08
Нед, Дек
5 New Articles

Как туркменският газ остана извън уравнението на европейската енергийна сигурност

брой1 2012
Typography

Туркменистан е най-затворената и загадъчна сред всички постсъветски републики. Политическата и система може да се определи като „тоталитаризъм от постсъветски тип” с типичния за този вид режими култ към личността на държавния лидер. В евразийската геополитическа игра обаче, Туркменистан привлича вниманието не с екзотичната форма на управление, а с огромните си газови запаси. Страната все още е извън челната десетка на световните производители на природен газ, но едва ли има друга държава на планетата, за чиито газови перспективи да се говори толкова много в последните няколко години. Причините са две: рязкото нарастване на доказаните газови запаси на страната и очакваният, или вече започнал, строеж на нови тръбопроводи, които ще доведат до значително по-голяма диверсификация на туркменистанския газов износ. Според авторитетната статистика на британската компания BP, газовите запаси на Туркменистан възлизат на 8 трлн. куб. м (4,3% от световните), което нарежда страната на четвърто място в света след Русия, Иран и Катар[1]. Разбира се, властите в Ашхабад твърдят, че Туркменистан има поне няколко пъти по-големи газови запаси, но засега е най-удачно да се придържаме към данните на ВР.

От гледна точка на газовия експорт, географското положение на Туркменистан е доста неудобно, защото страната е разположена много далеч от основните пазари на тази суровина. Двете основни потенциални експортни дестинации – ЕС и източното крайбрежие на Китай се намират на почти на еднакво разстояние от Туркменистан като и в двата случая става дума за над 4000 км. Туркменският газ не може да се изнася във втечнено състояние, защото страната няма излаз на море. Затова на властите в Ашхабад не остава друго, освен да търсят геополитически партньори за строеж на дълги тръбопроводи и за по-рационално използване на вече съществуващите.

Залезът на руското направление

Както всички бивши съветски републики, така и Туркменистан навлиза в периода на независимост с тръбопроводна инфраструктура, позволяваща износ на енергийни ресурси само на север, към Русия. Това става посредством газопроводната система Средна Азия-Център. Тя строена на етапи, между 1960 и 1974, и свързва трите централноазиатски републики Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с Русия. Системата Средна Азия-Център се контролира от руската компания Газпром и включва пет тръбопровода. Най-старите вече са към края на своя експлоатационен период и се нуждаят от рехабилитация. Ако преносните съоръжения бъдат ремонтирани и модернизирани, по тях може да минава до 90 млрд. куб. м газ годишно[2]. При сегашното състояние на тръбопроводите обаче е по-реалистично да се счита, че капацитетът им е малко над половината от този максимум – т.е. около 50-55 млрд. куб. м годишно[3].

Засега най-славните времена на туркменистанския газов износ са далеч назад в съветското минало. През 1991 – последната година преди разпадането на СССР, от Туркменистан към Русия, по тръбопровода Средна Азия-Център, са преминали почти 75 млрд. куб. м газ. След обявяването на независимостта страната никога не е достигала този рекорд и вероятно няма да успее да го надмине преди края на второто десетилетие на XXI век. През 90-те години на миналия век туркменистанския газов износ намалява като обемът му е изключително нестабилен, поради сложните отношения с руската компания Газпром. Руснаците се възползват от монопола си върху туркменистанските експортни маршрути и купуват централноазиатския газ на сравнително ниски цени, след което го пренасочват към по-неплатежоспособните международни клиенти на Газпром, като Украйна и другите републики от европейската част на бившия СССР. Именно спорът за цените е причина за разгорялата се от края на 1997 до 1999 газова война между Туркменистан и Русия като през 1998 туркменистанският износ на газ е почти нулев.

След няколкогодишни преговори, през април 2003, Туркменистан подписва с Газпром дългосрочен договор за износ на газ. Предвижда се за период от 25 години (до 2028) Ашхабад да достави на руската компания общо 2 трлн. куб м. Годишните доставки първоначално трябва да са по 50 млрд. куб. м като постепенно нараснат до 70-80 млрд. куб м. За първите три години от договора цената е фиксирана, а от 2007 трябва да влезе в сила нова ценова формула, според която Туркменистан ще реализира суровината си на цени, сходни с тези, на които Газпром продава на своите западноевропейски клиенти[4].

Логично е, ако се стигне до такова нарастване на туркменистанския газов износ към Русия, съществуващата тръбопроводна инфраструктура да бъде модернизирана и разширена. Именно за това се договарят с меморандум от 12 май 2007 г. президентите на Русия Владимир Путин, на Туркменистан Сапармурат Ниязов  и на Казахстан Нурсултан Назарбаев. В края на същата година плановете придобиват конкретни очертания с подписването на споразумение за разширяване на западната линия на системата Средна Азия-Център. Предвижда се това да стане на два етапа. През първия (2009-2010) трябва да бъде реконструиран старият тръбопровода Средна Азия-Център-3, като капацитетът му бъде доведен до 10 млрд. куб. м годишно. През вторият етап (2010-2017) ще се построи нов газопровод с пропускателна способност 20 млрд. куб м на година. Така Туркменистан и Казахстан ще се сдобият с Прикаспийска газопроводна система (наричана още Прикаспийски газопровод) с общ капацитет от 30 млрд. куб. м годишно[5]. В първите години след подписването на дългосрочния газов договор от 2003 сътрудничеството между Туркменистан и Газпром се развива сравнително успешно. Туркменистанският газов износ за Русия не достига планираните минимум 50 млрд. куб. м годишно, но е близко до тази цел – за 2007 и 2008 възлиза на 42-43 млрд. куб. м[6].

През 2008 заздравяването на руските позиции на централноазиатския газов пазар достига връхната си точка, а перспективите за сътрудничество между Ашхабад и Москва са по-светли от всякога. В края на юли Газпром се договаря официално за значително повишаване цената на изнасяния през Русия туркменистански газ от началото на 2009. Тя вече ще се базира на средните газови цени на едро, по които Газпром продава суровината в ЕС и Украйна. На практика, това означава удвояване на цената, плащана за туркменистанския газ. Русия обещава същото и на Узбекистан и Казахстан.

Успоредно с ценовата договорка е подписано и второ споразумение между Газпром и Туркменистан. То предвижда руснаците не само да купуват газ от централноазиатската република, но и да инвестират в нейните находища (без най-голямото газово поле Южен Йолотан) и да изградят новия Прикаспийски тръбопровод със собствени средства. Още по-важно е, че на Газпром се разчита да построи и т. нар. газопровод Изток-Запад или Транстуркменистански, който трябва да доведе газа от находищата в източната част на страната до каспийския бряг и оттам суровината да тръгне към Русия[7].

Причините за демонстрираната през 2008 щедрост на Газпром към Туркменистан са комплексни. Русия е обезпокоена, че ще загуби монополното си положение на централноазитския газов пазар, тъй като по това време вече е в ход строежът на нов газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай, а предложенията за вкарване на туркменистанския газ в подкрепяния от ЕС и САЩ тръбопровод Набуко стават все по-настойчиви. Освен това 2008 е върхова за износа на Газпром на европейския пазар и Русия смята, че ще се нуждае от все по-големи количества суровина, за да задоволи газовия глад на ЕС. Затова Москва се стреми на всяка цена да запази доминацията си в газовия експорт на Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, дори и в замяна на значително по-ниска или въобще липсваща печалба. Или, както заключава индийският аналитик и бивш дипломат М. К. Бхадракумар, през 2008 целта на Газпром по отношение на Централна Азия не е обикновено и праволинейно „правене на пари”, а по-скоро елемент от „голямата стратегия” на Кремъл[8].

Още към края на 2008 обаче, под напора на нови обстоятелства, Газпром започва да преосмисля централноазиатската си стратегия. Руснаците предупреждават, че през 2009 ще купят с между 5% и 15% по-малко газ от Туркменистан. Същевременно, окончателното споразумение за строителството на магистралния газопровод Изток-Запад в Туркменистан така и не е подписано. Между Ашхабад и Москва се появяват разногласия. През март 2009 туркменистанският президент Бердимухамедов и министри от правителството на страната водят преговори в Москва с руските ръководители. По отношение на газа те, както изглежда не приключват успешно, защото веднага след връщането на делегацията в Ашхабад, Туркменистан обявява международен търг за строителството на газопровода Изток-Запад като заявките на кандидатите ще се приемат до юли с. г[9]. Това е ясен геополитически жест към Русия.

За символична повратна точка в руско-туркменистанските газови отношения може да се смята датата 9 април 2009, когато на газопровода Довлетабад-Дерялик (част от системата Средна Азия-Център) става сериозна авария. Туркменистанското външно министерство разпространява заявление, в което като причина за инцидента се посочва фактът, че руската компания Газекспорт (дъщерна на Газпром) „без предварително уведомление на туркменската страна е съкратила рязко обема на получавания туркменски природен газ”. Ашхабад нарича действията на Газпром „безотговорни” и създаващи „реална опасност за живота и здравето на хората”.[10] Руската страна отговаря, че е предупредила навреме Туркменистан за намаляването на обемите на получавания газ и действията на „Газекспорт” в никакъв случай не са причина за аварията, която при това ще бъде отстранена за няколко дни.

Целостта на авариралия тръбопровод наистина е възстановена скоро, но туркменистанско-руските отношения в газовата сфера не се подобряват. До края на 2009 Газпром така и не възстановява покупките на газ от Туркменистан. Спреният експорт за Русия автоматично води до катастрофален спад в туркменистанския газов добив. Спрямо предходната 2008 той намалява почти наполовина (от 66,1 млрд. куб. м на 36,4 млрд.) Консервирани са около 150 сондажа, а експертите предричат, че Туркменистан може да възстанови предишните обеми на своето газово производство най-рано през 2013. Финансовите загуби на страната от нереализирания износ през 2009 са между 7 и 10 млрд. долара – над 1/4 от целия брутен вътрешен продукт[11].

Независимо от това, кой е виновен за тръбопроводната авария от 9 април 2009, ясно е, че трайното спиране на туркменистанския газов износ към Русия е по волята на Москва. Главна причина е влошената конюнктура на международните пазари на Газпром. Световната икономическа криза свива газовото потребление на ЕС с над 6% през 2009, спрямо 2008. От финансова гледна точка, реекспортът на туркменски газ в Украйна също се оказва неизгоден за руснаците. Освен това, в началото на 2009, между Москва и Киев избухва поредна „газова война” и Газпром преустановява напълно доставките за Украйна. В тази ситуация туркменистанският газ става все по-излишен за руската компания. При новите реалности на газовия пазар в ЕС и Украйна руският и туркменски газ се превръщат в конкуренти за кесиите на европейските потребители и Русия няма интерес да улеснява достъпа на конкуренцията до Европа, дори и той да се осъществява с руско посредничество. Ако вземем за отправна точка споменатия вече коментар на Бхадракумар за мотивацията на руската политика в Централна Азия, след 2009 Москва премества акцента от едромащабната геополитиката към „правенето на пари”. Или по точно към избягването на загубата на пари.

След дълги преговори в самия край на 2009 Москва и Ашхабад най-сетне се договорят за възобновяване доставките на туркменски газ за Газпром. В присъствието на президентите Медведев и Бердимухамедов е подписано изменение и допълнение към договора от 2003, според което Русия отново започва да купува газ от Туркменистан от януари 2010, но предишните мащабни планове за нарастване на количествата на закупуваната суровина са забравени. В новото споразумение се казва, че Газпром ще получава от Туркменгаз до 30 млрд. куб. м газ годишно. В действителност, през 2010 и 2011 руснаците купуват само по 10 млрд. куб. м. Само няколко месеца по-късно, на 21 май 2010, президентът Бердимухамедов подписва постановление, според което Туркменистан ще строи магистралния газопровод „Изток-Запад” със собствени сили и средства като изпълнител ще е държавната фирма Туркменгаз. Това е в разрез с руските амбиции и надежди за удържане на контрола над цялото трасе, свързващо туркменските газови полета с Европа. След като не получава правото да строи и да управлява газовата връзка между Източен Туркменистан и каспийския бряг, Газпром логично замразява и проекта за Прикаспийския газопровод.

Иранската алтернатива

Първите планове за износ на туркменски газ, без да се ползва посредничеството на Русия, са свързани с иранското направление. От една страна, граничните с Туркменистан североизточни ирански провинции изпитват енергиен недостиг, защото нямат връзка с богатите нефтено-газови находища в Персийски залив, а от друга – Иран би могъл да служи като транзитен мост за износ на туркменската суровина в Турция и евентуално в Европа. През август 1994 Техеран за първи път лансира предложението за строеж на тръбопровод между Турция и Иран, в който да се влее и туркменски газ. Любопитно е, че въпреки обтегнатите отношения между Техеран и Вашингтон двигател на идеята за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция става бившият държавен секретар на САЩ Александър Хейг. След активните му совалки на в Каспийския регион, през февруари 1995, на британските Вирджински острови, е регистрирано съвместно акционерно дружество „Туркменистански трансконтинентален тръбопровод” с участието на Иран, Турция, Туркменистан и частни компании. Целта му е да построи 1400-километров газопровод с годишен капацитет 15-25 млрд. куб. м. Скоро обаче става ясно, че заради американските санкции срещу Иран международното финансиране на проекта се превръща в мираж и Туркменистан се отказва от него[12].

Опитите за довеждане на туркменския газ до Турция обаче не спират. През август 1997, компанията Роял Дъч Шел (Шел) отправя предложение до президента Ниязов за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция с евентуално продължение през България и Централна Европа до Германия. Максималната дължина на съоръжението е 3800 км. Няколко месеца по-късно, въпреки американските възражения, Техеран, Анкара и Ашхабад подписват споразумение с Шел за технико-икономическо проучване на проекта. Проучването е завършено през 1999 Постепенно обаче антииранските настроения във Вашингтон стават все по-силни, а и конкуренцията на турския газов пазар се изостря след като става ясно, че ще се строи газопровод от Баку до Ерзурум, а през 2003 влиза в експлоатация руско-турския тръбопровод Син поток. Проектът на Шел започва да изглежда нереалистичен и в крайна сметка компанията се отказва от него като през април 2003 закрива офиса си в Ашхабад.

Така мащабните планове за строеж на газопровод от Туркменистан до Турция се провалят и на дневен ред остава само реализирането на скромна по мащаби туркменистанско-иранска газова връзка. Тя става факт през декември 1997, когато влиза в експлоатация тръбопроводът Корпедже-Курткуи – първото съоръжение,  позволяващо на Туркменистан да изнася газ без посредничеството на Русия. Става въпрос обаче за неголеми количества – капацитетът на тръбопровода е 8 млрд. куб. м годишно и той трябва да захранва електроцентралите в северната част на Иран. Техеран поема 90% от финансирането на 200-километровия газопровод (200 млн. долара) като кредитът трябва да се изплати с доставяната от Туркменистан суровина. За Иран е по-евтино да финансира тръбопровода Корпедже-Курткуи, отколкото да строи газова връзка от собственото си находище Южен Парс до северните райони на страната. Иранският газов пазар обаче е огромен и тръбопроводната връзка с Туркменистан изглежда толкова скромно начинание, че някои автори са склонни да го разглеждат по-скоро като помощ за развитието на северния ирански съсед, отколкото като сериозен фактор за разместване на енергийния пасианс в Каспийския регион[13].

Въпреки изграждането на газовата връзка Корпедже-Курткуи туркменистанско-иранската енергийна търговия се развива доста проблематично. През 2000 по новия тръбопровод са изнесени само 3 млрд. куб. м газ, а през 2001 – 4,4 млрд., като едва през 2003 обемът нараства до 6,5 млрд. Колкото по-ясни стават перспективите за повишаване на цената на туркменския газ, купуван от Газпром, толкова повече се усилва и ценовият натиск на Ашхабад спрямо Техеран. В края на 2006, малко след смъртта на президента Ниязов, Туркменистан спира доставките за Иран с настояване за преразглеждане на цената на газа. Спорът е разрешен сравнително бързо, но година по-късно се подновява. На 31 декември 2007 газопроводът Корпедже-Курткуи отново остава празен. Туркменистан спира доставките с формалното обяснение, че съоръжението се нуждае от профилактичен ремонт. Истинската причина е искането за удвояване цената на доставяния туркменски газ. През първите три месеца на 2008 редица градове в Северен Иран остават на студено в най-мразовитата зима за последния половин век. Спорът е разрешен едва на 25 април с. г., като Техеран е принуден да се съгласи с исканата от Туркменистан цена[14].

Конфликтът на Ашхабад с Газпром от пролетта на 2009 дава нов импулс за иранското направление на туркменския газов износ. Дотогава основната част от експорта за Русия идва от находището Довлетабад, затова Туркменистан се ориентира към най-бързия и евтин начин за намиране на нов пазар за суровината от това находище. Той естествено е в Иран. Необходими са само 30 км нов тръбопровод, за да може газът от Довлетабад да стигне до иранската граница. През юли 2009 Туркменистан и Иран се договарят износът на туркменски газ да бъде увеличен първоначално до 14, а след това и до 20 млрд. куб. м годишно. За целта ще бъде построен нов тръбопровод Довлетабад-Серхас-Хангеран-Сангбаст. Първата му отсечка, която довежда газа до Хангеран, е готова до края на същата година и е открита тържествено от президентите Бердимухамедов и Ахмадинеджад на 6 януари 2010. Няколко месеца по-късно новият газопровод между Туркменистан и Иран е достроен и достига до Сангбаст. Така общите тръбопроводни мощности вече позволяват на Техеран да купува годишно до 20 млрд. куб. м туркменски газ[15]. Засега обаче газовата търговия между двете съседни страни е доста по-скромна. По данни на BP, през 2010 тя възлиза на 6,5 млрд. куб. м[16]. Според друг източник, реалното число 7,3 млрд. куб. м[17]. Все пак, може да се направи изводът, че след 2010 иранското направление се утвърждава като едно от трите основни за газовия износ на Туркменистан и по отношение на обемите на закупуваната суровина Иран се превръща в клиент, съпоставим по важност с Русия. В средносрочен и дългосрочен план обаче туркменският газов износ в южна посока едва ли ще нараства съществено. Причината е, че той е предназначен само за малка част от Иран, който иначе има достатъчно свои собствени газови ресурси, включително и за износ.

Китаизацията на туркменския газов износ

В обозримо бъдеще като основен купувач на туркменския газ се очертава Китай, който стъпва сравнително скоро на централноазиатския газов пазар, но вече дава заявка да стане играч номер едно, измествайки Русия. Китайските държавни компании от енергийния бранш се появяват в Туркменистан с едно основно предимство пред конкурентите – разполагат с неограничено количество парични средства и са готови сами да финансират всички проекти за добив и пренос на газ, до които ги допуснат. Това контрастира с обичайния начин, по който се структурират големите енергийни проекти с участието на международни компании. При тях най-напред се прави консорциум с множество акционери, а след това се търси проектно финансиране на международния кредитен пазар. Процедурата отнема много време и съдържа силен елемент на несигурност, особено в страна като Туркменистан, където властите нямат репутацията на предвидим и надежден бизнес партньор. Китайският бизнес модел за енергийна експанзия е друг и бързо доказва предимствата си на централноазиатския терен.

През април 2006 Ашхабад и Пекин подписват междуправителствено съглашение за строеж на газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай и за дългосрочни доставки на 30 млрд. куб. м туркменски газ годишно за Китай. През 2007 строежът на тръбопровода започва, като успоредно с това китайците си подсигуряват ресурсната база за неговото запълване. Китайската държавна фирма CNPC става първата чуждестранна компания, получила лиценз за проучване и добив на газ за туркменистанско находище на сушата. Става дума за голямото газово поле Багтиярлик на левия бряг на река Амударя, в което се откроява находището Самантепе с прогнозни запаси от 1,3 трилиона куб. м газ[18]. Макар че е завършен през декември 2009, а не през януари с. г. както се предвижда, все пак газопроводът от Туркменистан до Китай е построен с рекордни темпове. Той е открит с характерна източна помпозност на 14 декември 2009 от президентите на Туркменистан, Китай, Узбекистан и Казахстан.

Характеристиките на газопровода Туркменистан – Казахстан – Узбекистан - Китай действително са респектиращи. Цената му е над 7 млрд. долара, а проектният капацитет - 40 млрд. куб. м годишно (от тях 30 млрд. от Туркменистан и останалите 10 – от Узбекистан и Казахстан). Дължината на съоръжението само от Туркменистан до китайската граница надвишава 1800 км, а в самия Китай, за да стигне до тихоокеанския бряг, централноазиатският газ върви по вътрешни тръбопроводи поне още 4 500 км[19]. Така, с обща дължина от около 6500 км, газопроводът Туркменистан-Китай несъмнено е най-дългия в света.

Излазът на необятния китайски газов пазар наистина има историческо значение за Туркменистан. Той се случва в края на може би най-тежката година за туркменския газодобив, ударен жестоко от спирането на доставките за Русия. През 2010 от Туркменистан за Китай са изнесени 4 млрд. куб. м газ, а за 2011 се очаква това количество да достигне 13-15 млрд. куб м. Както винаги, най-оптимистично настроени са властите в Ашхабад. Вицепремиерът Ходжамухамедов твърди, че туркменският газов износ за Китай ще бъде 17 млрд. куб. м, през 2011, и 20 млрд., през 2012[20]. Тези цифри може и да са леко завишени, но има голяма вероятност именно 2011 да стане първата година, в която Китай ще стане купувач номер едно за туркменския газ. В бъдеще, ролята на Пекин в туркменския енергиен сектор ще става още по-голяма. Китайците се стремят да установят контрол върху целия цикъл добив-финансиране-пренос на газ в Туркменистан. Те стават ключов играч в развитието на гигантското находище Южен Йолотан. През декември 2009 разработката му бе поверена на няколко чуждестранни компании, сред които са китайската CNPC, две южнокорейски фирми и още две от ОАЕ. Договорът, който те сключват с Туркменгаз, е на обща стойност 9,7 млрд. долара. Освен това Китай отпуска на Туркменистан заем от 4 млрд. долара (според други сведения става дума за 5 млрд.), по-голяма част от който също е предназначена за разработката на Южен Йолотан[21]. Очаква се Китай да започне да получава газ от това находище още през 2013[22]. През лятото на 2011 бе обявено, че Пекин възнамерява, до 2015, да увеличи капацитета на газопровода Централна Азия-Китай до 55-60 млрд. куб. м годишно[23]. На 23 ноември 2011 президентът Бердимухамедов посещава Пекин и подписва споразумение за увеличаване на туркменския газов износ за Китай до 65 млрд. куб. м годишно до 2015[24].

Цената, по която Китай купува туркменския газ, е търговска тайна. Тук обаче не става дума за чиста покупко-продажба, защото Пекин е и инвеститор, и кредитор в тръбопровода Туркменистан-Узбекистан-Казахстан-Китай. Срещу осигурения финансов ресурс китайците вероятно са успели да си издействат преференциални цени за суровината. Със сигурност се знае, че по принцип в Китай природният газ се продава по-евтино, отколкото в Европа. Неслучайно Газпром години наред води преговори за построяване на един или два газопровода от Русия към Китай, но всички опити за подписването на окончателен договор се провалят заради стремежа на руснаците да наложат цена на газа, равна на европейската, и несъгласието на китайците да я приемат. Освен това трябва да се има предвид, че при пренос на такова огромно разстояние транспортните разходи за туркменския газ са много високи и китайските компании може да нямат никаква печалба от него. Неслучайно те упорито лобираха пред своето правителство да получат данъчни преференции за газовия внос. Усилията им се увенчаха с успех през август 2011, когато министерството на финансите в Пекин обяви, че при определени обстоятелства компаниите вносителки могат да си върнат обратно данъка добавена стойност, платен за внесения газ. При това данъчните преференции ще важат както за втечнения, така и за тръбопроводния природен газ[25].

Изводът е, че нарастването на туркменския газов износ за Китай е вън от съмнение, но темповете, с които това  ще става, са резултат от уравнение с много неизвестни. Първото е състоянието на китайския газов пазар – размер, дял на вноса и съотношение тръбопроводен/втечнен газ при този внос. Вторият неизвестен фактор е, дали Москва и Пекин все пак ще стигнат до споразумение и суровината на Газпром ще се появи на китайския пазар. Третата променлива е поведението на самия Туркменистан – дали ще търси на всяка цена излаз за своя газ до ЕС или ще заложи на китайското направление.

Провалите на Транскаспийския газопровод

Рязката промяна на геополитическата обстановка в Каспийския регион след разпадането на СССР прави реална алтернативата за износ на туркменски газ в Европа, заобикаляйки Русия. За целта обаче трябва да се построи подводен газопровод, който да свърже източния и западния бряг на Каспийско море. Това е мащабно начинание и поне през 90-те години на миналия век Туркменистан и Азербайджан не могат да го реализират само със собствени сили. Транскаспийският газопровод има мощен международен лобист в лицето на САЩ. През 1996 Вашингтон за първи път поставя в дневния ред на каспийската геополитика идеята за тръбопроводна газова връзка между туркменското пристанище Туркменбаши и азербайджанската столица Баку. В края на 90-те години проектът става по-актуален по две причини. Първо, Туркменистан понася тежък удар след като през 1998 споровете с Русия свеждат газовият му износ почти до нула. Второ, по това време САЩ се стремят да провалят замисления газопровод от Туркменистан до Турция през Иран и като алтернативен вариант предлагат на Ашхабад помощ за тръбопровод директно през Каспийско море, който отново да стигне до турска територия. Американското правителство финансира предпроектното проучване на Транскаспийския газопровод, извършено от станалата по-късно печално известна компания Енрон и представено в началото на 1999. Предвижда се тръбопроводът да пресича Каспийско море и след това, през Азербайджан и Грузия, да достигне до Турция. Общата му дължина трябва да бъде около 2000 км, а първоначалният капацитет – 10 млрд. куб. м годишно с последващо нарастване до 30 млрд. куб. м. Цената би трябвало да е около 2 млрд. долара[26].

През 1999 американската подкрепа за Транскаспийския газопровод достига връхната си точка. Представители на администрацията на Клинтън неведнъж изтъкват възможността начинанието да бъде финансирано от американската Ексимбанк (официалната кредитна агенция на САЩ) и с реализацията му да се заеме консорциум от американски фирми. Освен това Вашингтон се нагърбва с политическата роля да посредничи за урегулиране на граничните спорове между Туркменистан и Азербайджан в Каспийско море [27].

През февруари 1999 туркменистанското правителство подписва споразумение за изграждане на Транскаспийския газопровод с консорциум от американските компании Бехтел и Дженеръл Илектрик, към който впоследствие се присъединява и Роял Дъч Шел. Предвижда се проектът да се реализира за 28 месеца[28]. През втората половина на 1999 г. обаче няколко фактора започват да подкопават вярата в реализацията на Транскаспийския газопровод. Тогава става ясно, че перспективното находище Шах Дениз в азербайджанските териториални води всъщност съдържа не нефт, а предимно газ. Азербайджан получава шанс да стане сериозен газов износител и иска да получи за суровината си половината от капацитета на бъдещия газопровод от Туркменистан към Турция. Туркменският президент Ниязов обаче  категорично отказва. В отговор, Азербайджан започва преговори с Турция за строеж на тръбопровод от Баку до Ерзурум, който да се захранва само с азербайджански газ[29].

Другата основна причина за провала на първия сериозен опит за строеж на Транскаспийски газопровод в края на ХХ век е контратаката на Русия. В самия край на 1999 Владимир Путин поема президентската власт в Русия и веднага предприема активни действия за запазване на руския контрол върху газовия износ от Централна Азия. Той посещава Ашхабад и инициира преговори за нов договор между Туркменистан и Газпром. Успоредно с това, Москва ускорява проекта за газопровода Син поток, по дъното на Черно море, до Турция, което поставя под въпрос успешната реализация на суровината от евентуалния Транскаспийски тръбопровод на турския пазар.

Като Дамоклев меч над Транскаспийския газопровод виси и неразрешеният въпрос с юридическия статут на Каспийско море. Русия и Иран заявяват, че по дъното на морето не могат да се прокарват никакви тръбопроводи, докато не се постигне окончателно споразумение за подялбата му. В тази ситуация, през юли 2000 Туркменистан търси твърди гаранции от страна на САЩ за подкрепа в случай на конфликт с Русия, но изглежда не ги получава[30]. Всъщност, по това време Вашингтон няма как да подпомогне Ашхабад, ако Газпром отново затвори кранчето за туркменския газ – строежът на Транскаспийския газопровод ще отнеме доста време, а и той не би могъл да поеме целия експортен капацитет на Туркменистан. През 2000 Дженеръл Илектрик и Бехтел напускат консорциума за Транскаспийския газопровод, с което той практически се разпада и проектът е замразен за неопределено време.

Така, в крайна сметка, се оказва, че към 1999-2000 на Транскаспийския газопровод все още не му е дошло времето. Неразбирателството между двете ключови страни в реализацията на проекта – Туркменистан и Азербайджан, както и тоталната зависимост на туркменистанския газов износ от Русия са фактори, които не могат да бъдат преодолени, въпреки силната американска подкрепа за газовата връзка между Централна Азия и Турция.

През първото десетилетие на XXI век темата за Транскаспийския газопровод остава в дневния ред на евразийската енергетика, главно благодарение на САЩ. През август 2007 Държавният департамент отпуска малка субсидия (1,7 млн. долара) за технико-икономическо проучване за два Транскаспийски тръбопровода – един за нефт и друг за газ[31]. От началото на 2007 известен оптимизъм за Транскаспийския газопровод вдъхва и идването на власт в Ашхабад на новия президент Бердимухамедов. Той предприема стъпки за подобряване на отношенията с Азербайджан, които при предшественика му Ниязов са направо враждебни. През март 2008, след няколкогодишно прекъсване, Туркменистан връща посланика си в Баку. През лятото на 2009 обаче, отношенията между двете държави отново се изострят заради споровете за газовото находище Кяпаз/Сердар[32].

През 2011 ЕС взема в свои ръце инициативата за премахване на политическите пречки пред Транскаспийския газопровод. В средата на януари председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и комисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер посещават последователно Баку и Ашхабад, за да лобират за проектите от Южния газов коридор и за Транскаспийския газопровод. Туркменският президент Бердимухамедов декларира готовност страната му да доставя газ в Европа – първоначално до 10 млрд. куб. м, а след построяването на вътрешния тръбопровод Изток-Запад – и доста по-големи обеми[33]. Освен това, Барозу, Йотингер и Бердимухамедов се договарят за създаването на експертна комисия, която да работи по техническите и правни въпроси, свързани с износа на туркменски газ на запад през Каспийско море. Туркменският президент обаче не ангажира страната си с участие в строителството, собствеността и експлоатацията на бъдещия Транскаспийски газопровод. Ясно е изразена позицията, която и до сега остава сериозна пречка пред плановете на ЕС да включи Туркменистан като доставчик за Южния коридор – Ашхабад продава газ на всеки, който пожелае, но при условие, че клиентът си го вземе на границите на страната. Освен това, Бердимухамедов смята, че в строежа на Транскаспийския газопровод трябва да бъдат ангажирани и руски компании, за да се неутрализира съпротивата на Москва срещу проекта[34]. Очевидно Туркменистан избягва пряката конфронтация с Русия, защото в миналото подобни конфликти са му стрували скъпо. Същевременно, Ашхабад има голямо желание да доставя газ в ЕС, ако Брюксел успее със свои собствени политически ресурси да неутрализира обструкциите на Москва.

През цялата 2011 контактите между Брюксел и Ашхабад (а също и между Брюксел и Баку) стават все по-интензивни. Периодичните изявления на официални лица след срещи във формат ЕС-Туркменистан и ЕС-Азербайджан , както и контраизявленията, идващи от Москва и Техеран, започват да се повтарят до втръсване. Европейските, туркменистанските и азерабйджанските политици неизменно заявяват, че строежът на Транскаспийски газопровод е двустранен въпрос, зависещ само от волята на Баку и Ашхабад. След всяка подобна декларация следва бурно несъгласие на Русия и Иран, според които в Каспийско море не може да се строят никакви тръбопроводи докато не бъде уточнен окончателно юридическият статут езерото. Пълнота на картината придават не по-малко честите знаци на подкрепа от страна на САЩ за европейско-азербайджанско-туркменистанската позиция.

На 12 септември 2011 ЕС предприема стъпка, която не само е много важна за бъдещето на Транскаспийския газопровод, но е и безпрецедентен акт на овластяване на Европейската Комисия да договаря инфраструктурен проект от името на всичките 27 държави членки. Става дума за това, че Европейския съвет дава мандат на Комисията да преговаря с Туркменистан и Азербайджан за сключване на юридически обвързващ договор за строителство на тръбопровод по дъното на Каспийско море[35]. Решението е израз на тревогата на Брюксел, че може да изпусне последния шанс да осигури газ за Набуко, като главен проект от Южния газов коридор.

Решението от 12 септември 2011 е насочено и към Русия, като водеща военно-политическа сила в Каспийския регион. Брюксел показва, че всяка намеса на Москва във вреда на Транскаспийския газопровод ще се тълкува като сериозно увреждане на чувствителни геополитически интереси на ЕС. Русия разбира този сигнал и затова реагира много остро. В официално изявление руското Външно министерство квалифицира решението на ЕС като „опит за външна намеса в каспийските работи” и напомня на Брюксел, че нито една държава от ЕС няма излаз на Каспийско море. Москва намеква, че излишната активност на Съюза може повлияе отрицателно на петстранните преговори за определяне на юридическия статут на Каспийско море[36]. Още по-неприятна за Брюксел би трябвало да е позицията на Азербайджан, изразена от президента на държавната нефтена компания Сокар Ровнаг Абдулаев. Той заявява: „Транскаспийският проект не е наш проект. Той е между Туркменистан и ЕС”[37].

В крайна сметка, към края на 2011, ситуацията около Транскаспийския газопровод е следната. ЕС и САЩ влагат много политическа енергия в напредъка му, Туркменистан е готов да го захранва, но без да се ангажира политически и финансово с изграждането му, а Азербайджан още се колебае дали има изгода от него. В другия лагер Москва и Техеран са категорично против строителството на тръбопровод по каспийското дъно като маскират своите геополитически съображения със загриженост за екологията. Важно е да се отбележи, че именно Русия и Иран са най-големите военни сили в Каспийския басейн и ако се стигне до сблъсък с Азербайджан или Туркменистан, изходът му е предрешен. Големият въпрос, по който анализаторите нямат единно мнение, е дали Русия би си позволила да използва военна сила, за да предотврати изграждането на един газопровод[38]. В светлината на решителната намеса на Москва срещу Грузия през август 2008 отговорът би трябвало да е по-скоро положителен. Стига само Кремъл да реши, че Транскаспийският газопровод е поредната „червена линия”, отвъд която Русия няма да отстъпва на Запада. Вярно, че през 2008 руснаците воюваха за територия, чиято загуба би създала огромни проблеми в собствените им кавказки автономни републики, но е вярно и, че за осуетяването на един газопровод съвсем не е нужна пълномащабна война с жертви и ранени. Достатъчно е само руски военни кораби, подкрепени от авиация, да направят демонстрация на сила около съдовете, изпратени да полагат тръби по трасето на Транскаспийския газопровод, и ангажираните в проекта частни компании сами ще се откажат да инвестират в него. Нещо подобно се случи през 2001, когато иранска демонстрация на военна сила сложи точка на разработването на спорно находище в Каспийско море от Азербайджан. По-различен би бил случаят, ако акционери в бъдещия Транскаспийски газопровод не са частни компании, а държавите Туркменистан, Азербайджан и ЕС (или някоя от членките му). Това обаче може да се случи, едва когато туркменският газов добив достигне обеми, които не могат да се поемат от съществуващата преносна мрежа до Китай, Русия и Иран, и Ашхабад се ангажира не само в икономически, но и в геополитически план с тръбопровода по дъното на Каспийско море. Накратко – времето на Транскаспийския газопровод ще дойде след 12-15, а може би и след малко повече години (ако въобще настъпи).

Трансафганския проект – газопровод в окото на бурята

Друг алтернативен тръбопровод, чрез който САЩ се стремят да разбият монопола на Русия върху износа на газ от Централна Азия, е т. нар. Трансафгански газопровод, известен и с абревиатурите ТАП (Туркменистан-Афганистан-Пакистан) и ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). В началото на 90-те години на ХХ век идеята за такъв тръбопровод се лансира много активно от аржентинската компания Бридас, а в периода 1995-1998 новият силен международен играч на централноазиатския енергиен терен е американската фирма Юнокъл. През октомври 1997 консорциумът за изграждането на Трансафганския газопровод е регистриран официално. В него Юнокъл има 46,5%, Делта ойл – 15%, Туркменистан – 7% и Газпром – 10%. С малки дялове участват и японските компании Инпекс и Иточи, както и корейската Хюндай.[39].

Най-сериозната пречка пред строежа на Трансафганския газопровод винаги е била нестабилната политико-военна ситуация в Афганистан. През септември 1996 талибаните превземат Кабул и цялата власт в районите, през които трябва да мине газопроводът, най-сетне се оказва в едни ръце. Проблемът е, че новите афганистански власти нямат международно признание, а идеологическият им облик ги прави крайно неприемлив партньор за официален Вашингтон. През август 1998 Ал-Кайда извършва атентати срещу американските посолства в Найроби (Кения) и Дар ес Салам (Танзания). Талибаните изразяват подкрепа за Осама бин Ладен и това окончателно им отрязва пътя за каквото и да било сътрудничество със САЩ и участие в проекти, подкрепяни от Вашингтон. През декември 1998 Юнокъл също напуска консорциума за Трансафганския газопровод.

В края на 2001 в Кабул вече има нова власт и преговорите за преноса на туркменски газ до Пакистан и Индия са рестартирани. На 27 декември 2002, в Ашхабад, президентите на Туркменистан, Афганистан и Пакистан подписват поредния документ за строителството на Трансафгански газопровод. Това споразумение също остава само на хартия заради рязкото влошаване на ситуацията със сигурността в Афганистан, което не позволява никакви строителни работи. Освен това, отношенията между Туркменистан и Газпром се подобряват и властите в Ашхабад не се нуждаят спешно от нов маршрут за своя газов износ. Поредният обрат настъпва след новия разрив между Туркменистан и Газпром през 2010. Гурбангули Бердимухамедов пак подхваща преговорите за Трансафганския газопровод и на 11 декември с. г. в Ашхабад президентите на Пакистан, Афганистан и Туркменистан и индийският министър на енергетиката подписват рамково политическо споразумение за строежа на газопровода. В актуализираната версия той вече ще стига до Индия и ще има дължина от 1730 км. Предвижда се пренос на 33 млрд. куб. м газ годишно.[40]

Естествено, възродените планове за Трансафганския газопровод се ползват с мощната политическа подкрепа на САЩ, но пред реализацията на начинанието все още има непреодолими пречки. Най-голямата от тях отново е партизанската война в Афганистан. На фона на американските намерения за постепенно военно изтегляне от тази азиатска страна перспективите за сигурността стават все по-мрачни. Маршрутът на бъдещия газопровод минава през провинциите Хелманд и Кандахар, известни като талибански убежища. Изключително съмнително е, че ще може да се привлече международно финансиране за проект, чиито бизнес аспекти ще бъдат засенчени от военните сводки от фронтовата линия. Шансовете за реализация на Трансафганския газопровод през следващите няколко години са по-малко от 30%.

Някои изводи

В заключение можем да отбележим, че газопроводната стратегия на Туркменистан през последните две десетилетия е ориентирана към диверсификация. Изпълнениета и обаче е непоследователно и често възпирано от конюнктурни събития и процеси, както и от личните пристрастия на двамата президенти на страната. С изключение на Афганистан, всички съседи по сухопътните и морските граници на Туркменистан са износители на газ и това донякъде поставя Ашхабад в неудобна позиция. През 90-те години на ХХ век туркменските власти се стремят да извадят газовия износ на страната от опеката на Газпром и за целта търсят сътрудничество със Запада и най-вече със САЩ. По ред икономически, геополитически и военно-стратегически причини американската подкрепа се оказва недостатъчна, за да проправи пътя на туркменския газ на запад през Каспийско море до Европа и на югоизток към Пакистан. От края на 1999 Туркменистан отново се връща в орбитата на Газпром и в следващите десет години разчита почти изцяло на тръбопроводната си връзка с Русия. Годината на решаващата промяна за съдбата на туркменския газов износ е 2009. Тогава отношенията с Газпром са замразени като същевременно влиза в действие тръбопроводът до Китай и е увеличен капацитетът на газопроводната мрежа за износ в Иран. За туркменския газов експорт второто десетилетие на XXI век ще бъде период на китайска доминация.

Туркменският газ е сред поводите за премерване на силите между няколко големи играчи на международния политически терен – Русия, САЩ, а в последно време и Китай и ЕС. При това трябва да се отчита, че интересите на тези играчи се променят с времето. Така например редица наблюдатели все още по инерция твърдят, че Русия се стреми да насочи целия или по-голямата част от туркменския газов износ към мрежата на Газпром. След 2009 тази теза е некоректна. Русия няма нужда от туркменския газ, защото има достатъчно собствен, а и вече е почти невъзможно да печели от препродажбата на суровината, защото Туркменистан никога няма да дава своя газ на Газпром по цени, които да са близо два пъти по-ниски от европейските. В тези условия задача номер едно за Москва е да не допусне конкуренция от страна на Туркменистан на главния пазар на Газпром – Европа. Русия преговаря за проникване на китайския газов пазар и съответно би могла и на този терен да влезе в конкуренция с туркменския газ, но все пак това направление е второстепенно за Газпром. Следователно, Москва гледа на газовата връзка Туркменистан-Китай като на по-малкото зло в сравнение с перспективата за построяване на Транскаспийския газопровод. За Русия най-изгодни са газопроводите от Туркменистан до Иран и особено до Пакистан и Индия, където по чисто географски причини руски газ не може да се продава.

Тактиката на Китай спрямо туркменския газ е ясна – Пекин се стреми да привлича все по-голям дял от износа на централноазиатската република и, съответно, да предотврати насочването на този износ през Каспийско море към Европа. Планираният Трансафгански газопровод също донякъдеотговаря на интересите на Китай, но ако спре на пакистанска територия, без да достига до Индия. За Пекин, Пакистан е важен регионален съюзник, който трябва да бъде подкрепян в опитите да повиши енергийната си сигурност.

САЩ имат две основни цели спрямо енергийния сектор на Туркменистан: първо, да извадят газовия износ на страната от рамката на триъгълника Русия-Китай-Иран, и, второ, да превърнат туркменския газ в противотежест, която да минимизира шансовете за газов износ на Иран по пакистанско-индийското и европейското направление. Вашингтон е обезпокоен, че Техеран има свои собствени планове и споразумение за експорт на газ в Пакистан и, евентуално, в Индия, според които този износ трябва да започне през 2014[41].

Най-праволинейна спрямо туркменския газ е стратегията на ЕС. Брюксел иска, преди всичко, прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще позволи на европейците да купуват туркменски газ без посредници. По-малкото зло е суровината да стига от Централна Азия до Европа с посредничеството на Газпром, а най-неблагоприятния за ЕС сценарий е лъвският пай от туркменския газ да поеме към Китай, Пакистан и Индия.

Обща слабост на американците и европейците е, че нямат участие в газовия добив от най-големите находища на Туркменистан, в източната част на страната. Засега не са допуснати (както и руснаците) и до строежа на споменатия вече Транстуркменистански газопровод (Изток-Запад). Именно този тръбопровод, който строго юридически погледнато е вътрешен, но всъщност ще бъде част от транзитна преносна система, е ключът към бъдещата преориентация на туркменския газов износ. Ако той не бъде завършен до 2015, газът от Довлетабад и Южен Йолотан ще остане за Иран, Русия и най-вече за Китай. И обратното – ако европейски компании бъдат допуснати като кредитори, подизпълнители, или дори акционери в тръбопровода Изток-Запад и строежът му се ускори, шансовете туркменския газ да се появи в ЕС нарастват. През ноември 2011 туркменистанските власти за първи път признаха за проблема, предричан от мнозина енергийни наблюдатели – страната няма необходимия финансов и технологичен ресурс, за да построи сама газопровода Изток-Запад[42]. Това означава, че вратата за включването на европейски и американски компании в строежа на Транстуркменистанския тръбопровод все още не е затворена.

 


Бележки:

[1]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, р. 20; www.bp.com

[2]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia: Turkmenistan, Iran, Russia and Afghanistan. Working Paper No. 28, Geopolitics of Natural Gas Study, Stanford Institute for International Studies, May 04 2004, p.24; http://pesd.stanford.edu/publications/region/turkmenistan/

[3]. Шустов, А. Энергетический потенциал Туркменистана. ЦентрАзия. 13.11.2008; http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1226567460

[4]. Olcott, Op. cit, pp. 26-27.

[5]. Шустов, Цит. Съч.

[6]. Россия реанимирует газовый импорт. Независимая газета; 23.12.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-12-23/3_import.html

[7]. Bhadrakumar, M. K. Russia takes control of Turkmen (world?) gas. Asia Times. Jul 30, 2008; http://atimes.com/atimes/Central_Asia/JG30Ag01.html

[8]. Ibid.

[9]. Гавричев, Сергей. «Газпром» никак не найдет привлекательную и для себя и для Туркменистана схему экспорта газа. Rusenergy.com; 10/04/2009.

[10]. Туркмены сыграют на трубе. Геополитика. Информационно-аналитический портал. 13/04/2009; http://geopolitica.ru/Articles/547/

[11]. Смирнов, Сергей. Газовый развод. Эксперт Казахстан, (3) 2010.

[12]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 11-12.

[13]. Ibid., p. 13.

[14]. Daly, John C. K. Turkmenistan Doubles Natural Gas Prices to Iran. Eurasia Daily Monitor. Volume: 5 Issue: 8; http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=33590

[15]. Пак там

[16]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.28. www.bp.com

[17]. Заблуднев, Иван. Первый морской газ в Туркменистане. Oil and Gas Journal Russia, № 09 (53) сентябрь 2011.

[18]. Предмет многогазового потребления. Китай привязал к себе Центральную Азию трубой. Коммерсанть, 15.12.2009

[19]. De Leon, Philip H. Turkmenistan gains, Gazprom loses in new pipeline. CommodityOnline; 23.12.2009.

[20]. China Turns to Turkmen Natural Gas as Gazprom Seeks Price, Pipeline Deal. Bloomberg, Mar 4, 2011

[21]. Туркменистан освоит газовое месторождение за счет китайского кредита. Rusenergy.com; 27/04/2011

[22]. Китай в 2013 году получит первый газ из крупнейшего месторождения Туркмении. Rusenergy.com; 09/03/2011.

[23]. Китай расширяет импорт газа из Туркмении. РБК Daily, 29.08.2011 http://www.rbcdaily.ru/2011/08/29/tek/562949981355302

[24]. Туркменский газ отворачивают от Европы Коммерсанть. 24.11.2011; http://www.kommersant.ru/doc-y/1822628

[25]. "Газпрому" положили льготы. Китай будет субсидировать импорт газа. Коммерсанть. 23.08.2011;  http://www.kommersant.ru/doc/1756534

[26]. Enron Submits Feasibility Study for Trans-Caspian Gas Pipeline. Eurasia Daily Monitor. January 28, 1999.

[27]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting Gas to Europe: What does Turkmenistan want? International Strategic Research Organisation. http://www.usak.org.tr/EN/makale.asp?id=1108

[28]. Canzi, G., Turkmenistan’s Caspian resources and its international political economy, in S. Akiner (ed.), The Caspian. Politics, energy and security, New York, RoutledgeCurzon, Oxfordshire, Taylor and Francis Group, 2004, рр. 181-189, here p. 188

[29]. Манвелян, Армен. Борьба за строительство Транскаспийского газопровода. Фонд Нораванк. 26.11.2007; http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=2674

[30]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting gas to Europe…

[31]. Воротной, И. Транскаспийский газопровод - политика или экономика? ЦентрАзия, 25/09/2011; http://www.centrasia.ru/newsA.php4?st=1190701440

[32]. Куликов, Срегей. Ашхабад и Баку не поделят Каспий. Независимая газета. 27.07.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-07-27/4_Kaspii.html

[33]. Socor, V.  Turkmen President Supports Trans-Caspian Pipeline in Meeting With Top EU Officials. Eurasia Daily Monitor Volume: 8, Issue: 14.

[34]. Ibid.

[35]. EU to negotiate trans-Caspian pipelineл. EurActiv with Reuters. 12/092011; http://www.euractiv.com/energy/eu-negotiate-trans-caspian-pipeline-news-507558

[36]. МИД России: Вмешательство Евросоюза в каспийские дела осложняет ситуацию в регионе; Deutsche Welle, 13/09/2011; http://www.dw-world.de/dw/article/0,,15386249,00.html

[37]. Европа бьется за маршруты транспортировки газа в обход России. Каспийский фактор. 22/09/2011; http://www.casfactor.com/rus/news/2127.html

[38]. Кучера, Джожуа. Развяжет ли Россия войну из-за Транскаспийского газопровода?; http://russian.eurasianet.org/node/59017

[39]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 18-19.

[40]. Туркменский газ нашел запасный выход. Коммерсантъ. 13.12.2010

[41]. Иран и Пакистан подписали договор о поставках природного газа. Rusenergy.com; 15/06/2010.

[42]. Един от най-добрите познавачи на евразийската енергийна политика Александрос Петерсен например предполага, че Туркменистан не би са захванал с такова мащабно начинание без да му е обещана помощ от Китай. Petеrsen, Alexandros. Did China Just Win the Caspian Gas War? Foreign Policy, 07/07/2010.

* Българско геополитическо дружество, статията е част от книгата „Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион”, която ще излезе през април т. г.