14
Съб, Дек
4 New Articles

Рим, Kaputt Mundi*

брой1 2012
Typography

Италия е на кръстопът. През 2012 ще стане ясно, дали тя е обречена на икономическа стагнация, социално недоволство и политическо подчинение, или ще може да изплува от кризата, която е на първо място, и най-вече, културна. При всички случаи, в края на годината обединена Европа и еврото няма да са същите. Ако все още ги има, разбира се.

Съдбата на еврото

„Еврото не трябва да съществува” (1). Това не е лозунг на някое протестно движение, нито мото на антиглобалистка формация. Твърдението е на швейцарския банков гигант UBS и с него започва публикуваният през миналата 2011 доклад на банката, озаглавен „Последиците от краха на еврото”, появил се в момент, когато европейските лидери не смееха дори да споменават за подобен трагичен изход. Последното изречение пък отразява гледната точка на съставителите на доклада: „Единственият начин да се предпазим от краха на еврото е въобще да нямаме активи в евро” (2).

Тези песимистични твърдения обобщават трагедията на еврото. Една нежелана валута, която се оказва саморазрушителна в технически план, която възникна за да разедини създателите си, която трябваше да симулира наличието на един несъществуващ съюз и резултатите от чието съществуване са много спорни. Могат да бъдат избрани различни гледни точки за оценка на причините и последиците от този опасен геополитически експеримент. Струва ми се обаче, че най-подходящата за тази цел „платформа” е именно Италия. Въпреки че, поне на пръв поглед, Италия никога не е била толкова силна, колко днес, тази сила всъщност е и нейна слабост. Разбира се, Италия е третата икономика в Европа и седмата в света. В същото време тя е обременена от третия по големина държавен дълг и от патологична липса на растеж, което през последното десетилетия я постави зад всички останали държави, с изключение на Хаити, по отношение на икономическото и развитие. И всичко това в комбинация с кризата на доверие, кореняща се столетия назад в миналото и допълнително задълбочила се от трагикомичния залез на правителството на Силвио Берлускони.

Казаното обаче не е достатъчно за да проектираме Италия като център на европейската и западна „пандемия”, застрашаваща да залее целия свят. Да не забравяме, че Япония почти удвои съотношението между бюджетния дефицит и националния си БВП, САЩ също са близо до това. Само че японците и американците не са част от еврото, чиято дълга одисея започва в Рим през 1957, като е много вероятно именно във Вечния град този проект да срещне и преждевременния си край.

Ако Германия и (в по-малка степен) Франция очевидно не за застрашени от суверенен дефолт, никой не може да изключи напълно този сценарий за Италия. „Италианският момент”, както „Ню Йорк Таймс” дефинира възможността за фалит на италианската икономика (3), все още е надвиснал над страната. Но, ако Италия рухне, еврото също е обречено. Според най-лошия сценарий, крахът на единната валута ще подложи на риск европейския и американски банкови сектори, чиито балансови отчети са  пълни с високорискови облигации, директно ще удари по крехкото възстановяване на САЩ, ще изведе на преден план слабите места на китайското икономическо чудо и може да провокира най-тежката глобална рецесия в историята.

За да бъде избегнат този Армагедон, Рим трябва да бъде спасен. Затова светът е възприел толкова непреклонно поведение спрямо Италия. За най-добре настроените към нея, страната излежда като благословено кътче, страдащо от слабата държавна власт и всемогъщите мафии. Страна, свикнала да преуспява, залагайки на протекционизма, конкурентната девалвация на собствената валута (поне преди появата на еврото) и на неплащането на данъци. Според „Морган Стенли”, частната собственост в т.нар. „Belpaese” („красива страна”, както наричат Италия) се равнява на 8,6 трилиона евро, т.е. по 340 хиляди евро средно на домакинство (4). Тоест, усреднено, италианците са богати – нещо повече, те са най-богатите сред индустриалните общества. В същото време, те са задлъжнели с 1,9 трилиона евро. Може ли да се изпитва доверие към подобни, обичащи удоволствията, но безотговорни хора? Не, разбира се. Ето защо – твърдят някои в Европа – Италия трябва да бъде управлявана от администрация, на която ЕС има доверие. В противен случай, страната рискува да бъде изхвърлена от еврозоната.

Италианската Голгота

Как Италия можа да стигне дотук? Най-вече по пътя на самоотричането. Корените на исторически проевропейското поведение на Италия всъщност са антииталиански. Италия стана един от основателите на обединена Европа, разчитайки, че тя ще бъде пълна противоположност на неособено ефективната италианска държава. Само че това предположение никога не беше подлагано на практическа проверка преди сегашната криза. Италианците – както елитите, така и общественото мнение – бяха свикнали да отъждествяват националните и европейските цели. Също както и Брюксел, но може би по-искрено, италианският елит прокарваше визията за Европа като нещо положително по презумпция. В рамките на този процес, ЕС и неговата валута престанаха да бъдат просто възможност, превръщайки се в историческа необходимост. Обикновено не обсъждаш това, което не можеш да промениш. Но отказът от суверенитет и бягството от реалността в името на новата европейска религия рискува да се окаже просто проява на безотговорност. Защото те стимулират оттеглянето на държавата от присъщите и задължения, за сметка на възхода на „частни играчи”, като Берлускони например (а и мнозина други), запълнили социалния и политически вакуум, оставен от дезертиралата от ангажиментите си държава. Ето тук се крият и корените на националната криза, поразила Италия.

Днес Европа и светът искат от Италия да бъде отговорна, надеждна и зряла. Това принуждава италианците да възприемат стратегическо мислене, основаващо се на реалните факти, а не на един рухнал мит. Истината е, че еврото никога не е представлявало обективна необходимост, а по-скоро геополитически проект, създаден в резултат на съзнателен избор. От чисто монетарна гледна точка, то е по-скоро аномалия, доколкото е единствената в историята валута, която няма свой суверен, т.е. някой, който да играе ролята на гарант и кредитор от последна инстанция. Нещо по-лошо, еврото има цели седемнайсет квазисуверени, с различни (често противоположни) икономики, култури, обществени и политически системи, а това води до формирането на „обща” валутна зона, която трудно би могла да се определи като оптимална. Десетилетията на пламенна евро-реторика не можаха да произведат що годе приемливи аргументи в полза на това естонците, киприотите, гърците, италианците, люксембургците и другите да имат обща валута. Това се отнася дори за Франция и Германия, особено ако последната – възхвалявана като „стълб” на еврозоната – продължи упорито да се придържа към своя модел на корпоративен капитализъм, основан на т.нар. „социална пазарна икономика”, създадена от Лудвиг Ерхард, министър на икономиката (1949-1963), канцлер (1963-1966) и „баща” на следвоенното германско икономическо чудо.

Битката за еврото

Можем ли обаче да твърдим, че появата на еврото е била резултат на колективно умопомрачение? Не, разбира се? Защото всеки от участниците в този проект има своите причини да работи за реализацията му. Така, Франция, Италия и повечето от първоначалните дванайсет участници в еврозоната виждат в общата валута начин да накарат Германия да пожертва немската марка и своята „Бундесбанк” пред олтара на европейската интеграция. От тази гледна точка, еврото е просто страничен продукт на европейската (и особено френската) германофобия, възродила се в резултат от обединението на Германия (на 3 октомври 1990). Всъщност Договорът от Маастрихт (1991) би могъл да се приеме за своеобразен ревизиран Версайски договор (1919): т.е. за договор, чиято цел е да накаже Германия. Този път заради усилията и да премахне желязната завеса, тласкайки Европейската икономическа общност в най-мрачната от нейните нощи. „Социализирайки” германската валута и немската централна банка, французите искаха да ангажират Германия с европейския проект, да обвържат тясно Берлин и Париж и да сложат край на страховете, породени от възраждането на „Велика Германия”. Между другото, именно тези страхове обясняват отговора, който Шарл дьо Гол дава навремето на Хенри Кисинджър, когато той го пита, как Франция би могла да попречи на германската доминация в Европейската икономическа общност: „Par la guerre” (т.е. „чрез война”) (5).

Що се отнася до самата Германия, в Маастрихт тя продава на безценица най-скъпите си „перли” на Франция и останалата част от Европа. Вместо това получава срамните боджетни критерии, които са донякъде абсурдни и силно обвързващи. Единствената утеха от случилото се за средния германец е да вярва, че „еврото” е просто другото име на „марката”, както и, че Европейската централна банка е просто клон на славната немска Бундесбанк. Мисията обаче остава недовършена. Възхваляваният от привържениците на обединена Европа като „европейски герой” и доста критикуван от сънародниците си пак по същата причина, тогавашен германски канцлер Хелмут Кол не посмя да защити настроенията на своите сънародници в Маахстрихт. А тези настроения бяха съвсем ясни: германците просто не искаха да се откажат от националната си валута. Само че, когато става дума за Европейския съюз, мнението на европйските нации няма особено значение, най-вече това на германците. Не е  чудно, че днес трима от всеки четирима германци не харесват ЕС. Да не говорим пък за еврото: 56% от германците са против изразходването на средства за спасяването на общата валута, докато само 27% го подкрепят. Ситуацията във Франция е точно обратната: там 54% искат спасяването на еврото, докато 25% са на мнение, че то не си струва усилията (6).

Германският отговор на френската офанзива намери израз (след срещата в Маастрихт) в проекта за „европейското ядро” (Kernereuropa), лансиран през 1994 от двама водещи немски християндемократи - Волфганг Шойбле и Карл Ламерс, според които за да се гарантира приемствеността между еврото и дойчемарката, новата валута трябва да бъде възприета само от страните, споделящи германската монетарна култура (Холандия, Белгия и Люксембург), плюс едно знаково геополитическо „изключение”, в лицето на Франция. Разширяването на ЕС обаче попречи на тяхната по-тясна интеграция, разширявайки разрива между различните интереси и възраждайки „регресивния национализъм в почти всяка от страните-членки на Съюза”.

Проектът за „европейското ядро” е иманентно антииталиански и антисредиземноморски. Той обаче е и също толкова антифренски, тъй като оставя Париж сам срещу Берлин и „неговия” Бенелюкс. Накрая, той се противопоставя на англо-американската стратегия за неутрализиране на ЕС, чрез по-нататъшното му разширяване.

Изглежда, че днес Германия се опитва да получи, посредством „катастрофата на еврото”, това което пропусна в средата на 90-те, когато Италия и Испания успяха да се промъкнат в бъдещата еврозона – т.нар. „невро”, т.е. евро-дойчемарка, която да се използва само от Германия, Австрия, Франция, Холандия, Люксембург, Финландия и, може би, някои други държави, но не и от Рим и Мадрид.

Добрите „европеисти” винаги са криели козовете си. Още от времето на Жан Моне, Европа се гради без да се съобразява с мнението на европейците. Идеите за Европа (или, съответно, тяхната липса) почти винаги отразяват визии, лансирани не от Европейската комисия и Европарламента, а от лидерите на най-големите страни-членки и, най-вече, на Германия. Тоест, проевропейската идеология просто игнорира европейците. Оттук до ограничаването на демокрацията, заради „извънредните обстоятелства” или възхода на еврофобски и дори ксенофобски настроени политически лидери в сърцето на Стария континент, има само няколко стъпки.

Днес на риск е поставена не просто икономиката: застрашени са европейският социален модел, институциите и геополитиката. „Бащите-основатели” на обединена Европа са си я представяли като гаранция срещу нови войни, но европеизмът без европейците ерозира доверието на гражданите на ЕС не само в ползата от съществуването на Съюза, но и в способността му да гарантира вътрешния мир. В момента в еврозоната се води своеобразна виртуална война и макар че използваните в нея оръжия, поне на пръв поглед, не изглеждат смъртоносни, те успешно насаждат отчаянието в сърцата на нашите, повече или по-малко, интегрирани общества.

Основната дел на действията (или бездействието) на дуета Меркел-Саркози е преизбирането им, съответно, през лятото на 2013 и пролетта на 2012. Времето изтича, така че Саркози ще трябва да въведе изключително стриктни фискални ограничения и да възприме немския модел на строги икономии, докато Меркел (може би малко по-късно) ще се ориентира към една приемлива (за гласоподавателите и) версия на еврооблигациите, доколкото те се вписват в контекста на строго монетарната политика, и може дори да не се противопостави на изкупуването на облигациите от Европейската централна банка.

Има обаче нещо по-голямо, към което силно се стремят французите и германците. Те искат да постигнат билатерална сделка, по модела на Шенген, която да бъде подписана през март 2012 от желаещите и способни да изпълнят условията и страни-членки на ЕС (без Великобритания), като се започне с „образцовите” измежду тях, в лицето на Австрия, Холандия, Люксембург и Финландия. Недобре обмислените полуавтоматични „спирачки” ще наложат на всеки отделен партньор непостижимата задача всяка година да редуцира съотношението между дълга си и  своя БВП с 5%. За Италия това ще означава да ликвидира своето 120%-но съотношение между дълга и БВП в рамките на 20 години. Което е съвършено невъзможно. Единственият сигурен ефект от въвеждането на подобен самоубийствен механизъм ще бъде задълбочаването на продължаващата рецесия, провокирането на социални вълнения и, може би, политическа и дори геополитическа криза, увеличаваща шансовете за отделянето на т.нар. „Падания”, т.е. на Северна Италия.

Вероятно еврозоната също ще се разпадне, най-малкото, на две. Евентуалната поява на „невро”-то (neuro, т.е. „северно евро”) ще роди нова федерация. Т.нар. „недисциплинирани” държави от Южна Европа могат или да бъда пратени в чистилището на едно ново „севро” (seuro, т.е. „южно евро”) или да бъдат принудени да се върнат към националните си валути. Що се отнася до десетте членки на ЕС, които са извън еврозоната, те ще могат или да се прегрупират в една супер-ЕФТА (EFTA – Европейска зона за свободна търговия – б.р.), или просто да се окажат извън Съюза.

Италия на кръстопът

В подобна ситуация Италия трябва много да внимава. Страната е на кръстопът, като и двата пътя, които стоят пред нея, изглеждат стръмни и трудни.

Първият път води до пълното и подчиняване: днес чрез Европейската централна банка и Германия, утре и чрез някой огромен заем от МВФ. Именно Фондът и институциите на ЕС ще надзирават Супер Европа, когато тя поеме контрола върху италианските активи, както го демонстрира ултиматумът на Европейската комисия към правителството в Рим да предаде златните си акции в стратегическите италиански компании, като ENI, Еnel, Finmeccanica и Telecom. Това ще превърне страната ни в опоскана, унижена държава, обхваната от социални вълнения и разтърсвана от сепаратистки и авторитарни конвулсии.

Другият път отхвърля всяка форма на наложена отвън администрация. Той ще изисква от италианците да поемат тежкото бреме на продължителни и сурови жертви и ограничения, но в същото време ще им позволи да превърнат слабостта си в сила и да спасят както себе си, така и онова, което е останало от солидарността между европейците. Тази стратегия може да бъде реализирана в рамките на три концентрични кръга.

Първият ще включва готовността да се направи необходимото за да остане Италия в зоната на еврото, ерозирана в момента от (идеята за) „неврото”. Първите стъпки в тази посока могат да включват сериозно увеличаване на данъчната тежест за богатите слоеве на обществото, както и връщането на онези обширни зони на икономиката, които в момента са в ръцете на организираната престъпност. Защото Италия е страната на „Ндрангета” –та, която е най-голямата мафия в света и, заедно с Коза ностра и Камората, печели по 150 милиарда долара годишно.

Вторият ще включва защитата на Европейската централна банка от самата нея. Не бива да позволим на „Европейската кула” да потъне заедно с еврото само заради германската праволинейност и догматизъм. Цената на финансовите икономии и лишения трябва да бъде балансирана от гаранции на Европейската централна банка за банките от еврозоната и суверенните дългове. Тази институция следва да се превърне в кредитор от последна инстанция – стъпка, която, наред с нулевите лихви, може да вдъхне нова сила на континенталните икономики (които, между другото, поемат голямата част от германския износ).

Третият ще изисква усилена работа за изграждането на Европейска конфедерация, т.е. на транснационална демократична държава, в противоположност на сегашния ЕС. За формирането на такава конфедерация е необходимо, най-малкото, участието на следните пет държави: Германия, Франция, Италия, Испания и Полша. Без която и да било от тях, обединена Европа просто не би могла да съществува.

За да сме честни, трябва да признаем, че шансовете за успех на този план не изглеждат никак големи, но алтернативата за италианците и останалите европейци е гарантиран финансов крах, структурно обедняване и социален хаос, като всичко това вероятно ще доведе и до все по-ясно изразени авторитарни тенденции в политическия живот на континента.

 

Бележки:

1. UBS Investment Research, Global Economic Perspectives, Euro break-up

– the consequences, September 9,2011, p.2. The report is edited by Stephane Deo, Paul Donovan and Larry Hatheway.

2. Ibidem, p. 17.

3. J. Ewing, “As European Nations Teeter, Only Lenders Get Central Bank's Help”, The New York Times, November 14, 2011.

4. L. Thomas Jr., “Fate of Euro May Hinge on Italian Savers”, The New York Times, November 22, 2011.

5. B. Connoly, The Rotten Heart of Europe. The Dirty War for Europe's Money – London 1995, Faber&Faber, p. 7.

6. YouGov poll conducted between November 4 and 7, 2011, www.yougov.com (23 Dicembre 2011)

 

* Игра на думи, на латински caput mundi означава „столица на света”, а на немски kaput означава „край”, т.е. заглавието може да се преведе и като „края на света”

** Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на италианското геополитическо списание „Лимес”