14
Съб, Дек
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Ускоряващата се динамика на развитие на информационните и телекомуникационни технологии и широките възможности за повишаване ефективността на цялата информационна инфраструктура на постиндустриалното общество, генерират и множество проблеми в различни сфери на глобалната политика, особено в тази на международната и национална сигурност. В резултат от широкото използване на най-новите информационни технологии, сериозни промени претърпяха както средствата за водене на въоръжена борба, така и стратегията и тактиката на съвременните войни, като бяха лансирани редица концепции, отчитащи информационната уязвимост на участниците в тях. Увеличава се зависимостта на процесите в различните сфери на военната активност от качеството на информационно-комуникационните мрежи и предаваната чрез тях информация.

Благодарение стремителното разпространение на информационните и телекомуникационни технологии се извършва концентрация на мощта (политическа, икономическа, военна) в няколко глобални центрове на влияние, които, при определени условия, могат да се превърнат в потенциални опоненти на Съединените щати. В момента, лидерската роля в използването на информационните средства безспорно принадлежи на САЩ. Поддържането но лидерството в сферата на развитието на информационните и телекомуникационни технологии се разглежда от американските стратези като най-важния компонент на глобалното информационно превъзходство. Затова е обяснимо и закономерно, че в тази сфера са извършват или се планират много съществени трансформации.

Изходните приоритети

В САЩ, доктриналният анализ на въпросите, касаещи осъществяването на информационното противопоставяне, стартира непосредствено след края на Първата война в Персийския залив (1991), в която американските въоръжени сили за първи път използваха най-новите информационни технологии. В директивата на Департамента по отбраната TS 3600 1, влязла в сила на 21 декември 1992, бяха формулирани основните постановки на стратегията на информационното противоборство. В този документ тя се дефинира като самостоятелен вид оперативно осигуряване (комплексно информационно въздействие върху системата на държавното и военно управление на противника) и включва пет основни елемента: психологически операции, противодействие на противниковото разузнаване и гарантиране безопасните действие на собствените войски, заблуждаване на противника, радиоелектронна борба и ликвидиране пунктовете за управление на противника и системите му за връзка (1).

По-нататъшната разработка на тези въпроси бе оформена като официално издание на т.нар. общи доктрини. През февруари 1996, Комитетът на началник щабовете лансира „Доктрината за борба със системите за управление” (2). През декември 1998 пък влезе в сила „Обединената доктрина за осъществяването на информационни операции”, според която информационната операция представлява комплекс от мероприятия за манипулиране на информацията с цел постигане и удържане на тотално превъзходство над противника, чрез въздействие върху информационните процеси, осъществяващи се в неговите системи за управление (3). В документа се подчертава, че ефективността на сдържането, проектирането на сила и другите стратегически концепции, до голяма степен, зависи от способността да се оказва влияние върху възприемането и решенията на правителствата на другите държави. Така например, по време на кризи, информационните операции трябва да съдействат за недопускане на противника да предприема действия, способни да навредят на САЩ и техните съюзници.

В доктрините се дефинират целите, задачите и основните принципи на информационното противоборство, задълженията на ръководните органи и длъжностните лица за тяхната организация и планиране в мирно време и в условията на кризисна ситуация. Освен това, в тях са изброени изискванията към разузнавателното обезпечаване на информационните операции, както и към подготовката на личния състав, осигуряващ планирането и провеждането им. Посочва се, че ефективното информационно противоборство позволява да се внуши на противника погрешна представа за оперативната ситуация и принуждаването му да води военни действия в неизгодни за него условия. Това се постига, най-вече, благодарение провеждането на комплексни мероприятия, позволяващи, от една страна, да се наруши процесът на вземане на решения от противника, а от друга – информацията в собствената система за управление да се обработва по-ефективно и бързо, отколкото го прави противникът.

Дошлите на власт в началото на ХХІ век републиканци демонстрираха повишено внимание към проблема за противоборството в информационното пространство. Усилията им бяха насочени, най-вече, към разработването на стратегия за информационно сдържане и създаване на ново специално подразделение към Департамента по отбраната, което да отговаря за осъществяването на информационното противоборство (4).

През февруари 2003, президентът Джордж Буш-младши одобри «Национална стратегия за сигурност на киберпространството», която, на практика, беше първата доктринална инициатива, дефинираща необходимостта от координиране и концентриране усилията на всички федерални инститгуции за защита на националното информационно пространство (5). В документа, наред с другите задачи, се акцентира върху необходимостта от засилване на координацията между Департамента по отбраната и националната разузнавателна общност за адекватно реагиране на киберзаплахите. Специално се подчертава, че американското ръководство си запазва правото да реагира на евентуални кибератаки, използвайки всички средства и възможности на военния компонент на националната информационна инфраструктура.

Като продължение на този доктринален документ, през октомври 2003 беше публикувана «Пътна карта на информационните операции» (6). В него се посочва, че националната информационна инфраструктура е в центъра на вниманието, като Департаментът по отбраната координира усилията на федералните институции в борбата с кибератаките на противника срещу автоматизираните центрове на държавното и военно управление. С реализацията на поставената в този документ задача, започна постепенното отработване и интегриране на основните постановки на стратегията за информационно противоборство в американската военна доктрина, както и формирането на структура за управление на операциите в информационното пространство.

На свой ред, през февруари 2006, Обединеният комитет на началник щабовете утвърди документ, озаглавен «Информационните операции», в който се излага визията на американското военно ръководство за тяхната подготовка и провеждане, уточняват се целите, задачите и основните принципи на информационното противоборство, както и задълженията на отделните длъжностни лица за подготовката и осъществяването на подобни операции в мирно и военно време (7). Както следва от този документ, информационните операции представляват комплекс от мероприятия за въздействие върху човешките и материални ресурси на противника с цел да се затрудни или да стане невъзможно вземането на правилни решения, като паралелно се гарантира защитата на собствените информационно-комуникационни мрежи и компютърни системи. Тези операции включват пет основни елемента: радиоелектронна борба (electronic warfare), психологически операции (psychological operations), операции в информационно-комуникационните мрежи (computer

network operations), военна дезинформация (military deception) и оперативна сигурност (operations security). Определят се спомагателните елементи на информационните операции, необходими за постигането на успеха им в мирно и военно време, включително информационна устойчивост (information assurance), физическо въздействиеи (physical attack), контраразузнаване (counterintelligence), физическа безопасност (physical security), събиране и използване данните на спътниковото разузнаване, връзки с обществеността (public affairs), гражданско-военни операции (civil-military operations) и оказване на подкрепа за т.нар. публична дипломация от Департамента по отбраната (defense support to public diplomacy).

Директивата на Департамента по отбраната D 3600 1, влязла в сила на 14 август 2006, за първи път ясно дефинира основните задачи и функции на информационните операции, които, като цяло, означават комплексно използване на средствата за радиоелетронна борба, операции в информационно-комуникационните мрежи, психологически операции, военна дезинформация и оперативна сигурност (8). В документа се посочва, че информационните операции се провеждат „с цел да се осъществи информационно въздействие, заблуждаване на противника, нарушаване работата на компютърните му системи, изкривяване на информацията, дезорганизация на базите данни и лишаване на противника от възможността да ги използва, извличане на информация от компютърните системи и базите данни на противника, като паралелно с това се гарантира защитата на собствената информация и информационна инфраструктура”.

Директивата разделя информационните операции на три категории: атакуване на компютърни мрежи (computer network attack), защита на компютърни мрежи (computer network defense), гарантиране на достъп до компютърните мрежи на противника и използването им в собствен интерес (computer network exploitation). Аналогични доктрини формулират всички видове въоръжени сили (9).

Дошлата на власт, в началото на 2009, администрация на демократите продължи активно да развива стратегията на информационното противоборство. Веднага след като влезе в Белия дом, Барак Обама нареди щателен анализ на мероприятията на федералните власти по организирането на комплексна ефективна защита на националните информационно-комуникационни мрежи, както и да бъде разработена стратегия за водене на борба в информационното пространство. Според Обама, „кибершпионажът и престъпленията в информационно-комуникационните мрежи са нарастваща тенденция. Затова киберспособността е висш приоритет на американската национална сигурност през ХХІ век” (10).

Речта на президента съвпадна по време с появата на „Прегледа на политиката в киберпространството”, представена на Обама от специална комисия, анализирала ситуацията в сферата на защитата на информационното пространство. В него се съдържат препоръки за усъвършенстване сигурността на националната информационна инфраструктура (11). Посочва се , в частност, че федералните институции са прекалено бюрократизирани и не действат координирано в сферата на киберсигурността. Специално се подчертава, че се налага незабавно да се създадат приемливи правни норми в сферата на киберсигурността за националната юрисдикция, суверенната отговорност на държавата и механизмите на силова реакция срещу киберзаплахите.

От прегледа следва също, че подходите на САЩ за гарантиране на киберсигурността им, не съответстват на темповете с които нараства заплахата. Посочва се, че националната сигурност, на практика, изцяло зависи от функционирането на информационно-комуникационните мрежи, които гарантират съществуването на цялата национална инфраструктура и, на първо място, на федералните институции, отговарящи за отбраната и сигурността. В съответствие с препоръките на американските експерти, се предлага създаването на поста координатор по киберсигурността, който да докладва за действията си директно на президента.

Тези предложения, на практика, изцяло съвпадат с препоръките на експертите от вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, направени през декември 2008 в доклада „Гарантиране на сигурността в киберпространството за 44-тия президент на САЩ” (12).

През март 2010 пък бяха оповестени основните направления в реализацията на програмата за повишаване ефективността на противодействие на кибератаките срещу американските информационно-комуникационни мрежи и бази данни. Активността в тази сфера е подчинена на „Инициативата за всеобхватва национална киберсигурност” (The Comprehensive National Cyber Security Initiative), която се реализира под ръководството на Съвета за национална сигурност на САЩ (13). С изпълнението и са ангажирани всички федерални институции на САЩ, както и структурите на правителствата на отделните щати, отговарящи за гарантиране сигурността на информационното пространство.

„Инициативата” съдържа документи, разработени още при предишната републиканска администрация. Това са публикуваните през 2008 Президентска директива за гарантиране на националната сигурноста № 54 (National Security Presidential Directive 54) и Президенската директива за гарантиране на вътрешната сигурност №23 (Homeland Security Presidential Directive 23).

„Инициативата” предвижда по-нататъшното усъвършенстване на мониторинга на работата на федералните информационно-комуникационни мрежи, както и реализацията на програмата „Надеждна интернет-връзка”, целяща ограничаване броя на точките на включване на компютърните системи на федералните институции и учреждения към външните информационно-комуникационни мрежи, с цел своевременно да бъдат засичани случаите на нерегламентирано проникване. Предполагаемите разходи за реализацията на „Инициативата” варират между 40 и 100 млрд. долара. Тя включва общо 12 основни направления на действията, целящи да гарантират всеобхватна защита на националното информационно пространство и фиксиране на всички опити за несанкционирано проникване.

Експертите възнамеряват, преди всичко, ясно да дефинират допустимите граници в борбата с киберзаплахите, както и да създадат условия за пълната информираност на американското военно-политическо ръководство за уязвимостта на националната информационна инфраструктура, както и за запушване на технологичните „дупки” в компютърните системи, така че да може своевременно да предприема необходимите мерки за париране на евентуални кибератаки.

Другата най-важна задача, фиксирана в „Инициативата”, е защитата на базите данни от целия спектър възможни киберзаплахи. Предлага се това да стане чрез разширяване на техническите и оперативни възможности на федералните институции, отговарящи за националната сигурност. Освен това се планира да се гарантира още по-щателен контрол на каналите за доставки на най-новите информационни технологии за федералните структури, отговарящи за националната отбрана и сигурност. Предполага се, че това напълно ще изключи възможността те да бъдат снабдени с технически средства, които могат да навредят на националната сигурност.

Друго мащабно направление на вече реализираща се „Инициатива” е осъществяването на комплекс от мероприятия за качествоно подобряване на системата за подготовка на специалисти в сферата на информационната сигурност. Предлага се също да се повиши ефективността на координацията на финансираните от федералния бюджет научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в тази сфера и въвеждането на действени механизми за своевременното и преориентиране, с цел да се изключат неоправданите разходи за осъществяване на дублиращи проучвания.

Планира се разработването на стратегически подходи за ефективно противодействие на всички видове киберзаплахи. За целта се предлага да се осъществи комплекс от мероприятия, като се започне с модернизацията на държавните структури, отговарящи за информационната сигурност, и се свърши с дефинирането на мястото и ролята на федералното правителство в този процес, така че да се гарантира непрекъснат контрол върху функционирането на националните информационно-комуникационни мрежи и управлението им като единен комплекс. Според експертите, това са само първите стъпки към гарантирането на сигурност в киберпространството. Всички действащи центрове за бързо реагиране на киберзаплахите трябва да бъдат обединени в една структура, което ще позволи да се контролира ситуацията в компютърните системи в режим на реално време и съществено да се повиши качеството на анализа на осъществяваните от противника кибератаки. Предлагат се мерки, насочени към създаването на структури за извършване на киберконтраразузнаване и снабдяването им с най-новите технологии за повишаване на информационната сигурност на затворените канали за връзка и предаване на данни.

През май 2011 президентът Обама утвърди „Международна стратегия за киберпространството”, декларираща комплексния подход на военно-политическото ръководство на САШ към политиката в глобалното информационно пространство (14). В него се потвърждава, че информацията и националната информационна структура, като цяло, представляват стратегически ресурс. Подчертава се, че през ХХІ век държавата разполага с твърде ограничени възможности за управление и контрол в киберпространството. В същото време, във формиращата се полицентрична система на международните отношения, все по-активна роля започват да играят различните недържавни структури (включително враждебно настроени към САЩ).

Американските експерти акцентират върху международното сътрудничество в сферата на гарантирането на информационната сигурност При това, главната роля за гарантиране информационната сигурност на цялата национална инфраструктура се отрежда на Департамента по отбраната.

Сред основните политически приоритети за развитието на националната информационна инфраструктура, наред с развитието на националната икономика, защитата на информационно-комуникационните мрежи, приемането на по-рестриктивно законодателство в информационната сфера, развитието на международното сътрудничество, създаването на ефективна структура за управление на Интернет и гарантиране фундаменталните принципи на свободата в Мрежата, важно място се отрежда и на военния компонент. За първи път в официален документ се отделя специално внимание на информационното сдържане на потенциалните американски противници. При това се смята, че структурите за колективна сигурност (като НАТО например) позволяват ефективно да се реализира стратегията на информационното сдържане спрямо държавите и недържавните структури, които са противници на САЩ. Важно място в документа заема и проблемът за създаването на необходимите норми на международното право в сферата на информационната сигурност.

Като продължение на този доктринален документ, Департаментът по отбраната лансира „Стратетия за операциите в киберпространството”, която бе официално представена през юли 2011 в Университета за национална отбрана от заместник-държавния секретар по отбраната Уйлям Лин (15). Той посочи, че „САЩ си запазват правото, в съответствие със законите на войната, да отговорят на противниковите кибератаки по пропорционален и справедлив начин, като мястото и времето на този отговор ще изберем ние”.

В „Стратегията” се посочва, че Пентагонът ще разглежда киберпространството като сфера на оперативната си активност (допълваща четирите основни сфери). В документа са изброени пет стратегически инициативи, чието изпълнение ще позволи на Департамента по отбраната да защити националната инфраструктура:

- признаването на киберпространството за приоритетна сфера на оперативна дейност;

- използване на „активна защита” на информационно-комуникационните мрежи и компютърните системи;

- ефективно взаимодействите между Департамента по отбраната и други държавни институции, както и частни компании в сферата на гарантирането на информационната сигурност;

- установяване на активно сътрудничество със съюзниците и партньорите в сферата на колективната отбрана от киберзаплахи;

- увеличаване на финансовите и материални ресурси, влагани в развитието на научно-техническата база на киберсигурността, както и за подготовката на профилирани висококвалифицирани специалисти.

Като цяло, от доктриналните документи, формулиращи основните елементи на стратегията на информационното противоборство, следва, че Вашингтон смята за необходимо да притежава надежден и отговарящ на съвременните изисквания на националната отбрана и сигурност потенциал за водене на информационни войни. При това се подчертава нарастващата роля на информационното оръжие, като най-важния елемент в плановете за водене на войни от ново поколение, като се посочва, че нарастващата зависимост на ефективността на бойните действия от най-новите цифрови технологии неизбежно води до увеличаване уязвимостта на цялата национална информационна инфраструктура, превръщайки отделните и елементи в приоритетни военни цели на противника. Принципният извод от всички изброени по-горе документи е, че е необходима надеждна и всеобхватна защита на информационното пространство и цялата информационна инфраструктура на САЩ.

Сферите на приложение на концепцията за информационните войни

Под информационно оръжие, американските експерти разбират съвкупността от специално организиран и структуриран информационен трафик, който, наред с най-новите информационни и телекомуникационни технологии, позволява целенасочено да се променя (унищожава, изкривява, блокира, копира) информацията, преодолявайки системите за защита, да се ограничава достъпа на законните ползватели, да се осъществява дезинформация, да се нарушава функционирането на носителите на информация и да се дезорганизира работата на техническите средства, компютърните системи и информационно-комуникационните мрежи на противника (16).

С други думи, с понятието „информационно оръжие” се обозначава арсеналът от средства за несанкциониран достъп до информацията и изваждане от строя на електронните системи за управление на противника. При това се предполага, че средствата за информационно-психологическо въздействие са в състояние не само да навредят на здравето, но и да позволят блокирането (без това да се осъзнава от обекта на въздействие) на свободната волеизява на индивида, загубата на способността му за политическа, културна и т.н. самоидентификация, манипулацията на общественото съзнание и дори разрушаването на единното информационно и духовно пространство.

Появата на информационното оръжие, в официалната американска интерпретация на понятието, принципно променя механизма на ескалация на въоръжените конфликти, тъй като дори ограниченото използване на информационното оръжие срещу обекти на военната и гражданска информационна инфраструктура на противника може да приключи конфликта още в началния му стадий, т.е. преди старта на активните бойни действия.

Притежаването на информационно оръжие гарантира политическото и военно-стратегическо предимство пред държавите, които не разполагат с него. Подобно на ядреното, информационното оръжие може да се използва както за осъществяване на политически натиск, така и за сдържане. Според редица авторитетни експерти, ефектът от целевото информационно въздействие върху противника може да се сравни с този от изполването на оръжия за масово унищожаване и заплахата да бъде подложен на такова въздействие може да се окаже важен фактор за сдържането на потенциалния агресор.

Ефективността на тази заплаха пряко зависи от нивото на технологично развитие и мащабите на използване на компютърна техника в информационните системи на държавата. Така например, компютърната система може да бъде или унищожена физически, или програмното и осигуряване да се промени в резултат от проникване на вируси или хакерска атака.

Професорът от Университета за национална отбрана Мартин Либицки, който е сред водещите американски специалисти в сферата на информационните войни, смята, че в бъдеще информацията ще се превърне в основното средство за „сдържане” на въоръжените конфликти (17). Според него, единната разузнавателно-информационно структура, включваща мрежа от космически, въздушни, наземни и морски датчици с различно предназначение, ще позволи да се контролира всяка военна активност на планетата и, следователно, да се вземат необходимите превантивни мерки. При това положение, смята Либицки, всички действия на потенциалния противник ще бъдат съвършено прозрачни за противоположната страна и международната общност, като цяло. От което следва, че противникът може да бъде лишен дори от самата възможност да осъществява подготовка за военни действия, тъй като глобализацията на световните информационно-комуникационни мрежи ще позволи парализирането и блокирането на системите му за управление и, по този начин, нанасянето на много сериозна вреда на неговия военен потенциал. В изследванията си, Либицки изброява седем основни форми на информационно противоборство: борба със системите за управление, информационно-разузнавателна, електронна, психологическа, хакерска, кибернетична и икономическа борба (18).

Борбата със системите за управление на противника предвижда физическото им унищожаване и „отрязване” на противниковите командни структури. Това може да се реализира чрез прякото унищожаване на управляващите структури и разрушаване на комуникациите, свързващи системите за управление с подчинените подразделения. Ценността на информационните операции срещу системите за управление е в това, че те могат да се окажат изключително ефективни в ранните стадии от развитието на конфликта и да станат основа за бързата победа над противника.

Информационно-разузнавателните операции предполагат оперативно събиране, обработка и изпращане до крайния потребител на максимално пълна информация за противника в режим на реално, или близко до реалното, време. Създаването на многостепенна система за събиране на данни позволява да се получи максимално пълна картина за ситуацията в района на бойните действия и облекчава разпределението на информацията между потребителите.

Електронната борба представлява понижаване информационните възможности на противника. В съответствие с това, тя бива радиоелектронна (в частност, чрез създаването на активни и пасивни смущения), която се смята за основното и направление, криптографична (изкривяване и унищожаване на самата информация) и борба с комуникационните системи на противника.

Психологическите операции представляват комплекс от мероприятия за разпространяването на специално подготвена информация, с цел да се въздейства върху емоционалното състояние, мотивацията, аргументацията на действията, вземаните решения и поведението на противника в благоприятна за САЩ и съюзниците им посока. По мащабите си, те могат да бъдат стратегически, оперативни и тактически и включват четири основни компоненти: ерозия на гражданския дух, деморализация на въоръжените сили, дезориентация на висшето политическо и военно ръководство и културна война. Основният инструментариум за осъществяването на тези операции са националните и транснационални средства за масова информация, както и глобалните информационно-комуникационни мрежи, способни да влияят върху мирогледа, политическите възгледи, правното съзнание, манталитета, духовните идеали и ценностната система както на отделния индивид, така и на обществото, като цяло.

Хакерската борба представлява действия, при които се използват програмни средства (програмно-математическо въздействие върху информационно-комуникационните мрежи), насочени към използването, изкривяването, подмяната или унищожаването на информацията, съдържаща се в базите данни на компютрите и информационно-комуникационните мрежи, както и за ограничаване ефективността на функционирането (или изваждането им от строя) на самите компютри и компютърни системи. Конкретните прийоми на хакерската борба имат много разнообразен характер. Тяхна цел може да бъде както пълното изваждане от строя на компютърните системи, така и инициирането на различни периодични или свързани с конкретен момент прекъсвания на работата им, избирателно изкривяване на съдържащите се в системата данни, получаване на достъп до секретна информация, несанкциониран мониторинг на работата на компютърната система или изкривяване на информационния трафик.

Кибернетичната борба включва пълния комплекс от проблеми и аспекти (организационни, доктринални, стратегически, тактически, технически) на осъществяването на информационните операции като напоследък става все по-актуална именно във военната сфера. При това, понятието кибернетична борба се отнася по-скоро към организационната сфера на информационното противоборство, отколкото към борбата с информационната инфраструктура на противника. Нещо повече, кибернетичната борба включва използването на противниковата информационна инфраструктура за собствени цели.

Икономическата борба представлява комплекс от методи и средства за информационно въздействие в икономическата сфера. Развитието на техническите възможности на средствата за връзка, предаване и натрупване на информация, доведе до рязко нарастване мобилността на капиталите и чувствителността на глобалните финансово-икономически и социални процеси към информационните въздействия, както и до това, че икономиката на държавата и нейната финансова сфера се превърнаха във важна цел на информационното въздействие.

Сред наличните възможности за използване на информационното оръжие, особено ефективни са и онези, които са свързани с глобалния космически мониторинг на икономическата активност и глобалния контрол на информационния трафик. На фона на по-нататъшното изпреварващо развитие на Интернет в САЩ, това информационно оръжие на тоталното информационна осведоменост може да се окаже изключително ефективно.

Друга (макар и косвена) форма на използване на информационното оръжие е т.нар. „културна експанзия”. Ангажираните с нея американски експерти смятат, че модернизацията, която днес се осъществява в редица държави по света, изисква не просто икономически преобразувания и иновационни технологии. Според тях, тя е невъзможна без промени във вътрешноцивилизационния ред, насочени към интегрирането в него на „западните демократични ценности”. В крайна сметка, политическият контекст на този феномен се изразява в това, че, отправяйки предизвикателство към културната и цивилизационна идентичност на държавите-противници на САЩ (и Запада, като цяло) „уестърнизацията” ерозира битовите и поведенчески норми, културните и морални ценности, косвено съдействайки за размиването на националния суверенитет на въпросните страни. Този проблем е анализиран в книгата на Самюел Хънтингтън и Лорънс Харисън „Значението на културата: как културните ценности формират човешкия прогрес” (19).

Както следва от многобройните изследвания в сферата на информационното противоборство, технологията на осъществяването на кибератаки срещу информациионно-комуникационните мрежи и компютърните системи е достатъчно добре изучена и включва, най-вече, следните прийоми и методи: атака срещу големи информационно-комуникационни възли с цел нанасяне значителна вреда на обектите на националната инфраструктура на противника; търсене на „вратички” в защитата на определена противникова компютърна система чрез кибератака срещу секретния код на криптографската защита, използван за усилване на стандартната криптозащита на базите данни; възможност за използването на човешкия фактор за пробиване на противниковата компютърна система в периодите, когато се осъществява техническа проверка на апаратурата, т.е. когато секретните файлове остават отворени; създаването на инструментариум за „разпределена атака”, водеща до прекъсване работата на компютърните системи на противника, използването на „троянски” вируси (маскирани като безобидни програми), както и усъвършенстване на традиционноте средства за радиоелектронна борба с използване на вируси – „червеи”, стартиращи безкраен цикъл на разпространение, в резултат от което информационният трафик значително нараства, водейки до схвъхнатоварване и прекъсвания в работата на компютрите; използване не специални методи за „моментно забавяне на Интернет”; монтиране на „бръмбари” в розетките за включване на информационно-комуникационните устройства в конферентните зали, телефонните и кабелни касетки; „проучване на кошчетата за боклук” на компютрите, което е най-разпространения метод за откриване на пароли и друга секретна информация (20).

Ролята на технологичен инструментариум за използване на информационното оръжие се изпълнява от т.нар. „Глобална информационна мрежа” (Global Information Grid), която се създава за нуждите на Департамента по отбраната и свързаните с него разузнавателни структури с цел гарантиране достъпа до единните информационни ресурси на всички военни бази, командни структури, бойни платформи и пунктове за временна дислокация (21). Планира се предишните информационно-комуникационни мрежи на Департамента по отбраната, като „Глобалната система за оперативно управление” (Global Command and Control System) например, да се интегрират постепенно към Глобалната информационна мрежа. Работите в това направление се осъществяват под ръководството на Агенцията за информационни системи към Департамента по отбраната (Defense Information Systems Agency). Основното техническо средство за осъществяване на радиоелектронна борба е глобалната система за радиоелектронно разузнаване „Ешелон” (Echelon), позволяваща прихващането на информация, предавана по електронни канали за връзка, както и подслушване на телефонни разговори във всяка точка на света (22). Тази система, контролирана от националната разузнавателна общност, притежава изключителни възможности за контрол на радиоефира и кабелните мрежи.

Създадена и разгърната от САЩ, съвместно с Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, системата „Ешелон”, заедно със спътниковата система за прихващане на радиовълни и трафика по безпроводниковите мрежи, може да засича телефонни разговори, факсове, електронна поща и дори данни, предавани по спътниковите терминали. В тясно взаимодействие със системата „Ешелон” работят техническите средства на американските съюзници и партньори, следящи радиоефира в своите географски зони. Системата включва следните основни елементи:

-          Орбитална групировка от спътници за проследяване, контролиращи огромен брой електронни средства за връзка;

-          Суперкомпютри, способни да анализират до 10 млрд. съобщения на денонощие;

-          Пунктове за прослушване, пръснати из целия свят (в американските военни бази, или на територии, където действат контролирани от специалните служби на САЩ граждански организации) и осъществяващи прихващане, запис и декодиране на съобщения.

За координирането на всички профилирани структури на Департамента по отбраната, отговарящи за информационното противоборство, през юни 2009, в състава на Обединеното стратегическо командване на САЩ, беше създадено Киберкомандване (US Cyber Command), което, от май 2010, е в състояние на начална оперативна готовност. Новото командване беше оглавено от генерал-лейтенант Кийт Александър, който продължи да ръководи и Агенцията за национална сигурност (23). Общата численост на персонала на агенцията (чиито щаб е във Форт Мийд, щата Мериленд) е около 120 хиляди души, ¾ от които работят в регионалните и центрове, пръснати из целия свят. За нея събират сведения и около 4 хиляди станции за радиоприхващане, разположени на всички континенти. Бюджетът на агенцията е около 15 млрд. долара. За сравнение, в началото на 2011 числеността на сътрудниците на ФБР беше 35 хил. души, а бюджетът му 7,9 млрд. долара.

Тоест, действията на военно-политическото ръководство в сферата на информационното противоборство са насочени към създаването на единен център за управление на всички операции в информационното пространство, съсредоточавайки в него всички необходими технически средства и оперативни възможности.

Кибервойната и „управляваните кризи”

В началото на 90-те години Вашингтон реши по-плътно да се ангажира с анализа и решаването на проблемите, свързани с противоборството в информационното пространство, т.е. с т.нар. информационна война. Това понятие включва оказването на комплексно информационно въздействия върху системата на държавното и военно управление на противника, което дори и в мирно време да гарантира приемането на благоприятни за САЩ решения, а по време на конфликт да може да парализира функционирането на противниковите структури за управление. Паралелно с настъпателното въздействие, информационната война предполага и гарантирането на сигурна защита на националната информационна инфраструктура.

Реализацията на концепцията за «информационната война» означава прехвърляне на акцента в противоборството от традиционните форми на въздействие (силовото въздействие) към информационно-интелектуалната сфера .- т.е. в процеса на вземане на решения. Основната цел на този тип война е дезинтеграцията и раздробяването на цялостното управление на противниковата групировка на изолирани един от друг неуправляеми елементи и последващото им изваждане от строя.

Според американските анализатори, информационната война включва действия, осъществяване с цел получаване на информационно превъзходство, т.е. на военно-стратегическо предимство благодарение на по-големия, отколкото този на противника, информационен потенциал, позволяващ противникът да бъде държан в постоянно напрежение, като паралелно с това се повишава военната устойчивост на собствените сили (24). Основните задачи на информационната война са изваждането от строя на противниковите компютърни системи; проникването в компютърната база данни на стратегически важни институции и получаване на достъп до секретната документация, чрез пробиване на информационно-комуникационните мрежи на противника; получаване на достъп до най-новите (включително засекретени) разработки в сферата на високите технологии; получаване на стратегически данни за външната и военната политика на държавите; осъществяване на икономическо разузнаване; проследяване, в режим на реално време, от неавторизирани ползватели на трафика на секретна оперативна информация; осъществяване на тотално следене на гражданите на различни дължави; прекъсване на връзките със спасителните служби и системите за известяване; осъществяване на пропагандна война в информационното пространство; гарантиране на собствената информационна сигурност чрез противодействието на всички опити на противника да проникне в компютърните системи, гарантиращи националната сигурност; борба с кибертероризма.

Съществуващата концепция за «информационната война» предвижда потискането (във военно време) на елементите на информационната инфраструктура на държавното и военно управление на противника (поразяване на автоматизираните му центрове за командване и управление); електромагнитно въздействие върху елементите на информационните и телекомуникационни системи (радиоелектронна борба); получаване на разузнавателна информация чрез прихващане и дешифринане на информационните потоци, предавани по защитените канали за връзка, както и чрез специалното внедряване на технически средства за прихващане на информация; осъществяване на несанкциониран достъп до информационните ресурси на противника и последващото им изкривяване, унищожаване или присвояване, или пък нарушаване нормалното функциониране на компютърните му системи; формиране и масово разпространение, по противниковите информационни канали или по глобалните информационно-комуникационни мрежи, на дезинформация или тенденциозна информация, с цел да се въздейства върху оценките, намеренията и духовната ориентация на населението, както и на политичеките и военни лидери, вземащи стратегическите решения; получаване на необходимата информация чрез прихващане и обработка на открити данни, предавани по незащитените канали за връзка, или циркулиращи в глобалните информационно-комуникационни мрежи и публикувани в медиите (25).

Практическата реализация на концепцията за «информационната война» се осъществава чрез провеждането на информационни операции, представляващи комплекс от взаимосвързани по цел, място и време мероприятия и акции, насочени към управлението на процесите на манипулиране на информацията с цел постигане и удържане на информационното превъзходство над противника, въздействайки върху информационната му инфраструктура, при едновременната защита на собствената инфраструктура. Съответно, всички информационни операции се разделят на настъпателни и отбранителни.

Настъпателните и отбранителни информационни операции могат да се провеждат съобразно общ замисъл и план и да се допълват взаимно. Те са ориентирани към едни и същи обекти на въздействие, в лицето на органите за управление на противниковата държава и нейните въоръжени сили; информационните системи на гражданската инфраструктура (телекомуникационни, транспортни, на енергийния комплекс или на финансовия или индустриалния сектор); управляващите елементи на военната инфраструктура (системите за контрол, връзка, разузнаване, военно управление, тилово обезпечаване, управление на въоръжението); обществото, като цяло (цивилното население и личният състав на въоръжените сили); ръководният състав и персоналът на автоматизираните системи на държавното и военно управление, участващ във вземането на стратегическите решения.

Информационната война представлява не просто начин за осигуряване операциите на въоръжените сили чрез нарушаване процесите на контрол и управление на войските на противника, радиоелектронна потискане, морално-психологически въздействие и т.н. Тя предполага излизане далеч извън рамките на тези проблеми. За това говорят резултатите от изследванията на експерти от корпорацията RAND, проведени още в края на 90-те (26).

В тези и някои други анализи, за първи път се използва терминът „стратегическа информационна война” (strategic information warfare) (27). Според авторите му, този тип война представлява „използване от държавите на глобалното информационно пространство и инфраструктура за осъществяването на стратегически информационни операции и ограничаване на вредните въздействия върху собствените информационен ресурси”. Следва да отбележим, че появата на подобна терминология съществено се отличава от официалната интерпретация на информационната война, съдържаща се в доктриналните документи на Департамента по отбраната и започнала да се използва в началото на 90-те, която разглежда този тип война в сравнително тесен смисъл.

Според експертите от RAND, промените в обществено-политическия живот на редица държави, породени от бързите темпове на информатизация и компютъризация на обществото, налагат преразглеждане на геополитическите схващания на военно-политическото ръководство и водят до появата на нови стратегически интереси (включително в информационното пространство), а следователно и до промяна на политиката, осъществявана от тези страни. Авторите подчертават, че глобалните противоречия изискват нови средства и методи за разрешаването им, а именно въздействия върху стратегическия информационен ресурс. При това, те очертават ключовите особености на информационната война: сравнително ниската стойност на създаването на средства за информационно противоборство; възможността безпрепятствено да се „нарушават” традиционните държавни граници при подготовката и реализацията на информационни операции; възможността за манипулиране на информацията; промяна на приоритетите в действията на стратегическото разузнаване, изместващи се към сферата на завоюването и удържането на информационно превъзходство; трудното откриване на началото на информационната операция от противника; проблемите с формирането на коалиция срещу агресор, започнал информационна война; наличието на потенциална заплаха за територията на САЩ.

При това се препоръчва координационният център за противодействие на заплахите в киберпространството да бъде разположен в непосредствена близост до президента, тъй като само така може да се гарантира необходимото ниво на координация на действията на всички федерални институции; да се прецени обективно уязвимостта на ключовите елементи на националната информационна инфраструктура; да се гарантира водещата роля на държавата при координиране на действията за противопоставяне на заплахите в информационното пространство; да се внасят корекции в националната стратегия за информационна сигурност и националната военна стратегия, в съответствие със спецификата на воденето на стратегическа информационна война. Специално внимание се обръща на факта, че националната военна стратегия не е адекватна на заплахите, които могат да възникнат в хода на стратегическата информационна война.

Ново ключово понятие, лансирано от експертите на RAND, е разграничението между стратегическата информационна война от първо и от второ поколение. Така, войната от първо поколение се смята за едно от традиционните средства за противоборство, като се подчертава, че тя е ориентирана повече към дезорганизация на функционирането на противниковите системи за управление и се осъществява по-скоро като допълнителна подкрепа за действията на традиционните сили и средства. Така, стратегическата информационна война от първо поколение се дефинира като „един от няколкото компоненти на бъдещото стратегическо противоборство, използван, съвместно с други инструменти за постигане на целта”. С други думи, понятието „стратегическа информационна война от първо поколение”, на практика, включва в себе си основните методи на информационната война, които вече се реализират на политико-военно равнище и от които САЩ нямат намерение да се отказват в обозримо бъдеще”.

Информационната война от второ поколение е нещо друго. Тя се дефинира като „принципно нов тип стратегическо противоборство, породено от информационната революция, което включва в сферата на стратегическото противоборство информационното пространство и ред други сфери (преди всичко, икономиката и финансовият сектор) и продължава дълго време”. Посочва се, че развитието и усъвършенстването на подходите за воденето на стратегическа информационна война от второ поколение в перспектива могат да доведат до пълен отказ от традиционното използване на военна сила, тъй като координираните информационни операции ще позволят да се мине и без тази крайна мярка. Подчертава се също, че ако последиците от войната от първо поколение все още могат да се прогнозират, използвайки съществуващите методики, тези от информационната война от второ поколение много трудно могат да се предвидят и традиционните методики могат да се използват при анализа на последиците от нея само условно.

При подобна трансформация на визията относно воденето на информационна война, се променят и задачите, които следва да бъдат решени за постигането на набелязаната цел. За информационната война от първо поколение това са силовото потискане на елементите на информационната инфраструктура на държавното и военно управление на противника; осъществяването на радиоелектронна борба, получаването на разузнавателна информация чрез прихващане и разшифроване на информационните потоци, транслирани по каналите за връзка на противника; несанкциониран достъп до противниковите информационни ресурси и последващото им изкривяване или присвояване; формирането и масовото разпространение по информационните канали на противника или по глобалните информационно-комуникационни мрежи на дезинформация, с цел да се повлияе върху оценките и намеренията на хората, вземащи стратегическите решения и получаване на интересуващата ни информация чрез прихващането на откритите източници на информация.

За „информационната война от второ поколение”, това са: формиране на атмосфера на бездуховност, морална деградация и негативно отношеие към културното наследство; манипулиране на общественото съзнание с цел създаване на политическо напрежение и хаос; дестабилизиране на отношенията между политическите движения с цел провокиране на конфликти и изостряне на политическите борби; понижаване равнището на информационно обезпечаване на органите на държавно и военно управление и затрудняване вземането на стратегически решения; дезинформация на населението относно функционирането на държавните институции, ерозия на авторитета им, дискредитиране на органите на държавно управление; провокиране на социални, политически, национални и религиозни сблъсъци, иницииране на стачки, масови безредици и други действия на социално-икономически протест; ерозия на международния авторитет на държавата, смятана за противник и на сътрудничеството и с други страни; увреждане на жизненоважни интереси на противника в различни сфери.

Въз основа на това, може да се направи аналогия с рязко изострилата се в края на 2010 и началото на 2011 вътрешнополитическа ситуация в редица държави от Близкия Изток и Северна Африка. Разразилата се през 2008 световна финансова криза допълнително задълбочи регионалните социално-икономически проблеми, проявяващи се по специфичен начин във всяка страна от региона (в които се осъществяват „народни революции”), но притежаващи и сходни черти.

Така, практически едновременно, в американските медии се разгърна координирана пропагандна кампания, насочена, най-вече, към населението на държавите от региона. Нейна принципна особеност беше безпредецентната критика на вътрешната и външна политика на „провалилите се местни режими” и представителите на властта. Подготвените от американски експерти материали оперативно се появяваха в контролираните от местната опозиция медии. В същото време, на населението в държавите от региона настойчиво се внушаваше идеята за „неизбежността на промените” и пълната подкрепа за „народните революции” от страна на САЩ, както и за уж взетите от американското ръководство решения да окаже финансова и материална подкрепа на „тръгналите по пътя на демокрацията” нови правителства на въпросните държави. Тоест, налага се изводът за осъществяването на добре планирана стратегическа информационна операция, представляваща елемент от т.нар. стратегия на „управляваните кризи”, особено подходяща за случаите, когато необходимостта от радикална промяна на ситуацията отдавна е назряла, но средствата за пряка военна намеса не са достатъчни, или пък използването им в конкретния момент е нецелесъобразно по едни или други причини (28).

Следва да отбележим, че в условията на съвременната „подривна война”, ролята на глобалните (но на практика, контролирани от САЩ) т.нар. „независими” високотехнологични телекомуникационни, радио- и телевизионни компании значително нараства. Така, наложеният от тях информационен монопол върху събитията в региона, в комбинация с информационната блокада на противника, формира информационно превъзходство, съчетаващо максималния информационен ефект и основните военно-стратегически цели на операцията. Показателно е, че през юни 2010 тогавашния държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс подписа решението за замяната, в американските въоръжени сили, на термина „стратегически операции” с новото понятие „военни операции за информационно осигуряване” (military information support operations). Продължават активните усилия за по-нататъшно повишаване ефективността на специалните информационни операции (special information operations) за постигане на информационно превъзходство над противника. При това, американските стратези отдават особено значение на операциите по „обезглавяване”, чиито основни мишени са автоматизираните центрове на държавното и военно управление на противника, системите му за контрол и връзки и неговите политически и военни лидери.

Според проф. Мартин Либицки, този тип операции могат да се превърнат в решаващ фактор за резултата на цялата военна кампания, особено ако се осъществяват в точното време и на точното място. При това ударите по структурите на стратегическото управление могат да се окажат дори по-ефективни, отколкото отстраняването на един или друг „неуправляем” политически или военен лидер на противника. Операции по „обезглавяване” могат да се реализират и срещу държави, чиито политически курс се разминава със стратегическите постановки на Вашингтон. При осъществяването им е възможно както физическото отстраняване на даден политически лидер, така и неговата морална и политическа дискредитация в очите на местното население и световната общност. За целите на този тип операции се използват специални части. Пример за такава операция е отстраняването през май 2011, на територията на Пакистан, на водача на международната терористична мрежа Ал Кайда Осама бин Ладен. Според официалната версия, „терорист номер едно в света” е бил ликвидиран от поделение на „морските котки”, което е част от силите за специални операции на САЩ. При това, според Либицки, не е задължително да се използват традиционните огневи средства за поразяване. Много по-голям ефект могат да постигнат различните средства за информационно въздействие – компютърни вируси, електромагнитни импулси и изключване на електрозахранването, тъй като за успешното им използване дори не е необходима да се знаят точните координати на пунктовете за стратегическо управление на противника.

Нека напомня, че в САЩ теоретичната разработка на различните аспекти на воденето на информационна война се осъществява вече достатъчно дълго време. Още през 2001, корпорацията RAND публикува монографията „Операциите срещу противниковите лидери” (29). Анализирайки различните аспекти на използване на тези операции, авторът и Стивън Хосмър очертава три основни измежду тях: операции, насочени пряко против конкретен политически лидер; операции; целящи да инициират и да съдействат за свалянето на даден политически лидер с помощта на вътрешен заговор или въоръжен бунт; операции, съдействащи за свалянето на политическия лидер чрез осъществяване на външна военна намеса.

Осъществявайки подобни операции, американската стратегия може да преследва следните цели: да принуди противника да се откаже от провеждането на собствена външна или военна политика, влизаща в разрез със стратегическите интереси на САЩ; сдържането на противника от предприемането на евентуални действия, противоречащи на американските интереси в региона; сваляне на потенциално враждебни на САЩ политически режими и лишаване на противника от възможност да води пълномащабни военни действия или да осъществява организирана съпротива.

Според Хосмър, като цяло, физическото отстраняване на политически лидер в резултат от подобна операция може да доведе до деградирането на цялата система на стратегическо управление на противника, да не говорим, че би се отразила негативно върху морално-психологическото състояние на неговата армия. Впрочем, това се споделя и от други американски експерти (30).

При всички случаи, според тях, методът на „материалното поощряване” на действията, отговарящи на стратегическите интереси на САЩ, използван от американското командване по отношение на политическите и военни лидери на противника, е много по-изгоден, отколкото изразходването на значителни материално-технически ресурси, да не говорим за другите политически и икономически разходи, традиционно съпътстващи осъществяването на пълномащабна военна операция.

Американските стратези отреждат важна роля в информационната война на Интернет, който също се превръща в мощен стратегически ресурс. Така, през януари 2010, държавният секретар Хилари Клинтън обяви новата стратегия на САЩ, чиято главна цел е „борбата с диктаторските режими с помощта на Интернет” (31). При това, изборът на критериите за подбор на мишените на тази стратегия се предоставя на американското военно-политическо ръководство.

Най-важният елемент на тези информационни операции е т.нар. „информиране на международната общественост” (international public information), осъществявано от Държавния департамент. А непосредственият им инструментариум са различните сегменти на Интернет, включително социалните мрежи (по време на студената война, функцията по разпространението на „меката сила” в света се изпълняваше от Информационната агенция на САЩ – United States Information Agency, която, през 1998, стана подразделение на Държавния департамент). Както показва примерът с „Уикилийкс”, потенциалът на социалните мрежи е толкова голям, че може да провокира политическа криза едновременно в няколко държави (32). При това, локалните мащаби на народните бунтове могат да прераснат в регионални и дори глобални.

Наред с настъпателния аспект на осъществяването на информационна война, американското военно-политическо ръководство отделя сериозно внимание и на защитата на националното информационно пространство и информационната инфраструктура, като цяло. В изказването си от юни 2009 във вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, зам.държавен секретар по отбраната Уйлям Лин, който координира всички въпроси, касаещи националната сигурност, заяви, че „компютърните системи и бази данни на Департамента по отбраната постоянно са подложени на кибератаки от чужди специални служби и различни недържавни и хакерски структури, целящи да се сдобият със секретна военна информация” (33). Така например, през 2007, в резултат от планирана хакерска атака едновременно бяха извадени от строя 1500 компютри на Пентагона. Според тогавашния секретар по отбраната Робърт Гейтс, тази институции всеки ден бива подложена на стотици кибератаки само от държавите, смятани за съюзници и партньори на САЩ.

Американските стратези определят като основни опоненти на САЩ в глобалното информационно пространство най-вече Китай и Русия. Това неведнъж е заявявано в

Докладите за изтичането на национални тайни и участите в това на специални служби на различни държави (34). Според Уйлям Лин, пробивите на компютърните системи на Департамента по отбраната зачестяват и стават все по-изкусни. В статията си «Защитата на новото пространство: киберстратегията на Пентагона» той посочва, че «през последните десет години ежедневно сме свидетели на няколко хиляди опити за проникване в американски военни и граждански компютърни системи, а случаите на разчитане на информация са милиони... В резултат от това противниците на САЩ се сдобиват с хиляди секретни документи, включително чертежи на най-новите системи за въоръжение, планове на бойни операции, както и данни от оперативното наблюдение» (35). Той твърди, че най-масираната хакерска атака срещу компютърната система на Департамента по отбраната е осъществена през 2008, когато са били откраднати много военни тайни, пряко касаещи националната сигурност. Последвалите усилия за противодействие на кибератаките станаха повратен пункт в американската стратегия за киберсигурност: започна да се изгражда мощна и многостепенна защита на информационно-комуникационните мрежи.

Сериозна загриженост демонстрира и пряко подчиненият на Лин генерал Кийт Александър, който ръководи Киберкомандването на САЩ. В доклада си за Комитета по въоръженията на Сената от 15 април 2010, той посочва, че хакерите ежедневно извършват по няколкостотин хиляди опити да пробият и заразят с вируси компютърните системи на Департамента по отбраната. При това, ежедневният брой на хакерските атаки срещу информационните ресурси на Пентагона значително е нараснал напоследък. Александър смята за основен опонент на САЩ в информационното пространство Китай и посочва, че разрастващите се мащаби на кибератаките срещу информационната структура на Пентагона и предприятията от американския военно-индустриален комплекс могат да доведат до много сериозни усложнения в бъдеще. Според него, Китай може да разшири възможностите си в тази сфера и да опита да си извоюва известен контрол над отделни сегменти на Интернет, в разрез с интересите на САЩ в сферата на националната сигурност.

За това пише в книгата си „Управлението на Интернет в епохата на уязвимост на киберпространството”, председателят на влиятелния нюйоркски Съвет по международните отношения Робърт Кнейк (36). Според него, САЩ, до голяма степен, зависят от реализацията на мерките за борба с киберзаплахите. Но, във връзка с нарастващия мащаб на тези заплахи и постоянната промяна на характера им, съответните структури на Пентагона и другите федерални институции просто не успяват своевременно да разработят необходимите мерки за противодействие. В хода на реализацията на инициативата на Департамента по отбраната за защита на информационното пространство, смята Кнейк, следва да се гарантира решаването на първостепенните задачи. В тази връзка той предлага да се концентрират в едно ресурсите на всички федерални структури, ангажирани със защитата на информационно-комуникационните мрежи.Според него, към изпълението на тази задача следва да бъдат привлечени и частните компании, изпълняващи поръчки на Пентагона. Важно е също, по-ясно да се формулират задачите, които ще трябва да решава Киберкомандването, и да се определи йерархията на приоритетите в действията му. Освен това, смята Кнейк, се налага да се очертаят слабите места на националната информационна инфраструктура и да се разработят стандартите на информационната сигурност. Накрая, в Департамента по отбраната следва да се сформира група за бързо реагиране, която да разполага с всички средства за противодействие на кибератаките и пресичане на опитите за пробив на компютърните системи на съвсем ранен етап.

Тези изводи се споделят и от друг високопоставен чиновки на Пентагона – старшият анализатор Шон Бриймли, който в статията си „Гарантиране на сигурността в общите пространства” акцентира върху уязвимостта на затворените информационно-комуникационни мрежи на Военното министерство (37). В това отношение, най-голяма опасност за САЩ, според него, представлява Китай, чиито власти възнамеряват до средата на ХХІ век да постигнат такова равнище в развитието на своите информационни и телекомуникационни технологии, което да им гарантира пълна победа в информационната война. Тъкмо поради това, Вашингтон вижда в постоянния ръст на вноса на китайски микрочипове в САЩ много сериозен проблем за американската национална сигурност.

За важността на всеобхватната защита на информационното пространство говорят и други американски експерти. Така генералът от резерва Уесли Кларк (бивш командващ силите на НАТО в Европа) и Памела Ливайн (експерт в сферата на информационната сигурност) посочват в статията си „Гарантиране сигурността на информационната магистрала: как да повишим нивото на електронната защита на САЩ”, че един от най-големите проблеми пред американското ръководство е да гарантира автентичността и надеждността на профилната високотехнологична продукци и комплектуващите елементи, внасяни от чужбина и най-вече от Китай” (38).

Според тях, съществуват начини за дискретно разкриване на специално конструираните дефекти в доставяните микросхеми. Например, интегрирането в компютърните системи на специални технически средства – компактни кодове за автентичност, предотвратяващи изваждането на компютрите от строя по команда отвън. Авторите смятат, че това би укрепило информационната сигурност чрез засилване на контрола върху веригата на доставки на високотехнологична продукция и повишаване способността на компютърните системи за „самоконтрол” (self-aware).

„При това, американското ръководство не бива да афишира факта, че контролира производствения процес, осъществяван извън националната територия – препоръчват Кларк и Ливайн, акцентирайи върху това, че през ХХІ век противникът може да избере за мишена не само информационно-комуникационните мрежи и програмното осигуряване, но и микрочиповете, които са елемент на всеки компютър, т.е. всичко, което формира основата на националната информационна инфраструктура. За това пишат и други американски автори, обръщайки внимание, че Департаментът по отбраната е започнал активно да се занимава с проблема за гарантиране на информационната сигурност още в началото на 90-те, т.е. откакто цифровите технологии започват да се използват във военната сфера (39). Така, основните постановки на осъществяващите се в тази сфера мероприятия се реализират по програма, чиито ключов елемент е подходът, наречен от създателите му „дълбока отбрана” (defense in depth). Информационно-комуникационните мрежи, изградени на този принцип, трябва да притежават многостепенни системи за сигурност и процедури, използващи активни и пасивни мероприятия за защита на информационните ресурси и предотвратяване на нерегламентирания достъп до тях. Според нейните създатели, подобна дълбоко ешелонирана отбрана, следва да защити информационните ресурси, формирайки стратегия на информационното сдържане и разширявайки възможностите на програмните средства на информационно-комуникационните мрежи. Смята се, че този подход ще принуди противника да изразходва собствените си ресурси в процеса на преодоляване на многослойната защита още преди да успее да въздейства върху функционирането на компютърните системи. Подобна концепция за информационната сигурност позволява максимално да се използват възможностите на информационните технологии и да се минимизират допълнителните инвестиции, необходими за усъвършенстването им.

Тоест, както следва от предприеманите от началото на 90-те години насам усилия за всестранно развитие на концепцията за „информационната война”, американското военно-политическо ръководство се стреми да гарантира статута на САЩ като информационна свръхдържава през целия ХХІ век.

Стратегическият ориентир

Доскоро американските стратези прогнозираха потенциала на държавите-опоненти на САЩ в пространство, включващо три основни измерения – политическо, икономическо и военно. Днес към тях се е прибавило още едно – информационното. И макар че то все още не се е оформило окончателно, очевидно е, че в перспектива възниква необходимост от радикално преразглеждане на основните понятия в традиционните сфери. Ключът към успеха във формиращото се информационно общество, е свързан с правилното управление на информационните възможности и ресурси, т.е. със стратегическото планиране.

Още през 1999, в доклада си „Раждането на неополитиката: формирането на американската информационна стратегия”, анализаторите от корпорацията RAND Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд стигат до извода, че „традиционната стратегия търпи съществени и дълбоки промени (40). Според тях, нарастващото значение на информацията и комуникациите се обуславя от много причини. На първо място, това са технологичните иновации, стремителното разгръщане на мащабна нова информационна инфраструктура, включваща не само Интернет, но и кабелните мрежи, спътниците за пряко излъчване, мобилните телефони и т.н. На второ място е бързото разпространение на новия тип комуникации: множество държавни и недържавни структури непосредствено обменят важна информация помежду си. На трето място, понятията „информация” и „мощ” все повече се преплитат и се оказват неразривно свързани.

Информационната стратегия все още не е дефинирана еднозначно, като американските анализатори се придържав към две основни гледни точки по въпроса. Първата (технологичната) смята за приоритет проблема за информационната сигурност и защитата на информацията в компютърните системи. Онези, които я споделят, търсят най-вече механизмите за защита от хакерски атаки, осъществявани от противникови държави или терористични организации (41). Другото направление акцентира върху политическия и идеологическия контекст на извършващите се процеси на информатизация, в които информационната стратегия се разглежда като начин за реализация на т.нар. „мека сила”, т.е. на стратегическите постановки за разпространение на собственото влияние в глобални мащаби, включително в противниковите държави (42).

Привържениците на този подход смятат, че информационната мощ позволява на САЩ да осъществяват „меко” управление на ситуацията в световната политика, отказвайки се донякъде от „твърдите” методи за реализация на глобална доминация, опиращи се най-вече на традиционните средства (и най-вече на военната сила).

Целта и на двете направления обаче, е една и съща – да се формулира обща визия за американската информационна стратегия през ХХІ век и нейното интегриране в общия политически курс. При това, те виждат главната стратегическа задача в упражняването на въздействие не върху системите на въоръжение, а върху индивида, вземащ решенията в навечерието и в хода на конфликта. Според тях, от степента на това въздействие зависи, в крайна сметка, и ефективността на действията, предприемани в глобален мащаб.

В съответствие с програмата за стратегически оценки на Националния съвет за разузнаване на САЩ, през 2008 беше осъществено проучване и оценка на мнението на водещите американски експерти по проблема за трансформацията на съвременното общество, включително и под въздействие на информационната революция. Резултатите бяха обобщени в доклада „Глобални тенденции 2025: променящият се свят” (43). В него се посочва, че информационните технологии са се превърнали в един от най-важните фактори за динамичната трансформация на съвременното общество и прехода му от индустриално към информационно. Сред основните тенденции на глобалното развитие са посочени:

- стремителното развитие на информационните технологии и различното възприемането на резултатите от информационната революция в различните региони на света могат да доведат до изостряне на международните отношения;

- в резултат на информационната революция могат да възникнат нови недържавни структури, съществено трансформиращи глобалната икономика, което, на свой ред, ще провокира нова мащабна миграционна вълна;

- информационната революция ще се отрази много съществено върху механизмите за управление на обществото и ще формира нови политически играчи;

- геополитическите тенденции за чието развитие спомага информационната революция, могат да очертаят нови предизвикателства пред САЩ.

Така, потенциалът на информационното оръжие получава все по-ясни очертания. Неслучайно в редица солидни научни публикации, то дори бива определяно като „оръжие за масово разрушаване” (weapon of mass disruption), в противовес на традиционния термин „оръжие за масово унищожаване” (44). По този начин, на дневен ред вече стои превръщането на информационното оръжие (т.е. на негово притежаване) във висш приоритет.

 

Бележки:

1. Information Warfare. Directive TS 3600.1. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, 21 Dec. 1992.

2. Command and Control Warfare. Joint Publication 3-13.1. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, Feb. 1996.

3. Joint Doctrine for Information Operations. Joint Publication 3-13. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, Dec. 1998.

4. Graham B. Bush Orders Guidelines for Cyber Warfare // The Washington Post. 7.02.2003.

5. The National Strategy to Secure Cyber Space. Washington D.C.: The White House, Feb. 2003.

6. Information Operations Roadmap. Washington D.C.: U.S. Department of Defense. 30 Oct. 2003.

7. Information Operations. Joint Publication 3-13. Washington D.C.: Joint Chiefs of Staff, 13 Feb. 2006.

8. Information Operations. Directive D 3600.1. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, 14 Aug. 2006.

9. Information Operations. Directive 10-7. Washington D.C.: U.S. Department of Air Force, 6 Sep. 2006.

10. Obama B. National Framework for Strategic Communication. Washington

D.C.: The White House, 2009.

11. Cyber Space Policy Review: Assuring a Trusted and Resilient Information and Communications Infrastructure. Washington D.C.: The White House, May 2009.

12. Securing Cyberspace for the 44^th Presidency. CSIS Commission on Cybersecurity for the 44th Presidency. Washington D.C.: CSIS, Dec. 2008.

13. Butler R. Deputy Assistant Secretary of Defense for Cyber and Space Policy. Testimony before the House of Representatives Committee on Armed Services Subcommittee on Strategy Forces. Washington D.C., 21 Apr. 2010; Lynn W. Deputy Secretary of Defense. Remarks. National Space Symposium. Colorado Springs, 14 Apr. 2010.

14. Informational Strategy for Cyberspace: Prosperity, Security, and Openness in a Networked World. Washington. Washington D.C.: The White House, May 2011.

15. Department of Defense Strategy for Operating in Cyberspace. Washington D.C.: U.S. Department of Defense, July 2011.

16. O'Neil M. Cyberchiefs: Autonomy and Authority in Online Tribes. L.: Pluto Press, 2009; Technology, Policy, Law and Ethics Regarding U.S. Acquisition and Use of Cyberattack Capabilities / Ed. by W. Owens, K. Dam and H. Lin. Washington D.C.: The National Academies Press, 2010.

17. Libicki M. Cyberdeterrence and Cyberwar. Santa Monica (Calif.): RAND, 2009.

18. Libicki M. What is Information Warfare. Santa Monica: RAND, 1995.

19. Harrison L., Huntington S. Culture Matters: How Values Shape Human Progress. N.Y.: Basic Books, 2000.

20. Borchgrave De A., Cilluffo F., Cardash S., Ledgerwood M. Cyber Threats and Information Security: Meeting the 21st Century Challenges. Washington D.C.: Center for Strategic and International Studies (CSIS), 2001; Cordesman A. Cyberthreats, Information Warfare, and Critical Infrastructure Protection. Washington D.C.: CSIS, 2001.

21. Libicki M. Who Runs What in the Global Information Grid: Ways to Share Local and Global Responsibility. Santa Monica: RAND, 2000.

22. Hildreth S. Cyber Warfare: Background and Issues for Congress.Congressional Research Service (CRS) Report for Congress. RL 30735. Washington D.C.: CRS, 19 June 2001.

23. Alexander K., Lt. Gen. Testimony (Confirmed as the First Commander U.S. Cyber Command) to the Senate Committee on Armed Services.Washington D.C., 15 Apr. 2010.

24. Lonsdale D. The Nature of War in the Information Age: Clausewitzian Future. L.: Routledge, 2004.

25. Wilson C. Computer Attack and Cyber Terrorism: Vulnerabilities and Policy Issues for Congress. CRS Report for Congress. RL32114. Washington D.C.: CRS, 2003.

26. Arquilla J., Ronfeldt D. In Athena's Camp: Preparing for Conflict in the Information Age. Santa Monica: RAND, 1997.

27. Malander R., Riddile A., Wilson P. Strategic Information Warfare: A New Face of War. Santa Monica: RAND, 1996; Rattray G. Strategic Warfare in Cyberspace. Cambridge (Mass.): The MIT Press, 2001.

28. Pincus W. Pentagon reviewing strategic information operations // The Washington Post. 27.12.2009.

29. Hosmer S. Operations Against Enemy Leaders. Santa Monica: RAND, 2001.

30. Rid T., Hecker M. War 2.0: Irregular Warfare in the Information Age. Westport (Calif.): Praeger, 2007.

31. Clinton H. Remarks on Internet Freedom. Speech. Washington D.C., 21 Jan. 2010.

32. Snahe S. Obama takes a hard line against leaks to press // The New York Times. 11.06.2010.

33. Lynn W. Protecting the Domain: Cybersecurity as a Defense Priority. Speech. Washington D.C.: CSIS, 2009.

34. Securing Our Nation's Cyber Infrastructure. Washington D.C.: The White House; Office of the Press Secretary, 29 May 2009.

35. Lynn W. Defending a new domain: The Pentagon's cyberstrategy // Foreign Affairs. Sept./Oct. 2010. V. 89. № 5. P. 97-108.

36. Knake R. Internet Governance in an Age of Cyber Insecurity. N.Y. Council on Foreign Relations, 2010.

37. Brimley S. Promoting security in common domains // The Washington Quarterly. July 2010. V. 33. № 3. P. 119-132.

38. Clark W., Levin P. Securing the information highway: how to enhance the United States electronic defenses // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2009. V. 88. № 6. P. 5-17.

39. McGiffert C. Chinese Soft Power and Its Implications for the United States: Competition and Cooperation in the Developing World. Washington D.C.: CSIS, 2009.

40. Arquilla J., Ronfeldt D. The Emergence of Neopolitik: Toward an American Information Strategy. Report MR-1033-OSD. Santa Monica: RAND, 1999.

41. Adams J. The Next World War: Computers are the Weapons and the Front Line is Everywhere. N.Y.: Simon & Schuster, 1998; Bremmer I. Democracy in сyberspace: what information technology can and cannot do// Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 86-92; Haeni R.Information Warfare: An Introduction. Washington D.C.: The George Washington University Cyberspace Policy Institute, 1997; Perlmutter D. Visions of War: Picturing War from the Stone Age to the Cyber Age. N.Y.: St. Martin's Griffin, 1999; Post D. In Search of Jefferson's Moose: Notes on the State of Cyberspace. Oxford: Oxford University Press, 2009.

42. Castells M. Communication Power. Oxford: Oxford University Press, 2009; The Battle for Hearts and Minds: Using Soft Power to Undermine Terrorist Networks / Ed. by A. Lennon. Cambridge (Mass.): The MIT Press, 2003; Public Sentinel: News Media and Governance Reform / Ed. by P. Norris. Washington D.C.: World Bank Publications, 2009; Nye J. Soft Power: The Means to Success in World Politics. N.Y: Public Affairs, 2004; Nye J. The Future of American Power: Dominance and Decline in Perspective // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 2-12; Soft Power and U.S. Foreign Policy: Theoretical, Historical and Contemporary Perspectives / Ed. by I. Parmar and M. Cox. N.Y., L.: Routledge, 2010; Sartori A. Deterrence by Diplomacy. Princeton. 2005; Shirky C. The Political Power of Social Media: Technology, the Public Sphere, and Political Change // Foreign Affairs. Jan./Feb. 2011. V. 90. № 1. P. 28­41; Soft Power Superpowers: Cultural and National Assets of Japan and the United States / Ed. by Y. Watanabe and D. McConnell. N.Y.: M.E. Sharpe, 2008; Wolf Ch., Rosen B. Public Diplomacy: How to Think About and Improve it. Santa Monica: RAND, 2004.

43. Global Trends-2025: A Transformed World. Washington D.C.: National Intelligence Council, 2008.

44. Schmidt E., Cohen J. The digital disruption: connectivity and the diffusion of power // Foreign Affairs. Nov./Dec. 2010. V. 89. № 6. P. 75-85.

* Авторът е старши научен сътрудник в Отдела за стратегически изследвания на Института за международни отношения към Руската академия на науките

На една от водещите международни конференции за железопътен и интермодален транспорт в Европа CEE Rail, провела се в Будапеща през 2008, директорът на държавния товарен жп оператор на Унгария "MAV Cargo" Имре Ковач заяви: „железниците ще са транспорта на ХХІІ век, ако оцелеят през ХХІ век”. С носталгия Петру Попа, вече пенсионирания управител на румънския държавен спедитор Ромтранс- Арад, подчерта при откриването на първия частен интермодален терминал в Румъния: „Някога товарният автомобил беше лукс, а влакът обичаен транспорт. Сега изглежда е обратното”. Тези снизходителни намеци по отношение на железопътния транспорт са озадачаващи, имайки предвид неговата доказано по-ниска себестойност, в сравнение с автомобилния, и високия му екологичен ефект. През последните 20 години масовото отстъление на железниците в товарните превози от пазарни дялове обаче е неоспорим факт, особено в България.

Очевидно е, особено след последните събития в държавния железопътен превозвач, че железниците ни вече не изпълняват нито военни геополически функции както в началото на миналия век (1), нито социални, чрез субсидии от фиска и законодателно наложен монопол, а са призвани да бъдат гъвкави, „потребителски настроени” (user-friendly) и пазарно ориентирани. Наред с това и Европейската комисия, в своята ясно изразена транспортна политика (2), не ни оставя място за съмнение. Но, ако има отмиращ вид товарен транспорт на дълги разстояния, който не е зависим от доставката на неекологични горива от съмнителни източници с остарели технологии, обременяващ бизнеса с раздути разходи, това съвсем не е железопътният.
Със същата концептуална рамка тръгват и мултинационалите компании, чиито аналитични центрове изработват стратегии за поетапен модален трансфер обратно към водата и железницата. Базираният в Синсинати американски производител на потребителски стоки Procter & Gamble лансира през 2008 програмата си T.I.N.A. (There Is No Alternative). Тя предвижда годишно в Европа да се прехвърлят от шосе на железница по 30% от 425-те хиляди комплектни автомобилни пратки. Подобни стратегии представиха на Европейския интермодален форум „Intermodal Europe Amsterdam 2010” както Unilever, така и холандският Friesland-Campina. Създадени в компании, които технологично винаги са на няколко крачки пред изоставащите им източноевропейски аналози, те провокират у нас въпроса „дали знаят нещо което ние още не знаем”? Българската транспортна наука също отдавна е формулирала предимствата на железопътния транспорт на дълги разстояния, съчетан с контейнеризация и палетизация на товарите (3). Учебниците по транспорт и в българските университети са категорични, че: „автомобилният транспорт е необходимото допълнение към другите видове транспорт при превозването на товарите до и от гарите, пристанищата и пр.” (4). Естествено възниква въпросът, защо в страната ни е налице такова огромно разминаване с европейските тенденции и нездраво доминиране на един определен вид транспорт над останалите.

Осъзнаваме ли интиресите си?

Дали частният сектор в България не осъзнава собствените си интереси и неоправдано кроссубсидира високите си транспортни разходи през ниската цена на труда, причинявайки си деквалификация, загуба на мотивация у персонала и ниско качество в условията на трайна бедност, или пък причината се корени другаде? Какви ще са последиците за външнотърговския ни сектор при поставянето му в зависимост от най- скъпия вид транспорт? До какви промени ще доведе това в структурата на транзитните товаропотоци през България (или загубата им) и в структурата на контейнерооборота на българските пристанища в конкуренцията им с агресивно разширяващите ареала си алтернативни морски терминали като Констанца, Солун и Копер?
Донякъде, обяснение на поставената проблематика дава, разбира се, преходът от генериралото големи обеми товаропотоци държавно планирано стопанство към частна пазарна икономика. И по-конкретно, произтеклата вследствие на този преход загуба на претоварна гарова инфраструктура и поставянето на т.нар „ТР – товаро-разтоварна” дейност, извън чисто тракционната услуга, предоставяна от железопътните превозвачи. Свиването на обемите също причини намаляване броя на влаковете и увеличаване на транзитните времена, поради по-бавното влакообразуване, което, от своя страна, направи неприемливо времето за доставка на палетизирани и конвенционални товари с обем под 800 до 1000 тона. Така българският жп транспорт беше оставен да обслужва единствено товари, които нямаха друг избор, освен да го използват: масови насипни товари, метални полупродукти, течни химикали и горива. Освен това, все още сме в ситуация на дъмпингови цени от страна на автомобилния сектор, предлагани от малки транспортни предприятия, чрез ниско заплащане, движение на ръба на транспортните нормативи за натоварване и техническа пригодност, с повсеместна липса на калкулирани амортизационни отчисления в цената на предлаганата услуга. В такъв случай, какви са решенията за възвръщане на пазарния дял на железопътния транспорт у нас, за да отговори той на европейските директиви и нуждата от оптимизация на транспортоемкостта на националното стопанство? Как може железницата да навлезе на пазара на палетизираните пратки, особено в диапазона на партидите между 20 и 600 тона (less-than-(full)train-load или SWL – “single wagon load”) и да си възвърне част от изгубените позиции?

От създаването на железницата до средата на миналия век най-масовата технология е автомобилният превоз до гарова рампа или директно натоварване в индустриален клон на предприятието, претоварването на вагон (единичен или група) и доставката до приемна гара със съпровождащо повторно претоварване и, евентуално, още една автомобилна доставка. Освен на гарови рампи и индустриални клонове, тази дейност се извършва и на специализирани буферни терминали, т.нар. кросдокинг складове за ко-модално обслужване. Въпреки че тази технология се използва широко и до днес, тя носи със себе си редица неудобства. Освен физическата манипулация на стоката на два пъти, транспортът е съпроводен от влакообразуване и комплектоване на жп композиции, но при все по-продължителни транзитни времена. Днес, в началото на ХХІ век, поради бурното изпреварващо развитие на шосейната инфраструктура и икономическия преход в Източна Европа, много от предприятията са закрили собствените си индустриални клонове, а част от гаровите рампи са занемарени. Свитите обеми от индивидуални и групи вагони вкарва железопътните оператори в порочен цикъл от намаляване броя на влаковете между влакообразуващите гари, увеличаване на транзитното време, загуба на клиенти и обеми, повторно намаляване броя на влаковете, до почти пълното премахване в някои европейски страни на тази услуга (Trenitalia – Gruppo Ferrovie dello Stato и други).

Очакваното отпадане, след 2012-2014 , на RIV-системата за взаимно разчитане между държавните железопътни оператори ще засили натиска върху тях за оптимизация на потока от конвенционални вагони, ускоряване на вагонооборота и обезпечаване на обратно натоварване. Ще се прекрати и сегашната парадоксална практика, по- ефективните западноевропейски железници да печелят от RIV наеми при работата си с мудните и необезпечени с модерни информационни технологии източноевропейски оператори, вместо това да става от превозното навло.

Предимствата на контейнерните превози

Най-новите изследвания на западноевропейските транспортни научни институти показват, че контейнеризацията на пратката, съчетана с манипулация само на непридружаваната транспортната единица, вече е по-бърза и евтина от буферното претоварване и ранжирното консолидиране на индивидуални вагони в скъпоструващи за поддръжка разпределителни гари - „shunting / marshalling yards” (5).

През 70-те години, редом с конвенционалния вагонен трафик, вследствие на революцията в морската контейнеризация, породена от следвоенното възстановяване на Европа и изнасянето на кооперирани производства в Източна Азия (6), се появява и технологията за непридружавания контейнеризиран вътрешноконтинентален трафик на конвенционални пратки. Той е логично следствие от търсенето на железопътната услуга за масов превоз на морски контейнери до европейския хинтерланд. Развива се особено бурно в страните с физикогеографски препятствия пред шосейната мрежа и големи обеми на търговията, например през Алпийските проходи между Италия, Швейцария и Германия, между Италия и Южна Франция и от Швейцария и Австрия за северните европейски терминали и индустриални зони. Така, паралелно с железопътното транспортиране на морски контейнери, контейнеризираните конвенционални пратки и по-ефективния превоз на химикали в танк-контейнери, се ражда технологията на съвременния интермодален транспорт.

Учебникарската дефиниция на интермодалните или комбинираните превози е известна на всички транспортни работници и специалисти – „метод на транспортиране на пратки в унифицирани транспортни единици без манипулация на стоката, като се използват два или повече вида транспортни средства”. Вследствие активизирането на разгласителната дейност на частния интермодален терминал край Гара Яна от 2010 насам, в българския транспортен печат се появиха серия от разяснителни статии за технологията на интермодалните превози (7). Тук ще се спра повече на някои от неизяснените досега предимства на комбинираните транспорти, неизползваните възможности и проблемите, които стоят пред тях.

Комбинираните превози се превръщат в онзи „златен куршум”, който е ключът към конкурентното навлизане на железопътната услуга в интимното пространство на автомобилния сектор при комплектните превози на дълги разстояния. Чрез модерната хъбова система – мрежа от терминали и влакове със закупено трасе и предвидимо разписание, се оказва, че те са единственият възможен начин да осъществят обещанията на всеки от директорите на българските железници и транспортен министър у нас от 1990 насам – да се привлекат нови товари към жп сектора. Това позволява пълна съвместимост с динамичния и лесен за работа пазар на автомобилните превози възможност и за клиентите с по-малки партиди, от и над 20 тона, да се възползват от предимствата на железниците.

Технологично, вече всеки клиент на комплектен товарен автомобил може да стане и клиент на железниците, без претоварване на стоката, от врата до врата, като използва гъвкава система за заявка и целогодишна предвидимост на навлата (автомобилните навла се променят по два пъти месечно и представляват проблем за бюджетирането, особено на експортните предприятия и вносителите). Освен това, интермодалният транспорт предлага по-голям тонаж (до 28тона), по-ниска транспортна тарифа и намалява до минимум нуждата от поддръжка на скъпоструващи седлови влекачи за международно съобщение, (от 5 евро нагоре), заплати, осигуровки и командировъчни, ремонти, гуми и масла. Разликите в спестени въглеводордни емисии са значителни, до 3,5 пъти – на 1000 тона, за разстоянието от Варна до София. Така например, автомобилният транспорт емитира 32 тона газове CO2, в сравнение с 10 тона при ползването на интермодален влак.

Според Rotterdam Port Authority, всеки 1000 новопривлечени контейнера откриват 4 работни места в основните и в допълнителните дейности. Създават принадена стойност от 3PL услуги, деконтейнеризация и логистика. Намаляват шума, замърсяването, задръстванията и износването на пътищата и, не на последно място, пътнотранспортните произшествия.
Развитието на континенталните комбинирани технологии стана възможно благодарение развойното внедряване на няколко различни типа непридружавани интермодални единици за превоз по железници с платформени вагони, напълно сравними с товарните помещения на конвенционалните камиони. Това са, преди всичко, сменяемата надстройка (swap-body; mobile box; casa mobile;) в двете й основни разновидности – 13.60 (Фиг. 6) и BDF – 7,45 (Фиг. 7), интермодалното полуремарке и 45-футовият контейнер (Фиг. 8).

Последната технология изглежда най-обещаваща и се налага масово от 1990 насам, благодарение на европалетната ширина. За разлика от морските контейнери контейнерът е евтин за закупуване, поддръжка и наемане, сигурен, здрав и по-лек от бордовите суоп-бодита. 45-футовият контейнер се внедрява в края на века от фериботни (Short-Sea) оператори като SAMSKIP, GEEST, P&O Ferrymasters и DFDS, първоначално по линията между Антверпен/Ротердам и Скандинавия, Великобритания и Ирландия, за да се избегне превозването на дедуейта на влекачи през Ламанша и Балтийските проливи. Постепенно се възприема и от чисто континенталните оператори на масови комплектни товари, като днес вече е най- масово използваната интермодална единица в Европа. Най- новата му разновидност е с отварящ се отстрани брезент – т.нар. “curtain-side pallet wide 45’ container”, т.е. 45-футов контейнер с палетна ширина и страничен брезент. Влакове с такова оборудване виждаме по няколко пъти седмично да транзитират по линията Драгоман - Свиленград на път за Халкалъ - Истанбул. Той се превозва най-ефективно от специализирани 90-футови вагони, позволяващи натоварването на 36 комплектни пратки върху един интермодален блок- влак. Може да се товари и на шасита и вагони, пригодени за 40’футови морски контейнери.

В химическата индустрия, особено за превоз на опасни товари, масово се използват и 20’ и 30’ танк-контейнери. Те са сред най-лоялните клиенти на интермодалния транспорт поради сравнително много по- високата цена на автомобилния превоз в този сектор.

Шансовете за българска транспортна експанзия

Възможностите за експанзия на българския транспортен и спедиторски бранш чрез използването на описаните по-горе технологии и интермодалния транспорт са повече от обещаващи. Страната ни е в уникалната позиция да е близко географски и културно до пазарите на бившия Съветски Съюз, особено държавите от Централна Азия, които стават все по-важни в суровинен и геополитически план за Европа. Ние сме първата европейска страна с либерализирани транспортни квоти, граничеща с транспортни пазари с ограничени бройки транспортни разрешителни, които винаги представляват проблем за автомобилния бранш в страни като Турция, Грузия, Иран и Азербайджан. Чрез интеграция на фериботните ни линии и Ро-Ро комплекси във Варна, Бургас и по Дунав, с хъбовете в София, Пловдив и Стара Загора, един 45-футов контейнер от Ротердам например, само с една манипулация в София, може да достигне Баку, претоварен веднъж от интермодален влак от запад на широкорелсов платформен вагон, позициониран в София, след смяна на талигите. При това без шофьори, без седлови влекачи, без разрешителни и без ТИР-карнет. По думите на Георги Минчев, председател на НСБС (Българската спедиторската асоциация), България разполага с този възобновяем „енергиен” източник – географското си положение, и от нея зависи дали ще се възползва от него.

Ето защо, трудно може да се обясни бавното и мъчително развитие на националните ни интермодални превози. Най-сериозните пречки - липсата на терминали и интермодални хъбове, до голяма степен бяха преодолени, след като оперативно започна да функционира интермодалният терминал край Яна. През 2009, в писмо до министър-председателя, водещи мениджъри на западни железници, контейнерни линии и спедитори отправиха апел, в който изтъкваха необходимостта от „ширококапацитетен интермодален терминал на магистрална електрифицирана линия край София, с възможност за обработка на поне два контейнерни блок- влака дневно” (8). Година по- късно частният сектор отговори на това предизвикателство и първият специализиран интермодален терминал в Яна край София, опериран от „Еколоджистикс” и отговарящ на всички изисквания на участниците в интермодалната верига, посочени в писмото до премиера, стана факт. Неясно защо, поне за масовата публика, пазарните участници и най-логичните потребители на услугите му - морските контейнерни линии, не се възползваха активно от тях. Нещо повече, два опита от 2010 насам, за започването на редовни интермодални совалкови сервизи от пристанище Варна до София бяха провалени. И то при наличие на предостатъчен обем товари, които, така или иначе, останаха да се транспортират по шосе. Запазването на високите цени на превоза до хинтерланда в Западна България обаче ще позволи на чужди пристанища, чрез свързаните с тях железопътни оператори, да навлязат на българския пазар. Изследвания доказват, че блок-влаковата организация за отвеждане на контейнерите от пристанищния терминал разширява ареала на обслужване от 500 на 1000 и повече километра и годишно, повишава контейнерооброта с 30-40% (9).

Рисковете да загубим битката за трафика

Наши изчисления, въз основа на моделите в пристанищата Копер и Риека, показват, че при адекватна интеграция на Солун, Констанца и Копер с националните им железопътни оператори, чуждите портове ще могат да поемат повече от половината контейнерен трафик на София. При това на конкуренти цени и по-добри транзитни времена, оставящи контейнерните терминали във Варна-Запад и Изток да обслужват дългосрочно само Девненския индустриален комплекс и Добруджа.

Друг е въпросът, доколко в глобален и регионален мащаб, морските контейнерни линии са заинтересовани от оптимизацията на внушителния процент празни пробези във вътрешността (т.нар. „on carriage” – позициониране или репозициниране, което, по същество, олицетворява порочната практика да не се използват вътрешни депа за ненатоварени превозни средства и да се фактурират празни автомобилни пробези на крайния клиент при липса на избор) и скъпия вид транспорт, който в момента извършват до хинтерланда. Западните интермодални оператори, които усилено търсеха до 2008 места за строеж на терминали из цяла България, в момента и не поглеждат към родния пазар, или пък се бавят с месеци и години да лансират своите совалкови влакове, независимо от запитванията, търсенето и съществуващите обеми. В този контекст, най- голямото предизвикателство пред интермодалните превози у нас, освен липсата на технология, терминали, оборудване и познания, е сътрудничеството между пазарните участници и консолидирането на товаропотците (т.нар. в транспортната теория “cargo-bundling”). Европейският опит е наложил нуждата от създаването на общ, но неутрален потребителски интерфейс, между спедиторите и собствениците на контейнери, от една страна, и железопътния оператор, от друга, за заявка на интермодалната услуга на дребно и на „едно гише”, с цел сглобяването, маркетирането й и поемане на част от риска при циклични спадове в натоварването на влаковете. Тези неутрални участници в интермодалната верига се наричат интермодални оператори. Началото им е поставено, през 70-те години, със създаването на първия такъв оператор в Германия – акционерно дружество между 40 спедиторски къщи и националния тракционен оператор DB AG (немските железници – б.р.). Обединени са в Европейска асоциация (UIRR) с над 30 члена от 25 страни. Според мен, точно това е крайно необходимо да се случи и в българската действителност за да се даде тласък на интермодалните превози, а индустрията ни да се възползва от конкурентните им предимства, като по този начин парите за услугата няма да изтичат към чуждестранните пазарни играчи с повече опит.

На 24 ноември 2011, по инициатива на бизнеса, на ВТУ “Тодор Каблешков” и мениджмънта на интермодалния терминал Яна - София, бе направена първата крачка в консолидиране интересите на българските пазарни участници в транспорта в сферата на комбинираните превози. Основан по модел на клъстерната организация в Европа, „Клъстер Зелен товарен транспорт” обединява най-големите български фирми от автомобилния превозвачески, спедиторски, морски и железопътен бранш. Уверени сме, че това може да бъде началото за стимулиране на интермодалния транспорт в страната в полза на цялата българска икономика.

Бележки:

  1. 1. BBC History Magazine, “How Trains Won Wars”, Volume 11, Number 12 / 2010
  2. Бяла книга. Пътна карта за постигането на Eдинно европейско транспортно пространство: към конкурентоспособна транспортна система с ефективно използване на ресурсите, ЕК, Брюксел, 28.3.2011.
  3. 3. Национална Транспортна Система на Народна република България, Научноизследователски институт по транспорта, София 1971, Ст.н.с. инж. Д. Петров и колектив; Технико- икономически доклад на Комитета за стопанска координация на НРБ – „За ускоряване внедряването на многотонажни контейнери в международно съобщение” 06.01.1970.
  4. 4. Проф. д.ик.н. Людмил Мутафчиев и колектив, „Транспорт и застраховане”, Университетско издателство „Стопанство”, София 2007.
  5. 5. Hub exchange operations in intermodal hub-and-spoke operations: comparison of the performances of four types of rail-rail exchange facilities, Y. M. Bontekoning, Netherlands Research School for Transport, Infrastructure and Logistics,  IOS Press, 2006, както и „The Future of Intermodal Freight Transport, Rob Konings, Hugo Priemus and Peter Nijkamp, 2008; За разходите за поддръжка и бъдещето на „сточни” гари, виж Гл.ас.инж.маг. Мирена Тодорова, „Имат ли бъдеще разпределителните гари? ”, сп. "Железопътен транспорт", бр. 10/2011.
  6. 6. Marc Levinson , The Box: How the Shipping Container Made the World Smaller and the World Economy Bigger”, 2006, Princeton University Press, 2006.
  7. 7. Сп." Логистика", бр. 1-3, 2011.
  8. 8. CREAM Terminal Declaration, Sofia 2009.
  9. 9. Anton Perat and Elen Twrdy, Permeability of containers at the Port of Koper, University of Ljubljana Maritime Studies, Ljubljana, 2006; Kobak, D, Ulagnja u razvoj kombiniranog transporta, Strucni Casopis, Zagreb 2003

* Търговски директор на Еколоджистик ЕООД, статията публикуваме с любезното съдействие на АЖПС

Турция отново се превръща в значителна регионална сила. В известен, смисъл тя е в процес на възвръщане на позициите, с които разполага до Първата световна война, когато се нарича Османска империя. Но, макар че паралелите с османските времена имат някаква повърхностна ценност за разбиране на сегашната ситуация, те не отчитат промените в глобалната и регионална система. Нещо повече, за да разберем стратегията на Турция, трябва да сме наясно с обстоятелствата, пред които тя е изправена днес.

Краят на Първата световна война донесе и края на Османската империя, която бива принудена да предостави суверенитет на редица свои владения в Азия, и за малко не я лишава от незначителната останала и територия в Европа. Това „свиване” на държавата освобождава турците от „имперската” необходимост да контролират прекалено голяма територия – от Арабския полуостров до Балканите. В чисто практически план, поражението във войната решава проблема, породен от факта, че стратегически интереси на Турция надхвърлят възможностите и. След Първата световна война те вече са съпоставими. Макар че турската държава става много по-малка, тя става и много по-малко уязвима, отколкото Османската империя.

Руският проблем

В същото време, има едно обща нишка която свързна двата периода в турската история – имперският и постимперският, и това е страхът от Русия. Последната, на свой ред, страда от сериозна стратегическа уязвимост. Всяко от пристанищата и (Санкт Петербург, Владивосток, Мурманск и Новоросийск) е достъпно само ако преди това се премине през проливи, контролирани от потенциално враждебни сили. Така, британците блокират Датските проливи, японците блокират достъпа до Владивосток, а турците – достъпа до Средиземно море. Затова руската национална стратегия включва поставянето на Босфора под контрол за да бъде предотвратена възможна блокада и, едновременно с това, руското влияние да се разшири в Средиземноморието.

Нещо повече, руснаците имат определен интерес от промяната на формата на турския суверенитет. През Първата световна война, Османската омперия е съюзник на Германия, която воюва с Русия. В периода между двете световни войни и по време на Втората световна война, докато Съветите са слаби или силите им са насочени другаде, Турция остава неутрална (до февруари 1945, която тя обявява война на Оста). След края на войната, когато Съветите стават изключително силни и осъществяват тайни операции, опитвайки се да привлекат Турция и Гърция на своя страна, Анкара се превръща в близък съюзник на САЩ и влиза в НАТО (независимо от отдалечеността си от Северния Атлантик).

Между 1945 и 1991, Турция поддържа много тесни отношения със САЩ, осъществяващи стратегия за сдържането на Съветския съюз по линията от Норвегия до Пакистан. Анкара се оказва ключов елемент в тази стратегия заради контрола над Босфора, но и заради това, че една просъветска Турция би позволила на Москва да оказва директно влияние върху Иран, Ирак и Сирия. В съюз със СССР или попадайки под негово влияние, Турция би пробила центъра на американската система за сдържане, нарушавайки силовия баланс. Тоест, подобно на Германия, Турция е ключова държава в стратегията на САЩ и НАТО.

От турска гледна точка, пред страната просто няма други възможности. Съветският съюз излиза от Втората световна война с изключително силни позиции. Западна Европа е в руини, Китай става комунистически и това допълнително увеличава военните възможности на Съветите, въпреки огромните загуби, които понасят по време на войната, а страните по периферията на СССР (включително Турция) не са в състояние ефективно да се противопоставят на неговото влиняие. Имайки предвид важността на Босфора и малките азиатски държави за Москва, Турция се превръща в зона на руските фундаментални интереси. И тъй като не е в състояние самостоятелно да се противопостави на Съветския съюз, Турция залага на тесните отношения със САЩ

По време на студената война, Турция представлява стратегически императив за САЩ. Тя граничи със Съветския съюз на север и с двама съветски «клиенти» - Сирия и Ирак, на юг. В същото време, Израел отвлича вниманието на Сирия от Турция. На тази стратегическа за САЩ роля на Турция обаче е сложен край през 1991 с разпадането на СССР. Оттогава насам алиансът между Вашингтон и Анкара бива фрагментиран. Руските сили се изтеглят от Южен Кавказ и Балканите, а войната в Северен Кавказ задълго ангажира руската армия. Армения, Грузия и Азербайджан стават независими. Украйна също получава независимост, което прави статута на руския Черноморски флот неясен. За първи път от времето на ранния СССР, Турция се освобождава от страха си пред Русия. Този определящ елемент на турската външна политика изчезва, а заедно с него изчезва и зависимостта от САЩ.

Постсъветските трансформации

Осъзнаването на прмените отне известно време на турците и американците. Както е известно, стратегическите отношения се стремят към стабилност, до голята степен заради инертността на мисленето, дори и след като формиралата това мислене среда е изчезнала, затова често е необходима появата на нова стратегически реалност за да промени въпросното мислене. Ето защо, отношенията между Турция и САЩ останаха непроменени изестно време. Турските опити за членство в ЕС продължиха, а добрите отношения между Анкара и Израел се запазиха, дори след като САЩ престанаха да ги спонсорират. Много по-просто е да формулираш набор от стратегически правила, когато си изправен пред очевидна заплаха, отколкото пред неясен набор от възможности. Пред Турция постепенно започнаха да се откриват все повече възможности, но за нея беше доста трудно да раши, как точно да ги използва. Ключова точка за разрива с миналото се оказа американската интервенция в Ирак през 2003. От турска гледна тгочка, тя не беше необходима, укрепваше регионалните позиции на Иран и отразяваше вътгрешнополитическите проблеми в самите САЩ. За първи път от Втората световна война насам, турците не само отказаха да участват в една американска инициатива, но и не позволиха на американците да използват територията на Турция като плацдарм за атаката си.

Така Турция се оказа в ситуация, в която отношенията и с американците станаха по-опасни, отколкото заплахите, от които трябваше да я защити алиансът със САЩ. И това стана повратната точка в постсъветската турска външна политика. След като Турция реши, че може и да не си сътрудничи вече със САЩ (което бе основният и външнополитически принцип в продължение на десетилетия), външната и политика вече не можеше да си остане същата. Разривът със САЩ не беше някаква катастрофа. На практика, в хода на войната в Ирак, турците се убедиха, че са били прави в отношението си към нея, а пък американците нямаше какво да им възразят.

Това даде възможност на Турция да потърси друти форми на отношения със Запада. Очевиден вариант беше влизането и в ЕС - ключова сила, която също не подкрепи американската интервенция. Тази обща позиция обаче не се оказа достатъчна за присъединяването на турците към Съюза. Множество причини – от страха пред масова турска миграция на запад, до гръцката враждебност, блокираха членството на Анкара. В същото време, това членство не се разглеждаше само за себе си, в контекста на турската външна политика .- за турските секуларисти то символизираще идеята за Турция, като европейска страна с европейски ценности. Само че решението за турското членство така и не бе взето. Това, в крайна сметка, остави тази страна с по-динамична икономика, отколкото мнозинството членки на ЕС, и необременена от дългове (подобно на Гърция), извън Европа. Провалът на евроинтеграцията и трансформирането на връзките със САЩ – от безусловен съюз, към ситуация, в която нещата се решават с преговори (което,между другото, в момента е по-добре за САЩ) принуди Турция да формулира нова стратегия. Тя се основава на три фундаментални предпоставки.

На първо място, Турция не е изправена пред непосредствена екзистенциална заплаха, а дори и второстепенните заплахи пред нея са напълно преодолими.

На второ място, Турция демонстрира бърз икономически ръст и разполага с най-мощната армия в региона.

На трето място, Турция е заобиколена от нестабилни и дори опасни съседи, чиято турбулентност постоянно нараства. Ирак и Сирия са нестабилни. Иран усилва натиска си и войната между него и Израел и/или САЩ, остава възможна. Кавказкият регион беше относително спокоен, но грузинското нахлуване в Осетия през 2008 и продължаващото напрежение между Азербайджан и Армения също се превърнаха в значими фактори. Балканите се поуспокоиха след войната в Косово, но регионът си остава недоразвит и потенциално нестабилен. През миналата година Северна Африка също навлезе във фаза на нестабилност. Русия стана по-настойчива, а САЩ се оказват по-отдалечени и непредсказуеми.

Налице са три процеса, които формират новата турска стратегия. Първият е нарастването на турската относителна мощ. В един регион с толкова много дестабилизиращи се държави, турската относително мощ нараства, което разкрива нови възможности пред Анкара.

Вторият е свързан с възможните заплахи за турските интереси, породени от дестабилизацията, което тласка турците към експанзия, като начин да се справят с нестабилността в региона.

Третият е, че САЩ, които в момента са в процес на предефиниране на ролята си в региона след Иракската война, вече не изглеждат достатъчно стабилна и предсказуема сила.

Турция е в състояние на преход

Турция постепенно се превръща във «велика сила». Тя все още не е станала такава по ред причини, включително ограничените способности на нейните институции да поемат управлението на регионалните процеси, както и наличната политическа база, която все още не е готова да признае Турция за основна сила в региона и да подкрепи намесата и в страните от него. Впрочем, самият регион също не е готов да разглежда Турция като покровител и стабилизиращ фактор. Всяка държава трябва да направи множество стъпки за да се превърне в доминираща регионална сила. Турция едва започва да прави тези стъпки.

В момента, турската стратегия е в състояние на преход. Тя вече не е ограничена от формата на студената война, когато бе просто част от системата на алианса, но все още не е изградила и фундамента за провеждане на зряла регионална политика. Турция не може да контролира региона, но и не може да игнорира случващото се в него. Сирийският пример е много показателен в това отношение. Тази страна е турски съсед и нестабилността в нея, може пряко да влияе върху Турция. Не съществува международна коалиция, готова да предприеме стъпки за стабилизацията на Сирия. Макар че Анкара засега се отказва от открита намеса, тя не изключва подобно развитие в бъдеще, ако събитията се развият по неприемлив за нея начин.

Анализирайки турската периферия, като цяло, виждаме резултатите от тази преходна външна политика, без значение дали в Ирак или Кавказ. По отношение на Иран, Турция старателно избягва да се позиционира като част от американската коалиция, но избягва и да приеме еднозначно позицията на Техеран. Турция не гради регионален силов баланс, както би трябвало да действа една зряла регионална сила. Тя по-скоро формира своеобразен «турски силов баланс», в смисъл, че турската мощ балансира между подчинението на САЩ и самостоятелните действия. Всъщност, подобен период на балансиране за една възходяща сила беше предсказуем. САЩ също преминават през подобна фаза в периода между 1900 и началото на Първата световна война.

Очевидно, Анкара има два вътрешни проблема, които трябва да реши, докато върви напред. Казвам «докато върви напред», защото няма народ, който да е решил всичките си вътрешни проблеми, преди да започне да играе важна роля на световната сцена.

Първият проблем е запазващото се напрежение между светските и религиозните елементи на турското общество. Това е едновременно и вътрешно напрежение, и ситуативен проблем на турската външна политика, особено в контекста на радикалния ислямизъм, когато евентуален бум на ислямистката идеология може да породи тревога сред немюсюлманските сили, променяйки отношението им към Турция. Вторият проблем е този с кюрдите и тяхната въоръжена борба под ръководството на Кюрдската работническа партия (РКК).

Първият проблем, може да се приеме за ендемичен за повечето общества, той определя и американската политика. Тоест, това е нещо, с което нацията трябва да свикне. Проблемът с РКК обаче, е уникален. Кюрдският въпрос се преплита с регионалния въпрос. Така например, въпросът за бъдещето на Ирак включва разширяването на автономията на Иракски Кюрдистан, което няма как да не се отрази и върху турските кюрди. Основният турски проблем обаче е, че докато съществува кюрдския въпрос, всяка външна сила, съпротивляваща се на турсикя възход, ще вижда в кюрдите слабото място на Турция и ще разглежда скритата намеса в кюрдските региони като възможност за ерозиране на турската мощ. В Анкара са силно разтревожени от сирийските и ирански усилия за «сдържане» на Турция с помощта на кюрдската съпротива. Колкото по-силна става Турция, толкова по-нестабилни стават населените с кюрди райони, което усилва турската уязвимост от евентуална външна намеса. Затова турците са принудени непрекъснато да се връщат към кюрдския проблем, тъй като регионалната нестабилност и сепаратизмът, подклаждани от турските противници, могат да отслабят мощта на Турция и дори да обърнат сегашната тенденция към превръщането и във велика сила.

Парадоксът е, че колкото по-силна става една държава, толково по-уязвима може да се окаже. САЩ несъмнено бяха в по-голяма безопасност в периода между Гражданската война и намесата си в Първата световна война, отколкото когато и да било след това. По същия начин и Турция беше в по-голяма безопасност в периода между 1991 и днес, отколкото ще бъде след като стане велика сила. В същото време, никак не е безопасно да си просто младши съюзник на една глобална сила, имайки предвид рисковете, свързани с другите държави.

Идеята за поддържането на дългосрочна сигурност сред останалите страни от региона е илюзорна. И текущата стратегия на Турция е да се удълги мирът колкото се може по-дълго. Това означава да се позволи на събитията около нея да следват собствената си логика, предполагайки (с основание), че ненамесата в тези събития ще застраши Турция много по-малко, отколкото намесата. Но, както вече споменах, това е преходна политика. Нестабилността на юг, разширяването на иранската сфера на влияние, укрепването на руското влияние в Кавказкия регион и възможността САЩ отново да променят политиката си в Средния Изток и пак да се опитат да привлекат Турция в своята коалиция – всичко това е пречка за превръщането на преходното в постоянно.

Турция е интересна именно заради възможността да се анализира процеса на превръщане на една малка страна във велика сила. Великите сили не са чак толкова интересни, защото поведението им е, общо взето, предсказуемо. Управлението на една трансформираща се сила е много по-трудно от това на стабилната. Преходната сила може да запази вътрешния си баланс, дори когато светът наоколо тъне в хаос, а земята под краката ни се тресе.

Сътресенията, които преживяват в хода на този процес обществото и правителството, са грандиозни. Те извеждат на преден план всяка слабост и подлагат на изпитание всяка сила. Турция ще трябва още много да чака, докато тази трансформация доведе до появата на достатъчно стабилен фундамент за превръщането и във велика държава.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Навлизането, през 2008, на световната икономика в низходящата вълна на шестия цикъл на Кондратиев (VІ К-цикъл), значително ускори всички икономически и политически процеси, изостряйки ги до крайност. В миналото, светът преминава през подобна историческа фаза в развитието си в периода между двете световни войни, когато Британският системен цикъл на натрупване на капитала бива заменен от Американския, а мястото на Великобритания, като лидер на глобалното икономическо развитие, се заема от САЩ, които съумяват да наложат, в края на своя цикъл на натрупване и в условията на глобализационния процес, т.нар. «еднополюсен световен ред». Можем да очакваме, че в хода на сегашната фаза на историческото развитие ще се осъществи нова смяна на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде заменен от Азиатския, а Китай ще измести САЩ като лидер на световното икономическо развитие.

В рамките на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване, глобализацията постеменно бива изместена от процес на „глокализация”, т.е. на регионализация на световната икономика. Така, единната доскоро глобална икономика с един, единствен силов център – САЩ, и една резервна валута – американския долар, ще се разпадне на няколко регионални съюзи с потребителски пазар от минимум 400-500 млн. души всеки, със собствени регионални лидери и регионални резервни валути. Още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва процесът на формиране на Европейския съюз, на основата на еврото, изгражда се НАФТА, включваща САЩ, Канада и Мексико (мнозина анализатори смятат, че към него може да се присъедини и Великобритания), Китай и държавите от АСЕАН (в чиито икономики домининират етническите китайци – т.нар. „хуацяо”), вече създадоха зона за свободна търговия на основата на юана. Изгражда се съюз на държавите от Латинска Америка, както и Евразийски съюз (макар че той очевидно не разполага с достатъчно голям потребителски пазар, дори ако става дума за всички държави от ОНД). Ще ги последват Индия, ислямските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще представлява няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят успешно на доминацията на западните (американски) ТНК.

Обективните предпоставки за нова война в Близкия Изток

В качеството си на лидер на Западния свят, САЩ, естествено, се опитват по всякакъв начин да попречат на прехода към новия системен цикъл на натрупване, тъй като в резултат от него ще им се наложи съществено да понижат високото ниво на потребление, постигнато от Запада в рамките на Американския цикъл. Защото истината е, че това ниво беше постигнато благодарение на факта, че Западът очевидно живее не според реалните си възможности, а чрез т.нар. „натрупване чрез изземване”, т.е. ощетявяйки другите държави с помощта на нееквивалентната търговия, при която развиващите се страни получават за реалните си стоки необезпечени от нищо „хартийки” – евро и долари. САЩ и (Западна) Европа, на практика, живеят на кредит, не натрупват средства за да гарантират по-нататъшното си развитие, т.е. живеят ден за ден, „изяждайки” бъдещето на следващите поколения американци и европейци. В същото време, азиатските държави и, най-вече, Китай, използват до 40% от приходите си за натрупване, тъй като мислят за бъдещото си развитие, а не само за ръста на текущото потребление. Именно тази загриженост за бъдещото развитие е основният фактор, определящ неизбежността на прехода към Азиатския цикъл на натрупване.

Ясно е, че американските потребителските стандарти, никога няма да станат пример за подражание за азиатските държави, тъй като те, на практика, представляват „самоунищожителни” стандарти, неизбежно водещи до бързото изчерпване на ресурсите на планетата и затова просто нямат бъдеще. Това също е сред основните фактори за замяната на Американският цикъл на натрупване, оказал се в цивилизационната задънена улица на неограничения консумативизъм, от Азиатския цикъл. Тъкмо поради това, потребителските центрове на бъдещия световен ред толкова бързо се изместват от западните към азиатските и другите развиващи се държави. До 2020 броят на хората в света, принадлежащи към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души, като 98% от този ръст се осигурява от развиващите са страни (според доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с възходяща икономика). За девет години, потреблението ще нарасне с 10 трилиона долара, като през 2020 този показател в развиващите се страни ще достигне 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното глобално равнище. Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно. Много показателни в това отношение са данните за структурните промени в състава на „средната класа” (т.е. на хората с доход над 6000 долара годишно) до 2020: общата и численост в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на държавите от Г-7 ще падне до 21%, докато този на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, като над половината от тях (52%) ще са от БРИКС, докато делът на страните от Г-7 ще падне до 15%. Тоест, по данни на Goldman Sachs, световното потребление ще се измести от развитите към развиващите се страни. Сегашният еднополюсен световен ред, доминиран от САЩ, представлява обаче обективна пречка пред по-нататъшното глобално развитие в тази посока.

Друга такава пречка е остарялата Ямайска валутна система, базираща се американския долар, която западните държави не искат да променят, тъй като тя гарантира свободното изтичане на капитали от развиващите се към развитите държави. В същото време, в хода на новата фаза на глобалната криза, която се очертава през настоящата година, можем да очакваме, че инициативата ще бъде поета именно от развиващите се държави и, на първо място, тези от групата БРИКС, към която принадлежат пет от осемте бъдещи лидери на потенциалните нови регионални съюзи. И тъй като САЩ и ЕС са лидерите в рамките на Американския цикъл на натрупване, а сред ислямските държави липсва ясно изразен лидер, именно държавите от БРИКС ще трябва да формулират политическия и икономически дневен ред на новия етап в световното развитие през следващите 30-40 години. В тази връзка, те ще трябва да решат две изключително важни задачи:

- Да разработят и създадат нова световна финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система, основаваща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, демонстрира пълната си несъстоятелност в условията на продължаващата криза и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да се противопоставят с всички възможни средства на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да провокират ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, която да доведе впоследствие до нова голяма (или дори световна) война.

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача с подписването на споразумение търговията между държавите от групата да се осъществява с националните им валути, както и за създаването на обща Банка за развитие. Стартиралата през 2012 нова криза, в рамките на низходящата вълна на големия К-цикъл, неизбежно ще ускори този процес. В същото време, да се попречи на опитите за провокирането на нова голяма война ще бъде доста по-трудно, тъй като подобна война е жизнено необходима за САЩ. Без нея, правителството във Вашингтон не само че няма да успее да извади икономиката на страната от депресията, но и, което е най-важното, няма как да накара световната общност да продължи да изплаща огромния държавен дълг на САЩ (който още до края на 2012 може да достигне гигантската сума от 17 трлн. долара), изкупувайки американски дългови книжа.

Неслучайно дори такъв „гълъб” като носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън твърди, че днес САЩ трябва да харчат средства в мащаби, подобни на тези по времето на Втората световна война. „Това което ни е необходимо – подчертава той – е икономически еквивалент на голяма война. Защото истината е, че Голямата депресия е преодоляна навремето именно благодарение на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, макар че войните в Ирак и Афганистан са стрували огромни средства, те са били „прекалено малки” за да окажат необходимото стимулиращо влияние върху американската икономика. В тази връзка, Кругмън наскоро призова (полу нашега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Между другото, подобна схема беше използвана от президента Рейгън през 80-те с т.нар. програма „Звездни войни”, която помогна на САЩ да преодолеят низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев.

Кой ще спечели от голяма война в Близкия Изток?

Мнозина обаче смятат, че за американските «ястреби» би било по-лесно, вместо да използват предложената от Кругмън схема с «нападението на извънземните» да провокират истинска война в един толкова неспокоен и раздиран от безброй противоречия регион като Близкия Изток и Централна Азия (т.нар. «Голям Близък Изток»). Още повече, че той е разположен достатъчно далеч от САЩ, но пък е в непосредствена близост с границите на тримата основни играчи от БРИКС – Китай, Русия и Индия. Войната там би се превърнала във фактор, забавящ икономическото им развитие, докато оръжейните доставки за участниците в подобна война биха стимулирали американската икономика.

Между другото, САЩ действат именно по този начин в двете световни войни. Истината е, че нито американците, нито другите западни държави вече са склонни да участват пряко във военни действия. В същото време, в мюсюлманския свят има достатъчно тлеещи огнища, които могат да разпалят голям военен пожар. Освен това войната е изключително изгодна финансова инвестиция, защото гарантира непрекъснато нарастващо търсене: на нови оръжия, на средства за възстановяване на разрушената инфраструктура и т.н. Налице е обаче важен нюанс – всяка война води до рязко нарастване на държавния дълг, защото в случая държавата е основния клиент и потребител, доколкото тя поръчва и след това използва военната продукция. Тоест, войната действително гарантира разширеното възпроизводство и ръста на печалбите, но гарантира и увеличаването на държавния дълг. Така е и по време на Първата световна война (когато провокиралата я Великобритания се превръща от нетен кредитор в нетен длъжник), и през Втората световна война (когато държавният дълг на САЩ скача до небето) и по време на Виетнамската, и по време на т.нар. „Звездни войни”. Тоест, войните автоматично водят до рязко нарастване на държавния дълг.

Има обаче една разлика – във всички описани по-горе случаи, САЩ, на практика, нямат сериозен държавен дълг преди да започнат да инвестират огромни средства за воденето на въпросните войни. Само че днес, те вече имат огромен държавен дълг и увеличаването му с подобни „военни” темпове ще означава разрушаването на сегашната американска финансова пирамида, базирана на долара, както и на американската икономика, която на практика, се лиши от своята индустрия през последните десетилетия. Да не забравяме, че Великобритания така и не съумява да се измъкне от финансовата криза, поразила я след Първата световна война. Същото очаква и САЩ, ако действително решат да провокират голяма война в Близкия Изток. В тази връзка ще припомня, че по време на миналагодишната либийска криза, само след месец бомбардировки на Либия, европейските страни, които участваха в тях, изчерпаха запасите си от свръхточни ракети, а увеличававето на производството им щеше да изисква допълнителни средства от държавните бюджети, които членовите на ЕС напоследък максимално съкращават заради непосилното дългово бреме. Затова, европейците поискаха помощ от САЩ, което пък стана повод държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс да се възмути, че Европа се опитва да прехвърли проблемите си на Америка. Същото ще се случи и в бъдеще – откъде могат да се намерят средства за военни разходи, при положение, че всички западни държави са в своеобразен дългов капан и следват политика на сурови икономии на бюджетните разходи. Тоест, те биха се оказали в задънена улица.

Ако обаче бъде провокирана мащабна война в мюсюлманския свят, без пряко външно участие, може да се печели от доставките на оръжие за всички участници в нея, още повече, че противоречията в Големия Близък Изток са толкова изострени и заплетени, че трудно могат да се определят конкретните противопоставящи се страни. Така, арабите са настроени против иранците и Израел, но пък иранците са потенциален арабски съюзник срещу еврейската държава, а шиитите (предимно иранци) са смъртни врагове на сунитите (предимно араби). Най-големият и силен икономически и политически играч в региона – Турция, от една страна, е настроена против Сирия и Иран, от друга – против Израел, а от трета – против Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив, които пък са противници на Иран. В същото време Анкара воюва с кюрдите, които пък формират гръбнака на „нов и демократичен” Ирак и се борят за създаването на собствена независима кюрдска държава, докато самият Ирак все повече се сближава с Иран.

Специфична роля в региона играят палестинците, които, заедно с ливанската „Хизбула”, са символ на борбата на мюсюлманските държави срещу Израел, подкрепян от САЩ, докато палестинците и „Хизбула” се подкрепят от Иран. Каква ще бъде позицията на Египет след като властта там окончателно попадне в ръцете на ислямистите, също е важен въпрос, особено на фона на първите изявления на новия президент-ислямист за сближаване с Иран и преразглеждане на договора с Израел. От друга страна, лидерът на Ал Кайда Айман ас-Зауахири призова за свалянето на светския режим в Сирия, след което там започнаха да се стичат джихадисти от целия свят.

Междувременно, преди малко повече от година, в речта си в Института за държавна политика «Джеймс Бейкър» към Университета в Хюстън пред шефовете на водещи американски енергийни компании, зам.държавният секретар Робърт Блейк представи стратегията на САЩ в Централна Азия, определяйки региона като жизнено важен за Вашингтон. Основната идея в доклада му е, че тук не просто минават границите на Китай, Русия , Иран и Афганистан, а се определя бъдещето на Евразия. Ето защо това пространство следва да бъде поставено под американси контрол, за се попречи на «нежелателното сътрудничество» между държавите от стратегически важния регион. Тоест, взаимодействието в него трябва да се осъществява само с посредничеството на САЩ и само дотолкова, доколкото отговаря на техните интереси.

Формирането на бъдещите модели на икономическо развитие

В периода между двете световни войни, т.е. в предишната фаза на «големите сътресения» (т.е. на прехода от Британския цикъл на натрупване на капитала към Американския) в световната икономика се формират три основни модела на развитие.

- Милитаризираният, тоталитарен, псевдопазарен модел, който се развива в нацистка Германия, императорска Япония, фашистка Италия , авторитарна Испания и в други страни;

- Кейнсианският пазарен модел, стимулиращ потребителското търсене с помощта на държавата, който се утвърждава в САЩ, а след Втората световна война и в другите развити западни страни, които създават т.нар. «държави на всеобщото благоденствие».

- Тоталитарният, непазарен модел на централизираното планиране, съществуващ в Съветския съюз и другите държави от т.нар. «социалистически лагер».

Първата схема търпи крах в резултат от Втората световна война, тъй като се оказва, самоунищожителен модел за икономическо развитие, захранващ се от войната, в която търсенето и потреблението се реализират чрез унищожаването на всичко произведено в огъня на реалните военни сражения, и който просто не може да съществува без война. Втората просъществува до новата низходяща вълна на V цикъл на Кондратиев, стартирала през 1970, след което се трансформира в неолибералния модел на икономическо развитие, благодарение на отличната приспособяемост и гъвкавост на пазарната икономика.

Неолибералната схема се формира в хода на низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев, чиито технологичен модел се базира на микропроцесорната техника, персоналните компютри, Интернет и мобилната връзка. Последният, на свой ред, позволява на САЩ и другите развити западни държави да изведат своите икономими от низходящата към възходящата фаза на цикъла на Кондратиев, гарантирайки по този начин оцеляването на целия западен пазарен модел на икономическо развитие.

На свой ред, непазарният съветски модел на централизирано държавно планиране просъществува до края на 80-те години, когато западната икономика, благодарение на новия си технологичен модел съумява да премине към възходящата вълна, докато (поради изключително негъвкавия си модел на централизирано планиране) съветската система не успява да стори същото и губи икономическата надпревара със Запада. Тоест, разпадането на социалистическия блок и доминиращия в него СССР, на практика, се дължи на технологичното му изоставане. Тук ми се иска да спомена един интересен факт: предишният технологичен модел (характерен за ІV цикъл на Кондратиев), в чиято основа са двигателят с вътрешно горене и конвейерното производство, започва да се формира още по време на Първата световна война, като върховата точка на този процес е през 20-те – 30-те години. Ето защо съветската индустриализация по време на първите петилетни планове води до формирането на този технологичен модел в Съветския съюз почти паралелно с формирането му във водещите западни държави. Тъкмо поради това СССР успява да победи във Втората световна война, да създаде ядрено оръжие и дори първи да изпрати човек в Космоса. През 70-те години обаче (най-вече заради високите цени на петрола), Съветската империя „проспива” формирането на следващия (V) технологичен модел и, естествено, губи икономическата битка със Запада.

Днес светът вече е навлязъл в VІ низходяща вълна на цикъла на Кондратиев и отново преминава през същия исторически период, като този между двете световни войни, само че на нов, по-висок, етап от спиралата на историческото развитие. Ето защо, отново ставаме свидетели на зараждането на три основни модела на бъдещото икономически развитие:

-          Неолибералният модел, лансиран от американските „неоконсерватори”.

-          Китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на планирането и пазара, при наличието на стриктен държавен контрол и регулиране на пазара.

-          Ислямският модел на традиционното общество, с доминиращо влияние на религиозния фактор, чието въплъщение е теократичната държава.

В основата на противоборството между тези три модела на икономическо развитие е фундаменталното различие в отношението към общественото устройство. От една страна, в условията на господството на традиционното (на първо място азиатското) общество, чиято сила е в тесните връзки с етническата, кастовата, религиозната или друга колективна форма на самоорганизация, се формират държавни и обществени структури с вкоренени във вековете традиции, които се държат като колективен социален индивид. От другата страна е атомизираното и егоистично, основаващо се на протестантската етика, англо-саксонско общество, в чиято основа е отделният индивид, който не е свързан с никакви традиционни рамки с другите, подобни на него, индивиди. Първите представляват „демоса”, т.е. народа, койтоможе да бъде управляван само чрез структурите на вътрешната му самоорганизация. Вторите пък представляват „охлоса”, т.е. тълпата, която много лесно може да бъде манипулирана.

В края на всеки от последните три века, се осъществява укрепване на финансовия капитал и започва неговата мощна финансова експанзия. В процеса на експанзията на финансовия капитал, всеки път ставаме свидетели на рязко усилване на информационните потоци в условията на западното атомизирано общество и масовото съзнание на атомизирания съвкупен човешки „материал”. „Масовият индивид” е лесно податлив на манипулации, а появата на масите на историческата сцена и формирането на неструктурирано масово съзнание, дава на финансовия капитал огромни възможности за манипулиране на масовото съзнание. Както се казва, който плаща, поръчва и музиката. Напоследък манипулирането на общественото съзнание достигна наистина глобални мащаби. Определени събития биват развивани в определена посока с помощта на транснационалните медии, други просто се игнорират, или пък се обръщат с главата надолу, като черното се представя за бяло.

Струва ми се, че китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на пазара и плана, може да се окаже най-жизнеспособен в хода на по-нататъшното историческо развитие. Преди повече от 80-те години, разстреляният от Сталин руски икономист Николай Кондратиев посочва, че стабилното и безкризисно развитие е невъзможно без планиране. То обаче задължително трябва да е съобразено с пазарната специфика, а пък стихията на пазара да се ограничава и регулира от държавата за да се избегнат тежките и разрушителни последици от икономическите кризи, които се пораждат, най-вече, от липсата на контрол и алчността на финансовия капитал. Именно този принцип е заложен в основата на китайския модел на икономическо развитие.

Както вече споменах, друг такъв модел е ислямският, който се опира на стриктно структурираната организация на обществото, изградена на основата на ислямските религиозни догми. По отношение на икономическото развитие, ключова роля в този модел играе т.нар. „ислямско банкиране”, което се представя от привържениците му като алтернатива на „еврейския лихварски капитал”. Между другото, китайският модел използва именно старата европейска банкова система, чиито основи поставят още средновековните еврейски и италиански банкери, но се опитва да я контролира (повече или по-малко твърдо). Интересно е също, че сегашната криза в рамките на низходящата вълна от VІ цикъл на Кондратиев, демонстрира сравнително високата ефективност и устойчивост, в условията на глобалната криза, на „ислямското банкиране”, в сравнение с традиционната англосаксонска система на финансовия капитал, чиито център са частният Федерален резерв на САЩ и другите „независими” Централни банки.

Ролята на Русия за предотвратяването на нова война в Близкия Изток

На фона на всичко казано дотук, ролята на Русия за предотвратяването на очертания по-горе сценарий за нова война в Големия Близък Изток, е изключително важна. На чия страна ще застане Москва е от голямо значение. Преди сто години, руснаците правят стратегическа грешка, заставайки на страната на Антантата, начело с Британската империя (т.е. на най-голямата морска сила, която е традиционен противник на континенталните империи, каквато е Русия). Резултат от това става Първата световна война, революциите от 1917, разпадането на Руската империя и кървавата Гражданска война.

Днес руското ръководство е изправено пред подобна дилема: да подкрепи оставащия в миналото, но все още изключително мощен доминиращ център на световното икономическо развитие, в лицето на американско-британския алианс, или пък да се ориентира към бързо развиващите се нови центрове на глобалната икономика, които със сигурност имат бъдеще. В този смисъл, БРИКС, ШОС и Евразийският икономически съюз са все стъпки в правилната посока. Москва обаче следва по-бързо да заяви позицията си, например като подкрепи включването в ШОС, като пълноправни членове, на сегашните страни-наблюдатели: Афганистан, Индия, Иран, Монголия, Пакистан (а може би, дори Сирия?). Това значително би намалило желанието у определени среди на Запад, да провокират нова война в един толкова взривоопасен регион като Големия Близък Изток. Освен това, по този начин Китай и Русия ще демонстрират на САЩ, че това не е сфера на изключително американско влияние, дори нещо повече – че американците не са особено желани тук.

* Авторът е независим геополитически експерт, статията публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум

През последните няколко години Индийският океан се очерта като ключов център на геостратегически интерес. През 2010, четиригодишният преглед на отбраната на Пентагона (QDR) даде тон в това отношение, призовавайки за „по-интегриран подход към региона по линия на военните и граждански организации” и подчертавайки необходимостта американското правителство да оцени правилно „последиците от това за националните интереси, цели и мощ”, при изготвянето на новия Доклад за националната сигурност на САЩ, който Националният съвет за сигурност следва да представи през 2012 (1).

Ключовите американски съюзници също акцентират върху ролята на Индийския океан в своите стратегически документи. Така например, в австралийската Бяла книга за отбраната се посочва, че „в периода до 2030, Индийският океан ще се присъедини към Тихия, като център на нашата морска стратегия и военното ни планиране” (2). Във „Водещите принципи на японската национална отбранителна политика” пък се подчертава, че „Япония ще укрепва сътрудничеството с Индия и други държави, с които споделяме общи интереси за гарантиране сигурността на морските пътища от Африка и Близкия Изток към Източна Азия” (3).

Това фокусиране на вниманието на официалните власти към Индийския океан се подхранва и от трудовете на редица експерти, като например появилата се през 2010 книга на Робърт Каплан „Мусон: Индийският океан и бъдещето на американската мощ” (4), написана в духа на традиционното схващане на геостратезите Хилфорд Макиндер и Алфред Маън за значението на Индийския океан за САЩ, заради зависимостта им от глобалната търговия. Институции като Военноморския колеж, Американския предприемачески институт, Института Лоуи (Австралия) и Фондацията за иследвания в сферата на океанската политика (Япония) също подчертават в анализите си стратегическото значение на Индийския океан. Впрочем, същото може да се каже за институците от този тип и в Китай, Индия, Шра Ланка и другаде.

Всички тези стратегически изследвания и анализи се базират на дългия списък от проблеми в сферата на сигурността, които свързват САЩ и съюзниците им с Индийския океан. Сред тях са транзитът на петролните доставки от Персийския залив и Източна Азия; големият брой слаби и „пропаднали” държави по океанското крайбрежие (от Сомалия до Бирма); конкуренцията за ресурсите на океанското дъно; влиянието на климатичните промени върху островните и крайбрежни региони; конфликтите по линията Север-Юг във връзка с индийските претенции за изключителна икономическа зона (ЕЕZ) от 1,37 млн. кв. мили; пиратството, тероризма и опасността от „затваряне на морските пътища”; разпространението на оръжия за масово унищожение, съперничеството между големите сили (особено това между Индия и Китай) и трафика на хора и наркотици (5).

В едно отношение, тази сериозна концентрация на проблеми, свързани със сигурността, въобще не е учудваща. Индийският океан е третия най-голям океан на планетата и е заобиколен от четири континента и 40 държави – с многобройните политически, социални и стратегически последици от това. В същото време, голямото внимание, което започна да се обръща на Индийския океан, не означава, че той е застрашен от непосредствена опасност да попадне под контрола на някаква враждебна хегемонистична сила, да се превърне в обширна зона от „пропаднали държави” или да стане жертва на екологична катастрофа. Именно защото регионът е толкова обширен и разнообразен, е малко вероятно той да се окаже жертва на някоя отделна държава или недържавен играч, настроен връждебно към САЩ или съюзниците им. С други думи, от американска гледна точка, този регион не страда от стратегическата уязвимост на Карибите, застрашени през ХІХ век от европейските империи, или на Тихия океан, застрашен през ХХ век от Япония. Както се посочва в QDR от 2010, най-голямата сила в региона – Индия, може в бъдеще да се окажен „нетен износител” на сигурност в Индийския океан.

Не е достатъчно да посочим, че регионът на Индийския океан е станал по-значим, или че тук са налице многобройни транснационални предизвикателства. В QDR от 2010 с основание се подчертава необходимостта американската администрация да направи оценка на интересите на САЩ и техните цели в Индийския регион, както и на необходимата за реализацията им мощ. Би било добре, ако американските съюзници сторят същото. Така погледнато, кои жизнени интереси на САЩ са заложени в Индийския океан днес? Каква стратегия и какви ресурси са им необходими за прокарването и защитата на тези интереси?

Интересите на САЩ

Би било сериозна грешка да правим паралел между ситуацията в Тихия и в Индийския океан, включително твърдейки, че държавите по крайбрежието му се нуждаят от САЩ за да ги „организират”. Макар че тези страни – от Индия до Индонезия, през последните години подкрепят установяването на по-тесни двустранни връзки с Вашингтон в сферата на политиката и сигурността, в този регион САЩ никога не са доминирали, освен това тук липсват толкова сериозни регионални предизвикателства, каквото е Китай в Тихия океан. Така, индийското правителство съзнателно изключи американското участие в Индоокеанския морски симпозиум (IONS), когато той стартира през 2008, под предлог, че САЩ не са държава от региона (6). Никой в района на Индийския океан не е склонен да подкрепя американското лидерство в него, както е в Западния Пасифик, където ключовите съюзници на САЩ, като Япония например, настояват за активното ангажиране на Вашингтон с регионалните проблеми и смятат американското военно присъствие за необходимо за поддържане на силовия баланс в него.

Но макар че решаването на транснационалните проблеми, свързани с Индийския океан, само по себе си, не изисква регионалното лидерство на САЩ, следва да е ясно, че те имат важни интереси в региона, които трябва да останат във фокуса на вниманието на Вашингтон. Най-важният е, Индийския океан да продължи да бъде „сигурна магистрала” за международната търговия, особено за тази между богатите на петрол държави от Персийския залив и динамичните икономики на Източна Азия (7). Прекъсването и, а това означава прекъсване на 75% от източноазиатския внос на енергоносители, който в момента тече от запад на изток, би имало опустошителни последици за глобалната икономика и стабилността в Азия, провокирайки такива мерки в сферата на сигурността от страна на Китай и други силни източноазиатски държави, които ще навредят на американските интереси. Именно поддържането на тази търговска магистрала изисква от САЩ да прехвърлят част от силите си от Тихоокеанското командване към Индийския океан, за да се справят с предизвикателствата в Югоизточна Азия, както стана при осъществяването на операцията „Пустинна буря” (1991), а след това и на „Трайна свобода” (2001) и „Свобода за Ирак” (2003). От тази гледна точка обаче, „магистралата” през Индийския океан не изглежда пряко застрашена от враждебен държавен или недържавен играч, доколкото тероризмът и пиратството са свързани с крайбрежните зони, а възможностите на Китай, Иран или друга голяма сила да проектира морската си мощ в региона са ограничени, поне засега. Поддържането на тази „магистрала” и свободата на корабоплаването ще останат дългосрочна задача.

Друго, при това по-непосредствено предизвикателство е да се запази свободата на корабоплаване в т.нар. „тесни места” на магистралата през Индийския океан – в единия му край това е Ормузкия пролив, а в другия – Малакския пролив и Южнокитайско море. И двете са под силния натиск на откровено или потенциално враждебни на САЩ държави (третото „тясно място”, около Южна Африка и Мозамбикския проток, е подложено на по-малък натиск, но също е важно). През декември 2011, Иран заплаши да затвори Ормузкия пролив в отговор на икономическите санкции, наложи заради ядрената му програма, а пък Пекин агресивно прокарва претенциите си за веригата от островчета и скали, известна като „Кравешкия език” и разположена в Южнокитайско море (Параселските острови, архипелага Спратли и т.н. – б.р.), точно на пътя на морския трафик към Япония и Корея (8). Днес и в близко бъдеще американските ВМС могат да са напълно сигурни, че са в състояние да гарантират преминаването през тези „тесни места”, но нарастващата проекция на сила от страна на Китайския военен флот (КВФ) и иранската ядрена програма са фактори, които могат сериозно да затруднят мисията на флота на САЩ в едно не много далечно бъдеще. Тоест, макар „магистралата” през Индийския океан да не е застрашена в краткосрочна и средносрочна перспектива, той осигурява необходимата „дълбочина на отбраната” за справяне със заплахите към стратегическите „тесни места”, които обикновено са генерирани извън региона.

Накрая, регионът на Индийския океан е важен за САЩ и съюзниците им, защото може да се превърне в своеобразно второ бойно поле за стратегическата надпревара на големите сили в Азия, особено между Китай и Индия. Географски, Индийският океан осигурява на Пекин някои асиметрични предимства, доколкото китайците могат да разчитат на т.нар. „перлена огърлица” (финансирани от Китай пристанища и съответната инфраструктура, разположени в различни точки по крайбрежието на Индийския океан, от Пакистан до Бирма), затруднявайки Индия, тъй като тя почти няма как да отговори със същото по крайбрежието на Източно и Южнокитайско морета. Делхи реагира като даде силен тласък на военноморското си сътрудничество с Япония, подписвайки, през ноември 2008, с Токио едно от двете си споразумения в сферата на сигурността с друга държава (първото беше подписано с Австралия, през март 2007). Освен това, Индия укрепи връзките си в тази сфера със Сингапур, а нейни военни кораби посетиха виетнамската военноморска база Камран.

Индийските стратегически придобивки в Източна Азия обаче, са несравними с тези, които Пекин постигна в индийския „заден двор” – засега те са предимно икономически, но могат да станат и военно-стратегически. В пряката конкуренция с Китай в Индийския океан, Делхи притежава очевидни предимства, но способността на Пекин да измести индийците в собствения им заден двор е фактор с нарастващо значение в по-широката динамика на азиатската сигурност, който има потенциала да интензифицира дестабилизиращото региона съперничество между двете държави или поне да направи правителството в Делхи по-предпазливо към китайските действия. И тъй като интересът на САЩ изисква запазването на стратегическия баланс в Азия, появата на нов фронт на конкуренция между големите сили в Индийския океан би било сериозен проблем за Вашингтон.

Тези три геостратегически фактора – запазването на „магистралата” през Индийския океан отворена за всички, защитата на „тесните места” в двата края на океана и превръщането на региона във „втори фронт” на по-мащабната регионална конкуренция в Азия, са същите, които определят политиката на САЩ към региона от поне сто години насам. Което потвърждава постоянния характер на онези чисто геостратегически дефиниции на американските интереси и е начална точка за формулирането на бъдещата стратегия на Вашингтон. Тези фактори са в резонанс със стратегическите опасения на ключовите американски съюзници като Япония и Австралия и отразяват очертаваща се перспектива Китай да започне да играе по-голяма роля в Индийския океан, в дългосрочен план.

Американската стратегия и конкуренцията между Индия и Китай

По-голямата част от коментарите, касаещи Индийския океан, отделят най-голямо внимание на китайско-индийската конкуренция. Дали обаче наистина сме свидетели на битка за хегемония между възходящите азиатски сили за контрол над минаваща през него „магистрала”?

Няма съмнение, че морските маршрути в Индийския океан са все по-важни за Китай, което е сред причините за плановете на Пекин да се сдобие с мощен океански флот, както и, че китайското дипломатическо, търговско и (военно)морско присъствие в Индиийския океан бързо нараства. Няма съмнение и, че, взети заедно, тези тенденции пораждат тревога в Делхи (9). Важно е обаче, те да се анализират внимателно, както и да се уточнят последиците от тях за силовия баланс в региона на Индийския океан.

Дългосрочната китайска заплаха

Способността на Китай да проектира реална морска мощ в Индийския океан, днес и през следващото десетилетие, не бива да се надценява. Повечето анализи сочат, че китайците продължават бързо да модернизират флота си с цел да постигнат сериозно превъзходство над своя индийски съперник (10). Изпращането на китайски бойни кораби край бреговете на Сомалия за участие в антипиратски операции, което започна в края на 2008, показва, че Пекин, най-малкото, притежава ограничен капацитет да проектира и поддържа мощта си в един отдалечен от страната регион, позволява на Китай да опознае спецификата на военноморските операции в Индийския океан и несъмнено съдейства за ръста на китайския международен престиж. В същото време, редица експерти подчертават, че този тип операции прекалено „разтеглят и напрягат” китайската логистична система (11). Според Международния институт за стратегически изследвания (IISS): „Всеки конфликт, който изисква линиите за доставка да надхвърлят 200 морски мили, или в който не е налице достатъчно дълъг коридор по суша, би представлявал сериозно предизвикателство за КВФ и значително би ограничил възможностите му да разполага и поддържа флотилиите си” (12).

Междувременно, китайските стратези и политически лидери са загрижени, преди всичко, да предотвратят възможността Тайван да се обяви за независим, както и да не допуснат САЩ и съюзниците им да могат да действат без особен риск в т.нар. „близки морета”. Става дума за морски зони, смятани за жизненоважни за успешната защита на континентален Китай и разположени от Северния Пасифик, през Жълто и Източнокитайско, до Южнокитайско море (13).

От друга страна, не бива да придаваме излишно голямо значение на т.нар. „перлена огърлица”. Несъмнено, тя осигурява на Китай определени предимства в разузнавателната сфера, а също ограничена логистична подкрепа за корабите му, действащи в Индийския океан и гарантира на Пекин известен престиж, както и възможността да упражнява влияние върху правителствата на държавите, където са разположени обектите на „огърлицата” (макар че и обратното е вярно). Индийските анализатори често приемат китайските усилия за укрепване на отношенията с държавите от Индийския океан, като насочени срещу Индия, но истината е, че тези опасения са преувеличени и, че те по-скоро обслужват икономическите цели на Китай (поне засега) (15).

Дори ако Китай съумее през следващите десетилетия да създаде достатъчно ефективни военноморски сили, включително самолетоносачи и съответния спомагателен инструментариум в някои от „перлите” от огърлицата, тези сили ще действат в Индийския океан при доста неблагоприятни за тях условия. Голямата отдалеченост на пристанищата в Южен Китай, прави маршрутите за снабдяваето им уязвими при евентуална забрана на корабоплаването през Малакския пролив и другите „тесни места”, а в открито море китайските кораби ще бъдат постоянно застрашени от силите, опериращи от остров Диего Гарсия (разположен на 2200 км южно от Индия) или от други стратегически точки, включително индийските Андамански и Никобарски острови (разположени на 150 км северно от Асех, в Индонезия). „Перлите”, формиращи огърлицата, са пръснати и трудно могат да бъдат защитени индийския флот, който е облагодетелстван от много по-късите си комуникации (16).

Делхи би могъл да използва силната зависимост на Китай от „магистралата” за вноса на необходимите му енергоносители, като инструмент за стратегически натиск срещу Пекин, макар че това би могло да се окаже твърде рискована игра за всички участници в нея (17). С други думи, КВФ може да се окаже в същата ситуация, като имперския японски флот в Индийския океан, през 1942-1943, когато Токио неуспешно се опитва да установи военноморски контрол в региона.

Голямата променлива в това уравнение е Тайван. Китайските стратези са наясно, че контролът над този ключов остров би гарантирал безпрепятствен достъп на китайския военен флот до Западния Пасифик (18). Този въпрос е тясно свързан и със силовия баланс в Индийския океан. С евентуалното присъединяване на Тайван, правителството в Пекин би се освободило от огромно бреме и въодушевено от нарасналия си в тази връзка международен престиж вероятно би било много по-склонно да се насочи към „далечните морета”. Същото се отнася и за КВФ, който ще разполага с далеч по-големи възможности за действие, включително в Индийския океан (19). Именно тази перспектива е в основата на решението на КВФ да разшири операциите си от своята най-голяма база за подводници на остров Хайнан, след 2008 (20).

Тоест, в далечна перспектива (може би след 20-30 години) съществува опасност, при определено развитие на събитията, КВФ да се сдобие с необходимите възможности да проектира пълноценно китайската мощ в Индийския океан, отправяйки открито предизвикателство към САЩ и Индия (21). Тогава Пекин би могъл да разчита на нещо много повече от днес, включително да създаде собствен еквивалент на американската база на остров Диего Гарсия например. Съветите никога не са имали възможност да доминират в Индийския океан, но дори и само мисълта, че те биха могли да разполагат там с възможности, затрудняващи свободния достъп на други сили, се възприемаше от САЩ като достатъчно сериозна заплаха по време на студената война. Появата на подобна заплаха от страна на Китай следва да се разглежда като възможна в по-далечно бъдеще. Разбира се, имайки предвид силното противопоставяне на регионалните държави на китайските опити за утвърждаване в Южнокитайско море през 2010, съществува голяма вероятност Пекин да се сблъска със сериозна съпротива, ако в бъдеще КВФ действително реши да действа като равностоен конкурент на Индия или САЩ в Индийския океан.

Съществуват ли непосредствени рискове?

Междувременно, натискът върху „източната врата” на Индийския океан също нараства. Пекин прави всичко възможно да се наложи над останалите претенденти за територии в Южнокитайско море (най-вече Филипините и Виетнам), използвайки за целта дипломатически средства, но и мощта на своята армия и флот, и е на пък да се превърне в доминираща морска сила в този субрегион, в отсъствието на САЩ (22). В същото време обаче, на дългосрочните стратегически и икономически интереси на Китай, свързани с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), бе нанесен сериозен удар през 2019-2010, когато, в отговор на повишената китайска активност в региона, АСЕАН потърси дипломатическа помощ от САЩ на регионалния форум на организацията, през юли 2009, където държавният секретар Хилари Клинтън и ключови членове на АСЕАН потвърдиха значението на „свободното корабоплаване”. Освен това САЩ предложиха да разширят военната си помощ, включително чрез разширяване на сътрудничеството в сферата на отбраната (особено с Виетнам и Филипините), както и чрез разполагането на американски крайбрежни бойни кораби (LCS) в Сингапур (23). Впрочем, за разлика от Иран, в другия край на Индийския океан, Пекин не търси изгода, ангажирайки се в пряка конфронтация със САЩ, предпочитайки да следва стратегията на Дън Сяопин „заблуждавай противника и печели време” (24). В същото време, Китай не се отказва от претенциите си и, на практика, разширява програмата за изграждане на нови кораби с цел утвърждаване на хегемонията си в Южнокитайско море (25).

Винаги съществува възможността амбициите на китайците в Индийския океан да надхвърлят техните възможности. Пропадналите държави по крайбрежието могат да окажат влияние върху тях, доколкото Пекин ще бъде подложен на силен вътрешен натиск да защити своите морски маршрути, инвестиции и граждани. Разрастващите се икономически интереси и усилващите се националистически настроения в обществото ще поставят новото китайско ръководство под още по-силен натиск да защити китайските национални интереси. С други думи, опасността от „пропадналите държави” е по-малко свързана с това, че те биха могли да застрашат функционирането на „магистралата” през Индийския океан, а по-скоро с необходимостта от ангажирането на повече военни сили, отколкото е необходимо за стабилността в региона (26). Тук е мястото да припомним, че руско-японското съперничество рязко се изостря и двете страни тръгват по пътя към войната през 1904, когато и двете решават да изпратят свои части в Китай, като част от многостранния отговор на т.нар. „боксерско възстание”.

Възходящата мощ на Китай и свързаната с това възможност за откриването на „нов фронт” в по-широкото китайско-индийско съперничество и дългосрочната перспектива, че Пекин може да се ориентира към постигане на паритет, ако не и на пълен контрол над „магистралата” в Индийския океан. Впрочем, значението на Индийския океан нараства и защото той може да осигури необходимата стратегическа дълбочина на отбраната срещу нарастващия натиск върху „тесните места” в Ормузкия пролив и Южнокитайско море.

Всъщност, по-непосредственото предизвикателство не е свързано с Китай, а именно с Ормузкия пролив. И макар че американските ВМС вероятно ще продължат да доминират в пролива в обозримо бъдеще, не бива да се изключва, че ходът на събитията ще стимулира амбициите на Иран да наложи собствения си контрол над него, включително чрез провокиране на вътрешен натиск за прекратяване присъствието на Пети американски флот в Бахрейн; потенциалният сдържащ ефект от бъдещия ирански ядрен арсенал; способността на Техеран да ескалира натиска срещу САЩ и съюзниците им в Ирак и Афганистан; възможността да бъдат използвани Хизбула и Хамас за провокиране на нови проблеми за САЩ в Близкия Изток; провокационни действия на ирански военни кораби и т.н.

Поради това, САЩ ще трябва да разполагат с адекватна стратегия за незабавна реакция от територията на Индийския океан на евентуални ирански действия в района на Ормузкия проток, както и с дългосрочна стратегия за „разубеждаване и сдържане” на китайския натиск, осъществяван от Южнокитайско море върху „тесните места” в източния край на Индийския океан. И едното, и другото ще изискват постоянно военноморско присъствие на САЩ, ангажирането на съюзните и приятелски настроени крайбрежни държави, както и демонстрирането на решимост за съвместни действия, включително чрез провеждането на съвместни военноморски учения.

Компонените на американската стратегия в Индийския океан

Тъй като Националният съвет за сигурност на САЩ (НСС) се опитва да обедини въпросите за стратегията, политиката и ресурсите, касаещи променящата се геостратегическа динамика в Индийския океан, важно е вниманието да се концентрира върху трите най-важни цели на Вашингтон в региона: гарантиране сигурността на „океанската магистрала”, канализиране на съперничеството между големите сили в Азия и защитата на „тесните места”, без да се поддаваме на изкушението да включим в тази стратегия и други проблеми, които сами по себе са важни, но не касаят непосредствено региона, както и традиционния стремеж на Америка да „организира” региона. Затова по-долу ще изброим пет ключови принципа, от които би следвало да се ръководи и НСС.

Ресурсите са от значение

Администрация на Обама изпрати обнадеждаващ сигнал към Азия, обещавайки да не се концентрира прекалено върху Близкия Изток и да не съкращава бюджета на Тихоокеанското командване в рамките на новата отбранителна стратегия на президента (27). В същото време геостратегията на Индийския океан демонстрира, защо глобалната сила не е в състояние да гарантира твърдо, че няма да ореже бюджета на някое регионално командване в полза на други, намиращи се в критично важни за САЩ райони.

Ясно е, че кризата около Иран и аспектите и, касаещи Ормузкия пролив, изискват прехвърлянето на средства и военни сили от зоната на отговорност на Тихоокеанското командване, защото САЩ вече не разполагат с достатъчен военен потенциал в Европа. Но, ако обединеният комитет на Конгреса по намаляване на бюджетния дефицит действително прокара планираното сериозно съкращаване на разходите за отбрана, способността на Тихоокеанското командване да изпълнява задачите си в Западния  Пасифик сериозно ще се влоши, да не говорим за възможностите му да прехвърли част от силите си през Индийския океан. Тук е мястото да напомним, че става дума за съкращаване на военните разходи със сума, равняваща се на годишния военен бюджет на Япония (който, между другото, е шестия в света). Наистина, американското присъствие в Индийския океан може да се осъществява от базите в Япония или Австралия и Сингапур, но съкращенията на бюджета няма как да не засегнат ангажиментите и присъствието на Тихоокеанското командване в обширния регион от Аденския залив до Малакския пролив. Те са в противоречие с твърдението за новата роля на региона в американската стратегия и ще ерозират усилията на САЩ за укрепване на сигурността му, отношенията им със съюзниците и способността им за сдържане на потенциалните противници (28). Сегашните планове за орязване на разходите за отбрана водят до нарастване на стратегическия риск: отказът от досегашната структура на американската военна сила, позволяваща воденето на две войни едновременно, ще означава, че САЩ ще трябва да се сражават по-дълго и да платят по-висока цена, ако все пак им се наложи да се ангажират в два големи военни конфликта, в различни точки на света (29). Това орязване ще намали и американските възможности за ангажиране и присъствие в региона. Ако то е по-сериозно, може дори глобално да отслаби САЩ.

Ролята на остров Диего Гарсия и Австралия

Въпреки че САЩ не се нуждаят от значително военно присъствие в Индийския океан (по-нататък ще обясним, защо), изключение от това правило са остров Диего Гарсия и Западна Австралия. Значението на Диего Гарсия като флотска база и склад за военно оборудване ще става все по-голямо за поддръжката на американското присъствие и операциите на САЩ в региона, тъй като осигурява необходимата стратегическа дълбочина и контрола на магистралата към „тесните места” в Югозападна и Югоизточна Азия, като значението му може още повече да нарасне в случай, че между САЩ и Индия възникнат стратегически различия (което е много малко вероятно) или ако Индия престане да играе ролята на главен гарант за стабилността в региона.

На свой ред, основната австралийска военноморска база в Западна Австралия „Стърлинг”, както и Кокосовите острови (стратегическа австралийска територия, разположена на 3000 км северозападно от Пърт, точно по средата между Австралия и Шри Ланка) също ще придобие много по-голямо значение за гарантиране военното присъствие на съюзниците в Индийския океан. Базата разполага с дълбоководно пристанище (след разширяването си, то ще може да приема и самолетоносачи) и поддържаща инфраструктура за бойни кораби и подводници и предлага лесен достъп до зоните за провеждане на учения. През Втората световна война, в този район бяха разположени 30 американски подводници. След разширяване на инфраструктурата и, базата „Стърлинг” може да осигури логистича подкрепа за разширяващото се присъствие на американски военни кораби и подводници в Индийския океан. Това ще осигури на САЩ необходимата дълбочина на отбраната при зашитата на морските маршрути в Южнокитайско море, както и директен достъп, през откритите води на океана, до Персийския залив, без да се налага минаване през „тесните места” в Югоизточна Азия. Влагането на сравнително малко средства за разширяване на съществуващата самолетна писта и инфраструктурата на Кокосовите острови ще ги превърне в ключов опорен пункт за евентуални военновъздушни операции на САЩ в Бенгалския залив и още по-далеч.

Значението на силовия баланс

Поддържането и укрепването на военновъздушната и военноморска мощ в Тихия океан е важно, в същото време засега САЩ все още не се нуждаят от значително разширяване на постоянното американско военно присъствие в Индийския океан (освен споменатите по-горе подобрения на инфраструктурата на остров Диего Гарсия и Западна Австралия). Стабилният баланс може да бъде допълнително укрепен тъй като възможностите и намеренията на основните морски сили в региона съвпадат в достатъчна степен с интересите на САЩ. Американската стратегия следва да се фокусира върху подкрепата за индийското превъзходство в Индийския океан и по-тясното стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи, съзнавайки, че то си има граници и не може да прерасне в пълноценен съюз. Стратегията на САЩ трябва да окуражава и подкрепя по-тесните връзки и сътрудничеството между основните „морски демокрации” в региона. Поощряването на стратегическите консултации би било от полза, включително възраждането на концепцията за „четириъгълника” САЩ-Япония-Австралия-Индия. Четирите държави доказаха ползата от него, обединявайки усилията си за преодоляване на последиците от Азиатското „цунами”, през 2004-2005, но предложението на тогавашния японски

премиер Шинзо Абе за издигане на сътрудничеството на по-високо политическо ниво се сблъска със съпротивата на Китай и вътрешната опозиция, съществуваща и в четирите държави. Разбира се, това не спря координацията на действията им в политическата сфера и тази на отбраната.

САЩ могат да окуражат обединяването на потенциалите на тези четири големи сили, стимулирайки ръста на двустранното сътрудничество в сферата на отбраната с всяка от останалите три държави. В същото време, следва да се стимулира тристранният стратегически диалог между САЩ, Индия и Австралия.Освен, че би бил полезен, сам по себе си, той може да се окаже преход към възраждането на споменатия по-горе „четириъгълник” (30). Стратегията на постепенното координиране усилията на морските сили в Индийския океан има три предимства: на първо място тя помага за разубеждаването на Китай или други външни сили да търсят паритет с Индия и така гарантира сигурността на „магистралата”, минаваща през океана; на второ място тя осигурява зона, разположена извън най-чувствителните райони на „изключителен китайски интерес”, в която да се демонстрира, че опитите на Пекин за утвърждаване на своето влияние ще провокират обединената реакция на другите държави от региона; на трето място, тя предоставя необходимия потенциал и нормативна основа за сътрудничество в сферата на сигурността, в противовес на едностранните действия за борба с пиратството, тероризма и другите предизвикателства в Индийския океан. Интегрална част от тази стратегия следва да стане признанието, от страна на САЩ, Япония и Австралия, че възходът на Индия играе положителна роля за сигурността в Азия.

Формирането на субрегионални коалиции и развитието на техните възможности също ще помогне за справяне с предизвикателствата в региона, свързани с пиратството и тероризма и ще укрепи сигурността в него. Пиратството в Арабско море например, носи загуби от 7 до 12 млрд. долара годишно като тази заплаха се разраства (така, броят на заложниците на пиратите нарасна от 163, през 2007, до над 1000,през 2010) (31). Налице са възможности за субрегионално многостранно сътрудничество на различни равнища, като започнем с ръководената от САЩ група Task Force 151 (най-голямата група кораби за борба с пиратите, действаща в района), в която участват Япония, Австралия и американските съюзници от НАТО, но не и Китай. Както се посочва в един от последните доклади на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), следва да бъдат окуражени и паралелните усилия на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив в близост до Арабско море (32).

Регионалната архитектура за сигурност е от по-малко значение в случая

Макар че съществува силно изкушение новата американска стратегия в Индийския океан да има всеобхватен характер, остава под въпрос, дали действително е възможно изграждането на регионална архитектура за сигурност, по модела, използван от САЩ във взаимоотношенията им с АСЕАН или в Западния Пасифик. Формулирането на подобна всеобхватна стратегия, включваща всички американски интереси в Индийския океан, би могла да предостави немалко възможности за ангажиране и сътрудничество с държавите от региона, но правителството във Вашингтон следва да се отнася предпазливо към реализацията на мащабни и касаещи целия индоокеански регион инициативи под егидата на САЩ по четири причини. На първо място, ако най-важните стратегически интереси на САЩ в региона изискват да бъде подкрепено индийското лидерство в него, тогава инициативите, които ерозират или поставят под въпрос това лидерство трябва да бъдат изоставени. На второ място, проблемите, свързани с експлоатацията на ресурсите на океанското дъно или с климатичните промени, са въпрос, по които националните интереси на САЩ и Индия често се разминават, което означава, че решаването им би могло да се постигне по-лесно на двустранни или глобални форуми, отколкото в рамките на някаква индоокеанска регионална инициатива. На трето място, наследената от миналото обвързаност на Индия с идеите за неприсъединяването, карат Делхи да се отнася с по-голямо доверие към мултилатералните форуми, отколкото към двустранното сътрудничество или към сътрудничеството в ограничен формат, като например в рамките на „четириъгълника” САЩ-Индия-Япония-Австралия или на тристранния формат САЩ-Япония-Индия. Индийската стратегически култура се променя, като тази промяна съдейства за укрепване на стабилността в региона и е в съответствие с американските сратегически интереси в него. Затова стратегията на САЩ следва да стимулира тази тенденция. На четвърто място, предизвикателствата пред индоокеанския регион са толкова различни - както тематично, така и географски, че решенията им едва ли биха могли да се вместят в някаква стройна общорегионална архетектура за сигурност.

Тайван също е от значение

Сред най-значимите променливи в уравнението за бъдещето на Индийския океан, е Тайван. Една ясна американска стратегия, насочена към предотвратяване на мирното обединение на острова с континентален Китай и отмяната на т.нар. Три комюникета (касаещи китайско-американските отношения и тайванския въпрос и обнародвани през 1982) – с други думи, промяната на политиката на Вашингтон в посока към активна подкрепа за тайванската независимост от континента – би довела до пряка конфронтация с Пекин и няма да донесе нищо положително в Западния Пасифик и Индийския океан. В същото време, стриктното придържане на САЩ към Закона за отношенията с Тайван и съвместните усилия с партньорите да не се допуснат едностранни промени на статуквото в Тайванския пролив е от голямо значение. Китайския натиск върху Тайван с икономически или военни средства ще отслаби стратегическото влияние на САЩ и Япония в Западния Пасифик и ще окуражи КВФ да съсредоточи все повече ресурси в Южнокитайско море и, евентуално, в Индийския океан. И обратното, сближаването между Пекин и Тайпе, ако се основава на уважението към сигурността и демократичните ценности на тайванците, може да съдейства за позитивни промени в китайската политическа и стратегическа култура и ще се отрази положително на сигурността в Азия и Индийския океан.

Стратегически проблем, но не и криза

Въпреки повишеното внимание към региона напоследък, в Индийския океан няма и не се очертава криза на сигурността. Налице са обаче значителни американски интереси, най-вече за поддържане в изправност на критично важната търговска „магистрала” през океана, свободното корабоплаване през т.нар. „тесни места” и недопускане изострянето на геостратегическата конкуренция и съперничество в Азия. САЩ имат достатъчно опит, партньори и ресурси (освен ако орязването на разходите за отбрана не придобие размери, значително надхвърлящи предложените от сегашната администрация) за да решат тези проблеми и да попречат на избухването на регионални кризи. Би било по-добре американските интереси да бъдат защитени не с помощта някакви нови регионални инициативи или създаването на ново командване, а използвайки старомодните съюзи и силовия баланс, запазвайки военноморското присъствие на САЩ (особено в Персийския залив, Южнокитайско море и по цялата индоокеанска „магистрала”, разчитайки на базите в Диего Гарсия и Австралия), формирайки жизнени алианси в Източна Азия, спазвайки твърдо ангажиментите към Тайван и, разбира се, изграждайки и поддържайки стратегическо партньорство с Индия.

 

Бележки:

1. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review Report,’’ February 2010, pp. 60—61, http://www.defense.gov/qdr/images/QDR_as_of_12Feb10_1000.pdf.

2. Australian Department of Defence, ‘‘Defending Australia in the Asia Pacific Century: Force 2030,’’ 2009, p. 37, http://www.defence.gov.au/whitepaper/docs/defence_white_paper_2009.pdf.

3. Japanese Ministry of Defense, ‘‘National Defense Program Guidelines for FY 2011 and beyond,’’ December 17, 2010, p. 9, http://www.mod.go.jp/e/d_act/d_policy/pdf/guidelinesFY2011.pdf.

4. Robert Kaplan, Monsoon: The Indian Ocean and the Future of American Power (New York: Random House, 2010).

5. Виж например, Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century,’’ Foreign Policy, November 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century; Gregory R. Copley, ‘‘The Indian Ocean: Dynamic Theater for the 21st Century,’’ Defense & Foreign Affairs and Strategic Policy 36, no. 12 (2008): pp. 11—14, 17; Lee Cordner, ‘‘Progressing Maritime Security Cooperation in the Indian Ocean,’’ Naval War College Review 64, no. 4 (Autumn 2011): pp. 68—88, http://www.usnwc. edu/getattachment/92887ed7-4617-4ff7-adbc-edac05c97613/Progressing-Maritime-Security-Cooperation-in-the-I; James C. Hsiung, ‘‘Sea Power, the Law of the Sea, and the Sino-Japanese East China Sea ‘Resource War’,’’ American Foreign Policy Interests 27, no. 6 (2005): pp. 513—529; Adrian Pabst, ‘‘Central Eurasia in the Emerging Global Balance of Power,’’ Australian Foreign Policy Interests 31, no. 3 (2009): pp. 166—176; and BrianWilson, ‘‘Naval Diplomacy and Maritime Security in theWestern Indian Ocean,’’ Strategic Analysis 33, no. 4 (2009): pp. 488—497.

6. Indian Ocean Naval Symposium, http://indiannavy.nic.in/ions/welcome_to_ions_website_new.htm.

7. Авторите изказват признанието си на Ашли Телис за лансираната идея за Индийския океан като „магистрала” и помощта, оказана им за развитие на основните идеи в настоящата статия.

8. Alexander Wilner and Anthony H. Cordesman, ‘‘Iran and the Gulf Military Balance,’’Center for Strategic and International Studies, December 1, 2011, http://csis.org/files/publication/111128_Iran_Gulf_Military_Bal.pdf; Thomas Erdbrink, ‘‘Iran unlikelyto block oil shipments through Strait of Hormuz, analysts say,’’ The Washington Post, December 28, 2011, http://www.washingtonpost.com/world/middle_east/despitethreats-iran-unlikely-to-block-oil-shipments-through-strait-of-hormuz/2011/12/28/gIQAVSOSMP_story.html; and Robert Kaplan, ‘‘The South China Sea is the Future of Conflict,’’ Foreign Policy, Sept/Oct 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/08/

15/the_south_china_sea_is_the_future_of_conflict.

9. Howard Chua-Eoan, ‘‘Beyond Pirates: On the High Seas, an Indian-China Rivalry,’’ Time, April 8, 2009, http://www.time.com/time/world/article/0,8599,1890251,00.html.

10. Виж например, International Institute for Strategic Studies, Strategic Survey 2011: The Annual Review of World Affairs (Milton Park: Routledge, 2011), p. 339; and David Brewster, ‘‘An Indian Sphere of Influence in the Indian Ocean?’’ Security Challenges 6, no. 3 (Spring 2010): p. 5.

11. Christopher D. Yung and Ross Rustici with Isaac Kardon and JoshuaWiseman, ‘‘China’s Out of Area Naval Operations: Case Studies, Trajectories, Obstacles, and Potential Solutions,’’ National Defense University, December 2010, http://www.ndu.edu/inss/docuploaded/ChinaStrategicPerspectives3.pdf.

12. Strategic Survey 2011, p. 134.

13. Toshi Yoshihara and James R. Holmes, Red Star over the Pacific: China’s Rise and the Challenge to U.S. Maritime Strategy (Annapolis: Naval Institute Press, 2010), pp. 21—26.

14. Ibid., p. 23.

15. Виж например, Brewster, pp. 5—7; and Ashley Townshend, ‘‘Unraveling China’s ‘String of Pearls’,’’ YaleGlobal Online, September 16, 2011, http://www.lowyinstitute.org/Publication.asp?pid_1701.

16. Iskander Rehman, ‘‘China’s String of Pearls and India’s Enduring Tactical Advantage,’’Institute for Defence Studies and Analyses, June 8, 2010, http://www.idsa. in/idsacomments/ChinasStringofPearlsandIndiasEnduringTacticalAdvantage_irehman_080610.

17. Авторите благодарят на Пол С. Гиара, който разви тази концепция в: ‘‘China’s Maritime Salient: Competitive Strategies on the Oceanic Front For the 21st Century,’’in Competitive Strategies for China, ed. Thomas Mahnken (Stanford University Press, forthcoming, 2012).

18. Yoshihara and Holmes, pp. 52—54.

19. James R. Holmes and Toshi Yoshihara, ‘‘China and the United States in the Indian Ocean: An Emerging Strategic Triangle?’’ Naval War College Review 61, no. 3 (Summer 2008): pp. 41—60, at p. 45, http://www.usnwc.edu/getattachment/75c4e264-64f2-4b4f-b5ff-8f09ad5d8ccf/China-and-the-United-States-in-the-Indian-Ocean_A.

20. Hans M. Kristensen, ‘‘New Chinese SSBN Deploys to Hainan Island,’’ FAS Strategic Security Blog, April 24, 2008, http://www.fas.org/blog/ssp/2008/04/new-chinesessbn-deploys-to-hainan-island-naval-base.php.

21. IISS estimates that China may be able to project power beyond its near abroad in substantial, joint-service operations by 2050. See Strategic Survey 2011, p. 135.

22. Ronald O’Rourke, ‘‘China Naval Modernization: Implications for U.S. Navy Capabilities — Background and Issues for Congress,’’ Congressional Research Service, July 17, 2009, p. 13, http://fpc.state.gov/documents/organization/128334.pdf.

23. По-подробно, виж ‘‘Documents on ASEAN and the South China Sea,’’ http://cil.nus.edu.

sg/wp/wp-content/uploads/2011/06/Documents-on-ASEAN-and-South-China-Sea-as-of-

June-2011.pdf; and Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks on Regional Architecture in Asia: Principles and Priorities,’’ January 12, 2010, http://www.state.gov/secretary/rm/2010/01/135090.htm.

24. Bonnie S. Glaser, ‘‘Ensuring the ‘Go Abroad’ Policy Serves China’s Domestic Priorities,’’ China Brief 7, no. 5 (May 9, 2007), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_4038.

25. Carlyle A. Thayer, ‘‘China’s New Wave of Aggressiveness in the South China Sea,’’ Paper to Conference on Maritime Security in the South China Sea, sponsored by the Center for Strategic and International Studies, June 20-21, 2011, http://csis.org/files/publication/110629_Thayer_South_China_Sea.pdf.

26. Виж Rory Medcalf, ‘‘Unselfish giants? Understanding China and India as security providers,’’ Australian Journal of International Affairs, Special Issue: Collaboration, Governance, and Security in the Asia-Pacific: Challenges for Australia and China, July 2011.

27. Виж Barack Obama, ‘‘Remarks By President Obama to the Australian Parliament,’’ The White House, November 17, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President on the Defense Strategic Review,’’ The White House, January 5, 2012,

http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2012/01/05/remarks-presipresident-defense-strategic-review; and Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century.’’

28. Виж например, Michael Mazza, ‘‘Two Wars and the 38th Parallel,’’ The American, January 31, 2012, http://www.american.com/archive/2012/january/two-wars-and-the-38th-parallel.

29. Виж Kori Schake, ‘‘The need for honest risk assessment,’’ ForeignPolicy.com, January 5, 2012, http://shadow.foreignpolicy.com/posts/2012/01/05/the_need_for_honest_risk_assessment.

30. Виж ‘‘Shared Goals, Converging Interests: A Plan for U.S.-Australia-India Cooperation in the Indo-Pacific,’’ Joint Project by Scholars from The Heritage Foundation, the Lowy Institute for International Policy, and the Observer Research Foundation, November 3, 2011, http://www.heritage.org/research/reports/2011/11/shared-goals-converging-interestsa-plan-for-u-s-australia-india-cooperation-in-the-indo-pacific.

31. Rick ‘‘Ozzie’’ Nelson and Scott Goossens, ‘‘Counter-Piracy in the Arabian Sea: Challenges and Opportunities for GCC Action,’’ Center for Strategic and International Studies, May 2011, pp. 1-2, http://csis.org/files/publication/110509_GulfAnalysis_Counter_piracy_inthe_ArabianSea.pdf.

32. Ibid., p. 6.

 

* Доцент в Джорджтаунския университет и старши съветник в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Анализатор на Уошингтън Куотърли

** Старши изследовател в Института Лоуи за международна политика, Австралия, анализатор на Уошингтън Куотърли

Георги Маринов, „Трансформационните процеси в глобалната икономика”, 248 стр., „Факел” и „Изток-Запад”, С. 2012

 

На пръв поглед, трудът на доц. д-р Георги Маринов е едно от многото изследвания у нас и в чужбина на такава чувствителна материя, каквато е икономиката. Подобни творчески търсения са отклик на вечно блуждаещата съвест на професионалиста в момент, в който светът, Европа и България се тресат от икономическа и финансова криза. Натрупалият няколко десетилетия опит икономист-преподавател дава своята рецепта и своя подход за излизането от спиралата на световната, регионална и национална рецесия. Ценното в случая е, че става въпрос за заявка за една трилогия, озаглавена „Геоикономикс”. Конкретният труд е само първата стъпка в едно по-цялостно и по-завършено изследване, което ще предаде по възможно най-пълен начин богатството на възгледите и идеите на доказалия се учен.

В тази сравнително неголяма по обем книга (около 250 страници), доц. Маринов навлиза в сложни икономически проблеми, взаимовръзки и взаимозависимости между водещите компоненти на макроикономиката. Добре организираната мисъл е материализирана чрез логически построена структура. Много ясно проличават предметът, обектът, задачите и методологията на изследването. Интересното в случая е хибридизирането, или както се изразяваме в академичните среди „мултидисциплинарния” предмет, в който се преплитат икономика, социална политика, политология, международни отношения, политическа география и други. Това не само обогатява съдържанието на книгата, но и привлича широк кръг читатели с разностранни научни интереси. Всъщност, именно тази особеност отличава този труд от изследванията на т.нар. „пазарни фундаменталисти”. В тази светлина, много оригинално звучи малката по обем, но изключително съдържателна, заключителна пета глава, а именно „Императивите”. В нея Георги Маринов е извел на преден план синтезираните формули на своите препоръки за излизането от кризата. Те са своеобразни постулати и, едновременно с това, категорически норми - заповеди, чиято реализация трасира хоризонта и бъдещето на човечеството. Чувства се прогностичният елемент, задължителен за всяка теоретична разработка в областта на политическите и икономическите науки.

В първата глава „Основни характеристики на глобалната икономика” авторът директно навлиза в обекта на изследването. Той търси активно генезиса на релацията геоикономика-геополитика, очертавайки основните тенденции и главните движещи сили. В параграфа „Икономически фундаментализъм” доц. Маринов много добре аргументира тезата си, че съвременната епоха е преход от класическата система на международните отношения към международната икономическа система, базирана върху глобализация и интернационализация. Качествено новият преход е характеризиран по един впечатляващо убедителен начин. Утвърденият експерт поставя акцент върху ролята на субектите, които са едновременно икономически и политически. В това си качество те изпълняват функции в различни геополитически плоскости – национална, регионална и световна. Интересни са и разсъжденията на автора за геокодовете. Той възприема отдавна лансирани тези, например идеите, адаптирани в най-ново време от преподавателя в „Сорбоната” Жорж Превалакис. Ценното и евристичното е, че Георги Маринов ги преосмисля и доразвива. Придава им икономическа интерпретация и обосновка за изграждането на профила на геокода на всеки един субект. Авторът конкретизира, че понастоящем световното политическо господство и хегемония се изразява главно чрез икономически средства. Функционалната подсистема на сигурността в международните отношения, изразяваща се чрез големината и състоянието на военния арсенал, боеспособността на армията и военнокадровият потенциал, вече не е решаваща при налагането на конкретното външнополитическо влияние. Икономическата подсистема е не само неин важен конкурент, но и вече значително изпреварва въпросната „силова” подсистема като фактор на световна хегемония.

Оригинални са вижданията на доц. Маринов и за тенденциите, които променят световната икономика. Той ги обобщава в три обособени групи, а именно:

- Промени в статуквото на националните, регионалните и глобалните икономически структури;

- Модифициране на средствата за постигане на стратегическите задачи;

- Повишаване ролята на информационно-комуникационните технологии в глобалния свят.

- Анализирайки световната глобализация, доц. Георги Маринов достига до извода, че процесите, характерни за този феномен, са всъщност „едно организирано отсъствие на отговорност”. Така той привлича читателското внимание върху съпътстващите елементи на анархия, хаос и неуредици, които са специфични обикновено за такива мащабни трансформации, каквито са онези, протичащи в областта на икономиката и политиката.

Особено висока оценка заслужават оригиналните идеи на автора за параметрите на новата, раждаща се в резултат на глобализацията, световна икономика. Очертава се ново разделение на труда, ново райониране и, респективно, на картата се появяват нови геополитически и геоикономически зони. Авторът правилно подсказва, че досегашната периферия сякаш „възстава” и в голяма степен измества традиционния център. Така, досегашните отношения на политико-икономическа субординация в света са поставени на изпитание и се създават нови формули, които не се приемат бързо и еднозначно от големите „играчи”.

В тази аналитична тъкан важно място е отделено и на оценката за ролята на държавата. Доц. Маринов добре съчетава традиционализма и търсенията за преосмислянето на държавното присъствие в регулационните и иновативни процеси в световното и националното стопанство.

Силен, приносен щрих в анализа на труда е детайлизираната характеристика за световната икономическа миграция, съчетана с етностопанското и криминално предприемачество и бизнес. В тази логика на разсъждения може да се добавят и пасажите за връзките между международното предприемачество и отделни терористични дейности и организации с широко разпространение по света. Идеята на автора, че стопанската дейност невинаги протича в законови, добре регламентирани и предвидими рамки, а често се изражда в одиозни девиации. Последните обаче, сякаш са задължителен компонент на всеки един процес, протичащ в такива размери.

Георги Маринов смело предлага и своята хипотеза за „третия път” на фона на разсъжденията си за класическите и съвременните икономически теории. Като форма това не е нещо ново, тъй като множество автори са предлагали, в някакъв вариант, именно „третия”, „независимия” и единствено „спасителния път”. В същото време, това подсказва творческа неудовлетвореност и вечно търсещ дух, което е гаранция за бъдещи изследователски успехи. Може би авторът трябва да се опита да разнообрази своя инструментариум от аргументи и доводи. Това със сигурност ще стане в обозримо бъдеще, имайки предвид заявените смели творчески намерения.

С нетърпение ще очакваме следващите две книги в трилогията, а именно „Европейският съюз  прототип на бъдещия свят” и „Основни субекти в глобалното геоикономическо пространство”. В тях е заложен оригиналният отговор на въпроса не само накъде върви светът и конкретно нашата Европа, но и как ние, европейците, трябва да се борим за своето светло бъдеще. Това са множество въпроси и още повече отговори, което е характерно за мисловната дейност на един универсален експерт, утвърдил се като икономист, но черпещ знания от множество „съседни” на икономиката научни направления.

 

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”