07
Съб, Дек
5 New Articles

2012: годината на „Големия Страх”

брой1 2012
Typography

Ако се вгледаме в най-знаковите събития на миналата 2011, можем да стигнем до малко неочакван извод, а именно, че те са своеобразен пролог към далеч по-мащабни трансформации. Още повече, че мнозинството от тях са свързани, пряко или косвено, помежду си. Като от всяко можем да си направим определени изводи.

Водещите събития през 2011

Характерна за 2011 беше системната активност, демонстрирана от САЩ, Великобритания, Франция и глобалните мрежови структури и насочена към преформатиране на Близкия Изток. В резултат бяха свалени (Хосни Мубарак, Бен Али) и дори ликвидирани (Муамар Кадафи) лидери, които до последния момент се смятаха за големи приятели на Запада и се ползваха с пълното му доверие и благоразположение. Съществуващата доскоро система за колективна сигурност, под егидата на ООН, вече едва ли може да се смята за реално функционираща. Защото, през миналата 2011,  дори и „мирните” санкции се оказваха основание за бомбардировки, а ерозиращият държавните устои ислямски тероризъм, открито биваше финансиран и подкрепян от редица водещи държави в Западна Европа и Близкия Изток.

Така, авоарите на слабите държави се оказаха собственост на силните, в същото време никой не възнамерява да разследва сериозно извършените в хода на „демократизацията” убийства на обикновени граждани, държавни лидери и членове на семействата им. Всички тези промени бяха наречени „арабска пролет”. Не е ясно, какво точно са имали предвид организаторите на тази основна тенденция за миналата 2011 (защото, както е известно, бунтовете започнаха през зимата), затова пък е съвсем ясно, че „пролетта” ще продължи и през 2012, като наред са Сирия, Иран, Алжир и дори някои зони, извън арабския свят.

Хаосът в Близкия Изток усили позициите на радикалните ислямистки течения, които не страдат от липсата на оръжие, човешки ресурси и финансови средства. Те вече нямат конкуренти в огромните и безконтролни пространства, които през миналата година направиха голяма крачка назад, към регреса и феодализма. Междувременно, обхванатата от „революционния пожар” територия непрекъснато се разширява и днес терористични действия на верска основа се извършват в огромна зона от Нигерия до Казахстан.

Непрекъснато усилващият се през 2011 натиск върху Сирия и Иран може да доведе, през 2012, до голяма война в Средиземно море. При това, не е изключено тя да се окаже ядрена и дори да стане своеобразен пролог към нова световна война. В нея със сигурност биха били въвлечени Иран, Сирия, Ирак, Турция, монархиите от Персийския залив, Израел и САЩ. Подобно развитие обаче, директно би застрашило централноазиатските постсъветски държави и техните основни партньори – Русия и Китай. Нещо повече, дори „ограничен” удар срещу Иран е в състояние да провокира сътресение на петролните пазари и мощна вълна от паника, допълнително усложнявайки възстановяването на глобалната икономика.

Развитието на американската система за ПРО доведе до края на „презареждането” в отношенията между Вашингтон и Москва. Разполагането на нови противоракетни бази и радарни комплекси провокира нарастване на недоверието. Включването на Черно, Балтийско и Северно морета в зоните на патрулиране на американските бойнии кораби, участващи в ПРО, пък макар и под предлог Европа да бъде защитена от „евентуална агресия от страна на Иран или Северна Корея”, също няма да съдейства за укрепването на стабилността през 2012. Впрочем, аналогична ситуация се заформя и около Китай, в разултат от американската стратегия за геополитическо обкръжаване на Пекин.

През 2011, глобалната енергетика също започна да дрейфува. Аварията в атомната електроцентрала „Фукушима 1” доведе до още по-голямо нарастване значението на традиционните енергоносители.В отношенията между страните-доставчици и потребители, разположени в различни географски зони и имащи различни геополитически „симпатии”,  се породи ново напрежение. Налице са опити за съхраняване на сега действащите маршрути на транзита на енергоносители, както и да се наложат нови, с оглед да се използва променилата се икономическа карта на света за постигането на политическо превъзходство. Не бива да се съмняваме, че споровето за цената на петрола и природния газ и маршрутите на транзита им ще бъдат не по-малко остри, отколкото бяха през 2011.

Заради неспособността на европейските лидери да вземат ефективни решения бързо и координирано, кризата на еврозоната постепенно навлезе в глуха улица. Станахме свидетели на серия от скандални оставки – постовете си напуснаха премиерите на Италия и Гърция. Европейската банка изразходва огромни средства, без въобще да е сигурна за резултата от това, а междувременно „епидемията” засегна всички държави на континента. Така, през 2012, трансформацията на ЕС става неизбежна, като въпросът е само, в каква точно плоскост ще се осъществи – т.е. дали ще се променят значително границите на еврозоната, или промените ще засегнат самата политическа същност на Съюза. През 2012 върху проблемите на целия ЕС допълнително ще се насложат и вътрешните проблеми на отделните му членове, свързани както с насрочените избори (Франция), така и с общото изчерпване на наличните резерви.

Финансовите проблеми на ЕС за известно време отклониха вниманието от тревожните симптоми, очертали се в САЩ, които също се нуждаят от сериозно осмисляне. Американският държавен дълг достигна немислими доскоро размери, а поредният таван от 15,2 трилиона долара, поставен след ожесточените спорове през август 2011, съвсем скоро ще трябва отново да се повиши. Впрочем, внимателният анализ сочи, че подобни повишения скоро ще започнат да се правят на всеки три месеца. В края на декември 2011, държавният дълг на САЩ достигна 100,012% от БВП, което вече е критичен показател.

Предвид така очерталата се ситуация, не може да се изключи, че САЩ ще се опитат да решат икономическите си проблеми с военно-политически средства. Още повече, че всички сравнително мирни и „меки” механизми за преориентацията на капиталовите потоци към Съединените щати вече изглеждат изчерпани.

Междувременно, проявите на кризата в САЩ демонстрираха на света възможностите на движенията от типа на „Окупирай Уолстрийт”, зародило се в Америка и прехвърлило се оттам в останалия свят (сходни движения се появиха в Италия и Гърция), демонстрирайки растящата пропаст между най-богатите слоеве на населението и останалите граждани. Друг символ на миналата 2011 стана изключително мащабното използване на Интернет и информационните технологии, известно като „туитър-революции”, от Лондон до Кайро.

На фона на проявите на кризата в САЩ и ЕС, принудени да решават остри вътрешноикономически и социални проблеми, качествено нарасна влиянието на Китай. Китайският юан вече се разглежда като възможно и дългоочаквано попълнение на валутната кошница на МВФ, а Пекин усилено модернизира армията и флота си (първият му самолетоносач вече е приет на въоръжение). Китайските инвеститори проникват все по-дълбоко на европейските и световни пазари, включително в наукоемките и високотехнологични отрасли. Полагат се мащабни усилия за превръщането на страната във финансов и делови център на света до 2020-2025. Паралелно с китайския възход, укрепват и всички останали държави от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Бразилия например, за първи път изпревари Великобритания по БВП, като вече е на шесто място в световната йерархия по този показател.

Наред с глобалните феномени, които, най-вероятно ще продължат развитието си и през 2012, придобивайки обаче нов облик, следва да отбележим и качествено новият етап в интеграцията на Русия, Беларус и Казахстан, чиито правителства създадоха Митнически съюз, съумяха да отхвърлят огромна работа по хармонизиране на правните си системи и формираха наднационални органи за управление на бъдещото общо икономическо пространство. Създавайки това пространство, Минск, Москва и Астана са в състояние и да го превърнат в самодостатъчен световен център, да възстановят разрушените след разпадането на Съветската империя инфраструктурни, индустриални и социокултурни връъзки и така да посрещнат достатъчно подготвени и укрепнали новите глобални предизвикателства.

Какво да очакваме през 2012?

В навечерието на новата 2012, проблемите на еврото, опасността от дезинтеграция на ЕС и заплахата от нови големи войни в Близкия Изток, Централна Азия, Африка и други места по света, родиха мрачно звучащия поздрав „Happy New Fear” (буквално, „Честит нов страх”). Всъщност, истината е, че преди дванайсет години, в навечерието на настъпването на новия век и новото хилядолетие, и без това крехкият световен ред окончателно загуби устойчивостта си. За да бъде стабилно едно общество, то трябва да бъде интегрирано от общопризнати закони и институции, а пък ако става дума за международна общност – от международно право и международни институции. От момента, когато значима група от обществото започна публично да не приема неговите закони, започва и дезинтеграцията на въпросното общество. А пък, когато става дума за група държави и за световната общност, започва процес на глобална дезинтеграция.

Когато през 1999 НАТО стартира бомбардировките на остатъчна Югославия, загрижена за съдбата на косовските албанци и отказвайки да се съобрази с международното право, започна дезинтеграцията на все още съществуващия тогава световен ред. След това станахме свидетели на военната интервенция в Ирак, без санкция на Съвета за сигурност на ООН, под оказалия се фалшив предлог (изтъкнат от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), че местният диктатор Саддам Хюсеин разполага с ядрено и химическо оръжие. Това окончателно ерозира устоите на международната общност. Днес, когато както международното право, така и международните институции, на практика, не функционират, мнозина смятат, че сме на прага на епоха на локални войни и глобален хаос.

Последната Коледа в обединена Европа?

Междувременно, освен икономическите проблеми, разтърсващи ЕС, нарастват настроенията против доминиращата роля на Германия в Съюза. В ролята на основни „идеолози” на този процес се изявяват националистическите десни партии, отстояващи върховенството на националните суверенитети спрямо общоевропейските принципи на т.нар. „общ дом”. Като най-странен, на фона на сегашните противоречия в ЕС, изглежда фактът, че именно новите членове на Съюза, които най-много спечелиха от присъединяването си към него, сега не са склонни да платят за това, жертвайки дори малка част от своята самостоятелност, а пък „гръбнакът” на ЕС, в лицето на Германия и Франция, които през всичките тези години плащаха за да гарантират относителното благополучие на новите членове, са готови да продължат да го правят.

Всъщност, истината е, че така изглежда само на пръв поглед. Защото съществуването на еврозоната е изгодно най-вече на държавите-износителки, а това са именно Франция и Германия. Именно те изтласкваха от пазарите на малките европейски държави местните призводители със своите по-качествени и поевтинели, благодарение на общата валута, стоки. Интересно, защо това се премълчава от повечето икономисти в Гърция, Италия, България и другите европейски държави, ударени особено тежко от кризата, чиито резултати могат да ликвидират не само еврозоната, а и самата обединена Европа? В този смисъл Великобритания, която на практика, вече се откъсна от Европа, е на път да се превърне в заразителен пример за останалите.

Отказът на Дейвид Камерън да финансира европейския икономически стабилизационен фонд направи невъзможно британското участие в новите политически инициативи, целящи промяната на европейската конституция и, следователно, поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едно е ясно: за първи път в следвоенната история Европа рискува да се превърне от стабилизиращ в разрушителен фактор в световната политика. И, ако прословутата европейска „политическа коректност” все още ограничава възхода на националистическата десница в такива държави като Унгария, Белгия или Холандия, след евентуалното изчезване на „обединена Европа” това ще се промени. Вероятно, когато вместо безцветната баронеса Аштън настъпи времето на новото поколение политици-националисти като Марин льо Пен например, някои ще съжаляват за лишения от всякаква харизма „президент на ЕС” Херман ван Ромпой. Впрочем, както беше казал навремето Лех Валенса, „Плюсовете на ЕС си имат своите минуси”.

Войните през 2012

На 27 декември 2011, бившият Върховен комисар на ООН по човешките права, а днес президент на Международната група за предотвратяване на кризи Луиз Арбър, публикува в американското списание Foreign Policy статия, озаглавена „Войните през следващата година”. В нея тя изброява десет войни, които, при наличието на определени условия, могат да избухнат през 2012. И тъй като от списъка и излиза, че някои държави ще участват едновременно в няколко войни, нека се опитаме да го систематизираме.

Най-голямата заплаха - Близкият Изток

Арбър прогнозира, че в този традиционно взривоопасен регион могат да избухнат едновременно две войни. Всъщност, дори и само един от прогнозираните от нея военни конфликти да стане факт, във военните действия неизбежно ще бъдат въвлечени практически всички държави от региона. Според Луиз Арбър, свалянето на сирийския диктатор Башар Асад може да провокира военен сблъсък с участието на „Хизбула", Сирия, Иран и Израел.

На свой ред този многостранен конфликт спокойно може да се окаже началото на Трета световна война. Оказалата се в центъра на противоречиви политически и военни интереси Сирия може да се превърне в детонатор на „иранската бомба”, независимо дали тя има, или пък не, своя ядрена „версия”. Интересно е, че в коментарите си многобройните привърженици и противници на нанасянето на „превантивен” удар срещу Иран въобще не споменават правните аспекти на подобна стъпка. Дискутират се само възможностите и последиците от евентуален израелски удар, както и ролята на САЩ в предполагаемите събития. Никой не възнамерява да иска съгласието на Съвета за сигурност на ООН, тъй като е очевидно, че най-малкото двама негови членове – Русия и Китай, ще наложат вето.

В тази ситуация следва да отдадем дължимото на Иран, който се възползва от „съвета”, даден му преди две години от известния американски геополитик (и шеф на агенция Стратфор) Джордж Фридмън, и демонстрира готовност да блокира Ормузкия пролив, през който минават около 40% от световните петролни доставки. И така, от десетте прогнозирани от Луиз Арбър войни, две трябва да избухнат в Близкия Изток. Като вероятността от подобно развитие е доста висока, може би с уточнението, че вместо две локални, можем да очакваме една пълномащабна война, която постепенно да придобие глобален характер.

Какво да очакваме в Средния Изток?

Двете войни, за които Арбър прогнозира, че ще избухнат в този регион (в Афганистан и Пакистан) вероятно също следва да разглеждаме като една. Въпросните две държави са толкова тясно свързани в исторически, политически, етнически и религиозен план, че всяка война, която избухне в едната, моментално ще се прехвърли и във втората. Афганистан, който американците скоро се готвят да изоставят трудно може да бъде наречен истинска държава. Талибаните въобще не са победени и в момента правителството на Карзаи дори не толкова преговаря, колкото се пазари с тях (естествено за сметка на САЩ), като куфарчетата с долари първо се разпределят сред правителствените чиновници, а оттам (вече доста олекнали) продължават към лагерите на бунтовниците. Ако преди НАТО плащаше данък на афганистанските бунтовнически командири за да пропуснат керваните с военна техника, продоволствие и оборудване  за частите на ISAF в страната, сега им плащат за същото, но в обратната посока. Разривът в отношенията между САЩ и Пакистан също не подобри положението на частите на алианса. Сега, товарният транзит през пакистанска територия е почти прекратен и изтеглянето на войските и бойната техника от Афганистан се превръща в доста сериозен проблем за НАТО. Ако добавим към това и пакистанския ядрен арсенал, вътрешната нестабилност в страната и огромното влияние на талибаните, става ясно, че избухването на нова война в региона е твърде вероятно и, ако тя наистина избухне, няма да е по-малко опасна от тази в Близкия Изток.

Локалните войни

Колкото и цинично да звучи, някои от прогнозираните от президента на Международната група за предотвратяване на кризи войни едва ли ще имат подобно глобално значение. Арбър, в частност, предрича избухването на въоръжени конфликти най-вече в Африка - в Конго, Бурунди, Кения, Сомалия и Тунис, както и в Йемен. Според нея, могат да се очакват войни и в Мянма, в Централна Азия и дори във Венецуела. Впрочем, някои от прогнозите и звучат съмнително, докато други изглеждат напълно вероятни, при всички случаи обаче, изброените по-горе потенциални въоръжени конфликти едва ли ще са чак толкова опасни, колкото този в Средния и, особено, в Близкия Изток.

Към глобална дезинтеграция?

Анализирайки резултатите от случилото се през 2011, следва да признаем, че толкова висока турбулентност в сферата на международните отношения не е имало отдавна. И дори ако само десет процента от прогнозираните не само от Луиз Арбър, а и от мнозина други политолози, събития наистина се случат, ни очаква изключително трудна година. Между другото, кой знае защо, Арбър не споменава нищо за Ирак, където ситуацията е нажежена до краен предел, нито пък за Египет, където се очертава превръщането на „революцията” в перманентна.

Но най-неприятното в цялата тази ситуация е, че международните институции, международното право и международните алианси се разпадат. Вероятно за първи път след края на Втората световна война, човечеството се оказва толкова разединено и неподготвено за съвместни действия срещу заплахите и предизвикателствата на бъдещето, при това разединено по почти всички възможни признаци – религиозен, финансов и идеологически. Затова е твърде вероятно в обозримо бъдеще да се наложи принципът „всеки за себе си”. Старият световен ред се руши, а нов липсва, дори и само като проект. Разбира се, остава ни да се надяваме на нещо по-добро, но истината е, че би било крайно лекомислено, да не се готвим за по-лошото възможно развитие.

 

* Европейски център за политически прогнози