24
Съб, Авг
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Днес в света съществуват два основни геополитически полюса. Единият е очевиден. Той не крие мощта си, макар че, както подобава на една от многото империи, изминали пълния цикъл от бурно развитие и експанзия към залез и упадък, осъзнава неизбежността на собствения си крах и отчаяно се опитва да го отложи. Това са Съединените американски щати.

Вторият полюс представлява вече израснал великан, който обаче предпочита да носи детски дрехи. Той все още гледа да се придържа към скромно поведение и да не демонстрира огромния си потенциал. Вече никой не може да му налага своята воля, но за да отстоява интересите си, той все още не разполага с необходимата мощ. На всичкото отгоре, въпреки хилядолетната история и имперските си традиции, този полюс никак не е склонен да се обяви открито за супердържава. Това, разбира се, е Китай. Специфичната китайска геополитика изцяло съответства на „заветите” на покойния комунистически лидер Дън Сяопин, формулирани още през 1978. Става дума за прословутите осем тези на китайската стратегия:

-          да наблюдаваш хладнокръвно;

-          да укрепваш позициите си;

-          уверено да реагираш на промените;

-          да прикриваш истинските си възможности;

-          да не привличаш вниманието на другите;

-          да печелиш време;

-          никога да не се превръщаш в лидер;

-          да се ангажираш само с конкретни проблеми.

В момента тези две сили са в състояние на цайтнот. Първата, т.е. САЩ, трябва да успее да наложи нова форма на глобален контрол върху природните ресурси, сред които традиционните енергоносители са най-важни, но не и единствени. Това следва да стане в най-кратки срокове, т.е. преди Китай да формира съпоставими по мощта си въоръжени сили и да декларира открито геополитическите си претенции и амбиции. А също преди доларът да престане да изпълнява основните си функции.

Втората, т.е. Китай, пък трябва да съумее да използва натрупаните доларови резерви (докато доларът все още се котира) за да се сдобие с необходимите технологии и производствени мощности. Както е известно, китайските валутни резерви се равняват на около 3,2 трилиона долара, като 70% от тях са номинирани именно в долари. Пекин трябва да успее да ги инвестира в източници на ресурси и в нови технологии, както и за изграждането на модерни въоръжени сили, способни да защитят интересите на Китай във всяка точка на света.

Основните заплахи за САЩ

На този фон, оосновните заплахи, пред които са изправени днес САЩ, са следните.

- Постепенното осъзнаване на задушаваща роля, която играе доларът за всички държави на планетата, с изключение на САЩ и Великобритания. Този процес върви практически навсякъде по света. Като нараства не само желанието за промяна на създалата се ситуация, но и възможностите тя да стане факт. Следствие от това е създаването на регионални валути, или използването на националните валути в междударжавните разчети, както и намаляване дела на долара във валутните резерви на държавите по света.

- Темповете на икономически растеж на Китай и усилването на военната му мощ. През 2011, китайския БВП достигна 7 трлн. долара, по официалния курс (11,3 трлн., по паритет на покупателната способност), като ръстът на БВП през 2010 беше 10,3%, а през 2011 – 9,5%. За последните петнайсет години, доходите на глава от населението са нараснали от 750 до 4100 долара. През 2011, китайският военен бюджет е нараснал със 17,7%, в сравнение с 2010, достигайки 91 млрд. долара, 2/3 от които са изразходвани за развитие на военноморските сили. И това са само официалните данни, според неофициалните тези разходи са между 1,5 и 3 пъти по-големи. През август 2011, Китай осъществи пробно плаване на първия си самолетоносач, като в обозримо бъдеще може да се сдобие с още четири.

Каква е причината за мащабната милитаризация на Китай? За да гарантира икономическия си растеж и повишаване жизненото равнище на населението, страната се нуждае от ресурси и най-вече от петрол. И тъкмо тук се очертава интересна закономерност, която ще се опитам да анализирам по-долу.

До 1965 Китай изпитва недостиг на петрол. Тогава проблемът е решен, благодарение откриването на големите петролни находища около Дацин и на други места, в източната част на страната. За известен период от време, петролът дори се превръща в източник на валутни постъпления за Китай. След 1993 обаче, петролният добив от китайските находища престана да покрива потребностите на националната икономика и Китай беше принуден да внася петрол. Твърдата, но умна политика на Пекин цели гарантиране на енергийната сигурност като в тази връзка постепенна нараства броят на държавите, доставящи петрол на Китай – от 5, в началото на 90-те, до 35, през 1997. Паралелно нарастват китайските инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. През 2000, традиционните близкоизточни доставчици осигуряваха 47% от петролния внос, Азиатско-Тихоокеанският регион – 18%, а Африка (Нигерия, Либия, Судан, Ангола и др.) – 20%. Непосредствено преди гражданската война в Либия, Китай вече получаваше от Африка до 30% от целия си внос на суров петрол. В същото време, стойността на безвъзмездната помощ, предоставяна от китайците само на четири африкански държави (Ангола, ЮАР, Нигерия и Мозамбик), четирикратно надхвърля заемите, предоставяни от МВФ за цяла Африка, южно от Магреб. Между другото, въпросните четири държави притежават над 90% от доказаните запаси африкански петрол. Търговията на Китай с държавите от Черния континент непрекъснато нараства: през 1995, обемът и беше 6 млрд. долара, а през 2010 надхвърли 130 млрд.

Днес Китай е вторият потребител на петрол в света след САЩ (китайското потребление е 9,057 млн. барела дневно, а американското 19,15 млн.).

Размахът на китайската външноикономическа активност е впечатляващ. Както посочи отговорният секретар на Държавния съвет на Китай Ма Кай в речта си на ХV Китайски международен инвестиционно-търговски панаир в Сяомън от 11 септември 2011: „За 30 години в Китай са регистрирани общо 660 хил. предприятия с участието на чуждестранни инвестиции, а обемът на реално използваните чужди инвестиции достигна 899 млрд. долара. На свой ред, Китай е инвестирал свои капитали в икономиката на над 170 държави и региони по света, като общият обем на преките му инвестиции вече надхвърли 180 млрд. долара”.

На свой ред, в презентацията си на Конференцията на ООН за търговия и развитие (провела се през август 2011) директорът на отдела за инвестиции и предприемачество Чжан Сяонин отбелязва, че: „В момента китайските инвестиции в чужбина вече покриват всички сфери и региони на света. Съотношението между привлечените от Китай чужди инвестиции и китайските инвестиции в чужбина се промени от 18:1, през 90-те години, до само 2:1, през 2010. Възможно е, през следващите десет години, Китай да осъществи рязък скок в сферата на инвестициите си в други държави. Прогнозите сочат, че в края на този период съотношението между китайските инвестиции в чужбина и чуждите инвестиции в Китай ще стане 1:1, което означава, че страната ще се превърне в нетен износител на капитал”.

Между другото, през последните 30 години, Китай на два пъти удвояваше своя БВП.

Всичко това не може да не тревожи САЩ. В тази връзка ще припомня думите на президента Барак Обама при презентацията на новата американска военна стратегия в Пентагона: „Светът следва да е наясно, че САЩ не възнамеряват да губят превъзходството си”. Икономическите успехи на Китай принуждават Америка да изполва всичките си налични възможности за да забави темповете на растеж на новата азиатска супердържава. Несъмнено, във Вашингтон са отлично информирани за открито декларираните планове на Китай. Още през 2002, на ХVІ конгрес на Китайската компартия, пред страната бе поставена задачата „да стартира нов етап на икономически растеж”, „да преодолее нарастващите диспропорции в развитието на отделните територии, както и между града и селото, и да преведе обществото от пасивна към активна фаза на политико-икономически скок, който да позволи глобалния триумф на Китай”, което следва да стане факт до 2019.

Как САЩ могат да спрат възхода на китайския си конкурент

За целта САЩ разполагат с достатъчно средства, които се използват системно и комбинирано. И макар че военните интервенции срещу Китай отдавна останаха в миналото, това не пречи на Вашингтон да финансира формирането на вътрешна опозиция в страната, като средство за натиск, както и да използва обвиненията на „международната общност” срещу Китай, че не е достатъчно демократичен, практикува „непазарна конкуренция” и т.н. Едно от най-важните средства за борба с конкурента обаче е лишаването му от достъп до ресурси, без които е невъзможен икономическият растеж на страната. По-долу ще изброя няколко примера.

Войната в Ирак

Това беше може би първата въоръжена интервенция на САЩ против друга суверенна държава, насочена не само и дори не толкова против нея, колкото против Китай. Въпреки ограничителното икономическо и търговско ембарго, наложено на Ирак в периода 1996-2003, китайците подписаха, през 1997, договор за разработка на петролното находище Ал-Ахдаб, разчитайки на отмяната на санкциите в бъдеще. Но, в резултат на американската интервенция през май 2003, договорът беше прекратен от новата администрация в Багдад, в лицето на временния министър на петролната индустрия на Ирак Тамир Гадбан, който заяви, че „Ирак не признава условията на петролните и газови споразумения, подписани по времето на баасисткия режим”. Същото се случи и с много други, подписани от правителството на Саддам Хюсеин, договори за доставка на петрол и разработка на находища с Русия, Франция и други държави.

Между другото, първият договор за възстановяване и разработка на петролните находища в окупирания Ирак подписа американската компания „Халибъртън”, чиито изпълнителен директор през 1995-2000 беше Дик Чейни (вицепрезидент на САЩ през 2001-2009).

Всъщност, истината е, че войната, водена от САЩ в Ирак в името на демокрацията, позволи на Вашингтон да се превърне в решаващия фактор при разпределянето на договорите за иракския петрол.

Едва през август 2008, китайската компания CNCP най-сетне успя да подпише договор с Министерството на петролната индустрия в Багдад за разработка на находището Ал-Ахдаб. Което означаваше, че Китай ще може да възобнови работата си в иракската петролна сфера и да реши част от задачите за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители. Само че, за да се върнат в Ирак, на китайците се наложи да „опростят” 8 млрд. долара от външния дълг на тази държава. Да не говорим за съществуващите сериозни рискове, свързани с административната и нормативна нестабилност, заплахата от терористични действия и ръста на насилието в Ирак – все фактори, които до голяма степен се „управляват” от САЩ (поне до изтеглянето на частите им през миналата 2011). Това може във всеки момент да създаде сериозни трудности за активността на китайските компании в страната или дори да я направи невъзможна.

Суданският плацдарм

Между 1999 и 2009, Китай инвестира в тази доскоро единна държава над 15 млрд. долара не само в добива на петрол, но и в строежа на пътища, училища и болници за местното население. Судан осигуряваше 7% от китайския петролен внос, което се равнява на 60% от петролния износ на африканската държава. Тежките условия за работа в Судан даваха съществено предимство на непретенциозните китайски работници и специалисти, пред колегите им от САЩ, Франция и Великобритания. На този фон, най-ефективната стратегия за създаване проблеми на китайците и максимално затрудняване на активността им в страната се оказа тази на „управлявания хаос”. Между другото, предпоставките за сегашните етнически и религиозни противоречия в Судан бяха заложени още по време на британското колониално господство. До 1955 британците управляваха поотделно Севера и Юга на страната, съдействаха за християнизацията на Юга и дори отвреме навреме (през 1922) въвеждаха визи за суданците пресичащи границата между двете територии. През 1956 обаче, беше обявено създаването на единна суданска държава със столица Хартум, доминирана от мюсюлманския Север.

Вече в наши дни, по добре отработената схема беше стимулирано разделянето на Судан на две държави: Южен Судан (населен предимно с християни), обявил независимост в резултат от референдума през януари 2011, и Судан (предимно мюсюлмански), лишен от южните си провинции. Освен религиозните различия, които винаги могат ефективно да се използват за генерирането на напрежение, включително и на кървави въоръжени сблъсъци, сред причините за разделянето на страната е и фактът, че 75% от някога общите петролни запаси останаха в Южен Судан, докато Судан контролира петролопроводите към Червено море.

Декларациите на лидерите както на Северен, така и на Южен Судан, че нямат желание да воюват помежду си са толкова чести и „убедителни”, че неволно пораждат предчувствие за поредна гражданска война. Като и в този случай препъникамъкът е разпределението на приходите от петролния износ. През януари 2012 Южен Судан спря работата на петролопровода, по който петролът се пренася за Судан, в отговор на което суданските власти забраниха на два танкера с южносудански петрол да напуснат Порт Судан (заради отказа им да платят установените от Севера мита от 22 долара за барел, които Югът смята за „грабителски”). В началото на февруари 2012 пък, суданския президент Омар Хасан ал-Башир заяви, че отношенията с Южен Судан са твърде напрегнати и са по-близо до гражданската война, отколкото до мирното съвместно съществуване.

Естествено, в подобни условия много трудно може да се говори за чуждестранни инвестиции и нормална работа на чуждите компании, дори и за китайските. А за да бъде по-управляван и „стабилен” локалният хаос, в Судан е заложена още една „мина” – спорната територия между Севера и Юга – щат Южен Кордофан. Именно там, през януари 2011, местни бунтовници плениха 28 китайски работници.

На този фон, бъдещето на китайските инвестиции в Судан изглежда все по-неясно.

Либия след Кадафи

Втората пряка въоръжена намеса на САЩ против суверенна държава, насочена освен срещу нея и против Китай, беше тази в Либия, през миналата 2011. Трудно е да се даде по-изчерпателен и убедителен коментар за случилото в тази страна, от този на известния американски икономист и анализатор на Института Хувър (а по времето на Рейгън заместник държавен секретар по финансите и смятан за „баща на рейгъномиката”) Пол Крейг Робъртс: „САЩ нямат никакво намерение да свалят правилството на Бахрейн или Саудитска Арабия, въпреки че и двете използват насилие срещу опозицията, защото те са наши марионетки, а в Бахрейн се намира и голяма американска военноморска база.  В същото време искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото искаме да изтласкаме Китай и Русия от Средиземноморието. Китайците осъществиха мащабни енергийни инвестиции в Либия и разчитаха на нея, както и на Ангола и Нигерия, за покриване на енергийните си потребности. Тоест, става дума за опит на САЩ да лишат Китай от жизнено необходими ресурси, по същия начин, по който Вашингтон и Лондон лишаваха китайците от ресурси през 30-те години на миналия век”.

Какво още да добавим? До гражданската война през 2011, Китай поемаше 11% от петролния износ на Либия. Загубите, които китайците понесоха от действията на САЩ и другите ликвидатори на Либийската Джамахирия, са огромни. В тази страна Китай работеше по 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия действаха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници, принудени да се върнат в родината си след началото на войната. Няма еднозначен отговор на въпроса, какво ще стане с тези инвестиции? Най-вероятно те могат да бъдат записани в графата на поредните загуби на Китай, вследствие на организирана от САЩ война.

Битката за Нигерия

През последните 14 години, т.е. след 1998, товарооборотът между Китай и Нигерия е нараснал почти осем пъти – от 384 млн. до 3 млрд. долара. В началото на 2011 китайците завършиха строителството на 117 обекти в тази страна на обща стойност 2,18 млрд. долара, което е с 53,9% повече, отколкото през същия период на предишната година. През 2011 се изграждаха и други 242 обекта, чиято обща стойност е 12,55 млрд. долара. Около милиард долара бяха инвестирани в железопътната мрежа на Нигерия, а 267 млн. – за създаването на зоната за свободна търговия Леки, край Лагос. Размерите на китайските инвестиции в нигерийския петролен добив достигнаха, в края на 2011, 4 млрд. долара. В съответствие с постигнатите през 2010 споразумения за сътрудничество в петролния отрасъл, Китай планира да помогне на Нигерия за изграждането на три нефтопреработвателни комбината, с общ капацитет 885 хил. барела дневно. Смята се, че в тях ще бъдат вложени общо 25 млрд. долара. Както е известно, петролният сектор е най-важния в нигерийската икономика (Нигерия е на 7-мо място в света по добив на петрол), той осигурява до 95% от валутните постъпления и по традиция се контролира и управлява лично от президента на страната.

Също както и в Судан и редица други държави, Китай не се ограничава само с индустриалните и чисто деловите интереси. Китайците са възприели много перспективна стратегия, целяща стимулиране лоялността на местните партньори и спечелване симпатиите на населението в държавите, където Китай е икономически активен. Така, няколкостотин нигерийски студенти вече се обучават в Китай.

По данни от 2010, Нигерия е втория по значение пазар за износ на китайска продукция и на четвърто място сред търговските партньори на Пекин на Черния континент.

Разбира се, САЩ не са във възторг от тази китайска активност. Споменатата по-горе компания „Халибъртън” беше сред първите, започнали да работят активно на нигерийския енергиен пазар – между 1994 и 2004 тя изразходва за подкупи на висши държавни чиновници 180 млн. долара за да си осигури договор на стойност 6 млрд. долара за изграждането на завод за втечнен газ (Нигерия притежава 50% от газовите запаси в Африка). Този факт беше признат от ръководството на компанията пред американския съд. Както вече споменах, през онзи период тя се ръководи от Дик Чейни. Между другото, през декември 2010 нигерийските власти обявиха, че се отказват от иска си срещу Чейни и „Халибъртън”, след като корпорацията обеща да плати наложената и глоба от 250 млн. долара.

Вероятно тъкмо поради това САЩ толкова активно атакуват напоследък Нигерия с обвинения за „невиждана корупция”. В края на краищата, именно американските компании имат най-голямата заслуга за корумпирането на местните чиновници. Впрочем, тук е мястото да напомня, че подобни обвинения в корупция предшестваха и „революционните” промени в Тунис, Египет и други африкански страни. Тоест, можем да смятаме, че и в Нигерия има формален повод за подобни промени. Можем да очакваме също, че китайското присъствие в тази страна ще бъде ограничавано всячески и с помощта на други традиционни механизми, като конфесионалните сблъсъци или финансовата подкрепа от МВФ.

Както е известно, напрежението между християнската общност, която е съсредоточена предимно в южните райони на Нигерия, и мюсюлманската, доминираща в северната и част, непрекъснато нараства. С „помощта” на такива екстремистки ислямистки организации, като „Бока Харам” например, християните от Севера биват подложени на силен терористичен натиск, което ги принуждават за бягат на юг. В същото време, мюсюлманските бежански потоци се отправят на север. Не са нужни кой знае какви усилия, тези терористични сблъсъци да прераснат в мащабна гражданска война. Впрочем, според мнозина анализатори, точно в тази посока работят и част от съветниците от МВФ в Нигерия. Използвайки „опита” от Руанда за създаване на условия за кървав сблъсък между отделните общности, международните финансови консултанти внушиха на нигерийския президнт Гудлък Джонатан да отмени субсидиите за внос на петролни продукти, за които отиваха до 25% от бюджета на страната. Докато Китай не завърши проектите за изграждането на местни нефтопреработвателни комбинати, Нигерия е принудена да внася готови петролни продукти и да изнася само суров петрол. Впрочем, част от местните банди се опитват да преработват петрола, който крадат от съществуващите тръбопроводи. Заради тези кражби се губи между 10% и 20% от целия петролен добив. В резултат от мерките, въведени по препоръка на съветниците от МВФ от 1 януари 2012, цените на бензина в страната скочиха 2,5 пъти, което моментално се отрази и върху цените на всички останали стоки. Социалното напрежение в Нигерия нарасна неимоверно и доведе до национална стачка. Много е вероятно президентът Джонатан да се откаже от желанието си да икономиса 8-те млрд. долара, които разчиташе да получи в резултат от отмяната на субсидиите, но хората вече са на улиците и нищо чудно да станем свидетели на поредната „африканска революция”. Тоест, можем да очакваме управляемо развитие на събитията и трансформирането им в „народна революция”, съпроводена от стихиен бандитизъм. При това положение, съдбата на китайските инвестиции вероятно ще бъде сходна с тази в Ирак и Либия.

Иран и Ангола, но първо Иран

В списъка на основните доставчици на петрол в Китай, държавите от „челната тройка” непрекъснато се променят. През 1998 например, в нея влизаха Иран, Йемен и Индонезия. През 2001 – Иран, Саудитска Арабия и Оман. През 2004, към тази група държави се присъединиха Ангола, Русия и Судан. През същата година, най-много петрол за Китай доставяше Саудитска Арабия – 17,24 млн. т, следвана от Оман – 16,34 млн. т, Ангола – 16,2 млн. т, Иран – 13,2 млн. т и Русия – 10,77 млн. т. Между 2005 и 2010 първото място се заемаше от Ангола, която покриваше 14% от целия китайски петролен внос. Фактът, че през 2011 на първо място отново излезе Саудитска Арабия не означава, че ролята на Ангола и Иран в доставките на енергоносители за Китай е намаляла.

Общият ообем на американските инвестици в добива на енергоносители в Ангола надхвърли 4 млрд. долара, а делът на САЩ в анголския износ достигна 37%. В това отношение, Пекин изпреварва Вашингтон - след 2010 40% от анголския петролен износ отива в Китай.

Налице са всички „първични признаци”, че Ангола е изправена пред сериозни социални сътресения. Не е толкова важно кое точно ще ги провокира, възможно е да станем свидетели на някакъв качествено нов сценарий, по-вероятно е обаче да видим повторение на случилото се в Либия или Руанда. В крайна сметка, в ерата на информационните технологии всичко е възможно, включително и превръщането на Ангола в следващия обект на „демократизацията по американски модел”, след Иран, разбира се.

Що се отнася до Иран, поне според мен, обратното броене на времето, оставащо до началото на войната срещу него, вече е започнало. Междувременно, през първата половина на 2011 иранските петролни доставки за Китай са нараснали с 1/3. В момента иранският петрол покрива 20% от целия китайски петролен внос (делът на останалите държави от Персийския залив е 13%). Както е известно, Китай не подкрепя санкциите срещу Техеран и, съвместно с Русия, блокира опитите на „световната общност” да реализира либийския сценарий и срещу режима на аятоласите.

Сегашната подготовка за война с Иран е обусловена не само от задачата за установяване на контрол върху петролно-газовите запаси на тази държава. Тук се преплитат много сюжетни линии и се сблъскват по-глобални интереси. И, ако някои руски анализатори определят евентуална война срещу Сирия като „Брестка крепост за Русия”, тук е мястото да отбележа, че тази аналогия може да звучи красиво но е неточна. Още повече, че през последните години руснаците имаха достатъчно „Брестки крепости” – остатъчна Югославия, Чечения, Либия и т.н. и загубиха повечето от тях. По-точно е очертаващата се война с Иран (а не със Сирия) да се сравни с битката при Сталинград. По онова време целият свят очаква резултата от битката на Волга – при положение, че градът падне, Турция и Япония са били готови да влязат във войната срещу Съветския съюз и много трудно може да се предположи, как точно биха се развили събитията тогава.

Войната с Иран би довела да своеобразен „ефект на доминото”. Падането на режима в Техеран ще провокира верижна реакция на неконтролируем разпад на държавите в Централна Азия и Близкия Изток. Впрочем, в САЩ неслучайно отдавна обозначават тези територии  като „Големия Близък Изток”. Кюрдистан и Белуджистан ще са само някои от новите квазидържави от косовски тип, които ще се появят там. Русия пък може окончателно за загуби авторитета си, който бе започнала да възстановява при управлението на Путин.

Само чудо би могло да промени съдбата на Иран, например внезапно и успешно провеждане на изпитание на ядрено оръжие от режима на аятоласите и декларация, че той вече разполага с такова оръжие, или пък координирани действия за защитата на Иран от външна агресия от страна на Китай и Русия (включително оказване военна помощ на Техеран).

В тази връзка, ще цитирам някои откровения на Хенри Кисинджър в интервюто му от 27 ноември 2011: „САЩ системно отслабват Китай и Русия, а последният пирон в ковчега ще стане Иран… Контролирайте петрола и ще контролирате държавите, контролирайте продоволствието и ще контролирате хората… Навремето казахме на нашите военни, че трябва да поставим под контрол седем държави от Близкия Изток за да си гарантираме ресурсите им. Тази задача е почти изпълнена… Остана последната стъпка, а именно Иран, което тотално ще промени баланса… От пепелищата ще създадем ново общество, в което ще има само една свръхдържава и едно световно правителство. Не забравяйте, че САЩ разполагат с най-доброто оръжие, ние имаме неща, за каквито другите не могат и да си помислят. И ние ще демонстрираме всичко това, когато му дойде времето”. Както се казва, коментарите са излишни. Можем само да добавим, че наскоро САЩ приеха закон, според който всички договори, подписани с иранската Централна банка, се смятат за нелегитимни. Тоест, излиза, че американското законодателство се е превърнало в основа на международното право.

Заключение

Днешните реалности са следните: битката за ресурси се ожесточава. Като в тази битка се очертават два основни подхода.

Първият е „китайския”. В основата му е стратегията на икономическа и културна експанзия, в рамките на която достъпът до ресурси се гарантира с инвестиции, сътрудничество и осигуряване лоялността на местното население към чуждестранните инвеститори чрез създаването на работни места, повишаване на жизненото равнище, изграждане на училища, пътища и болници за държавите-партньори.

Вторият е „американския”. В основата му е военната мощ и създаването на територии на „управлявания хаос”, съпътстван от рязко понижаване жизненото равнище на местното население. А също организацията на „демократични” преврати и революции, след които предишните инвеститори биват прогонени от страната, а новият проамерикански режим преразглежда сключените от предшествениците му договори в полза на САЩ и най-близките им съюзници.

Списъкът на държавите, от които САЩ се опитват да прогонят (или вече са го направили) Китай, може да бъде продължен. При всички случаи тенденцията е очевидна. Което пък поражда въпроса, колко дълго китайците ще са склонни да търпят подобни унижения? И какъв път ще избере Пекин – дали ще се опита да защити предишните си инвестиции, или ще потърси други направления на икономическата си експанзия. Всъщност, струва ли си да дразниш дракона, ако той не е затворен в клетка? Само че една толкова голяма клетка вече не е по силите на никой от днешните архитекти на т.нар. „нов световен ред”.

 

* Авторът е преподавател в Киевския национален търговско-икономически университет, Украйна

 

Азербайджан стана газов износител сравнително скоро. До 2007 страната е вносител на природен газ от Русия. Още през 1999, когато е открито голямото морско находище Шах Дениз обаче става ясно, че Азербайджан скоро ще се появи на световната карта на газовите износители. Тази перспектива провокира планирането и изграждането на първия голям азербайджански експортен газопровод Баку – Тбилиси - Ерзурум (Южнокавказки газопровод). Тъй като съседните държави Русия и Иран (а по море и Туркменистан) са крупни производители на газ, направлението на новия газопровод е предопределено от географията – на запад, през Грузия, и след това на юг, към Турция.

Южнокавказкият газопровод

За разлика от нефта от находището Азери-Чираг-Гюнешли, газът от Шах Дениз не може да се изнася нито с жп цистерни, нито по алтернативни тръбопроводи. Затова всички участници в консорциума за разработката на Шах Дениз стават акционери и в газопровода Баку-Ерзурум, като запазват и размера на дяловете си: по 25,5% за британската компания BP и норвежката Статойл, по 10% за азербайджанската Сокар, Лукойл, Тотал и иранската NIOC и 9% за турската ТРАО. Оператори на газопровода са двата най-големи акционери – BP, отговаряща за техническите въпроси, и Статойл – за търговските. Газовото находище Шах Дениз и Южнокавказкият газопровод са пример за проекти - сиамски близнаци в най-чист вид, тъй като въпреки цялата си сложност акционерната им структура съвпада на 100%. Затова е по-правилно да се разглеждат като едно цяло, а не като два отделни проекта.

От Баку до грузинско-турската граница Южнокавказкият газопровод има дължина от 692 км и върви по трасето на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това позволява донякъде да се икономисат средства и да се ограничи въздействието върху околната среда. Строежът на газопровода Баку-Ерзурум започва през октомври 2004, около година и половина след този на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Съоръжението е завършено през 2006, но първите доставки започват през 2007, защото тогава е началото на стабилния добив от находището Шах Дениз. Първоначалният капацитет на газопровода е 8,8 млрд. куб. м годишно, с възможност по-късно той да бъде увеличен до 20 млрд. куб. м.

Проектът за добив на газ от Шах Дениз предвижда находището да бъде разработвано на два етапа. Началният капацитет на Южнокавказкия тръбопровод е напълно достатъчен, за да поеме суровината от първия от тези етапи. Тя е предназначена за Грузия и най-вече за Турция. По време на строителството на газопровода се смята, че договарянето между Азербайджан и Турция за цената и условията за покупка на газа няма да бъде проблем, тъй като двете страни са естествени политически съюзници. В действителност нещата се оказват много по-сложни и енергийните връзки между Баку и Анкара преминават през доста обрати, повлияни и от зигзазите на политическите отношения между двете етнически и културно много близки държави.

Според турско-азербайджанското споразумение, сключено още през 2001, когато Южнокавказкия тръбопровод е само проект, първоначалната цена на газа от Шах Дениз, продаван на Турция, ще бъде 120 долара за 1000 куб. м. Реално обаче суровината започва да постъпва на турска територия едва в средата на 2007 като се предвижда от април 2008 цената да бъде предоговорена[i]. Това предоговаряне обаче се оказва много труден процес, който продължава повече от три години. Успоредно с това Баку и Анкара преговарят и за условията за доставка на газ от втория етап от разработката на Шах Дениз, както и за транзитно споразумение, което ще позволи азербайджанският газ да преминава през турска територия и да бъде продаван в Европа. Само за периода от април 2008 до ноември 2009 са проведени тринайсет тура от преговорите. За да заличат конфузното впечатление от липсата на споразумение, двете страни периодично съобщават, че договореността вече е готова „на 95%” и остава да се уточнят само някои дребни детайли. През 2011 пък, на няколко пъти се появяваше съобщение, че азербайджанско-турското газово споразумение ще бъде подписано „всеки момент”. Сред основните причини за затягане на преговорите е нежеланието на турската страна да плаща за азербайджанския газ по регионалните пазарни цени. Към края на първото десетилетие на века Турция вече е успяла да си осигури внос на газ от няколко източника (Русия, Иран, Азербайджан, плюс втечнен газ от морски терминали) и има добра основа за маневри в преговорите с Баку. През ноември 2009 министърът на енергетиката Танер Йълдъз заявява пред бюджетната комисия на парламента в Анкара: „Братството си е братство, но съм принуден да мисля за интересите на своята страна. Винаги сме били рамо до рамо с азербайджанските си братя и сега те не бива да ни продават своя газ както на другите страни, трябва да има разлика между Турция и другите страни, за да може отношенията ни да укрепнат още повече. Надявам се, че цените на газа няма да са толкова високи”[ii].

Именно проблемите (до голяма степен неочаквани) в преговорите с Турция тласкат Азербайджан към търсенето на други експортни маршрути за газа от Шах Дениз или, най-малкото, към договарянето на такива възможности с цел да се окаже натиск върху преговорните позиции на Анкара. Основен конкурент на турското направление в азербайджанския газов износ е Русия. Това се дължи на два фактора: наличието, още от съветско време, на тръбопровод, свързващ Азербайджан и Русия, и желанието на Москва да отклони каспийския газ от пряк достъп до европейския пазар като осуети реализацията на проекта „Набуко”. Руско-азербайджанските газови преговори започват още през 2008 като в края на юни 2009 Газпром и Сокар подписват споразумение, уреждащо условията за износ на азербайджански газ в Русия. Предвижда се доставките да започнат от началото на 2010, като първоначалното количество е много малко – половин милиард куб. м годишно, с възможност да нараства в бъдеще. Продажната цена е търговска тайна, но се предполага, че не е много по-различна от тази на европейския пазар и Газпром се е съгласил да плаща „геополитически бонус”, за да отклони към своята тръбопроводна мрежа поне част от азербайджанския газ. Или, както се изразява американският анализатор Пол Гобле, от руска гледна точка газовото споразумение от 2009 означава превес на политиката над икономиката, но за Азербайджан решението да се продава газ на Русия е обосновано и от икономическа, и от политическа гледна точка[iii].

Макар и в скромни мащаби, азербайджанско-руското газово сътрудничество се развива успешно. През 2010 Газпром купува 800 млн. куб. м азербайджански газ, а през 2011 доставките нарастват до 2 млрд. куб м, като за 2012 са предвидени 3 млрд[iv]. За мащабите на Газпром 2-3 млрд. куб. м са пренебрежимо малко, но за Азербайджан това е 1/4 от сегашния му газов износ. Но след подписването на споразумението между Баку и Анкара, отварящо пътя на азербайджанския газ към Европа, Газпром вече няма големи шансове да се намеси в борбата за суровината от втората фаза на Шах Дениз. Основният недостатък на руските оферти към Баку е, че не включват възможност за пряк достъп на азербайджанския газ до клиентите в Европа. Газпром няма никакво намерение да предостави преносната си мрежа за транзитиране на суровината от Шах Дениз. А както показва примерът с Туркменистан, в кризисни години Русия може да сведе до минимум покупката на газ от трети страни, за да даде приоритет на собствената си продукция.

В допълнение към парадокса, че изнася газ за Русия, оглавяваща световната класация на държавите с най-големи газови запаси, Азербайджан има подписано споразумение за продажба на газ и в Иран, заемащ второ място в тази класация. Газопроводът, свързващ Иран и Азербайджан, е построен още през 1971 и до 1979 пренася ирански газ до кавказките републики на СССР. Доставките са прекратени след ислямската революция, свалила шаха на Иран. През 2006 Баку и Техеран се договарят за суапова газова търговия, при която азербайджански газ ще се доставя в Иран, а в замяна иранците ще предоставят същото количество на изолирания азерски ексклав Нахичеван. В края на 2009 е подписан меморандум между Сокар и Иранската национална нефтена компания за доставки на азербайджански газ за Иран извън рамките на суаповата сделка. Става дума обаче за много малки количества – под 500 млн. куб. м и то само за зимата на 2009-2010[v]. През февруари 2010 иранският посланик в Баку заявява, че Техеран е готов да купува до 10 млрд. куб. м азербайджански газ годишно. Съществуващата газова връзка Казимагомед-Астара обаче е в лошо техническо състояние и не може да поеме такива обеми. Затова Сокар планира да построи нов газопровод между Азербайджан и Иран с капацитет 6,57 млн. куб. м годишно[vi]. Тези намерения обаче не са реализирани, а реална газова търговия между двете съседни държави почти няма. Според статистическите данни на BP, през 2010 Азербайджан е продал на Иран едва 0,35 млрд. куб. м газ., а през ноември 2011 президентът на Сокар Ровнаг Абдулаев заявява, че наличният договор (от януари 2011) за износ на азербайджански газ за северните ирански провинции все още не е влязъл в действие. „Когато иранската страна изрази намерение, Азербайджан е готов да започне износа на газ” – твърди Абдулаев[vii]

Най-екзотичната възможна дестинация за износ на азербайджански газ е Сирия. На 23 ноември 2010 в Баку е подписано споразумение, предвиждащо продажба на 1 млрд. куб. м газ годишно за арабската страна[viii]. Доставките трябва да започнат от края на 2011 или началото на 2012, а до 2015 обемът им следва да се увеличи до 2 млрд. куб. м. За целта трябва да се изгради тръбопроводна връзка между Турция и Сирия, по която да минава азербайджанският газ. Такава връзка обаче не е построена и за момента изглежда невъзможна след като през 2011 Сирия бе обхваната от масови политически вълнения и тежки сблъсъци между опозиционни демонстранти и силите за сигурност. Турция осъди остро репресиите на сирийските власти срещу собствения им народ и отношенията между Анкара и Дамаск  стигнаха до точката за замръзване.

Към 2011, наред с Турция и Русия, третият стабилен купувач на азербайджански газ е Грузия. През последните няколко години малката кавказка република е във враждебни отношения с Москва и възможността да получава азербайджански газ е добре дошла за нея, тъй като до 2007 Русия бе единствен доставчик на газ за Грузия. Грузинският газов пазар обаче не е голям и въпреки че има почти пълен контрол над него, Азербайджан може да продава на западната си съседка само по около 1 млрд. куб. м годишно. Още след получаването на първите потвърждения за големите запаси в находището Шах Дениз властите на Азербайджан свързват очакванията за светло газово бъдеще на страната с ЕС – най-близкият и най-големият от всички регионални газови пазари. Тези очаквания са в унисон с желанието на Брюксел да намали газовата си зависимост от Москва, като потърси нови източници на доставки. Важен елемент от каспийско-европейския газов пъзел са и САЩ, които не са сред потенциалните клиенти за суровината от находището Шах Дениз, но дават силна политическа подкрепа за диверсификацията на азербайджанския енергиен експорт. До 2008 Турция също се разглежда като стабилен мост, по който да мине газовата връзка между Баку и ЕС.

През първото десетилетие на нашия век Брюксел постепенно формира визия за т. нар. Южен газов коридор, включващ няколко проекта, разчитащи на каспийски газ: тръбопроводите Набуко, Трансадриатически, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), Бял поток и системата тръбопровод-танкери AGRI (интерконектор Азербайджан-Грузия-Румъния).

Проектът Набуко

Първият и най-голям проект за тръбопровод, пренасящ газ от Каспийския регион до Европа, е Набуко. Той е лансиран в публичното пространство в началото на 2002 като първоначално идеята е обсъдена между австрийската компания OMV и турската Боташ. През юни с. г. тези две фирми заедно с унгарската МОЛ, българската Булгаргаз и румънската Трансгаз подписват протокол за намерения да построят газопровод от Каспийския регион до Централна Европа. През октомври 2002 на среща във Виена този протокол прераства в споразумение за сътрудничество. Тогава се ражда и името на бъдещия тръбопровод – Набуко, по името на операта на Джузепе Верди, която представителите на петте компании посещават след срещата си във Виена[ix]. Оценявайки важността на проекта, през декември 2003 Европейската комисия предоставя като безвъзмездна помощ половината от сумата, необходима за извършване на предпроектното проучване, включващо пазарен, технически, икономически и финансов анализ. Международната компания „Набуко” със седалище във Виена е учредена на 24 юни 2004. Петте компании-учредителки имат равни дялове в това дружество, което ще се занимава с пренос и търговия на едро с природен газ.

Във всяка от петте страни-участнички в проекта се учредява Национална компания „Набуко”, която ще отговаря за строителството на съответния участък от газопровода.

Прави впечатление, че учредителите на Набуко са все компании (три държавни и две частни – МОЛ и OMV) от държавите, през чиято територия трябва да премине бъдещия газопровод. В консорциума няма нито една фирма, която действително да добива газ в Каспийския регион и най-важното – в Набуко не е привлечен нито един от акционерите в находището Шах Дениз. През февруари 2008 германската RWE става шестият член на консорциума за изграждането на Набуко, с което дяловете на всеки от участниците вече възлизат на 16,67%.

Предвижда се маршрутът на газопровода Набуко да започва от източните граници на Турция и да стига до Австрия, пресичайки България, Румъния и Унгария. Планираният капацитет на съоръжението е 31 млрд. куб. м годишно. Проектът Набуко върви много бавно, защото се сблъсква с редица пречки, най-важните от които са неяснотата относно източниците за захранването му и желанието на Турция да бъде нещо повече от обикновен транзитьор на каспийския газ до Европа. В крайна сметка, междуправителственото споразумение за Набуко е подписано тържествено в Анкара на 13 юли 2009 от петте държави, през чиято територия ще мине тръбопроводът: Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия. Важността на проекта за ЕС е подчертана от личното присъствие на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, а подкрепата на САЩ е засвидетелствана от специалния представител за евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар и сенатора Ричард Лугър[x].

Пак през 2009 Европейската комисия решава да отпусне за проекта Набуко 200 млн. евро от парите, предвидени в Европейския план за икономическо възстановяване. Бъдещият газопровод е включен от Брюксел и в Трансевропейската енергийна мрежа (TEN-E), което му дава преференции в хода на реализацията. С това обаче добрите новини за Набуко се изчерпват и след 2009 все по-ясно се очертава ахилесовата му пета – острата диспропорция между капацитета на планирания газопровод и количествата газ, които могат да бъдат осигурени за него.

Първоначално, проектът Набуко е ориентиран не само към газ от Азербайджан, но и от източния бряг на Каспийско море (Туркменистан и Казахстан) и, което е много важно – от Иран. Смята се, че при толкова много потенциални източници запълването на газопровода няма да е проблем. Постепенно обаче американският обръч около Иран се затяга, докато става ясно, че никоя голяма европейска компания няма да има смелост да се ангажира с проект, в който участва Техеран[xi]. Самите ирански власти многократно предлагат участие в Набуко, но офертите им са посрещани с ледено мълчание. Накрая официален Техеран се разочарова и през есента на 2011 дава израз на огорчението си, квалифицирайки Набуко като „мъртъв план”[xii].

Отпадането на Иран и малката вероятност в Набуко да влезе туркменски газ обръщат погледите на участниците в консорциума към Близкия Изток. Това е особено видимо през 2009. Както констатира в края на с. г. Александрос Петерсен „проектът Набуко се преориентира и вече е с близкоизточна, а не с каспийска ориентация”[xiii].

Като потенциални доставчици на суровина за бъдещия газопровод до Австрия се разглеждат Ирак и Египет. Според статистиката на ВР, иракските газови запаси са 3,2 трлн. куб. м, но вероятно тук е включен и т.нар. съпътстващ газ, който се отделя при добива на нефт и почти не се оползотворява. За 2010 добивът на страната е нищожен – 1,3 млрд. куб. м, и е малко вероятно през следващите няколко години да нарасне толкова рязко, че да има количества и за износ. През септември 2011 иракският заместник-министър на петрола Ахмед ал-Шамма заяви, че страната му ще започне газов износ за Европа само ако бъдат открити нови находища, където суровината е в свободно състояние, а не примесена с нефт. Съпътстващият газ е непостоянен и не може да се изнася по тръбопроводи, заключава Ал-Шамма[xiv].

Проблематична е и възможността Набуко да получи газ от Египет. Египетското производство наистина е сериозно – 61,3 млрд., но 3/4 от него отиват за вътрешните нужди на 80-милионната държава[xv]. Египет изнася предимно втечен газ. Тръбопроводният експорт се осъществява чрез Арабския газопровод, който от Синайския полуостров минава по дъното на залива Акаба в Червено море, излиза на сушата в Йордания и оттам стига до сирийския град Хомс, с едно отклонение до Ливан. Идеята е да се дострои връзка от Хомс до Турция и там египетският газ евентуално да се влее в Набуко. Капацитетът на Арабския газопровод обаче е само 10 млрд. куб. м годишно – количество, което може да отиде за задоволяване на търсенето в Йордания, Сирия, Ливан и, евентуално, Турция, така че за Набуко няма да остане нищо. Освен това, предвид споменатото вече рязко изостряне на отношенията между Турция и Сирия за момента е изключено тези две държави да градят тръбопроводна връзка помежду си. Ситуацията със сигурността на Арабския газопровод на египетска територия също е непредсказуема – само през 2011 той вече бе взривяван няколко пъти, заради факта, че едно от морските му отклонения доставя газ на Израел – държава, която е трън в очите на радикалните мюсюлмани.

Проектът Южен поток

След 2007 Набуко вече има мощен конкурент, в лицето на проекта за газопровод Южен поток, който трябва да мине по дъното на Черно море, свързвайки руския и българския бряг. Предвижда се в България Южен поток да се разклони на две линии, като едната тръгне на юг и през Гърция и Адриатическо море ще достигне Южна Италия, а втората ще премине през Сърбия, Унгария, Словения и ще завърши в Северна Италия с отклонение към Австрия. Смисълът на Южен поток е да заобиколи Украйна, която е несигурен транзитьор на руския газ, и Газпром да придобие пряк излаз на пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Партньор на Газпром в морската част на Южен поток, която е най-сложна и скъпа, е италианската компания ЕНИ.

През лятото на 2007 Газпром и ЕНИ подписват меморандум за проектирането и строителството на бъдещия газопровод през Черно море, а през януари 2008. регистрират в Швейцария компанията South Stream AG, в която държат равни дялове от по 50%[xvi]. Впоследствие, Газпром започва отделни сложни преговори с всички държави, през чиято територия трябва да мине Южен поток, с цел регистрация на местни смесени дружества, които да се занимават със строежа и експлоатацията на съответния участък от бъдещия газопровод. Освен това руснаците упорито се стремят да привлекат нови акционери за подводната част на газопровода, за да разширят европейската подкрепа за него. В крайна сметка, усилията им се увенчават с успех и през септември 2011 към Южен поток официално се присъединяват и контролираната от държавата френска компания Електрисите дьо Франс и германската Винтершал холдинг. След тази промяна делът на Газпром остава 50%, французите и германците имат по 15%, а ЕНИ свежда участието си до 20%[xvii].

Южен поток има две главни предимства в съперничеството с Набуко. Първо, руснаците имат собствен газ, с който да запълнят бъдещия си нов газопровод, и второ, Газпром е държавна компания, която винаги ще намери финансиране дори и за най-скъпите начинания, в които руската държава има геополитически интерес. С една дума – зад Южен поток стои цялата икономическа и геополитическа мощ на Кремъл, докато подкрепата на ЕС за Набуко е предимно на политическо ниво, не е достатъчно решителна и не е подплатена със сигурен финансов ресурс, който в крайна сметка трябва да се търси на пазарен принцип.

Поради всички изброени проблеми към началото на 2011 имиджът на Набуко, като флагман на Южния газов коридор на ЕС, започна да помръква и на преден план излизат два по-скромни проекта, които до този момент са почти незабелязани за широката публика – ITGI и Трансадриатическия газопровод.

ITGI и Трансадриатическият газопровод

ITGI, който трябва да доведе Каспийския газ до Южна Италия, всъщност е система от два газопровода. Първият е от Караджа бей в Турция до Комотини в Гърция. Дължината му е 297 км, от които 17 км са морски участък в Мраморно море. Той е изграден от две държавни компании – турската Боташ и гръцката ДЕПА (Обществена газова корпорация на Гърция). Пуснат е в експлоатация през ноември 2007. Пълният му капацитет все още не е тестван, защото от Турция за Гърция засега преминават само 0,7 млрд. куб. м газ годишно, но се предполага че е около 3 млрд. куб. м на година, с тенденция, когато е необходимо, да бъде увеличен до 11,6 млрд. куб. м.[xviii]

Втората част от ITGI е тръбопроводът от Комотини до гръцкото пристанище Игуменица и оттам, през Йонийско море, до град Отранто в италианската област Апулия. Той е съвместно начинание на италианската компания Едисон и споменатата вече гръцка ДЕПА и планираният му капацитет е 8 млрд. куб. м годишно с възможност да бъде увеличен до 12 млрд. куб. м. Морският участък от този тръбопровод се нарича „Посейдон”, дълъг е 206 км и трябва да мине на дълбочина от 1400 м. Предварителните изчисления показват, че цялата връзка от Комотини до Отранто ще струва не по-малко от 1,5 млрд. евро[xix]. Със специално разрешение на Европейската комисия от 22 май 2007 „Посейдон” получава правото на изключение от правилото за свободен достъп на трети страни до газопровода. За срок от 25 години, 90% от този капацитет е резервиран за Едисон и ДЕПА. Освен това, „Посейдон” е включен в списъка на ЕС за проекти от европейски интерес, което е най-високото ниво на приоритетност, признавано от ЕС[xx].

Основният недостатък при ITGI е същият като при Набуко – в проекта не участва нито една компания, ангажирана с добива на газ в Каспийския регион, което означава, че набавянето на необходимото количество суровина е проблематично. Неслучайно акционерите в „Посейдон” обсъждат възможността, в краен случай, да захранват своя тръбопровод и с руски газ, постъпващ в Турция по газопровода Син поток през Черно море. ДЕПА има проблеми и с изграждането на сухопътния участък от връзката между Комотини и Отранто, след като през 2007 и 2008 общинските съвети на три общини в областта Епир гласуваха против преминаването на съоръжението през територията им[xxi].

ITGI може да играе и ролята на магистрален газопровод с 2-3 отклонения, които да доставят каспийски газ за други балкански страни. Едно от тях би могло да бъде към Република Македония въпреки изострените от дълги години отношения между Атина и Скопие. Най-напреднал обаче е проектът за изграждане на отклонение от ITGI към България (интерконектор Гърция-България или английската абревиатура IGB). Идеята за такъв газопровод възниква в началото на 2009, когато българските потребители страдат сериозно от прекъсването на газовите доставки заради конфликта между Русия и Украйна, а освен това става все по-ясно, че Набуко се отлага за неопределено време. До февруари 2012 връзката с ITGI бе разглеждана като най-бързият, най-евтин и най-реалистичен вариант за диверсификация на газовите доставки за България със суровина от Азербайджан. Проектът IGB е структуриран през лятото на 2009, като Българският енергиен холдинг подписва меморандум с акционерите в „Посейдон” (Едисон и ДЕПА) за учредяването на компания, която ще се заеме с построяването, стопанисването и използването на новия газопровод, свързващ България и Гърция. Маршрутът на съоръжението ще бъде Комотини-Стара Загора, а дължината – 170 км. Българският енергиен холдинг държи половината от дяловете в общата компания, а останалите 50 процента са за акционерите в „Посейдон”. През същата 2009 Европейската комисия обещава да предостави за газовата връзка Гърция-България 45 млн. евро по Програмата за европейско икономическо възстановяване. Помощта е значителна, като се има предвид, че към 2011 общата стойност на газопровода се оценява на 160 млн. евро. Условието на Брюксел обаче е проектът да влезе в инвестиционна фаза до края на 2011. А след първоначалния ентусиазъм от 2009 той започва да боксува. До известна степен, забавянето се дължи на проточилите се преговори между Анкара и Баку за транзитирането на азербайджанския газ до Европа. Без споразумение по този въпрос захранването на бъдещата газова връзка Гърция-България изглежда много проблематично, дори на фона на малкия и капацитет. Предвижда се първоначално той да бъде 1,5 млрд. куб. м годишно, а след построяването на компресорна станция да нарасне до 3-5 млрд. куб. м.[xxii]. Газовото потребление в България обаче е не повече от 3 млрд. куб. м годишно, което означава, че дори и само 1 млрд. куб. м азербайджански газ би донесъл така желаната диверсификация на доставките[xxiii]. В случай на криза, в тръбопровода Комотини-Стара Загора би могъл да влиза и газ, получаван във втечнено състояние на гръцкия терминал Ревитуса, макар че той е доста далеч – край Атина.

Ускоряване на проекта за газова връзка Гърция-България се наблюдава през 2011. Най-напред, през януари, Българският енергиен холдинг и акционерите в „Посейдон” учредяват в София компанията, която ще строи газопровода, а през август е подписан договор с консорциум от две фирми, който ще извърши проектирането на съоръжението и проучването за въздействието върху околната среда[xxiv]. Новият срок за завършване на газопровода е 2013-2014.

Третият сериозен проект от Южния коридор на ЕС е за построяването на Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия. Той е иницииран през 2003 от швейцарската компания EGL[xxv]. Макар че първоначално е разглеждана и опцията маршрутът на газопровода да мине през България, Македония и Албания, в крайна сметка е избрано трасето от Солун, през Албания и Адриатическо море, до Италия в района на град Бриндизи. Швейцарците привличат за свой партньор норвежката Статойл и на 13 февруари 2008 двете фирми създават в кантона Цуг съвместна компания за построяването и експлоатацията на Трансадриатическия газопровод. През юли 2010 германската Е. ОН Рургаз официално става третия партньор в проекта като взема 15% от дяловете, а за EGL и Статойл остават по 42,5%.

Тази акционерна структура показва основното предимство на Трансадриатическия газопровод спрямо конкурентите му Набуко и ITGI – наличието, в лицето на Статойл, на един акционер, който участва (при това като оператор) в добива на газ от най-голямото азербайджанско находище Шах Дениз. Това става изключително важно, след като опцията за доставка на ирански газ в Трансадриатическия тръбопровод поне засега е затворена. Иначе не е тайна, че първоначално швейцарската EGL разчита на тази възможност. През 2008 EGL сключва договор с Националната иранска газоекспортна компания. Той предвижда за срок от 25 години, започвайки от 2012, швейцарците да купуват по 5,5 млрд. куб. м ирански газ[xxvi]. САЩ и Израел реагират гневно на тези намерения за доставка на ирански газ до Европа. През 2010 Техеран заявява, че изпълнението на договора с EGL се отлага временно заради глобалната финансова криза, а през ноември 2011 това отлагане е обосновано с „технически проблеми”[xxvii]. Повече от ясно е обаче, че тези „технически проблеми” всъщност са геополитически. Поради американското ембарго срещу Техеран договорът на EGL за иранския газ няма как да влезе в сила.

По план, поне в началото, Трансадриатическият газопровод трябва да пренася по 10 млрд. куб. м газ, което не е чак толкова много и е възможно това количество да се осигури от Азербайджан. Акционерите в проекта работят активно и вече е направено проучване на маршрута на бъдещия тръбопровод. Предвижда се, като част от него, в Албания да бъде изградено газохранилище, където да се складира суровина в случай на криза. Трансадриатическият газопровод е включен в Трансевропейската енергийна мрежа и вече е получил малка финансова подкрепа от ЕС за предпроектните проучвания. През август 2008 е взето важното и показателно решение за удължаване маршрута на Трансадриатическия газопровод на гръцка територия, така че той вече няма да започва от Солун, а още от Комотини[xxviii]. Това е продиктувано от съмненията, че в условията на дълговата криза Гърция ще успее сама да изгради газова връзка между Комотини и Солун, а също и от нежеланието да се разчита на гръцката държавна компания (дъщерна на ДЕПА), която е оператор на газопроводите в страната. Така трасето на Трансадриатическия газопровод се удължава с около 300 км и първоначалната прогнозна цена от 1,5 млрд. евро ще се увеличи.

На фона на конкурентните ITGI и Набуко, Трансадриатическият газопровод изглежда много силен и добре обоснован проект с отлична акционерна структура и възможност да си осигури финансиране. Слабото му място е, че донякъде зависи от Гърция, през чиято територия минава, а Атина все пак си има свой проект в Южния газов коридор и това е ITGI и неговата морска част „Посейдон”. Освен това не е сигурно, че Статойл ще може да се пребори с британската BP в битката за влияние върху азербайджанските власти, от която изглежда ще зависи, в кой точно газопровод ще влезе суровината от втората фаза на Шах Дениз.

Проектите AGRI и Бял поток

Два от проектите за пренос на каспийския газ до Европа са свързани с Черно море и обикновено също са причислявани към Южния газов коридор на ЕС. Особеността им е, че техният маршрут заобикаля не само Русия, но и Турция и така се избягват прекалено влиятелните посредници. С абревиатурата AGRI (Azerbaijan-Georgia-Romania Interconnector) се обозначава проектът за пренос на каспийски газ през Азербайджан, Грузия и Черно море до Румъния. За целта трябва да бъде изградена сложна система от тръбопроводи и терминали. Засега AGRI също е фокусиран върху газа от втората фаза на Шах Дениз. Суровината от това находище трябва да бъде доведена по тръбопровод до Баку, след това, по друг тръбопровод, да пресече Кавказкия регион и да стигне до грузинския бряг на Черно море, най-вероятно до нефтения терминал Кулеви, който е азербайджанска собственост. Там трябва да се изгради завод за втечняване на газа, след което той да се товари на танкери и да се достави в румънското пристанище Констанца, където пък е необходимо да се построи терминал за разтоварване и обръщане на суровината обратно в газообразно състояние. От Констанца газът ще поеме по тръби към румънските потребители, а ако е в по-големи количества – и към Унгария и Централна Европа.

Меморандумът за проекта AGRI е подписан на 13 април 2010 от ресорните министри на Азербайджан, Грузия и Румъния, а впоследствие в Букурещ е регистрирана и съвместна компания със същото име[xxix]. През февруари 2011 към проекта се присъединява и Унгария. Капацитетът и цената за създаването на системата AGRI засега не са ясни. Лансирани бяха варианти за годишен капацитет от два, пет или осем млрд. куб. м като цената на проекта може да варира от 1,2 до 4,5 млрд. евро[xxx]. Инвеститори, желаещи да финансират AGRI, засега липсват.

Азербайджан обсъжда и възможността за друг черноморски маршрут за своя газ – до България. Става въпрос за пренос на газ с танкери от Грузия до Варна, но не втечнен, а компресиран. Двете държавни компании – Сокар и Булгартрансгаз са извършили предварително проучване за икономическата целесъобразност на проекта, макар че не огласяват резултатите от него. През 2011 Украйна също обяви, че смята да строи терминал за разтоварване на втечнен газ с произход от Каспийския регион.

Най-странният и нереалистичен проект от Южния газов коридор на ЕС се нарича Бял поток (или още GUEU – абревиатура на имената Грузия, Украйна и ЕС). Той предвижда построяването на газопровод по дъното на Черно море, който да свърже грузинското пристанище Супса с Кримския полуостров в Украйна, откъдето газът ще влезе в украинската преносна мрежа и, евентуално, ще стигне до Румъния и други държави от ЕС и до Молдова.

Като цяло, вероятността за реализация на черноморските проекти от Южния газов коридор на ЕС е много малка. Те са замислени и лансирани като част от по-мащабна геополитическа игра на енергийния терен, в която често се използват блъфове и медиен шум, за да се повлияе върху някои партньори и конкуренти. Основна цел на Азербайджан до октомври 2011 бе да покаже на Анкара, че са налице и други алтернативи за износ на газа от Шах Дениз, чрез които Баку може да изключи Турция от играта, но без да попада в зависимост от бившата метрополия Москва. Именно такива алтернативи са AGRI и Бял поток. В същото време, Румъния води изключително активна външна политика в Каспийския регион и се стреми по всякакъв начин да насочи азербайджанския и казахстански нефт и газ към Констанца. Ако обаче се абстрахираме от геополитическото надхитряне, при което информацията, дезинформацията и контрадезинформацията са трудно отличими, от чисто икономическа гледна точка черноморските проекти за пренос на каспийски газ са неконкурентоспособни.

Към 2011 става ясно, че всички проекти от Южния газов коридор на ЕС могат да разчитат само на газ от Шах Дениз. Втората фаза от разработката на това находище ще добави към азербайджанския газов износ едва 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. отиват за Турция. Аритметиката за Набуко, ITGI и Трансадриатическия газопровод е неутешителна – общо за тези три проекта са необходими поне 50 млрд. куб. м газ, а отсреща стои предлагане от 10 млрд. куб. м от Шах Дениз-2.

Смъртта на Набуко и провалът на ITGI

В условията на недостиг на суровина за захранването им, през 2011 различните проекти от Южния газов коридор на ЕС влязоха в остра борба помежду си. През септември 2011 Набуко, ITGI и Трансадриатическият газопровод излязоха на финалната права от надпреварата помежду си, тъй като Азербайджан обяви, че приема офертите за закупуване на газ от втората фаза на Шах Дениз до 1 октомври. В този срок акционерите в трите проекта действително подават своите предложения, но изненадващо на последния метър от състезанието изскача още един участник. Това е могъщата компания BP с нейния проект за Югоизточноевропейски газопровод, който трябва да има капацитет 10 млрд. куб. м и да докара каспийския газ до Балканите, а след това и към Австрия в Централна Европа. В основата на замисъла на BP е за две трети от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод да се използва вече съществуваща тръбопроводна мрежа в Турция, България, Румъния и Унгария[xxxi]. Това ще снижи рязко цената на съоръжението и ще ускори построяването му. Самият факт, че зад Югоизточноевропейския газопровод стои най-мощният играч на азербайджанския нефтено-газов терен, го прави фаворит в битката с останалите трима конкуренти. Явно BP не желае да допусне газът от Шах Дениз да влезе в тръбопроводи, контролирани от други компании, и се стреми да затвори цикъла добив-пренос, така както го успешно го направи с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Засега точният маршрут на Югоизточноевропейския газопровод не е напълно ясен, но няколко новини от ноември 2011 постепенно започнаха да очертават контурите му. Първо, Азербайджан и Турция обявиха, че започват работа по проект за нов Трансанатолийски газопровод, който ще върви от източната до западната турска граница, ще струва 5-6 млрд. долара и ще има капацитет 16-17 млрд. куб. м годишно[xxxii]. Няколко дни по-късно дойде съобщение, че BP води „напрегнати преговори” с азербайджанската Сокар и турската Боташ за същия този газопровод, който ще мине от изток на запад по цялата дължина на турската територия. Предвижда се през 2012 ВР, Сокар и Боташ да учредят компания, която ще строи тръбопровода, а самото строителство да започне през второто тримесечие на 2014 и да завърши в началото на 2017[xxxiii]. Засега не е ясно, дали Трансанатолийският газопровод ще бъде изцяло нова конструкция или ще използва част от съществуващата турска преносна мрежа. Най-вероятно обаче, той ще бъде част от Югоизточноевропейския газопровод, иницииран от ВР. Британският енергиен гигант е твърдо решен да играе водеща роля в преноса на газа от Шах Дениз до Европа и за целта в края на ноември президентът на ВР Боб Дъдли проведе последователни срещи с премиера на Турция Ердоган, с президента Гюл и с министъра на енергетиката Йълдъз[xxxiv]. Още една малка част от пъзела на бъдещия Каспийско-балкански газов коридор започва да се нарежда, след като на 20 ноември 2011 Турция и България обявиха, че ще подпишат политическо споразумение за изграждането на газова връзка между преносните мрежи на двете страни с капацитет 1 до 3 млрд. куб. м годишно[xxxv].

Повечето анализатори оценяват Югоизточноевропейския газопровод като умалена версия на Набуко, за който Александрос Петерсен констатира кратко, ясно и абсолютно точно, че „вече е мъртъв”[xxxvi]. Няколко са факторите, които предопределиха този изход. Първият и най-важен е, че Набуко бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да влязат в Южния коридор на ЕС. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Отново на Александрос Петерсен принадлежи находчивото определение, че Набуко е „белия слон” на Южния газов коридор[xxxvii]. Трето, консорциумът за Набуко има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE, отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и Статойл. В крайна сметка, Набуко се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.

Пътят за реализацията на най-конкурентоспособните проекти от Южния газов коридор на ЕС бе отворен окончателно на 25 октомври 2011. Тогава най-сетне бе подписано дългоочакваното и измъчено междуправителствено споразумение между Баку и Анкара за транзита на азербайджанския газ през Турция към Европа. Това стана на церемония в Измир в присъствието на ръководителите на двете държави – азербайджанският президент Илхам Алиев и турският премиер Реджеп Ердоган[xxxviii]. Споразумението е един от малкото документи, които наистина заслужават гръмкото определение „исторически”. То е последната липсваща брънка от изграждащия се Каспийско-балкански или Каспийско-европейски газов коридор, който променя цялата регионална карта на енергийната геополитика. Освен това, договорката от Измир е дългоочаквания зелен сигнал за окончателното инвестиционно решение относно втората фаза от разработката на находището Шах Дениз. Същевременно, отварянето на турския транзит за азербайджанския газ означава замразяване на екзотичните проекти Бял поток и AGRI поне за следващите десетина години.

През есента на 2011 Баку бе най-горещата точка на енергийната дипломация в света. Държавници от различни страни посетиха азербайджанската столица за да лобират за проекти от Южния газов коридор. На 12 октомври в Азербайджан пристигна президентът на Австрия Хайнц Фишер, който естествено се застъпи за Набуко – газопроводът с австрийско участие, който завършва на австрийска територия[xxxix]. Малко след Фишер, в Баку се появи гръцкият министър на енергетиката Георгиу Папаконстантину, за да заяви, че газопроводът ITGI е „най-добрия проект от икономическа и техническа гледна точка”, и е най-изгодното решение за консорциума, разработващ находището Шах Дениз, както и за Азербайджан, ЕС и Гърция[xl]. В средата на ноември, за среща с азербайджанските лидери, в Баку пристигна министърът на енергетиката на Швейцария Дорис Лойтард. В прессъобщение на швейцарското посолство в прав текст се казва, че целта на визитата и е да заяви подкрепата за Трансадриатическия газопровод, чиито водещ акционер е швейцарската фирма EGL[xli].

В края на февруари 2012 картината около Южния газов коридор започна леко да се прояснява след като акционерите в находището Шах Дениз обявиха, че няма да предоставят газ за проекта ITGI[xlii]. Вероятният мотив за това решение е финансовата криза в Гърция, в условията на която държавната газова компания ДЕПА не изглежда като особено надежден бизнес субект. След като два-три дни твърдяха, че се надяват отказът на акционерите в Шах Дениз да не е окончателн, компаниите ДЕПА и „Едисон” признаха поражението си и обявиха, че в такъв случай те ще се опитат да привлекат Газпром като доставчик на суровина за ITGI. Така, претърпявайки странна метаморфоза, този проект на практика се самопредложи да играе ролята на южно разклонение на Южен поток.  Провалът на ITGI подставя под въпрос и неговото разклонение към България.

Заключение

Южният газов коридор е система от частни тръбопроводи, подкрепяна от ЕС с цел да се намали силната зависимост на Съюза от вноса на руски природен газ. В хода на реализацията на тази идея се стига до сложно преплитане на интереси на държави от и извън ЕС и на могъщи международни компании от енергийния бранш. Южният газов коридор е икономически, но и геополитически проект. Затова се налага ЕС да действа като единен геополитически играч на енергийния терен в Каспийския регион.

Към края на 2011 стана ясно, че Южният газов коридор ще бъде реализиран, но в мащаб, по-малък от този, на който разчиташе Брюксел. Ключов фактор при определяне на маршрутите за износ на каспийския газ се оказаха не европейските страни-потребителки, а държавите на чиято територия се реализира добивът и международните компании, ангажирани с него. Причините за провала на най-амбициозния проект от Южния газов коридор трябва да се търсят и в относителната слабост на ЕС на международния терен, в сравнение с другите влиятелни играчи. Евросъюзът няма достатъчно тежест за да пренебрегне американското ембарго срещу Иран или пък да убеди Русия да не пречи на Транскаспийския газопровод. Така, поне засега, Южният газов коридор губи най-големите си потенциални доставчици – Иран и Туркменистан. Шансовете на Набуко бяха намалени и от поведението на Турция, която играе своя собствена газова игра и не е съгласна да бъде само транзитна територия за пренос на суровината. Поради това преговорите с Азербайджан, а и с консорциума „Набуко” се забавиха изключително много и това разколеба още повече потенциалните инвеститори във флагмана на Южния газов коридор. Анкара имаше (и вероятно все още има) амбицията да бъде разпределителна станция, откъдето да се захранват газопроводите към Европа.

В крайна сметка Южният газов коридор ще бъде изграден не като система от един-два големи магистрални газопровода, а по-скоро като мрежа от по-малки преносни съоръжения, които ще се строят на етапи. В дългосрочна перспектива се запазва възможността за прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще вкара в Южния коридор мощен поток туркменски газ.


Бележки:

[i]. Socor, Vladimir. Azerbaijan Looking at Narrow Gas Export Options. Eurasia Daily Monitor Volume: 6 Issue: 84.

[ii]. Турция желает покупать азербайджанский газ по более низкой цене, чем другие страны. Rusenergy.com; 17/11/2009.

[iii]. Goble, Paul. The Azerbaijani-Russian Gas Accord: A ‘Milestone’ On More than One Road. Azerbaijan in the World. Vol. II, No. 13 (July 1, 2009), p.6.

[iv]. Азербайджан экспортирует в Россию в 2012 г. 2 млрд куб. м. газа. Rusenergy.com; 07/11/2011

[v]. Azerbaijan and Iran sign memorandum on gas supplies. Trend. 11/11/2009; http://en.trend.az/capital/energy/1578227.html

[vi]. Азербайджан построит новый трубопровод для экспорта газа в Иран. Rusenergy.com; 12/02/2010

[vii]. Глава ГНКАР: "Азербайджан готов экспортировать газ в Иран”. Day.az; 05/11/2011; http://news.day.az/economy/297546.html

[viii]. Syria to import gas from Azerbaijan in 2011. News.az, 06/12/2010; http://www.news.az/articles/economy/27863

[ix]. Официален убе-сайт на проекта „Набуко” - http://www.nabucco-pipeline.com

[x]. EU countries sign geopolitical Nabucco agreement. Euractiv.com; 14.07.2009; Видео от церемонията по подписването вж на: http://www.youtube.com/watch?v=G_iIBVForQQ

[xi]. Nabucco gas pipe consortium delays plans to include Iran in project RIA Novosti. 23/08/2010; http://en.rian.ru/business/20100823/160310830.html

[xii]. Iran: Nabucco is a "Dead Plan". Natural Gas Europe, 23/10/2011; http://www.naturalgaseurope.com/iran-3153

[xiii]. Petersen, Alexandros. Eurasia's Changing Energy Dynamics. Unpublished report delivered at the Energy Exporters: Politics, Society, and Economics” PhD workshop at the Azerbaijan Diplomatic Academy, December 19-20, 2009.

[xiv]. Iraq Eyes EU Gas Exports through Turkey. Petroleum Economist, 08/09/2011.

[xv]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.22-23. www.bp.com

[xvi]. South Stream, official web-cite - http://south-stream.info/

[xvii]. Gazprom’s South Stream Shareholders Sign Agreement On Black Sea Offshore Pipeline. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 173

[xviii]. Giamouridis, Anastasios. Natural Gas in Greece and Albania: Supply and Demand Prospects to 2015. Oxford Institute for Energy Studies, NG 37, December 2009, pp. 50-51.

[xix]. Ibid., p. 51.

[xx]. IGI Poseidon, Official web-cite - http://www.igi-poseidon.com/english/project.asp

[xxi]. Giamouridis, Op. cit., pp. 53-54.

[xxii]. Giamouridis, Op. cit., p. 59.

[xxiii]. През кризисната 2009 българското газово потребление пада до най-ниската си точка, а през 2010 нараства с 10% до 2,6 млрд. куб м. България е потребявала най-много газ през 1989 – 6,3 млрд. куб. м, но тогава ценообразуването не е било на съвсем пазарен принцип и този рекорд едва ли някога ще бъде достигнат отново. Преглед на световната енергетика 2010. Институт за енергиен мениджмънт; http://www.emi-bg.com/index.php?id=787

[xxiv]. Започва проектирането на Междусистемната газова връзка Гърция-България. Прес-съобщение на официалния уеб-сайт на Български енергиен холдинг; http://www.bgenh.com/index.php?page=3&nid=133

[xxv]. Официално EGL е частна компания, но тя е част от AXPO group, която от своя страна е притежание на няколко кантона от североизточната част на Швейцария. Поради това EGL се ползва със сериозна правителствена подкрепа, включително в усилията й да си осигури ирански и каспийски газ за Трансадриатическия газопровод.

[xxvi]. Swiss firm EGL in 25-yr gas deal with Iran. Reutrers, Jun 4, 2007; http://uk.reuters.com/article/2007/06/04/egl-iran-idUKL0475410020070604

[xxvii]. „No Swiss ban on Iran's natural gas”. PressTV; http://www.presstv.ir/detail/207705.html

[xxviii]. Gas consortium plans €1bn Greek investment. Financial Times; 08/08/2011.

[xxix]. Azerbaijan, Romania and Georgia signed memorandum on gas supplies. Trend.az, 13/04/2010; http://en.trend.az/capital/energy/1668912.html

[xxx]. Socor, Vladimir. Black Sea LNG project draws on gas from Azerbaijan. News.az, 16/09/2010; http://www.news.az/articles/economy/22748

[xxxi]. Socor, V. South-East Europe Pipeline: A Downsized Nabucco Proposed By BP. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 202.

[xxxii]. Азербайджан и Турция намерены построить новый газопровод. Rusenergy.com; 18/11/2011

[xxxiii]. BP ведет "напряженные переговоры" с Турцией и Азербайджаном о строительстве газопровода к 2017 году. Rusenergy.com; 22/11/2011

[xxxiv]. ВР, SOCAR и BOTAŞ ратифицировали все соглашения по транспортировке газа с "Шах Дениз". Trend, 128/11/2011; http://www.trend.az/capital/energy/1962811.html

[xxxv]. България и Турция подписват изграждането на газова връзка. Dnevnik.bg, 20/11/2011

[xxxvi]. Petersen. Alexandros. Nabucco is Dead. http://blogs.euobserver.com/petersen/

[xxxvii]. Ibid.

[xxxviii]. Газовые соглашения между Азербайджаном и Турцией помогут открыть "Южный газовый коридор" в Европу. Rusenergy.com; 28/10/2011

[xxxix]. Президент Австрии приехал в Баку за газом. Вестник Кавказа, 12/10/2011; http://vestikavkaza.ru/news/kultura/Sience/44243.html

[xl]. Ахмедбейли, Азер. Южный газовый коридор: интрига сохраняется; Day.az, 25/10/2011;  http://news.day.az/economy/295453.html

[xli]. Ахмедбейли, Азер. Трансадриатический трубопровод: шансы на успех. Trend, 17/11/2011; http://www.trend.az/capital/analytical/1958252.html

[xlii]. Проект "Шах Дениз" не рассматривает ITGI в качестве экспортера газа в Европу. Day.az, 20.02.2012; http://news.day.az/economy/316875.html

 

* Българско геополитическо дружество

 

Според едно от научните определения за конфликта, той представлява състояние на открита, често продължителна, борба, битка или война. Според друго - състояние на дисхармония между несъвместими или противоположни идеи или интереси. Най-често конфликтите са свързани с ресурси и етническа територия. С увеличаването на населението в света нарастват и конфликтите за дефицитни ресурси (например енергийни или водни).

Сред най-типичните конфликти, в който са преплетени много интереси и който сякаш отговаря на всички категории от различните класификации, е арабско-израелският в Палестина. Той е на практика неразрешим, поради факта, че и двата народа имат еднакви основания и права да претендират, че земята на древна Юдея и днешна Палестина е тяхна етническа територия.

Палестинският конфликт, отвъд клишетата

Тръгвайки от този факт, можем да обърнем всички клишета, с които е натоварен арабско-израелският конфликт. Става въпрос за сблъсък между два народа и религии, имащи много повече общност, отколкото различия, които да го провокират. Говорим за народи с общ произход, които в етнически и лингвистичен план са по-скоро братя или братовчеди, отколкото врагове. Говорим за две религии, които са много близки, дори като ритуали и практики и още повече като изповядвани ценности. Само който не познава в детайли историята на арабите, евреите, юдаизма, християнството и исляма, може да определя конфликта като етнически и религиозен.

Смятаме, че няма права и грешна страна в арабско-израелския конфликт. Има, за съжаление, облагодетелствани от него и от двете страни, и от различни трети страни; има много жертви и от двете страни. Има също така и хиляди манипулирани идеалисти и фанатици, които всеки ден посягат на човешкия живот с идеята, че го правят за една благородна и възвишена кауза.

Еврейският народ се появява в историята около 2000 г. пр.н.е, като историците го свързват с амореите и хабиру (номадски семитски племена), обитавали т.нар. Плодороден полумесец – Месопотамия. Заселването им на територията на днешна Палестина става по времето на Авраам, общия прародител на евреи и араби. Според библейската версия, поведен от Бог, той напуска родния си град Ур, заедно със семейството си, и след дълъг преход се заселва в Ханаан – земята, посочена му от Бог. Оттук започва историята на еврейския народ и това е основанието му да смята, че Палестина е негова етническа територия. В дългата си история евреите неколкократно са прогонвани от тези земи, но винаги са се връщали. След дългия египетски плен, в средата на второто хилядолетие пр.н.е, Мойсей ги отвежда до обетованата земя. По-късно, около 720 г. пр.н.е., асирийците разгромяват Израелското царство и отвеждат населението му в плен. През 567 г. пр.н.е. вавилонският цар Навудохоносор разрушава Йерусалим и отново отвежда почти цялото население в плен. След завладяването на Палестина от римляните през I век пр.н.е., започва най-тежкият период за еврейския народ, свързан с постоянно насилие и преследване. В началото на II век император Адриан забранява на евреите да влизат в Йерусалим и от този момент започва разселването им по всички краища на света. През целия период след това, чак до създаването на съвременната държава Израел, през 1948, в земите на Палестина не е имало нито едно еврейско държавно образование, а самите евреи в тях винаги са били малцинство.

Арабите (от семит. номад) произхождат от семитски племена, които към 2000 г. пр.н.е. населяват Арабския полуостров и Сирийската пустиня. Първото арабско царство - Набатейското (от III век пр.н.е до 106 г.), е със столица Петра - на територията на днешна Йордания. Първите царства обаче, които арабите изграждат върху земите на Юдея - на Лахмидите и на Хасанидите, датират едва от периода на IV–V век, т. е.  около два века след като римляните вече са прогонили оттам евреите. Така те заселват относително обезлюдени в етническо отношение земи и също имат основание да претендират, че това е тяхна етническа територия. Още повече, че независимо кой владее тези земи през следващите векове (византийци, турци, британци), арабите винаги са преобладаващото население в тях и те винаги са били техен дом.

Разбира се, историческите причини за днешния конфликт между араби и евреи са много повече и по-сложни, като на първо място може да се изтъкне геостратегическото положение на Палестина на кръстопътя между Европа, Азия и Африка, което е привличало интереса на много велики за времето си сили. За съжаление, и араби, и евреи винаги са били и остават заложници на чужди интереси и са потерпевши от тях.

Ако избягаме от клишетата и манипулацията, ще видим, че общото между двата народа е в пъти повече. Включително и територията, която обитават и с право смятат за своя етническа. В етно-лингвистичен план това са народи с общ семитски произход и сходни семитски езици. В културен план приликите също са много и това е нормално, предвид общия произход, сходната историческа съдба и географските условия, в които се развиват културите им.

Дори да погледнем най-чувствителната тема – религията, ще установим много повече прилики, отколкото разлики, обосноваващи конфликта. Според религиозните вярвания на араби и евреи, те имат общ прародител - много по-силна връзка от всичко, което ги разделя в момента. Този общ прародител е Авраам (на иврит - баща на множеството), на арабски - Ибрахим. Той е ключова фигура в юдаизма, християнството и исляма, както и главен персонаж в Корана и Библията. Авраам е наричан „баща на народа на Израил”, като за юдеи и християни връзката е чрез сина му Исак. Чрез Исак и внука Яков се поставя началото на дванайсетте Израилеви племена, а оттам генеалогично може да се проследи и връзката до Исус Христос. Съответно, при арабите, Ибрахим е баща на пророка Исмаил, който според Корана е смятан за баща на арабите и наричан Приятел на Аллах.

Митовете и историите в двете религии са до такава степен общи, че дори изпитанията, които им праща Бог, са еднакви. Според Библията, за да изпита верността на Авраам, Бог го приканва да заколи първородния си син Исак, с който той се сдобива на преклонна възраст. Авраам се съгласява и вдига ръката с ножа, когато Исак е на жертвения камък, но в последния момент Бог изпраща ангел, който издърпва ножа от ръката му. Според Корана, за да изпита верността на Ибрахим, Аллах го приканва да заколи първородния си син Исмаил. Ибрахим се съгласява, вдига ръката с ножа, но в последния момент Аллах сменя момчето на жертвения камък с агне, откъдето произхожда и традицията да се коли агне на един от основните мюсюлмански празници Курбан Байрама. А какво да кажем за факта, че в Корана има признати 25 основни пророка, начело с Мохамед? Сред имената им личат тези на Исус Христос, Мойсей, Исак, обединителя на евреите цар Давид и др. Абсурдно е да говорим, че това са две коренно различни религии, а какво остава за враждуващи по презумпция. Те са монотеистични религии с много сходна ценностна система и дори практики и ритуали. Още повече, че няма световна религия, която да оправдава насилието и убийствата на невинни, като средство за постигане на каквато и да е цел. Конфликтите и убийствата противоречат на самата същност на Религията, в чиято основа са мирът и любовта към ближния, независимо дали става дума за ислям, християнство, юдаизъм, индуизъм, растафарианство, будизъм и т.н. Да се обявява религията като причина за арабско-израелския конфликт е проява на неграмотност и непознаване историята и същността на религиите.

Смятаме, че конфликтът се основава на манипулация, неграмотност и, за съжаление, много страх. В случая историята е лош учител за участниците в тях, тъй като ги натоварва с отрицателни и болезнени спомени, провокиращи насилието помежду им след създаването на държавата Израел.

Създаването на модерен Израел

За създаване на еврейско национално огнище в земите на Древна Юдея започва да се говори още в края на XIX век, когато възниква ционисткото движение (еврейско политическо движение, поддържано и от неевреи). Реално, то става факт след Втората световна война с покровителството на Великобритания, ООН и като съпричастност на света към Холокоста.

Само две години след основаването си, ООН (фактическият продължител на Общността на нациите) се оказва натоварена с отговорността за разрешаването на палестинския проблем. През май 1947 тя свиква първата си сесия по този въпрос. Специален комитет трябва да намери пътя за справедливото разделение на Палестина, тъй като земята е една, а народите - два. Направеното предложение (Резолюция 181 на ООН*) предвижда предаване на 55% от територията на Израел,  макар че в онзи момент евреите са само 40% от населението на Палестина. Нечия справедливост възтържествува: по-малката част от населението получава по-голяма територия. Планът е посрещнат с радост от евреите, тъй като мисията им е изпълнена успешно и създаването на еврейска държава ще бъде факт. По-различни са настроенията сред палестинците. Те не приемат предложението на ООН, както и заселването на хиляди евреи от цял свят в тези земи.

Ситуацията в Палестина при създаването на държавата Израел е много сложна като сред най-необяснимите факти е клането в палестинското село Дейр Ясин, извършено на 9 срещу 10 април 1948 от отряди на ционистките бойци „Ецел” и „Лехи”. На 14 май 1948 Израел провъзгласява независимостта си и се обявява за убежище на всички евреи, станали жертва на антисемитските настроения  по света. Така те получават място на политическата карта, където да защитят своите братя и сестри. Въпреки съдържащите се в докладите на ООН подробни предпазни мерки за защита на малцинствата, израелската политика към палестинците се основава предимно на конфронтацията. На 15 май пък започва Първата арабско-израелска война, в чиято основа (както и на следващите две, през 1967 и 1973) е именно израелско-палестинският конфликт. Само няколко дни след първите преки сблъсъци между евреи и палестинци Израел вече контролира 78% от Палестина. Територията на палестинците е разпокъсана, а те са съсредоточени в своеобразни „бантустани”*. През декември 1948 вече около 750 хил. палестинци са със статут на бежанци. Същевременно, решенията на ООН предвиждат и палестинска държавност. Разпокъсани палестински земи остават само по Западния бряг на река Йордан (5850 км2) и малката ивица Газа, където днес над 1,5 млн. души са принудени да живеят в пустинен коридор с ширина едва 6 км.

В многобройни доклади през следващите години ООН порицава Израел за анексия на територии, създаване на еврейски селища в окупираните земи, конфискуване на собственост, арести по „подозрения”, мъчения на цивилни граждани, експулсиране и отказ от правото на завръщане, но това не променя съществено ситуацията. Като форма на протводействие палестинците започват да фармират свои съпротивителни организации. Ясер Арафат и група бежанци от Газа създават в края на 50-те години местната фракция „Фатах” – „Движение за освобождение на Палестина”, която поема отговорността да спечели по-добри дни за своя народ. Добрите дни обаче и за евреи, и за араби се свързват с отсъствието на другите от територията, или поне от тези граници, които се определят като „справедливи”. По-късно се създава и радикалната ислямистка групировка ХАМАС, която организира множество терористични актове. Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. На въпроса, защо е готов да се самовзриви, млад палестински активист отговаря: „Защото, когато всичко ти е отнето, когато вече нямаш нищо, няма и какво да губиш!”. Подобна философия изповядват през последните години мнозинството активни и опасни „доброволци на смъртта”.

Впоследствие единствено важен става отговорът на въпроса: „Кой ще отмъсти пръв?”. Бомбените атентати, жертвите и разрухата не са необичайна гледка както за евреи, така и за палестинци. Децата в палестинските територии, незнаещи още да четат, без затруднение познават дали наближаващият тътен е от танкове или от бронетранспортьори. Често се говори, особенo в периодите на ескалация на конфликта, за „удари” в Газа, загинали бойци на ХАМАС, атентати срещу израелски войници, взривени училищни автобуси, самоубийствени актове, застреляни палестинци, ръст на радикалните настроения, изчезнали майки и бащи... В крайна сметка, жертвите са обикновени мирни граждани и от двете страни. В една или друга степен всички са жертви, особено децата, така и не познали детство. Поколение след поколение, години наред те растат в ненормална атмосфера, поразяваща психиката и на двата народа. Създава се омагьосан кръг на непрекъсната вендета, защото всеки търси възмездие за пролятата кръв, а тя е много.

Показателен пример за ескалация на напрежението в конфликта, след създаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), е т. нар. „черен септември” през 1972, когато, на Олимпийските игри в Мюнхен, палестинската групировка убива 11 атлети от националния отбор на Израел. Това е поредният отчаян опит за привличане вниманието на международната общност.

Междувременно, ООП и лидерът и Ясер Арафат създават на територията на Йордания своеобразна „държава в държавата”. Аман приема това като заплаха за суверенитета и сигурността си и в резултат се стига до сблъсъци между двете страни, като голяма част от палестинците са прогонени в Ливан. Така и тази страна е въвлечена в политическия сценарий на евреи и палестинци, превръщайки се в средище и жертва на различни интереси. Създава се нова „държава в държавата“, този път в Южен Ливан. Това изиграва важна роля в последвалата гражданска война – сложна компилация от конфликти и политически компромиси с демографски, религиозен и международен оттенък. На 13 април 1975, след опита за убийство на лидера на един от християнските кланове, палестинци разстрелват членове на неговата партия в квартал на Бейрут. Започва война за надмощие, територия и ресурси.

През 1981, след кратък мир, насилието отново ескалира. Израел нахлува в Ливан, където е седалището на палестинските лидери. Причината е убийството на израелския посланик в Лондон Шломо Аргов, за което е обвинена ООП. Израелската авиация бомбардира палестински позиции в Южен Ливан. На 6 юни 1982 2 хил. израелски танка, 10-хилядна армия, 1000 самолета и 500 военни кораба започват офанзива на север от границата на Израел към Бейрут. Израелската армия иска да изтласка ООП на 40 км навътре в Ливан. След постигането на тази цел, тя продължава до Бейрут, където са основните сили на палестинците. Градът е под тежка обсада и постоянни бомбардировки. Поставя се началото на най-кървавите събития в Близкия изток с много цивилни жертви.

Въпреки многобройната тежко въоръжена израелска армия, палестинците успяват да задържат нахлуването й в Бейрут. В края на август същата година е постигнато споразумение като голяма част от военните групировки на ООП се изтегля в Тунис. Президентът на САЩ Рейгън дава гаранции на Арафат и бойците му, че ще се погрижи палестинските жени и деца, останали в лагерите, да бъдат защитени и в безопасност. Независимо от това, ливанските християнски милиции извършват клане в лагерите Сабра и Шатила. Израелските войски не се намесват. Избити са около 20 хиляди палестинци и ливански граждани. Сред обикновените хора, дори в самия Израел започва брожение, като все по-често се задава въпросът: „това ли е мястото на страната ни в съвременния цивилизован свят”?

Следващият пик в арабо-израелския конфликт е своеобразната „революция на камъните” срещу „войната на ракетите” от 1987. Палестинците от Западния бряг и ивицата Газа се надигат с камъни в ръце в жалък и отчаян опит за противопоставяне срещу бронираната израелска артилерия. Палестина се обявява за независима в границите на териториите, окупирани от Израел през 1967 (Западния бряг, ивицата Газа и Източен Йерусалим). Започва т. нар. Първа интифада.

През 1993, в Осло, израелци и палестинци за пореден път сядат на масата на преговорите и този път сякаш е постигнат реален напредък. Подписаните споразумения водят до първите стъпки на Израел за частично облекчаване на последиците от окупацията. Като част от договореното, Израел се съгласява да изтегли силите си от Западния бряг и ивицата Газа, с изключение на охраната в селищата. Същевременно, окупираните палестински територии са вътрешно разделени на три зони: зона А, в която палестинците имат пълен контрол (например градовете Йерихон, Наблус, Дженин, Хеброн, Източен Йерусалим); зона В, управлявана от палестинската администрация (разпокъсани територии по Западния бряг на Йордан), и зона С, останала изцяло под израелска власт.

Започналият през 1993 мирен процес за известен период слага край на пряката израелска окупация. Но последствията от нея продължават да се усещат в палестинската икономика, търговия и жизнен стандарт. Статистиката показва, че две години след израелското изтегляне от Газа, 52% от тамошното палестинско население живее под прага на бедността с около 2 долара средно на ден. 20% от децата под 5-годишна възраст страдат от недохранване, дължащо се най-вече на транспортната блокада. Освен това Западният бряг получава повече помощи, докато Газа е подложена на икономически санкции, заради идването на власт там на военизираната ислямистка групировка ХАМАС.

Непосредствено след срещата в Осло, Израел интензифицира заселническата си политика в окупираните територии. Броят на еврейските заселници в Западния бряг и Източен Йерусалим се увеличава от 247 на 466 хил. ООН, ЕС и Международният съд обявяват израелските селища за незаконни. Днес те заемат половината от сухопътната територия на Западния бряг. Най-голям бум в строителството на еврейски селища е регистриран през 2000. По време на управлението на Ариел Шарон са построени 44 нови селища, които фрагментират палестинските територии и ги правят икономически нежизнеспособни. През същата година избухва Втората интифада, наречена още „Ал Акса”. Тя е следствие от неуспеха на повторните преговори в Кемп Дейвид. В срещата там участват президентът  на САЩ Бил Клинтън, израелският министър-председател Ехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Клинтън и Барак поставят ултимативно своите условия на Арафат, но той не отстъпва и настоява за международен консенсус при разрешаване на конфликта.

Палестинският отговор води до поредните невинни жертви. През март 2002, след кървава поредица от нападения на атентатори-самоубийци срещу мирни граждани, израелската армия окупира наново много от палестинците територии. През 2003 пък започва строежът на 724-километрова разделителна стена, която преминава успоредно на нар. „зелена линия“ на примирието от 1949.

Последната сериозна ескалация на арабо-израелския конфликт е от 2008-2009. В отговор на израелската операция „Гореща зима”, насочена срещу ислямистите от ХАМАС, те предприeмат ракетен обстрел срещу израелски градове. В края на декември 2008 Израел стартира нова операция и преминава към открити военни действия в ивицата Газа. Военните действия продължават и през януари 2009, което води до още жертви и разрушения.

През юни същата година израелският премиер Нетаняху подкрепя разрешаването на конфликта чрез създаване на две държави. Въпреки че декларира намерение Израел да не строи нови селища в палестинските територии, той си оставя отворена вратичка с думите, че ще се строят само нови къщи за т.нар. от него „естествен прираст”. Това със сигурност няма да доведе до разрешаване на конфликта, напротив - израелската окупация ще продължи. Със сигурност ще продължи и палестинската съпротива.

Въпреки ясните сигнали за проява на по-добра воля от двете страни и международната общност, засега не се вижда изход от кризата. Прекалено многото страх и пресичащите се сериозни икономически и политически интереси продължават да подклаждат конфликта. В следващите години ситуацията може да се усложни от сериозния демографски прираст на двете общности и съкращаването на редица жизненоважни за тях ресурси.

 

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”

 


* Резолюция 181 от 29 ноември 1947, станала широко известна като Резолюция за разделяне на Палестина

* Терминът влиза в употреба по време на провежданата политика на апартейд в РЮА (1948-1990)

„Исторически Русия не е Азия, но географски не е и Европа. Тя е преходна страна, посредник между два свята”.[1]

Василий. КЛЮЧЕВСКИЙ (1841-1911)


Изследването на концептуалните основи във формирането на стратегията за сигурност в политическия мениджмънт на държавата е необходимо условие за провеждането и последователното реализиране на ефективна външна политика чрез експертна оценка на специфичните условия и динамиката на рисковете и заплахите в международните отношения[2].

 

С успешната си външнополитическа доктрина (стратегия), държавата осигурява устойчивото си присъствие като геополитически фактор на национално, регионално и международно ниво. Като използва исторически изградените, традиционно установени, етнокултурно, социално и обществено съществуващи геополитически парадигми, тя доминира, въздейства, приспособява се или оцелява на фона на предизвикателствата от външната среда за сигурност.

По думите на Николай Бердяев (1874-1948)[3], „остротата на познанието се ражда, когато от двете противоположности преминем в нещо трето”. Според него, „Русия е несполучлив и объркан Изток-Запад по фактическото, по емпиричното си състояние”[4].

Доктрината Медведев


„Доктрината Медведев” и геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 (СНС), са структуроопределящи компоненти в съществуващия държавно-йерархичен модел на управление в Руската Федерация. Те са функционално обусловени от същностната конвергенция между конкретното разбиране на руската държавност за сигурността и независимото съществуване[5]. Съдържанието им се определя от историческата предпоставеност и единството между ценностна обективност, геополитика, национална сигурност и военна мощ, с „конвертируем” природно-ресурсен потенциал, който импулсира определено външнополитическо поведение и обвързване.

В теорията на международните отношения, доктрината е система от възгледи за целите и задачите на външнополитическата дейност на дадена държава, както и за методите и пътищата, по които тя се осъществява. Най-често доктрината отразява актуални акценти в международната дейност на дадено държавно ръководство[6]. С термина „доктрина” понякога се означава правна или политическа идея на учен, дипломат или държавник, която се използва в международната практика[7]. В този смисъл, огласените, на 31 август 2008, и популяризирани от президента Дмитрий Медведев „пет принципа” („пет позиции”) във външната политика на Русия са събирателно отражение на Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 10 януари 2000[8] (приета с указ на Владимир Путин, тогава и.д. президент на Русия), при това реализирана на практика след руско-грузинския военен конфликт и признаването на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Те включват:

- върховенството на основните принципи на международното право;

- отхвърляне на еднополюсния свят и изграждането на един многополюсен свят;

- избягване на изолацията и конфронтацията с други нации.

- защита на живота и достойнството на руските граждани, "без значение къде са те";

- защита на интересите на Русия "в приятелски региони"[9].

Тези „пет принципа” могат спокойно да бъдат определени като изходна „доктрина” за перспективни външнополитически намерения и действия. Като сходен пример може да се посочи американската Доктрина Монро[10], която включва два принципа, обединени във фразата „Америка за американците”.

При това, последователността на президентската администрация в Кремъл и руското Външно министерство е продължена с поредица от събития, трасиращи възприемането на геополитически парадигми, превърнали се в основа за изработването и приемането на Стратегия за национална сигурност на Руската Федерация 2020 от 12 май 2009[11]. Съвсем наскоро, Владимир Путин внесе чисто вътрешнополитически консолидационен момент със статията си „Русия: националният въпрос” в „Независимая газета” от 23 януари 2012: „Руският опит за държавно развитие е уникален. Ние сме многонационално общество, но сме един народ. Това прави страната ни сложна и многоизмерна. Дава колосални възможности за развитие в много области. Въпреки това, ако многонационалното общество бъде поразено от бацилите на национализма, то губи своята сила и здравина”[12].

Връзката между Доктрината Медведев и еволюцията на геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 се установява от разбирането, че самата стратегия, като фундаментален документ за държавно развитие, осмисля и се опитва да определи условията, факторите и закономерностите, генериращи несигурност и конфликти от различен характер, като социални явления, и формулира степента на предсказуемост във вътрешната и външната среда за сигурност: „Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 е официално възприета система от стратегически приоритети, цели и мерки в областите на външната и вътрешната политика, определящи състоянието на националната сигурност и нивото на устойчиво развитие на държавата в дългосрочна перспектива. Концептуалните положения в областта на гарантирането на националната сигурност се базират на фундаменталната връзка и взаимозависимост между Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 и Концепцията за дългосрочно социално-икономическо развитие на Руската Федерация за периода до 2020”[13].

Анализът на еволюцията на геополитическите парадигми в СНС и дефиниционната обусловеност между Доктрината Медведев и реалната външна политика на Русия днес, налага да уточним, че в руския контекст „геополитиката е система от научни знания, разглеждаща характера и, по-конкретно, историческите форми на въздействие върху териториално–пространствените особености в положението на държавите в локалните, регионалните и глобалните международни процеси”[14]. От тази дефиниция следва, че Руската Федерация, освен държавно организирана и обособена общност, е и социална структура, с цялото разнообразие на политико-обществената и спектралност.

Фактори за еволюцията на геополитическата парадигма

Геополитическата симетрия на Русия в международните отношения, зависи от съотношението между редица обективни и субективни фактори[15], определящи еволюцията в геополитическите парадигми. Сред първите, специално място заемат геополитическите условия за развитие (географски, икономически, етнокултурни, религиозни, демографски и други), които са определящи при формирането на външнополитическия курс на страната и се реализират чрез традицията на геополитическите парадигми. Те реагират с определена геостратегия за даден „приятелски регион”, формулирана по принцип в Доктрината Медведев. Освен това, именно тези фактори се въплъщават в националните интереси и намират отражение в политическата част на новата Руска военна доктрина от 2010[16].

Субективните фактори, като втора съставляваща, оказват съществено влияние върху геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия и са резултативна константност от избрания регулативен конституционно-правен модел на устройство на вътрешната сигурност и ефективността на вътрешната политика[17].

При оценката на съвременния геополитически потенциал на Русия и влиянието му върху приложимостта на Стратегията за национална сигурност, от голямо значение е характеристиката на геополитическите интереси. СНС посочва, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националните си интереси, вместо пасивно да се влияе от интересите на западните “геополитически играчи”. С други думи, Русия се отказва от досегашната си политика в сферата на сигурността, основана единствено на реакцията на външни инициативи, ориентирайки се към една проактивна и конструктивна политика[18].

Освен това се конкретизират и определени постановки, касаещи значението на системата от международни отношения „заедно” с Русия и извън обсега на еднополюсния модел в тълкуването на „силовия баланс”:

- систематизиране както на националните, така и на международните регулативни институции;

- желанието на Русия да трансформира отношенията си с евроатлантическите структури за сигурност, в случай, че са налице подходящите условия, като замени сегашната схема на съвместно съществуване или дори антагонизъм с интеграция между равнопоставени партньори;

- възстановяването статута на Русия като велика сила, способна да влияе върху развитието на международните отношения;

- акцентът върху сътрудничеството с партньорите на Изток, като възможност да се диверсифицират външнополитическите перспективи на Русия;

- използването на енергийните ресурси, като инструмент за осигуряване стратегическо предимство на Русия.

- Русия ще съдейства активно за оздравяване на международната финансов система, при това не само в Г-8. Привличане към този процес и на други възходящи икономики: Китай, Индия, Бразилия, ЮАР (т.е. страните от БРИКС).

- лансиране на възможността за нов Договор за европейска сигурност[19].

Основните геополитически вектори

Според т. 9 от глава II на СНС, „Преходът от блоково противопоставяне към принципите на многовекторната дипломация, както и ресурсният потенциал на Русия и прагматичната позиция за използването му разшириха възможностите на Руската Федерация за укрепване на влиянието и на световната сцена”[20]. Въз основа на тези принципно установени и ясно категоризирани послания, можем да групираме приложимостта на геополитическите парадигми, чрез реализирането на стратегическите интереси в четири основни геополитически вектора (западен, източен, южен и северен), а по обхват - в глобален и регионален мащаб, както и в т. нар. постсъветско пространство.[21]

По западния вектор:

- участие на Русия в създаването на устойчива общоевропейска система за сигурност и сътрудничество;

- активно участие в общоевропейските политически, икономически и други регионални структури, с перспектива за сключване на договор за европейска сигурност;

- развитие на взаимодействието с НАТО чрез съвместния Постоянен съвет Русия – НАТО за осигуряване на предсказуемост и стабилност в Евроатлантическия регион, политически диалог и практическо сътрудничество в областта на общите заплахи от тероризъм, разпространение на оръжия за масово поражение, регионални кризи, наркотрафик, природни и техногенни катастрофи.

По източния вектор:

- укрепване на военнополитическото и икономическото сътрудничество с централноазиатските страни от ШОС, ОНД и БРИКС;

- укрепване на военнотехническото сътрудничество със страните от региона и реализиране на продукцията на военнопромишления комплекс на пазара в Азиатско-Тихоокеанския регион;

- взаимодействие с водещите страни от региона в борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението и търговията на ядрено оръжие;

- поддържане бойната готовност на руските въоръжени сили, с цел осигуряване на националната сигурност на Русия в региона;

- организация и продължаване на действието на Договора за колективна сигурност с участието на Русия, Армения, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан.[22]

По южния вектор:

- съхранение на мира, стабилността и целостта в Кавказкия регион;

- укрепване на политическите, икономическите и военните отношения с Армения, която е стратегически партньор на Русия в Кавказкия регион;

- разрешаване на конфликтните ситуации с Грузия (след събитията от август 2008) на договорно-правна основа с поддръжката на международните организации (и преди всичко, на ООН);

- подкрепа на проруски настроените сили в Южна Осетия и Абхазия;

- възпрепятстване на политическото, икономическото и военното проникване, влияние и присъствие на т. нар. „трети” страни в региона, нормализация на двустранните отношения и утвърждаване позициите на Русия;

- експертни решения относно обстановката в Западните Балкани, Черноморско-Каспийския регион, проблемите в Големия Близък изток и глобалната война против тероризма.

По северния вектор:

- поддържане на необходимия военен потенциал, вкрючително ракетно-ядрен комплекс с морско базиране;

- ясно определяне на руските северни граници и неутрализация на проблемите с териториалните претенции на съседните държави - Норвегия и Финландия.[23]

Руските експерти и анализатори уточняват[24], че успешното реализиране на геостратегията чрез СНС, трябва да е обвързано с адекватни геополитическите интереси, реално и последователно провеждана външна политика, успешна енергийна стратегия (Европа получава от Русия 44% от природния газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители), модернизация на въоръжените сили и осъществяване на „националните проекти”, посредством т. нар. „100 стъпки”[25]. Според тях, трябва да се вземе предвид разширяването зоната на отговорност на НАТО, интеграционните процеси в Алианса и провеждането на бъдещи военни и антитерористични операции съвместно с Русия, както и да се прогнозира политиката на САЩ и ЕС в т. нар. постсъветско пространство (особено в Черноморски регион, Кавказ и Централна Азия). Това ясно личи от коментарите във връзка с 48-та среща по сигурността в Мюнхен (5-7 февруари 2012) и руското предложение за Договор за европейска сигурност[26].

Новите елементи в архитектурата на политиката за сигурност

При съпоставката на Доктрината Медведев със Стратегията за национална сигурност на Русия 2020, се откроява развитието на новите елементите в архитектурата на политиката за сигурност на Руската Федерация, които могат да се анализират чрез съществуващите геополитически парадигми[27]. Акцент в СНС е приемането на по-широка дефиниция по отношение на системата за националната сигурност, включваща както външната, така и вътрешната среда за сигурност. Американската стратегия за национална сигурност например, третира основно проблемите на външната политика и отбраната[28]. Сред приоритетите на руската политика за сигурност в бъдеще фигурират също:

- развитието на демокрацията и гражданското общество (в руското тълкуване на тези понятия от политологична, правна и обществено конструирана гледна точка);

- повишаване на жизнения стандарт, преодоляване на демографската криза, подкрепа за средната класа, намаляване на пропастта между бедни и богати;

- усъвършенстване на здравната система, икономически ръст и конкурентоспособност (които биха могли да се постигнат чрез трансформирането на сегашната руска икономика, базирана на износа на суровини, в иновационна икономика);

- ограничаване на широко разпространената корупция, осигуряване на научния и технологичен напредък, защита на околната среда и съхраняване на наличните природни ресурси.

Подобен подход в приоритетите на руската политика за сигурност е базисен в оценката на новите предизвикателства и кризисни фактори пред руската система сигурност, отнасящи се до вътрешнополитическата сфера. Така, националната сигурност се обвързва не само с военния потенциал на страната, но и с нейната социална и икономическа стабилност.[29]

От геополитическа гледна точка, в текстовете на СНС е видно резервираното отношение на Русия към разширяването на НАТО на Изток и към едностранните отбранителни инициативи на САЩ (като плановете за разполагане на елементи от системата за ПРО в Европа). Москва продължава да се противопоставя на опитите на НАТО да “оправдае” съществуването си и да добави към своите компетенции и цели ново измерение - това на енергийната сигурност, търсейки възможности да се използват военнополитическите средства на Алианса за осигуряване на достъп до енергийни ресурси, намиращи се на териториите на други държави, включително в Арктика. Освен това, Русия възприема „експанзията” на НАТО в страни, чиито политически елит изживява исторически комплиекс по отношение на Москва, като начин за задълбочаване на различията със Запада и засилване на антируските настроения в Алианса[30]. Става дума за руските интереси в “близката чужбина”, където са налице два конкуриращи се противоположни подхода. От една страна, Русия, която прокарва политика на съхраняване на статуквото, и от друга - ЕС и НАТО, следващи политика на разширяване. Съобразяването с позицията на Москва изисква зачитане на руските интереси, което предполага “условно партньорство” в отношенията Русия - ЕС[31] и Русия - НАТО. Следва да се отбележи, че, за разлика от предишната Концепция за национална сигурност, в която НАТО еднозначно се приемаше като заплаха и Русия не допускаше, че може да разчита на каквато и да било подкрепа от средите на Алианса, по време на двата президентски мандата на Владимир Путин и мандата на Дмитрий Медведев, някои членки на НАТО открито демонстрираха разбиране на руските опасения (особено на срещите на върха на пакта, през 2008 и 2009). Именно на тези страни-членки Москва може да разчита и днес, лансирайки политиката си на “условно партньорство” с НАТО. Това не изключва и изказвания, „предупреждаващи” с почти ултимативен тон за необходимостта от внимание към позицията на Русия като геополитически играч. „САЩ и съюзниците им от НАТО вече разполагат с хиляда ракети за прихващане на руските междуконтинентални балистични ракети, а това е близо до пределния праг, договорен в споразумението СНВ-3” - отбеляза на 19 януари.2012 руският вицепремиер и специален представител на президента за сътрудничеството с НАТО в областта на ПРО Дмитрий Рогозин [32].

В СНС, Русия възприема мултилатерализма в международните отношения и нейната „философия” може да се тълкува по-скоро като стремеж към стабилно управление, което да не се основава на някакъв универсален модел[33]. Външнополитическата линия на Кремъл е в защита на възможността за паралелно съществуване на различни модели в глобалната политика, които да се балансират взаимно, но и да позволяват на Русия да набере нужната сила и влияние.

Изграждането на по-високо ниво на доверие между президентите Медведев и Обама, наред с американския подход на “презареждане” в отношенията с Русия, са внимателно използвани от страна на Москва. Факт е, че тонът в СНС е доста по-умерен, като се подчертава руското желание за установяване на “равноправно и пълноценно стратегическо партньорство със САЩ, базиращо се на съвпадащите интереси на двете държави”[34]. Сред тези общи интереси са:

- по-нататъшно ограничаване броя на ядрените оръжия, чрез подписания на 8 април 2010 в Прага договор между Обама и Медведев, с валидност до 2020[35];

- задълбочаване на мерките за укрепване на взаимното доверие;

- разширяване на сътрудничеството в борбата с тероризма;

- урегулиране на регионалните конфликти, в чието решаване Русия би искала да е равнопоставена на САЩ.

Според първия руски дипломат и политическите анализатори[36], разногласията в руско-американските отношения не бива да пречат на общото желание за сътрудничество в сферите от взаимна изгода и на формирането на сътрудничество, основано по-скоро на общи интереси, отколкото на общи визии или ценности. Призивът за укрепване на партньорството със САЩ показват, че Москва вижда в сегашното развитие на двустранните връзки възможност да разчупи логиката “на играта с нулева сума”*, заменяйки я с такава, при която и двете страни печелят. Според експертите[37], политиците във Вашингтон „улавят” в това претенция, че една държава-хегемон не може да съществува, ако от нея се “изисква” да признае равнопоставен статут на друга държава. Тоест, от res communis към res nullius на хегемонизацията в международните отношения.

Заключение

Можем да обобщим, че Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 демонстрира нов подход към сигурността на страната, промяна към проактивна и кохерентна политика, вместо досегашната “пасивна” политика. И макар Москва да разглежда отношенията със САЩ и НАТО като „условно партньорство” със “стари” противници (все още представляващи заплаха за сигурността и), тя вярва, че създаването на подобна военнополитическа рамка на сътрудничество би му позволила да прерасне в по-мащабно икономическо взаимодействие[38]. Ако руско-американските отношения се ориентират към нов вариант на студената война, губят всички.[39]

За руските мащаби и възможности, геополитическите пардигми, като теория и практика, имат обективно съдържание и прагматичен смисъл. Игнорирането им в международните отношения, е най-малкото недалновидно, но е опасно и те да бъдат абсолютизирани.

Русия запазва добрите си шансове в началото на ХХІ век. Позициите й следва да се основават не само на военно-силовите и природно-ресурсните, а и на икономическите и научнотехническите възможности в съчетание с политическата стабилност, социалния баланс в обществото и укрепване вътрешното единство на държавата.

 


* „Игра с нулева сума”-използва се в теорията и историята на международните отношения. Теорията на игрите е клон от приложната математика или по-точно дял на изследване на операциите, който изучава стратегическите математически модели и вземането на решения в конфликтни ситуации. Конфликтни са ситуации, при които има две враждуващи страни с противоположни цели. При това резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. Примерите за конфликтни ситуации са многобройни. Класически пример в това отношение са военните действия. Редица ситуации в областта на икономиката (особено при наличие на свободна конкуренция) са конфликтни ситуации, в които играчите избират различни ходове, опитвайки се да максимизират възнаграждението си. Участващите в конфликта страни се наричат играчи. Ефективността на решенията на всеки играч зависи от неизвестните решения на останалите играчи и от други обстоятелства. Основно понятие в теорията на игрите е печалбата на всеки играч. Загубата се приема за отрицателна печалба. Ако сумата от печалбите на всички играчи в една игра е постоянна (нула), говорим за игра с постоянна (нулева) сума.Целта на играча и по-специално неговият начин на действие за постигането й е стратегията на играча. Теорията на игрите доказва съществуването на оптимални стратегии и създава методи за намирането им.

 


Бележки:

[1]. Кръстев, В., В. Михайлов. Регионални геополитически изследвания. С., изд. Стено, 2009. с. 78. Ключевский, Василий Осипович /1841-1911/, руски историк и изследовател на руската история, професор в Московския университет.

[2]. Стефанов, Г. Теория на международната сигурност. С., Сиела, 2005, с. 274-276.

[3]. Николай Александрович Бердяев е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и др., Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

[4]. Бердяев, Н. Новото средновековие. том 2, С., Изд. „Захарии Стоянов”, 2003, с. 20.

[5]. За стратегическите документи, формулиращи държавнотворческата идея и националната сигурност на Руската Федерация- http://www.scrf.gov.ru/ - Сайт Совета национальной безопасности РФ, 26.01.2012.

[6]. Александров, Е. Речник по международни отношения. С., изд. Тракия-М, 2001, с. 148. За развитието на руската геополитическа традиция след края на Студената война: Тренин, Дмитрий. Новата руска геополитика и Западът. В сп. Геополитика, 2007, №2, Лавров, С. Россия: геополитические реалии и ориетниры – В:Теориетические проблемы региональной политики и региональное реформирование. Кн. ІІ, Санкт-Петербург, 1993.

[7]. Пак там.

[8]. http://kremlin.ru/acts/785 - Сайт Президент России-01.02.2012.

[9]. http://konservatizm.org/speech/dugin/011009193240.xhtml - Центр консервативных исследований -02.02.2-12.

[10]. Александров, Е. Речник по международни отношения. С., изд. Тракия-М, 2001, с. 151. Доктрината „Монро“ е геополитическа концепция, направлявала външната политика на САЩ и определяла обсега на интересите им в Западното полукълбо през по-голямата част на ХІХ и началото на ХХ век. Принципите на доктрината са изработени от държавния секретар Джон Куинси Адамс и провъзгласени от президента Джеймс Монро в годишното му обръщение към Конгреса на 2 декември 1823: недопускане на европейска колонизация в Северна и Южна Америка („американският континент не трябва да се разглежда в бъдеще като обект на колонизация“, всеки опит от европейска страна за налагане на нейната политическа система в западното полукълбо ще се смята за заплаха за „мира и безопасността“ на Съединените щати); ненамеса в делата на съществуващите европейски колонии и територии, зависими от Европа. Доктрината „Монро“ затвърждава изолационизма (избягване на политически съюзи и обвързване с други държави), който Съединените щати спазват спрямо Европа от възникването си като държава, но наред с това заявява намеренията им за търговска експанзия в Латинска Америка и надмощие на американския континент, на първо време с териториални претенции за Куба и Тексас.

[11]. Исаков, Юрий, За основните приоритети на съвременната външна политика на Русия. В: Международни отношения, 2009, 2, с. 6-12. За еволюцията в отношенията Русия – ЕС: Попчев, Петър. Европейски съюз: принос към глобалната сигурност и стабилност. С., 2006

[12]. Вж по-подробно: http://www.ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html -02.02.2012.

[13]. Вж по-подробно: http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html - 02.02.2012.

[14]. Военный энциклопедический словарь М. 2002, стр. 410.

[15]. Вж по-подробно: Карастоянов, С. Политическа география, геополитика, геостратегия. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2008, с. 154-157.

[16]. Вж по-подробно: http://news.kremlin.ru/ref_notes/461 -02.02.2012.

[17]. Вж по-подробно: Танчев, Е., М. Белов Сравнително конституционно право. С., изд. Сиби, с. 366, Хабриева, Т. Националнокултурната автономия в Руската федерация. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2007, Гайков, В., В. Ржевский. Основь государства и права. Ростов на Дону, 2003, с. 264.

[18]. Вж по-подробно: http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost -03.02.2012.

[19]. Медведев, Д. Светът е в преходен период н своето развитие. В: Международни отношения, 2009, № 4, с.8-11.

[20]. http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html -04.02.2012.

[21]. Вж по-подробно: Маруев, Ю. А. Военные аспекты формирования геополитических интересов и геостратегии России. В: сп. Военная мысль, 2009, № 1, с. 2-8, Гареев, М. А. Проблемы стратегического сдерживания в современных условия- В: Военная мысль, 2009, № 4, с.2-3.

[22]. Кантарджиев, В. Външната политика на Европейския съюз, Военно издателство, С., 2012, с. 166-167.

[23]. Маруев, Ю. А. Военные аспекты формирования геополитических интересов и геостратегии России. В: сп. Военная мысль, 2009, № 1, с. 7-8.

[24]. Вж по-подробно: http://www.riss.ru/upload/tfi/120/soder%20PNS_1_2011.pdf -06.02.2012., http://www.riss.ru/oboronnaja_politika/ - 06.02.2012.

[25]. Изявление на В. Путин по ОРТ „Седмични новини”-05.02.2012.

[26]. Вж по-подробно: http://www.riss.ru/?commentsId=67 – 06.02.2012.

[27]. http://www.ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html -06.02.2012.

[28]. Виж по-подробно: Храмчихин, A. Совбез озаботился национальной безопасностью, 16 януари, 2009, http://nvo.ng.ru/forces/2009-01-16/1_sovbez.html.

[29].Вж по–подробно:http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012.

[30]. Пак там.

[31]. Вж по-подробно: Шишелина, Л. Расширение Европейского союза на Восток и интересы России. М., Наука, 2006, с. 241-249.

[32]. http://www.focus-news.net/?id=n1611844 -06.02.2012.

[33]. T. Bordachev, Multipolarity, Anarchy and Security, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, pp. 61-66.

[34]. Вж по–подробно: http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012.

[35]. На 26 Март 2010 президентите на Русия и САЩ Дмитрий Медведев и Барак Обама се обявиха за по-нататъшно оганичение на броя на ядрените оръжия. На 8 април 2010, двамата президенти подписаха в Прага валидния до 2020 нов договор СТАРТ (START), относно мерките за по-нататъшно съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия. След ратифицирането на договора се предвижда през следващите 7 години съкращаване броя на бойните глави, от 2200 на 1550, и броя на носителите, от 1600 на 800. Стационирането на 14 наземни защитни системи срещу балистични ракети при Fort Greely в Аляска и други 4 във военно въздушната база Ванденберг (Vandenberg Air Force Base) в Калифорния, не попадат в ограничението на договора. На 22 декември 2010, Сенатът на САЩ прие СТАРТ (START) споразумението. Американският президент Обама зависеше от подкрепата на Републиканската партия, защотото за ратифицирането на това споразумение е необходимо мнозинство от 2/3. Руската Дума, която беше обявила съгласието си още преди решението на Американският сенат, прие (ратифицира) споразумението на 25 януари 2011. Със съгласието на руския Федерален съвет процесът по ратифициране приключи на 26 Януари 2011. Договорът влезе в сила на 5 февруари 2011, на срещатата за сигурност в Мюнхен, с размяната на актовете за ратификация от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън и руския и колега Сергей Лавров.

[36]. Вж по-подробно http://interaffairs.ru/rubric.php?n=43 – 06.02.2012.

[37].http://interaffairs.ru/read.php?item=8228 Что происходит? Международное право и международные конфликты – 06.02.2012.

[38].http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012. Вж по-подробно: F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, p. 55-56, cit.

[39].Примаков Е. Мир без России?. М., Российская газта, с. 98

 

* Докторант във Военна академия „Георги Раковски”

 

Постиженията на турската икономика през първото десетилетие на нястоящия век са обект на специалното внимание на мнозина анализатори, някои от които ги определят като „турско икономическо чудо”. Истината е, че успехите на Турция, чиито израз са отличните макроикономически показатели на страната, действително са впечатляващи.

По обема на своя БВП, през последните години Турция твърдо е сред двайсетте водещи държави в света, като в отделни моменти стигаше до 15-то място в тази престижна класация. Така, през 2010 (когато, по данни на МВФ, нейният БВП се равняваше на 735,5 млрд. долара) Турция зае 18-то място, а през миналата 2011, въпреки че нейният БВП нарасна до 763,1 млрд. долара, страната отстъпи с една позиция назад. За сравнение, през 2011 БВП на трите най-големи икономики на планетата - САЩ, Китай и Япония, беше, съответно, 15,1 трлн., 7 трлн. и 5,9 трлн. долара.

Престижната позиция, която заема Турция, по обема на своя БВП, наред с високите темпове на икономически растеж, надхвърлящи не само тези на развитите, но и на повечето развиващи се държави, на фона на ръста на БВП на глава от населението и износа, спада на инфлацията под 10% и ръста на заетостта, като цяло, генерират оптимистични очаквания в турското общество и създават добра основа за бъдещите планове на сегашните управляващи в Анкара.

В същото време обаче, редица анализатори посочват такива проблеми като външния дълг и бюджетния дефицит на Турция, нарастващият дефицит на външната търговия, растящият внос на енергоносители, отслабването на турската лира, както и завишените данни в официалните съобщения за нивата на инфлацията и заетостта.

Въпреки това, подчертавайки, че страната успешно е преодоляла последиците от глобалната криза през 2008-2009, турското ръководство не само гледа оптимистично към бъдешето, но и лансира редица амбициозни проекти за предстоящата (през 2023) стогодишнина от обявяването на Турската република. В центъра на тези проекти, обединени в стратегията „Визия 2023”, е целта Турция да влезе в първата десятка на най-големите икономики в света, по обем на своя БВП, който дотогава трябва да надхвърли 2 трилиона долара. Именно тази задача се приема за основа при подготовката на различните отраслови планове и, като цяло, определя стратегическия хоризонт на турското общество.

Несъмнено, развитието на външнотърговския „сектор” на националната икономика и нарастване продажбите на турска продукция и услуги на външните пазари играе ключова роля в стратегията на управляващите в Анкара. Което е разбираемо, защото износът, наред с нарастващото вътрешно търсене, е сред двигателите на турския икономически растеж.

Всъщност, след като, през 80-те години на миналия век, Турция стартира осъществяването на либерални пазарни реформи и се ориентира към политика на „отваряне навън”, страната съумя да трансформира икономиката си, придавайки и ясно изразен експортноориентиран характер.

Турския износ демонстрира наистина впечатляващи темпове на растеж. Така през първото десетилетие на новия век, износът на страната нарасна от 27,8 до 113,9 млрд. долара, т.е. повече от четири пъти. Най-голям износ беше реализиран през кризисната 2008, когато обемът му достигна рекордните 132 млрд. долара. По данни на Световната търговска организация (СТО), през 2011 турският дял в глобалния износ е достигнал 0,7%, като по този показател страната е на 33-то място в света. Първите три места в тази класация се заемат от Китай (10,4%), САЩ (8,4%) и Германия (8,3%).

Тук е мястото да посочим, че в структурата на турския износ нараства делът на продукцията на „средновисоко технологично равнище”, която постепенно измества стоките с ниска добавена стойност. Сред отраслите, които имат най-голям принос в турския износ, особено място заемат: автомобилната индустрия, селското стопанство, леката, химическата и металургичната промишленост.

През миналата 2011 Турция регистрира рекорден по обем износ, който е нараснал с 18,2%, в сравнение с 2010, достигайки 134,6 млрд. долара и подобрявайки досегашното най-добро постижение от 2008.

„Експортната стратегия на Турция до 2023”

Тези очевидни успехи на турските износители, бележат началото на нов етап, в рамките на който, от формиране на експортноориентиран характер на икономиката си, Турция преминава към преосмисляне на текущото си положение и определяне перспективите за бъдещето. Резултат от това стана подготовката и публикуването, през 2011, на „Експортна стратегия на Турция до 2023”, изготвена под патронажа на Съвета на турските износители (ТІМ).

Отправна точка на Експортната стратегия, в чиято подготовка участваха представители на министерства, институти, частни компании и неправителствени организации, стана поставената от държавното ръководство цел до 2023 обемът на турския износ да достигне 500 млрд. долара. Представянето на стратегията стана през април 2011, в истанбулския дворец Долмабахче, в присъствието на редица официални лица, начело с премиера Реджеп Ердоган. Самият Ердоган заяви: „Трябва да сме наясно, че целта да увеличим износа си до 500 млрд. долара, през 2023, не е мечта, а реално постижима задача, особено на фона на успехите, които постигнахме през последните осем години”.

Преминавайки непосредствено към анализ на този документ, следва първо да отбележим, че обемът му е впечатляващ – около 300 страници. Нека сега разгледаме основните му постановки.

Целта. Както вече посочихме по-горе, основната цел, която се поставя пред турските износители от правителството, е увеличаване обема на износа до 500 млрд. долара, през 2023, като залог за реализацията на амбициозните цели на Анкара страната да влезе в десятката на най-големите световни икономики, по обем на своя БВП, до стогодишния юбилей на Турската република.

Основни задачи. В рамките на поставената цел се планира увеличаване обема на произвежданата от турската индустрия продукция и повишаване на нейните качества, технологичност и конкурентоспособност на световния пазар; брендингът (т.е. създаването на собствени признати марки); увеличаване и диверсификация на експортните доставки, като се акцентира върху пазарите на страните, смятани за приоритетни. Сред тях има както държави, където турските износители са утвърдили позициите си, така и нови перспективни пазари, където турското присъствие все още е незначително.

Хоризонт на планиране и основни етапи в реализацията на проекта. Реализацията на проекта е разчетена за периода до 2023. В рамките му са очертани два основни етапа: период на макропланиране (между 2009 и 2013) и втори етап (2014-2023), в който трябва да се премине от макропланиране към отраслово планиране.

Отговорност за реализацията на проекта. Очаква се с проекта да бъдат сериозно ангажирани редица турски министерства, институции, бизнес-общности, под егидата на държавата и, в частност, на Министерството на външната търговия.

Изходни данни, тенденции и прогнози. В основата на проекта са прогнозите за развитие на световната икономика и търговия, международните пазари, както и състоянието на отраслите в периода до 2023. Отбелязва се, в частност, изместването на центровете на икономически растеж към развиващите се страни. Измежду девет възможни сценария за развитие на международната търговия, Министерството на външната търговия е избрало този, при който прогнозираният растеж на глобалната икономика, като цяло, в периода до 2023, се колебае в диапазона 3%-3,5%. При това диапазонът на растеж на икономиките на развитите държави е 2%-2,3%, а на развиващите се 5%-5,8%.

Отчитат се и последиците от глобалната финансова криза през 2008 и се прави опит да се прогнозира по-нататъшното развитие на ситуацията.

Според Стратегията, нарастването на обема на експорта до 500 млрд. долара може да се осъществи при постигане на годишни темпове на икономически растеж от 12,8%. При подобно развитие се прогнозира, че делът на Турция в световната търговия ще достигне 1,46%.

Целеви показатели и критерии за успех, стратегически цели и задачи на макрониво. Експортната стратегия включва основните външнотърговски показатели на Турция и стойностите, които трябва да бъдат постигнати в края на всеки петгодишен период, т.е. през 2013, 2018 и 2023.

Осемнайсетте стратегически цели и свързаните с тях 72 индикатора са разделени на четири групи, а именно: стойност на експорта, износители, важни показатели (положението на Турция, технологично развитие и инфраструктура, законодателни мерки) и ключови компетенции. При това, за всяка от споменатите стратегически цели е определена група индикатори (общо 72) и са дефинирани количествените параметри на успеха.

Целеви показатели и критерии за успех, стратегически цели и задичи на отраслово равнище. Тази част от стратегията отговаря на въпроси, какви експортни показатели следва да бъдат постигнати за всеки отделен отрасъл, в рамките на общата стратегическа цел, кои пазари са целеви за всеки от тях и кои са съответните критични фактори за постигането на успех. Дефинират се стратегическите задачи и критериите за оценка на постигнатия успех за всеки отделен сектор и, както вече казах, се изготвят доклади по отрасли, всеки с обем 150-200 страници.

Ако погледнем страните, които водят в списъка на турските приоритети, виждаме, че първото място се заема от Русия с 24 (от 24 възможни) „точки”, т.е. руският пазар е ключов за износа на всички отрасли на турската индустрия. Следват САЩ (22 точки), Германия (17), Ирак (17), Китай (16), Великобритания (16) и т.н.

Всъщност, след анализа на ситуацията на отраслово равнище, основната цел на турската стратегия за износ от 500 млрд. долара, през 2023, дори беше повишена, като според експертите, той може да достигне 545 млрд.

Мястото на новите индустриални сектори в турския износ. Авторите на Стратегията включват в плановете си за увеличаване на турския износ, т.нар. „нови” сектори. За какво става дума? Ами за това, че паралелно с увеличаването на производството в традиционните за Турция отрасли (като химическата, автомобилната и металургичната промишленост) и разширяването на пласментните им пазари, се поставя задачата да нарасне делът на продукцията с висока добавена стойност в общото производство и износ на продукция. Отраслите, които трябва да осигурят тази продукция, са обединени в групата на „новите сектори”. Към тях спадат космическата и авиационна индустрия, военната промишленост, компютърните и комуникационни технолии, приборостроенето, медицинското оборудване, възобновяемата енергетика, екологичните технологии и т.е. Този сектор се разглежда съвсем бегло в експортната стратегия, като се посочва само, че обемът на световния пазар за тези технологии може да достигне 1,5 трлн. долара, през 2023, като делът на Турция трябва да е поне 1%.

В заключение, следва да споменем необходимите по-нататъшните стъпки, предложени при презентацията на Стратегията от председателя на Съвета на турските износители Мехмет Буюккекши с цел да се премине към практическата и реализация:

- Експортната стратегия да получи статут на национална политика;

- Включване на стратегическите цели за увеличаване на износа в петгодишните планове на държавните организации;

- Включване на Експортната стратегия в дневния ред на Висшия съвет по планиране;

- Формиране на групи за реализацията на проекта и откриване на офиси със съответните функции, с цел гарантиране ролята и отговорността на министерствата и институциите.

Амбиции и реалност

Анализът на Стратегията, която действително е изключително амбициозна, неизбежно поражда редица въпроси, които условно бихме могли да разделим на такива, свързани с вътрешната ситуация, и други – с тази на международните пазари.

По отношение на първите, си струва да се запитаме, доколко турската икономика въобще е готова да осъществи подобен качествен пробив и, в частност, още през следващите години да влезе в челната десятка на най-силните световни икономики, както и да увеличи цели четири пъти износа през следващите десет години? Постигнатите успехи действително са впечатляващи, конкурентните предимства на Турция също са ясни, но в същото време се трупат множество проблеми, нуждаещи се от решение. Сред най-сериозните са бюджетният дефицит; липсата на собствени ресурси за мащабни инвестиции и, съответно, необходимостта от външни постъпления; устойчиво отрицателното външнотърговско салдо, което (според прогнозите) не само че няма да намалее, в абсолютно изражение, но и ще нарасне; големият дял в турския внос на енергоносителите, чието потребление ще нараства пропорционално на турския икономически растеж; спадът в курса на турската лира (и, като цяло, нарасналите валутни рискове), което не само работи за износителите но и удря по вносителите не само на крайна, но и на междинна (използвана в последващия производствен цикъл) продукция; недостатъчните (в сравнение със средното световно равнище) отчисления за научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност и пропуските в научната сфера и т.н. В тази връзка са интереси последните оценки на агенция Moody’s, акцентиращи върху зависимостта на Турция от глобалната търговия и притока на чуждестранни инвестиции, негативното влияние на високите цени на енергоносителите върху външната търговия и бюджетния дефицит, нарастващите трудности с връщането на заемите в чужда валута, спадът на курса на турската лира и т.н.

Когато говорим за външния „фактор”, задължително се налага да си зададем и някои въпроси. Как ще се отрази на турската стратегия негативната ситуация в глобалната икономика, където последиците от финансовата криза въобще не са преодоляни? Как ще и се отрази т.нар. „арабска пролет” и смяната на управляващите режими в Северна Африка и Близкия Изток? И в тази връзка, до какво може да доведе ескалацията на вътрешнополитическото противопоставяне в Сирия и кризата около иранската ядрена програма? До каква степен Турция ще може да избегне „прегряването” в своята външна политика (която, между другото, силно се отдалечи от идеалистичната концепция за „нулеви проблеми със съседите” през последните близо три години, когато се реализира от Ахмет Давутоглу) и да изиграе наистина стабилизираща роля, както и да извлече необходимите и политически и икономически дивиденти от взривоопасните процеси в региона на Северна Африка и Близкия Изток? До каква степен Анкара ще съумее не само да укрепи, но дори и да възстанови (на фона на все по-жестоката конкуренция с другите международни играчи) позициите си пред новите елити, дошли на власт в региона, при положение, че само в Либия например, замразените договори на турски компании са на стойност 15-18 млрд. долара? Няма ли да се отрази зле на плановете за икономическа експанзия на Турция нейната активна външнополитическа позиция, заради която и е все по-трудно да бъде неутрална (в редица случаи това е просто невъзможно, като например по палестинския проблем, или ситуацията в Сирия)?

Самите турци са силно загрижени от тези проблеми и търсят решения, които да им позволят, в случаите, където политическият фактор не може да бъде от полза, да разграничат политиката от икономиката. Това например доста ясно си личи по отношение на Сирия, спрямо която Анкара, от една страна, подкрепя опозицията и се обявява против режима на Асад, но от друга – се опитва да не навреди на турските икономически интереси в тази държава. Като оправдание се използва тезата, че турският внос е много важен за Сирия, докато, ако сирийският износ за Турция бъде прекратен, последната няма да пострада.  Впрочем, ръководството на ТІМ посочва, че постепенно се възстановява нивото на икономическите отношения с държавите от Северна Африка след спада, породен от смяната на режимите там. Всичко това се отчита от Анкара при планирането на бъдещите и действия, давайки и повод да разчита, че същото ще стане и с отношенията със Сирия, т.е. дори ако има спад в двустранните икономически отношения, той ще бъде краткотраен и ще приключи веднага след нормализацията на ситуацията в страната.

Заключение

През второто десетилетие на ХХІ век, наред с много други държави, Турция влиза в период на турбулентност и предизвикателства пред нейните възможности и гъвкавостта и. Струва ми се, че по-нататъшните процеси ще зависят както от формиралия се икономически фундамент, така и от способността на турския елит и износителите да действат адекватно в условията на криза, като навреме коригират едни или други постановки в своите програми и стратегии. Практиката от последните години обаче показва, че Турция ще продължи да се придържа към активна настъпателна позиция.

Много е вероятно също, че все по-голямо място в турската експортна стратегия ще заема Русия, която, на фона на ситуацията в редица други търговски партньори на Анкара, изглежда като своеобразен „остров на стабилност”, и привлекателен вариант, ориентирането към който може да компенсира негативните тенденции по другите направления. Неслучайно, турските бизнес кръгове посрещнаха с такъв ентусиазъм решението за присъединяването на Русия към Световната търговска организация, взето през декември 2011, оценявайки го като фактор за по-лесното постигане на амбициозната задача, която Анкара и Москва са си поставили, а именно, през 2014 двустранният стокооборот да достигне 100 млрд. долара (при положение, че през 2011 той беше под 30 млрд.). Което пък означава, че в крайна сметка турската геополитика може да придобие евразийска, вместо досегашната си евроатлантическа ориентация.

 

* Институт за балкански и европейски изследвания

Поръчай онлайн бр.4/2017