Валентин Катранджиев. Външната политика на Европейския съюз. 272 стр. Военно издателство, София, 2011.
През последните 70 години българската външна политика има сателитен характер. В годините на Втората световна война международното поведение на София е зависимо от Германия, след това – от Съветския съюз, а след разпадането на двуполюсния световен ред – от Запада, в лицето на САЩ и ЕС. След 2007 България вече има две столици (София и Брюксел), но дали ще има и две външни политики – българска и европейска и какъв ще бъде обликът на втората от тях? Това е завръзката на сюжета, който ни представя д-р Валентин Катранджиев в своята новоизлязла книга „Външната политика на Европейския съюз”. Авторът има солидна теоретична и практическа подготовка, за което свидетелстват защитената в Москва докторска дисертация за културно-цивилизационната концепция на Хънтингтън в международните отношения, както и работата му в Дипломатическата академия на българското Външно министерство и в международната неправителствена организация Диплофондация, със седалище в Малта.
Колкото и да е учудващо, с оглед на това, че в почти всеки български университет се изучава евроинтеграция, досега у нас нямаше обобщаващо изследване за външната политика на ЕС. Книгата на Валентин Катранджиев запълва тази празнина и ще бъде чудесно помагало както за студентите, така и за всички, които искат да знаят къде се намира ЕС на геополитическата карта на света.
Както е известно външната политика на Европа е двуетажна. Първият етаж се състои от външните политики на отделните държави членки на ЕС, а вторият, който е недостроен, е отреден за международната активност на Съюза като единен субект. След влизането в сила на Лисабонския договор вторият етаж вече има домоуправител, но не и истински собственик и стопанин. Книгата на Валентин Катранджиев показва как изглежда светът, гледан от втория етаж на европейската външнополитическа сграда. Формирането на обща външна политика на 27 толкова различни държави не е лесна задача и изисква висш пилотаж по отношение на преговорите и съгласуването на позициите. Освен това националните бюрокрации, ангажирани с външнополитическа дейност, изпитват естествена ревност към опитите на Брюксел да изземе голяма част от функциите им.
Авторът започва своя анализ с констатацията, че ЕС не е нито квазидържава, нито пък е класически пример за международна държавна организация. ЕС е синтез на наднационални и междудържавни механизми на управление. На пръв поглед, Евросъюзът би трябвало да бъде мощен международен играч, защото е най-големия търговско-икономически блок в света, най-значим донор на помощи за развитие, известен е със своята „трансформираща сила” на въздействие върху други субекти на международния терен. В действителност обаче, за международната мощ на ЕС се говори най-често в бъдеще време и то не особено убедително.
Целта на изследването на д-р Катранджиев е да покаже степента на интегрираност на външната политика на ЕС чрез анализа на органите и инструментите за нейното формиране и провеждане и чрез прегледа на двустранните отношения на Брюксел с ключови държави и международни организации. Авторът търси отговор на въпроса, имат ли държавите членки споделена външна политика или международната активност на ЕС е функция от тежестта на големите и силните в Съюза? За целта е систематизирано и анализирано огромно количество фактологичен материал – официални документи, статистически данни, научни изследвания. При това става дума за „подвижна” и постоянно изплъзваща се информация, тъй като сюжетът за външната политика на ЕС е изключително динамичен и се мени бързо.
В първа глава авторът представя систематичен обзор на инструментите на външната политика на ЕС по линия на наднационалното и междудържавното начало. Механизмът на работа на европейската външнополитическа машина е онагледен и с шест схеми, обобщаващи междудържавното и междуинституционално взаимодействие след влизането в сила на Лисабонския договор. Валентин Катранджиев проследява процеса на формиране на Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), изразявайки скептицизъм относно качествата на ръководителя на тази служба баронеса Катрин Аштън. Изводът е, че до момента не се реализира предварително заложената концепция ЕСВД да бъде центростремителна сила и генератор на общи действия в областта на външната политика и сигурността.
Най-интересна е втора глава на книгата, в която са проследени отношенията на ЕС със САЩ, Русия, Китай, както и „турската дилема” и средиземноморската политика на Брюксел. Проблемите на сигурността и търговията са ядрото в дневния ред на партньорството между ЕС и САЩ. Интересен е изводът на Валентин Катранджиев, че неособено успешните операции на САЩ в Афганистан и Ирак са предизвикали пукнатина в трансатлантическото единство и, в известна степен, са подкопали доктриналните ориентири във външните политики на атлантическите съюзници. Силовият американски унилатерализъм и недотам ефективният европейски мултилатерализъм, по време на администрацията на Буш-младши, не се допълват особено добре на международната арена и засилват усещането за концептуално разминаване между ЕС и САЩ по въпросите за използване на сила в международните отношения, заключава авторът.
Отношенията ЕС-Китай са разгледани не само от европейска, но и от китайска перспектива. Тъй като анализаторите обикновено са фокусирани върху бъдещето на американско-китайските отношения и евентуалното формиране на хипотетичната „Кимерика”, от погледа убягва фактът, че не САЩ, а ЕС е най-големият пазар за китайския експорт и в същото време, от лятото на 2011, Китай става основният търговски партньор на Евросъюза, измествайки от първото място американците. Специфичното в китайския подход към ЕС е, че Пекин не фаворизира двустранните си отношения с нито една страна от ЕС и третира еднакво уважително всяка от тях, независимо от нейния икономически и политически потенциал. Изхождайки от своята доктрина за многополярност в международните отношения, Китай желае да вижда в ЕС единен субект, но в същото време отчита вътрешната геополитическа разпокъсаност на Съюза и по този начин поставя под съмнение възможностите му да бъде фактор в световната политика.
По отношение на Русия, авторът прави заключението, че в средносрочен план взаимозависимостта между тази голяма страна и ЕС ще се задълбочава. И аргументите за това твърдение не са само икономически. Исторически и културно-цивилизационно погледнато, Русия винаги е била и остава неразделна част от Европа. Валентин Катранджиев определя Русия като „важно предмостие, осигуряващо стратегически излаз на ЕС в посока към бурно развиващия се Азиатско-Тихоокеански регион”. В същото време Русия и ЕС тълкуват различно такива понятия като свобода на словото, печата, митингите, демонстрациите и ЕС не бива да храни илюзията, че може да модернизира Русия по подобие на Източна Европа.
Авторът анализира детайлно и проблема за евентуалното турско членство в ЕС като се спира на позицията на някои от по-важните държави членки на Съюза, както и на турския прочит на този проблем. Специално внимание заслужава параграфът за мястото на България в контекста на турското еврочленство. Разгледан е широкият спектър от мнения по този въпрос в нашето общество. Авторът заключава, че заемането на крайни позиции „за” и „против” не е в интерес на България, защото бързо менящата се политическа конюнктура може да постави София в губеща позиция.
В трета глава на книгата е направен преглед на отношенията на ЕС с ООН и ОССЕ. В послеслова Валентин Катранджиев се спира на най-актуалната тема – отражението на финансовата криза върху външнополитическата активност на ЕС. Изводът е, че кризата нанася сериозен удар върху принципите на солидарност между страните членки и може да засегне военните и хуманитарни способности на ЕС за реакции в горещите точки на света, ако се вземе решение за орязване на средствата за Общата външна политика и политика за сигурност на Съюза. Освен това е възможно ЕС да ограничи финансирането и реализирането на европейски политики спрямо трети страни в областта на екологията, развитието, хуманитарната помощ и борбата с бедността.
В книгата на д-р Катранджиев става дума и за България и нейното място в общата външна политика на ЕС. Очаквано, това място е незавидно. До настоящия момент София остава пасивна в процеса на изграждане на дипломатическата служба на ЕС и включването на българи на водещи позиции в тази служба, заключава авторът.
* Българско геополитическо дружество
