09
Пон, Дек
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

На 21 май, новият президент на Кот д’Ивоар Аласан Уатара пое поста си в столицата Ямосукро, в присъствието на държавния глава на Франция (бившата метрополия на африканската страна) Никола Саркози, генералния секретар на ООН Бан Ки Мун и неколцина африкански лидери. На церемонията присъстваха и хора от лагера на основния опонент на Уатара и доскорошен държавен глава Лоран Гбагбо.

Както е известно, през ноември 2010, в тази африканска страна (позната в миналото като Бряг на слоновата кост) се проведоха първите от десет години насам президентски избори. В тях Уатара беше обявен за победител, но Гбагбо отказа да признае резултатите и в резултат от това избухнаха кървави сблъсъци между привържениците на двамата (загинаха стотици хора, а близо милион избягаха в съседна Либерия). Възможността сблъсъците да прераснат в пълномащабна и продължителна гражданска война беше предотвратена от френската армия, чиито танкове влязоха през април в президентската резиденция в най-големия град на страната Абиджан, а Гбагбо беше арестуван. Веднага след това, Европейската комисия обяви, че ще отпусне на Кот д’Ивоар спешна помощ от 180 млн. евро за осигуряването на питейна вода и елементарно здравно обслужване.

За мнозинството хора извън Африка, тази развръзка изглежда справедлива – след като Аласан Уатара спечели изборите, през октомври и ноември 2010, беше нормално да заеме и президентския пост. Ситуацията обаче не е толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед, още повече, че повечето европейски и американски медии, кой знае защо, избягват да коментират възможността зад смяната на управляващите в Кот д’Ивоар да се крият и определени геополитически интереси.

Едно старо съперничество

Бившият президент Лоран Гбагбо е добре познат на аналитичната общност в Европа. Започнал като синдикален лидер, той за първи път привлича вниманието по време на студентските демонстрации през 1982 в Абиджан, довели до формирането на т.нар. Народен фронт (FPI). Три години по-късно, Гбагбо е принуден да емигрира във Франция, където се опитва да осигури международна подкрепа за FPI и да популяризира програмата си за борба срещу диктатурата на Демократичната партия на Кот д’Ивоар (PDCI) – единствената разрешена политическа сила по време на управлението на Феликс Уфуе-Боани (президент през 1960-1993), и създаването на многопартийна система в страната.

Смятаният за идейно близък до Френската социалистическа партия Гбагбо се завръща в родината си през 1988, а две години по-късно получава 18% от гласовете на президентските избори, превръщайки се по този начин в основния кандидат на опозицията. Тогава изборите са спечели от Уфуе-Боани, който пък назначава за премиер не друг, а Аласан Уатара. Когато, през 1991 и 1992, страната е разтърсена от нови студентски протести, премиерът Уатара нарежда ареста на Гбагбо, който по-късно е осъден на две години затвор (излежава само част от присъдата си).

Смъртта на 88-годишния Уфуе-Боани, през 1993, води до предсрочни президентски избори, спечелени от Анри Конан Бедие, идеолог на т.нар. „ивоарийство”, в чиято основа е тезата за националната изключителност на коренното население. Според тази теория, за „ивоариец” се признава само онзи жител на страната, който може да докаже че семейството му живее в нея от поне четири поколения насам.

Именно на това основание Конан Бедие обявява за недействителна кандидатурата на основния си съперник за президентски пост – бившия премиер Аласан Уатару. На свой ред, Лоран Гбагбо призовава привържениците си да бойкотират изборите, обявявайки промените в избирателния закон, наложени от Бедие, за нелегитимни. Тук е мястото да посоча, че по онова време и Уатаро, и Гбагбо са част от опозицията. През 1999, Бедие е свален от президентския пост в резултат на военен преврат, ръководен от генерал Робер Геи – човекът, арестувал Гбагбо през 1992 и по-късно отстранен от длъжност заради отказа си да смаже демонстрациите на опозицията, през 1993. Геи, който е професионален военен, получил образованието си във Франция, и ревностен католик, е победен в президентската надпревара през 2000 от Лоран Гбагбо. Що се отнася до третия основен кандидат в тези избори – Аласан Уатара, той отново е отстранен от надпреварата под предлог, че не е „коренен ивоариец”.

Военният бунт през 2002

На 19 септември 2002 въоръжени бунтовнически отряди, навлезли в Кот д’Ивоар от съседната Буркина Фасо овладяват северната част на страната и се опитват да осъществят държавен преврат. Конфликтът бързо се превръща в противопоставяне между верния на правителството Юг, където живее коренното население (по-голямата част от него са християни), и предимно мюсюлманския Север, които освен всичко друго, са разделени от въпроса за „ивоарийския произход” (т.е. от тезата за националната изключителност на коренното население), лансирана от президента Бедие и довела до отстраняването на Аласан Уатара от президентските избори, през 2000. След продължилите няколко месеца сражения, в Кот д’Ивоар е изпратен френски военен контингент (в рамките на операция „Еднорог”), който поема патрулирането в зоната на прекратените военни действия, разделяща Севера от Юга. След това, под натиска на световната общност, двете воюващи страни се споразумяха за създаване на правителство на националното помирение, назначаването на „неутрален” премиер и разоръжаване на бунтовниците.

На свой ред, ООН упълномощи своите миротворчески сили в страната (ONUCI) да съдействат за успокояване на ситуацията в зоната на операция „Еднорог”.

Естествено, всичко това не промени особено нещата и през 2004 северната половина на Кот д’Ивоар продължи да бъде окупирана от бунтовниците, с мълчаливото съгласие на международната общност и френските власти.

Именно тогава президентът Гбагбо започна военно настъпление (т.нар. операция „Достойнство”) за да си върне контрола над северните градове, заети от бунтовниците. В хода на това настъпление, ползващата експертната помощ на израелски съветници армия на Кот д’Ивоар бомбардира позициите на френските части, убивайки 9 войници. В отговор, французите моментално унищожиха цялата военна авиация на страната, провокирайки вълна от масови безредици, които привържениците на президента „канализираха”, насочвайки гнева на хората срещу френските части, както и против френските граждани, живеещи в Кот д’Ивоар. Така страната се оказа в задънена улица (северната и част беше окупирана от бунтовниците и частите от контингента на ООН – т.е. от французите) и бе разделена на две части. Все пак, през 2007 беше постигнато ново споразумение, задължаващо президента Гбагбо да назначи за премиер Гийом Соро, произхождащ от северната част на страната и генерален секретар на контролиращата я бунтовническа групировка „Нови сили”. Тук е мястото да отбележа, че по време на президентските избори през 2000 Соро подкрепи блока на Аласан Уатара.

Ролята на племенните и религиозни противоречия

Напук на повечето коментари в западните, а и в българските медии, нарастващото напрежение в Кот д’Ивоар не се дължеше само на традиционните за цяла Африка племенни и етнически противоречия. В тази страна е налице и противопоставяне между християнския Юг и мюсюлманския Север, както и сериозно напрежение в отношенията между коренните ивоарийци и жителите на страната, имащи „чужд” произход.

Навремето, когато Франция създава колонията си Бряг на слоновата кост (1893), очертаването на границите и очевидно не е съобразено с геоетническото рапределение на населението в региона. Както посочва известният френски експерт по Африка Бернар Люган, страната представлява сложна мозайка от четири лингвистични групи, които, на свой ред, са част от три етнически „блока”, дали началото на трите конкуриращи се политически формации в днешен Кот д’Ивоар, всяка от които подкрепя различен кандидат за властта: Лоран Гбагбо, Аласан Уатара и сваления през 1999 екс-президент Бедие.

Така, Лоран Гбагбо принадлежи към племето бете (12% от всички жители на страната), но съумява да получи подкрепата и на племенната група акан, които дори го предпочитат пред съплеменника си Анри Конан Бедие. Вероятната причина за това е, че съпругата на Гбагбо също е от акан. Освен това, Гбагбо се ползваше със подкрепата на градския електорат, принадлежащите към който не се идентифицират с нито едно от племената, и най-вече на жителите на бившата столица Абиджан, в южната част на страната, впечатлени от декларирания от него национализъм.

В северната част на страната, делът на гласувалите за Гбагбо не е голям – между 2% и 9%. В рамките на цялата страна, на първия тур на изборите през октомври 2010 той получи 38% от гласовете.

Аласан Уатара пък произхожда от северната част на страната и е мюсюлманин. Това му помогна да обедини около кандидатурата си племената, изповядващи исляма: малинке, сенуфо, дула, куланго и лоби. В четирите северни избирателни района той получи между 73% и 93% от гласовете. На юг резултатите му не бяха толкова добри, но все пак в Абиджан за него гласуваха 33% от избирателите (колкото беше и общият процент на гласовете му на първия тур, през октомври 2010).

Всъщност, това разделение на Кот д’Ивоар на две части (както навсякъде другаде в Африка) е резултат от етническото и племенно разделение. Бързото икономическо развитие на страната след получаването на независимостта през 1960 доведе до голям приток на имигранти от съседните държави, които през 60-те години бяха заети предимно в селскостопанската сфера, тъй като в нея имаше недостиг на работна ръка. Пришълците от Мали, Буркина Фасо или Гана днес са около 26% от цялото население на Кот д’Ивоар. И след като вече две поколения имигранти живеят на територията на страната, много от тях получиха местно гражданство, попълвайки редиците на избирателите на политиците от Севера.

Втората гражданска война

Според резултатите от президентските избори, съобщени на 4 декември 2010, Централната избирателна комисия на Кот д’Ивоар обяви, че досегашният президент Лоран Гбагбо е получил 45,9% от гласовете, а за основния му противник – бившия премиер Аласан Уатара, са гласували 54,1%. След това обаче, Конституционния съвет на страната анулира резултатите от изборите в седем северни департамента, позволявайки по този начин на Гбагбо да остане президент. В същото време международната общност призна изборната победа на Уатара, поставяйки Гбагбо в политическа изолация.

След проточилите се няколко месеца и завършили без успех преговори между двамата политици, самообявили се за президенти, в края на март 2011 военните групировки от Севера, контролирани от Уатара, предприеха по негова заповед мащабно настъпление, в очевидно нарушение на действащото споразумение за прекратяване на военните действия. Офанзивата, чиято цел беше овладяването на властта, се осъществи със силите на опълчението на партията на Уатара „Нови сили” и присъединили се към него дезертьори от националната армия. Те се ползваха с моралната подкрепа на ООН и с военната подкрепа на френския контингент „Еднорог”. Малко преди това численият му състав беше увеличен (благодарение на подкрепленията, дошли от Габон и Чад), достигайки 1700 души. Освен това, бунтовниците от Севера вече години наред се финансират от Нигерия и Буркина-Фасо. На 10 април, френският военен контингент, действащ в рамките на мисията „Еднорог” и под егидата на ООН, нанесе силен въздушен удар по системата за отбрана на президентската резиденция в Абиджан, а 250 френски войници блокираха богаташкия квартал Кокоди, позволявайки на частите на Уатара да пленят на следващия ден (11 април) отказващия да предаде властта Лоран Гбагбо.

В същото време, опитвайки се да не дискредитира окончателно победата на Аласан Уатара на изборите, Външното министерство в Париж побърза да заяви, че френските части не са участвали пряко в тази военна операция и, че тя е била осъществена само от отрядите на Уатара. Съвършено очевидно е обаче, че без военната подкрепа на Франция и ликвидирането на военния потенциал на армията на Гбагбо от френския контингент, конфликтът едва ли щеше да приключи скоро. В тази връзка, както отбелязва френският анализатор Александър Латса: „злото беше пуснато на свобода – новият президент на Кот д’Ивоар дойде на власт, благодарение на френската армия”. Между другото, в едно от последните си интервюта, дадени в Абиджан, малко преди да бъде пленен от противниците си, Лоран Гбагбо твърди, че не е „марионетка, стремяща се да угоди на Запада” и, че не иска „да прилича на французите”. В същото интервю, той се изказва крайно критично към международната общност, признала победата на противника му Уатара на последните президентски избори.

Критиките срещу френско-американската намеса

Междувременно, започват да се чуват все повече критични гласове по повод на френската намеса във вътрешните работи на Кот д’Ивоар. Така, известният френски адвокат Жак Верже, както впрочем и бившият външен министър Ролан Дюма, открито атакуваха позицията на Франция в този конфликт. И те не са единствените. Бившият шеф на президентската администрация по времето на Жак Ширак  Жан-Франсоа Пробст заяви, че Аласан Уатара е американска марионетка, манипулирана от ЦРУ и, че с некомпетентното си поведение сегашният президент Саркози работи за интересите на САЩ. В тази връзка Пробст напомни, че „бунтовниците от Севера се ръководят отвън, включително от Ал Кайда, но най-вече от северноафриканските ислямисти, които биха искали да завоюват Юга... В случващото са замесени и САЩ, които (подобно на Буш в Ирак) успяха да привлекат редица малки сателитни или зависими държави и да ги накарат да плуват заедно с тях срещу течението... За нещастие на нашата прекрасна Франция, която навремето Дьо Гол изведе от юрисдикцията на обединеното командване на НАТО, президентът Саркози отново я обвърза с курса на Северноатлантическия пакт. Лошо е и, че сегашните ни дипломати с нищо не превъзхождат китайските си колеги. Което не е чудно, след като в момента френската дипломация в региона се ръководи от кръгли идиоти”. Известният адвокат Марсел Секалди също коментира в критичен тон френските действия в Кот д’Ивоар, твърдейки, че „в готовността на Запада да наложи на всяка цена Аласан Уатара прозират скрити интереси”.

Ресурсният фактор в конфликта в Кот д’Ивоар

С какво могат да бъдат свързани тези интереси? Например с това, че Кот д’Ивоар е сред най-големите в света износители на какао и водещ износител на кафе и палмово масло. Много по-важно обаче е, че от известно време насам страната е сред основните доставчици на петрол за САЩ. Първите сериозни находища бяха открити в средата на 90-те години, като проучванията продължават и в момента. През 2003 британската компания Tullow Oil pic обяви за особено перспективно петролното находище в района на Акаджу.

През май 2010 за наличието на перспективни петролни находища обяви и котиращата се на Нюйоркската фондова борса компания Global Natural Resources Inc., а през септември Tullow Oil съобщи, че е открила „най-големия петролен резервоар в Африка” с потенциал от 550 млн. барела.

Именно от гледната точка на големите западни компании със сериозни интереси в Кот д’Ивоар, вече бившият президент Лоран Гбагбо извърши наистина непростима „грешка”, отваряйки пазарите на страната си за Китай и Русия. Така, китайците сключиха поредица от сделки с местния „Телеком”, а пък Русия получи достъп до петролните находища (вероятно тъкмо поради това, Москва предпочете да не коментира резултатите от изборите в края на 2010), което силно нервира САЩ, смятащи петролните находища в Западна Африка за свой „стратегически резерв”.

Както се посочва в един коментар на „Файненшъл Таймс”: „Русия, която се сдоби с база за своите петролни интереси на границата на големите африкански находища, се опитваше да попречи, доколкото може, на външната намеса в кризата в Кот д’Ивоар. Докато западните държави налагаха санкции срещу режима на Гбагбо и настояваха той да напусне поста си, Русия блокираше тези стъпки в Съвета за сигурност на ООН, където разполага с правото на вето”. Макар че руснаците, по принцип, се отнасят негативно към посегателствата срещу националния суверенитет (което е обяснимо, имайки предвид проблемите им в Северен Кавказ), както посочва един западноевропейски дипломат: „поведението на Москва във връзка с кризата в Кот д’Ивоар се обяснява на 90% с петролните и интереси и само на 10% - с тези, свързани със суверенитета”.

Както посочва в тази връзка американският анализатор Ан Талбът: „Гбагбо разчиташе, че приходите от петрола ще му позволят да остане на власт, въпреки международното недоволство. Само че големите запаси на Кот д’Ивоар от различни ресурси правят тази страна твърде привлекателна в стратегически план за Запада. САЩ и Франция бяха твърдо решени да поставят на власт там някоя по-лесно контролируема фигура”.

Повечето африкански медии оценяват скептично ситуацията в страната, посочвайки, че тя е поредното доказателство както за неспособността на Африка да се управлява сама, така и за липсата на качествена африканска дипломация. Впрочем, редица техни западноевропейски колеги изразиха сходни оценки, коментирайки иронично „успеха” на френската армия на фона на очевидния дипломатически провал, който би могъл да доведе до продължителна гражданска война в Кот д’Ивоар (над един милион бежанци напуснаха страната по време на сраженията, като повечето се прехвърлиха в съседна Либерия, която в резултат от това беше поразена от остра хуманитарна криза). Испанските медии, в частност, смятат, че тази, трета поред война, в която Франция участва при управлението на Саркози, е поредния опит на президента да върне на страната си поне малко от някогашното и величие. В същото време, както посочва и споменатият по-горе френски анализатор Александър Латса, тази намеса във вътрешните работи на африканската държава има своите политически и геостратегически предпоставки, включително и свързани с личността на новия президент на Кот д’Ивоар Уатара.

Кой е новият лидер на Кот д’Ивоар?

Аласан Уатара е роден през 1942 и получава висшето си образование в САЩ, след което работи като икономист в Международния валутен фонд (МВФ), а през 1988-1990 оглавява Централна банка на държавите от Западна Африка (ВСЕАО). През 1990 той сключва брак с Доминик Нувиан – собственичка на агенция за недвижими имоти, която по онова време управлява недвижимото имущество на президента на Кот д’Ивоар Феликс Уфуе-Боани и на габонския му „колега” Омар Мбонго и притежава франчайза за марката „Жак Десанж” в САЩ. Интересно е, че бракът им е регистриран в Париж от тогавашния кмет на район Ньойи-сюр-Сен Никола Саркози.

През същата година Уатара е назначен за премиер на Кот д’Ивоар като остава на поста до 1993. Докато е начело на правителството нарежда да бъде въведен специален документ, узаконяващ пребиваването на чуждестранни работници на територията на страната. Пак той подписва заповедта за ареста на опозиционния водач Лоран Гбагбо (който по онова време е депутат), съпругата и големия му син. Както вече споменах, те са осъдени на две години затвор и след известно време амнистирани от президента Боани. През 1993 Уатара напуска правителството за да стане помощник на генералния директор на МВФ. За никого не е тайна, че Аласан Уатара е близък приятел на сегашния френски президент Никола Саркози. В същото време, съпрузите Уатара са забъркани в множество скандали, някои от които се разследват, включително от френските служби. Така, съпругата на новия президент на Кот д’Ивоар има син от първия брак – Лоик Фолору, който е шеф на голяма компания за износ на какао и многократно е бил разследван за „спекулации” и „злоупотреба със служебна информация”. Впрочем, докато беше премиер, в началото на 90-те, Аласан Уатара също беше разследван за „предаване на служебна информация” и незаконно предоставяне на конфиденциални сведения на чужда държава. Съпругата му е собственик на множество недвижими имоти в Париж, които се разследват от френската полиция „заради незаконния начин на придобиването им”. Освен това я подозират в неплащане на данъци, като за целта е използвала една от „хуманитарните” си фондации.

Какво следва оттук нататък

Независимо от военната победа на Уатара, извоювана с решаващата френска помощ, почти половината от населението на Кот д’Ивоар продължава да оспорва резултатите от президентските избори, смятайки, че Лоран Гбогбо е получил повече гласове от своя противник. Само че повторно преброяване на гласовете вече няма как да се направи, тъй като много от бюлетините междувременно бяха унищожени.

Френският финансов министър Кристин Лагард обеща, че страната и скоро ще окаже на Кот д’Ивоар мащабна финансова помощ от около 400 млн. евро. Заемът ще отиде за покриване на най-неотложните нужди на населението, възстановяването на Абиджан и дейността на най-важните обществени институции, а след това – и за стимулиране на икономическата активност и изплащане на дълговете към международните организации и частните инвеститори.

В хуманитарен и политически план, първите дни от управлението на Уатара трябваше да се превърнат в символ на победата на демокрацията над диктатурата. Екипът на нови президент дори беше създал цял сценарий, включващ предаването на бившия президент Гбагбо и най-близките му роднини на Международния съд в Хага по обвинение в нарушаване на човешките права и геноцид. Изглежда обаче, че това няма да стане лесно, той като новите власти вече успяха доста да влошат имиджа, с който се ползваха пред световната общност.

Така например, появиха се съобщения за масови убийства в югозападната част на страната, като само за един ден привържениците на Уатара са убили в градчето Декуа повече хора, отколкото са всички жертви в проточилата се пет месеца гражданска война (според данните на хуманитарните неправителствени организации, действащи в Кот д’Ивоар). Международният комитет на Червения кръст например, съобщи за 1200 души убити по етнически признак само за ден. Мнозина коментират начина, по който беше арестуван бившият президент Гбагбо и семейството му, както и, че малко след ареста си бившият вътрешен министър Дезире Тагро почина при неизяснени обстоятелства. Привържениците на новия президент, окупирали Абиджан го раграбиха непосредствено след това, като броят на жертвите остава неизвестен. Също както и местонахождението на Лоран Гбагбо впрочем, и то въпреки официалното запитване на група френски адвокати отправено към властите по този въпрос.

На този фон става все по-ясно, че постигането на истинско помирение между отделните племена и конфесии в Кот д’Ивоар няма да е никак лесно, ако въобще е възможно.

 

* Българско геополитическо дружество

БЪЛГАРСКАТА ДЕМОГРАФСКА НЕРАЗБОРИЯ

През 1956 в България се осъществява прелом към политика за национално сплотяване и предотвратяване по-нататъшното дезинтегриране на българската нация.  След като съседните държави, до голяма степен, вече са реализирали национално-консолидационните си програми, докато българските управленци цели осемдесет години демонстрират колебливо отношение по тези въпроси (само през десетилетието 1934-1944 се провежда последователна и сходна с тази на останалите балкански държави политика на национална унификация)(1), от втората половина на 50-те години започва период на национално единение, продължил трийсет години и допринесъл, наред с модернизационните импулси, за формирането на новия облик и характер на съвременната българска нация. В края на 80-те години обаче, провалът на повечето от инициативите за побългаряване на малцинствените общности става очевиден и впоследствие застрашава българския национален и държавен интегритет.

Основната предпоставка, предопределила неуспеха на националистическите “възродителни” кампании (за разлика от начинанията за възстановяване на  българското самоопределение при македонските българи и на българското самосъзнание при българите мюсюлмани) за интегриране чрез българизиране и секуларизиране на обшествените отношения при българските турци, циганите мюсюлмани, татарите и част от българите мюсюлмани (турчеещите се измежду тях) е елементарният управленски подход на прилагане на административна принуда и инцидентно по характера си насилие, които пораждат съпротива и консервативна реакция сред мюсюлманската общност. В отношението си към малцинствените общности, българската „социалистическа” държава е раздвоена между опитите да ги направи лоялни граждани чрез предоставяне на равноправни условия за развитие (в рамките на ограничаването на частната инициатива) и грубият и неумел асимилационен натиск, който постига предимно обратни на желаните резултати. Тази странно противоречива изява на  усилията за приобщаване на мюсюлманската общност се дължи както на противостоящите си политически лагери сред управляващите и взаимно изключващите се становища за работа с малцинствата, така и на политическата незрялост и управленска неграмотност на комунистическия елит. Все пак трябва да се добави, че до голяма степен възприемането на несъобразените с реалностите способи на асимилационно въздействие е породено от необходимостта за бързо овладяване на процесите на протичащия демографски взрив сред мюсюлманите у нас през втората половина на ХХ век.

Първоначални мерки за консолидиране

Първоначалните мерки за консолидиране на българската нация са насочени към установяването на единни образователни норми и стандарти, при които българският език е поставен в сърцевината на учебната дейност, и с тях се предотвратява по-нататъшното обособяване и изолиране на децата от небългарски произход, обучавани в малцинствени учебни заведения. Преодоляването на протичащата просветна автономизация (ощетяваща дори учениците от малцинствата, които слабо познават и ползват българския език и с това са неравностойни спрямо учениците с български произход) е правилна стъпка към запазване целостта на националната общност и същевременно за развитие и приобщаване на малцинствените общности, за изравняване на познанията и възможностите им с тези на останалите граждани. Това би позволило пълноценно да се използва потенциалът на малцинствата в стопанския и културен живот

Веднага след това обаче започва постепенното прилагане на различни форми на натиск за промяна на начина на живот и идентичността на част от циганите, българите мюсюлмани и турците. Изглежда именно страхът от бързото нарастване на числеността им определя насилствените форми и форсира темпа на “интеграционните” прийоми, за което българските власти биват обвинявани от международната общественост в провеждане на насилствена асимилационна политика. Ала за бума на раждаемостта при мюсюлманите отговорност до голяма степен носят управляващите, чието ограничено познание и разбиране за обществените процеси води до сериозни грешки при формирането на модерно урбанизирано индустриално общество. Така например, докато преследването на организираната просия и джебчийство при циганите е уместно и оправдано, разпореждането за усядането на чергарите измежду тях нарушава традиционните им способи на препитание и социално общуване и допълнително допринася за превръщането им в градски маргинали, принудени да станат храненици на системата за социални грижи.

През 50-те години българите християни са поставени в по-неизгодни позиции спрямо мюсюлманските съобщности по отношение на семейното им възпроизводство. В селищата от преимуществено аграрен тип (с население до около 20 хиляди души) повечето от тях са въвлечени в колективизацията на земеделското производство дори и насилствено (2). Голяма част от мюсюлманите обитават планински и полупланински райони и при тях кооперирането на селските стопанства се забавя. При преброяването от 1956 се установява, че при българите само 11.7% принадлежат към обществената група на едноличните стопани, докато при помаците (през 1956 е отбелязано, че са българи мохамедани) са 56.7%, при македонците (македонските българи) – 50.7 %, при турците – 42.4 % и при циганите - 4.4 % (3). Членове на ТКЗС, съответно, са 38.1 %,  3.4 %, 15.3 %, 32,4 % и 22..6 %. Едва когато държавното и партийно ръководство осъзнава, че при разширен държавен сектор в земеделието едноличните стопанства получават предимства, които значително облагодетелстват и допълнително обособяват малцинствените общности, се предприема колективизация и в районите с висока надморска височина и пресечен терен. Но, докато при мюсюлманите раждаемостта поддържа населеността в обитаваните от тях полупланински и планински височинни пояси, въпреки умерената миграция към градовете и низините, при българите започва обезлюдяване именно в тези зони, където те успяват да се съхранят народностно през епохата на османското владичество.

Освен това, българите много по осезателно се включват в индустриализацията, в изграждането на разширения административен и пропаганден апарат на бюрократизиращата се държава със съответните й тоталитарни производствени и културни функции (4). Това съдейства за по-бързото им урбанизиране и модернизиране, за възприемането на западни образци на семейство и репродуктивно поведение. При големите малцинствени общности, напротив, се създават нови малцинствени мрежи на консервиране, самосъхранение и подпомагане, които поддържат разширената репродуктивна реализация, която изглежда е подкрепяна от външни центрове на влияние и следва ислямския модел на семейство в условията на демографски преход.

Присъединилите се към проектите на индустриализацията индивиди и семейни общности много често попадат в неподходящи битови условия за създаване на разширено семейство, при което отлагат сключването на брак и раждането на дете и ограничават броя на децата в семейството. Други са прекалено заети с професионални ангажименти, с възможността да увеличат приходите си и да се отдадат на завръщащия се вкус към хедонистичен начин на живот, за да се разсейват с грижи за многодетно семейство. Странно, но тяхното семейно неблагополучие се приема като подходящ пример за следване, за съвременен модел на поведение в младежка възраст и при семейна реализация.

Въпреки изселванията на турците, през 50-те години мюсюлманската общност в страната набира демографска инерция. Демографското й разрастване, съчетано с усилената миграция и урбанизация при християните, води до разширяване на географското й разпространение и до увеличаване на районите, в които мюсюлманите са мнозинство. Тяхното нежелание да се включат в “социалистическите” преобразования ги превръща в основната опозиционна маса в страната. Тревогата на управляващите нараства, още повече че мюсюлманите имат подкрепата на Турция. Ала паниката довежда до необмислена и хаотична реакция на насилствена асимилация, съпроводена от поддържане на погрешно ориентирана практика на социално подпомагане .

Най-значимият пропуск в социалната политика е несъобразената с реалностите в страната пронаталистичната нормативна регламентация (придружена от уравниловъчна имуществена ограниченост), която насърчава многодетството без да поставя целесъобразна преграда пред възходящото нарастване числеността на семейството. То самоцелно е подтиквано да се разраства, без съобразяване с необходимостта от функционална адекватност и приспособимост към навлизащите модерни форми на преживяване и реализация, както и с изискванията на тоталитарния режим за обществена и трудова ангажираност, сблъсъкът с което става неминуем при развилите се паразитни нагласи сред значителна част от многодетните семейства. Част от тези семейства (особено сред циганските съобщности), с разрастването, си излизат извън рамките на общественоприемливите норми и се самозатварят в собствената си среда и проблеми, без да успеят да се приспособят към динамичните промени около тях. В България се повтарят някои типични грешки на западната интегристка методика (вероятно механично копирана), които довеждат целевите групи до допълнителна изолация и социална осакатеност от прекомерната и непремерена държавна грижа и подкрепа, но също от ограниченията на тоталиталната система.

При приемането, през 1951, на Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството (който макар и твърде стеснен в инструменталния си набор от стимули, демонстрира известна приемственост с нормативите в тази сфера от първата половина на 40-те години), законодателят предвижда кръгът от правоползватели на дългосрочните вземания по него (месечни добавки за деца) да остане ограничен, като се отнася само до работниците, служителите и пенсионерите, които тогава не представляват преобладаващ дял от населението, тъй като България е все още аграрна страна. Не се е очаква също разширеното подпомагане на самотните майкии да обхване голям брой жени, тъй като по това време жените се стремят към семейно обвързване. През следващите 17 години от действието на указа обаче, тези обстоятелства съществено се променят.

Както беше отбелязано по горе (в частта публикувана в предишния брой – б.р.), от средата на века до средата на 70-те години рязко се увеличава числеността на работещите в държавната сфера, които получават обществено осигуряване и стават правоимащи по уредбата за насърчаване на раждаемостта. За да се случи това (особено при малцинствата) важна роля изглежда имат месечните детски добавки, които се оказват стимул за заемане на работно място с обществено осигуряване. Така те стават важен инструмент за насочване на обществото в коловозите на стремящия се към всеобхватност етатистки режим и за контрол над личността и семейството. От друга страна, многодетството на семействата от малцинствата, които получават държавните премии за деца, тъй като са настанени на работно място с полагащо му се обществено осигуряване, служи за пример на останалите с надеждата и те да получат достъп до държавните възнаграждения и издръжки за „поточното производство”  на деца (с извинение за грубия израз, той ми се струва най-уместен).

От 1951 до 1967 размерът на еднократните помощи за раждане на дете и на месечните добавки за деца на няколко пъти се увеличава (виж таблица 3). Добавките при три и повече деца в семейството се оказват важно перо в семейния бюджет, особено за семейства с ниски и непостоянни доходи. При липсата на разнообразни възможности за изкарване на прехраната, много от бедните домакинства се вкопчват в премиите за раждане и отглеждане на деца. Те стават средство за препитание, като при отглеждането им често надмогва не техния интерес, а нуждата на домакинството и на неговите възрастни членове.

Възприетата през 1951 схема на изплащане на месечните добавки за деца във висока степен стимулира многодетството като подбужда раждането на децата да се случва през къс интервал от време, за да може по-дълго да се получава премията за максималния брой деца в семейството, вместващи се в рамките на 14-годишната възраст (а от 1957 - на 16-годишната възраст), до която се полага изплащането на добавки. Така фактически се форсира с още един инструмент самоцелното раждане на деца в семейства в нужда и недоимък.

Таблица 3. Размер на месечната добавка и на месечната помощ за самотни майки за издръжка на всяко от децата в семейството по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството в периода 1951-1967  (в лева деноминирани към 1.01.1962)

Брой на децата в семейството

Дата на влизане в сила на нормативния акт

Едно

Две

Три

Четири

Пет

За шесто и следващо

1.07.1951

1.20

2.80

5.60

9.60

13.60

по 4.80 за всяко дете

1.07.1951 – самотни майки

8.00

17.60

27.20

36.80

46.40

по 9.60 за всяко

1.01.1957*

1.20

10.00

19.00

28.00

37.00

по 10.00 за всяко дете

1.08.1962*

1.20

14.00

27.00

40.00

49.00

по 10.00 за всяко дете

1.07.1967*

І група

5.00

20.00

45.00

50.00

55.00

по 5.00 за всяко дете

ІІ група

2.00

14.00

34.00

39.00

44.00

ІІІ група

-

10.00

24.00

29.00

34.00

* Когато месечният доход на съпрузите от трудово възнаграждение и пенсия надвишава общо 1800 лв. (180 лв. деноминирани към 1.01.1962) , месечните добавки за деца се изплащат в половин размер. При промяната от 1962, за семействата с доход над 180 лв се запазва заварения размер на добавките (1/2 от размера на добавките от 1957) , докато семействата с по-нисък доход получават увеличение за две и повече деца. От 1967 се въвеждат три групи семейства според годишния им доход: І група – до 350 лв; ІІ група – 351-500 лв; ІІІ група – над 550 лв.

Все пак, през годините постепенно започва да се променя системата на възходящо стимулиране като акцентът вече не пада толкова рязко върху екстремното многодетство. През 1962 се възприема промяна на месечните добавки в средното ниво на семейства според броя на децата им, като увеличението на размерът на добавките се отнася само за две, три и четири деца, но то рефлектира и при по-многобройните семейства.  Впоследствие, по тази схема се увеличават и еднократните помощи при раждане на дете (виж таблица 4), като от 1 януари 1966 еднократните помощи за раждане на дете се увеличават значително за второто и третото дете, а плащанията се изравняват между осигурените и неосигурените (дотогава неосигурените получават половината размер на еднократните помощи).

Таблица 4. Размер на еднократните помощи за раждане на дете по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството в периода 1951-1967

(в лева деноминирани към 1.01.1962)

Поредност на децата в семейството

Дата на влизане в сила на нормативния акт

Първо

Второ

Трето

Четвърто

Пето

За шесто и следващо

1.07.1951*

16.00

24.00

48.00

80.00

100.00

по 120.00 за всяко дете

1.01.1966*

16.00

40.00

70.00

80.00

100.00

по 120.00 за всяко дете

[*] Неосигурените по Закона за общественото осигураване лица получават помощите в половин размер. От 1966 неосигурените получават помощите в пълен размер.

Помощта за самотните майки се предоставя до 12-годишната възраст на детето, само на необвързани семейно жени (ако междувременно се омъжат, помощта се получава до навършване на 7-годишна възраст от детето), като разведените и вдовиците не се ползват от такива права (освен ако детето е родено повече от десет месеца след смъртта на съпруга или развода). Указът и правилникът към него не предвиждат предоставяне на помощ, в случай че майката живее с бащата в едно домакинство или “съзнателно избягва да живее под един покрив с бащата на детето или да сключи брак с него или да заведе дело за издръжка”. През първото десетилетие от действието на указа високият размер на помощите за самотните майки изглежда изкушава някои жени да се стремят към получаване на допълнителни средства (при това без да е необходимо наличие на обществено осигуряване), като съзнателно поемат сами родителските задължения или фиктивно се представят за самотни родители. Това явно предизвиква нарастване на случаите на самотно родителство при жени, които не се притесняват от обичайните обществени нагласи или пък не могат ефективно да бъдат контролирани от общинските власти, дали фактически живеят с бащите на децата си. Вероятно по тази причина, от 1951 нататък,  размерът на.помощта за самотните майки не се променя и, от 1962, при повече от три деца, става по изгодно да се получават месечни добавки (разбира се, ако майката е осигурена).

Погрешното подоходно диференциране

Започналото от средата на 50-те години подоходно диференциране на правоимащите по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството е неблагоприятен завой в логиката на провежданите пронаталистични мерки. Насърчаване на бедните в многократно по-висока степен (те получават по-големи по размер добавки за деца, които съставляват много по-значителен дял от техните доходи), в сравнение със семействата, принадлежащи към по-високодоходни групи, е проява на егалитаристките разбирания на управляващите, която само частично постига целите си като насърчава раждаемостта предимно сред несъстоятелните слоеве на населението. Този модел би  бил оправдан при едно раннобуржоазно общество, където имотните слоеве концентрират капитал, дори чрез ограничаване на разделянето му сред множеството потомци. Уместно е в такъв случай да направя ироничната забележка, че българското общество по това време е именно такова, а тази констатация може би не е чак толкова далеч от реалността. В резултат се формира пронаталистична политика, вместена в ограничените рамки на даване предимство на функцията на социалното подпомагане, предназначена основно за семействата с ниски доходи. Уравнителските й тежнения донякъде изпълняват предназначението си, да дадат възможност на семействата от по-бедните прослойки да бъдат обезпечени с екзистенц-минимум средства при раждане (особено при несигурните способи за контрацепция) и да отгледат достойно децата си, ала така се залага капанът на деформиране на общественото съзнание, че многодетството е характерно за бедните семейства, които могат да се издържат чрез него, а, от друга страна, недоимъкът спохожда многодетните семейства и е желателно да се избягва раждането на повече деца. При част от несъстоятелните  общности и сред по-имотните слоеве се създава именно такава трайна психологическа нагласа.

Друг не по-малък порок на пронаталистичната нормативна уредба е, че така установеният режим на подпомагане при раждане и отглеждане на деца не спомага за възприемането от по-консервативните семейства на нов модел на поведение като преминат към по-модерни форми на семейно структуриране и функциониране,  предполагащи семейно планиране и оптимално ограничаване броя на децата. Процес който в голяма (дори прекомерна) степен вече е обхванал преобладаващата част от градското население и по-напредничаво мислещите индивиди сред селяните. Постепенно се формират две групи с различни стилове на живот – малодетни и многодетни семейства, като по-неблагоприятното е, че принадлежността към тях бива все по-обусловена от етническия произход и социалния статус.

От 1955 се регламентира възможността на многодетните семейства (с три и повече деца), “изпаднали в особено тежко семейно и материално положение”, да се отпускат еднократни помощи. Доколко и с тази възможност се е злоупотребявало (5), или пък е била употребявана за социално “дресиране” на аутсайдерите, макар да изглежда напълно уместно солидарна и социално справедлива? Специфичното прилагане на законите и правилата е в пряка зависимост от характера на обществото, за което са предназначени.

Със специална разпоредба в Закона за пенсиите от 1957 се предвижда жените, които са родили и отгледали повече от 5 деца до 8-годишна възраст, да се пенсионират при 15 години трудов стаж и възраст за І категория труд 40 години, а за ІІ и ІІІ категория – 45 години. Това положение остава валидно до отменяне на закона в самия край на века.

След установяването на комунистическия режим се запазва практиката за награждаване на майките с орден ”Майчинска слава” (при родени, отгледани и възпитани пет и повече деца) и медал “За майчинство” (три и четири деца), въведена през 1943. За периода 1951-1955, народните съвети представят в Президиума на Народното събрание за награждаване около 350 хиляди многодетни майки, но само през 1949 у нас е имало 430 хиляди многодетни майки. Явно много от многодетните майки остават непредставени за награждаване поради “скромност, предразсъдъци и незнание”, или защото не са отговаряли на условията за отглеждането и възпитанието на децата си (6).

След 1945, законодателството за закрила на майчинството и децата е многократно допълвано и подобрявано (7), но подробното му разглеждане е обект на изясняване в друга поредица от статии (8), поради което само ще спомена, че широката нормативна база, създадена за насърчаване на раждаемостта и в подкрепа на семейството, освен своите действително ефективни социални функции, създава затруднения и деформации в трудовата сфера и се превръща в брънка от организирането на повсеместното бюрократизиране и изкуствено изравняване на обществения живот, чиято плоскост подтиска изявата на българите извън колективистичната система.

16 години Указът за насърчение на раждаемостта и многодетството се допълва, променя и приспособява, но в средата на 60-те българските управници най-после осъзнават, че произлизащата от него схема на протежиране на семейното възпроизводство е неприемлива и създава нежелателни проблеми, за които е недопустимо да бъдат институционално подхранвани и толерирани. Най-смущаващият измежду тях е необоснованото за съвременната епоха стимулиране на поддържането на нивото на многодетството сред семейства, непритежаващи капацитета да дадат на децата си възпитание и образование, съответстващо на изискванията на модерната цивилизованост. Поддържането на тази схема в България означава да се произвеждат етнизирано и религиозно противопоставящи се прослойки, което допринася за увеличаване на напрежението в обществото и за неговото циклично (евентуално катастрофично) деструктуриране. Всъщност, това до голяма степен се случва и този модел на раздалечаване между различните обществени групи продължава и по-късно да се възпроизвежда.

Нови повеи, колебливи подходи и съмнителни резултати

Към средата на 60-те години на миналия век Тодор Живков, с подкрепата на специалните служби, успява да установи пълен контрол над Българската комунистическа партия и почти изцяло да игнорира вътрешнопартийната демократична традиция и колективното начало при управлението на държавата. Напълно е завършена трансформацията на БКП от лява политическа сила в държавна партия на наложения етатистки режим. Чрез присъствието на структурите на държавната-партия в правоохранителните и правораздавателните органи те също са поставени в зависимост от ръководителя на партията. По такъв своеобразен начин се оформя личната диктатура на този комунистически функционер със силно чувство за съхранение на властта, което ще окаже влияние върху институционално-политическото развитие на България през следващите десетилетия. През 1971 той става председател на Държавния съвет, сякаш за да направи историческа аналогия на изключителната позиция, която заема в държавата, намираща се в извънредна ситуация (васал на съветския хегемон).

Утвърдил позициите си, Живков получава възможност почти еднолично да определя насоките на социално-икономическото развитие на България (независимо от провалите през първото десетилетие от управлението му), като съсредоточаването на ресурсите при централизирано-плановия икономически механизъм му позволява  да осъществява значителни по размерите, обхвата и значението си проекти. Едно от тези начинания е прокарването на нова политика за насърчаване на раждаемостта, за задоволяване на социалните потребности на младежите и младите семейства и за демографско укрепване на страната. Ловък политик-популист, той отново използва умерени националистически и просоциалистически уравниловъчни похвати за затвърждаване на собствените си позиции, макар, че те биха допринесли и за укрепването на държавата и националната общност, ако бяха проведени по подходящ начин.

През втораата половина на 60-те години става ясно, че България е попаднала в капана на социално-икономическото несъответствие между все още запазващия се преобладаващо селски характер на населението, със съответстващия му аграрен тип стопанство, и неудовлетворителната по темпа си на развитие и качествен резултат индустриализация, противопоставени на стихийната урбанизация и експлозивна модернизация на обществото. Основната причина за произтичащите от това неблагоприятни процеси на маргинализация е, разбира се, повсеместната колективизация и държавният натиск върху селскостопанските кооперативи Същевременно, българите все повече възприемат консуматорския манталитет, а стремежът към високо потребление променя начина на живот и изискванията им за реализация. Ограничените, по формите и потенциала си,  възможности за препитание в трудовите земеделски кооперативи отблъскват способните и инициативните, които опитват да се реализират в недоразвитата индустрия или в административно-пропагандния апарат. Само от края на юли 1966 до края на юли 1967, численосттта на постоянно заетите в ТКЗС намалява с 65 149 души - от 1 149 715  до 1 084 566 кооператори (-5.7 %). С 56 706 души намаляват постоянно живеещите в селищата спадащи към района на ТКЗС и в зоната на кооперативите вече живеят само 3 551 945 кооператори и членове на техните семейства (9). Около половин милион работници, живеещи в селските райони, работят извън земеделските кооперации. Застаряването на работещите в колективните стопанства бързо напредва, като в по-младите възрастови групи, от 16 до 49 години, преобладават жените (10). Аграрното производство  все по-неумолимо се сенилизира и феминизира.

От началото на 60-те години, раждаемостта у нас се установява на сравнително ниско равнище, като дъното е достигнато през 1965-1967. Натикани в неблагоприятстващата разширеното възпроизводство жизнена среда на българския социалистически град, жителите му се ограничават до раждането предимно на едно или две деца, независимо от високите стимули за раждане на повече деца. Сред селското население все още се запазва, макар и частично, традицията на раждане на няколко деца, но и това се дължи предимно на по-високата раждаемост при мюсюлманите и циганите. Доколкото данните за диференциацията на раждаемостта между отделните етнически общности  е слабо достъпна и известна,  чрез публикуването и разгласяването на общия показател за нивото на раждаемостта се маскира настъпването на демографска стагнация сред християнското население, което тепърва ще прерасне в демографски срив и депопулация.

На 12 октомври 1967, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП, е обсъден въпросът за българската младеж и са “развити” тезиси за младежката проблематика, между които основно място заема въпросът за увеличаване естествения прираст на населението и за подмладяването му. За да се постигне това се предлага да се осъществят комплексно “необходимите социални, икономически, възпитателни, производствени, здравни и други мероприятия”. За да се повиши раждаемостта е потребно да се преодолее егоистичната психология за отказ от деца, да се превъзмогне предразсъдъка към извънбрачните деца, да се подобри половата просвета и да се подпомагат материално хората, които създават семейство. Третото дете в семейството е прогласено за решаващото звено в усилията за преодоляване на демографското застаряване. Издига се основният принцип на бъдещото икономико-биологическо балансиране: гражданите, които “не желаят да имат достатъчно деца, трябва да участват в издръжката на децата на другите”. Като главен резерв за увеличаване на средната продължителност на живот се приема борбата за по-нататъшнотно намаляване на детската смъртност. Генералната задача е в обозримо бъдеще населението на България да достигне 10 милиона души (цел поставена още от Георги Димитров на V конгрес на БРП /к/ през 1948) като рязко се повиши делът на подрастващите поколения (11).

Тезисите са утвърдени от пленум на ЦК на БКП, провел се на 26 и 27 декември 1967, а преди това (на 1 декември) са публикувани в официоза ”Работническо дело”. Новите постановки в пронаталистичния протекционизъм свидетелстват за смекчаване на демографския екстремизъм. Тежесттта на държавната “поръчка” в сферата на семейното възпроизводство се прехвърля от неограниченото по численост многодетство към оптимизиране броя на децата до три, като явно акцентът е в надеждата малодетните семейства да се разраснат, без да се пренебрегва и стремежът семействата с потенциал да станат свръхмногодетни да се самоограничат до раждане на трето дете.

С утвърждаването на тезисите е прието и Постановление на ЦК на БКП и на МС №61/28.12.1966 за насърчаване на раждаемостта, в което се конкретизират мероприятията по новата демографска политика. Основните положения в него са следните.

Материални поощрения

Тежестта на еднократните помощи за раждане на дете се съсредоточава върху второто и третото дете, за които ще се получават съответно 200 и 500 лв. възнаграждение, докато за първо, четвърто и следващи по ред деца премията е само 20 лв.

За трето дете, през 1968, ще се изплаща допълнителна месечна добавка от 10 лв., независимо от доходите на семейството, включително и на земеделските стопани-кооператори, които дотогава не получават месечни добавки за деца.

От 1969 се премахват трите подоходни групи, при които месечните добавки за деца са диференцирани. Размерът на месечните добавки следва тридетния модел – за второ и трето дете, съответно, 15 и 35 лв., а за останалите по ред деца по 5 лв. Възнаграждението вече зависи само от поредността на детето в семейството, а не от акумулирания брой на децата до 16-годишна възраст;

Препоръчва се на ТКЗС, според своите възможности, да заплащат от фондовете и доходите си месечни добавки за деца на своите членове до нормираните размери.

От 1968, самотни майки, които сами отглеждат децата си, получават месечна помощ за първо дете от 10 лв.(при 8 лв. дототава), а за следващите по ред деца - в размерите за месечните добавки, които са предвидени да влязат в сила от 1969.

Таксите в детските заведения да се заплащат от родители с три деца с 30 % намаление.

Облагане за издръжка на децата

Ергенският данък се събира върху целия облагаем доход по данъчното облагане за общ доход, а не само върху основната заплата. За неомъжените и неженените лица над 30-годишна възраст и за семейните без деца след 5 години брак данъкът се увеличава от 5% на 10% от дохода;

Сумите за издръжка на деца вече се удържат направо на касата при изплащане на заплатата на осъдения да изплаща издръжка;

Облекчаване на труда и заетостта на майките

Платеният отпуск за бременност и раждане на второ и трето дете се увеличава от 120 на, съответно, 150 и 180 дни.

Увеличава се и неплатеният отпуск, който жените имат право да вземат за отглеждане на новородените (отново в по-голям размер за второ и трето дете), като времето се зачита за трудов стаж. За стаж се признава и периодът, равностоен по време на двата вида отпуск на майките кооператорки или неработещи към момента на раждането;

Осигурява се млечна и плодово-зеленчукова храна за децата до 1-годишна възраст чрез млечните кухни и детските консултации.

Осигурява подходящи храни и облекло за децата до 7-годишна възраст.

Привилегии за многодетните семейства

Многодетните семейства се ползват с привилегия при настаняване на работа.

Предоставят им се предимства и облекчения при жилищно настаняване и строеж на жилище.

Осигурява се предимство при настаняване на децата им в детски заведения.

Предоставят се стипендии на децата им, учещи в техникуми, във висши и полувисши учебни заведения;

Здравни грижи за децата и майките

Специализирани мерки за борба с безплодието, недоизносването на плода, профилактични мероприятия за запазване детеродната способност и здравено на жените.

Ограничаване възможността за прекъсване на бременност, особено при първа бременност (12).

Изготвяне и въвеждане на норми по охрана на труда на бременните жени и жените майки.

Подобряване на работата в сферата на детската гинекология, хигиената на детската възраст и здравната просвета в училищата.

Развитие на мрежата от детски заведения

Отделяне на допълнителни средства за изграждане на детски заведения от държавния бюджет, народните съвети да набират средства за строителството им чрез самооблагане и от местните предприятия, а по-големите предприятия с преобладаване на женска работна ръка да изграждат собствени детски заведения.

Разработване на 4-5 типови проекта на детски заведения, които да се предоставят безплатно на ТКЗС, ДЗС, предприятия и пр., при желание за самостоятелно извършване на строителството

Обществено-политически дейности

ЦК на ДКМС, НС на ОФ, Министерството на народното здраве и социалните грижи, Комитетът на българските жени, Комитетът за изкуство и култура да организират масово разяснителна и възпитателна работа по повишаване на раждаемостта;

Министерството на народното здраве и социалните грижи да активизира работата на здравната мрежа по опазване на бременноста, борбата с абортите и повишаването на раждаемостта.

Цели и недостатъци на програмата

Изработената широка програма за подпомагане на майчинството и на семействата с деца и за насърчаване на раждаемостта, според евентуалното въздействие върху обществената среда, е ориентирана да постигне няколко основни задачи, чрез които да се предотврати стимулирането от държавата на безпределно възходящото многодетство:

- решително насърчаване на раждането на второ и трето дете в семейството, като разбирането е, че това е оптималната численост на деца в семейството

- намаляване на финансовия натиск за раждане на деца, след третото поред дете, което позволява да се възприеме по-рационално отношение към семейното планиране;

- раздалечаване на интервала между ражданията на децата, чрез което да се осигури по-голямо внимание на родителите при отглеждането на всяко от тях;

- разширяване обхвата на правоимащите, като към пронаталистичната политика все повече се приобщават и земеделците кооператори.

Така поставената платформа за стимулиране на раждаемостта има обаче и някои съществени недостатъци:

- премахването на акумулативното (според броя на децата до 16-годишна възраст) предоставяне на месечни добавки води до по-късно раждане на децата, след първото дете, което предизвиква т. нар. ефект на забавяне на темпа (съответно снижение) на раждаемостта;

- не се стимулира в достатъчна степен раждането на първо дете;

- второто дете в семейството е твърде “подценено”, в сравнение с третото;

- доколкото част от мерките за насърчаване на раждаемостта за първи път обхващат преобладаващата част от кооператорите в ТКЗС, те оказват въздействие предимно в селските райони, докато въздействието им в градовете остава слабо, освен при маргинализираните слоеве от населението им;

- възприемане на все по-големи рестрикции към лицата без брак и бездетните, което е своеобразна дисриминация спрямо тях (13);

- възобновяване на ограниченията за аборт, което има трагично отражение върху личния живот на хиляди българки.

През 1968, разпоредбите на ПМС №61/28.12.1967 са уточнени и детайлизирани с приемането на нов Указ за насърчаване на раждаемостта и на правилник към него, както и със съответните изменения и допълнения на Кодекса на труда. През същата година „грижата на Партията за българското семейство” е увенчана с прокламирането на Семеен кодекс. Българските семейства са поразени от превратното декретиране на семейните им взаимотношения.

В резултат и на новите мерки в демографската сфера (увеличаване на детските добавки от 1 юли 1967, по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството и на възбудените очаквания от ПМС №61/28.12.1967), през 1968 и 1969 се раждат по около 16-17 хиляди деца в повече, отколкото през 1967, макар че този ръст в численноста на новородените може отчасти да е обусловен и от естествената демографска динамика. През 1970 обаче следва нов спад в раждаемостта.

Възприемането на новата схема за стимулиране на раждаемостта и за подпомагане на семействата с деца, вероятно, до голяма степен, е предизвикано не само от репродуктивната стагнация при българите християни, но и от бързото нарастване на значителните по своята численост малцинствени общности и от осъзнаването на органичната връзка семейно планиране - намаляване броя на децата в семейството - повишаване на образователното ниво – интеграция на изолираните и дори автосегрегиращи се съобщности, принадлежащи към тези малцинства, в много населени места и райони на страната. През 1970 обаче, коефициентът на раждаемостта при турците все още е 27 ‰, докато общият показател за страната е 16.3 ‰, което ще рече, че при българите е дори по-нисък.

Бележки:

1. Може да се предполага, че завоят е осъществен под натиска на кръговете, стартирали през 1934 курса към формиране на монолитна национална общност (достигнал през войната до националистически крайности), които запазват добри позиции във властта след 1944 и при десталинизацзацията налагат връщане към линията, възприета четвърт век по-рано.

2. Виж напр.: Груев, М. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в българския Северозапад (40-те – 50-те години на ХХ век). София, 2009. 362 с.

3. Данните за българите и помаците вероятно са от репрезентативната разработка на преброяването.

4. При българите служещите са 18.5 %, при помаците – 2.8 %, за македонците са 10.4 %, за турците – 2.5 % и при циганите – 0.9 %.

5. Неслучайно в правилника за приложение на указа е застъпено ограничението да не се отпуска този вид помощ на многодетни семейства с работоспособни членове, които не работят, но безпричинно не упражняват общественополезен труд.

6. Лесичков, П. Работата на народните съвети по изпълняване указа за насърчаване на раждаемостта и многодетството, Народни съвети, кн.4/1956, с. 26-27.

7. Виж напр.Даскалова, С. Правна защита на жената и детето в Народна Република България, София, 1961, 31 с.

8. Виж от същия автор: Демографската политика на Третото Българско Царство, Геополитика, бр. 1/2008, с. 15-22; Българската демографска политика през 40-те години на ХХ век, Геополитика, бр. 3/2008, с.42-50.

9. Резултати от отчитане броя на кооперираното население по пол, възраст и състояние на заетост, към 30 юли 1966 и 1967. София, 1967, с. 3, 7.

10. Пак там, с. 4.

11. Живков, Т. Някои основни проблеми на работата с младежта и комсомола. Тезиси развити на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 12 октомври 1967, утвърдени от Пленума на ЦК на БКП (26 и 27 декември 1967) като основа за работа с младежта и комсомола. – В: Комсомолската младост на България. София, 1982 с. 50-52.

12. С тази разпоредба либералният режим на аборт от 1956 е премахнат. На 1 октомври 1966, в Румъния е издаден Указ №770 (Decretul 770), с който силно се ограничава възможността за извършване на аборт. В резултат на тази рестрикция на следващата година раждаемостта се удвоява (качва се от 14.3 ‰ на 27.4 ‰) след като в предишното десетилетие 4 от всеки 5 бременности са завършвали с аборт. (Виж: http://www.hotnews.ro/stiri-arhiva-1227769-decreteii-produsele-unei-epoci-care-imbolnavit-romania.htm; за демографската обстановка в Румъния при управлението на Чаушеско виж също: Месарош, Емил. Демографското поведение и планирането на семейството в Румъния, Население, кн. 1/1986, с. 83-93) Този пример изглежда дава допълнителни основания за формирането в България през 1967-1968 на нова пронаталистична политика.

13. Високият размер на ергенския данък всъщност ще облекчава впоследствие приоритетното раждане на едно дете, доколкото отпадането на тежестта на данъка, след сключване на брак и раждане на първото дете, се оказва с по-висока тежест от стимулите за раждане на второ дете – Пенков, П., Ефективност на демографските разходи, Население, кн. 2/1983, с. 3-18

* Българско геополитическо дружество, това е втората от поредицата статии, посветени на демографската политика у нас, през последните 130 години