Едва ли бих учудил някого, ако кажа, че за Съединените щати студената война не приключи през 1991. Вместо това, след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветския съюз, НАТО стартира мащабна експанзия на изток, достигайки до границите на Русия. Методите на тази нова студена война обаче се промениха и вместо ядреното оръжие (макар че то си остана) в основен неин инструмент се превърнаха Международният валутен фонд и харвардската „шокова терапия” в стил Джефри Сакс и мислещите като него икономисти. А стратегическата и цел беше и продължава да бъде „демонтажа” на Русия като нормално функционираща държава, с цел да бъде поставена под контрол Евразия. В световноизвестната си книга „Голямата шахматна дъска” Збигнев Бжежински, който консултира всеки американски президент от Джими Картър насам, посочва, че Евразия е единствената територия на планетата, разполагаща с достатъчно население, природни ресурси и интелектуални възможности за да представлява предизвикателство към хегемонията на Америка.
Допреди десетина години във фокуса на външната политика на САЩ беше обкръжаването на Русия, както във военен, така и в редица други аспекти. Днес основният и акцент е обкръжаването на намиращия се във възход Китай и вбиване на клин между тази страна и Русия едновременно на няколко различни нива. Всъщност, зад стратегията за дестабилизация, от Афганистан до Пакистан и оттам, през Близкия Изток и всички държави-производителки на петрол, към Северна Африка, Либия, Южен Судан и т.н., включително чрез т.нар. „арабска пролет”, се реализира основната американска стратегия, целяща поставянето под контрол на Китай и Централна Азия, т.е. на Евразия.
По пътя към глобална доминация
За да разберем по-добре смисъла на тази американска стратегия, нека се върнем към 1939, малко преди да започне Втората световна война. По онова време, най-влиятелният частен американски „мозъчен” център – Нюйоркският съвет за международни отношения (Тhe New York Council on Foreign Relations - CFR) получава поръчка от Фондация Рокфелер да формулира секретна дългосрочна стратегия, която да гарантира на Америка доминацията в света, като победител в предстоящата война. Проектът бива наречен „Изследвания за войната и мира на Съвета за международни отношения” („Тhe War and Peace Studies of the Council on Foreign Relations”), като в него е ангажиран водещият американски геополитически стратег – географът Исая Боумън, който по онова време ръководи Университета Джон Хопкинс, както и други ключови фигури, повечето от които по-късно работят в Държавния департамент. Една от основните постановки, лансирани от тях още в началото на работата им по анализа на зависимите геополитически образувания в света, които след войната могат да влязат в американската сфера на влияние, е идеята, че САЩ не бива да повтарят грешката, направена навремето от британците, затова няма открито да назоват своята империя „Американска империя”. Вместо това, се предлага използването на евфемизми, като „разширяване на демокрацията, свободата и американската система на свободно предприемачество” сред експлоатираните маси в света. Което по-късно се оказва наистина блестяща пропагандна стратегия.
След това, хора, като Джон Кенън, който под псевдонима „мистър Х” пише прочутата си статия в списание „Форийн Афеърс”, формулирайки стратегията за „сдържане” на Съветския съюз, заедно с обкръжението на президента Труман, поставят началото на студената война. Всички те единодушно посочват, че първостепенна задача на американската външна политика е удържане на вече заетите позиции, т.е. на непропорционално голямата сфера на влияние, която САЩ формират в резултат от Втората световна война, и недопускането на каквито и да било емоции и чувства, които биха могли да им попречат да го направят.
Тази група за „изучаване на въпросите на войната и мира”, под ръководството на професор Исая Боумън, разработва стратегията, реализирана по-късно на практика от ООН и свързаните помежду си Международен валутен фонд и Световна банка (МВФ и СБ), които са сред участниците в Бретънуудската конференция, през 1944.
Но истинският разцвет на Американския Век и на американската бретънуудска „доларова” система настъпва не през юни 1944, на конференцията в Ню Хемпшир, а на 9 август 1945, когато е хвърлена първата атомна бомба срещу Япония. Посланието, което тази атомна атака носи, е ясен сигнал за целия свят, но най-вече за Русия (тогава Съветския съюз), че на планетата вече има само една суперсила и това са Съединените щати.
Всъщност, истинският архитект на американската външна политика и геополитическа стратегия след Втората световна война не е Исая Боумън, нито дори ръководената от него група, създадена от Съвета за международни отношения, а британският географ сър Хилфорд Макиндер. През 1943, малко преди смъртта си, Макиндер публикува в списание „Форийн афеърс” голяма статия за геополитическата роля, която Америка ще играе в следвоенния свят, в качеството и на доминираща супердържава. Както е известно, геополитическата стратегия на Макиндер се базира на неговия труд от 1919, писан в контекста на Версайските мирни преговори, в който той лансира аксиомата, че държавата, контролираща Централна Европа (в това понятие се включват Германия, Франция, Холандия и прилежащите им райони), може да постави под контрол т.нар. „хартленд” (чието ядро е Руската империя). Онази сила/държава, която контролира ядрото на Евразия, може да контролира т.нар. Световен остров, т.е. целия материк, включително Индия, както и териториите в Близкия Изток, страните от Персийския залив, част от Африка и, разбира се, цяла Европа. Силата, която контролира Световния Остров пък, ще доминира в целия свят. Макиндер обаче премълчава за произтичащото от всичко това, а именно, че целта на голямата стратегия на Великобритания (а след това и на американската голяма стратегия) е предотвратяването на установяването на такъв контрол от когото и да било върху територията между Централна Европа, европейските държави и ядрото на Евразия. Все пак, през 1943 Макиндер не е бил наясно, какъв точно ще е статутът на Германия в тази стратегия за поствоенния свят, но е предвидил, че от ключово значение ще бъде контролът над две държави от Евразийския континент – Русия/СССР (която нарича „осова територия”) и Китай.
Битката за петрола
Не е чудно, че през следвоенния период, когато почти всеки американски държавен секретар или високопоставен президентски съветник, на практика, е протеже на Съвета за международни отношения (групата на Рокфелер), включително Сайръс Ванс, Джон Фостър Дълес, Хенри Кисинджър или Збигнев Бжежински, тази, формулирана от Макиндер, стратегия е в основата на американската външна политика. Така е и днес.
Може би най-успешния измежду изброените по-горе държавни секретари или външнополитически съветници в следвоенния период е Хенри Кисинджър, лансирал в средата на 70-те години (когато светът бива поразен едновременно от петролна криза, 400%-ов ръст на цените и скок на цените на пшеницата) знаменитата теза, че „ако контролирате петрола, контролирате цели държави (имат се предвид САЩ, разбира се), ако контролирате храната, контролирате хората, а ако контролирате парите – управлявате света”.
Ако се обърнем назад и анализираме международната политика на САЩ, както и политиката на разузнаването и военната политика през последните петдесет години, ще открием множество примери за американски военни интервенции, намеси и съзнателна дестабилизация, в чиято основа е именно стремежът за контрол върху добива и доставките на петрол.
Така, в началото на 50-те години, с активното участие на ЦРУ, е дестабилизиран режимът на Мосадък в Иран и цялата власт е предадена на иранския шах, намиращ се под силното влияние на семейство Рокфелер. През 1973 тази стратегия се дискутира на една среща на Билдербергската група, провела се в околностите на Стокхолм. В нея участват Хенри Кисинджър, представители на семействата Ротшилд и Рокфелер, както и шефовете на компаниите British Petroleum и Royal Dutch Shell, а в центъра на дискусиите е предстоящото четирикратно повишаване цените на петрола, осъществено от държавите-членки на ОПЕК. Между другото, през 2000 бях поканен от бившия саудитски министър на петрола (1962-1986) шейх Ахмед Заки Ямани да го посетя в дома му в Лондон. По време на разговора ни, Ямани се поинтересува, как съм стигнал до горната информация, цитирана в книгата ми „Векът на войната” (The Century of War, 1993) и след като му обясних, заяви следното: „Господин Енгдал, вие сте единствения, когото познавам, успял да стигне самостоятелно до истината за случилото се през 1973. Когато моят крал ме изпрати в Техеран да попитам шаха, защо, през декември 1973, Иран поиска толкова рязко повишаване цените на петрола, отговорът му беше, че този въпрос не бива да се отправя към него, а по-скоро към Хенри Кисинджър, във Вашингтон”.
Същата тази стратегия, която гарантира контрола върху цената на петрола на световния пазар през 1973, с цел нейното повишаване и укрепване на американската хегемония в една система, в която войните вече не можеха да я гарантират, беше използвана и през 1986. Както вече посочих, през 1973 тя обслужваше целите на банките от Уолстрийт и петролните гиганти и създаде фундамента за дълговата криза на държавите от Третия свят през 80-те. През 1986 обаче, тези цели изискваха точно обратните действия и и тъкмо това бе причината държавният секретар Джордж Шулц, вицепрезидентът Джордж Буш (баща) и редица други влиятелни фигури да се съберат за да решат, как Саудитска Арабия може да бъде накарана да провокира рязък спад в цените на петрола на световния пазар. Този спад на световните цени от 30 до по-малко от 10 долара за барел, само за месец, косвено повлия и за разпадането, след още три години, на съветския блок.
През 80-те години САЩ индиректно манипулираха хода на събитията в Близкия Изток и най-вече развитието на отношенията между Ирак и Иран, съдействайки косвено за кървавата война между тях, пак заради контрола на световните петролни пазари. Впрочем, и след приключването на войната, Вашингтон продължи да манипулира затъналия в дългове и намиращ се в отчаяно положение иракски диктатор Саддам Хюсеин, внушавайки му, че може да влезе в Кувейт и да си присвои петролните му богатства. Всъщност, това се оказа капан. А последвалата война на САЩ срещу Ирак, под предлог, че иракчаните застрашават петролните полета на Саудитска Арабия, постави началото на нова фаза на американското военно проникване в региона и създаването на постоянни военни бази из целия Близък Изток.
След още десет години, при новия президент Буш-младши, пък беше стартирана поредната фаза на тази стратегия, която бихме могли да характеризираме, като замяна на петролните войни с „войната срещу тероризма”. Всъщност, за администрацията на Буш и Чейни, както и за ястребите-неоконсерватори около тях (като Пол Уолфовиц) нямаше особено значение, дали арабите или Патока Доналд например, са поели отговорността за унищожаването на кулите на Световния търговски център. Те при всички случаи щяха да стартират прословутата „война срещу терора” (т.е. „войната с един абстрактен противник”, като в този термин, както отбеляза един известен американски анализатор, неговите създатели можеха да влагат каквото си искат съдържание), насочена срещу целия ислямски свят от Афганистан до Мароко. И така, 90-те години преминаха под знака на „петролните войни”, в чиито ход Chevron успя да се закрепи в Казахстан, а British Petroleum – в Азербайджан. Междувременно, американското разузнаване директно се намеси в Чечения за да саботира петролния транзит в региона по контролираните от руснаците тръбопроводи. След 2000 пък, САЩ започнаха подготовката на серията „цветни революции”, косвено насочени срещу Москва, най-важна роля измежду които изиграха „революцията на розите”, довела на власт в Грузия Михаил Саакашвили, както и „оранжевата революция” в Украйна, през 2003-2004. Целта беше тези две държави да бъдат интегрирани в НАТО (както преди това стана с други ключови за енергийния транзит бивши членки на Варшавския пакт, като Полша и България например), като по този начин се гарантира контрола върху експортните тръбопроводи от Русия към Запада.
Именно на този фон следва да оценяваме действията на тогавашния руски президент Путин и правителството на страната при ареста на шефа на петролната компания ЮКОС-ойл Михаил Ходорковски. По време на задържането си, Ходорковски водеше преговори с редица изключително мощни американски инвеститори, свързани с Пентагона и ЦРУ, както и с кръга около президента Буш-младши, за продажбата на 40% от акциите на ЮКОС-Сибнефт на Exxon Mobil или Chevron. Твърди се също, че се е опитвал да „купува” гласове в руската Дума за да се кандидатира за президент на Русия, както и, че е лобирал за промяна в руското законодателство, която да позволи приватизацията на петролния и газов добив и тръбопроводната мрежа на страната.
Към края на първото десетилетие на ХХІ век обаче, американският елит реши да смени тактиката и да измести акцентите, като вместо твърдата линия, характеризираща управлението на тандема Буш-Чейни, наложи „новата политика” на Барак Обама. Всъщност, Обама е не по-малко зависим, отколкото предшественика му, от интересите на Уолстрийт, военно-индустриалния комплекс и петрола. Неслучайно първото, или едно от първите неща, които направи новият президент беше ескалацията на войната в Афганистан, като, паралелно с това, лансира идеята за „презареждане” на американско-руските отношения, тъй като фокусът на стратегията на САЩ започна да се променя и в неин приоритет все повече се превръща „сдържането” на икономическата мощ и влиянието на Китай. Истината е, че американското военно присъствие в Афганистан, на практика, няма почти нищо общо с борбата срещу Движението Талибан или с мрежата, известна като Ал Кайда (където и да действа тя), нито пък с ликвидирането на нейния създател Осама бин Ладен (станало фокт през миналата 2011). Целта му е изграждането на мрежа от постоянни военновъздушни бази по цялата територия на Афганистан, включително в Баграм и на други места, които, в стратегически план, са насочени срещу Китай, а потенциално и против Русия, съдействайки за утвърждаване, за първи път в историята, на американското военно присъствие (и бъдеща доминация) в Централна Азия.
През 2008, в навечерието на първото ми посещение в Китай, се опитах да анализирам причините за събитията, разтърсили по това време Тибет, т.е. за избухналите през март сблъсъци между тибетски монаси и китайски бизнесмени. В хода на проучванията си, можах да се убедя, че същите неправителствени организации (НПО), които преди това бяха замесени в „цветните революции” в Грузия и Украйна, са ангажирани и в кампанията за независимост на Тибет, оглавена от намиращият се в изгнание от половин век насам Далай лама. Сред тези НПО открих и една неособено известна фондация, финансирана от американския милиардер и „геополитически агент” Джордж Сорос - Trace Foundation. Споменах името и в статия, която изпратих на приятели в Канада, а на следващия ден излетях за Пекин и спрях да мисля за това. Ако трябва да обобщя с няколко думи съдържанието на въпросната статия, в нея лансирах хипотезата, че бунтовете и дестабилизацията на Тибет целят дискредитацията на Китай в навечерието на Летните олимпийски игри в Пекин през 2008 и са началото на серия от провокации, организирани от определени кръгове в САЩ и НАТО срещу набиращия мощ азиатски гигант. Година по-късно, през 2009, в Урумчи, провинция Синцзян, т.е. там, където се пресичат петроло- и газопроводите между Казахстан и Русия и Китай и са разположени голяма част от китайските петролни находища, същите НПО се оказаха замесени в бунтовете на местното уйгурско малцинство.
Междувременно, през 2008, Пентагонът създаде цяло ново стратегическо командване, целящо установяването на военен контрол над Африка и известно като AFRICOM, като основната причина беше впечатляващата китайска дипломатическа експанзия на Черния континент и сключените дългосрочни сделки за доставката на петрол, природен газ и други суровини за китайската икономика. Поне според мен, дестабилизационните процеси, на които станахме свидетели през 2011 и които продължават и през новата 2012, в рамките на т.нар. „арабска пролет”, са част от стратегията на AFRICOM за смяна на режимите в различни части на Африка и Близкия Изток с цел създаване на по-подходяща среда за реализацията на дългосрочните планове на САЩ в тези региони.
Както е известно, покойният либийски диктатор Муамар Кадафи имаше много недостатъци, но най-големият от тях, поне в очите на Вашингтон, бе, че не беше склонен да се впише в американските сценарии за тази част на света. Той започна да предоставя мащабни петролни концесии на китайските и руски компании, да не говорим, че се опита да създаде Панафрикански съюз – икономическа общност, която трябваше да бъде по-малко зависима от МВФ и американския натиск. Междувременно, почти незабелязано за света, американските НПО успешно откъснаха Южен Судан с неговите петролни запаси, които бяха се превърнали в основния източник на енергийни доставки за Китай, и помогнаха за появата на независимата Република Южен Судан, чиито петролни потоци скоро ще потекат през Кения, а не както преди през суданските пристанища на Червено море.
Преди няколко месеца се върнах от поредното си посещение в Пекин, където имах възможност на разговарям с ръководителите на редица китайски „мозъчни центрове”, както и с високопоставени правителствени чиновници, и мога да ви уверя, че всичи те са съвсем наясно, че тази голяма стратегия за развитие на събитията в Африка и Близкия Изток, до голяма степен, е насочена против икономическата и енергийна сигурност на Китай. В тази връзка ще напомня и, че решението на Вашингтон да наруши Хартата на ООН и международните норми, започвайки през март 2011, заедно със съюзниците си, война срещу Либия, всъщност не беше взето от позиция на силата, а по-скоро на фундаменталната слабост на САЩ. При това тази слабост се корени в самото сърце на американската система, така, както беше формирана след края на Втората световна война, а именно глобалният финансов контрол, осъществяван чрез Уолстрийт, Федералния резерв и хазната на САЩ. В последната си книга „Боговете на парите” (The Gods of Money) подробно проследявам целия процес на постепенното поставяне на американската политика (и на американските политици) под контрола на групата големи банки от Уолстрийт, включваща Goldman Sachs, J.P. Morgan-Chase, Citygroup, Morgan-Stanley и Bank of America. От 2007 насам, над 14 трилиона долара (пари на данъкоплатците и баланси на Федералния резерв) бяха влети в тези банки. Резултат от това беше разрушаването на американската икономика и най-голямата депресия от 30-те години на миналия век насам.
Глобалната криза, която преживяваме днес, и която определям като „епохална”, т.е. криза, с каквато човечеството се сблъсква едва на всеки четири или пет века в своята история, всъщност има алтернатива, към която обаче определени кръгове в Западна Европа се отнасят твърде предпазливо, и тази алтернатива се нарича Евразия. Ролята на долара като резервна валута е единственото, което позволява на Вашингтон да финансира скритите войни срещу Русия, Китай и други държави от Евразия, включително Иран. Сегашната криза в Гърция, както и другите кризи в ЕС бяха съзнателно подклаждани от банки като Goldman Sachs и J.P. Morgan-Chase и ръководството на американския Федерален резерв с цел да не се допусне замяната на долара, като световна резервна валута, от еврото.
На този фон, европейските елити (и на първо място тези на Германия и Франция, както и на Италия), поне според мен, демонстрират шизофренично поведение по въпроса за отношенията с Евразия. От една страна, те са наясно, че евентуалният бъдещ растеж на германския, френския или италианския износ, няма да бъде стимулиран от северноамериканските, а от евразийските пазари, независимо дали става дума за Източна Европа, Русия, Китай или Индия. В същото време обаче, те се опасяват от разпадането на северноатлантическата „връзка”, олицетворявана от НАТО (организация изцяло контролирана от САЩ), заради огромната военна мощ и натиска, който американците продължават да осъществяват върху Западна Европа и държавите от еврозоната.
Лично аз виждам само една възможност за излизане от кризата както за държави, като Русия и Китай (защото тя засегна и тях, макар и по-слабо), така и за Западна Европа, Близкия Изток и Африка, и тя е свързана с по-тясното икономическо, политическо, а и военно сътрудничество между двете велики държави в Евразия – Китай и Русия. Алиансът между тях би привлякъл всички държави от Централна Азия, както и редица ключови съюзници сред държавите-производителки на петрол в Близкия Изток и Африка и би могъл буквално да промени картата на планетата, формирайки многополюсен свят, където няма да има място за онези безумни постъпки, на които станахме свидетели през последните години. Впрочем, това сътрудничество между евразийските държави има и друга алтернатива (лично аз не бих искал да мисля за нея), а именно това, което Пентагонът нарича „доминация в целия спектър” (full spectrum domination), т.е. контрол на сушата, океаните, въздуха и космоса от американската военна машина.
Като американец и човек, който смята, че изразява интересите на цялото американско население, както и на жителите на останалия свят, мисля, че заслужаваме нещо по-добро, отколкото глобалното „световноо правителство”, крепящо се на военната мощ на Пентагона.
* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него вж. Геополитика бр5/09.
