20
Нед, Окт
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

В дебатите за американската външна политика се забелязва драматично разминаване по много въпроси между т.нар. „реалисти” и неоконсерваторите. Въпреки това, съществува поразителна прилика между визията на едните и на другите относно мотивацията на действията, предприемани от Русия в пространството, което в настоящата статия обозначаваме като „постсъветска Евразия”, т.е. територията на дванайсетте бивши съветски републики, които не са част от т.нар. „обединена Европа”.

Така, Томас Греъм, който обикновено се причислява към „реалистите”, твърди, че „възраждането и затвърждаването на позициите и като доминираща сила в бившето съветско пространство е приоритетна задача на Русия. В политическо, икономическо и военно отношение, този въпрос има решаващо значение в очите на руския елит за сигурността и просперитета на страната му. В психологически план, въпросният регион е централен за самоидентификацията на Русия като велика държава, която, по дефиниция, следва да „излъчва” власт и да оказва влияние върху съседните региони”.

Нека сравним тази теза с твърдението на един от водещите американски неоконсерватори Робърт Кейган за това, че „днес Русия иска онова, което винаги са искали великите държави: да съхрани преобладаващото си влияние във важните за нея региони, недопускайки в същото време влиянието на други велики държави в тях”.

С други думи, „реалистите” и неоконсерваторите, също както и мнозина руски анализатори, поставят руската политика на доминация в региона, през двете десетилетия след разпадането на Съветския съюз, в зависимост от историческите и географски фактори. На свой ред, последователният отказ на САЩ да признаят руската доминация в региона и прокарването на т.нар. „фундаментални ценности” разграничава неоконсерваторите, които все по-силно настояват за връщане към миналото, и реалистите, твърдящи, че Съединените щати трябва да променят тази своя позиция, ако искат да действат в руслото на „първичните си” (както често ги наричат) интереси, изискващи гарантирането на тесни връзки с Москва.

Проблемът на двата подхода е в това, че фундаменталното предположение за причините, обуславящи поведението на Русия в постсъветското пространство, се базира на една исторически детерминирана логика – т.е. вървим по този път, защото и преди сме вървели по него – и, което е по-важното в случая, не се поставя под въпрос връзката между Руската Федерация и двете предхождащи я държави, притежаващи същото географско „ядро”. Както е известно, тези две държави са проблематични за своите съседи по самата си природа, като първата е класическата Руска империя, докато втората се основава на експанзионистична идеология, обуславяща позицията и на авангард на едно глобално движение. На свой ред, Руската Федерация, макар и да не покрива съвсем точно понятието „демократична федеративна правова държава с републиканска форма на управление”, формулирано в чл. 1 на нейната Конституция, не е нито империя, нито „огнище” не световната революция. Тя е една от 15-те държави-наследнички на Съветския съюз. Случи се така обаче, че съветският елит (да не забравяме, че някогашната РСФСР никога не е разполагала с органи на републиканско управление, отделни от общосъюзните, чак до самия край на съветската епоха), до голяма степен, все още контролира нейната външна и вътрешна политика. Подобен пример за поведение на елита не можем да открием не само в предреволюционна Русия, но и в отношенията между СССР и неговите съседи. Тук по-скоро става дума за наследен от съветската ера навик останалите постсъветски държави да се разглеждат като съставни елементи на едно и също държавно образувание. Впрочем, този навик придоби и чисто институционален израз: така например, до 2000, отношенията с държавите от ОНД бяха в прерогативите на специално министерство, а не на Министерството на външните работи. Просто руското Външно министерство не беше готово да се заеме с решаването на тези въпроси, а и московският елит доста трудно свикна с мисълта, че Беларус например, вече е „чужда” държава.

С други думи, единственият уникален аспект на постсъветската трансформация на Русия е институционалния и индивидуален процес на осъзнаване необходимостта от развитието на добросъседски отношения с държавите, които доскоро бяха част от една и съща страна, и които и днес продължават да са дълбоко интегрирани помежду си в много отношения. И когато Москва се меси в работите на съседите си, тя често го прави не водена от императива да гарантира собствената си сигурност, а просто по навик от съветските времена.

Необходимостта от фундаментално преосмисляне на Евразия

Актуалността на този аспект може би няма пряко отношение, но е от решаващо значение за прокарването на интересите на САЩ в региона. При това положение, ако вземем предвид съществуващите фундаментални и постоянни сблъсъци между интересите на Съединените щати и Русия в постсъветска Евразия, на Вашингтон ще се наложи да направи труден избор между стратегията, лансирана от „реалистите”, и тази на неоконсерваторите. Между другото, тук е мястото да отбележим, че предложенията на „реалистите” нерядко са откъснати от реалностите на американската външна политика. Истината е, че правителството на САЩ е толкова неповратливо и вътрешно разединено по отношение необходимостта от постигането на т.нар. „голяма сделка” с руснаците, че дори ако можеше да направи този избор, това би означавало политическо самоубийство за всеки американски президент, да не говорим за нарушаването, от страна на САЩ, на поетите от тях международни задължения, включително закрепени в такива документи, като Парижката харта или дори Устава на ООН. Но, тъй като подобно предположение не изглежда коректно, американските интереси и приоритети следва да бъдат анализирани в по-друга светлина. Необходимо ни е фундаменталното преосмисляне на Евразия.

Това преосмисляне на Евразия не е леко интелектуално упражнение. Способите за осмисляне рецептите на външната политика и нейната реализация, по правило, са добре познати, но когато става дума за Евразийския континент, историята на американския подход към решаването на проблемите на региона оказва все по-голямо влияние върху заинтересованите участници. В много отношения, подходите в мисленето на американските „реалисти” и „интервенционисти” са наследени от британската имперска политика на дихотомията, т.е. на двойствения подход в отношенията с Руската империя: в този смисъл ХІХ век представлява проточил се сблъсък между „школата на натиска” (т.е. активните британски интервенционисти) и предтечите на „виртуозното бездействие”, т.е. привържениците на отстъпките пред руските интереси с надеждата, че в края на краищата Санкт Петербург ще се съгласи да сключи „окончателен” договор за границата между (сферите на влияние на) двете империи, т.е. ще приеме „голямата сделка”. Тази дихотомна политика продължава и по време на студената война, като за нейно олицетворение (поне донякъде) може да се смята спорът между привържениците на „сдържането” или на „отблъскването” на съветската заплаха.

Макар че многовековната история на взаимоотношенията между Запада и Изтока  винаги следва да се има предвид и към нея трябва да се отнасяме с уважение, ползата от преосмислянето на концепцията за Евразия става все по-очевидна, особено ако използваме за целта такова интелектуално упражнение като забравата. Тоест, какво ще стане, ако си представим, че Евразия представлява бял лист? Ако поне за малко се абстрахираме от огромния исторически багаж на „Голямата игра” и студената война? Как да формулираме американската политика в един регион, включващ множество неголеми държави с различна степен на развитие, различни природни богатства, различни проблеми на управлението и външната политика; регион чиято северна част се заема от наследника на една велика държава със сериозно ниво на развитие и огромни ресурси, със собствени проблеми на управлението и външната политика; регион, в чиято най-източна част се надига изключително мощен икономически и геополитически играч, и с непредсказуема международна обстановка в южната му част – отчитайки при това отношенията с Европа, Южна Азия и Близкия Изток, които притежават потенциала да донесат дивиденти от търговията или сътрудничеството, или пък – напротив, нестабилност и отчуждение? Как онези, които вземат решенията във Вашингтон, да дефинират американските интереси и действия в региона? Каква трябва да бъде политиката на Съединените щати в Евразия?

Може би тя следва съществено да се отличава от текущата политика или от подходите, използвани през последните две десетилетия. У всеки политик, участващ в този мисловен експеримент, неизбежно възниква въпросът за американската загриженост по отношение на държавите, притежаващи средно голямо геополитическо влияние, като Грузия и Киргизстан например, или за недостатъчното внимание към формиращите се големи геополитически играчи, като Казахстан или Турция. Или пък за необходимите иновационни стратегии за справяне с такива регионални „нервни възли”, каквато е Украйна, с държави с неголям потенциал, като Узбекистан, или с „горещите точки”, като например конфликтите в Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. За да помогнем на онези, които искат да се ориентират в този сложен пейзаж, извеждаме на преден план три ключови принципа, като своеобразно ръководство за действие.

На първо място, американската политика по отношение на тези държави следва да се основава на уважението към тях, а не просто на използването им като козове или пък като помощни инструменти при изграждането на отношенията с други, по-важни играчи. Тоест, политиците и анализаторите трябва да започнат от основния въпрос: кои американски интереси са поставени на карта в тези двустранни отношения. Което означава също, че занапред следва да се отделя по-малко внимание на декларациите на техните лидери относно геополитическата им лоялност.

На второ място, САЩ следва да разширяват сътрудничеството си с държавите от региона, използвайки за целта всички инструменти от своя арсенал, не само от гледна точка на сигурността и природните ресурси, а и с помощта на дипломатическите, икономически и културни подходи.

На трето място, американската политика трябва да акцентира върху прозрачността и печелившите възможности, отхвърляйки в същото време използвания от руснаците термин „сфера на влияние” и остарялата аргументация за „играта с нулева сума” на самите евразийски правителства.

Концепцията за преосмислянето на Евразия не е някакъв междинен път, нито компромис, тя не представлява нещо средно между визиите на „реалистите” и „интервенционистите”. Тази концепция подхожда към обекта от съвършено различна гледна точка. Тя не се базира нито на пасивността, нито на агресивността, макар че е готова да ги използва, ако това е подходящо за постигане целите на САЩ. Тоест, става дума за основи, позволяващи воденето на ефективна политика, а не за парадигми, които задължително следва да съответстват на водената политика.

Преосмислянето на Евразия изисква пренареждане на приоритетите

Преосмислянето на Евразия не се опира на хипотезите за поведението на Русия, нито формулира конкретни мерки в политическата сфера. Става дума за схема, основаваща се на три принципа, в качеството им на аналитично ръководство. Тя може да се използва за коригиране на американските приоритети в региона, например чрез установяването на един по-премислен баланс на взаимоотношенията на САЩ с различните държави от Евразия, на основата на тяхното значение за американските и трансатлантическите интереси. Често участието на САЩ се отразява едностранно: или като акцентът се поставя върху противодействието на предполагаемите заплахи от Москва, или под формата на усилия, които не са свързани с приоритетите на държавите от региона, като например войната в Афганистан.

И така, кои държави следва да бъдат поставени в центъра на американското внимание?

Грузия

Централната роля на Грузия за американските интереси в региона е често използван реторичен стереотип, макар че доказателствата в полза на запазването на тази роля (освен тезата, че Тбилиси защитава региона от влиянието на Москва) са много малко. Следва да отбележим, че ангажиментът на САЩ в подкрепа на демократичното развитие на Грузия, пазарните реформи и суверенитета оказа важно и политически позитивно влияние и следва да продължи. В същото време, значението, което се придава на сътрудничеството с тази сравнително бедна, неразполагаща с ресурси (а само с възможности за техния транзит) и дълбоко разединена вътрешно страна, намираща се на другия край на планетата, е съвършено несъразмерно с реалната и значимост за Съединените щати. Това не означава, че Вашингтон следва изкуствено да понижи нивото на двустранните отношения с Тбилиси, но, особено предвид ограничените ресурси на САЩ, централното положение, приписвано на Грузия, изглежда силно преувеличено.

Киргизстан

Сегашното стратегическо положение на Киргизстан е свързано с усилията за постигането на успех в Афганистан и най-вече с използването от коалиционните сили на въздушната база Манас. Затова днес на тази държава се отделя най-голямо внимание в сравнение с останалите страни от Централна Азия. На, ако оставим настрана базата Манас, Киргизстан няма особено стратегическо значение за САЩ. Всъщност, тъжната реалност е, че тази страна провежда най-плуралистичната (дори прекалено бурна) политика сред държавите от Централна Азия. Въпреки това, заради акцента върху използването на Манас, взаимодействието на САЩ със съседите на Киргизстан се смята за второстепенна задача.

А сега нека разгледаме т.нар. „подценявани” от Вашингтон държави.

Азербайджан

Въпреки сравнително неголемите си размери, Азербайджан запазва геополитическото си значение за САЩ не само като територия, разположена между Русия и Иран, но и като мост между Европа и богатия на енергоносители Каспийски регион. Затова тази страна е важна както от гледна точка гарантирането на достъп до държавите от Централна Азия, така и (което е по-важното) от гледна точна на достъпа до Афганистан и възможността да се намали зависимостта от по-дългия и сложен маршрут през Пакистан. Тя е от значение и предвид възможността, заобикаляйки Иран, да се сключват сделки със заинтересованите от търговията със Запада държави, вместо да бъдат ерозирани отношенията с тях.

Туркменистан

Колосалните енергийни ресурси на Туркменистан и най-вече запасите му от природен газ, го правят изключително важен за Запада, като износител на собствени енергоносители. Но географското положение на страната също има важно значение като естествен транзитен коридор за каспийските енергоносители (както и като коридор за гарантиране на доставките за коалиционните сили в Афганистан), което, следователно, придава на бъдещото геополитическо измерение на Ашхабад далеч по-голямо значение за САЩ.

Следва една страна, която се оценява доста точно от американските стратези, макар и въз основа на погрешни причини.

Украйна

От началото на 90-те години Украйна беше в центъра на американското внимание в региона. Като по-голямата част от причините за тази политика са свързани с тезата на Збигнев Бжежински, лансирана преди повече от 15 години в нашумялата му статия в списание Foreign Affairs и превърнала се в стратегическа и логическа обосновка на политиката на САЩ спрямо Украйна, още от момента на провъзгласяването и за независима държава. Както е известно, Бжежински твърди, че „без Украйна Русия престава да бъде империя, а с една подчинена и след това поставена в зависимост от Москва Украйна Русия автоматично се превръща в империя”. Възможно е, за известен период от време, това твърдение да е било разумна обосновка на американското поведение по отношение на Украйна: твърде много неяснота имаше около траекторията на развитие на Русия. Само че тезата на Бжежински не може вечно да се смята за такава обосновка. Въпреки това и днес американската политика изглежда, поне частично, насочена към недопускането на каквото и да било руско влияние в Украйна. Това е очевидно безразсъдна основа за провеждане на политика и затова е обречена на провал (Русия винаги ще разполага със значително влияние в Украйна), освен това тя съдейства за появата на обществени и политически разделителни линии в самата Украйна, което води до спад в темповете на развитие на страната, а това пък не е в интерес на САЩ. Украйна е критично важна държава по цял ред причини: нейните размери (най-голямата в постсъветска Евразия, като изключим Русия); географското и положение (граничи с ЕС и НАТО и има излаз на Черно море), нейните ресурси (човешки, природни и военни), както и заради уникалното предизвикателство, което олицетворява, за утвърждаване трансформациите на прехода от съветския комунизъм. Американската политика може и следва да се концентрира именно върху тези причини. Вашингтон трябва да осъзнае, че в неговата украинска политика противопоставянето на Русия е непостижимо или неефективно, поне за момента.

Преосмислянето на политиката спрямо Украйна не бива да игнорира уникалната история на взаимоотношенията между Русия и Украйна – т.е. както културните и етнически връзки, които ги обединяват, така и културните и политико-икономическите конфликти, които ги разделят. По същество, тази политика следва много по-точно да отразява историята на тези отношения и нейните последици. Една по-реалистична оценка на тези последици би намалила сериозно американските очаквания за постигане на „успех” в краткосрочна перспектива. В същото време, фокусирането върху дългосрочните перспективи не ограничава необходимостта от участие и не означава, че САЩ трябва да пренебрегват държавите, разположени далеч на изток.

Преосмислянето на Евразия и тезата за „прокарването на демокрацията”

За съжаление, вашингтонските дискусии, довели до поляризацията между „реалисти” и „интервенционисти”, формират погрешна представа за избора на мястото на демокрацията в американския подход към региона. На първо място, тези дебати създадоха изкуствени разделителни линии между американските интереси и американската загриженост, свързана с възприемането на т.нар. „демократични ценности” от страните от региона. Което е погрешно, защото плуралистичните, основаващи се на представителната демокрация, политически системи, уважаващи човешките права и правото на собственост, не са нито изключителна функция на индивидуалните ценности, нито изключително американски феномен. В действителност, съдействието за формирането на по-представителни и отговорни правителства в региона, при това отчитайки и собствения опит на САЩ, представлява важен американски интерес: по правило, авторитарните политически системи са неустойчиви в дългосрочна перспектива и потенциалът им по отношение спазването на вече постигнатите договорености, с течение на времето, също се оказва съмнителен.

На второ място, както изглежда, и двата полюса на тази дискусия (т.е. и „реалистите”, и „интервенционистите”) поставят Русия в някаква особена категория сред посткомунистическите държави от Европа и Евразия, от гледна точка на собствената и трансформация. Така, за „реалистите”, руският статут на велика държава означава, че САЩ не трябва да се интересуват от характера на вътрешната и политика. „Интервенционистите” пък често се опитват да представят Русея като активна антидемократична сила в региона. Което е силно преувеличено. Русия използва отвреме навреме по-твърда тактика за да реализира интересите си в постсъветска Евразия, която ерозира позициите на другите правителства от региона (някои от които са демократично избрани, а други не), но тя в никакъв случай не е активен противник на демокрацията, като такава. На практика, вредата от тази намеса бледнее, в сравнение със стъпките, предприети от някои евразийски правителства с цел потискане на инакомислещите, отстраняване на политическите опоненти и монополизиране на обществения живот. Вътрешната трансформация в самата Русия продължава, затова онези политически инструменти, които САЩ използват за да я тласнат в една по-плуралистична и демократична посока, следва да се използват и по отношение на руските съседи, като например Грузия (в крайна сметка, наличието на известни патологии в управлението, наследени от съветския период, макар и в различна степен, са общи за всички тези държави).

По-ясно изявеният интервенционистки подход към региона, доминиращ в американската политика по време на втория мандат на Джордж Буш-младши, на практика, само усложни прокарването на демокрацията в него. Това се отнася най-вече за Украйна и Грузия, след успеха на техните „цветни революции”. Тогава цялото американско внимание беше съсредоточени върху действията на Москва (реални или въображаеми) в тези страни, както и върху необходимостта те на всяка цена да бъдат „обвързани със Запада”, в резултат от което Вашингтон не съумя да помогне за формирането на истински политически плурализъм нито пък да накара правителствата в Киев и Тбилиси да се откажат от своята, пораждаща прекалено много проблеми, политика. Както е известно, в Украйна действа и допълнителен усложняващ фактор – ролята на руския език, или по-скоро възприемането на руския език и свързаните с него културно-исторически въпроси като инструмент за политически натиск от страна на Кремъл, който използваше като коз недоволството на милиони украинци, чиито възгледи се  отличаваха от идеите на президента Виктор Юшченко. Действително, провежданата от него дискриминационна езикова и културна политика породи остра реакция и окончателно отблъсна Юга и Изтока на страната. По отношение на Грузия пък, не се придаваше особено значение на многобройните нарушения на човешките права от режима на Саакашвили, слабостите на съдебната система и монополизацията на електронните медии, поради опасението, че Русия може да се възползва от евентуалните американски критики срещу управляващите в Тбилиси. И в двата случая, „подкрепата за демокрацията” с течение на времето се превърна в подкрепа за управляващите елити, кълнящи се в геополитическа вярност на Вашингтон. Именно този акцент върху защитата на съюзниците на всяка цена, с оправданието, че става дума за „борба за влияние”, насочена срещу Москва, доведе до забавянето и компрометирането на процеса на институционализация в целия регион.

Ако излезем извън рамките на „играта с нулева сума”, можем да видим всички тези страни такива, каквито действително са – с всичките им достойнства и недостатъци. И в интерес на САЩ е да се концентрират максимално ефективно върху колкото се може по-тясното взаимодействие с всички тези държави в бъдеще, включително и прокарването на вътрешните трансформации в тях. Заинтересоваността на Съединените щати от прокарването на демокрацията и съответното управление в региона няма да доведе до нищо добро, ако американците продължат да залагат само на собствените си фаворити, игнорирайки останалите политически играчи. В най-добрия случай, плюсовете от използването на изолацията, като инструмент за прокарване на модерното управление в региона, се оказват изключително малки, докато вредата - напротив, е голяма. Провеждането на подобна външна политика означава, на практика, отказ от ангажирането с тежките реални проблеми на региона.

Осмислянето на Евразия ще позволи провеждането на по-ефективна политика за разрешаване на конфликтите

Мониторингът върху развитието на ситуацията в региона показва, колко изтощително е влиянието на продължителните конфликти върху държавите в него. Той, освен това, помага да се освободим от неправилната представа за централната роля на Русия в региона. Макар че тази роля безспорно е важна и нерядко създава проблеми, тя не бива да скрива от нас наличието на достатъчно много етнически, културни и териториални спорове в региона, които нямат много общо с политиката на Москва.

Пример за това е грузинският конфликт. Макар че САЩ, разбира се, не са длъжни да приемат руската теза, че и след 8 август 2008, Москва не бива да се разглежда като участник в този конфликт, Вашингтон не може да игнорира факта, че руското военно присъствие и статусът на руските декларации отразява само едно (междудържавно) ниво в многопластовия конфликт, който включва два стари междуетнически спора, развили се вътре в самата Грузия. С други думи,  дори ако си представим, че Русия реши внезапно да изтегли всичките си сили и въоръжения от Абхазия и Южна Осетия и се откаже от решението да признае двете отцепили се автономни републики за независими държави, това въобще не би означавало разрешаването на конфликтите в Грузия. В действителност, отчитайки сегашната липса на доверие, натрупалата се омраза (в августовската война и двете страни се опитваха да осъществят етническо прочистване) и представите за преследванията, наложили се сред различните етнически общности в Грузия, подобно руско действие само би довело до възобновяване на кръвопролитието.

Разбира се, тази хипотеза не означава, че САЩ следва да се примирят с руското присъствие в двете откъснали се от Грузия квазидържави. Това, което следва от нея обаче, е че помирението между отделните общности е необходим компонент от разрешаването на конфликтите. То означава също, че САЩ следва да осъзнаят обидите, натрупали се у противостоящите си страни, както и да осмислят всички измерения на съществуващите заплахи, за да могат да формулират действително ефективна политика.

Вместо това обаче, в момента САЩ концентрират всичките си усилия изключително върху нивото на междудържавния конфликт. Това може да продължи, но следва да бъде допълнено с разумна политика, целяща ефективната трансформация на конфликта и последователните препоръки към режима в Тбилиси да докаже на практика декларираното от него желание за взаимодействие с властите и населението на Абхазия и Южна Осетия.

Преосмислянето на Евразия ще позволи на САЩ да се подготвят по-добре за очертаващото предизвикателство от страна на Китай

Повечето дискусии за американската стратегия в Евразия са концентрирани върху Русия: нейната роля в региона и отношенията и със Вашингтон. Това прекалено внимание към тази страна, представяна или като „Немезида на Севера”, или като потенциален американски партньор, води до неразбиране на региона и стратегическото му значение. Защото освен, че е прилежащ на Афганистан, той е търговско пространство между Европа, Източна Азия, Южна Азия и Близкия Изток, да не говорим, че сам по себе си представлява непрекъснато укрепваща икономическа и дипломатическа зона. През двайсетте години след разпадането на Съветския съюз държавите от Евразия се формираха, всяка със своите роли, амбиции, слабости и проблеми. Американският подход към всяка от тях не трябва да има изключително двустранен характер, а и да се основава на уважението към техните ценности. Това се отнася и за ключовите регионални проблеми, сред които са: продължителните конфликти, граничните и митнически въпроси, транснационалната търговия, енергийната геополитика и т.н. Русия участва в много от тях, но не във всички. Изключително важно е да се отчитат позицията и действията на Москва, но с тях не бива да се изчерпва проблематиката в тази част на света. Русия е един от външните фактори, влияещи върху развитието на събитията в региона. В същото време, самият регион (с Русия или без нея) е от огромно значение за Съединените щати.

Преосмислянето на Евразия ще осигури необходимата гъвкавост на анализа за най-последователното развитие в региона: усилващото се влияние (икономическо и политическо) на Китай. Благодарение на впечатляващия газопровод, изграден за рекордно кратки срокове през територията на Казахстан, Узбекистан и Туркменистан (а сега насочващ се към каспийското крайбрежие), или пък с помощта на мащабните заеми, отпуснати при изключително изгодни условия на Кишинеу, Астана и Ашхабад по време на тежката финансова криза, Пекин се очертава като най-значимия в бъдеще външен играч в региона. Как следва да тълкуваме китайската загриженост за уйгурското малцинство в Централна Азия и нежеланието му да вземе отношение към политическите вълнения в Киргизстан през 2010, макар че в същото време е член на Шанхайската организация за сътрудничество? Или пък заиграването с Азербайджан, направените стратегически инвестиции в Беларус или изчаквателната позиция спрямо Афганистан? Как САЩ следва да се отнесат към съпротивата срещу китайското проникване в Централна Азия: антикитайските протести в Казахстан, заплахите срещу китайските търговци в Киргизстан и общото недоверие към активността на Китай в целия регион? Как Вашингтон може да се възползва от факта, че евразийските правителства засега не бързат да заменят доминацията на Москва с тази на Пекин? Дали това е възможност за САЩ и съюзниците им, или пък е предупреждения срещу всеки, който се опитва да наложи влиянието си в региона? Доколко американското влияние може да съдейства за демократизацията на управлението, ако Пекин нерядко открито подкрепя корумпираното авторитарно статукво? Това са все въпроси, в които трябва много дълбоко да вникнем, следвайки трите очертани по-горе принципи за преосмислянето на Евразия. Спорът, дали САЩ следва да си сътрудничат с Русия или да се разграничат от нея, все повече губи значението си за региона, в стратегическия контекст на ХХІ век.

Много по-актуална през следващите месеци и години ще бъде стратегията на САЩ за справяне с проблема „Китай в Евразия” и гарантиране съкращаването на американските военни сили в Афганистан, като всичко това трябва да бъде съобразено с все по-независимите и, в същото време, взаимозависими играчи от постсъветска Евразия. Именно тук мисловният експеримент, който предложихме в началото на настоящия анализ, се оказва много подходящ. Американската политика не бива за пореден път да затъне в парадигмата, преувеличаваща ролята на външните големи сили върху истинската динамика на региона. Първи етап от дефинирането на мястото на Китай в евразийската стратегия следва да стане преосмислената Евразия, т.е. тази, в която всяка държава и всеки спорен въпрос се оценяват по достойнство, където присъства всестранното и продължително сътрудничество, при което няма сфери на влияние, а специално значение придобива потенциалът за сътрудничество. Накратко казано, най-добре е в американската стратегия за Евразия да допуснем пълноценното, активно и независимо участие на Китай в делата на региона. Само преосмисляйки Евразия САЩ ще могат да избегнат повторението на грешките, допуснати в подходите на „реалистите” и „интервенционистите” към Русия и Евразия, и в американския подход към Китай, като ключова и набираща мощ сила през ХХІ век.

 

* Зам. директор на Програмата за национална сигурност и международна политика на Центъра за американски прогрес

** Старши изследовател в Центъра за Евразия към Атлантическия съвет във Вашингтон

Известният американският писател и учен от холандски произход Ян Бурума е роден през 1951 в Хага. Завършва китайска литература в Лайденския университет, после специализира в Университета Нихон, в Токио. Известно време чете лекции в холандски, американски и британски университети, а от 2003 е професор по политология в нюйоркския колеж Бард.

През 2008, Бурума получава наградата Еразмус, присъждана за „особено важен принос към културата, обществените или социалните науки в Европа”. Две години по-късно списание Foreign Policy го включи в списъка на стоте най-влиятелни световни мислители.

Автор е на десетки статии в най-известните американски и западноевропейски списания, както и на 17 книги, включително нашумялата „Убийство в Амстердам: либерална Европа, ислямът и границите на толерантността”.

Интервюто с професор Ян Бурума публикуваме с любезното съдействие на Д.Узланер и РЖ.

 

-          Мнозина в Европа смятат, че ислямът е несъвместим с демокрацията, много популярна е и тезата за опасността от „ислямския фашизъм”, лансирана навремето от Фукуяма. В книгите си, Вие очевидно не споделяте тази гледна точка. Всъщност, с какво в нея не сте съгласен?

-          Тезата за несъвместимостта на исляма и демокрацията в Европа се прокарва още от ХІХ век насам. Така, Алексис дьо Токвил лансира вече христоматийното твърдение, че Коранът регулира всички аспекти на живота, докато Библията апелира към личните отношения на човек с Бога, което означава, че християнството оставя пространство за демократичните институции, докато ислямът неизбежно влиза в противоречие с тях. Няма да коментирам, доколко Токвил въобще би могъл да се смята за специалист по исляма, но той забравя да спомене за Стария завет, който е пълен с най-различни политически и правни предписания, освен това, същите онези американски християни, които Токвил описва в книгата си „Демокрацията в Америка”, са се придържали към много ирационални и, меко казано, „непросветени” схващания. Което обаче не им е попречило да започнат да живеят по правилата на демокрацията. Тогава, защо мюсюлманите трябва да бъдат изключение? Впрочем, и днес демокрацията не може да се смята за нещо нетипично и неприемливо за мюсюлманите. В Индия например живеят около 150 милиона мюсюлмани, при това тази държава – въпреки всичките и недостатъци – разполага с истинска демократична система. Или пък Турция – пак независимо от всичките и особености – е една съвсем демократична страна.

Онези, които ни плашат с „ислямския фашизъм” и разсъждават за недемократичната природа на исляма, смесват няколко различни проблема, всеки от които заслужава специално внимание и отделно решение.

Първият проблем е свързан с наличието, вътре в исляма, на радикални групи, способни да упражняват насилие. Не мисля, че те могат да провалят демокрацията, но несъмнено и вредят. Решението в този случай е просто: с международния тероризъм следва да се занимават само политиците, полицията и разузнавателните служби.

Вторият проблем са социалните настроения сред най-консервативните ортодоксални мюсюлмани в западните общества, чиито възгледи за ролята и мястото на жената, хомосексуализма и други въпроси са несъвместими с либералния консенсус на тези общества. Не е задължително обаче, консервативно настроените хора да се превърнат в революционери. Към тях би трябвало да се подходи по съвършено различен начин: всяка страна следва да решава задачата за интеграцията им в обществото и създаването на достатъчно широко пространство за предоставяне на права на религиозните общности. Лично моето мнение е, че можем да се отнасяме търпимо към най-широк кръг от мнения и действия, но само докато хората не решат да престъпят закона.

Истината е, че мнозина просто са заслепени от страх и не виждат, че на практика сме изправени пред два съвършено различни проблема.

-          Тоест, ясно разграничавате консервативния ислям и радикалния ислямизъм, подобно на известния френски политолог Оливие Роа, според който радикалният ислямизъм е съвременен феномен, откъснат от традициите и бита на мюсюлманите?

-          Точно така. Анализът на фактите сочи, че популярната теория за „сблъсъка на цивилизациите”, формулирана от Бернар Луис и популяризирана от Самюел Хънтингтън, не издържа никаква критика.

Хората, преселили се в Европа през 60-те години на миналия век от Турция и Северна Африка, наистина са били от друг свят. Първото поколение гастарбайтери се придържа към традиции и обичаи, изглеждащи много странни за европейците. Тоест, в това отношение действително е имало почва за конфликт, но новопристигналите имигранти са били напълно доволни от възможността да припечелят пари и да пратят част от тях на семействата си. По онова време, те не са представлявали заплаха за никого. След това обаче, самите европейци им позволяват да доведат и семействата си. Пристигането на огромен брой мигранти в районите, населени предимно с работници, неизбежно провокира конфликти, за които държавните чиновници предпочитат да си затварят очите. Впрочем, тези сблъсъци също едва ли представляват някаква заплаха за демокрацията, да не говорим за бъдещето на западната цивилизация.

В истинска заплаха обаче се превръща неофундаментализмът, който при това не е проява на традиционната култура или традиционната цивилизация, а представлява съвременен глобален феномен. В книгите си, Оливие Роа показва, че неофундаментализмът процъфтява там, където бива загубена културната идентичност, както и че новите млади радикални ислямисти се оказват напълно „уестърнизирани”.

Тези радикали разглеждат исляма не като културен артефакт, а като религия, имаща универсален и глобален характер и излизаща извън рамките на която и да било конкретна култура. В този смисъл, в своето послание към света радикалният ислямизъм силно наподобява евангелизма или петдесетничеството. Той предлага на последователите си „да се преродят”, т.е. предлага им съвършено нова идентичност, основана на разпространяваното чрез Интернет и имаща малко общо с традиционното тълкуване на исляма от уахабитските теолози. Така че, в лицето на ислямизма, се сблъскваме с едно съвсем съвременно явление. И да разчитаме на ислямската традиция в този случай е съвършено безсмислено.

-          Какво знаем за радикалните ислямисти, извършващи убийства и терористични нападения? Дали те са „уестърнизирани” в достатъчна степен? Как са стигнали до радикалната идеология, как са осмисляли принадлежността си към традицията и към културата на своите семейства?

-          Достатъчно подробно успях да анализирам няколко характерни истории на подобни хора. Така, Мохамед Буйери, убиецът на холандския режисьор Тео ван Гог (през 2004), е роден и израсъл в Амстердам. Докато е бил тинейджър, религията въобще не го е интересувала. Познанията му за исляма са били съвсем повърхностни, обичал е да пие и да се закача с момичетата. Като много други младежи на неговата възраст е бил много чувствителен към проявите не неуважение и отказите, които е получавал. Като член на едно презирано малцинство е бил дори прекалено чувствителен. Напълно отчужден от селската култура на собствените си родители, Буйери се оказва лесна жертва на предложената му нова идентичност, обещаваща чистота, нравствено превъзходство и власт. За първи път се запознава с идеите на радикалния ислям от един скитащ проповедник, прогонен от Сирия, след което ролята си изиграва и Интернет. Основната част от това, което Мохамед знае за своята вяра, за пуританския брутален ислям, той намира именно в Интернет, от различни уеб-сайтове (при това англоезични), специално предназначени за хора като него – разочаровани и търсещи да се приобщят към някаква обща кауза. Ако беше руснак от началото на ХХ век, този човек сигурно е щял да стане анархист. Ако пък е живеел в Германия, през 70-те, би могъл да се присъедини към Фракция „Червена армия”. Но тъй като е мароканец, живеещ в Холандия в началото на ХХІ век, става „прероден” участник в джихада за налагане на ислямската утопия.

На свой ред, Мохамед Сидик Хан, оглавил групата, организирала терористичното нападение в Лондонското метро (през 2005), израства в имигрантското предградие на Лийдс – Бистън. Мнозина от живеещите там имигранти идват от т.нар. „племенни зони” в Пакистан. И той не е мразел западната култура по рождение – напротив, имал е много бели приятели. Завършвайки гимназия, Мохамед се опитва да получи бакалавърска степен в Университета на Лийдс, където се запознава с жена си и сключва брак с нея, въпреки волята на родителите си. Тоест, подобно на Буйери, и той е чувствителен и напълно „уестърнизиран” младеж, който също се оказва привлечен от уахабизма – сектантски финдаменталистки вариант на исляма, спонсориран от Саудитска Арабия. Семейството му опитва да го отклони от пътя на радикализма, апелирайки към неговата собствена културна традиция, но напразно. По времето, когато Хан, заедно с двамата си приятели от Бистън, осъществява самоубийствения си терористичен акт, той вече е скъсал всички връзки с роднините си.

-          Кои, според Вас, са причините за популярността на уахабизма?

-          Уахабизмът привлича хората, откъснали се от корените си, със своето пуританство, с това че не е свързан с каквато и да било традиция или култура. Така, за споменатия по-горе Хан, проповедниците, говорещи на традиционния за собствената му култура език урду, са били без каквото и да било значение, още повече, че той, самият едва ли е говорил този език. Освен това, като човек роден и израсъл в Йоркшир, е съхранил съвсем повърхностни връзки с племенната си култура. Ислямизмът обаче му дава нова идентичност. Все по-достъпен, благодарение на Интернет, той не изисква от човек да бъде пакистанец или британец. Тоест, можеш да бъдеш какъвто си искаш и където си искаш – новата ти идентичност винаги ще бъде достъпна за теб, давайки ти усещането за принадлежност към глобална общност. Освен това, Хан открива в ислямизма не просто религия, а и революционна кауза – борбата за обетованата световна ислямска държава. Тоест, политическият ислям предлага на чувствителните младежи революционна идеология, която е привлекателна за тях дори не толкова в теологичен план, колкото по социални и политически причини.

-          Мнозина ви смятат за убеден привърженик на мултикултурализма. Всъщност, какво, според Вас, е мултикултурализмът?

-          Преди всичко, трябва да правим разлика между мултикултурализма, като идеология, и мултикултурализма, като онази реалност, която ни заобикаля днес. За мен, мултикултурализмът е даденост на съвременните европейски общества, т.е. става дума за това, че населението на европейските държави е доста разнородно, че хора с различни културни и етнически корени, в една или друга степен, биват асимилирани в тези общества и, че тези общества се отличават с много по-голямо разнообразие, отколкото преди половин век. Що се отнася до идеологията на мултикултурализма, чиято същност е, че трябва с всички сили да поддържаме културните различия, тя ми се струва доста несвързана и безперспективна. Трябва да се стремим да дадем на хората правото и достатъчно широки възможности да живеят добре, просперирайки в обществото, а за целта те трябва да знаят съответния език, да имат добро образование и т.н.

-          Само че това, което определяте като идеология на мултикултурализма, доскоро беше много популярно. Мнозина смятат, че тази популярност се дължеше на чувството за вина, изпитвано от някогашните колонизатори към онези, които навремето са колонизирали.

-          Това е вярно, ако става дума за идеологическия мултикултурализъм, който превръща в постулат необходимостта от съхраняване на собствените културни корени и смята всеки опит за асимилация за проява на неоколониализъм – тази идеология действително е изцяло пропита от чувството за вина. Неслучайно, мултикултуралистката идеология е особено силна в бившите имперски метрополии, където постколониалната интелигенция изпитва остро чувство на вина всеки път, когато си има работа с незападния свят. Антиимпериализмът и антирасизмът се запазват като основни течения в следвоенната европейска левица дори и след като влиянието на марксистката идеология, бавно но сигурно, отслабва.

Днес обаче, привържениците на идеологията на мултикултурализма не са много. Ако се постараете повече, действително можете да ги откриете, но те едва ли представлява значима политическа сила на Запад.

-          Нямате ли усещането, че мултикултурализмът, пък макар и в най-мекия му вариант, влиза в противоречие с либерализма: нали либералите акцентират върху свободата на личността и автономията на индивида, докато мултикултурализмът отново извежда на преден план принадлежността към групата, т.е. груповата идентичност. Не виждате ли противоречие в това?

-          Всъщност, подобно противоречие се появява, едва когато груповите права започват да доминират. Ако идеолозите на мултикултурализма твърдят именно това, не мога да се съглася с тях. В същото време съм сигурен, че в либералното общество могат да съществуват както групови, така и индивидуални права. Всеки отделен гражданин е равен пред закона, но групите също могат да разполагат с някакви особени права. Така например, в много европейски страни гражданите могат да пращат децата си в църковни училища, в някои страни подобна практика дори се ползва с подкрепата на държавата – например в Германия. В САЩ пък, малцинствата дори имат правото съвсем да се обособят от обществото, създавайки свои собствени общности. Но, ако такива права се дават на едни групи, те следва да бъдат предоставени и на всички останали. Мюсюлманите имат правото да строят училища и джамии, но това съвсем не означава, че всеки роден в мюсюлманско семейство е длъжен да спазва обичаите и традициите на тази религиозна група. Например, ако някой мюсюлманин реши да се откаже от вярата си, а други мюсюлмани се опитат да го накажат за това, от тяхна страна това ще бъде нарушаване на закона и ние следва да отстояваме правото на гражданина-мюсюлмани да се откаже от вярата си, ако го иска. Тоест, тук не би трябвало да има какъвто и да било конфликт или противоречие.

-          Има и друго възражение срещу мултикултурализма. Същността му е, че в крайна сметка мултикултурализмът води до нарастване на национализма. Логиката е проста: ако малцинството, като група, има правото да се отличава от мнозинството, то и мнозиството, по същия начин, може да поиска да се сьблюдава правото му на различие, на обособено съществуване без малцинства и други разнородни елементи.

-          Не виждам никаква опасност в опита за създаване на общност на основата на културните традиции. Важното е, никой да не се стреми да наложи собствената си култура и обичаи на другите. Но, когато мнозинството започва да се държи по този начин, това е проява на безсмислена параноя от негова страна. На мнозинството може да се струва, че малцинствата го лишават от собствената му идентичност, но това не е вярно. Разбира се, всичко е възможно. В Западна Европа, някои радикално настроени мюсюлмани искат да въведат шариата и да създадат там мюсюлманска държава. Но, на първо място, това никога няма да се случи, а на второ – подобни хора са нищожно малцинство. Те са толкова малко, че не представляват никаква заплаха за мнозинството. Впрочем, винаги има демагози, склонни да спекулират със страховете на хората.

-          Тоест, на практика, Вие се обявявате за максимална свобода: докато никой не нарушава закона, може да прави каквото си иска?

-          Ако хората не нарушават закона, не убиват и не нараняват (например собствената си сестра или дъщеря) те трябва просто да бъдат оставени на мира. Но, ако се случва нещо подобно, извършителите следва да си понесат наказанието. Само в този случай няма да става дума за намеса във вътрешните работи на религиозните общности, а просто за прилагане законите на страната. Не мисля, че в задълженията на държавата влиза намесата в мирните религиозни обреди докато не бъде нарушен законът. По същия начин не бих искал държавата да се меси в личния ми живот.

-          Само че, как следва да се действа в случаите, когато религиозните закони влизат в конфликт, ако не със светските закони, то поне с това, което Вие самият определяте като „либерален консенсус”? Да вземем например скандалите с карикатурите на пророка Мохамед в Дания, или убийството на Тео ван Гог в Холандия. На практика, става дума да бъде забранено богохулството, което влиза в противоречие с либералните представи за свободата на съвестта...

-          Освен мюсюлманите, има и немалко християни, придържащи се към подобни схващания – те също искат закони срещу богохулството. Смятам, че вярващите имат пълно право да искат приемането на такива закони, но заплахите и убийствата на хора са абсолютно незаконни. Именно тук минава чертата между хората, които подкрепят приемането на нови закони, необходими на различни общности (не само на мюсюлманите, както вече споменях), и онези, които използват насилие или заплахи. Първите действат в рамките на закона, а вторите – не.

-          Тоест, смятате за допустимо появата на закони срещу богохулството в съвременните светски държави?

-          Лично аз не смятам така, но онези, които го искат и имат аргументи в подкрепа на приемането на подобни закони, са в правото си да се борят за това. Ако съумеят да убедят с демократични средства по-голямата част от обществото да приеме тези закони, значи ще живеем в демократична държава със закони срещу богохулството.

-          От 16 септември 2011 във Франция влезе в действие забраната на уличните молитви. Всъщност, това е продължение на политиката за премахване на религията от публичното пространство – преди това беше забранено носенето на „хиджаб” на обществени места. Как се отнасяте към френската политика на лаицизъм? И доколко оправдан е този стремеж да се подчертаят светските републикански ценности, чрез изместването на религията в личното пространство?

-          Френските закони за лаицизма са продукт на Френската революция, която, сама по себе си, е въстание и срещу всемогъщата Римокатолическа църква. Не бих казал обаче, че ценностите на лаицизма се приемат безспорно от французите. Далеч не всички френски граждани се обявяват за забраната на всички религиозни символи в публичното пространство. Собствената ми позиция е следната: каквото и да си мислим за секуларизма, като официална идеология на Франция, потискането на мюсюлманските религиозни практики в публичното пространство съвсем не е задължително, да не говорим, че се осъществява прекалено деспотично. Ислямският тероризъм е очевиден проблем, но потискането на всяка мюсюлманска активност  в публичната сфера, едва ли е най-доброто решение на проблема. Много малко жени носят паранджа (гъста черна мрежа за лицето, която върви в комплект с бурката, покриваща цялото тяло на жените – б.р.). Впрочем, самите мюсюлмани едва ли представляват такава заплаха за демокрацията, каквато навремето е представлявала Католическата църква. Както е известно, църквата, наред с монархията, е сред двете най-могъщи институции на дорепубликанска Франция. Мюсюлманите нямат централизирана религиозна организация и в такава страна, като Франция, те, на практика, нямат никаква власт.

Какво трябва да е мястото на религията в публичното пространство, следва да се решава според всеки конкретен случай. Но, докато това не носи никаква вреда на околните, такова пространство, пък макар и с максимално скромни размери, би трябвало да има.

-          В дискусията за мултикултурализма в Западна Европа имаше една интересна особеност: мнозина левичари активно подкрепяха „борбата на мюсюлманите за техните права”, тълкувайки я като борба с колониализма и израз на еманципация. Съществува ли още тази тенденция на сближаване между левите и ислямските активисти?

-          Не, тази тенденция остана в миналото. В момента подобни левичари са твърде малко и не си струва да им обръщаме внимание, защото става дума за маргинали. По-интересно е друго, мнозина хора с леви убеждения застават на силно консервативни позиции, демонстрирайки при това изключителна враждебност към предишните си левичарски възгледи. Това е сравнително ново явление. Все по-често опитите да се установят по-тесни отношения с мюсюлманите, да се намери някаква обща основа, да се отнасяме търпимо към възгледите им, които нерядко не се съчетават със съвременната либерална визия, биват сравнявани с опитите на Чембърлейн да „умиротвори” Хитлер. За онези, които се опасяват от ислямския фашизъм, Европа сякаш отново е в 1938.

-          Защо левите все по-често разсъждават като консерватори, когато става дума за ислямския фактор?

-          Да започнем с това, че левите традиционно заемат антиклерикални позиции. Освен това, много от онова, за което левите се бореха през 60-70-те години (правата на хомосексуалистите, еманципацията на жените и т.н.) беше постигнато към края на века и някои сметнаха, че това е достатъчно. Впрочем, имаше и няколко знакови случая, обърнали настроенията сред левицата. Най-скандалният беше този с романа „Сатанински строфи” на Салман Рушди, появил се през 1988. Именно той накара мнозина мултикултуралисти и антирасисти да се присъединят към консерваторите в борбата им срещу ислямизма.

Както е известно, Рушди е роден в Индия в богато семейство, завършва Кембриджкия университет и става видна фигура сред лявоориентираната интелигенция на метрополията. Той е истински постколониален литературен герой, непрестанно изобличаващ западния империализъм, във всичките му форми. Вместо пуританската религиозна идентичност, Рушди предпочита свободата да избира между различните култури, които познава. Романът му „Сатанински строфи” атакуваше не толкова исляма, колкото фанатичния етнически, културен или религиозен  пуританизъм. Лекомисленото му неуважително отношение към религиозните текстове – стиховете, продиктувани на пророка от Сатаната – беше най-лошата от всички възможни нападки срещу фанатиците, много по-лоша дори от откритата атака срещу вярата им. Но когато книгата му започнаха да горят не само фанатиците, но и обикновените британски поданици-мюсюлмани, израснали в предградията на индустриалните градове, това се оказа грандиозен шок за лявата интелигенция. Защото Рушди не просто беше част от тази интелигенция, според левите той беше на страната на същите онези хора, които сега горяха книгите му – т.е. на страната на унижените и бедни хора от постколониалния свят. Младежите, вдъхновени от примитивните проповеди на имамите, започнаха да горят книгите му, без да са прочели и ред от тях. Всичко това моментално възкреси в съзнанието на изплашените либерални интелигенти 1933 и характерните за онова време образи на нацистките щурмоваци, горящи шедьоврите на „дегенератското” изкуство.

Друга подобна знакова фигура беше Аян Хирси Али – сомалийка, получила убежище в Холандия. Докато живее в Кения, тя възприема фундаменталистките възгледи: започва да носи хиджаб, да симпатизира на режима на аятоласите в Иран и да призовава за убийството на Салман Рушди заради богохулния му роман. Нещата обаче радикално се променят, когато се опитват насила да я омъжат за далечен роднина, живеещ в Канада (баща и е много консервативен по отношение на семейството). На път към Канада, тя бяга в Холандия, където иска политическо убежище, като бежанка от гражданската война в Сомалия. Там научава холандски и постепенно се освобождава от религиозните ограничения, след което започва борба за правата на жените, притеснявани от своите мъже-мюсюлмани, обявява се за затваряне на ислямските училища и за ограничаване на мюсюлманската имиграция. Когато обявява пророка Мохамед за „извратен тип” и „тиранин” местната мюсюлманска общност се опитва да я съди за богохулство. Постепенно, Аян Хирси Али се превръща във все по-публична фигура и, в крайна сметка, и предлагат място в холандския парламент, като начин да бъде защитена от ислямистите, заплашващи я с убийство. Именно тя е автор на сценария на десетминутния филм „Покорност”, заснет от режисьора Тео ван Гог през 2004, в който цитати от Корана за подчиненото положение на жените се проектират върху голите тела на покрити с воал жени. Скоро след премиерата на филма, Ван Гог беше убит. В резултат от серия скандали Аян Хирси Али беше принудена да замине за САЩ, но в Европа тя се превърна в символ, около който се завихри една от битките в новата европейска културна война между мултикултуралистите, от една страна, и секуларистите – от друга.

-          Не присъства ли тук и елемент на разочарование: борихме се за правата на малцинствата, а днес някои от тези малцинства се превърнаха в истински чудовища?

-          Да, това е друг аспект на проблема. Левите винаги са били на страната на малцинствата и нерядко се отнасят към тях като към жертви, нуждаещи се от опекунство. Затова бяха шокирани от факта, че „жертвите” се оказаха толкова неблагодарни. Когато, през 1982, дванайсет млади мюсюлмани от Брадфорд, бяха изправени пред съда заради направените от тях самоделни бомби с цел да се защитят от местните расистки банди, мнозина британски либерали застанаха на тяхна страна и те бяха оправдани. Но когато седем години по-късно, същите брадфордски мюсюлмани публично изгориха книгата на Рушди, усещането за предателство беше много силно. Впрочем, това не става за първи път – спомнете си разочарованието на либералите от движението на чернокожите за граждански права, когато вместо Мартин Лутър Кинг САЩ се сблъскаха с „Черните пантери” и уличните бунтове.

-          Твърдите, че отделните общности трябва да имат максимална възможност да живеят така, както искат, ако спазват законите. Как следва да се реализира този принцип в международните отношения? Какво мислите например за хуманитарните интервенции срещу държавите, нарушаващи международните норми? Трябва ли те да имат правото да решават своите проблеми, съобразно законите на собствената си култура?

-          Никога не бих използвал културни аргументи против хуманитарните интервенции. Когато в Саудитска Арабия екзекутират хора за оскверняване на Корана, трябва да протестираме. Проблемът обаче е, че интервенциите не са само философски или етичен, а и чисто практически въпрос. Днес се отнасям много по-скептично към практиката на т.нар. „хуманитарни интервенции”, защото те могат да донесат повече вреда, отколкото полза. В някои ситуации, интервенциите са допустими, на само когато е налице безусловна подкрепа от страна на населението, което се опитваме да защитим, и ако сме сигурни в успеха на операцията. В случая с Либия например, Западът нахлу в тази страна, прикривайки истинските причини за действията си. Нямаше да имам нищо против, след като има решение на Съвета за сигурност на ООН и е налице решимост да бъде свален Кадафи, прекратявайки по този начин гражданската война. Но да се прави това под предлог да се защити цивилното население и да се прикрива с хуманитарни доводи е съвършено погрешно. В този смисъл, Либия беше лош предецент.

По правило, когато става дума за Източна Европа не се налага да се обяснява, какво точно включва това понятие, защото то вече е натоварено с определен смисъл, който не позволява, поне на първо време, да се задава подобен въпрос. В същото време, фактът, че нито в социалните науки, нито в практическата политика съществува някаква общоприета представа за границите на този феномен, ни кара да се замислим. Неопределеният и размит характер на самото понятие „Източна Европа”, до голяма степен, се обуславя от двойствената природа на тази концепция. От една страна, то постоянно се използва в съвременната международна политика, във външнополитическата и вътрешнополитическа практика. Понякога се използва понятието Източна Европа, понякога пък същите страни се отнасят към Централна Европа. През последните двайсетина години получи разпространение понятието Централна и Източна Европа. Нещо повече, споровете за този термин нерядко придобиват доста ожесточен характер, което позволява да предположим, че названието на региона, само по себе си, не е неутрално, то е изпълнено с множество смисли и, в зависимост от това, кое от названията на региона избираме, ние на практика преутвърждаваме тези смисли.

Централна и Източна Европа като географски образ

В този контекст, понятието, само по себе си, притежава определена сила на въздействие и може да се разглежда, ако използваме терминологията на руския географ Дмитрий Замятин, като географски образ (1), влияещ върху действията както на външнополитическите, така и на вътрешнополитическите играчи. Този образ отразява не конкретната географска реалност, а по-скоро е част от менталната карта, т.е. от „създаденото от човека изображение на част от заобикалящото го пространство, отразяващо света, така както си го представя същият този човек” (2), т.е. социалната представа за определена част от пространството.

Дмитрий Замятин посочва, че интересът към проблема за географските образи в географската наука възниква с разширяване обхвата на предмета на политическата география, там, където в центъра на вниманието на изследователя се оказват проблемите за връзката между географското пространство и обществения живот.

„Развитието на цяла индустрия на културното наследство доведе до осъзнаване важността на формирането и култивирането на образите на едни или други географски райони. На практика, тези райони вече не се фиксират в рамките на традиционните географски координати, а по-скоро като собствен образ или съвкупност от образи. Подобна методологична ориентация се базира на признаването важността на географското въображение, опиращо се на реалното, физическо място, но разработващо след това, въз основа на него, необходимите му образи”. В случая, от особено значение са политико-географските или геополитическите образи, според терминологията на Замятин.

„Спецификата на политическото мислене и особено структурата на традиционните политически преговори, известният схематизъм на този тип мислене и сравнително силната насоченост към постигането на политически компромиси, водят, по правило, до формирането на доста прости, ясни и добре оформени политико-географски (геополитически) образи. Характерно е, че по-нататък тези политико-географски образи могат да формират и достатъчно сложна, разклонена и често йерархизирана единна система – геополитическата картина на света” – смята руският автор (3).

Геополитическата динамика често може да бъде описана като динамика на географските образи, нещо повече – ако в рамките на географския образ обозначим неговата дискурсивна съставляваща, лесно можем да се убедим, на примера на едни или други конкретни образи, как те, изявявайки се в качеството на доминиращи дискурси, започват да изпълняват чисто политическите функции на властта и контрола.

Анализът на географските образи, както посочва друг руски изследовател – професор Алексей Милер, се въплъщават в появата на такова направление в западната географска и обществено-политическа мисъл като „менталната картография”, лансирано от американския психолог Едуард Толмън, през 1948. Основните разработки по тази тема са от 70-те години и са дело на географа Роджър Даунс и психолога Дейвид Стиа. Те дефинират менталната картография като „абстрактно понятие, касаещо онези ментални и духовни способности, които ни дават възможност да събираме, подреждаме, съхраняваме, припомняме и преработваме информацията за околното пространство”. Следователно, менталната карта представлява „създадено от човека изображение на част от околното пространство... Тя отразява света така, както си го представя човекът и може и да не е вярна. Тоест, изкривяванията на действителността са много вероятни”. За социолозите, менталните карти представляват интерес във връзка с процесите на формирането на въпросните карти и присъстващите в тях географски образи, т.е., ако използваме терминологията и методологията на Мишел Фуко, „дискурсивните практики касаещи формирането на различните схеми на географското пространство и придаването на определени характеристики на едни или други негови части” (4).

Обръщайки се към представителите на историческата наука, Милер подчертава, че преди да се пише за историята на Централна или Източна Европа, „самите дискурси за Централна Европа следва да станат обект на исторически, или на историко-политологичен анализ, най-вече в сферата на историята на идеите. Само след като си изясним цялото разнообразие от интереси и „тенденциозности”, свързани с различните концепции за Централна Европа, историците могат да използват понятието „Централна Европа”, като инструмент в своите изследвания. В противен случай, дори и против тяхната воля, тенденциозността в трудовете им няма как да бъде избегната, тъй като тя ще прониква в тях заедно със самото понятие” (5). Струва ми се, че това се отнася не само за историците, но и за социолозите и политолозите, особено за специалистите по международни отношения, занимаващи се с Източна Европа или с друг географски регион.

Именно с това (по отношение на концепцията за Източна Европа) се заема професорът от Харвард Лари Улф в нашумелия си труд „Изобретяването на Източна Европа: картата на цивилизациите в съзнанието на Просвещението”. В него, той показва, как се създава дискурсът за Източна Европа и как се конструира този географски образ, посочвайки, че откакто понятието „Източна Европа” влиза в речника на политиците, винаги се е разглеждало като нещо второкачествено, по отношение на Западна Европа. „Източна Европа”, също както и „Балканите” са белязани с печата на недоразвитостта, агресивността, лошото устройство, изоставането в развитието и несъответствието на общоприетите европейски социални, политически, културни и икономически стандарти. И този печат няма как да бъде премахнат, най-малкото защото в основата на самия процес на създаването на образа на Източна Европа е заложена налагането на всички тези „атрибути”. Този географски образ е подобен на анализирания от Едуард Саид образ на „Изтока”, като конструирана от западноевропейците реалност, зад който всъщност се крият колониалните амбиции на Запада (6).

В книгата си „Ориентализмът: западните концепции за Изтока”, авторът на концепцията за ориентализма Едуард Саид твърди, че самото понятие „Изток” представлява изцяло западна концепция, натрапена на азиатските и въобще на незападните държави, като единствено реална и адекватна. Една от целите на създаването на образа на Изтока, като загадъчен и притегателен, но изостанал и нуждаещ се от помощта на цивилизования и просветен Запад, е оправдаването на западната колониална политика, такава цел е и конструирането на образа на „Другия” по отношение на Запада. Така, формулирайки концепцията си за Изтока, Западът се самоутвърждава в качеството си на Запад, т.е. на неварварския свят, като център на просвещението и науката, узаконявайки на ментално ниво, отношенията на неравенство и колониално господство, или пък на претенциите за такова господство по отношение но онези страни, които той смята за „източни”.

От методологична гледна точка, е интересно, че Саид директно стига до понятието за географския образ и неговата политическа функция, демонстрирайки каква роля играе този образ в геополитиката. Според него, съществуват две пространства. Едното е реалното географско, а другото е образно. Първоначално, в интелектуалното пространство се създава образът на Изтока, а след това той се проектира върху реалността и се използва като елемент на управлението, т.е. като политическа манипулация (7).

Източна Европа или „Изтокът” на Европа?

Лари Улф развива именно тази концепция на Саид по отношение на географския образ на Източна Европа. Според Улф, самият ориентализъм представлява „стил, с чиято помощ Западът потиска, прекроява и подчинява Изтока”. Вече споменатият руски изследовател на Източна Европа проф. Алексей Милер, в увода си към руското издание на книгата на Лари Улф, обобщавайки нейната основна идея, посочва, че „авторът описва създаването на образа на Източна Европа като своеобразен проект за нейната „полуориентализация”, в чиито рамки като основна характеристика на обществата от тази част на континента се превръща преходното състояние между цивилизования Запад и варварския Изток, при което възприемането на западната цивилизация се оказва повърхностна, а основата на тези общества си остава варварска” (8).

Образът на Източна Европа се формира като един от субпродуктите на ориентализма, твърди Улф. С началото на епохата на Просвещението и създаването на описания по-горе образ на Изтока се формира географският образ на зоната, намираща се между чистия „Изток” и чистия „Запад”. Именно тази междинна зона бива наречена „Източна Европа”, като по отношение на нея започват да се реализират стратегии, сходни със стратегията на ориентализацията.

Ако преди епохата на Просвещението границата между цивилизацията и варварството в съзнанието на европейците минава по линията Север-Юг, като на образа на културното Средиземноморие се противопоставя варварският германски Север, от началото на Новото Време и появата на ориенталисткия дискурс, в съзнанието на жителите на Запада се извършват съществени промени, позволяващи им да изместят образа на значимия „Друг” от Севера към Изтока, като в ролята на този „Друг” се оказват (както посочва и Улф, и норвежкият социолог Айвар Нойман) първо Османската империя, а след това Русия (9).

Източна Европа, „открита” в това си качество в началото на ХVІІІ век, първоначално се възприема като „вътрешен Изток” или като „Изтокът на Европа”, прилежащ непосредствено до османските владения и територията на Русия. Появилите се по онова време елементи на източноевропейския дискурс и до днес доминират в съзнанието на хората от Запада, век след век разделяйки Европа на две половини. Действително, през ХVІІІ век за първи път се появяват и след това вече не изчезват представите за Източна Европа като „варварски територии” или пък като „Склавония” – територия с предимно славянско население. Породеният от въстанието на Ференц Ракоци (в началото на ХVІІІ век) интерес към унгарците, както в подкрепящата ги Франция и нейните географи, така и сред учените, подкрепящи Хабсбургите, привнася във формиращия се образ на източната периферия на континента противоречивата представа за уж изначално присъщата и „диващина”, и за наличието на известна „азиатщина”, съчетани със свободолюбието на местните народи, стремящи се да разкъсат оковите на робството (10).

Издаденият през 1720 в Амстердам Atlas Historique, освен споменатите по-горе моменти, отразява и друг важен елемент от наложилата се в съзнанието на европейците (а по-късно и на американците) представа за Източна Европа, а именно възприемането и като нещо архаично и изостанало. В Източна Европа сякаш се концентрира миналото, което Западът успешно е преодолял. В този атлас, териториите, спадащи към региона, за разлика от Западна Европа, навсякъде са обозначени както със съвременните, така и с древните си латински названия (например Унгария и Панония, България и Мизия, или Влахия и Дакия). Подобно обозначаване и препратката към архаиката са своеобразен белег за „източноевропейството”, както показва примерът с Бохемия, която няма древно латинско название, но тъй като авторите на атласа искат да я причислят към Източна Европа, те просто си го измислят (Boiohemum) (11). Това, че тази представа за Източна Европа не само не е преодоляна, но и продължава да се култивира от западните медии, показват както изследванията на редица руски учени, като например книгата на Николай Клочко „Образите на Европа в съвременните национални дискурси (на примера на антропоморфната метафорика)” (12), така и в публикациите на западноевропейските изследователи (13) и източноевропейските им колеги (14). Струва си да споменем, в частност, статиите на белгийския геополитик Роберт Стойкерс „За образа на Румъния в света” и на албанския социолог Алпион Гезим „Западните медии и европейският „Друг”: образите на Албания в британската преса през новото хилядолетие”.

Обръщайки се към дискурсивния анализ, Лари Улф (в по-малка степен) и Едуард Саид (в по-голяма степен) споделят стремежа на Мишел Фуко да разкрие властовите дискурси, конституиращи отношенията на господство и подчинение (15). Както посочва британският изследовател Томас Диес, дискурсът не е просто невинно говорене, а политически акт, вписващ определен проблем в политическия контекст. Разграничавайки нисшите от висшите и „цивилизованите” от „диваците”, дискурсът на „ориентализма” или на Източна Европа установява специфични властови отношения, в които на източноевропейците винаги е отредена ролята на „водените”, т.е. на онези, които се подчиняват и се цивилизоват, рискувайки обаче никога да не бъдат признати за цивилизовани, докато този дискурс не бъде премахнат.

Обратното, други дискурси могат да „европеизират” различни култури и страни. Характерен пример за това в Източна Европа е дискурсът на елинизма, благодарение на който Гърция се оказва извън този географски образ. Както демонстрира Мартин Бернал в изключително интересното си изследване „Черната Атина: афроазиатските корени на класическата цивилизация и фабрикуването на антична Гърция”, тази интелектуална традиция, точно обратното, отстранява от европейското възприятие за Гърция всички следи от източните, азиатски и дори африкански влияния не само върху съвременната гръцка, но и върху древногръцката култура” (17).

Дискурсът за „Централна Европа” и геополитическите му функции

Имайки предвид онези конотации, които носи със себе си образът на Източна Европа, не можем да се учудваме, че интелектуалните и политически елити на държавите от региона непрекъснато правят опити за елиминирането на този дискурс. Формирането на дискурса за Централна Европа от източноевропейските интелектуалци през втората половина на ХХ век може се интерпретира именно по този начин. Съществуващите преди това представи за Централна Европа в техните германистки версии, свързани с движението на австрославизма, губят идеологическата си привлекателност с изчезването на самата Австро-Унгария. Един от първите (ако не и първият) който успява да съживи дискурса за Централна Европа в новото и тълкуване, е Милан Кундера, със статията си „Трагедията на Централна Европа”. Той бива последван от други представители на интелигенцията, създали мита за „Централна Европа”, която по своето културно равнище и цивилизованост не отстъпва на Западна, но бива насилствено откъсната от привичния си културен, политически и икономически контекст „с идването на Червената армия” (18).

Самото дисидентско движение, действащо под „централноевропейски флаг” се ползваше както с материалната, така и с политическата и информационна подкрепа на западните държави и, най-вече, на САЩ. Освен това, както отбелязва Алексей Милер, цитирайки американския историк Тони Джад, Кундера не е първият източноевропейски емигрант, съжаляващ за съдбата на „стъпканата от болшевиките” Централна Европа, но статията му, отразяваща настроенията на мнозина източноевропейски интелектуалци, се появява в една силно променена геополитическа ситуация, което обяснява интереса към нея сред противниците на съветския блок. Освен общата заинтересованост на Запада и най-вече на САЩ от отслабването на комунистическия блок и неговата европейска съставляваща, налице са и други интереси, а също взаимодействие на интереси и тенденции в развитието на световната система, както и конкретни действия, предприети от водещите глобални играчи. „Няколко важни събития и процеси съвпадат по време, което прави западната публика възприемчива към тези идеи – посочва Алексей Милер – Това са упадъкът на западните комунистически партии и на марксистката левица въобще, съветската военна интервенция в Афганистан, появата на полската „Солидарност” и т.н. Важно е също възраждането на интереса към човешките права в западната политическа теория. За някои западноевропейски и, особено, френски радикали, дискурсът за Централна Европа се превръща и в сфера на проекцията на собствените им идеи за еманципацията на Европа от САЩ. Подобно нещо обаче е по силите само на такава Европа, която обединява изтока и запада на континента. Ново и особено важно значение придобива темата за Централна Европа в Германия, където се опитват да я използват за решаването на основната задача на „източната политика” – бъдещото обединяване на страната” (19).

След краха на „социалистическата” система, в политическа цел на управляващите елити на държавите от „Източна Европа” става окончателното освобождаване от клеймото „източен”, символизиращо комунистическото им минало. Естествена последица от това е насаждането на „централноевропейската регионална идентичност” (20).

Компромис между това намерение и предишното название на региона става понятието „Централна и Източна Европа”, макар че през 1994, американския Държавен департамент се отказва от него по политически съображения и дори изпраща инструкция, в която се препоръчва вместо понятието „Централна и Източна Европа” да се използва „Централна Европа” (21).

Всъщност, и терминът „Източна Европа”, и терминът „Централна Европа” имат предимно политическо съдържание. Опитвайки се да му придаде географско съдържание, чешкият геополитик Оскар Крайчи се сблъсква с проблема, че този регион няма естествени геополитически граници и затова и той говори предимно за идеята за Централна Европа (22). Както посочва в тази връзка професор Алексей Милер: „На практика, политолозите са единодушни, че никога не е имало и няма самостоятелен геополитически обект, наричан „Централна Европа”. Очевидно е обаче, че Централна Европа съществува като идеологически феномен” (23).

Същата представа, дублираща промените в регионалното самопредставяне на елитите на региона се налага и в редица руски разработки по темата, особено в онези, където все пак се отделя някакво внимание на „Източна Европа” и „Централна Европа”, като доминиращи дискурси, например при разделянето на пространството в тази част на Стария континент, което се лансира в трудовете на Ела Задорожнюк от Института по славянознание в Москва, където под „Източна Европа” се разбират бившите съветски републики, а под „Централна Европа” – „поясът от постсоциалистически държави между Балтика и Адриатика” (24).

Образът на Централна Европа като интегрална част от европейското цяло, създаден от интелектуалните среди, се утвърждава в обществото, пораждайки такъв феномен като „ежедневния ориентализъм”. Така, в изследването си за проявите на този феномен в столиците на две балкански държави – Сърбия и Хърватска („Ежедневният ориентализъм: възприемането на „Балканите” и „Европа” в Белград и Загреб”) (25), британският социолог Стив Янсен от Университета на Хъл описва, как става формирането на негативния образ на Балканите, които биват противопоставени на Европа. Самите сърби и хървати започват да се самооценяват като европейци и „защитници на Европа”. При това, в случая с Хърватска, неутралният и популярен преди термин „Балкани” се сдобива с еднозначно негативна конотация. Балканите започват да се асоциират със сърбите и комунистите, докато самата Хърватска еднозначно се асоциира с Европа. Ярък пример за символичното утвърждаване на собственото „европейство” в Загреб е преименуването на местното кино „Балкани” на „Европа”.

Географските образи и властовите дискурси пряко влияят върху геополитиката и външната политика на държавите. Важно отличие на съвременното разбиране на образа на Централна Европа, култивиран в страните от региона, е разбирането за Русия като „чужда сила”. Така, споменатият по-горе Айвър Нойман посочва, че за този дискурс на Централна Европа, Русия винаги ще изпълнява важната функция на „конституиращия Друг”, т.е. като виновник за „трагедията на Централна Европа” и „заплаха за бъдещето и” (26). Разнообразните местни варианти на централноевропейската идея, независимо дали става дума за полската „ягелонска идея”, или за не толкова мащабните и претендиращи за експанзия в източна посока, нейни събратя в другите страни от региона, се характеризират с противопоставянето на Русия, в резултат от което въпросните страни се превръщат в удобен плацдарм за НАТО и САЩ, а всички разсъждения за собствената изключителност само рамкират атлантическата ориентация на елитите на тези държави (27). Тоест, централноевропейският дискурс утвърждава господството си като антируски и проатлантически и така води до доминацията на атлантизма в региона.

Източна Европа, като „вътрешноевропейския Друг”

В същото време, както вече посочих, вътре в самия Запад, по отношение на държавите, които се самоопределят като „централноевропейски”, продължава успешно да функционира източноевропейският дискурс. Тоест, дискурсът за Централна Европа, подкрепян от САЩ и другите западни държави, се оказва своеобразна уловка за източноевропейските общества. Но макар че той продължава да доминира, отделяйки ги от Русия и ориентирайки въпросните държави към предната линия на антируското противопоставяне, по отношение на тях в главите на самите европейци и американци (както посочва Лари Улф) продължава тотално да доминира „източноевропейския” дискурс, с всичките му белези на „варварство”, „диви нрави” и „изостаналост”. Тоест, Източна Европа продължава да си остава „по-малкия брат, който трябва да бъде контролиран и възпитаван”. Същото твърди и британският учен Томас Диес – според него, за Европа, след сблъсъка и с държавите от Източна Европа, в резултат от разпадането на социалистическия блок, образът на Другия (в чиято роля дълги години след Втората световна война, се изявява нейното собствено минало) моментално започва да се асоциира именно с тях. Собственото трудно преодолимо и негативно възприемано минало се въплъщава за Европа в нейната източна периферия, възпроизвеждайки отново всички елементи на източноевропейския дискурс, конституирайки и реконструирайки образа на Източна Европа като „вътрешноевропейския Друг” (28).

Тоест, под една или друга форма, Западът продължава да се отнася към Източна Европа по един по-скоро колониалистки начин, докато, в същото време, натрапваните и географски образи конституират отчуждеността и от Русия, укрепвайки онова, което в геополитическата терминология е известно като „санитарен кордон”. Разширяването на НАТО и ЕС на изток, както посочва канадската изследователства Мерие Куус, бива подкрепено от повсеместното използване на ориенталисткия дискурс, в който източноевропейските държави биват определяни като „недостатъчно европейски” и принудени постоянно да се учат от Запада (29).

В процеса на създаването и използването на образа на Източна Европа като образ на „Другия” и разграничаването му от „по-цивилизованата” Централна Европа, се осъществява мултиплициране на образите на Източна Европа (30). В географски план, той бива изместван все по на изток, обхващайки западната периферия на ОНД. Сега пред държавите от региона стои задачата да преодолеят собствената си „изостаналост” (а, може би, специфика?). В рамките на този преход геополитическата функция на дискурса за Източна Европа се очертава съвършено ясно. Експертите от американския Център за трансатлантически връзки Даниел Хамилтън и Герхард Мангот лансират в едноименната си книга (31) понятието „Нова Източна Европа”. Към тази група от държави, колежката им Анджела Стент (известен специалист по Източна Европа и Евразия) причислява Украйна, Беларус и Молдова, посочвайки, че днес ролята им е да формират „буферна зона” между Русия и ЕС (32).  На свой ред, макар и неявно, споменатата по-горе Мерие Куус дава да се разбере, какво означава, от геополитическа гледна точка, използването на термина „Източна Европа” по отношение на държавите от ОНД.

Тя, в частност, предлага за да се даде адекватна оценка на социолно-политическите процеси, преди всичко, в сферата на международните отношения, в Източна Европа, да се използват някои аспекти на теорията на постколониализма, трудовете на Едуард Саид и неговите последователи. Въпреки, че в миналото не е бил обект на прякото колониално господство на западните държави, днес този регион се намира в такава позиция спрямо Запада, която доста наподобява онази на държавите от Третия свят (33). Разбира се, Мерие Куус не споменава, че терминът „постколониализъм” включва и една откровено неоколониална стратегия, но това се подразбира от само себе си. Както посочва навремето Йосиф Бродски, спорейки с Милан Кундера, последният, „както и мнозина негови братя-източноевропейци станаха жертва на геополитическата „истина”, измислена на Запад, а именно на концепцията, че Европа винаги е била разделена на Изток и Запад” (34). А първото, което може да се направи за да се сложи най-сетне край на този мит, е да се разкрие неговата властова функция и изкуствения му характер.

 

Бележки:

1. Замятин Д.Н. Феноменология географических образов // Социологические исследования. 2001. № 8. с. 12-21.

2. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.5.

3. Замятин Д.Н. Феноменология географических образов // Социологические исследования. 2001. № 8. с. 12-21.

4. А.И.Миллер. Ментальные карты историка. И связанные с ними опасности. mion.sgu.ru/empires/docs/mental.doc (достъпен на 14.06.2011).

5. Ibid.

6. Саид Э. Ориентализм: западные концепции Востока. СПб, 2006.

7. Савин Л.В. Ориентализм, окцидентализм и интеллектуальный терроризм / Дугин А.Г. (ред.) Левиафан: материалы семинара «Геополитика/Геостратегия». М.: 2011. с. 35

8. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.6.

9. Neumann I. B. The Uses of the Other. “The East” in European Identity Formation. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1999.

10. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.250-252.

11. Вульф Л. Изобретая Восточную Европу, карта цивилизации в сознании эпохи Просвещения. М.: Новое литературное обозрение, 2003. с.250.

12. Клочко Н.Н. Образы Европы в современных национальных дискурсах (на примере антропоморфной метафорики) / Будаев Э. В., Чудинов А. П. Современная политическая лингвистика. Екатеринбург, 2006. с. 213-226.

13. Steuckers. R. Despre imaginea Romaniei in lumea. http://ro.altermedia.info/opinii/despre-imaginea-romniei-n-europa-occidental_1664.html, (достъпен на 21.11.2010).

14. Gеzim. A. Western Media and the European “Other”: Images of Albania in the British Press in the New Millennium // Albanian Journal of Politics. 2005. №I (1). рp. 4-25.

15. Фуко М. Воля к истине, по ту сторону знания, власти и сексуальности. М.: Касталь, 1996. с. 49-95.

16. Diez. T. Europe's Others and the Return of Geopolitics// Cambridge Review of Internationall Affairs. Vol. 17. Number 2, July 2004. рp. 319-335.

17. Bernal M. Black Athena: Afro-Asiatic Roots of Classical Civilization:

The Fabrication of Ancient Greece, 1785-1985. New York: Vintage Books, 1991.

18. Коля А.Ф. Концепция «Центральной Европы» в творчестве Милана Кундеры, Юрия Андруховича и Анджея Стасюка // Европа: Журнал польского института международных дел. 2002. Т.2, № 2(3). с. 131-154.

19. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.

20. Кобринская И. Россия и Центральная Восточная Европа после «Холодной Войны». М.: 1997. с. 14.

21. Кобринская И. Россия и Центральная Восточная Европа после «Холодной Войны». М.: 1997. с. 14.

22. Krejci O. Geopolitics of the Central European region: the view from Prague and Bratislava. Prague, 2005. р. 65.

23. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН, 2001. С. 33.

24. Задорожнюк Э.Г. Новые региональные идентичности в Европе: становление и перспективы / Страны Восточной Европы в поисках новой идентичности: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2006. с.15.

25. Янсен С. Повседневный ориентализм: Восприятие «Балкан» и «Европы» в Белграде и Загребе / Игрицкий Ю. И. (отв. ред. ) Восточная Европа: Национальные культуры в контексте глобализации и интеграции: Сб. обзоров и реф.  М. , 2005. с. 119-126.

26. Neumann I. B. The Uses of the Other. “The East” in European Identity Formation. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1999. р. 281.

27. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.

28. Diez. T. Europe's Others and the Return of Geopolitics // Cambridge Review of Internationall Affairs. Vol. 17. Number 2, July 2004. рp. 319-335.

29. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004). р 472-489

30. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness

in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004). р 479.

31. Hamilton D., Mangott G. The New Eastern Europe: Ukraine, Belarus, Moldova. Baltimore, Maryland: Center for Transatlantic Relations, 2007.

32. Stent A. The Lands In Between: The New Eastern Europe in the

Twenty-First Century / Hamilton D., Mangott G. The New Eastern Europe: Ukraine, Belarus, Moldova. Baltimore, Maryland: Center for Transatlantic Relations, 2007. с. 3.

33. Kuus M. Europe's eastern expansion and the reinscription of otherness in East-Central Europe // Progress in Human Geography 28,4 (2004) .р 482-484.

34. Миллер А. И. Тема Центральной Европы: История, современные дискурсы и место в них России // Регионализация посткоммунистической Европы: Сб. науч. тр. М.: ИНИОН РАН, 2001. с. 33-65.

* Докторант в Катедрата по социология на международните отношения на Московския държавен университет „Ломоносов”

Чувството за безперспективност, обхванало преоблаващата част от българските граждани след четвърт век ограничения на инициативността, за което говори писателят Георги Марков в беседата си за настъпващия демографски колапс, е особено осезаемо при младите хора. Преминали през обидни и срамни преследвания заради избора им да следват модерни образци на битова и развлекателна култура, след 1968 те отново биват подложени на силен натиск да се впишат в тоталитарната схема на повсеместен контрол над обществото и се включат в държавното възпроизводство на материални блага, културна и идеологическа продукция, както и по отношение на собственото им поколенческо пресъздаване.

Промяната на модела на семейно структуриране и репродуктивно поведение тревожи консервативно настроеното партийно и държавно ръководство, неспособно да разбере новите повеи, нахлуващи през разширяващите се пролуки в Желязната завеса. В същото време, партийните функционери слабо осъзнават, че новите форми на житейска реализация при младежите, в значителна степене, са обусловени от процесите на индустриализация, урбанизация и преформатирана социализация (създаване на нови социални структури и връзки). Опите им за противопоставяне и коригиране на модерните обществени отношения водят до налагането на сектантските им разбирания чрез репресивни и консервативни  политики, влизащи в разрез с процеса на международно разведряване и нарасналата чувствителност на международната общност към спазването на човешките права и свободи. Неефективността и противоестественият характер на предприетите принудителни мерки обтягат отношенията между властта и населението и повишават социалното напрежение и отчуждението на народа от управлението. Тези управленски недомислия  имат продължително негативно въздействие върху функционирането на българската държава и националната ни обшност.

Една от извънредните стъпки срещу неподдаващите се на тоталитарната  дресировка младежи, която носи и белезите на акт на демографска (на трудовите ресурси) мобилизация, е приемането от ЦК на БКП  и Министерския съвет на Постановление № 136, от 31.12.1974, за осигуряване работа или професионална подготовка на младежите, които не учат и не работят (новогодишен дар за българската младеж за новата 1975, през която в Хелзинки се подписва Заключителният акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа). Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от цигански произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче, виждаме едва днес[1].

Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар. Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност[2]. Парадоксално е, че в последната четвърт на ХХ век се предприемат опити за налагане на подобно “крепостничество”!

Според постановлението, завършилите средно образование, които не са приети във висше, полувисше или средно специално учебно заведение, могат на следващата година да кандидатстват за прием в тях, само ако имат осеммесечен трудов стаж. При кандидатстване през последващи години, те са длъжни да имат непрекъснат трудов стаж от една година. Тази “възпитателна” репресия е отменена едва в края на 1983, но дотогава хиляди младежи биват лишени от възможността да продължат образованието си.

Въпреки усилията на застаряващото партийно ръководство да вкара българската младеж в „правия път”, младите хора все по-настойчиво (макар и твърде стихийно) оказват съпротива по един или друг начин. За съжаление, сред най-популярните  форми на изразяване несъгласие с обществените порядки е отказьт от раждане на повече деца в младите семейства, поради неблагоприятните условия  за отглеждането и възпитаването им. През следващите години се изразходват много усилия ДКМС и дори пионерската организация “Септемврийче” да се активизират при формиране на “правилна” идеологическа и житейска ориентация на младите хора, но резултатите от това се оказват, общо взето, смехотворни. Всъщност, именно ДКМС има основен принос за отблъскване на младежта от организирания обществен живот и за формиране на цинично отношение към „социалистическата” българска държава. Младежите донякъде използват хоризонталните връзки в организацията, за да самоорганизират общностните си инициативи, но вертикалните зависимости ги отблъскват заради кариеризма и интригантството, обхванали висшите прослойки на комсомола.

Духовната стагнация и идеологическата свръхизолация, които обхващат Източния блок (и в частност България) след интервенцията на войските от Варшавския договор в Чехословакия, стимулирани както от вътрешни, така и от външни за социалистическия лагер сили, окончателно ерозира, амортизира и архаизира устоите на тоталитарно-етатистката система в принадлежащите към него държави. Междувременно, в основна цел за по-схватливите (или по-осведомените) управници се превръща запазването на позициите във власттта (дори при формалноти им излизане от нея) и съхраняване на възможностите за бъдещата й трансформация в концентрирано придобиване на стопански мощности и ресурси, в хода на неминуемата деетатизация. Една от основните пречки за плавното, планомерно и равнопоставено преминаване към либерални практики (конвергенция на социално-икономическите системи на Запада и Изтока) се оказват потестарните обвързаности[3].

Двете десетилетия след 1968 са епоха на непрестанно политическо лавиране от страна на Тодор Живков, който осъществява всевъзможни “маньоври” за запазване темповете на икономически растеж и социалната стабилност, за да успее да съхрани властта си. Уви, повсеместното приложение на етатизма дава положителни резултати само за ограничен времеви интервал, а и от Москва възпират “реформаторските” му намерения да се присламчи към икономически проспериращите на бившите български съюзници от Втората световна война Германия, Италия и Япония. Несъмнено е обаче, че именно това е зрелият етап на неговата диктатура, характеризираща се със своята двойственост – постепенно въвеждане, след 1975, на умерена икономическа и културна либерализация (в асинхрон с пълната стагнация в СССР) и решително (преминаващо границите на социалистическата законност) отстояване на монопола върху властта. Именно с втората по-ярко изразена тенденция се обясняват и множеството крайни и несъобразени с реалностите в света нормативни и практически мерки, повечето от които изумяват с пълната си непригодност да разрешат съответните проблеми. Паралелно с това, законовата платформа на т. нар. социалистическо общество се преработва от юридическите съветници и сътрудници на Живков с цел за да се повиши релативността на правораздавателната система и номенклатурната елитарна прослойка да излезе извън обхвата на независимия съдебен контрол.

Жилищната криза ражда бюрократични чудовища

През 1973, с приемането на Закона за собствеността на гражданите започва нова кампания за обезправяване на имотните български граждани, което е поредна изява на полицейския, антибългарски характер на живковисткия режим, стремящ се да оцелее сред задълбочаващите се трудности и усложнения от вътрешен и международен характер, породени от неспособността (или невъзможността) подобаващо да се посрещнат бързо развиващите се трансформации в динамично променящия се свят, както и от неувереното управление на социалните процеси в страната. Освен преследването на лицата с незаконно придобити доходи, в закона е застъпена рестрикция за притежаването на повече от един жилищен имот от семейство (изключително интересна комбинация, съвместяваща в един нормативен акт престъпниците, представителите на сивата икономика и собствениците на няколко жилища), които са задължени да прехвърлят на децата си, или да продадат на трети лица, жилищата, които са в повече от ограничението. Под санкцията на закона попадат и притежателите на големи вилни имоти, при които летвата на разрешеното е още по-безмислено поставена[4]. Така, в условията на „реалния социализъм”, натрупването на средства за преживяване и житейски резерв се оказва ограничено заради наложения от властите твърде нисък таван. Така зависимостта на гражданите от държавата нараства, а диктатурата придобива още един ефикасен инструмент за контрол – постоянната заплаха не само за позицията на индивида в социалната стратификация, но дори и за неговото оцеляване и възпроизвеждането на индивида и семейната общност.

През следващите години много български семейства са принудени фиктивно или ефективно да разтрогнат брака си, за да запазят своите жилищни имоти, които са им в повече според властите, или пък за да придобият допълнително жилище, стремейки се да осигурят бъдещето на децата си. Този закон е показателен за провала на регионалната и жилищната политика в една страна с нарастващо индустриално производство, съсредоточено в големите градски центрове, и несъотвестваща на това производство политика за задоволяване на жилищните потребности на експлозивно нарастващото население в промишлените средища. Законът свидетелства и за извратеното разбиране на управляващите за социализма като почти повсеместен уравниловъчен социален фундамент, в чиито рамки единствено комунистическият елит има правото да решава какви ще са правата на гражданите. Така се подменя автентичното разбиране за социалната справедливост, преди всичко, като гарантиране на равни права и възможности (но не и елементарна уравниловка), на законност и свобода на изявата в рамките на някакви общовъзприети правила и ограничения[5]. Жилищният проблем не само се оказва източник на опасно напрежение сред всички прослойки на населението, но и предизвиква бърза промяна в репродуктивните нагласи на българите, които са поставени в притеснителни, пресиращи условия на съществуване, затрудняващи почивката, семейното им общуване и задоволяването на разностранните житейски потребности.

Главната предпоставка за галопиращата урбанизация е продължаващото форсиране на модернизацията в аграрния сектор. Той е първостепенен източник на стоки за износ и, съответно, на валута, като фактически през целия период на етатизма осигурява основния дял от средствата за осъществяване на индустриалните проекти. От началото на 70-те години започва нов етап в окрупняването и концентрацията на българските земеделски стопанства[6]. Постепенно в страната се формират т. нар. аграрно-промишлени комплекси, обединяващи територията и активите на няколко земеделски кооператива. На новите стопански структури се вменява и развитието на производството на стоки за потребление, за да се осигури по-ритмична и всеобща заетост. Този модернизационен  импулс обаче, още повече откъсва селяните от земята като традиционно средство за преживяване и мировъзприятие. Несъмнено, с него се разрушават и устоите на традиционната българска селска община, която все още регулира отношенията в аграрните райони.

От няколко хилядолетия[7], основната част от българите са свързани със селския начин на преживяване и земеделското производство, затова внезапният преход към несобственическо земеделие или към квазиградско пребиваване и неземеделски способи на препитание нанася огромни поражения върху душевността им. Те трудно възприемат правилата на колективната собственост и уравниловъчното възнаграждение за труда им. Още по затруднени са онези, които трябва да привикват към същинския начин на функциониране на градските общности, затова мнозина от тях, дълго след заселването си в градовете, остават в периферията на градския живот. От друга страна, дефицитът на градска (гражданска) и университетска (предполагаща широка експертна дискусионност) култура  не позволява на набързо „огражданения” народ на България да съществува според изискванията на модерното градско общество – високотехнологично, сложно организирано, с множество вътрешни взаимозависимости, предразполагащо към форсирано разширяване на потреблението и ускорено културно обновяване.

Бързата урбанизация се оказва най-важната промяна в състоянието на населението у нас през втората половина на ХХ век, която води до демографска стагнация и деградация в селските райони, при това не само поради изтеглянето на младото население към градовете. Нарастването на градовете източва не само демографски ресурс, но и средства за изграждането на градските и промишлени центрове, което съществено забавя развитието на селата. Ниското заплащане на труда и малкото реални алтернативи за професионална реализация, отчайващото състояние на благоустройството и бавната модернизация на транспортните комуникации, откъсващи ги от  градските средища, водят до неудовлетвореност сред жителите в аграрните райони. Българското село е силно ощетено по отношение темповете на подобряване качеството на живот в него, затова когато управляващите най-сетне решават да се заемат да изравнят условията на живот в града и селото, вече е твърде късно. Селската психологическа настройка е дълбоко наранена, а това прави угасването на българската народност все по-вероятно

Последиците от ускорения преход от патриархални към модерни форми на съжителство

Жилищното настаняване на прииждащите нови кандидат-граждани, както и задоволяването жилищните нужди на разрастващите се градски семейства (доколкото младото население на страната все повече се съсредоточава в градовете) пораждат огромни затруднения в големите градски центрове. През 50-те и 60-те години се правят усилия за насърчаване на гражданската инициатива в жилищното строителство, но в условията на ниски доходи на населението, дефицит на квалифицирана работна ръка, строителни материали и парцели за застрояване, темповете на задоволяване на жилищните нужди в бързо разрастващите се големи градове остават незадоволителни. Градовете все повече се пренаселват, въпреки растежа на жилищния им фонд и жилищните несгоди на техните жители влизат в остър контраст с опустяващия жилищен фонд в селата, където средната площ, обитавана от едно лице, нараства именно поради намаляването на населението им.

Ниското заплащане на труда в страната, стесненото предлагане на жилища под наем, предоставянето на евтин кредит и зависимостта от властта превръщат собственото жилище (включително вилния имот) в една от малкото възможности за инвестиция, за придвижване към по-високо ниво от социалната стратификация и за семейно стабилизиране. Стремежът към собствено жилище завладява все по-силно градското население, като се пренася дори в селата, под формата на нерядко прекомерното разширяване жилищната площ на собствения дом, въпреки наложените възпиращи и дори забранителни рамки в тази област. Доколкото притежаването на собствено жилище от преобладаващата част от населението оказва стабилизиращ ефект върху поведението на индивидите и състоянието на обществото, като цяло, към задоволяване на тази потребност започват да се стремят и управляващите.

За да задоволят лавинообразно разрастващия се жилищен недостиг, властите са принудени да се обърнат към по-евтините, по-малко трудоемки и материалоемки и по-бързи методи на индустриалното жилищно строителство, които за три десетилетия буквално ще обезобразят българското градоустройствено пространство. От втората половина на 50-те години започва въвеждането на нов тип строителство в София – едропанелно жилищно строителство, като през първите години сградите са строени по германски образец. От средата на 60-те години, панелното строителство в столицата се разраства, след като е внесена съветска технология за изработване на панелни елементи[8]. Надеждата е чрез него да се постигнат високи темпове на нарастване на жилищния фонд. От 70-те години едропанелното жилищно строителство и изграждането на различни типове стоманобетонни сгради се индустриализира в национален мащаб. Въпреки това, недостигът на жилища за набъбващото градско население продължава да е най-важния проблем в комуналното устройване на жителите на окръжните градове, чиито демографски ръст се стимулира от тяхната индустриализация, подобряването на жизнената среда чрез допълнителни държавни дотации и поставянето им във фокуса на регионалното (вкл. комуникационното) развитие на страната.

Една от основните задачи на масовото жилищно строителство е да се осигурят благоприятни жилищни условия за задоволяване на семейните нужди на многодетните и младите новобрачни семейства. Усилията през 70-те години са именно в тази насока. Доколко обаче резултатите от мобилизацията на държавата в жилищния сектор са благоприятни за демографското развитие, въпреки огромните мащаби на строителството, е твърде спорен въпрос. Главната причина за допълнително предизвиканата демографска стагнация, колкото и парадоксално да звучи, е именно стремежът да се настанят повече семейства в нови домове, независимо от размера на тези жилища. Това води до създаване на жилищен фонд, състоящ се предимно от едностайни и двустайни жилища, при което преобладаващата част от обитаващите ги семейства естествено се самоограничават до раждането на едно, максимум две деца.

Обещанията на държавното и партийното ръководство, към средата на 70-те години, да започне масирано задоволяване на жилищните нужди на младите новобрачни и на многодетните семейства търпи провал. В писмото си до ЦК на ДКМС от 18 юли 1978, Тодор Живков констатира, че решенията за предоставяне с предимство на жилища на младите семейства не се изпълняват. В тази връзка, той предлага младежта дейно да се включи в изграждането на нови жилища[9].

В началото на същата година е приета Наредба за разпределение и продажба на жилища, която предвижда да се създаде Фонд “Млади новобрачни семейства”. За него трябва да се заделят поне 10% от жилищата, с инвеститор съответните народни съвети. Устройването на фонда е уредено в Инструкция № 1 за образуване и използване на жилищен фонд “Млади новобрачни семейства”, обнародвана през юли 1979.  Според нея, млади новобрачни семейства са тези, в които и двамата съпрузи са до 30-годишна възраст, независимо от поредността на брака им. Предоставяните им жилища са само едностайни и представляват оборотен фонд за млади семейства, докато те не получат възможност да се преместят в друго жилище. Така младите семейства получават възможност да бъдат настанени в самостоятелно жилище, но за дълъг период, на практика, са ограничени в рамките на единствената му стая. Колко ли деца биха се решили да имат в такива условия?

Непосредствено след инструкцията, излиза Указ № 1342, където вече е заложено младите семейства да могат да закупуват предоставените им жилища[10]. Впоследствие. се предвижда и част от построените държавни жилища (вкл. ведомствени) да се заделят за млади семейства. Ако в съответното ведомство няма такива, жилищата за нуждаещите се биват заделяни от народния съвет, на чиято територия се намира ведомството.

От 1984 за фонда вече се заделят 25% от новопостроените жилища. Отново се отменя предоставянето на жилищата само под наем. Право на настаняване в жилищния резерв на фонда получават още самотни майки до 35-годишна възраст (ако са картотекирани), млади овдовели или разведени съпруги, отглеждащи сами децата си, както и родители, отстъпили жилището си на младо семейство, в което единият от съпрузите е тяхно дете. Същевременно се издига целта, през ІХ-та петилетка, всяко новобрачно семейство да получава двустаен апартамент, а многодетното семейство, в срок от една година след раждането на трето дете, да се нанесе в тристайно жилище.

Що се отнася до многодетните семейства, те подлежат на процедура за картотекиране и, според жилищната им нужда и мястото в списъка на чакащите за жилища, се удовлетворяват претенциите им.... когато му дойде времето. Те се разпределят в два основни потока – на желаещи да бъдат настанени под наем в общинско жилище и на такива, които предпочитат да закупят жилище. При вторите с известно предимство се ползват гражданите с тиражиран заем, както и ползващите заем в рубли или канвертируема валута или изплащащи жилището изцяло в брой в конвертируема валута.

В усилията да се ангажират младежите в жилищното строителство, което страда  от съществен дефицит на кадри, се включва ДКМС. През 1980 се провежда Национална комсомолска конференция. Изготвени са дългосрочни програми за развитие на младежта. Наред с другите проекти за подобряване на социалната среда за младите хора в България, се поставя въпросът за ориентиране на младежите към строителството. С последващи нормативни актове се създават условия за привличане като строители на млади хора, които поне временно да участват в различни строителни дейности. 3% от новопостроените жилища се заделят за младежи, които 18 месеца ще работят в строителния сектор с трудов договор. С предимство се предоставят материали и механизация за жилищно-строителни кооперации на млади новобрачни семейства, изграждащи се по стопански начин.

Следва да признаем, че в едно от върховните изпитания за етатисткия режим в България – решаването на жилищния въпрос, са вложени огромни организационни усилия и инвестиции. Социалната цел на предприетото мащабно жилищно строителство, до голяма степен, е постигната. Създаден е обширен жилищен фонд, което позволява почти повсеместно на българските граждани да преминат от патриархални към модерни форми на съжителство. Конституционното им право на жилище е задоволително защитено. Изострянето на жилищната криза от втората половина на 60-те, когато в брачна възраст навлиза поколението на бейби-бума след края на войната, обаче се повтаря през втората половина на 80-те, при съзряването на техните деца. И понеже за тези младежи вече няма кой да строи нови евтини жилища, през 90-те години, мнозина от тях емигрират в чужбина (голямата част завинаги).

Една от проявите на дискриминация към българските граждани от социалистическата епоха, предизвикано от жилищния дефицит, е въведеното жителство, което ограничава постоянното заселване на външни лица в големите градове[11]. Така, от 1955 е въведено жителство в петте най-големи града: София, Пловдив, Сталин (Варна), Бургас и Русе. На следващата година се добавят Стара Загора и Плевен. Тенденцията към разширяване мащаба на ограниченията продължава и през 1974 заселването в градовете е напълно под контрола на този възбранителен режим (с изключение на 32 малки града). Жителите на селата и малките градове, на практика, са поставени в изолация, но това миграционно сдържане се отнася до голяма степен и за жителите на по-многолюдните селища. Многобройните изключения и облекчения при прилагането на правилата за жителството създават привилегирована прослойка, която не е зависима от това своеобразно „закрепостяване”. Сред облагодетелстваните са и строителите на Металургичния комбинат “Кремиковци” и неговите работници, както и работещите в строително-монтажните комбинати. Цената на тази социална облага често е скъсяване продължителността на техния живот. Парадоксално, но режимът на жителството донякъде стимулира брачността, доколкото бракът с жител на град, попаднал в ограничителния списък, дава право на съответното жителство. Само че в резултат на тази системна брачна принуда, впоследствие нараства и броят на разводите.

Неуместните способи за интеграция и асимилация на малцинствата

Високата раждаемост при циганите предизвиква бързо изостряне недостига на жилищно пространство и влошаване на жизнената им среда, особено в кварталите, където те живеят обособено. Разрастването на маргиналните им поселения в покрайнините на градовете, предимно около транспортните входно-изходни артерии, създава негативен образ на тези градски центрове, което, естествено, провокира реакцията на централните и местните власти, все по-добре осъзнаващи връзката между поддържането на представителните градски зони и стопанското и социално благополучие на съответното селище. Живков предприема широка кампания за благоустрояване централните части на окръжните градове и други емблематични селища (в много случаи, унищожавайки техните исторически ядра), модернизиране на пътните им мрежи и разширяването им с нови градоустройствени решения – високоетажни жилищни комплекси, като на техния фон циганските “гета” стоят не само анахронично, но дори провокативно. Циганите, със самото си присъствие, явно „саботират” благоустройствените мероприятия, които рядко достигат до тях.

От началото на 70-те години започва поетапно преместване на циганските квартални съобщности от покрайнините на градовете към други райони на съответния град или към съседни села. В архивите са запазени свидетелства за изселването им от невралгични пунктове във Варна, Враца, Плевен, Стара Загора, Пазарджик, Ловеч, Асеновград, Поморие и пр За целта им се предоставят държавни жилища или се отпускат заеми за строеж на жилища. В някои случаи, изместването се налага или се оправдава с изискванията на благоустройството, но истината е, че разселването им извън градовете съществено ги ощетява.

През 1978-1979 стремежът за разселване на “гетата”се превръща в целенасочена политика. Министерският съвет изисква, в изпълнение на решението на Секретариата на ЦК на БКП за подобряване на работата сред циганите, изпълнителните комитети на окръжните народни съвети, на чиято територия “живеят компактни маси цигани”, да разработят, до средата на 1979, програми по селищни системи за разсредоточаване на циганите, живеещи обособено в квартали и махали. Ако тези квартали са извън регулацията на населените места, те трябва да бъдат напълно ликвидирани до 1990[12]. Изселването на циганите от гетата в покрайнините на големите градове и към селата в околоградските райони допълнително ги профанизира, доколкото тези групи нямат необходимата земеделска култура, а отдалечаването от градските центрове ги лишава от традиционните им способи за препитание[13].

В безнадежден опит за интегриране на циганското население по това време започва разпръснато или дори компактно заселване на цигански семейства в новите жилищни комплекси, като те предпочитат да заемат предимно партерните етажи[14]. Там, където са заселени сред българи или турци, повечето от тях се адаптират към новите условия, особено ако става дума за общностите на циганите-мюсюлмани. В случаите на по-компактно заселване обаче, жизнената среда около тях бързо се влошава. Това предизвиква напускане на съответните жилищни сгради и райони от представителите на другите народности и циганите отново се озовават в обособени поселения. Към 80-те години тяхната общност дотолкова се е разраснала, че вече е твърде обременително за останалите интеграцията на циганите да се провежда чрез повсеместното им дисперсиране.

През 1974, в Кипър става военен преврат, чиито извършители опитват да присъединят острова към Гърция. В отговор, турската армия окупира северната му част, където преобладаващото население е турско. Противопоставянето между Гърция и Турция се отразява върху политическите отношения на Балканите. България временно замразява преименуването на българите и циганите, изповядващи исляма. Същевременно се извършва анализ на регионалното разположение на мюсюлманските общности у нас. Властите с изненада установяват, че около двайсет хиляди турци са се заселили в окръзи, граничещи с Турция и живеят там обособено. Други пък са се разположили по стратегически възлови пунктове. В села със смесено население, които са напуснати от българите, мигрирали към градовете, турците заемат мястото им[15]. Три десетилетия след края на Втората световна война управляващите осъзнават, че отговорността им за нарушения етнически баланс и за постепенното разпростиране на чуждо влияние върху значителна част от територията на страната може да придобие трагични измерения. Резултативната реакция става факт едно десетилетие по-късно. Тя е решителна и радикална, но политически некомпетентна и национално безотговорна. Шокът от турската интервенция в Кипър, предизвиква антитурска ксенофобска истерия в България, вероятно подклаждана и от външни сили.

Междувременно, националистическата еуфория нараства покрай отбелязването, през 1978, на 100-годишнината от възстановяването на българската държава и, три години по-късно, на тринайсетвековния юбилей от създаването й. Именно от този период датират някои странно звучащи и откровено асимилационни и дискриминационни предложения, като искането за отчуждаването или преобразуването в концертна зала на централната синагога в София, от 1978[16], и за преименуването на турците с български имена, от 1980[17]. Тогава те са отхвърлени, но, сами по себе си, са твърде симптоматични (още по-необмислени изглежда подхвърлената идея за необходимостта от преименуване и на арменците).

През 1982 е възобновено преименуването на необхванатите в предишните кампании българи и цигани[18], изповядваши исляма, на лицата от смесени (българо-турски и други подобни) бракове и дори на татарите. След оказания глух отпор, акцията по преименуването при татарите е преустановена[19]. Все пак изглежда, че 1982 се оказва преломна в използването на административен натиск за асимилиране на мюсюлманските общности у нас. Не след дълго се пристъпва към всеобхватна акция за промяна на имената на турците и татарите, забрана на употребата на турски и татарски език и към репресии срещу традиционната култура на тези малцинствени общности. “Възродителният процес” се оказва най-внезапната, бързо проичаща и широкообхватна асимилационна кампания на Балканите през ХХ век. В това отношение, Тодор Живков засенчва дори румънския комунистически диктатор Чаушеску, замислил дисперсирането на унгарци и немци и разрушаването на традиционните им обществени структури и връзки чрез административно окрупняване на селата. Сянката на балканския подход по отношение на консолидирането на нацията надвисва буреносно над България и Румъния за да се разнесе (и то частично) едва с провала и свалянето на управляващите ги диктатори.

 

Бележки:

1. През предходното десетилетие също са се провеждали подобни подборни обучения на неработещи младежи до 18-годишна възраст като вероятно този възрастов обхват е предполагал по-добри резултати от програмите за квалификация.

2. В края на 1977 тази разпоредба е отменена, вероятно във връзка с приемането през същата година на Заключителното комюнике от Белград на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа.

3. Повечето от същинските етатистки проекти (Италия, Германия, СССР, Китай) се характеризират с изключителната си социално-икономическа динамика и рязък икономически растеж в началната фаза на развитието им. Тяхна основна слабост обаче е неравномерното разпределяне на тежестта на властта по социалната пирамида, което в повечето случаи води до злоупотреба с властта и проиграване на бързо реализираните натрупвания.

4. Все пак поради обществения отпор и глухия ропот на част от средната класа и управляващата прослойка през следващите години някои от недомислията в закона по отношение на вилното строителство остават без реализация.

5. Либерализмът, до голяма степен, игнорира равенството на възможностите и системните ограничения в обществения живот, на което се дължи неговата реактивност и динамичен възход, но и по-често проявяваната циклична катастрофичност.

6. През 60-те години, след провала на т. нар. “Голям скок”, хватката на етатизацията спрямо селскостопанския сектор се отпуска. На членовете на ТКЗС-тата се предоставя земя за лично ползване, което донякъде намалява щетите за обществото от колективизацията на земеделското производство. Увеличава се паричната, за сметка на натуралната, част от възнаграждението на кооператорите. През 1968 държавата номинално се оттегля от  ръководството на трудово-кооперативните земеделски стопанства, продължило едно десетилетие.

7. Научните проучвания за произхода и характера на протобългарската народност противопоставят две основни тези за българите в епохата преди пристигането им в пределите на европейския континент: индоевропейска (арийска), предполагаща дълготрайна уседналост, обработка на земята и култура на укрепени градски  центрове, и тюрко-алтайска с доминиращо номадство и чергарско животновъдство. Вероятно пристигналите в Европа българи представляват етническа и културна смес от упоменатите по-горе, но първоначалната им  лингвистично-родова принадлежност остава спорна.

8. В Постановление на ЦК на БКП и МС №39/30.07.1966, насочено към ускоряване на решаването на жилищния проблем в страната, се предвижда разширяването на производствените мощности от сглобяеми конструкции и елементи.

9. Живков, Тодор. Учение и труд, жизнерадост и дръзновение. Писмо до ЦК на ДКМС.София, 1978, с.56-57.

10. Държавен вестник, бр. 67/24.08.1979, с. 721.

11. Първите ограничения в това отношение са въведени още преди 9 септември 1944, така че новата власт взима наготово дискриминационните правила, но в последващите години твърде усърдно разширява обхвата им.

12. ЦДА, ф. 136, оп. 66, а. е. 213, л. 146.

13. Неотдавна столичен общинар, отговарящ за ромската проблематика, предлагаше подобен подход, като роми от незаконни софийски гета бъдат настанени по изоставените сгради на военни поделения из Софийското поле. Местното население обаче решително се противопостави, тъй като това решение щеше да създаде непредвидими затруднения както за местните, така и за ромите.

14. Мизов, Бойко. За жилищния проблем при циганите. – Социологичеаски преглед, бр. 3/1993, с. 94.

15. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 19/13.05.1991, с. 10.

16. ЦДА, ф. 136, оп. 58, а. Е. 663, л. 229-237

17. Трифонов, Стайко. Цит. съч.

18. Измежду циганите мюсюлмани, от началото на 60-те години до 1982, 217 651 са подложени на процедура за преименуване като при 208 208 (95.66%) успешно е наложена промяна на имената. – Пашова, Анастасия. Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32

19. Виж напр.: АМВР, ф. 22, оп. 1., а. е. 180, 181.

 

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата (предишната беше публикувана в бр.5/11 на Геополитика)

 


Напоследък много се спори за това, дали между политиката на предишния американски президент Джордж Буш-младши и тази на сегашния – Барак Обама, има някаква приемственост. В същото време данните сочат, че ако такава приемственост действително съществува, неин най-очевиден израз е прословутата „политика на силата”, която САЩ продължават да провеждат в ислямския свят.

Макар че войната в Ирак може да смята само за „наполовина приключила”, а мащабите на тази в Афганистан се разшириха почти двойно, като военни действия вече се водят във всички части на страната, САЩ междувременно се забъркаха и във военната операция в Либия, а някои американски политици призовават за военна намеса в Сирия и дори за атака срещу Иран. Броят на затворниците в Гуантанамо безспорно е по-малък, отколкото по времето на Буш, затова пък някои от тях вече са осъдени на доживотен затвор. Не секват заклинанията за „държавните тайни”, като начин да бъде защитено правителството от обвиненията във военни престъпления; отново влиза в действие Патриотичният акт (т.е. федералният закон от 2001 за борба с тероризма в САЩ и по света – б.р.), като дори и най-съмнителните му постановки остават непроменени. Тоест, управленията на Буш и Обама се оказват достатъчно взаимосвързани за да ги разглеждаме като отделен исторически феномен, със своя собствена специфика.

Истинското значение на развиващите се около нас събития не става ясно, тъй като се прикрива от дискусиите в големите медии за националната сигурност на Съединените щати и нашите големи и малки войни. Всичко това много напомня ситуацията през 2005-2006, когато иракските бунтовници отказаха да се признаят за победени и онова, което дотогава ни беше представяно като „религиозна вражда”, внезапно поразително започна да прилича на въстание срещу чуждестранната окупация на страната.

Последвалата промяна на стратегията в Ирак (залагаща на мащабното нарастване броя на американските военни в страната с цел постигане на решаващ прелом в ситуацията и последващото им изтегляне) през 2007, премахна темата за войната от първите страници, където тя отново се появи (заедно с афганистанската война) едва след 4 години и то по-скоро случайно. Изчезването и обслужваше целите на втория президентски мандат на Буш – войните трябваше да продължат, но да се превърнат в нещо „нормално”, т.е. хората да свикнат с тях, както и да им се внуши, че макар и да не са извоювали някаква видима „победа”, САЩ все още могат да постигнат много в т.нар. Голям Близък Изток.

Да се върнем обаче към управлението на Обама. През август 2011 мнозина американци бяха смаяни от президентското „споразумение за вдигане тавана на държавните дългове”, представляващо истинско разместване на тектоничните плочи под икономиката на САЩ, за каквото бившият вицепрезидент Дик Чейни можеше само да мечтае, но което успешно беше реализирано именно от Обама, с подкрепата на републиканското мнозинство в Конгреса.

Преразпределянето на богатството и властта, което беше в ход поне от трийсетина години насам, сега придобива официален постоянен статус, т.е. става интегрална част от системата. Струва ми се, че само един президент-демократ и то тъкмо онзи, когото значителна част от американското обществено мнение припознава като „защитник на бедните”, можеше да си позволи подобен обрат. И все пак, има някакъв елемент на тайнственост около решението на Обама да продължи икономическата политика на Буш, а във външнополитически план – да поеме пак по неговия път, ангажирайки Америка във все нови и нови войни. В период на дълбока криза, като сегашната, наличието на подобен лидер, с неговите противоречиви изказвания и действия, се превръща в огромно разочарование за всички онези, които разчитаха, че именно той ще може да промени нещата. Навремето, американският философ Уйлям Джеймс беше казал „ще ги познаете по плодовете, а не по корените”. Ако приложим тази максима към двете и половина години от мандата на президента Обама, чиито методи включваха „ангажирането на видни личности от републиканския лагер в управлението” и т.нар. „скрито лидерство”, тя би звучала така: „по назначенията, ще го познаеш”.

Така че, нека анализираме политиката на Обама, групирайки членовете на неговия кабинет, съветниците и привилегированите източници на влияние, в зависимост от отговора на въпроса: „кого президентът предпочете да задържи по-дълго и от кои предпочете да се избави, за да не го асоциират с тях?”. Ще нарека условно първите „праведници”, а вторите „грешници”, разчитайки, че начинът, по който Обама подбира съветниците и служителите си, може да ни даде някаква представа и за политиката, която провежда.

„Праведниците”

Нека започнем със съветниците – тези, на които президентът, напук на всички очаквания, повери властта и реши да запази в състава на администрацията си, колкото се може по-дълго, както и тези от предишната, които той убеди да останат:

Лоурънс Съмърс

Както е известно, Съмърс беше основния икономически съветник на Обама през 2009-2010. В качеството си на държавен секретар по финансите в края на управлението на Бил Клинтън (1999-2001), именно Съмърс постигна отмяната на закона Глас-Стийгъл, приет още по време на „новия курс” на Рузвелт, който не позволяваше на търговските банки да осъществяват спекулативни сделки с брокерските фирми. Както е известно, целта на закона Глас-Стийгъл беше защитата на американските граждани и националната икономика от финансовите балони и колапса. Премахването на тази преграда между спестяванията и финансите, до голяма степен, стана причина за катастрофата през 2008. В края на 90-те, Съмърс прокарваше и идеята за прекратяване регулирането на операциите с комплексни деривативи, която в пълна степен беше реализирана при управлението на Буш-младши. През първите години от управлението на Обама, той премахна срочните банкови заеми и се обяви против основните програми за създаване на работни места. И в крайна сметка се наложи, последиците от което днес изпитваме на гърба си.

Тимъти Гейтнър

През 2009-2010 ключов съратник на Съмърс беше държавният секретар по финансите на Обама Тимъти Гейтнър. Най-вероятно е назначаването на Гейтнър да е станало именно по препоръка на Съмърс и на друг финансов министър от времето на Буш (2006-2009) – Ханк Полсън. Последният веднъж характеризира Гейтнър като „изключително надарен млад човек” и работеше в тясна връзка с него през 2008, когато беше президент на Федералната резервна банка на Ню Йорк.

По онова време Гейтнър си сътрудничеше с Полсън по въпроса за обосновката на необходимостта от оказване на подкрепа за застрахователния гигант AIG и отказа от такава подкрепа за Lehman Brothers. От своя страна, по време на кандидат-президентската си кампания през 2008, Обама на няколко пъти се консултираше по телефона с Полсън. Тоест, става дума за доста тясна връзка. Освен това, да не забравяме, че сътресенията, възникнали в затворения кръг около президента във връзка с преждевременното напускане на администрацията от Съмърс, със сигурност са били уталожени от обещанието на Гейтнър, че ще остане на поста си и след 2011.

Впрочем, да не забравяме, че през 2011 Съмърс внезапно се оказа по-голям реформатор, отколкото дори самият Обама. Така, в средата на юли, в телевизионната програма на Чарли Роуз, той си позволи да критикува мудността на президента при разработването на програмата за създаване на нови работни места. В тази връзка, Съмърс предложи частичен отказ от лансираната от самия него в близкото минало политика, към която Обама се придържа и днес.

Робърт Гейтс

Несменяем член на вашингтонската „управляваща коалиция”, Гейтс се добра до три важни поста във властта: той беше директор на ЦРУ при Буш-старши  и държавен секретар по отбраната при Буш-младши, като продължи да е такъв и в администрацията на Обама (до 1 юли 2011). Гейтс се задържа на тази пост цели 28 месеца и го напусна, въпреки желанието на президента да остане. През 2009, той подкрепи генерал Питреъс и шефа на Обединения комитет на началник щабовете адмирал Майк Малън в прокарването на идеята за сериозна (въпреки че официално я определяха като „умерена”) ескалация на афганистанската война. При това го направи съвсем спокойно, в типичния си стил (толкова харесван от Обама), макар и в компанията на хора, които очевидно не му бяха по сърце.

По време на управлението на Буш-младши, Гейтс, разбира се, стоеше на по-умерени позиции, в сравнение например с вицепрезидента Чейни (с неговите екстравагантни военни идеи), държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и кръга от неоконсерватори около тях. Той просто работеше за продължаване на милитаризацията на САЩ, съобразявайки се с утвърдените бюрократични правила.

Този подход се одобрява от сегашния президент и вероятно ще бъде продължен (при това с доста по-малка доза предпазливост) от наследника на Гейтс – Леон Панета. Макар че няма достатъчно опит в службите за сигурност (като изключим периода 2009-2011, когато оглавяваше ЦРУ), което би го направило по-стабилна фигура, Панета притежава други достойнства: например бързо се приспособява към „установения режим на работа”, без значение, какво точно ще се иска от него. Придобил известност като шеф на президентската администрация на Клинтън и съумял да въведе известен ред в царящия по онова време в Белия дом хаос, Панета не се свързва от обществото нито с някакви определени схващания, нито с някаква определена групировка в голямата политика.

Рам Еманюел

Като шеф на администрацията на Белия дом (до октомври 2010), Еманюел вършеше по-голямата част от практическата работа, с която Обама предпочиташе да не се занимава: например водеше преговорите със законодателната власт (макар че и вицепрезидентът Байдън често се ангажираше с тази задача). Наистина, усилията му обикновено бяха възнаграждавани само с изразена с половин уста благодарност, но Еманюел беше доволен и на това, тъй като по характер не е човек, стремящ се на всяка цена да се хареса на останалите. На пръв поглед, Обама ценеше качествата на Еманюел, това обаче не се оказа достатъчно за да го убеди да не напуска Белия дом за да стане кмет на Чикаго. Справедливо или не, мнозина смятат, че именно Еманюел е допринесъл най-много за победата на Демократическата партия в изборите за Конгрес през 2006. Обикновено обаче се забравя един факт, който самият той никога не е криел особено, а именно че по време на кампанията Еманюел положи всички усилия за да отстрани кандидат-конгресмените, обявяващи се против войните, водени от Буш.

Обама разбира се също го знаеше, което не му пречеше да се възхищава от него. Между другото, никога не се е обсъждало сериозно, дали Еманюел не е следвал същата стратегия и в изборите за Конгрес през 2010. Във всеки случай, фактът, че през 2011 категорията „демократи-противници на войните, водени от САЩ” вече почти не съществува, е „постижение”, заслугата за което съвместно си поделят Еманюел и президентът Обама.

Кас Сънстийн

Общопризнат факт е, че в качеството си на най-влиятелния юридически съветник на Обама, професор Сънстийн защитаваше идеята (и, вероятно, е предлагал на сегашния президент да наруши обещанието си, дадено през 2008, още в качеството му на конгресмен) той да отлага до последно приемането на какъвто и да било нов закон, ограничаващ правата на телекомуникационните служби, шпиониращи американците. Всъщност, това беше първата голяма крачка назад, направена от Обама по време на кандидат-президентската му кампания през 2008: преди това той защитаваше неприкосновеността на Закона за надзор върху дейността на чуждите разузнавателни служби и се обявяваше против тайното разширяване дейността на  Агенцията за национална сигурност (NSA). Именно тогава Обама промени позицията си и от критик се превърна в (условен) защитник на следенето на американските граждани – т.е. на тайната политика, лансирана от вицепрезидента Чейни, одобрена от Буш-младши, реализирана от директора на NSA Майкъл Хейдън и „теоретично обоснована” от правния съветник на Чейни Дейвид Едингтгън. Опитвайки се (макар и без особен успех) да оправдае тази промяна в позицията си, Обама предположи, че осъществяването на мониторинг върху отчетите на телекомуникационните служби и използването им от генералните инспектори на съответните агенции и департаменти, е напълно достатъчно за да се гарантира спазването на закона.

Впрочем, ако говорим за политиката, касаеща националната сигурност, Сънстийн е отличен пример за приемствеността между Буш-младши и Обама. Макар че понякога го представят за либерал, още от самото начало, когато консултираше офиса на вицепрезидента на Буш Дик Чейни, той отстояваше разширяването на структурата на националната сигурност, подкрепяйки твърдите ограничения, наложени от Министерството на правосъдието и неговия тогавашен шеф Джон Ашкрофт. „По всички исторически стандарти – посочва Сънстийн през 2004 – администрацията на Буш действаше достатъчно сдържано и с достойно за похвала уважение към политическите свободи. Тя по никакъв начин не се опитваше да ограничи свободата на словото или демократичните процеси. Често критикуваният и зле изтълкуван Патриотичен акт, поне като текст, не промени почти нищо в посока към ограничаване на гражданските свободи, друг въпрос е как се прилага на практика”. Както изглежда, Обама също мисли така. Снизходителното отношение към „бащите” на Патриотичния акт, демонстрирано от администрацията на Обама, се съпровожда от постоянни откази да бъде предприето каквото и да било срещу тях.

Именно Кас Сънстийн има най-голяма заслуга за тази политика на Обама, т.е. за съзнателния отказ от всякакви разследвания на дейността на висши военни или служители от ЦРУ, отговорни за нарушаването на законите при предишната администрация (негласно обещание за това беше дадено още от Леон Панета, при назначаването му за директор на ЦРУ, през февруари 2009).

В качеството си на шеф на Отдела за информация и управление на президентската администрация, със собствен кабинет в Белия дом, Сънстийн вземаше решенията, касаещи правителствената политика по въпросите за анализа на събираната от тайните служби информация за американските граждани и условията, при които правителството може да разкрива държавни тайни. В тази връзка, специално внимание заслужава предложението му от 2008 за необходимостта правителството „внимателно да следи определени онлайн-форуми, като ангажира за целта тайни агенти и, ако това е възможно, периодично да дискредитира онези форуми, които смята за екстремистки или заблуждаващи”.

Ерик Холдър

В качеството си на министър на правосъдието (пост, който заема от февруари 2009) и главен прокурор на САЩ Холдър не направи и най-малкия опит да предяви иск към някой от висшите чиновници на големите банки или брокерски къщи, отговорни за финансовия колапс през 2008. Мълчанието му по въпроса беше знак, че Обама въобще не възнамерява да предявява подобни искове. Ако се съди по публичните изяви на Холдър, цялата енергия на сегашният главен прокурор и член на администрацията, дошла на власт с обещанието да внесе повече „прозрачност” и „светлина” в управлението, е насочена към осъществяване на съдебни преследвания по внушение на правителството и – изключително – към максимално суровото прилагане на закона за шпионажа от 1917 (репресивен закон, насочен най-вече срещу американската левица, приет навремето от президента Удроу Уилсън – б.р.). Фактите сочат, че в качеството си на главен прокурор Ерик Холдър е повдигнал повече обвинения по този закон, отколкото са били повдигани през всичките предишни над 90 години след неговото приемане.

Макар че главните прокурори по времето на Буш-младши: Джон Ашкрофт, Алберто Гонзалес и Майкъл Мукаси, също бяха склонни да постъпват така, нито един от тях не се осмели да действа чак толкова безпардонно. Мнозина обясняват извънредните забавяния в работата на Голямото жури (Федералния съд с разширен съдебен състав – б.р.) по делото на редник Брадли Менинг, обвинен, че е предал държавни тайни на сайта „Уикилийкс” и неговия собственик Джулиан Асанж, именно с опитите да се гарантира издаването на осъдителна присъда, въз основа на варварския и почти неприложим закон за шпионажа от 1917.

Денис Рос

Както изглежда, в по-ранните етапи от политическата си кариера, Обама действително е бил заинтересован от създаването на независима палестинска държава. В Чикаго, той беше приятел с известният близкоизточен дисидент и учен Рашид Халиди, а по време на кандидат-президентската си кампания ползваше съветите на бившия специален помощник на президента Клинтън по арабско-израелските проблеми Робърт Мали и съветника по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински. И двамата се смятат за „реалисти” и противници на експанзионистичната политика на дясното крило в израелската управляваща коалиция, което финансира и гарантира военната защита на еврейските селища на Западния бряг на река Йордан. По-късно, под натиска на израелското лоби, Обама се дистанцира и от тримата си съветници. Рос, подобно на Гейтс, е постоянен член на „вашингтонската управляваща коалиция”. Поканен от Пол Уолфовиц в Департамента по отбраната (още по времето на президента Картър), той започна кариерата си като специалист по Съветския съюз, а след това компетенциите му се разпространиха и върху анализа на предизвикателствата пред американската сигурност в района на Персийския залив. На срещата в Кемп Дейвид, през 2000, Рос, в качеството му на американски посредник в преговорите, беше обвинен от арабските участници в тях, че „защитава само израелските интереси”.

Денис Рос влезе в администрацията на Обама като специален съветник на държавния секретар Хилари Клинтън за района на Персийския залив, но през юни 2009 се прехвърли в Белия дом, където получи поста специален помощник на президента и старши директор, отговарящ за Централния регион, включващ целия Близък Изток, Персийския залив, Афганистан, Пакистан и Южна Азия. В това си качество, той неведнъж съветваше Обама да бъде „по-възприемчив” към вътрешните проблеми на Израел.

В ретроспектива, назначаването му в Белия дом е поредното стъпало в поредицата отстъпки, направени на израелския премиер Бенямин Нетаняху, които, на практика, сложиха кръст на надеждите на Обама за постигане на съгласие в региона. Беше ясно освен това, че влиянието на Рос ще запълни вакуума, възникнал в резултат от двойнственото решение на Обама, което можеше да се очаква след неговото щателно подготвено и широко рекламирано обръщение към арабския свят, произнесено през юни 2009 в Каирския университет.

Питър Орзаг

От януари 2009 до август 2010, Орзаг беше директор по въпросите на бюджета на президентската администрация, като отговаряше за убеждаването на големите компании, занимаващи се със здравно осигуряване, да одобрят разходите, необходими за прокарването на президентския закон за здравното осигуряване. По този начин, Орзаг (заедно с въпросните компании) оказа решаващо влияние върху окончателната форма на закона от 2010 за защита на пациентите и съответната грижа за тях. През януари 2011, Орзаг напусна предидентската администрация за да поеме поста председател на департамента за глобално банкиране на „Citigroup”. Само няколко дни след това, той публикува обширен коментар в „Ню Йорк Таймс”, предлагайки на Обама намаляването на данъците, предприето навремето от Буш-младши, да засегне и най-богатата прослойка (2%) на американското общество, добавяйки, че президентът следва да запази това намаляване на данъците само до края на 2012. Както е известно, Обама се вслуша в съвета му.

Томас Донилън

В качеството си на съветник по националната сигурност и (след напускането на Гейтс) най-близкия консултант на Обама по въпросите на външната политика, Донилън подкрепи увеличаването на американския военен контингент в Афганистан с 34 000 души, последвало неубедителния обзор на афганистанската война, направен от президента през 2009.

През същата 2009, той беше сред вдъхновителите и горещо подкрепи т.нар. „окончателни решения” на Обама за Афганистан, които трябваше формално да бъдат одобрени от всички участници в кампанията (както е известно, въпросните „окончателни решения” отразяват „приоритетния всестранен подход”, в чиито рамки САЩ се ангажираха да работят заедно с режима на Карзаи за изпълнение на условията за ускорен преход, в резултат от който ще бъде създадена ефективна местна власт, която да поеме отговорността за воденето на войната, на фона на „продължаващата деморализация” на противниковите сили).

Разностранната кариера на Донилън е свързана както с бизнеса, така и с правото и, разбира се, с правителството. Очевидно, при назначаването му в Белия дом е било взето предвид най-вече неприкритото му възхищение от личността на Обама, но не и ниското мнение за професионалното му квалификация на мнозина негови колеги.

В качеството си на помощник на държавния секретар за връзките с обществеността, по времето на Клинтън, той активно работеше за разширяването на НАТО на изток, след края на студената война – може би най-безсмисления и деструктивен проект на онази епоха. През 1999-2005, Донилън се подвизаваше като изпълнителен вицепрезидент по правните въпроси и политиката на печално известната ипотечна компания „Фани Мей”.

Грешниците

В тази група влизат съветниците или претендентите да заемат важни държавни постове, чиито възгледи, в общи линии, съвпадаха с тези на Обама по време на изборната кампания през 2008 или пък обслужваха целите му през 2009, но днес или са уволнени, или бяха принудени да подадат оставка, или пък вече нямат никакво влияние.

Генерал Джеймс Джоунс

Както и известно, бившият командващ на морската пехота беше скептично настроен към ескалацията на войната в Афганистан. Той стана първия съветник на президента по националната сигурност, но скоро след това Обама започна открито да го избягва, очевидно смятайки Гейтс за „по-голям технократ”, Питреъс - за „по-авторитетен офицер”, а Донилън – за по-горещ привърженик на военната и дипломатическа политика, която президентът бе решил да следва. В резултат от това, Джоунс беше принуден да подаде оставка през октомври 2010.

Интересно е, че преди назначаването на Джоунс на толкова висок пост, Обама беше разговарял с него само два пъти, а и едва ли си е направил труда да го опознае преди той да напусне поста си.

Карл Айкънбъри

Айкънбъри, който командваше обединените сили в Афганистан преди да бъде назначен от Обама за посланик на САЩ в Кабул (2009-2011) и има чин генерал-лейтенант от резерва, беше по-старши офицер както от Дейвид Питреъс, така и от тогавашния военен командващ (2009-2010) генерал Стенли Маккристъл, да не говорим, че по-добре от тях разбираше спецификата на страната и театъра на военните действия.

През 2009, той написа редица доклади до Белия дом, в които рязко критикуваше ръководството на военните операции и демонстрираше откровена враждебност към новия курс на ескалация на американското присъствие. Тези доклади целяха да повлияят при изготвянето на поредния есенен обзор за Афганистан на Белия дом. В тях се твърдеше, че афганистанската война е загубена и, че въобще не е можела да бъде спечелена, както и, че повишената активност на американските части в Афганистан няма да доведе до нищо добро.

Както тогавашният шеф на Централното военно командване (CENTCOM) Питреъс, така и генерал Маккристъл бяха притеснени от докладите на Айкънбъри, виждайки в тях директна заплаха за кариерата си. Потресаващо е, че Обама предпочете да игнорира докладите на посланика си в Кабул. Това, може би, е най-загадъчния измежду случаите, когато съдбата даваше силни козове в ръцете на президента, но той предпочиташе да не ги използва.

Сред другите подобни случаи е спасяването на банките през 2008-2009 и началото на „финансовото регулиране”, петролният разлив в Мексиканския залив и възможността за преразглеждане на политиката за опазване на околната среда, катастрофата в АЕЦ Фукушима и преразглеждането на американската политика в сферата на ядрената енергетика, докладът Голдстоун и шансът да бъде сложен край на блокадата на сектора Газа и т.н. Всички те обаче, подобно на докладите на Айкънбъри, представляват достатъчно ярки примери за необяснимото упорство да се следва една, меко казано, съмнителна политика, без да се съобразяваш с многобройните и впечатляващи доказателства против нея.

В крайна сметка, Айкънбъри подаде оставка през юли 2011, като Обама го замени с офицера от външното разузнаване Райън Крокър, който навремето беше изпратен от Буш-младши в Ирак за да помогне на генерал Питреъс да използва максимално допълнителния американски военен континент, прехвърлен в страната през 2007-2008.

Пол Волкър

Волкър, който ръководеше Федералния резерв по времето на Картър и Рейгън, се ползва (незадължително сред висшия финансов елит) с репутацията на абсолютно некорумпиран чиновник. Един от основните съветници на Обама в предизборната му кампания през 2008, неговото присъствие в групата млади специалисти около новия президент и придаде толкова необходимия оттенък на „фундаменталност”.

Волкър предпазваше Обама от прекалената едностранчивост в политиката му за възстановяване на американската икономика, базираща се на гаранциите за компенсации на такива финансови гиганти като Sitigroup или Bank of America: тази политика се подкрепяше от Съмърс и Гейтс, в противовес на курса към масово създаване на работни места и инвестиции в инфраструктурата.

„Ако искате да сте банка – посочваше в тази връзка Волкър – тогава сте длъжни да следвате банковите правила. Ако „Голдман Сакс” и другите искат да търгуват с недвижима собственост, те трябва да се откажат да бъдат банки”. Съветът му да се проточи процесът на регулиране с цел да бъде обуздана спекулативната търговия, по-късно беше приет, макар и в доста размита форма. През януари 2010, Волкър беше заменен, като икономически съветник на Обама, от изпълнителния директор на „Дженерал Илектрик” Джеф Имелт, известен с това, че за същата 2010 не е платил дори цент федерални данъци.

Денис Блеър

В качеството си на директор на Националното разузнаване, Блеър търсеше възможности за ограничаване тайните операции на ЦРУ. В това отношение обаче, той претърпя поражение от Леон Панета, един кален в бюрократичните битки съперник, който макар и да нямаше никакъв опит в сферата на разузнаването, успешно разшири привилегиите на ЦРУ и успя да ограничи контрола върху дейността му, докато беше негов директор. Първоначално, Блеър отказа да подаде оставка, когато Обама го помоли за това, и поиска да бъде уволнен. В крайна сметка, през май 2010, той напусна поста си.

Несъмнено, Блеър нанесе непоправим удар по собствените си перспективи за успешна кариера, споделяйки с президента скептицизма си относно ползата от войната с участието на безпилотни летателни апарати, което беше директен удар по личните предпочитания на Обама. След уволнението си, Блеър продължи публично да се обявява против мащабното използване на безпилотни летателни апарати за нанасяне на военни удари както в Пакистан, така и навсякъде другаде (включително и в Либия).

След като напусна поста си, той, със задна дата, беше превърнат в изкупителна жертва и за масовото убийство на американски военни, извършено от военния психиатър майор Нидал Хасан през ноември 2009 във Форт Худ (Тексас), и за опита на терориста „по бельо” (т.е. със скрити в бельото му експлозиви – б.р.) да взриви самолета в Детройт на Коледа 2009, и за неуспешния взрив на автомобила на Таймс скуеър в Ню Йорк, през май 2010, т.е. за всички терористични нападения, които Блеър (по презумпция) трябваше да предотврати, дори при положение, че ФБР и ЦРУ се оказаха неспособни да го направят.

Джеймс Картрайт

Заместник председателят на Обединения комитет на началник щабовете генерал Картрайт, който беше назначен на този пост от Буш-младши, получи втори мандат от Обама, през 2009, и в това си качества подготви за него огромен обем информация, оказала се полезна при определяне новата стратегия в афганистанската война. Приятелството между Картрайт и Обама продължи сравнително дълго, той дори стана известен като „любимия генерал на президента”, но фактът, че в негово лице се формира независим канал за влияние върху американския държавен глава, породи силно недоволство у генерал Питреъс и адмирал Малан.

Подобно на Айкънбъри, и Картрайт беше настроен скептично към по-нататъшната ескалация на войната в Афганистан. Името му се спрягаше в Белия дом, когато, след оставката на Малан, се спореше, кой да го наследи начело на Обединения комитет на началник щабовете. Тъй като беше наясно за съпротивата на повечето висши военни срещу подобно назначение, Обама промени първоначалното си мнение и предпочете, вместо Картрайт, генерал Мартин Демпси – фигура, която устройваше много повече и Питреъс, и Малан. През август 2011, генерал Картрайт напусна поста заместник председател на Обединения комитет на началник щабовете, където беше заменен от генерал Джеймс Уинфийлд.

Даун Джонсен

Професорът по конституционно право Джонсен беше първоначалната кандидатура на Обама за шеф на отдела за правни консултации в Министерството на правосъдието. При това този избор беше подкрепен от мнозина, а досегашната и кариера беше внимателно анализирана както от специалистите по конституционно право, така и от организациите за граждански права, които, в общи линии, нямаха нищо против нейната кандидатура. Името на Джонсен обаче изчезна след проточилото се 14 месеца очакване тя да бъде назначена на поста, тъй като не беше одобрена от Сената. Причината бяха възраженията на републиканците, провокирани от откритата критика на Джонсен срещу практиката да се изтезават обвинени в тероризъм и опитите те да бъдат законодателно обосновани.

Провалът на тази кандидатура е само частен случай в рамките на един общ модел: първоначално за важни държавни постове се предлагат кандидати, чиито възгледи са достатъчно откровени, отговарят на интересите на обществото и са в синхрон с принципите на самия Обама, декларирани преди 2009. После следва отказ на президента да подкрепи въпросните кандидати. В тази връзка ще цитирам един още по-пресен пример: след като бе обявена (макар и с голямо закъснение) за претендент за поста специален съветник към Бюрото за финансова защита на потребителите, Елизабет Уорън внезапно отпадна от списъка на кандидатите през юли 2011.

На този фон няма как да не се наложи усещането, че Обама съзнателно избягва всякакъв публичен идеен сблъсък със своите опоненти и предпочита сам да оттегли издигнатите от него кандидатури.

Грег Крейг

По времето на Клинтън, Крейг, в продължение на две години, беше специален съветник в Белия дом и ръководеше групата, защитаваща президента на заседанията за евентуалния му импийчмънт в Конгреса. Декларацията му в подкрепа на номинацията на Обама за кандидат на демократите, направена през 2007, беше от жизненоважно значение за спорния тогава чернокож политик, заради добре известната лоялност на Крейг към семейство Клинтън.

След като влезе в Белия дом, Обама го назначи за свой съветник, като сред задачите му първоначално беше разработването на плановете за закриването на лагера в Гуантанамо, обещание за което президентът даде още в първия си ден в Белия дом. Веднага след това обаче, Обама загуби интерес към тази тема. Затова пък противниците му направиха всичко възможно за да провалят това негово обещание. Дик Чейни например, се постара максимално за да възкреси старите страхове у американците. Политиците, обявяващи се против закриването на лагера, организираха протестни маршове и провокираха паника, а президентът предпочиташе да си мълчи. В крайна сметка, Крейг претърпя поражение в сблъсъка си с Рам Еманюел и реши да напусне Белия дом.

Керъл Браунър

Браунър, която беше водещия еколог в администрацията на Клинтън, получи тежък удар от Обама, в качеството и на президентски съветник по въпросите на енергетиката и климатичните промени. Тя внезапно откри, че усилията и в тази сфера, биват торпилирани както от Конгреса, така и от президентската администрация: в средата на 2010 например, Обама реши, че прокарването на законопроекта за търговските ограничения (като средство за борба с глобалното затопляне) може да има отрицателни последици за демократите на междинните избори и в крайна сметка се отказа от него.

Натискът върху президента от страна на Търговската палата на САЩ, настояваща да се вземат предвид интересите на бизнеса, се оказа силен стимул Браунър да бъде притисната да подаде оставка след разгрома на демократите на въпросните избори. Това стана причина и за „тихия отказ” на правителството от законопроекта. При това Белият дом не разполагаше с никакъв резервен план за борба с глобалното затопляне. След оставката на Браунър, през март 2011, длъжността и просто беше ликвидирана и оттогава насам Обама все по-рядко се сеща за глобалното затопляне или за климатичните промени.

Моралната и политическа неопределеност

Управлението на Обама се характеризира с неясно усещане за неизпълнимостта на повечето му обещания. Както показва, частичният списък на „праведниците” и „грешниците”, които изброих дотук, американският президент сякаш живее в свят, в който със сигурност никога няма да му кажат, че бърка или, че е върви в погрешна посока.

Това е странен свят, в който неординарното мислене или евентуалното наличие на прекалено много противници на дадена идея се смята за първи и достатъчен довод против нея, при вземането на решение за евентуалната и реализация. В резултат, алтернативните идеи изчезнаха заедно с онези, които ги лансираха. И все пак, какво си мисли Обама, когато прокарва, едно след друго, очевидно слаби назначения и старателно премахва всички признаци за самостоятелно мислене и прояви на независимост около себе си? Впрочем, имаме няколко смътни догадки в това отношение.

Бестселърът на Дорис Кърнс „Екип от съперници: политическият гений на
Ейбрахам Линкълн”, най-вероятно, е подсказал на Обама, че дори великият Линкълн е бил принуден да осъществява „пасивно ръководство”, т.е. да залага на сътрудничеството между двете големи американски партии, не само по тактически съображения, но и като необходимо средство за повишаване равнището на демокрацията в САЩ. Самото американско общество обаче, сякаш не осъзнава тщеславните претенции на Обама, който с удивително лекота разсъждава за идеите в тази книга и често открито подкрепя „прагматичните инстинкти” (които, според него, се споделят и от Линкълн, и от американците, като цяло), водещи до постоянни компромиси.

Сериозен намек в тази посока можем да открием в появилата се преди няколко месеца национална стратегия за борба с тероризма на Обама, в която американският президент буквално декларира следното: „Обърнати сме към света, такъв, какъвто е, но се стремим към света, за който жадуваме”. И, ако думите, „обръщам се към света, такъв, какъвто е” ни звучат познато, това е защото фразата вече беше използвана в речта на Обама по повод присъдената му, през 2009, Нобелова награда за мир.

Тези думи се превърнаха в мост, по който тръгна този противоречив „миротворец”, за да сблъска наследството на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг с реалното бреме на властта, което е принуден да носи лидерът на единствената в света супердържава.

На практика обаче, начинът, по който Обама разбира морала в международните отношения, до голяма степен се съдържа във фразата „в света има едно голямо зло”. Тази „истина” той сподели още през 2007 пред консервативния анализатор от „Ню Йорк Таймс” Дейвид Брукс, приписвайки я на теолога Райнхолд Нибур, след което смело заяви, че е готов да „посрещне света, такъв, какъвто е”.

Светът, към който се стремим, е един по-добър свят, с висок морал. Само че моралът, ако правилно го разбираме, не е нищо друго освен система от възгледи за нещата. И, ако искате стриктно да изпълнявате поетите от вас задължение, като казвате правилните думи в името на правилната политика, ще ви се наложи да приспособите света към нея.

Такава трансформация претърпя в своята сегашна фаза и етиката на администрацията на Обама. Тя обяснява, повече от всичко друго, невероятната склонност на сегашния американски президент към компромиси, нарастващият консерватизъм, демонстриран от него при избора на политиката и конкретните личности, които трябва да я реализират, и утвърждаването от негова страна на редица радикални иновации от първите години на управлението на Буш-младши, при това Обама очевидно одобрява логиката им и дори разширява техните рамки. В крайна сметка, те са съобразени със „света, такъв, какъвто е”.

Прагматизмът на Обама се трансформира в набор от максими, на които може да се заложи за утвърждаването на съществуващия ред – всъщност на всеки съществуващ ред, колкото и скоро да се е появил и колкото и да са отвратителни резултатите от него. При това положение, в „света, такъв, какъвто е” ще е достатъчно на злото да се отговаря пак със зло, пък макар и по-малко. И всичко това се прави, за да се запази властта от посегателствата на „фанатиците” – включително на онези, създали и използващи инструментите, които Обама първоначално осъждаше, но в крайна сметка, също реши да използва. Накрая, в „света, такъв, какъвто е”, за да запазиш властта си, се налага да оставиш на постовете им именно онзи тип хора, които обикновено ги заемат.

* Авторът е преподавател в Йейлския университет, САЩ

На 14 октомври 2011, известният американски геополитик Збигнев Бжежински получи от ръцете на бившия френски президент Жискар Д’Eстен престижната награда „Алексис дьо Токвил”, сред чиито носители преди него са Раймон Арон, Карл Попър и Даниел Бел. По този повод Бжежински произнесе голяма реч (1), която заслужава специално внимание, тъй като в нея е изложена осъвременената му визия за т.нар. „нов световен ред”.

Какво каза Бжежински

В началото на речта си, Бжежински отдава дължимото на паметта на Алексис дьо Токвил - френският историк, социолог и политик, чието посещение в САЩ през 1831-32 го вдъхновява да напише превърналия се в класически труд „За Демокрацията в Америка” (2). За да разбереш Америка, трябва да си чел Токвил, който още преди 175 години прогнозира потенциалните заплахи за американското общество, посочва Бжежински. На свой ред, носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц смята, че Токвил е успял да разбере основния източник на „специфичната гениалност” на американското общество, който самият Стиглиц определя като „добре осъзнат егоизъм”, като подчертава, че ранната Америка и американците винаги са отчитали и вземали предвид егоизма на другите, съзнавайки, че уважението към общото благо е предпоставка за личното благополучие на всеки отделен индивид.

Според Бжежински обаче, съвременната Америка се е променила драстично, превръщайки се в държава на смайващи социални контрасти. Въпреки демокрацията, американското общество днес се състои от свръхбогато малцинство, част от което са и висшите държавни служители и политиците, и непрекъснато разширяващо се мнозинство от очевидно бедни хора или такива със сериозни икономически проблеми. „Днес в Америка 1% от американците, принадлежащи към най-богатите семейства, притежават 35% от цялото национално богатство, докато „долните” 90% - само една четвърт от него”.

Освен това, посочва Бжежински, САЩ, макар че продължават да са свръхдържава, все по-трудно се справят с излизащите от контрол глобални промени, които се осъществяват както на икономическата, така и на геополитическата сцена. „В социален и икономически план, светът се е превърнал в игрално поле, на което все повече доминират три динамични реалности: глобализацията, „интернетизацията” и дерегулацията”- посочва той. В същото време, финансовата сфера, превръщайки се в предимно спекулативна и все по-малко свързана с технологичните иновации или новите форми на труд, получи възможност практически мигновено да генерира безпрецедентни по мащабите си богатства. Инвестициите и преместването на работната сила на международната сцена в повечето случаи се диктуват от меркантилния егоизъм, а не от националните интереси.

На политическата сцена концентрацията на глобалната мощ в ръцете на само няколко държави, притежаващи огромни икономически и военни възможности, се съпровожда от „разсейването” но политическата сила. Западът преживява упадък, тъй като му липсва воля за обединение, докато мощта на Изтока нараства, на фона на заплахата от егоистично съперничество и потенциални конфликти между водещите държави. „Нито съществуващите национални правителства, нито регионалното урегулиране са в състояние да гарантират ефективна дисциплина, да не говорим за осъществяването на някакъв контрол върху автономната финансово-икономическа вселена, формирана от глобализацията, „интернетизацията” и дерегулацията”. Налице е дълбок разрив между политическата и социално-икономическата сфера на глобално равнище.

Кризата на глобалната мощ се усложнява и от феномена на масовото политическо пробуждане, на което Бжежински придава голямо значение (3). Комуникационните възможности, взаимната обвързаност и зависимост на глобалния свят, в комбинация с нарастващото младо и често безработно население в неразвитите държави и бързо мобилизиращата се и политически активна студентска прослойка в развитите, създават предпоставки за все по-масови протести срещу богатата част от човечеството и привилегированата корупция на правителствата. „Възмущението от начина, по който се използва властта и привилегиите от нея, разпалва популистките страсти, чиито експлозивен потенциал може да провокира мащабен международен хаос” – смята Бжежински.

Според него, способността на Америка да реагира адекватно на предизвикателствата на променящия се свят, се затруднява от социално-политическата специфика на американското общество, за която още навремето предупреждава Токвил. Става дума за ширещото се „общественото невежество”, следствие от което, в частност, се оказва влошаване качеството на политическото ръководство. „Не познавам друга страна, в която независимото мислене и свободните дебати да са такава рядкост, като в Америка” – отбелязва преди почти два века Токвил, добавяйки, че: „В американския национален характер има някои неприятни черти. Струва ми се, че присъствието на сравнително малко наистина забележителни личности на местната политическа сцена е резултат от непрекъснато нарастващия деспотизъм на американското общество”. На свой ред, Бжежински подчертава, че днес този „деспотизъм” и „невежеството” на американското общество водят до това, че то не е склонно да избере пътя на краткосрочните и справедливо разпределени социални жертви, в името на дългосрочното възстановяване на благосъстоянието и националното богатство на страната.

Според него, набавянето и използването на политическото лекарство, необходимо на Америка, се затруднява от тесногръдието и егоизма на партиите – феномен, който и Токвил отбелязва още през 1835, когато говори за „малките партии”, посочвайки, че „самият характер на американските партии е пропит от егоизъм, който по съвсем очевиден начин оцветява всяко тяхно действие... езикът, на който говорят е рязък и груб, а прогресът им е бавен и свръхпредпазлив. Средствата, които използват пък пораждат презрение и съжаление”. За да се преодолее патовата политическа ситуация, в която се намират САЩ днес, е необходим отказ от тесногръдата визия за света и възстановяване на националното доверие. Това, на свой ред, „изисква наличието на максимално широка стратегически визия и усещане за историческите цели, което, в крайна сметка, може да бъде постигнато чрез глобалното признаване на принципа на „добре осъзнатия егоизъм” и възприемането му от всички” – смята Бжежински.

Ограничаването на финансовите спекулации, имащи както икономически, така и социални последици, изисква незабавното организиране на широкомащабен и твърд политически контрол – национален и международен. „Ефективното глобално икономическо сътрудничество може да бъде постигнато в резултат на широк консенсус, стимулиран както на регионално, така и на глобално равнише”. Бжежински е убеден, че за САЩ това означава амбициозен опит за освежаване и придаване ново значение на понятието за „атлантическа общност”, което в краткосрочна перспектива ще продължи да обединява САЩ и ЕС, а в дългосрочна – и Русия и Турция. Това че Америка и Европа се нуждаят една от друга и споделят едни и същи политически ценности е очевидно. Но една действително амбициозна стратегическа визия не би трябвало да се ограничава само с тях. В тази връзка, Бжежински посочва, че в дългосрочна перспектива – т.е. през следващите две-три десетилетия, в проекта за „атлантическата общност” може да бъде включена и Русия.

В края на първата част на „Демокрацията в Америка”, Токвил казва, че „Днес на планетата има две велики нации, които могат да вървят напред (макар и от различни стартови точки) към една и съща съдба и към едно общо предначертание. Това са руснаците и англо-американците”. При това той акцентира на драматичния контраст, съществуващ между тях. Американците, опирайки се на „свободата, като основния им начин на действие” (“freedom as their main mode of action), принципа на егоизма и здравия смисъл, постепенно завоюват и цивилизоват своя огромен континент, преодолявайки естествените прегради в стремежа си да изградят силна американска демокрация. На свой ред, руснаците, „с робска покорност” („slavish obedience”), като основен начин действие могат да използват „меча на война” под командването на „един човек” за овладяването на своя континент и налагането на своята цивилизация. По-нататък Токвил предупреждава, че макар „началните точки и пътищата им да се различават, всеки от тези два народа е воден от някакъв таен провиденциалистки замисъл – някой ден да поемат в свои ръце съдбините на половината свят”.

Днес вече е ясно, посочва на свой ред Бжежински, че съдбата на Русия не е да контролира „половината свят”. Днес тази държава решава задачата да оцелее в условията на вътрешна стагнация и депопулация и на фона на надигащия се Изток и макар и объркания, но все още приказно богат Запад. И тъкмо поради това, според него, западната политика за окуражаване на Украйна да установи по-тесни отношения с ЕС се оказва критично важна предпоставка за последващото стимулиране на Русия към максимално възможното и сближаване със Запада.

„Това няма как да стане при управлението на Путин, но вътрешните предпоставки за демократичната еволюция в Русия нарастват и, поне според мен, в крайна сметка ще надделеят. Днес руснаците са толкова отворени към света, както никога досега” – твърди в речта си Бжежински.

Според него, съживяването и разширяването на атлантическата общност е свързано и с Турция, като изброява три основни причини за това. На първо място, вътрешната демократизация и разширяващата се модернизация са направили очевидна съвместимостта на тези процеси с Исляма.  На второ място, турската привързаност към мирно сътрудничество с близкоизточните съседи напълно съвпада с интересите на Запада по отношение на сигурността в този регион. На трето място, Турция, която става все по-западна, светска и все пак мюсюлманска държава, може да ерозира позициите на ислямския екстремизъм и да повиши регионалната стабилност в Централна Азия, преследвайки при това не само собствените си интереси, но и помагайки на Европа и Русия.

Макар и косвено, важна за Европа може да се окаже и дългосрочната роля на Америка за формирането на един нов Изток, който следва да се основава както върху ангажирането на Китай и Япония с по-активни глобални роли, така и на недопускането на конфликт между тях. Политиката на САЩ в този нов Изток не бива да е ориентирана единствено към Китай и създаването на специални партньорски отношения с Пекин. Целта и трябва да бъде възстановяването на приятелските отношения между Япония (доказана демокрация и основен партньор и съюзник на Америка в Тихия океан) и Китай, както и смекчаването на нарастващото съперничество между Китай и Индия. Само посредством подобен балансиран подход и избягвайки ангажирането си с континенталните азиатски конфликти, САЩ ще могат да гарантират продължителна стабилност в региона.

В крайна сметка, завършва речта си Бжежински, глобалната роля на Америка през ХХІ век зависи от способността на американското общество да оправдае очакванията на Токвил: „Подобно на него, аз също вярвам в мощния, „изкупителен” потенциал на американската демокрация и особено в универсалната приложимост на революционната концепция за „добре осъзнатия егоизъм на ранна Америка” към днешния политически пробуждащ се свят”.

Кратък анализ на основните идеи на Бжежински

Анализът на идеите и подходите, лансирани от Бжежински на церемонията в Нормандия, изисква предварително да сме наясно, че той принадлежи към онези фигури и кръгове, които не просто формулират и озвучават геополитическите тенденции, но и ги формират. Бжежински не само и не толкова информира световната общественост за извършващите се промени на геополитическата сцена, колкото участва във формирането на самата тази сцена.

Научната, политическата, информационната и т.н. активност на Бжежински е илюстрация за онези случаи, когато прокарването на ясна граница между думите и делата, информационното събитие и реалността, което то следва да отрази, се оказва силно затруднено. В подобна ситуация, разсъжденията за това, доколко е реализуема предлаганата ни визия за света, се оказват некоректни, тъй като самите идеи, лансирани от Бжежински, могат да инициират определени процеси и активност, която, в крайна сметка, да доведе до практическата реализация на тези идеи.

Подобна оценка изисква отговорно отношение към прокарваните идеи, без оглед на това, доколко реализуеми ни се струват те днес, т.е. в момента. Границата между невъзможното и невероятното в подобен род текстове се оказва неясна и трудно различима. Това е още по-вярно, ако вземем предвид и турбулентния характер на съвременната епоха и историческия опит от последните десетилетия, когато в политическа реалност се превърнаха сценарии, смятани преди това за съвършено невероятни. В подобни условия следва да апелираме не към опита и знанията на конкретния експерт или на експертната общност, като цяло, опирайки се на който могат да бъдат очертани краткосрочните перспективи, а все повече да разчитаме на стратегическата интуиция и дългосрочните тенденции.

Бжежински твърди, че към двата основни феномена на съвременната епоха – глобализацията и Мрежата („интернетизацията”), следва да се добави още един – дерегулацията. Водещи западни експерти и преди са признавали, че процесите на глобализация са придобили своя вътрешна логика и опитват да се освободят от контрол, както и, че вече не може да се твърди, че съществува някаква политическа сила, способна да осъществява такъв контрол. Днес обаче е налице и дерегулация, т.е. частична загуба на контрола върху социално-икономическата и финансовата сфери от страна на западния политически елит, когато са необходими съзнателни усилия за да не бъде загубен и политическият контрол над процесите. Ситуацията допълнително се изостря от високата политическа активност и динамиката на международната среда – т.е. това, което Бжежински нарича „глобално политическо пробуждане”. Както самият той посочва, в западното общество и света, като цяло, се формират дълбоки социално-икономически контрасти, дори разриви. Концентрацията на социално-икономическата и финансова мощ в глобален мащаб се извършва на фона на отслабването на традиционните политически лостове за регулиране на обществените процеси. Или, ако решим да използваме термините на позабравената марксистка „политикономия” (към които напоследък се обръщат немалко, включително и консервативно ориентирани експерти, в стремежа си да намерят подходящия език и терминология за анализа на задълбочаващата се глобална криза), налице е очевидно несъответствие между политическата надстройка и социално-икономическата база на западното, а и на глобалното общество. Самият Бжежински, съвсем в духа на марксисткия анализ, вижда корените на това несъответствие, наред с всичко друго, в алчността и егоизма на политическата класа и свръхконцентрацията на националното богатство в ръцете на силно ограничен кръг „играчи”. Тоест, ако използваме езика на теорията на сложните адаптивни системи, Западът и световната политическа система вече са стигнали достатъчно близо до т.нар. „състояние на кризисна неустойчивост”, т.е. до ръба на хаоса, когато дори неголеми и непреднамерени въздействия и флуктуации могат да доведат до непредсказуеми резултати и свличане на цялата система от този ръб, при което вече не може да се говори за управление и контрол, в традиционния смисъл на тези понятия.

Съзнавайки сериозността на предизвикателството, Бжежински предлага редица мерки, които да позволят на световната политическа система да се „отдръпне назад от ръба”, като апелира към „разума” и „волята” на западния политически елит. В същото време предлаганото от него „лекарство” се оказва толкова радикално, че се налага да говорим не просто за трансформация, а по-скоро за създаването на нова – вече глобална – политическа надстройка. На практика, Бжежински предлага на принадлежащите към управляващата прослойка на Запада да осъзнаят необходимостта от осъществяването на своеобразна „революция отгоре”, в резултат от която да се формира нов политически елит. Именно този нов елит ще трябва да формулира отговора на глобалните предизвикателства, изграждайки нови структури и механизми за контрол и управление, вероятно, в рамките на мондиалистките проекти, за които толкова се говори напоследък. Бжежински предлага формирането на новата надстройка да се осъществи на основата на „консенсуса” между националните елити и регионалните силови центрове. При това, той не уточнява методите за постигане на този консенсус, за които не е задължително да бъдат доброволни или мирни. Само по този начин обаче, ще могат да бъдат овладени глобалните по своя размах, мащаб и дълбочина процеси, развиващи се в социално-икономическата база на глобалното общество, и да се избегне революционната смяна на елита.

Разбира се, осъзнаването на сериозността на предизвикателството, пред което е изправен сегашният западен политически елит, не означава, че той ще бъде в състояние доброволно да са откаже от досегашната си визия за света. Според Бжежински обаче, фактът, че това предизвикателство постепенно се превръща във въпрос на живот и смърт, е в състояние да стресне западния елит, а пък опитите да се формулира адекватен отговор ще доведат до съживяването му. Впрочем, внушението, че съдбата на индивида, класата и елита е поставена на карта, е доста ефективен и изпробван способ. Както отбелязва известният британски поет и есеист от ХVІІІ век Самюел Джонсън, „когато човек знае, че може да бъде обесен, това се оказва великолепно средство да мобилизира целия си умствен потенциал” (4). Тоест, наличието на смъртна заплаха за бъдещето му би могло да съживи Запада, стимулирайки западния елит да се обедини под егидата на САЩ. Освен това, за да оцелее и продължи да доминира в глобалния свят, елитът на западния свят трябва окончателно да се превърне в глобална и единна общност. А подобно обединение е възможно като на принципа за „добре осъзнатия егоизъм”, за който говори и Бжежински, се придаде ново, глобално измерение, предполагащо способността на новия политически елит да балансира тесногръдия си користен егоизъм с обществените интереси и общото благо. Въпросът обаче, какво точно може да се отнесе към „тесногръдия, користен егоизъм” остава открит. Например, дали „националният егоизъм” също ще бъде обявен за „тесногръд”, когато на националните елити бъде предложено да се откажат от част от своя суверенитет в името на глобалните интереси и ценности?

По отношение на Евразия и, в частност, на постсъветското пространство, интерес представляват геополитическите аспекти на лансираната от Бжежински визия за бъдещето. Превръщането на атлантическата общност в глобална сила ще изисква включването в нея, и неизбежно свързаното с това геополитическо „преформатиране”, на Русия и Турция. Бжежински предлага на Русия да стане част от новата атлантическа общност, срещу окончателния и отказ от самостоятелна геополитическа роля, амбиции и съдба, формирали руската държавност и руската нация в течение на последните няколко века. Що се отнася до Турция, превръщайки се в част от Запада, тя получава възможност да разшири сферата си на влияние върху целия Голям Близък Изток и Централна Азия, включително и за сметка на „свиването” на досегашната руска сфера на влияние. Тоест, налице е опит да се реализира, този път на глобално равнище, старата игра, която Европа води по отношение на Русия и Турция в течение на последните няколко века, когато с въвличането на две евразийски държави в европейската политика се прави опит да се поддържа баланса и равновесието на Стария континент. През ХХІ век обаче, ролята на Западна Европа се поема от „атлантическата общност”, начело със САЩ, а балансът, по традиция, се гарантира за сметка на Русия и Турция, а вероятно и на Китай и Индия.

Дори повърхностният поглед върху руското политическо пространство показва наличието там на политици и политически сили, за които подобна визия за бъдещето на Русия изглежда приемлива. Поканата, отправена на Бжежински да посети т.нар. „Световен политически форум” в Ярославъл, през август 2011, както и произнесената от него там реч, свидетелстват в подкрепа на този извод. В същото време, проектът за „Евразийски съюз”, озвучен наскоро от Путин, показва че в тази страна присъства и друга визия за бъдещето на Русия и Евразия, като цяло. Впрочем, съдейки по вълната от коментари в големите медии, „Евразийският проект” е изненадал Запада. Като след първите, крайно отрицателни реакции и изводи, в момента западният елит се опитва да формира адекватен отговор на тази инициатива.

Според Бжежински, критично важни фактори за оцеляването на Русия, като геополитически център, са Украйна, както и наличието на руския лидер, т.е. на онзи „единствен човек”, който ще се окаже в състояние да оглави и насочи процеса на възстановяване на руската геополитическа мощ. В това му качество, опасенията на Запада днес са породени от фигурата на Путин, чието присъствие, според самия Бжежински, прави невъзможна реализацията на първия сценарий за бъдещето на Русия.

Въпросът за това, дали е възможен и трети сценарий, в рамките на който Русия и Турция ще формират съюз помежду си, изисква внимателен анализ. Във всеки случай, навремето съюзът между болшевишка Русия и кемалистка Турция, през 20-те години на ХХ век, бива постигнат за сметка най-вече на активите на бившата Руска империя и стесняването на руската сфера на интереси по южното направление. В състояние ли е Русия през ХХІ век отново да жертва този път активите на бившия Съветски съюз и по-нататъшното свиване на сферата си на влияние, е въпрос, изискващ задълбочен, спокоен и премерен анализ, включително и сред принадлежащите към арменската експертна общност.

В речта си в Нормандия, Бжежински не засяга и не коментира ролята на Иран, Саудитска Арабия и Израел в новата картина на света, което също се нуждае от оценка и интерпретация. Възможно е тези силови центрове да не се вписват в проекта, за който говори американският геополитик и, следователно, ще трябва да се откажат от амбициите си през ХХІ век. Последните събития в т.нар. „дъга на нестабилност” и, в частност, „арабската пролет”, показват, че Западът разполага с достатъчно сили и възможности да убеди определени страни и народи да се откажат от едни или други свои амбиции.

Това което не поражда съмнения във всички сценарии от този род обаче, е взаимната обвързаност и зависимост между Русия и Запада. И двата геополитически центъра преживяват криза и следва да се трансформират, като по този начин отново получат възможност да дефинират и формират световната история. Но, ако преди ставаше дума за геополитическо противоборство, в което предварително се изключваше постигането на окончателна победа, в настоящия случай, т.е. през ХХІ век, става дума за „последната битка”, на „живот и смърт” и за „края на историята” за един от двата центъра – Запада или Русия. Подобна визия и подобна интерпретация, според Бжежински, би трябвало да облекчат мобилизацията на западните елити и да позволят постигането на консенсус, тъй като по този начин новите предизвикателства придобиват старите и традиционни форми на смъртоносното противопоставяне между „цивилизования Запад” и „варварската” Русия. Тоест, прераждането на Запада трябва да мине през пречупването на Русия и за нейна сметка. А какъв би могъл да е руският отговор на едно толкова недвусмислено, духовно, интелектуално и политическо предизвикателство предстои да видим в близко бъдеще.

 

Бележки:

 

1. “Zbigniew Brzezinski Receives Jury du Prix Tocqueville Prize,” by Zbigniew K. Brzezinski, Oct 14, 2011, 24 October 2011.

2. Tocqueville, Alexis de. Democracy in America. Chicago: The

University of Chicago Press, 2000. 24 October 2011.

3. Brzezinski, Zbigniew. “The Global Political Awakening,” The New York Times, December 16, 2008. 24 October 2011.

4. Boswell, James. The Life of Samuel Johnson, LL.D. Great Books of the Western World, vol. 44. Chicago: Encyclopædia Britannica, 1952. (Reprinted in the 1990 edition as vol. 41.), p. 351.

* Авторът е известен арменски експерт по национална сигурност и информационни технологии, преподавател в Арцахския държавен университет в Степанакерт и анализатор на Центъра за стратегически оценки и прогнози

Поръчай онлайн бр.5/2019