13
Пет, Дек
5 New Articles

Инклузивното развитие, като отговор на либералния модел на глобализация

брой1 2012
Typography

На границата между ХХ и ХХІ век, Съединените щати инициираха наистина епохална иновация – т.нар. глобализация, превърнала се в основния фактор за ускоряване развитието на тази свръхдържава. Глобализацията и нарастването на американската мощ се оказаха взаимосвързани и взаимообусловани процеси. Затова съвсем не е случайно, че напоследък в политологичната литература толкова често се среща изразът «глобализация по американски», отразяващ спецификата на глобализацията в етапа на нейното формиране. Тази специфика включва субективното разбиране на глобалния приоритет, в чиито рамки интересите на човечеството, на практика, се приравняват с тези на САЩ и близките до тях авангардни развити западни държави. В реалния живот, това означава игнориране интересите на останалите страни и осъществяването на политика, целяща тяхното подчиняване и превръщането им в обекти на експлоатация. В тези условия, именно имперското мислене на американския политически и делови елит се превърна в идейна основа на либералния модел на глобализация, т.е. на «глобализацията по американски».

В трудовете си, известният американски политолог Уйлям Енгдал достатъчно ярко и със съвсем конкретни примери демонстрира стратегията на САЩ, която традиционно е ориентирана към реализацията на откровено имперски амбиции далеч преди началото на епохата на глобализация, като с настъпването и тази закономерност на американския подход само се усилва (виж статията на Енгдал „Стратегията за глобална доминация на САЩ”, на стр…. – б.р.).

В тази връзка, бих искал да припомня, че през 2001 тогавашният президент на САЩ Джордж Буш-младши произнесе знаменателната фраза „Занапред страната ни ще определя обстоятелствата на своята епоха, а не те ще определят нейната съдба”. Между другото, това е своеобразен американски вариант на единайстия тезис на Маркс за германския философ Лудвиг Фойербах, в който се твърди, че „не само обстоятелствата формират хората, но и хората правят обстоятелствата”. Неслучайно напоследък са толкова популярни т.нар. „конспиративни теории”, опитващи се да обяснят едни или други събития, в рамките на историческия процес, с влиянието на субективния фактор. Истината е, че САЩ вече притежават достатъчна мощ за да „формират” обстоятелствата съобразно собствените си интереси в различните региони на света.

Усилващата се поляризация

Последното десетилетие на миналия век беше белязано не само с разпадането на една от двете свръхдържавr и невероятното усилване мощта на другата, а и със задълбочаването на неравномерностите в развитието на държавите по света, водеща до тяхната поляризация. На пръв поглед изглежда, че глобализацията създава условия, позволяваща на всички да се възползват от плодовете на обществения прогрес, постиженията на науката и новите технологии, така че да „изравнят резултата в икономическата и политическата сфери”. Проблемът обаче е, че този процес на „изравняване”, който безспорно има място, се осъществява паралелно с доминиращото нарастване броя на крайно бедните страни, много от които постепенно се превърнаха в своеобразни „държави-парии”. Те остават в периферията на научно-технически прогрес в период, когато той се превръща в основа за успешното движение напред, увеличаване на държавната мощ и гарантиране благосъстоянието на собствените граждани. В резултат се задълбочава социалната несправедливост, като, от една страна, се извършва концентрация на „благополучните”, богати, технологично развити и застаряващи държави, а от друга нараства броят на държавите, неспособни да излязат от омагьосания кръг на бедността, безизходицата, технологичната изостаналост и свръхнаселеността. Тази опасна тенденция води до колосалното усилване на социалното напрежение в света. Днес това социално напрежение се трансформира в политическо противопоставяне, политическа конфронтация и дори политически тероризъм, целящи ликвидирането на въпросната несправедливост с помощта на наличните собствени „варварски” механизми. Утре обаче, това социално напрежение може да провокира „цивилизационни сблъсъци”, но не между ислямския и християнския свят, в чистия им вид, както навремето прогнозира Самюел Хънтингтън, а между бедните и изостанали и богатите и напреднали цивилизации. И тъкмо това, вероятно, е най-голямата заплаха за съвръменния свят. Защото когато тилът безнадеждно изостава, армията обикновено търпи поражение. Ето защо ми се струва, че тази заплаха е приоритетна, в сравнение с останалите предизвикателства и опасности на съвременната епоха, още повече, че до голяма степен ги обуславя.

Така, по един парадоксален начин, научно-техническият прогрес се превърна във фундаментален водораздел в глобалния свят, който оказва силно въздействие върху всички останали предизвикателства и заплахи. В началото на ХХІ век прогресът в био- и нанотехнологиите, наред с пробивите, осъществени в сферата на информационните и когнитивни технологии, както и в технологиите за създаване на качествено нови материали, влияят все по-силно върху човешката цивилизация. Постиженията в сферата на науката и образованието, техниката и технологиите и трансформацията им в иновации, като никога досега, започнаха да определят динамиката на развитие на държавите, тяхната конкурентоспособност в глобалната общност, степента на гарантиране на националната сигурност и равноправната интеграция в световната икономика. Мястото на държавата на глобалния пазар на наукоемка продукция, достъпът и до съвременната информационна инфраструктура, образователните системи и тези за подготовка на кадри, както и опората на иновационния модел на икономически растеж, се превръщат в ключови условия за просперитета на гражданите на въпросната държава в по-далечна перспектива.

Научно-техническата революция влияе върху процеса на поляризация на държавите. Въпреки надеждите за появата на „спасителни технологии”, способни да помогнат за преодоляване на разрива в развитието, пропастта между водещите и изоставащите се разширява и задълбочава. Да вземем например проблема за „цифровия разрив”, с който се обозначава задълбочаващата се разлика между „богатите” и „бедните” нации в комуникационно-информационното осигуряване. Много бързо стана ясно, че за ефективното използване на иновационните информационни технологии е необходима наличието на съответните инфраструктура, образователна система, развито законодателство и дори изградена култура на ползването им. Без тези компоненти обществата се оказват неподготвени за ефективното използване на информационно-комуникационните технологии. Действително, десет години след приемането на Окинавската харта за глобалното информационно общество (през 2000), поставила задачата да се гарантира равния достъп до информационно-комуникационните технологии и съкращаването на „цифровия разрив”, информационно-технологичната пропаст между авангардните развити държави и изоставащите страни значително се увеличи. Което пък означава, че тази неравномерност е обусловена от политико-икономически, а не от научно-технологични фактори, въпреки нарастващата обществена значимост на последните.

Така, либералният модел на глобализация (т.е. „глобализацията по американски”) се превръща в своеобразна „дяволска помпа”. Авангардните развити държави продължават да премахват преградите, обусловени от суверенитета, по пътя към свободното движение на стоки, капитали, технологии и хора. Те, например, се опитват да „минимизират” значението на държавните граници, митническите бариери и другите процедури, влияещи върху това движение. При това обаче, действията им са обусловени от техните собствени интереси, затова преградите се отстраняват изборно, като паралелно се издигат нови с цел филтриране на потоците от стоки, услуги, капитали, технологии и хора. Повсеместно разпространение получават лансираните от развитите държави интерпретации на невъзможността, в глобален мащаб, да бъдат съхранени търговските и технологични тайни и да бъде защитена интелектуалната собственост, заради нарушаването на правилата на технологичния обмен, интелектуалното пиратство и индустриалния шпионаж, или нелегалния оръжеен трафик. Тоест, излиза, че всички негативи се генерират почти изключително от държавите с формираща се пазарна икономика и развиващите се страни, макар да има повече от достатъчно доказателства, че въпросните явления много часто се коренят именно в развитите държави. Съвсем не е случайно и, че в развиващите се държави е толкова популярна тезата за „историческа вина” на някогашните колониални сили, провеждали навремето политика на безцеремонен и нагъл грабеж на страните от периферията, да не говорим, че и неоколониализмът също стимулира нееквивалентния обмен. Затова и причината за появата на много от съвременните проблеми, включително изброените по-горе, до голяма степен е свързана със самите развити държави.

Концепцията за инклузивното развитие

За да оцелее, човечеството се нуждае от смяна на парадигмата за гарантиране на глобалната сигурност, която следва да бъде обвързана, най-вече, с трансформацията на сегашния либерален модел на глобализация и с отказа от еднополюсния модел на устройство на света. Необходимо е утвърждаването и укрепването на онези ценности, които ще улеснят налагането на интеграционна хуманистична-ноосферна глобализация и многополюсен свят. Този нов глобализационен модел е предмет на разработките на редица известни учени, които след като систематизират и анализират основните предизвикателства и заплахи на ХХІ век, стигат до извода, че демографското предизвикателства, екологичният императив, технологичната революция, политическата модернизация и преходът към интегрален социално-културен строй, като никога досега, изискват смяна на модела на развитие и оптимизиране на глобализационния процес. При това е особено важно, че този нов тип глобализация подхожда комплексно към човешкото развитие, акцентирайки върху глобалните приоритети и социалната справедливост. Според привържениците и, научно-техническият прогрес се очертава като „ключово звено, около което ще се формира цялата глобализационна верига”. Но, за да може той да изиграе тази роля е необходимо да се интензифицират процесите на хуманизация, екологизация и демилитаризация на научно-техническия прогрес. Не по-малко важна се оказва опората на глокализацията, в качеството и на обратна страна на глобализацията, която изключва възможността да попаднем в капана на унификацията и загубата на идентичност – две хронични слабости на либералния глобализационен модел. В Тайван например, където управляващите в буквания смисъл на думата изповядват „глокализацията”, тя се тълкува като своеобразно съчетаване на глобализационните полюси, позволяващо „изравняването на играта”, съобразявайки я с регионалната, национална и локална специфика. Именно опората на глокализацията позволи превръщането на Тайван в „силициев остров”(по аналогия с прословутата Силициева долина в САЩ –б.р.). Разбира се, това става възможно в резултат от възприемане модела на т.нар. „конфуциански капитализъм”, имащ ярко изразен интегративен характер, който обединява енергията на пазарната икономика и мъдростта на конфуцианското тълкуване на обществения живот.

Между другото, концепцията за инклузивното развитие също се ражда в Китай и, както изглежда, представлява доста успешен опит за осмисляне на глобалния приоритет като основа за плодотворно и справедливо развитие на международната общност, както впрочем и на отделните държави. Инклузивното развитие означава възприемането на такъв модел на глобализация, в условията на която тотално доминира „изравняването на играта”, позволяващо съкращаване на дисбалансите и по-равномерно разпределяне на благата от икономическия растеж. Освен това, то предполага демократизацията на международните отношения и създаването на справедлив политически и икономически световен ред, в чиито рамки държавите се отнасят с уважение към цивилизационното многообразие и осъществяват равноправно и взаимноизгоздно сътрудничество, като съвместно противодействат на новите предизвикателства и заплахи. Това би позволило формирането на нова многополюсна система на международните отношения и би дало тласък за създаването на нови политически и икономически центрове на влияние и мощ.

Именно този подход към глобализацията беще възприет от държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), които в Декларацията, приета на последната им среща на върха в китайския град Сания, през април 2011, обявиха, че „характерни за ХХІ век трябва да станат мирът, хармонията, сътрудничеството и научно обоснованото развитие”. Членките на тази група акцентират върху значението на укрепването на партньорството в съответствие с принципите на откритост, солидарност и взаимопомощ, както и развитието на инклузивен тип сътрудничество.

В рамките на парадигмата на инклузивното развитие, държавата се разглежда в глобалния контекст, който играе най-важната роля от гледна точка на развитието. Навремето, още при управлението на Дън Сяопин, Китай възприе политически курс, базиращ се на максимата, че „отварянето означава развитие”. Той се оказа актуален, тъй като, независимо от всички възможни недостатъци от мащабното навлизане на чуждестранни капитали в страната, заедно с него в нея навлезе и опитът в организирането на модерен бизнес, сравнително челни технологии, уникални квалификации, важни импулси за реформиране на националната система на висшето образование, банковата система и формирането на необходимата за оптималното функциониране на пазарната икономика институционална среда.

Но, след като в продължение на двайсет години осъществяваше своеобразен обмен на пазари срещу технологии, китайският елит, който бързо превърна страната в индустриален център с глобално значение, стигна до извода, че само „отварянето” не е достатъчно. Просто защото чуждестранните инвеститори следват собствените си интереси, които нерядко се оказват напълно несъвместими с националните интереси на държавата-реципиент, която, тъкмо поради това, невинаги може да разчита на предварително очакваните резултати. В тази връзка, в Пекин стигнаха до извода, че страната трябва да се включи в процесите на глобализация на научното и иновационно развитие въз основа на собствени идеи и разработки, да формира собствени лидери по приоритетните направления, да промени наложилия се потребителски модел на взаимоотношенията с чуждестранните университети, научни центрове и транснационални корпорации. Ето защо, още през 2007, на ХVІІ конгрес на Китайската компартия, пред страната беше поставена задачата за осъществяване на преход към ендогенно иновационно развитие.

Човекът в центъра на модела за развитие

В центъра на модела на инклузивното развитие е поставен човекът, затова приоритетни направления са всички аспекти на неговия живот и активност, включително културата, образованието, здравеопазването, науката, трудовата заетост, социалното осигуряване и творчество. Ето защо в отделните държави следва да се формират такива модели на обществено развитие, които да генерират социална хармония и стабилност, икономическият растеж да се базира най-вече на научно-техническия прогрес, а управлението да има наистина иновационен характер. Трансформацията на модела на икономическо развитие, съдействието за оптимизиране и модернизация на икономическата структура, гарантирането на съгласувано развитие на икономическите и социалните сфери – всичко това поставя много по-високи изисквания към културното и образователно равнище на заетите в производството. В този смисъл може да се твърди, че в рамките на инклузивното развитие, политическата и хуманитарна модернизация е равностойна по значението си на икономическата и технологична трансформация, доколкото ролята на ключов компонент на развитието играят адекватните човешки ресурси, т.е. членовете на гражданското общество.

В тази връзка, образованието се оказва основата на целия модел. Което пък обуслява необходимостта от специално внимание към въпросите на образованието: модернизирането му съобразно изисквания за формиране на „обучаващо се общество”, въвеждане на система за образоване на гражданите през целия им живот, гарантиране на достъпност до качествено образование за представителите на различните обществени слоеве, гарантиране законното право на гражданите на образование, формирането на висококвалифициране специалисти и на творчески личности.

Глобалната академична революция също потвърждава инклузивния характер на световното развитие. Налице е мащабна „демократизация” на висшето образование – в целия свят броят на студентите бързо нараства. Очертава се нов подем на инженерното образование в развиващите се страни. Появява се перспективата „изтичането” да се трансформира в „циркулация на мозъци”. В тези условия, глобалният технологичен трансфер, оставайки си мощен инструмент за политическо-икономическа доминация на авангардните развити държави в света, при реализацията на грамотна национална политика, може да се превърне в най-важния фактор за развитие на ендогенните технологии. Струва ми се, че тази тенденция ще продължи да се налага в условията на все по-активното участие на развиващия се свят в глобалния иновационен процес. В рамките на глобалното информационно общество, съвсем практически измерения придобива и въпросът за „интернационализацията на Интернет”. Всичко това променя картината на световния ред, който изключва доминацията на само един полюс в гарантирането на глобалната сигурност и предполага многополюсна структура, в чиито рамки ключово значение придобиват партньорството и сътрудничеството

 

* Авторът е преподавател в Нов руски университет, Москва