04
Пет, Дек
10 New Articles

Началото на етнодемографската криза в България

брой5 2011
Typography

Освен нарастването на общата раждаемост, промяната в пронаталистичната нормативна база през 1967-1968 постига и останалите поставени цели – намаляване ражданията на деца в многодетни семейства и увеличаване на ражданията при малодетните. От 1968 се увеличава именно делът на родените второ и трето дете в брачните семейства, след като през 1967 делът на родените като първо дете в семейството достига до рекордните 46.7%. Относителният дял на родените като четвърто и следващо по ред дете значително спада.

 

Таблица № 3 Деца родени в брак по поредносттта им на раждане за майката за периода 1965 – 1972[1]

Година

Всичко

живо-родени

Деца

родени

в брак

Поредност на новороденото в брак дете за майката

Първо

Второ

Трето

Чет-върто

Пето

Шесто и следващо

Непо-

казано

1965

125 791

115 125

51 217

41 876

10 664

4 665

2 769

3 921

13

%*

100

91.5

44.5

36.4

9.3

4.0

2.4

3.4

0.0

1966

123 039

112 285

50 824

40 963

10 043

4 354

2 463

3 635

3

%

100

91.3

45.3

36.5

8.9

3.9

2.2

3.2

0.0

1967

124 582

113 697

53 082

40 887

9 876

4 206

2 284

3 361

1

%

100

91.3

46.7

36.0

8.7

3.7

2.0

2.9

0.0

1968

141 460

129 154

56 359

48 720

14 873

4 072

2 018

3 112

-

%

100

91.3

43.6

37.7

11.5

3.2

1.6

2.4

-

1969

143 060

130 988

56 376

50 100

15 859

4 043

1 895

2 709

6

%

100

91.6

43.0

38.2

12.1

3.1

1.5

2.1

0.0

1970

138 745

127 019

56 153

48 286

14 597

3 913

1 710

2 346

14

%

100

91.5

44.2

38.0

11.5

3.1

1.3

1.9

0.0

1971

135 422

123 618

55 993

46 752

13 006

4 004

1 710

2 132

21

%

100

91.3

45.3

37.8

10.5

3.3

1.4

1.7

0.0

1972

131 316

119 363

54 299

46 262

11 636

3 700

1 507

1 946

13

%

100

90.9

45.5

38.8

9.7

3.1

1.3

1.6

0.0

* Делът на децата родени в брак е даден относително към всички живородени, а на децата според тяхната поредност към децата родени в брак.

 

Новите подходи за съсредоточаване въздействието на демографската политика водят дори до намаляването, през 1969 и 1970, на дела на извънбрачните раждания (а с това и на самотните майки), които иначе постоянно нарастват. Усилията за противопоставяне на разпадането на традиционния семеен модел обаче, имат само временен успех. До голяма степен, бързото спадане на резултатността от прилаганите насърчителни за раждаемостта мероприятия се дължи на изчерпване възможностите за растеж поради ескалирането на постигнатия ефект от тях през предходните години на възход. Това предполага вълнообразна форма на показанията за упоменатите демографски показатели, каквато в действителност се проследява в периода 1968-1975. До известна степен обаче, следващият възход на раждаемостта се дължи и на новите нормотворчески старания на държавното и партийно ръководство в усилията му да превъзмогне натиска на модернизацията, ерозираща устоите на режима. Тези почти напразни административни опити за противостоене на процесите на бързо обновление на обществените отношиения, отключени с етатизацията и индустриализацията в аграрния сектор, твърде бързо изразходват буферния си потенциал за възпиране на деструктурирането на командно-бюрократичния модел на обществено управление.

Задълбочаването на етнодемографската криза като стимул за управленска активност

1968 е най-забележителната и странна година в епохата на глобален прогрес и еманципация, настъпила след Втората световна война. За България тя също е белязана с необичайни събития и атмосфера, но е и повратна при установяването на едноличния режим на „мека диктатура”, упражнявана от Тодор Живков. Изглежда, че ролята му при военната интервенция на страните от Варшавския пакт в Чехословакия, през август, силно укрепва неговите позиции пред Кремъл. През последвалите две десетилетия авторитарна власт той следва неособено адекватен за възможностите на България (политическата некомпетентност отчасти се компенсира от нарасналите професионални способности на социалистическите „мениджъри” и високото експертно ниво на българските технократи), ала по-гъвкав курс на икономически и социални трансформации, който, в сравнение с предходния двайсетгодишен период на етатистка модернизация и индустриализация, бележи видимо по-значителни успехи. С него обаче се затвърждава стихийното развитие на национална дезориентация и деградация.

През тези години се разширяват социално-уравниловъчните “придобивки” за населението, с чието въвеждане трябва се реализира на практика т.нар. „реален социализъм” чрез все по-пълно задоволяване на материалните нужди и изисквания, следвайки утопичния принцип “от всекиму според способностите, всекиму според потребностите”. Затруднението при тази система идва от формулирането на общоприемлив кръг от належащи потребности и извеждането на приоритетите при задоволяването им, но най-вече от темповете на нарастване на изискванията и съгласуването на представите за социален просперитет. Встрани от вниманието остава и въпросът за маргинализиращите и демобилизиращи импулси, излъчвани чрез прилагането на егалитаристката социална политика, на която прекалено оптимистично се приписва всеобхватно интеграционно въздзействие.

От 24 до 26 юли 1968 се провежда Юлският пленум на ЦК на БКП посветен на усъвършенстване системата на управление на обществото. На пленума се обсъждат разнообразни подходи за подобряване на социалното управление чрез все по-широко застъпване на научни методи, ала всъщност основната му цел е утвърждаването на Тодор Живков като едноличен ръководител на държавната партия и на държавата, като постанови предстоящото превръщане на България в президенстка република чрез институционалното прехвърляне функциите на държавния глава (за целта на мястото на Президиума на Народното събрание се създава Държавен съвет на НРБ, чийто състав се избира и излъчва от Народното събрание. В решенията на пленума обаче е заложено и решителното подобряване на работата на БКП сред жените, поставящо началото на разширеното разработване на проблематиката за мястото на жените в социалистическото общество и за майчинството като тяхна първостепенна житейска роля и призвание. В изпълнение на решенията на пленума през есента се формира нов Комитет на българските жени (КБЖ) към ОФ, като единен, самостоятелен орган за работа с жените у нас.[2]

Три години по-късно се приема нова конституция на НРБ. Живков е издигнат за председател на новоучредения Държавен съвет и става държавен глава с разширени правомощия. Самият Държавен съвет съчетава изпълнителната и законодателната власт. От 1878, никой управляващ България не е съсредоточавал толкова власт. Този диктаторски модел представлява връщане към азиатската сатрапска традиция и отдалечава страната с почти столетно демократично развитие от съвременното разбиране  за разделение на властите.

Към Държавния съвет, който трябва да обслужва управленските намерения на Тодор Живков, изграждащ нова България според собствените си разбирания и представи, се съставя немногоброен Съвет по възпроизводство на човешките ресурси (СВЧР). Той е поставен под ръководството на Пеко Таков, зам.-председател на Държавния съвет. Решава се КБЖ и СВЧР съвместно да разработят концепция по женската проблематика[3]. Всъщност, нуждата от ново отношение към женската проблематика в разконсервиращата се патриархална страна е наистина належаща.

Само за четвърт век, след 1944, значителен дял от жените (България е на едно от челните места в света по заетост на жените) са въвлечени да работят в индустриалното производство и раздутата администрация, допълвайки традиционните си роли на майки, домакини и труженички в домашното стопанство[4]. Получили декларативно равноправие, те се изправени пред необходимостта да се конкурират с мъжете, като същевременно изпълняват и върховната си функция да даряват живот. Разкъсвани между семейните и професионалните задължения, те поемат свръхнатоварване, което влошава качеството на живота им и предизвиква съществено социално напрежение. Не по-малко страдат и децата, значителна част от която са лишени от родителски грижи през по-голямата част от деня, пребивавайки предимно в детски и учебни заведения или на улицата[5].

Докато в много страни по света, през 1968, надигането на младежкото движение води до брожения и реформи, в столицата на България, от 28 юли до 6 август, се провежда ІХ Световен фестивал на младежта и студентите. Българската следвоенна младеж за първи път влиза в досег с различните култури, нрави и житейски разбирания на младите хора от целия свят. Шокът от това кратковременно разтваряне на вратите към света е наистина забележителен и с дългосрочни последици. Управляващите, които до известна степен търсят подобен ефект при приемане домакинството на фестивала, но са силно стресирани и объркани от Пражката пролет и последвалото окупиране на Чехословакия от “братските” войски, започват да се относят с много по-голямо внимание към младежката тематика като тя също заема челно място при очертаването на новата рамка на пронаталистичната политика.

В резултат на обсъжданията сред по-широк кръг от експерти и общественици и разработването на социалната политика към жените и младите хора с включването на техни представители, през първата половина на 70-те години се създава социално законодателство, което поставя България сред страните с разширена нормативно-институционална закрила на майчинството и стабилна база за подпомагане на младежите при създаване на семейство и раждане на деца. Този апогей на уравнителската политика обаче има твърде скромен (по-точно неясно изразен, в количествено отношение) принос за възпиране на демографския упадък, доколкото същинското му въздействие е трудно доловимо за социалните измервания.

Дейността по проучване и разработване на проблематиката за облекчаване на майчинството, по-хармоничното съчетаване на семейната и професионална реализация на жените и подпомагането на младите хора при устройването на семейния им живот е обобщена в два партийни документа, очертаващи социалната политика в тези области, провеждана през 70-те години. През декември 1972, на пленум на ЦК на БКП, Тодор Живков лансира амбициозен проект за “повишаване  жизненото равнище на народа”[6] в изпълнение решенията на Десетия конгрес на БКП[7]. Той предвижда “постепенно поемане цялата издръжка на подрастващото поколение от обществото”. Тази високоприцелена утопична позиция предполага родителите да се превърнат в производители на деца, грижата за които да се поеме от целия народ, разбирай от комунистическата власт. С това ще се прекъсне съществена част от връзката родители-деца, а именно отговорността за издръжката на подрастващите, която до голяма степен отразява възможностите и житейската ориентация на родителите, възпроизвеждащи своя модел на поведение. Подобна намеса от страна на държавата означава да се деформира фенотипа на децата, които да възприемат държавата като „баща и майка”. Наистина подходяща формула за реализация на една тотална власт!

Поради ограничените възможности на обществото (все пак то се намира едва на „стадия на развития социализъм”), Партията изисква да се разработи нормативно определена издръжка за децата, според възрастовата им специфика. През следващите години научни екипи действително се заемат да осъществяват това нормиране[8], но внедряването му до голяма степен е опорочено от неговата нелепост.

Останалите препоръки в доклада на Живков пред пленума са по-реалистични, но следват уравнителската тенденция, която явно се приема за социалистическо мероприятие от марксистко-ленински тип. Така се случва, когато съчиненията на мислители от предходни епохи се възприемат като програмни документи за реализация век (или пък половин столетие) след времената, които отразяват.

Предвижда се например, еднократните помощи за раждане на дете да се изравнят (да се премахне градацията на размера им според поредността на детето) и да се равняват на “обективно необходимия размер за посрещане на първите разходи, свързани с раждането на детето”. Месечните добавки следва да се изплащат в еднакъв размер, независимо от броя на отработените от родителите дни през съответния месец (своеобразен реверанс към родителите с непълна заетост). Добавките трябва да се изплащат до навършване от децата не на 16, а на 17 или дори 18-годишна възраст.

Усъвършенстването на системата за предоставяне на услуги за деца е друга важна цел. В програмния документ е заложено да се разшири мрежата от детски заведения. През 1978, 76% от децата трябва да са обхванати в детски градини, а през 1975, 35 % от учениците от І до VІІІ клас да посещават полуинтернати. Изисква се да се разшири мрежата от общежития и пансиони, ученически столове и бюфети. Както и да нарасне производството на детски храни и стоки. Медикаментите при домашно лечение на деца до 3-годишна възраст следва да станат безплатни. Същото се отнася за бременни и майки с деца до 1-годишна възраст. От учебната 1973-1974 следва да се предоставят безплатно учебниците за основно образование.

За младите хора се предвижда да се усъвършенства системата от стипендии за студентите, да се осигурят общежития за тях, включително за студентските семейства.

За подпомагане на майките се планира да се увеличи платения и неплатения (със запазване на работнто място) отпуск за отглеждане на деца. При бременност и раждане на дете от майка-студентка тя получава правото да прекъсне обучението си за една година ила да премине в задочна или вечерна форма на обучение със запазване на стипендиите и осигуровките. За задоволяване на жилищните нужди на млади и многодетни семейства се планира занапред да се заделят 30% от жилищата от новоизграждания държавен жилищен фонд.

В областта на регионалното развитие се предвижда благоустрояване и подобряване на жизнената среда на населените места и формиране на селищни системи, чрез които да се подобри местното самоуправление, което явно преживява дълбока криза. През следващите години повечето от предвидените мерки са изпълнени, но при някои се налагат трансформация на първоначалните виждания, други пък се оказват недомислени или неизпълними.

Три месеца по-късно във вестник “Работническо дело” е публикувано Решение на ПБ на ЦК на БКП от 6 март 1973 “За издигане ролята на жената в изграждането на развито соцшиалистическо общество”. То е резултат от изготвените от КБЖ през 1971-1972 два варианта на Концепция за осигуряване на оптимални условия за съчетаване задълженията на жената като производственичка, майка и общественичка[9]. Този документ вероятно е най-смисления и прецизиран план за подобряване на условията, в които българската жена да се реализира като съпруга, майка и труженичка измежду всички инициативи в тази насока след 1943, като идеите, заложени в него, се превъртат в управленския оборот вече 40 години. В сферата на насърчаване на раждаемостта, решението преповтаря директивите на Декемврийския пленум, но съдържа и множество нови мерки: гъвкав трудов режим за майките; пълно заплащане отпуска на майката при болно дете в срок от два месеца годишно; допълнителен годишен отпуск за майките с деца да 10-годишна възраст, диференциран според броя на децата, отпускът за майчинство да се отнася в пълен размер и за жените, работещи в ТКЗС; изплащане на месечни добавки за деца според нормативната издръжка за съответните възрастови групи на децата (тук тази идея стои по-смислено – б.а.) като добавките се ”дават за всички деца от града и селото, независимо от трудовото участие на родителя”; еднократната помощ при раждане на дете да стане 100 лв. за първо дете (дотогава тя е 20 лв.), а за второ – 250 лв., при заварени 200 лв. (в доклада от Декемврийския пленум се предвижда изравняване на размера им, но явно тази схема е била набързо отхвърлена); да се повиши образователното равнище на жените, а при бременност и раждане по време на учението, да се изплаща помощ от една минимална месечна работна заплата за срока, предвиден за работещите жени; държавата да събира парите за издръжката на децата на разведените родители; разкриване на центрове за семейни консултации; самотните майки да получават до навършване на 2-годишна възраст на децата им ежемесечна помощ свръх трудовото си възнаграждение, а ако не работят – помощ в размер на една минимална месечна работна заплата; да се полагат грижи за образованието и професионалната квалификация на самотните майки[10].

Практическата реализация на взетите решения

През зимата на 1972-1973 окончателно е осъществен преходът към повсеместно стимулиране на раждаемостта с разнообразни подходи, облекчения, видове помощи и морални насърчения. Несъмнено, осъществява се своеобразен скок в социалната политика, който спомага икономическите неблагополучия и изоставането на жизнения стандарт през 15-те години, оставащи до рухването на етатизма, да бъдат приети стоически от мнозинството жители на страната с утешението, че държавата се грижи за подрастващото поколение и за семействата с деца. Находчив и уместен, ала подвеждащ политически ход.

През следващите няколко години заложените в двата документа мерки почти изцяло са нормативно внедрени, но не всички се оказват изпълними и приемливи за корумпиращата се бюрократична система, в която борбата за власт на всички нива издребнява до махленското равнище на българския „реален социализъм”. От така конструирания скелет на зрялата пронаталистична  политика обаче се възползват предимно семействата от по-несъстоятелните прослойки, с което се репродуцира техния по-оскъден (понякога болезнено амбициозен, поради стремежа за наваксване) начин на житейска реализация. Всъщност, приетият отвън образец на пронаталистична политика, който не е съобразен в достатъчна степен с местните условия, създава нови затруднения, наместо да разрешава старите. Така постепенно България се превръща в държава с по-скромни възможности и присъствие на световната сцена. Това проличава особено при оттеглянето от системата на етатистко натрупване, концентриране и преразпределение на капитала, след 1989.

Освен подобряването, през 70-те, на предприетите през 1967-1968 пронаталистични инициативи, се налага и коригирането на някои от тях, което отразява експертното и управленско лутане в тази сложна социална материя. Така например още през  март 1968 задължението за ергенски данък се ограничава до 45 години, за жените, и 50, за мъжете. Предишната разпоредба изисква тази тегоба да се изплаща от засегнатата група данъкоплатци “докато работят или реализират доходи”. От 1981 се премахва и облагането на семейните без деца повече от 5 години след сключване на брака. Преценено е, че не е благоприятно за обществото чрез данъчното облагане на тези семейства постоянно да им се напомня, че не могат да имат деца, доколкото в преобладаващия брой случаи става въпрос за семейства с репродуктивни затруднения.

През 1972-1973, в режима на изкуственото прекъсване на бременността у нас са въведени ограниченията, предвидени от ЦК на БКП още в края на 1967, но на следващата 1974 най-строгите разпоредби донякъде са смекчени[11]. До 1990, аборт се разрешава, ако в семейството вече има две живи деца (в Румъния е при четири деца). Прекъсване на бременността се позволява на вдовици, разведени жени и неомъжени, както и на жени с едно живо дете, които са над 40-годишна възраст[12]. Подобни колебания са характерни и за част от другите страни от социалистическия лагер – Чехословакия, Унгария, но повечето от тях са последователни в либерализацията – СССР, Югославия, ГДР, Полша, докато най-консервативни остават властите в Румъния.

Друг неудобен въпрос е, как се е отразила промяната от 1967-1968 на изплащаните месечни детски помощи при многодетните семейства – доколко шоковото намаляване на относителната тежест на помощите след третото дете се отразява в семействата върху отношението към тези деце. По това време значителна част от многодетните семейства (особено при циганите), вече са развили зависимост към помощите за раждане и отглеждане на деца и намаляването на месечните добавки за четвърто и следващо дете вероятно е предизвикало пренебрегването им и спад на грижите за тях, както и влошаване на образователната им подготовка. Възможно е много от тях да са изоставени в държавни детски заведения, други дори да са били принуждавани да се заемат с незаконни дейности за осигуряване на поминъка си.

През 1979 месечните добавки за всяко дете са увеличени с 10 лв. (за първо и за децата след третото дете са увеличени от 5 на 15 лв., за второ от 15 на 25 лв. за трето от 35 на 45 лв.) като по този начин съотношението между тях става по-изравнено. След пет години обаче, премиите за първите три деца отново се увеличават (за първо, след раждане на второ дете, става 30 лв., за второ също 30 лв.[13] и за трето – 55 лв.), докато за следващите по ред деца остава същото. Още по-решително са увеличени месечните добавки за децата на самотните майки. През 1984 те достигат 40 лв., за първо дете, а след раждане на второ дете – 60 лв., колкото се полага и за второто дете, за третото – 110 лв., а за следващите деца по 30 лв. При три деца самотните майки получават повече от средната заплата за страната. Учудващо ли е тогава, че се нарояват жените, които реално или фиктивно не се намират в брак, възползвайки се от необмислената щедрост на държавата.

Интеграционната политика на режима

Все през същата емблематична 1968, между България и Турция се сключва спогодба за изселване в югоизточната ни съседка на лица от турски произход, чиито роднини са се преселили до 1952. Поредната ограничена изселническа кампания за известно време сваля напрежението при турците, които са водещата общност сред българските мюсюлмани. За едно десетилетие (спогодбата е валидна до края на 1978) се изселват 114 420 души (половината от тях през последните две години – б.а.), докато на 2 843 души българските власти отказват възможността да се възползват от спогодбата поради смесения им етнически произход[14]. Изселническият тактически прийом за намаляване на демографската тежест и влияние на мюсюлманите се застъпва предимно от Пенчо Кубадински, член на Политбюро на ЦК на БКП, докато Тодор Живков по това време желае да запази, в голяма степен, това население и да го интегрира. В изпълнение на тези му намерения са предприети множество стъпки за индустриализирането и модернизирането на районите със смесено по етническия си и верски състав население, които съществено подобряват за две десетилетия качеството на живота там. Това, както и изселването на млади мигранти, снижава раждаемостта и при турците.

Немалки са усилията през 60-те и 70-те години за интегрирането на циганите. Особено се набляга върху тяхното образоване и квалифициране, за допълване на културните им умения, чрез което да се внедрят идеите за социалистическия начин на живот (уравнителната трудова и потребителна етика) и да се подпомогне всеобщото им асимилиране. Безнадеждна за постигане цел и все пак именно тогава се формира първото широко ограмотено циганско поколение. Работи се също за преодоляване на патриархалните предразсъдъци и за промяна на мястото и отношението към жената в циганското семейство. Това би подпомогнало семейното планиране, доколкото жената би трябвало сама да определя колко деца ще роди. Разбира се, за това са необходими и подходящи контрацептивни средства и методи на сексуално общуване, които не са достъпни за преобладаващата част от това население. В резултат то нараства твърде бързо в сравнение с останалите етнически общности, възползвайки се от системата за насърчаване на раждаемостта. Демографският взрив сред циганите обаче затруднява и в значителна степен възпрепятства успешното им интегриране, което засилва тяхната маргинализация и профанизация, социалното им изолиране, възлизащо до отчаяна автосегрегация.

По находчивите сред тях все пак откриват непокрити (по-точно със забранен достъп) ниши в социалистическото стопанство – предимно в търговския обмен с дефицитни стоки и специфични услуги – и набързо забогатяват, с което предизвикват преследванията на властите. През 1973 е приет Закон за собствеността на гражданите, регламентиращ и подбуждащ конфискацията на имущество, придобито извън законово разрешените способи. До голяма степен, неговата  репресивна ориентация е насочена към циганските „донове” и кланове.

На 17 юли 1970 Секретариатът на ЦК на БКП излиза с решение за по нататъшно подобряване работата за национално осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. Замяната на турско-арабските им имена е възобновена. До 1974 са сменени имената на 200 хиляди помаци при прилагането на административен натиск, но условията вече са назрели повечето от тях доброволно да приемат тази трансформация.[15] Според по-ранни оценки обаче, около половината от българите мюсюлмани са с турско самосъзнание[16]. Вероятно между тях са основните огнища на съпротива, като най-силно е движението в село Корница, Благоевградски окръг, през 1973. Този път властите не отстъпват. При кампанията е преустановена дейността на 127 джамии и мечети[17]. Към 1978 е отчетено, че все още има 6718 помаци, чиито имена не са променени, живеещи в по-големи градове (София – 4034, Пловдив – 1705; Кърджали – 281, Благоевград – 150 и пр.)[18], където са били пропуснати или пък натискът спрямо тях е бил по-слаб.

Същевременно, продължава постепенното преименувне на циганите мюсюлмани, както и на лицата със смесен произход. Това са предимно деца от бракове между турци (туркини) и помаци (помакини), вероятно с утвърдено турско самосъзнание, които стават едни от първите български граждани с турски произход (макар и частичен) подложени на асимилационна принуда за промяна на един от основните белези за етническата им принадлежност.

Кампанията за преименуване на циганите, помаците и децата от смесени бракове е нормативно подкрепена с въвеждането на административно производство, което допринася за евентуалното им доброволно желание за смяна на турско-арабските имена. Още от началото на 60-те години е въведена облекчена процедура за приемане на българско име от граждани от небългарски произход. През 1971 се приема корекция в режима на гражданската регистрация, според който децата от смесени бракове между лице от български и лице от небългарски произход се записват в акта за раждане като българи по народност. Родителите от небългарски произход имат право да запишат детето като българин по народност, като това може да стане дори след съставянето на акта за раждане.

Постепенно етническата картина, въпреки преименуванията и интеграционните процеси сред част от населението с небългарски произход, се променя в полза на нарастване дела на малцинствените общности и това налага прикриването на параметрите на този процес. От 3 октомври 1975 в сила влиза Наредба за гражданското състояние. В нея народността отпада като признак на гражданското състояние, тъй като “принципът за пълно равенство между гражданите” прави ненужно обозначаването на народността им (сякаш до този момент те не са били напълно равноправни – б.а.), а множеството бракове между лица от различна народност затрудняват определянето на народността на децата от тях. От този момент народността няма да се посочва в никакви актове по гражданското състояние, както и в документите за самоличност[19]. Прикриването на нарастването на малцинствата ще се окаже лоша политика, доколкото по този начин се маскира започналата депопулация сред основната народност – българите. Ескалирането на този процес в наши дни вече предизвиква основателни опасения за промяна, в обозримо бъдеще, на характера на българската държавност с непредвидими последици както за нейния народ, така и за целия регион.

На проведеното преброяване на населението в края на 1975 народността на гражданите все още се отчита, но данните силно изкривяват действителната етническа картина, а и не са официално публикувани, оставайки само за служебно ползване. През следващите години Централното статистическо управление преустановява събирането на статистическа информация за населението по етнически признак.

Възможностите на тоталитарната държава за въздействие върху обществото не са използвани напълно от българските власти (за разлика от тези на съседните държави) за прилагане на тотален натиск (поне до 1982) за денационализиране на гражданите от небългарски произход. Процесът на асимилация е стъпалообразен и съобразен с нормалните процеси на естествена асимилация и приобщаване към съвременната българска нация. Тази „мека асимилация” донякъде отговаря на условията и настроенията в страната, но тепърва ще претърпи ескалация, която ще обърка процеса на целесъобразна национална консолидация, подпомагаща стопанския възход и просперитет. Най-вероятната причина за настъпилата внезапна промяна на политическия курс е икономическата криза на социалистическата система в края на 70-те години и опитите на българския комунистически диктатор да се закрепи на власт до настъпването на времето за преобразуване на системата.

Тягостната обстановка на настъпващата икономическа и идеологическа криза

На 21 август 1968 армиите на страните от Варшавския договор (без Румъния) окупират Чехословакия. Започва двайсетгодишен период на смразяване и изтощаване на Източния блок чрез идеологически догматизъм и възстановяване на репресивни режим на културни и икономически ограничения. Той ще завърши с обърканата “перестройка”, която ще заличи голяма част от активите на етатизма. Външни и вътрешни за т. нар. социалистически лагер сили ще доведат страните от Източна Европа и Централна Азия до външна стопанска зависимост и вътрешен икономико-политически катаклизъм, при който контролираната от държавата “общонародна собственост” ще се трансформира концентрирано като собственост (или в задкулисно владение) на част от елитарната прослойка на тоталитарните режими. Наченките на този процес се забелязват още от 60-те години.

През 1969 Тодор Живков е принуден да закрие ДСО Тексим, наместо да запази удачния стопански механизъм на това предприятие и само да отстрани набеденото му ръководство (не се наемам да давам оценка за него, но някои от известните факти говорят за възможна корупция и политически авантюризъм – б.а.). Към началото на 70-те години и последните форми на частна инициатива в България попадат под възбрана като частното предприемачество е възпрепятствано почти напълно. Свободните професии са поставени под контрол. Макар тези ограничения да са обосновавани с идеологически мотиви[20], те всъщност отразяват противопоставянето и сблъсъка между прослойки и групи с претенции за елитарна позиция в обществото, което е поставено в пълна зависимост от държавните органи и поддържащите ги обществени структури. България е капсулирана в информационно и парадигмално отношение, което създава тягостна атмосфера на безизходност и пълна липса на перспектива. Образованите и инициативни българи не виждат възможност за развитие извън тясната просека на държавно-партийната реализация, в рамките на нисък свод и тесен хоризонт. В тази потискаща ситуация, определящи за репродуктивната реализация на преобладаващата част от населението се оказват не материалните и моралните стимули, помощите и социалните услуги (които имат своята поддържаща роля), а пресиращата социално-политическа обстановка.

През 1972 писателят емигрант Георги Марков прочита по радио “Дойче Веле” есето “Ще изчезне ли българският народ?” Неговите свидетелства са показателни, че още през 60-те години „партократите” са били наясно за предизвикания национален срив, но дотолкова са се вкопчили във властта, че отказват да допуснат дискусия за коригиране на обществения фундамент и отношения. Ето какво казва Марков: „За първи път в своята история, в години на мир, а според властта - и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: "След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава." И по нататък писателят констатира: ...днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден [21].

 

Бележки:

1. Статистически годишник на Народна Република България 1974. София, 1974, с.с. 28, 30 32.

2. Виж напр.: Шаркова, Савина. Социалистическата жена между публичното и частното (1967-1973): Визии, противоречия и политически действия през социализма в България (Анализ на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 6 март 1973. За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество) – Годишник на Софийския университет “Св. Климент Охридски” , Философски факултет, Книга Социология, том 103, с. 61-80.

3. Динкова, Мария. Страсти по великата женска революция. – Везни, бр. 6-7, с. 42.

4. Присъщ раздел на закона за народонаселенишето при социализма представлява постановката за пълната рационална заетост на цялото работоспособно население, който е свързващото звено на последния с икономическите закони на социалисическия начин на производство (Демографический энциклопедический словарь. Москва, 1985, с. 136). Всъщност поради ниската производителност на труда и малката принадена стойност на производството в държавите с етатистки режими се налага да се повиши заетостта на населението, за да може да се издържа огромния бюрократичен, отбранителен и полицейски апарат.

5. Според едно широкообхватно социологическо проучване от края на 60-те години повече от половината от учениците, деца на работещи майки, са оставени през деня без родителски надзор и грижи. (Жената в стопанския, обществения, културния живот и в семейството. (Резултати от репрезентативно социологическо изследване към 15 декември 1969, София, 1972.)

6. Живков, Тодор. За последователно изпълнение решенията на Десетия конгрес на БКП за повишаване жизненото равнище на народа. (Доклад пред Пленума на ЦК на БКП 11 декември 1972 г.) – В: Избрани съчинения, т. 20. София, 1976, с. 270-455.

7. Председателят на КБЖ Елена Лагадинова прокарва включването в отчетния доклад за Х конгрес на БКП текст за необходимостта от изготвяне на научна концепция за ролята и мястото на жената в социалистишческото общество, както и широк набор от мероприятия в подкрепа на майките и жените, които по-късно са включени в упоменатите партийни решения от 1972-1973 – Динкова, Мария. Цит. съч., с. 41.

8. Виж напр.:Матова, Йорданка. Основни идеологически проблеми и методически решения при изграждането на прогноза за постепенното поемане на издръжката на подрастващото поколение от обществото. – В: Жената – труд и бит. София, 1977, с. 333-345. Прогнозата е разработена в Научния център по труда и социалното дело.

9. Шаркова, Савина. Цит. съч., с. 65.

10. Работническо дело, бр. 66/7.03.1973, с. 1-3.

11. Василев, Димитър.  Изводи от 25-годишното легално извършване на изкуствени аборти в европейските социалистически страни. Население, бр. 2/1987, с. 121.

12. Държавен вестник, бр.15/22.02.1974, с. 7.

13. Едва тогава размерът на добавките за първите две деца надвишава добавката за трето дете, както е било до 1967, въпреки че още от 70-те години основната  психологическа бариера за раждане е поставена при преобладаващата част от семействата между първото и второ дете.

14. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 18/6.05.1991, с. 10.

15. Асенов, Бончо.Възродителният процес и Държавна сигурност. София, 1996, с. 30-31. Според други данни преименуваните са 220 хиляди – Ахмед, Джемиле. Име, преименуване и двойнствена идентичност (Българските турци по време на Възродителния процес). – Социологически проблеми, кн. 1-2/2003, с.167.

16. Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998, с. 122.

17. Асенов, Бончо. Цит. съч., с. 31.

18. Трифонов, Стайко. Строго поверително. – Поглед, бр. 19/13.05.1991, с. 10.

19. Таджер, Витали. Основни положения на новата Наредба за гражданското състояние. – Народни съвети, бр. 2/1976, с 42-43.

20. “Капитализмът се роди и постоянно се ражда от дребното производство.“ Ленин В.И. Марксизъм и ревизионизъм. http://www.septemvri23.com/Lenin_marxism_i_revisionism.htm

21. Марков, Георги. Ще изчезне ли българският народ? – Гласове”, бр. 6/3 март 2006.

* Българско геополитическо дружество, авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет. Това е поредната от серията статии за демографската криза в България.

 


Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн