13
Пет, Дек
5 New Articles

Сирия, Иран и силовият баланс в Средния Изток

брой1 2012
Typography

В края на декември 2011 американската армия приключи отстъплението си от Ирак. Тепърва ще обобщаваме последиците от това, като анализът трябва да засегне и потенциала за мащабно изместване на силовия баланс в региона, където Иран стремително се трансформира от маргинална в доминираща сила.

И след като този процес тече, САЩ и Израел се опитват да му се противопоставят. Проблемът се дискутира изключително интензивно в американската аналитична общност. Под въпрос е обаче, дали «контрамерките» на САЩ и Израел са в състояние да стабилизират региона, както и, колко далеч е готов да отиде Иран в отговор на тях.

Истината е, че Иран се беше подготвил за отстъплението на САЩ. И макар че иранците едва ли ще доминират тотално в Ирак, трябва да признаем, че Техеран ще разполага с огромно влияние в Багдад, даващо му възможност да блокира всички неизгодни за него иракски инициативи. И това влияние само ще се усилва в хода на продължаващото отстъпление на САЩ, особено когато окончателно се изясни, че тази американска политика няма да бъде прекратена. Иракските политици вече са осъзнали, че иранската мощ е съвсем близо, докато американската се отдалечава и става все по-неуместна.

При подобно разположение на силите, съпротивата срещу Иран става неефективна и опасна. Разбира се, някои, като например иракските кюрди, вярват, че след като имат американските гаранции и са налице значителни инвестиции на американски компании в кюрдския петрол, постигнатите споразумения ще бъдат спазени. Дори бегъл поглед върху географската карта обаче е достатъчен за да се убедим, колко трудно ще бъде за САЩ да ги изпълнят. Междувременно, режимът в Багдад арестува редица сунитски лидери, а пък шиитите (не всички от които са проирански настроени) са наясно с цената на прекалено ентусиазираната съпротива.

Сирия и Иран

Всички тези проблеми се усложняват допълнително от ситуацията в Сирия. Алауитското малцинство доминира в сирийското правителство от 1970 насам, когато бащата на сегашния президент, възглавяващ по онова време сирийските военновъздушни сили, овладя властта. Алауитите са ортодоксална мюсюлманска секта, близка до шиитите, и са около 7% от населението на страната, което е предимно сунитско. Поелият властта преди повече от 40 години алауитски режим е «насъристки» по характера си, което означава – светски, «социалистически» и крепящ се на военните.

Когато ислямът се очерта като реална политическа сила в арабския свят, сирийците (които междувременно се разграничиха от режима на Садат в Египет) откриха подходящ съюзник в лицето на Иран. Иранският ислямистки режим гарантира на сирийският светски режим своеобразен имунитет срещу шиитските фундаменталисти в Ливан. Освен това иранците подкрепиха Сирия в нейната експанзия в Ливан и, което беше още по-важно, за подчиняването на сирийското сунитско мнозинство от режима в Дамаск.

И Сирия, и Иран имат ключови интереси в Ливан. В началото на 80-те години, след революцията на Хомейни, иранците се опитаха да разширят влиянието си в ислямския свят, подкрепяйки радикалните шиитски групировки. Една от тях беше Хизбула. Сирия пък влезе в Ливан на страната на християните, противопоставяйки се на Организацията за освобождение на Палестина. Усещате ли цялата сложност на ситуацията?

Сирия смята Ливан за своя историческа провинция и се надяваше да наложи влиянието си в тази страна. С посредничеството на Иран, Хизбула се превърна в инструмент на сирийската стратегия в Ливан.

Междувременно, Техеран и Дамаск формираха дългосрочен стабилен алианс, който продължава да съществува и днес. По отношение на сегашното въстание в Сирия, и саудитците, и турците, да не говорим за американците, заеха откровено враждебна позиция към режима на президента Башар ал-Асад, докато Иран е единствената регионална сила, която продължава да подкрепя сирийското правителство.

Впрочем, иранците имат достатъчно добра причина да го правят. Преди въстанието, отношенията между Сирия и Иран преживяваха известни колебания. Дамаск можеше да действа сравнително автономно в сделките си с Техеран и да използва иранските връзки в Ливан. В качеството си на важен източник на подкрепа за Хизбула, режимът на Асад многократно имаше възможност да изпробва на практика силата на организацията в Ливан, където сирийците играеха доминираща роля. Въстанието в Сирия обаче принуди Асад да се оттегли в глуха защита, принуждавайки го да поддържа още по-здрави връзки с Иран. Дамаск се оказа изолиран в сунитския свят, където и Турция, и Арабската лига са настроени против него. В същото време Иран (и, което е особено интересно – иракският премиер Нури ал-Малики) формира външната подкрепа за режима на Асад.

Досега сирийският президент сравнително успешно се съпротивляваше на враговете си. Макар някои сунити, заемащи ниски или средни позиции във военната йерархия на режима, решиха да го изоставят, армията не се разпадна, тъй като алауитите контролират ключовите и подразделения. Събитията в Либия показаха на сирийския лидер (както и на военното му обкръжение) какво точно го чака, ако претърпи поражение. В резултат военните се сплотиха около президента, а невъоръженото или зле въоръжено население, колкото и да е многобройно, не може да победи една дисциплинирана армия. Така че ключът към падането на Асад е евентуалното разцепление сред военните.

Но, ако Асад оцелее (а погледнато отстрани, поне в момента изглежда, че той ще оцелее), Иран ще се окаже победител. Ако пък Ирак се окаже под иранско влияние, а режимът на Асад (изолиран от повечето държави от региона, но подкрепян от Техеран) продължи да управлява в Дамаск, иранците ще разполагат със собствена сфера на влияние от Западен Афганистан до Средиземно море (и дори още повече, с помощта на Хизбула).

При това постигането на тази цел няма да изисква разгръщането на ирански конванционални сили - оцеляването на Асад, само по себе си, ще се окаже достатъчно. Междувременно, перспективата за появата на ангажименти на Сирия към Иран открива възможността за разгръщане на иранската армия на запад, като тази възможност, сама по себе, ще има много значителни последици.

Да приемем, че горната карта отразява съществуващата сфера на иранското влияние, до която опират северните граници на Саудитска Арабия и Йордания, както и южните граници на Турция. Остава неясно, доколко добре Иран може да използва тази сфера, т.е. какъв тип сила може да проектира върху нея. Сами по себе си, картите не дават яснота и разбиране относно потенциала за създаване на блок, доминиран от Техеран, който да обхваща достатъчно голяма стратегическа територия. Не бива да се забравя, че освен наличието на иранска мрежа от скрити военни инфилтранти, конвенционалните войски на Иран също са значителни. И макар че те не могат да се противопоставят ефективно на американските бронирани дивизии, суровата реалност е, че на територията между Иран и Ливан такива дивизии просто няма. Способността на Техеран да въведе свои сили в тази зона, на свой ред, увеличава рисковете за Саудитска Арабия. Затова цел на Иран ще бъде тези рискове да нарастват така, че Саудитска Арабия да стигне до извода, че сътрудничеството с Техеран е за предпочитане пред откритото противопоставяне. Промяната на картата би помогнала на иранците да го постигнат.

Съзнавайки това и опасявайки се от така очертаните перспективи, САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Турция ще се стремят да вкарат иранците в ъгъла. При това, поне за момента, точката, в която Иран трябва да бъде блокиран, не е Ирак (където Техеран вече разполага с предимство), а именно Сирия. Ето защо, от гледната точка на американците и регионалните им съюзници, сирийските бунтовници трябва да направят всичко възможно за да свалят Асад.

Междувременно, през последните седмици сирийското бунтовническо движение придоби нови измерения. Досега най-активна беше опозицията, действаща извън Сирия, а и най-много репортажи за съпротивата срещу Асад се излъчваха от външните бази на опозицията. Мащабите на ефективната опозиция не бяха ясни. Разбира се, голяма част от сунитското мнозинство се противопоставя на режима. Само че пасивната опозиция и голите емоции не могат да свалят режими, съставени от хора, борещи се за живота си. Тоест, не беше ясно, дали реалната опозиция е толкова силна, както твърдеше външната пропаганда.

Нещата обаче започнаха да се променят, след като от края на ноември 2011 т.нар. Свободна сирийска армия (група дезертьори от сирийската армия, действащи от териториите на Турция и Ливан) заяви, че е организирала и осъществила атаки срещу правителствени учреждения, като се започне от една база на въздушното разузнаване (особено чувствителна точка, имайки предвид историята на режима) и се свърши с централата на управляващата партия БААС в една от областите около Дамаск. Това не са първите нападения, за които въоръжената опозиция поема отговорност, но около тях беше вдигнат голям медиен шум. Малко по-късно пък Свободната сирийска армия обяви, че вече има своя „революционна територия” около град Джебел ал Зауия в северозападната част на страната. Всъщност, най-важното в тези атаки, които иначе са доста незначителни и очевидно преекспонирани е, че показват желанието на част от дезертьорите да се сражават със силите на режима, вместо просто да избягат в Турция или Ливан и да си кротуват там. Интересно е, че тази активизация на въоръжената опозиция (както и появата на нови сили) се осъществява в период, когато отношенията между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга,  силно се влошават. Като поредното влошаване започна с обвиненията за разкрита тайна иранска операция за убийството на саудитския посланик в САЩ, последвани от твърдението на бахрейнското правителство, че ирански специални части готвят нападение срещу страната. Последва доклада на МАГАТЕ за прогреса, постигнат от Иран в създаването на ядрено оръжие, както и взривът от 19 ноември 2011 на една иранска ракетна база, който вероятно е дело на израелските специални служби. Независимо дали всичко това е истина, психологическият натиск върху Иран нараства и очевидно е организиран от някого.

От всички участници в тази игра, позицията, в която се намира Израел е най-сложна. Тази държава поддържа отдавнашни, макар и тайни, работни отношения със сирийците, коренящи се в някогашната им споделена враждебност към Ясер Арафат. За израелците, Сирия е „познатото зло”. Мисълта за появата на сунитски режим, контролиран от „Мюсюлманските братя” на североизточната им граница ги плаши и те със сигурност предпочитат Асад. Но, постепенно възприемайки промените в регионалния силов баланс, гледната точка на Израел също се променя. През последните години сунитската ислямистка заплаха отслабна в сравнение с иранската шиитска опасност. Затова, опитвайки се да прогнозират какво ги очаква в бъдеще, израелците вече се тревожат по-малко от евентуалната поява на враждебна сунитска сила в Сирия, отколкото от усилването на иранското присъствие по северната граница на Израел. Това обяснява, защо архитектите на израелската външна политика, като например военният министър Ехуд Барак твърдят, че „искат да видят бързото падане на режима”. Но без значение, какво развитие би предпочел Израел, той не може да влияе върху събитията в Сирия. Вместо това, Израел трябва да се присобява към съществуващата реалност, в чиито рамки иранската заплаха радикално променя политиката в региона.

Иран, разбира се, е свикнал с психологическия натиск. Лично аз продължавам да вярвам, че иранците вероятно са близо до създаването на ядрено оръжие, което може да се взриви само при щателно контролирани условия, но способността им да създадат наистина стабилно и надеждно ядрено оръжие, което да може да функционира извън лабораторни условия, е много съмнителна. Защото това би изисквало инсталирането на крехката експериментална система върху преносното устройство с надеждата, че ще сработи. Това може и да стане, но е също толкова вероятно, че няма да се получи. Възможно е дори да бъде прехванато и така ще се окаже „casus belli” за нанасянето на контраудар. Всъщност, истината е, че най-голямата заплаха, свързана с Иран, не е ядрена. Тя може да придобие и ядрени измерения, но дори и без да разполага с ядрено оръжие Техеран си остава заплаха. Текущата ескалация е породена от решението на американците да се изтеглят от Ирак и беше ускорена от събитията в Сирия. Дори ако утре Иран реши да се откаже от ядрената си програма, ситуацията ще си остане сложна. В момента иранците разполагат със сериозно предимство, а САЩ, Израел, Турция и Саудитска Арабия отчаяно се стремят да променят това.

В тази част на света те могат да следват два стратегически курса: да продължат да засилват натиска върху Иран, за да му покажат колко уязвим е всъщност, и да свалят сирийския режим, за да ограничат последиците от иранското влияние в Ирак. Само че свалянето на правителството в Дамаск изглежда доста проблематично. В тази връзка ще припомня, че либийският лидер Муамар Кадафи вероятно щеше да оцелее, ако НАТО не се беше намесила. На теория, НАТО би могла да се намеси и в Сирия, но там ситуацията е много по-сложна. Нещо повече, повторна атака на НАТО срещу арабска държава, целяща свалянето на нейното правителство, може да има непредсказуеми последици, без оглед на страха, който арабите изпитват от иранците в момента. Войните винаги са непредсказуеми и със сигурност не са най-добрия избор.

Затова най-доброто решение за САЩ и съюзниците им в региона е оказването на скрита подкрепа на сунитската опозиция чрез Ливан и, възможно, Турция и Йордания. Интересно е, дали турците ще се намесят открито в Сирия. Много по-интересно обаче е, дали това ще сработи. Защото сирийското разузнаване, в продължение на десетилетия, активно се инфилтрираше в редовете на сунитската опозиция. Тоест, провеждането на тайна кампания срещу режима ще се окаже сложно, а и успехът изглежда съмнителен. И все пак, това е най-вероятният следващ ход. Той обаче няма да е последен. За да бъде поставен на място Иран, се налага да се направи нещо за промяната на политическата ситуация в Ирак. Само че, след изтеглянето си, Вашингтон загуби почти цялото си влияние в тази страна. Всички отношения, които американците градяха там, се основаваха на наличието на американска военна сила, в качеството на техен гарант. С изтеглянето на американците, основата на тези отношения рухна. Като дори по отношение на Сирия, силовият баланс започва да се променя.

В крайна сметка, пред САЩ има три възможни избора. Първият е да се примирят със ситуацията и се постараят да действат, съобразявайки се с нея. Вторият е да опитат да сключат сделка с Иран, която ще бъде много болезнена и скъпа за тях. А пък третият е да започнат война. Първият избор ще означава, че САЩ признават, че вече не могат да променят обстоятелствата, а трябва да се съобразяват с тях. Вторият зависи от това, доколко е заинтересован Техеран от сделка с американците. Третият пък изисква САЩ да разполагат с достатъчни сили за пълномащабна война, както и да могат да отразят ответните удари на иранците, в частност през Ормузкия пролив. Истината е, че и трите варианта са съмнителни и тъкмо затова свалянето на Асад се оказва критично важно за САЩ. Това би променило и ситуацията, и играта. Само че подобна „операция” е изключително сложна и пълна с рискове.

Така или иначе, днес сме във финалната сцена на иракската драма и тя се оказва много по-болезнена за САЩ, отколкото можехме да си представим. А пък, ако прибавим към това и задълбочаващата се европейска криза, тезата за наличието на системна криза на глобалния модел започва да изглежда съвсем реалистична.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”