06
Пет, Дек
5 New Articles

Ще преодолеем ли историческата и геополитическа инерция?

брой1 2012
Typography

Погълнати от рутината на модерното ежедневие, често губим поглед върху дългосрочните тенденции, които определят развитието на България и националната идея през вековете. Оттук произтичат и много от проблемите на съвременната ни държавност, както и неспособността (или нежеланието ни) да погледнем дори няколко десетилетия напред в опит да разберем какво развитие ни предстои. Настоящата статия е опит за обобщение на развитието ни, като национална общност, от Възраждането до днес, както и лично мнение за това, което може да ни очаква, като нация и държава, в исторически и геополитически план.

Век на относителен възход

Каква е „голямата картина” през последните две столетия. В началото на XIX век започва подем на българската национална идея, който историците наричат „Възраждане”. Официалното начало на този период се отнася към началото на 60-те години на XVIII век, когато е написана Паисиевата „История Славянобългарска”, но всъщност предпоставките за Възраждането са много и комплексни. В хода на XVIII и XIX век, особено след края на смутните кърджалийски времена, българският народ бележи демографски подем и „колонизира” етнически голяма част от Балканите. Разбира се тук се включват както Мизия, Тракия и Македония (в тяхната цялост), така и Поморавието, части от днешни Албания и Косово, оформени са големи български общности в Бесарабия, Влашко и Анадола. Османската империя се разпада след поредица от войни, част от населението ни търси спасение в чужди земи, но въпреки това демографският подем на българския народ е значителен, като за това говорят и сведенията на десетки западни дипломати, учени и пътешественици. Създадена е Екзархията, която (особено след плебисцитите в няколко югозападни епархии) обхваща около два пъти по-голяма територия от тази на съвременната българска държава. С огромни усилия са изградени наченки на образователна система, която е сред най-значимите примери за силата на гражданското ни общество, защото само с дарения и лични усилия са положени основите на българското училище и читалище. Развива се модерно национално самосъзнание и започва осъзната и целенасочена борба за независимост от Османската империя.

Активизираната международна обстановка довежда до Освобождението, а само седем години по-късно идват Съединението и успешната война със Сърбия. През 1908, трибутарното Княжество България обявява формална независимост. Националната идея е в подем, водена от няколко поколения български възрожденци. Историческите и геополитическите шансове са на страната на възстановената българска държавност. Този устрем, започнал преди повече от век, е пресечен драматично през лятото на 1913 и окончателно прекратен с Ньойския договор от 1919. Периодът на възход приключва и България навлиза във век на относителен упадък. Скоро се навършват 100 години от поражението в Междусъюзническата война, като дистанцията на времето предлага възможности за сериозен анализ. Дори и да изглежда в някаква степен романтично и опростено – такава е генералната история на този век на български национален подем.

Век на относителен упадък

След края на Първата световна война страната ни навлиза в коренно различен период, характеризиращ се с ерозия на националната идея. Подем бележат леви идеологии и националният нихилизъм. В „македонския спектър” на обществото определени групи прегръщат илюзорната идея, че комунизмът и Съветският съюз могат по някакъв начин да решат националния въпрос в полза на българщината. Последното, разбира се, никога не се случва, нещо повече – събитията се развиват в противоположна на българските интереси посока, тласнати от директивите на Коминтерна. Братоубийствата през 1923 и 1925, също са инспирирани от Коминтерна и от други външни фактори. Превратът от 19 май1934 пък е едно от най-големите падения за България през ХХ век. Извършен с активното съдействие както на Коминтерна, така и на Белград, метежът води включително до забрана на ВМРО и така се стига до най-ниската точка на борбата за опазване на българщината в Македония и Източна Сърбия. Националното предателство и нихилизмът са пуснали дълбоки корени и сеят метастази във всички сегменти на българското общество. От набиращ скорост геополитически играч страната ни доброволно се превръща в придатък на чужди геополитически планове. Проблясъци през следващите години има само в началото на 40-те, когато България по дипломатически път си връща Южна Добруджа и далновидно отказва да прати войски на Източния фронт.

После идва 9 септември 1944 и настъпва най-тежкият за националната идея период. Насилствената македонизация в Пиринско вече е достатъчно познато на българската общественост събитие. Но само преди две десетилетия не беше така. Има обаче много други факти от онова време, които се премълчават или не получават необходимата гласност. Системното изтребване или прогонване на огромната част от българския елит все още не е достатъчно добре анализирано. Това е и едно от най-пагубните за националната идея събития с изключително тежки последици. Концлагерите, Възродителният процес, сервилната външна политика са различни проявления на една философия, довела до ерозиране на нацията и отслабване на България. Под диктовката на Големия брат политиката на защита на българщината в съседните страни напълно отсъстваше. В същото време, вътре в България се създаде изкуствено противопоставяне на етнически и религиозен принцип, което, в крайна сметка, доведе до изселване на стотици хиляди наши сънародници от турски произход и ги отблъсна от България. Да, това беше огромна грешка, от която страната загуби много. Негативните последици не са просто в стопански, демографски и социален, а най-вече в чисто човешки аспект, защото страната безвъзвратно изгуби част от своето население, а с това – и част от потенциала си за развитие.

През цялото това столетие на относителен упадък, започнало с националните катастрофи от началото на ХХ век, българското етническо землище непрекъснато намалява. Огромна е трагедията на тракийското население през 1912-1913. Македония става арена на въстания, войни и чужда пропаганда, които нанасят силен удар върху българщината. Северна Добруджа губи вековния си етнически облик. В отстъпление е и националната идентичност на общностите ни в Съветския съюз, Румъния и Албания, а Поморавието е напълно заличено като територия с българско население и вече дори отсъства от националното ни съзнание като традиционна българска територия. Всичко това ясно илюстрира свиването на българското етническо пространство до неговото най-тясно ядро и изчезване на вековната му „периферия” в различни части на Югоизточна Европа. Историческите превратности имат своите геополитически измерения и нанасят на България изключително тежки удари през ХХ век.

Колкото и да не ни се иска, това в най-общи линии е голямата картина на националното ни развитие през последното столетие.

Съвременната перспектива

С навлизането в XXI век все повече би следвало да си задаваме въпроса накъде всъщност вървим, по какъв исторически път сме поели и в какъв геополитически контекст се развиваме. На пръв поглед има много негативни фактори, какъвто е демографската криза например. Някои от традиционните български общности в „близката чужбина” биват силно ерозирани. Много млади хора напускат България и планират живота си зад граница. Деиндустриализацията е факт. Икономиката на страната е сред най-неконкурентоспособните в Европа. Всичко това води до някои песимистични изводи и допълнително съдейства за катастрофичните нагласи и светоусещане сред българското общество, допълнително раздухвани от медийната машина. Истината е, че две десетилетия след началото на демократичните промени България далеч няма тези позиции и успехи, на които толкова се надявахме в началото на Прехода.

От друга страна обаче, трябва да подчертаем, че има тенденции, които могат да дефинират нови и значително по-добри позиции за България и българщината след близо век на почти постоянно отстъпление. Членството в ЕС и НАТО са безспорни успехи на крехката ни демокрация и, в същото време, дават важни геополитически предимства на страната. Именно поради това следва да се стремим към засилване на ролята ни и в двете организации.

Наред с това, в момента има реални шансове за стратегическо използване на прословутото ни „благоприятно географско положение”. През територията на България минават половината от 10-те трансевропейски транспортни коридори и приоритет номер едно за страната би трябвало да е изграждане на адекватна и цялостна инфраструктура по тези трасета. Касае се не само за автомобилни, но и за железопътни магистрали, летища, пристанища, енергийни комуникации и т.н. Това е фундаментална предпоставка за привличане на стокови, капиталови и човешки потоци именно през територията на България (в конкуренция с редица други страни), което да доведе до икономическо стабилизиране, а едновременно с това би дало и допълнителни гаранции за националната сигурност. Липсата на адекватна инфраструктура е причина територията ни често да бъде заобикаляна (включително от инвеститори), което пък означава огромни пропуснати ползи за страната и третостепенно геополитическо положение.

Същото, в най-голяма степен, важи за реализирането на няколко от големите енергийни проекти. Добре развитият и диверсифициран енергиен сектор, транзитните такси от преноса на суровини и привличане на енергийни трасета и съответната инфраструктура, би трябвало да са стратегически императив за България. Дори без да използваме банални термини като „енергиен център на Балканите” трябва да сме наясно, че страната ни е третия по големина износител на електроенергия в ЕС (след Франция и Чехия). Разбира се това не трябва да се смята за самоцел, но е факт, както е вярно и, че покриваме голям процент от енергийния дефицит в района на Югоизточна Европа. Факт е също, че някои от основните планирани трасета за пренос най-вече на газ (но и на петрол) в тази част на континента пресичат територията на България. Да не забравяме, че страната ни е консуматор на сигурност и наша основна цел би следвало да е увеличаването на тази сигурност и съответното засилване на позициите ни в регионален и по-широк мащаб. А енергийният бранш има не само икономическо, но и важно геополитическо значение.

Всички тези фактори (членство в ключови наднационални организации и развитие на транспортни коридори и енергийни проекти) трябва да играят решаваща роля за укрепване на националната идея в един свят на непрекъснати, динамични и радикални промени. Необходимо е тези възможности да се използвани целенасочено и за укрепване на България и националните ни позиции. От геополитическа гледна точка, съвсем не сме лишени от шансове, които чакат своята реализация.

И едно важно уточнение. Измерителите за силата, на която и да е държава и национална общност, винаги са били, повече или по-малко, константни през хилядолетията. Касае се най-общо за степен на стопанско развитие, за отбранителни способности, за количество и качества на човешкия капитал. От тази гледна точка е сравнително лесно да се определи върху какво трябва да се фокусира една държава, за да бъде по-сериозен фактор и да има по-благоприятни перспективи за развитие. Същото важи и за България и това е част от голямата картина, която би следвало да вижда политическата ни „класа”, отвъд баналния цикъл на четиригодишните управленски мандати.

В тази връзка е важно и привличане на членовете на българските общности зад граница към общонационалния съзидателен процес. По-активната политика за даване на българско гражданство е само един от инструментите за постигане на тази цел. Всъщност, процесът е много по-комплексен и включва интензивни контакти в стопанската, обществено-политическата и културната сфери. Разбира се, нацията трябва да се разглежда в нейната етническа и религиозна цялост и по никой начин да не се стига до процеси на дезинтегриране или дискриминиране на отделни нейни части. През вековете българската национална идея винаги е била силна с приобщаването и способността си да обединява, а не с „отродяването” на отделни общности и робуването на предразсъдъци. Така е било още в Средновековието, така разсъждава Апостолът, така действа българският народ и при спасяването на сънародниците ни от еврейски произход по време на Втората световна война. Ако погледнем историческите генезиси на съседните ни народи, ясно се вижда каква огромна роля за националния им възход е изиграло приобщаването на различните общности (включително на много представители на българската) за съграждането на заобикалящите ни държави. От тази гледна точка е много важно да се преосмисли вроденото чувство за „елитност” на етнически „чистия” българин спрямо представителите на различните етнографски, диалектни и конфесионни общности  в страната, които нито са по-малко български, нито по-малко желаят просперитета на общата ни родина.

На фона на съседите

От една страна, България стои стабилно в геополитически план, включително в контекста на тежката стопанска, но и политическа криза, разтърсваща Европа и голяма част от Западния свят. Предимства на страната ни от тази гледна точка са относителната предсказуемост, финансовата дисциплина, ниският публичен дълг. Членството ни във все още смятаните за „елитни клубове” ЕС и НАТО също са от голямо значение. В България няма сигнали за някакви сериозни противопоставяния и латентни конфликти в етнически и религиозен план – нещо, което не може да се каже за някои други страни в региона.

В същото време обаче са налице и много тежки недостатъци, които могат да окажат силно негативно влияние, включително в геополитически план. Някои от тях вече бяха споменати: ниска раждаемост, миграционни процеси, негативни тенденции по отношение развитието на човешкия капитал. И все пак, съпоставена със съседните държави и в чисто сравнителен план, може да се каже, че България стои относително добре.

Турция е регионалната суперсила и през последното десетилетие изживява истински стопански бум. Наред с това разполага с голямо и бързо растящо население. Страната е важен играч дори в евразийски план, като през територията й минава и голяма част от транзита на природен газ и петрол. В дългосрочен план, негативно влияние може да има конфликтът с кюрдското малцинство, както и някои разломи в турското общество по линиите „светско - религиозно” и „военно - гражданско”. След като дълги години беше основен съюзник на Запада по време на студената война, през последното десетилетие Турция все по-отчетливо се ориентира към еманципирана външна политика. Тази геополитическа „пренастройка” дава основание за много коментари и анализи, но едно е сигурно – Анкара остава най-значимия, от стопанска и военна гледна точка, субект в региона.

Гърция преживява изключително тежка стопанска и политическа криза. Твърде е възможно за четиригодишен период икономиката на страната да се свие с около 20% с всички последици от подобен мащабен спад. Дълго време и тази държава беше основен фактор в южния фланг на НАТО, като геополитическата ситуация по време на студената война и донесе много ползи. След промените от началото на 90-те значението й за Запада намаля в стратегически план, но Гърция успя да се възползва от членството си в ЕС, както и от икономическата си експанзия, особено в района на Югоизточна Европа. Въпреки тежките съвременни предизвикателства и влошения международен статус, страната продължава да следва основния си геополитически курс в различните му аспекти и да отстоява адекватно своите позиции. Това важи и за редица ключови енергийни проекти. Гърция е част от „Южен поток”, който е реалистичен и с висока степен на осъществимост, за разлика от Бургас-Александруполис, в който страната също има участие. Гърция играе водеща роля и в т.нар. Южен газов коридор, като много анализатори смятат проектите ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия) и TAP (Трансадриатически газопровод) за по-лесно осъществими от конкурентния газопровод Набуко, който не минава през гръцка територия. От инфраструктурна и стратегическа гледна точка, следва да се спомене, че Китай вече използва страната като един от входовете си към Европа чрез милиардни инвестиции в пристанището Пирея (говори се и за заявен китайски интерес към солунското пристанище). Тоест, въпреки изключително тежката криза и влошения си международен имидж, Гърция продължава да удържа стабилни геополитически позиции в геополитически план и това трябва да се отчита от София.

Ситуацията с Румъния е донякъде сходна. Икономически, тази държава продължава да е в тежко състояние, като следва да се подчертае, че само между 2008 и 2011 суверенният дълг на страната се утрои (от 13% на 40% от БВП). Все пак, въпреки сериозните стопански затруднения Румъния е средно голяма (по европейски мащаби)
страна, с население от около 20 млн. души, с добре развит енергиен сектор и стабилни позиции в международните структури. Традиционните аспирации към Молдова със сигурност ще определят много от бъдещите ходове на Букурещ, но осъзнаването на рисковете от конфликти на изток вероятно ще изиграе отрезвяваща роля в това отношение. Паралелно, ще се държи сметка и за настроенията на унгарската общност в страната.

В далеч по-тежко положение, от стратегическа гледна точка, е Сърбия. Преживяла две изключително тежки десетилетия, страната редуцира значението си до сравнително малък регионален играч. Отпечатък върху външната и политика ще носят косовският проблем, както и някои неуредени отношения със съседни държави, като с конфликтен потенциал са заредени Санджак и Войводина (както и Република Сръпска в Босна и Херцеговина). В геополитически план, Сърбия изглежда странно раздвоена между декларираните аспирации за членство в ЕС и реверансите към Руската Федерация. Както изглежса, влиянието на Русия в страната нараства, включително чрез потенциално военно присъствие и засилване на позициите в енергетиката или огромния руски заем за сръбската инфраструктура. В обозрима перспектива, Белград едва ли ще стане част от евроатлантическите структури, а е възможно и възобновянаето на стари конфликти, както и възникване на нови. В Западните Балкани има много потенциални горещи точки, активизирането на всяка от които ще окаже силно негативен ефект върху развитието на Сърбия.

И накрая Република Македония – най-близката на България страна в народностен, езиков и културен план. Младата държава претърпя бурен преход, който включи и квазигражданска война, избухнала преди десетилетие. Икономическата ситуация е тежка, а надеждите за скорошно членство поне в НАТО бяха попарени. Много от старите зависимости на Скопие все още не са прекъснати и тъкмо това е основния негативен фактор в развитието на страната. Без излизане от затворения кръг на тези стари зависимости Македония не може да очаква нищо добро. Само преформатиране на отношенията със съседите може да изведе младата държава на качествено нов път. А като говорим за „пътища”, не можем да не споменем Паневропейски коридор №8, който действително би могъл да отведе Скопие в по-добра посока. За съжаление, на този етап статуквото край Вардар успешно се поддържа от преторианците на стария ред, което със сигурност не е от полза за Македония. При всички случаи, България трябва да е постоянен и гласовит адвокат за влизане на Македония в НАТО и ЕС, както и да оказва реален натиск за изграждане поне на така желаната железопътна линия през българо-македанската граница. Възможни опции за засилване на сътрудничеството са и третият лъч на „Южен поток” (който да минава през Македония и Албания), както и активизиране по проекта АМБО (макар че на практика последното е много малко вероятно). Така или иначе, от стратегическа гледна точка, Македония е в много тежка ситуация, като сред очевидните средства за преодоляването й е укрепването на връзките с най-стабилния и към момента съсед. А това е България.

Накъде, все пак?

Както отбелязва известният американски геополитически анализатор Джордж Фридман, всяка страна и всяка национална общност има една голяма и водеща цел през вековете. Ако си зададем въпроса, коя е нашата първостепенна цел през цялото ни досегашно историческо развитие, отговорът не е съвсем лицеприятен. Защото става дума за самото оцеляване на българските нация и държава през столетията. И наистина, ако помислим трезво, българският народ е бил под чуждо владичество през половината от историята си, борейки се именно за оцеляване в един наистина труден и динамичен регион. Когато самото съществуване на държавата ни не е било под въпрос, идва ред на следващата по важност голяма цел, която е разширяване на българското влияние. Геополитическите принципи и големите сили, които движат човешкото развитие, са на практика константни. Затова трябва да осъзнаем, че „голямата картина” не се е променила особено и е важно да помним, че защитата на националните интереси е от изключително значение и днес, в епохата на глобализацията, масовата култура и глобалната експанзия на една икономическа и политическа парадигма. Който се поддаде на илюзията, че националните интереси вече нямат значение, със сигурност се обрича (и заслужава) на маргинална историческа и политическа позиция и рискува да пожертва без полза своя суверенитет. Все още чувстваме последиците от това, особено след периода 1944-1989, затова никога не бива да забравяме какво струваше той на българската нация и държавност.

Едно трябва да е ясно – от нас самите зависи в каква посока ще тръгне България. Ние решаваме дали да продължи едновековния период на относителен упадък и отстъпление или да навлезем в нов възходящ етап от развитието си. Нихилистичното отношение към държавността и нацията ни накланя везните по-скоро в първата посока. Трябва обаче да помним, че в своята история България има много победи, както и много успешни примери за това, че с обединение и формулиране на ясни национални цели бихме могли да се развиваме възходящо и успешно да се справим с големите предизвикателства по хилядолетния път на страната ни.

 

* Главен експертен сътрудник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм