14
Съб, Дек
4 New Articles

Македонският модел за разрешаване на етническите конфликти

брой1 2012
Typography

В съвременния свят има между пeт и осем хиляди етнокултурни групи и само около двеста държави. Простата аритметика показва, че повечето държави неизбежно трябва да бъдат споделяни от две или повече, а понякога и от една дузина етнически групи. Следователно, могат да се очакват конфликти между различните етнически групи.

Справянето с тези конфликти е изключително важна тема. Повечето политолози-теоретици, работещи в тази област, се концентрират върху три метода за управления на различията. Те са: териториална автономия (което означава федерализъм), нетериториална автономия (споделяне на властта и консенсуализъм) и мултикултурна интеграция. Всички тези подходи са свързани с проблема за малцинствените права.

Изследователите се концентрират върху едно предизвикателство: как да бъде зачитано разнообразието в плуралистичното общество и, в същото време, да не се подкопаят връзките с гражданството. В настоящата статия ще се фокусираме върху модела на „мултикултурна интеграция” и неговото прилагане в Република Македония.

Увод

В литературата за етническите конфликти можем да намерим както демократични, така и недемократични методи за елиминиране и управление на етническите различия. Според Макгари и Брендън О’Лири, методите за елиминиране на етническите различия на макрополитическо равнище са четири: геноцид; насилствено масово преместване на население; разделяне и/или отцепване и асимилация. Други четири метода се използват за управление на различията: хегемонистичен контрол; териториална автономия (кантонизация или федерализация); нетериториална автономия (споделяне на властта или консенсуализъм); и мултикултурна интеграция[1].

Първите два метода за елиминиране на различията (геноцид и насилствено преместване на население) нямат поддръжници сред съвременните западни политически теоретици. Първият от изброените методи за управление на различията (хегемонистичният контрол) има много малко поддръжници. Тези опции са извън днешния теоретичен политически дебат, защото изследователите ги смятат за некоректни и нелегитимни. Легитимността на останалите форми за регулиране на етническите конфликти е въпрос, по който се води съществен дебат. Общоприето е, че разделянето или отцепването само прехвърля проблемите с етническите конфликти и малцинствените права към държавите-наследнички на тази, която се е разпаднала, при това често с брутални последици.

Води се сериозен дебат за „легитимността на асимилацията”, т.е. последният от изброените методи за елиминиране на различията. Според Доналд Хоровиц, този метод, идващ от англо-американските демокрации, означава власт на мнозинството в съчетание със силни малцинствени права. Лесно може да се забележи обаче, че когато става дума за големи малцинства (например 30% от общото население, както е в Македония) перспективата за продължаващо изключване от управлението на държавно ниво прави тази политика незадоволителна както от теоретична, така и от практическа гледна точка. Макгари и О’Лири лансират „идеята да се опита да се премахнат различията в рамките на държавата чрез интеграция или асимилация на съответните етнически общности в нова трансцедентна идентичност”[2]. Това може да се постигне с по-малка или по-голяма степен на насилие, но целта е създаването на обща национална култура, в която да се претопят всички съществуващи преди това етнически различия.

Кимлика и Норман обаче ни напомнят да различаваме асимилацията от това, което те наричат „мултикултурна интеграция”. Макар че и двете предполагат нова транцедентна идентичност, тук става дума за два различни подхода за интегриране на разнообразните етнически групи. Тези двама автори виждат „мултикултурната интеграция” не като средство за елиминиране на културните различия на отделните етнически групи, а по-скоро като инструмент, приемащ различния етнокултурен бекграунд на идентичности, които са наследствено свързани с гражданите. Те очакват след известно време признатите и приспособили се етнически групи да се трансформират в „мултикултурно гражданство” в съответната държава. Тези две концепции все още са предмет на дебат. По-нататък ще се концентрираме върху модела на „мултикултурна интеграция” и предизвикателствата пред неговото прилагане в македонското общество.

Моделът на мултикултурна интеграция

Теоретиците на мултикултурализма, като Чарлз Тейлър и Уил Кимлика, заимстват идеята за съществуването на колективни и/или културни права от комунитаристката критика на либерализма, но опитват да легитимират тези права, използвайки либералния акцент върху индивида. Така например, Тейлър настоява, че индивидуалната идентичност се формира в диалог и в даден културен контекст, в какъвто индивидът винаги е въвлечен. Според Кимлика и Тейлър, класическият индивидуалистичен либерализъм не предлага достатъчна защита за тази част от идентичността на индивида, която се отнася до колективността. Ето защо „слепият” либерализъм трябва да бъде „коригиран” така че да може да предоставя защита на някои колективни права, тясно свързани с фундаменталните човешки права.

В книгата си „Мултикултурното гражданство: либерална теория на гражданските права” Уил Кимлика твърди, че не е достатъчно да се покаже, че малцинствените права, по същество, са съвместими с свободата и справедливостта. Необходимо е да определим, добавя той, „дали те са съвместими с дългосрочните изисквания за стабилна либерална демокрация”, включително изискването за „споделена идентичност”, която може да поддържа нивото на взаимно приспособяване[3]. Кимлика твърди, че в общество, което признава „обособени групови права”, членовете на тези групи са интегрирани в политическата общност не само като индивиди, но и чрез съответната група и техните права отчасти зависят от груповата им принадлежност. Той заключава, че искането за репрезентативни права от страна на групите в неизгодна позиция е „искане за включване/интеграция”. Групите, които се чувстват изключени, искат да бъдат включени в по-голямото общество и признаването и приспособяването на тяхната „различност” би трябвало да улесни това включване. За случаите, когато малцинствата са концентрирани в определен регион, Кимлика предлага „международно участие при очертаване границите на районите”, така че да се създадат избирателни единици, в които малцинствената група да бъде мнозинство. Този начин за осигуряване на представителство за „общностите по интереси” не бива да се разглежда като заплаха за националното единство - обратното, на това трябва да се гледа като на „насърчаване на гражданското участие и политическата легитимност”. Кимлика смята, че основният импулс, стимулиращ представителството, е интеграцията, а не отделянето. Нещо повече, той посочва, че „напълно интегриращото гражданство трябва да взема под внимание различията”.

Но, докато правото на представителство би могло да насърчи социалната интеграция и политическото единство, „правото на самоуправление представлява по-сериозно предизвикателство пред интегративната функция на гражданството”. Исканията за самоуправление са свързани с „желанието да се отслабят връзките с по-голямата политическа общност и поставят нейната власт под въпрос”. Така че за демократичните мултинационални държави, признаващи правото на самоуправление, е присъщо да са нестабилни именно по тази причина.

Либералната справедливост изисква „чувство за обща цел” и „взаимна солидарност” в рамките на страната. Тоест, трябва да намерим някакъв начин да удържаме [общностите в] мултинационалните държави заедно. Истинският въпрос е: кои са възможните източници на единство в мултикултурна държава, която по-скоро да утвърждава, отколкото да отрича своите вътрешнонационални различия? Един възможен отговор е, че социалното единство зависи от „споделените ценности”, както посочва Кимлика[4]. Истина е, че в мултинационалните държави често има споделени ценности, включително и споделена концепция за либерална справедливост. Не е сигурно обаче, че тези ценности, сами по себе си, осигуряват основание за две или повече етнически групи да стоят заедно в една държава. Това предполага, че споделените ценности не са достатъчни за социално единство.

Затова Кимлика заключава, че, както изглежда, липсващата съставка е идеята за „споделена идентичност”. От друга  страна обаче, споделената концепция за справедливост в политическата общност не създава непременно споделена идентичност. Откъде тогава идва споделената идентичност? В националните държави отговорът е прост. Споделената идентичност идва от общността на езика, историята и, може би, религията. Но тези елементи не са сред споделените в една мултинационална държава. Ако погледнем към някои силно патриотични, но културно разнообразни държави като САЩ или Швейцария например, основата на споделената идентичност често изглежда да е гордостта от определени исторически достижения (например основаването на Американската република). Споделената гордост е сред фундаментите на силното чувство за американска политическа идентичност, постоянно подсилвано чрез гражданската литература и учебните програми в училищата. В много мултинационални държави обаче, историята е източник на разделение между народностните групи, а не на споделена гордост. Хората и събитията, които предизвикват гордост у народа, който е мнозинство, често генерират чувство на нелоялност(предателство) сред националните малцинства. Нещо повече, упованието на историята често изисква много селективен, дори манипулативен, разказ за историческото минало.

Споделените ценности и вдъхновяващата история,  без съмнение, помагат за поддържане солидарността в мултинационалните държави, но е съмнително, че тези два елемента са достатъчни, сами по себе си. Ето защо Кимлика предлага насърчаване на чувството за „солидарност и обща цел” в мултинационалните държави. Това обаче е голямо предизвикателство защото изисква приспособяване, а не субординация на националните идентичности. Хората от различни народностни групи ще поддържат политики, чрез които тяхната народностна идентичност се подхранва, вместо да бъде поставена в подчинено положение. Тук Чарлз Тейлър се обръща към теорията за „дълбокото разнообразие”, доколкото се налага да приспособим не само разнообразието от културни групи, а и разнообразието в начините, по които членовете на тези групи принадлежат към по-голямата общност[5].

Това означава, че гражданите на мултинационалната държава трябва да уважават не само разнообразието, но и разнообразните подходи към разнообразието. Какво би могло да удържи такава мултинационална държава да не се разпадне? Тейлър се съгласява, че това е отворен въпрос, но предполага, че гражданите могат „да сметнат за вълнуващо и предмет на гордост” да работят заедно за да изградят общество, базирано на дълбоките различия, и затова ще са готови да правят жертви, за да останат заедно. Най-важната идея е, че хората могат да бъдат обвързани въпреки техните различия и дори именно заради тях. Тейлър твърди, че „те могат да чувстват, че различията помежду им обогатяват всяка от страните и, че животът им е по-ограничен и непълнокръвен, ако са сами, отколкото ако се асоциират един с друг”. Така „различията определят взаимното допълване”[6].

Но, смята Тейлър, общество, базирано на „дълбоки различия” едва ли ще остане единно, ако хората не ценят различията, сами по себе си, и на желаят да живеят в страна с разнообразни форми на политическа и културна принадлежност. Обратното – ако две или повече етнически групи просто не желаят да живеят заедно, е невъзможно да се създаде солидарност без всякаква основа за това.

По отношение на етническото разнообразие, три по-общи пункта отбелязва и Робърт Пътнам. На първо място, етническото разнообразие ще нараства съществено във всички модерни общества през следващите няколко десетилетия заради имиграцията. Нарастващата имиграция и разнообразие са не само неизбежни, но са и желателни, в дългосрочен план, твърди Пътнам. Като цяло, етническото разнообразие е съществен обществен актив, както показва историята на САЩ. На второ място, в краткосрочен и средносрочен план имиграцията и етническото разнообразие са очевидни предизвикателства за социалната солидарност и задържат социалния капитал. На трето място, в средносрочна и дългосрочна перспектива, успешните имигрантски общества създават нови форми на социална солидарност и намаляват негативните ефекти от разнообразието чрез конструирането на нови по-всеобхватни идентичности[7]. Така главното предизвикателство за модерните, разнообразни общества е да създадат ново по-широко усещане за „ние”.

Критики на модела на „мултикултурна интеграция”

Либералните демокрации изискват гражданите да имат достатъчно високо ниво на самоограничение и взаимна солидарност. Тоест, политизацията на етническите различия не съответства на тези изисквания. Налице са важни примери за стабилни мултинационални държави като Швейцария, които показват, че няма никаква причина, поради която членовете на националните малцинства да не могат да имат както силно национално самосъзнание, така и силно чувство на патриотизъм и обвързване с по-голямата общност. Има обаче и твърде много примери на държави, където институционализацията на народностните идентичности и права не предотвратяват гражданските войни (например Босна и Херцеговина или Ливан). Нещо повече, някои мултинационални държави, чиято дългосрочна стабилност се е смятала за даденост, сега изглеждат по-нестабилни (например Белгия).

Чавдар Маринов критикува мултикултурализма като „твърде мъчно средство за изграждане на обща гражданска идентичност”[8]. Поставянето на ударението върху „културната общност” не предлага формула за обща принадлежност, еднакво приемлива и за двете общности, които иначе нямат проблем с комунитарното самоопределение, заключава Маринов.

Елементите, от които тази принадлежност трябва да бъде изградена, са взаимно изключващите се етничности. Мултикултуралистите вероятно биха могли да възразят, „че точно това е предимството на мултикултурализма: фактът, че той е нещо по средата – нито радикален комунитаризъм, нито пък е сляп за различията, както класическия либерализъм и републиканската асимилация”[9].

Пиер Ван дер Берге твърди, че трябва да се прави разлика между минималния мултикултурализъм (обикновена толерантност и правна защита за културното разнообразие) и максималния мултикултурализъм. Затова мултикултурализмът може да бъде свързван с демокрацията само ако са изпълнени някои условия:

- Държавата трябва да бъде денационализирана;

-  Мултикултурализмът трябва да бъде ясно отделен от политиките, целящи намаляване на образователните, икономически и социални неравенства;

- По-вероятно е мултикултурализмът да произведе желания резултат на мирно съвместно съществуване  ако официалните политики признават и защитават разнообразието, но не го приветстват и не го подкрепят активно.

Здравето и стабилността на модерната демокрация зависят не само от справедливостта на основните институции, но и от качеството и отношението на нейните граждани; от тяхното чувство за идентичност и мнението им за потенциално съперническите форми на национална, регионална, етическа или религиозна идентичност; от тяхната способност да толерират и да работят заедно с другите, които са различни от самите тях; от желанието им да участват в политическия процес, за да допринасят за общественото благо и да държат политическите власти подотчетни. Вглеждайки се в тези употреби на термина „мултикултурализъм”, можем лесно да заключим, че, сам по себе си, той е мултисемантичен. Тоест, използван е в различни смисли за различни цели. Той би могъл да бъде назидателен и образователен и може да бъде използван за да обясни на мнозинството, че трябва да се научи да живее в хармония с определени малцинства, които, от своя страна, имат нужда да получат колективни права. Мултикултурализмът не е нито универсално решение, нито най-доброто средство за разрешаване на етнически конфликти. За поддържане целостта на едно общество със значителни малцинствени искания, решаващи могат да се окажат много други елементи като наличието на определена политическа култура, икономическите интереси, международният контекст и, особено, историческата традиция. Във всеки случай, няма никакви стандарти за институционална организация, които биха могли да възпрат малцинствата да искат все повече и повече.

Основата на Охридския рамков договор: мултиетническа или двунационална държава?

В Рамковия договор имплицитно е заложена целта за трансформиране на Македония от етническа еднонационална държава в гражданска/мултиетническа държава чрез позитивна дискриминация в полза на албанското население. Парадоксът е, че Рамковият договор се стреми да насърчи развитието на гражданска държава чрез етнически дефинирани мерки. Последващите законодателни промени, гласувани от македонския парламент, чрез някои от техните предписания обаче подкопават движението към гражданска държава и вместо това посяват семената за развитието на двунационална държава.

Интересите на другите етнически групи в страната, до голяма степен, остават извън рамките на политическата сделка и Рамковият договор ги отстранява от етнически включващата плуралистична демокрация. Това е рамка за създаване на, де факто, двунационална политическа система. Въпреки призивите на останалите етнически групи в Македония за по-широк междуетнически диалог, по-малките малцинства бяха пренебрегнати в Рамковия договор. Вместо това, дебатът се фокусира върху това, дали Македония трябва да бъде двунационална или еднонационална държава, а не мултинационална/мултиетническа.

Конфликтът между македонци и албанци, до голяма степен, беше сблъсък по въпроса кой контролира македонската държава и какъв тип държава трябва да бъде тя. Според изискванията на Рамковия договор, преамбюлът на македонската Конституция от 1991 трябваше да бъде променен чрез премахване на споменаването за каквито и да било специални етнически или национални групи и вместо това да остане само позоваването на гражданите на Македония. Така новият преамбюл маркира промяната в официалния характер на македонската държава. Съответно, целта беше трансформирането на Македония в гражданско общество на равноправни граждани без позоваване на етническия бекграунд. Това обаче се провали тъй като новият преамбюл, договорен на Охридските преговори, стана предмет на ожесточен дебат между македонските и албанските политици и бе ревизиран още преди да влезе за гласуване в Парламента. В окончателната версия на преамбюла отново има позоваване на етнически и национални групи в Македония, но албанците са издигнат в по-висок статут от този, който имаха според преамбюла на конституцията от 1991. Така, преамбюлът от 1991 утвърждаваше македонския народ като основен „собственик” на македонската държава и, следователно, създаваше национална държава на етническите македонци. Новият текст на преамбюла, гласуван от македонския парламент след конфликта от 2001,  въвежда отново етническия фактор чрез позоваването на „гражданите на Република Македония, македонците, както и гражданите, живеещи в нейните граници, които са част от албанския народ, турския народ, влашкия народ, ромския народ, бошняшкия народ и други”. Така нетният ефект е, че Македония, чрез Рамковия договор и последвалите законови промени, остава с конституция и преамбюл на тази конституция, които са етнически по характера си. Това не съдейства на стремежа на международната общност за утвърждаване на гражданска неетническа мултикултурна македонска държава.

Концепцията за гражданската идентичност обаче е все още изключително слаба и мнозина македонци се възмущаваха от предложената промяна в конституционния преамбюл, тъй като се опасяваха, че ще загубят държавата, за чието признаване са се борили толкова упорито. Редица политици и интелектуалци изразиха загриженост, че ако македонският народ не е споменат експлицитно в преамбюла на конституцията, самото съществуване на македонската нация ще се окаже в опасност. Тази гледна точка отразяваше широко разпространеното сред етническите македонци схващане, че те като народ са се борили векове наред за тяхна собствена национална държава, която сега не искат да изгубят. Етническите македонци все още схващат Македония като тяхна „естествена” държава и неохотно отстъпват повече „пространство/пространства” за албанците[10].

Като цяло Рамковото споразумение изглежда направено главно да отговори на оплакванията на албанците, за да предотврати по-нататъшна въоръжена конфронтация, отколкото да осигури изчерпателна рамка за недискриминационна политическа структура. Споразумението от Охрид не взема под внимание цялостната политико-военна и социално-икономическа картина на Балканите и е свързано с подкрепата на ЕС само в негативен смисъл[11]. Така, предлагайки „повече тояги и моркови”, Споразумението не успява да мотивира хората в Македония да се ангажират искрено в мирното изграждане.

Има ли надежда за модела на мултикултурна интеграция в Македония?

В Македония стана нещо нормално политиците да твърдят, че страната е „пример за функционираща мултикултурна демокрация на Балканите и в Европа”. В Македония мултикилтурализмът е заявяван като синоним на хубави пожелания от всякакъв тип, като етнически и религиозен „плурализъм”, „толерантност”, „либерализъм” и „космополитизъм”[12]. Истинският въпрос обаче е, дали мултикултурализмът с неговото изискване за гарантиране на колективните права и интегритет на общностите (в този случай етнически), е инструмент за разрешаване на конфликти като този в Македония? На второ място, дали има плодотворна почва за прилагане на теоретичната концепция за „мултикултурно гражданство” в мултиетническа Македония? И накрая – коя е спойката, способна да държи заедно всички етнически общности?

Всички привърженици на мултикултурализма предлагат един отговор: „споделени либерални ценности”. Македонците, албанците и другите етнически малцинства в страната са се посветили на либералните ценности, поне що се отнася до програмите на техните политически партии. Членството в ЕС и НАТО е сред малкото проекти, обединяващи общностите на мнозинството и на малцинствата. Тези цели могат да помогнат за изграждането на визия за общо бъдеще за една страна, която е в хармония със себе си и със своите съседи. Респективно, НАТО и ЕС опитват и, по всяка вероятност, ще продължат да използват македонските очаквания, за да окуражават политическите и икономически реформи, както и цялостното прилагане на Охридския дневен ред. Впрочем, ветото за присъединяването към НАТО и възможното отлагане на европейската интеграция на страната правят, за момента, тези евроатлантически ценности по-малко привлекателни.

Какво може да се каже за „общата идентичност”? Македонците и албанците са „дълбоко различни” общности. Те са строго разграничени по етническа, езикова, културна и религиозна линия със свои собствени политически партии, групи за влияние, а сега вече и с образователни институции, медии, канали за комуникация и т.н. Какво може да ги държи заедно? Истина е, че албанците не възразяват срещу името „Република Македония”, което разглеждат като „териториално обозначение без някакви специфични етнически конотации”[13]. Според тях, името „Македония”  не предполага собственост върху държавата от страна на етническите македонци. Албанците обаче не са готови „да страдат” за името. Те смятат, че интеграцията в НАТО и ЕС е много по-важна от запазването на конституционното име на страната. И накрая, никакво отричане на името не е достатъчно за да изгради „споделена политическа идентичност”, базирана на мултикултурното гражданство. Споделената идентичност идва от общността на историята. Но имат ли македонци и албанци общи личности, които да честват? Да, имат, но не ги честват заедно, а вместо това се борят да отстояват техния етнически произход (Майка Тереза, Скендербег и т. н.). Може ли да се намери обща база по този въпрос? Вероятно да, ако те са готови да го направят. Упованието на историята обаче често изисква много селективно, дори манипулативно преразказване на тази история. Националната идентичност включва припомнянето на миналото, точно толкова, колкото и неговото забравяне. Да се изгради чувство за обща идентичност в мултинационална държава като Македония вероятно изисква дори още по-селективно припомняне на миналото. Ако остане непроменена, предимно етнически сегрегираната македонска образователна система, по всяка вероятност, ще усилва конфликтните представи за съвременната история на страната.

Образователната система може да бъде мощен инструмент за социална промяна. Става дума промяна в начина, по който се преподава история в македонските училища, и който би могъл значително да подобри перспективите за етническо помирение в страната[14]. Голяма част от етническите македонци не са доволни от тази ситуация: те вярват, че са единствената страна, правеща компромиси, които обаче не оказват никакво реално влияние върху лоялността на албанците към държавата. Реалните промени трябва да станат в съзнанието на хората. В това отношение образованието може да изиграе решаваща роля за преодоляване на етническите предразсъдъци и намаляване на междуетническото напрежение. Отзоваването само на исканията на една етническа общност обаче, независимо от потребностите на другите, може само да изостри проблема, вместо да го реши[15]. Двата национализма – македонският и албанският, са все още твърде слаби, за да могат успешно да застрашат самото съществуване на другия и международната общност бе в състояние да предотврати тоталната гражданска война. Това, което тя обаче не може да направи, е да „отговори вместо тях на въпроса за тяхната идентичност”[16].

Етническите македонци не смятат себе си за „бойци”, а по-скоро поддържат колективен имидж на хора, които са били мачкани от различни нашественици, независимо от етническия им произход. Нещо повече – като цяло македонците смятат, че са мирни хора. Според Алис Акерман, македонците се самовъзприемат като по-мирни от албанците, но и обратното е вярно – албанците смятат, че са по-мирни от македонците[17]. Някои албански политици обаче влизат в ролята на вечни скептици, които периодично декларират своя песимизъм за бъдещето на мултиетническата държава и, в частност, на Македония. За някои от албанските лидери македонската държавност може винаги, независимо от степента на „мултикултурализация”, да си остане „твърде македонска” и „недостатъчно албанска”. Въпросът е, може ли тази „дълбока различност” да бъде предизвикателство и обект на гордост, че се работи заедно за изграждането на общество, основано на такива дълбоки различия? Според Тейлър, общество, базирано на „дълбоки различия”, едва ли може да се удържи единно, ако хората не ценят самите тези дълбоки различия и не желаят да живеят в страна с разнообразни форми на политическа и културна принадлежност. Македонското общество има дълга история на мирно съвместно съществуване между неговите разнообразни етнически групи. Независимо от техния етнически произход, гражданите на Македония искат, преди всичко, да водят нормален живот, ненарушаван от спомените за предишни напрежения и страхове за бъдещето. Възприятието за междуобщностните отношения се подобри значително през последните няколко години.

Охридският рамков договор целеше да насърчи мултиетничността, както и да съдейства за по-добрата интеграция на малцинствата в обществото, но всъщност институционализира социалната и културна дистанция, съществуваща и преди между двете основни общности. Могат ли другите малцинствени общности (турци, роми, сърби, власи и т. н.) да бъдат мост, който ще свърже македонците и албанците? Задачата да се привикне с разнообразието няма да бъде лесна или бърза, но реализацията и ще бъде ускорена от нашите общи усилия и, в края на краищата, тя си струва тези усилия.

Либералните демокрации изискват гражданите да имат сравнително високо ниво на самоограничения и „обща солидарност”. Това означава, че по-нататъшната политизация, етническа мобилизация и секюритизация на идентичностите, или на етническите различия, не съответства на тези изисквания. В демократичната епоха, за да формира държава, обществото е принудено да се нагърби с трудната и никога неприключваща напълно задача по формирането своята колективна идентичност. Македония е изправена през сериозни въпросителни относно нейните възможности да се преустрои като стабилна държава в новите условия.

Междукултурния диалог като ключ към успеха

След края на конфликта, междуетническите взаимоотношения на микрониво, в значително степен, бяха възстановиха. Но, като цяло, социалната дистанция между общностите се увеличи. Взаимодействията между общностите обикновено не излизат отвъд сферата на професионалните отношения и няма голяма вероятност тенденцията към самозатваряне и физическо сепариране да се обърне. Някои от реформите, предпоставени от Охридския договор, целят да насърчат мултиетничността (например, пропорционалното представителство в публичния сектор), но други служат за усилване на етническата дистанция (сред тях са децентрализацията и висшето образование на албански език). Понастоящем, най-големият източник на слабост в страната е във взаимодействието между етническите и икономически разломи и между политиките на общностно ниво и политическия клиентелизъм. За щастие, Македония никога не е била изправена пред проблем като този, който Сърбия например, имаше с Косово, и притежава своя собствена дълга история на етническа толерантност. Двете най-големи общности може и никога да не са живели заедно, но е вярно също така, че никога не е имало никакви големи етнически травми и враждебност помежду им. Дори и днес повечето граждани от всички етнически групи твърдят, че техните големи проблеми са бедността, безработицата и корупцията, а не междуетническите взаимоотношения.

Както изглежда, ключът към проблема е „междукултурния диалог”. За това се застъпва Парек, който лансира една разновидност на мултикултурализма, при която всеки се придържа към законите и ценностите на националната държава, но където, въпреки това, се поддържат различните форми на култура[18]. Такъв „междукултуризъм” като че ли се самоизразява като форма на взаимно „вземане назаем” между групите, дефинирани по културен признак: аз ще взема нещо от твоето, а ти можеш да вземеш нещо от моето. Накрая създаваме нещо ново и за двете групи, но все още поддържаме, в достатъчна степен, това което ни различава едни от други. Този процес може да бъде обозначен и като „акултурация” – по-мека форма на асимилация, в хода на който членовете на общността се приспособяват. В случая с Македония, намирането на решение на „спора за името” чрез име, което е съвсем малко по-различно от сегашното, задоволява изискванията на етническите македонци за социетална сигурност, но в същото време оставя достатъчно пространство за етническите албанци и другите етнически общности в страната да го приемат и да се изгради нова политическа идентичност на международната сцена. За такава стъпка обаче всички етнически общности в страната следва да се готови „да дадат” и „да вземат”, а пък политическите лидери трябва да са в състояние да обяснят това на своята етническа група. Както отбелязва Джордж Шхьопфлин, „демократичната принадлежност към нацията се състои от три ключови взаимозависими елементи: гражданското общество, държавата и етничността[19]. Когато гражданското общество и държавата са слаби, какъвто е случаят с Македония , етничността става доминираща.

Дългосрочната стратегия за Македония следва да се фокусира върху включването, а не върху изолацията. Фундаменталното предизвикателство, пред което ще се изправят македонските граждани в бъдеще, е да идентифицират източниците на единство на страната, да търсят обща база, да развиват патриотизъм, който ги обединява без да ги претопява.

Вместо заключение

Настоящата статия цели да осветли някои проблеми, непоследователности и парадокси, засягащи Охридския рамков договор. А именно, договорът не постигна своята цел да насърчи гражданската концепция  за македонската държава - идея, която беше подкрепена от международната общност, нямаща ясна представа за сложността на ситуацията в Македония. Вместо да промотира мултиетническата гражданска държава, Рамковият договор пося семената за създаването на двунационална, македоно-албанска държава, в която другите етнически общности остават маргинализирани в политическата сфера. По-нататъшната ревизия на конституционния преамбюл илюстрира битката между албанците и македонците за контрол върху македонската държава. Показателно е, че Рамковият договор и неговите поддръжници, в частност международната общност, също не се потрудиха да вземат под внимание редица съществени фактори, предопределящи перспективите за мир и стабилност в Македония.

Новата конституция беше поправена по времето на сериозна криза, когато съществуващите и постановки се оказаха нелегитимни (албанците не гласуваха на референдума за одобряване на конституцията през 1991). Поправките в основния закон бяха направени след период на въоръжени сблъсъци, в момент на крехко примирие, когато времето бе от съществено значение. Имаше нарастващ натиск за приемане на проектопоправките, дори и те да не са перфектни. Възможно решение днес е да се изработи нова конституция, базирана изцяло на концепцията за равноправие на гражданите на Македония без да се отрежда водеща роля на нито една общност, тъй като предишната конституция бе разглеждана като даваща предимство на македонците, а последните промени бяха наложени от албанците. За такова решение обаче, би трябвало да е налице съответният подходящ политически климат, както и консенсус сред всички релевантни субекти. Терминът “македонски” трябва да има двойно значение. От една страна, той трябва да изразява “етничността” за етническите македонци, и “политическото гражданство” за всички други етнически общности в страната. Тоест, голямата предизвикателство е да се култивира нова национална гражданско-политическа македонска идентичност, която да не слага акцента върху етничността. Подобна достатъчно широка и “включваща” идентичност би могла да доведе и до по-либерално общество. “Включващата” гражданска политическа идентичност в една етнически хетерогенна държава би трябвало да допринесе за гарантирането на етническия мир в нея.

 

Литература:

1. Ackermann Alice. 1999. Managing Conflicts Non-Violently Through Preventive Action: The Case of the Former Yugoslav Republic of Macedonia”, in Journal of Conflict Studies, Spring 1999.

2. Adamson Kevin and Jovic Dejan. 2004. “The Macedonian–Albanian political frontier: the re-articulation of post-Yugoslav political identities”, in Nations and Nationalism, Vol. 10, No. 3, 293–311.

3. Atanasov Petar. 2004. “Macedonia between nationalism(s) and multiculturalism: The Framework Agreement and its multicultural conjectures”, in Sociologija, XLV: 4, 303-316.

4. Frckovski Ljubomir. 2007. Negotations in Identity Conflicts, Skopje: Templum.

5. Gocevski Trajan. 2003. Ethnic Coexistence in the Post-conflict Period, Skopje: Macedonian Center for Peace and Euro Atlantic Integration and Foundation Open Society Institute.

6. Hills Alice. 2004. “Assumptions, principles and strategy”, in Adelphi Papers, 11-40.

7. Horowitz Donald L. 2008. “Conciliatory Institutions and Constitutional Processes in Post-conflict States”, in William and Mary Law Review, Vol. 49, 1213-1248.

8. Hugh Poulton, 1995. Who are the Macedonians?, London: Hurst & Company.

9. Kymlicka Will and Norman Wane. 2000. Citizenship in Diverse Societies, Oxford: Oxford University Press.

10. Kymlicka Will. 1995. Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority Rights, Oxford: Oxford University Press.

11. Marinov Tchavdar. 2006. “Multiculturalism in the Balkans: Is it Necessary? The Use of Term in the Context of the Balkans”, in Journal for Politics, Gender and Culture, Vol. 5, No. 2, Summer, 35-62.

12. Najcevska Mirjana and Petroska-Beska Violeta. 1999. “Between political solutions and reality: Inter-ethnic relations in the Republic of Macedonia”, in Helsinki Monitor, No. 3, 8-14.

13. Parekh Bhikhu. 2000. Rethinking Multiculturalism: Cultural Diversity and Political Theory, London: Macmillan.

14. Petroska-Beska Violeta and Najcevska Mirjana. 2004. “Macedonia, Understanding History, Preventing Future Conflict”, Special Report, No. 115.

15. Pierre L. van Den Berghe., 2002. “Multicultural democracy: can it work?”, in Nations and Nationalism, Vol. 8, No. 4., 433-449.

16. Putnam Robert. 2007. “E Pluribus Unum: Diversity and Community in the Twenty-first Century”, in Scandinavian Political Studies 30 (2), 137–174.

17. Schöpflin George. 2000. Nations, Identity, Power: The New Politics of Europe, London: Hurst & Company.

18. Taylor Charles. 1998. “The Dynamics of Democratic Exclusion”, in Journal of Democracy, Vol. 9, No. 4, 143-156.

19. Tejlor Charls. 2004. Multiculturalizam: ogledi za politikata na priznavanje, Skopje: Evro Balkan Press.

20. Ulf Brunnbauer. 2002. “The Implementation of the Ohrid Agreement: Ethnic Macedonian Resentments”, Centre for the Studies of the Balkan Societies and Cultures, Vol. 1.

21. UNDP, Early Warning Report, Macedonia June 2007, Skopje, 2007, 49.

22. Watts Roland and Brown D., Options for a New Canada, Toronto: University of Toronto Press.

 

Бележки:

1. Kymlica, Will and Norman Wane….

2. Ibid., p. 13.

3. Kymlica, Will. Multicultural…., p.34-48

4. Kymlica, Will. Multicultural…., p.191-207

5. Taylor…. 143

6. Idid…156

7. Putnam… 137-144

8. Marinov….. 35

9. Ibid….62

10. Brunbauer…

11. Hills…

12. Marinov…

13. Poulton…

14. Petrovska-Beska…

15. Petrovska-Beska…8-14

16. Adamson… p.311

17. Ackermann….

18. Parekh…

19. Schopflin…35

 

* Доцент в Европейския университет

** Доцент в Института за сигурност, отбрана и мир в Скопие

*** Служител в Министерството на вътрешните работи на Македония