06
Пет, Дек
5 New Articles

Геополитическият сблъсък между „орела” и „дракона”

брой1 2012
Typography

Известният американски политолог и специалист по международни отношения Арън Фридбърг е роден през 1956. Завършва Харвардския университет, а от 1987 е преподавател в Принстънския университет, където става професор през 1999. През различни периоди е член на Норвежкия нобелов институт и председател на Националното бюро за азиатски изследвания..

През 2003-2005, професор Фридбърг е съветник по националната сигурност към кабинета на американския вицепрезидент Дик Чейни. През 2006 е назначен в Консултативния съвет за прокарване на демокрацията към държавния секретар на САЩ.

Автор е на книгите „Ослабеният гигант: Британия и нейния упадък” и „В сянката на гарнизонната държава: американската голяма стратегия през студената война”. В последния си труд „Китай, Америка и битката за власт в Азия”, Фридбърг твърди, че САЩ не са в състояние да реагират достатъчно бързо на китайския възход, както и, че Пекин използва икономическото сътрудничество с Вашингтон за да укрепи своята стопанска и военна мощ, като целта е постигане на превъзходство в Азия.

-          В последната си книга, посветена на отношенията между САЩ и Китай, лансирате понятието congagement (съчетаващо думите containment, т.е. „сдържане”, и engagement, т.е. „взаимодействие” – б.р.). Бихте ли обяснили, какво точно имате предвид?

-          Всъщност, това понятие беше лансирано от Залмай Халилзад (бивш посланик на САЩ в Афганистан – б.р.). Наистина думата не е много благозвучна, но отразява същността на реалната стратегия на САЩ през последните две десетилетия. Основната идея е, че следва да продължим политиката, съчетаваща двата елемента: взаимодействието (дипломатическо и икономическо) и, в същото време, дори не толкова „сдържането” (като това по време на студената война), колкото „балансирането”, т.е. работата по поддържане на такова силово равновесие в Източна Азия, което е благоприятно за Америка и съюзниците и.

В книгата си пиша за това, как тези два елемента се развиваха паралелно след края на студената война. Разположихме голямо количество войски в Техоокеанския регион, укрепихме отношенията с традиционните си съюзници, като Япония и Южна Корея, а от 90-те години започнахме да формираме квази-съюзи с други държави, споделящи загрижеността ни по отношение на Китай. Тази американска стратегия има органичен характер: нейните два основни елемента се развиха отделно един от друг, но с течение на времето се преплетоха. В същото време съществува сериозен проблем относно точната и правилна пропорция, в която следва да се съчетаят тези два елемента.

- Как САЩ успяват да намерят правилния баланс в тази политика? Как следва да действат за да не провокират Китай?

- Всъщност, всеки стратег би следвало да си зададе въпроса: ако може обективно да се формулира идеалната политика, каква трябва да бъде тя?. В същото време обаче, той следва да е наясно, че вътрешните политически процеси могат да дебалансират и най-идеалната стратегия и то по много вреден и дори опасен начин. Според мен сме длъжни да продължим взаимодействието си – което, в общи линии, е много позитивно – но е необходимо да усилим ролята на противовеса в тази стратегия.

Американските стратези започнаха сериозно да разсъждават, как точно да направят това на границата между миналия и сегашния век. В книгата си цитирам четиригодишния преглед на отбраната от 2001, който трябваше да бъде публикуван скоро след 11 септември. В общи линии, той беше посветен на променящото се положение на САЩ в света, като в него голямо внимание се отделяше на предизвикателството, отправено от Китай. Според мен обаче, събитията от 11 септември промениха визията и отклониха вниманието ни от този задълбочаващ се проблем.

Правителството на САЩ отново започна да го разглежда сериозно в края на първото десетилетия на ХХІ век, само че тогава се случи друго неочаквано събитие – кризата от 2008, което отново затрудни мерките за съхраняването на благоприятния за Америка военен баланс. Междувременно, Китай непрекъснато укрепва във военно отношение, което е открито предизвикателство към американската позиция и съюзите, подкрепяни от САЩ.

Затова следва да укрепваме нашата страна в силовия баланс, тъй като китайците не спират за укрепват своята. Това е динамичен процес, в чиито рамки се налага да уравновесим мерките, които те предприемат, в името на стабилността и ограничаване на рисковете от неправилни оценки и конфликт.

Ако ме питате за влиянието на вътрешната ни политика върху стратегията на САЩ, лично аз съм загрижен по-скоро от обратното: тревожа се, че правим твърде малко за да поддържаме баланса и, че вътрешните ни политически процеси усилват тази тенденция. При всички случаи взаимодействието е по-лесно, отколкото уравновесяването. Още повече, че политиката на взаимодействие с Китай се ползва със сериозна подкрепа в деловите, академичните и дипломатическите кръгове.

Всички те подкрепят политиката на взаимодействие както по съвсем разбираеми стратегически причини, така и (в някои случаи) водени от тясно користни интереси, защото да си привърженик на взаимодействието обикновено се оказва по-изгодната позиция. От другата страна на това „уравнение”, не можем да открием кой знае колко привърженици на балансирането както в правителството на САЩ, така и извън него.

Междувременно, през последните 15 години Китай направи много за да разработи стратегия за успешно противодействие на нашите възможности. Китайците създадоха сравнително евтини асиметрични отговори на американската мощ. Те действаха умно и днес възможностите им са достигнали ниво, при което вече представляват сериозно предизвикателство към нашите позиции и провокират сериозни въпроси относно адекватността на сегашната ни доктрина.

Дискусията за т.нар. въздушно-морска война представлява началото на наистина мащабен отговор на Департамента по отбраната на китайските действия. Налага ни се наново да обмислим основите на военната си стратегия и този процес едва започва.

-          Как влияе несигурността в американската икономика на страха, който изпитва Вашингтон от възхода на Китай? И дали загрижеността на САЩ от китайската военна мощ не е просто отражение на страха им от нарастващата икономическа мощ на Пекин?

-          Сред известна част от американски елит е налице тенденция, без да се мисли, да се противодейства на всяка политика, която, според тези хора, би могла да разгневи Китай. Тоест, те се противопоставят на онова, което, според тях, би навредило на политическите ни отношения с Пекин, включително на някои мерки, които според мен следва да предприемем за да съхраним благоприятния за Америка силов баланс с Китай.

Връщайки се към въпроса ви, дали не се страхуваме да изгубим позициите си в света и дали не реагираме прекалено остро, водени от този страх, струва ми се, че потенциално подобен проблем действително съществува. Все пак, повече ме безпокои това, че загрижеността ни от китайските успехи на икономическия фронт е много по-силна и при това е по-зле обоснована, отколкото загрижеността ни от случващото се на стратегическия фронт. Политическата реклама в хода на изборната кампания през 2010, представяща Китай като нещо подобно на Япония от 80-те години, е добър пример за това.

Ако американската икономика продължи да нараства с 1,5% годишно, при запазване на сегашния висок процент безработица, още повече американци ще започнат да се страхуват от Китай, но не заради това, от което наистина би трябвало да се боим, и да тласкат правителството към провеждането на безполезна и дори вредна политика. При подобно развитие, това действително би могло да се превърне в проблем. При всички случаи, протекционизмът не е решение на икономическото предизвикателство, отправяно ни от Китай.

Лично аз виждам проблема по-скоро в стратегическата част на американско-китайския баланс. Да, действително следва да подредим собствения си дом, да балансираме бюджета, да харчим повече средства за научно-изследователски и опитно-конструкторски дейности и т.н. В същото време обаче, Китай още в съвсем близка перспектива ще се превърне в много сериозно военно предизвикателство за Америка.

Разбира се, не бива да изпадаме в паника и да преувеличаваме китайските възможности, но следва много сериозно да се замислим как да отговорим на нарастващата мощ на Китай. Виждам, в частност, че загрижени от все по-увереното поведение на Пекин през последните години и неговите дългосрочни намерения, другите азиатски държави много внимателно следят, как точно ще реагират САЩ.

Отговорът на този въпрос засега е неясен. Според мен, ни е необходим скъпоструващ и потенциално труден за самите нас отговор, тъй като в противен случай азиатските лидери ще се изкушат да преразгледат ползите от съюза си със САЩ. Навлизаме в много важен период. Очевидното предизвикателство от страна на Китай е отправено в момент, когато Америка трудно би могла да му отговори адекватно. Укрепването на китайската военна мощ и нарастващото самочувствие на Пекин съвпадат с период, в който собствените ни действия са затруднени от икономическата ситуация и войните, в които САЩ се забъркаха, далеч от своите граници. Въпреки това, при всички случаи бих предпочел да играем със собствените си, а не с китайските карти.

-          Защо, според Вас, американците следва да се безпокоят за „активите” си в Тихоокеанския регион?

-          Способността на САЩ да използват военна сила далеч от своите граници е от ключово значение за нашите съюзи. Развитието на китайските възможности може да неутрализира или значително да намали ползата от разположените извън страната американски военни контингенти и по този начин да ерозира вярата в съюзническите ни задължения. Защо трябва да се съобразяваме с това? Ами защото Азия вече се е превърнала в най-бързо развиващия се икономически регион на планетата. Там имаме приятели и съюзници, които подкрепяхме през последните 50-60 години, и присъствието ни се основава на политическите ни съюзи с малка група азиатски държави. Мощта ни в региона силно зависи от нашите отношения с Япония, Австралия, Южна Корея и някои други страни. Ние сме им необходими, те ни предоставят бази, благодарение на които поддържаме мощта си. Бихме могли да действаме и от разстояние, например от Хавайските острови и Гуам, но ако наистина искаме да играем важна роля в Източна Азия, се налага да присъстваме на място. В случая, едното подкрепя другото: за да присъстваме са ни необходими съюзи, а за да съществуват съюзите е необходимо да присъстваме в Азия.

Опасявам се, че ако военните ни позиции в региона бъдат ерозирани, съюзите ни ще отслабнат. Защото тези съюзи се базират на обещанията да защитим другите участници в тях и навремето те бяха приети сериозно, тъй като никой не се съмняваше в американската мощ. Но, ако представата за американската мощ се промени, нашето присъствие в региона може да отслабне, също както и влиянието ни върху хода на събитията.

При подобно развитие, като най-вероятен кандидат да замени САЩ в ролята на доминираща сила в Източна Азия се очертава Китай. Той няма да се опитва да завоюва съседите си, но ще разполага с решаващо влияние в региона, а това би имало много отрицателни последици за нашата сигурност и просперитет.

Не бихме искали да живеем в свят, в който Китай ще може да „огради” за себе си значителни части от този динамично развиващ се регион, затруднявайки възможностите за инвестиции на американските компании. Не искаме да живеем в свят, в който китайците ще са в състояние да наложат претенциите си практически върху целия район на Южнокитайско море и т.н.

Очертаващите се в момента тенденции не са никак благоприятни за САЩ. Боя се, че твърде късно осъзнаваме сериозността на проблема и отговорът ни може да провокира конфликт. Китай може да се изкуши от фалшивата представа за американската слабост, ние пък можем да реагираме на това по начин, който бързо ще доведе до ескалация на напрежението и открит сблъсък. Затова бих искал да сме нащрек и максимално мобилизирани, защото смятам, че именно това е най-добрия начин да бъде запазен мирът. В миналото неведнъж сме се забърквали във войни, именно защото не сме изпращали достатъчно ясни сигнали за своята сила и решителност.

В миналото, САЩ неведнъж са влизали във войни, защото нашите лидери, постфактум, са решавали, че даден регион или страна са прекалено важни за да ги оставим под контрола на някоя враждебна държава. Отличен пример за това е Корейската война. Преди избухването и, САЩ бяха обявили линията, която са готови да защитават, и която не включваше Южна Корея. Между другото това беше сред причините Китай и СССР да поощряват Северна Корея да нападне Южна. Но, когато това се случи, Вашингтон заяви, че то е недопустимо и отговори със сила.

- Наивни ли са онези американски политици и анализатори, които призовават Вашингтон да се отнася с доверие към Китай? И, ако е така, защо?

- Онези, които смятам за най-компетентни по отношение на Китай, не твърдят, че трябва да му вярваме, а че имаме много общи интереси. Да, ние не обичаме китайците, но сегашният китайски режим е предпазлив и предпочита стабилността. Затова е необходимо да работим по-активно в сферата на сходните интереси и така да интегрираме Китай в съществуващата международна система, което пък ще го направи заинтересован от нейната стабилност. Именно тази идея беше поставена в основата на концепцията за Китай като „отговорен акционер”, лансирана навремето от администрацията на Буш-младши.

Самият аз определям това, като „укротяването на Китай”, т.е. да накараме китайците да искат това, което ни е необходимо. Съмнявам се обаче, че ще успеем да го направим, отчасти защото не сме постигнали другата цел на американската стратегия – да съдействаме на тенденциите, водещи до вътрешната политическа либерализация на Китай. Преди двайсетина години мнозина смятаха, че икономическото развитие бързо ще доведе до осъществяването на фундаментални политически реформи, но политиката на Китай не се промени сериозно. Не мисля, че интересите на укрепващия авторитарен Китай ще съвпаднат с нашите, напротив, смятам, че, на практика, интересите ни се разминават.

Пекин с готовност си сътрудничеше с Америка, когато беше много слаб, но днес вече виждаме един Китай, осъзнаващ силата и възможностите си и затова склонен да постави под въпрос статуквото. Ще ви дам три примера. Първият е

старата китайска теза, че присъствието на САЩ в региона е нелегитимно и не е вечно. В крайна сметка, китайците биха искали САЩ или да се изтеглят, или значително да ограничат присъствието и влиянието си в него. Което би било голяма промяна на статуквото. На второ място, те искат да променят статуквото по отношение на Тайван. Ако това стане по мирен път, може би няма да е чак толкова страшно. Но китайското ръководство може да реши, че вече няма нужда да се примирява със съществуването на независим Тайван.

Третият проблем са претенциите на Пекин за Южнокитайско море. Китайското ръководство все по-открито и настойчиво декларира претенциите си в региона. Ако китайците постигнат това, което искат, тази част на света силно ще се промени. Пекин лансира собствена интерпретация на морските граници, твърдейки, че му принадлежи акваторията на 200 мили (332 км), а не само на 12 мили от брега. В този смисъл, Китай не е държава, подкрепяща статуквото, тя претендира за промени, които никак няма да се харесат на нас, американците.

САЩ вложиха много средства и усилия в сферата на неразпространението на ядреното оръжие, разчитайки, че Китай ще им помогне да не допуснат Северна Корея да се сдобие с такова оръжие. Предствата, че китайските интереси могат да съвпаднат с американските, се оказа погрешна. Впрочем, Китай би могъл да изиграе важна роля и за блокирането на иранската ядрена програма, но няма да го направи, защото интересите му са различни от нашите. Пекин има собствени интереси, в конкретния случай енергийни, които са по-важни за него от неразпространяването. В тази връзка ми се струва, че напоследък сред американските експерти по Китай се наблюдава промяна – мнозина от тях са все по-песимистично настроени и разтревожени от китайското поведение през последните години.

По какво се различава една забогатяла страна, увеличаваща своя военен потенциал, в хода на общата си модернизация, от онази, която мобилизира мощта си в името на някакви тъмни цели? Нерядко, за Китай се разсъждава именно по този начин: страната бързо увеличава мощта си и модернизира въоръжените си сили, и в това няма нищо чудно, имайки предвид икономическия му възход. Всичко това е истина, но то не означава, че няма основания за тревога. САЩ например, не изпитват подобна тревога по отношение на Индия, която също увеличава мощта си, а причината е, че Индия е демократична държава.

Тревожим се за Китай, защото там управлява авторитарен режим и не знаем, как той се готви да използва мощта си. Тази държава не е прозрачна, а подобни режими са склонни към агресия и се стремят да контролират обкръжението си, използвайки средства, които могат и да не ни харесат.