25
Нед, Авг
4 New Articles

Новата арктическа геополитика

брой1 2012
Typography

През август 2007, спътник, следящ случващото се в зоната на Северния ледовит океан, засече феномен, който вероятно е безпрецедентен в историята на човечеството или поне в кратката документирана история на региона: и двата достъпни за кратък период от време плавателни маршрута, заобикалящи този замръзнал океан – Северозападният проход и Североизточният проход (който руснаците обикновено обозначават като Северен морски път) едновременно се оказаха свободни от ледовете. Тоест, в течение на няколко седмици в края на онова лято Северният полюс можеше да бъде обиколен с кораб, без той да рискува за заседне сред огромните ледени масиви и мрачните брегове на Северен Сибир или Канадския архипелаг.

Това вдъхна у мнозина надеждата, че ако тенденцията продължи и се открие възможност за преодоляване на ледената бариера, или пък ако тази бариера просто изчезне, може да бъде съкратено до 50% от разстоянието по ключовите търговски маршрути между Европа и Източна Азия. Така например, контейнерен кораб, движещ се от Западна Европа за Япония може да съкрати пътя си с няколко хиляди мили, използвайки полярния маршрут вместо свръхнатоварения Суецки канал.

Всъщност, тази навигационна „аритметика” е само една от множеството причини, поради които значителното намаляване и изтъняване на леденото покритие, фиксирано през 2007, породи толкова силни емоции. Сравнително наскоро проведените геологични проучвания на водещи американски компании показват, че до ¼ от световните запаси от природен газ и петрол (контролът върху които би осигурил огромно стратегическо предимство) най-вероятно се намират именно в арктическия басейн.

Макар че отдръпването на ледовете през 2007 породи редица поразително оптимистични прогнози за лято без ледове (според една от тях, това може да се случи още през 2013), повечето учени не са чак толкова категорични. Тенденцията към намаляване и изтъняване на ледената покривка е очевидна и наистина може да се ускори, но всички са съгласни с това, че в отделни години и в отделни зони (като например Северозападния проход) могат да се развиват и обратните тенденции. В прогнозите на редица руски експерти много често присъства предупреждението, че процесът на затопляне е цикличен като това се доказва, освен от всичко друго, и  от дългогодишния руски опит в борбата за усвояване на Северния морски път. Между другото, необичайно студената зима на 2009-2010 например, беше доказателство за това.

През 2009, Арктическият съвет направи Оценка на арктическите морски търговски маршрути, опитвайки се да осмисли бъдещето, с помощта на своеобразен квадрант на възможните сценарии, едната ос на който измерва мащаба на търговията с ресурсите на региона, а другата – степента, в която той ще се управлява и експлоатира в съответствие с достатъчно стабилни норми на поведение. Ако икономическото търсене се окаже голямо, а управлението реагира хаотично и несистематично на случващото се, това ще създаде условия за неконтролирана надпревара между държавите от региона за неговите ресурси, докато наличието на стабилно и основаващо се на ясни правила управление ще позволи спокойната разработка на ресурсите, демонстрирайки паралелно с това и необходимата загриженост за съдбата на коренните народности в арктическия регион и за неговата уязвима екосистема. От друга страна, слабото търсене на арктическите ресурси може да доведе до едно мъгливо, нестабилно и „слаборазвито” бъдеще на региона, или пък, при наличието на адекватни инструменти за контрол – до постепенното формиране на обширни зони с надеждно защитена околна среда, включително на „зони, забранени за корабоплаване”.

По-простият подход е да се опитаме да анализираме, кои събития са в състояние да ускорят, или, напротив, да забавят прогреса в посока към организираната експлоатацията на икономическите ресурси на региона, включително с използването на морския транспорт, без обаче това да нанася вреда на аборигенните народи или да замърсява девствената му природа.

Десет фактора, които могат да променят арктическия пейзаж

Ако оставим настрана нормалните притеснения, свързани с евентуалното екологично замърсяване на региона, в резултат от активното му «усвояване» и експлоатация на наличните ресурси, можем да се съгласим с британския експерт Дейвид Файърхол, който в бестселъра си «Студеният фронт» изброява следните десет фактора, които ще определят колко мащабно и бързо би могъл да се промени морският пейзаж в Арктика:

- Цената на петрола и газа, която напоследък е силно неустойчива, е определящ фактор, тъй като експлоатацията на арктическите запаси винаги ще бъде скъпоструващ вариант. През по-голямата част на годината това ще бъде ужасно място за работа – невероятно студено, тъмно и неспокойно. Това неизбежно ще повлияе върху стойността на проучванията, разработката и транспортирането, особено в сравнение с Близкия Изток, Америка или други места. Тоест, ако Арктика може да бъде избегната, тя ще бъде избегната.

- Макар че физическите условия са изключително тежки в цялата зона на Арктика, евентуални дейности в канадската или американската (северно от Аляска) зони на региона са обект на особено остри спорове относно правата на коренните народи и необходимостта тяхната уязвима околна среда да бъде защитена от индустриалните апетити. От едната страна в него са хора, като бившия губернатор на Аляска Сара Пейлин, която е яростен привърженик на разработката на арктическите ресурси, а от другата – не по-малко пламенните привърженици на тезата, че дивата природа (например Националният арктически резерват на САЩ) е ценна, сама по себе си, и трябва да остане недокосната. В кой момент (ако това въобще е възможно), можем да очакваме, че местните ескимоси ще престанат да ловуват китове или северни елени и ще се ориентират към сферата на услугите?

- По-нататъшните проучвания в региона, особено ако са в океана, повдигат още един въпрос, който директно касае морската активност. Дали отдръпването на ледената покривка ще доведе до отмяната на редица стратегически решения, като например скъпоструващото строителство на петролопровода през Аляска от 70-те години, като вместо това се заложи на петролните танкери? Отговорът ще зависи от обемите на производството и географията, както и от вероятността от мащабен петролен разлив, но няма съмнение, че този проблем тепърва ще се дискутира от финансистите.

- Правото на собственост върху цялото това потенциално богатство, съдържащо се в арктическия басейн все още не е установено окончателно. От гледната точка на Конвенцията на ООН по морско право, Арктика представлява кълбо от преплитащи се интереси. И няма съмнение, че когато, през 2014, настъпи крайният срок за подаване на последните заявления, ще се развихри жестока битка. Но тъй като до момента нито една американска администрация не съумя да убеди Конгреса да ратифицира конвенцията (въпреки че това би позволило на Вашингтон да претендира за 45 хил. квадратни мили от континенталния шелф), могат да минат още много години, преди да бъдат очертани окончателните граници.

- Докато търсенето на енергоресурси обуславя корабоплаването в арктическата зона (очаква се, че само Щокмановото находище ще ангажира поне 30 кораба), обемът и маршрутите на транзитните превози ще бъдат определени от глобалната структура на търговията, която ще се изясни едва след края на сегашната икономическа рецесия. Тоест, става дума за допълнителни фактори, които не подлежат на точна оценка, макар да няма съмнения, че ще бъдат необходими сериозни усилия за да бъдат убедени корабовладелците да променятг маршрутите на огромните контейнерни кораби.

- Бъдещето на руската икономика не е съвсем ясно, тъй като до голяма степен зависи от политическите битки, които още не са напълно приключили и, които не са разбираеми за повечето странични наблюдатели. В същото време, Близкият Изток, който е основния източник на текущите петролни доставки за развитите западни държави, е отчайващо нестабилен. В миналото това обикновено водеше до затваряне на Суецкия канал, като за контрола над него в различни периоди се сражаваха британската, египетската и израелската армии, макар че шансовете това да се повтори в обозримо бъдеще (като стимулира интереса към арктическите маршрути) са съвсем малки. Днес маршрутът през него (както и през Панамския канал) си остава само мярка, по която се измерва теоретичната икономия от арктическия транзит.

- Пробните курсове на кораби на германската компания Beluga Shiping по Северния морски път, осъществени през 2009, показаха, че съвсем скоро те могат да станат редовни. Мнозина корабовладелци вече започват да сравняват таксите за преминаване през Суецкия канал с цената за наемане на ледоразбивач, за да решат, дали си струва да използват Северния морски път. Преди това обаче, ще се наложи да бъдат решени редица други въпроси.

- Основният сред тях, разбира се, е, кога в Северния ледовит океан най-сетне ще настъпи лято без лед. Прогнозите са многобройни и касаят почти целия ХХІ век, но теенденциите са очевидни и, най-вероятно, няма да се променят.

- На практика също толкова важно е, как точно ще се отдръпва ледът, и какво време ще съпровожда този процес. Ако канадските експерти се окажат прави, твърдейки, че изключително разнообразните ледови условия в зоната на Северозападния проход означават, че той ще се отвори доста по-късно от другите маршрути, това дава голяма преднина на руснаците и техния Северен морски път. Стига разбира се, централният дрейфуващ лед да не промени достатъчно бързо положението си, давайки възможност на американците и канадците да използват трансполярния маршрут който директно свързва Гренландско море с Беринговия пролив, т.е. Атлантическия и Тихия океан.

- Всичко това обаче, отново ни отклонява от спора, какво точно означава „отворен” морски коридор в тези екстремни географски ширини. Колко опасни ледени блокове ще продължат да плуват наоколо? Колко добре трябва да бъдат укрепени корабите? Какви скорости ще могат да развиват те и какви срокове за доставка ще могат да гарантират? Както е известно, капитаните на корабите, превозващи втечнен природен газ, предпочитат да се движат с голяма скорост за да намалят обема на изпаряващия се по време на транзита газ, а, както изглежда, в скоро време в Арктика ще се движат много повече подобни кораби.

Ерата на Арктика

През 2007, руският полярен изследовател Артур Чилингаров оглави експедиция до Северния полюс, наречена „Арктика 2007”. Между другото, Чилингаров е депутат в руската Дума от управляващата партия „Единна Русия”, като представлява там Ненецкия автономен окръг (намиращ с в Крайния Север). Освен това, той е специален представител на руския президент по въпросите на международното сътрудничество в Арктика и Антарктика. Споменатата експедиция съвсем ясно потвърди руските териториални претенции в региона. Достигайки Северения полюс с атомен ледоразбивач, Чилингаров и още петима руския изследователи се спуснаха с батискаф на дълбочина 4200 м и поставиха на дъното на океана титанова капсула с руското знаме. Веднага след това Артур Чилингаров обяви че: „Арктика е руска земя. Радваме се, че поставихме руското знаме на дъното на океана, където досега никой не беше достигал. А пък, ако някой е недоволен, нека опита да се спусне на дъното и да остави там нещо свое”. Между другото, британските медии сравниха тази експедиция, по нейната смелост и техническа сложност, с първия полет на американски космонавти до Луната, през 1969.

Руската експедиция обаче не беше само демонстрация на технически възможности. Тя показа, че Москва отделя специално внимание на този регион и стана причина за началото на трудно протичащи преговори между арктическите държави. Въпреки че в Арктика живее само 1,5% от населението на Русия, делът на региона в нейния БВП е цели 11%, а обемът на износа е 22% от общия. При това Москва се готви, до 2039, да инвестира над 210 млрд. долара в различни проекти за усвояване на континенталния шелф.

Въпреки, че руснаците декларират намерението си да превърнат Арктика в територия на диалога и предварително изключват възможността от конфликти в региона, премиерът Путин наскоро напомни, че „сигурността и геополитическите интереси на Русия са свързани с Арктика”. Според редица анализатори, през настоящия век значението на Крайния Север ще нарасне дотолкова, че ще доведе до промяна в геополитическия курс на страната, която от „евразийска” може да се превърне в „арктическа” държава. Във връзка с глобалното затопляне,  светът (и най-вече държавите от региона) е заинтересован, на първо място, от появата на нови комуникационни маршрути през северната зона, а, на второ (което е и най-важното), от добива на полезните изкопаеми и петрола, намиращи се на дъното на Северния ледовит океан.

Правният статут на Арктика

Арктика включва зоната около Северния полюс: Гренландия (автономна провинция на Дания) и част от териториите на арктическите държави – Канада, Русия, САЩ (Аляска) и Норвегия, както и целия Северен Ледовит океан. Регионът представлява 8% от повърхността на земното кълбо, но делът на населението е нищожно малък. Ще напомня, че 75% от обитателите на Арктика са руски граждани. След края на студената война, арктическите държави (Русия, Канада, Норвегия, Дания и САЩ) създадоха три организации за регионално сътрудничество:

-          Съветът на държавите от Балтийско море (основан през 1992), който обединява страните с излаз на Балтийско море и съдейства за сътрудничеството между арктическите държави;

-          Съветът на Баренцовия/Евроарктическия регион (основан през 1993), чиято цел е да подпомага контактите между хората, живеещи в близост до Баренцово море и да съдейства за икономическото развитие на региона. В съвета участват външните министри на шест държави-членки на Европейската комисия, а Франция има статут на наблюдател.

-          Арктическият съвет (основан през 1996) обединява осем арктически държави, шестима представители на коренните народности в Арктика, както и много държави-наблюдатели, включително Финландия, Швеция, Дания, Великобритания, Холандия и Полша.

През 1982, в ямайския град Монтего Бей беше подписана Конвенцията по морско право на ООН, влязла в сила през 1994. Някои държави, имащи неразрешени проблеми със съседните им архипелази (като Турция и Венецуела) отказаха да подпишат конвенцията, но всички арктически страни се присъединиха към нея и я ратифицираха, с едно изключение, в лицето на САЩ, които я подписаха, но не са я ратифицирали. Тя уточнява статута на различните морски зони, дефинира понятията териториални води, „териториални морета” (12 морски мили), както и изключителните икономически зони (200 морски мили), проливите за свободно преминаване на кораби и, накрая, понятието континентален шелф, над който, при определени условия, държавите могат да осъществяват суверенни права по отношение проучването и добива на природни ресурси. Според тази конвенция, зоната на морското дъно е „общо достояние на човечеството”.
Съществува и специална комисия, чиято цел е да разглежда данните, представени от крайбрежните държави за континенталните шелфове, чието протежение надхвърля 200 морски мили. Комисията има правото само да отправя предупреждения, но не може да се произнася по спорните въпроси. За целта комисията създаде Международен съд по морско право. Русия, Канада и Дания вече са представили в Комисията доказателства, които, според тях, подкрепят претенциите им, че някои райони на Арктика следва да влязат в изключителните икономически зони на въпросните държави. Това може да доведе до множество съдебни дела за «подводния суверенитет» в региона.

През 2008, на конференцията в гренландския град Илулисат, арктическите държави приеха съвместна декларация за правата на собственост, според която страните от региона могат да претендират за участъци от континенталния шелф, разположени извън границите на техните изключителни икономически зони (простиращи се на 200 морски мили от бреговата линия), ако съумеят да докажат, че шелфът е естествено продължение на територията им. Както е известно, през 2012 Русия възнамерява да подаде в ООН заявление за разширяване границите на своя континентален арктически шелф, с цел да присъедини към изключителната си 200-милна икономическа зона още 1,2 млн. кв. км територия, за която се смята, че е богата на енергоносители. Като основание за тази претенция се посочват двата подводни хребета (хребета на Менделеев и хребета на Ломоносов). Това може да доведе до появата на подобни претенции върху същата територия от страна на Канада и Дания.

През миналия век, „бащите” на съвременната функционална геополитика Хилфорд Макиндер и Никълъс Спикмън дефинират ключовите понятия, които помагат да разберем съвременните геополитически събития. Според тях, светът се състои от т.нар. „световен остров” или осовото пространство на света (Хартленд), в който влизат Европа, Азия и Африка, „периферните острови” (Америка и Австралия) и „световния океан”. Според теорията на Макиндер, за да доминираш в света, трябва да контролираш Хартленда – т.е. зоната, простираща се от Централна Русия до Западен Сибир включваща излаз на Средиземно море, а също Близкия Изток, Югоизточна Азия и Китай. На свой ред, Спикмън смята, че ключовата територия не е в центъра на евразийския континент, а по неговата периферия, в лицето на пръстена от „брегови зони”, които той нарича Римленд. Според Спикмън, за да играят ролята на водеща световна държава, САЩ трябва да контролират държавите от Римленда.

Всъщност, Макиндер и Спикмън адаптират някои по-стари теории към реалностите на ХХ век. Така, адмирал Алферд Маън вече е доказал, че за САЩ е изключително важно да имат мощен военен флот, за да се превърнат във водеща морска държава, каквато е Америка през целия ХХ век. Много преди него, още през ХVІІ век, британският морелавател Уолтър Рейли твърди, че: „който контролира моретата, осъществява търговията; който осъществява търговията, притежава богатството, а който притежава световното богатство, владее и света”. Тези англо-саксонски геополитически доктрини, чиято цел е постигането на военно и търговско могъщество, помагат да разберем и причините за фундаменталното противопоставяне между морските (Великобритания, САЩ) и континенталните държави (Германия, Русия). Според теорията на Макиндер, следва да разглеждаме света през призмата на „полярната” картография, позволяваща ясно да бъде определен центърът на „световния остров”: става дума за зона, включваща територията на съвременна Русия, Украйна, Беларус, Кавказ и Казахстан, както и крайбрежието на Северно, Каспийско и Черно море.

В границите на „световния остров” се намират енергийните зони на Евразийския суперконтинент и свързващите ги транспортни коридори, както и бреговите зони, осигуряващи достъп до моретата. Както посочва в тази връзка, френският геополитик Александър Латса, съвършено ясно е, че северна граница на „осовото пространство на света” е именно руската арктическа зона, по цялото и протежение, от най-северната точка на Норвегия до Беринговия пролив. Имайки предвид „полярната теория” на Макиндер, става ясен и изборът на стратегическите цели в региона, както и причините, поради които по време на студената война Арктика моментално се оказва повод за конфронтация между двете суперсили на онази епоха – САЩ и СССР. Според Латса, именно в онзи момент Арктика се превръща в „геополитическа разделителна линия между сферите на влияние на двете държави”. В началото на 2012 тази теза звучи съвсем актуално. Известният американски анализатор Краус Клифърд от влиятелния Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relations - CFR) смята, че „териториални претенции се предявяват по целия свят, но именно в Арктика експертите прогнозират най-голям брой конфликти” (New York Times, 2005).

Ако по време на студената война Арктика се разглеждаше като най-късия път за атака от страна на противника, климатичните промени, осъществяващи се днес на планетата (глобалното затопляне и топенето на ледниците), отново привличат вниманието към региона: появяват се нови морски търговски маршрути между Запада и Азия, които при това са по-кратки и сигурни (най-малкото, защото по тях няма пирати). Действително, от 1979 насам, площта на арктическите ледове е намаляла с 20%, като до 2100 може да намалее с още 50%.

В тази връзка, както вече посочих в началото, внимание заслужават два основни маршрута:

- Северният морски път, който минава покрай северното крайбрежие на Русия и, заобикаляйки Сибир, позволява да се стигне от Атлантическия до Тихия океан. Този маршрут с дължина 13 хил. км в момента се смята за единствения и най-достъпен път, свързващ Мурманск с Владивосток, както и находищата на природни ресурси на руския Краен Север и Сибир.

- Северозападният морски път, който, преминавайки през крайния север на Канада, между арктическите острови, също свързва Атлантическия и Тихия океан. Канадското правителство твърди, че той минава изцяло през вътрешните води на страната, докато САЩ и Франция, напротив, смятат, че той трябва да се ползва със статут на международен пролив.

За сравнение, традиционният морски маршрут Ротердам-Токио, е с 14 000 км по-дълъг от Североизточния руски морски път и с 15 900 км – от канадския Северозападен път. Това обяснява, защо претенциите на Русия и Канада не се приемат от другите държави, които искат техните северни морски пътища да се смятат за международни проливи. При всички случаи обаче, отварянето на тези нови морски маршрути ще превърне водното пространство на Арктика в ключова стратегическа артерия, свързваща Западния свят с Азия.

Милитаризацията на Арктика

Разбира се, студената война отдавна свърши и няма риск от непосредствен военен сблъсък в региона. Но, през 1999, след идването на Путин на власт, в Русия започна процес на обновяване и възраждате, което доведе до определени промени в отношенията между страните, разположени в Северното полукълбо. Днес Москва е в състояние много по-твърдо да отстоява позициите си на международната сцена. Що се отнася до Арктика, в момента тази зона привлича вниманието не само заради новите морски пътища. Както вече посочих, регионът е богат на полезни изкопаеми, намиращи се в океанските недра. През 2010 Сибирското отделение на Руската Академия на науките обяви, че арктическите резерви би трябвало да се равняват на 90 млрд. тона петрол и 250 трилиона куб. м природен газ. За сравнение, запасите в Тихия океан се оценяват на 10 млрд. т петрол и 25 млрд. куб. м газ, в Атлантическия – на 35 млрд. т петрол и 65 млрд. куб. м газ, а в Индийския – на 40 млрд. т петрол и 70 млрд. куб.м газ. Освен това Арктика е богата на разнообразни полезни изкопаеми, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро, да не говорим, че регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

Затова не е случайно, че през последните години милитаризацията на Арктика върви с пълна пара. Пет държави имат териториални претенции в региона – САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като първите четири са членки на НАТО. Впрочем, интереси към него демонстрират и Великобритания, Финландия и Швеция. По време на студената война правителството на САЩ създаде мрежа от въздушни бази, които впоследствие бяха модернизирани и се превърнаха в интегрална част от системата от радиолокационни станции, включени в американската система за противоракетна отбрана (ПРО). Днес САЩ и Канада си сътрудничат за гарантирането на надежден мониторинг и контрол на арктическото въздушно пространство в рамките на Обединеното Командване на въздушно-космическата отбрана на Северна Америка (NORAD).

Освен всичко друго, Канада периодично декларира намерение да утдърди суверенитета си върху значителна част от континенталния арктически шелф и да гарантира ефективен контрол върху него, укрепвайки военото си присъствие. Впечатляващите военни учения в рамките на НАТО вече се провеждат ежегодно, като с всяка изминала година мащабите им нарастват. Сред примерите за това са ученията Nanook, броят на страните-участнички в които се увеличава непрекъснато. Така през 2011 в тях участваха 1100 канадски и 100 чуждестранни военни. „Северът е наша територия и искаме да покажем на чуждестранните си партньори, че присъстваме в региона, това е целта ни” – призна в интервю за Радио Канада капитан трети ранг Люк Трембли, непосредствено след края на ученията. Междувременно, правителството в Отава реши да увеличи числеността на своите арктически бригади.

Докато канадските и датските учени се опитват да докажат, чие точно продължение е прословутият Хребет Ломоносов – дали на канадския остров Елсмир, или на датска Гренландия, Русия също претендира за суверенитет върху подводния хребет. През 2008, високопоставени руски военни заявиха, че при необходимост страната им би трябвало да е готова за евентуална война в Арктика. Както посочва началникът на Главното управление за военна подготовка генерал Владимир Шаманов: „тъй като други държави оспорват руските арктически интереси, се налага да преразгледаме програмата си за военна подготовка във връзка с възможна заплаха от военен конфликт в региона”. Освен това Русия промени програмата за милитаризация на северните си региони. През 2010 все още се смяташе, че правителството не възнамерява да разполага военни части в Арктика, но наскоро Министерството на вътрешните работи взе решение за формирането на две арктически бригади с цел защитата на руските национални интереси в региона.

Бъдещето на Арктика

Както се вижда от документите на Организацията на държавите-износителки на петрол (OPEC), добивът на полезни изкопаеми в подводната част на руска Арктика е приоритет на третата и последна от наличните възможности, след която идва вече преходът към „вторичния метод за добив на петрол”. Но въпреки, че добивът на полезни изкопаеми в Арктика е достатъчно сложен в технически план, топенето на ледниците постепенно облекчява достъпа да находищата. Още през 2008, анализаторите от авторитетния американски North Institute прогнозираха риска от формиране на континентален алианс между Русия и Китай, който може да поиска да установи контрол върху арктическите природни ресурси, формирайки за целта евразийски енергиен коридор. Подобни тревоги доказват, че американските стратези продължават да следват доктрините на „бащите” на англо-саксонската геополитика, обзети от натрапчивия страх, че Америка може да загуби контрола върху територията на Арктика и ролята си на световен лидер.

Впрочем, освен САЩ, които все пак граничат с Арктика, чрез Аляска, редица много по-отдалечени държави (като Китай и Иран) също обявиха наскоро за претенциите си в региона. Бъдещите търговски пътища и добивът на природни богатства са гаранция, че Арктика несъмнено ще се превърен в обект на сложни преговори и спорове между държавите от и извън региона. Сред последните е и Франция, която има достатъчно възможности да участва в битката за достъп до региона както по линия на ЕС, така и директно – чрез двустранните си отношения с Русия, която е ключовата държава, поддържаще равновесието в Арктика и съдействаща за неговото развитие. Неслучайно специалният представител на Франция за международното сътрудничество в Арктика и Антарктика Мишел Рокар заяви наскоро: „макар че сме длъжни да уважаме суверенните права на Канада в северния регион, тази страна вероятно не е в състояние да осигури достатъчно финансиране за инфраструктурите, необходими за развитието на арктическите търговски маршрути”. Според този бивш френски премиер: „източният маршрут, преминаващ покрай бреговете на Сибир, е по-пряк и безопасен, макар и малко по-дълъг. Русия е арктическа държава, разполагаща с голям брой ледоразбивачи, включително четири нови атомни ледоразбивача. Освен това тя има далеч повече предимства по отношение на пристанищата: докато в канадското пристанище Резолют Бей живеят само 280 души, а в Икалуит – около шест хиляди, населението на руските пристанищни градове Мурманск и Архангелск е, съответно 300 и 350 хиляди души”.

Докато в Близкия Изток продължава периода на нестабилност, чиито последици никой все още не дръзва да оцени, Арктика все по-често се разглежда като подходящ обект за преговори между държавите от Севера, а пък Русия се очертава като най-надеждната алтернатива за снабдяването на ЕС с необходимите му енергоносители, още повече, че още в средата на века 70% от потребностите на Съюза ще се покриват от внос. Както прогнозира още преди двайсетина години директорът на американския Институт за арктически изследвания и на Института за международен контрол на околната среда професор Орън Йънг, ХХІ век вероятно ще се окаже началото на „арктическата ера”.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.4/2017