24
Съб, Авг
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Напоследък често се дискутира нарастващото влияние на Китай на Африканския континент, но кой знае защо се забравят успехите на китайците на Балканите. Още през 60-те и 70-те години бяха налице предпоставки за китайско проникване в региона (посредством поддържащата тесни връзки с Китай сталинистка Албания), но едва през 80-те Пекин се зае с формулирането на реално приложима доктрина за развитие на отношенията си с южноевропейските държави. Първоначално, Китай разглеждаше присъствието си на Балканите като проект, преследващ едновременно две цели: първата по отношение на Европа, а втората - насочена към бившата съветска сфера на влияние. След падането на желязната завеса, Пекин усили влиянието си на Балканите, фокусирайки се върху търговския потенциал на страните от региона. През последните десет години външнотърговският обмен между Европа и Китай е нараснал, на практика, четири пъти – от 101 млрд. евро, през 2000, до 395 млрд., през 2010. Очевидно, една от целите на Пекин е пласирането на евтината китайска продукция сред балканските потребители. Първоначално, търговските връзки между Китай и Балканите се развиваха по посока на три основни пазара в региона – на България, Румъния и Хърватска. През 2010, обемът на двустранната търговия с Букурещ достигна 2,6 млрд. евро, а този със Загреб и София, съответно, 1,1 млрд. евро и 630,5 млн. евро.

Що се отнася до Сърбия, въпреки добрите отношения между Белград и Пекин по времето на Милошевич, през 2010 обемът на двустранната търговия достигна едва 325 млн. евро.

Своеобразен символ на китайския успех на Балканите стана откриването, през 2010 и 2011, на гигански „чайна таун” в предградията на Белград, Букурещ и Загреб. В момента, аналогичен проект се реализира и в България. Китайската експанзия в икономиката на Балканите има не само търговски, а и промишлен характер. Такъв например е случаят с една от най-големите китайски автомобилни компании Dongfen, която в края на 2009 подписа договор със сръбската Fabrika Automobila Priboj (FAP) за сглобяване на автомобили в Сърбия. Тук е мястото да спомена и сътрудничеството между китайска корпорация Great Wall Motor и българската компания Litex Motors, стартирали, през февруари 2011, производството на икономичен клас автомобили. Китай осъществява и инвестиционна политика в сферата на добива на полезни изкопаеми, с цел да гарантира задоволяване нарастващите потребности на собствената си икономика. Така например, китайската металургична компания China Minmetals Corporation неотдавна подписа договор с Aurubis Bulgaria (филиал на най-големия европейски производител на мед). Скоро след това китайската компания Sichuan Jiannanchun International Group и турската Kürüm Energy, Resources, and Metallurgy създадоха съвместното предприятие Illyria Mineral Industry, което възнамерява да изнася феросплави от Албания за Китай. В момента, Пекин преговаря за старта на подобни проекти в Босна и Херцеговина и Косово.

Гърция е отлична илюстрация за китайските успехи на Балканите. В самия разгар на кризата, Пекин оказа сериозна подкрепа на гръцката икономика, купувайки краткосрочни дългови облигации, емитирани от хазната на тази страна, но най-вече като сключи договор на стойност 3,4 млрд. евро, позволяващ на една от най-големите в света транспортни корабни компании - China Ocean Shipping Company, да ремонтира и използва гръцкото пристанище Пирея. Договорът предоставя на китайската компания възможността да изгради трети товарен пристан, както и логистичен център, увеличавайки по този начин пропускателната способност на пристанището. Освен това, Пекин създаде специален гръцко-китайски фонд за развитие на морското корабоплаване, с капитал от 5 млрд. долара, като планира да увеличи трикратно обема на превозваните контейнери. Така, до 2015, пристанището ще може да приема до 3,7 хиляди товарни кораби годишно, а двустранният търговски оборот с Атина ще нарасне до 8 млрд. долара годишно. Изграждайки този китайски транспортен „хъб” в Средиземно море, Пекин се готви постепенно да пренасочи маршрутите на корабите си от пристанищата на Неапол и Истанбул към Гърция. Впрочем, China Ocean Shipping Company демонстрира сериозен интерес и към солунското пристанище, което разполата с железопътна връзка с другите балкански държави и с Централна Европа.

Китайското правителство е пряко заинтересовано от приватизацията на гръцките държавни железници, която е част от мащабната програма за съкращаване държавния дълг на страната. Намерението на Китай да постави под контрол морското и железопътно съобщение на Гърция е разбираемо: Пекин иска да превърне тази страна в своеобразен транзитен  „хъб”, където да се доставя китайска продукция в Средиземноморския регион и оттам да я пренасочва във всички посоки – от Северна Гърция към Централна Европа, а от Южна – към мюсюлмански свят.

Мнозина експерти, анализирайки новите направления на китайската икономическа експанзия, използват израза „нови пътища на коприната”, с които обозначават маршрутите, целящи да подобрят условията за транзита на стоки от и за Китай. Тези нови континентални направления трябва значително да съкратят традиционните морски маршрути от големите китайски пристанища. Очевидно е също, че предвид все по-сериозната пиратска заплаха, напоследък железопътните маршрути се оказват много по-надеждни от морските. Следователно, изграждането на „гръцкия транспортен възел” логично се вписва в плановете за оптимизиране на търговските маршрути, особено ако го свържем и с проектите за мащабно усвояване на нови железопътни направления от китайците. Именно с тази цел, Китайската банка за развитие (CDB) реши да се включи във финансирането (с 4,5 млрд. евро) на строителството на Паневропейски транспортен коридор №10, чието официално откриване е планирано за 2013. Този коридор трябва да свърже Западна Европа с Турция, преминавайки през територията на Австрия, Словения, Хърватия, Унгария, Сърбия, Македония (разклонение през България) и, разбира се, Гърция. Между другото, Пекин финансира и възстановяването на моста в предградията на Белград, който ще свърже двата бряга на Дунав и следва да бъде завършен през 2014, като ще бъде наречен „Мост на сръбско-китайската дружба”.

Енергийната експанзия на Пекин в региона

Впрочем, на Балканите китайците не са ангажирани единствено с търговия и производство, нито само с транспортни проекти. Пекин се позиционира  и като доставчик на енергоносители за държавите от региона. В резултат от мащабната подкрепа, която правителството оказва на своите предприятия, Китай се превърна в истински лидер на Балканите по инвестиции в сферата на възобновяемата енергия, изпреварвайки САЩ и Германия.

Трансформацията на европейския енергиен пазар в началото на 2000-те години позволи на ЕС да наложи пазарните си правила и на Балканите, особено след създаването на европейска Енергийна общност, през юли 2006. Проектът предвиждаше частичната интеграция на балканските държави в общия европейски пазар. Така, държавите от Югоизточна Европа поеха задължението да достигнат, до 2015, европейските стандарти в сферата на енергийното производство. През 2009 бяха приети нови нормативни документи (касаещи и балканските държави), предвиждащи мащабно съкращаване обемите на газовите емисии, пораждащи т.нар. „парников ефект”, увеличаване използването на възобновяеми енергоресурси, както и понижаване на енергийното потребление. Това се превърна в огромен проблем за държавите от Балканския полуостров, чиято енергийна структура, в голямата си част, е доста остаряла. В някои случаи пък, тя беше повредена в резултат от регионалните конфликти (както в част от постюгославското пространство например). Кризата обаче сложи край на западноевропейските инвестиции в държавите от Източна Европа – особено в сферата на развитието на инфраструктурата от водни електроцентрали, както и във вятърната електроенергетика. И тъкмо в този момент Китай започна активното си настъпление в региона, стартирайки мащабни енергийни проекти в балканските държави.

В Румъния например, китайската национална корпорация за електрооборудване China National Electric Equipment Corporation» представи проект, на стойност един милиард евро, за изграждането на топлоелектрическа централа с мощност 500 Мвт, а корпорацията Chinese Nuclear Power Engineering Corporation скоро ще започне изграждането на два нови ядрени реактора в АЕЦ Черна вода. Освен това Пекин планира строежа на водна електроцентрала с мощност 1000 Мвт в Търница-Лапущещи, като проектът се оценява на 1,3 млрд. евро.

В съседна България, Китайската национална ядрена корпорация (China

National Nuclear Corporation) е сред потенциалните кандидати за изграждане на нови ядрени реактори в атомната електроцентрала в Козлодуй (през януари 2011 делегация на компанията посети АЕЦ Козлодуй – б.р.). Освен това китайците биха могли да разчитат на участие в изграждането на втората българска АЕЦ в Белене, тъй като преговорите между София и Москва по този проект се проточиха прекалено. Накрая, Китайската външнотърговска банка отпусна нисколихвен заем от един милиарда евро на сръбската държавна енергийна компания Elektroprivreda Srbije, предназначен за модернизация на електроразпределителната мрежа на Сърбия и изграждането на нова ТЕЦ в град Костолац.

В Република Сръпска, която е част от Босна и Херцеговина, китайската Банка за развитие в момента финансира изграждането на ТЕЦ с мощност 300 Мвт в Станари. Този проект, оценяван на 500 млн. евро, който се осъществява от китайската компания China Dongfang Electric Corporation, ще излезе наполовина по-евтин, в сравнение с предложената от основните китайски конкуренти в тази сфера (френският концерн Alstom и полско-канадският Rafako-SNC Lavalin) цена.

Китайските инвестиции, които през 2010, достигнаха около 55 млрд. долара, превръщат тази страна в световен лидер по отношение на капитоловложенията във възобновяемите ресурси на държавите от Балканския регион. Тук с различни китайски компании вече са подписани многобройни договори. Така, китайските фирми Polar Photovoltaics и Wiscom Systems планират да изградят в Западна България електроцентрала, работеща със слънчева енергия.

През април 2011, Държавната енергийна корпорация на Гърция (Public Power Corporation of Greece - DEI) подписа договор с компанията Sinovel Wind (най-големия китайски производител на вятърни електроцентрали) за изграждането на вятърна електроцентрала с мощност 200-300 МВт.

В Македония, пак през април 2011, дъщерната компания на Китайската хидроенергийна корпорация China International Water and Electric Corporation подписа с правителството в Скопие протокол за намерения относно изграждането на 12 ВЕЦ-а по течението на река Вардар, от Косово до границата с Гърция. Този суперпроект, оценяван на 1,5 млрд.евро, който трябва да бъде осъществен за 15 години, също ще бъде финансиран (на 85%) от Китайската банка за развитие.

Продължавайки финансовите си инжекции в държавите от Балканския регион, на фона на бушуващата световна криза, Китай драстично се различава от своите западни конкуренти, които, на практика, прекратиха инвестициите си. Тази тактика свидетелства за наличието на дългосрочни китайски планове по отношение на източноевропейския пазар , който е крайно нестабилен, но пък е директно свързан с европейския пласментен пазар. Впрочем, стратегията на Китай е доста прозрачна и засяга както бедните източноевропейски държави (Балканите), така и държавите, изпитващи финансови затруднения (Гърция, Испания). Освен това Пекин възнамерява да укрепи позициите си в Централна Европа (Чехия и Полша).

В момента Китай се смята за най-големия световен производител на вятърни електроцентрали и слънчеви батерии, който парелелно с това изгражда и АЕЦ, както и централи, работещи изцяло на въглища. В крайна сметка, имайки предвид липсата на истинска политика в подкрепа на иновационните технологии както в САЩ, така и в Европа, нищо чудно някой прекрасен ден Западът да се окаже зависим вече не толкова от близкоизточния петрол, колкото от енергийните технологии “Made in Chinа”.

 

* Авторът е френски геополитик, близък до „неоевразийската школа”

През последните петнайсет години интернет стана неразделна част от живота на съвременното общество. За сравнително кратък исторически отрязък, от чисто технологично, информационно-комуникационно изобретение, интернет се трансформира във феномен с нарастващо обществено-политическо, социално-икономическо и културно значение, променяйки начина на функциониране на държавните органи (чрез електронното правителство), икономиката (чрез електронната търговия и банковите онлайн услуги), образованието (чрез дистанционното обучение и електронните библиотеки), здравеопазването (чрез уеб базираната диагностика) и т.н. Световната интернет статистика показва, че броят на потребителите на световната мрежа е нараснал с 480% от 2000 насам, надвишавайки 2 милиарда души през 2011. (Miniwatts Marketing Group, 2011а), а годишният оборот на електронната търговия достигна 680 милиарда щ.д. през 2011, бележейки ръст от 19% в сравнение с предходната година. (Rao L., 2011). Бурно развитие търпят и най-популярните в интернет социални мрежи Facebook и Twitter, катализирайки обществено-политически промени в цели региони. Интернет е компонент от световната критична инфраструктура, което го прави арена на сложни взаимозависимости и връзки между държавите, интернет общността, гражданското общество и частните компании, ангажирани в неговото управление.

Предистория

Интернет стартира като американски отбранителен информационно-стратегически проект в началото на 60-те години, в разгара на Студената война, когато правителството на САЩ финансира създаването на Управлението за перспективни изследователски проекти с оглед изграждането на надеждни средства за комуникация, способни за устоят на ядрена атака. Така на бял свят се появява мрежата DARPA. net (1). Разсекретяването на мрежата през 80-те, когато тя започва вече да се нарича „интернет” открива пътя за нейното трансформиране в публична платформа за комуникация и обмен на информация. През 1986 се създава Работната група за проектиране на Интернет (РГПИ) (2), която има съществен принос за понататъшното развитие на интернет и привличането на широк кръг участници в управлението му. Отличителната особеност на ранната фаза от развитието на интернет е липсата на централизирана система за управление поради все още локалните и недотам големи измерения на световната мрежа. След 1994 обаче, Националният научен фонд на САЩ взима решение да делегира управлението на критичната интернет инфраструктура т.е системата на домейн наименованията (Domain Names System) (3) на Нетуърк Солюшънс (Network Solutions), представител на американския корпоративен капитал в сферата на високите технологии и комуникации. Интернет общността, представена на този етап основно от ентусиасти от технологичните и академични среди в САЩ, не одобрява промяната, влизайки в спор с американския корпоративен бизнес по въпроса за контрола върху домейн системата. В конфликта между академичната общност и бизнеса, работещ за комерсиализацията на интернет, се намесва и правителството на САЩ. През 1998, с активното лобиране американската изпълнителна власт, се учредява нова международна организация ИКАНН (4), която поема управлението на присъждането на интернет адресите и имената на домейните. Тъй като ИКАНН се изгражда като организация с идеална цел, първоначалното финансиране на дейността й идва по линията на големите информационно-технологични корпорации – IBM, MCI (5), 3COM (6) и Дойче Телеком (Deutsche Telecom). Неписано правило е компаниите-спонсори на ИКАНН да имат решаващ глас в кадровата политика на организацията. Така например сътрудничеството на ИКАНН с USCIB (7) през 2010 се изразява и в участието на негови представителите в Комитета по номинации на ИКАНН за избор на трима нейни членове на Управителния съвет на ИКАНН (United States Council for International Business, 2010). ИКАНН се управлява от президент и 18-членен международен Управителен съвет от директори. Девет от директорите идват от трите поддържащи ИКАНН организации, отговарящи за управлението на адресите, домейните и протоколите. Президентът на ИКАНН е подпомаган от многонационален международен екип, осъществяващ оперативното управление. Успешното функциониране на ИКАНН зависи от синхрона между трите поддържащи организации и от съгласуването на политиката на ИКАНН с интересите на ключовите организации на интернет потребителите и на техническата общност, представени в организационната структура на ИКАНН чрез консултативните комитети. Държавите също имат възможността да прокарват своите политики в ИКАНН чрез Междуправителствен консултативен комитет (8).

Системата на домейн наименованията

Домейн системата (DNS) се състои от домейн имена (например популярната търсачка www. google.com), които се преобразуват в IP-адреси. За да получим достъп до даден сайт, компютърът първо се обръща към DNS-сървър, който сървър намира цифровото изражение на конкретния сайт (в случая с Google това е 196.23.121.5). Домейн системата е йерархична, но в същото време децентрализирана структура с т.н. „коренни” сървъри (Root servers) на върха, които са единствените, разполагащи с пълна информация за останалите хиляди сървъри на имена (Domain Name Servers) разпръснати по целия свят. „Коренните” сървъри (13 на брой) са опорната мрежа на интернет. Подлагани са няколко пъти на кибер атаки, но недотам сериозни, че да бъдат извадени от строя (9).

Домейн системата включва и два типа домейни на първо ниво.

Първият тип са т.н. общи (gTLD). Общите домейни на първо ниво обхващат следните категории: .com, .edu .gov .org (от 1984) .net, .int (добавени през 1985) .biz, .info, .tv, .name, .pro, .museum, .aero, .coop (добавени през 2000) Списъците с адресите за всеки общ домейн на първо ниво се поддържа от един регистър. Например, през 2006 компанията VeriSign, отговорна за зоните .com и .net., отпуска регионален сървър за България за регистрация на български интернет потребители с тези домейн разширения.

Вторият тип са т.н национални домейни (ccTLD), базирани на кодовете на страните. Един от основателите на интернет през 90-те години Джон Постел предлага разпределението на наименованията на интернет домейните да става според абривиатурата на ISO на базата на двубуквената комбинация. Подходът на Постел сполучливо се прилага по отношение на националните домейни на първо ниво, независимо, че ISO стандартите се използват главно в икономическата сфера. ИКАНН се сблъсква с няколко управленски дилеми, свързани с домейн системата за националните държави.

Първо, ИКАНН взима решение за прекратяване действието на националните домейни на Съветския съюз (.su) и Югославия (.yu) след тяхното заличаване от политическата карта на света и присъжда домейните на първо ниво в лицето на техните правоприемници Руската Федерация (.ru), а на Сърбия (.sr).

Втората дилема засяга разпореждането с националните домейни на първо ниво. Повечето държави ги смятат за национално достояние. Например ЮАР

използва своето суверенно право като аргумент за връщане правото на владеене на домейн името. В приетия в средата на 90-те години в ЮАР закон злоупотребата с домейн името на страната се квалифицира като престъпление. В Камбоджа например, управлението на домейн имената е централизирано в ръцете на правителството. Бразилският модел на управление на домейн имената включва общ национален регулатор, отговорящ за разпределението на бразилските имена на домейни, включително за държавните органи, бизнес организациите и гражданските структури.

В България управлението на домейна (.bg) е в ръцете на „Регистър.БГ”, филиал на частната варненска фирма „Цифрови системи”. През 2006 се инициира обществена дискусия от „Точка.бг” за разбиване монопола на варненската фирмата-регистратор върху българския националния домейн. През следващата 2007 се предприемат безуспешни опити за прехвърляне правата за регистрация на домейн разширения (.bg) в „Български публичен интернет регистър”, обединяващ „Интернет общество – България” на Вени Марковски, Държавната агенция за информационни технологии и съобщения и Сдружението на електронни комуникации и представителите на академичната общност. ИКАНН изглежда е доволна от работата на сегашния български регулатор и би била склонила да пределегира правата на нов регистратор само ако се постигне консенсусно решение в лицето на интернет общността, частния сектор и българската държава (isociety.bg).

Третата дилема касае случаите на злоупотреба с националните домейни на първо ниво (известна като cybersquatting), които се използват за регистрация на общи интернационални домейни: (например .tv (Тувалу) .mu (Мавриций) .md

(Молдова) .tm (Туркменистан)). Това се третира като кражба на национален актив. Горепосочените страни полагат активни международни усилия да си върнат контрола върху националните домейни.

Четвъртата дилема се отнася до политически деликатния въпрос за регистрацията на националните домейни на новосъздадени държави, борещи се за утвърждаване на своята международноправна легитимност и в световната мрежа. Сложността със зачисляването на национални домейни на първо ниво за национално-териториални субекти като Косово, Приднестровието, Абхазия, Северен Кипър и др. произтича от разпоредбите на ИКАНН (IANA) (10), според които новопровъзгласената държава има правото да иска национален домейн едва след като е официално призната в рамките на ООН. Случаят с Прищина е доста показателен. Въпреки че е призната от повече от 74 държави, тя не е член на Световната организация към януари 2011, следователно отсъства в международната статистическата база. Ако Facebook вече е позиционирала Прищина и Косово на своя сайт, редица сайтове на електронна търговия отказват да го направят. (Tabak, N, Deutsche Welle, 2011). Палестина, която също се бори за утвърждаване на своята държавност в рамките на ООН, разполага с национален домейн на първо ниво на (.ps/falasteen). (Palestinian National Internet Naming Authority, 2011) Неотдавна Палестина стана пълноправен член в специализираната организация ЮНЕСКО и повечето държави-членки на ООН са склонни да допуснат преобразуването на досегашния статут на Палестина от „юридическо лице наблюдател” във „временен статут на държава наблюдател” по подобие на Ватикана.

Геокултурното измерение на интернет

Многоезичието в интернет е неоспорим факт. Първата десятка на интернет езиците включва английски, китайски, испански, японски, португалски, немски, арабски, френски, руски и корейски. Тези езици съставляват 82% от езиковото многообразие в световната мрежа. Намалява относителният дял на английския език, въпреки че той запазва позицията си на пръв език с 26% (т.е. държи малко над ¼ от езиковото пространство в интернет). За периода 2000-2011 значителен ръст бележи използването на арабския с близо 2500% (арабският език е седми, с 3.3% езиков дял), на руския - с 1825% (руският е девети в класацията, с 2% езиков дял) и китайския - с 1480% (китайският език е втори, с 24% езиков дял). Най-добро езиково покритие на глава от населението имат японският (78%) и немският език (79%). (Miniwatts Marketing Group, 2011b). Статическият анализ показва ясна тенденция на езикова и културна регионализация и край на абсолютната доминация на английския език в интернет комуникацията и съдържанието на уебсайтовете (web content).

Допреди няколко години домейн наименованията се регистрираха само на английски. Въвеждането на интернационална система на именованията на домейните на първо ниво доскоро се считаше за технически трудно осъществимо. Дори немската и френска азбука не бяха приложими за стандартите ASCII. Например café се транскрибираше в cafe. Още по-непреодолими трудности предизвикваше например кирилицата, арабската азбука, китайските, японските и корейските йероглифи. Сега тази система е факт, преобразувайки имената на домейните от английски на други неанглийски езици директно на компютъра на потребителя, след което отправя DNS-запитване на базата на интернационалното домейн име (International Domain Name). Въвеждането на многоезичието в домейн системата ще допринесе за културното обогатяване на интернет средата.

За малка страна като България въвеждането на национален домейн на първо ниво, изцяло на български, ще помогне за нашето геокултурно позициониране, особено в конкуренцията ни със сърби и руснаци, които също ползват кирилишкия домейн. От срещата на евродепутата Ивайло Калфин с председателя на борда на ИКАНН и тримата вицепрезиденти на организацията, през юли 2011, става ясно, че българското правителство не полага достатъчно усилия за въвеждането на интернет адреси на кирилица. Факт е, че нашата страна все още няма одобрен домейн на кирилица на първо ниво, след като ИКАНН отхвърли варианта (.бг). (Kaldata, 2011) Ясно, че без държавна подкрепа и лобиране това няма как да стане.

Международни преговори по интернет управление

През периода 2003-2005, в рамките на Световната конференция за информационното общество (СКИО), се провеждат серия от международни преговори, на които се разискват различни аспекти от управлението на световната мрежа, в т.ч по въпроса за контрола върху телекомуникационната мрежа, интернет инфраструктурата и стандартите (DNS, TCP/IP протокола), въпросите на киберсигурността и спама, защитата на интелектуалната собственост в интернет, проблемите на „цифровия разрив” (11) и прочие. Въпросите за управлението на световната мрежа са изведени на челно място в приоритетите на ООН. В дневния ред на СКИО в Женева (първи етап, 2003) и Тунис (втори етап, 2005) за първи път се преговаря за принципите и подходите на бъдещ всеобхватен международен режим за управлението на интернет от технологична, правна, икономическа, социално-културна перспектива. Възприема се и т.н. „подход на заинтересованите страни” (multistakeholder approach), с който се разширява значително обхватът на участниците в преговорния формат. На базата на приетата в Женева Декларация за принципите и Плана за действие на ООН се създава и нарочна Работна група за управлението на Интернет (12), в която са представени основните заинтересовани страни - частният сектор, гражданското общество (сдруженията на интернет потребителите), IT гилдията (уеб-дизайнерите, уеб-администраторите, програмистите, интернет провайдърите, телекомуникационните оператори и прочие), представителите на правителствата. Сред основните задачи на Групата са изработването на работно определение на понятието „интернет управление”, обозначаването на компетенциите и отговорностите на ключовите играчи, от които зависи функционирането на интернет.

Съществуват трудности относно обхвата на категорията „интернет управление” поради различното тълкуване значението на думата „управление” в съответните национални езикови системи. Понятието „управление” може да бъде асоциирано двояко: като икономически, социален, технологичен и прочие процес или човешка дейност, или като структура и средство за държавно управление (в английския език например, разликата между управление -„governance”, и правителство - „government”, е доста тънка). Разминават се и вижданията на различите професионални гилдии по въпроса. Телекомуникационните оператори например, разглеждат интернет през призмата на технологичната инфраструктура. Разработчиците на компютърни системи и софтуерни решения пък наблягат върху създаването на стандартите, езиците, приложенията от типа на JAVA, XML и прочие. Професионалистите в сферата на информационните технологии не пропускат да поставят ударението върху модернизирането и опростяването на моделите на обмен на информация и знания в световната мрежа. Представителите на гражданското общество, активно пропагандиращи вижданията си в блогосферата и виртуалните социални мрежи, се противопоставят на политическия

контрол върху съдържанието в интернет и искат мрежата да остане свободна от цензура и място за изразяване на свободни мнения и позиции. За юристите са важни въпросите, засягащи юрисдикцията и решаването на съдебните спорове по съдържанието на уебсайтовете и прочие. Политическият елит гледа на интернет в светлината на електронизацията на средствата за масова информация и възможността той да бъде използван в управлението на обществените и електоралните процеси. И най-накрая, дипломатите, които преговарят от името на своите правителства на световните форуми, за информационното обществото, са ангажирани основно с отстояването на чисто национални позиции и интереси. (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.15-16)

Все пак, на СКИО в Женева, Работната група за управлението на интернет успява да формулира общо за всички участници приемливо определение. Интернет управлението се разглежда като система от принципи, правила, процедури и норми, регулиращи приложението и еволюцията на интернет. Определението служи като отправна точка за дискусия на заключителния кръг от преговори, през ноември 2005, в Тунис. Там се взема и решение за преобразуването на Работната група за управление на интернет във Форум за управлението на Интернет (13) под егидата на тогавашния Генерален секретар на ООН Кофи Анан, с оглед засилване ролята на правителствата в сферата на управлението на интернет, в т.ч и в сферата на домейн адресите. Форумът, с подчертано консултативни функции, в който участват вече 115 държави, подобно на своя предшественик, се превръща в дискусионна платформа за генериране на идеи и политики,.

Контролът върху ИКАНН е препъни камъка на преговорите за интернет. В качеството си на създател на интернет, американското правителство осъществява фактически контрол върху критичната мрежова инфраструктура до 2009, на базата на специално споразумение – Меморандум за разбирателство между ИКАНН и Департамента по търговия на САЩ. Буквално няколко дни преди началото на туниския кръг от преговорите на СКИО е постигнат важен компромис между САЩ и страните от ЕС в Подкомитета по проблемите на интернет управлението за контрола върху „коренните” сървъри. САЩ запазват контрола си върху ИКАНН, но допускат по-значима роля на Правителствения консултативен комитет на ИКАНН (14) в процеса на взимане на важни за управлението на интернет решения. Според Вашингтон, логиката диктува да не се променя нещо, което работи добре и, респективно, САЩ отстояват позицията за запазване на статуквото т.е. на съществуващите структури и инструменти на регулация, осигуряващи стабилност, динамичност на интернет средата. Основната промяна касае допускането на засилено участие на бизнеса в управлението на интернет. На този етап не успяват опитите на редица развиващи страни, начело с Бразилия, Китай и Южна Африка, да ограничат доминиращата роля на американците в управлението на ИКАНН чрез искането дейността й да се поставени под контрола на специално замислена за целта междудържавна организация.(15) (Cukier, K. 2005) Тежестта на Междуправителствен консултативен комитет (МКК), в който са представени близо 80 държави, се засилва след 2009, когато ИКАНН престава да се отчита пред Министерството търговията на САЩ, а вместо това нарочни независими панели, назначавани от ръководството на ИКАНН, с участието на МКК, правят одит на дейността на организацията и дават политическа оценка на ключови организационно-технически решения (Phillips, L. 2009).

Възможен ли е международен режим за управление на интернет?

Създаването на международен режим (конвенция) е свързано с определяне кръга на участниците, механизмите, процедурите и инструментите. Опитът с изработването на международните режими в сферата на околната среда, гражданското въздухоплаване, търговското мореплаване и контрола върху стратегическите въоръжения показва, че режимът е факт само тогава, когато участниците в него се споразумеят по общоприемлива терминология, система от възгледи и подходи, съкращения, специфична лексика и други. Изработването на международна конвенция за управлението на световната мрежа ще е свръхсложна задача на този етап от еволюцията на интернет. Основното предизвикателство е свързано, от една страна, с постигане на баланс между широката палитра от интереси на специфичните професионални гилдии, ангажирани в управлението на мрежата, а, от друга страна, касае опитите на държавите да упражняват суверенитет върху достъпа до информационните интернет ресурси на тяхна територия. Върху изработването на режим на управление на интернет влияят следните подходи и виждания.

„Тесен” и „широк” подход на интернет управление

„Тесният” подход залага на инфраструктурата (адреси, имена, коренни сървъри, стандарти и пр.) с водещо място на ИКАНН в нея. „Широкият” подход излиза извън чисто технологичното измерение и включва още четири други измерения: правно (нормативно регулиране на различни аспекти от дейността в глобалната мрежа), икономическо (платформа за бизнес, електронна търговия, електронно банкиране и пр.), в сферата на развитието – проблемът с „цифровия разрив”, и социално-културно (интернет като сложен виртуален социум, ролята на социалните мрежи, интернет като източник на информация и знания, платформа за образование, кой и защо и как иска да контролира съдържанието на информацията в интернет). (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.15-16)

Политически измерения на техническите решения

Балансът между техническите и политически аспекти на управлението на интернет също е сериозно предизвикателство. Понякога е трудно да се постигне разграничение между тях. Техническите решения в сферата на интернет никога не могат да са неутрални. По принцип, дадено техническо решение е съпроводено с налагането на нечии интереси и виждания, независимо от неговите благи подбуди, засилвайки позициите на определени групови или корпоративни интереси. Техническото решение може да бъде резултат от определен стратегически замисъл. Малко известен например е фактът, че зад изграждането на критичната интернет архитектура, на принципа на непрекъснато предаване на данни и пакетната комутация, стои идеята за постигане на надеждна мрежова връзка, способна да устои на ядрена атака. В същото време,

именно тази платформа, предназначена първоначално да обслужва американските военни, с впечатляващи бързи срокове се трансформира в глобална мрежова платформа, чието планетарно измерение е видно в настояще време. Друг пример касае технологичните решения и средствата за опазване на авторските права в интернет, които също имат подчертано политически контекст. В началото на 90-те години техническите и политически аспекти на интернет управлението се регулират изключително и само от интернет разработчиците и ползвателите, а понастоящем ИКАНН е инструментът за постигане на баланс между политиката и технологията. (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.18-19)

Традиционен vs. кибернетичен подход

Привържениците на традиционния подход смятат, че интернет не е толкова сложно явление, за да има нужда от специален международен режим на регулиране. Според тях, световната мрежа е поредното техническо изобретение и средство за комуникацията и общуването между хората, подобно на предшествениците си: телеграфа, телефона и радиото. Ето защо съществуващата международноправна уредба за регулиране на телекомуникационните услуги в рамките на Международния съюз на електровръзките, с малки подобрения, би била достатъчна и за регулирането на интернет средата. Традиционалистите не виждат и разлика между конвенционалните форми на търговия и електронната търговия.

Последователите на кибернетичния подход, напротив, разглеждат интернет като съвсем нов технологичен феномен, нуждаещ се от съвършено нова нормативно-правна уредба, която да регулира дейността му. Сегашната уредба е практически неприложима по отношение на киберпрестъпността и сключването на договори във виртуален режим. Кибернетиците поддържат тезата за размиване границите на киберпространството (т.е създаването нова транснационална виртуална политическа, социално-икономическа и културна реалност, излизаща извън юрисдикцията на отделните държави). (Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. 2005 с.19-20). Анализът, по-долу, на практиките на филтриране и блокиране на достъпа до информационните интернет ресурси на национално ниво показва, че интернет постепенно губи образа си на феномен без граници.

Централизация vs. Децентрализация

Последователите на централизирания подход смятат, че силно децентрализираната система на управление и наличието на множество координиращи структури не позволява на страните с малки организационно-финансови ресурси да участват пълноценно в международните преговорни формати. Затова голяма част от по-слабо развитите страни лансират идеята за обединяване на обширната интернет проблематика в една организация, за предпочитане ООН, което ще им позволи да се фокусират върху работата си в рамките на основните дипломатически центрове Ню Йорк и Женева.

Технологичната интернет общност и част от развитите западни страни са обединени около позицията, че спецификата на интернет като „мрежа на мрежите” налага нуждата от децентрализирана система на управление. Според тях, именно децентрализираният подход осигурява бързото развитие на интернет. Толкова сложна система от връзки не може да се контролира централизирано от камбанарията на една, дори и мощна, международна организация като ООН.

Интернет като общочовешко благо

Интернет трафикът може да се предава по телефон, оптически кабел, спътници, укв-честоти и безжични канали. Всички те са част от телекомуникационната инфраструктура, която се владее и управлява от частни и държавни телекомуникационни компании. Според доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, това позволява на телекомуникационните компании да определят цените на едро и да диктуват условията за достъп в интернет. Така например, AT&T Cable and Wireless, France Telecom, World Com, VivaCom и прочие оператори, контролиращи „интернет магистралите” (16), респективно, държат значителен дял от интернет услугите на едро. През 1998, в рамките на Световната търговска организация (СТО), се сключва споразумение за телекомуникациите, с което се създават предпоставки за либерализация на телекомуникационния пазар. СТО измества Международния съюз на електровръзките (МСЕ) (17) от водещата му роля на международен телекомуникационен регулатор. Процесът на либерализация на национално ниво осигурява възможност на водещи телекомуникационни компании да навлязат на нови пазари и, респективно, да заемат солидни позиции в процесите на управление на интернет. Нараства ролята и на други институции в създаването на телекомуникационните стандарти (18).

Съгласно нормите на международното морско право, морската акватория, с изключение на териториалната морска ивица и изключителните икономически зони прилежащи към нея, са communis omnium (обща собственост). Така например, корабните компании превозват товарите си основно в неутрални международни води. Не така стоят неща в интернет. За разлика от морето, в интернет средата телекомуникационните компании са собственици на определени сегменти от интернет инфраструктурата, което, от своя страна, поражда следната дилема: приложима ли е старата концепция на римското право res communis omnium по отношение на интернет? В този смисъл, можем ли да смятаме интернет за глобално обществено благо при положение, че отделни негови части са в частни ръце? Как да се намери балансът между интернет като поле за предприемаческа дейност и като общодостъпен информационен ресурс за генериране на знания без ограничения? От начина на решаването на тази дилема ще зависи доколко е реалистично изработването на общовалиден международен режим на интернет управлението.

Киберсигурността в контекста на националната и международната сигурност

Осъществяване на все по-голям диапазон от човешки дейности през интернет предоставя безспорни възможности, но така мрежата става апетитна плячка за хакери, киберпрестъпници, кибертерористи и прочие злосторници. Парадоксът е, че колкото повече интернет навлиза в ежедневието ни, толкова по-уязвима е личната ни киберсигурност, защото лесно можем да станем жертва на кражба или повреда на банкова информация, имейл пароли и прочие данни от компютъра ни, когато е свързан в интернет.

Сигурността на критичната информационна инфраструктура е неразделна част и от национална сигурност на всяка страна. Във връзка с това, в редица водещи държави изготвянето на стратегии за противодействие срещу киберпрестъпността е ключов държавен приоритет. Фактите говорят, че в повечето страни са приети закони в сферата на борбата с киберпрестъпността и кибертероризма, задължаващи провайдърите да предоставят на националните органи за сигурност лична информация за своите потребители (в т.ч. лични данни и прочие). Възможността да се определи географското местонахождение на потребителите на виртуалните парични транзакции ще позволи по-лесно да се реши проблемът с юрисдикцията в интернет пространството. В Департамента по вътрешната сигурност на САЩ, в контекста на борбата срещу тероризма след 11 септември 2001, се открива и специализирано звено, отговарящо за въпросите на киберсигурността.

Мащабите на вредите от кибератаките върху критичната онлайн информационна и финансова инфраструктура на частни компании и държавни учреждения, върху комуникациите на граждански и военни и прочие обекти и системи за управление, показва, че тези атаки трудно могат да бъдат дело на отделни, автономно действащи, хакерски групи-ентусиасти. По всичко личи, че те са мащабно усилие на специално формирани специализирани звена, в рамките на научно-техническите разузнавания на водещи държави за водене на кибервойни. Според американски разузнавателен доклад, Китай и Русия са сред най-активните държави, използващи средствата на киберразузнаването с цел кражба на интелектуална собственост, търговска, технологична и военна секретна информация от американски корпорации. Американците са силно обезпокоени от дързостта и мащабите на кибератаките, насочени срещу МВФ и най-големия американски подизпълнител на военни поръчки Локхийд мартин корпорейшън (Lockheed Martin Corporation). Разразилата се през 2010 киберафера „Уикилийкс” нанася сериозен удар върху външнополитически интереси на САЩ след публикуването в интернет на конфиденциалната преписка (над 90.000 документа) между Държавния департамент и близо 270-те американски посолства и консулства по света. Във връзка с това, Белият дом предприема сериозна реформа на политиката си в сферата на киберсигурността и по-специално по отношение на интранет мрежите за обмен на класифицирана информация между американските държавни ведомства. С президентски указ от ноември 2011 се планира създаването на нова оперативна структура в рамките на администрацията на Обама – Бюро за защита на споделяната класифицирана информация. (Walker M., 2011)

В същото време, САЩ не са по-назад в използването на кибератаките като средство за постигане на конкретни военнополитически и външнополитически цели. Публично достояние стана фактът, че американците използват вируса стакснет (stuxnet) за повреда на част от уеб базираното управление на иранските ядрени центрофуги. Освен това, администрацията на Обама е замисляла (но се е отказала в последния момент)  осъществяване на кибер пробив в защитата на компютърните системи на либийското правителство и военно командване, с цел идентифициране и унищожаване противовъздушната отбрана на Кадафи от натовската авиация през март 2011.

В рамките на ЕС два са емблематичните примера за мащабни кибератаки срещу институциите на ЕС и на отделни страни членки. През 2007, хакерска атака изважда от строя електронното правителство и банковата онлайн система на Естония в продължение на три седмици. Случаят с Естония ясно демонстрира, че киберсигурността е ключово условие за функционирането на електронната търговия. Липсата на 100% защитеност на интернет е пречка за по-нататъшното развитие на банковите онлайн услуги и използването на електронните пари. Безпрецедентна по сила е и кибератаката, през пролетта на 2011, срещу информационните ресурси на новосформираната Европейска служба за външна дейност, което провокира Брюксел спешно да формира компютърни екипи за киберзащита при извънредни ситуации за всяка от водещите европейски институции. Подобни екипи функционират вече от десет години в повечето от страните членки на Съюза. (Pop, V. 2012 а)

Международно сътрудничество в сферата на киберсигурността

Конвенцията на Съвета на Европа за киберпрестъпността, приета в Будапеща през 2004, е най-значимия международноправен инструмент за борба с киберпрестъпленията. Г-8 се отчете с образуването на координационна работна група в сферата на високите технологии, с оглед поддържане на постоянна връзка между центровете по киберсигурността във водещите западни държави, подготовка на персонал за борба с киберпрестъпленията и развитието на киберсътрудничеството между правозащитните органи. Някои страни сключват двустранни споразумения за правно сътрудничество по дела в сферата на киберпрестъпността.

ЕС и САЩ са пример за тясно международно взаимодействие в борбата срещу киберпрестъпността. В ролевото упражнение през ноември 2011, проведено под егидата на Европейската агенция по киберсигурността и Министерството на вътрешните работи на САЩ и с участието на още 16 държави членки на ЕС, се тества нивото на защитеност на дигиталните инфраструктури в ключови сфери. Например, в хода на тренинга за експертната киберобщност от двата бряга на Атлантика стана ясно, че съществуващата компютърна система „Скада”, използвана за управлението на водните съоръжения, е слабо защитена срещу потенциални атаки на компютърни вируси, имащи за цел промяната на химическия състав на пречистваната вода и предизвикването по този начин на отравянето на цял един град. (Pop, V. 2012 b)

Експертите от неправителствения сектор също внасят своя принос в актуализирането на законодателната база в сферата на интернет сигурността чрез изготвянето на Стафордската проектоконвенция за защита от киберпрестъпления и кибертероризъм (Stanford Draft Convention and the Convention on Cybercrime). Проектоконвенцията предвижда създаването на Агенция за защита на информационната инфраструктура. (Agency for Information Infrastructure Protection)

Киберпредизвикателствата произтичат от уязвимостта на самата интернет инфраструктура. Интернет се развива основно в посока повишаване бързината на работа на мрежата и все още недостатъчно се мисли за по-голяма сигурност на интернет средата. Сегашните технически стандарти не могат да гарантират автентичността на електронната поща, затова не могат да намалят процента на неправомерно използване на интернет. Представителите на частния сектор, имащ значителен дял в управлението на интернет, лансират идеята за разработка на нови нива на „умен интернет”, които да гарантират по-голяма сигурност на онлайн комуникациите.

В същото време, въпросите на киберсигурността ни изправят пред дилемата за неприкосновеността на личното пространство (privacy). Например, нужно ли в името на нашата сигурност в интернет да позволим да бъдем следени?

Действащият в страните от ЕС Закон за съхранение на личните данни, задължава доставчиците на телефонни и интернет услуги да съхраняват списъците с данните на телефонните обаждания и включвания в интернет на техните клиенти. Първоначално замислен в помощ на полицаите с оглед залавянето на заподозрени в терористична дейност лица, сега законът се използва основно в борбата с организираната престъпност и непълнолетната порнография в интернет мрежата. Освен това законът е написан така, че предоставя прекомерен достъп на органите на реда до личната информация на гражданите. По този начин лесно може да се злоупотреби с тях, когато, под предлог за противодействие срещу престъпността, полицията започне например да следи журналисти и източниците им на информация. Проблемът със Закона за съхранение на личните данни има два аспекта. Първо, той засяга използването на достъпа до личните данни на заподозрени лица от страна на полицията, изрично с прокурорска санкция за извършване на досъдебни процесуални действия, и, второ, той може да се тълкува като право за следене на гражданите по презумпция, за да не извършат престъпно деяние в бъдеще.

Защитниците на човешки права са обезпокоени, че прекомерното събиране на лична интернет информация от държавата накърнява основните човешки права и свободи. Според тях, успешната борба срещу киберпрестъпността не предполага перманентно следене на имейл съобщения и съдържанието на постингите в социалните мрежи. На сериозна критика се подлага и Конвенцията за киберсигурността на Съвета на Европа заради опитите й да реши въпросите с киберсигурността за сметка на орязване на фундаментални човешки свободи.

Контролът върху съдържанието (контента) и националната сигурност

През романтичния период от еволюцията на Интернет редица техноентусиасти налагат разбирането, че разрастването на мрежата ще обезсмисли идеята за националния суверенитет. В декларацията си за независимостта на киберпространството, огласена на форума в Давос през 1996, Джон Перри Барлоу хвърля ръкавица на присъстващите влиятелни държавни мъже, заявявайки: „Вие сте излишни. Вече не притежавате върховната власт там, където ние сме се събрали. Нямате морално право да властвате над нас нито пък да използвате методите на принуждението, които биха могли да ни сплашат. Не познавате нито нас, нито нашия свят. Киберпространството е извън вашите граници.” (Barlow J., 1996) Оттогава нещата доста се променят, а отговорът на държавите не закъснява. Днес, петнайсет години по-късно, все по-голям брой държави и, забележете, големи частни корпорации започват да упражняват политически контрол върху информационните интернет потоци. Според тях, такъв контрол се налага от съображения за защита на националната сигурност и ценности, защита на фирмени и икономически интереси и прочие.

В анализа си „Геополитика на контрола върху интернет” Роналд Дейбърт поставя на сериозно изпитание базисния принцип за откритост и децентрализираност на световната мрежа, преименувайки я от „мрежа на мрежите” в „мрежа на филтрите и дроселите” Вярно е, че не съществува общо централизирано трасе за преминаването на интернет трафика и не можем да говорим за централизиран контрол. Въпреки това се оказва технически възможно пътят от интернет рутерите (routers) до точките на интернет обмен (internet exchange points) да бъде контролиран чрез подходящи филтриращи системи. Разпространени са три основни техники на филтриране: включващо филтриране, при което интернет потребителите получават достъп само до одобрен списък от сайтове, известен като „бял списък”, а достъпът към останалото съдържание се блокира; изключващо филтриране, при което се ограничава достъпът до сайтове, включени в „черен списък”, а достъпът до останалото съдържание е открит; анализ на съдържанието, според който се лимитира достъпа на базата на филтриране на сайтове, съдържащи определени ключови думи, графики, видео и аудио материали (Deibert, R., 2007, c. 325).

Повечето страни оправдават прилагането на филтриращи практики заради борбата срещу порнографията в интернет, но покрай блокирането на тези уеб материали се спира и достъпът до информацията от социално-културно, религиозно и политическо естество. Китай е сред пионерите на филтриращи практики на интернет съдържание. Системата за контрол се извършва от специално конфигурирани Сиско рутери (Sysco Routers) и в нея са задействани множество държавни агенции и обществени организации. Пекин ограничава достъпа до уеб страници, съдържащи информация за човешките и малцинствените права, за опозиционните и сепаратистките движения, за групи, проповядващи западните демократични ценности, порнографски материали, търсачки, уеб базирани имейл услуги, уеб хостинг сървъри и прочие (Deibert, R., 2007, c. 327). Под предлог за борба с екстремизма и съхраняването на традиционните руски национални ценности министърът на вътрешните работи на Руската федерация Рашид Наргулиев настоява за въвеждането на драконовски ограничителни мерки по отношение на цяла серия сайтове, което обаче не се приема от президента Медведев. Въпреки това безпокойството сред голямата интернет общност в Русия расте заради опитите на правоохранителните органи да наложат политически контрол върху мрежата (EurActiv, 2011 а). В Турция държавният регулатор (Съветът за информационни и комуникационни технологии) задължава доставчиците на интернет и хостинг услуги да блокират сайтове по 138 ключове забранени от него и одобрени от властите думи и фрази. По данни на вашингтонския мозъчен тръст Фрийдъм Хаус (Freedom House), от 2001 насам южната ни съседка е блокирала достъпа до близо 5000 сайта. Освен сайтове с явно антисоциално съдържание, обект на филтриране са сайтове, даващи трибуна на дискусиите в турското обществото по сложния кюрдски въпрос. (EurActive, 2011 b). Тайланд блокира достъпа до популярният you.tube видео сайт, заради кадри, иронизиращи поведението на тайландския крал. Пакистан по принцип филтрира сайтове, третиращи оскърбително исляма, но ограниченията не подминават и уеб сайтовете, зад които стои движението за независимост в пакистанската провинция Балуджистан. Южна Корея блокира достъпа до сайтове за онлайн хазарт и порнография, но филтрира и всяка информация в интернет, касаеща Северна Корея. Индия блокира сайтове на паравоенни, екстремистки хиндуистки и ислямистски движения. В редица арабски страни пък се блокира достъпът до всички сайтове с (.il) израелски национален домейн на първо ниво. (Deibert, R., 2007, c. 327)

Наблюдава се локализация на филтрирането. Обикновено се блокира социално и политическо съдържание, което е важно в местен и национален контекст и би могло да се окаже катализатор на вътрешнодържавно дестабилизиране. Иран например блокира повече сайтове със съдържание на фарси, отколкото на английски език. (Deibert, R., 2007, c. 328) Обяснението е в политиката на иранските власти за ограничаване на достъпа до ценна информация на родния език за онези социално-икономически групи от населението, използващи интернет като медиум за критика или открито противопоставяне срещу режима. Освен това, по-слабото цензуриране на сайтове на английски цели да създаде у чужденците впечатлението за липса на цензура по иранската тематика.

През последните години се повишава и прецизността на филтриращите практики. Обект на филтриране стават също блогове, есемеси, чат форуми, аудио и видео интернет стриминг. Западните фирми-производителки скрито продават филтриращ хардуер и софтуер на авторитарни и репресивни режими. Европейският парламент и редица неправителствени организации открито критикуват фирмите-производителки и търговци на технологични продукти за продажба на Иран, Египет Либия, Саудитска Арабия за онлайн следене. Съвсем наскоро на прицел се оказва Амесис (Amesys), подразделение на високо технологичната френска фирма Бул СА (Bull SA), защото е снабдила Либия с технолологичен хардуер (в периода на сближаване на Кадафи със Запада) с чиято помощ органите за сигурност на полковника са могли да следят и анализират част от интернет телефонията в страната. Британската фирма Гама (Gamma) осигурява продукт на египетските служби за сигурност на президента Хосни Мубарак, с които е следена онлайн кореспонденцията на египетската дисидентска опозиция. Италианска фирма Хакинг Тийм (Hacking Team) продава софтуер на органите за сигурност на редица държави от Южното Средиземноморие, позволяващ преодоляването на криптираща защита на Skype и прехващането на гласов стриминг от паметта на компютъра (Pop, V. 2011 c)

Изводи

Има опасност от милитаризация и секуретизация на киберпространството, ако държавите започнат да атакуват мрежови и домейн сървъри на свои противници (т.е. на други държавни и недържавни субекти) с цел да защитят стратегическия си интерес и националната сигурност. Цели интернет сайтове или страници могат да се контролират и дори унищожават по брутален и открит начин като се извеждат офлайн чрез хакерски атаки. Не е преувеличено да се твърди, че кибервойните са сред най-секретните сфери, в които военните и разузнавателни служби на технологично напредналите страни инвестират значителни усилия. Те са пример за растящо геополитическо противопоставяне между държавите за контрола върху информационната и техническата инфраструктура на интернет.

Интернет може да се използва за мобилизиране на опозиционни политически движения, за катализиране на революционни промени с цел реформа или смяна на политически режими, или като координация и планиране на международни терористични и криминални мрежи. Във връзка с това, американското и други разузнавания наблюдават внимателно информационните масиви, минаващи по линия на най-популярните социални мрежи в Twitter Facebook, особено по време на вътрешнополитически кризи в страни със закрити режими, като Сирия и Иран, с цел анализ на динамиката на настроенията и вътрешнополитическата ситуация в тях.

Можем заключим, че световната мрежа е предизвикателство както за авторитарните, така за демократични режими. Държавата, упражняваща юрисдикцията си върху дадена територия и населениe, има стратегически интерес да упражнява политически контрол върху информационните интернет потоци. Ако се запази тенденцията за разширяване обхвата на този контрол върху интернет, това може доведе по парцелизирането на глобалното информационно уеб пространство. Тогава световната мрежа ще загуби основното си предназначение, за което е създадена, а именно да бъде лесно и достъпно технологично средство за комуникация и неизчерпаем ресурс за споделяне на иновации, знания и социално-икономически и прочие достижения.

Бележки

1. Defense Agency Research Project Agency

2. Internet Engineering Task Force

3. За повече информация виж в „Уикипедия”, секциите „Домейн” и „Домейн на първо ниво”.

4. International Corporation on Assigned Names and Numbers

5. American Telecommunication Company

6. Корпорацията е пионер в производството на дигитални технологии и мрежова инфраструктура.

7. Съветът за международен бизнес на САЩ, в който членуват големите и авторитетни американски корпорации

8. Governmental Advisory Committee

9. „Коренните” сървъри (Root Name Servers) привличат особено внимание поради мястото, което заемат на върха в йерархическата структура на домейн системата и са предмет на геополитическа оценка. Компютърните и мрежови експерти твърдят, че дори при едновременното извеждане на всичките 13-те сървъра от строя интернет ще изпита сериозни трудности, но няма да колабира, тъй като основната им функция ще се поеме от другите сървъри в йерархията на домейн системата. Иначе казано, копията от файловете на коренните сървъри се съхраняват и на хиляди други сървъри. В света има 13 коренни сървъра, (10 от тях са в САЩ, 1 в Япония, 1 в Холандия и 1 в Швеция). Шест от тринайсетте коренни сървъра се намират в управлението на научни и обществени институти, четири в ръцете на комерсиални организации, и три са под контрола на правителствени агенции. Организациите, контролиращи работата на коренните сървъри получават файл от коренната зона (root zone) по предложение на IANA/ICANN. След получаването на одобрение съдържанието на файла се въвежда в основния „коренен” сървър, който се управлява от VeriSign съгласно договора, който фирмата има с Департамента по търговията на САЩ. По този начин правителството на САЩ може едностранно да внася изменения в домейн системата. Редица страни са обезпокоени от съществуващия модел на едностранно взимане на решения по отношение на домейн системата и по специално за съдържанието в коренните сървъри. Те настояват за сключване на такова споразумение, което да постави „коренните” сървъри под международен политическия контрол и което да осигури правото на националните държави да създават собствени домейни. САЩ се противопоставяха на този сценарий до 2009, с което принципно се съгласяват да се откажат от контрола си върху домейн системата.

10. IANA е агенцията към ИКАНН, която се занимава с присъждането на домейните на държавите на първо ниво

11. „Цифров разрив” означава превъзходство на развитите спрямо развиващите се страни в сферата на информационните и комуникационни технологии, което води до голямо социално-икономическо изоставане на страните от Третия свят. В индустриално развитите западни страни покритието на интернет е 71.6 интернет потребители на 100 души, докато в развиващите се страни съотношението е 21.1 интернет потребители на 100 души. В Африка разминаването е още по-осезаемо 9.6 интернет потребители на 100 човека.

12. Working Group on Internet Governance

13. Internet Governance Forum

14. ICANN Governmental Advisory Committee

15. International Internet Treaty Organisation

16. Интернет се крепи на хилядите т.н „възли” (Nodes), играещи ролята на „магистрали” (Gateways) от рутерите към т.н „точки за интернет обмен” (Internet Exchange Points).

17. МСЕ регулира отношенията между националните телекомуникационни оператори и разпределя радиочестотите и позиционирането на спътниците.

18. Например, Европейският институт за стандартизация на електровръзките разработва стандартите на GSM, Института на инженерите по електротехника и електроника създава стандартите на WiFi, Работната група за проектиране на интернет път разработва ключовия за функционирането на интернет TCP/IP протокол.

Литература:

Регистрацията на (.bg) адреси в интернет става по-либерална. На теория (isociety.bg) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.infosociety.bg/infoartShowbg.php?id=9431

Курбалия, Й. Гелбстайн, Э. (2005) Управление интернетом: проблемы, субекты, преграды. Диплофондация, Глобальное партнерство, МГИМО.

Barlow J. (1996) A Declaration of the Independence of the Cyberspace. Извлечено на 29.12.2011 от https://projects.eff.org/~barlow/Declaration-Final.html

Cukier, K. (2005) Who Will Control the Internet? (Foreign Affairs, November/December). Washington: Council on Foreign Relations Inc. .Falasteen (PNINA, 2011) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.pnina.ps/falasteen/

Internet World Stats: Usage and Population Statistics. (Miniwatts Marketing Group, 2011а). Извлечено на 25.12.2011 от http://www.internetworldstats.com/stats.htm

Internet World Stats: Internet Users by Language (Miniwatts Marketing Group, 2011b). Извлечено на 25.12.2011 от http://www.internetworldstats.com/stats7.htm

Phillips, L. (2009) Brussels Welcomes US Move Towards Global Governance of Internet. (EU Observer) Извлечено на 25.12.2011 от http://euobserver.com/19/28752

Rao, L. (2011). J.P. Morgan: Global E-Commerce Revenue To Grow By 19 Percent In 2011 To $680B .(TechCrunch) Извлечено на 25.12.2011 от http://techcrunch.com/2011/01/03/j-p-morgan-global-e-commerce-revenue-to-grow-by-19-percent-in-2011-to-680b/

Deibert, R. (2007) The Geopolitics of Internet Control (Routlgedgeopolitics.com) Извлечено на 1.01.2012 от http://www.handbook-of-internet-politics.com/pdfs/chapter_23.pdf

Russian Minister Calls for Internet Censorship (EurActiv, 2011 a) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.euractiv.com/europes-east/russian-minister-calls-internet-censorship-news-506879

Tabak, N. (2010) Kosovo Struggles to Gain International Recognition Online (Deutsche Welle) Извлечено на 26.12.2011 от http://www.dw-world.de/dw/article/0,,6196330,00.html

Turkey Slammed for ‘Ridiculous’ Internet Censorship (EurActive, 2011 b) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.euractiv.com/enlargement/turkey-slammed-ridiculous-internet-censorship-news-504608

Pop, V. (2012 а) EU Struggling to fight Cyber Crime (EU Observer) Извлечено на 2.01.2012 от http://euobserver.com/1018/113833

Pop, V. (2012 b) EU and US Officials Simulate Cyber Attack Response (EU Observer) Извлечено на 2.01.2012 от http://euobserver.com/1018/114165

Pop, V. (2011 c ) EU Companies Banned from Selling Spyware to Repressive Regimes (EU Observer) Извлечено на 2.02.2012 от http://euobserver.com/1018/113791

USCIB Contributes to ICANN Leadership Selections (United States Council for International Business, 2010) Извлечено на 25.12.2011 от http://www.uscib.org/index.asp?documentID=4006

Walker, M. (2011) WikiLeaks Inspires New White House Cybersecurity Policy (Fierce Government) Извлечено на 2.01.2012 от http://www.fiercegovernmentit.com/story/wikileaks-inspires-new-white-house-cybersecurity-policy/2011-10-10

* Преподавател в ЮЗУ „Паисий Хилендарски”, Благоевград

Дискутираната през последните седмици в балканските столици идея за разделянето на Косово, като евентуално условие Белград да признае самопровъзгласилата се за независима държава бивша сръбска област, е първото, от средата на 90-те години насам, публично признание на факта, че национално-държавното строителство на Балканите все още не е приключило.

В Сърбия към подобна гледна точка се придържа първият вицепремиер и министър на вътрешните работи Ивица Дачич. Той я изрази особено ясно в интервю за излизащия в Прищина албански вестни „Зъри”, обяснявайки, че „единственото реално решение е частта населена със сърби, да остане в Сърбия, а другата част, където живеят албанци, да се отдели. Това ще бъде действен механизъм, позволяващ бързото решаване на проблема. Другите варианти са просто загуба на време” (1). Според косовските медии, цитиращи собствени източници в Белград, в случая не става дума за лична позиция на Дачич, тъй като той „открито потвърди сръбската позиция в полза на разделянето на Косово” (2).

Подялбата на Косово

В подкрепа на това предположение свидетелстват и изявленията, направени през миналата 2011 от Борислав Стефанович, който ръководи делегацията на Белград на преговорите с Прищина, течащи в Брюксел под егидата на ЕС. Пред депутатите в сръбската Народна скупщина той подчерта, че преговорите с косовските албанци не нарушават интересите на Сърбия, затова пък „дават съвършено нов подход” за урегулиране на ситуацията около Косово и се ползват с подкрепата на международната общност. Отговаряйки на въпрос на депутат от опозиционната Сръбска радикална партия, дали водената от него делегация има пълномощия да преговаря за разделянето на Косово, той добави, че подялбата на Косово е само една от темите, които Белград е готов да обсъжда, и пълномощията му за това са достатъчно (3).

Както е известно, в преамбюла на действащата Конституция на Сърбия, Косово и Метохия са дефинирани като „интегрална част от сръбската територия” (4). Излизащият в Прищина вестник „Коха диторе”, който цитира редица водачи на косовските сърби (и, в частност, Марко Якшич), посочва, че зад идеята за разделянето на Косово наистина „стоят външният министър на Сърбия Вук Йеремич и президентът Борис Тадич” (цитатът е на Марко Якшич) (5).

На същото мнение са и редица водачи на албанците от намиращата се в Южна Сърбия Прешевска долина, където, в трите местни общини (Буяновац, Медвежа и Прешево), живее смесено сръбско и албанско население. Председателят на община Прешево и лидер на Демократичната партия на албанците в Сърбия Рагми Мустафа се обяви за „обмен на територии” между Белград и Прищина. Според него, трите общини „трябва да се присъединят към Косово”, докато „Северно Косово следва да се присъедини към Сърбия”. По думите му, съответното предложените трябва да бъде направено на преговорите в Брюксел. „Мисля, че това ще определи бъдещето на нашия регион” – подчертава Рагми Мустафа (6).

Още през пролетта на 2011, в косовския град Гниляне се проведе съвещание на политически представители на албанците от Косово и от Прешевската долина, в което, в частност, участваха Рагми Мустафа, заместникът му Орхан Реджепи и председателят на община Буяновац Йонуз Муслиу. На него беше решено да „се съдейства за връщането” на общините от Прешевската долина в „независима Република Косово”, включително чрез ангажирането на международната общност с този въпрос. Според участниците в съвещанието, тя трябва да накара сръбското правителство „да не пречи на свободното волеизявление на населението в Прешевската долина” (7). По данни от последното преброяване на населението в Сърбия, на териториите на трите южносръбски общини живеят около 90 хил. души, като съотношението между сърби и албанци в тях е следното: в Прешево – 89% албанци и 9% сърби, в Буяновац – 55% албанци и 34% сърби и в Медвежа – 26% албанция и 67% сърби. Тоест албанците вече са абсолютно мнозинство от населението на Прешево и Буяновац (8).

В самото Косово, за подялбата на територията му на сръбска (около 20% от площта на областта) и албанска (80%) части, напоследък се обявява председателят на косовската Асамблея Якуп Красничи. Той също смята, че това е възможно само ако Прищина получи териториални компенсации чрез присъединяването на съседни територии, включително от Южна Сърбия. Ако границите на Косово се променят, смята Красничи, албанците ще трябва да помислят за сънародниците си, живеещи отвъд тези граници, защото «на Балканите на ничии други интереси не е нанесена толкова голяма вреда, както на нашите» (9).

Стремежът за обединяване на всички албанци в една държава

Паралелно с това, в Косово става все по-популярна идеята за обединяването в една държава на всички населени с албанци райони на Балканите, при което на косовските земи се отрежда ролята на своеобразен «албански Пиемонт». Най-последователен привърженик на тази идея е Албин Курти – лидер на радикалното движение «Самоопределение», разполагащо с третата по големина група в косовския парламент. Движението критикува изключително остро «доминацията на криминални елементи» в косовските управляващи кръгове, подчертавайки идейното си сходство с масовите студентски бунтове в Париж и други европейски столици през 1968, като организира протестни акции срещу Мисията на ООН и представителството на ЕС в Прищина, които определя като «окупационни», но най-вече призовава за обединяването на всички населени с албанци земи в една държава. Още през лятото на 2010, Албин Курти поиска изтеглянето от територията на Косово на международните миротворчески сили. Според него, Косово и Албания «трябва да координират действията си и, едновременно, да хармонизират своите законодателства, за да се подготвят за провеждането на паралелни референдуми, в резултат от които Косово да се обедини с Албания». «Вярвам, че това отговаря на интересите на народа в икономическата област и в сферата на сигурността» - посочва Курти, добавяйки, че след това ше дойде ред «за решаването на общоалбанските въпроси – на първо място в Македония, Източно Косово (Прешевската долина – б.а.), Черна гора и Гърция» (10). Косовският вестник «Епока е Ре» извежда на преден план тезата на водача на „Самоопределение”, че властите в Прищина трябва преговорят с Тирана за обединение, а не с Белград – за подялбата на Косово (11). Според някои сондажи, днес именно Албин Курти е най-популярния косовски политик, като мнозина косовари все още не гласуват за него само, защото се опасяват от влошаване на отношенията с ЕС и другите международни институции.

Впрочем, в политическата програма на самото движение „Самоопределение” искането за обединяване на всички, населени с албанци, райони на Балканите не присъства официално. Там се казва, че „външната политика на Косово в региона трябва да се концентрира върху отношенията с албанците, които живеят в съседните държави”. Освен това се акцентира върху необходимостта Косово и Албания да провеждат „една и съща обща външна политика” (12). На провелите се през декември 2010 избори за Асамблеята на Косово, движението „Самоопределение”, което за първи път участва в тях, получи 12,2% и спечели 14 депутатски места в 120-местния парламент. Водачите му обаче са убедени, че ако не са били мащабните фалшификации, крайният резултат би бил много по-висок (13).

Показателно е, че по време на предизборната кампания, както движението, така и лично Албин Курти бяха активно подкрепяни от ветерана на американската дипломация Уйлям Уокър, станал известен по време на тайните операции на ЦРУ в Латинска Америка през 80-те години, както и със своите проалбански действия и декларации, в качеството си на ръководител на Верификационната комисия на ОССЕ в Косово, през 1998-1999 (14).

По пътя към Велика Албания?

Идеята за създаването, при това в съвсем близко бъдеще, на „Велика Албания” се подкрепя от мнозина албански общественици в Косово, които поддържат тесни връзки както с албанската диаспора в чужбина, така и с влиятелни американски и западноевропейски политици. Сред тях е Адем Власи, който през 80-те години на миналия век (т.е. по времето на Югославия) ръководеше областния комитет на Съюза на комунистите в Косово и беше член на Централния комитет на Съюза на комунистите на Югославия, а днес е активист на международния форум „Европейско движение за мир, сътрудничество и развитие”. Според него, косовските власти няма да се съгласят с разделянето на областта. Освен това, идеята за присъединяване на населените със сърби северни райони би създала проблеми и на Белград, тъй като ще постави въпроса за присъединяване към Косово на южносръбската Прешевска долина (15). Всъщност, тази позиция е естествено продължение на платформата за създаване на „Велика Албания”, лансирана още през 90-те години от един от водещите албански интелектуалци академик Реджеп Чосия. В открито писмо, публикувано на страниците на излизащия в САЩ албански вестник „Илирия”, той подчертава, че „Албания никога не е признавала съществуващите граници и винаги се е стремяла да напомня на международните кръгове, че тези граници са несправедливи и разделят албанските земи на две части. Те минават през самото сърце на албанския народ” (16).

От друга страна, официалната позиция на албанското ръководство е, че признава ненакърнимостта на съществуващите граници на Балканите. Още през 1992 сегашният премиер Сали Бериша заяви в интервю, че „идеите за създаването на „Велика Албания” са съвършено неприсъщи на албанските управляващи и на политическите сили в страната” (17). През май 2011 обаче, членът на Президиума на Албанската демократична партия (чиито председател е Бериша) Азган Хаклаи, по време на посещението си в Прешево, открито поиска обединяването на всички албански територии в една държава (18).

Албанските партии и движения, смятащи за необходимо и дори възможно осъществяването на нови размени на територии, така че границите на етническа (или „естествена”) Албания да станат максимално близки до ареала на разпространение на албанците, набират сили в Косово. Както сочат последните сондажи на общественото мнение, тази идея се подкрепя от 80% от населението на Косово, над 70% от жителите на Албания и над половината от македонските албанци (19).

Историческите аргументи

Стремейки се да обосноват необходимостта от ново прекрояване на балканските граници, албанските лидери привеждат не само демографски, но и исторически аргументи. Така, според Албин Курти: „дойде времето да осъществим платформата на Призренската лига” (20). Става дума за създадената през лятото на 1878 в Призрен (на територията на днешно Косово) и просъществувала три години Албанска лига. Албанската историогрофия и национално-държавна традиция смятат, че това политическо обединение на албанците от различните райони на Балканския полуостров е изиграло ролята на организатор на борбата за освобождение и обединение, за отстояване на националния суверенитет и противопоставяне срещу опитите на великите сили и съседните балкански държави да окупират исконни албански земи. Възлагайки вината на Белград, провеждащ твърда политика спрямо албанците, те подчертават, че това „е помогнало много за влошаване на отношенията между прогонените албанци от Южна Сърбия и сърбите от Косово (по време на Сръбско-турската война от 1877-1878 – б.а.). Тогава албанското национално-освободително движение се превръща в движение за автономия, общо освобождение и независимост. То създава и собствен ръководен орган в лицето на Албанската Призренска лига, водеща борба с всички възможни врагове и завоеватели” (21).

Трудно обаче може да се отрече, че Призренската лига и приетите от нея програмни документи са първото свидетелство за великодържавните стремежи на стремително конституиращия се в края на ХІХ век албански етнос. Тъкмо поради това са налице сериозни основания да разглеждаме случилото се на Балканите през следващите години (чак до днес), като последователна борба на албанците за реализация програмата на Призренската лига и създаване на „Велика Албания” с помощта на насилствено прекрояване на границите в региона и потискане (включително и физическо) на другите балкански народи. Както посочва в тази връзка сръбският изследовател Спасое Джокович, албанският иредентизъм в Косово „с невероятна сила и огромна упоритост съумява да инкорпорира историческото минало, произхода и „автентичната” албанска култура в перманентно осъществяваната идейно-политическа пропаганда” (22).

Стремейки се да обосноват исканията си, активистите на Призренската лига наблягат на обстоятелството, че предварителният руско-турски мирен договор, подписан в Сан Стефано на 3 март 1878, не споменава нищо за Албания и албанците. За разлика от представителите на другите балкански националности, те могат да разчитат само на ограничена административна автономия. В това отношение, най-близо до албанските въжделения се оказва чл. ХV на Санстефанския договор, според който „Високата порта се задължава добросъвестно да въведе на остров Крит органичния устав от 1868, съобразявайки се с желанията, вече изразени от местното население. Подобен устав, съобразен с местните изисквания, ще се въведе и в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, по отношение на които настоящият договор не предвижда някакво специални административно устройство. Уточняването на подробностите по новия устав се възлага във всяка отделна област на специални комисии с широко участие на местното население. Резултатите ще бъдат предложени за разглеждане на Високата порта, която, преди да ги приложи на практика, ще се консултира с руското императорско правителство” (23).

Тоест, Албания присъства в текста на Санстефанския предварителен договор, единствено като „другата част от Европейска Турция”, което провокира силно негативна реакция в редовете на набиращото сила албанско национално движение. Както отбелязва в тази връзка, американската изследователка Барбара Елачич, именно неспособността на Високата порта да отстоява интересите на региона, 70% от чието население са мюсюлмани и което, в общи линии, е лоялно към Истанбул, принуждава албанските лидери не само да организират собствени сили за самоотбрана, но и да формират автономна администрация, подобна на онази в Сърбия и Дунавските княжества (24).

От пролетта на 1878, в албанското национално движение все повече започва да се разпространява идеята за формирането на общоалбанска лига, която да съдейства за обединяването на всички албански земи в единно държавно-политическо автономно образувание, както и да препятства плановете на великите сили и балканските държави да присъединят към себе си територии, населени с албанци. Позицията на албанците по последния въпрос принципно отговаря и на интересите на турското правителство (стремящо се да използва албанското движение за да съхрани териториалната цялост на Османската империя). Тезите им се вписват и във външнополитическата стратегия на някои велики държави и, на първо място, на Великобритания и Австро-Унгария, настояващи за преразглеждане на Санстефанския договор и възнамеряващи да използват албанското недоволство като инструмент за натиск върху Русия. Местни албански комитети са създадени в Косовския, Шкодренския и Битолския вилаети. Още на 3 май 1878, британският консул в Шкодра Хърбърт Грийн соъбщава за общоалбанското обединение като за почти свършен факт: „В окръзите Гусине, Плав, Берани, Граници и в по-голямата част от албанските планини действа лига на последователите на Мохамед, поели колективни и индивидуални задължения да се съпротивляват до смърт на всички опити, предприемани както отвън, така и от турското правителство, които са насочени към промяна на съществуващото състояние на техните територии. Жителите им са направили необходимите стъпки за постигане на споразумения с албанците, живеещи на юг, в районите на Призрен, Прищина, Фанди, Дебър, Охрид и чак до Монастир (Битоля – б.а.)” (25). Между другото, Грийн предлага на Форийн офис да разгледа въпроса за използването на 15-хилядния корпус от албански доброволци от Дебър, Мат и други албаноезични райони „в случай на война с Русия”. Както е известн, Лондон не изключва такава война, ако Санкт Петербург откаже да преразгледа постановките на Санстефанския договор по отношение независимостта на България в очертаните от договора широки териториални граници (26).

През май 1878, водачите на албанското национално движение Абдул и Сами Фрашери, Пашко Васа, Али Ибра, Зия Прищина и Яни Врето, които формират Централния (намиращ се в Истанбул) комитет за защита правата на албанците, публикуват призив за организиране на общо събрание на представителите на всички албански земи, като основната цел е създаването „в рамките на Османската империя, на автономен албански вилает, в който да влязат всички територии с преобладаващо албанско население” (27). „Изпълнени сме с решимост на всяка цена на запазим всичко, което е наше” – се подчертава в публикуваното на 30 май 1878 обръщение на Истанбулския комитет (28).

Приетата от Призренската лига първа програма прокламира „борба до последна капка кръв против каквато и да било анексия на албански територии” и „обединяването на всички, населени с албанци, територии (Косовския, Битолския, Янинския и Шкодренския вилаети – б.а.) в една провинция, управлявана от турски генерал-губернатор (29). Предлага се столица на обединения албански вилает да стане Охрид заради централното му географско положение (30). Делегатите от Призренската лига изпращат специален меморандум до участниците в Берлинския конгрес на великите държави (открит на 13 юни 1878), в който представят исканията си пред Европа. Берлинският договор от 13 юли 1878 обаче, само потвърждава постановките от Санстефанския договор, касаещи реформите в Европейска Турция (31). В отговор, радикалното крило на Албанската лига приема, през септември 1878, нова програма, имаща по-решителен характер от предишната. Основните и постановки са публикувани в редактирания от един от активистите на албанското национално движение -Сами Фрашери, истанбулски вестник „Терджуман-и-Шарк”и предвиждат, в частност, обединението на „всички албански области”, включително намиращият се на територията на днешна Гърция Янински вилает, в единен „Албански вилает” със собствена администрация, данъчно-финансова система и армия, „която, несъмнено, би наброявала над 200 хиляди души” (32).

Показателно е, че водещите съвременни албански историци (в частност, Кристо Фрашери) всячески подчертават уж „протурския” характер на едно от главните искания на делегатите от Призренската лига – „общ вилает за албанците, като фактор за съхраняването на Европейска Турция” (33). Турските историци обаче, тълкуват по друг начин ролята на хипотетичното великоалбанско обединение, подчертавайки, че целите и дейността му изначално „са в противоречие с интересите и самото съществуване на Османската империя” (34).

Впрочем, решенията на Берлинския конгрес за границите на Балканите също са подложени на критика от страна на мнозина международни експерти. Така, известната британска изследователка и пътешественичка Едит Дуръм емоционално отбелязва, че „границите, очертани от Берлинския конгрес, са толкова невъзможни, че на много места просто не могат да бъдат прокарани, още по-малко пък – натрапени. Както признават самите им създатели – тези граници плуват в кръв” (35).

В исканията си, делегатите от Албанската лига дори поставят въпроса за принадлежността към Албания на целия гръцки Епир, с градовете Превеза, Янина и Арта, използвайки като аргумент доста широко тълкуваното историческо право и твърдейки, че „албанският народ е по-древен от гръцкия, освен това е известно, че в миналото Епир е сред съставните части на Албания и гърците никога не са владели тази страна” (36).
След разгрома (през 1881) на Призренската лига от османските власти, нейните решения, както и великоалбанският и дух неизменно са в основата на исканията на албанското национално движение за прекрояване границите на Балканите. Сред тези документи е декларацията за независимост, приета на 28 ноември 1912 на общоалбанския конгрес във Вльора. В навечерието на провеждането му, бъдещият премиер на Временното албанско правителство Исмаил Кемали лично отива във Виена (Австро-Унгария е главния европейски покровител на албанците) не само за да гарантира международна подкрепа на плановете си за провъзгласяване на албанска държава, но и за да очертае, на страниците на австрийската преса, нейните граници. Освен територията на днешна Албания, те включват македонските градове Битоля и Скопие, гръцкият Янина и, разбира се, Косово. Между другото, смятаният от албанската историография за „баща-основател” на националната държавност Исмаил Кемали, още през 1911, в разгара на антитурското въстание, призовава албанците да прогонят „славяните-християни” със сила (37), а вече като премиер на временното правителство иска от великите държави за прочистят „албанските земи” от славяните и гърците (38).

През есента на 1913, недоволните от решенията на Лондонската конференция на посланиците на великите сили албански лидери предприемат пореден опит максимално да „закръглят” територията на албанското княжество, осъществявайки въоръжено нахлуване в Косово и Метохия от територията на Албания. На вълната на първоначалните военни успехи, Исмаил Кемали иска от великите държави незабавно да изключат завзетите от албанците земи от състава на Сръбското кралство и призовава за провеждане на референдум по въпроса сред населението в граничните райони. Последвалият разгром на албанските отряди (в чиито състав има австрийски и български военни инструктори) от сръбската армия проваля идеята за подобен референдум, която се подкрепя от Австро-Унгария.

„Духът на Призрен”

Въпреки това обаче, „духът на Призрен”, към който днес апелира водачът на движението „Самоопределение” Албин Курти и многобройните му привърженици в  различни райони на Балканския полуостров, се съхранява. Публикуваният през 1998 меморандум на Албанската академия на науките призовава към по-бързото решаване на „албанския национален въпрос”, под което се разбира „движението за освобождаване на албанските земи от чужда окупация и обединяването им в отделна национална държава”, при това понятието „албански земи” се търкува максимално широко (39). На свой ред, през юли 1998, споменатият по-горе днешен председател на Асамблеята на Косово Якуп Красничи, който тогава е говорител на Армията за освобождение на Косово, обявява, че нейна цел е обединяването на всички населени с албанци територии (40).

Както посочва в тази връзка сръбският историк Спасое Джакович, „крахът на Турската империя през 1912 води до прекратяване на османската окупация на Косово и Метохия. Последиците от нея обаче – междуособиците и сблъсъците между отделните етнически групи, не изчезват” (41).

Формално, позицията на международната общност по отношение евентуалното разделяне на Косово и стартирането на един по-широк механизъм на „териториалните компенсации”, все още не се е променила. Това, в частност, потвърдиха по време на миналогодишното си посещение в Прищина германският външен министър Гидо Вестервеле и турският вицепремиер Бюлент Аринч. Шефът на немската дипломация гарантира неприкосновеността на косовските граници: „Едно нещо е особено важно – териториалната цялост на Косово е безспорна. Ясно е, че картата на Балканите има окончателен характер и това, къде минават границите повече няма да бъде поставяно под въпрос” (42). Бюлент Аринч също предупреди против евентуални дискусии за разделянето на областта. Според него, съществуващите проблеми следва да се решават „чрез диалог” (43). Междувременно, в обсъждането на въпроса активно се включиха и представители на различни структури на ЕС. Така, според европейския депутат Дорис Пак, в Северно Косово продължават да се водят „мръсни игри”, но тя смята, че разделянето на Косово е „невъзможно”, тъй като при подобно развитие по-нататъшната подялба на Балканите, „никога няма да свърши” (44).

В същото време обаче, в средите на международната – и най-вече на експертната – общност, все повече се налага тезата, че сегашните балкански граници едва ли ще просъществуват дълго. По оценка на близката до американските политически и разузнавателни кръгове „Международна кризисна група”, твърдението за териториална цялост на Косово са по-скоро умозрително, тъй като северната му част „не се контролира ефективно от Прищина вече двайсет години” (45): „Опитите за интегриране на Севера в държавните рамки на Косово, посредством потискането на сръбските институции и разпространяване в тези райони върховенството на институциите, свързани с Прищина, само задълбочават проблемите с управлението на Севера” (46). Както с основание напомня, известният швейцарски публицист Жан-Арно Дерен, „държавните граници на Балканите – и старите, и новите – никога не са съвпадали с границите на териториите, обитавани от различните народи, което води до появата на значителни национални малцинства. В тази конфигурация Косово заема особено място, тъй като това е изключително обременена исторически територия, в която се сблъскват антагонистични национални претенции” (47). На свой ред, американският изследовател Роджър Брубейкър посочва, че след разпадането на Югославия етническите албанци се оказват в състава на две „национализиращи се държави” – „нова” Югославия и Македония и то без да броим другите части на „национализационната триада” – самата Албания, както и властите в Белград и Скопие (48).

Не е чудно, че великодържавните идеи сред албанците се култивират, под една или друга, форма от средата на ХІХ век насам и в момента преживяват истински ренесанс. В същото време, този тип геополитически алтернативи, както изглежда, вече са останали в миналото. Затова можем да се съгласим с британския историк Марк Мазоувър, който посочва, че албанският национализъм е последната идеология на Балканите съдържаща значителен експанзионистичен заряд. Според него, „иредентизмът сред албанците изглежда по-силен, отколкото сред повечето други народи в Югоизточна Европа” (49). Впрочем, подобно, в общи линии, е и схващането на албанския му колега Елез Биберай, който отбелязва, че най-важната отличителна особеност на великоалбанската идеология, в сравнение с аналогичните концепции в рамките на сръбското, българското, гръцкото или хърватското национални движения, е липсата на един единствен „столичен” център на концентрацията на етническите територии (ролята на такива центрове в горните случаи исторически играят, съответно, Белград, София, Атина и Загреб). Това е свързано, най-вече, с историческата разпръснатост на земите, населени с албанци, между четири вилаета на Османската империя – Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския. Тази административно-териториална система съществува именно в края на ХІХ век, т.е. в момента на формирането на албанското национално движение. Освен това, столицата на днешна Албания – Тирана, изначално не е нито политически, нито икономически, нито културен център на страната (за разлика от Шкодра, Дуръс или Вльора). Да не забравяме и, че в историческото съзнание на албанците липсва спомена за някаква „албанска империя”, от типа на българските царства или сръбската държава от средата на ХІV век. В случая не е актуална и идеята за обединение под едни или други религиозни лозунги, тъй като, въпреки активните и продължителни опити на османските власти да формират у албанците мюсюлманско и „отоманско” самосъзнание, те си остават разединени и по конфесионален, и по родово-племенен, и дори по езиков признак (50). Остава идеята за териториално обединение на албанците, но нейната специфика е в способността им да нарушат съществуващият на Балканите силов баланс. При това положение, на водещите държави и международни институции, ангажирани с балканското урегулиране, най-вероятно, няма да остане нищо друго, освен да се опитат да „стартират” механизма на предоставяне на териториални компенсации на другите балкански народи и държави, и на първо място, на Сърбия, както и на Македония, Гърция и Черна гора. В сръбския случай, в този процес може да бъде въвлечена босненската Република Сръпска, чиито президент Милорад Додик неведнъж заплашваше, че ще организира референдум за самоопределение по косовския модел. Характеризирайки сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, мнозина експерти, не без основание, отбелязват, че тази страна „преживява най-тежката криза от времето на войната насам”. Директорът на националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър смята именно Босна и Херцеговина за „принципно предизвикателства пред сигурността на Европа”, тъй като в тази бивша югорепублика „етническите въпроси продължават да доминират в политическите процеси” (51).

Заключение

Както предупреждава още в средата на 90-те президентът на Турската агенция за международно сътрудничество в Анкара Умут Арик, не може да се говори за създаване на система за сигурност на Балканите, докато „решенията, касаещи националните държави, могат да се вземат и преразглеждат едностранно” (52). А именно това се случва през последните години с Косово. Очевидно е също взаимосвързаното развитие на по-нататъшните дезинтеграционни процеси в Босна и Херцеговина и в Косово. Това може да принуди водещите световни държави и международни институции да се откажат от проповядваната от тях през последните години „политика, фокусирана върху държавата, а не върху територията” (по думите на професора по публично право от Университета в Прищина Енвер Хасани). Подобна политика предвижда решаването на проблемите на всяка от държавите на Балканите изолирано един от друг. Този подход, в частност, беше поставен в основата на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа, разработен от ЕС и влязъл в действие през 1999 (53). Едностранното обявяване на независимостта на Косово през 2008, означаваше внасянето в тази концепция на постановката за „уникалността на косовския случай”. Днес обаче, имайки предвид задънената улица, в която се намира въпросът за косовските сърби и нарастваща активност на албанските националисти, можем да прогнозираме, че международните „опекуни” на балканското урегулиране ще се ориентират към „политика, фокусирана върху териториите”, която разглежда региона не като съвкупност от вече формирали се държави, а като система от територии, намираща се в динамично равновесие, даващо възможност за преформатирането и. Именно подобно развитие на събитията прогнозира, в частност, Националният съвет по разузнаването на САЩ, който смята, че Балканите са важна съставна част на „дъгата на нестабилност”, обединяваща държавите, „най-податливи на конфликти” (54).

 

Бележки:

 

1. Zеri, 16.05.2011.

2. Bota Sot, 16.05.2011.

3. http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=151941

4. Constitution of the Republic of Serbia. Belgrade, 2006. P.2.

5. Koha Ditore, 27.04.2011.

6. Epoka e Re, 03.05.2011.

7. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/134187/Albanci-zele-i-jug-Srbije-uz-Kosmet

8. http://www.nin.co.rs/pages/article.php?id=52424

9. Z?ri, 14.11.2011

10. Bota Sot, 16.06.2010.

11. Epoka e Re, 16.06.2010.

12. Bashkе еshtе e mundshme. Zhvillim dhe shtetndеrtim. Parimet dhe prioritetet programore tе Lеvizjes «VET?VENDOSJE!». Prishtinе, 2010. F.20

13. http://welections.wordpress.com/2010/12/22/final-wrap-up/

14. The Guardian, 13.12.2010.

15. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/140602/Vlasi-Podela-Kosova-otvara-pitanje-Presevske-doline

16. Illyria. 1993. 3 Feb.

17. Bujku, 19.12.1992.

18. http://www.blic.rs/Vesti/Politika/253838/Berisin-predstavnik-zatrazio-ujedinjenje-svih-albanskih-teritorija

19. Insights and Perceptions: Voices of the Balkans // Gallup Balkan Monitor, 2010. P.48.

20. Bota Sot, 16.06.2010.

21. Brestovci S. Marrеdhеniet shqiptare-serbo-malazeze (1830-1878). Prishtinе, 1983. С.268.

22. Ђаковић С. Сукоби на Косову. Београд, 1986. С.13.

23. Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. М., 1952. С.168.

24. Jelavich B. History of the Balkans: Eighteenth and Nineteenth Centuries. London, 1999. P.361.

25. Skendi S. The Albanian National Awakening, 1878-1912. Princeton, 1967. P.35.

26. Краткая история Албании. М., 1992. С.172.

27. Ibid. С.171.

28. Ibid. С.172.

29. Reuter J. Die Albaner in Jugoslawien. M?nchen, 1982. S.18.

30. Vickers M. The Albanians. A Modern History. London - New York, 1995. P.33.

31. Сборник договоров России… С.192.

32. Hasani S. Kosovo. Istine i zablude. Zagreb, 1986. S.284-285.

33. Frashari K. Lidhja Shqiptare e Prizrenit. Tirana, 1997. F.115.

34. Kalce S. Osmanli Tarihinde Arnavutlluk. Izmir, 1944. F.250.

35. Durham E. The Struggle for Scutari. London, 1914. P.159.

36. Цит.по: Краткая история Албании. С.182.

37. Ekrem Bey Vlora. Die Wahrheit uber das Vorgehen der Jungturken in Albanien. Wien, 1911. S.43.

38. Ibid. Lebenserinnerungen. Band I, (1885-1912). Munich, 1968. S.275.

39. Platform for the Solution of the National Albanian Question, Albanian Academy of Sciences. Tirana, 1998. Р.5.

40. Der Spiegel. 1998. № 28. S.122-123.

41. Ђаковић С. Сукоби на Косову... С.10.

42. Koha Ditore, 12.08.2011.

43. Zеri, 12.08.2011.

44. Express, 15.11.2011.

45. North Kosovo: Dual Sovereignty in Practice. Pristina-Mitrovica-Brussels. 2011. P.I.

46. Ibid. P.20.

47. Le Temps, 2008, 25 Fev.

48. Brubaker R. Nationalism Reframed: Nationhood and the National Questions in the New Europe. New York, 1996. P.4.

49. Mazower M. The Balkans. London, 2000. P.126.

50. Подробнее см.: Biberaj E. Albania in Transition: The Rocky Road to Democracy. Boulder, Co., 1998.

51. The Guardian, 28.04.2011.

52. Arik U. Turkey and the International Security System in the 21^st Century // Eurasian Studies. Winter 1995/96. № 4. С.5.

53. Hasani E. The Solution of the Albanian Question as a Precondition for Fruitful Cooperation in the Balkans // Connections. Vol. II. No 2. June 2003. С.47.

54. Мир после кризиса. Глобальные тенденции – 2025: меняющийся мир. Доклад национального разведывательного совета США. М., 2009. С.127-128.

 

* Авторът е старши научен сътрудник в Института по славянознание към Руската академия на науките в Москва

В историята има периоди, когато, за много кратко време, в международната система се осъществяват радикални промени. Последният такъв период беше 1989-1991. Тогава рухна Съветската империя. Настъпи краят на японското икономическо чудо. Беше подписан Договорът от Маастрихт, довел до появата на днешна Европа. Събитията на площад Тянанмън формираха Китай като пазарна икономика, ръководена на несменяемата Комунистическа партия и т.н. Фундаменталните компоненти на международната система се промениха коренно, което пък доведе до промяна на правилата през следващите 20 години.

Сега също преживяваме подобен цикъл, който започна през 2008 и продължава до днес. През този период Европейският съюз престана да функционира така, както допреди пет години и тепърва му предстои да определи новата си форма. Китай пък навлезе в сложен, в икономическо и социално отношение, период, тъй като световната финансова криза нанесе сериозен удар по неговата експортно ориентирана икономика, а китайските стоки стават все по-неконкурентоспособни заради инфлацията. Изтеглянето на американските войски от Ирак предостави на Иран възможност да укрепи влиянието си, което може да промени съотношението на силите в региона. Паралелните промени в Европа, Китай и Близкия Изток откриват възможност за появата на нова структура на международните отношения на мястото на световния ред, формирал се през 1989-1991.

Прогнозата ни за 2012 се базира на идеята, че днес сме в средата на процеси, които можем да дефинираме като промяна в устройството на света. Тези процеси все още продължават, затова следва отделно (и подробно) да разгледаме бъдещето на Европа, Китай и Близкия Изток, преди да направим някои изводи. Настоящата прогноза за 2012 е уникална в смисъл, че не става дума просто за прогноза за една от поредица години, за които са характерни едни и същи реалности. По-скоро става дума за година, прогнозите за която говорят за формирането на нова реалност и преразглеждане на принципите на функциониране на света.

Вероятно, 2012 няма да бъде последната година в този процес на трансформация. По същия начин и 1991 не стана последната за процесите от онзи период. Но също както 1991 беше годината, когато стана ясно, че предишният свят на студената война вече не може да съществува, 2012 е годината, когато окончателно ще стане ясно, че е дошъл краят на света, възникнал след студената война и на сцената са се появили нови играчи и нови движещи сили.

Европа

Европейският съюз и еврозоната ще продължат да съществуват през 2012, а финансовата криза в Европа ще се стабилизира, поне за известно време. Експертите на „Стратфор” обаче очакват, че континентът ще продължи дългото и болезнено свличане в бездната на задълбочаващата се криза. Предполагаме, че през 2012 изтичането на капитали от периферните европейски държави ще се ускори, тъй като инвеститорите от Европа и извън нея губят доверието си в европейския модел. Предполагаме също, че оказването на финансова помощ може във всеки момент да бъде прекратено, при необходимост да се окаже натиск върху едно или друго правителство и да му бъде наложено да предприеме реформи на финансовата система, което пък ще породи финансови страхове.

Независимо от това обаче, движещата сила на промените в Европа ще бъде политическа, а не икономическа. Германия, която открива нови възможности за себе си в условията на финансовата криза, ще използва финансовото и икономическото си предимство, опитвайки се да промени структурата на еврозоната в своя полза. Същността на този опит за „реформиране” е налагането на стриктен финансов контрол върху колкото се може повече европейски държави, чрез новия междуправителствен договор (т.нар. фискален пакт) и националните институции на отделните страни. Като цяло, очакваме, че тези опити няма да бъдат успешни. Прехвърлянето на управлението на бюджета в ръцете на чужда държава би било най-трагичната жертва на националния суверенитет в този европейски експеримент – жертва, против която твърдо се обявават повечето европейски правителства. Германия обаче, ще разчита през 2012 на шест ключови предимства за да наложи плана си.
На първомясто, през 2012 ще има малко на брой избори, затова населението на повечето европейски държави няма да може да бъде консултирано по този повод. От всички държави в еврозоната, само във Франция, Словакия и Словения са насрочени поредните национални избори. От тези три страни, френските избори са от ключово значение: отношенията между Франция и Германия са в основата на европейската система и евентуален сериозен конфликт между тях ще означава край на ЕС. Ако Германия склони да направи компромис заради някого, това ще е Франция, а пък ако Франция се нуждае от подкрепата на някоя друга държава за да съхрани позициите си, това е Германия. Следователно, тези две държави са решени засега да продължат да си сътрудничат, а не да се конкурират и, както смятаме, партньорските им отношения ще се запазят през цялата 2012. За щастие на Германия, френските избори са насрочени в самото начало на процеса на ратификация, затова вероятността за евентуални промени в немския план ще стане ясна доста рано.

На второ място, Германия ще се нуждае от одобрението на само 17 държави от еврозоната, а не на всичките 27 членки на ЕС, за да реализира плана си. Това че Обединеното кралство излезе от играта е доста неприятно за привържениците на панеевропейския процес, но няма да попречи за реализацията на плана на Берлин.

На трето място, процесът на утвърждаване на договор, като този, ще отнеме доста време и някои аспекти на процеса на реформиране могат да бъдат преразгледани. Европейските лидери подписаха новия договор през март, а през остатъка от годината и началото на 2013 той ще трябва да бъде ратифициран от отделните страни-членки. Внасянето на съответните поправки в националните конституции с цел да се угоди на Германия може да се окаже най-неприятния елемент на този процес, но в повечето случаи те могат да бъдат отложени за 2012, а решението на европейските институции относно това, как е преминал процесът на конституционни промени ще се появи още по-късно. Подобни отсрочки позволяват на политическите лидери да отложат най-рискованите в политически план етапи от този процес с месеци или дори години.

На четвърто място, германците се стремят да оказват сериозен натиск върху останалите. За практически всички държави от ЕС Германия е основния потребител на техния износ, а този износ е от ключово значение за борбата с безработицата в тях. През 2011 Германия използва икономическото и финансовото си предимство като лост за въздействие с цел свалянето на законно избраните правителствени ръководители на Гърция и Италия и замяната им с назначени отгоре бивши чиновници от ЕС, които в момента усилено работят за внедряването на отделни аспекти на германската програма. И през 2012 Берлин ще може да използва подобни лостове за да оказва натиск върху другите европейски държави.

Най-вероятно, срещу германските планове ще се обявят Ирландия, Финландия, Испания и Холандия. Ирландците искат смекчаване на условията за извеждане на страната им от кризата и заплашват, че ще поискат национален референдум, резултатът от който може да провали целия ратификационен процес. Според финландските закони, за да бъдат ратифицирани някои аспекти от договора, се изисква те да бъдат подкрепени от 2/3 от депутатите в Парламента. Традиционно проевропейски настроеното правителство на Холандия пък представлява крехка коалиция, която може да взема решения, само с подкрепата на всички партии, една от които е настроена крайно скептично по този въпрос. На Испания пък ще се наложи да приеме най-болезнените мерки за строги икономии, ако процесът на реформиране породи някакво доверие – и ще трябва да го направи на фона на рекордната безработица и свиване на икономиката. Ако Гърция действително реши да проведе нови избори през 2012, заинтересованите страни в Европа ще се опитат да гарантират, че новото правителство в Атина няма да спре да сътрудничи с Европейската централна банка (ЕЦБ), Европейската комисия и МВФ. Нито един от тези проблеми не може автоматично да породи конфронтация, но те трябва да бъдат решени за да се гарантира успешната ратификация и германците ясно дадоха да се разбере, че разполагат с множество инструменти за принуждаване на правителствата на другите европейски държави.

На пето място, европейците са уплашени, които ги кара да действат така, както обикновено не правят – например, налагайки строги икономии или ратифицирайки договори, които не им харесват. Принципното съгласие да жертват суверенитета си за да бъде запазен европейския икономически модел, може да им се стори оправдана сделка. Истинска политическа криза няма да настъпи поне докато тази жертва на суверенитет не премине от теоретичната в практическата сфера, а през 2012 това със сигурност няма да се случи. Политическата гъвкавост на европейските правителства цели да отсрочи непоносимата икономическа катастрофа още известно време.

Икономическата отсрочка на катастрофата е шестото предимство на Германия. Основният играч тук е ЕЦБ. Финансовата криза има два аспекта: несъстоятелните европейски правителства вървят към фалити, които ще разрушат европейската система, а европейските банки (основните купувачи на дълговете на държавите от континента) са откровено неплатежоспособни и крахът им ще унищожи европейския модел.

През декември 2011 ЕЦБ обяви, че възнамерява да изразходва 20 млрд. евро на седмица за да купува държавни ценни книжа на вторичните пазари, с цел да подкрепи изпадналите в трудно положение европейски правителства, и да удължи в неограничен обем дългосрочните нисколихвени заеми на европейските банки за поддържане на ликвидността. Програмата за ценните книжа е достатъчно мащабна за да доведе, на теория, до закупуването на ¾ от всички очаквани емисии на ценни книжа на европейските правителства през 2012, а още първият ден от реализацията на кредитната програма ще позволи на изпитващите затруднения банки да получат нов кредит от 490 млрд. евро.

Взети заедно, тези две мерки ще намалят вероятността за финансов крах на еврозоната през 2012, но до голяма степен ще влошат конкурентоспособността и икономическата ефективност на европейските държави. Решението на този проблем обаче, може да бъде отложено за по-късно. Засега действията на ЕЦБ ще дадат възможност за поемане на дъх, в икономически и политически смисъл. В икономически смисъл – защото могат да бъдат смекчени суровите мерки за икономия, а в политически – защото се запазва усещането, че Германия е готова на известен малък компромис по отношение на бюджетната дисциплина днес, за да постигне по-голямата си цел за установяване на бюджетен контрол утре. Тоест, дори ако финансовата подкрепа не се окаже достатъчна за да осигури благоразположението на другите европейски държави, тя несъмнено ще позволи на германците да спечелят време.

Когато обаче нещата опрат до ратификацията на подписания през март договор, враждебността на европейските държави към Германия и ЕС ще се засили. В основна тема на дискусиите в целия свят ще се превърнат опитите на държавите да се защитят от това, което им излежда като нарастваща и нежелателна намеса на Германия във вътрешните им работи. На национално равнище, задълбочаването на кризата ще доведе до всеобщо възмущение от суровите мерки за икономия на правителствата. Практически пълното отсъствие на насрочени за 2012 редовни избори ще лиши европейците от нормалната за тях „предпазна клапа”, под формата на центристки опозиционни партии, и ще провокира ръст на националистическите и екстремистки движения и масовите вълнения.

Политическият и финансов хаос ще се запази, докато Германия ще води преговори с другите държави от еврозоната относно новия договор. Макар че в центъра на тези преговори е крайно нееднозначният отказ от национален финансов суверенитет, Европа, най-вероятно, ще бъде принудена да приеме новия договор, защото евентуалният му провал може значително да ускори краха на политическите структури на ЕС, освен това той няма да влезе в сила през 2012.

Постсъветското пространство

През 2012 Кремъл ще се сблъска с много проблеми: обществени вълнения, реорганизация на руската политическа структура (вътре и извън Кремъл) и сериозни политически промени, свързани с финансовата криза в Европа. Общественото недоволство, демонстрирано в края на 2011 и активизирало се в периода до президентските избори през март 2012, ще продължи да съществува макар и в по-малки мащаби. На руския лидер Владимир Путин ще се наложи да преформатира политическия ландшафт, отказвайки се от схемата, в която доминира собствената му партия, в полза на нова схема, отчитаща нарастващата подкрепа за националистите и новото поколение млади либерални активисти. Едновременно с това, Путин ще реорганизира кръга от верни на Кремъл хора, позволили на вътрешната конкуренция да отвлече вниманието им от тяхната роля за решаване проблемите с общественото недоволство в Русия и финансовите трудности. Нищо от това не може сериозно да навреди на авторитета на Путин. Освен това обаче, през 2012 Кремъл ще трябва да преразгледа икономическата си политика, за да внесе някои корекции в предишните си планове, включително за очакваните милиардни инвестиции от Европа в най-стратегическите сектори на руската икономика. Кризата в Европа ще доведе до това, че много от тези инвестиции ще бъдат сериозно съкратени, затова на Кремъл ще се наложи да преразгледа икономическата си стратегия за модернизация и приватизация и да финансира много проекти самостоятелно. Путин обаче ще съумее да преодолее всички тези препятствия, макар че това ще струва на Кремъл доста усилия. Освен това, нито един от тези фактори не може коренно да промени основното направление на руската политика – както на вътрешната, така и на външната.

Укрепването на позициите на Русия

През 2012 Русия ще продължи да укрепва влиянието си на територията на някогашната съветска периферия, в частност, тя ще оформи отношенията си с много постсъветски републики. Русия ще се опре на своя Митнически съюз с Беларус и Казахстан, опитвайки се да го трансформира в Общо икономическо пространство (ОИП). Тази по-голяма организация ще посволи на границите на руското влияние в Минск и Астана и, възможно, в новите членове на съюза, като Киргизстан и, евентуално, Таджикистан, да преминат от икономическата към политическата сфера и в сферата на сигурността, доколкото днес Москва поставя основите за формирането, в крайна сметка, на един Евразийски съюз, който (както се надяват в Кремъл) ща стане факт към 2015.

Тъй като шансовете на Украйна да се сближи с Европейския съюз намаляват, Киев, рано или късно, ще осъзнае, че Москва е единствената външна сила на която си струва да разчита. Русия пък ще може да се възползва от неспособността на Украйна да маневрира и ще получи достъп до стратегическите украински активи, включително вероятния контрол над миноритарните акционери в системата за доставки на природен газ. Украйна обаче ще продължи да се съпротивлява на официалното оформяне на руското влияние посредством ОИП, запазвайки определено ниво на сътрудничество със Запада.

В балтийските държави, които за разлика от другите постсъветски републики са активни членове на НАТО и ЕС, крайната цел на Русия ще бъде неутрализацията на прозападната и антируска политика на техните правителства, като в Латвия Кремъл плътно ще се доближи до постигането и именно през 2012. Той няма да действа толкова успешно по отношение на Литва, но последната не е в състояние да повлияе сериозно върху руските маневри в региона заради трудностите, с които постоянно се сблъскват основните и съюзници НАТО и ЕС.

Русия и Западът

Русия ще продължи да търси изход от различните кризисни ситуции в отношенията и със Запада (и най-вече със САЩ и НАТО), опитвайки се да оформи отношенията си с Европа. Ще продължи противооставянето между Москва и Вашингтон по въпросите на Противоракетната отбрана и подкрепата на САЩ за Централна Европа, като руската реакция на продължаващия конфликт ще бъде усилване на натиска върху Централна Европа в сферата на сигурността и укрепване на икономическото и присъствие в региона. Русия ще използва тези кризи за да задълбочи разцеплението между европейските държави, между европейците и САЩ и вътре в НАТО, като ясно дава да се разбере, че прави това по принуда. Ситуацията в сферата на сигурността ще стане по-напрегната, но Москва няма да скъса напълно отношенията си със САЩ. Освен това Русия ще използва финансовите и политически кризи в Европа за да укрепи влиянието си в стратегическите държави и сектори. Москва и Берлин ще продължат да поддържат тесни отношения, особено в сферите на икономиката и сигурността, но Русия ще фокусира вниманието си върху Централна Европа в сферите на сигурността и енергетиката, както и върху натрупването на активи. В Европа руснаците няма да имат истински противници, защото европейците ще бъдат погълнати от вътрешните си проблеми и тези на ЕС, като цяло. Това обаче не означава, че Русия ще разполага с „безплатен пропуск” в Европа, тъй като все пак ще и се наложи да се справя с вътрешните последици от кризата, поразила нейните съседи.

Централна Азия

През 2012 стабилността в Централна Азия ще бъде ерозирана от множество фактори, но през настоящата година те няма да доведат до мащабен прелом в региона. В целия регион обаче ще нарастват протестите заради влошаващата се икономическа ситуация, като това важи особено за Казахстан, но тези протести няма да излязат извън рамките на региона и няма да провокират разрушително насилие. Сериозните проблеми в банковия сектор на Казахстан могат да доведат до финансова криза, макар че правителството ще съумее да се справи с проблемите и да не допусне кризисно развитие през 2012, използвайки натрупаните средства от петролните продажби.

По-сериозен проблем е нарастващата военна активност на ислямистите в региона. Отделни нападения ще имат място в Казахстан, а Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан могат да се сблъскат с нарастващ брой терористични атаки. Те обаче няма да позволят на ислямистите да постигнат стратегическата си цел – свалянето на светските режими и обединяването на противниците им в транснационално движение, способно да дестабилизира ситуацият в целия регион. Освен тези проблеми, допълнително политическо напрежение ще породи очертаващата се необходимост от смяна на лидерите в Казахстан и Узбекистан, прекалено дълго заемали своите постове. Въпреки това, ако не станем свидетели на внезапната смърт на някой от тези лидери, не бива да очакваме някакви мащабни политически поврати в тези две държави.

Иран и саудитската дилема

Опитите на Иран да разшири влиянието си ще се превърнат в основната тенденция в Близкия Изток през 2012. Изтеглянето на американските войски от Ирак превърна Иран в най-мощната военна държава в Персийския залив, но Техеран не може да разчита, че САЩ ще бъдат ограничени в действията си до края на 2012, освен това Турция, която е стествения балансьор на Иран в региона, постепенно, макар и бавно, набира сила. Това означава, че опитите на Иран да консолидира и разшири влиянието си в региона ще се ускорят. Въпреки това, иранците ще продължат да действат в условията на наложените им сериозни ограничения и няма да могат радикално да променят в своя полза политиката в региона.

Най-силно ще усети иранската експанзия Саудитска Арабия. Членовете на кралското семейство вече се съмняват, че САЩ имат сили и желание изцяло да гарантират интересите на Риад. Отчитайки слабите места на Саудитска Арабия, държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив се опасяват, че ако Иран не ограничи усилията си с Ирак, може да обърне в своя полза продължаващите шиитски бунтове в Бахрейн и населената с шиити източна провинция на Саудитска Арабия, където са концентрирани основните петролни находища. През 2012 Саудитска Арабия ще продължи опитите за укрепване и консолидация на отбранителната способност на държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив за да предотврати иранската заплаха, но тези усилия няма да заменят в достатъчна степен присъствието на САЩ и ролята им на гарант за сигурността, която изпълняваха досега. Най-важният елемент в регионалната стратегия на Иран през 2012 ще бъде опита му да принуди Риад да склони на компромис, който ще е от полза за Техеран и може да осигури на Саудитска Арабия известна отсрочка. Подобно развитие може да доведе до временно премирие между двамата противници, но имайки предвид трудностите пред Иран и недостига на време, Саудитска Арабия най-вероятно ще остане част от американската структура за сигурност в региона – заради липсата на други варианти.

Безредиците в Ирак и Сирия

Последиците от иранската експанзия ще бъдат най-очевидни в Ирак и Сирия. В Ирак, основната задача на Техеран е обединяването на шиитите от различните съперничещи си групировки. Докато раздробеното шиитско ръководство ще се опитва да укрепи влиянието си, с подкрепата на Иран, иракските сунитски и кюрдски фракции ще бъдат принудени да преминат в глуха защита. Тази етнорелигиозна борба и вакуумът в сферата на сигурността, възникнал след изтеглянето на американските войски, като цяло, ще влошат ситуацията със сигурността в Ирак. Междувременно, Турция ще се опита да ограничи разширяването на иранското влияние в Северен Ирак, създавайки за целта политически, икономически, разузнавателни и военни структури там.

По отношение на Сирия, крайната цел на Саудитска Арабия, Турция и САЩ ще бъде ерозията на основите на влиянието на иранските шиити чрез сваляне режима на сирийския президент Башар Асад. Но без пряка военна намеса, сирийският режим, най-вероятно, няма да бъде свален - Асад ще продължи борбата, стараейки се да потисне бунтовете вътре в страната. Ограничените средства на режима в борбата с кризата ще го принудят в още по-голяма степен да се опре на иранската подкепа, което ще позволи на Техеран да засили присъствието си в Средиземноморието.

Все пак, експертите на „Стратфор” не изключват макар и малката вероятност, че кланът Асад ще бъде принуден да се оттегли от политическата власт. Подобен изход може да провокира религиозна битка средите на новите управляващи. Целта на Иран в Сирия е там да управлява режим (без значение, кой точно го оглавява), който да е добре настроен към иранските интереси, но възможностите на Техеран да влияе върху ситуацията са доста ограничени, затова намирането на подходяща замяна на лидера, която да гарантира съхраняването на режима, е доста сложна задача. Струва си да отбележим, че битката за Сирия няма как да не се прехвърли и в Ливан. В този смисъл, на Ливан предстои трудна година, защото споровете между Иран и Саудитска Арабия в Леванта ще се усилят.

Битките на Анкара

Погълната от проблема за нестабилността по собствената си периферия, Турция ще продължи да се сблъсква със сериозни предизвикателства пред своята хегемония в региона. Въпреки гръмките изявление на турските официални лица, Анкара няма да предприема съществени и открити военни действия в Сирия, докато намесата срещу режима в Дамаск се ръководи от САЩ (подобен сценарий е невъзможен, според експертите на „Стратфор”), макар че ще продължи да опитва да подкрепя и  формира сирийската опозиция и да балансира иранското влияние в Ирак. Тоест, Турция ще съсредоточи усилията си за поддържане на прилични отношения с Техеран, въпреки нарастващото напрежение между тях. Икономическата ситуация в Европа ще забави икономическия растеж в Турция, военната активност на кюрдите ще продължи да бъде сериозна заплаха, а опасенията за здравословното състояние на турския премиер Реджеп Ердоган могат да принудят правителството да се концентрира върху вътрешните проблеми, опитвайки се да прокара спорния пакет поправки на Конституцията. На външнополитическия фронт  Турция ще се опита да подпомогне възхода на политическите ислямисти, особено в Египет и Сирия, но собствените проблеми на Анкара няма да и позволят да предприеме някакви по-значими стъпки в тази посока.

Политическият преход в Египет

Бурният политически преход в Египет доведе до доминация на ислямистите в парламента, усложнявайки по този начин задачата на управляващия военен елит, който се опитва да удържи властта в свои ръце. В най-добрия случай, демократичният преход ще е само частичен. Раздробената египетска опозиция и безсилният парламент ще бъдат раздирани от вътрешни конфликти и няма да успеят да надделеят над воените по важните стратегически въпроси. Така, воените ще продължат да представляват фактическата власт в страната.

Вълненията, породени от плачевното състояние на египетската икономика, ще създадат по-сериозни проблеми на военните, отколкото политическата опозиция. Концентрацията на усилията за решаване на икономическите и политически проблеми на страната, рязко ще понижи способността на египетските управляващи да контролират нейния „Синайски буфер”, което пък ще доведе до ръст на напрежението в отношенията с Израел. И двете страни обаче ще продължат да спазват условията на мирният договор, който беше в основата на израелско-египетските отношения в продължение на дълги години.

Програмата на ХАМАС

ХАМАС ще се възползва от постепенно нарастващото политическо влияние на ислямистите в целия регион, надявайки се да се превърне в прагматична и приемлива алтернатива на „Фатах” за правителствата на съседните арабски държави и Запада. Тези стъпки ще помогнат на ХАМАС да се предпази от последиците от потенциалната криза на режима в Сирия (където се базира политическото ръководство на организацията) и да подобри отношенията си с Египет, Йордания и Саудитска Арабия. В същото време ХАМАС ще запази готовност, в очакване на подходящите тактически възможности, да „взриви” сигурността на Синайския полуостров, надявайки се да провокира криза в отношенията между Египет и Израел.

Вътрешните проблеми на Египет и нарастващите възможности на ХАМАС ще стимулират ръководството на Йордания да укрепи връзките си с ислямистката организация. Това пък ще позволи на режима в Аман да справи с протестите вътре в страната, да спечели доверието на ислямистите, да урепи отношенията си с „Фатах” и да наблюдава внимателно действията на ХАМАС, докато йорданската монархия опитва да се приспособи към промените в регионалната динамика.

Източна Азия

Три фактора ще определят събитията в Източна Азия: китайският отговор на икономическата криза и евентуалните безредици на фона на предстоящите промени по върховете на властта; дълговата криза в ЕС и икономическият спад заради намалялото търсене на експортна продукция от Източна Азия; взаимодействието със САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Финансовата криза от 2008 демонстрира една присъща на китайската икономика слабост, която, също както при влиятелните предшественици на Китай в Източна Азия, е свързана със специфичния модел на икономически растеж, в чиято основа са износът и управляваните от правителството инвестиции. Макар че Пекин от доста време насам е наясно за необходимостта да осъществи преход към по-балансиран икономически модел, продължаващият спад в Европа и опасенията от нова глобална криза, принудиха правителството да приеме предизвикателството и да се заеме веднага с преструктурирането на икономиката, преставайки да отлага началото на реформите. Дори и в най-добрите времена, преориентацията на гигантска икономика, като китайската, може да се окаже доста трудна задача, освен това необходимостта от промени възниква днес, на фона на смяната на държавното ръководство, когато Пекин е особено възприемчив към всички опасности. Имайки предвид, че линията на Политбюро ще се промени през октомври, а в началото на 2013 начело на страната ще застанат нови лидери, Китайската компартия концентрира вниманието си върху поддържането на социалната стабилност за да съхрани наследството на отиващия си лидер и укрепи легитимността на новото ръководство.

Евентуален рязък спад в икономическия растеж ще представлява сериозна заплаха за Китай през 2012. Очаква се, че през тази година Китай ще преживее умерен спад в темповете на развитието си, заради отслабването на експортния сектор, резкия спад на пазара на недвижими имоти и на инвестициите, както и заради рисковете за банковия сектор. Пекин разчита, че този спад ще се задържи на приемливо равнище, поне в рамките на годината, докато не се осъществи смяната на ръководството. Рязкото понижаване на търсенето на китайски стоки в Европа ще навреди на експортния сектор, където показателите на растежа вероятно ще се увеличат незначително. Този спад в търсенето на външния пазар ще застраши вече отслабената експортно ориентирана обработваща индустрия, която се сблъсква с по-високите цени на суровините, комуналните услуги и работната ръка, както и с повишаващият се курс на юана, което свежда до минимум възможната и печалба. Китай ще се опита да компенсира тези процеси, преориентирайки се, отчасти, към износ за САЩ и разширявайки присъствето си на развиващите се пазари в Югоизточна Азия, Латинска Америка или Африка, макар че това няма да му помогне да преодолее изцяло загубите от кризата в Европа. Нещо повече, втвърдяването на политиката на търговски протекционизъм заради икономическия спад и по политически причини – особено в предверието на предизборната кампания в САЩ – вероятно ще доведе до това, че китайските производители ще се окажат в епицентъра на търговските спорове, което ще направи положението им още по-уязвимо. Затова Пекин ще прибегне към традиционните иструменти, включително целевите кредити, намаляването на данъците и преките субсидии, за да смекчи риска от ръст на безработицата и фалити в индустриалния сектор, преживяващ финансови затруднения.

Тъй като Пекин е наясно, че ако още веднъж реши да прибегне до мащабно бюджетно- финансово стимулиране и отпускане на банкови кредити, както направи през 2008-2009, това ще има разрушителен ефект и ще застраши националната икономика, той залага на няколко други варианти на действие в краткосрочна перспектива, включващи използването на правителствени инвестиции за поддържане на икономическия растеж през 2012. Пекин ще възобнови и ще реализира няколко мащабни проекти за развитие на инфраструктурата, дори с цената на появата на излишни производствени мощности и недостатъчна производителност. Но спадът в сектора на недвижимите имоти, чиито дял в БВП е 10% и където са съсредеточени ¼ от фиксираните капиталовложения (вследствие на по-суровите мерки, предприети от Пекин от 2010 насам), представлява една от най-сериозните заплахи за китайските опити да бъде стабилизиран икономическият растеж. Имайки предвид, че проектите за осигуряване на достъпни жилища (китайският план за компенсиране на негативните последици от спада в цените на недвижимите имоти и отслабналото инвестиране) едва ли ще постигнат крайната си цел, Пекин вероятно ще смекчи твърдата си политика в сектора на недвижимите имоти през 2012, опитвайки се избегне хиперкомпенсацията, което ще доведе до възстановяване на пазарите след кризата и инфлация при цените на недвижимите имоти. Управляващата Комунистическа партия обеща, че ще поеме контрола по решаването на тези проблеми, затова евентуалната и неспособност да го направи може да ерозира доверието на китайците към нея.

Продължаващият интензивен кредитен бум, в съчетание с необходимостта да се изплащат просрочените кредити, взети в периода на стимулиране на икономиката през 2008-2009, ще увеличат риска от проблемни кредити. Реалният дял на неизплатените кредити през следващите няколко години може да нарасне до 8-12%. Сроковете на изплащане на поне 4,6 трилиона юана (729 млрд. долара) от вътрешния дълг, който, по оценки на правителството, се равнява на 10,7 трилиона юана, ще настъпят през следващите три години и Пекин очаква, че 2,5 трилиона от 3-те трилиона юана от общия риск няма да бъдат платени. Рискът от лоши кредити, дългът от 2,1 трилиона юана от инвестициите в железопътния сектор и масовите неофициално отпуснати кредити в сенческата банкова система, която значително се разрасна вследствие на по-тежките условия за отпускане на кредити, представляват системна заплаха за китайския банков сектор. Възможно е, през 2012, на Пекин да се наложи да предприеме някакви превантивни мерки, например за рефинансиране или инвестиции на капитали за да гарантира, че китайските банки ще съхранят доверието към финансовата система на страната. Изправено пред необходимостта да избира между краткосрочната стабилизация и фундаменталните реформи – в дългосрочна перспектива, китайското ръководство ще избере първото, отлагайки развитието на кризата, но, паралелно с това, увеличавайки мащабите и, когато тя все пак стане неизбежна в бъдеще.

Отчитайки неопределеността на икономическата ситуация и политическата уязвимост, характерна за прехода към ново ръководство, политическият елит в Пекин се опитва да постигне консенсус във висшите си кръгове. От времето на събитията на площад Тянанмън насам, той е наясно, че фракционните борби в подобен преломен момент могат да се окажа сериозен риск, затова следва да очакваме, че китайското ръководство ще вземе необходимите мерки за укрепване на идеологическия и културен контрол на всички нива в Партията, както и във всички обществени слоеве. В същото време, фактът, че приоритет за Пекин е плавният преход във властта, ще означава, че той ще започне да се отнася по-малко търпимо към действията, които биха могли да доведат до дестабилизация, макар че вече разполага с достатъчно ефективни превантивни методи за контрол над обществото и е в състояние да управлява общественото недоволство, което, най-вероятно, ще нарасне заради влошаващата се икономическа ситуация.

На международно равнище, Китай ще продължи да ускорено да трупа ресурси и да реализира стратегията си на мащабни инвестиции в чужбина. С нарастването на вътрешните проблеми, Китай може да реши да се възползва от външнополитическите спорове, за да намали общественото недоволство. В очакване на нарастващ натиск от страна на САЩ в сферата на икономиката и търговията заради президентските избори в края на 2012 и стратегическото американско проникване в зоните по китайската периферия, Пекин ще се стреми да ограничи до минимум грешките си и да отстои независимостта в отношенията със САЩ, като паралелно с това подготвя отговора си на американската намеса. Междувременно, Китай ще се опита да балансира националистическите инициативи, укрепвайки отношенията си със съседите (и най-вече с претендентите за островите в Южнокитайско море, Индия и Япония) и противопоставяйки се на евентуалните американски опити за ограничаване на китайското икономическо влияние в региона и блокиране маршрутите на доставките от и за Китай. Държавите, претендиращи за островите в Южнокитайско море, включително Малайзия, Филипините и Виетнам, ще реагират на това като увеличат покупките на оръжие, извличайки определена полза от опитите на САЩ да „сдържат” Китай.

Повечето азиатски държави, демонстриращи значителен икономически растеж след кризата, през 2010 и началото на 2011, ще се сблъскат със спад в темповете си на растеж на фона на глобалната икономическа криза. В качеството си на най-важен икономически партньор на много държави от региона, Китай ще увеличи мащабите на своята икономическа помощ и търговията си с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) за да укрепи влиянието си в тях. Пекин се надява да си гарантира икономическа доминация в региона, чрез оказването на безвъзмездна помощ, внос на потребителски стоки, валутни операции и регионални търговски споразумения, но китайците могат да се сблъскат с проблеми в отношенията си с други държави, като САЩ и Япония например.

Смъртта на лидера на Северна Корея Ким Чер Ир усили неопределеността за бъдещето на Корейския полуостров. Първите шест месеца на 2012 ще бъдат решаващи, тъй като на фона на прехода във властта единството на режима ще бъде подложено на изпитание. Структурата на ръководството, в което влизат граждански и военни елементи, беше формирана неотдавна с цел да се укрепи ролята на Работническата партия на Корея, като един от стълбовете на властта, и да се балансира ролята на военните, но този процес все още не беше приключил в момента на смъртта на Ким. Много малко вероятно е лидерите на Северна Корея да променят радикално направлението на външната политика на Пхенян, поне в близко бъдеще. Първоначално, те ще съсредоточат усилията си върху вътрешните проблеми и ще гледат да избегнат каквато и да било внезапна промяна в основните вектори на севернокорейската външна политика, което би могло да дестабилизира режима или да доведе до значително усилване на външния натиск. Китай пък ще търси удобен случай за да усили влиянието си на Корейския полуостров в периода на преход във властта. Освен това, двустранните преговори със САЩ за възобновяване на шестстранните преговори отбелязаха известен прогрес преди смъртта на Ким Чен Ир и Пекин, вероятно, ще възобнови преговорите в този формат през 2012.

Афганистан

Кампанията на САЩ в Афганистан няма да може да поддържа необходимото ниво на военно присъствие достатъчно дълго, така че да бъде постигната военна победа над Движението Талибан и неговите фракции и да се възстанови мирът. В същото време талибаните няма да са в състояние да прогонят със сила американците и съюзниците им от страната. През 2012 ще се наложи да бъде решен въпросът за структурата на военното присъствие в Афганистан, за да се формулира военната стратегия до 2014. САЩ и съюзниците им ще продължат да воюват с талибаните и през 2012, макар че афганистанските въоръжени сили ще поемат все по-голяма отговорност за военните операции срещу бунтовниците. Вашингтон ще продължи да обмисля вероятността за постигането на политическо споразумение с Движението Талибн, но това едва ли ще се случи през 2012.

Но най-значимата тенденция в Южна Азия ще бъде продължаващата политическа еволюция на Пакистан. Докато другите държави, включително Иран, са заинтересовани от формирането на бъдещия политически пейзаж в Афганистан, Пакистан продължава да остава в „сърцето” на афганистанската война. В тази връзка, търканията в отношенията между САЩ и Пакистан ще продължат да нараства през 2012, докато Вашингтон не постигне някакво споразумение с Исламабад, на който ще се наложи да следи за развитието на ситуацията в региона след изтеглянето на американските войски. Политическото, религиозно, етническо и идеологическо напрежение вътре в страната ще продължи да нараства, като последиците и ще засегнат не само Пакистан, но и Афганистан, както и американско-пакистанските отношения.

Латинска Америка: Мексико

През първата половина на 2012 в Мексико ще тече кампанията за президентските избори, насрочени на 1 юли. Съществува възможност да бъде сложен край на 12-годишното управление на Партията на националното действие. Изправена пред нарастващо обществено недоволство от ръста на насилието, през последните пет години партията загуби голяма част от доверието на гражданите, което може да помогне на Институционната революционна партия и новосъздадената Революционно-демократическа партия. Очакваме, че администрацията на отиващия си президент Фелипе Калдерон няма да приеме никакви важни закони, докато трите основни партии си съперничат за подкрепата на избирателите. Новия президент ще встъпи в длъжност на 1 декември, което означава, че до началото на 2013 неговата администрация няма да предприеме никакви по-значими стъпки.

Независимо от евентуалната смяна на управляващата партия, проблемите на Мексико ще продължат да съществуват. В страната бушува война между наркокартелите: картелът Лос Зетас контролира повечето транзитни коридори по източното мексиканско крайбрежие, а картелът Синалоа държи западното. Двата картела разширяват присъствието си в Централна Америка и поддържат тесни контакти с организираната престъпност в Южна Америка. Очакваме, че през 2012 те ще се активизират за да укрепят контрола си върху регионалните канали на наркотрафика, макар че мексиканските мафии ще продължат да са зависими от отношенията си с местната организирана престъпност в другите транзитни държави и в страните-производителки на дрога. Въпреки че Синалоа и Лос Зетас контролират значителна част от територията на Мексико, многобройните по-малки престъпни групировки продължават битката помежду си за достъп до ключовите транзитни възли, като Акапулко например. В същото време, няма да секнат сблъсъците между двата основни картела в такива ключови транзитни градове като Веракрус и Гуадалахара.

Постоянната конкуренция между различните мексикански престъпни групировки ще попречи на формирането на какъвто и да било алианс мажду Лос Зетас и Синалоа, който би им позволил да се откажат от насилието в името на гарантирането на по-големи печалби от наркотрафика. По същия начин правителството се сблъсква със сериозни ограничения в действията си срещу наркокартелите. То не може да си позволи публично да се откаже от опитите да сдържа със сила активността на картелите. Само че значителният ръст на военните операции срещу тях повишава риска от вълна на насилие в страната. Затова правителството ще се опита да акцентира върху социалната и икономическа политика, без да спира активната си борба с дейността на картелите.

Бразилия

През 2012 Бразилия ще се опита да смекчи последиците от кризата в Европа за собствената си търговия и притока на капитали. Имайки предвид обаче, че само 10% от бразилския БВП зависи от износа, страната ще се окаже много по-малко уязвима, отколкото други развиващи се държави. В политическата сфера, Бразилия ще концентрира вниманието си върху опитите да постигне баланс между икономическия растеж и инфлацията в периода на очакван спад, при разумни финансови разходи и парична експанзия. Тоест, през 2012 вниманието на Бразилия ще бъде ангажирано предимно с вътрешните и проблеми. Протекционистичната търговска политика ще изиграе значителна роля в опитите да бъдат защитени уязвимите отрасли на националната индустрия. На свой ред, отчитайки спада в световната търговия, Китай ще търси алтернативни пазари за износа си и тези две тенденции ще повишат напрежението между Бразилия и Китай през 2012. Ключови за бразилската вътрешна политика ще бъдат инициативите за гарантиране на сигурността в градовете и по границите, социалните програми, изграждането на инфраструктура и разработката на наличните петролни запаси.

Венецуела

Неопределеността относно здравето на венецуелские президент Уго Чавес силно затруднява прогнозирането на конкретната насоченост на политиката на тази страна през 2012. Несъмнено, ръководството и продължава да обмисля, кой от кръга около Чавес би могъл да го наследи, а нарастващото недоволство от статуквото сред електоралната база на Чавес ще се окаже най-силния политически фактор. Междувременно, опозиционните политически партии, които на този етап очевидно са готови да се обединят, ще получат възможността, за първи път от десет години насам, реално да се борят за властта. В тези условия, изборите през 2012 ще променят политиката на Венецуела. Макар че все още е трудно да прогнозираме конкретните резултати от тях, през 2012 вероятно ще се осъществи преход във властта от Чавес към нов лидер. Независимо кой точно ще управлява в края на годината, 2012 ще се характеризира с увеличаване на неопределеността в икономическата ситуация вътре в страната, периодични проблеми в инфраструктурата и лошо разпределяне на стоките от първа необходимост. Недоволството от това, както и ред други социално-икономически проблеми ще доведат до разрастване на протестите, но основната част от политическата активност ще бъде свързана с изборите.

Куба

Можем да очакваме, че бавните и предпазливи стъпки към преход във властта в Куба ще продължат и през 2012. Според нас, през този период ще бъдат реализирани ключови реформи, целящи в частност да направят кредитите и частната собственост достъпни за обикновените граждани и да бъдат смекчени ограниченията върху свободното придвижване на хора. На международната сцена основната задача на кубинските управляващи ще бъде да намерят баланса между исканията на САЩ за осъществяване на либерализация и зависимостта на страната от евтиния венецуелски петрол. Внезапното прекратяване на петролните доставки е малко вероятно, но политическият преход във Венецуела може да принуди Куба да обърне поглед към САЩ, като далеч по-влиятелен – и политически по-агресивен – икономически партньор.

Африка на юг от Сахара: Сомалия

През 2012 в тази страна ще продължи да се реализира стратегия на сдържането, насочена срещу сомалийските джихадисти, включително транснационалната групировка Ал-Шабааб и националистическите им съперници от Ислямския емират на Сомалия. Тази стратегия ще има три основни елемента. На първо място, силите на мисията на Африканския съюз в страната ще укрепят присъствието си в Могадишу. Както е известно, те включват миротворци от Уганда, Бурунди и Джибути, които ще бъдат подкрепени с допълнителни части от Сиера Леоне.

На второ място, кенийската армия ще засили контрола по границата със Южна Сомалия. Четирите хиляди кенийски войници, които са част от миротворческата мисия на Африканския съюз, ще удържат тази територии, препятствайки проникването в нея на сомалийските джихадисти. На свой ред, етиопската армия ще укрепи кордона по границата със Сомалия, пак с цел да не допусне джихадистите в тази зона. В същото време, отрядите на местното опълчение ще се сражават с джихадистите, използвайки тактиката на партизанската война. Съвместните усилия ще помогнат да бъдат прекъснати основните канали за доставки на джихадистите, но това няма да доведе да разгрома им. САЩ ще продължат тайните си операции на сомалийска територия.  Американските специални части и безпилотни самолети ще събират разузнавателни данни, предавайки ги на сомалийското правителство и неговите съюзници. Освен това, американските войски в Източна Африка и Африканския Рог ще останат в бойна готовност за нанасяне на удари по влиятелните сомалийски джихадисти и лидерите на Ал Кайда, ако възникне такава възможност.

Нигерия

В северната част на страната ще продължат въоръжените сблъсъци. Недоволният политически елит от Севера, който смята, че правителството на президента Гудлък Джонатан му е отнело политическата власт, ще се опита да използва бойците от ислямистката групировка „Боко Харам” за постигане на целите си. В рамките на кампанията си, чиято цел е да си върнат властта на изборите през 2015, тези политици от Северна Нигерия ще осигурят на „Боко Харам” необходимото оръжие и финансова помощ, гарантирайки на организацията и своята политическа протекция.

Това ще позволи на ислямистите да зачестят нападенията си срещу правителствени обекти в североизточната и северозападна част на страната. Впрочем, „Боко Харам” ще осъществи операции и в столицата Абуджа, но те едва ли ще са много. Декларациите на движението ще продължат да бъдат откровено агресивни и джихадистки, но интересите не техните покровители няма да им позволят да предприемат такива атаки (международни операции или нападения срещу чуждестранни политически или бизнес структури), които биха могли да провокират силна международна реакция и да ерозират влиянието на политическия елит от Севера.

В делтата на Нигер също ще наблюдаваме постепенна ескалация на военните действия. Макар администрацията на Джонатан да обеща, че ще ръководи страната само в периода 2011-2015, в лагера на президента ще нараства броят на онези, които искат той да остане за втори мандат начело на страната. Също както в Северна Нигерия, политическият елит от делтата на Нигер, включително самият Джонатан, ще възстановят отношенията си с местните въоръжени групировки, като Движението за освобождение на делтата на Нигер например.

През 2012 нападенията на активисти на движението ще бъдат сравнително редки и, в крайна сметка, няма да окажат влияние върху петролния добив, но ще създадат основата за контранастъпление на политическия елит от делтата на Нигер, която ще се нуждае от политически патронаж и в тази връзка ще трябва да реши, дали си струва да участва в следващите президентски избори.

Судан

Вътрешното противопоставяне между Судан и откъсналият се от него Южен Судан ще попречи на техните правителства да подпишат официален договор, определящ как ще се разпределят приходите от продажбата на петрол. Вместо това, те ще се придържат към ситуативни споразумения по този въпрос. Освен това, миротворците от ООН ще продължат да присъстват в Южен Судан и Дарфур, за да могат да реагират на сблъсъците между опълченските отряди по границата между Судан и Южен Судан. Така ще премине по-голямата част от годината, но, в крайна сметка, Хартум и Джуба вероятно ще постигнат неформално споразумение за делимитиране на границите си.

Южна Африка

ЮАР ще продължи да отделя най-голямо внимание на вътрешните конфликти, които ще пречат на опитите и да консолидира влиянието си в Южноафриканския регион. Управляващият Африкански национален конгрес ще трябва да се справи със съперничеството между собствените си фракции, което ще нараства с наближаване на изборите, насрочени за декември 2012. Президентът на ЮАР Джейкъб Зума ще се стреми да си гарантира втори мандат начело на Африканския национален конгрес, което автоматично би го направило кандидат за президент на страната на изборите през 2014. Паралелно с това, кръгът около Зума ще се опита да не допусне нито една опозиционна фракция на Конгреса да придобие толкова голямо влияние, че да може ефективно да се конкурира със сегашния президент.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”. Статията представлява традиционната годишна прогноза, изготвяна от агенцията.

Както посочват мнозина авторитетни анализатори, 2011 беше доста тежка година за американско-китайските отношения. 2012 едва ли ще е по-лека, особено имайки предвид, че през есента в САЩ ще се проведат президентски избори. Както за демократите, така и за републиканците, нападките срещу Китай, който се превръща във все по-сериозно икономическо и военно предизвикателство пред Съединените щати, най-вероятно ще са сред основните аргументи в предизборната кампания. Фундаменталните въпроси – за протекционизма и изкуствено понижения курс на юана, продължават да фокусират недоволството на Америка.

Впрочем, както посочва анализаторът на „Ейша Таймс” Питър Ли,  напрежението ще се усили допълнително в резултат от обявеното от администрацията на Обама „завръщане в Азия”, или по-точно от усилията за „изпреварващото сдържане” на Китай, и нарастващото изкушение срещу Пекин да бъде използвана новата дестабилизираща доктрина на Вашингтон – т.нар. превантивна дипломация.

Несъмнено, налице е определен потенциал за задълбочаване на разногласията между Китай и САЩ. В същото време изглежда, че в годината на президентските избори тези противоречия се оказват повече от удобен инструмент за американците и те дори са склонни да ги провокират изкуствено.

По време на мандата на Обама и най-вече благодарение на екипа около държавния секретар Хилари Клинтън, САЩ направиха доста за да поставят Китай в неизгодна геополитическа позиция в Европа, Азия и Африка. Въпросът обаче е, дали дипломатическите и военни инструменти действително ще се окажат най-добрия начин за прокарването на американските интереси, т.е. начин за решаване насъщни икономически задачи на САЩ, а не просто гарант срещу различни хипотетични сценарии за развитие на събитията в сферата на сигурността, за което даде да се разбере в своето послание „Тихоокеанският век на Америка” (America’s Pacific Century) самата Хилари Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка… Твърдият ангажимент да се издигне на ново ниво изкуството на управление на държавата в икономическата сфера е в основата на американската външна политика. Икономическият прогрес все повече зависи от дипломатическите връзки, а дипломатическият прогрес, на свой ред, зависи от икономическите връзки. Естествено, концентрирането на усилията върху гарантирането на просперитета на Америка означава по-сериозен акцент върху търговското и икономическо „отваряне” в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

На свой ред, президентът Обама обяви прехода към новата политика в региона на 17 ноември 2011, в обръщението си към Парламента на Австралия, в което изложи своято дръзка и „изключително опасна” (според известния американски политолог проф. Майкъл Клеър) геополитическа визия. От него стана ясно, че вместо да продължат да концентрират усилията си в Близкия Изток, както беше в течение на последните десетилетия, САЩ възнамеряват да съсредоточат мощта си в Азия и Тихия океан.

„Указанията ми са недвусмислени – обяви Обама в Канбера – В съотвествие с нашите планове и бюджета, в бъдеще ще отделяме необходимите ресурси за поддържането на силно американско военно присъствие в този регион”. Макар представителите на държавната администрация да настояват, че тази нова политика не е насочена срещу Китай, изводът е достатъчно ясен – оттук нататък във фокуса на американската военна стратегия вече няма да е борбата с тероризма, а „сдържането” на този икономически бързо развиващ се регион на всяка цена и с всички средства.

Новият притегателен център на планетата

Редица представители на Държавния департамент настояват, че новият акцент върху Азия и политиката на сдържане спрямо Китай са необходими, тъй като Азиатско-Тихоокеанският регион представлява „притегателния център” на глобалната икономическа активност. Те посочват, че докато САЩ бяха затънали в Ирак и Афганистан, Китай е имал достатъчно време за да разшири сферата си на влияние в региона.

За първи път след края на Втората световна война, Вашингтон вече не е основния играч в този регион. Ако САЩ искат да запазят статута си на световна супердържава, по тази логика те са длъжни да възстановят доминацията си в региона, ограничавайки влиянието на Китай. Нито една друга задача няма да е по-важна за Вашингтон през следващите десетилетия.

В съответствие с новата си стратегия, Държавната администрация предприе редица мерки, целящи да увеличат американската мощ в Азия, което би принудило Китай да премине в глуха отбрана. Тези мерки включват решението за разполагане на 250 морски пехотинци, чиито брой може да достигне до 2500, във военновъздушната база в Дарвин, по северното крайбрежие на Австралия., както и публикуваната на 18 ноември 2011 „Манилска декларация”, която е залог за по-тесните военни връзки между САЩ и Филипините.

В същото време Белият дом обяви за продажбата на 24 изтребители F-16 на Индонезия, както и за предстоящо посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в изолираната Мянма, смятана за съозник на Китай (първото подобно посещение от 56 години насам). Междувременно, самата Клинтън декларира необходимостта от укрепване на дипломатическите и военни връзки със Сингапур, Тайланд и Виетнам – страни, разположени в близост до Китай или контролиращи ключовите търговски маршрути, по които Пекин разчита да внася необходимите му суровини и да изнася китайски стоки.

Според американската администрация, всички тези стъпки целят максимално да укрепят американските предимства в дипломатическата и военна сфери, при положение, че Китай вече доминира в икономическата. В спомената по-горе статия във Foreign Policy, Клинтън призна, че икономически отслабените Съединени щати не са в състояние да доминират едновременно в много региони на планетата. Затова те са длъжни щателно да подбират своите „бойни полета” за да разгърнат там ограничените си средства (предимно военни) за да си гарантират максимално превъзходство. Имайки предвид стратегическото положение на Азия, от гледна точка на глобалната доминация, става ясно, че САЩ ще концентрират ресурсите си именно там.

„През последните десет години – посочва Клинтън – вложихме огромни ресурси в Ирак и Афганистан. През следващите десет години следва да сме по-умни и да действаме по-систематично по отношение на това, къде влагаме времето и енергията си, така че да можем да продължим своето лидерство и да защитим интересите си… Затова една от най-важните задачи на Америка през следващото десетилетия ще бъде да постигне значителен ръст на инвестициите – дипломатически, икономически, стратегически и други – в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

Подобен начин на мислене, което все по-отчетливо се концентрира върху военните средства за съхраняване на американската доминация, се оценява от мнозина анализатори в самите САЩ, като „опасен и провокационен”. Обявените от Белия дом стъпки водят до засилване на военното присъствие в прилежащите на Китай водни пространства и разширяване на военните връзки със съседите на тази страна – все действия, пораждащи тревога в Пекин и укрепващи позициите на онези среди там (особено в китайското военно ръководство), които се обявяват за по-активна и твърда реакция срещу американските „посегателства”.

Каквито и форми да приеме това американско-китайско противопоставяне, ясно е, че ръководството на втората по значение икономическа сила в света няма да допусне да изглежда  слабо и нерешително пред лицето на нарастващата мощ на САЩ в близост до границите на Китай. Което, на свой ред, означава, че Вашингтон, включително през цялата минала година, усилено засява семената на нова студена война в Азия.

Нарастването на американското военно присъствие и наличието на потенциал за мощен китайски контраудар са предмет на задълбочени дискусии в американските и азиатските медии. В същото време, важен аспект от този зараждащ се сблъсък сякаш остава без внимание: до каква степен изненадващите стъпки на Вашингтон са продиктувани от достатъчно ясен и обективен анализ на енергийния баланс, който предполага (поне според администрацията на Обама) наличието на нарастваща заплаха за Китай и нови предимства за САЩ.

Новият енергиен баланс

В продължение на десетилетия, САЩ бяха, до голяма степен, зависими от вноса на петрол, по-голямата част от който идваше от Близкия Изток и Африка. Китай пък, в значително степен, сам задоволяваше потребностите си от петрол. Така, през 2001, САЩ консумираха 19,6 млн. барела петрол дневно, а произвеждаха сами едва 9 млн. барела. Зависимостта от вноса на тези недостигащи 10,6 млн. барела, пораждаше огромна загриженост сред стратезите във Вашингтон и те реагираха, установявайки още по-тесни и „по-военизирани” връзки с петролните производители в Близкия Изток като дори предприеха преки военни намеси (Ирак) за да гарантират сигурността на доставките и транзита на енергоносители за САЩ.

От друга страна, през 2001, Китай консумираше едва 5 млн. барела дневно и, след като произвеждаше 3,3 млн. барела, се нуждаеше от вноса на само 1,7 млн. барела. Това обясняваше и значително по-малката загриженост на Пекин за надеждността на основните си петролни доставчици и позволи на китайското ръководство да избегне онези проблеми в международната политика, в които затъна през последните години Вашингтон.

Сега обаче, администрацията на Обама смята, че съперниците вече са сменили ролите си. В резултат от бурния растеж на китайската икономика и появата на значителна и увеличаваща се средна класа (мнозина, принадлежащи към нея, вече имат собствени автомобили), консумацията на петрол в страната рязко нараства. Ако през 2008 тя е била 7,8 млн. барела дневно, през 2020 ще достигне (според побликуваните наскоро прогнози на Департамента по енергетиката на САЩ) 13,6 млн., а през 2035 – 16,9 млн. барела.

От друга страна се очаква, че собственото производство на петрол в Китай ще нарасне от 4 млн. барела дневно, през 2008, до 5,3 млрд., през 2035. Не е чудно, че в резултат от това се очаква китайският внос да скочи от 3,8 млн. барела дневно, през 2008, до прогнозираните 11,6 млн., през 2035, когато той ще надхвърля петролния внос на САЩ. Междувременно, САЩ могат да разчитат на подобряване на собствената си енергийна ситуация. Така, благодарение на нарастващото производство в зоните на „труднодостъпен петрол” в самите Съединени щати, включително арктическите морета и Аляска, дълбоките води на Мексиканския залив и шистовите образувания в Монтана, Северна Дакота и Тексас, се очаква, че в бъдеше американският внос ще намалее, дори ако енергийното потребление нарасне. Освен това, възможно е в бъдеще повече петролни находища да се окажат достъпни в Западното полукълбо, а не в Близкия Изток или Африка. Което отново ще се дължи на разработката на „по-труднодостъпните петролни находища”, например битумните пясъци в Канада (Атабаска), бразилските петролни находища в дълбоководните райони на Атлантическия океан и богатите на енергоресурси региони в доскоро раздираната от въоръжени сблъсъци Колумбия. Така, по прогнозни данни на Департамента по енергетика, сумарното производство в Съединените щати, Канада и Бразилия ще нарасне до 10,6 млн. барела дневно, в периода между 2009 и 2035, което би било огромен скок, имайки предвид, че в повечето региони на планетата се очакват спад на добивите.

Битката за морските пътища

От геополитическа гледна точка, това би гарантирало много сериозно предимство на САЩ и то тъкмо, когато Китай става все по-уязвим заради несигурността на морските си маршрути до отдалечените доставчици на енергоносители. Което означава, че Вашингтон би могъл да се замисли за постепенното отслабване на военните и политическите си връзки с близкоизточните петролни държави, които толкова дълго време доминираха в американската външна политика и вкараха САЩ в поредица от скъпоструващи и разрушителни войни.

Наистина, както посочи и президентът Обама в Канбера, САЩ са готови да започнат прехвърлянето на военната си мощ в друга зона на света. „След едно десетилетие, в което водихме две войни, струващи ни немалко средства – посочи той – САЩ обръщат внимание на огромния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион”.

За Китай, всичко това означава потенциален стратегически ущърб. Макар че част от внасяния от китайците петрол ще бъде доставян по суша, т.е. през тръбопроводите от Казахстан и Русия, по-голямата част ще продължи да се превозва с танкери от Близкия Изток, Африка и Латинска Америка по морските пътища, контролирани на практика от военния флот на САЩ. Истината е, че почти всеки танкер, превозващ петрол за Китай, минава през Южнокитайско море, което в момента администрацията на Обама се опитва да постави под ефективен американски военноморски контрол.

Стремейки се към военоморско господство в Южнокитайско море и прилежащите му води, Белият дом очевидно опитва да се сдобие през ХХІ век със своеобразен енергиен еквивалент на ядрената мощ, използвана толкова успешно през миналото столетие. Тоест, на Пекин се дава ясно да разбере, че ако продължи да „притиска” САЩ, претендирайки за статута на глобална суперсила, Вашингтон може да постави китайската икономика на колене, блоокирайки притока от жизненоважни за нея енергоносители.

Разбира се, никога нещо подобно не би било заявено публично, но трудно можем да си представим, че американските стратези разсъждават по различен начин. Налице са също достатъчно доказателства, че китайците са силно загрижени от наличието на подобен риск – от една страна това са отчаяните им опити да изградят изключително скъпооструваща система от тръбопроводи през цялата територия на Азия, достигаща до Каспийския басейн, а от друга – новата китайско военноморска стратегия, стремяща се да гарантира безопасността на морските маршрути за доставка на енергоносители, включително влизайки в пряка конфронтация със САЩ, които претендират за тотална доминация в Световния океан. Именно тази стратегия ще се опитам да анализирам по-долу.

Китайската стратегия на „перлената огърлица”

Значителните трансформации в зоната на Индийския океан през 90-те години на миналия и в началото на сегашния век, принудиха Пекин да формулира собствена стратегия за този регион. Американските анализатори я наричат „перлената огърлица”, обозначавайки като „перли” опорните пунктове на китайските военновъздушни и военноморски сили, разположени между остров Хайнан, в Южнокитайско море и Югозападна Азия.

Както вече посочих, сред основните (но не и единствения) мотиви за приемането на тази стратегия беше енергийният фактор. Персийският залив е и ще остане през следващите 20-30 години най-удобния и близък (в сравнение с Африка и Латинска Америка) петролен пазар. Все по-голямо значение за гарантиране на китайската енергийна сигурност придобива и Африканският континент, особено държавите от Гвинейския залив и Судан.

Над 85% от петрола и петролните продукти се доставят в Китай от Персийския залив и Африка през Индийския океан и тесния Малакски пролив, традиционно гъмжащ от пирати (неслучайно, китайския президент Ху Цзинтао говори за „малакската дилема”).

В тази връзка, редица китайски експерти, като преподавателя от Пекинския университет Чен Шаофън например, открито изразяват опасения във връзка с геополитическата доминация на САЩ в Световния океан и, особено, в Малакския пролив, който е жизненоважен за Пекин. Американците, сами или съвместно с японските си съюзници, могат лесно да „блокират” пролива.

Освен това, стратегията на „перлената огърлица” цели реализацията на старата китайска мечта за пряк излаз на Индийския океан през Бенгалския залив, заобикаляйки Малакския пролив. Постигането и стана още по-важно след приемането, през 2000, на програмата за ускорено развитие на югозападните китайски провинции – Юнан, Съчуан и др.

Изграждането на мрежа от пътища и тръбопроводи в тези провинции и във вътрешността на Китай, свързващи ги с пристанищата в Индийския океан, например в Мянма, ускорява и прави много по-евтина доставката на стоки и енергоносители.

В Пекин се тревожат и от това, че при сериозно изостряне на ситуацията в Тайванския пролив (което не се изключва от китайските анализатори и американските им колеги), далеч по-мощният и ефективен флот на САЩ може да блокира както самия пролив, така и най-важните морски пътища от Южнокитайско море до Югоизточна Азия.

Впрочем, Индийският океан играе важна роля за Китай и от гледна точка на космическата му програма. Така, на запад от Австралия се базира корабът за наблюдение и управление на космическите кораби и спътници „Юан Ван”, а в пристанище Карачи е разположена китайска наземна станция, изпълняваща същите функции. Под егидата на Пекин беше създадена и Азиатско-Тихоокеанска космическа агенция, в която участват Иран, Бангладеш, Пакистан и други.

Напредвай бавно

Реализирайки стратегията си в Индийския океан, Пекин се стреми не само да създаде верига от достъпни пристанища и обекти в редица приятелски държави (Мянма, Бангладеш, Малдивите, Шри Ланка, Пакистан, Иран т.н.). Следвайки популярната максима „напредвай бавно”, китайците умно и предпазливо укрепват влиянието и мощта си както по суша (където винаги са действали успешно), така и в морските простори (където не разполагат с чак толкова голям опит). За целта те използват търговско-икономическите си връзки, отпускането на заеми при изгодни условия, доставките на евтини оръжия и технологии, подготовката на кадри и предоставянето на квалифицирана работна ръка и т.н. Специално място заемат инфраструктурните проекти, чиято реализация е изгодна както за Китай, така и за държавите от региона.

Приоритетно място в тази китайска стратегия заема Югоизточна Азия. Освен всичко друго, този регион представлява своеобразна „врата” към зоната на Индийския океан. Така, Пекин подкрепи тайландския проект за изграждане на петролопровод през провлака Кра, на Малайския полуостров, от Пукет до Сонгкла. Между другото, проекти за прокопаването на канал през провлака са лансирани още през 1977 (тогава го оценяват на 23 млрд. долара) и през 1993. Те обаче се оказват безуспешни, заради опасенията на чуждестранните (включително китайските) инвеститори от нестабилната ситуация в южните провинции на Тайланд.

През 2005 Китай предприе сериозни усилия за изграждането на петролопровод през северната част на Малайския полуостров, от Ян (на Андаманско море) до пристанището Бачок (на Южнокитайско море). Той предвиждаше петролът да се разтоварва в Ян, после да стига по тръбопровода в Бачок и оттам, отново с танкери, да продължи за Китай. Стойността на проекта беше 6 млрд. долара, които трябваше да бъдат отпуснати от Иран, Катар, Саудитска Арабия и Китай. Той беше официално одобрен от малайзийското правителство през май 2007, но в началото на 2008 то се отказа от него заради високата цена и недостатъчната му рентабилност.

Малко преди началото на световната финансово-икономическа криза от 2008-2009, един от най-големите пристанищни оператори на планетата – Dubai Ports World, разполагащ със собствена инфраструктура на всички континенти, подкрепи китайското предложение за изграждането на канал на Малайския полуостров с мост над него, както и на пътища и скоростни жп линии между пристанищата в двата му края. Малайзия разчиташе да се включи в проекта, тъй като е заинтересована от изграждането на паралелни на канала тръбопроводи от Бенгалския залив до Южнокитайско море. Подобна транспортна мрежа, напомняща инфраструктурата на Панамския канал, би могла да се превърне в пътно кръстовище, от ключово значение не само за Малайзия, Сингапур, Индонезия и другите държави от Югоизточна Азия, но и за целия континент. Кризата обаче попречи на реализацията на проекта и той беше отложен.

„Перлите” в Индийския океан

Пекин все още не може да си позволи да поддържа постоянно и значително военноморско присъствие на голямо разстояние от собствената си територия, в Югозападна Азия и Африка. Засега Китай се задоволява с постепенното изграждане на „дъга на политическо влияние” в Южна Азия, покриваща Пакистан, Непал, Бутан и Бангладеш. За това съдейства полученият от него статут на наблюдател в Асоциацията за регионална сътрудничество в Южна Азия (СААРК), на ХІV среща на организацията, през април 2007. Пак тогава, по инициатива на Непал, беше направен опит за приемането на Китай за пълноправен член на СААРК, но той се провали.

„Перлената огърлица” започва от крайбрежието и зоната на Южнокитайско и Източнокитайско морета, т.е. от остров Хайнан, който е известен туристически център. През април 2011 там се проведе третата среща на държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР). На острова се намира дълбоководна китайска военноморска база, която може да приема големи самолетоносачи. Тя има с четири входни тунела и подземен хангар, където могат да се разположат подводници с балистични ракети.

Базата се намира на около 2200 км от Малакския пролив и се превърна в изходна точка на веригата от китайски опорни пунктове, която се е проточила покрай северното крайбрежие на Индийския океан, достигайки до Югозападна Азия (виж картата).

Важно място в „Перлената огърлица” заемат пристанищата на Мянма, още повече, че разстоянието между океанското и крайбрежие и китайската провинция Юнан е по-малко от 1000 км. В Мянма, китайците осъществяват мащабна модернизация и строителство на морски пристани и пристанищни съоръжения, като се започне от северните райони, до границата с Бангладеш, в Ситуе, както и в Кьокпю, на остров Рамри. В архипелага Коко, който се намира в близост до индийските Андамански и Никобарски острови, китайците инсталираха радарна система за електронно следене на корабите, минаващи през Малакския пролив и осъществяващите се морски маневри. Други опорни пунктове се изграждат в Ханги и Мергуи (в района на Танинтари), както и в най-южната част на страната – в Задеджи.

През 1999, Китай предложи, съвместно с Бангладеш, Индия и Мянма, да реализира проекта „Кунмин” (столицата на китайската провинция Юнан) за модернизация и разширяване на местната инфраструктура (пътища, мостове, виадукти, тръбопроводи и т.н.). Реализацията на този проект би осигурила на югозападните китайски провинции достъп до Бенгалския залив, през територията на Мянма. След тежки преговори с правителството на тази страна, през 2004 китайците стартираха изграждането на тръбопровод с дължина 1250 км, свързващ Кунмин с дълбоководното пристанище Ситуе, на източния бряг на Бенгалския залив. Китай реализира и проекта за корекция на дълбочината на част от река Иравади и модернизира пистите на летищата Мандалай и Пегу така, че да могат да приемат големи самолети.

Тези мерки могат да помогнат за решаването на „малакската дилема”, утвърждаването на контрола в Южнокитайско море и укрепване на китайските позиции в Бенгалския залив. Така ще могат да бъдат заобиколени и разположените в района многобройни индийски острови, които, според някои китайски анализатори, могат да се използват като своеобразна „желязна верига”, блокираща Малакския пролив.

В Мянма, Пекин съумя да изпревари Делхи в острата битка за достъп до редица перспективни находища на природен газ. За целта Китай обещаваше щедри заеми, както и по-високи цени, а през февруари 2007 отказа да подкрепи проекторезолюцията за налагане на санкции срещу Мянма, заради нарушаването на човешките права от режима.

Междувременно, в Бангладеш се реализира проект за голямо контейнерно пристанище в Читагонг. Посещението на  президента на Шри Ланка в Китай, в началото на 2007, пък доведе до подписване на споразумение за съвместното изграждане на  пристанище Хамбантота, със складове и петролни резервоари. Изборът на мястото никак не е случаен, тъй като местното правителство предостави на Китай право да проучва и експлоатира петролните находища в района на Манара, като по този начин бе сложен край на монопола на индийските петролни компании на острова.

В резултат на двегодишни тежки преговори, през май 2001 Китай получи право да изгради военноморска база на Малдивските острови (в Марао). Благодарение на тази „перла” от огърлицата, китайските стратези не само увеличиха възможностите си в региона, но и ще могат в бъдеще да контролират действията на индийския флот.

Пристанище Гуадар, най-ценната перла от огърлицата

Най-ценната перла в китайската стратегия обаче е пристанището Гуадар, разположено на западното крайбрежие на Пакистан. Както е известно, първият етап от изграждането там на голямо дълбоководно пристанище и на наблюдателен пост на китайските военноморски сили (от който ще бъдат следени действията на американските кораби в Персийския залив и на индийския флот в Арабско море) стартира през 2002 и приключи през 2005. Китайците вложиха в него 198 млн. долара, а Пакистан – 50 млн. (цялата стойност на проекта е 1 млрд. долара).

Над три хиляди китайски работници и 500 инженери учасваха в изграждането на 12 дълбоководни пристана за големи кораби и в разширяване техническите възможности на пристанището. Специалната електронна апаратура, разположена в Гуадар, вероятно вече следи напрегнатия морски трафик в зоната на стратегическия Ормузки пролив. Междувременно, Пекин заплаши Пакистан, че ще спре реализацията на втория етап от изграждането на пристанището в Гуадар за да постигне демонтирането на разположеното в Гилгит американско електронно оборудване, следящо китайските ядрени опити в района на езерото Лобнор, в провинция Синцзян.

На 120 км източно от Гуадар се изгражда пристанището Пасни, като двете пристанища ще бъдат свързани с високоскоростна магистрала. Тази стратегическа връзка е много важна за Пакистан и Китай, макар че е разположена в опасна зона (заради терористичната активност в съседните пакистански провинции).

Някои американски експерти смятат, че Пекин планира да получи достъп до Аден или да се сдобие с база по крайбрежието на Кения. Между другото, китайците разчитаха и на изоставената от руснаците военноморска база във виетнамското пристанище Камран, но засега липсва точна информация за всички тези планове.

Търсенето на нови източници на суровини, пласментни пазари и инвестиции накараха Китай да активизира действията си и в Латинска Америка, където, след като бяха прекратени правата на САЩ върху Панамския канал, Пекин съумя да получи концесия за използването му. Тази изгодна сделка със срок 50 години сключи хонконгският милиардер Ли Кашън, който е сред най-богатите в света. Той е собственик на хонконгското пристанище, а също на акции на редица други китайски пристанища (например на 50% от шанхайското пристанище). Негови са няколко големи пристанища в Индонезия, Мянма, Бахамските острови, на контейнерен терминал във Великобритания, както и на редица компании които товарят и разтоварват търговски кораби в Европа и, в частност, в пристанището на Ротердам. Една от многобройните му компании доскоро беше на трето място по тонаж сред спедиторите в света. Всяка година, през Панамския канал минават до 200 кораба на Ли Кашън. Междувременно, още през 1997, той получи концесия за панамските пристанища Билбао и Кристобал, разположени в двата края на канала. Тези три опорни пункта дават на Китай възможност да контролира функционирането на стратегическия канал. Затова не е чудно, че преди няколко години на държавния секретар по отбраната на САЩ беше представен доклад, озаглавен „Китайският плацдарм в Панамския канал”, в който директно се акцентираше върху опасността за Съединените щати от китайската активност в зоната на канала.

Впрочем, Пекин постепенно „усвоява” и зоната на Суецкия канал. Така, в Порт Саид вече няколко години активно работят китайски компании.

Стратегията на „двете островни вериги”

Ефективността, демонстрирана от морските крилати ракети „Томахоук” срещу наземни цели, по време на осъществените от САЩ военни кампании през последните двайсет години, както и качествата на другите видове високотехнологични и свръхточни американски оръжия, убедиха китайските военни стратези, че предната отбранителна линия на страната следва да бъде изместена на стотици мили навътре в морето. Тази нова концепция е известна под името „стратегия на двете островни вериги” и е в пълен синхрон с концепцията за разширяване стратегическите граници на държавата отвъд географските и предели.

Въпреки че разполага с брегова линия дълга 18 хиляди км, достъпът на Китай до океанските простори е ограничен от може би най-дългата в света островна верига, в чиито център е остров Тайван. Той е изключително важен от стратегическа, икономическа и политическа гледна точка: ако островът бъде окончателно „отрязан” от континента, Китай завинаги би се оказал затворен от тази верига и би бил лишен от значително водно пространство и от огромните океански ресурси.

През 2004, командващият китайския военен флот адмирал Лю Хуацюн заяви, че в „първата верига”, в чиято зона следва да доминират военноморските сили на Китай, влизат Япония, с островите Окинава и Рюкю, Южна Корея, Тайван, Филипините и, отчасти, Индонезия (между остров Калимантан и намиращият се на северозапад от него остров Бунгеран). Според полковника от щаба на индийската военноморска група, разположена на Андаманските и Никобарските острови, Д.С. Сайни, стратегията на „първата  верига” вече се реализира на практика.

„Втората верига” е разположена на юг от Япония, минава пред океанската падина Идзу-Огасавана (Бонин) и обхваща Марианските (включително Гуам) и Каролинските острови, както и Индонезия. Морското пространство на „двете вериги” е разположено на 1800 км от китайските брегове, като включва също част от Източнокитайско море и уязвимите източноазиатски „тесни места” по основните морски маршрути в региона. Пекин планира да установи военно присъствие в зоната на „втората редица” до 2020.

Впрочем, в някои публикации се споменава и „трета верига”, в чиито център се намира американският Хавайски архипелаг с неговите военноморски и военновъздушни бази. Според американски анализатори, Пекин разчита да реализира тази фаза от стратегията си в периода 2020-2050, като паралелно разшири военноморското си присъствие до границите на „третата верига” и в Индийския океан. Някои китайски експерти пък лансират идеята за създаването на широка дъга от бреговете на Япония, през Филипините, чак до американската база на остров Диего Гарсия, в центъра на Индийския океан.

Интересно е, че и „втората”, и „третата верига” в значително степен съвпадат с американската концепция за предните линии на отбраната на САЩ и съюзниците им в Тихия океан, т.е. за „сдържането на Китай”. Така, според америсканската доктрина, за „трите островни вериги, представляващи три граници за сдържане на китайската експанзия”, към първата верига острови спадат Алеутските острови, Япония, Тайван, Корейският полуостров, Филипините и Сингапур, към втората – Марианските острови и островите около Австралия и Нова Зеландия, а към третата – Хавайските острови и малките тихоокеански архипелази.

Поставяйки си амбициозната цел да превърнат Китай от регионална в глобална сила, стратезите в Пекин очевидно са стигнали до извода, че това изисква той да стане велика морска държава, т.е. да излезе в просторите на Световния океан. Мнозина американски анализатори оценяват тези идеи като химера, която няма как да се реализира поне в близко бъдеще.

Други посочват, че в самото начало на ХХІ век Китай не разполагаше с военно-политически възможности, позволяващи му самостоятелно да гарантира собствената си енергийна сигурност при евентуално възникване на сериозен международен или регионален конфликт с висока интензивност. Нещо повече, Китай изпитваше остра нужда от увеличаване на флота си от големи търговски кораби и петролни танкери. Само малка част от петрола, внасян по онова време в страната, се доставяше с китайски танкери. Затова е поставена задачата нещата да се променят, още повече че Китай разполага с над 26 корабостроителници и е на четвърто място сред най-големите корабостроители в света. Освен това, китайците изграждат в Нинбо, Джушан, Куанджу и Маомин дълбоководни пристанища, способни да  приемат контейнерни кораби и танкери с водоизместимост 200-250 хил. т. В лансираната от китайския президент Цзян Цзъмин стратегия за развитие и модернизация на отбранителния потенциал, голямо внимание се отделя на укрепването на военноморските сили и създаването на флот, способен в близко бъдеще да действа не само в крайбрежната и 200-милната зони, но и в открития океан. Днес китайските военноморски сили разполагат с ескадрени минонсци „Люйхай”, стратегически атомни ракетни и ударни подводници тип 094 и 093, модернизирани подводници клас „Сун” и т.н. като в основата им са руски технологии.

В същото време, мнозина военни експерти смятат, че въоръжението на китайския флот не отговаря на съвременните изисквания. Наистина, китайските военни планират до 2025 да увеличат броя на по-ефективните (в сравнение със сегашните подводници, клас „Хан” и „Ся”) атомни подводници клас „Шан” от една, през 2008, до 10-15, а на тези от клас „Цин” - от две до 6-8. В средносрочна перспектива обаче, Пекин едва ли ще успее да съкрати изоставането си по отношение на високотехнологичните морски оръжия. Впрочем, Китай развива и съвременни сили за бързо реагиране, способни да дадат адекватен отговор на заплахите не само във „вътрешните райони”, а и в Тайванския пролив и Южнокитайско море. И все пак, на какво могат да разчитат китайците в евентуалния си бъдещ морски сблъсък със САЩ?

Китайската военноморска мощ

По данни на американската „Ранд Корпорейшън”, в момента Китай разполага с 29 подводници, въоръжени с противокорабни крилати ракети, докато през 2002 имаше само 8. През август 2011, китайците проведоха изпитания на първия си действащ самолетоносач.

Навремето, американските военни стратези смятаха Тайван за ключова точка на възможните разногласия между Китай и САЩ. Днес обаче в региона има и по-горещи точки. Нараства напрежението между Пекин и Токио за островите в Източнокитайско море. В същото време, тъй като се смята, че на дъното на Южнокитайско море има големи находища на петрол и газ, не е чудно, че Китай, Виетнам, Филипините и други държави издигат взаимноизключващи се териториални претенции. Така, през 2010 Виетнам обвини китайците, че са преследвали негов научно-изследователски кораб, а в отговор Пекин ултимативно поиска виетнамците да прекратят търсенето на петрол в спорните води.

Само допреди няколко години американските военни вероятно биха реагирали на всяко изостряне в отношенията с Китай, изпращайки един или няколко от 11-те си самолетоносачи за успокоят своите съюзници и да възпрат Пекин. Днес обаче, освен с ракети, китайските военни разполагат с подводници, способни да атакуват основния инструмент на военната мощ на САЩ.

„Ситуацията се развива много бързо – посочва Ерик Хигинботъм, отговарящ за сигурността в източноазиатския регион в „Ренд Корпорейшън” – през 1995 или дори през 2000 заплахата за нашите самолетоносачи наистина беше минимална. Днес обаче тя е доста сериозна. Всъщност, налице е цял комплекс от нови заплахи”.

Интересът на Пекин към създаването на противокорабни ракети, способни да атакуват американските самолетоносачи, се свързва от мнозина с кризата в Тайванския пролив от 1996. По онова време, опитвайки се да накарат тайванските избиратели да не гласуват за тогавашния президент, обявяващ се за пълна независимост на Тайван, Пекин осъществи серия ракетни изпитания в териториалните води на острова. Президентът Бил Клинтън реагира светкавично като изпрати в Тайван две ударни групи американски самолетоносачи, давайки да се разбере, че е готов да защити острова, което стана стратегически провал за Китай.

В отговор китайските военни стартираха модернизация на въоръжените сили, предназначени да „притъпят американското военно влияние в Тихия океан”, залагайки на технологии, които американските военни стратези, определят като „гарантиращи недопускането на САЩ в региона”. „Води се военна кампания, целяща да попречи на достъпа ни в региона – твърди бившият началник щаб на американските военноморски сили адмирал Гери Роухед – Спомнете си историята и Тихоокеанската кампания по време на Втората световна война, когато японците се опитаха да ни лишат от достъп до западната част на Тихия океан”.

През 2004, китайския президент Ху Цзинтао лансира нова военна доктрина, възлагаща на въоръжените сили да гарантират реализацията на „новата историческа мисия” за защита на националните интереси на страната. Китайските военни и анализаторите уточняват, че тези интереси включват гарантиране сигурността на международните морски маршрути, достъпа да чуждестранните енергоносители и защитата на китайските граждани, работещи в чужбина. В началото, осъществявяваната от Пекин „концентрация на силите” вървеше бавно. След това обаче, няколко предизвикателни заглавия в медиите провокираха реакцията на Вашингтон. Така, през 2007, по време на военни учения, китайците свалиха един остарял свой метеорологичен спътник, демонстрирайки възможностите си да унищожават в бъдеще и американските военни спътници, които осигуряват обмена на информация между военните кораби и самолетите на САЩ и им позволяват да държат на прицел военни обекти в континентален Китай.

Пентагонът реагира моментално, инсталирайки свръхсекретна апаратура за защита на американските спътници от атаки с ракети или лазерно оръжие. През 2008, САЩ демонстрираха на практика възможностите си като взривиха нефункциониращ шпионски спътник с модифицирана балистична прихващаща ракета.

През миналата 2011 оръжейната надпревара се ускори. Така, през януари, буквално няколко часа преди срещата между президента Ху Цзинтао и държавния секретар по отбраната Робърт Гейтс в Пекин, която трябваше да помогне за подобряване на отношенията между двете страни, Китай осъществи пробен полет на новия си „невидим” изтребител. Самолетът, известен като J-20, ще позволи на Китай да нанася въздушни удари на много по-голямо разстояние от собствената си територия, като вероятно ще може да достигне американските военни бази в Япония и Гуам.

Както е известно, първият китайски самолетоносач, въведен в експлоатация през август 2011, е изграден на базата на корпус, купен от Украйна. Пентагонът очаква, че Китай ще започне да разработва собствен модел самолетоносач, който може да влезе в екплоатация след 2015, т.е. малко след пускането на ударния американски самолетоносач „Джералд Форд”.

Американските военни стратези обаче, се притесняват повече от модернизацията на китайския подводен флот. Най-новите подводници могат да остават по-дълго под вода и да се придвижват по-безшумно от предишните китайски модели. През 2006 една китайска подводница се появи сред група американски бойни кораби, оставайки незабелязана от тях до момента, когато изплува на повърхността.

По-трудно е да се оценят възможностите на Китай в сферата на радиоелектронната борба. Пекин вложи значителни средства в различни кибертехнологии и експертите от Пентагова твърдят, че китайските хакери, които вероятно се ползват с известна подкрепа от държавата, нееднократно са атакували мрежите на Департамента по отбраната. Китайците обаче отхвърлят подобни обвинения.

Китайските технологични постижения се съпътстват и от промяна в реториката на част от местните военни. Някои от тях отдавна обвиняват САЩ, че се опитват да „сдържат” Китай в рамките на „първата островна верига”, включваща Япония и Филипините, с които Вашингтон има договори за съвместна отбрана, както и Тайван, свързан със САЩ чрез закона за подпомагане на отбраната му. В тази връзка, част от китайските военни и анализатори посочват, че американците следва да бъдат изтласкани почти до Хаваите, а китайският военноморски флот да получи свобода на действие в западната част на Тихия океан, в Индийския океан и дори отвъд него. „В рамките на първата островна верига САЩ разполагат с четирима силни съюзника, с чиято помощ Америка се опитва да умори от глад китайския дракон, превръщайки го в червей” – посочи на една пресконференция, провела се през септември 2011, известният китайски стратег генерал Ло Юан.

Ясно е, че независимо от укрепването на въоръжените си сили, Китай не е в състояние да нанесе поражение на американските военноморски сили в пряк сблъсък с тях. Според американските военни, в момента целта на китайската стратегия е да се забави максимално пристигането на американските въоръжени сили, така че китайците да могат да поставят под контрол спорните острови или водни територии.

Официално, хора като Робърт Гейтс или бившият шеф на Обединения комитет на началник щабовете админар Майк Мълън, дават да се разбере, че САЩ биха искали да развиват по-тясно военно сътруднчество с Китай. Неофициално обаче, Китай вече се смята за основния военен противник на Америка. Така, още през 2008, американските въоръжени сили проведоха редица учения под общото название “Pacific Vision”, чиято цел беше да се провери способността за противопоставяне на „почти равностоен съперник” в Тихия океан. Както е известно, с тази фраза условно се обозначава именно Китай.

Какви са китайските шансове

В състояние ли е Китай да реализира стратегията си, разполагайки внушителни военноморски сили в региона? Според китайските стратези, ако условията са благоприятни, след 2020 страната ще може да разгърне в Индийския океан оперативни военноморски сили, включващи два самолетоносача, две атомни подводници с балистични ракети, шест многоцелеви атомни подводници, 18 есминци и 30 фрегати.

Разбира се, прогнозите са нещо несигурно. Въпреки това, дори частичен успех на стратегията на „перлената огърлица” може да се окаже най-важното условие за постоянното присъствие на китайския флот в региона, макар и днес да е ясно, че практическата и реализация е изправена пред редица геополитически, геостратегически и геоикономически проблеми, които Пекин следва да реши.

Очевидно е, че в редица точки „огърлицата” никак не е стабилна, както и, че е необходима по-тясна взаимна връзка между практическите стъпки, които Пекин предприема в морската сфера, и програмата за изграждане на съответната инфраструктурат на сушата и, в частност, в провинция Юнан и в някои държави от Югоизточна Азия.

Дори според някои китайски експерти, осъществяваните от страната проекти за изграждане на канал през провлака Кра, на тръбопроводи в Мянма и Пакистан, както и на обиколни сухопътни магистрали в Югоизточна Азия едва ли ще могат радикално да решат проблема с потенциалната заплаха от страна на американския флот и тези на други големи държави по целия маршрут на петролния транзит за Китай. Те смятат, че докато китайските военноморски сили не постигнат поне частичен паритет с тези държави, проблемът за сигурността на доставките няма да бъде решен.

Не бива да се пренебретват фактите, говорещи за директен сблъсък между интересите на Индия и Китай в Югоизточна Азия. Показателен в това отношение е проектът за изграждане на т.нар. „Път на дружбата” между Индия и Мянма, когато след тежки преговори по детайлите на проекта, властите в Мянма ги прекъснаха и потърсиха помощ от Китай. Струва си да напомня също за съперничеството между Делхи и Пекин за концесиите за разработване на газовите находища в Мянма и т.н.

Почти всички опорни точки на Китай се намират в нестабилни региони, да не говорим, че запазването и функционирането им зависи от добрата воля на местните власти. Пекин няма официални споразумения с тях, макар че в някои случаи се предвиждат конкретни форми на стратегическо партньорство, като например съвместни военни ученния, подготовка на местни кадри, изграждане на пристанищни съоръжения и т.н. Това обаче не са особено сигурни гаранции.

Така,  пристанището Гуадар не успя да се превърне в китайска военна база. То има стратегическо положение край Ормузкия пролив, но интересите на Пакистан могат да го принудят да действа в разрез с китайските интереси, ако в региона възникне военна криза. Трудно можем да си представим, че Исламабад, който вижда в модерните пристанищни съоръжения, построени от китайците, само инструмент за подем на националната икономика, ще жертва тези планове, както и отношенията си с Вашингтон, независимо от влошаването им напоследък. Съдейки по това, че модернизацията на китайския флот не върви с темповете, на които разчитаха в Пекин, мащабното военноморско присъствие на Китай в региона все още е въпрос на бъдещето, макар че според известния американски анализатор Робърт Каплан., Китай купува и произвежда повече нови подводници от САЩ. По негови данни, китайските стратези наблягат на увеличаване броя на морските мини и балистичните ракети, способни да поразяват морски цели, а също на технологиите, заглушаващи сигналите на спътниците от глобалната навигационна система, от които зависят американските военноморски сили, и т.н.

В течение на дълги години, Пекин изразходваше милиарди долари за закупуване на руско въоръжение, включително и морско (модерни есминци, подводници, клас „Кило” и др.). От края на първото десетилетие на ХХІ век размерът на тези инвестиции сериозно намаля, тъй като Китай развива собствен военно-индустриален комплекс и е по-заинтересован от доставките на руско ноу-хау и свръхсъвременни технологични военни системи.

Програмата за изграждането на първия самолетоносач китайско производство все още е в начална фаза и се нуждае от допълнителна енергична подкрепа на властите, които обаче я смятат за твърде скъпа, макар и много престижна и отговаряща на статута на една световна сила. Според прогнозите, до 2020 Китай планира да изгради 4 самолетоносача от среден клас, с водоизместимост 65 хил. т. Смята се, че групите самолетоносачи ще бъдат разположени в Южнокитайско и Източнокитайско море. В същото време не е съвсем ясно, какъв тип самолети ще носят те. Преговорите с Москва за доставка на палубни изтребители СУ-33 се оказаха в задънена улица заради разногласията за размера на доставката. В същото време Пекин се опасява от негативната реакция на съседите си във връзка с програмата за укрепване на китайската военноморска мощ, която може да задълбочи синдрома на „китайската заплаха”.

Реализацията на тази програма е свързана и с обединяването на „двата бряга” на Тайванския пролив и разрешаването на териториалните спорове за островите в Южнокитайско море. При положително развитие, китайците ще се окажат с развързани ръце и ще могат да блокират прилежащите водни пространства със собствени сили, като в този случай необходимостта от самолетоносачи няма да е толкова голяма. В Пекин обаче са убедени, че липсата на самолетоносачи отслабва китайските военноморски сили, запазвайки предимството на Индия, която вече има един самолетоносач и ще получи втори през 2012, след проточилата се модернизация на „Адмирал Горшков”.

В момента, възможностите на китайските военноморски и военновъздушни сили в региона са ограничени, макар да се правят значителни инвестиции за превъоръжаването им. По същия начин не са достатъчно развити и системите за снабдяване и логистична подкрепа на китайските опорни пунктове, разположени далеч от Китай, например в Югозападна Азия или Източна Африка (Мадагаскар). Според индийския професор Срикант Кондапали обаче, възможностите на китайския морски и въздушен флот значително са нараснали през 2005-2006, по отношение зареждането на самолети във въздуха и строежа на спомагателни военни кораби. Това позволява провеждането на морски операции в Тихия и Индийския океан, а не само край китайските брегове.

Обоснована изглежда и гледната точка на професор Ни Лисин от Източнокитайския научно-технически университет, според който Китай не трябва да следва традиционната морска стратегия за укрепване на военния флот. Глобализацията на световната икономика дотолкова тясно обвързва интересите на различните държави, че ако някоя от тях иска да гарантира сигурността на жизненоважните си морски комуникации, може да го постигне само по пътя на сътрудничеството, а не на морската конфронтация със съперниците си.

Днес все още е трудно да се прогнозира, докъде ще доведе китайския флот стратегията на „перлената огърлица”. Според американския военен експерт Кристофър Пърсън, Вашингтон не би трябвало да изпада в крайности, т.е. да не бърза да удря камбаната във връзка с китайската „военноморска заплаха”, но и да не разчита прекалено на сегашното си господство в Световния океан, а внимателно да следи и своевременно да реагира на укрепването на китайските военноморски сили, като се стреми с мирни средства да ангажира Пекин в глобалната система за сигурност, като отговорен играч.

„Завръщането” на САЩ в Азия и китайската реакция

Колкото по-ясно се очертават скритите цели на новия стратегически план на Барак Обама за „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, изчезват и последните съмнения, че в отговор китайското ръководство ще предприеме необходимите мерки за гарантиране сигурността зи жизненоважните енергийни комуникации на Китай. Някои от тези мерки несъмнено ще бъдат икономически и дипломатически, включително насочени към спечелване благоразположението на такива регионални играчи, като Виетнам и Индонезия, както и на големите петролни доставчици, като Ангола, Нигерия и Саудитска Арабия. Можем да бъдем сигурни обаче, че други ще имат военен характер.

Същественото укрепване на китайския военноморски флот, който все още е твърде малък и изостанал, в сравнение с този на САЩ и основните им съюзници, изглежда почти неизбежно. Освен това, практически гарантирано е установяването още по-тесни военни връзки между Китай и Русия, както и с държавите от Централна Азия – членки на ШОС (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан).

Освен това, Вашингтон може да постави началото на истинска напревара във въоръжаването в стил студената война на територията на Азия, каквато нито една държава от континента, в крайна сметка, не може да си позволи. Всичко това, вероятно ще доведе до още по-голямо напрежение и повишен риск от случайна ескалация на вероятни инциденти с участието на Китай, САЩ и кораби на съюзниците им, като този през март 2009 например, когато флотилия от китайски бойни кораби обкръжи разузнавателния кораб на САЩ за борба с подводници Impeccable, което едва не прерасна в открита схватка. Тъй като в тези води се появяват все повече военни кораби, които при това се държат все по-провокационно, рискът, че подобен инцидент може да доведе до нещо много по-опасно, само ще нараства.

При това потенциалните рискове и цената на тази милитаристична американска политика, насочена срещу Китай, няма да се ограничат само с Азия. В стремежа си да постигне по-голяма самодостатъчност на САЩ в енергийната сфера, администрацията на Обама с лека ръка одобрява такива производствени технологии, като сондажите в арктическите зони, дълбоководните морски сондажи и хидравличното разбиване на пластовете, което може да доведе до нови екологични катастрофи от типа на тази с петролната платформа Deepwater Horizon.

Големите надежди, възлагани на канадските битумни пясъци, които са „най-мръсните” енергоносители, ще доведе до повишаване емисиите на вредни парникови газове и много други опасни за околната среда фактори, в същото време, дълбоководният добив на атлантически петрол в крайбрежните води на Бразилия също е свързан със сериозни заплахи.

В резултат от това, САЩ ще се окажат в един още по-опасен, в екологично, военно и икономическо отношение, свят. Разбираемо е желанието на Белия дом да си затвори очите и да благослови очертаващите се катастрофални войни в Близкия Изток, разчитайки, че така ще може да реши ключовите проблеми, очертаващи се в момента в Азия, но изборът на стратегия, залагаща на военната доминация и провокациите, неизбежно ще провокира подобен отговор от противниците и конкурентите на Америка. Това едва ли е разумен път и той трудно ще помогне да бъдат защитени интересите на САЩ в момент, когато глобалното икономическо сътрудничество е от решаващо значение. Тоест, както посочва и американският професр Майкъл Клеър „вече няма смисъл да жертваме околната среда, опитвайки да си гарантираме някаква илюзорна енергийна независимост”.

Стартирането на нова студена война в Азия, както и сегашната енергийна политика на САЩ в Източното полукълбо, могат да поставят света пред много сериозна заплаха. Затова тя би трябвало да бъде преразгледана, преди свличането към конфронтацията и екологичната катастрофа да стане необратимо.

Както изглежда обаче, това няма да се случи през настоящата 2012, когато в САЩ предстоят президентски избори, а нестабилната икономика, все по-нервният електорат и обструкциите на републиканската опозиция могат да изкушат Обама да предприеме някаква авантюра в Азия, опитвайки се да отвлече вниманието от вътрешнополитическите проблеми на Америка.

Налице е много сериозна опасност в Пекин да възприемат това като доказателство, че САЩ са решили на всяка цена да продължат да „сдържат” възхода на Китай, както и, че го смятат за твърде зависим от глобалната търговия и твърде слаб във военно отношение за да може да им попречи. Възможно е вбесените от това китайски лидери да решат, че макар страната им да залага на една мирна и непрепятстваща търговията международна среда, ще и се наложи да използва други средства за да защити интересите си. Това обаче би било рисковано решение, имайки предвид, че САЩ също обявиха Азия за зона на ключовите си национални интереси, които, както изглежда, са готови да защитават с всички налични средства. Както подчерта държавният секретар Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка”.

И така, САЩ вече разполагат с доктрина, средства и мотивация за открит сблъсък с Китай. Единственото, което все още им липсва, е появата на удобна възможност, или на някоя фатална грешна, направена от едната или другата страна. Което пък означава, че 2012 ще бъде доста напрегната за отношенията между Вашингтон и Пекин.

* Българско геополитическо дружество

 

Както понятието, така и идеята за фракталния свят са доста нови дори за математиката и естествените науки. Въвеждането им през 70-те години на миналия век е свързано с името на родения във Варшава през 1924 френски математик Беноа Манделброт. В най-цитираното си съчинение „Фракталните обекти” той пише, че „между неконтролируемия хаос и строгия ред на Евклид вече има нова зона – тази на фракталния ред”[1]. Самото понятие „фрактал” Манделброт определя като неологизъм, с обяснението, че, за да въведе термините „фрактален обект” и „фрактал” е използвал латинското прилагателно fractus, означаващо „неправилен (нерегулярен) или начупен”.

Фракталният подход

В момента и дефинирането на понятието, и неговата обосновка използват предимно математически апарат. Затова е логично, че излагайки теорията си, Манделброт тръгва от математическото понятие за размерност. С нея се измерва степента на нерегулярност и начупеност на даден обект. Самата фрактална размерност е елемент от математическа теория, създадена между 1875 и 1925 и опитваща се да обясни някои парадоксални, от гледна точка на елементарната геометрия, случаи. Евклидовата геометрия, която всички сме изучавали в училище, приема, че отделната точка или краен брой точки са фигура с размерност нула. Правата, както и която и да е „проста” крива (има се предвид кривата в Евклидовата геометрия), е фигура с размерност единица. Равнината пък, както и всяка друга проста повърхност, вече е фигура с размерност две, а кубът е с размерност три. Още Норберт Винер обаче отбелязва, че брауновото движение се извършва по траектория, която е непрекъсната крива, но размерността й е с необичайна стойност – тя не е единица, а двойка. Оказва се, че има цяла „колекция” от геометрични фигури, проявяващи подобни необичайни размерности. В началото на ХХ век някои математици стигат до извода, че е възможно размерността на множество идеализирани фигури да не е цяло число, а дроб. Така, ако се опитаме да създадем наглед за подобни фигури, можем най-общо да си представим, че обект с размерност между 1 и 2 е „по-издължен” от обикновената повърхност и, в същото време, „по-масивен” от обикновената линия[2].

Макар и предимно насочена към обяснение на някои математически парадокси, теорията за фракталния свят има ясни практически проекции. Те са свързани например с проблема за идеализацията в математиката или във физиката, при която някои от свойствата на изучаваните обекти съзнателно се абстрахират. Когато обаче се наложи да се измине обратния път, от идеализацията към  реалния свят, често се налага да се въвеждат допълнителни „коригираща понятия” за да се преодолее схематизма и неточностите на модела.  Възможно е, разбира се, в отделни случаи моделът да дава достатъчно адекватна представа за изучавания обект и да не се налагат корекции. В преобладаващия брой случаи обаче, без тях не може да се мине, което кара Манделброт да заключи, че  и физическата размерност показва определена степен на субективност и относителност, доколкото зависи и от мерната единица.

Този ефект на относителността тук не означава, че фракталиите са изцяло субективно творение. Смисълът им е да преодолеят именно тази субективност. Ако отново се върнем към разсъжденията на Манделброт, там, където един наблюдател вижда добре обособена област с характерна размерност, друг ще види само постепенен преход, който може и да не заслужава специално изследване. Новото, което внася теорията за фракталните обекти е, че Манделборт разглежда областите, смятани досега за преходни и без определена структура, като фрактални, т. е. имащи размерност, която е или дробно, или „необичайно” цяло число, описващо неправилен или начупен обект. За да станат идеите му по-лесни за възприемаене той използва примери с такива обекти като Земята, Луната, Небето и Океана – „все добре познати, но недостатъчно гладки, за да се подчиняват на законите на класическата геометрия” [3].

Наистина тези обекти притежават едно общо свойство – те са системни, т. е. образувани са от голям брой свързани помежду си отделни елементи. Фракталната размерност описва тъкмо една от страните на тази свързаност. Но, според Манделброт, подобно свойство притежават и „артефактите”. Разликата, пише той, „между естествените и изкуствените системи е, че за да опознаем първите, трябва да осъществим наблюдение или експеримент, докато за вторите можем да питаме създателя им. Има, обаче, невероятно сложни артефакти, при чието създаване са се преплели неизброимо много неконтролируеми намерения, така че в крайна сметка резултатът е, поне частично, „обект на наблюдение”[4].

Фракталният подход е възможен метод за изследване на сложните системи тогава, когато те са дотолкова сложни, че е почти невъзможно да се изследват детайлно всичките им подсистеми и елементи. В такива случаи се налага да се ограничим до открояването на някои общи особености. В споменатата вече книга, Маделброт прилага този подход към компютъра като сложна система, състояща се от много модули, и анализира отношението обем/повърхност на интегралните схеми. В този случай фракталният подход обяснява възможността повишаването на производителността в компютъра, което е свързано и с броя на свързващите проводници, да се реализира като се използват отчасти възможностите на самите интегрални схеми, които могат да се разглеждат като геометрически равнини, и  свързването помежду им с проводници, които пък имат пространствена размерност. Тоест, „системата като цяло има самоподобна йерархична структура и всичко става така, сякаш проектантът работи в пространство с дробна размерност”[5].

Макар Манделброт да ограничава изследванията си до сложните геометрични фигури с неправилни и безкрайно разнообразни контури, основната му идея притежава значителен евристичен заряд. След съответните модификации, в зависимост от областта, в която се прилага, тя би могла да се използва и в хуманитарните, а също и в социалните науки.

Започвайки своето същинско изложение с измерването на бреговата линия, Манделброт се опитва да покаже, че гледната точка и мерната единица са от съществено значение, въпреки че става дума за експериментално проверяеми факти. „Колко е дълъг брегът на Бретан?”, пита Манделброт. Отговорът е, че не може да се каже с абсолютна точност, защото той ще има една дължина, ако се измерва с пергел, на който предварително сме задали някаква дължина, ще има друга дължина, ако например се измерва с човешки крачки, трета - ако измерващият има размерите на мишка и четвърта – ако брегът е представен като карта, начертана от художник-поантилист, използващ точки с определен радиус. Всеки път, когато намаляваме мерната единица, брегът ще става все по-дълъг.

По-интересното е, че самата форма на бреговата линия има свойство да се възпроизвежда в подобни една на друга, но различни като размер структури. Например, ако мащабът става все по-едър, ще се откриват все по-големи подробности от въпросната брегова линия, но най-интересното е, че картите, отговарящи на последователните нива на уедряване, ще се различават в спецификата си, но ще имат един и същ глобален характер (или контури), т. е. ще носят едни и същи генетични признаци. Което пък води до извода, че както дребните, така и едрите детайли на бреговата линия с точност, в зависимост от избрания мащаб, се пораждат от един и същ механизъм. „Погледнато статистически”, посочва Манделброт, „всяка част от така получения бряг, без подробностите, които ще изпуснем, е подобна на цялото. За такъв бряг казваме, че притежава вътрешна хомотетия или е самоподобен”[6]. Интересното е, че математиците, по друг повод, са създали една относително правилна фигура, без да знаят за какво би могла да им послужи.  Тази фигура се нарича крива на фон Кох (von Koch) и първоначално има форма на триъгълник, който, чрез добавяне на нови подобни на първоначалния триъгълник, може да очертава най-причудливи фигури.

Фракталната революция

След появата на теорията на Беноа Манделброт в естествените науки се наблюдава истински бум на изследванията на това свойство на обектите. Появяват се множество фрактални фигури, носещи различни имена – крива на Пеано, въже на Серпински, драконова крива на Леви, фрактал на Ляпунов. Методиката и понятийният апарат, въведени от френския математик, намират все по-широко приложение в естествените науки. Приложението на този подход може да се види в много научни области – най-вече в астрономията и метеорологията, но също и във футурологията, неврологията, металургията,  биологията, географията и хидрологията, химията, инженерните науки. Има опити за използване на този подход дори в хирургията[7] и мениджмънта. За момента, като че ли единствено социалните и политическите науки все още не проявяват интерес към този сравнително нов метод за изследване, което вероятно се дължи на тяхната относително по-ригидна методология, а и на изследваните от тях макрообекти. В преобладаващия брой от случаите тези макрообекти са твърде сложни, а това затруднява улавянето на фракталните модели в тяхната структура и съответно - в тяхното поведение.

Фракталният подход се използва например за генериране на цяло множество изображения: дървета, храсти, брегови линии и т. н. Използва се и за конструиране на различни архитектурни композиции.

В комбинация с някои алгебрически и стохастически методи, този подход се използва и за построяване на различни ладшафти, морски повърхности, модели на биологически обекти. Методът все по-широко се прилага при изучаване на динамиката на колоидите, динамиката и турболентността на сложните потоци, а също и за моделиране на огъня, както и на процесите вътре в организма (напр. биенето на сърцето).

Любопитно е, че фракталният метод има удачно приложение и в литературата. Това са текстове, които използват фрактални фигури на текстово, структурно или семантично ниво. На текстово ниво, например, фракталите се проявяват като безкрайно повторение на определени елементи от текста. Тази форма се използва при създаването на сонетния венец, на разказ в разказа, на т. нар. „текстове с нарастване”.  Някои от известните писатели, които често прибягват до такива литературни форми са  Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар  и Жорж Перек.

Друго приложение на фракталния подход е т. нар. фрактална антена, за чието проектиране се използва фракталната геометрия.. Най-напред това е  направено от американския инженер Натан Коен, който, за да преодолее забраната на общинските власти в Бостън да се монтират външни антени на сградите, изрязва от алуминиево фолио фигура във формата на кривата на Кох, залепва я на хартия и я свързва с радиоприемник. Оказва се, че тази антена работи толкова добре, колкото и обичайните външни антени, макар и досега да не са напълно изучени физическите принципи за работа на подобни антенни устройства.

Фракталният метод се използва и в системата за даване на IP адреси, която прибягва до фрактално свиване на информацията за компактно съхранение във възлите на мрежата (отделните компютри). Принципът е, че всеки възел от тази мрежа съхранява само 4 КВ информация за състоянието на съседните възли, като всеки нов възел се включва към общата мрежа без необходимостта от централно регулиране на раздаваните IP адреси. Така, принципът за фрактално свиване на информацията гарантира пълна децентрализация, което пък е условие за устойчива работа на мрежата.

С голяма доза увереност може да се каже, че в момента фракталният подход е сред авангардните научни методи, който би могъл да даде обяснение на някои факти и явления, като заостри вниманието към определени, недостатъчно детайлно изучени досега преходи. Разбира се, не бива да се изпада в другата крайност – да се смята, че това е универсален модел, с който може да се обясни всичко. Както в повечето случаи, и тук чувството за разумен баланс е от ключово значение.

Имайки предвид всичко това, би било интересно да видим дали фракталният подход може да ни даде нова гледна точка към актуалните социално-икономически и политически процеси и проблеми. Възможно ли е той да предложи нови алгоритми за изследване и по-важното – чрез него да очертаем вероятните посоки, които ще следват обществените промени оттук-нататък?

Някои „фрактални” отговори на въпроса, защо различните общества се движат в различни посоки и на различни скорости.

Самоподобието

Това е може би една от най-интересните идеи, които се открояват при използването на фракталния подход. Защо някои общества се развиват удивително успешно, а други, поставени в почти същите условия, показват посредствени резултати? Възможно ли е да се реципират готови институционални или нормативни решения отвън и те да не бъдат подложени на неизбежни корекции, които понякога ги правят напълно безполезни?

Тези въпроси получават неочаквано елегантни отговори като се използва самоподобието като ключова характеристика на подхода. Очевидно социалните, институционалните или икономическите промени, независимо от техния характер и дълбочина, неизбежно възпроизвеждат заварените базисни характеристики на основните структури в съответните общества. Това ще рече, че всеки нов „социален фрактал”, по своята природа, е обречен да възпроизвежда, по вътрешни характеристики и функциониране, заварените, вече съществуващи, социални, икономически и политически структури и поведенчески модели. Затова може би следвоенното развитие на Япония, която по правилата на здравата логика би трябвало, като победена държава, да изпитва сериозни дефицити, е изключително успешно. Макар и коренно различно по политическа организация от предходния, милитаристичен период, то, на различни нива, възпроизвежда доказалите се успешни модели на социални отношения и поведение. Тоест, развива се по фрактален начин.

Може би това е един от механизмите, които обясняват, защо Израел се превръща за броени години в икономически и военен лидер и то в същите полупустинни условия, с които се налага да се борят и неговите съседи. Вероятно не само защото еврейската нация се слави с организираност и задружност, нито пък заради интелектуалните й постижения, а защото, също по фрактален начин, успява да изгради от нулата жизнеспособна държава и то при последователно и подчертано враждебно отношение на своите съседи от региона.

Именно промяната чрез самоподобието, а не толкова южният манталитет е по-логичното обяснение за икономическите и социалните проблеми, с които в момента се опитва да се пребори и Гърция.  По-логично би било, след влизането си в ЕС и особено в еврозоната, южната ни съседка да навакса своето изоставане от по-старите страни-членки на ЕС. Но става точно обратното – новите условия просто стимулират самовъзпроизвежданите десетилетия навици и стереотипи – всевъзможните техники и похвати за заобикаляне на фискалните дисциплина, навикът да се живее по-нашироко, отколкото позволява производителността на труда и икономическите реалности, заемането на чужд ресурс без да се прави сметка за неговото връщане и т. н. И доколкото в последно време Гърция неизбежно се появява във фокуса на повечето негативни новини, свързани с Европейския съюз, едва ли е нужно да се прави рекапитулация на сегашните й проблеми. Те обаче са логично следствие от неглижирането или просто от незнанието, че вероятността от изменението на едно общество чрез самоподобие е неизмеримо по-голяма, отколкото възприемането на нови, но чужди за него структури и поведение.

С много голяма доза вероятност фракталната невъзможност да се присадят чужди социални и институционални практики предопределя и провала на западния модел на обществена организация в Ирак, Афганистан, Либия и въобще в страните от арабския свят.

Що се отнася до България, много от сегашните ни неудачи до голяма степен са предопределени точно от факта, че и социалните субекти се развиват по един фрактален начин. Това ще рече, че каквито и добри модели или решения да бъдат взети, те неизбежно ще се модифицират според вече утвърдените исторически практики, институционални, морални и стопански отношения. Затова много по-вероятно е да се очаква мултиплициране, на различни нива и с някои модификации, на вече утвърдените модели на отношения, отколкото рязък завой към коренни промени. Затова ефектът от външният натиск, макар и не без значение, не е този, който европейските институции например биха желали да видят.

Самоподобието, обаче притежава още едно измерение. То е свързано не толкова с налагането на нови практики или механизми, колкото с вътрешното подобие на вече съществуващите. Накратко, моделът на вземане на решения, на мислене и поведение, на морал и трудови навици е фрактален, т. е. той се възпроизвежда както на всекидневно ниво, в инцидентните отношения между гражданите, така и на корпоративно ниво, а също и на публично ниво. Затова евентуалната промяна може да бъде постепенна, но не може да бъде частична, т. е. няма как един от социалните фрактали внезапно да стане напълно различен от останалите. Това означава, например, че такива невралгични области като здравеопазване, образование, социално подпомагане и т. н. не могат да се реформират изолирано след като същите корупционни практики, субективизъм, липса на общовалидни морални правила и непрофесионален мениджмънт преобладават и в останалите обществени сфери. Накратко, характеристиките на отделните елементи, в крайна сметка, формират по един фрактален начин проявленията на цялото.

Самоподобието има и трета страна. Чрез него могат да се направят обосновани предвиждания, по какви механизми би се извършило определено изменение. Колкото и ресурси или човешки усилия да бъдат заделени, самото изменение на обществото, независимо дали ще го оценим като развитие, застой или връщане назад, няма как да не се извърши по фрактален начин, т. е. чрез относително повторение на вече усвоени схеми, поведенчески стереотипи, начини за вземане на решения и дори за присвояване на отпуснатите публични средства. Разбира се, това не означава, че сме осъдени вечно да повтаряме едни и същи неудачни решения. По-скоро измененията не могат да се случат толкова революционно, колкото би ни се искало.

Съседството

Друга възможна обяснителна схема, която се извежда от характеристиките на фракталния подход, е свързана с неизбежния отпечатък, който взаимно си налагат поставените една до друга сложни системи. Възпроизвеждането на структури, свойства и модели, идентични с тези, които съществуват в съседство, е далеч по-вероятно, отколкото появата на качествено нови черти и характеристики. Именно това е поредното доказателство, че подобието и самонарастването, чрез наподобяване на съседните обекти и структури, е универсална характеристика на нашия свят. Примери от подобно естество съществуват в изобилие, както в неживата, така и в живата природа. Но дори и в тези области невинаги може да се предложи логично и обосновано обяснение. Още по-трудно е това в случаите, когато се анализират културни или социални обекти. Защо очертаваме регионални съвкупности от държави, области или населени места? Отговорът е, защото те имат множество общи, повтарящи се черти и структури, поради което могат да бъдат изучавани и дори променяни в съвкупност.

За социалните и политическите анализи изглежда по-лесно да прибягват до неясни и трудно измерими понятия като манталитет, психологически стереотипи, общо историческо минало и т. н. Но далеч по-просто и най-вече по-достъпно за детайлно изучаване и измерване е именно открояването на повтарящите се процеси и структури в съседство. Без да се пренебрегват подробностите и значимите разлики, е възможно да се обособят регионални политически или административни групи от държави, области, населени места и т. н. които да бъдат разглеждани в съвкупност. Точно това е едно от силните методологически основания за съществуването на геополитически обединения, чиито поведение, интереси и цели биха могли да се изследват като едно цяло.

Понякога, отговорите, които се получават с прилагането на фракталния подход в това му измерение, съдържат ключ към важни тенденции, оставащи трудно забележими, ако се използват други методи. Причината е, че макар вероятността за възпроизвеждане на определени структури и процеси, намиращи се в съседство, да е по-голяма, отколкото на такива, намиращи се в отдалечени локации, те не се развиват едновременно, нито пък моделът се възпроизвежда с фотографска идентичност. Безспорно е, че в много отношения страните от Латинска Америка наподобяват една на друга, когато се анализират икономическите, социалните, културните или политическите механизми и процеси, както впрочем и страните от постсъветското геополитическо пространство с преобладаващо славянско население или пък държавите от Балканите. Но всяка отделна страна, възпроизвежда модели и тенденции, видими у нейните съседи, по свой собствен начин.

Тук например, логично възниква въпросът, дали икономическата и социалната криза в съседна Гърция, за която вече стана дума, е уникално следствие от системните грешки на политическия й елит през последните три-четири десетилетия или по-остро протичащо заболяване, дължащо се на причини, които са налице във всички страни от региона – Турция, Румъния, Сърбия и разбира се, България? Отговорът, в много отношения, зависи от това, какво точно искаме да открием – дали повтарящи се, макар и ненапълно, модели, или доказателство за злощастно съвпадение на неблагоприятни обстоятелства.

По същия начин стои и въпросът с проблемите на България, свързани с вътрешната разединеност на обществените групи и слоеве, неумението да се организират колективни действия за защита на индивидуалните интереси или да се въздейства ефективно върху публичните институции, когато те явно действат в разрез с интересите на обществото. Причините едва ли могат да се обяснят с някакъв имагинерен български манталитет или историческа обремененост, тъй като много сходни са и нещата при нейните съседи. И доста различни, ако например се сравнят с действията и механизмите от подобен характер в страните от Централна Европа. Може да се каже, че геополитическите фракталии са много сериозен фактор, който поставя своя отпечатък върху всяка социална или политическа инициатива, независимо дали участниците в нея ги осъзнават или не.

Относителността

Относителността е още една от характерните проекции на фракталния подход. На пръв поглед, тя изглежда самоочевидна, тъй като изборът на различни гледни точки и на едни или други „мерни единици” без съмнение би  довело до различни резултати. Както вече беше споменато, според Беноа Манделброт брегът на Бретан ще има различна дължина всеки път, когато се смени измервателното средство. Този най-общ принцип би бил в сила и когато се изследват сложни обекти, каквито са обществата, икономическите, социалните системи, регионалните и местни структури и т. н. Относителността засяга преди всичко начина, по който трябва да се оценяват обществените промени, и внася определена доза несъизмеримост при възприемане на различни критерии. Има много примери за това как се сменя перспективата, а също и изводите, когато историческите събития се погледнат от друг ъгъл.  В съчинението си „Колапсът”, Джаред Деймънд, анализирайки геноцида в Руанда през 1994, стига до ред нетрадиционни изводи, опитвайки се да погледне на събитията не само през призмата на етническото противопоставяне[8]. Когато се проследят корените на противоречието между двете основни групи - хуту и тутси, действително най-напред изпъкват различията – хуту се занимават основно със земеделие, докато тутси са най-вече скотовъдци, първите са по-ниски, по-набити и по-тъмни, докато вторите са по-високи, по-стройни и с по-светла кожа. За хуту се смята, че са се заселили в Руанда и Бурунди по-рано, идвайки от юг и запад, докато тутси са дошли по-късно от север и от изток, покорявайки предишните заселници. Върху тези различия се надграждат още – различни култури, различно участие в политическия живот и т. н. Ако се анализира колониалното минало на Руанда, ще се установи, че първоначално германците, а впоследствие белгийците, са използвали тутси като свои довереници при управлението, тъй като ги считали за по-висши поради външния им вид. Всичко това, съпроводено с дългогодишното и периодично припламващо насилие в страната, както и с политическите промени след като страната става независима, дават една гледна точка – на дълбока враждебност и неизбежност на етническия конфликт.

Но, ако се смени „мерната единица” и нещата се разгледат от икономически и демографски позиции, ще се установи друго. Руанда и съседната й Бурунди са били вече гъсто заселени, когато през ХІХ век идват европейците, а след това прирастът на населените дори се е засилва, както впрочем и в  Кения, и в Танзания. Причина са по-високите добиви от донесените от европейците посеви, по-доброто здравеопазване, установените държавни граници и по-ефективно администриране на територията. Но увеличеният прираст на населението и примитивното селско стопанство водят до бързо изтощаване на почвата, смаляване на земеделските стопанства и недостиг на храна. Това, от своя страна, се превръща в постоянен фактор на напрежение, което в повечето случаи няма етнически, а социален характер. И когато световните пазари на традиционните за страната производства за износ (на чай и кафе) се сриват, икономическото напрежение, в съчетание с ред други фактори, експлодира в междуетнически конфликт.

Разбира се, има и други прочити на същите събития – например ролята на корумпираните политици, използвали екстремистки настроените групички за свои цели, или изостаналостта и влиянието на старите племенни вражди, или пък колебливата и закъсняла намеса на ООН и т. н. Всяка гледна точки заслужава внимание, но от различните позиции нещата изглеждат различно.

Друго съображение, когато се разсъждава за относителността (в ролята й на проекция на фракталния подход), е че социалното познание изменя или деформира самия социален обект, който се изучава. Неговото приложение за анализ на обществените процеси вероятно би показало, че няма еднозначни отговори на такива въпроси като, добри ли са темповете на икономически ръст, само лоши ли са неблагоприятните демографски изменения, промяната в морала съпътства ли неизбежно социалната дезинтеграция, само неефективността на институциите ли е причина за криминализирането на обществото и т. н.

В заключение, може да се каже, че фракталният метод може би дава един поглед върху обществените процеси, какъвто другите методи не предоставят, или поне не толкова отчетливо. Но той все още е недостатъчно разработен в този контекст и поради това към момента не са достатъчно ясно очертани и неговите методологически ограничения.

 


Бележки:

[1]. Б. Манделброт, „Фракталните обекти” (форма, случайност и размерност), УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 15.

[2]. Пак там, с. 17

[3]. Пак там, с. 18

[4]. Пак там, с. 20

[5]. Пак там , с. 150.

[6]. Пак там, с. 30.

[7]. Виж Erica Klarreich, Virtual Surgery in Science News, 7/28/2007, Vol. 172 Issue 4, p 59-61, 3p, 2c; (AN 26041776)

[8]. Виж Дж. Даймънд, „Колапсът”, С., 2007, изд. Изток-Запад, с. 429-448

 

* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН

 

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнителна икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) при свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2010 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

-     Господин Енгдал, критиката на външната политика на САЩ от страна на американски експерт е сравнително рядко явление. Кога за първи път се усъмнихте в правилността на стратегията на Вашингтон?

-     Сегашното ми виждане по този въпрос се формира постепенно. Като „дете на студената война”, дълго време искрено вярвах, че Америка носи свобода, демокрация и прогрес на останалия свят. Когато, през 60-те години, завърших Принстънския университет, не се интересувах от геополитика, а мечтаех за кариера на юрист. Но след като седем години работих в САЩ, заминах за Европа за да защитя докторската си дисертация в Стокхолмския университет. По онова време Виетнамската война беше в разгара си и тъкмо тя ме накара да погледна по друг начин на поведението на моята страна в света. След като защитих дисертацията си, в продължение на десет години работих като журналист в Ню Йорк. Това бяха 70-те години, когато светът беше ударен от петролната криза. Наложи ми се да интервюирам мнозина представители на големите енергийни концерни. Именно разговорите с тях ме доведоха до извода, че кризата се манипулира от седем енергийни гиганта – петима американски  (Standard Oil, Shevron, Golf Oil, Mobil Oil, Texaco) и двама британски (British Petroleum и Royal Dutch Shell). Задълбавайки в историята на проблема, стигнах до още нещо, а именно, че още от началото на ХХ век тези концерни тясно си взаимодействат с най-големите банки на Уолстрийт и, особено, с банкерската фамилия Рокфелер. През 1984 се преместих да живея в Западна Германия и така отново получих възможност да гледам на света през очите на европейците.

-     В книгите и статиите си подробно анализирате, как през първата половина на ХХ век ролята на свръхдържава преминава от Великобритания към САЩ. Как става това?

-     Всъщност, посветил съм цяла книга на този въпрос – „Век на войни”. Още през 1913 в САЩ е създаден частен емисионен център – Федералният резерв, който поема печатането на долари (дотогава само държавите имат правото да печатат пари). Зад тази сделка стоят най-големите банкови къщи от нюйоркската Уолстрийт – семействата Рокфелер, Морган, Варбург и други. През Първата световна война те извличат невероятни печалби от доставките на оръжие, но по онова време глобалното господство все още не им е по силите. Едва когато, през 20-те и 30-те години, залезът на Британската империя става неизбежен, американският финансов елит започва да се подготвя за да поеме нейното наследство. Още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (в онзи момент) проект, озаглавен „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения пак тогава Съвет по международна политика. Както е известно, в чисто военен план, Втората световна война е спечелена от Съветския съюз, а не от САЩ, но именно те съумяват да извлекат максимална изгода от разгрома на Хитлер. През 1944 е създадена Бретънуудската финансова система, в чиито рамки доларът бива обвързан със златния стандарт и се превръща в световна резервна валута. Това позволява на големите американски банки да поставят постепенно цялата глобална икономика под свой контрол.

-     Доколко САЩ се стремят да отчитат британския опит в процеса на изграждане на собствената си империя. Умните хора обикновено се учат от чуждите грешки.

-     Заимствайки британските геополитически доктрини, американският елит гледа да не допуска грешките на британците. Така САЩ формулират блестяща стратегия за глобална доминация – старателно избягвайки думата „империя”, те се представят за благороден защитник на демокрацията, човешките права и свободното предприемачество. Зад този образ обаче се крие класическа имперска доктрина, чиято същност много добре са формулирали още древните римляни: „Разделяй и владей!”. Естествено, елитът не може открито да декларира своите цели, тъй като американците са миролюбива нация и, по традиция, не се интересуват особено от международните проблеми. Специално за тях елитът създава пропагандния мит, че САЩ олицетворяват доброто в неговата битка със злото, в името на щастието на цялото човечество.

-     По-нататъшният успешен ход на САЩ към постигането на глобална доминация преминава през периода на студената война. Какво е постигнато тогава?

-     Студената война съвсем не беше неизбежна, както сме свикнали да мислим днес. Първоначално, САЩ искат да привлекат към създаваната от тях финансова система и Съветския съюз. Сталин обаче (тук държа да отбележа, че се отнасям критично към вътрешната му политика), взема вярното решение, отказвайки да присъедини страната си към Бретънуудската система. Едва тогава Вашингтон се ориентира към резервния си план „Б”, в чиито рамки СССР се превръща от американски съюзник, в „тоталитарно чудовище”. Пропаганднта машина на САЩ успешно представя тази страна като „империя на злото”, от която всеки момент може да се очаква да извърши някаква подлост. Много добре си спомням, как в училище ни караха да покриваме с лявата ръка дясното си ухо, обяснявайки, че така можем да се защитим от радиационното излъчване, след падането на съветска атомна бомба. Което си беше пълна глупост, разбира се. С помощта на такива акции обаче, в съзнанието на обикновените американци като мен, се набиваше идеята, че Русия е най-големия враг на човечеството.

По онова време беше създаден и военният пакт НАТО, който гарантира военната доминация на САЩ над Западна Европа. Стартира и масираното проникване на американски капитали в Азия, Африка и Латинска Америка. Защото спецификата на съвременния либерален капитализъм е в това, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови и „девствени” територии.

В крайна сметка, в началото на 70-те години, Бретънуудската система навлезе в период на много сериозна криза. Свободният обмен на хартиени долари срещу злато беше прекратен. Тогава, за да бъде спасен доларът от неизбежния крах, беше решено да се стимулира мощен скок на цените на основните енергоносители. Това беше постигнато чрез петролната криза от 1973. Както е известно, според официалната версия, ценовият скок беше провокиран от решението на държавите от ОПЕК да накажат Запада заради подкрепата му за Израел във войната през 1973. Твърди с, че с помощта на петролния шантаж, арабите са се опитали да накарат САЩ и Западна Европа да престанат да снабдяват израелците с оръжие. Истината обаче е, че скокообразният ръст на петролните цени беше дело на големите западни държави, като те се споразумяха за това още преди войната (през май 1973), на заседанието на Билдербергския клуб в Швеция. Това мое предположение получи потвърждение по време на разговора ми с шейх Ямани, който по онова време е министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия.

-     Защо е била необходима подобна „шокова терапия”?

-     Ами защото всички разплащания за доставяния петрол се осъществяват изключително в долари и това позволи за известно време да бъде удължен животът на доларовата система. По-късно, през 1979, САЩ решиха да модифицират в известна степен глобалния финансов модел. За сметка на реалната икономика, Вашингтон заложи на печатането на пари, раздуването на финансови балони и прехвърляне на производството в т.нар. Трети свят, където има много и евтина работна ръка. В края на 80-те години, заради тази сбъркана финансова политика, западният свят отново се оказа на прага на сериозни сътресения и дори крах.

-     Само че рухна не западният свят, а съветският блок…

-     Точно така. И в резултат на това, американският капитал нахлу в неусвоените пространства, позволявайки на САЩ да паразитират върху икономиките на Русия и Източна Европа. Там бяха закрити хиляди заводи, бяха изоставени огромни научни центрове, а милиони хора за съвсем кратък период от време се оказаха под чертата на бедността. В същото време, най-ценните кадри, оборудване и ресурси, буквално за центове, започнаха да се прехвърлят на Запад, което позволи на американската икономика да си гарантира спокойно съществуване почти двайсет години. Смятам, че източноевропейските държави и, най-вече, Русия платиха изключително висока цена за осъществената по американски рецепти приватизация.

- Да не би да твърдите, че САЩ са единствения виновник за краха на съветския комунизъм?

-     Не, разбира се. Основна роля изиграха изключително сериозните икономически проблеми на СССР. В Америка например, между военно-индустриалния комплекс и гражданската икономика съществува тясна взаимна връзка – така, щом учените от Пентагона създадоха микрочиповете и интернет, това „ноу-хау” моментално беше усвоено и от невоенния сектор. В Съветския съюз подобно нещо нямаше.

Анализирайки икономическите слабости на СССР, в края на 70-те години, САЩ решиха да формират около него огнища на нестабилност. Така, Збигнев Бжежински, който по онова време е съветник на президента Картър, предлага на власт в Афганистан да бъде поставен антисъветски проислямистки режим, заплашващ с постепенна ислямизация цяла съветска Централна Азия. Това провокира Москва да се намеси във вътрешните работи на тази страна и така руснаците получиха в нейно лице „своя Виетнам”. По-късно, вече през 80-те, Роналд Рейгън обяви началото на „ерата на звездните войни”, принуждавайки Съветския съюз да изразходва астрономически суми в новата оръжейна надпревара

Накрая, през 1986, САЩ убедиха краля на Саудитска Арабия временно да свали цените на петрола, нанасяйки по този начин последния удар по съветската икономика. В тези условия, противникът трябваше да бъде довършен вече на политическо равнище, затова Вашингтон въвлече Москва в преговорите за обединението на Германия. Тогавашният държавен секретар Джеймс Бейкър обеща на Михаил Горбачов, че след възстановяването на единната германска държава НАТО няма да се придвижи дори на сантиметър на Изток. Което, разбира се, не се случи – Северноатлантическият пакт не само че достигна до границите на Русия, но и се опита да присъедини Грузия и Украйна.

- След разпадането на съветската империя, западният свят беше обзет от еуфория заради победата си в студената война. Защо обаче едноличната глобална хегемония на САЩ се оказа толкова кратка?

-     Крахът на съвтската империя несъмнено много облекчи ситуацията за САЩ. Това обаче не ги отърва от появата на нови проблеми. Впрочем, следващият етап от налагането на американската доминация беше максималното отслабване на другия потенциален конкурент на Съединените щати – Япония. То стана факт през 1990 с краха на Токийската фондова борса, след който японската икономика изпадна в продължителна депресия. След това дойде редът на други азиатски „тигри” – Южна Корея, Тайланд и Индонезия. Ерозията на мощта им беше важно не само от икономическа, а и от политическа гледна точка, защото те прокарваха друг (съвсем разумен) модел на развитие, различен както от дивия „каубойски” капитализъм на САЩ, така и от съветската планова икономика. Американските спекуланти провокираха азиатската криза от 1997, което позволи да бъдат укрепени позициите на долара. Именно тогава, впрочем, започна износът в тези държави на дългови книжа на САЩ, както и на други американски ценни книжа.

На пръв поглед изглеждаше, че на фона на всички тези успехи, „американският век” ще продължи вечно. Смятайки се за недосегаеми, американските финансисти дадоха мощен тласък на спиралата на виртуалната икономика. В САЩ започнаха, в промишлени мащаби, да генерират деривати, които уж обезопасяват сделките с ценни книжа. Те се опитаха да убедят американците, че ако някое семейство не може да плаща вноските по заема си, банката, издаваща деривати, моментално ще му помогне. В резултат, заеми започнаха да се предоставят на всички желаещи, дори ако беше ясно, че са неплатежоспособни. Дериватите пък се купуваха от китайците, японците, руснаците и другите „партньори” на Вашингтон. Последиците от тази безотговорна политика станаха ясни през 2008, когато върху Америка се стовари истинско финансово „цунами”.

- Президентът на САЩ Обама често критикува „тлъстите котараци” от Уолстрийт и обещава да отделя повече внимание на реалната икономика. Може би той все пак ще успее да се справи с безотговорните финансови кръгове, за които говорите?

-     Не бива да имаме илюзии относно Обама. Той е също толкова зависим от финансовите корпорации, като двамата Буш, Клинтън, Рейгън и Картър. Американските елити го направиха президент по една проста причина. През 2008 на цялото западно общество му беше дошло до гуша от каубойските изпълнения на Джордж Буш-младши и финансовите кръгове се нуждаеха от такъв американски лидер, който поне външно да излъчва човечност и миролюбие. Какво обаче се получи на практика? Веднага след като влезе в Белия дом, Обама увеличи военното присъствие на САЩ в Афганистан и стовари американската мощ върху Пакистан. Впрочем, миналогодишната война в Либия, до голяма степен, също е дело на САЩ: Никола Саркози и Дейвид Камерън просто изиграха ролята на супермени в един екшън, чиито сценарий беше писан от американските стратези.

Струва ми се, че Америка може да излезе от кризата само, ако правителството и поиска сметка от финансовия елит, възроди индустрията и се окаже от каубойския стил във външната политика.

Впрочем, във Вашингтон едва ли ще се вслушат в тези съвети. Най-вероятно САЩ ще продължат да се борят за запазването на доларовата система, сеейки хаос в Евразия и препятствайки обединението на конкурентите си, в лицето на Русия, Китай и Европа. Не изключвам дори, че Вашингтон може да разпали голям регионален конфликт в Близкия Изток, или дори Трета световна война. Финансовите кръгове от Уолстрийт са способни на изключително неразумни действия.

- Могат ли другите големи държави да се противопоставят на този сценарий?

-     Единствените, които са в състояние да предотвратят подобно развитие, са Русия, Китай и Европа. Днес, когато крахът на „американския век” и доларовата система е почти неизбежен, всичко зависи от тяхното мъжество. Дали ще са склонни да обединят усилията си? Или ще позволят на САЩ да поставят Евразия под контрол, с помощта на доктрината за „управлявания хаос”? От отговора на този въпрос ще зависи сигурността на цялото човечество през ХХІ век. Лично аз отдавна съм привърженик на сближаването между Китай и Русия – тези държави могат да оцелеят, само ако са заедно. При това, руската и китайската икономики се допълват взаимно. Китай е „фабриката на ХХІ век”, а Русия е неизчерпаем резервоар на природни ресурси. Москва обаче има едно конкурентно предимство пред Пекин – великолепни учени и инженери с нестандартно творческо мислене. В същото време не бива да са заблуждаваме относно технологичната мощ на САЩ - всичките ни успехи станаха възможни благодарение най-вече на талантливите учени, емигрирали от Европа (и особено от Германия), по време на Втората световна война, и от Източна Европа и постсъветското пространство, след 1990. Собствените гении на Америка, не са чак толкова много, независимо от енергичността на американската нация.

Съюзът между Русия и Китай ще направи света много по-сигурен, справедлив и хуманен, предотвратявайки мащабните военни катаклизви. Днес само от техните елити зависи, дали ще се формира подобен алианс, или те ще предпочетат да обвържат бъдещето на страните си с потъващия западен „Титаник”. Изключително бих се радвал, ако към руско-китайския съюз се присъединят и държавите от континентална Европа – Германия, Италия и Франция (особено, ако Саркози вече не е президент). И тук обаче, всичко зависи от техните елити.

 

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.4/2017