТТ и т.н.) и другите правила формират, най-вече, сплотеност вътре в системата. Далеч по-обещаващият (и по-пренебрегван) път към постигане на желаните от нас международни промени е свързан обаче не с тях, а с отделния индивид.

Конфликтната енергия е заложена в основата на човешките качества от момента, когато индивидът се превръща в основополагащ камък на глобалните структури. Конфликтната енергия отразява целите, усещанията и ценностите на индивидуалния играч – като цяло, идеологическото „осигуряване” на всеки от нас е програмирано. Промяната в конфликтния потенциал на хората ще ги насочи по подходящия(от гледна точка на интересите на националната ни сигурност) път, затова се налага да променим програмното им осигуряване. Както сочи опитът на хакерите, най-агресивният метод за подмяна на програмата е свързан с вкарването в нея на подходящия „вирус”, а нима идеологията не е другото име на програмния човешки вирус?

С този идеологически вирус, като наше основно оръжие, САЩ ще могат да водят най-пълномащабната „биологична” война, подбирайки, въз основа на собствената си стратегия за национална сигурност, кои цели-народи трябва да бъдат „заразени” с идеологиите на демократичния плурализъм и уважението към индивидуалните човешки права. Съчетан с широките американски ангажименти, увеличаващите се предимства в комуникационната сфера и нарастващите възможности за глобално движение, този „вирус” ще бъде самовъзпроизвеждащ се, а разпространението му ще се осъществява хаотично. Тоест, нашата национална сигурност ще се сдобие с най-добрите гаранции, ако посветим усилията си на борбата за умовете в онези държави и култури, които се отличават от нашата собствена. Това е единствения път за изграждането на световен ред, който да просъществува достатъчно дълго (макар че, както видяхме, не може да се разчита да продължи вечно) и да бъде „глобално изгоден”. Ако не съумеем да постигнем подобна идеологическа промяна в целия свят, ще можем да разчитаме само на спорадични периоди на спокойствие между редуващите се катастрофални трансформации.

Сферата на практическото приложение на този анализ е свързана с мащабното разширяване дейността на такива институции, като Информационната агенция на САЩ, Националният фонд за демокрация и други програми за образователен обмен от частния сектор. Тези програми са ядрото на агресивната стратегия за национална сигурност на Америка. По-точно обратния начин пък следва да действаме в отбрана. Истинското бойно поле в сферата на националната сигурност, метафорично казано, е вирусно по самата си природа. Като на нивото на индивидуалния си избор сме подложени на атаките на откровено деструктивни напрежения и, в частност, на склонността към наркотиците. А, какво друго е тази склонност, ако не деструктивно поведение на „вирус”, чието разпространение придобива епидемични мащаби.

Интуитивното ядро

Светът е открит за най-различни експерименти и, ако лансираме тезата за примата на една конкретна научна парадигма над всички останали, като основа на стратегическото мислене, ще ни се наложи да действаме „нереалистично”. Всяка рамка предлага уникални възможности да проникнем в същността на въпроса и стратегическото изкуство избира най-популярния метод за конкретната ситуация. Стратегията, по традиция, се представя като здрава, „желязна” обвързаност между причини и следствия. Днешната ситуация обаче показва, че този „железен век” вече отминава и следва да формулираме по-всеобхватна дефиниция на стратегията: не просто съгласуване на средства и цели, но и съгласуване на парадигмите със специфичните стратегически предизвикателства. Това обаче няма да има кой знае какъв смисъл при определянето на целите и средствата за постигането им, докато не разполагаме с достатъчно ясна представа за реалността, за която се борим.

Ако сме открити за най-разнообразните научни постановки, ще можем да формулираме една по-дееспособна стратегия от онази, която ползваме днес. На оперативно ниво можем да очакваме, че принципите, свързани с въоръженията, ще продължат да се развиват, ако сме наясно с теоретичните принципи, осигуряващи развитието на тези въоръжения. На най-високо ниво пък трябва да сме наясно с факторите, формиращи условията за промените на такава комплексна и динамична система, като постсъветското пространство, и да работим по-адекватно по неговата продължаваща трансформация. Можем на много да се научим, ако гледаме на хаоса и прегрупирането като на възможности, вместо неистово да се стремим към постигането на стабилност – цел, която е илюзорна, сама по себе си. Всичко това е възможно обаче, само ако съумеем да превъзмогнем механистичните рамки, които все още доминират в стратегическото мислене.

В заключение, следва да сме наясно с ограниченията на всички рамки и дори контра-рамки на хаоса и да отдадем дължимото на ирационалното и интуитивното. Стратегическото мислене се базира на научни парадигми, кореспондиращи с математиката, като своеобразен „научен език”. Затова истината на математическите системи превръща метафората в наша стратегическа концепция. Сред множеството математически принципи обаче, един е изключително важен за нас в това отношение. Става дума за теоремата за непълнотата на Гьодел, според която „всяка формална система от аксиоми, съдържа и неразрешени предположения” (26). В нашия свят съществува неопределен набор от проблеми, които нямат формално логични отговори. Има проблеми, които не могат да се решат в някакви определени рамки. Тази теорема отбелязва ограниченията върху използването на роботи във военните действия, ограниченията върху изследванията на операциите и научното търсене, като приложимо за войните, или, на практика, за всяка дисциплина. Трябва да приемем факта, че войната и стратегията, както и всички инициативи, които търсят описанието и прогнозирането на креативно поведение, ще включват и неразрешими парадокси. Пример за което може да бъде ядреното сдържане - като заплаха от пълно разрушаване, в името на съхраняването. Друг пример е един цитат от времето на Тит: „разрушихме селото за да го спасим” (27).

Оттогава насам, по един парадоксален начин, щом съумеем да формулираме стратегически основи, които са логически последователни и ни предоставят всестранно прогнозиращо описание на войната, вече не можем да се доверяваме изцяло на тези основи. Или, както го казва по-простичко Колин Пауъл, не можем „да накараме неблагоприятните факти да се превърнат в основа на правилното решение”.

Всички основи включват определени ограничения, които могат да бъдат преодолени само с помощта на специфичните характеристики на човешкия интелект, които физикът Роджър Пенроус свързва с „мигновената присъда на интуицията” (28), неотделима от човешкия разсъдък. Накрая, нека си припомним и тезата на Клаузевиц, че „проблясъците на вътрешната светлина ни водят към истината” (29).

Големите стратегически удари са дело именно на това „интуитивно ядро”. Разбира се, днешните стратези не могат да разчитат само на вдъхновението си. Вдъхновение, което не е подкрепено от строг анализ, се превръща в авантюризъм. Тоест, подобни интуитивни „дарове” следва да вървят в тандем с ефективните теоретични основи. Теорията на хаоса по уникален начин подхожда за формирането на подобни основи. Тя може да ни провокира да провеждаме реалистична политика в постоянно променящата се съвременна епоха и най-сетне да осъществим закъснялото освобождение на стратегическото мислене.

 

Бележки:

1. Под "стратегическа общност" разбирам широката мрежа от учени, консултанти и „слуги” на данъкоплатците, които формулират правителствената визия по оперативните, стратегически и касаещи националната сигурност проблеми, формирайки по този начин и нашата стратегическа култура.

2.Fritjof Capra, The Turning Point (Toronto: Bantam Books, 1983), p. 47.

3.Albert Einstein and Leopold Infeld, The Evolution of Physics (New York: Simon and Schuster, 1942), pp. 57-58.

4.US Department of Defense, 1991 National Security Planning Guidance (Washington: DOD, 1991), p. I. Тази известна метафора се използва още от Джоузеф Най, през 70-те.

5.Виж, наред с другите, Morris Janowitz, The Professional Soldier (New York: The Free Press, 1971), pp. 22-37.

6.Field Manual 100-5, Operations (Washington, D.C.: Department of the Army, 5 May 1986), p. 2.

7.James Gleick, Chaos (New York: Penguin Books, 1987), p. 24.

8.Виж "Oils for the Friction of War," в Charles M. Westenhoff, ed., Military Air Power (Maxwell AFB, Ala.: Air Univ. Press, 1990), pp. 77-79. Тази част от книгата съдържа много пасажи, пряко касаещи теорията на хаоса. Един от цитатите например (Айленбергер, на с.13) е за физическия анализ на нелинейната динамика. Той много точно отразява ролята на хаоса и нелинейните процеси във военните действия.

9.Стансфийлд Търнър го отбелязва, поставяйки въпроса, „защо има толкова малко истински стратези през последните 50 години.", Turner, "The Formulation of Military Strategy," в George E. Thibault, ed., The Art and Practice of Military Strategy (Washington, D.C.: National Defense Univ. Press), 1984, p.15.

10. Статията е посветена на теорията на хаоса, като нова основа на стратегическото мислене, впрочем и други науки предлагат не по-малко иновативни парадигми на съвременните стратези.

11. „Динамичен” е предпочитаният термин сред изследователите, затова се придържам към него.

12.Виж Gleick, pp. 121-37,202-07.

13.Walter J. Freeman, "The Physiology of Perception," Scientific American, February 1991, pp. 78-85.

14.Trevor Dupuy, Numbers, Predictions, and War (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1979), p. 50.

15.J. David Singer and Melvin Small, The Wages of War, 1816-1965: A Statistical Handbook (New York: John Wiley and Sons, 1972), pp. 215, 375.

16.Виж William R. Thompson, On Global War (Columbia: Univ. of South Carolina Press, 1988).

17.Gleick, pp. 83-87.

18.Анонимен цитат, приписван на „висш германски офицер”, според който: „Причината американската армия да се прояви толкова добре във войната е, че войната е хаос, а за американската армия хаосът е ежедневен проблем”.

19.Per Bak and Kan Chen, "Self-Organized Criticality," Scientific American, January 1991, p. 46.

20.Ibid., p. 53.

21.Виж Richard N. Haass, Conflicts Unending (New Haven: Yale Univ. Press, 1990).

22.Westenhoff, p. 78.

23.Bak and Chen, p. 53.

24.Полковник T. J. Geraghty, цитиран в Daniel P. Bolger, Americans at War 1975-1986: An Era of Violent Peace (Novato, Calif.: Presidio Press, 1988), p. 210.

25.Стратегията на сдържането се прилага много по-твърдо, отколкото е смятал нейният архитект. Със задна дата, Кенън определя, че в статията си от 1947 е имал предвид политико-идеологически ангажимент и посочва, че днес се нуждаем от теория на сдържането, която да е „по-тясно свързана със съвкупността от проблеми на Западната цивилизация”. „Chaos theory to the rescue? See George F. Kennan, Containment Then and Now," Foreign Affairs, 66 (Spring 1987), 885-90.

26.Перефразирано от Douglas R. Hofstadter, Godel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid (New York: Vintage Books, 1980), p. 17.

27.Виж Stanley Karnow, Vietnam: A History (New York: Viking Penguin, 1984), p. 534.

28.Roger Penrose, The Emperor's New Mind (New York: Penguin Books, 1989), p. 422.

29.Carl von Clausewitz, On War, trans, and ed. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1984), p. 102.

 

1992

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геостратези и дипломати. При предишната администрация беше координатор по енергийната политика към Държавния департамент на САЩ. Статията му, смятана за класическа, е публикувана през 1992 в списание Parameters и, според някои, поставя основите на по-късно реализирана от САЩ стратегия на „силово налагане на демокрацията”, включително и чрез т.нар. „цветни революции”.

По време на посещението на президента на САЩ Барак Обама в Канбера и Дарвин, през ноември 2011 и преговорите му с австралийския премиер Джулия Джилард беше обявено разширяване на американското военно присъствие в Австралия, която неизменно подкрепя действията на Вашингтон в тази сфера (два пъти в Афганистан, в Ирак и т.н.). Както е известно, Петият континент е ключова опора на САЩ в гигантския океански суперрегион. Напоследък този регион беше прекръстен на Indo-Pacific – първо от държавния секретар Хилари Клинтън, а след нея терминът започна да се употребява и от други висши американски чиновници. Сред тях е например, адмирал Майк Малън, автор на доктрината за „Глобалното морско партньорство” (GMP) и, вероятно, един от първите във военноморските сили, който лансира, още през 2006, тезата за необходимостта от многостранно сътрудничество в морските простори през ХХІ век, поставяйки началото на курса към „корпоративно решаване” на една или друга ситуация в сферата на сигурността.

Концепцията за индо-тихоокеанското пространство беше лансирана от Клинтън през 2011, в резултат от серията посещения, които направи тя, а след нея и президентът Обама, в различни азиатски държави през предходната година.

Тихоокеанският век на Америка

През 2011, тази доктрина, но вече под името „Тихоокеанският век на Америка”, беше подробно изложена от държавния секретар в статията и, в ноемврийския брой на “Foreign Policy”. В нея тя посочва, че новата американска стратегическа активност ще се разпростре от западното крайбрежие на САЩ до Индустанския субконтинент. Дали това не бе свързано с позабравената концепция от 90-те години на миналия век за необходимостта източната зона или дори цялата индоокеанска акватория, съвместно с Тихия океан (или поне със западната му част), да се разглежда като единно стратегическо пространство? Едва ли. Според тази постановка, системата за сигурност в това огромно пространство се разглеждаше в рамките на триъгълника Индия – Австралия/Нова Зеландия – Китай/Япония. Тоест, въпросната конфигурация не включваше САЩ и вероятно тъкмо поради това въпросът за формирането на нов геоикономически, геополитически и геостратегически суперрегион отпадна.

Очевидно, по онова време във Вашингтон не придаваха особено значение на факта, че още през 90-те мнозина експерти анализираха и оцениха високо феномена на „Тихоокеанския” или „Азиатския век”. Макар че той се раждаше буквално пред очите на целия свят, благодарение на гигантския и бурен ръст, демонстрират едновременно от няколко центрове на развитие – Китай, т.нар. „млади тигри”, Индия и др. Всъщност, тогава САЩ бяха ангажирани с трагедията от 11 септември, последвалата я кампания срещу тероризма, войните в Ирак и Афганистан и безкрайните конфликти в Близкия Изток, както и с промените в Източна Европа.

Днес, когато е налице „пробуждането” на САЩ в променените геоикономически и геополитически условия по света, в региона и в самата Америка, Вашингтон направи сериозна заявка за лидерство по няколко различни направление в „разширения” Азиатско-Тихоокеански регион. Изтегляйки се постепенно от Ирак и Афганистан и завръщайки се в Азия под други лозунги и с други цели, Вашингтон формулира и сега представя на света новия си курс в Азиатско-Тихоокеанския регион като висш политически приоритет.

Като цяло, предложените от американците мерки, групирани в шестте блока със стратегически иновации, подготвени за Азиатско-Тихоокеанския регион, бяха мотивирани от бурния икономически и военен ръст на Китай; опасенията, че САЩ могат да се окажат в периферията на интеграционните тенденции в Източна и Югоизточна Азия, където с ключови позиции разполага Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН) и необходимостта от обновяването на старите алианси и инициирането на нови съюзи, привличайки в тях държави, разсъждаващи по същия начин като Вашингтон. Както посочи в “Guardian” британският анализатор Саймън Тисдейл, приемането на новата стратегия на Обама беше продиктувано, най-вече, от „китайския синдром”.

В настоящата статия ще се спра не на шестте ключови направления, очертани от Хилари Клинтън, а само на едно – променящият се формат на американското военно-стратегичеко присъствие, анализа и преоценката на ролята на системата от бази и опорни пунктове и изместването на основните акценти и вектори в нея, както и нееднозначната реакция на предислокацията на американските части от страна на редица регионални държави.

По данни на списание “Foreign Policy Focus” от 31 март 2011, през 2010 Пентагонът е изразходвал за изграждане и поддръжка в операционно състояние на военни бази впечатляващата сума от 41,6 млрд. долара.

Ако анализираме промените в регионалната система от бази, първото, което се набива на очи, е промяната на характера и мястото на днешните военните заплахи за САЩ в Азиатско-Тихоокеанския региона (според Пентагона). Вече не става дума за някогашната съветска заплаха от ерата на студената война в Северна Азия, а за неща, случващи се много по на юг – за напрегната ситуация в Южнокитайско и Източнокитайско море, около Тайван, опасенията за сигурността на т.нар. SLOC’s (Source lines of code – вид софтуерна метрика) и т.н. Ето защо, акцентът в американската проекция на сила е по южното направление. Това ще позволи на САЩ да реагират бързо именно в тези райони, където Китай може или провокира спорни ситуация и конфликти, за подготовката на чието отразяване в Пентагона беше създаден нов отдел.

На второ място, ясно е, че за САЩ ще е доста трудно да реализират подобен мащабен замисъл. Неспирният икономически подем в азиатско-тихоокеанското пространство (независимо от спадовете заради Азиатската криза от 1997-1998 и сегашната глобална криза) подхранва амбициите и самостоятелността на държавите в него. Много азиатски страни, макар да подкрепят стабилизиращата роля на американското присъствие, паралелно с това активно се въоръжават, произвеждат, продават и купуват оръжие, укрепват военните си флоти и създават военновъздушни и военноморски бази, при това не само на своя територия. Това няма как да не доведе до нарастване на рисковете, напрежението и конфликтите.

Американските военни пристъпиха, преди всичко, към укрепване южния пояс на региона, затова отново се обърнаха към стратегическите предимства, които предлага Австралия, а и не само тя. „Зеленият континент” е разположен между два океана, а на север граничи с най-важните световни комуникации, използвани от танкерите и контейнеровозите от Европа, Персийския залив, и Африка, през Индийския, към Тихия океан или в противоположната посока.

Регионалните съюзници на САЩ

По време на последните посещения на различни равнища, САЩ и Австралия решиха да не се създават нови бази, а да бъдат укрепени и разширени съществуващите. Така, в Дарвин вече няма да има само 250 американски морски пехотинци, а броят им ще нарасне до 2500, до 2017, като една част ще бъдат предислоцирани от Япония. Според плановете на Вашингтон и Канбера, тези военноморски и военновъздушни сили ще се използват за стабилизиране на ситуацията на север от Австралия, т.е. около Югоизточна Азия и особено в Южнокитайско море, както и за охрана на SLOC’s. Опорните пунктове по западното австралийско крайбрежие – от Дарвин до Пърт, както и микроскопичните архипелази Ашмор и Картие, край югозападното крайбрежие, които с течение на времето също могат да бъдат използвани за военни цели, позволяват контрола над индоокеанската зона.

Междувременно, както съобщи, през април 2012, “New York Times”, в Северна Австралия вече са пристигнали 180 американски военни, настанени в австралийската база Робъртсън-Бърекс, в предградията на Дарвин.

САЩ разполагат с петнайсетина бази и военни съоръжения с различно предназначение на територията на Австралия. Бъдещата им съдба не е съвсем ясна, но се знае, че в австралийската база „Тиндъл” съвсем скоро ще бъде увеличен броят на бомбардировачите, изтребителите и самолетите за зареждане във въздуха. Освен това, САЩ разглеждат възможността за създаването на такава база на Кокосовите острови, които са собственост на Австралия и се намират в Индийския океан. Пентагонът получи правото да използва операционните възможности на добре развитата логистична система на Австралия. На свой ред, Австралия може да разшири военноморската база в Пърт и да създаде подобна в Брисбейн, където ще бъдат разположени и американски бойни кораби.

Разбира се, не всички в Австралия подкрепят усилията на Пентагона по укрепването на военното му присъствие в страната. Така, в статията си за резултатите от посещението на Обама в Канбера, появила се през ноември 2011 в “Economist”, бившият високопоставен военен експерт, а днес преподавател в Австралийския национален университет Хю Уайт, изразява тревогата си от силовия подход на САЩ към намиращия се в подем Китай и предупреждава, че отношенията между двете страни могат да се влошат драстично, което няма как да не се отрази и върху техните регионални съюзници.

На свой ред, китайските медии коментираха в критичен тон американско-австралийското споразумение за базата в Дарвин, но, както отбеляза по този повод японския вестнит “Asahi Shombun”, нарастващото напрежение в Южнокитайско море и около него, както и китайската реакция на разширяването на американското военно присъствие на континента, само стимулира съюзниците и приятелите на САЩ да се обвържат още повече с Вашингтон.

През ноември 2011, САЩ и Нова Зеландия подписаха споразумение за стратегическо партньорство, станало известно като „Уелингтънската декларация”, макар че в миналото в отношенията между двете страни имаше кризисни моменти, заплашващи да доведат до открит разрив, заради твърдата антиядрена позиция на Уелингтън. Днес обаче, вратите за укрепване на военно-стратегическите връзки са широко отворени. Малко след посещението на Хилари Клинтън в Нова Зеландия, местното Министерство на отбраната съобщи за предстоящо разширяване на новозеландското военно приъствие в Океания (в района на Папуа-Нова Гвинея и околните острови) което ще улесни американските усилия в този неспокоен регион. Освен това , Пентагонът се опитва да реанимира пакта АНЗЮС (Тихоокеанският пакт за сигурност с участието на Австралия, Нова Зеландия и САЩ, саществувал между 1952 и 1987) и да укрепи военния му елемент.

В този своеобразен „южен пояс” влизат и държавите от Югоизточна Азия, по отношение на които Пентагонът има амбициозни планове и концентрира значителни ресурси в рамките на новата си военна стратегия, обявена от Барак Обама през януари 2012.

Така, до края на 2012, САЩ планират да разположат в Сингапур ескадра от четири свръхмодерни бойни кораби за брегова охрана и от доста време насам използват базата в Чанджи, която, наред с голямото пристанище Сембаванг, само през 2010, беше посетена от 150 американски военни кораби.

САЩ поддържаха добри отношения с Филипините дори, когато на Вашингтон се наложи да напусне местните си бази (Субик бей и други). Според професора от Университета на Нов Южен Уелс Карл Тейър, именно Филипините са се очертали като най-големия привърженик на ангажирането на Пентагона в региона, с цел да бъдат ограничени китайските претенции в Южнокитайско и Източнокитайско море. Впрочем, тази страна е и сред най-големите реципиенти на американско военна помощ.

В момента, на филипинска територия са разположени група от 600 бойци от Специалните оперативни сили на САЩ. Обединеното командване на тези части на остров Минданао работи съвместно с местните антитерористични структури. Междувременно, значително нарастнаха посещенията на американски бойни кораби в пристанищата на архипелага. В началото на 2012 САЩ и Филипините започнаха консултации за разполагането на разузнавателни самолети и военни кораби на филипинската база Субик бей, която американците трябваше да напуснат преди 20 години. Филипинското правителство все още обмисля това предложение на Вашингтон.

Американско-тайландските връзки в сферата на отбраната продължават да са изключително тесни. Така, Пентагонът използва тайландската военновъздушна база У-Тапао и получи символична военна помощ по време на иракската си кампания. Предвид проточилата се нестабилност в тази държава обаче, днес Вашингтон не настоява прекалено за задълбочаване на военното сътрудничество с нея. Все пак, Тайланд продължава да участва в редица съвместни учения (Cobra Gold, CARAT и т.н.).

Вашингтон и Банкок реализират редица двустранни програми за международно военно образование и подготовка (IMET), за сътрудничество между военните флоти и т.н. Използвайки , създадения по инициатива на САЩ Център за събиране и обмен на разузнавателни данни за активността на регионалните терористични групировки, двете страни участват в съвместни акции, например против ислямистите от „Джамия Исламия”. САЩ участват и в работата на местния Център за борба със стихийните бедствия (2010, 2011).

Американците залагат сериозно и на развитието и укрепването на политико-стратегическите си отношения с Виетнам, в условията на очертаващата се нова конфигурация в Азиатско-Тихоокеанския регион. Вашингтон отчита спецификата на виетнамско-китайските отношения (през 1979 между двете държави дори избухна война) и се надява да получи подкрепа от Ханой за неутрализацията на нарастващата проекция на сила от страна на Китай в Южнокитайско море и извън него. САЩ разчитат на виетнамска подкрепа и за включването си в Източноазиатската среща.

Ключово място във военно-стратегическото взаимодействие между двете държави заема въпросът за базата Камран. Както е известно, Ханой нееднократно е декларирал привързаността си към принципа на трите „не-та” в своята отбранителна политика – „не” на участието във военни съюзи, „не” на чуждестранните бази и „не” на отношенията с други държави, насочени срещу трета страна. През есента на 2010 обаче, Виетнам обяви, че възнамерява да позволи влизането в Камран първо на индийски, а след това и на други чуждестранни кораби с цел зареждане с гориво и ремонт. Отварянето на Камран за чужди военни кораби е много симптоматично, защото отразява загрижеността на Ханой от настъпателната политика на Китай, претенциите и споровете за принадлежността на островите, континенталния шелф и т.н. в Южнокитайско и Източнокитайско море.

В отношенията на САЩ и Япония, смятана за американски съюзник №1 в Азиатско-Тихоокеанския регион, възникна известно напрежение, когато правителството в Токио се ръководеше от Юкио Хатояма и течаха трудни преговори относно бъдещото на двустранното споразумение за отбрана, което японският премиер искаше да промени в полза на страната си. През 2010 обаче, Хатояма подаде оставка заради кризата, свързана със съдбата на военната база и другите американски военни съоръжения на остров Окинава, които са изключително важни за Пентагона, тъй като му дават възможност да контролира Тайванския пролив и Южнокитайско море.

По време на посещенията си в Азия, Хилари Клинтън нееднократно споменаваше, че Пентагонът разполага с 28,5 хил. войници в Южна Корея и 50 хил. в Япония. Тя обаче призна, че тези значителни сили ще бъдат съкратени и предислоцирани в други точки на Азиатско-Тихоокеанския регин – в Гуам и Австралия. Освен това, американските военни експерти акцентираха върху остарялото оборудване на някои обекти в Япония и Южна Корея. Всъщност, най-интересните детайли на взаимодействието между САЩ и съюзниците им, касаят не толкова модернизирането на това оборудване и размерите на американските контингенти в базите, а как те ще се поддържат. Така, в съответствие със Споразумението за подкрепа на приемащата страна, подписано през 2011, Япония ще предоставя по 188 млрд. йени годишно през следващите пет години за пребиваването на американските военни на нейна територия. Развитието на инфраструктурата и предислокацията на корпуса на американските морски пехотинци от Япония в Гуам ще струва 6,09 млрд. долара на японската хазна (от общата сума за тези цели, равняваща се на 10 млрд. долара).

Според условията, съдържащи се в плановете (The Land Partnership Plan и Yongsan Relocation Plan) за трансформиране на американските военни бази, Сеул пое 47% от необходимите за това разходи, т.е. 800 млн. долара годишно. Тоест, основните разходи за поддръжката на базите и частите на САЩ продължават да са за сметка на Япония и Южна Корея, както беше и преди.

Във формата на разширяването на системата от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион би могъл отчасти да се впише и планът на полковника от резерва на американските ВМС Пат Гарет, който се обсъждаше в Пентагона през последните две години. Гарет предлага да се обърне по-голямо внимане на Гуам, Каролинските, Северните Мариански, Маршаловите и Соломоновите острови, които са разположени сравнително близо до Източна Азия и са извън китайската сфера на влияние. Според него, поддръжката на военни бази в тази част на акваторията би била много по-удобна и безопасна. Впрочем, отделни опорни пунктове вече са разположени на тези бивши подопечни (а днес съюзни) територии на САЩ. Много островни държави от региона, макар да са политически независими, са слаби икономически и са склонни да предоставят слабонаселените си острови за военни цели срещу помощ от богати „донори”. Съдейки по всичко, Океания се превръща във важно стратегическо звено в изгражданата от Пентагона система от военни бази в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Впрочем, Гарет отделя сериозно внимание и на индоокеанската зона, значителна част от която вече представлява за Вашингтон единно стратегическо пространство с Тихия океан. Той обаче и отрежда друга роля – според него, там следва по-ефективно да се използват базите на Франция и Индия, както и да се преразгледат отбранителните споразумения с Бруней, Сингапур и Малайзия с цел да се повиши значението на техните военни връзки и обекти в интерес на САЩ, по което, както изглежда, Пентагонът вече работи активно. Що се отнася до западния фланг на Индийския океан, там буквално гъмжи от американски бази: в Кения, Йемен, Оман, Джибути и т.н., при това напоследък САЩ все по-активно използват базите за безпилотни самолети в Афганистан, Пакистан, Ирак, Сейшелските острови и т.н.

Особено важно, бих казала ключово, е мястото на Гуам в тази верига. Разполагането там на военновъздушни и военноморски бази, наред с тези в Северите Мариански острови, дават възможност на САЩ да доминират в значително пространство по различни направления. Намирайки се на еднакво разстояние от Япония и от Малакския пролив, САЩ ще могат сравнително бързо да проектира от базите си в Гуам своята „твърда сила”.

Военновъздушната база в Гуам може да гарантира бързото зареждане на самолетите. Там се складират до 100 хил. снаряда и 66 млн. галона авиационно гориво. Във военноморската база пък е разположена ескадра от американски подводници (включително ядрени). Съвсем скоро, в Гуам ще бъде изграден и пристан за атомни самолетоносачи, ще бъде разширена пистата за стратегически бомбардировачи B-2 и В-52 и ще бъдат разположени три експедиционни бригади, наброяващи 8 хил. морски пехотинци, които, заедно с американските контингенти на Окинава и Хаваите, ще могат да отразят всяко военно предизвикателство в региона. Планира се, за всичко това, до 2014,да бъдат изразходвани 12,5 млрд. долара.

Стратегическият триъгълник Гуам – Хаваите – Аляска

Териториите на САЩ, където е разположено ядрено оръжие – Гуам, Хаваите и Аляска, формират основната опора в новия формат на американското военно присъствие в региона. Като основата на този „триъгълник” е разположена в южната, най-нестабилна, зона на Азиатски-Тихоокеанския регион.

Активно реализирайки т.нар. европейска система за ПРО, САЩ отделят не по-малко внимание на съществуващата подобна система в Азиатско-Тихоокеанския регион, като значително я разширяват, планирайки изграждането на нова в индоокеанския регион. Значителни стъпки за укрепването на азиатско-тихоокеанската система бяха направени още по време на 8-годишното управление на Джордж Буш-младши. Така, в Калифорния (базата Ванденберг) и на север, в Аляска (Форт Грим) бяха разположени, съответно, 4 и 26 прехващащи ракети от системата за ПРО, като Пентагонът планираше още през 2010 броят им да достигне 44.

От 2007 насам, Австралия участва в разгръщането на американската система за ПРО (възможно е в бъдеще към нея да се присъедини и Нова Зеландия). С помощта на САЩ двете страни модернизират ракетния си потенциал и изграждат мрежа от пунктове за наблюдение на изпитанията на ядрени оръжия. През 2007, с цел подобряване координацията на действията си в региона с Австралия и Япония, САЩ създадоха съвместен „Тристранен форум за ПРО”.

Преди няколко години морските Сили за самоотбрана на Япония се споразумяха с американската Агенция за противоракетна отбрана за съвместната разработка на ракети от системата за ПРО „Aegis” за японските бойни кораби. Само през 2009, Япония е изразходвала над 150 млн. долара за този проект. Днес в северната част на остров Хонсю вече действа мобилна база за разузнавателно-информационно осигуряване на системата за ПРО.

През септември 2009, президентът Барак Обама декларира готовността на Пентагона и занапред да развива тази система в региона. През февруари 2010 неговата администрация представи пред Конгреса обзорен доклад за политиката на САЩ в сферата на ПРО. В края на 2011, американците въведоха в действие два стартови комплекса ракети на Хаваите където е регионалният център на системата за ПРО в Азиатско-Тихоокеанския регион. В момента, САЩ преговарят за разполагането на прихващащи ракети SM-3 с Австралия, Южна Корея и Япония.

В края на март 2012, по време на Първия форум по сигурността на САЩ и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив в Риад, американският държавен секретар Клинтън озвучи нов план за системата за ПРО в субрегиона, която трябва да го защити от севернокорейските ракети. Според “Фондация Херитидж”, в края на 2011 Северна Корея е разполагала с 600 ракети SCUD, насочени срещу Южна Корея, 300 ракети No Dong, които могат да достигнат Япония, и ракети Musuda, способни да ударят базите в Гуам и Окинава.

В края на март 2012, Япония обяви, че е завършила разполагането на системата за ПРО в южната префектура на остров Окинава, където – в град Наха и военната база Нанцзьо, както и на островите Мияко и Исигаки, са инсталирани 4 комплекса за ПРО “Patriot PAC-3”, с цел предотвратяване на севернокорейско ракетно нападение. Освен това, Токио възнамерява да използва три есминеца („Кирисима”, „Мьоко” и „Текай”) снабдени с многоцелева система за проследяване и насочване на ракетите Aegis и зенитни ракети с голям радиус SM-3, които ще се намират в Японско и Южнокитайско море.

Китайската реакция

Можем да предположим, че всички тези мерки са насочени и срещу Иран с неговата ядрено програма, както и срещу бурноразвиващия се Китай, който става все по-активен в Южнокитайско море и Западния Пасифик, а и по тайванския въпрос. Затова е естествено, че в китайските правителствени и експертни среди, както и в медиите, иновациите на Пентагона породиха бурна реакция. Разполагането на стратегически бомбардировачи, групи от самолетоносачи, ядрени подводници и т.н.беше оценено като насочено срещу Китай и неговата сигурност. Китайските лидери са съвършено нясно за сегашните и бъдещите военни възможности на САЩ в региона и бързо развиват способностите на страната за асиметричен отговор. Тук е мястото да посоча, че в морските простори Китай, който традиционно се смята за континентална империя, се сблъсква с едно по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Много чувствителна зона за тази страна винаги е била т.нар. „първа островна верига”, включваща няколко проблемни възли – Корейския полуостров, Японския архипелаг, Тайван, Филипините и т.н., като всеки от тях може да се превърне в огнище на напрежение. Според експертите от Военноморския колеж във Вашингтон Джеймс Холмс и Тоши Йошихара, тази верига може да се разглежда като своеобразна морска „Велика китайска стена”, която обаче е обърната срещу Китай, и е формирана от регионалните съюзници на САЩ – Южна Корея, Япония, Тайван и др. Отчитайки неизгодната си геостратегическа локация, Пекин полага огромни дипломатически и военно-стратегически усилия в региона за да може успешно да се противопостави на САЩ и съюзниците им в случай на нужда. В същото време, противниците му водят мощна информационна война, прокарвайки тезите за „китайската заплаха”, „синоцентризма”, „китайската военна мощ”, за създаването на Велик или Голям Китай и т.н.

От друга страна, данните за военните разходи на Пекин (особено за развитие на военноморските сили) през последните години са впечатляващи (вж. например R.O`Rourke, Chinese Naval Modernization, March.23. 2012, Congressional Research Service). Днес, китайският военен бюджет е най-големия в света след този на САЩ, на които се падат 43% от военните разходи на планетата (китайският дял е малко над 7%).

Тоест, между двете страни има крехка граница, която лесно може да бъде престъпена, в едната или в другата посока.

Още през 2005, Пекин започна да разработва планове за евентуални военни действия срещу американските войски, разположени в Азиатско-Тихоокеанския регион (60% от всички подводници и 6 самолетоносачи, без да броим корабите за поддръжка и съпровождане, които са в състава на Американското Тихоокеанско командване - РАСОМ). Задачата никак не е лесна, но е мотивирана от страха от евентуално блокиране, от страна на САЩ и съюзниците им, на морските комуникации в западната част на Тихия океан, спорната ситуация около Тайван и др.

Какви конкретни мерки предприемаше и предприема Китай в този контекст? Почти приключва модернизацията на първия китайски самолетоносач (купен от руснаците), който премина първите изпитания в края на 2011; завършва строителствота на още два самолетоносача до 2015; поетапно се създава флот, способен да действа в океанските простори, а не само в близост до крайбрежието; увеличава се броят на подводниците, който (според американските експерти Сет Кропси и Роналд О’Рурки) през следващите 15 години може да надмине този на американските; създава се ново поколение транспортно-десантни самолети с близък и далечен радиус на действие; усъвършенства се групата кораби за минно противодействие и минотърсачи; планира се използване на морски мини и балистични ракети, способни да поразяват движещи се морски цели, както и на апаратура, заглушаваща сигналите на спътниците от глобалната система за навигация, от които зависят американските ВМС; прогресира информатизацията, акцентира се върху развитието на електронното и кибероръжие и т.н.

Неслучайно, през януари 2009, бившия държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс информира Сенатския комитет по въоръженията за опасността, която представляват за САЩ значителните китайски инвестиции в сферата на кибернетичното и противоспътниково въоръжение. Според Гейтс, това може да позволи на Пекин да получи достъп до секретни документи, да изважда от строя компютърните системи и електронната поща на противниковите правителства и бизнес-структури, да получава информация за военните стратегии и въоръжения, да осъществява различни финансови машинации и т.н.

Впрочем, ако се съди по доклада на RAND Corporation от 2009, Китай действително е постигнал сериозен напредък в тази сфера. Така, в доклада се посочва, че към 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитят Тайван, ако Китай реши да го атакува. Според експертите от RAND, дотогава Китай ще е в състояние да нанесе поражение на американците дори ако те вече разполагат с изтребители от пето поколение, две групи самолетоносачи и т.н. Те смятат, че в полза на китайците ще работи факторът на „мястото и времето”, т.е близостта му до спорния район и внезапно предприетите действия. Любопитно е, че две години преди експертите на RAND, тайванският президент оцени още по-песимистично бъдещето на страната си, посочвайки, че Пекин може да разполага с необходимия потенциал за да спечели „битката за Тайван” още през 2010. И макар че това не се случи, не може да не признаем, че Китай осъществи впечатляващ скок от количество към качество в модернизацията на своите въоръжени сили, т.е. преход към високотехнологични и сложни оръжия. В същото време, по отношение на ядрено-стратегическия си потенциал (брой ядрени подводници, ядрени бойни глави, стратегически носители и т.н.) Китай не може да се сравнява не само със САЩ, но дори и с Русия и този разрив трудно може да бъде преодолян в близко бъдеще.

Напоследък, китайски подводници нерядко биват засичани в близост до остров Гуам, който е и в обхвата на някои типове китайски ракети. Това прави разположените там американски бази по-малко безопасни, отколкото да речем тези в Австралия. В годишния доклад на американското правителство за 2011 се посочва, че Китай е в състояние да неутрализира с помощта на ракети с неядрени бойни глави пет от шестте американски военни бази в Южна Корея (Осана, Кунсан) и Япония (Кадена, Мисава, Йокота). За да преодолее уязвимостта на „първата верига”, Пекин изгради система от няколко главни и спомагателни военноморски бази по крайбрежието, разполагайки там, съответно, щабовете на Южния флот (Гуанчжоу, Чжанцзян, Юйлин и др.), Източния флот (Нинбо, Шанхай и др.), Северния флот (Циндао, Люйшун, Хулудао и др.).

Анализът на текущите и планираните мерки за усъвършенстване на китайската военна мощ свидетелства и за стремежа на Пекин да пристъпи към преодоляване на рисковете от предизвикателствата, свързани с „втората островна верига” свързваща Японския архипелаг, Гуам, Северна Австралия, Марианските острови и т.н. Сред механизмите за реализацията на новите задачи, които си поставят китайските стратези в тази зона, може да стане появата на първия китайски самолетоносач, носещ изтребители Су-33 (ако руснаците се съгласят да ги продадат, разбира се), плюс достатъчен брой тежки бомбардировачи, въоръжени с модерни ракети. Първата сериозна стъпка в тази посока стана изграждането на базата Сания на остров Хайнан, в Южнокитайско море, която не е нито екстериториална, нито секретна. Въпреки това, още в началото на строителството и, някои детайли на снимките, получени от от търговските сателити Google Earth/Digital Globe, породиха оживени коментари в световните медии. След завършването и, на острова има 6 летища, три от които са изцяло военни, а останалите за военни и граждански самолети. Дълбокото пристанище на военноморската база пък може да приема едновременно няколко кораба, както и голям самолетоносач. То има четири входни тунели, водещи до подземно хранилище, където могат да бъдат разположени подводници с балистични ракети. Специално оборудване затруднява засичането на подводниците от спътниците на САЩ. Неслучайно военните обекти и локацията на базата бяха оценени високо от американските експерти.

Базата на остров Хайнан е разположена само на 1200 мили от Малакския пролив. Важно допълнение към нея е базата за зареждане с гориво на самолети Су-24 и Су-30 в Цзянчжан, край Хонконг. А да не забравяме, че Китай разположи малки военни контингенти и изгради укрепени пунктове и на Параселските острови.

През последните години, Китай усилено ухажва дори и малките островни държави в Тихия океан – Източен Тимор и Фиджи, притежаващи изключително стратегическо положение в южната част на региона. Първата се намира в близост до пролива Ветар – най-дълбоководния в света, т.е. идеален за преминаване на подводници. За да укрепят влиянието си, през 2010 китайците доставиха на Източен Тимор два патрулни катера и поеха обучението на екипажите им. Година по-късно, Пекин подписа с тази страна споразумение за отпускане на заем от 3 млрд. долара за развитие на местната инфраструктура.

Що се отнася до очерталото си сближаване на Китай с Фиджи, освен чисто икономическите му измерения, зад него се крие стремежът на китайците да изградят военноморска база на един от необитаемите острови от архипелага. Впрочем ,можем да очакваме и други подобни стъпки, на други острови, където има макар и малко но утвърдило се китайско етническо малцинство, повече или по-малко лоялно към континентален Китай (който е на трето място по оказвана икономическа помощ за страните от Южните морета, след Австралия и Нова Зеландия).

Защо Пекин толкова упорито се опитва да гарантира сигурността на комуникациите, по които се доставя до 80% от петрола, както и други важни ресурси, толкова необходими за продължаване на икономическия му растеж е повече от ясно. Китай е изключително зависим от международната търговия и тъкмо това императивно изисква да може да защити търговските си маршрути. Това се признава дори от американските експерти на RAND Corporation, подготвили анализите за най-уязвимите места на китайската икономика. В един от тях се посочва, че 25%-но съкращаване на глобалните петролни доставки може да доведе до утрояване на цените на горивата за период от десет години. Подобно развитие би означавало годишно понижаване на китайския икономически растеж с 1,2-1,4%. Китайците, естествено, са наясно с това.

Въпреки сериозните си усилия обаче, Китай засега не може да гарантира сигурността на танкерите по целия машрут от Африка или Персийския залив до своите брегове. Тази сложна задача (наред с някои други) Пекин се опитва да реши с помощта на стратегията на „перлената огърлица”, чиято реализация стартира през първите години на ХХІ век (повече за нея, вж. Геополитика, бр. 2/2012). Същността и е в създаването на верига от пристанища и опорни пунктове по северното крайбрежие на Индийския океан (в Мянма, Бангладеш, Шри Ланка, а вероятно и на Малдивите, в Пакистан, Иран и другаде), така че да може да защити търговските си потоци при нужда. От края на 2011, Китай преговаря за разполагане на своя база на Сейшелските острови.

Но, макар че напоследък в Пекин все по-често се говори за необходимостта страната да има бази в чужбина, официалните власти упорито отричат подобни планове, квалифицирайки изградените от Китай докове, хранилища и пристанища като „опорни пунктове”. Само че разликата между някои от тези съоръжения (например в Гуадар – Пакистан, или в Хамбантота – Шри Ланка) и военните бази става все по-неуловима и в случай на нужда те могат много бързо да променят статута си.

Тук е мястото да спомена, че след дълги години на пасивно поведение, напоследък интерес към Океания демонстрира и Русия. Така, по време на посещенията си в някои държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, направени в навечерието на срещата на APEC във Владивосток, през есента на 2012, руският външен министър Сергей Лавров, посети архипелага Фиджи (през февруари 2012), което бе широко отразено от медиите в региона и в САЩ. Това бе първото подобно посещение от десетилетия насам, като причините за него са ясни и това са геостратегическите интереси на Русия. Ако разполага с някакви позиции в този регион тя би имала възможност да участва и да влияе върху развиващите се тук изключително важни процеси, макар че ключовата роля в тях се играе от Австралия, Нова Зеландия и САЩ.

Мястото на Индия в новата американска стратегия

Новата американска стратегия отрежда много важна роля на Индия – в рамките на дългосрочното си партньорство с нея, САЩ трябва да използват оптимално геостратегическите и предимства и възможностите и да бъде икономически фактор и да генерира сигурност и извън региона на Индийския океан, т.е. в рамките на новото „Индо-Тихоокеанско пространство”. Тази идея все по-често се прокарва от политиците и политолозите. Така, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Джефри Пят, призова Индия „не само да гледа на Изток”, а по-активно да следва политиката „Be East”.

Подкрепяйки, по принцип, индийският външнополитически курс „Look East”, Вашингтон разглежда и вече официално дефинира Индия като индо-тихоокеанска държава, което отговаря и на собствените и амбиции да се превърне във велика сила и на стремежа и да навлезе в Азиатско-Тихоокеанския регион и структурите му за сътрудничество, завоювайки си своя ниша в интеграционните процеси. Тук тя има цял спектър собствени военно-политически и икономически интереси и цели, освен задълженията в рамките на стратегическото партньорство със САЩ. Засега обаче, не се очертават някакви конкретни сфери, в които САЩ биха могли да използват широките възможности на Индия. Стартираха само тристранните консултации, във формат „САЩ-Япония-Индия” и „САЩ-Австралия-Индия” по регионалните проблеми на сигурността.

В същото време, възниква усещането, че за САЩ е от полза напрежението, което периодично възниква между Индия и Китай – в Мянма, в Южнокитайско море (както заради инцидента с индийския кораб Airat, така и заради индийско виетнамските сондажи на петролните и газови находища), страстите около Малдивските и Сейшелските острови, конкуренцията в Антарктида, съперничеството за виетнамската база Камран, напрегнатата ситуация с индийската подводница и китайските есминци, възникнала в пролива Баб ел Мандеб през януари 2009 и т.н.

Несъмнено, Китай се дразни (или по-скоро ревнува) от стремежа на Индия също да се превърне в глобална държава, проникването и в Южнокитайско море, укрепването на позициите и в АСЕАН (която се е превърнала в своеобразен „прозорец” на Делхи в Азиатско-Тихоокеанския регион), разрастващият се индийски военен флот, разсичащ „перлената огърлица”, т.е. дъгата на китайското влияние в Индийския океан (Мянма, Бангладеш, Непал, Шри Ланка, Пакистан, Иран и др.). Това съперничество се развива на фона на нарастващите обеми на търговията между двете съседни големи държави и възобновения през 2011 двустранен диалог в сферата на отбраната. Индия няма интерес да изостря отношенията си с Китай, а и търканията между двете страни не означават конфликт. При всички случаи обаче, Вашингтон е склонен да се възползва от тях за да тласне Делхи, ако не към участие в едно, насочено срещу Пекин, партньорство с Америка, поне към съвместни усилия за ограничаване и неутрализация на китайските позиции в региона.

САЩ са силно заинтересовани от привличането на своя страна на Индия, която, по много параметри, е съпоставима с Китай. За Индия пък са изключително важни свободата на корабоплаването през Малакския пролив, Южно и Източнокитайско морета, през които минава до 50% от износа и за Източна Азия, достъпа към съвместните с Виетнам петролни и газови сондажи в Южнокитайско море, както и на Сахалин, проходът към Арктика и, накрая, участието и в Източноазиатските срещи на върха и другите структури за сътрудничество в региона. Като бъдеща глобална, включително и велика морска държава, Индия се стреми към усвояването на нови геостратегически пространства в Световния океан от нейния флот. Тоест, равнището на взаимодействие между САЩ и Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион ще зависи от съвпадението на тези фактори.

Заключение

Предвид на всичко казано дотук, се налага да отговорим на няколко важни въпроса: колко големи са шансовете на САЩ да реализират толкова мащабна трансформация на военното им присъствие в региона? Дали всичко в процеса на формиране на новия курс, наречен „Тихоокеанския век на Америка” е толкова безоблачно и безпроблемно, както изглежда на пръв поглед? Как възприемат курса на Обама за американско лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион в самата Америка и в Азия?

Нещата не са никак прости. На първо място, следва да отчитаме почти 20%-ното съкращаване на военния бюджет през следващите години, особено при положение, че американската икономика все още не се се измъкнала от пресата на финансово-социалната криза и гигантските дългове, които вече надхвърлят БВП. Несъмнено, това не може да не се отрази върху скъпоструващите планове за разширяване на военно-стратегическото присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, модернизацията на базите и опорните пунктове. Според известния историк и политолог Пол Кенеди, ресурсите на САЩ могат да се окажат недостатъчни за реализацията им в пълен обем и те могат да влязат във „фаза на пренапрежения на силите”. Мнозина от журналистите, съпровождащи американския президент и други членове на администрацията му по време на последните им посещения в Азия, акцентираха в анализите си, че, призовавайки домакините си да подкрепят новата регионална стратегия на САЩ, всички те избягваха да посочват точни срокове и точни цифри, обещавайки на съюзниците си, че предстоящите съкращения на военния бюджет няма да засегнат военните ангажименти на Вашингтон в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На второ място, група известни американски висши военни – адмирали и генерали, заемащи ключови позиции във военната йерархия (Джонатан Грийнърт, Реймънд Одиерно, Джеймс Еймъс, Нортън Шварц) единодушно потвърждават вероятността за допълнително съкращаване на военния бюджет, което може да има пагубни последици за боеспособността на различните родове войски и да направи невъзможна реализирацията на лансираните планове. На свой ред, редица експерти и някои конгресмени с основание задават въпроса, при толкова голям разрив между съкратените средства за отбрана и необходимите суми за реализация на конкретните отбранителни мерки, как ще може да се осъществи новият формат на американското лидерство в Азиатско-Тихоокеанския регион? На президента Обама няма да е лесно да отговори честно на тези въпроси, особено в навечерите на изборите.

На трето място, предлаганото частично изтегляне на американските части от базите в Япония и Южна Корея, които (според експертите), вече са доста остарели, може да означава значително отслабване на американските ангажименти към най-старите и близки съюзници на САЩ. Трудно можем да прогнозираме, как точно ще реагират те, макар че има примери за разминаване в оценките за интересите им в една или друга ситуация. В правителството на САЩ има немалко привърженици на необходимостта от по-голяма активност за стабилизиране на ситуацията и самоотбрана от страна на Токио и Сеул, т.е. на т.нар. „ненатовски” съюзници и стратегически партньори, които вече разполагат с доста сериозен военен потенциал.

На четвърто място, далеч не всички в САЩ са съгласни с някои мерки, целящи „силовото обкръжаване” и оказването на натиск върху Китай, както и с очакванията, че Пекин бързо ще измине пътя до статута на „отговорен играч в световната политика”, а китайският режим ще се трансформира от авторитарен в демократичен. В последната си книга за Китай, Хенри Кисинджър предлага, китайците да бъдат оставени на мира, но Вашингтон да следи внимателно тяхното „меко балансиране” между сдържаната политика на възходящата държава и активността на бъдещата суперсила.

Впрочем, докато в САЩ продължават да дискутират границите на съкращенията на бъдещия военен бюджет, в Пекин (през март 2012) за първи път бяха публикувани официалнни данни за ръста (с 11,2%) на инвестициите за нуждите на отбраната през настоящата година и то тъкмо, когато американският президент обяви новите политически приоритети на страната си в Азиатско-Тихоокеанския регион.

На пето място, някои експерти оценяват нагнетяваното от Пентагона напрежение около Китай, като връщане към мисленето от времето на студената война, макар и в леко променена форма. Дискутират се например, границите на естествения стремеж на Пекин да защити морските си комуникации за да гарантира своето икономическо развитие, в чиито рамки е налице разминаване между завишените претенции и реалните възможности на Китай.

Накрая, някои политици и анализатори предполагат, че Китай ще използва в свой интерес и такъв фактор, като интеграцията си в редица многостранни международни и регионални структури за сътрудничество (със или без американско участие), като ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, ИБСА (Индия, Бразилия, ЮАР), където Пекин, с помощта на т.нар. „мека сила”, съумя да си извоюва ключови или лидерски позиции, както и в някои региони (Източна Африка, Латинска Америка). Затова за САЩ ще бъде изключително трудно да изтласкат оттам Китай, или поне да отслабят позициите му. Междувременно, Вашингтон успешно се опитва да изтласка Китай от Средиземноморието, в хода на т.нар. „арабска пролет”. Според привържениците на подобно развитие на събитията, САЩ следва по-бързо да преминат от „меко сдържане” на Китай към формирането на алтернативни на Китай и обновени центрове на влияние и центрове на американските интереси.

В същото време е повече от очевидно, че в момента Китай няма интерес от изостряне на отношенията си със САЩ. Въпреки нарастващия натиск от страна на Запада, може да става дума само за формулирането на условията за съвместното съществуване на Китай и САЩ и техните съюзници, с каквито впрочем разполага и Пекин. Както посочва в тази връзка членът на Политбюро на Китайската компартия и известен дипломат Чжан Цзюйхуан, между САЩ и Китай винаги ще има борба, но ще има и сътрудничество.

 

* Водещ научен сътрудник на Института за изтокознание на Руската ададемия на науките

Още статии ...