09
Пон, Дек
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Ефективността е универсално понятие, отразяващо отношения между целенасочени усилия (изразходвана обществена енергия), очаквани и действителни резултати. Значението на ефективността се диференцира значително в зависимост от критериите, използвани в различни теоретични или приложни области.

Във физиката, оценъчен предмет на ефективността са обем, топлина, енергия, съпротивление, динамика, радиация, светлина. Например технологичната ефективност сравнява резултати от функционирането на аналогични механизми. Конкретно измерение има енергийната ефективност, като за оценката й се използват предимно технологични, технико-икономически или финансово-икономически критерии, засягащи производството или потреблението на енергия.

В математико-статистически и комуникационен смисъл ефективността е пряко свързана с минимизиране времето за пренос и обработка на информацията.

Управленската ефективност съотнася поставените цели, постигнатите резултати и изразходваните за това обществени ресурси. Ефективно е управлението, което постига предварително формулираните цели с минимални разходи на обществена енергия, измерени с капитали, труд, време или други показатели.

В стопанската област ефективността традиционно съотнася степента на усвояване на ресурси с крайния производствено-разпределителен резултат, при използване на динамично изменящи се, предимно капиталови, критерии и показатели. Като резултативни се използват производствената и производствено-технологичната ефективност, в които се влага материално-веществен смисъл, кореспондиращ със социално-икономическата активност в първичния и вторичния стопански сектори. При обслужващите дейности на третичния сектор се използват конкретни аспекти на ефективността – алокативна (разпределителна), бюджетна, търговска, инвестиционна и други.

В универсално индикативно отношение най-често използвана е финансово-икономическата ефективност – съотношение между стойност на вложените в производството ресурси и стойност на крайния продукт. Оптимална ефективност се постига при такова използване на производствените ресурси, което води до увеличаване на създадените блага (стоки и услуги). По-ефективна е тази стопанска организация, при която с минимални разходи се постига максимално производство на блага. Финансовите критерии за ефективност имат предимно кратко- и средносрочна значимост, поради влошаване на сравнителната им съизмеримост в дългосрочен аспект.

Както на макро-, така и на микроикономическо ниво ефективността може да се стимулира с променлив успех, в зависимост от степента на влияние на държавата и други институционални механизми в либералното или социалното пазарно стопанство. Дълго време приоритетна задача на политическата икономия („икономикс”) е минимизиране на използваните природни ресурси и труд в натурално или еквивалентно изражение за единица краен продукт.

Главна същностна характеристика на модерното отношение към въпросите на ефективността е прилагането и както спрямо производствената, така и спрямо непроизводствената сфера на стопанството, а в по-широк смисъл – спрямо общественото разделение на труда като цяло.

През втората половина на ХХ век все по-голяма роля играят социалните и екологичните аспекти на ефективността, отличаващи се с предимно средно- и дългосрочна времева детерминираност. Сред основните качествени стопански корективи в това отношение е социално-икономическата ефективност. В нея са заложени индикатори и показатели като заетост/безработица, условия за труд и отдих, здравен статус, производствена квалификация, доходи на заетите, резултати от провеждането на социални програми и други. Успоредно с това все по-често се прилага и оценка на еколого-икономическата ефективност. Чрез нея финансови и социални ефекти се съотнасят към количествени и качествени антропогенни изменения на околната среда, а като първостепенен техен измерител се налагат средствата, необходими за противодействие на неблагоприятни екологични тенденции.

Комплексното използване на финансови, социални и екологични критерии и показатели при отчитане на стопанската ефективност създава възможности за оптимизиране на общественото развитие. Конкретен пример е модернизиране на методологичните подходи и критерии за оценка степента на неговата интензификация (вж. Русев, 2008, с. 82, 144). Това стимулира обогатяването на изследователските техники с критерии от неикономическо естество, засягащи въпроси на жизнения стандарт, социалната справедливост и моделите за социално сътрудничество (мултиетническо, публично-частно), механизмите на местно самоуправление, прехода към устойчивост на развитието, регионалната политика и много други. Формира се принципно нов информационно-методологичен инструментариум за изследване динамиката на природно-социалните системи (вж. Димов, 1994, 1999, 2005). Използва се все по-широк набор от индекси, коефициенти и скали за оценка на ресурсопотребление, качество на живота, прогрес, богатство, щастие, равенство, бизнес среда, икономическа свобода, степен на интернационализация, инвестиционен климат и много други.

Регионална, геграфска и геоекологична ефективност

Регионалната ефективност е по-конкретно, от обектна, и по-общо, от предметна гледна точка, понятие. Тя отразява ефектите върху общественото развитие, вследствие на целенасочено провеждана политика или хаотично действащи процеси в определена географски обособена част от пространството – природни, социално-икономически, административно-териториални, планови, целеви, проблемни региони, селища и др. В най-широк предметен смисъл, регионалната ефективност, освен до икономически, може да се отнася и до разнообразен спектър от културни, политически и екологични процеси.

Проблемите на регионалната ефективност са свързани с общоприети политикоикономически постановки за общественото разделение на труда  и териториалната организация на обществото. В качеството на производни и съподчинени трябва да се приемат териториалното разделение на труда, териториалната организация на стопанството и социално-икономическата специализация. При това ефективността от микроикономическото териториално разположение, респективно от териториалната специализация, е в пряка права и обратна обективна връзка с макроикономическата териториална организация. От тази гледна точка, основна цел на икономическата география (респ. регионалната икономика) е приоритетно достигане икономия на природни ресурси и труд в натурално или еквивалентно изражение за единица краен продукт в определена територия.

Методите, критериите и показателите за оценка на регионалната ефективност имат предимно сравнителен пространствено-географски характер. Сред най-често използваните математически способи за това са свързани с извеждането на специфични индекси и коефициенти на локализация, концентрация, рангова корелация, комплексност, отвореност (външна зависимост) на стопанството, достъпност, функционалност и други. Свързани са с формулировнки на изследователи като Pearson (1901, 1913, 1917), Spearman (1904), Lorenz (1905), Gini (1912) и други. Повечето от тях пряко кореспондират с изследвания на класиците в икономическата география и регионалните науки.

Традиционно най-често използваният смисъл на регионалната ефективност е финансово-икономическият. По-тясното му тълкуване е свързано с преките кратко- и средносрочни микроикономически ефекти в конкретна част от стопанското пространство. Чрез тях финансово-икономическата ефективност придобива статут на единствен критерий за регионална ефективност, а финансовият резултат е единствения й измерим показател.

Поставена на по-широка методологична основа, регионалната финансово-икономическа ефективност се разглежда като водещ индикативен критерий на комплексната макроикономическа ефективност, а финансовите резултати се използват като приоритетен представителен показател при измерване на регионалната ефективност. Според Димов (1989), независимо от традиционната икономическа детерминираност на ефективността, комплексното й разглеждане се обосновава най-пълно и цялостно „чрез районирането като основен географски метод“.

Регионалната ефективност е функция на взаимодействието между икономическа, социална и екологична ефективност. По този начин тя играе ролята на свързващо звено между отрасловата ефективност, от една страна, и комплексната стопанска ефективност, от друга. Така сложният предметен и обектен смисъл на посоченото взаимодействие създава методологични предпоставки за оценка и анализ на обобщаващото понятие географска ефективност.

При игнориране на пространствената компонента, подобна цел предопределя и същността на икономическия анализ, особено в микроикономиката. В тази връзка е необходимо ясно разграничаване на двата еднакво значими научни подхода. Икономическата наука традиционно придава по-голямо значение на икономията на овеществен абстрактен труд, приел формата на физически капитал (Колосовский, 1958). Икономическата (социално-икономическата) география усложнява оценката на ефективността чрез комплексно отчитане както на овеществения, така и на неовеществения (потенциалния) обществен или природен капитал. В нея се борави с предимно трудно съпоставими критерии и показатели за стойностно изражение на природен и социален капитал, (не)равновесно състояние на околната среда, разходна норма за противодействие на неблагоприятни екологични процеси и други. Всичко това в много по-пълна степен мотивира географската наука при решаването на проблеми, свързани с един от водещите съвременни изследователски акценти – геоекологичната ефективност.

Геоекологичната ефективност е по-скоро имагинерен критерий, отколкото реално измерим показател. Съчетава особеностите на обектния пространствен подход и предметната същност на екологията като мултидисциплинарен проблем – природен, икономически, технологичен, социален. Като цяло, нейното дефиниране кореспондира с модерни аспекти при комплексната оценка на регионалната стопанска ефективност. Един от основните й приоритети е свързан с извеждане екологичната цена на общественото развитие в определен регион. Ключови методологични подходи и механизми на геоекологичната ефективност са пространствените географски концепции за природноресурсните, енергопроизводствени, отраслови и дифузни цикли, основаващи се на утилизация, рециклинг и балансирано използване на възобновяеми ресурси. Същевременно, те са в пряка връзка с развитието на класически и модерни интердисциплинарни научни концепции като институционализъм, утилитаризъм, енвайроментализъм, устойчиво развитие.

Оценката на геоекологичната ефективност има приложно значение при формулиране целите, задачите и механизмите на прехода към устойчиво развитие. Ролята на производни изследователски подходи през последните години, имащи отношение към оценката на геоекологичната ефективност, играят редица модерни концептуални акценти - екосистемни услуги, екологичен отпечатък, екологичен одит, пазар на емисии и други.

Териториална справедливост и геостратегия

Субективизмът при комплексната оценка на ефективността, от гледна точка на общественото (отраслово и териториално) разделение на труда, се отличава с относително висок конфликтен потенциал, който може да се анализира в два основни проблемни разреза. Първият е пряко свързан с концептуалните основи на териториалния/регионалния егоизъм. В основата на втория са реципрочни проблеми на сравнителната териториална/регионална (не)справедливост на по-високи йерхични пространствени географски нива.

Пространствената интерпретация на фундаменталната категория справедливост се базира на аксиоматичната теза, че цивилизационното развитие и достигнатата степен на обществено благосъстояние се отличават с ясно изразена диференциация по отношение на индивиди, социални групи или общности в различни по облик части от географското пространство. Нейната комплексна предметна същност отчита сложно съчетание на широка гама от фактори  – културни, политически, социални, правни, икономически, екологични.

Понятието териториална справедливост е въведено за първи път през 1968 от британския географ Бледин Дейвис (Davies, 1968). Впоследствие, темата се анализира от автори като Harvey (1973, 1996), Kirby, Pinch (1983), Smith (1994), Low, Gleeson (1998), Bullard, Johnson (2000). Те допълват класически юридически постановки с пространствени критерии, отделяйки особено внимание на социалния статус по отношение на географската достъпност до работа, образование, природна среда, здравеопазване, комуникационни услуги, правна защита, обществени програми. Човешките права са представени като независещи от местоположението, а равноправието – като географски проблем. У нас проблемите на териториалната справедливост се третират от Milkova (2005) и Михайлов (2006).

В основата на териториалната несправедливост стоят предимно исторически наследени природни или обществени диспропорции. От тази гледна точка, териториалният егоизъм е само един от субективните фактори, мултиплициращи обективно съществуващата географска диференциация между страни, народи и региони. Комплексното им влияние поражда въпроси, свързани със сигурността и редица клонове на обществените науки. Като примери в гравитационното поле на обществената география могат да се посочат културната и политическата география, както и десетки свързани с тях интердисциплинарни направления.

Научната същност на културната география е свързана с фундаментални научни категории като цивилизация, история, общество, култура, стопанство (икономика) и поведение в контекста на техните пространствени измерения. Политикогеографската им интерпретация има относително по-тесни рамки, свързани с пространствената конкретика на отношения като: политическо устройство,  хоризонтална и вертикална структура на властта, форми на управление (самоуправление), глобални и регионални интереси, географска справедливост (географски егоизъм) и прочие. Същевременно, те са исторически предопределени, тъй като са в процес на непрекъсната трансформация.

В зависимост от обекта и предмета на изследване, към политическата география условно могат да се причислят геополитиката, геостратегията, поведенческата (в частност електоралната) география, както и отделни фрагментарни направления от историческата, военната и културната география (например етноконфесионална), конфликтологията, странознанието, местното самоуправление, административно-териториалното устройство, регионалната политика и други. Конкретно за регионалната политика могат да се дадат по-детайлни примери като форми на проявление, свързани с регионалните/пространствените механизми на инфраструктурната, инвестиционната, данъчната, митническата, социално-демографската (наталистична, културна, образователна, етническа, религиозна) политика.

Съвременната геополитика засяга културно-политическото и социално-икономическото взаимодействие между пространствени общности с различен географски обхват. Сред основните й задачи е да определи мястото и ролята на отделните държави в съвременните цивилизационни процеси на глобално, регионално и локално ниво. Като производни могат да се определят проблемите на възможно най-широко дефинираното и многоаспектно понятие сигурност – социална, демографска, икономическа, продоволствена, енергийна, екологична,  политическа, военна, информационна, технологична и прочие. Като най-значими акценти в това отношение могат да се посочат изследванията на интеграционни и дезинтеграционни процеси, както и провеждането на стратегическо (средно- или дългосрочно) планиране на стимулиращи или противодействащи им политики.

Един от модерните подходи спрямо геостратегията е дефинирането й като приложно направление на геополитиката. Това дава възможност всяка териториална общност да бъде оценена посредством механизмите и ефективността на нейната геостратегия. В качеството на основен критерий традиционно се използва националният интерес. Задълбочаващите се през последните десетилетия интеграционни аспекти на регионалната тематика налагат нови концептуални критерии, свързани с географските аспекти на ефективността и справедливостта. Те са свързани с разпределението на природни, демографски и капиталови ресурси, както и с пространствено диференциращия се краен ефект при използването им. Във вътрешнодържавен план например, географските аспекти на комплексната стопанска ефективност са основен коректив на регионалното развитие и провежданата регионална политика.

Приложните аспекти на геостратегията създават възможности нейната  същност да се разглежда в две основни направления по отношение на пространствените политически субекти и обекти:

- Външнополитическо, с акцент върху отношенията между отделни държави, междудържавни интеграционни съюзи, континентални или културно-цивилизационни общности;

- Вътрешнополитическо, засягащо културно-политически отношения, териториално устройство, регионално развитие и механизми на регионалната политика в определена страна (държава, зависима територия, автономна област, административна единица).

Механизмите на регионалната политика са пряко обвързани с механизмите на геостратегията, въпреки че е прието последната да се разглежда в по-широки пространствени измерения. Комплексното изследване на електоралните географски процеси, административно-териториалното и инфраструктурното устройство, проблемите на местното самоуправление, състоянието на околната среда и механизмите на регионалната политика видоизменят традиционния смисъл на геостратегията, като му придават нарастващо вътрешно пространствено значение. Географската ефективност и справедливост са сред основните качествени критерии при оценката на вътрешния геостратегически мениджмънт и свързаната с него регионална политика.

 

Литература:

Димов, Н., География на химическата промишленост в България. София, 1989.

Димов, Н., Географските системи: еволюция, самоорганизация и управление. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.

Димов, Н., Теоретични перспективи на географската наука. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 89, 1999.

Димов, Н., Векторите в теоретичния анализ на географската наука. – В: Трети международен географски конгрес. София, Скопие, 2005.

Колосовский, Н., Основы экономического районирования. Москва, 1958.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Русев, М., Обществена география. София, 2008.

Bullard, R., G. Johnson, Environmental Justice: Grassroots Activism and its Impact on Public Policy Decision Making. – In: The Journal of Social Issues, 56 (3), 2000.

Davies, Bl., Social Needs and Resources in Local Services. London, 1968.

Gini, C., Variabilità e mutabilità. Bologna, 1912.

Harvey, D., Social Justice and the City. London, 1973.

Harvey, D., Justice, Nature and the Geography of Difference. Oxford, 1996.

Kirby, A., S. Pinch, Territorial Justice and Service Allocation. – In: Progress in Urban Geography. New Jersey, 1983.

Lorenz, M., Methods of measuring the concentration of wealth. – Publications of the American Statistical Association. 9, 70, 1905.

Low, N., B. Gleeson, Justice, Society and Nature. An Exploration of Political Ecology. London, 1998.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Pearson, K., On lines and planes of closest fit to systems of points in space. – Philosophical Magazine, 11, 1901.

Pearson, K., On the Probable Error of a Coefficient of Correlation as Found From a Fourfold Table. – Biometrika, 9, March, 1913.

Pearson, K., On the Probable Error of Biserial η. Biometrika, 11, May, 1917.

Smith, D., Geography and Social Justice. Oxford, 1994.

Spearman, Ch., The proof and measurement of association between two things. – American Journal of Psychology, 15, 1904.

 

* Ръководител Катедра „Политическа и регионална география” в СУ „Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

Тази пролет французите или отново ще изберат, за още пет години, Никола Саркози, или пък (за втори път, откакто генерал Шарл дьо Гол създава Петата Френска република, през 1958) ще предпочетат да имат президент от Социалистическата партия, в лицето на Франсоа Оланд. Загубата на Саркози изглежда съвсем реална възможност, предвид неговата непопулярност, проблемите, с които се сблъсква френската икономика и всеобщото усещане, че страната върви в погрешна посока и се нуждае от промяна.

Както е известно, Саркози водеше проактивна и силно персонализирана външна политика, която беше и по-проатлантически ориентирана. Той възприе по-твърда линия, отколкото САЩ, спрямо иранската ядрена програма и отказа на сирийския режим да осъществи демократични реформи в страната, пое риска на военната намеса за свалянето на Муамар Кадафи в Либия и помогна за силовото утвърждаване във властта на кандидата, спечелил президентските избори в Кот д’Ивоар. По икономическите и финансови въпроси, които доминираха в международния дневен ред по време на мандата му, Саркози демонстрира стремеж към силно лидерство в ЕС, Г-8 и Г-20. В същото време той се оказа неспособен да предотврати сериозното влошаване във френско-германските отношения, а повечето му предложения за налагане на нови глобални правила във финансовия сектор не бяха приети. Освен това, Саркози не съумя да установи (както му се искаше) привилегировани отношения с президента на САЩ Обама, както и с лидерите на Русия и Китай.

Ако Франсоа Оланд спечели президентските избори, той ще наложи един по-малко импулсивен, не толкова персонализиран и по-консенсусен стил във френската външна политика, но едва ли ще промени кой знае колко нейната основна посока. От създаването на Петата република насам, френската външна политика се характеризира с приемственост на целите и задачите, въпреки фундаменталните промени във вътрешната политика, както и на международната сцена. Постоянни приоритети на страната си остават прокарването на демокрацията и човешките права, спазването на международните правни норми и сътрудничеството на многостранна основа (в сфери като мисиите с мандат на ООН, неразпространението на ядрените оръжия, поддържането на мира, борбата с тероризма и т.н.), оказването на хуманитарна помощ и подкрепа за развитието, както и осъществяване на обмен в сферите на културата, науката и висшето образование. Въпреки че Франция често е обвинявана, че е склонна да изостави тези принципи, когато обстоятелствата го налагат, ангажирането и с европейския проект и отношенията със САЩ я поставят в една редица с основните американски съюзници по повечето важни въпроси (разминаването със САЩ, през 2002-2003, свързано с иракската война, е сред големите изключения).

Тази политическа приемственост е свързана с географията, историята и концепцията за френските национални интереси. Това, което претърпя най-драматично промяна обаче е, нарастващата сложност на международното обкръжение, в което днес действат много повече играчи (държавни и недържавни), така че проблемите вече следва да се решават не толкова на двустранно, колкото на многостранно равнище. До голяма степен, най-сериозното изпитания пред Франция през ХХІ век е, дали тя може да съхрани своя дипломатически и военен потенциал за да въздейства върху хода на събитията. Независимо от изхода на изборите през 2012, следващият президент ще се сблъска с предизвикателството да съчетае френските амбиции в международен план с по-ограничените възможности за реализацията им в един далеч по-малко европоцентричен свят.

Противоречивото наследство на Саркози

Саркози беше избран за президент през май 2007 - в момент, когато Франция търсеше нови вектори на глобално влияние. С едно поколение по-млад от предшественика си Жак Ширак, той декларира желание за „скъсване” или, най-малкото, за поставяне под съмнение на всичко, касаещо дотогавашната френска външна политика. За начало, Саркози назначи за външен министър представителя на левицата Бернар Кушнер, както и редица други фигури, непринадлежащи към десницата, за да потвърди, че желае да скъса с предишните практики и да действа много по-мащабно и иновативно. Саркози нареди изготвянето на серия от доклади и „бели книги” за външната политика и отбраната и инициира дебат за това, какво може да бъде постигнато от Франция в тази сфера с наличните и ресурси. През първите си месеци в Елисейскя дворец той обяви „завръщането на Франция в Европа” (опитвайки се да преодолее последиците от негативния вот на французите за Конституцията на ЕС през 2005); връщане на страната във военните структури на НАТО; сближаване със САЩ, сред признаците за което беше изпращането на допълнителни сили в Афганистан; инициатива за създаване на Средиземноморски съюз, както и възобновяване на френската активност в Африка и Близкия Изток. Всички тези усилия целяха да подчертаят активната роля на Франция на международната сцена.

Рязката промяна във външната политика обаче, никога не става лесно. На първо място, успехът и зависи в много голяма степен от взаимодействието с другите държави и лидери, при това в една атмосфера, доминирана от т.нар. realpolitik, в чиито рамки всяка страна защитава собствените си интереси. На второ място, реформирането на дипломатическия и военен инструментариум често изисква болезнени усилия за приспособяване към трансформацията на френското международно присъствие или към промените във Външното министерство например, както и преоценка на военното базиране и наличното въоръжение на армията. Съпротивата срещу него идва както от самите засегнати институции, така и от общественото мнение. Накрая, редица елементи на приемствеността обикновено продължават да присъстват в течение на дълги години, без значение колко енергия и усилия са били изразходвани за преодоляването им.

Саркози наложи по-проатлантическа и проактивна ориентация на френската външна политика, макар да не съумя да прекъсне напълно общата приемственост в нея. Той действително стана „най-проатлантически настроения” от всички президенти на Петата Република, като продължи разграничаването от американската политика в Ирак, но подобри отношенията с Джордж Буш-младши, преди президентските избори през 2008, и реинтегрира Франция в НАТО – стъпка, която едва ли ще бъде ревизирана, ако новият френски президент е от Социалистическата партия. По отношение на САЩ, Франция възприе поведение, сходно с това към Ангела Меркел в Германия, и наследниците на Тони Блеър Гордън Браун и Дейвид Камерън във Великобритания: ние сме приятели и трябва да дискутираме всички проблеми като такива, като не допускаме разминаванията между нас да водят до криза. Тази конвергенция отразява споделеното европейско поведение спрямо Съединените щати. И макар че Саркози не успя да постигне целта си, установявайки привилегировани двустранни отношения с Обама, истината е, че нито един друг европейски или чуждестранен лидер не би могъл да се похвали, че го е направил.

В Европа, Саркози върна Франция в „основното русло” на ЕС, след като страната му гласува против т.нар. Европейска конституция, през 2005, шокирайки Европа и маргинализирайки самата Франция за известен период от време. Както в родината му, така и в останалата част от ЕС неговото председателство на Европейския съвет през 2008 беше отчетено като успешно, особено по отношение на въоръжения конфликт между Грузия и Русия, и утвърди имиджа на Саркози като силен лидер, способен да решава проблемите. В същото време обаче, отношенията между Париж и Берлин се влошиха значително при управлението на тандема Саркози-Меркел. Контрастът между личния стил на двамата е очевиден, но истинската причина за тази тенденция е доминиращото влияние на Германия и нарастващата и самоувереност в момент, когато Франция се сблъсква на все по-сериозни проблеми и изглежда по-слабата страна в оста Париж-Берлин. Тя се обяснява също от появата на въпроси, по които Франция и Германия имат различни виждания, като например европейските институции и управление, икономическата и фискалната полиика, финансовата криза и кризата на еврото, ядрената енергетика и военната интервенция в Либия. Подобряването на отношенията с Германия ще бъде сред най-големите предизвикателства пред следващия френски президент.

Постигнатото от Саркози в отношенията с държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) също е значително, макар и да е недовършено. Той затвърди стратегическите политически и икономически отношения с Русия, Индия, Бразилия и дори Южна Африка, но срещна трудности в сферата на военното и търговско сътрудничество с Индия и Бразилия. Влошените отношения с Китай също ще трябва да бъдат променени в положителна посока от следващия президент, макар че възможностите за маневри на Франция, в качеството и средноголяма сила и част от ЕС, са ограничени. По време на първото си пътуване в Азия, през ноември 2007, Саркози акцентира върху търговията, а не толкова на човешките права, в резултат от което Китай възложи на френските фирми поръчки за 20 млрд. долара. През март 2008 обаче, френският президент обяви, че няма да присъства на откриването на Олимпийските игри в Пекин, ако китайското правителство не се срещне с Далай лама или негови представители за да обсъди ситуацията в Тибет. Това, разбира се, отблъсна китайците и породи проблеми с преминаването на олимпийския огън през територията на Франция. Накрая, Саркози все пак се появи в Пекин, но не за церемонията по откриването на игрите, при това повече в качеството си на председател на Европейския съвет, отколкото на френски президент. След като той прие Далай лама във Франция, китайците отмениха срещата на високо равнище ЕС-Китай, а китайският премиер Ван Цзябао предпочете да посети Германия, а не Франция, по време на европейското си турне, макар че Меркел също се бе срещнала преди това с Далай лама.

В Африка, Саркози използва успеха си в Кот д’Ивоар, където антифренски настроеният местен лидер Лоран Гбагбо опита да остане на власт след като загуби президентските избори от Аласан Уатара. Оказвайки решаваща подкрепа за Уатара (макар да се опитваше да омаловажи намесата си във вътрешните работи на страната), Франция утвърди влиянието си в тази ключова бивша своя колония, кулминация на което стана появата на Саркози, през май 2011, на церемонията по встъпване в длъжност на Уатара.

В Северна Африка и Близкия Изток, Саркози най-накрая започна да осъществява проактивна политика, подкрепяйки т.нар. „арабска пролет” и активно намесвайки се в Либия. Всъщност, най-драматичното предизвикателство пред Париж през миналата 2011 беше именно феноменът на „арабската пролет”. Подобно на много други държави, Франция също бе изненадана от бързината, с която се развиха събитията в Тунис и Египет. На французите се наложи да догонват събитията и те изпитаха известни трудности в позиционирането си спрямо новите управляващи в двете държави. В Египет ситуацията и днес продължава да е изключително променлива и нестабилна, междувременно възникна открито и много сериозно предизвикателство и за режима в Сирия. След няколко десетилетия на застой, 2011 се оказа годината, през която всичко в този регион на света започна да се променя. Франция има дългосрочни интереси в него, но средствата с които разполага за реализацията им са доста ограничени. Отвъд официалните декларации, трудно може да се предположи, че французите са способни да окажат някаква сериозна подкрепа. В същото време е очевидно, че ЕС, като цяло, е склонен да предостави по-мащабна помощ на този съседен регион, доколкото се стреми да стабилизира и консолидира  постигнатите там демократични завоевания.

Именно тази все още променлива ситуация обяснява и възприетото от Саркози агресивно поведение спрямо Либия. Осъзнавайки, че рискува да изостане от развитието на събитията, той, в частност, опита да поеме инициативата (заедно с Великобритания), призовавайки за отстраняването на Кадафи и ангажирайки НАТО на страната на либийските бунтовници. Тези му усилия със сигурност промениха силовия баланс, особено след признаването на новото правителство, съставено от бунтовниците.

Френската намеса в Либия помогна за промяната на имиджа на Франция в очите на Вашингтон, където в годините след иракската криза, тя се смяташе за слаба, пацифистка и антиамерикански настроена държава. В същото време, либийската операция провокира известни търкания с администрацията на Обама, отчасти, защото Саркози избърза да признае либийската опозиция на съвсем ранен етап от битката за властта в страната, когато се знаееше много малко за състава и, миналото на участниците в нея и техните истински намерения. Имаше сериозни притеснения, че Ал Кайда може да е инфилтрирала свои кадри в Преходния национален съвет, както и, че Саркози може би е забъркал САЩ в нещо, което повече прилича на гражданска или племенна, отколкото на освободителна война. Съществуваше и подозрението, че мотивите на Саркози могат да са свързани най-вече с вътрешнополитическите му сметки и желанието да подобри силно влошения си имидж. Освен това, администрация на Обама беше изнервена от колебанието на Саркози, дали да подкрепи идеята НАТО да поеме изцяло воденето на войната. Въпреки че отново е пълноценен член на НАТО, Париж продължава да не играе по същите правила, както Лондон, да речем. Впрочем, французите също не бяха във възторг от опитите на Обама да ограничи ангажиментите на САЩ в либийските събития, най-вече по вътрешнополитически причини.

По отношение на глобалните проблеми, Саркози (по разбираеми причини) концентрира усилията си върху икономическите и финансови предизвикателства. Той пое водещата роля в прокарването на регулационните мерки, последвали финансовата криза през 2008. Личното му ангажиране с тях и посоката на реформите, за които лобираше, бяха добре приети във Франция, но възможностите му да влияе върху процеса бяха ограничени от недостатъчната ангажираност на САЩ и Великобритания. Така, Саркози се опита да наложи постигането на споразумение за климатичните промени на форума в Копенхаген, през 2009. Противопоставянето от страна на САЩ, Китай и Индия срещу това обаче го принуди да даде „заден ход” в сферата на екологичната политика както във Франция, така и в Европа. Париж сам не можеше да постигне кой знае какво в тази сфера, затова и Саркози не съумя да регистрира какъвто и да било успех в нея.

Франция все още разполага с постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, като признание за международните и позиции и ключов инструмент за реализиране на нейните цели. Страната е сериозно ангажирана в мироопазващи мисии, предотвратяване на конфликти и икономическо развитие, но усилията и са ограничени от недостатъчните и финансови възможност, както и от вътрешнополитическите и проблеми. Подобно на Великобритания, Франция никак не е склонна да се откаже от постоянното си място в Съвета за сигурност за сметка на общото представителство на ЕС в него. Официалната и позиция е в подкрепа на разширяване състава на Съвета с включването на възходящите развиващи се сили (като Бразилия и Индия), както и на Германия и на представител на Африка. В това отношение, Франция ще се стреми да не допусне отказ от нито една национална позиция за сметка на Европа. Неслучайно, тя се придържа към същото поведение и по отношение на представителството в МВФ и Световната банка.

В края на първия (и може би единствен) мандат на Саркози, влиянието на Европа в света, както и френската позиция в Европа и света, се намират в упадък и са изправени пред сериозни предизвикателства. Дори френско-африканските отношения например, остават напрегнати, като ситуацията в Кот’Ивоар и Руанда демонстрира ограничеността на френското влияние. На свой ред, ситуацията в Близкия Изток винаги е привличала вниманието на Париж, но Франция не разполага с лостове за влияние в региона. Впрочем, дори френско-германският тандем в рамките на ЕС има своите пукнатини, особено що се отнася до управлението на европейската икономика и подкрепата на ядрената енергетика.

В отношенията си с възходящите сили, Франция вече изпитва определени трудности с Китай (за които споменах по-горе) и Бразилия (продажбите на изтребителите Рафал например), което означава, че Париж (а, на практика, и която и да било друга държава) не е в състояние да диктува каквото и да било на тези страни. Бившият бразилски президент Луис Игнасио Лула да Силва изглеждаше склонен да купи френските изтребители, но така и не го стори преди да напусне поста си в края на 2010. Наследничката му Вилма Русеф демонстрира незаинтересованост към тях. Накрая, дори американските интереси в Европа започват да отслабват, доколкото континентът вече не е в центъра на геополитическите планове на САЩ, в същото време американските и френските интереси се разминават по такива въпроси като глобалното икономическо управление, необходимостта от усилване на френските части в Афганистан, турското членство в ЕС и ролята на ядрените оръжия в светлината на идеята на Обама за пълното им елиминиране. Ключов въпрос за Париж през следващия петгодишен президентски мандат ще бъде, как да бъде възстановено намаляващото влияние на Франция и Европа и в кои сфери?

Френският дневен ред: поглед напред

Дори да приемем, че Франция притежава глобална визия, особено чрез мястото си в ООН и други мултилатерални организации, тя със сигурност е само регионална сила в Европа, Африка и в някои части на Близкия Изток. На този фон, за да следва глобалните си амбиции, Париж би трябвало да разчита на отношенията със САЩ, ангажирани с глобалните проблеми, както и да интензифицира отношенията си с държавите от БРИКС. Без оглед на това, кой ще стане президент, френската външна политика и способността и да влияе върху регионалните и глобални процеси се сблъсква с четири сериозни предизвикателства:

-          Глобалният „център на притегляне” се измества на Изток и най-вече към Китай и Индия. А това е една зона, където френското политическо, икономическо и дори културно присъствие е най-слабо. Преодоляването на поне част от този „дефицит” е най-голямото предизвикателство и следва да се превърне в приоритет за Париж.

-          Френското влияние ще трябва да се прокарва предимно чрез мултилатерални „канали”, независимо дали това е ЕС или други организации. Париж разполага с голям опит в това отношение, ноу-хау и влияние, освен това е успял да установи важни двустранни връзки и има репутацията на силен и независим играч. В същото време е много вероятно в бъдеще специфичният „глас” на Франция и нейният национален инструментариум да се окажат ограничени. Как точно французите ще се приспособят към това остава открит въпрос.

-          Икономическите и финансови въпроси играят огромна роля в епохата на глобализация. Франция и останалият свят традиционно възприемат силата на Париж повече като политическа и културна, а не като икономическа. Нарастващият вътрешнополитически ефект на глобализацията и проблемите, които тя поражда, могат да изместят фокуса на френската външна политика. През последните няколко години, французите усетиха болезнено влиянието на глобализацията върху различни аспекти на живота си, приемайки някои от промените и съпротивлявайки се на други, така че се налага определено регулиране във вътрешнополитически план. В същото време, френската външна политика ще трябва все повече да се съобразява с нарастващите предизвикателства в икономическия и социалния живот на страната, а също в Европа и отвъд нея.

-          Ресурсите за провеждане на външна и отбранителна политика намаляват. Под продължаващия силен натиск за съкращаване на бюджетните дефицити и националния дълг, за Франция ще бъде по-уместно да съкрати разходите за външна политика и отбрана, отколкото тези за социални програми. Все още не е ясно, какво точно ще бъде съкратено, но броят на военните части, ангажирани в операции зад граница, оръжейните програми и дипломатическата активност няма да останат незасегнати. Дори поддръжката на независимия френски ядрен арсенал може да пострада, макар че той вече беше съкратен до степен, поставяща под въпрос ползата от него.

Как това изместване на тежестта в международните отношения в източна посока, наред с ограничаването на френското влияние от намаляващите ресурси и мултилатералните канали, би преформатирало приоритетите на новия френския президент и отношенията на страната с останалия свят?

Европа преди всичко друго

Независимо дали Саркози или Оланд ще бъде следващия президент, победителят в изборите ще трябва да потвърди централното място на Европа за френската външна политика. Всъщност, Европа се превърна колкото във външнополитически, толкова и във вътрешнополитически въпрос за Франция. Сред първостепенните задачи пред Оланд ще бъде подобряването на френско-германските отношения, които се влошиха при управлението на Саркози. След германското обединение и „отварянето” на Източна Европа, които сложиха край на паритета между двете държави, най-голямото предизвикателство пред Франция е как да се приспособи към новата и много по-силна Германия. Една по-самоуверена Германия не се нуждае от Франция за да преследва собствените си цели, независимо от това, дали Берлин действително действа по този начин, нито от това колко много Франция се нуждае от Германия.

Макар че през 2005 Френската социалистическа партия се раздели на привърженици и противници на т.нар. Европейска конституция, изглежда, че партията вече е възстановила единството си, успешно отстранявайки антиевропейски настроените леви от редиците си. Оланд обаче, ще трябва да устои на натиска на тези леви, както и на зелените, призоваващи за една по-корпоративна и протекционистка Европа. И макар че това едва ли ще промени европейската политика на Франция, нито пък посоката, в която се движи Европа, като цяло, то би ограничило до известна степен френското влияние в Европа на 27-те. Освен това, един социалистически президент вероятно не би се противопоставял толкова открито на перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, макар че това няма да промени отрицателното отношение на французите към турското членство.

Африка и Близкият Изток са следващите приоритети

След Европа, най-големите приоритети на френската външна политика са Африка и Близкият Изток. В същото време, фокусът на внимание на Париж се измества от зоните южно от Сахара към Африканския нос и Персийския залив, доказателство за което е и закриването на френската военна база в Сенегал и откриването на такава база в Абу Даби. Поуките за бъдещата френска външна политика от случилото се в Либия са смесени. Те потвърждават френския стратегически интерес в Северна Африка и Близкия Изток, въпреки факта, че някои страни и райони, като Либия, Саудитска Арабия или англоезичната част от Африка са извън традиционната сфера на френското влияние. Париж изглежда решен да координира със САЩ интензивните си усилия за борба с тероризма в Африка и Близкия Изток. Интервенцията в Либия обаче е по-скоро изключение. Франция едва ли ще е склонна да обсъжда военна намеса и в Близкия Изток, единствено по хуманитарни причини или „в защита на демокрацията”, демонстрирайки по-голяма активност по този въпрос, отколкото САЩ или Великобритания. Просто цената ще се окаже твърде висока. Либия е рядко населена страна, разположена точно срещу средиземноморското крайбрежие на Франция и нейният пустинен пейзаж улеснява провеждането на военни операции. Тоест, намесата в Либия беше премерен риск, който Саркози беше готов да поеме. Не е сигурно обаче, дали някой по-малко импулсивен френски президент би взел същото решение, Жак Ширак например не би го направил, същото вероятно важи и за Франсоа Оланд, поне ако се съди по досегашните му изяви и приоритетите на неговата Социалистическа партия.

През последните няколко години, демократичните избори и замяната на цяло поколение африкански лидери демонстрира, че удобните отношения, които Франция беше установила с Африка, в рамките на политиката, известна като “la France afrique”, откриха пътя към „по-балансирано, модерно партньорство” за демокрация и развитие. Левицата обаче, традиционно се отнася критично към модела на “la France afrique”, независимо, че последният социалистически президент Франсоа Митеран беше привързан към т.нар. „реална политика”. Продължаващият скандал за парите, с които някои африкански лидери са финансирали френските кандидат-президенти, може да навреди на шансовете на Саркози да бъде преизбран, но не и да промени френската политика спрямо Африка. Франция ще продължи да се опитва да проникне в нефренскоезичната част на Африка и най-вече в ЮАР и Нигерия, където френските инвестиции вече надхвърлиха тези във франкофонските държави. Сред приоритетите на Париж е да използва обещаващия икономически растеж и развитие, демонстрирани от Африка, за прокарване на френските интереси на континента, но тук Франция се сблъсква с много сериозен конкурент в лицето на Китай.

Левицата винаги е била много по-склонна от десните партии да превърне в приоритет отношенията с развиващия се свят и „сътрудничеството с него”, включващо оказването на хуманитарна и техническа помощ. Това направление може отново да се появи в политическия дискурс, но намаляващите ресурси ще се окажат най-голяма пречка пред практическата му реализация. В момента Франция отделя 0,5% от своя БВП за подпомагане на развиващите се държави, но едва ли ще е в състояние да постигне обявената цел тази сума да нарасне до 0,7% до 2015.

Предизвикателствата пред отношенията със САЩ

Ако бъде избран, Оланд едва ли ще ревизира решението на Саркози да върне Франция в общото военно командване на НАТО, макар, че навремето то беше разкритикувано от Социалистическата партия. Подобна стъпка няма да бъде разбрана нито от САЩ, нито от другите европейски членки на пакта и би се оказала пречка през френската дипломация. Тоест френската реинтеграция в НАТО не е застрашена. Повечето политици-социалисти, както и мнозиството французи искат френските части да напуснат Афганистан, така че Оланд може да се изкуши да използва политическите предимства на обещанието за бързото им изтегляне оттам. По-вероятно е обаче, това изтегляне да стане в предварително планираните срокове и координирано със САЩ, а не в резултат на едностранно решение.

Но, след като изтеглянето от Афганистан приключи, изглежда доста вероятно, че Франция и другите европейски държави няма да се включат в бъдещи американски военни интервенции, както и обратното. Не е задължително това да доведе до криза, както в случая с Ирак, а е по-вероятно да се постигне някакво споразумение. Подобно развитие ще бъде резултат от различните стратегически приоритети и тълкуване на националните интереси, различните вътрешнополитически контексти, или просто на регионално „разпределяне на задачите”. Както стана и в Либия, САЩ могат да оставят европейците да лидират в Северна Африка или Кавказ, ограничавайки ангажиментите си в тези региони до логистична подкрепа. Ако обаче, Вашингтон не е склонен да участва, военното сътрудничество между Париж и Лондон придобива ключово значение. Съвсем разбираемо е също, че Франция няма да участва в инициирани и ръководени от САЩ акции, докато британците вероятно ще продължат да действат редом с американците.

Няма очевидни причини един социалистически президент да изостави твърдата позиция на Саркози спрямо Иран. Както е известно, кръгът около Саркози беше неприятно изненадан от наивността и неопитността, демонстрирани от администрацията на Обама в началото на мандата му по отношение на Техеран. В същото време, Оланд е наясно, че да демонстрира по-голяма твърдост от САЩ по въпроси, по които Европа не е в състояние да играе водеща роля, едва ли е добро решение.

Саркози имаше желание да „ребалансира” френските отношения с Израел и Палестина, като (очевидно за сметка на Израел) укрепи връзките с палестинците и арабския свят, като цяло. В същото време обаче, твърдата линия на израелски премиер Бенямин Нетаняху ограничи ползата от това „ребалансиране”. На свой ред, френската левица е част от широкия национален консенсус в полза на създаването на палестинска държава и е по-критично настроена от Саркози към провежданата от Нетаняху политика спрямо израелските съседи.

Основната сфера, в която ще продължи да има напрежение, е икономиката и валутните и финансови въпроси. Френския подход към глобализацията традиционно акцентира върху необходимостта от регулация на търговията, както и за контрол върху валутната и финансова политика. Несъмнено, периодично ще възникват търкания относно международната монетарна политика. Продължаващата финансова и икономическа криза легитимира някои от френските идеи и политики, или поне мнозина във Франция мислят така. Париж обаче не може да направи кой знае какво в тази сфера без подкрепата на партньорите си от ЕС. Въпреки това, спектърът и интензивността на трансатлантическите връзки в сферите на търговията и преките чуждестранни инвестиции принуждават Европа и Франция да поддържат отношенията си със САЩ на досегашното равнище.

Ако Обама бъде преизбран, характерът на Оланд може да допадне повече на американския президент, отколкото този на Саркози. Макар че Саркози не криеше завистта си към международната популярност, с която се ползва Обама, той разчиташе, че ще съумее да установи доверителни лични и стратегически отношения с него. Това обаче не се получи. От друга страна, и Обама, и Оланд са по-склонни към разсъждения и могат да се контролират, което би улеснило личните им взаимоотношения.

Отношенията с възходящите сили (БРИКС)

Оланд би искал да продължи и разшири усилията на Саркози за укрепване на политическите и икономически отношения с БРИКС. Саркози планираше да формира нови стратегически алианси с Бразилия, Русия и Индия и, в по-малка степен, с Южна Африка. В Бразилия, французите все още разчитат, че евентуалната продажба на изтребителите Рафал ще улесни пробива в двустранните отношения. Същото се отнася и за Индия, на която Франция може да продаде атомни електроцентрали. С Русия, Париж постигна някои успехи пред Владимир Путин и Дмитрий Медведев и предстои да и достави четири хеликоптероносачи, но отношенията между двете страни не са толкова всеобхватни и интензивни, като тези между Берлин и Москва. Франция е много по-малко зависима от руския природен газ, отколкото Германия, и това и осигурява по-широко пространство за маневриране.

Резултатите от усилията на французите в Китай обаче, се оказаха разочароващи. Затова сред приоритетите на Оланд би трябвало да е намирането на по-добър подход в отношенията с Пекин. Френската дипломация дълго време разчиташе че споменът за бързото признаване на комунистически Китай от Париж, както и френската подкрепа за многополюсния модел на устройство на света ще помогнат за сближаването с китайското ръководство. Което не стана. Вместо това, Китай предпочете да „накаже” Саркози и Франция за това, че поставиха въпроса за човешките права и претенциите на тибетския Далай лама точно преди Летните олимпийски игри през 2008 в Пекин. Възможностите на китайците да раздават „наказания”и да разделят отделните европейски държави все повече затрудняват възможностите на Франция да провежда прекалено независима от останалата Европа и дори от САЩ външна политика.

Френската „мека сила”

Франция винаги е използвала доста ефективно т.нар. „мека сила”, демонстрирайки уменията си в това отношение пред останалия свят. Много фактори, определящи френския имидж в чужбина обаче, не са подвластни на президента на страната. Така например, „отстъплението” на френския език в световен мащаб, за сметка на английския, испанския и китайския (мандарин), е дългосрочна тенденция. Социалистите традиционно смятат културата за вътрешнополитически приоритет и ключов вектор на френската външна политика. Изпращането на преподаватели и учени в чужбина нерядко е сред инструментите за провеждането на тази политика. Тоест, един социалистически президент със сигурност би поискал увеличаване на бюджетните средства за тези цели, но финансовите трудности, с които се сблъсква Франция, сериозно ще ограничат подобни амбиции.

В англоезичния свят, Франция страда от имиджа си на държава, която не е склонна да се променя съобразно новите предизвикателства на времето. Ако социалистите спечелят президентските избори това вероятно ще затвърди убеждението на определени международни бизнес кръгове, че страната ще продължи да се придържа към старите подходи и демодираната си идеология. Тоест, преките чуждестранни инвестиции могат да пострадат ако социалистите се ориентират към политически решения, които не са добри за бизнеса, например в данъчната сфера или на пазара на труда.

В същото време, социалистите вероятно няма да са толкова крайни като Саркози по въпросите, касаещи имиграцията и интеграцията. Както е известно, конфликтите в Близкия Изток традиционно пораждат силен отзвук във Франция. Така, при нарастване на напрежението между израелци и палестинци, определени кръгове в голямата и бързо нарастваща мюсюлманска общност във Франция съзнателно провокират напрежение на етническа и религиозна основа в училищата и предградията на големите градове. Близкоизточната политика на Париж нерядко трябва да се съобразява с наличието на значителната и неспокойна френска мюсюлманска общност. През последните няколко години, решенитео да  забрани носенето на кърпи и фереджета на публични места породи много емоции и създаде един донякъде негативен имидж на начина, по който Франция се отнася с религиозните си малцинства. Френската левица е разделена между твърдите привърженици на „секуларния републикански модел” и поклонниците на мултикултурализма, затова ръководството и няма да е склонно да подновява обществения дебат по темата, рискувайки да настрои собствените си привърженици едни срещу други.

Какво може да се промени?

Дали, ако социалистите дойдат на власт тази пролет, Франция ще промени стратегията си и основните вектори на своята външна политика? На първо място, социалистите ще се нуждаят от известно време за да свикнат с управлението, след като са извън него вече 17 години. Ако Оланд стане президент, той ще заеме най-висшият държавен пост без преди това да е бил дори министър. Наистина, социалистическият кандидат е завършил изключително престижната Ecole Nationale d’Administration (ЕNA – Национална школа за управление), работил е като правителствен чиновник и 11 години е бил първи секретар на Социалистическата партия (т.е. партиен лидер), но това няма много общо с функциите на държавния глава, който следво да води нацията и да назначава правителството, в което трябва да участват представители на различните течения в партията. Предвид сегашната ситуация, обществените очаквания за усилията и ресурсите на властта да се концентрират върху вътрешните проблеми, което ще означава оттегляне от някои външнополитически ангажименти. Или, най-малкото, отказ от поемането на нови. А както показа досегашният ни анализ, повечето въшнополитически ангажименти на Франция са свързани с нейните дългосрочни интереси (raison d’etat), така че запазването на приемствеността във външната политика изглежда най-вероятно.

На практика, Оланд няма никакъв външнополитически опит и все още не е ясно, кои ще са приоритетите му в тази сфера. В същото време, стилът му на ръководство, който силно се различава от този на Саркози, със сигурност ще придаде нов нюанс на провежданата от него външна политика. Оланд е известен като технократ и беше лансиран в политиката от Митеран.Той е по-малко импулсивен, уравновесен, умел и консенсусен: има качествата на дипломат, без да е бил такъв, свикнал е да постига компромиси при дългата си кариера като първи секретар на партията. Тоест, изглежда по-подходящ за водене на сложните преговори в рамките на ЕС, отколкото за вземането на спешни решения, касаещи войната и мира.

Социалистическата партия не разполага с много авторитетни външнополитически експерти. Най-известен си остава Юбер Ведрин, бивш генерален секретар при президента Митеран (1991-1995) и външен министъър в правителството на Лионел Жоспен (1997-2002), по времето на президента Ширак (тогава президентът и премиерът бяха от различни партии). Той стана известен с това, че нарече САЩ „хиперсила”, което кой знае защо беше възприето във Вашингтон и в останалия свят като критика (според Ведрин, изразът означава просто, че САЩ са нещо повече от суперсила). Личните му отношения с Оланд, както и бъдещата му роля (ако има такава) обаче не са ясни, макар че Оланд изглежда готов да му повери важни външнополитически функции, което едва ли ще зарадна Вашингтон.

Външната политика: електорален актив за Саркози?

Откакто пое председателството на ЕС през втората половина на 2008 и драматично се ангажира с посреднически функции за постигането на мир между Грузия и Русия, Саркози придоби вкус към външната политика. Той очевидно изпитва удоволствие от възможностите за публична изява, които му предлагат международните конференции и срещите с лидерите на най-големите държави. Саркози е наясно, че присъщите му качества – енергичност и решителност, способността му да убеждава и умението да прокарва важни политически решения, изгодно го отличават на срещите на високо ниво в Европа и помагат за разрешаването на кризите на континента и извън него. Ясно му е също, че външнополитическата активност и успехи могат да се трансформират във вътрешнополитически предимства.

Неслучайно Саркози вложи толкова енергия във френското председателство на Г-8 и Г-20. Той настоя за две различни срещи, в Довил – за Г-8, и в Кан – за Г-20, въпреки, че Обама първоначално искаше те да бъдат обединени в една. И макар че срещата в Кан беше засенчена от скандалния призив на премиера Георгиос Папандреу за референдум в Гърция, Саркози все пак съумя да извлече значително „предизборни активи” от това събитие. На французите беше внушено, че страната им отново играе водеща роля на международната сцена, при това само няколко месеца преди президентските избори. Разбира се, Саркози е наясно, че това няма да е достатъчно за да компенсира неговата непопулярност във Франция, но поне подчертава предимството му в тази сфера пред далеч по-неопитния Оланд.

Ето защо впрочем, е толкова важно, че в президентската надпревара не участва Доминик Строс-Кан. Неговата международно популярност и опит, като изпълнителен директор на МВФ, биха неутрализирали предимството на Саркози във външнополитическата сфера. При това Строс-Кан не беше обременен от негативния вътрешнополитически имидж на сегашния президент. Финансовата криза и кризата на еврото, също биха добавили точки в негова полза. Човек, който може да се справи с международната финансова криза, със сигурност би могъл да извади и Франция от кризата, в близко сътрудничество с чуждестранните и партньори. Въпреки че именно икономиката се смята за силната страна на Оланд, това не е известно на по-голямата част от обществото и едва ли компенсира липсата на международен опит.

Тъкмо поради това, в хода на кампанията си Саркози все повече акцентира на международния си авторитет и опит. В същото време той се представя за президент, който не жали сили и работи денонощно за да реши финансовите проблеми на Франция и да защити жизненото равнище и спестяванията на обикновените французи. В много по-голяма степен, отколкото преди, французите (подобно на американците и другите европейци) осъзнават тясната връзка между случващото се в световната политика и икономика и ситуацията в националната икономика. Това би помогнало на Строс-Кан, но сега е предимство на Саркози в схватката му с Оланд. Впрочем, то дава преднина на сегашния президент и пред съперника му отдясно Марин льо Пен. Защото може да накара дори онези французи, привлечени от мерките, които ръководеният от Льо Пен Национален фронт предлага във вътрешнополитическата сфера, да не подкрепят нейната кандидатура, притеснени от слабите и познания и пълната липса на практически опит в областта на външната политика. Така например, предложението на Марин льо Пен Франция да се откаже от еврото изглежда наивно и дори опасно на фона на отчаяните усилия за спасяване на общата европейска валута и спестяванията на европейците.

Ограничените външнополитически ресурси

В известен смисъл, ресурсите се превръщат в ключов проблем на френската външна политика. Макар че разполага с най-големия дипломатически корпус в света (след САЩ), бюджетът на френското Външно министерство непрекъснато бива ограничаван (за последните 25 години той е намалял с 20%) до степен да провокира открит бунт на служителите в него през 2009. Междувременно бяха осъществени различни реформи с цел решаването на проблема с все по-ограничените средства, но без особен успех. А ограничените средства предполагат и ограничени резултати.

Ситуацията се отежнява от общия международен контекст, който не е особено благоприятен за прокарване на френското влияние. Днес английския е доминиращият международен език, а господстващите идеи на свободния пазар се различават от френското протекционистко наследство (капиталистическа икономика със силно държавно участие), общото превъзходство на Запада е застрашено от възхода на нови сили, увеличаващият се брой на глобалните играчи и сложността и продължителността на сегашните конфликти. Ролята на „ключов съюзник”, която Франция дълго време играеше, използването на „франкофонската карта” (т.е. на общността на френскоезичните нации) и правото на вето в Съвета за сигурност на ООН, вече не изглеждат достатъчно подходящи и ефективни инструменти, каквито бяха някога. Голистката външна политика се основаваше на наличието на, макар и малко, пространство за маневриране на Франция в двуполюсния свят, който не съществува вече над 20 години. Париж, и не само той, е принуден да се приспособи към наличието на такива транснационални проблеми в международния дневен ред, като състоянието на околната среда и глобалното затопляне, здравеопазването (СПИН и други пандемии), ядреното разпространение и културното многообразие.

Въпреки че се стреми да поддържа приемственост с миналото, френската външна политика постепенно се откъсна от класическите си голистки корени. Терминът „величие” изчезна от речника, а независимостта и суверенитета вече нямат същото значение в днешния глобализиран и мултилатерален свят. Саркози и французите са наясно с тези промени, затова и поколението от епохата след студената война има по-скромни очаквания. Франция вече не може да действа сама на международната сцена, макар че може и се опитва поне да бъде сред водещите играчи. И тъй като механизмите за прокарване външната политика на ЕС се развиват твърде бавно, това дава на Франция възможност да продължи да се утвърждава като квази-самостоятелен играч в обозримо бъдеще.

Някои от старите голисти навици още съществуват, но днешната realpolitik налага по-скромен подход, в съответствие с все по-ограничените ресурси, съдействащи за прокарването на френската глобална визия и цели. Дори когато става дума за петата най-голяма световна икономика с население от 65 млн. души и глобално присъствие, налица са определени граници, с които Париж е принуден да се съобразява. Само ако работи съвместно с другите европейски държави и САЩ, Франция може да разчита на влияние, отговарящо поне отчасти на собствените и аспирации. Това означава, че французите ще продължат да изразяват открито позициите си, да критикуват и да се стремят да действат активно, а не реактивно. Без значение, кой ще бъде избран за президент тази пролет, Франция няма да прекрати усилията си да бъде лидер, да лансира нови идеи и да е сред основните международни играчи. Тя просто ще трябва да открие нови начини да го прави.

 

* Бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент по проблемите, свързани с Франция, анализатор на Уошингтън куотърли

** Преподавател в Станфордския университет, анализатор на Уошингтън куотърли

Туркменистан е най-затворената и загадъчна сред всички постсъветски републики. Политическата и система може да се определи като „тоталитаризъм от постсъветски тип” с типичния за този вид режими култ към личността на държавния лидер. В евразийската геополитическа игра обаче, Туркменистан привлича вниманието не с екзотичната форма на управление, а с огромните си газови запаси. Страната все още е извън челната десетка на световните производители на природен газ, но едва ли има друга държава на планетата, за чиито газови перспективи да се говори толкова много в последните няколко години. Причините са две: рязкото нарастване на доказаните газови запаси на страната и очакваният, или вече започнал, строеж на нови тръбопроводи, които ще доведат до значително по-голяма диверсификация на туркменистанския газов износ. Според авторитетната статистика на британската компания BP, газовите запаси на Туркменистан възлизат на 8 трлн. куб. м (4,3% от световните), което нарежда страната на четвърто място в света след Русия, Иран и Катар[1]. Разбира се, властите в Ашхабад твърдят, че Туркменистан има поне няколко пъти по-големи газови запаси, но засега е най-удачно да се придържаме към данните на ВР.

От гледна точка на газовия експорт, географското положение на Туркменистан е доста неудобно, защото страната е разположена много далеч от основните пазари на тази суровина. Двете основни потенциални експортни дестинации – ЕС и източното крайбрежие на Китай се намират на почти на еднакво разстояние от Туркменистан като и в двата случая става дума за над 4000 км. Туркменският газ не може да се изнася във втечнено състояние, защото страната няма излаз на море. Затова на властите в Ашхабад не остава друго, освен да търсят геополитически партньори за строеж на дълги тръбопроводи и за по-рационално използване на вече съществуващите.

Залезът на руското направление

Както всички бивши съветски републики, така и Туркменистан навлиза в периода на независимост с тръбопроводна инфраструктура, позволяваща износ на енергийни ресурси само на север, към Русия. Това става посредством газопроводната система Средна Азия-Център. Тя строена на етапи, между 1960 и 1974, и свързва трите централноазиатски републики Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с Русия. Системата Средна Азия-Център се контролира от руската компания Газпром и включва пет тръбопровода. Най-старите вече са към края на своя експлоатационен период и се нуждаят от рехабилитация. Ако преносните съоръжения бъдат ремонтирани и модернизирани, по тях може да минава до 90 млрд. куб. м газ годишно[2]. При сегашното състояние на тръбопроводите обаче е по-реалистично да се счита, че капацитетът им е малко над половината от този максимум – т.е. около 50-55 млрд. куб. м годишно[3].

Засега най-славните времена на туркменистанския газов износ са далеч назад в съветското минало. През 1991 – последната година преди разпадането на СССР, от Туркменистан към Русия, по тръбопровода Средна Азия-Център, са преминали почти 75 млрд. куб. м газ. След обявяването на независимостта страната никога не е достигала този рекорд и вероятно няма да успее да го надмине преди края на второто десетилетие на XXI век. През 90-те години на миналия век туркменистанския газов износ намалява като обемът му е изключително нестабилен, поради сложните отношения с руската компания Газпром. Руснаците се възползват от монопола си върху туркменистанските експортни маршрути и купуват централноазиатския газ на сравнително ниски цени, след което го пренасочват към по-неплатежоспособните международни клиенти на Газпром, като Украйна и другите републики от европейската част на бившия СССР. Именно спорът за цените е причина за разгорялата се от края на 1997 до 1999 газова война между Туркменистан и Русия като през 1998 туркменистанският износ на газ е почти нулев.

След няколкогодишни преговори, през април 2003, Туркменистан подписва с Газпром дългосрочен договор за износ на газ. Предвижда се за период от 25 години (до 2028) Ашхабад да достави на руската компания общо 2 трлн. куб м. Годишните доставки първоначално трябва да са по 50 млрд. куб. м като постепенно нараснат до 70-80 млрд. куб м. За първите три години от договора цената е фиксирана, а от 2007 трябва да влезе в сила нова ценова формула, според която Туркменистан ще реализира суровината си на цени, сходни с тези, на които Газпром продава на своите западноевропейски клиенти[4].

Логично е, ако се стигне до такова нарастване на туркменистанския газов износ към Русия, съществуващата тръбопроводна инфраструктура да бъде модернизирана и разширена. Именно за това се договарят с меморандум от 12 май 2007 г. президентите на Русия Владимир Путин, на Туркменистан Сапармурат Ниязов  и на Казахстан Нурсултан Назарбаев. В края на същата година плановете придобиват конкретни очертания с подписването на споразумение за разширяване на западната линия на системата Средна Азия-Център. Предвижда се това да стане на два етапа. През първия (2009-2010) трябва да бъде реконструиран старият тръбопровода Средна Азия-Център-3, като капацитетът му бъде доведен до 10 млрд. куб. м годишно. През вторият етап (2010-2017) ще се построи нов газопровод с пропускателна способност 20 млрд. куб м на година. Така Туркменистан и Казахстан ще се сдобият с Прикаспийска газопроводна система (наричана още Прикаспийски газопровод) с общ капацитет от 30 млрд. куб. м годишно[5]. В първите години след подписването на дългосрочния газов договор от 2003 сътрудничеството между Туркменистан и Газпром се развива сравнително успешно. Туркменистанският газов износ за Русия не достига планираните минимум 50 млрд. куб. м годишно, но е близко до тази цел – за 2007 и 2008 възлиза на 42-43 млрд. куб. м[6].

През 2008 заздравяването на руските позиции на централноазиатския газов пазар достига връхната си точка, а перспективите за сътрудничество между Ашхабад и Москва са по-светли от всякога. В края на юли Газпром се договаря официално за значително повишаване цената на изнасяния през Русия туркменистански газ от началото на 2009. Тя вече ще се базира на средните газови цени на едро, по които Газпром продава суровината в ЕС и Украйна. На практика, това означава удвояване на цената, плащана за туркменистанския газ. Русия обещава същото и на Узбекистан и Казахстан.

Успоредно с ценовата договорка е подписано и второ споразумение между Газпром и Туркменистан. То предвижда руснаците не само да купуват газ от централноазиатската република, но и да инвестират в нейните находища (без най-голямото газово поле Южен Йолотан) и да изградят новия Прикаспийски тръбопровод със собствени средства. Още по-важно е, че на Газпром се разчита да построи и т. нар. газопровод Изток-Запад или Транстуркменистански, който трябва да доведе газа от находищата в източната част на страната до каспийския бряг и оттам суровината да тръгне към Русия[7].

Причините за демонстрираната през 2008 щедрост на Газпром към Туркменистан са комплексни. Русия е обезпокоена, че ще загуби монополното си положение на централноазитския газов пазар, тъй като по това време вече е в ход строежът на нов газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай, а предложенията за вкарване на туркменистанския газ в подкрепяния от ЕС и САЩ тръбопровод Набуко стават все по-настойчиви. Освен това 2008 е върхова за износа на Газпром на европейския пазар и Русия смята, че ще се нуждае от все по-големи количества суровина, за да задоволи газовия глад на ЕС. Затова Москва се стреми на всяка цена да запази доминацията си в газовия експорт на Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, дори и в замяна на значително по-ниска или въобще липсваща печалба. Или, както заключава индийският аналитик и бивш дипломат М. К. Бхадракумар, през 2008 целта на Газпром по отношение на Централна Азия не е обикновено и праволинейно „правене на пари”, а по-скоро елемент от „голямата стратегия” на Кремъл[8].

Още към края на 2008 обаче, под напора на нови обстоятелства, Газпром започва да преосмисля централноазиатската си стратегия. Руснаците предупреждават, че през 2009 ще купят с между 5% и 15% по-малко газ от Туркменистан. Същевременно, окончателното споразумение за строителството на магистралния газопровод Изток-Запад в Туркменистан така и не е подписано. Между Ашхабад и Москва се появяват разногласия. През март 2009 туркменистанският президент Бердимухамедов и министри от правителството на страната водят преговори в Москва с руските ръководители. По отношение на газа те, както изглежда не приключват успешно, защото веднага след връщането на делегацията в Ашхабад, Туркменистан обявява международен търг за строителството на газопровода Изток-Запад като заявките на кандидатите ще се приемат до юли с. г[9]. Това е ясен геополитически жест към Русия.

За символична повратна точка в руско-туркменистанските газови отношения може да се смята датата 9 април 2009, когато на газопровода Довлетабад-Дерялик (част от системата Средна Азия-Център) става сериозна авария. Туркменистанското външно министерство разпространява заявление, в което като причина за инцидента се посочва фактът, че руската компания Газекспорт (дъщерна на Газпром) „без предварително уведомление на туркменската страна е съкратила рязко обема на получавания туркменски природен газ”. Ашхабад нарича действията на Газпром „безотговорни” и създаващи „реална опасност за живота и здравето на хората”.[10] Руската страна отговаря, че е предупредила навреме Туркменистан за намаляването на обемите на получавания газ и действията на „Газекспорт” в никакъв случай не са причина за аварията, която при това ще бъде отстранена за няколко дни.

Целостта на авариралия тръбопровод наистина е възстановена скоро, но туркменистанско-руските отношения в газовата сфера не се подобряват. До края на 2009 Газпром така и не възстановява покупките на газ от Туркменистан. Спреният експорт за Русия автоматично води до катастрофален спад в туркменистанския газов добив. Спрямо предходната 2008 той намалява почти наполовина (от 66,1 млрд. куб. м на 36,4 млрд.) Консервирани са около 150 сондажа, а експертите предричат, че Туркменистан може да възстанови предишните обеми на своето газово производство най-рано през 2013. Финансовите загуби на страната от нереализирания износ през 2009 са между 7 и 10 млрд. долара – над 1/4 от целия брутен вътрешен продукт[11].

Независимо от това, кой е виновен за тръбопроводната авария от 9 април 2009, ясно е, че трайното спиране на туркменистанския газов износ към Русия е по волята на Москва. Главна причина е влошената конюнктура на международните пазари на Газпром. Световната икономическа криза свива газовото потребление на ЕС с над 6% през 2009, спрямо 2008. От финансова гледна точка, реекспортът на туркменски газ в Украйна също се оказва неизгоден за руснаците. Освен това, в началото на 2009, между Москва и Киев избухва поредна „газова война” и Газпром преустановява напълно доставките за Украйна. В тази ситуация туркменистанският газ става все по-излишен за руската компания. При новите реалности на газовия пазар в ЕС и Украйна руският и туркменски газ се превръщат в конкуренти за кесиите на европейските потребители и Русия няма интерес да улеснява достъпа на конкуренцията до Европа, дори и той да се осъществява с руско посредничество. Ако вземем за отправна точка споменатия вече коментар на Бхадракумар за мотивацията на руската политика в Централна Азия, след 2009 Москва премества акцента от едромащабната геополитиката към „правенето на пари”. Или по точно към избягването на загубата на пари.

След дълги преговори в самия край на 2009 Москва и Ашхабад най-сетне се договорят за възобновяване доставките на туркменски газ за Газпром. В присъствието на президентите Медведев и Бердимухамедов е подписано изменение и допълнение към договора от 2003, според което Русия отново започва да купува газ от Туркменистан от януари 2010, но предишните мащабни планове за нарастване на количествата на закупуваната суровина са забравени. В новото споразумение се казва, че Газпром ще получава от Туркменгаз до 30 млрд. куб. м газ годишно. В действителност, през 2010 и 2011 руснаците купуват само по 10 млрд. куб. м. Само няколко месеца по-късно, на 21 май 2010, президентът Бердимухамедов подписва постановление, според което Туркменистан ще строи магистралния газопровод „Изток-Запад” със собствени сили и средства като изпълнител ще е държавната фирма Туркменгаз. Това е в разрез с руските амбиции и надежди за удържане на контрола над цялото трасе, свързващо туркменските газови полета с Европа. След като не получава правото да строи и да управлява газовата връзка между Източен Туркменистан и каспийския бряг, Газпром логично замразява и проекта за Прикаспийския газопровод.

Иранската алтернатива

Първите планове за износ на туркменски газ, без да се ползва посредничеството на Русия, са свързани с иранското направление. От една страна, граничните с Туркменистан североизточни ирански провинции изпитват енергиен недостиг, защото нямат връзка с богатите нефтено-газови находища в Персийски залив, а от друга – Иран би могъл да служи като транзитен мост за износ на туркменската суровина в Турция и евентуално в Европа. През август 1994 Техеран за първи път лансира предложението за строеж на тръбопровод между Турция и Иран, в който да се влее и туркменски газ. Любопитно е, че въпреки обтегнатите отношения между Техеран и Вашингтон двигател на идеята за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция става бившият държавен секретар на САЩ Александър Хейг. След активните му совалки на в Каспийския регион, през февруари 1995, на британските Вирджински острови, е регистрирано съвместно акционерно дружество „Туркменистански трансконтинентален тръбопровод” с участието на Иран, Турция, Туркменистан и частни компании. Целта му е да построи 1400-километров газопровод с годишен капацитет 15-25 млрд. куб. м. Скоро обаче става ясно, че заради американските санкции срещу Иран международното финансиране на проекта се превръща в мираж и Туркменистан се отказва от него[12].

Опитите за довеждане на туркменския газ до Турция обаче не спират. През август 1997, компанията Роял Дъч Шел (Шел) отправя предложение до президента Ниязов за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция с евентуално продължение през България и Централна Европа до Германия. Максималната дължина на съоръжението е 3800 км. Няколко месеца по-късно, въпреки американските възражения, Техеран, Анкара и Ашхабад подписват споразумение с Шел за технико-икономическо проучване на проекта. Проучването е завършено през 1999 Постепенно обаче антииранските настроения във Вашингтон стават все по-силни, а и конкуренцията на турския газов пазар се изостря след като става ясно, че ще се строи газопровод от Баку до Ерзурум, а през 2003 влиза в експлоатация руско-турския тръбопровод Син поток. Проектът на Шел започва да изглежда нереалистичен и в крайна сметка компанията се отказва от него като през април 2003 закрива офиса си в Ашхабад.

Така мащабните планове за строеж на газопровод от Туркменистан до Турция се провалят и на дневен ред остава само реализирането на скромна по мащаби туркменистанско-иранска газова връзка. Тя става факт през декември 1997, когато влиза в експлоатация тръбопроводът Корпедже-Курткуи – първото съоръжение,  позволяващо на Туркменистан да изнася газ без посредничеството на Русия. Става въпрос обаче за неголеми количества – капацитетът на тръбопровода е 8 млрд. куб. м годишно и той трябва да захранва електроцентралите в северната част на Иран. Техеран поема 90% от финансирането на 200-километровия газопровод (200 млн. долара) като кредитът трябва да се изплати с доставяната от Туркменистан суровина. За Иран е по-евтино да финансира тръбопровода Корпедже-Курткуи, отколкото да строи газова връзка от собственото си находище Южен Парс до северните райони на страната. Иранският газов пазар обаче е огромен и тръбопроводната връзка с Туркменистан изглежда толкова скромно начинание, че някои автори са склонни да го разглеждат по-скоро като помощ за развитието на северния ирански съсед, отколкото като сериозен фактор за разместване на енергийния пасианс в Каспийския регион[13].

Въпреки изграждането на газовата връзка Корпедже-Курткуи туркменистанско-иранската енергийна търговия се развива доста проблематично. През 2000 по новия тръбопровод са изнесени само 3 млрд. куб. м газ, а през 2001 – 4,4 млрд., като едва през 2003 обемът нараства до 6,5 млрд. Колкото по-ясни стават перспективите за повишаване на цената на туркменския газ, купуван от Газпром, толкова повече се усилва и ценовият натиск на Ашхабад спрямо Техеран. В края на 2006, малко след смъртта на президента Ниязов, Туркменистан спира доставките за Иран с настояване за преразглеждане на цената на газа. Спорът е разрешен сравнително бързо, но година по-късно се подновява. На 31 декември 2007 газопроводът Корпедже-Курткуи отново остава празен. Туркменистан спира доставките с формалното обяснение, че съоръжението се нуждае от профилактичен ремонт. Истинската причина е искането за удвояване цената на доставяния туркменски газ. През първите три месеца на 2008 редица градове в Северен Иран остават на студено в най-мразовитата зима за последния половин век. Спорът е разрешен едва на 25 април с. г., като Техеран е принуден да се съгласи с исканата от Туркменистан цена[14].

Конфликтът на Ашхабад с Газпром от пролетта на 2009 дава нов импулс за иранското направление на туркменския газов износ. Дотогава основната част от експорта за Русия идва от находището Довлетабад, затова Туркменистан се ориентира към най-бързия и евтин начин за намиране на нов пазар за суровината от това находище. Той естествено е в Иран. Необходими са само 30 км нов тръбопровод, за да може газът от Довлетабад да стигне до иранската граница. През юли 2009 Туркменистан и Иран се договарят износът на туркменски газ да бъде увеличен първоначално до 14, а след това и до 20 млрд. куб. м годишно. За целта ще бъде построен нов тръбопровод Довлетабад-Серхас-Хангеран-Сангбаст. Първата му отсечка, която довежда газа до Хангеран, е готова до края на същата година и е открита тържествено от президентите Бердимухамедов и Ахмадинеджад на 6 януари 2010. Няколко месеца по-късно новият газопровод между Туркменистан и Иран е достроен и достига до Сангбаст. Така общите тръбопроводни мощности вече позволяват на Техеран да купува годишно до 20 млрд. куб. м туркменски газ[15]. Засега обаче газовата търговия между двете съседни страни е доста по-скромна. По данни на BP, през 2010 тя възлиза на 6,5 млрд. куб. м[16]. Според друг източник, реалното число 7,3 млрд. куб. м[17]. Все пак, може да се направи изводът, че след 2010 иранското направление се утвърждава като едно от трите основни за газовия износ на Туркменистан и по отношение на обемите на закупуваната суровина Иран се превръща в клиент, съпоставим по важност с Русия. В средносрочен и дългосрочен план обаче туркменският газов износ в южна посока едва ли ще нараства съществено. Причината е, че той е предназначен само за малка част от Иран, който иначе има достатъчно свои собствени газови ресурси, включително и за износ.

Китаизацията на туркменския газов износ

В обозримо бъдеще като основен купувач на туркменския газ се очертава Китай, който стъпва сравнително скоро на централноазиатския газов пазар, но вече дава заявка да стане играч номер едно, измествайки Русия. Китайските държавни компании от енергийния бранш се появяват в Туркменистан с едно основно предимство пред конкурентите – разполагат с неограничено количество парични средства и са готови сами да финансират всички проекти за добив и пренос на газ, до които ги допуснат. Това контрастира с обичайния начин, по който се структурират големите енергийни проекти с участието на международни компании. При тях най-напред се прави консорциум с множество акционери, а след това се търси проектно финансиране на международния кредитен пазар. Процедурата отнема много време и съдържа силен елемент на несигурност, особено в страна като Туркменистан, където властите нямат репутацията на предвидим и надежден бизнес партньор. Китайският бизнес модел за енергийна експанзия е друг и бързо доказва предимствата си на централноазиатския терен.

През април 2006 Ашхабад и Пекин подписват междуправителствено съглашение за строеж на газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай и за дългосрочни доставки на 30 млрд. куб. м туркменски газ годишно за Китай. През 2007 строежът на тръбопровода започва, като успоредно с това китайците си подсигуряват ресурсната база за неговото запълване. Китайската държавна фирма CNPC става първата чуждестранна компания, получила лиценз за проучване и добив на газ за туркменистанско находище на сушата. Става дума за голямото газово поле Багтиярлик на левия бряг на река Амударя, в което се откроява находището Самантепе с прогнозни запаси от 1,3 трилиона куб. м газ[18]. Макар че е завършен през декември 2009, а не през януари с. г. както се предвижда, все пак газопроводът от Туркменистан до Китай е построен с рекордни темпове. Той е открит с характерна източна помпозност на 14 декември 2009 от президентите на Туркменистан, Китай, Узбекистан и Казахстан.

Характеристиките на газопровода Туркменистан – Казахстан – Узбекистан - Китай действително са респектиращи. Цената му е над 7 млрд. долара, а проектният капацитет - 40 млрд. куб. м годишно (от тях 30 млрд. от Туркменистан и останалите 10 – от Узбекистан и Казахстан). Дължината на съоръжението само от Туркменистан до китайската граница надвишава 1800 км, а в самия Китай, за да стигне до тихоокеанския бряг, централноазиатският газ върви по вътрешни тръбопроводи поне още 4 500 км[19]. Така, с обща дължина от около 6500 км, газопроводът Туркменистан-Китай несъмнено е най-дългия в света.

Излазът на необятния китайски газов пазар наистина има историческо значение за Туркменистан. Той се случва в края на може би най-тежката година за туркменския газодобив, ударен жестоко от спирането на доставките за Русия. През 2010 от Туркменистан за Китай са изнесени 4 млрд. куб. м газ, а за 2011 се очаква това количество да достигне 13-15 млрд. куб м. Както винаги, най-оптимистично настроени са властите в Ашхабад. Вицепремиерът Ходжамухамедов твърди, че туркменският газов износ за Китай ще бъде 17 млрд. куб. м, през 2011, и 20 млрд., през 2012[20]. Тези цифри може и да са леко завишени, но има голяма вероятност именно 2011 да стане първата година, в която Китай ще стане купувач номер едно за туркменския газ. В бъдеще, ролята на Пекин в туркменския енергиен сектор ще става още по-голяма. Китайците се стремят да установят контрол върху целия цикъл добив-финансиране-пренос на газ в Туркменистан. Те стават ключов играч в развитието на гигантското находище Южен Йолотан. През декември 2009 разработката му бе поверена на няколко чуждестранни компании, сред които са китайската CNPC, две южнокорейски фирми и още две от ОАЕ. Договорът, който те сключват с Туркменгаз, е на обща стойност 9,7 млрд. долара. Освен това Китай отпуска на Туркменистан заем от 4 млрд. долара (според други сведения става дума за 5 млрд.), по-голяма част от който също е предназначена за разработката на Южен Йолотан[21]. Очаква се Китай да започне да получава газ от това находище още през 2013[22]. През лятото на 2011 бе обявено, че Пекин възнамерява, до 2015, да увеличи капацитета на газопровода Централна Азия-Китай до 55-60 млрд. куб. м годишно[23]. На 23 ноември 2011 президентът Бердимухамедов посещава Пекин и подписва споразумение за увеличаване на туркменския газов износ за Китай до 65 млрд. куб. м годишно до 2015[24].

Цената, по която Китай купува туркменския газ, е търговска тайна. Тук обаче не става дума за чиста покупко-продажба, защото Пекин е и инвеститор, и кредитор в тръбопровода Туркменистан-Узбекистан-Казахстан-Китай. Срещу осигурения финансов ресурс китайците вероятно са успели да си издействат преференциални цени за суровината. Със сигурност се знае, че по принцип в Китай природният газ се продава по-евтино, отколкото в Европа. Неслучайно Газпром години наред води преговори за построяване на един или два газопровода от Русия към Китай, но всички опити за подписването на окончателен договор се провалят заради стремежа на руснаците да наложат цена на газа, равна на европейската, и несъгласието на китайците да я приемат. Освен това трябва да се има предвид, че при пренос на такова огромно разстояние транспортните разходи за туркменския газ са много високи и китайските компании може да нямат никаква печалба от него. Неслучайно те упорито лобираха пред своето правителство да получат данъчни преференции за газовия внос. Усилията им се увенчаха с успех през август 2011, когато министерството на финансите в Пекин обяви, че при определени обстоятелства компаниите вносителки могат да си върнат обратно данъка добавена стойност, платен за внесения газ. При това данъчните преференции ще важат както за втечнения, така и за тръбопроводния природен газ[25].

Изводът е, че нарастването на туркменския газов износ за Китай е вън от съмнение, но темповете, с които това  ще става, са резултат от уравнение с много неизвестни. Първото е състоянието на китайския газов пазар – размер, дял на вноса и съотношение тръбопроводен/втечнен газ при този внос. Вторият неизвестен фактор е, дали Москва и Пекин все пак ще стигнат до споразумение и суровината на Газпром ще се появи на китайския пазар. Третата променлива е поведението на самия Туркменистан – дали ще търси на всяка цена излаз за своя газ до ЕС или ще заложи на китайското направление.

Провалите на Транскаспийския газопровод

Рязката промяна на геополитическата обстановка в Каспийския регион след разпадането на СССР прави реална алтернативата за износ на туркменски газ в Европа, заобикаляйки Русия. За целта обаче трябва да се построи подводен газопровод, който да свърже източния и западния бряг на Каспийско море. Това е мащабно начинание и поне през 90-те години на миналия век Туркменистан и Азербайджан не могат да го реализират само със собствени сили. Транскаспийският газопровод има мощен международен лобист в лицето на САЩ. През 1996 Вашингтон за първи път поставя в дневния ред на каспийската геополитика идеята за тръбопроводна газова връзка между туркменското пристанище Туркменбаши и азербайджанската столица Баку. В края на 90-те години проектът става по-актуален по две причини. Първо, Туркменистан понася тежък удар след като през 1998 споровете с Русия свеждат газовият му износ почти до нула. Второ, по това време САЩ се стремят да провалят замисления газопровод от Туркменистан до Турция през Иран и като алтернативен вариант предлагат на Ашхабад помощ за тръбопровод директно през Каспийско море, който отново да стигне до турска територия. Американското правителство финансира предпроектното проучване на Транскаспийския газопровод, извършено от станалата по-късно печално известна компания Енрон и представено в началото на 1999. Предвижда се тръбопроводът да пресича Каспийско море и след това, през Азербайджан и Грузия, да достигне до Турция. Общата му дължина трябва да бъде около 2000 км, а първоначалният капацитет – 10 млрд. куб. м годишно с последващо нарастване до 30 млрд. куб. м. Цената би трябвало да е около 2 млрд. долара[26].

През 1999 американската подкрепа за Транскаспийския газопровод достига връхната си точка. Представители на администрацията на Клинтън неведнъж изтъкват възможността начинанието да бъде финансирано от американската Ексимбанк (официалната кредитна агенция на САЩ) и с реализацията му да се заеме консорциум от американски фирми. Освен това Вашингтон се нагърбва с политическата роля да посредничи за урегулиране на граничните спорове между Туркменистан и Азербайджан в Каспийско море [27].

През февруари 1999 туркменистанското правителство подписва споразумение за изграждане на Транскаспийския газопровод с консорциум от американските компании Бехтел и Дженеръл Илектрик, към който впоследствие се присъединява и Роял Дъч Шел. Предвижда се проектът да се реализира за 28 месеца[28]. През втората половина на 1999 г. обаче няколко фактора започват да подкопават вярата в реализацията на Транскаспийския газопровод. Тогава става ясно, че перспективното находище Шах Дениз в азербайджанските териториални води всъщност съдържа не нефт, а предимно газ. Азербайджан получава шанс да стане сериозен газов износител и иска да получи за суровината си половината от капацитета на бъдещия газопровод от Туркменистан към Турция. Туркменският президент Ниязов обаче  категорично отказва. В отговор, Азербайджан започва преговори с Турция за строеж на тръбопровод от Баку до Ерзурум, който да се захранва само с азербайджански газ[29].

Другата основна причина за провала на първия сериозен опит за строеж на Транскаспийски газопровод в края на ХХ век е контратаката на Русия. В самия край на 1999 Владимир Путин поема президентската власт в Русия и веднага предприема активни действия за запазване на руския контрол върху газовия износ от Централна Азия. Той посещава Ашхабад и инициира преговори за нов договор между Туркменистан и Газпром. Успоредно с това, Москва ускорява проекта за газопровода Син поток, по дъното на Черно море, до Турция, което поставя под въпрос успешната реализация на суровината от евентуалния Транскаспийски тръбопровод на турския пазар.

Като Дамоклев меч над Транскаспийския газопровод виси и неразрешеният въпрос с юридическия статут на Каспийско море. Русия и Иран заявяват, че по дъното на морето не могат да се прокарват никакви тръбопроводи, докато не се постигне окончателно споразумение за подялбата му. В тази ситуация, през юли 2000 Туркменистан търси твърди гаранции от страна на САЩ за подкрепа в случай на конфликт с Русия, но изглежда не ги получава[30]. Всъщност, по това време Вашингтон няма как да подпомогне Ашхабад, ако Газпром отново затвори кранчето за туркменския газ – строежът на Транскаспийския газопровод ще отнеме доста време, а и той не би могъл да поеме целия експортен капацитет на Туркменистан. През 2000 Дженеръл Илектрик и Бехтел напускат консорциума за Транскаспийския газопровод, с което той практически се разпада и проектът е замразен за неопределено време.

Така, в крайна сметка, се оказва, че към 1999-2000 на Транскаспийския газопровод все още не му е дошло времето. Неразбирателството между двете ключови страни в реализацията на проекта – Туркменистан и Азербайджан, както и тоталната зависимост на туркменистанския газов износ от Русия са фактори, които не могат да бъдат преодолени, въпреки силната американска подкрепа за газовата връзка между Централна Азия и Турция.

През първото десетилетие на XXI век темата за Транскаспийския газопровод остава в дневния ред на евразийската енергетика, главно благодарение на САЩ. През август 2007 Държавният департамент отпуска малка субсидия (1,7 млн. долара) за технико-икономическо проучване за два Транскаспийски тръбопровода – един за нефт и друг за газ[31]. От началото на 2007 известен оптимизъм за Транскаспийския газопровод вдъхва и идването на власт в Ашхабад на новия президент Бердимухамедов. Той предприема стъпки за подобряване на отношенията с Азербайджан, които при предшественика му Ниязов са направо враждебни. През март 2008, след няколкогодишно прекъсване, Туркменистан връща посланика си в Баку. През лятото на 2009 обаче, отношенията между двете държави отново се изострят заради споровете за газовото находище Кяпаз/Сердар[32].

През 2011 ЕС взема в свои ръце инициативата за премахване на политическите пречки пред Транскаспийския газопровод. В средата на януари председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и комисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер посещават последователно Баку и Ашхабад, за да лобират за проектите от Южния газов коридор и за Транскаспийския газопровод. Туркменският президент Бердимухамедов декларира готовност страната му да доставя газ в Европа – първоначално до 10 млрд. куб. м, а след построяването на вътрешния тръбопровод Изток-Запад – и доста по-големи обеми[33]. Освен това, Барозу, Йотингер и Бердимухамедов се договарят за създаването на експертна комисия, която да работи по техническите и правни въпроси, свързани с износа на туркменски газ на запад през Каспийско море. Туркменският президент обаче не ангажира страната си с участие в строителството, собствеността и експлоатацията на бъдещия Транскаспийски газопровод. Ясно е изразена позицията, която и до сега остава сериозна пречка пред плановете на ЕС да включи Туркменистан като доставчик за Южния коридор – Ашхабад продава газ на всеки, който пожелае, но при условие, че клиентът си го вземе на границите на страната. Освен това, Бердимухамедов смята, че в строежа на Транскаспийския газопровод трябва да бъдат ангажирани и руски компании, за да се неутрализира съпротивата на Москва срещу проекта[34]. Очевидно Туркменистан избягва пряката конфронтация с Русия, защото в миналото подобни конфликти са му стрували скъпо. Същевременно, Ашхабад има голямо желание да доставя газ в ЕС, ако Брюксел успее със свои собствени политически ресурси да неутрализира обструкциите на Москва.

През цялата 2011 контактите между Брюксел и Ашхабад (а също и между Брюксел и Баку) стават все по-интензивни. Периодичните изявления на официални лица след срещи във формат ЕС-Туркменистан и ЕС-Азербайджан , както и контраизявленията, идващи от Москва и Техеран, започват да се повтарят до втръсване. Европейските, туркменистанските и азерабйджанските политици неизменно заявяват, че строежът на Транскаспийски газопровод е двустранен въпрос, зависещ само от волята на Баку и Ашхабад. След всяка подобна декларация следва бурно несъгласие на Русия и Иран, според които в Каспийско море не може да се строят никакви тръбопроводи докато не бъде уточнен окончателно юридическият статут езерото. Пълнота на картината придават не по-малко честите знаци на подкрепа от страна на САЩ за европейско-азербайджанско-туркменистанската позиция.

На 12 септември 2011 ЕС предприема стъпка, която не само е много важна за бъдещето на Транскаспийския газопровод, но е и безпрецедентен акт на овластяване на Европейската Комисия да договаря инфраструктурен проект от името на всичките 27 държави членки. Става дума за това, че Европейския съвет дава мандат на Комисията да преговаря с Туркменистан и Азербайджан за сключване на юридически обвързващ договор за строителство на тръбопровод по дъното на Каспийско море[35]. Решението е израз на тревогата на Брюксел, че може да изпусне последния шанс да осигури газ за Набуко, като главен проект от Южния газов коридор.

Решението от 12 септември 2011 е насочено и към Русия, като водеща военно-политическа сила в Каспийския регион. Брюксел показва, че всяка намеса на Москва във вреда на Транскаспийския газопровод ще се тълкува като сериозно увреждане на чувствителни геополитически интереси на ЕС. Русия разбира този сигнал и затова реагира много остро. В официално изявление руското Външно министерство квалифицира решението на ЕС като „опит за външна намеса в каспийските работи” и напомня на Брюксел, че нито една държава от ЕС няма излаз на Каспийско море. Москва намеква, че излишната активност на Съюза може повлияе отрицателно на петстранните преговори за определяне на юридическия статут на Каспийско море[36]. Още по-неприятна за Брюксел би трябвало да е позицията на Азербайджан, изразена от президента на държавната нефтена компания Сокар Ровнаг Абдулаев. Той заявява: „Транскаспийският проект не е наш проект. Той е между Туркменистан и ЕС”[37].

В крайна сметка, към края на 2011, ситуацията около Транскаспийския газопровод е следната. ЕС и САЩ влагат много политическа енергия в напредъка му, Туркменистан е готов да го захранва, но без да се ангажира политически и финансово с изграждането му, а Азербайджан още се колебае дали има изгода от него. В другия лагер Москва и Техеран са категорично против строителството на тръбопровод по каспийското дъно като маскират своите геополитически съображения със загриженост за екологията. Важно е да се отбележи, че именно Русия и Иран са най-големите военни сили в Каспийския басейн и ако се стигне до сблъсък с Азербайджан или Туркменистан, изходът му е предрешен. Големият въпрос, по който анализаторите нямат единно мнение, е дали Русия би си позволила да използва военна сила, за да предотврати изграждането на един газопровод[38]. В светлината на решителната намеса на Москва срещу Грузия през август 2008 отговорът би трябвало да е по-скоро положителен. Стига само Кремъл да реши, че Транскаспийският газопровод е поредната „червена линия”, отвъд която Русия няма да отстъпва на Запада. Вярно, че през 2008 руснаците воюваха за територия, чиято загуба би създала огромни проблеми в собствените им кавказки автономни републики, но е вярно и, че за осуетяването на един газопровод съвсем не е нужна пълномащабна война с жертви и ранени. Достатъчно е само руски военни кораби, подкрепени от авиация, да направят демонстрация на сила около съдовете, изпратени да полагат тръби по трасето на Транскаспийския газопровод, и ангажираните в проекта частни компании сами ще се откажат да инвестират в него. Нещо подобно се случи през 2001, когато иранска демонстрация на военна сила сложи точка на разработването на спорно находище в Каспийско море от Азербайджан. По-различен би бил случаят, ако акционери в бъдещия Транскаспийски газопровод не са частни компании, а държавите Туркменистан, Азербайджан и ЕС (или някоя от членките му). Това обаче може да се случи, едва когато туркменският газов добив достигне обеми, които не могат да се поемат от съществуващата преносна мрежа до Китай, Русия и Иран, и Ашхабад се ангажира не само в икономически, но и в геополитически план с тръбопровода по дъното на Каспийско море. Накратко – времето на Транскаспийския газопровод ще дойде след 12-15, а може би и след малко повече години (ако въобще настъпи).

Трансафганския проект – газопровод в окото на бурята

Друг алтернативен тръбопровод, чрез който САЩ се стремят да разбият монопола на Русия върху износа на газ от Централна Азия, е т. нар. Трансафгански газопровод, известен и с абревиатурите ТАП (Туркменистан-Афганистан-Пакистан) и ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). В началото на 90-те години на ХХ век идеята за такъв тръбопровод се лансира много активно от аржентинската компания Бридас, а в периода 1995-1998 новият силен международен играч на централноазиатския енергиен терен е американската фирма Юнокъл. През октомври 1997 консорциумът за изграждането на Трансафганския газопровод е регистриран официално. В него Юнокъл има 46,5%, Делта ойл – 15%, Туркменистан – 7% и Газпром – 10%. С малки дялове участват и японските компании Инпекс и Иточи, както и корейската Хюндай.[39].

Най-сериозната пречка пред строежа на Трансафганския газопровод винаги е била нестабилната политико-военна ситуация в Афганистан. През септември 1996 талибаните превземат Кабул и цялата власт в районите, през които трябва да мине газопроводът, най-сетне се оказва в едни ръце. Проблемът е, че новите афганистански власти нямат международно признание, а идеологическият им облик ги прави крайно неприемлив партньор за официален Вашингтон. През август 1998 Ал-Кайда извършва атентати срещу американските посолства в Найроби (Кения) и Дар ес Салам (Танзания). Талибаните изразяват подкрепа за Осама бин Ладен и това окончателно им отрязва пътя за каквото и да било сътрудничество със САЩ и участие в проекти, подкрепяни от Вашингтон. През декември 1998 Юнокъл също напуска консорциума за Трансафганския газопровод.

В края на 2001 в Кабул вече има нова власт и преговорите за преноса на туркменски газ до Пакистан и Индия са рестартирани. На 27 декември 2002, в Ашхабад, президентите на Туркменистан, Афганистан и Пакистан подписват поредния документ за строителството на Трансафгански газопровод. Това споразумение също остава само на хартия заради рязкото влошаване на ситуацията със сигурността в Афганистан, което не позволява никакви строителни работи. Освен това, отношенията между Туркменистан и Газпром се подобряват и властите в Ашхабад не се нуждаят спешно от нов маршрут за своя газов износ. Поредният обрат настъпва след новия разрив между Туркменистан и Газпром през 2010. Гурбангули Бердимухамедов пак подхваща преговорите за Трансафганския газопровод и на 11 декември с. г. в Ашхабад президентите на Пакистан, Афганистан и Туркменистан и индийският министър на енергетиката подписват рамково политическо споразумение за строежа на газопровода. В актуализираната версия той вече ще стига до Индия и ще има дължина от 1730 км. Предвижда се пренос на 33 млрд. куб. м газ годишно.[40]

Естествено, възродените планове за Трансафганския газопровод се ползват с мощната политическа подкрепа на САЩ, но пред реализацията на начинанието все още има непреодолими пречки. Най-голямата от тях отново е партизанската война в Афганистан. На фона на американските намерения за постепенно военно изтегляне от тази азиатска страна перспективите за сигурността стават все по-мрачни. Маршрутът на бъдещия газопровод минава през провинциите Хелманд и Кандахар, известни като талибански убежища. Изключително съмнително е, че ще може да се привлече международно финансиране за проект, чиито бизнес аспекти ще бъдат засенчени от военните сводки от фронтовата линия. Шансовете за реализация на Трансафганския газопровод през следващите няколко години са по-малко от 30%.

Някои изводи

В заключение можем да отбележим, че газопроводната стратегия на Туркменистан през последните две десетилетия е ориентирана към диверсификация. Изпълнениета и обаче е непоследователно и често възпирано от конюнктурни събития и процеси, както и от личните пристрастия на двамата президенти на страната. С изключение на Афганистан, всички съседи по сухопътните и морските граници на Туркменистан са износители на газ и това донякъде поставя Ашхабад в неудобна позиция. През 90-те години на ХХ век туркменските власти се стремят да извадят газовия износ на страната от опеката на Газпром и за целта търсят сътрудничество със Запада и най-вече със САЩ. По ред икономически, геополитически и военно-стратегически причини американската подкрепа се оказва недостатъчна, за да проправи пътя на туркменския газ на запад през Каспийско море до Европа и на югоизток към Пакистан. От края на 1999 Туркменистан отново се връща в орбитата на Газпром и в следващите десет години разчита почти изцяло на тръбопроводната си връзка с Русия. Годината на решаващата промяна за съдбата на туркменския газов износ е 2009. Тогава отношенията с Газпром са замразени като същевременно влиза в действие тръбопроводът до Китай и е увеличен капацитетът на газопроводната мрежа за износ в Иран. За туркменския газов експорт второто десетилетие на XXI век ще бъде период на китайска доминация.

Туркменският газ е сред поводите за премерване на силите между няколко големи играчи на международния политически терен – Русия, САЩ, а в последно време и Китай и ЕС. При това трябва да се отчита, че интересите на тези играчи се променят с времето. Така например редица наблюдатели все още по инерция твърдят, че Русия се стреми да насочи целия или по-голямата част от туркменския газов износ към мрежата на Газпром. След 2009 тази теза е некоректна. Русия няма нужда от туркменския газ, защото има достатъчно собствен, а и вече е почти невъзможно да печели от препродажбата на суровината, защото Туркменистан никога няма да дава своя газ на Газпром по цени, които да са близо два пъти по-ниски от европейските. В тези условия задача номер едно за Москва е да не допусне конкуренция от страна на Туркменистан на главния пазар на Газпром – Европа. Русия преговаря за проникване на китайския газов пазар и съответно би могла и на този терен да влезе в конкуренция с туркменския газ, но все пак това направление е второстепенно за Газпром. Следователно, Москва гледа на газовата връзка Туркменистан-Китай като на по-малкото зло в сравнение с перспективата за построяване на Транскаспийския газопровод. За Русия най-изгодни са газопроводите от Туркменистан до Иран и особено до Пакистан и Индия, където по чисто географски причини руски газ не може да се продава.

Тактиката на Китай спрямо туркменския газ е ясна – Пекин се стреми да привлича все по-голям дял от износа на централноазиатската република и, съответно, да предотврати насочването на този износ през Каспийско море към Европа. Планираният Трансафгански газопровод също донякъдеотговаря на интересите на Китай, но ако спре на пакистанска територия, без да достига до Индия. За Пекин, Пакистан е важен регионален съюзник, който трябва да бъде подкрепян в опитите да повиши енергийната си сигурност.

САЩ имат две основни цели спрямо енергийния сектор на Туркменистан: първо, да извадят газовия износ на страната от рамката на триъгълника Русия-Китай-Иран, и, второ, да превърнат туркменския газ в противотежест, която да минимизира шансовете за газов износ на Иран по пакистанско-индийското и европейското направление. Вашингтон е обезпокоен, че Техеран има свои собствени планове и споразумение за експорт на газ в Пакистан и, евентуално, в Индия, според които този износ трябва да започне през 2014[41].

Най-праволинейна спрямо туркменския газ е стратегията на ЕС. Брюксел иска, преди всичко, прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще позволи на европейците да купуват туркменски газ без посредници. По-малкото зло е суровината да стига от Централна Азия до Европа с посредничеството на Газпром, а най-неблагоприятния за ЕС сценарий е лъвският пай от туркменския газ да поеме към Китай, Пакистан и Индия.

Обща слабост на американците и европейците е, че нямат участие в газовия добив от най-големите находища на Туркменистан, в източната част на страната. Засега не са допуснати (както и руснаците) и до строежа на споменатия вече Транстуркменистански газопровод (Изток-Запад). Именно този тръбопровод, който строго юридически погледнато е вътрешен, но всъщност ще бъде част от транзитна преносна система, е ключът към бъдещата преориентация на туркменския газов износ. Ако той не бъде завършен до 2015, газът от Довлетабад и Южен Йолотан ще остане за Иран, Русия и най-вече за Китай. И обратното – ако европейски компании бъдат допуснати като кредитори, подизпълнители, или дори акционери в тръбопровода Изток-Запад и строежът му се ускори, шансовете туркменския газ да се появи в ЕС нарастват. През ноември 2011 туркменистанските власти за първи път признаха за проблема, предричан от мнозина енергийни наблюдатели – страната няма необходимия финансов и технологичен ресурс, за да построи сама газопровода Изток-Запад[42]. Това означава, че вратата за включването на европейски и американски компании в строежа на Транстуркменистанския тръбопровод все още не е затворена.

 


Бележки:

[1]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, р. 20; www.bp.com

[2]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia: Turkmenistan, Iran, Russia and Afghanistan. Working Paper No. 28, Geopolitics of Natural Gas Study, Stanford Institute for International Studies, May 04 2004, p.24; http://pesd.stanford.edu/publications/region/turkmenistan/

[3]. Шустов, А. Энергетический потенциал Туркменистана. ЦентрАзия. 13.11.2008; http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1226567460

[4]. Olcott, Op. cit, pp. 26-27.

[5]. Шустов, Цит. Съч.

[6]. Россия реанимирует газовый импорт. Независимая газета; 23.12.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-12-23/3_import.html

[7]. Bhadrakumar, M. K. Russia takes control of Turkmen (world?) gas. Asia Times. Jul 30, 2008; http://atimes.com/atimes/Central_Asia/JG30Ag01.html

[8]. Ibid.

[9]. Гавричев, Сергей. «Газпром» никак не найдет привлекательную и для себя и для Туркменистана схему экспорта газа. Rusenergy.com; 10/04/2009.

[10]. Туркмены сыграют на трубе. Геополитика. Информационно-аналитический портал. 13/04/2009; http://geopolitica.ru/Articles/547/

[11]. Смирнов, Сергей. Газовый развод. Эксперт Казахстан, (3) 2010.

[12]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 11-12.

[13]. Ibid., p. 13.

[14]. Daly, John C. K. Turkmenistan Doubles Natural Gas Prices to Iran. Eurasia Daily Monitor. Volume: 5 Issue: 8; http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=33590

[15]. Пак там

[16]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.28. www.bp.com

[17]. Заблуднев, Иван. Первый морской газ в Туркменистане. Oil and Gas Journal Russia, № 09 (53) сентябрь 2011.

[18]. Предмет многогазового потребления. Китай привязал к себе Центральную Азию трубой. Коммерсанть, 15.12.2009

[19]. De Leon, Philip H. Turkmenistan gains, Gazprom loses in new pipeline. CommodityOnline; 23.12.2009.

[20]. China Turns to Turkmen Natural Gas as Gazprom Seeks Price, Pipeline Deal. Bloomberg, Mar 4, 2011

[21]. Туркменистан освоит газовое месторождение за счет китайского кредита. Rusenergy.com; 27/04/2011

[22]. Китай в 2013 году получит первый газ из крупнейшего месторождения Туркмении. Rusenergy.com; 09/03/2011.

[23]. Китай расширяет импорт газа из Туркмении. РБК Daily, 29.08.2011 http://www.rbcdaily.ru/2011/08/29/tek/562949981355302

[24]. Туркменский газ отворачивают от Европы Коммерсанть. 24.11.2011; http://www.kommersant.ru/doc-y/1822628

[25]. "Газпрому" положили льготы. Китай будет субсидировать импорт газа. Коммерсанть. 23.08.2011;  http://www.kommersant.ru/doc/1756534

[26]. Enron Submits Feasibility Study for Trans-Caspian Gas Pipeline. Eurasia Daily Monitor. January 28, 1999.

[27]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting Gas to Europe: What does Turkmenistan want? International Strategic Research Organisation. http://www.usak.org.tr/EN/makale.asp?id=1108

[28]. Canzi, G., Turkmenistan’s Caspian resources and its international political economy, in S. Akiner (ed.), The Caspian. Politics, energy and security, New York, RoutledgeCurzon, Oxfordshire, Taylor and Francis Group, 2004, рр. 181-189, here p. 188

[29]. Манвелян, Армен. Борьба за строительство Транскаспийского газопровода. Фонд Нораванк. 26.11.2007; http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=2674

[30]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting gas to Europe…

[31]. Воротной, И. Транскаспийский газопровод - политика или экономика? ЦентрАзия, 25/09/2011; http://www.centrasia.ru/newsA.php4?st=1190701440

[32]. Куликов, Срегей. Ашхабад и Баку не поделят Каспий. Независимая газета. 27.07.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-07-27/4_Kaspii.html

[33]. Socor, V.  Turkmen President Supports Trans-Caspian Pipeline in Meeting With Top EU Officials. Eurasia Daily Monitor Volume: 8, Issue: 14.

[34]. Ibid.

[35]. EU to negotiate trans-Caspian pipelineл. EurActiv with Reuters. 12/092011; http://www.euractiv.com/energy/eu-negotiate-trans-caspian-pipeline-news-507558

[36]. МИД России: Вмешательство Евросоюза в каспийские дела осложняет ситуацию в регионе; Deutsche Welle, 13/09/2011; http://www.dw-world.de/dw/article/0,,15386249,00.html

[37]. Европа бьется за маршруты транспортировки газа в обход России. Каспийский фактор. 22/09/2011; http://www.casfactor.com/rus/news/2127.html

[38]. Кучера, Джожуа. Развяжет ли Россия войну из-за Транскаспийского газопровода?; http://russian.eurasianet.org/node/59017

[39]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 18-19.

[40]. Туркменский газ нашел запасный выход. Коммерсантъ. 13.12.2010

[41]. Иран и Пакистан подписали договор о поставках природного газа. Rusenergy.com; 15/06/2010.

[42]. Един от най-добрите познавачи на евразийската енергийна политика Александрос Петерсен например предполага, че Туркменистан не би са захванал с такова мащабно начинание без да му е обещана помощ от Китай. Petеrsen, Alexandros. Did China Just Win the Caspian Gas War? Foreign Policy, 07/07/2010.

* Българско геополитическо дружество, статията е част от книгата „Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион”, която ще излезе през април т. г.

През август 2007, спътник, следящ случващото се в зоната на Северния ледовит океан, засече феномен, който вероятно е безпрецедентен в историята на човечеството или поне в кратката документирана история на региона: и двата достъпни за кратък период от време плавателни маршрута, заобикалящи този замръзнал океан – Северозападният проход и Североизточният проход (който руснаците обикновено обозначават като Северен морски път) едновременно се оказаха свободни от ледовете. Тоест, в течение на няколко седмици в края на онова лято Северният полюс можеше да бъде обиколен с кораб, без той да рискува за заседне сред огромните ледени масиви и мрачните брегове на Северен Сибир или Канадския архипелаг.

Това вдъхна у мнозина надеждата, че ако тенденцията продължи и се открие възможност за преодоляване на ледената бариера, или пък ако тази бариера просто изчезне, може да бъде съкратено до 50% от разстоянието по ключовите търговски маршрути между Европа и Източна Азия. Така например, контейнерен кораб, движещ се от Западна Европа за Япония може да съкрати пътя си с няколко хиляди мили, използвайки полярния маршрут вместо свръхнатоварения Суецки канал.

Всъщност, тази навигационна „аритметика” е само една от множеството причини, поради които значителното намаляване и изтъняване на леденото покритие, фиксирано през 2007, породи толкова силни емоции. Сравнително наскоро проведените геологични проучвания на водещи американски компании показват, че до ¼ от световните запаси от природен газ и петрол (контролът върху които би осигурил огромно стратегическо предимство) най-вероятно се намират именно в арктическия басейн.

Макар че отдръпването на ледовете през 2007 породи редица поразително оптимистични прогнози за лято без ледове (според една от тях, това може да се случи още през 2013), повечето учени не са чак толкова категорични. Тенденцията към намаляване и изтъняване на ледената покривка е очевидна и наистина може да се ускори, но всички са съгласни с това, че в отделни години и в отделни зони (като например Северозападния проход) могат да се развиват и обратните тенденции. В прогнозите на редица руски експерти много често присъства предупреждението, че процесът на затопляне е цикличен като това се доказва, освен от всичко друго, и  от дългогодишния руски опит в борбата за усвояване на Северния морски път. Между другото, необичайно студената зима на 2009-2010 например, беше доказателство за това.

През 2009, Арктическият съвет направи Оценка на арктическите морски търговски маршрути, опитвайки се да осмисли бъдещето, с помощта на своеобразен квадрант на възможните сценарии, едната ос на който измерва мащаба на търговията с ресурсите на региона, а другата – степента, в която той ще се управлява и експлоатира в съответствие с достатъчно стабилни норми на поведение. Ако икономическото търсене се окаже голямо, а управлението реагира хаотично и несистематично на случващото се, това ще създаде условия за неконтролирана надпревара между държавите от региона за неговите ресурси, докато наличието на стабилно и основаващо се на ясни правила управление ще позволи спокойната разработка на ресурсите, демонстрирайки паралелно с това и необходимата загриженост за съдбата на коренните народности в арктическия регион и за неговата уязвима екосистема. От друга страна, слабото търсене на арктическите ресурси може да доведе до едно мъгливо, нестабилно и „слаборазвито” бъдеще на региона, или пък, при наличието на адекватни инструменти за контрол – до постепенното формиране на обширни зони с надеждно защитена околна среда, включително на „зони, забранени за корабоплаване”.

По-простият подход е да се опитаме да анализираме, кои събития са в състояние да ускорят, или, напротив, да забавят прогреса в посока към организираната експлоатацията на икономическите ресурси на региона, включително с използването на морския транспорт, без обаче това да нанася вреда на аборигенните народи или да замърсява девствената му природа.

Десет фактора, които могат да променят арктическия пейзаж

Ако оставим настрана нормалните притеснения, свързани с евентуалното екологично замърсяване на региона, в резултат от активното му «усвояване» и експлоатация на наличните ресурси, можем да се съгласим с британския експерт Дейвид Файърхол, който в бестселъра си «Студеният фронт» изброява следните десет фактора, които ще определят колко мащабно и бързо би могъл да се промени морският пейзаж в Арктика:

- Цената на петрола и газа, която напоследък е силно неустойчива, е определящ фактор, тъй като експлоатацията на арктическите запаси винаги ще бъде скъпоструващ вариант. През по-голямата част на годината това ще бъде ужасно място за работа – невероятно студено, тъмно и неспокойно. Това неизбежно ще повлияе върху стойността на проучванията, разработката и транспортирането, особено в сравнение с Близкия Изток, Америка или други места. Тоест, ако Арктика може да бъде избегната, тя ще бъде избегната.

- Макар че физическите условия са изключително тежки в цялата зона на Арктика, евентуални дейности в канадската или американската (северно от Аляска) зони на региона са обект на особено остри спорове относно правата на коренните народи и необходимостта тяхната уязвима околна среда да бъде защитена от индустриалните апетити. От едната страна в него са хора, като бившия губернатор на Аляска Сара Пейлин, която е яростен привърженик на разработката на арктическите ресурси, а от другата – не по-малко пламенните привърженици на тезата, че дивата природа (например Националният арктически резерват на САЩ) е ценна, сама по себе си, и трябва да остане недокосната. В кой момент (ако това въобще е възможно), можем да очакваме, че местните ескимоси ще престанат да ловуват китове или северни елени и ще се ориентират към сферата на услугите?

- По-нататъшните проучвания в региона, особено ако са в океана, повдигат още един въпрос, който директно касае морската активност. Дали отдръпването на ледената покривка ще доведе до отмяната на редица стратегически решения, като например скъпоструващото строителство на петролопровода през Аляска от 70-те години, като вместо това се заложи на петролните танкери? Отговорът ще зависи от обемите на производството и географията, както и от вероятността от мащабен петролен разлив, но няма съмнение, че този проблем тепърва ще се дискутира от финансистите.

- Правото на собственост върху цялото това потенциално богатство, съдържащо се в арктическия басейн все още не е установено окончателно. От гледната точка на Конвенцията на ООН по морско право, Арктика представлява кълбо от преплитащи се интереси. И няма съмнение, че когато, през 2014, настъпи крайният срок за подаване на последните заявления, ще се развихри жестока битка. Но тъй като до момента нито една американска администрация не съумя да убеди Конгреса да ратифицира конвенцията (въпреки че това би позволило на Вашингтон да претендира за 45 хил. квадратни мили от континенталния шелф), могат да минат още много години, преди да бъдат очертани окончателните граници.

- Докато търсенето на енергоресурси обуславя корабоплаването в арктическата зона (очаква се, че само Щокмановото находище ще ангажира поне 30 кораба), обемът и маршрутите на транзитните превози ще бъдат определени от глобалната структура на търговията, която ще се изясни едва след края на сегашната икономическа рецесия. Тоест, става дума за допълнителни фактори, които не подлежат на точна оценка, макар да няма съмнения, че ще бъдат необходими сериозни усилия за да бъдат убедени корабовладелците да променятг маршрутите на огромните контейнерни кораби.

- Бъдещето на руската икономика не е съвсем ясно, тъй като до голяма степен зависи от политическите битки, които още не са напълно приключили и, които не са разбираеми за повечето странични наблюдатели. В същото време, Близкият Изток, който е основния източник на текущите петролни доставки за развитите западни държави, е отчайващо нестабилен. В миналото това обикновено водеше до затваряне на Суецкия канал, като за контрола над него в различни периоди се сражаваха британската, египетската и израелската армии, макар че шансовете това да се повтори в обозримо бъдеще (като стимулира интереса към арктическите маршрути) са съвсем малки. Днес маршрутът през него (както и през Панамския канал) си остава само мярка, по която се измерва теоретичната икономия от арктическия транзит.

- Пробните курсове на кораби на германската компания Beluga Shiping по Северния морски път, осъществени през 2009, показаха, че съвсем скоро те могат да станат редовни. Мнозина корабовладелци вече започват да сравняват таксите за преминаване през Суецкия канал с цената за наемане на ледоразбивач, за да решат, дали си струва да използват Северния морски път. Преди това обаче, ще се наложи да бъдат решени редица други въпроси.

- Основният сред тях, разбира се, е, кога в Северния ледовит океан най-сетне ще настъпи лято без лед. Прогнозите са многобройни и касаят почти целия ХХІ век, но теенденциите са очевидни и, най-вероятно, няма да се променят.

- На практика също толкова важно е, как точно ще се отдръпва ледът, и какво време ще съпровожда този процес. Ако канадските експерти се окажат прави, твърдейки, че изключително разнообразните ледови условия в зоната на Северозападния проход означават, че той ще се отвори доста по-късно от другите маршрути, това дава голяма преднина на руснаците и техния Северен морски път. Стига разбира се, централният дрейфуващ лед да не промени достатъчно бързо положението си, давайки възможност на американците и канадците да използват трансполярния маршрут който директно свързва Гренландско море с Беринговия пролив, т.е. Атлантическия и Тихия океан.

- Всичко това обаче, отново ни отклонява от спора, какво точно означава „отворен” морски коридор в тези екстремни географски ширини. Колко опасни ледени блокове ще продължат да плуват наоколо? Колко добре трябва да бъдат укрепени корабите? Какви скорости ще могат да развиват те и какви срокове за доставка ще могат да гарантират? Както е известно, капитаните на корабите, превозващи втечнен природен газ, предпочитат да се движат с голяма скорост за да намалят обема на изпаряващия се по време на транзита газ, а, както изглежда, в скоро време в Арктика ще се движат много повече подобни кораби.

Ерата на Арктика

През 2007, руският полярен изследовател Артур Чилингаров оглави експедиция до Северния полюс, наречена „Арктика 2007”. Между другото, Чилингаров е депутат в руската Дума от управляващата партия „Единна Русия”, като представлява там Ненецкия автономен окръг (намиращ с в Крайния Север). Освен това, той е специален представител на руския президент по въпросите на международното сътрудничество в Арктика и Антарктика. Споменатата експедиция съвсем ясно потвърди руските териториални претенции в региона. Достигайки Северения полюс с атомен ледоразбивач, Чилингаров и още петима руския изследователи се спуснаха с батискаф на дълбочина 4200 м и поставиха на дъното на океана титанова капсула с руското знаме. Веднага след това Артур Чилингаров обяви че: „Арктика е руска земя. Радваме се, че поставихме руското знаме на дъното на океана, където досега никой не беше достигал. А пък, ако някой е недоволен, нека опита да се спусне на дъното и да остави там нещо свое”. Между другото, британските медии сравниха тази експедиция, по нейната смелост и техническа сложност, с първия полет на американски космонавти до Луната, през 1969.

Руската експедиция обаче не беше само демонстрация на технически възможности. Тя показа, че Москва отделя специално внимание на този регион и стана причина за началото на трудно протичащи преговори между арктическите държави. Въпреки че в Арктика живее само 1,5% от населението на Русия, делът на региона в нейния БВП е цели 11%, а обемът на износа е 22% от общия. При това Москва се готви, до 2039, да инвестира над 210 млрд. долара в различни проекти за усвояване на континенталния шелф.

Въпреки, че руснаците декларират намерението си да превърнат Арктика в територия на диалога и предварително изключват възможността от конфликти в региона, премиерът Путин наскоро напомни, че „сигурността и геополитическите интереси на Русия са свързани с Арктика”. Според редица анализатори, през настоящия век значението на Крайния Север ще нарасне дотолкова, че ще доведе до промяна в геополитическия курс на страната, която от „евразийска” може да се превърне в „арктическа” държава. Във връзка с глобалното затопляне,  светът (и най-вече държавите от региона) е заинтересован, на първо място, от появата на нови комуникационни маршрути през северната зона, а, на второ (което е и най-важното), от добива на полезните изкопаеми и петрола, намиращи се на дъното на Северния ледовит океан.

Правният статут на Арктика

Арктика включва зоната около Северния полюс: Гренландия (автономна провинция на Дания) и част от териториите на арктическите държави – Канада, Русия, САЩ (Аляска) и Норвегия, както и целия Северен Ледовит океан. Регионът представлява 8% от повърхността на земното кълбо, но делът на населението е нищожно малък. Ще напомня, че 75% от обитателите на Арктика са руски граждани. След края на студената война, арктическите държави (Русия, Канада, Норвегия, Дания и САЩ) създадоха три организации за регионално сътрудничество:

-          Съветът на държавите от Балтийско море (основан през 1992), който обединява страните с излаз на Балтийско море и съдейства за сътрудничеството между арктическите държави;

-          Съветът на Баренцовия/Евроарктическия регион (основан през 1993), чиято цел е да подпомага контактите между хората, живеещи в близост до Баренцово море и да съдейства за икономическото развитие на региона. В съвета участват външните министри на шест държави-членки на Европейската комисия, а Франция има статут на наблюдател.

-          Арктическият съвет (основан през 1996) обединява осем арктически държави, шестима представители на коренните народности в Арктика, както и много държави-наблюдатели, включително Финландия, Швеция, Дания, Великобритания, Холандия и Полша.

През 1982, в ямайския град Монтего Бей беше подписана Конвенцията по морско право на ООН, влязла в сила през 1994. Някои държави, имащи неразрешени проблеми със съседните им архипелази (като Турция и Венецуела) отказаха да подпишат конвенцията, но всички арктически страни се присъединиха към нея и я ратифицираха, с едно изключение, в лицето на САЩ, които я подписаха, но не са я ратифицирали. Тя уточнява статута на различните морски зони, дефинира понятията териториални води, „териториални морета” (12 морски мили), както и изключителните икономически зони (200 морски мили), проливите за свободно преминаване на кораби и, накрая, понятието континентален шелф, над който, при определени условия, държавите могат да осъществяват суверенни права по отношение проучването и добива на природни ресурси. Според тази конвенция, зоната на морското дъно е „общо достояние на човечеството”.
Съществува и специална комисия, чиято цел е да разглежда данните, представени от крайбрежните държави за континенталните шелфове, чието протежение надхвърля 200 морски мили. Комисията има правото само да отправя предупреждения, но не може да се произнася по спорните въпроси. За целта комисията създаде Международен съд по морско право. Русия, Канада и Дания вече са представили в Комисията доказателства, които, според тях, подкрепят претенциите им, че някои райони на Арктика следва да влязат в изключителните икономически зони на въпросните държави. Това може да доведе до множество съдебни дела за «подводния суверенитет» в региона.

През 2008, на конференцията в гренландския град Илулисат, арктическите държави приеха съвместна декларация за правата на собственост, според която страните от региона могат да претендират за участъци от континенталния шелф, разположени извън границите на техните изключителни икономически зони (простиращи се на 200 морски мили от бреговата линия), ако съумеят да докажат, че шелфът е естествено продължение на територията им. Както е известно, през 2012 Русия възнамерява да подаде в ООН заявление за разширяване границите на своя континентален арктически шелф, с цел да присъедини към изключителната си 200-милна икономическа зона още 1,2 млн. кв. км територия, за която се смята, че е богата на енергоносители. Като основание за тази претенция се посочват двата подводни хребета (хребета на Менделеев и хребета на Ломоносов). Това може да доведе до появата на подобни претенции върху същата територия от страна на Канада и Дания.

През миналия век, „бащите” на съвременната функционална геополитика Хилфорд Макиндер и Никълъс Спикмън дефинират ключовите понятия, които помагат да разберем съвременните геополитически събития. Според тях, светът се състои от т.нар. „световен остров” или осовото пространство на света (Хартленд), в който влизат Европа, Азия и Африка, „периферните острови” (Америка и Австралия) и „световния океан”. Според теорията на Макиндер, за да доминираш в света, трябва да контролираш Хартленда – т.е. зоната, простираща се от Централна Русия до Западен Сибир включваща излаз на Средиземно море, а също Близкия Изток, Югоизточна Азия и Китай. На свой ред, Спикмън смята, че ключовата територия не е в центъра на евразийския континент, а по неговата периферия, в лицето на пръстена от „брегови зони”, които той нарича Римленд. Според Спикмън, за да играят ролята на водеща световна държава, САЩ трябва да контролират държавите от Римленда.

Всъщност, Макиндер и Спикмън адаптират някои по-стари теории към реалностите на ХХ век. Така, адмирал Алферд Маън вече е доказал, че за САЩ е изключително важно да имат мощен военен флот, за да се превърнат във водеща морска държава, каквато е Америка през целия ХХ век. Много преди него, още през ХVІІ век, британският морелавател Уолтър Рейли твърди, че: „който контролира моретата, осъществява търговията; който осъществява търговията, притежава богатството, а който притежава световното богатство, владее и света”. Тези англо-саксонски геополитически доктрини, чиято цел е постигането на военно и търговско могъщество, помагат да разберем и причините за фундаменталното противопоставяне между морските (Великобритания, САЩ) и континенталните държави (Германия, Русия). Според теорията на Макиндер, следва да разглеждаме света през призмата на „полярната” картография, позволяваща ясно да бъде определен центърът на „световния остров”: става дума за зона, включваща територията на съвременна Русия, Украйна, Беларус, Кавказ и Казахстан, както и крайбрежието на Северно, Каспийско и Черно море.

В границите на „световния остров” се намират енергийните зони на Евразийския суперконтинент и свързващите ги транспортни коридори, както и бреговите зони, осигуряващи достъп до моретата. Както посочва в тази връзка, френският геополитик Александър Латса, съвършено ясно е, че северна граница на „осовото пространство на света” е именно руската арктическа зона, по цялото и протежение, от най-северната точка на Норвегия до Беринговия пролив. Имайки предвид „полярната теория” на Макиндер, става ясен и изборът на стратегическите цели в региона, както и причините, поради които по време на студената война Арктика моментално се оказва повод за конфронтация между двете суперсили на онази епоха – САЩ и СССР. Според Латса, именно в онзи момент Арктика се превръща в „геополитическа разделителна линия между сферите на влияние на двете държави”. В началото на 2012 тази теза звучи съвсем актуално. Известният американски анализатор Краус Клифърд от влиятелния Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relations - CFR) смята, че „териториални претенции се предявяват по целия свят, но именно в Арктика експертите прогнозират най-голям брой конфликти” (New York Times, 2005).

Ако по време на студената война Арктика се разглеждаше като най-късия път за атака от страна на противника, климатичните промени, осъществяващи се днес на планетата (глобалното затопляне и топенето на ледниците), отново привличат вниманието към региона: появяват се нови морски търговски маршрути между Запада и Азия, които при това са по-кратки и сигурни (най-малкото, защото по тях няма пирати). Действително, от 1979 насам, площта на арктическите ледове е намаляла с 20%, като до 2100 може да намалее с още 50%.

В тази връзка, както вече посочих в началото, внимание заслужават два основни маршрута:

- Северният морски път, който минава покрай северното крайбрежие на Русия и, заобикаляйки Сибир, позволява да се стигне от Атлантическия до Тихия океан. Този маршрут с дължина 13 хил. км в момента се смята за единствения и най-достъпен път, свързващ Мурманск с Владивосток, както и находищата на природни ресурси на руския Краен Север и Сибир.

- Северозападният морски път, който, преминавайки през крайния север на Канада, между арктическите острови, също свързва Атлантическия и Тихия океан. Канадското правителство твърди, че той минава изцяло през вътрешните води на страната, докато САЩ и Франция, напротив, смятат, че той трябва да се ползва със статут на международен пролив.

За сравнение, традиционният морски маршрут Ротердам-Токио, е с 14 000 км по-дълъг от Североизточния руски морски път и с 15 900 км – от канадския Северозападен път. Това обяснява, защо претенциите на Русия и Канада не се приемат от другите държави, които искат техните северни морски пътища да се смятат за международни проливи. При всички случаи обаче, отварянето на тези нови морски маршрути ще превърне водното пространство на Арктика в ключова стратегическа артерия, свързваща Западния свят с Азия.

Милитаризацията на Арктика

Разбира се, студената война отдавна свърши и няма риск от непосредствен военен сблъсък в региона. Но, през 1999, след идването на Путин на власт, в Русия започна процес на обновяване и възраждате, което доведе до определени промени в отношенията между страните, разположени в Северното полукълбо. Днес Москва е в състояние много по-твърдо да отстоява позициите си на международната сцена. Що се отнася до Арктика, в момента тази зона привлича вниманието не само заради новите морски пътища. Както вече посочих, регионът е богат на полезни изкопаеми, намиращи се в океанските недра. През 2010 Сибирското отделение на Руската Академия на науките обяви, че арктическите резерви би трябвало да се равняват на 90 млрд. тона петрол и 250 трилиона куб. м природен газ. За сравнение, запасите в Тихия океан се оценяват на 10 млрд. т петрол и 25 млрд. куб. м газ, в Атлантическия – на 35 млрд. т петрол и 65 млрд. куб. м газ, а в Индийския – на 40 млрд. т петрол и 70 млрд. куб.м газ. Освен това Арктика е богата на разнообразни полезни изкопаеми, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро, да не говорим, че регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

Затова не е случайно, че през последните години милитаризацията на Арктика върви с пълна пара. Пет държави имат териториални претенции в региона – САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като първите четири са членки на НАТО. Впрочем, интереси към него демонстрират и Великобритания, Финландия и Швеция. По време на студената война правителството на САЩ създаде мрежа от въздушни бази, които впоследствие бяха модернизирани и се превърнаха в интегрална част от системата от радиолокационни станции, включени в американската система за противоракетна отбрана (ПРО). Днес САЩ и Канада си сътрудничат за гарантирането на надежден мониторинг и контрол на арктическото въздушно пространство в рамките на Обединеното Командване на въздушно-космическата отбрана на Северна Америка (NORAD).

Освен всичко друго, Канада периодично декларира намерение да утдърди суверенитета си върху значителна част от континенталния арктически шелф и да гарантира ефективен контрол върху него, укрепвайки военото си присъствие. Впечатляващите военни учения в рамките на НАТО вече се провеждат ежегодно, като с всяка изминала година мащабите им нарастват. Сред примерите за това са ученията Nanook, броят на страните-участнички в които се увеличава непрекъснато. Така през 2011 в тях участваха 1100 канадски и 100 чуждестранни военни. „Северът е наша територия и искаме да покажем на чуждестранните си партньори, че присъстваме в региона, това е целта ни” – призна в интервю за Радио Канада капитан трети ранг Люк Трембли, непосредствено след края на ученията. Междувременно, правителството в Отава реши да увеличи числеността на своите арктически бригади.

Докато канадските и датските учени се опитват да докажат, чие точно продължение е прословутият Хребет Ломоносов – дали на канадския остров Елсмир, или на датска Гренландия, Русия също претендира за суверенитет върху подводния хребет. През 2008, високопоставени руски военни заявиха, че при необходимост страната им би трябвало да е готова за евентуална война в Арктика. Както посочва началникът на Главното управление за военна подготовка генерал Владимир Шаманов: „тъй като други държави оспорват руските арктически интереси, се налага да преразгледаме програмата си за военна подготовка във връзка с възможна заплаха от военен конфликт в региона”. Освен това Русия промени програмата за милитаризация на северните си региони. През 2010 все още се смяташе, че правителството не възнамерява да разполага военни части в Арктика, но наскоро Министерството на вътрешните работи взе решение за формирането на две арктически бригади с цел защитата на руските национални интереси в региона.

Бъдещето на Арктика

Както се вижда от документите на Организацията на държавите-износителки на петрол (OPEC), добивът на полезни изкопаеми в подводната част на руска Арктика е приоритет на третата и последна от наличните възможности, след която идва вече преходът към „вторичния метод за добив на петрол”. Но въпреки, че добивът на полезни изкопаеми в Арктика е достатъчно сложен в технически план, топенето на ледниците постепенно облекчява достъпа да находищата. Още през 2008, анализаторите от авторитетния американски North Institute прогнозираха риска от формиране на континентален алианс между Русия и Китай, който може да поиска да установи контрол върху арктическите природни ресурси, формирайки за целта евразийски енергиен коридор. Подобни тревоги доказват, че американските стратези продължават да следват доктрините на „бащите” на англо-саксонската геополитика, обзети от натрапчивия страх, че Америка може да загуби контрола върху територията на Арктика и ролята си на световен лидер.

Впрочем, освен САЩ, които все пак граничат с Арктика, чрез Аляска, редица много по-отдалечени държави (като Китай и Иран) също обявиха наскоро за претенциите си в региона. Бъдещите търговски пътища и добивът на природни богатства са гаранция, че Арктика несъмнено ще се превърен в обект на сложни преговори и спорове между държавите от и извън региона. Сред последните е и Франция, която има достатъчно възможности да участва в битката за достъп до региона както по линия на ЕС, така и директно – чрез двустранните си отношения с Русия, която е ключовата държава, поддържаще равновесието в Арктика и съдействаща за неговото развитие. Неслучайно специалният представител на Франция за международното сътрудничество в Арктика и Антарктика Мишел Рокар заяви наскоро: „макар че сме длъжни да уважаме суверенните права на Канада в северния регион, тази страна вероятно не е в състояние да осигури достатъчно финансиране за инфраструктурите, необходими за развитието на арктическите търговски маршрути”. Според този бивш френски премиер: „източният маршрут, преминаващ покрай бреговете на Сибир, е по-пряк и безопасен, макар и малко по-дълъг. Русия е арктическа държава, разполагаща с голям брой ледоразбивачи, включително четири нови атомни ледоразбивача. Освен това тя има далеч повече предимства по отношение на пристанищата: докато в канадското пристанище Резолют Бей живеят само 280 души, а в Икалуит – около шест хиляди, населението на руските пристанищни градове Мурманск и Архангелск е, съответно 300 и 350 хиляди души”.

Докато в Близкия Изток продължава периода на нестабилност, чиито последици никой все още не дръзва да оцени, Арктика все по-често се разглежда като подходящ обект за преговори между държавите от Севера, а пък Русия се очертава като най-надеждната алтернатива за снабдяването на ЕС с необходимите му енергоносители, още повече, че още в средата на века 70% от потребностите на Съюза ще се покриват от внос. Както прогнозира още преди двайсетина години директорът на американския Институт за арктически изследвания и на Института за международен контрол на околната среда професор Орън Йънг, ХХІ век вероятно ще се окаже началото на „арктическата ера”.

* Българско геополитическо дружество

Валентин Катранджиев. Външната политика на Европейския съюз. 272 стр. Военно издателство, София, 2011.

 

През последните 70 години българската външна политика има сателитен характер. В годините на Втората световна война международното поведение на София е зависимо от Германия, след това – от Съветския съюз, а след разпадането на двуполюсния световен ред – от Запада, в лицето на САЩ и ЕС. След 2007 България вече има две столици (София и Брюксел), но дали ще има и две външни политики – българска и европейска и какъв ще бъде обликът на втората от тях? Това е завръзката на сюжета, който ни представя д-р Валентин Катранджиев в своята новоизлязла книга „Външната политика на Европейския съюз”. Авторът има солидна теоретична и практическа подготовка, за което свидетелстват защитената в Москва докторска дисертация за културно-цивилизационната концепция на Хънтингтън в международните отношения, както и работата му в Дипломатическата академия на българското Външно министерство и в международната неправителствена организация Диплофондация, със седалище в Малта.

Колкото и да е учудващо, с оглед на това, че в почти всеки български университет се изучава евроинтеграция, досега у нас нямаше обобщаващо изследване за външната политика на ЕС. Книгата на Валентин Катранджиев запълва тази празнина и ще бъде чудесно помагало както за студентите, така и за всички, които искат да знаят къде се намира ЕС на геополитическата карта на света.

Както е известно външната политика на Европа е двуетажна. Първият етаж се състои от външните политики на отделните държави членки на ЕС, а вторият, който е недостроен, е отреден за международната активност на Съюза като единен субект. След влизането в сила на Лисабонския договор вторият етаж вече има домоуправител, но не и истински собственик и стопанин. Книгата на Валентин Катранджиев показва как изглежда светът, гледан от втория етаж на европейската външнополитическа сграда. Формирането на обща външна политика на 27 толкова различни държави не е лесна задача и изисква висш пилотаж по отношение на преговорите и съгласуването на позициите. Освен това националните бюрокрации, ангажирани с външнополитическа дейност, изпитват естествена ревност към опитите на Брюксел да изземе голяма част от функциите им.

Авторът започва своя анализ с констатацията, че ЕС не е нито квазидържава, нито пък е класически пример за международна държавна организация. ЕС е синтез на наднационални и междудържавни механизми на управление. На пръв поглед, Евросъюзът би трябвало да бъде мощен международен играч, защото е най-големия търговско-икономически блок в света, най-значим донор на помощи за развитие, известен е със своята „трансформираща сила” на въздействие върху други субекти на международния терен. В действителност обаче, за международната мощ на ЕС се говори най-често в бъдеще време и то не особено убедително.

Целта на изследването на д-р Катранджиев е да покаже степента на интегрираност на външната политика на ЕС чрез анализа на органите и инструментите за нейното формиране и провеждане и чрез прегледа на двустранните отношения на Брюксел с ключови държави и международни организации. Авторът търси отговор на въпроса, имат ли държавите членки споделена външна политика или международната активност на ЕС е функция от тежестта на големите и силните в Съюза? За целта е систематизирано и анализирано огромно количество фактологичен материал – официални документи, статистически данни, научни изследвания. При това става дума за „подвижна” и постоянно изплъзваща се информация, тъй като сюжетът за външната политика на ЕС е изключително динамичен и се мени бързо.

В първа глава авторът представя систематичен обзор на инструментите на външната политика на ЕС по линия на наднационалното и междудържавното начало. Механизмът на работа на европейската външнополитическа машина е онагледен и с шест схеми, обобщаващи междудържавното и междуинституционално взаимодействие след влизането в сила на Лисабонския договор. Валентин Катранджиев проследява процеса на формиране на Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), изразявайки скептицизъм относно качествата на ръководителя на тази служба баронеса Катрин Аштън. Изводът е, че до момента не се реализира предварително заложената концепция ЕСВД да бъде центростремителна сила и генератор на общи действия в областта на външната политика и сигурността.

Най-интересна е втора глава на книгата, в която са проследени отношенията на ЕС със САЩ, Русия, Китай, както и „турската дилема” и средиземноморската политика на Брюксел. Проблемите на сигурността и търговията са ядрото в дневния ред на партньорството между ЕС и САЩ. Интересен е изводът на Валентин Катранджиев, че неособено успешните операции на САЩ в Афганистан и Ирак са предизвикали пукнатина в трансатлантическото единство и, в известна степен, са подкопали доктриналните ориентири във външните политики на атлантическите съюзници. Силовият американски унилатерализъм и недотам ефективният европейски мултилатерализъм, по време на администрацията на Буш-младши, не се допълват особено добре на международната арена и засилват усещането за концептуално разминаване между ЕС и САЩ по въпросите за използване на сила в международните отношения, заключава авторът.

Отношенията ЕС-Китай са разгледани не само от европейска, но и от китайска перспектива. Тъй като анализаторите обикновено са фокусирани върху бъдещето на американско-китайските отношения и евентуалното формиране на хипотетичната „Кимерика”, от погледа убягва фактът, че не САЩ, а ЕС е най-големият пазар за китайския експорт и в същото време, от лятото на 2011, Китай става основният търговски партньор на Евросъюза, измествайки от първото място американците. Специфичното в китайския подход към ЕС е, че Пекин не фаворизира двустранните си отношения с нито една страна от ЕС и третира еднакво уважително всяка от тях, независимо от нейния икономически и политически потенциал. Изхождайки от своята доктрина за многополярност в международните отношения, Китай желае да вижда в ЕС единен субект, но в същото време отчита вътрешната геополитическа разпокъсаност на Съюза и по този начин поставя под съмнение възможностите му да бъде фактор в световната политика.

По отношение на Русия, авторът прави заключението, че в средносрочен план взаимозависимостта между тази голяма страна и ЕС ще се задълбочава. И аргументите за това твърдение не са само икономически. Исторически и културно-цивилизационно погледнато, Русия винаги е била и остава неразделна част от Европа. Валентин Катранджиев определя Русия като „важно предмостие, осигуряващо стратегически излаз на ЕС в посока към бурно развиващия се Азиатско-Тихоокеански регион”. В същото време Русия и ЕС тълкуват различно такива понятия като свобода на словото, печата, митингите, демонстрациите и ЕС не бива да храни илюзията, че може да модернизира Русия по подобие на Източна Европа.

Авторът анализира детайлно и проблема за евентуалното турско членство в ЕС като се спира на позицията на някои от по-важните държави членки на Съюза, както и на турския прочит на този проблем. Специално внимание заслужава параграфът за мястото на България в контекста на турското еврочленство. Разгледан е широкият спектър от мнения по този въпрос в нашето общество. Авторът заключава, че заемането на крайни позиции „за” и „против” не е в интерес на България, защото бързо менящата се политическа конюнктура може да постави София в губеща позиция.

В трета глава на книгата е направен преглед на отношенията на ЕС с ООН и ОССЕ. В послеслова Валентин Катранджиев се спира на най-актуалната тема – отражението на финансовата криза върху външнополитическата активност на ЕС. Изводът е, че кризата нанася сериозен удар върху принципите на солидарност между страните членки и може да засегне военните и хуманитарни способности на ЕС за реакции в горещите точки на света, ако се вземе решение за орязване на средствата за Общата външна политика и политика за сигурност на Съюза. Освен това е възможно ЕС да ограничи финансирането и реализирането на европейски политики спрямо трети страни в областта на екологията, развитието, хуманитарната помощ и борбата с бедността.

В книгата на д-р Катранджиев става дума и за България и нейното място в общата външна политика на ЕС. Очаквано, това място е незавидно. До настоящия момент София остава пасивна в процеса на изграждане на дипломатическата служба на ЕС и включването на българи на водещи позиции в тази служба, заключава авторът.

 

* Българско геополитическо дружество

Настоящата разработка цели да представи критично основните концептуални идеи в областта на цивилизационната геополитика – научноприложна парадигма, намираща се в зародишен стадий на развитие. В съвременната теория и практика се обособяват две основни и противоположни една на друга изследователски опции в моделирането на международния геополитически ред.

Първата от тях - по-силно развита и имаща по-голямо интелектуално влияние, е парадигмата за сблъсъка на цивилизациите. Тя се развива, включително, в двете концепции, проявяващи се най-релефно в световния интелектуален геополитически ландшафт на границата на ХХ и XXI век – атлантизма и евразийството. Що се отнася до отношението им към отделни страни, народи и цивилизации, в идейния фундамент на тези две течения стоят както интеграционни (спрямо „своите”), така и дезинтеграционни и антагонистични (спрямо „чуждите”) идеи.

Втората опция е свързана с идеята за диалог между цивилизациите. Тя е по-крехка, теоретично неукрепнала и с по-слабо влияние върху формирането на геополитическата философия и съзнание на глобалните сили. Идеите за диалог се развиват на равнище ООН и в други международни организации, например в Движението на необвързаните държави. Една от особеностите на утвърдения след 1990 еднополюсен модел е, че дори ООН често остава без съществено влияние върху заплетените казуси на международната политика, които в редица случаи се регулират от принципи, наложени и изградени върху доминацията на интересите на САЩ и техните съюзници, реализиращи неолибералната си визия за справедливост, демокрация и човешки права.

В структурно-съдържателен план, концепцията за цивилизационната геополитика представлява сложна и многопластова композиция. В нея се обособяват различни идейно-теоретични и приложни течения. Хетерогенният характер на теоретичното познание в тази сфера е резултат от динамичния характер както на самите цивилизации, така и на развитието на отношенията между тях, на което обръщат внимание Кузик и Яковец (2006): „Светът на локалните цивилизации е не само разнообразен и променлив. Той се отличава с изключителна широта и богатство на взаимодействието – от противостоене и конфликти, до сътрудничество и партньорство”[1]. В тази връзка, голямо предизвикателство за изследователите е намирането на най-адекватните понятия и методи за изследване и концептуализация  на цялостната структура, йерархията, принципите на функциониране и системно-структурните зависимости между геополитическия, геокултурния и геоикономическия аспект, закономерностите в генезиса и еволюцията на цивилизационната геополитика. Тези основни и взаимодопълващи се сфери, илюстрирани на фигура 1, представляват предмет на цивилизационната геополитика. От взаимодействието на трите макросфери (елементи) на обществото, от балансирането на геополитическите и геоикономическите интереси посредством геокултурата, основана на многостранния диалог, зависи качеството на геоекологичното състояние на планетата и намирането на по-рационални методи за въвличането на компоненти от природната среда в стопанското развитие.

Фигура 1. Структурни елементи и системни връзки в цивилизационната геополитика като научна парадигма


В рамките на цивилизационната геополитика, на настоящия етап, можем да откроим две идейно-теоретични направления. Приема се, че основните субекти в нея са отделните страни, принадлежащи към една или друга локална цивилизация, както и регионалните, континенталните и глобалните международни организации, обединяващи отделните страни и народи.

Първото направление представлява концепцията за цивилизационно противостоене, намиращо най-крайната си форма в сблъсъка на цивилизациите;

Второто направление е концепцията за диалог и «мултилог» между цивилизациите, които се осъществяват не само между цивилизационните общности, но и между представляващите ги страни и народи. В едно от частните си значения, диалогът може да се приеме и като „цивилизационна геополитика”. В нея двустранните отношения са изградени на взаимно уважение и толерантност между участниците в международния живот. Той дори отразява по-прецизно същността на геополитикaта на цивилизациониня диалог във връзка с проблема за субектността в международната политика, на който много автори обръщат критично внимание. Това означава, че самите цивилизационни общности (бидейки неформални структури) в институционално-правно отношение не са и не могат да бъдат субекти на геополитиката.

Традиционнни доктрини в геополитиката на противостоенето

В рамките на класическото понятие за геополитиката като практическа дейност се открояват два аспекта. В широкия смисъл на понятието, геополитиката означава политика на силата в двустранните отношения между държавите, а в по-тесен аспект – борба между тях за господство в периферни региони, намиращи се извън границите им, което означава допълнение към стратегията на държавите, засягаща преките им отношения. Доколкото понятието политическа география е неутрално, в понятието геополитика се натрупват импликации на политическа ангажираност – все пак те съдържат принципите, според които държавата действа на международната арена[2].

През XIX век фундаментално влияние върху геополитическите теории оказва теорията на еволюцията на Чарлз Дарвин (1809–1882). Тя става широко популярна в столетието, през което в редица страни се влошава икономическата ситуация, а в международната политика нарастват изолационистките тенденции. Също както живите организми се борят за съществуване, водещо до елиминиране на по-слабите и трудно адаптиращи се към средата организми, така в политиката и икономиката по-слабите биват „поглъщани” от по-силните. Държавите трябва да се борят за ресурси и оцеляване във вражеска среда. В международните отношения завоеванията се оценяват като премия, давана от природата на онези народи, които имат най-силни национални качества и са най-добре подготвени за военни победи[3].

В научната литература се срещат оценки, според които възникването на геополитиката на границата на XIX и XX век е породено не толкова от логиката и потребностите от развитие на научното познание. Решаваща в това отношение е, преди всичко, необходимостта от осмисляне на новите политически реалности. Според Станислав Шагурин, геополитиката се появява във времето, когато светът се разделя между основните противоборстващи центрове на силата. Усилващата се борба и степен на конфликтогенност подтикват научните търсения, насочени към усъвършенстване на методите за борба на главните геополитически сили. Авторът причислява към основните категории на геополитиката националните интереси, силата, държавната мощ и експанзията. Под национални интереси се разбира преди всичко нуждата от оптимално развитие на държавно-организирания социум, екстраполирани към външната среда. В основата им традиционно стоят физическото оцеляване и политическата независимост на дадена страна, неприкосновеността на нейната територия и граници. Многобройните териториални спорове и войни между съседи и борбата за колонии навеждат на мисълта, че осъществяването на „географска” експанзия също се отнася към базовите интереси на държавите и най-вече на големите. На по-ранни етапи съдържанието на сродните категории сила и държавно могъщество е свързвано преди всичко с военната мощ, в съчетание с географското положение. В съвременните условия обаче, борбата за сфери на влияние се води преди всичко с икономически средства. Геополитическата мощ на страната не е абсолютна величина и не е измерима в някакви единици, а е относителна категория. Проявява се в процеса на взаимодействие на държавите в системата на международните отношения и се оценява по техните крайни резултати[4].

С класическото геополитическо мислене и историческа практика са свързани няколко ключови понятия, като споменатата реалистична политика, империализмът, колониализмът и неоколониализмът. Реалистичната/реалната политика дори се издига до ранг на самостоятелна школа в геополитиката. Нейните постулати са все още популярни и често се прилагат в съвременните международни отношения. Понятието Realpolitik е лансирано от Людвиг Август фон Рохау, писател и политик от XIX век. В олицетворение на реалистичната политика обаче се превръща  дейността на канцлера на Германската империя Ото фон Бисмарк (1815−1898). Тя означава реалистичната, практическата или фактически провежданата политика, базираща се главно на силата, а не на идеали, строги принципи или морални категории. За нея най-важна е целта, а не последователността, базирана на идеологически формулировки, правото или легитимността. През втората половина на ХХ век реалната политика намира въплъщение в дейността на Хенри Кисинджър в администрацията на Ричард Никсън (1969–1974). Кисинджър отхвърля доктриналните формулировки, залагайки на постигането на практически компромиси между великите държави. Пример за това е нормализирането на отношенията с Китай, независимо от негативното отношение към комунизма и от доктрината на сдържането. Целта на Realpolitik е, преди всичко, ефективно удовлетворяване на интересите чрез идеологически компромиси. Например, американците често поддържат авторитарни режими за да си гарантират съюзническата им лоялност[5]. Като цяло, реалната политика предлага по-гъвкав подход чрез адаптиране на националния интерес към непрестанно променящата се международна среда, независим от скованите схеми на остаряващи идеологически доктрини.

Неразделно свързани с агресивното геополитическо и геостратегическо мислене и действия на големите световни сили са формираните теории и съответващите им практически концепции на империализма и колониализма. В най-общ план, под империализъм се разбира „агресивната експанзия на държавите от центъра и тяхната конкуренция за доминация над периферията”.[6] Символичното начало на епохата на империализма бележи Берлинската конференция от 1875, на която е договорена колониалната подялба на Африка чрез ликвидация на „ничиите земи”.

Колониализмът се асоциира с определена система за политическо, икономическо и духовно заробване и подчинение, експлоатация на природните и човешките ресурси, най-често в сравнително изостанали територии от по-развити в икономическо и технологично отношение страни-метрополии и съответната политика по отношение на първите. Като ясно оформена световна система колониализмът се налага в началото на ХХ век. В този период приключва териториалната подялба на света между големите държави, като в положение на колонии се оказват почти цяла Африка, голяма част от Азия и Латинска Америка. Последните колониални империи изчезват през 60-те и 70-те години[7] на миналото столетие.

Противостоенето и сблъсъкът на цивилизациите като теория и практика на световната геополитика

В началото на 90-те Самюел Хънтингтън лансира своята визия за устройството на света. Той създава и аргументира концепцията за цивилизационния сблъсък като модел на геополитическите отношения. Тя се крепи на схващането, че „цивилизациите са пределната форма на човешките племена и сблъсъкът на цивилизациите е всъщност племенен конфликт в глобален мащаб”. Резонансът на конфликтите между страните придобива широк международен обхват и става фактор на регионалната сигурност, блокирайки регионалните и континентални интеграционни процеси в социално-икономическата сфера. Те се наблюдават в различни части на планетата – на Балканите, в европейските и азиатските части на бившия Съветски съюз, в Северна Африка и Централна Африка, в Близкия Изток и др.

Според Хънтингтън, държави и групи от две различни цивилизации могат да формират ограничени по време ad hoc тактически съюзи и коалиции за да налагат интересите си срещу общности от трета цивилизация или за други споделени цели. Друг принцип в концепцията за цивилизационния сблъсък е, че отношенията между групи от различните цивилизации почти никога не са особено близки, обикновено са хладни, а често и враждебни”[8]. На глобално или на макроравнище възникват конфликти между държавите-ядра на различните цивилизации. Най-важното разделение е между „Запада и останалия свят”, като най-острите конфликти са между мюсюлманските и азиатските общества, от една страна, и Запада, от друга. Опасните бъдещи сблъсъци вероятно ще се породят от комбинацията между арогантността на Запада, ислямската нетолерантност и синоистката агресия”[9]. На локално или на микроравнище възникват конфликти по линията на разлома между съседни държави от различни цивилизации, между групи от различни цивилизации в границите на една държава и между групи, които, подобно на тези в бившите Съветски съюз и Югославия, се опитват да изграждат нови държави върху развалините на предишните[10]. На микроравнище най-заредени с насилие са линиите на разлома между исляма и неговите православни, индуистки, африкански и западнохристиянски съседи, предрича Хънтингтън.

Капиталният труд на американския политолог „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” се утвърди като една от най-коментираните и оспорвани книги през изминалите 10-15 години, включително и в оценките на български учени. Поради това няма да правя детайлен обзор на обемния труд на Хънтингтън. Съгласен съм обаче, от една страна, че концепцията му може да се оспорва в един или друг аспект, което е нещо конвенционално за всяка обемна и сложна материя: дали „сблъсък” е най-адекватния термин, или би могъл да бъде заместен с по-умерени, като например „противостоене” или „конфликт”; дали коректно са разграничени големите световни цивилизации (неслучайно авторът е критикуван за преекспонирането на културно-историческите различия, за недооценка на общите интереси и за западоцентричния модел на интерпретация). От друга страна, внимателният прочит на труда му дава основание да се твърди, че той се стреми да представи и предвиди геополитическата и геоцивилизационната динамика на света на базата на емпирично установена реалност. За разлика от някои отправяни критични бележки, за автора цивилизационното противостоене не е ценност, която той самият изповядва. В това отношение Хънтингтън се отличава фундаментално от редица радикални политици, учени или религиозни „гурута”, които в обществената си дейност съзнателно и открито подклаждат искри на междуцивилизационна омраза.

На границата между второто и третото хилядолетие нарастват негативните акценти в междуцивилизационните отношения на християнството и исляма. Това свидетелства за частично осъществяване на опасенията на Хънтингтън. Не споделям обаче разпространеното мнение, че зад тази дейност стоят само религиозни фактори стоят, защото тези фактори са и социални и политически. В името на аналитичната прецизност се налага уточнението, че конфронтационната реторика е резултат от политико-идеологическа злоупотреба с определени религиозни принципи от страна на някои правителства или радикални движения. От една страна, неформално, войната срещу ислямската цивилизация върви под лозунга за „борба с тероризма” и битка срещу „оста на злото” (насочена и срещу неислямски страни, като Северна Корея), обявени от Джордж Буш-младши след трагичните събития от 11 септември 2001. Тя се представя като отговор на терористичната активност на ислямски и арабски организации, обявили „джихад” на „неверниците” християни. Резултат от това са десетките кървави атентати, вписали се в историята на първото десетилетие на ХХI век: Ню Йорк (2001), остров Бали (2002), Мадрид, Истанбул и Беслан (2003), Москва (2004, 2010) Лондон (2005), Мумбай (2008), десетките атентати в Близкия Изток. Черпейки вдъхновение, или по-точно злоупотребявайки с учението на Корана, като интерпретират постановките му крайно изопачен вариант, редица групировки като Ал-Кайда, ливанското движение Хизбула, палестинските ХАМАС и Бригадите на мъчениците от Ал Акса, афганистанските талибани, чеченските сепаратисти и други прилагат терористични мерки за постигане на своите политически искания.

Нестандартно решение, което със сигурност не би задоволило всички православни християни, предлага Александър Дугин (2000). Опирайки се върху ценностите на евразийството, той утвърждава, че в планетарната борба на цивилизациите желаната бъдеща конфигурация би имала форма на всеобщо обединение на всички страни и народи в „геополитически кръстоносен поход” против Запада, идентифициран на геополитическо равнище с мондиализма. В основата на въпросното обединение трябва да застане православно-ислямски алианс, тъй като западната версия на месианството влиза в открито противоречие с техните мисионерски стремежи. Дугин препоръчва „геополитическо и геоикономическо сътрудничество на Русия и ислямските страни” с други цивилизации (като например конфуцианската и будистката), което има колосално значение за общата антимондиалистка стратегия. Въпреки, че е нейн критик, Дугин използва хънтингтъновата концепция за сблъсъка на цивилизациите като инструмент в своята неоевразийска теория. От осемте цивилизации, отделени от Хънтингтън, той определя три като „месиански ориентирани” – западната, ислямската и славяно-православната[11].

Идеологията на противостоенето и на реалполитиката се потвърждава от това, че не всички локални противоречия и конфликти намират трайно място в приоритетите на световните политически организации, на глобалните и регионалните сили. Освен това, степента на съчувствие и солидарност със страданията и стремежите към свобода, културни права или политическо самоопределение на отделни етнически групи, независимо от техния брой, се намира в зависимост от геополитическите и икономическите интереси и приоритети на великите сили. Например, въпросът за Косово се превърна в глобален проблем на международното право и политика и конфронтира страните от евроатлантическия блок с Русия и Китай. Политиката на западния силов център бе съпътствана от 78-дневни масирани бомбардировки над суверенната „остатъчна” Югославия през пролетта на 1999, в разрез с основополагащите принципи на ООН. Същевременно, стремежите към извоюване на повече политическа самостоятелност на други етнически общности, като палестинската или сръбската в Хърватия и в Босна и Херцеговина, борбите на кюрдската общност, на баските в Испания, на руснаците в Латвия и др., част от които са може би по-мащабни и дълбоки от Косовския проблем, не срещат подкрепата на силните на деня. Във всеки от споменатите случаи надделява логиката на геополитическите калкулации и подкрепа за „нашите хора” против общите противници и конкуренти, без значение кой има право, а кой - не.

Алберто Мартинели извежда главните причини, пречещи на създаването на демократично общество с полиархично глобално управление. Според него, първата е, че най-силните играчи на световната сцена подхождат към въпросите от общ интерес в категориите на своя тесен мироглед и собствените си конкретни цели и интереси, както и интересите на тези, които смятат за свои последователи. Освен това, стратегиите, решенията и реалното взаимодействие на международните организации често се свеждат до защита на техния бюрократичен апарат и привилегии. Възникващите проблеми нерядко се решават в полза на най-силните страни-членки. Тези две първи тенденции основателно пораждат обвинения, че глобалното управление е проект на Запада. Вследствие на това се съхраняват дълбоките неравенства между народите и социалната несправедливост. Бедността и отстъствието на възможности за свободен избор за подобряване на жизненото равнище стимулират развитието на агресивни движения и доктрини. Появяват се нови форми на фундаментализма, агресивния национализъм и трайбализма, съхраняват се авторитарните режими, потъпкващи гражданските права и свободи в редица страни[12].

Вглеждайки се по-детайлно в състоянието на света в началото на ХХI век, можем да направим важен извод. Развитието на човечеството, подходите към разрешаване на глобалните и регионалните конфликти, задълбочаващите се регионални диспропорции по отношение на достъпа до благата на цивилизацията и различните ефекти от глобализацията показват, че светът е по-различен от времето на блоковото противостоене. Планетата стана по-неустойчива система, тя не е нито по-сигурно, нито по-справедливо място. Не настъпи „краят на историята”, няма научни аргументи и за края на географията. Задълбочаването на неравновесията по отношение на достъпа до политическа власт, природни ресурси, заетост, доходи, чиста околна среда, социални услуги, се дължи донякъде на завръщането в световния политически ландшафт (особено след 11 септември 2001) на редица прийоми от класическата геополитика. Въпреки някои оптимистични сценарии, отбелязва Болеслав Балцерович (2006), по света не броди призракът на мира и демокрацията. Ролята и функцията на въоръжените сили не са маргинализирани. В новата действителност военната сила се оказва инструмент, използван в политиката на отделните държави, във формирането на системите за сигурност и в международните отношения. Събитията през последните години дават основание за извода, че днес както реалистите, така и идеалистите приемат, че силата продължава да е неотменен елемент от международните отношения[13].

Същност на геополитиката на цивилизационния диалог

Поддържам тезата, че най-ефикасен инструментариум по веригатa „научни изследвания на реалния свят → формулиране на проблемите в развитието му, на силни и слаби страни → дефиниране на цели и приоритети → избор на инструменти и механизми за осъществяването им → до практическото им внедряване в международната общност” може да осигури геополитиката на цивилизационния диалог. На пръв поглед, читателят може да остане с впечатление, че наименованието на концепцията не отговаря изцяло на съдържанието й, внушавайки асоциации за сфера с по-тесен характер, ограничена до схващането за цивилизацията „в тесен смисъл” - като синоним на културната и духовната сфера на човешкото общество. Всъщност, в най-пряк смисъл става дума за цивилизационна геополитика, основана на диалог и мултилог, на партньорство, сътрудничество, солидарност, взаимопомощ между отделните страни и народи, формиращи наднационалните икономически, военни и политически организации, както и въз основа на регионалната културно-историческа близост, върху която се обособяват неформалните (по принцип) цивилизационни общности. Регионалните цивилизации в своята съвкупност формират единното човечество. Някои автори допускат съществуването на единна общочовешка цивилизация или поне на възможност за нейното съзнателно формиране през Третото хилядолетие.

Един от първите научни трудове, посветени на цивилизационната геополитика, принадлежи на руско-украинския географ Владимир Дергачев (2004). Той дефинира цивилизационната геополитика като научна област, отличаваща се от формационния подход и развиваща се въз основа на разширяването на набора от базисни фактори, определящи поведението на държавите на международната арена. Методологически фундамент на цивилизационната геополитика е геофилософията, спомагаща за преодоляване на ограничеността, която произтича от географския и икономически детерминизъм[14]. Геофилософията е „философския разум на държавата”, осигуряваща възможност за развитие на политикогеографска философия или философия на географското пространство, изпълнено със събития. За разлика от формационния  подход, в цивилизационната геополитика се акцентира върху устойчивостта на културно-генетичните кодове (устойчивите признаци за принадлежност към една или друга цивилизация/суперетнос) и архетиповете. Историята показва, че световните цивилизации могат да устоят на всяко външно предизвикателство, ако успеят да съхранят своя манталитет и нравствени ценности. [15]

В българската научна литература най-задълбочен поглед към същността на диалога на цивилизациите представя Александър Лилов (2004). Той посочва, че в „понятието „диалог на цивилизациите” се съдържат, на първо място, всички форми и степени на мирно взаимодействие и сътрудничество между тях, и на второ – фундаменталната роля на диалога в отношенията между цивилизациите... Диалогът между цивилизациите означава сътрудничество между цивилизациите. Мирно разрешаване на проблемите и конфликтите. Предотвратяване, а в перспектива и преодоляване на войната. Диалогът – това е пътят на разума в международните отношения при новите реалности в света.” Според Лилов, именно в диалога на цивилизациите се съдържа геополитическият ресурс за предотвратяване самоунищожението на Homo Sapiens и преминаване към по-висок стадий в движението на съвременната история[16].

Към основните теоретически и практически задачи на цивилизационната геополитика се отнася разработването на практическия въпрос, как могат да се съхранят и разпространят в други части на планетата успешни и доказани регионални модели на интеграция и сътрудничество? Преди всичко, това изисква адаптиране на практиките за политико-икономическо взаимодействие, за сътрудничество, интеграция и решаване на общи проблеми, утвърдени в рамките на ЕС, НАФТА, Европейското икономическо пространство, към местната политическа, икономическа и културна среда на цивилизационни региони като Латинска Америка, Африка, Близкия Изток, Южна и Югоизточна Азия. Полският автор Лех Захер използва термина мултилог, който още по-пълно отразява нуждите от взамодействие на цивилизациите. На примера на отношенията между страните в ЕС, представляващ сложна регионална система, обединяваща вече 27 исторически формирани национални държави, той представя конкретно приложима концепция за мултилог. Мултилогът е по-труден (дори в чисто техническо отношение) способ за комуникация, артикулация на своите възгледи, взаимно разбиране и постигане на консенсус, отколкото диалога (например диалог от типа Запад−Изток). Принципите на мултилога трябва да се формулират телеологически. Например, дали участниците в него се стремят към консенсус или просто тече процес на взаимно договаряне по кои въпроси консенсусът е необходим, а по кои може да бъде само частичен, в чиито рамки могат да се очертаят само общите контури на бъдещите действия. В едни случаи принципите на мултилога са конкретизирани, например, чрез негативно оценяване, т.е. определяйки, какво не е позволено да се прави (например, дискриминиране на малцинствата). При това положение се определя какво не трябва да се допуска (например, национализма и шовинизма), какво не трябва да се подкрепя (например, монополизацията на икономиката), какво не искаме в настоящия и бъдещия ЕС (например, егоизъм, нетолерантност, липса на уважение към другия). В ЕС, както и при всички интеграционни обединения, от важно значение е многоообразието. Съществуващото разнообразие от култури, идеи, структури и практически решения е предимство, което не бива да се подценява. Нещо повече, по аналогия с биоразнообразието, многообразието е условие за оцеляване и по-нататъшно развитие. Неблагоприятна за Европа би била всяка униформизация, «макдоналдизация», американизация и т.н. Тъкмо обратното, от съществено значение е специфичността, уникалността. Именно тя може да се динамизира и да се превърне в „конвертируема ценност”. При съвместното „продължително съжителство” са необходими трансфери, обмени, дифузия, но – и тук идват новите постулати – без доминация, зависимости, подчиненост или демонстрация на превъзходство. Позитивните ефекти от взаимодопълването, диверсификацията, обмена и сътрудничеството могат да се кумулират и да се постигне синергия, заключава Захер[17].

Съвременните глобални и регионални проблеми на човечеството са взаимосвързани и взаимообусловени както във военно-политическия аспект на развитието, така и в икономическия, социалния, демографския, образователния, социално-трудовия и екологичния. Всички те са неделима част от съвременната цивилизиация. Тяхното възникване, количествени и качествени промени, а също и регулирането им, са директно зависими от културата, морала, духовните ценности и манталитета на народите и цивилизационните общности. Може с увереност да се твърди, че намирането на общ език между народите и цивилизациите, в името на ефективната борба с кризисни явления, е директно зависимо от културата и съзнанието на отделните субекти на световната и регионалната геополитика, моделирани в рамките на определени национални културни традиции. Именно културната сфера (част от нея е и науката) е способна да излъчи нужните механизми за постигане на нагласа за политически диалог и отчитане позициите и различията на конкурентите – задължителна предпоставка за оцеляването на човешката цивилизаиция и за изграждането по-хуманен и справедлив свят.

Диалогът се провежда не само между цивилизациите, а и между отделни страни, нации и лишени от държавност етнополитически общности, принадлежащи към един цивилизационен кръг. На подобно равнище изпъкват не само общите интереси, но и множество противоречия и конфликти между държави и народи от една и съща цивилизация. В рамките на ислямската например, като примери от последните десетилетия можем да посочим конфликтите между Иран и Ирак, между шиити и сунити, между кюрдските бунтовници и турското правителство, между Ирак и Кувейт и редица други. От 60 години корейската нация е разделена политически между комунистическа и капиталистическа система, границата между които представлява една от най-несигурните и горещи точки на планетата.

Дори да приемем формалната гледна точка, че в диалога не става дума за отношения между цивилизациите като самостоятелни субекти на международната политика, а между отделни страни, принадлежащи към една или друга цивилизационна общност, тяхната тежест и отговорност в цивилизационния диалог не е по-малка. В двустранните и в мултилатералните отношения нараства значението на умението за балансиране и координиране на позициите и постигане на компромиси. Изказват се предложения за по-тясна междудържавна интеграция на глобално равнище. Идеологията й се основава на представата за неизбежността от взаимодействие на отделните страни за решаване на онези проблеми, които не могат да се решат в рамките на националната държава, например опазването на околната среда, човешкото здраве, повишаване качеството на живот и безопасността на населението[18]. Основният принцип, касаещ намирането на обща формула и механизми на глобалното развитие в области като политиката за сигурност, диспропорциите в икономическото и технологичното развитие, глада, безработицата и екологията, предполага стремеж към синтез и търсене на модели на взаимодействие, които максимално да отчитат ценностите, традициите и светогледа на отделните цивилизации и народи.

Институционалниге рамки на междуцивилизационния диалог

Най-голямата формална международна структура в историята на човечеството е Организацията на обединените нации. Тя носи и най-големи отговорности в геополитиката на цивилизационния диалог. Още от самото й създаване, в нейната философска основа са заложени принципите на цивилизационната геополитика. ООН предлага най-широкият набор от правни и политически инструменти за сътрудничество между страните-членки и за смекчаване на конфликтни ситуации. Основните цели на организацията са да бъдат регулирани най-важните проблеми на човечеството: поддържане на мир и сигурност в света; опазване на човешките права; борбата с глада и недохранването; подпомагането на страни, засегнати от природни катастрофи и бедствия; оказване помощ на слабо развитите страни в образователната сфера, включително борбата с неграмотността; подкрепа в борбата с различни заболявания; институционализиране на международното сътрудничество с цел намаляване на диспропорциите в икономическото развитие на различните региони в света; действия по опазване на околната среда[19].

Като по-мащабно международно движение и като парадигма на развитието на човечеството, идеята за диалог между цивилизациите възниква формално в края нa последното десетилетие на ХХ век По инициатива на иранския президент Мохамад Хатами, на 1 ноември 1998 Генералната асамблея на ООН приема резолюция, в която 2001-ва е провъзгласена за „Година за диалог между цивилизациите”. През декември 1998 е създаден Международен център за диалог на цивилизациите. Сред неговите задачи са „задълбочен анализ на концепцията за „диалог на цивилизациите” от гледна точка на философията, теологията, науката, литературата и изкуството, а също координация на дейностите на различните правителствени структури, работещи в тази насока”. Общите цели на Центъра са: пропагандиране на идеите за диалог между цивилизациите на международно равнище, като прогресивна интерпретация на Устава на ООН и на пътя, водещ към подобряване качеството на живот на хората; развитие на „културата на диалога” на национално равнище; пропагандиране на „световните култури” с цел съдействие на мирното съжителство и превенция на нарушаването правата на човека; създаване и развитие на глобално гражданско общество чрез културно взаимодействие между нациите; укрепване на духовната, моралната и религиозната култура; изследване на въпроса за дефинирането на диалога на цивилизациите и неговото разпространение както в отделните страни, така и в международен план[20].

По инициатива на Испания и Турция, през 2005, под егидата на Генералния секретар на ООН, е създадена инициативата „Алианс на цивилизациите”. Необходимостта от подобна стъпка се обяснява с това, „че миналият век донесе за много хора безпрецедентен прогрес, благосъстояние и свобода. За други той бе ера на поробване, унижения и лишения”[21]. „Опирайки се на усилията за диалог между цивилизациите и на други сходни инициативи, „Алиансът на цивилизациите” трябва да разгледа – в рамките на един многополюсен и изчерпателен подход – състоянието на отношенията между различните съвременни общества, техния мироглед и взаимно възприемане, придаващи форма на връзките им.” Акцентира се върху необходимото за световния мир и стабилност изграждане на нов модел на отношенията между западните и мюсюлманските общества. Връзките между тях се възприемат от мюсюлманското население в рамките на израелско-палестинския конфликт, войните в Афганистан и Ирак[22]. Като главни приоритети на „Алианса на цивилизациите” са формулирани: подновяване на ангажимента към мултиполярността; спазване на принципите на международното право и правата на човека; координиране на миграционните политики в съответствие със стандартите за спазване на човешките права; борба с бедността и икономическите неравенства; защита на свободата на вероизповеданията; упражняване на отговорно лидерство; централно значение на активността на гражданското общество; създаване на партньорства с цел задълбочаване на дейността на „Алианса на цивилизациите”[23].

В епохата на глобализация нараства популярността на Движението Световен социален форум, от чието възникване през 2001 са проведени единайсет годишни прояви. Появата му е провокирана от неолибералния характер на глобализацията, носеща ползи предимно на свръхбогатите развити държави, задълбочаваща глобалните диспропорции в социално-икономическото развитие и водеща до появата на икономически и екологичен неоколониализъм. Движението представлява неформална организация, в чиито рамки се обменят идеи и се лансират алтернативни модели на развитието, преди всичко на глобалния капитализъм и милитаризма. Сред водещите активисти на Световния социален форум са Одед Грайев - инициатор на форума, Джоузеф Стиглиц, Игнасио Рамоне и Ноам Чомски. Ежегодно на заседанията на форума участват представители на повечето държави от всички континенти.

Идейно-теоретичните основи на цивилизационната геополитика

Принос в развитието на теоретичните основни на диалога на цивилизациите има италианският автор Фабио Петито, един от активистите на световния форум „Диалог на цивилизациите”. Той подчертава, че след 1998 идеята за диалог на цивилизациите е обект на редица конференции и международни срещи, но получава недостатъчно внимание в теорията на международните отношения и в политическите теории за изясняване и арктикулиране на потенциала и като алтернативна рамка за бъдещето на световния ред. Концепцията за диалог на цивилизациите възниква като отговор на „сблъсъка на цивилизациите” и „глобализацията на либерализма/краят на историята”. Авторът привежда мисълта на Емитай Етциони, според който „аргументите както на подхода за диалог на цивилизациите, така и на този за „края на историята” се свеждат до това, че незападните общества могат да предложат или много малко, или нищо в концепцията за доброто общество – най-малкото в техния политически и икономически аспект, или за създаването на нова глобална архитектура”. Петито окачествява политическия дискурс на диалога на цивилизациите като радикална критика на политическата и идеологическата доминация на американоцентричния западен и либерален свят и алтернативен модел на световния ред[24]. Той е мултиполярен в своята пространствена ориентация и в новото мултикултурно право на народите (jus gentium), което е неговия  нормативен ред[25]. Петито твърди, че ако нормативната структура на бъдещото глобално съществуване е наистина универсална, тя не следва да е само либерална и западноцентрична. Истинската универсалност предполага представителство на всички култури и цивилизации в решаването на световните дела. На второ място, в дискусиите за световния ред, базиран на диалога на цивилизациите, трябва да се потвърди фундаменталната политическа и етична криза на съвременния либерален Запад[26].

Интересна, но същевременно футуристична по същността си концепция, предлагат руските икономисти Борис Кузик и Юрий Яковец. Най-общо, тя предвижда участие на всички слоеве на гражданското общество в разработването на Концепция за трансформация на институциите за самоуправление на глобалната цивилизация. Крайната ѝ цел е формиране на Световна конфедерация на държавите и цивилизациите, която има тристепенна структура. Първото й равнище обединява държавите, предоставящи част от своите пълномощия на по-високото организационно ниво. Второто обхваща обединенията от типа на Европейския съюз, НАФТА, Африканския съюз или ОНД, представляващи жизнените интереси на локалните цивилизации. Третото, най-висше ниво, включва ООН и други глобални институции. Пълномощията на всяко от нивата могат да бъдат дефинирани в глобална конституция, приета с абсолютно мнозинство от всички участници[27].

Базирайки се на системно-структурната парадигма и синтезирайки основните становища и подходи към темата, изказани от водещи български и чуждестранни автори, тук предлагам идейно-теоретична концепция за цивилизационната геополитика, формирана около три основни йерархични равнища (фигура 2). Самата цивилизационна геополитика определям като интердисциплинарна практико-приложна сфера, изучаваща геопространствената структура и направленията в цивилизационното развитие на глобално, регионално и национално равнище, която разработва, въз основа на цивилизационния диалог, стратегии и механизми за балансирано развитие и съхраняване на културното и екологичното многообразие на планетата и смекчаване на политическите конфликти и социално-икономическите неравенства. По отношение на своите принципи и механизми, цивилизационната геополитика е сходна с фундаменталните идеи в политиката на устойчивото развитие, чиято стратегическа цел е намиране на оптимален баланс между развитието на икономиката, социалната сфера и природата. В структурно-функционален план, в новата парадигма главна роля получава човешката култура - ядро на цивилизацията, интегрален елемент и, същевременно, двигател  на процесите в световната система.

Фигура 2 Човечеството като единна полиструктурна геоцивилизационна система

 

Основните принципи в предлаганата от мен концепция са:

- Човечеството представлява единна полиструктурна геоцивилизационна система;

- Отделните равнища, между които се осъществява сътрудничество и координация на действията, с цел балансиране на разностранните интереси, обхващат основните субекти на цивилизационната геополитика на общопланетарно, континентално и наднационално ниво, а също националните държави и регионалните общности;

- На всяко от трите йерархични равнища са обособени формални и неформални структури. И едните, и другите, оказват влияние върху глобалните и регионалните политически, икономически и културни връзки, процеси, конфигурации;

- Отделните цивилизационни общности осъзнават, че осигуряване на мирно и устойчиво развитие, на безконфликтно разпределение и използване на природните ресурси в глобалната епоха, са немислими без сътрудничество, осъзнато като безалтернативна геополитическа опция;

- Участниците в цивилизационната геополитика търсят общи допирни точки и интереси, създават единни механизми и политики за регулиране на проблемите и демонстрират солидарност с по-бедните страни и региони, които не са способни да преодолеят изостаналостта си и да се включат в потока на благоденствието и растежа. Това позволява на последните да съхранят и развият своята културно-цивилизационна самобитност.

Цивилизационната геополитика се провежда в динамично транстериториално пространство, в условията на диалог или на мултилог (когато броят на субектите е повече от два). За разлика от класическата геополитика, в нея не участват само високопоставени политици, дипломати, военни, представители на международни организации. Активизирането на цивилизационния диалог зависи от ангажирането в него на различни обществени прослойки и на отделните граждани. Затова в този процес би трябвало да се включат непосредствено науката и образованието, които могат да влияят както върху съзнанието и отговорността на гражданите, така и върху изповядваните от политическата класа приоритети. Функцията им в изграждането на геополитиката на цивилизационния диалог е фундаментална. От една страна, тя се свежда до общ стремеж към преодоляване на стереотипните възприятия и изчистване на негативизма и антагонистичното начало в отношенията към други народи и културни общности. При всички равнища на международен диалог и мултилог през ХХI век цивилизационният фактор не намалява, а заема изключително важно място. Цивилизационната геополитика не пропагандира отказ от собствената култура, ценности и традиции. Затова тя не може да се разглежда като идеология и практика, нихилистична спрямо собствената идентичност и интереси. В нея е заложено разбирането и вярата, че уважението и взаимното доверие между народите не само ще ги обогати, но ще им помогне да промотират и разпространяват достиженията на своята култура и светоглед в чужда среда. Тя е алтернатива на закостенялостта, на стереотипите и ирационалните подходи в междудържавните и междунационалните отношения, на ограничените провинциални хоризонти във възприемането на външния свят, стоящ и развиващ се извън родната и позната традиция и на определянето на собственото място и значимост в него.

Проблеми на цивилизационната геополитика

Основният проблем, с който се сблъскват теоретиците на цивилизационната геополитика и диалог, е обосновката на институционалното представителство на цивилизациите. Скептична оценка на опитите за придаване водеща роля в международните отношения на цивилизациите дава Павел Паршин. Придържайки се към реалистичната парадигма, той твърди, че попадането на политиката в зависимост от „културно-цивилизационния натиск”, както и съзнателното формиране на културно-цивилизационна митология и съответната й политическа експлоатация, често пъти влизат в противоречие с обективните нужди на политическото развитие. Паршин признава, че международните отношения се реализират в среда, сред чиито фактори е цивилизационното многообразие на света, и определя самите цивилизации като сложни комплекси на „конкретно-предметните култури”. Водеща роля в тях играят когнитивните фактори – представите за актуалното и желаното състояние на света и за начините на преход от първото към второто. Паршин предупреждава, че, сами по себе си, културните фактори не могат да се разглеждат като субекти на световната политика, освен в метафоричен смисъл. Независимо от всички актуални промени в международната политика, основен нейн субект остава държавата. Най-важното заключение от градивните критични бележки на Паршин е, че културно-цивилизационният фактор е сред най-важните ресурси на държавата (нацията), подобно на другите видове ресурси – демографските, човешките, интелектуалните или суровинните[28].

Друг подход към проблема демонстрират авторите на сборника „Диалогът на цивилизациите” (2005), издание на Руската академия на науките и Фонд „Горбачов”. Според тях, субектността в диалога на цивилизациите се изразява преди всичко чрез взаимодействието на представляващите ги държави и междудържавни обединения. Опасно заблуждение е обаче, че той се свежда само до взаимоотношенията между държавите, техните политически дейци и чиновници. Субекти в диалога са също гражданското общество, с цялото многообразиие на неговите институции, деловите, културните, църковните кръгове, младежките, женските, спортните и други обществени движения. Важна функция изпълняват и самите граждани, от чиито мироглед, убеждения, ценностна система и взаимодействие зависи приемането на едни или други политически и цивилизационни решения. Именно гражданите, т.е. активните личности формират живата тъкан на диалога на цивилизациите[29].

В организационен и технически аспект цивилизационната геополитика се характеризира с  многопластовост и многозначност. Тя се обуславя от наличието на различни йерархични нива, на които се обособяват и функционират държавите, регионалните интеграционни обединения и международните организации с глобално покритие. В определени сфери функциите им често се припокриват. Отделните държави провеждат самостоятелна политика, въз основа на формулирани върху широка идентификационна база „национални интереси”. В тях неизбежно присъства елемент на разграничаване на собствените от националните интереси на други страни – от преките съседи до регионалните и глобални центрове на геополитиката. Ръководени от класическия принцип, че няма вечни приятели, а само вечни интереси, държавите най-често следват линия, съобразена с моментната геополитическа конюнктура[30]. Същите тези държави, провеждащи самостоятелна политика, базираща се на собствена национална стратегия, участват в редица международни организации и обединения – както военно-отбранителни и политически, така и икономически, хуманитарни, културни и социални. В тях те доброволно се лишават от част от своя суверенитет и самостоятелност, за сметка на постигането на общочовешки и наднационални цели, налагани под влиянието на нарастващата взаимозависимост в икономиката, сигурността, културата и екологията.

От всичко казано дотук следва, че цивилизациите са неформални културноисторически и културногеографски структури, често с неясни граници и пространствен обсег; както и, че самите цивилизации не са и не могат да бъдат субекти на геополитическите отношения, поне на настоящия етап от развитието на международните отношения. Такива са държавите, регионалните съюзи, глобалните политически и финансови институции, транснационалните корпорации, сдружения и съюзи в областта на образованиието, науката, културата и т.н. Традиционно значителна е и ролята на религиозните институции или дори на отделни водачи на световни или регионални религиозни движения, например Папа Йоан-Павел ІІ, Аятолах Хомейни, Далай Лама XIV, бившия руски патриарх Алексий ІІ и други.

Цивилизационната геополитика е насочена към съхраняване и развитие на общопланетарната цивилизация, разбирана като съвкупност от равноценни и равноправни регионални цивилизационни общности; към диалог и взаимодействие между отделните цивилизации, представлявани от държави, народи и етнополитически общности, носители на техните ценности и светоглед и обединени от стремежа към изработване на глобални универсални правила и принципи, позволяващи регулиране на икономическите, политически, демографски и екологични въпроси и приемане на общовалидни принципи на международното право. Очевидно е, че съвременната човешка цивилизация се нуждае от преход от алармизма (екологичен, демографски, суровинен, социален и т.н.) и ограничената в рамките на интелектуалните среди дискусия към диалог и сътрудничество между народите за навлизане в нов, конструктивен етап на цивилизационната геополитика. Концептуалните основи на диалога са очертани от ООН във връзка с Целите на хилядолетието. Все още обаче, тези идеи, носещи човешкия устрем към създаване на мирен свят и утвърждаване на мултицивилизационна световна система, не са навлезли дълбоко в геополитическото съзнание на водещите фактори на световната и регионалната политика. Поемането на определени ангажименти, свързани с установяването на мир в конфликтните точки на планетата или с непрекъснато възникващите казуси по нарушаване на човешките права, се диктува от практическите интереси на великите сили. Бъдещето на света зависи обаче не само от волята за промяна и диалог на най-силните и най-богатите. Установяването на по-толерантни междунационални и междурелигиозни отношения, на по-хармонично отношение на човека към природната среда и нейното опазване зависят от формирането на модерно цивилизационно, социално и екологично съзнание на всеки днешен и бъдещ жител на планетата.

Интелектуални и политически алтернативи на цивилизационното противостоене

Към основните задачи на световната общност Юрий Красин причислява установяването на конструктивен диалог между цивилизациите с цел е минимализиране на тежките последици от нарастващия конфликт и намиране на световно устройство на глобалния социум, способно да премахне противостоенето в световен мащаб между полюсите на богатството и бедността, на величието и унижението[31]. Авторът с тревога отбелязва, че «реалполитиката отново тържествува над идеализма, но подчертава, че потребността от нова парадигма на световната политика за глобализиращия се свят не е изчезнала. Завръщането към търсенето на нови възможности е неизбежно,  стимулирайки появата на нови на пръв поглед нереалистични утопии, които не се побират в съществуващите стандарти»[32].

Сред мислителите и дейците на съвременната епоха с особена оригиналност се отличава покойният римски папа Йоан Павел ІІ (1920−2005). В своята философия той извежда четири фундаментални общочовешки ценности: истината, солидарността, справедливостта и свободата. Според него, истината може да се постигане по пътя на диалога и „няма мир, ако липсва готовност за искрен и постоянен диалог”[33]. Солидарен и мирен свят може да бъде постигнат, ако се изпълнят следните условия:

-          силните държави и народи се откажат от идеологията и политиката на хегемонията и загърбят империалистическите си амбиции от миналото;

-          големите нации почувстват морална отговорност спрямо другите народи;

-          международната система се основава на равенството на всички държави и народи чрез уважение към многообразието;

-          както отделните индивиди, така и народите трябва да се възприемат като самостоятелни субекти;

-          елиминиране на експлоатацията и потисничеството;

-          преодоляване на подялбата на света на противостоящи си идеологически и военни, а също културно-цивилизационни блокове[34].

Папа Йоан Павел ІІ свързва понятието справедливост с уважението и спазването на човешките права. От синтеза на неговите идеи може да се създаде универсална концепция за цивилизацията, представляваща алтернатива както на монизма, така и на крайния цивилизационен плурализъм. Универсалната цивилизация, към която той призовава, може да се нарече екуменична цивилизация, обединяваща идеята за единството на човешкия род и културния плурализъм. Тя не засяга един-единствен цивилизационен кръг, например Европа, а цялото човечество, без оглед на националната и религиозната принадлежност и на изповядваната ценностна система.[35]

На свой ред, позицията на ислямските народи към диалога на цивилизациите прави опит да представи Абделазиз Бутефлика (2005), президент на Алжир в първото десетилетие на ХХI век. Той е убеден, че отворен и плодотворен диалог между цивилизациите е възможен. От името на своята цивилизация, Бутефлика заявава: „най-напред трябва да помогнем на хората от Запада да преодолеят предубеждението, че тяхната цивилизация е цивилизация с главна буква; че възраждането на други цивилизации – по-специално китайската, индийската и ислямската, изисква отново да си зададем въпросите (макар и в други категории) за диалектиката на единството и многообразието, диалектиката на онова, което е общо и онова, което е специфично”. Бутефлика вижда задачата на принадлежащите към незапaдните цивилизации в това да убедят Запада да приеме, че нито една цивилизация, в т.ч. западната, няма монопол върху универсалната истина. В неспирния стремеж на човешкия род към универсализъм участва всяка цивилизация – толкова бързо, колкото може, и в тези области на живота, които са ѝ най-близки. Но за западната философска мисъл, формирана от философията на Просвещението и философията на историята (от Кант, през Хегел, до Маркс), западната цивилизация се представя като венец на човешкото развитие. В този дух останалите цивилизации се трактуват единствено като прочетени раздели от общата история, чиято смърт е необходима и предопределена, за да може по целия свят да триумфира западния рационализъм[36].

Конструктивни предложения за реформиране на световната геополитика разработва украинският географ Мирослав Днистрянски (2010). За целта той използва понятието „конструктивна геополитика”. Днистрянски подчертава, че само взаимното отчитане интересите на всички държави и големи културни групи от населението може да осигури мирно развитие на световната общност. Затова обаче геополитиката на силата, която е фундамент на междудържавните отношения в течение на изминалите столетия и се основава на политико-географски предпоставки, даващи сериозни предимства на едни държави пред други, а също възможност да диктуват своята воля и да реализират за чужда сметка собствените си експанзионистични планове, в съвременните условия не може да играе конструктивна роля, а само да провокира мащабни конфликти. Поради това Днистрянски апелира към решаване на съвременните глобални предизвикателства чрез разработване на геополитически модели за координиране интересите на всички държави, ориентирани към хармонизириане на териториално-политическите отношения и баланс в геополитическите процеси. Характерът на съвременните международни отношения и, преди всичко, ограниченото геостратегическо мислене, свидетелства за необходимост от синтез на идеализма и реализма в геополитическите подходи. Постигането му е възможно чрез «прагматизация» на идеалистическите принципи и постъпателно „изчистване” на експанзионистичните и хегемонистичните постановки от реалната геополитика. С оглед на това, перспективните геополитически модели трябва да имат балансиран характер. Вместо да служат като инструмент за преразпределение на света на сфери на влияние, те могат да бъдат модели на колективна сигурност, координиране и интегриране на държавите и регионите. За да може геополитиката на балансираните интереси на всички държави да претендира за превръщането й в ефективен инструмент за стабилизация и хармонизация на междудържавните отношения, тя не трябва да е само идеалистически подход, а да осигурява реални механизми за взаимодействие и влияние[37].

Предвид глобалната поляризация в социално-икономическото развитие, все по-належащ става въпросът за отчитане в международната политика на проблемите от социален характер. Все повече анализатори и политици се опитват да обосноват необходимостта от разработване на нова парадигма в изучаването на глобализацията. В тази връзка Юстина Наконечна (2006) констатира, че досегашните изследователски перспективи, независимо от това дали в тях глобализацията се разглежда само като икономически, само като културен, или пък като културно-икономически феномен , игнорират социалния аспект, който е ключов както за нейния исторически генезис, така и за функциите, изпълнявани в рамките на съществуващия ред. Според същата авторка, негативните ефекти на глобализацията предизвикват реакция, като например призивите за промяна в характера на модела, опиращ се на действието на „невидимата ръка” на пазара, която, ако не бъде контролирана, се оказва неспособна да регулира отношенията, към модел на контролирана глобализация, поставяща в центъра човека и въпросите от социален и етичен характер. Така логично възникват идеите за „глобализация на солидарността” и „глобализация с човешко лице”, както и призивът „да дадем глобализацията на хората”. Глобализация с човешко лице, допълва авторката, означава също въвеждане на „глобално управление”, което трябва да се основава на общи ценности, като уважение към живота, свободата, справедливостта, равенството, толерантността, взаимната грижа, общите стандарти и гледни точки[38].

Друга, позабравена в последните две десетилетия концепция за наднационално и наддържавно взаимодействие, е интернационализмът. Тя има своето десетилетно присъствие в международния живот. Въпреки, че съвсем погрешно интернационализмът се свързва предимно с идеите на социалистическия интернационализъм, което е характерно за господстващия в посткомунистическите страни интелектуален климат, значението му далеч надхвърля подобни тесни разбирания. По същество, идеята за интернационализма е общочовешка, наднационална, надетническа и надрелигиозна. Освен социалистически, има и либерален интернационализъм, интернационализъм на днешния глобалнен финансово-политически елит. Той се дефинира като „политика и практика, идеология и психология за международна взаимност и солидарност на различни страни, нации, социални групи и организации, политически партии и движения, отделни хора въз основа на съвпадане на коренните им интереси и цели”. Според Едуард Тадевосян, „до неотдавна интернационализмът се тълкуваше, предимно от „свръхкласови” и тяснопартийни позиции, като свойство, присъщо единствено на пролетариата, на работническата класа, на техните партии и на социализма.” В същото време, отбелязва той, днес интернационализмът е призван да обедини на интернационална основа различни социални и политически сили в борбата за оцеляване на човечеството, за утвърждаване на принципите и идеалите на демокрацията и хуманизма в целия свят.[39]

Концепцията за регионалната справедливост, развивана в лоното на теорията на обществената география, също може представлява богат извор на оригинални постановки, необходими за изграждане теоретичната база на цивилизационната геополитика. В концепцията за регионалната справедливост се приема, че пространствеността е основна характеристика на социалните структури и процеси. Територията е базата, обединяваща човешките индивиди и групи в относително устойчиво социално-икономическо, поведенческо, етническо, културно и държавно-политическо единство. През призмата на територията се пречупват и придобиват местна специфика останалите аспекти на справедливостта – социалният, икономическият, политическият, правният и др. Приема се, че регионалната справедливост може да се постигне чрез инструментите и механизмите на регионалната и секторните политики. Регионалната справедливост се стреми към справедливо географско разпределение на ресурсите. Тя е синтезирана геопространствена проекция на резултатите от социално-икономическото развитие на обществото, от различията в разпределението на инвестираните капитали, произведената продукция, социалната инфраструктура и качеството на социалните услуги, доходи, потребление и др[40].

Геополитиката на цивилизациония диалог се крепи на идеята, че светът е многополюсен. Всеки субект в него има право да развива своите културни традиции и да изгражда обществено-политическото си развитие съобразно своите цивилизационни традиции, да развива и обогатява силите и стремежите си в мирно сътрудничество с останалите страни и народи. Основен принцип в този тип геополитика е диалогът, който може да допринесе за сближаване между отделните страни и регионални обединения. Основните различия между този подход и принципите на традиционната геополитика, от които изхожда теорията за цивилизационен сблъсък, са представени в таблица 1. В нея са обхванати най-важните обществени сфери – политиката, културата, икономиката, социалната област, екологията. Присъствието им означава, че геополитиката на цивилизационния диалог не означава свеждане на отношенията само до въпросите на културното развитие, взаимодействие и обмен на идеи между цивилизационните общности. По-глобалната й цел е чрез тях да се постигне задълбочаване на диалога по общите за човечеството проблеми – екологични, социални, демографски, икономически и тези, касаещи мира и прекратяването на военните конфликти.

Таблица 1 Сравнителна характеристика на основните компоненти на цивилизационната геополитика в рамките на противостоенето и диалога

 

Компонент

Геополитика на

цивилизационното

противостоене

Геополитика

на

цивилизационния диалог

 

Геополитическа структура на света

- Еднополюсен свят, подчинен на интересите на световната суперсила

- Конфронтация между цивилизационните кръгове

Многолюсен свят, основан на мирно съществуване на равноправни геополитически и цивилизационни кръгове

Висша цел в поведението на субектите в международните

отношения

Конкуренция и борба за територии и ресурси

Териториално сътрудничество и съвместно използване на ресурсите

Геополитическа стратегия

Утвърждаване на статуквото чрез политика на силата

Постигане на разбирателство и мирно съжителство по пътя на диалога

Функции на границите между цивилизационните пространства

Бариерност,

изолация

Контактност,

интегралност

Отношение към света

Затвореност, враждебност

Откритост, доверие

Перцепция за геокултурните различия

Съществуват „висши” и „низши” цивилизации и култури

Всяка култура и цивилизация е уникална и равноценна на всички останали

Междунационални отношения

Съществуват  „добри ” и „лоши” народи

Съществуват „други” и „различни” народи

 

Геопсихологически фундамент на отношенията в културната сфера

Високомерие,

стремеж към културна хегемония, претенции за универсална истина

Мултикултурализъм,

интернационализъм,

уважение и стремеж към опознаване и взаимно обогатяване на културите

Разпределение на ресурсите (природни, финансови, материални, достъп до услуги)

Териториална концентрация на ресурси в избрани центрове

Регионална/териториална справедливост в разпределението на ресурсите

 

Пространствен модел на социално-икономическо развитие

Поляризирано развитие, основано на модела център-периферия; задълбочаване на пропастта между бедни и богати

Устойчиво и балансирано развитие на страните и регионите; скъсяване на дистанцията между центъра и периферията

 

Отношение на материално развитите към бедните страни

Нихилизъм и високомерие; заинтересоваността се ограничава до експлоатация на природни ресурси и евтина работна сила

Солидарност и активна подкрепа за преодоляване на социалните и демографските проблеми и различия

Историческа политика и „политика на националната памет”

 

Фанатично отстояване на собствената гледна точка и версия за спорни събития от миналото

Рационално научно изясняване на спорните въпроси със стремеж към постигане на приемлив компромис

Заключение

Чрез разработването и укрепването на механизмите на геополитиката на цивилизационния диалог е възможно да се формира по-справедлив, мултицивилизационен свят, с повече равноправие и повишаване на толерантността в геополитическото съзнание на отделните субекти, допускащо правото на глас и на участие във формулирането на глобалните и регионалните приоритети на страните, народите и съюзите от всички регионални цивилизации. Това е пътят, който съвременните учени - философи, географи, историци, политолози, а също духовни и политически лидери, определят като единствено възможен за успешното трансформиране на досегашната световна система в свят, основан на мултиполярността, а не на еднополюсната хегемония. Той обаче е дълъг, изисква търпение и огромни организационни, институционални, политически и научни усилия, които могат да превърнат парадигмата на цивилизационния диалог в качествено нов модел на геополитиката.

 


Бележки:

[1]. Кузык Б.Н., Яковец Ю.В. Цивилизации: теория, история, диалог, будущее. Т. I: Теория и история цивилизаций. Институт экономических стратегий, Москва, 2006, стр. 156.

[2]. Czaputowicz J., Teorie stosunków międzynarodowych, 2007, стр. 86.

[3]. Thayler B. Bringing in Darwin: Evolutionary Theory, Realism, and International Politics. International Security, 2/2000, стр. 215.

[4]. Шагурин С.В. Основы геополитики. Изд-во Политехн. ун-та, Санкт-Петербуг, 2008.

[5]. Bieleń S. Deficyt realizmu w polskiej polityce zagranicznej. Stosunki Międzynarodowe, 3-4/2008, стр. 18.

[6]. Rykiel Z. Podstawy Geografii Politycznej. Polskie Wydawnictwo Ekonomiczne, Warszawa, 2006, стр.200.

[7]. Тадевосян Э. Словарь-справочник по социологии и политологии. Москва, Знание, 1996, стр. 101.

[8]. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, Обсидиан, 2000, стр. 259.

[9]. Цит. съч., стр. 296.

[10]. Пак там, стр. 297.

[11]. Дугин А. Основы геополитики. Арктогея, Москва, 2000, стр. 430.

[12]. Martinelli A. From World System to World Society? Journal of World-System Research, 2/2005, стр. 252-253.

[13]. Balcerowicz B. Powrót siły. – Rocznik strategiczny, 2006/2007.

[14]. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. ВИРА-Р, Киев, 2004.

[15]. Дергачев В. Геополитика // Русская геополитическая энциклопедия, 2010. http://dergachev.ru/Russian-encyclopaedia/04/65.html

[16]. Лилов А. Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход. Изд. Захарий Стоянов, София, 2004, стр. 184-185.

[17]. Zacher L. W. Multilog europejski o przyszłości // Dialog europejski Zachód-Wschód / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo (red. A. Stępień-Kuczyńska i T. Jałmużna). Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр. 23-25.

[18]. Рященко С. В. Влияние идеологии глобальной интеграции на развитие общественно-географических исследований. „Мир и Россия: регионализм в условиях глобализации”. Материалы III Международной научно-практической конференции, часть 1. Российский университет дружбы народов, Москва, 2010, стр. 191.

[19]. Encyklopedia Geografia. Greg, Kraków, 2006, стр. 168.

[20]. Доклад об учреждении Центра по диалогу между цивилизациями / Приложение.

[21]. Alliance of Cilvilizations. Report of the High-level Group, United Nations, New York, 2006, стр. 3.

[22]. Цит.съч., стр. 11.

[23]. Пак там, стр. 19-21.

[24]. Civilizational Dialogue and World Order: The Other Politics of Cultures, Religions and Civilizations in International Relations, co-edited with M. S. Michael and F. Petito. New York, Palgrave, 2009, стр. 47-52.

[25]. Цит. съч., стр. 50.

[26]. Пак там, стр. 62.

[27]. Кузык Б. Н., Яковец Ю. В. Цивилизации: теория, история, диалог, будущее. Т. V: Цивилизации: прошлое и будущее. Институт экономических стратегий, Москва, 2008, стр. 460-461.

[28]. Паршин П. Государство и цивилизация в современных международных отношениях. Аналитические записки, 4/2009, стр. 29-30.

[29]. Диалог цивилизации/повестка дня. Российская академия наук, Институт философии, Горбачев-фонд. Москва, 2005, стр.14.

[30]. Ако се вгледаме внимателно в картата на текущите и на потенциалните геополитически и етнополитически конфликти (не само военните, а и културно-символическите и идеологическите) ще установим, че те много често са мотивирани от политически и цивилизационни различия между две и повече страни: НАТО – Русия, САЩ срещу Ирак и Афганистан, Полша срещу Русия и Беларус, Гърция срещу Турция, Израел срещу арабските страни, конфликтите между африканските племена и етноси, между националните държави в бивша Югославия, между Северна и Южна Корея, на Венесуела и Куба със САЩ и др.

[31]. Красин Ю. Размисли за конфликта на цивилизациите и за практическите крачки към устойчив „свят на световете”. – сп. Понеделник, 5-6/2010, стр. 8.

[32]. Пак там...стр. 10.

[33]. Modrzejewski A. Ład globalny w myśli społecznej Karola Wojtyły (1920-2005). Gdańskie Studia Międzynarodowe, 4/2005, стр. 45.

[34]. Цит. съч., стр. 46.

[35]. Пак там, стр. 49.

[36]. Bouteflika A. Krytyka „zderzenia cywilizacji”. Stosunki Мiędzynarodowe, 3-4/2005, стр. 257.

[37]. Дністрянський М. С. Політична географія та геополітика України. Навчальна книга - Богдан”, Терпопіль, 2010, стр. 298-299.

[38]. J. Nakonieczna. Wzrost znaczenia kwestii społecznych w kontekście globalizacji. – Stosunki Międzynarodowe, 3-4/2006, стр. 89-90.

[39]. Тадевосян Э. Словарь-справочник по социологии и политологии. Знание, Москва, 1996, стр. 92.

[40]. В. Михайлов. Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. сп. Понеделник, 7-8/2006, стр. 140-141.

* Доктор по география, председател на балканската секция на полския Институт по геополитика

 

Ако се вгледаме в най-знаковите събития на миналата 2011, можем да стигнем до малко неочакван извод, а именно, че те са своеобразен пролог към далеч по-мащабни трансформации. Още повече, че мнозинството от тях са свързани, пряко или косвено, помежду си. Като от всяко можем да си направим определени изводи.

Водещите събития през 2011

Характерна за 2011 беше системната активност, демонстрирана от САЩ, Великобритания, Франция и глобалните мрежови структури и насочена към преформатиране на Близкия Изток. В резултат бяха свалени (Хосни Мубарак, Бен Али) и дори ликвидирани (Муамар Кадафи) лидери, които до последния момент се смятаха за големи приятели на Запада и се ползваха с пълното му доверие и благоразположение. Съществуващата доскоро система за колективна сигурност, под егидата на ООН, вече едва ли може да се смята за реално функционираща. Защото, през миналата 2011,  дори и „мирните” санкции се оказваха основание за бомбардировки, а ерозиращият държавните устои ислямски тероризъм, открито биваше финансиран и подкрепян от редица водещи държави в Западна Европа и Близкия Изток.

Така, авоарите на слабите държави се оказаха собственост на силните, в същото време никой не възнамерява да разследва сериозно извършените в хода на „демократизацията” убийства на обикновени граждани, държавни лидери и членове на семействата им. Всички тези промени бяха наречени „арабска пролет”. Не е ясно, какво точно са имали предвид организаторите на тази основна тенденция за миналата 2011 (защото, както е известно, бунтовете започнаха през зимата), затова пък е съвсем ясно, че „пролетта” ще продължи и през 2012, като наред са Сирия, Иран, Алжир и дори някои зони, извън арабския свят.

Хаосът в Близкия Изток усили позициите на радикалните ислямистки течения, които не страдат от липсата на оръжие, човешки ресурси и финансови средства. Те вече нямат конкуренти в огромните и безконтролни пространства, които през миналата година направиха голяма крачка назад, към регреса и феодализма. Междувременно, обхванатата от „революционния пожар” територия непрекъснато се разширява и днес терористични действия на верска основа се извършват в огромна зона от Нигерия до Казахстан.

Непрекъснато усилващият се през 2011 натиск върху Сирия и Иран може да доведе, през 2012, до голяма война в Средиземно море. При това, не е изключено тя да се окаже ядрена и дори да стане своеобразен пролог към нова световна война. В нея със сигурност биха били въвлечени Иран, Сирия, Ирак, Турция, монархиите от Персийския залив, Израел и САЩ. Подобно развитие обаче, директно би застрашило централноазиатските постсъветски държави и техните основни партньори – Русия и Китай. Нещо повече, дори „ограничен” удар срещу Иран е в състояние да провокира сътресение на петролните пазари и мощна вълна от паника, допълнително усложнявайки възстановяването на глобалната икономика.

Развитието на американската система за ПРО доведе до края на „презареждането” в отношенията между Вашингтон и Москва. Разполагането на нови противоракетни бази и радарни комплекси провокира нарастване на недоверието. Включването на Черно, Балтийско и Северно морета в зоните на патрулиране на американските бойнии кораби, участващи в ПРО, пък макар и под предлог Европа да бъде защитена от „евентуална агресия от страна на Иран или Северна Корея”, също няма да съдейства за укрепването на стабилността през 2012. Впрочем, аналогична ситуация се заформя и около Китай, в разултат от американската стратегия за геополитическо обкръжаване на Пекин.

През 2011, глобалната енергетика също започна да дрейфува. Аварията в атомната електроцентрала „Фукушима 1” доведе до още по-голямо нарастване значението на традиционните енергоносители.В отношенията между страните-доставчици и потребители, разположени в различни географски зони и имащи различни геополитически „симпатии”,  се породи ново напрежение. Налице са опити за съхраняване на сега действащите маршрути на транзита на енергоносители, както и да се наложат нови, с оглед да се използва променилата се икономическа карта на света за постигането на политическо превъзходство. Не бива да се съмняваме, че споровето за цената на петрола и природния газ и маршрутите на транзита им ще бъдат не по-малко остри, отколкото бяха през 2011.

Заради неспособността на европейските лидери да вземат ефективни решения бързо и координирано, кризата на еврозоната постепенно навлезе в глуха улица. Станахме свидетели на серия от скандални оставки – постовете си напуснаха премиерите на Италия и Гърция. Европейската банка изразходва огромни средства, без въобще да е сигурна за резултата от това, а междувременно „епидемията” засегна всички държави на континента. Така, през 2012, трансформацията на ЕС става неизбежна, като въпросът е само, в каква точно плоскост ще се осъществи – т.е. дали ще се променят значително границите на еврозоната, или промените ще засегнат самата политическа същност на Съюза. През 2012 върху проблемите на целия ЕС допълнително ще се насложат и вътрешните проблеми на отделните му членове, свързани както с насрочените избори (Франция), така и с общото изчерпване на наличните резерви.

Финансовите проблеми на ЕС за известно време отклониха вниманието от тревожните симптоми, очертали се в САЩ, които също се нуждаят от сериозно осмисляне. Американският държавен дълг достигна немислими доскоро размери, а поредният таван от 15,2 трилиона долара, поставен след ожесточените спорове през август 2011, съвсем скоро ще трябва отново да се повиши. Впрочем, внимателният анализ сочи, че подобни повишения скоро ще започнат да се правят на всеки три месеца. В края на декември 2011, държавният дълг на САЩ достигна 100,012% от БВП, което вече е критичен показател.

Предвид така очерталата се ситуация, не може да се изключи, че САЩ ще се опитат да решат икономическите си проблеми с военно-политически средства. Още повече, че всички сравнително мирни и „меки” механизми за преориентацията на капиталовите потоци към Съединените щати вече изглеждат изчерпани.

Междувременно, проявите на кризата в САЩ демонстрираха на света възможностите на движенията от типа на „Окупирай Уолстрийт”, зародило се в Америка и прехвърлило се оттам в останалия свят (сходни движения се появиха в Италия и Гърция), демонстрирайки растящата пропаст между най-богатите слоеве на населението и останалите граждани. Друг символ на миналата 2011 стана изключително мащабното използване на Интернет и информационните технологии, известно като „туитър-революции”, от Лондон до Кайро.

На фона на проявите на кризата в САЩ и ЕС, принудени да решават остри вътрешноикономически и социални проблеми, качествено нарасна влиянието на Китай. Китайският юан вече се разглежда като възможно и дългоочаквано попълнение на валутната кошница на МВФ, а Пекин усилено модернизира армията и флота си (първият му самолетоносач вече е приет на въоръжение). Китайските инвеститори проникват все по-дълбоко на европейските и световни пазари, включително в наукоемките и високотехнологични отрасли. Полагат се мащабни усилия за превръщането на страната във финансов и делови център на света до 2020-2025. Паралелно с китайския възход, укрепват и всички останали държави от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Бразилия например, за първи път изпревари Великобритания по БВП, като вече е на шесто място в световната йерархия по този показател.

Наред с глобалните феномени, които, най-вероятно ще продължат развитието си и през 2012, придобивайки обаче нов облик, следва да отбележим и качествено новият етап в интеграцията на Русия, Беларус и Казахстан, чиито правителства създадоха Митнически съюз, съумяха да отхвърлят огромна работа по хармонизиране на правните си системи и формираха наднационални органи за управление на бъдещото общо икономическо пространство. Създавайки това пространство, Минск, Москва и Астана са в състояние и да го превърнат в самодостатъчен световен център, да възстановят разрушените след разпадането на Съветската империя инфраструктурни, индустриални и социокултурни връъзки и така да посрещнат достатъчно подготвени и укрепнали новите глобални предизвикателства.

Какво да очакваме през 2012?

В навечерието на новата 2012, проблемите на еврото, опасността от дезинтеграция на ЕС и заплахата от нови големи войни в Близкия Изток, Централна Азия, Африка и други места по света, родиха мрачно звучащия поздрав „Happy New Fear” (буквално, „Честит нов страх”). Всъщност, истината е, че преди дванайсет години, в навечерието на настъпването на новия век и новото хилядолетие, и без това крехкият световен ред окончателно загуби устойчивостта си. За да бъде стабилно едно общество, то трябва да бъде интегрирано от общопризнати закони и институции, а пък ако става дума за международна общност – от международно право и международни институции. От момента, когато значима група от обществото започна публично да не приема неговите закони, започва и дезинтеграцията на въпросното общество. А пък, когато става дума за група държави и за световната общност, започва процес на глобална дезинтеграция.

Когато през 1999 НАТО стартира бомбардировките на остатъчна Югославия, загрижена за съдбата на косовските албанци и отказвайки да се съобрази с международното право, започна дезинтеграцията на все още съществуващия тогава световен ред. След това станахме свидетели на военната интервенция в Ирак, без санкция на Съвета за сигурност на ООН, под оказалия се фалшив предлог (изтъкнат от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), че местният диктатор Саддам Хюсеин разполага с ядрено и химическо оръжие. Това окончателно ерозира устоите на международната общност. Днес, когато както международното право, така и международните институции, на практика, не функционират, мнозина смятат, че сме на прага на епоха на локални войни и глобален хаос.

Последната Коледа в обединена Европа?

Междувременно, освен икономическите проблеми, разтърсващи ЕС, нарастват настроенията против доминиращата роля на Германия в Съюза. В ролята на основни „идеолози” на този процес се изявяват националистическите десни партии, отстояващи върховенството на националните суверенитети спрямо общоевропейските принципи на т.нар. „общ дом”. Като най-странен, на фона на сегашните противоречия в ЕС, изглежда фактът, че именно новите членове на Съюза, които най-много спечелиха от присъединяването си към него, сега не са склонни да платят за това, жертвайки дори малка част от своята самостоятелност, а пък „гръбнакът” на ЕС, в лицето на Германия и Франция, които през всичките тези години плащаха за да гарантират относителното благополучие на новите членове, са готови да продължат да го правят.

Всъщност, истината е, че така изглежда само на пръв поглед. Защото съществуването на еврозоната е изгодно най-вече на държавите-износителки, а това са именно Франция и Германия. Именно те изтласкваха от пазарите на малките европейски държави местните призводители със своите по-качествени и поевтинели, благодарение на общата валута, стоки. Интересно, защо това се премълчава от повечето икономисти в Гърция, Италия, България и другите европейски държави, ударени особено тежко от кризата, чиито резултати могат да ликвидират не само еврозоната, а и самата обединена Европа? В този смисъл Великобритания, която на практика, вече се откъсна от Европа, е на път да се превърне в заразителен пример за останалите.

Отказът на Дейвид Камерън да финансира европейския икономически стабилизационен фонд направи невъзможно британското участие в новите политически инициативи, целящи промяната на европейската конституция и, следователно, поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едно е ясно: за първи път в следвоенната история Европа рискува да се превърне от стабилизиращ в разрушителен фактор в световната политика. И, ако прословутата европейска „политическа коректност” все още ограничава възхода на националистическата десница в такива държави като Унгария, Белгия или Холандия, след евентуалното изчезване на „обединена Европа” това ще се промени. Вероятно, когато вместо безцветната баронеса Аштън настъпи времето на новото поколение политици-националисти като Марин льо Пен например, някои ще съжаляват за лишения от всякаква харизма „президент на ЕС” Херман ван Ромпой. Впрочем, както беше казал навремето Лех Валенса, „Плюсовете на ЕС си имат своите минуси”.

Войните през 2012

На 27 декември 2011, бившият Върховен комисар на ООН по човешките права, а днес президент на Международната група за предотвратяване на кризи Луиз Арбър, публикува в американското списание Foreign Policy статия, озаглавена „Войните през следващата година”. В нея тя изброява десет войни, които, при наличието на определени условия, могат да избухнат през 2012. И тъй като от списъка и излиза, че някои държави ще участват едновременно в няколко войни, нека се опитаме да го систематизираме.

Най-голямата заплаха - Близкият Изток

Арбър прогнозира, че в този традиционно взривоопасен регион могат да избухнат едновременно две войни. Всъщност, дори и само един от прогнозираните от нея военни конфликти да стане факт, във военните действия неизбежно ще бъдат въвлечени практически всички държави от региона. Според Луиз Арбър, свалянето на сирийския диктатор Башар Асад може да провокира военен сблъсък с участието на „Хизбула", Сирия, Иран и Израел.

На свой ред този многостранен конфликт спокойно може да се окаже началото на Трета световна война. Оказалата се в центъра на противоречиви политически и военни интереси Сирия може да се превърне в детонатор на „иранската бомба”, независимо дали тя има, или пък не, своя ядрена „версия”. Интересно е, че в коментарите си многобройните привърженици и противници на нанасянето на „превантивен” удар срещу Иран въобще не споменават правните аспекти на подобна стъпка. Дискутират се само възможностите и последиците от евентуален израелски удар, както и ролята на САЩ в предполагаемите събития. Никой не възнамерява да иска съгласието на Съвета за сигурност на ООН, тъй като е очевидно, че най-малкото двама негови членове – Русия и Китай, ще наложат вето.

В тази ситуация следва да отдадем дължимото на Иран, който се възползва от „съвета”, даден му преди две години от известния американски геополитик (и шеф на агенция Стратфор) Джордж Фридмън, и демонстрира готовност да блокира Ормузкия пролив, през който минават около 40% от световните петролни доставки. И така, от десетте прогнозирани от Луиз Арбър войни, две трябва да избухнат в Близкия Изток. Като вероятността от подобно развитие е доста висока, може би с уточнението, че вместо две локални, можем да очакваме една пълномащабна война, която постепенно да придобие глобален характер.

Какво да очакваме в Средния Изток?

Двете войни, за които Арбър прогнозира, че ще избухнат в този регион (в Афганистан и Пакистан) вероятно също следва да разглеждаме като една. Въпросните две държави са толкова тясно свързани в исторически, политически, етнически и религиозен план, че всяка война, която избухне в едната, моментално ще се прехвърли и във втората. Афганистан, който американците скоро се готвят да изоставят трудно може да бъде наречен истинска държава. Талибаните въобще не са победени и в момента правителството на Карзаи дори не толкова преговаря, колкото се пазари с тях (естествено за сметка на САЩ), като куфарчетата с долари първо се разпределят сред правителствените чиновници, а оттам (вече доста олекнали) продължават към лагерите на бунтовниците. Ако преди НАТО плащаше данък на афганистанските бунтовнически командири за да пропуснат керваните с военна техника, продоволствие и оборудване  за частите на ISAF в страната, сега им плащат за същото, но в обратната посока. Разривът в отношенията между САЩ и Пакистан също не подобри положението на частите на алианса. Сега, товарният транзит през пакистанска територия е почти прекратен и изтеглянето на войските и бойната техника от Афганистан се превръща в доста сериозен проблем за НАТО. Ако добавим към това и пакистанския ядрен арсенал, вътрешната нестабилност в страната и огромното влияние на талибаните, става ясно, че избухването на нова война в региона е твърде вероятно и, ако тя наистина избухне, няма да е по-малко опасна от тази в Близкия Изток.

Локалните войни

Колкото и цинично да звучи, някои от прогнозираните от президента на Международната група за предотвратяване на кризи войни едва ли ще имат подобно глобално значение. Арбър, в частност, предрича избухването на въоръжени конфликти най-вече в Африка - в Конго, Бурунди, Кения, Сомалия и Тунис, както и в Йемен. Според нея, могат да се очакват войни и в Мянма, в Централна Азия и дори във Венецуела. Впрочем, някои от прогнозите и звучат съмнително, докато други изглеждат напълно вероятни, при всички случаи обаче, изброените по-горе потенциални въоръжени конфликти едва ли ще са чак толкова опасни, колкото този в Средния и, особено, в Близкия Изток.

Към глобална дезинтеграция?

Анализирайки резултатите от случилото се през 2011, следва да признаем, че толкова висока турбулентност в сферата на международните отношения не е имало отдавна. И дори ако само десет процента от прогнозираните не само от Луиз Арбър, а и от мнозина други политолози, събития наистина се случат, ни очаква изключително трудна година. Между другото, кой знае защо, Арбър не споменава нищо за Ирак, където ситуацията е нажежена до краен предел, нито пък за Египет, където се очертава превръщането на „революцията” в перманентна.

Но най-неприятното в цялата тази ситуация е, че международните институции, международното право и международните алианси се разпадат. Вероятно за първи път след края на Втората световна война, човечеството се оказва толкова разединено и неподготвено за съвместни действия срещу заплахите и предизвикателствата на бъдещето, при това разединено по почти всички възможни признаци – религиозен, финансов и идеологически. Затова е твърде вероятно в обозримо бъдеще да се наложи принципът „всеки за себе си”. Старият световен ред се руши, а нов липсва, дори и само като проект. Разбира се, остава ни да се надяваме на нещо по-добро, но истината е, че би било крайно лекомислено, да не се готвим за по-лошото възможно развитие.

 

* Европейски център за политически прогнози

 

Още статии ...