09
Пон, Дек
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

В различните периоди кавказката стратегия на Турция зависи от нейните цели, както и от наличните ресурси на страната и от геополитическата ситуация в региона. Макар това никога да не е декларирано открито, в началото на 90-те, външната политика на Анкара е концентрирана върху разпространението на турската сфера на влияние главно в тези страни, които навремето са влизали в състава на Османската империя. Опора в това отношение са обществените групи, които исторически имат тесни връзки с Турция. Следователно, едно от най-значимите изменения във външната политика на Анкара след края на Студената война е отстъплението от традиционната линия на ненамеса в работите на тюркските и мюсюлмански народи в съседните страни. Дълги години това е принципна позиция на Анкара, която трябва да гарантира ненамесата на други държави по въпроса за правата на етническите и религиозни групи (на първо място кюрдите) вътре в самата Турция. Тургут Йозал (президент през 1989-1993) обаче открито обявява своите мечти за разширяване на турската сфера на влияние „от Адриатика до Великата китайска стена”.[1]

Политическото влияние

Турция е сред първите държави, признали независимостта на постсъветските републики в Кавказ и Централна Азия, като веднага след това открива посолства в повечето от тях, подчертавайки, че бъдещите им контакти с останалия свят ще минават през Анкара, а не през Москва. Съперничеството между Русия и Турция има дълга история и в течение на векове именно то определя геополитическата ситуация в Кавказкия регион. След разпадането на СССР през 1991, Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия (Съветския съюз). От самото начало турската политика към новите независим държави в региона се базира на два принципа.

Първо, всестранно признаване и пълна подкрепа за суверенитета на трите кавказки републики, в частност, за развитие на техните държавни институции, икономическо благосъстояние и независима (най-вече от Москва) външна политика, както и вътрешна стабилност. Второ, подчертава се необходимостта от укрепване на националното единство и териториална цялост на Азербайджан, Армения и Грузия – принцип, жизнено важен за самата Турция, в чиито погранични райони живеят компактни малцинствени групи[2].

Вниманието, което Турция отделя на новите независими републики, се обяснява със собствените и стратегически интереси. От една страна, радикалната промяна в съществуващия силов баланс в региона би могла да до доведе до намеса на външни играчи и нова спирала на съперничеството между чуждите държави за влияние в тази част на света. От друга страна, всякакви огнища на нестабилност или социални конфликти близо до турските граници биха били непосредствени предизвикателства за Анкара.

Така в началото на 90-те години регионалната политика на Турция се базира на предположението, че ако новите независими републики в Кавказ и Централна Азия успеят да се противопоставят ефективно на външната намеса и политическия натиск на по-влиятелните регионални и глобални играчи, техните исторически, икономически и културни връзки с Турция, както и нуждата от стратегически партньор, в рамките на новата система за сигурност, постепенно ще ги тласнат към тесен съюз с Анкара. Именно през този период придобиват широко разпространение идеите на пантюркизма, проявяващи се в най-разнообразни форми: от радикални призиви за създаването на единна държава „Велик Туран” на територията на всички тюркски републики в Централна Азия и Кавказ, до по-умерените проекти за създаване на „Тюркска общност на нациите” или „Асоциация на независимите тюркски държави” под председателството на Турция. Идеите за обединение на всички тюркски народи в рамките на една държава обаче, не излизат отвъд реториката на отделни маргинални политици (като Алпаслан Тюркеш) и не намират реализация в турската външнополитическа практика.

Най-ярките прояви на пантюркизма са няколкото „тюркски срещи на високо равнище”, проведени през първата половина на 90-те години по инициатива на президентите Тургут Йозал и Сюлейман Демирел, който заявява, че Турция и тюркските републики „споделят обща кръв, религия и език”[3]. Но още по време на втората среща става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, се отнасят твърде предпазливо към всички политически образувания, предвиждащи предаване на част от националния суверенитет в полза на някакъв единен център. Вместо да заложат на общата тюркска идентичност, Азербайджан и другите тюркски държави от Централна Азия решават да развиват собствени национални идентичности. Грузия и Армения пък са засегнати от пантюркистката концепция само косвено, доколкото на грузинска територия (както и в руския Северен Кавказ) има тюркски и мюсюлмански малцинства.

Официална Анкара се стреми да избягва откритите изявления, подчертаващи религиозната близост с новите републики. Първо, защото обратното би противоречало на принципа на лаицизма, провъзгласен от Ататюрк, и второ - би ограничило значително кръга на възможните партньори, изключвайки от него православните Армения и Грузия. Освен това, подобни открити прояви на пантюркизъм и/или панислямизъм биха могли да влошат отношенията с Русия. Именно затова най-чувствителните сфери на религията и културата са отдадени под разпореждането на недържавни играчи (различни дружества, общности, благотворителни фондации), докато официална Анкара набляга на икономическото, политическо и военно сътрудничество с кавказките републики.

Икономическо влияние

В началото на 90-те, при президентството на Тургут Йозал, в Турция с бързи темпове започва развитието на либерална пазарна икономика и преход към експортно ориентиран стопански модел. В този контекст, постсъветското пространство се разглежда като приоритетно направление за частни и държавни инвестиции, установяване на делови контакти и развитие на търговията. Турските предприятия, които тогава все още не са достигнали конкурентоспособно ниво за европейските пазари, имат значително предимство пред местните национални производители в Централна Азия и Кавказ. Затова само за няколко години търговския обмен на Турция с Азербайджан нараства 8 пъти, а Анкара става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия[4]. В този период Турция се стреми да увеличи присъствието си в региона, постоянно увеличавайки обема на инвестициите, поемайки финансови ангажименти в дългосрочни проекти и внедрявайки програми за държавна помощ.

Характерна особеност на икономическата политика на Анкара в региона е тясното сътрудничество между държавата и частния сектор. Така например, при посещенията на турски държавни ръководители зад граница, те са придружавани от бизнесмени - предимно собственици на големи текстилни, строителни и хранително-вкусови компании, търсещи партньори в региона. За облекчаване на дейностите от подобен характер и координация на усилията по икономическото усвояване на региона и контрол върху потока от инвестиции и държавни средства към тези страни, през 1992 е създадена Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА).

От самото начало, твърде активната политика на Анкара, основана изключително на лидерските и амбиции, без да отчита наличните ресурси за реализацията им, предизвиква сериозна критика както вътре в страната, така и зад граница. Главното обвинение на опонентите е, че държавната помощ за страните от Централна Азия и Кавказ е за сметка на недофинансирането на много сектори от националната икономика, която се пренапряга, а това води до увеличаване на бюджетния дефицит и инфлацията. Пет години след провъзгласяването на новия външнополитически курс Анкара е принудена да признае, че не може да изпълни финансовите ангажименти, поети пред страните от региона. Така, ако през 1994 турската държавна помощ за Грузия и Азербайджан е, съответно, $300 хиляди и $783 хиляди, през 1997 тези суми са коригирани до 87 хиляди и 244 хиляди долара.[5]

Що се отнася до частния сектор, дълго време сътрудничеството на турските бизнесмени с „братските” кавказки народи се развива достатъчно динамично. Но, както отбелязва турската изследователка Зейно Баран, Турция „явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат” по отношение на другите страни от региона[6]. Пренебрежителното отношение към местните предприемачи, желанието за бързи печалби на всяка цена и недобросъвестността при изпълнение на задълженията, формират негативен имидж на турския бизнес в региона, който е трудно да бъде променен в следващите години.

Друг момент, който кара съседните страни да гледат с опасение на щедрите турски инвестиции в региона, е тясната връзка на определени турски бизнесмени с исляма. В противовес на съществуващия още от 70-те години Съюз на турските промишленици и бизнесмени (TUSIAD), през 90-те години е създаден Съюзът на независимите предприемачи (MUSIAD). Ако първият представлява интересите на едрия бизнес и е ориентирана към либералната икономика от западен тип, вторият се оформя като нейна алтернатива, създадена от укрепналия турски ислямски бизнес[7].

Всички тези фактори водят до това, че още в края на 90-те години турският капитал започва да губи доминиращите се позиции на пазарите в Кавказ и Централна Азия и е принуден да се конкурира на общо основание с руския, западен и ирански бизнес. Постепенно, с укрепването на позициите в региона на западния бизнес и на западните държави, Турция съсредоточава вниманието си върху развитието на тясно сътрудничество в областта на културата и образованието.

Културно-образователната експанзия

Новата политическа ситуация, създала се в Европа в началото на 90-те години, е уникална за Турция. По стечение на обстоятелствата почти всички нови независими републики, появяващи се в Кавказ и на Балканите след разпада на СССР и Югославия, в различно време са влизали в състава на Османската империя, което означава че имат общо историческо минало и културно наследство с Турция. Този факт играе важна роля при формирането на регионалната политика на Анкара в края на ХХ век. Тогавашният министър на външните работи Исмаил Джем открито заявява, че „ролята на общата история и паралелните културни характеристики се подчертава всячески и се използва на практика във всички сфери на външната политика[8].

Докато политическата и икономическа активност на Турция в региона трябва да улесняват установяването на тясно сътрудничество с правителствата и бизнес-кръговете на новите независими държави, създаването на единно културно пространство цели постигането на „дружески” или дори „братски” отношения между обществата като цяло, а също между отделните граждани на тези страни. Впрочем, формирането на такова пространство се оказва дълъг и сложен процес, на първо място заради обилието от разнообразни недържавни играчи, участващи активно в разпространението на турската култура и трудно поддаващи се на контрол от държавата. Ярък пример са огромният брой частни образователни учреждения, масово създавани със средства на турски религиозни общности и фондации, които до голяма степен способстват за ислямизацията на учебния процес.

Така, 73 училища са открити в Централна Азия и Кавказ (между 1991 и 1999) само от последователите на Фейтулах Гюлен – известен проповедник на ислямисткото движение в Турция и основател на една от най-разклонените мрежи от учебни заведения с различно ниво на акредитация[9]. Тази форма на разпространение на политическия ислям е ориентирана главно към Азербайджан и севернокавказките републики на Русия (напр. Дагестан), но се разпространява и в другите постсъветски републики, на чиято територия живеят тюркски народи, изповядващи исляма (Молдова, Грузия, Украйна). Създават се учебни заведения за възпитаване на младежите в протурски и проислямски дух. В повечето случаи те се издържат с парите на частни фирми и обществени организации, чиито ръководители влизат в т. нар. „група Гюлен”. Като цяло, в края на 90-те години тази група контролира 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 218 фирми, 129 учебни курсове, интернати, както и 17 печатни издания (включително на английски), вестник „Заман” с тираж 250 хиляди, собствена телевизионна станция (най-известният й канал е „Саман йолу” - „Млечен път”), две радиостанции, финансова организация отпускаща безлихвени кредити, застрахователна компания и т. н. В същото време, турската държавна теле- и радио компания ТРТ има възможност да транслира своите предавания само на канала на спътниковата телевизия „Avrasya” („Евразия”), при това само на турски, което значително стеснява аудиторията и.

Главна цел на тази разгърната училищна мрежа в чужбина е да подготви в страните от региона кадри за държавната администрация, които да са лоялни към Турция, както и да се формира прослойка от властващия елит, с която може лесно да се развива сътрудничество след превръщането на Турция в ислямска държава.

Разбира се,  на официално ниво, Анкара осъжда подобна дейност, особено нейната „ислямска” съставка. Не може да се отрече обаче, че активната „мисионерски” работа, водена от последователите на Гюлен в новите независими републики през последното десетилетие на ХХ и първото от XXI век, способства значително за разпространението на турското влияние в региона на Кавказ и Централна Азия. Разбира се, медалът има и обратна страна. Невъзможността да се прокара ясна разграничителна линия между културно-образователните инициативи на турското правителство и дейността на недържавните играчи, както и позицията на „ненамеса” и „дружески неутралитет”, която често заема официална Анкара по отношение на подобни благотворителни/религиозни фондации, нерядко пораждат подозрение и възмущение в страните от региона, които всячески се стремят да укрепят своя суверенитет.

В резултат, вместо постепенно укрепване на историческите връзки с културно и ментално близките кавказки народи, Турция опитва да разпространи влиянието си чрез доста агресивна политика на културна експанзия (откриване на турски училища; разпространение на турските медии в целия регион), което води до нарастване на напрежението в двустранните отношения. Осъзнаването на неефективността на подобни методи, а също растящата съпротива от страна на правителствата на съседните страни, карат Анкара да търси други пътища за укрепване на позициите си в региона.

В началото на ХХІ век благотворна почва за развитие на регионалното сътрудничество стават проектите за създаване на нови енергийни коридори с активно турско участие

Развитие на енергийните и транспортни коридори

Икономическият прагматизъм винаги е бил в основата на турската външна политика, в това число и по отношение на Кавказ. Но едва през първото десетилетие на ХХІ век за това започва да се говори открито, без да се прикрива с идеологически лозунги. Според мнозина изследователи именно прагматизмът е главната черта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща Турция от 2002 насам. Отчитайки дългия и нееднозначен път на нейния лидер и сегашен премиер Реджеп Тайип Ердоган, би следвало да се очаква, че след поредната изборна победа на тази умерено ислямистка партия в страната ще се случат значителни промени, водещи до активизация на „мюсюлманския” вектор във външната политика за сметка на други традиционни партньори. Но отношенията с Русия - един от най-големите търговски партньори и регионална суперсила, остават сред приоритетите в регионалната политика на Турция, включително и в областта на енергетиката.

В същото време приоритетна задача за Турция е диверсификацията на източниците за доставка на енергоносители, и в частност – намаляването на зависимостта от Русия, осигуряваща основната част от турския газов внос. Оформянето на Кавказкия регион като един от потенциално най-големите доставчици на енергоресурси в света, наред с ръста в пазарното търсене на природен газ вътре в страната, значително усилват желанието на Турция да играе все по-важна роля в региона[10].

Политическите и стратегически сметки също имат важно значение при провеждането на собствена енергийна политика от Турция: Анкара разглежда въпросите, свързани с добива и доставката на каспийския нефт и газ като неизменна част от регионалното съперничество с Русия и Иран в борбата за политическо и икономическо влияние в Кавказ. Освен това съществува твърдо убеждение, че ако Турция действително успее да стане централно звено в енергийния коридор Изток-Запад, по който каспийските ресурси трябва да стигнат до западните пазари, стратегическата и значимост за ЕС и САЩ рязко ще нарасне.

За реализация на тези задачи Турция се стреми да установи тесни политически и дипломатически връзки с богатите на енергоресурси страни от Каспийския регион и особено с Азербайджан. През 1994, Турската нефтена компания (ТНК) влиза в състава на консорциума, създаден заедно с правителството на Азербайджан за разработване на най-богатото нефтено поле на страната – Азери-Чираг-Гюнешли. Държавната ТНК получава 6,75% от капитала на консорциума[11]. Освен това Турция участва активно в разработването на проекти за тръбопроводи, транзитиращи каспийските суровини, през Кавказ и Турция, до Европа.

Макар че картината на съществуващите и планирани нефто- и газопроводи е доста сложна, общата цел на Турция във всички тези инициативи е ясна. На първо място, това е необходимостта да се създаде единна енергийна система, която би свързала Турция със страните от Кавказ и каспийския регион, а след това Анкара да заеме централно място в тази система, така че без турско съгласие да е невъзможно функционирането на тези проекти. В крайна сметка, това трябва да укрепи статута на Турция като влиятелен регионален играч.

Днес Анкара за първи път плътно се доближава до постигането на тази цел. Вече функционират нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и тръбопроводът „Син поток”, по който Турция получава газ от Русия, през Черно море. В стадий разработка е проектът за включване на казахстанския газ в Баку-Джейхан, увеличаването на капацитета на „Син поток”, чрез т.нар. „Син поток”-2, планират се и възможните маршрути за доставка на туркменски, ирански и иракски газ за Европа, през територията на Турция.

От друга страна, Турция развива активно и транспортните мрежи в региона. Още през юли 1993 в Анкара се провежда заседание на двустранната турско-грузинска транспортна комисия, на което е взето принципно решение за необходимостта от създаването на жп връзка между Карс и Тбилиси. Тя е разширена до Баку, през 2004, когато в преговорите се включва и Азербайджан. През май 2005 президентите на Турция, Грузия и Азербайджан тържествено подписват тристранна декларация за намерения, касаеща изграждането, до 2010, на „железен път на коприната в Кавказ”, а именно – жп линията Карс-Тбилиси-Баку (по-късно срокът е удължен до 2013)[12].

Междувременно е организирана редовна фериботна връзка Самсун (Турция)-Поти (Грузия), позволила да се увеличи рязко пътникопотока между двете страни. По отношение на въздушните превози, Турските авиолинии (THY) стават първата международна компания, започнала редовни преки полети до всички столици от региона, благодарение на което Истанбул става „хъб” за полетите между Кавказ и Европа. След откриването на обновеното летище в Батуми, THY получават правото да го използват като национален транзитен пункт и така турските пътници могат да летят до различни градове в собствената си страна през Батуми, без да се нуждаят от задгранични паспорти[13].

Впрочем, наред с положителните ефекти от активното развитие на енергийните и транспортни мрежи, процесът може да има и негативни последици – всички инициативи, променящи съществуващия регионален баланс на силите в полза на една или друга държава, автоматично пораждат недоволство у другите играчи и способстват за нарастване на напрежението в региона.

Разпространеното убеждение, че който „контролира главните транспортни мрежи и осигурява голяма част от транзита на нефт, ще получи значително влияние не само в Кавказ и Централна Азия, но и в глобален политически мащаб”, създава допълнителни източници на нестабилност. В тази връзка, борбата за влияние сред държавите от региона, имаща политически, идеологически и религиозни измерения, която допълнително се усилва от конкуренцията в областта на енергоресурсите, значително повишава риска от възникването на въоръжени конфликти[14].

В този контекст за Турция особено значение придобива положението в Грузия, Нагорни Карабах и Чечения, тъй като тези конфликтни точки заплашват не само общата стабилност на Кавказкия регион, но и сигурността на енергийните системи, минаващи през турска територия. Освен това, следва да отчитаме кюрдския фактор. В миналото, кюрдската терористична организация ПКК неведнъж е декларирала, че може да осъществи саботажи срещу тръбопроводите в Източна Турция, по които тече каспийски нефт и газ. От една страна, това е начин за нанасяне икономически ущърб на страната, но по-важна за кюрдските сепаратисти е възможността да подкопаят стратегическата значимост на Турция като транзитна държава и да създадат допълнителни трудности за развитие на сътрудничеството и с държавите от региона. Подобни заявления на няколко пъти принуждават турските власти да усилват мерките за сигурност в своя участък от тръбопровода Баку-Джейхан, за да убедят европейските потребители в надеждността на съоръжението[15].

Именно съображенията за сигурност обясняват и избора на маршрутите за транзит на енергоносители, които не са най-евтините, но са по-надеждни. Същото се отнася и за направленията на товаро- и пътникопотока. Именно това е причината за изключването на Армения от повечето регионални проекти. Например, макар че най-краткият път на нефтопровода от Азербайджан до Средиземно море минава през Армения, нерешеният Нагорно-Карабахски конфликт (както и непредсказуемостта на управляващите в Иран), в крайна сметка, принуждава участниците на проекта да предпочетат транзитния маршрут през Грузия.

Трябва да се отбележи, че през 90-те години има опити да се използва строителството на регионален нефтопровод с цел да се ускори решаването на Нагорно-карабахския конфликт. Така например, през 1995 американската компания UNOCAL, следвайки препоръките на Съвета за национална сигурност на САЩ, обещава да построи „тръбопровод на мира”, минаващ през Нагорни Карабах и Армения и завършващ в Турция. Но ръководствата на тези държави, както и водещите световни нефтени компании, са категорично против азербайджанският нефтен експорт да бъде поставен в зависимост от решението на този политически конфликт. В резултат, са предпочетени два алтернативни маршрута – на север, през Русия, до пристанището Новорросийск, и на запад, през Грузия.  Днес особено актуален е въпросът за транзита на азербайджанския газ по т. нар. Южен коридор, който също минава през Турция.

Като цяло, трябва да отчетем, че турското участие в енергийните и транспортни инициативи, развиващи се в Каспийско-Кавказкия регион през първото десетилетие на ХХІ век, е успешно. На първо място, заради постигнатата диверсификация на доставчиците на енергоресурси, намаляваща енергийната (и, донякъде, политическата) зависимост на Турция от Русия и Иран. На второ място, разширяването на мрежата от газо- и нефтопроводи, която вече включва най-влиятелните държави в региона и така усилва взаимната им зависимост, ще способства за развитие на партньорски икономически отношения, в които Турция играе водеща роля на страна-транзитьор. Възможностите на Анкара на енергийния терен се ограничават обаче от липсата на собствени ресурси, от силната конкуренция на други държави, от политическата нестабилност в региона и от нерешените проблеми в турско-арменските отношения.

Военно-политическо сътрудничество

Сигурността винаги е била сред главните приоритети за страните от Кавказ. Голямото количество „замразени конфликти” и латентни противоречия, както и смесеното разселване на родствени етнически групи на територията на съседни държави усложняват реализацията на икономически изгодни проекти и правят военно-политическото сътрудничество важна съставка в регионалната политика.

През целия период след разпада на СССР главен принцип в регионалната политика на Турция е акцентът върху многостранните инициативи, за сметка на двустранните отношения. Паралелно, Анкара всячески се стреми да се противопостави на намесата в регионалните конфликти на страни, които не са от региона. Това важи дори и за стратегическите партньори на Анкара. Така, усилията за укрепване сигурността в региона остават съсредоточени в рамките на широкомащабното регионално сътрудничество, често под егидата на международни организации или трансатлантически институции.

Подобни многостранни инициативи позволяват на Турция, от една страна, да бъде проводник на идеите на НАТО и САЩ в региона, а от друга – да възпира непосредствената намеса на външни сили, способна да дестабилизира региона.

Тази тенденция към „затваряне” на региона за външните играчи се проявява особено ярко по време руско-грузинската война през август 2008. Тогава между Вашингтон и Анкара възниква дипломатически скандал, след като Турция отказва да пропусне в Черно море американските кораби, превозващи хуманитарна помощ за Грузия. Официално, тази позиция е мотивирана с необходимостта да се спазва режима за преминаване през Проливите, установен с Конвенцията от Монтрьо през 1936. Но повечето експерти са склонни да виждат в нея нежеланието на Анкара да допусне в Черно море чуждестранни военноморски сили. Макар че след няколко дни проблемът е решен, като необходимото разрешение е предоставено, това поведение показва, че Анкара възприема Черно море като зона на изключително руско-турско влияние.

Като цяло кризата от август 2008 показва ограничеността и слабостта на турската политика в Кавказ. Става ясно, че съществуват обективни фактори, затрудняващи изработването на пълноценна и последователна външнополитическа линия на Анкара. В турското общество и в турския парламент са представени традиционно формирали се общности на турски граждани с грузински и севернокавказки произход (абхазци, аджари, осетинци, месхетинци), които по време на войната от 2008 активно лобират за интересите на съответните етнически групи в региона. Затова, макар че Анкара официално продължава да подкрепя териториалната цялост на Грузия, турските лидери са принудени много внимателно да подбират формулировките и да призоват към мирно регулиране на конфликта, отчитайки позициите на многочислената севернокавказка диаспора в Турция.

На второ място, Анкара се оказва пред трудния избор между подкрепата на стратегически важния съюзник Грузия и икономически изгодния и политически влиятелен партньор Русия. На трето място, в по-широк смисъл, изборът в полза на Русия или на Грузия се възприема като избор между дългосрочния военнополитически съюзник САЩ и бившия съперник (и сегашен икономически партньор) Русия. Макар че Турция си остава член на НАТО, Москва и Анкара споделят тезата за необходимостта от съблюдаване на Конвенцията от Монтрьо, мотивирайки я с желанието да не допуснат превръщането на Черно море в „частно владение на НАТО”[16]. Постигнато е и принципно съгласие за по въпроса за борбата с чеченските и кюрдските терористични организации. Но в случаите с Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия няма вариант, който да удоволетвори и Москва, и Анкара.

Освен това, Русия и Турция поотделно продължават усилията си за установяване на регионална хегемония. Анкара не може да постигне това еднолично, защото не й достигат материални ресурси и политическо влияние. Затова за нея подкрепата на САЩ запазва своето значение, когато става дума за поддържането на отношенията с тюркските републики в Централна Азия и Кавказ и за реализацията на нови енергийни проекти в региона.

На този фон става ясно, защо позицията на Анкара, през първия етап от руско-грузинската война,  е толкова нееднозначна и неопределена. Нежелаейки да усложнява отношенията си с нито един от своите партньори, Турция провежда политика на неутралитет и равна отдалеченост от страните в конфликта. Впоследствие, тя лансира инициативата за създаване на Кавказка платформа за стабилност и сътрудничество, в която трябва да влязат трите южнокавказки републики, Русия и Турция. Чрез подобни инициативи Анкара успява до известна степен да подобри имиджа си в Кавказ и да напомни на другите сили, че никакви миротворчески и интеграционни процеси в региона не са възможни без нейно участие. В крайна сметка обаче, турската инициатива за Кавказка платформа не получава по-нататъшно развитие. Тя се оказва по-скоро въпрос на тактика и престиж, отколкото ориентирана към реален резултат политика.

В заключение, следва да отбележим, че политиката на Анкара в Кавказ през последните две десетилетия има нееднозначни резултати. Турция постига значителни успехи в разширяването на присъствието си в тюркските републики в Кавказ и Централна Азия (особено в Азербайджан), на първо място в икономическата и културна област. Но очакванията, че Анкара ще стане влиятелен политически играч не се оправдават поради противопоставянето на други регионални държави и сериозните грешки в турската външна политика.

Първоначалната турска еуфория, породена от сравнително широките възможности, открили ли се след краха на СССР, бързо отстъпва място на осъзнаването на сложните реалности на геополитическата обстановка в Кавказ и собствените турски вътрешни ограничители. В крайна сметка, въпреки ранната пантюркистка реторика на Анкара, днес нейните отношения с държавите от Кавказкия регион се определят главно от икономическите задачи и, в частност, от създаването и разширяването на пазари за турските стоки и услуги. Актуален си остава и въпросът за обезпечаване на нови маршрути за каспийските енергийни ресурси, така че те да минават през турска територия. Следователно, търговията и икономиката са областите, в които Турция най-успешно реализира своите амбиции, докато участието в нови алтернативни енергийни проекти е най-перспективното направление за развитие на регионалното сътрудничество в бъдеще.

Голям потенциал има и новата „активна дипломация” и „политиката на нулеви проблеми със съседите”, която напоследък провежда управляващата ПСР по инициатива на външния министър и неизменен премиерски съветник Ахмед Давутоглу. Политиката на пантюркизма и неоосманизма вече доказа своята несъстоятелност и затова е необходимо Турция да избягва подобни аргументи във външнополитическата си реторика.

Стратегическият избор, който Анкара рано или късно трябва да направи, вероятно ще е в полза на трансатлантическите институции и за продължаване на военнополитическото сътрудничество със САЩ, защото без тяхната подкрепа превръщането на Турция в регионален лидер би било твърде сложно, или направо казано – малко вероятно. Освен това, останала лице в лице с вечния си съперник Русия, за Турция ще бъде трудно да противостои на нарастващата сила и политическо влияние на Москва в региона. Затова, успешно развивайки партньорските отношения с Москва в икономическата, търговска и туристическа сфера, Турция не едва ли ще се откаже от дългосрочния стратегически съюз със САЩ. По отношение на регионалната сигурност Анкара ще се съсредоточи върху решаването на старите „замразени” противоречия и съвременни конфликти, създавайки работни групи в рамките на вече съществуващите международни и регионални организации, като ООН, ОССЕ или ОЧИС.

 

Бележки:

1.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.269.

2.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies // UNISCI Discussion Papers. – 2010. – № 23; p. 177-192, here p.178

3.  Hale W. Turkey and Regional Politics after the Cold War: Central Asia and the Middle East // Turkish Foreign Policy, 1774 – 2000. – London: Frank Cass Publishers, 2000. – P. 287-302. Here p.291.

4.  Jones S. Turkish Strategic Interests in the Transcaucasus // Crossroads and Conflict: Security and Foreign Policy in the Caucasus and Central Asia. Ed. by Bertsch G. et al. – London: Routledge, 2000. – P. 55-66.

5.  Aydin M. Between Euphoria and Realpolitik: Turkish Policy toward Central Asia and the Caucasus // Turkey’s Foreign Policy in the 21st century: A Changing Role in World Politics. Ed. by Ismael T., Aydin M. – Burlington: Ashgate, 2003. – P. 139-160. Here p. 141-142.

6.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.271.

7.  Ульченко И. МЮСИАД и ТЮСИАД. “Мусульманский” и “светский” варианты развития экономики страны: чья возьмёт? // Азия и Африка сегодня. – 2003. – №9 – С. 50-55, здесь с. 50

8.  Cem I. Turkey in the 21st Century. Speeches and texts presented in international fora (1995-2000). – Mersin: Rustem, 2001. – 228 p. Here p.26.

9.  Hale W., op. cit., p.293.

10.  Temel I. Turkey: A New Actor in the Field of Energy Politics // Perceptions. –1996. – March-May. – P. 58-82.

11.  Sayari S. Turkish Foreign Policy in the Post-Cold War Era: The Challenges of Multi-Regionalism // Journal of International Affairs. – 2000. – Vol. 54. – № 1. – P. 169-182. Here p.174.

12.  Kanbolat H. Kafkasya’da Demir Ipek Yolu // Stratejik Analiz. – 2007. – № 83; Kars – Tiflis – Bakü Demiryolu Projesi // Bizim Ahıska – Accessed at: http://www.ahiska.org.tr/yazi.php?goster=28

13.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies… p.179.

14.  Aydin M. Regional Security Issues and Conflicts in the Caucasus and the Caspian Regions // International Security Challenges in a Changing World. Ed. by Spillmann K. – Bern: Peter Lang, 1999. – P. 117-139. Here p.119-120.

15.  Sayari S. Turkey’s Caspian Interests: Economic and Security Opportunities // Energy and Ethnic Conflict in Central Asia and Caucasus. Ed. by Ebel R., Menon R. – N.Y.: Rowman and Littlefield, 2000. – P. 225-246. Here p. 241.

16. Taspinar O., Hill F. Turkey and Russia: Axis of the Excluded // Survival. – 2006. – Vol. 48. –

№1. – P. 81-92. Here p. 86-87.

* Докторант в Одеския национален университет „Иля Мечников”

 


В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.

Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?

Препятствието на отвъдморските войни

Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.

Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.

Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).

Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.

Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.

САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.

Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.

Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а  от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.

Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.

Глобалните интереси на САЩ

По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.

Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.

Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.

САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.

Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.

Стратегическите проблеми

Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.

Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.

Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.

Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.

Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.

Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.

Дипломатическата алтернатива

В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.

За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.

При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна  армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Когато след Освобождението „строителите на нова България” поставят основите на държавата ни, за да я извадят от вековната и изостаналост, изтъкват, че „трябва да се удовлетворят нуждите на всички части на страната ... да се свържат тясно всичките страни на нашето Отечество. Тези цели отново станаха актуални през 60-те години на миналия век, когато се очертаха острите противоречия, породени от задълбочаващата се диспропорция „център-периферия”, от колективизацията на земята и „социалистическата индустриализация”.

На териториално-селищна основа, възникна нуждата от регулиране на вътрешната миграция, чрез подобряване на общественото обслужване. За целта, през 1969 беше създаден Държавен комитет за битови услуги с ранг на министерство. Неговият Научно-изследователски институт се  зае с изследователската и проектантска работа, в мащабите на цялата страна. В окръжните народни съвети бяха създадени отдели за ръководство на дейностите по общественото обслужване и областни дирекции за развитие на битовите услуги и местната промишленост (т.нар. „промкомбинати”). Териториална основа на тази организация бяха териториалните единици за комплексно обществено обслужване (ТЕКОО).

По  инициатива   на   Министерството  на  земеделието  и  с активната  медийна   подкрепа  на  вестник  „Кооперативно село”, на 25  март 1971 се  проведе  Национална конференция   „Обслужващата    сфера   в     селата”,   на   която беше представена специално изработена карта на Силистренски окръг. На нея бяха   отбелязани всички средищни села, с данни за фактическото състояние на обслужването и перспективата за развитието му. Картата изясняваше какви и колко услуги, в какъв обем и с колко работници, е необходимо да се създадат. Целта на тази и други подобни разработки беше се докаже, че жителите на селата се нуждаят  и следва да получат същите услуги, от които се ползват и градските жители. Тоест, в селата трябваше да се създадат приемателни звена за онези услуги, за които не е стопански изгодно да се извършват на място.

„Хората трябва да имат битови услуги, където и да живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” - се посочваше в заключителния документ на въпросната конференция.

Но когато съответните проекти за окръзите бяха приети и предстоеше тяхното прилагане, Държавният комитет за битови услуги беше закрит, което „обезглави” започналите действия за развитие на общественото обслужване. Освен това, миграцията от селата към градовете продължи да се разраства, особено към окръжните центрове. Над 90% от отпусканите на окръзите средства за жилищно строителство се предоставяха за окръжните центрове, което задълбочаваше териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Генералната схема за териториално разположение на производителните сили

След 1971, усилията да се спре изселването на трудоспособната част от селското население към окръжните градове бяха  съсредоточени върху подобряването на селищната икономическа база. На провелите се партийни форуми, посветени на този въпрос, беше решено към Плановия комитет да се създаде Управление за териториално разположение на производителните сили, със самостоятелен научен институт. Под негово ръководство трябваше да се изготви Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, която да осигури равномерното икономическо развитие на населените места.

Дотогава необходимостта от това се дискутираше само в някои научни среди. На практическо ниво, усилията бяха насочени към усъвършенстване териториалната организация на материалното производство (извън земеделието), с цел повишаване на икономическата му ефективност. Тази политика обаче, не получи подкрепата на повечето ръководители на вече съществуващите предприятия. Те гледаха с недоверие и на методическите основи, върху които трябваше да се състави Генералната схема.

Работата започна през 1972. Тръгна трудно, защото научните концепции за ефективността от териториалната организация на материалното производство (главно на промишлеността), не бяха се „уталожили”. Продължаваха споровето по тях, инициирани най-вече от ръководителите на промишлените отрасли. Причината беше, че индустриалните предприятия имаха ведомствена, централна подчиненост. В същото време, в окръжните народни съвети липсваха структурни  управленски  звена, които да отговарят за разположените на територията на окръга техни поделения. В тази ситуация, ведомствата не се чувстваха  ангажирани да търсят необходимата ефективност и усъвършенстване териториалното разположение на местните производствени звена. Много трудно се стигаше до решения,  осигуряващи необходимата икономическа база на населените места извън  окръжните центрове.

Освен това, хората, заети с планирането, не се чувстваха ангажирани с териториално-устройствената ефективност. За преодоляване на това състояние, в Плановия комитет беше  организирана  изложба на карто-схемите на  Генералната схема.  И тя обаче не премахна доминанацията на отрасловия подход в планирането.

На 4 януари 1973, Генералната схема за териториално разположение на производителните  сили беше  съставена и одобрена  от Колегиума на Плановия комитет.  Обяснителният текст, мотивиращ териториалните  структури към нея, беше с обем 800 страници. Когато обаче трябваше да продължи  прилагането й в отраслите и в окръзите, научните работници от БАН и от други научни звена депозираха  редица възражения, включително и, че Генералната схема „не е издържана теоретически”. Това спря прилагането й. На Научния институт към Управлението за териториално разположение на производителните сили беше възложено да изработи нова, теоретично издържана Генерална схема.  Докато  съществуваше този Институт обаче, втори вариант  на Генерална схема така и не беше съставен.

През същия период, под натиска на заинтересованите неокръжни общини и, по-конкретно, по инициатива на Габровските машиностроителни заводи, започнаха да се изграждат промишлени структури в селата. Въпреки насърчителните първоначални резултати, и тази инициатива не допринесе за осигуряване  необходимата икономическа база на периферните населени места.

В Габровски окръг например, беше изграден машиностроителен завод  с 1200 работника в село Яворец (по шосето за Севлиево), като 80%  от  работещите  в него не бяха стъпвали в центъра на селото.  Вместо това, за тях се изгради цял жилищен квартал над габровската жп гара. В крайна сметка, Комитетът за технически прогрес прекрати тази инициатива, под предлог, че така се „разкулачва промишлеността”.

Единният териториално-устройствен план

По замисъл на Съвета по управление при Държавния съвет, през 1976 се издадоха разпоредби за създаване на управленски документ – Единен  териториално-устройствен план (ЕТУП) за държавната територия. С него се обединяваха планово-нормативно икономическите и социалните предпоставки за осигуряване на равностойни жизнени условия в населените места на страната. За целта беше създаден специален Институт по териториално устройство и архитектура (КНИПИТУГА). Съвместно с окръжните народни съвети (по-конкретно, с окръжните проектантски  организации), по единна методика, обхващаща икономическата и социалната жизнена сфери, през 1976-1979 бяха съставени териториално-устройствени планове на окръзите. Системата „Труд” в ЕТУП обхващаше териториално-устройствените схеми на отраслите на материалното производство.

Крайният резултат на тази научно-изследователска колективна работа обоснова съкращаването на броя на общините – от 1492, те бяха сведени до 300.В качеството им на основни клетки на ЕТУП, те придобиха наименованието „селищни системи”. Проектите за тях се утвърждаваха от Експертен съвет към Управление „Териториално и селищно устройство”. За всяка селищна система бяха съставени 49 картосхеми. Участниците в съставянето на проектите на селищните системи бяха както от КНИПИТУГА, така и от окръжните администрации и от проектантски организации.

Проектите на селищните системи станаха основа на административната реформа през март 1979, чиято структура е валидна и досега (2011). Основният труд, посветен на тях и озаглавен „Селищни системи”, беше преведен на руски и испански (издаден в Хавана). На съвещание с представители на териториално-устройствените институти на съветските републики и на страните от СИВ, през 1980, селищните системи бяха оценени като най-сполучливия до този момент проект за перспективно селищно развитие.

Въпреки това обаче, прилагането на този модел в България продължи едва три години. В практиката на разпределяне средствата за инвестиции в социалната област се беше наложила практиката, основният дял от тях да отива за окръжните центрове. В някои окръзи за тях, на практика, се заделяха до 100% от всички средства. А, както вече подчертах, селищните системи изискваха равностойно ниво на жизнената среда в града и в селото. Тоест, в редица окръзи проектите за селищните системи бяха опорочени още в самото начало на прилагането им.

В общи линии, същестуващото противопоставяне на модела на селищните системи се мотивираше с това, че те „ограничават водещата роля на Партията”. Истината обаче беше, че чрез тях държавата провеждаше най-успешната си социална политика.

Така „селищните системи”, като термин, бяха обявени за „антипартийни” и заменени със старото наименование „общини”, каквито съществуват и сега. Това обаче, означаваше отказ от постигането на целта, обусловила навремето създаването им – да създадат равностойна жизнена среда в населените места. Вън от обществения коментар остана и ликвидирането на междуселищната интеграция, което, вместо да спре миграционният поток от малките и периферни селища към градовете, го засили. След като окръжните градове и, най-вече, столицата „прибраха” младото и детеродно население, се  снижи демографският ръст в тях и към края на века сумарно умрелите вече бяха повече от родените. Така столицата, окръжните и по-големите градове се превърнаха в „демографски топилни”. Резултатът е намаляването, към 2010, на броя на населението с 1.597 хил. души, спрямо 1985. Днес 186 населени места са без население, 427 са с население до 10 души, 703 с население до 50 души, а до 100 души имат 537 населени места. В тях няма училища, здравни заведения и други обслужващи обекти. Гъстотата на населението в Югоизточна и Северозападна България, както и в периферните територии на окръзите, е под 10-15 души на кв. км, при това е силно застаряло.

Така, от  средата на 80-те години на ХХ век, България остана без държавно териториално-устройствени документи, което „отприщи” стихията на обезлюдяването и на териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Днес някогашният институт КНИПИТУГА се нарича Център за териториално развитие и за последните 30 години така и не успя да представи проект за държавен документ за териториално устройство на държавата, каквато роля трябваше да играе ЕТУП. Необходимо е това най-сетне да се промени, защото то допълнително задълбочава кризата в страната ни.

13 април 2011

* Председател на Българското геополитическо дружество

 

Всичко, ставащо около нас напоследък, подкрепя тезата, че основното събитие на продължаващата финансова криза ще се случи през следващата 2012. Огромното количество нови дългови задължения, огромното количество допълнително емитирани „хартиени” долари, както и „искрата”, свързана с повишаването на лихвения процент, вероятно ще се превърнат в катализатори на стимулираната от кредитите финансова имплозия „версия 2.0”.

Както е известно, началото на първата „оригинална версия 1.0” на кризата бе поставено от краха на пазара на недвижимите имоти в САЩ, през 2007, който, година по-късно, се трансформира в пълномащабна финансова криза. Постепенно тя се разпространи в държавите с развита икономика, но не успя да предизвика хаос на развиващите се пазари и в страните от Втория и Третия свят. Повечето от тези страни бяха изолирани от финансовите недомислици на Първия свят – кредитите, заемите, дълговото бреме и обременителните лихвени платежи – просто защото бяха лишени от правото да консумират опияняващия еликсир на кредитите.

Ще може ли американското правителство да предотврати следващата финансова криза?

Разбира се, междувременно бяха предложени множество обяснения, защо нещата тръгнаха на зле: алчността на Уолстрийт, корумпираният капитализъм, недостатъчните и неадекватни административни правила, икономиката, подхранвана от затъналите в дългове и кредити потребители, прекалено либералните правила за отпускане на заеми, „отрицателните” реални лихвени проценти и несъществуващите спестявания. Тоест, всички причини се свеждаха до прекалената достъпност и изобилието от евтини и лесни за получаване кредити и кешови суми.

Такива половинчати мерки като приемането на закона „Дод – Франк” (целящ намаляване на риска, поеман от банките, и по-голяма защита на потребителите) например, които бяха измислени и използвани още в началото на рецесията за да бъде смекчен финансовия риск, само закрепиха организационно недостатъците на съществуващата нормативно-правна база. Освен това, смятаните за „прекалено големи за да рухнат” частни финансови институции, на които бяха предоставени неограничени спасителни пакети за сметка на данъкоплатците, станаха още по-големи и по-малко на брой, т.е. концентрацията им продължи.

Неуправляемият ръст на дефицита неизбежно води до образуването на огромни дългове на всички ръководни нива – от това на федералното правителство до правителствата на щатите и местните органи на властта. Американският държавен (федерален) дълг в момента надхвърля 14 трилиона долара и ще нарасне през 2011 финансова година с още над 1,69 трлн. Днес 37% от всички разходи на федералното правителство се покриват за сметка на заемите, което означава по-нататъшното нарастване на дълга.

Към това следва да добавим и всички нефинансирани или недофинансирани задължения в социалната сфера, като програмите за социална защита, медицинска помощ и медицински грижи, които много удобно бяха изключени от годишния оперативен бюджет на федералното правителство. В зависимост от това, какви разчети за бъдещата инфлация ще бъдат заложени, а също от критериите за правото на гражданите да се ползват от тези програми и други свързани с това въпроси, по-нататъшните необезпечени задължения, в размер между 60 и 110 трлн. долара, също би трябвало да се добавят към дълга на федералното правителство.

На свой ред правителствата на отделните щати и местните органи на властта добавят още 3,87 трилиона долара необезпечени задължения, касаещи пенсиите на държавните служители и облекченията по медицинските застраховки.

В последната си книга „Този път всичко ще е различно”, известните икономисти Кармен Райнхард и Кенет Рогоф подробно доказват, защо 90%-ното съотношение между държавния дълг и БВП представлява критична точка за САЩ. Заключенията им се базират на анализа на икономическата история през последните няколко столетия. Според тях, САЩ, Великобритания, Япония и редица други развити държави вече са се наредили на опашка за да се присъединят към Гърция, Ирландия и Португалия по пътя им към финансовата бездна.

С други думи, вече е налице фундаментът за следващия финансов крах. Като този път и правителствата се присъединиха към частните финансови организации в безумната надпревара, кой пръв да си разбие главата в дълговата тухлена стена. Правителствата очевидно няма да могат да се справят успешно с досегашната си роля на „по-големия брат”, който винаги е готов да спаси по-малкия, просто защото този път те самите ще се нуждаят от спасение.

Наистина, най-сложните и актуални въпроси днес са, кой и как ще спаси фалиралите ни правителства? Страните от ЕС не могат да помогнат, защото много от тях вече са стигнали до ръба на финансовата пропаст. Както изглежда, всички развити държави, които не могат да разчитат на подкрепата на достатъчно мощен ресурсен сектор (като Канада и Австралия) или на високопроизводителната си индустрия (Германия), са застрашени от финансова катастрофа.

Кое ще провокира финансовата криза „версия 2.0”?

Повишаването на лихвения процент, само по себе си, е напълно достатъчно за да се провокира втора мощна вълна на все още продължаващата финансова криза. Не трябва дори да си гений, за да забележиш, че сегашните лихвени проценти са по-ниски от тези през 50-те години на миналия век. Що се отнася до реалните лихвени проценти, те са опасно близко до отрицателните, ако вече не са станали такива. На фона на бързо нарастващата ценова инфлация, те ще бъдат принудени да се ориентират към отрицателни стойности.

До настоящата 2011, най-големите купувачи на американския държавен дълг бяха чуждестранни, като става дума най-вече за Китай и Япония. В момента обаче Япония си има други грижи, заради тежките последици от разрушителното земетресение и вълната цунами. Китай пък последователно съкращава обема на купуваните от него ценни книжа на Федералния резерв, оправдавайки се със спада в доверието към губещия стойността си американски долар. Освен това, китайците стигнаха до извода, че ако използват излишъците си от долари за гарантиране на бъдещите доставки на енергоносители и други важни суровини, това ще е от по-голяма полза за тяхната икономика.

На всичкото отгоре, купувачите на американските дългови задължения смятат, че достигналите 60-годишния си минимум лихвени проценти вече не покриват инфлацията и затова този вид сделки са рискована и непривлекателна инвестиция.

При липсата на достатъчен брой купувачи сред чужденците или в частния сектор, Управителният съвет на американския Федерален резерв „монетизира” дълга на федералното правителство, изкупувайки дълговите задължения на Хазната. Този процес бива определян като „валутно стимулиране”, с чиято помощ Федералният резерв произвежда пари буквално „от въздуха”, което пък го прави купувач на държавния дълг от последна инстанция. Имайки предвид сегашния темп, можем да очакваме, че Федералният резерв ще изкупи 50% от всички нови облигации и облигации на хазната със срок на погасяване до края на текущата финансова година. Това се налага, просто защото, при тези лихвени проценти и това ниво на риска, няма достатъчно количество чуждестранни или вътрешни купувачи.

Най-показателното и, вероятно, най-страшното предзнаменование се случи наскоро, когато най-големият частен облигационен фонд PIMCO продаде целия си запас от държавни дългови облигации на САЩ, демонстрирайки по този начин тревогата си от огромните размери на федералния дълг. Сред причините за тази стъпка, президентът на РІМСО Мохамед Ел-Ериан посочи рисковете, свързани с почти отрицателните лихвени проценти по дълговите задължения и спадът на стойността на американския долар, породен от прекалената парична емисия.

След като знаем със сигурност, че шефовете на пенсионните фондове и застрахователните пулове на инвестиционните компании обикновено се съобразяват и следват действията на лидерите в отрасъла, можем със сигурност да прогнозираме, че още повече милиарди и трилиони долари в облигации на Хазната, ще бъдат „хвърлени” на и без това болния облигационен пазар. Когато този процес излезе изпод контрол, емисията на долари от Федералния резерв и изкупуването на дълга (пак от него) ще се ускорят, като паралелно с това ще нараства инфлацията и ще се обезценява доларът.

Защо политическите процеси в Америка, на практика, гарантират финансовата криза „версия 2.0”?

Как обаче можем да сме сигурни, че следващата криза, която ще бъде много по-сериозна от досегашната, действително вече се очертава на хоризонта? За това съдействат два фактора:

- мащабите и импулса на разширяване на дефицита в държавния бюджет, дълговете и необезпечените задължения;

- монетизацията, от Управителния съвет на Федералния резерв, на дълговите задължения чрез използването на току що напечатани пари, в рамките на загадъчния процес, наречен „валутно стимулиране”;

- изключително вероятната перспектива за повишаване на лихвените проценти, което се обуславя от губещата ценността си валута.

Политическия процес, на практика, гарантира, че необходимите затягащи мерки ще се реализират в рамките на опита за стабилизиране на финансовата система. Спомнете си неотдавнашния публичен дебат в Конгреса между републиканци и демократи за „символичното” съкращаване на бюджета с 33 млрд. долара, при положение, че бюджетният дефицит се равнява на 1,65 трилиона долара.

На пръв поглед, тезата, че във време на очертаваща се нова финансова криза е необходимо силно ръководство изглежда съвсем адекватна и очевидна. Само че подобно на обикновените хора, и повечето политици са амбициозни кариеристи, които са готови на всичко за да запазят поста си.

В същото време, политиците с ясна визия за нещата, обикновено биват „наказвани”, като губят креслото си на следващите избори. Затова пък онези, които предпочитат да игнорират сгъстяващите се облаци на наближаващата буря и вместо това обещават на публиката хубаво време, най-вероятно ще бъдат наградени, получавайки гласовете на избирателите. В подобна враждебна избирателна среда, политическата воля естествено отслабва. Струва ли си да се учудваме, че избирателите чуват само това, което им се иска и, в крайна сметка, получават, каквото са заслужили?

Годината, предшестваща президентските избори в САЩ, традиционно е изпълнена с обещания за гарантиране на положителни инвестиционни условия. Политиците на власт са наясно, че избирателите могат да бъдат подкупени със собствените им пари, или, както е сега – със заеми. Избирателите пък са доволни от своя фалшив просперитет и от обещанията за финансово благополучие.

Предполагам, че отново ще станем свидетели на реализацията на този сценарий през 2012... , но само ако управляващите успеят да го разиграят. Въпросът е, дали ще могат да го направят? Ще продължи ли политиката на рекордно ниски лихвени проценти? Дали големите купувачи на дългови книжа, като пенсионните фондове и застрахователните компании, ще излязат от този пазар, подобно на спомената по-горе РІМСО? Ще продължи ли пада стойността на долара заради печатането на необезпечени хартийки от Федералния резерв? Ще може ли правителството да удържи капака или финансовата „тенджера под налягане” ще се взриви?

Заключение

Печеленето на време, печатайки пари без покритие, което неминуемо води до ръст на инфлацията и прегряване на пазарите на суровини и акции – всичко това ще работи само до определен момент. Според мен, съвпадането на множество важни критерии в предизборния цикъл на президентската надпревара през 2012, най-вероятно ще доведе до перфектната финансова буря догодина. И когато тя настъпи, финансовото земетресение бързо ще разруши неустойчивата финансова система, съществуваща в момента. Правителството ще бъде безпомощно и няма да може да се защити от надигащото се финансово цунами и ликвидирането на американската национална валута, още по-малко ще могат да се защитят от това обикновените граждани или частните финансови институции.

Ако си представим, че още от утре политиците ни внезапно решат да се държат като зрели хора, прекратят партийните междуособици и се освободят от злобата и празната реторика, финансовият крах на Америка може да бъде отложен или дори избегнат. За съжаление обаче, проблемът изглежда непреодолим, а политическата воля – прекалено слаба.

 

* Авторът е известен американски икономически анализатор, в миналото е бил високопоставен държавен служител в Канада

На територията на Африка, която е вторият по големина континент в света (39,37 млн. кв. км) са разположени 54 държави, чието население надхвърля един милиард души, като между степента им на развитие съществуват сериозни диспропорции.

Северна Африка включва осем държави: Египет, Судан, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Мавритания и окупираната от мароканската армия бивша испанска колония Западна Сахара. В началото на 2011, населението на Северна Африка надхвърли 208 млн. души, най-вече араби и бербери. Следва да имаме предвид обаче, че заради високата раждаемост то се удвоява на всеки трийсет години.

Западна и Централна Африка включва 24 държави (Бенин, Буркина Фасо, Кабо Верде, Кот д’Ивоар, Гамбия, Гана, Гвинея, Гвинея Бисау, Либерия, Мали, Нигер, Нигерия, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Камерун, Централноафриканска република, Чад, Република Конго, Демократична република Конго, Екваториална Гвинея, Габон и Сао Томе и Принсипи), в които живеят повече от 600 народности, говорещи на над 1500 езика и диалекта.

Източна Африка включва девет държави (Танзания, Кения, Уганда, Руанда, Бурунди, Джибути, Еритрея, Етиопия и Сомалия), разположени в Източноафриканското плато.

Накрая, Южна Африка включва 13 държави, повечето от които са разположени в басейните на реките Конго и Замбези (Ангола, Замбия, Зимбабве, Мозамбик, Ботсуана, Малави, Южноафриканската република, Свазиленд, Лесото, Сейшелските острови, Мавриций, Коморските острови и Мадагаскар).

Езиковата мозайка

На Черния континент живеят няколко хиляди народности, като всяка говори на собствен език или на някакъв диалект. Няма общоприета класификация на африканските езици, като езиковите общности или семейства формират трудна за описание мозайка.

В Северна и, частично, в Източна Африка преобладават езиците от афразийското макросемейство: арабски, берберски, сомали, амхара, тигре, тиграи, беджа, хауса и др. На юг, в Екваториална Африка, са разпространени няколко езикови семейства. Някои изследователи ги обединяват в едно голямо нигеро-кордофанско макросемейство. Това са езиците банту и близките до тях бантоидни езици, западноатлантическото езиково семейство (уолоф, темне, серер и т.н.), езиковите семейства манде (малинке, сонинке, менде и др.) гур (езиците сенуфо и море), кру и куа (на езици от тази група говорят многобройните народности йоруба, игбо и ашанти) и някои други. Пак в Екваториална Африка, както и източно от нея (по горното течение на Нил) живеят народности, чиито езици принадлежат към нилско-сахарското семейство и в чиято основа са нилотските езици (народностите динка, нуир, луо и т.н.).

На юг от екватора са разпространени почти изключително езиците банту, включително суахили – един от езиците за междуетническо общуване в Централна, Източна и Южна Африка. В зоната, ограничена от Намибийската пустиня и пустинята Калахари, както и в най-южната част на континента, са разпространени силно отличаващите се от всички останали езици на бушмените и хотентотите, обединени в т.нар. койсанско езиково семейство. Не прилича на африканските и малгашкият език, на който говорят жителите на Мадагаскар и който спада към австронезийското езиково семейство. В много африкански държави са разпространени и езици от индоевропейското езиково семейство, останали в наследство от колониалното господство на европейските държави или донесени от пришълците от Азия, включително от Индия и Пакистан. На основата на смесването на френския, английския, испанския или португалския езици с африканските, възникват разнообразни „креолски” езици, а пък от холандския се развива т.нар. африкаанс, който е един от двата официални езици в ЮАР.

В повечето африкански държави живеят десетки разноезични народности, затова често ролята на официален, разбираем за всички, играе някой европейски език, наследен от колонизаторите, владели съответната държава преди тя да стане независима.

Особености на африканската икономика и политическа система

Икономиката на повечето африкански държави се базира на добиващата промишленост и селското стопанство. Континентът е изключително богат на полезни изкопаеми: диаманти (Южна и Западна Африка), злато и уран (Южна Африка), фосфати, петрол и природен газ (Северна и Западна Африка), железни и алуминиеви руди (Западна Африка), мед, кобалт (най-вече в Южна Африка) и т.н. Страните, които разполагат с по-малко подобни ресурси, са принудени да се ориентират към селското стопанство (най-вече отглеждането на захарна тръстика, кафе, какао, ванилия и други подправки, или пък памук) или добива на ценни дървесни видове, с каквито са изключително богати тропическите гори. Важен източник на приходи за много държави от Северна и Източна Африка е туризмът.

Политическата система в повечето съвременни африкански държави има авторитарен характер (под формата на военни или „граждански” диктатури). Стремежът към автократични модели е обективно обусловен от икономическата изостаналост, ниското жизнено равнище, многообразието и разнородността на племенните култури, които са и основната причина за непрекъснатите междуетнически конфликти. Способността да се потиснат тези противоречия обикновено се свързва с авторитарното управление на един или друг племенен лидер, което обаче провокира недоволството на принадлежащите към племенните елити на другите етноси.

Геополитическите фактора за стабилност в Африка

През последните десетилетия африканските държави многократно се опитваха да обединят усилията си за борба с изостаналостта и бедността на континента. Свидетелство за стремежа им към интеграция станаха решенията за създаването на Африканската икономическа общност (АЕС, 1991) и на Африканския съюз (AU, 2002). През 2001 се появи „Новото партньорство за развитие на Африка” (NEPAD), чиято цел е да сложи край на изостаналостта на континента, да реализира „новото африканско възраждане” и да избегне маргинализацията, стимулирайки вътрешната интеграция. За да се укрепи трансафриканското сътрудничество беше лансирана идеята за въвеждане на обща валута – т.нар. „афро”. Пак в контекста на интеграционните процеси на Африканския континент и с цел решаването на глобалните проблеми на политическо равнище, беше създадена поредната трансконтинентала институция – Панафриканският парламент (РАР, 2004). Засега трудно може да се говори за ясно изразени позитивни резултати от тези усилия, но поне за момента Африканският съюз изглежда достатъчно перспективен вариант за разработването на стратегия за преодоляване изостаналостта на континента, акцентирайки върху опората на собствените сили. Създаването и функционирането на Съюза показва, че африканските държави осъзнават необходимостта да се интегрират в световната общност, като едно цяло, притежаващо собствена политическа и икономическа тежест.

Организацията за африканско единство (OAU) е създадена през май 1963, на конференцията в Адис Абеба. Преди трансформирането и (през юли 2002) в Африкански съюз, в нея членуваха 53 държави, макар че далеч не всички участваха в годишните и срещи. Като основна цел на организацията беше обявено обединяването на страните от континента за борба с колониализма и неоколониализма. След като всички африкански държави станаха независими обаче, OAU се оказа безсилна пред експлозията на междуплеменните конфликти, гражданските войни и постоянните военни преврати на континента.

Реанимацията на OAU под формата на Африканския съюз беше успешен завършек на по-ранните опити за постигане на африканско единство. През последните две десетилетия, немалко африкански лидери демонстрираха стремеж към демократично управление и развитие. Укрепването на наченките на гражданското общество в много държави от континента, революцията в информационните и комуникационни технологии, формирането на общоконтинентални корпорации и неправителствени организации – всичко това задълбочава връзките между правителствата на отделните държави, както и тези на неправителствено равнище. Междувременно, на континента се очертаха и държави, претендиращи за статута на континентални лидери. Става дума най-вече за ЮАР, която е най-развитата икономическа сила в Африка, смятаща се и за лидер в сферата на демократизацията, както и за Нигерия – най-гъстонаселената държава на континента, действаща като „локомотив” на интеграцията в тази част на света.

На свой ред, Африканският съюз се стреми към интеграция, сходна по степен с европейската (в рамките на ЕС), включително създаването на Панафрикански парламент, съд, централна банка и общ пазар, както и формиране на общи въоръжени сили за поддържане на мира и полицейски подразделения. Това е може би най-амбициозния интеграционен проект в света, след този на ЕС. Най-сериозният проблем пред реализацията му е липсата на достатъчна политическа воля и стремеж към демократизация, което би позволило да се увеличи обемът на средствата за финансиране на общоконтиненталните задължения по вече подписаните договори и протоколи, както и да се подкрепят държавните и корпоративни решения за борба с корупцията.

Нито една друга общност в т.нар. развиващ се свят не демонстрира (поне засега) толкова силен стремеж към укрепване на собствения си потенциал и демократизация, включително чрез създаването на континентален парламент и съдилища по човешките права, като Африканския съюз. Ако този проект действително се окаже жизнеспособен, Съюзът би станал втората, след ЕС, общност от подобен тип в света и би могъл значително да ускори демократичното и икономическото развитие на Африка.

Макар че в сравнение с другите региони на планетата, интеграционният процес на Африканския континент все още не е достигнал глобално равнище, през последните години темповете му забележимо се ускоряват, като малките и разпокъсани африкански държави постепенно се обединяват. Днес в Африка функционират над десет важни регионални организации и организации за икономическо сътрудничество, включително Африканския съюз, Общността за развитие на африканския юг (SADC) или Общия пазар за Източна и Южна Африка (COMESA).

Според мнозина анализатори, SADC е най-перспективната регионална организация на Африканския континент, в която днес членуват 15 държави. Целите и, в рамките на икономическата интеграция, са създаване на зона за свободна търговия, митнически съюз, общ пазар, централна банка и валутен съюз, като до 2018 се осъществи валутна интеграция на страните-членки.

Геополитическите предизвикателство и заплахи пред Африка

Съвременната фаза от геополитическото развитие на африканските държави се характеризира с ръст на глобалните предизвикателства и заплахи, с които континентът не е в състояние да се справи самостоятелно. Общопризнат факт е, че Африка влезе в ХХІ век като маргинална и най-силно дискриминирана част на световната общност.

На практика, днес континентът е изправен пред цялата палитра от икономически, политически и социални заплахи, с които се сблъсква човечеството: глад, остри социално-демографски проблеми, неуправляеми потоци от бежанци и мигранти, междудържавни и граждански войни, междуетнически сблъсъци, производство и трафик на наркотици, епидемии от смъртоносни болести, включително СПИН (най-високо ниво в света).

В геополитически смисъл, Африканският континент представлява разнородна мозайка от племена и народности, със свои култури и вярвания, които не представляват някакво единно образувание, т.е. не формират единна африканска цивилизация. Става дума по-скоро за „протоцивилизация”. Твърдението на някои геополитици за съществуването на специфична и самостоятелна африканска цивилизация, дори ако го приемем съвсем условно и с редица уговорки, поражда много сериозни съмнения.

Икономическата и технологична изостаналост на Африка и нейната предимно суровинна икономика (наследена от колониалното и минало) превръщат континента в маргинален сегмент на глобалното геополитическо пространство.

По данни на Детския фонд на ООН, на Черния континент е констатирана най-високата детска смъртност в света. Около половината от населението на Тропическа Африка преживява с по-малко от 40 цента на ден. От 20-те най-бедни страни в света, 18 са в Африка, като с всяка изминала година стават все по-бедни. На ръба на националната катастрофа са Етиопия, Ангола, Демократична република Конго, Мозамбик, Судан, Сомалия, а напоследък и Зимбабве.

Тоест, очертава се ситуация, в която Африка не е в състояние да преодолее самостоятелно негативните тенденции в собственото си развитие. Континентът си остава предимно износител на суровинни стоки на световния пазар, а вносът в африканските държави продължава да надхвърля износа.

В географски план, външната търговия на африканските страни е ориентирана към индустриално развитите държави от ЕС, което се дължи на относителната географска близост и формиралите се през колониалния период многопосочни икономически връзки. В стоковата структура на износа е изключително висок делът на петрола и природния газ, както и на продоволствието, суровините с растителен произход и металните руди. Във вноса пък преобладават готовите изделия (до 70%), транспортните средства, машините и оборудването, както и хранителните стоки.

Религиозната разпокъсаност на континента

Изостаналостта на Черния континент се допълва от неговото конфесионално и цивилизационно разделение. Така, народите, населяващи Северна и Източна Африка се смятат за част от „ислямския свят”. Етиопия, в исторически план, сама по себе си представлява специфична цивилизация, а пък в Южна Африка европейските преселници (предимно от Холандия, Португалия и Великобритания) насаждат европейската култура, разпространявайки там и християнската религия. Същото правят в Западна и Централна Африка французите и британците.

В Африка обаче, християнството търпи съществена трансформация. Както е известно, то прониква в Северна и Източна Африка още в началото на първото хилядолетие след н.е. В Етиопия и отчасти в Еритрея се формира и все още съществува едно от разклоненията му – Етиопската православна църква. След ХV-ХVІ век европейските колонизатори също се стремят да разпространят християнската религия (предимно католическата) в своите владения.

В края на ХІХ век, в повечето африкански страни, с изключение на тези в северната част на континента, възниква странна сплав между християнството и местните вярвания, която днес е известна като „афрохристиянство” и има множество разновидности. Всъщност, става дума за около седем хиляди разнообразни секти, като единственото, които ги обединява е стремежът да създадат собствено „черно” християнство, противопоставяйки го на „бялото”. На практика, всички те провъзгласяват африканците за народи, избрани от Бога, като нерядко придават негроидна външност дори на библейските пророци и на самият Христос, докато Дяволът често бива изобразяван с бял цвят на кожата. В цяла Африка т.нар. „афрохристиянство” се изповядва от над 30 млн. души (общият брой на християните е 470 млн).

Постепенно в Африка се формират две големи геополитически пространства, разделени на конфесионален принцип: Северна/Североизточна Африка, която е ориентирана към мюсюлманския свят, и Тропическа (на юг от Сахара)  и Южна Африка с възможен център в ЮАР. Това цивилизационно и геополитическо разделение е сред факторите, стимулиращи проникването и възхода на ислямския радикализъм, чиито привърженици обявиха „свещена война” срещу светските държави от Северна Африка – Алжир, Египет, Судан и т.н.

Европейският вектор на Северна Африка

Културата на арабските държави от Северна Африка и специфичният и колорит са резултат от причудливото преплитане на древноегипетската, ислямската и средиземноморската цивилизации. Официален език в тези страни е литературният арабски, на който общува образованата част от населението. Берберите, беджа, гърците, арменците, италианците, французите и другите представители на националните малцинства говорят и арабски, и многобройните му диалекти, и родните си езици.

Господстващата религия е исляма, който се изповядва от над 90% от населението. Останалите са християни и представители на други конфесии. Предписанията на Корана определят начина на живот, нравите и обичаите на мнозинството жители на Северна Африка и нерядко са в основите на нормите на гражданското право. От 80-те – 90-те години на миналия век насам, влиянието на исляма върху всички сфери на живота непрекъснато се усилва.

Икономиката на региона е основана на добива на ресурси – петрол, природен газ и фосфати, земеделието, както и на търговията и туризма. Значителна част от добиваните енергоносители и фосфати се изнасят в много държави по света, но най-вече в Европа. Разработват се и находища на желязо, каменни въглища, калай, молибден, мрамор и гранит. Памукът, цитрусовите плодове, фурмите, както и ранните зеленчуци се изнасят в различни европейски страни.

Огромна роля в икономиката на северноафриканските държави играе може би най-важната световна водна артерия – Суецкият канал, прокопан през 1869. Той свързва басейните на Атлантическия и Индийския океани, улеснявайки морския трафик между Европа, Южна и Югоизточна Азия. Почти 90 години каналът се контролира от Британската империя, заинтересована от по-краткия морски път до индийските си владения и едва през 1956 е национализиран от египетското правителство. Експлоатацията на канала носи над милиард долара годишно на управляващите в Кайро.

Северна Африка с право се смята за „туристическата Мека на света”. Историческите паметници със световно значение и благоприятните климатични условия през по-голямата част от годината, многобройните морски курорти и сравнително доброто обслужване привличат туристи от всички краища на планетата, което гарантира на северноафриканските държави (и най-вече на Египет, Мароко и Тунис) милиардни приходи.

Конфликтогенността на региона

Сред причините за сравнително високата конфликтогенност на региона са сложните междуетнически отношения на континента. Те се обуславят от разнородния етнически състав: в Африка живеят около 50 нации и народности, както и около три хиляди племена. При това държавните граници и до днес остават доста условни и често нямат нищо общо с историческите ареали на обитаване на населението. Непрекъснатите етнически войни и сблъсъци стимулират мощните миграционни потоци, включително към други континенти (най-вече към Европа). Регионалните потоци от работници-мигранти пък се насочват най-вече към Нигерия, ЮАР, Габон и Кот д’Ивоар.

Наред с етническите конфлити, африканската геополитика се допълва от остри социални и класови антагонизми.

Борбата за ресурси, власт или територия неминуемо се съпровожда от кървави сблъсъци, при това доминиращото на континента традиционно съзнание диктува ориентацията към безкомпромисни и изключително жестоки форми на сблъсък, затова в тези условия постигането на компромиси и установяването на трайно сътрудничество се оказват крайно проблематични. През втората половина на ХХ век в Африка бяха извършени около 100 военни преврата и се водиха над 50 войни, като 18 могат да се отнесат към гражданските, а 11 покриват определението за геноцид и масов политически терор. Редица конфликти продължават да тлеят, като отвреме навреме се възпламеняват наново: в Судан, Нигерия, Либерия, Демократична република Конго, Сомалия, Мозамбик, Руанда, Сиера Леоне и т.н.

Икономическата изостаналост

Мнозина анализатори виждат причината за задълбочаването на икономическата криза в Африка в недостатъците на монетаристкия модел на развитие, натрапен на повечето страни от континента от международните финансови институции. Както е известно, последните смятат, че постигането на стабилизация е възможно само чрез последователната либерализация на икономиката, съкращаване на държавния сектор и развитие на свободните пазарни отношения. В основата на монетаристката концепция за държавното регулиране е поставена тезата, че най-голямото предимство на пазарната икономика е конкуренцията и затова държавата следва да се намесва в пазарните отношения, само когато е налице антиконкурентно поведение на икономическите играчи на пазара.

В същото време, критиците на монетаризма с основание упрекват неолибералната политика, че не отделя необходимото внимание на социалните проблеми, води до нарастване на общественото напрежение и може да провокира мощни социални взривове. Днес африканските държави с пълна сила усещат разрушителната сила на монетаристкия експеримент. Затова не е чудно, че мнозина африканки политици и учени обвиняват западните държави и най-вече САЩ за икономическия крах на собствените им страни. Така, конгоанският професор по икономика Жорж Нталажа подчертава, че „западните държави действат изключително в интерес на управляващата марионетна клика, която се грижи повече за личното си облагодетелстване, отколкото за интересите на своите народи”.

По оценки на редица западноевропейски и руски експерти, за да се постигне икономическото стабилизиране на Африканския континент са необходими инвестиции от около 100 млрд. долара годишно и то за немалък период от време. Днес обаче, нито една международна организация не е в състояние (нито пък е склонна) да предостави подобни средства на африканските държави. Което на практика означава, че гополитическата нестабилност на Африка ще продължи да се усилва. Континентът се превръща в център на процесите на демодернизация и неоархаизация в съвременния свят. „Изгубеното поколение” на страдащия от продължителна стагнация „Юг” вече започва да атакува благополучната цивилизация на „Севера” с непрекъснато нарастващите имигрантски потоци на „новите варвари”.

Някои геополитици виждат в това поредно противопоставяне между „Севера” и „Юга” и своеобразен вертикален, диахронен цивилизационен сблъсък. С други дума, смятат, че съвременният свят е обречен да се сблъска не с тези култури, които в момента съществуват на планетата в достатъчно явен вид и са добре познати на всички, а със „своеобразна сянка, призрак на цивилизацията, надвиснал от бъдещето”. Подобна геополитическа прогноза звучи доста тревожно, защото най-трудна е борбата с онези заплахи, които не са достатъчно ясно идентифицирани.

Силовият вакуум

Подобно необичайно преплитане на всички най-остри съвременни проблеми донякъде е свързано и с това, че след края на студената война в Африка възникна своеобразен „силов вакуум”, тъй като не само постсъветска Русия, но и САЩ не пожелаха да инвестират сериозни средства за стабилизиране на ситуацията на континента. Междувременно, дори с помощта на ООН се оказва невъзможно да бъдат предотвратени или разрешени постоянно нарастващият брой военни конфликти в Африка. „Сините каски” на Световната организация все по-често биват въвличани в реални военни действия или стават заложници на различни въоръжени групировки. Един от проблемите е, че в Африка липсват истински държави-лидери (фактът, че страна като Либия например се опитваше да се представя за такъв лидер, говори сам за себе си), имащи сериозни регионални амбиции и разполагащи с достатъчно влияние за да окажат необходимия натиск върху участниците в конфликтите. На този фон, опити да участват в мирното разрешаване на проблемите правят някои неправителствени международни организации, например Световния съвет на църквите или Общоафриканската конференция на църквите (ААСС, основана през 1963 и представляваща над 120 млн. християни от 39 африкански държави).

Впрочем с посреднически усилия се ангажират понякога и регионалните организации, като Комитета на източноафриканските държави, обединяващ Кения, Уганда, Етиопия и Еритрея. В столицата на Танзания Дар ес Салам пък функционира Институтът за изследвания на мира и конфликтите (IPCS). В същото време, конфесионалните и етнически стереотипи и убеждения, както и социално-етническата и религиозна психология играят ролята на неизчерпаеми източници на нестабилност на континента. Както е известно, демократичните принципи на съвместно съществуване между различните вероизповедания и етнически групи са закрепени законодателно в конституциите на много африкански държави, но на практика биват игнорирани.

В рамките на религиозното и племенно съзнание, съответният религиозен или етнически елит може да разполага със „специфични предимства” или да има „исторически заслуги”, което му позволява да укрепва сплотеността на етническата (религиозната) група, да разпалва фанатизма и да оправдава всички действия срещу другите групи в обществото, дори и най-жестоките. Всичко това дава основание на покойния американски геополитик Самюел Хънтингтън да констатира, че в Африка се развива дългосрочен процес на „деуестърнизация”: значението и влиянието на западните държави намалява, а на преден план отново излиза туземната култура. Днес дори в ЮАР се реализира целенасочена политика на подчиняване на англо-бурските елементи в местната култура на чисто африканските. Така, „докато Латинска Америка или дори Азия например, все повече започват да приличат на Запада, Африка все по-малко прилича на него”.

Глобалните рискове за съвременна Африка

Съвременна Африка не беше подмината от нито един от острите проблеми на най-новата история на човечеството. Така, в някои африкански държави тероризмът се превърна в един от елементите на суровото им ежедневие, много страни са разтърсва от племенни и религиозни конфликти, милиони хора, в продължение на дълги десетилетия, не могат да се измъкнат от ужасяващата бедност. Ситуацията изглежда безнадеждна, макар на мнозина да не се иска да вярват, че тя наистина е такава.

Глобализацията в съвременния и вариант не разширява, а напротив, рязко стеснява сферата на съществуване на устойчивия световен ред. Благодарение на новите финансови, информационни и технологични възможности, международните „играчи” вече са в състояние да оказват глобален и ефективен натиск върху общественото мнение в най-различни държави, политическата стабилност и общото състояние на международната сигурност. Огромното множество реални и виртуални акции и глобални политически и финансови игри не само излиза извън рамките на формиралия се световен ред, но и демонстрира способност да ерозира самите му основи. Системата на глобална доминация на малка група държави, начело със САЩ, налага опростени строги параметри на международната сигурност. Очертаващият се нов свят реализира такива варианти на самоорганизация и саморегулация, които, строго погледнато, вече се намират отвъд рамките на глобалната цивилизация или глобалната култура (като мрежи на взаимодействията на основните международни субекти). Световните процеси придобиват все по-произволен и неопределен характер, от което следва появата на цяла редица ключови „рискове” за нарастване на глобалния хаос:

-          разрушаване на механизмите за формиране и съгласуване на националните интереси;

-          локализиране на принципа на т.нар. realpolitik, че сигурността е, преди всичко, глобална;

-          разпространяване на практиките на нелегитимна принуда и насилие;

-          институционализацията, в достатъчно широки мащаби, на употребата на насилие;

-          разширяване на „сенчестата зона”, като част от новия световен ред.

Проблемът за сигурността

За повечето африкански държави решението на проблема за сигурността изглежда не като необходимост от усилване на държавната военна машина, а изключително като възможност ефективно да бъдат решени редица взаимнозависими и жизнено важни задачи, свързани с оцеляването и възпроизводството на собственото население.

Когато говорим за военно-политическите измерения на проблема, следва да подчертаем, че Африканският континент, както и целият т.нар. „Четвърти свят”, и в бъдеще ще продължи да бъде най-конфликтогенната зона на планетата. При това повечето конфликти ще са свързани с контрола върху едни или други важни суровини. Именно такъв характер и основа имат повечето африкански конфликти.

Днес укрепването на сигурността на африканските държави е невъзможно без участието на международните организации и реализацията на континента на дългосрочни планове за социално-икономическо и социално-политическо развитие. Механизмът за ранно предотвратяване и реакция на възникващите на континента конфликти с прякото участие на панафриканските (Африканският съюз и т.н.) и регионалните организации е интегрална част от системата от мерки, които са в състояние, поне отчасти, да укрепят крехката структура на националната и регионална сигурност в Африка.

Миграционният проблем

Сложните перипетии на ХХІ век превърнаха миграцията в политическа дилема на глобалната общност. Проблемите, пораждащи миграционните процеси, са свързани с тероризма, непрекъснатите вяло протичащи конфликти, геноцида (Руанда, Судан), нарастване броя на провалилите си държави (въпреки широко прокламираните доскоро успехи на т.нар. „трета вълна” на демократизацията на континента) и огромната бедност. Това води до безкраен и непрекъснато нарастващ поток от африканци, насочващи се към развитите западни държави, в търсене на по-добър живот. По най-скромни оценки, от 1990 насам, всяка година поне 20 000 души напуска Африканския континент.

Що се отнася до вътрешноконтиненталната миграция, добър пример за проблемите, които тя поражда е Южноафриканската република. Както е известно, ЮАР е индустриална държава, и в този смисъл предлага много възможности за потенциалните мигранти от другите африкански страни. За разлика от развитите западни държави обаче, тя е натоварена и с допълнително бреме, свързано с очакванията на африканските мигранти, според които, заради историческата си обремененост с режима на апартейд, ЮАР е длъжна да приема и устройва устремилия се към нея поток от икономически и политически бежанци. Освен това, в очите на немалко африкански правителства, Южноафриканската република е своеобразен „голям брат”, който е длъжен да се ангажира с решаването на тежките проблеми на континента и няма правото да прилага толкова твърда антиимиграционна политика, като тази провеждана от 2003 насам. Всъщност сравнителният анализ на имиграционната политика на ЮАР и тази на САЩ например, показва наличието на много общи черти между тях. И двете страни са заобиколени от съседи с нисък национален доход и традиционна политическа нестабилност (изключваме Канада, разбира се). Въпреки това, миграционният наплив не представлява изцяло отрицателен феномен и за двете държави. САЩ например често предприемат мащабни действия за привличането на висококвалифицирани специалисти от развиващите се държави. ЮАР също страда от недостиг на квалифицирана работна ръка, което я принуждава да наема чужденци. От друга страна, и ЮАР, и САЩ приеха имиграционни закони, които мнозина квалифицират като „драконови” и съдействащи за криминализацията на имигрантската среда.

Африка в търсене на културен синтез

Синтезът на културите е интегрална част от общественото развитие през цялата човешка история. По отношение на Африка, темата за културния синтез придобива още по-дълбок смисъл, тъй като тук, както никъде другаде, са особено големи противоречията между „традиция” и „съвременност”, т.е. между самобитната африканска култура и западната цивилизация. В тези условия, процесът на синтез не е никак еднозначен, защото на карта е заложена съдбата на африканската цивилизация с нейния специфичен начин на живот, колективизма, духовността и самия тип на „африканския човек”. Изходящият от Запада стимул за развитие и модернизация, както и множеството проявление на резултативността на културния синтез (в сферата на бита, интересите, потребностите, видовете човешка дейност, изкуството, литературата, идеологията и т.н.), тласка напред процеса на промени и трансформациите в общественото съзнание, включително и по отношение на традициите.

Промените в обществения живот и менталността (осъществяващи се предимно в градовете и, в различна степен, при различните социални слоеве и отделните региони) свидетелстват, че на фона на инерционните фактори, забавящи процеса, „драмата на сливането на културите се разиграва на сцената на променящата се идентичност на Африка”. В резултат от това, на континента се формира различно отношение към проблема за културния синтез, включително е налице тенденция към ретрадиционализация и културна изолация. От друга страна, някои смятат, че „за Африка няма спасение извън науката и техниката”, но, като цяло, доминират мненията, че е необходим разумен подбор и запазване на жизнеспособните традиции с цел интегрирането им в процеса на развитие.

Проблемът за културния синтез поставя много въпроси и вероятно това е една от причините постоянно да е обект на внимание от страна на интелигенцията, обществените и политически лидери в Африка.

Финансовата глобализация и икономическата сигурност на континента

Макар че Африка е богата на разнообразни природни ресурси, повечето държави от континента демонстрират отчайваща неспособност да ги използват за благото на собствените си народи. Гигантската корупция и откровеният грабеж пречат за изграждането на национални икономики и развитието на перспективни отрасли. Африканските страни остро се нуждаят от чуждестранни инвестиции, но повечето богати западни държави, отчитайки политическа нестабилност в мнозинството страни от региона, все по-рядко са склонни да осъществяват мащабни инвестиции в Африка.

Финансовата глобализация има нееднозначни икономически последици, които могат да нанесат сериозна вреда на икономическата сигурност на африканските държави.

Изтичането на чуждестранния и националния валутен капитал, чиито собственици търсят по-изгодни условия за вложенията си, оказва силно деструктивно влияние върху африканските икономики. То не само сериозно затруднява изплащането на външния дълг, но нерядко съдейства за още по-голямото му нарастване, тъй като на държавата се налага да търси нови външни заеми за да изплати старите.

Либерализацията на финансовите системи води до разширяване инвестиционната дейност на чуждестранния банков капитал и усилване контрола на международните бенкови групи върху кредитните и валутните пазари на африканските държави. Скъпоструващите банкови заеми, наред с частните експортни кредити, са сред най-съществените елементи на непрекъснато нарастващата задлъжнялост на африканските държави и съдействат за задълбочаването на дълговата криза в тях.

Нарастването на външния дълг и опитите на индустриалните държави да запазят политическото и икономическото си влияние върху държавите-участнички във валутните зони в Африка забавя развитието на валутно-финансовите отношения между тези държави и последващото им интегриране в световната валутно-финансова система. Много африкански страни запазват обвързаността на собствените си валути към долара или еврото, което, обективно погледнато, прави националната им икономика по-уязвима, особено в периоди на глобални финансови кризи, като сегашната.

В условията на глобализация и либерализация на международната търговия, в чиято структура забележимо нараства делът на готовите изделия и, най-вече, на високотехнологична и наукоемка продукция, за сметка на намаления дял на суровините, позициите на африканските държави отслабват още повече, задълбочават се и трудностите пред равноправната им интеграция в световната икономика. Африка влезе в ХХІ век като маргинализирана и дискриминирана част от световното стопанство. Изтласкването на африканските държави от световния пазар се обуславя не само от промените в структурата на международния търговски обмен в полза на високите технологии и общата икономическа изостаналост, а и от запазващото се неравноправно положение във външната търговия.

Членството на 41 африкански държави в Световната търговска организация (СТО, в която други 7 страни от континента са със статут на наблюдатели) не само не подобри условията за осъществяваните от тях търговски операции, а, напротив, ги влоши. Със създаването на тази организация, развиващите се държави, на практика, бяха лишени от т.нар. диференциран привилегирован режим, от който се ползваха в рамките на ГАТТ (Генералното споразумение за митата и търговията). Нерядко, нарушавайки принципите на СТО, редица развити държави прокарват твърда протекционистична политика спрямо конкурентоспособната селскостопанска и друга продукция на развиващите се страни, като в същото време яростно защитават свободната търговия, когато собствената им продукция се оказва по-конкурентоспобна. Често, вместо откровено дискриминационните мерки с протекционистки характер, се използва т.нар. „скрит протекционизъм”, под формата на натрапваните от по-силните партньори антидъмпингови мерки, поставяне на различни технически прегради, „доброволни” ограничения на износа и т.н.

Тази ситуация усилва напрежението в търговските отношения между развитите и развиващите се държави. В отговор, през септември 2003, на срещата на СТО в Канкун, последните формираха общ блок на развиващите се страни (т.нар. „Група 22”), начело с Бразилия, включваща също ЮАР, Египет и Нигерия, като целта и е противопоставяне на западната политика по отношение на икономическото взаимодействие.

В резултат от продължителното търсене на компромис между западните и развиващите се страни-членки на СТО, през август 2004, те подписаха в Женева рамково споразумение за либерализация на световната търговия. То предполага постепенната отмяна на експортните субсидии за продукцията на аграрния сектор и намаляване на вносните мита. Африканските страни например, си извоюваха известни отстъпки от САЩ по отношение на памука.

Валутната политика на африканските държави

За съжаление, африканските държави сериозно изостават от икономически развитите държави и по отношение на средносрочната стабилизация на курсовете на националните си валути и ефективността на провежданата от тях валутно-курсова политика, като цяло. В същото време, валутният курс на повечето държави от региона, на практика, се превръща в един от основните инструменти на съвременната макроикономическа политика на държавата и гарантиране икономическата сигурност на страните от континента.

В африканските държави се използват различни режими и системи за регулиране и коригиране курсовете на националните им валути. Според класификацията на МВФ те се разделят на две големи групи: плаващи (27 държави) и твърдо обвързани валутни курсове (26). В същото време е налице тенденция към целенасочена диверсификация на системите на плаващите курсове, като се използват различни модификации –  от „управлявано плаване” до свободно колебание на курсовете. Сред основните инструменти на валутното регулиране си остава масираната девалвация на националните валути. Девалвацията отговаря, най-вече, на интересите на националните африкански производители, защитавайки африканските държави от евтиния внос. В Африка, много по-активно, в сравнение с повечето държави от Третия свят, се използват инструментите на административното валутно и курсово регулиране. Често, с цел финансова подкрепа за експортните отрасли на националната индустрия, се допуска привилегирован курс и механизъм на обмен.

На практика, използването на системата на плаващите валутни курсове има редица предимства:

-          осигурява известна свобода на стопанската дейност и валутно-финансовите операции на стопанските субекти;

-          опростява процеса на регулиране на платежните баланси;

-          валутните курсове могат плавно да се регулират, в зависимост от конкретната пазарна конюнктура.

Проблемът обаче е, че ако в икономиката се запазват дълбоките структурни диспропорции (както е в Африка), става практически невъзможно продължително време да се поддържа стабилността на плаващия курс. В тази ситуация, за устойчивото развитие на националното производство се оказва по-подходящ моделът на гъвкавия, но регулиран валутен курс, съобразен с формиралите се пазарни условия в икономиката и отговарящ на целите за създаване на условия за икономически растеж и сигурност на държавата.

* Българско геополитическо дружество

Американската концепция за държавно строителство и управление е конюнктурен и периодично допълван сбор от идеи, налаган в политиката на САЩ спрямо държави от Европа, Азия, Африка и Латинска Америка след Втората световна война с цел разширяване на американското влияние в тях. Реализацията на концепцията е част от процеса на американизация в държавите от Западна и Източна Европа, „най-разполагаеми сред които са страните от югоизточния ъгъл на Европа”[1]. Тя не би могла да се нарече „теория”, поради липсата на методологични принципи и системност на факторите, формиращи държавата и нейното управление. Основната идея на концепцията акцентира върху потребността от институционално-управленски и финансов трансфер от САЩ към външния свят срещу стриктно изпълнение на насрещни изисквания, задоволяващи унилатералния американски интерес.

«Баща» на концепцията е американският социолог и политолог Чарлз Тили[2], който влага следното съдържание в термина  „държавно строителство”: създаване на ценностно неутрален, специализиран персонал - елемент на контрола върху единна територия; възникване на лоялни и трайни държавни институции; укрепване на централизирана и автономна държава, която реализира монопола за употреба на сила върху определено население[3].

Като неглижира приоритетното значение на вътрешните фактори за изграждане на държавата и нейното управление, особено на тези, свързани със социалната легитимност на централната политическа власт, Тили изтъква определящата роля на международните фактори и външната среда за държавното строителство (state making), без да ги включва в логична схема на взаимодействие. Той счита за главен недостатък на изследванията, посветени на държавата и нейното управление, „игнорирането на факта, че различните типове държави имат характеристика, свързана не толкова с техните индивидуални черти, колкото с характера на техните отношения с външния свят (курсив М.Ч).”[4]. За Тили, вътрешните фактори на държавното строителство са специфични и неопределящи за структурата и механизмите на държавното управление. Тяхното значение и влияние може да бъде компенсирано чрез дейността на силни държавни институции и потенциал, внесени отвън. Гаранция за успеха на институциите в модерната държава, според Тили, е включената в техния капацитет „способност за периодично водене на война (war making)”. Защото „само силна и богата държава може да преживее във враждебна среда”[5]. Последователи на Чарлз Тили и водещи представители на англосаксонската школа за строеж и управление на държавата, са Щефан Креснър, Клаус Шлихте, Гейбриъл Алмънд, Жоел Мигдал, Френсис Фукуяма и Джон Икънбъри[6].

Концепцията се разминава с демократичните принципи и норми, заложени в Декларацията за независимост на САЩ от 4 юли 1776 – първият държавно-политически документ в света, отхвърлил монархичния абсолютизъм и провъзгласил правото на народа да определя сам обществения строй и формата на държавно управление. Думата «народ» в нея е изписана с главна буква. Тя  подчертава приоритетната роля и значение на народния суверенитет и социалния (а не пазарния) смисъл на държавното управление. Едва ли на друго място този аспект на управлението е изразен по-точно и по-убедително: «Хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните. Според нас, щом една форма на управление се окаже пагубна за поставената цел, Народът има правото да я промени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито той определи за най-подходящи, за да гарантират неговата сигурност и щастие”[7].

Парадоксално е, че в текста на Декларацията основателите на САЩ отхвърлят категорично нечовешките политики и действия на абсолютния деспотизъм, които впоследствие великата сила[8] прилага към суверенни и независими държави. Ако заменим думата „крал” с термина „асиметричен суперглобализатор”, текстът на Декларацията би звучал поразително актуално в началото на ХХІ век. Ето част от него: ”Той създаде множество нови служби и прати у нас тълпи от чиновници да притесняват населението и да му ядат хляба. В мирно време той поддържаше у нас постоянни войски без съгласието на нашето законодателство. Той стори всичко, за да направи военните независими от гражданската власт и да ги постави над нея. В момента изпраща огромни армии от чужди наемници, за да довършат делата на смърт, опустошение и тирания, захванати вече с такава жестокост и перфидност, каквито едва ли ще се намерят и в най-варварските векове, абсолютно недостойни за главата на една цивилизована нация (курсив М.Ч)”[9].

Парадоксът е резултат от еволюцията във външната политика на САЩ. Той индикира различното отношение на американските управляващи към независимото и суверенно държавно управление  в собствената им страна и към управлението на други общества и държави. С превръщането на САЩ във велика сила, след Втората световна война, техният национално държавен суверенитет и обществена система се оценяват от управляващия им елит най-високо, според критериите за качество и демократичност. Останалият свят трябва само да следва великата държава, напасвайки собственото си развитие към нейната „свобода и демокрация”, което означава да се съобразява с едностранния американски интерес.

Конкретно проявление на американската концепция за следвоенно държавно управление в региона на Балканите е Доктрината „Труман” от 1947, в съответствие с която Гърция и Турция получават 400 млн.долара, за да не попаднат в Източната зона на следвоенния биполярен свят с център СССР. При първото разширяване на НАТО, през 1952, двете балкански държави стават членки на алианса въпреки  вътрешното противодействие.

През този период (началото на Студената война, поставено с Фултъновата реч на Уинстън Чърчил през 1946) левите идеи имат силно влияние в региона на Балканите. И никаква „бележка” или „салфетка” на английския министър-председател, документирала вероятна договореност със Сталин за подялба на региона между Изтока и Запада, съответно на „комунистически” и „демократичен”[10], не би имала значение за социалната промяна и развитие, ако липсва обективният фактор в създалата се ситуация – реалното съотношение на силите, в т.ч. в идейнополическата сфера.

Историята познава и друга „бележка”, предупреждаваща за силата на левите идеи, притеснили САЩ в началото на 70-те години на миналия век. Изпраща я от Чили Хенри Кисинджър до президента Ричард Никсън.  „Примерът на едно успешно марксистко правителство тук – предупреждава Кисинджър – със сигурност ще се превърне в опасен прецедент за други страни”[11].

Гражданската война в Гърция - първият голям въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война, приключва със загуба на антифашисткото съпротивително движение през 1949, когато се създава военно-политическата организация НАТО. Тя поставя точка на американския външнополитически изолационизъм в Европа, формулиран в Доктрината Монро като „политика на неприсъединяване” (non transfer policy) в началото на ХІХ век и ерозирал през следващите 130 години, под влияние на  хегемонизма и глобализма на САЩ.

От началото на 50-те години на миналия век до края на Студената война (1991), Гърция и Турция получават финансова помощ от САЩ в съотношение 1:10, срещу насрещни изисквания за реформи в тези страни. САЩ изграждат в Гърция военни бази и обекти, обслужвани от специализиран персонал на американските въоръжени сили. На територията на Турция се разполагат 120 бази и военни обекти на САЩ и НАТО, поддържани от 5000 американски военнослужещи. В различни райони на страната се подготвят 20 склада за ядрено оръжие, от които 11 действащи и 9-резервни

Военните бази на САЩ в района на Средиземноморието са част от „изнесената напред отбрана на САЩ”, дала основание на политическия наблюдател Арно Мейър да заключи, че „от 1947 насам Америка е главният извършител на превантивен държавен терор и безброй други екстремистки действия, причиняващи огромни вреди, винаги в името на демокрацията, свободата и справедливостта”[12].

Катализатори на американската експанзионистична политика след Втората световна война са: мащабното разпадане на световната колониална система през периода 1945-1960; активната дейност на комунистическите партии, обединени в международно движение; съветската идеологическа кампания срещу САЩ и западните държави, особено яростна в първите години на Студената война - до смъртта на Сталин; затвореният характер на отношенията между социалистическите държави в рамките на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), в т.ч. България, Румъния, Албания, до началото на 60-те години, и Югославия, до 1948, когато страната напуска Коминформбюро. Конфронтационната политика на Сталин, „обладан от параноята на вражеско обкръжение[13]”, повлиява за окончателното  разделяне на света на „два лагера”[14] и две обществени системи: капиталистическа и социалистическа.

През 90-те години на ХХ век и първото десетилетие на ХХІ век, Френсис Фукуяма, Мартин Липсет, Джордж Соренсен и Джон Икънбъри разработват допълнително военно-политическия компонент на американската концепция за държавно строителство (state building – war making). С установяването на новия световен ред “мade in USA”, настъпва допълнителна промяна в субординацията на политическите, икономическите и военните аспекти на концепцията за държавно строителство и управление, в полза на „твърдата” мироналагаща сила  (hard power) - предпоставка за превръщане на обещаното от Джордж Буш-старши световно лидерство на САЩ в реално световно господство.

Първо място при трансфера на специализиран персонал от САЩ в развиващия се свят заема мироналагащият военен капацитет (Peace Enforcement Capacity). Внесеният от САЩ модел на държавно строителство и управление в балканските страни, уж с цел да модернизират региона, в действителност дестабилизират дългосрочно балканските общества. Това се случва в Гърция и Турция след Втората световна война (без да подценявам краткосрочното хуманитарно значение на американската помощ за следвоенно икономическо възстановяване, ползвана и от други европейски държави по линия на Плана «Маршал»), а в бившите социалистически страни – след 1989. Румънският политик Титу.Майореску нарича реализацията на западните модели в балканските условия «форма без основа», която се стреми отгоре-надолу да колонизира обществото. Процесът на колонизация, характерен за периода ХV-ХХ век, включва завладяване и прехвърляне на територии и земи от една метрополия на друга. Деколонизацията през втората половина на ХХ век е последвана от нов тип колонизация – този път на суверени държави, в т.ч. на балканските страни.

Канадската политоложка Наоми Клайн поставя под въпрос алтруизма на Плана Маршал. Според нея, той е създаден в противовес на огромното влияние на СССР, най-вече като средство за неутрализиране на левите идеи в Германия и други европейски държави.

„В онзи момент – подчертава Клайн – толкова много германци са привлечени от тези идеи, че американското правителство предпочита да раздели Германия на две, вместо да рискува да я загуби изцяло, като я остави да рухне или да попадне в ръцете на левицата”[15]. Клайн цитира изследване на американската историчка от Колумбийския университет Керълайн Айзънбърг, потвърждаващо идеологическата причина за създаването на Плана Маршал. „Този план не е продиктуван от човеколюбие – заключава Айзенберг – нито дори от здравия разум, а от страх, страха от народно въстание. Съветският съюз беше като зареден пистолет. Германската икономика беше потънала в криза, налице беше влиятелна левица и Западът трябваше бързо да спечели народа. Битката наистина беше за душата на Германия –курсив М.Ч.”[16].

Българският социолог и политолог Достена Лаверн обобщава, че вносът на демокрация в региона на Балканите има идеологическа основа, която води началото си от Доктрината Труман, целяща да противопостави двата ценностни модела: либерална демокрация и тоталитаризъм. Позоваването на авторитарния (тоталитарния) режим и настоятелната потребност от неговата промяна са отправна точка на всички «транзитолози»[17]. Според Лаверн, теоретизирайки и идеализирайки западната представителна демокрация, в т.ч. нейното държавно строителство, такива, каквито ги познаваме в момента, транзитологията, която премълчава факта, че самият демократичен модел е продукт на специфични условия, не предлага никаква алтернатива на модела на либерална демокрация и пазарна икономика[18]. Институции и индивиди се заемат да произвеждат експертиза и социално-политически инженеринг за налагане на този модел в целия свят без да се подлага на критика[19].

За разлика от Чарлз Тили, който преекспонира ролята на международния фактор за управлението на държавата и обществото, т.е. подхода „отвън-навътре”, други представители на концепцията за държавно строителство, като Гейбриъл Алмънд, Щефан Креснър, Клаус Шлихте и Жоел Мигдал, подчертават значението и влиянието на някои вътрешни фактори, сред които политическата култура, гражданското общество и управляващия елит. Неясна е ролята на социалните фактори за развитието на отношенията между държавата и обществото[20]. Липсва и анализ на разликата между общество и гражданско общество.

Предмет на изследване в „Завръщане към държавата”[21] от Гейбриъл Алмънд е взаимодействието между политическата ориентация на гражданите и особеностите на политическата система. Авторът определя гражданската политическа култура като държавообразуващ фактор, без да обединява индивидите в социална общност. Управлението на държавата е функция на интереса на отделния индивид, а не на потребностите и интереса на обществото (социума) като агрегиран субект. Атомизираните и автономни субекти (индивидите) формират обществени групи въз основа на критерии като пол, образование, професия, икономически статус, етнорелигиозна принадлежност.  Сред тях не се открива главният социален разграничител – връзката на неравенство, в зависимост от характера на труда и мястото на индивида в общественото възпроизводство.

Професор Беким Балики от Университета в Прищина дава следното определение на концепцията за държавно строителство (state building), която трябва да се приложи в Косово: „това е концепция за изграждане на политико-държавни структури и публични институции в следконфликтни общества, съответно, в слаби и разпаднали се държави”[22].

Вместо да се застъпва за суверенитета на страната и да отхвърля външната намеса в нея, осъществявана чрез внос на военно-политически капацитет в държавните институции, професорът предпочита да селектира и субординира международните фактори, които превръщат Косово в протекторат – втори на Балканите, след Босна и Херцеговина. Макар да признава, че държавното строителство в страната се осъществява от няколко конкуриращи се международни организации, Балики извежда като приоритет ролята на САЩ и НАТО по линия на „военната сигурност” – hardsecurity. Първа точка в Плана за държавно строителство на Косово са «силовите» институции, в т.ч. Съветът за сигурност, които имат за основна грижа потребностите и сигурността на международната военна мисия, ръководена от САЩ и НАТО[23]. Балики очевидно подценява значението на гражданската мисия на ООН-ЮНМИК, в която имат доверие косовските сърби.

В резултат на натрупаните противоречия в капиталистическите производствени отношения и ускореното прилагане на неолиберални икономически мерки, в края на 70-те и началото на 80-те години, Гърция и Турция се ориентират към социално пазарно стопанство, белязано с дългосрочен структурен проблем, който се задълбочава през следващите десетилетия – ниско технологично ниво на местното производство и износа. Членството на Гърция в Европейския съюз динамизира структурните диспропорции в гръцката икономика, които предопределят ускореното нарастване на външния дълг, финансовите проблеми и социалните вълнения в края на първото десетилетие на ХХІ век.

Разочаровано от неолибералната политика на премиера Тургут Йозал, през 1983-1987, предизвикала дълбока социална диференциация и ограничаване на гражданските свободи в най-голямата балканска държава, турското общество открива периода на консервативно-ислямисткото държавно управление с лидери Ербакан, Ердоган и Гюл. Търси се нов модел на държавно управление, представен като «синтез между ислямските и западните институции»[24].

Сред турските учени и политици укрепва убеждението, че «либералната демокрация не може да реши основните проблеми на човека»[25]. Либерализацията в Турция се сблъсква с един от принципите на кемализма-етатизма, на който страната дължи голяма част от успехите си по пътя към превръщането си средно развита, индустриална държава. «В страна като Турция – изтъква добрият познавач на съвременна Турция Бърнард Люис – доктрината «държавата трябва да се погрижи за всичко» е лесна за разбиране. Тя е в пълно съответствие с традицията, социалния опит и политическата култура на управляващи и управлявани»[26].

Опонент на неолибералната концепция за самоцелна либерализация и приватизация и защитник на необходимостта от ясни правила и граници между държавно и корпоративно управление е Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц. Той отхвърля пазарния фундаментализъм, «наложил истински империалистически възход»[27], и Вашингтонския консенсус като «съставен елемент на новото споразумение между МВФ, Световната банка (СБ) и Департаментът по финансите на САЩ за «правилния» курс спрямо развиващите се страни»[28].

На развиващия се свят, в т.ч. на постсоциалистическите държави, е предписана идеологията и политиката на свободния пазар с основен принцип – безкрайна либерализация, която често води и до безкрайна бедност. САЩ, МВФ и СБ налагат американския модел на глобализация, която гарантира неравномерно разпределение на печалбите и благата, за сметка на развиващия се свят. Целта е, «бедните страни да работят за собственото си спасение като се свържат със САЩ и използват тяхната система, за да постигнат икономическо развитие»[29]. Тя може да бъде постигната чрез формулата на Милтън Фридман, съставена от три части: държавна дерегулация, приватизация на общественото богатство и съкращаване на социалните програми. Крайната цел е, транснационалните компании (ТНК) да присвоят всичко, «което работниците и правителствата са построили през десетилетията на френетична обществена работа»[30].

Особено засегнати от неолибералните измерения на държавното строителство и управление са постсоциалистическите държави в региона на Балканите. Те са им «препоръчани» от новите съюзници в период на политически преход от държавен социализъм към либерална демокрация, предизвикал деиндустриализацията и десуверенизацията на постюгославските държави, Албания, България и Румъния. Вносът на институционално-административен капацитет в тях се осъществява в съответствие с «международното разделение на труда» между ЕС и НАТО, в чиито рамки САЩ и НАТО осигуряват специализиран персонал за сферата на сигурността, на първо място за американските военни мисии и бази, а ЕС внася знание, персонал и финансова помощ за целите на европейската интеграция, в съответствие с принципа на Conditionality (изпълнение на определени условия срещу включване в интеграционния процес). В Косово САЩ изградиха най-голямата военна база на Балканите (Бондстийл), а Европейската комисия гласува 508 млн. евро за изграждане на държавни институции и социално-икономическо развитие на тази страна[31], самообявила се за независима преди три години.

Постепенното откъсване на политическия елит и държавното управление от социалната база и действителност, кризисните явления в икономиката, политиката и културата предизвикват основателни съмнения, дали либералната демокрация действително задоволява основните, първостепенни потребности на гражданите по-пълно, отколкото държавния социализъм или държавния капитализъм например. Сривът на либерално-демократичните ценности в края на ХХ век генерира допълнителни аргументи в полза на тезата, че преходът от автокрация към демокрация създава повече проблеми на мнозинството граждани, отколкото решава. Така, промяната през 1989 идва уж в името на нов цивилизационен избор, а се оказва, че точно този избор посяга на цивилизоваността, в името на пазара. Либералният капитализъм, като обществен строй, става все по-непопулярен сред мнозинството от населението в региона на Балканите[32]. Какъв е смисълът от прехода към декларираната демократична система, ако животът на  мнозинството от населението не става по-добър и качествен. Ако това не се случва, изборите губят смисъл, дори да получават отлична оценка от външните наблюдатели. Постсоциалистическите държави поемат по пътя на чистия „фридманизъм” – т.е. стратегията на свободния пазар, която мнозина бъркат със свободата на личността. На практика, тази стратегия ограничава демокрацията, защото ”демокрацията е – и винаги е била – най-голямата заплаха за кръстоносния поход на Чикагската школа”[33]. Комунистическата държава е подменена с корпоративна, в която „бумът” засяга тесен кръг от хора – „бивши комунистически апаратчици и шепа управители на западни взаимоспомагателни фондове, реализирали смайващи печалби от приватизираните компании”[34].

Либерално-глобалистките идеи, които са в основата на американската концепция за държавно строителство и управление, предвиждаща износ на институционално-управленски потенциал и опит в други региони и държави, търпят провал в началото на ХХІ век. В мнозинството страни, в които е осъществен техният трансфер, в т.ч. на Балканите, липсва благоприятна социално-kултурна среда за «покълване» и дългосрочно развитие на либерално-демократично държавно управление. Като главната причина е свързана с априорното неглижиране на системността и определящата роля на вътрешните фактори (постоянни и променливи) в държавите-адресати, както и глобалното политическо пробуждане на човечеството, изискващо социална справедливост, солидарност и достойно съществуване. Американската концепция за строеж и управление на държавата дава предимство на външните фактори, влияещи върху изграждането на държавни институции извън територията на САЩ. Целта е, реализация на едностранните интереси на суперсилата-донор за сметка на други общества и държави.

Американската политоложка Уенди Браун отхвърля мениджърското държавно управление, посочвайки, че: «натоварването на държавата с предприемачески, мениджърски функции я трансформира по модела на фирмата и легитимира властови претенции, които са неприемливи в контекста на демократичната култура и не попадат в списъка на демократичните ценности»[35]. Менажирането на властта я убива. Тя губи своя суверенитет и автономност. Същият резултат имат и настоятелните опити за задължителна приложимост на политическата теория в смисъл на нейното остойностявне и опазаряване. Науката създава продукт, най-често неподвластен на «остоковяване».

 

Бележки:

1.  Петков К., Американизация вместо европеизация: Неолибералният икономически преход на Балканите// Международни отношения, 2010, 5, с. 5-12

2.  Чарлз Тили (1928-2008) изследва връзката между политическите субекти и институциите на “меката”сила/ soft power/ и “твърдата”сила /hard power /. Към фундаменталните му изследвания спадат “ Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, in: The Formation of National States in Western Europe, Princeton University Press, 1975; Tilly Т, War Making and  State Making as Organized Crime, Cambridge University Press, 1985.

3.  Несъгласните с внесения от САЩ “образец – държава”, който се реализира изцяло за сметка на приемащата страна, се отстраняват. Силовите операции за прочистване се задействат, когато местното население отказва да се раздели с миналото си. Вносителят на “образеца” се нуждае от чиста дъска, върху която да напише новата история на измислената държава.Привържениците на тази идеология рушат, възстановяват и отново рушат, докато не задаволят собствения си интерес (Клайн Н., Шокова доктрина, С., Изток-Запад, 2011, с. 473).

4.  Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, op cit, p.213.

5.  Tilly Ch, Coercion, Capital and European States, Malden: Blackwell, 2000, p.110.

6.  Migdal J., State in Society. Studying how States and Societies transform and constitute one another, Cambridge: Cambridge University Press, 2001; Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988;

Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol., 82, N, 3, p. 853-874; Фукуяма Фр, Строежът на държавата. Управление и световен ред през ХХI век, C., Обсидиан, 2004; Krasner St., Power, the State and Sovereignty: Essays on International Relations, Stanford University Press, 2009;

Ikenberry J, After Victory: Institutions, Strategic Restraint and Rebuilding of Order after Major Wars, Princeton University Press, Princeton, 2001;

Schlichte K, The Dynamics of States. The Formation and Crisis of State Domination outside the OECD, Aldershot: Ashgate, 2005;  Der Staat in der Weltgesellschaft, Politische Hefte in Afrika, Asien und Lateinamerika,Frankfurt am Main/New York, Campus Verlag, 2006.

7.  Приложение І, Декларация за независимост на САЩ от 4 юли 1776г., прочетена за първи път пред войниците на генерал Джордж Вашингтон в Ню Йорк, които свалят символите на английската кралска власт.

8.  Терминът “велика сила” се отнася към държави с най-голямо влияние върху системата на международните отношения. След Втората световна война, велики сили са двата центъра на биполярния свят – САЩ и СССР. Те са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и притежават най-големите ядрени арсенали. Относно критериите за “велика сила на ХХІ век” вж. Александров Е., Речник по международни отношения, С., изд. Тракия-М., 2001, с. 76

9.  Пак там

10.  Понятията “комунистически” и “демократичен” са в кавички, защото нито комунизмът в смисъла на Марксовия Манифест, нито демокрацията в смисъла на реалното народовластие, са существували когато и да било в действителността. Те са еднакво утопични определения за съответната обществена система и държавно управление.

11.  Kissinger H., Memorandum to the President, Subject: NSC Meeting, November 6-Chile,www.gwu.edu/~nsarchiv.

12.  Daily Princetonian, Boston, 5.10.2001

13.  Александров Е., История на международните отношения, С., Интела, 2000, с. 196

14.  Терминът “двата лагера” се използва за първи път от Андрей Жданов, ръководител на съветската делегация на Международното съвещание на девет комунистически партии, проведено в Полша  през септември 1947.

15.  Клайн Н., Шокова доктрина, Сц, Изток-Запад, 2011, с. 320

16.  Eisenberg C., Drawing  the Line.The America Decision to Devide Germany, 1944-1949, Cambridge University Press, 1996; цит. по Клайн Н., с. 320

17. Лаверн Д., Експертите на прехода, изд. Изток-Запад, С., 2010, с. 60

18.  Пак там, с. 93

19.  Пак там, с. 96.

20.  Midgal J., Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988.

21.  Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol.,82, N, 3, p. 853-874

22.  Baliqi B., State Building durch die Vereinigten Nationen. Am Fallbeispiel des Kosovo, Saarbrucken, 2009, S.76

23.  Ibidem, S. 173

24.  Ялъмов Ибр., Ислям и демокрация, Международна политика, 2009, 2, с. 70

25.  Пак там, с. 69.

26.  Люис Б., Възникване на съвременна Турция, С., 2003, с.535

27.  Стиглиц Дж., Глобализацията и недоволните от нея, изд. Стопанство, С., 2003, с. 15

28.  Пак там, с. 17

29.  Клайн Н., Шокова доктрина, цит. пр., с. 78

30.  Пак там

31. www.setimes.com. 10.9. 2010.

32.  Ср. Социологическо изследване във в. Сега, 24.3.2010, Romanian Times, 17.3.2010, Време, Ск., 7.9.2010

33.  Клайн Н., Шокова терапия, цит. пр., с.235

34.  Пак там, с. 295

35.  Браун У., Отвъд толерантността и оскърблението: Бъдещото на политическата теория, Жанет 45, 2011, с.260

 

* Преподавател във Варненския и Бургаския свободен университет, НБУ и УНСС

 


Още преди да стане ясно, че една от най-острите битки в каспийската „голяма игра” може съвсем скоро да приключи с победата на Москва, ситуацията за руския гигант „Газпром” изглеждаше по-добра от всякога.

През април 2011 „Газпром” увеличи обема на газовите си доставки за Европа с над 21%, в сравнение с април 2010. През настоящата година, общият обем на приходите на компанията от износа на природен газ може да достигне умопомрачителната цифра 72,4 млрд. долара. Прогнозирайки ръста на доставките за Европа, ръководството на руския гигант започна реализацията на планове за почти двойно увеличаване вместимостта на подземните си хранилища. През 2015 обемът им трябва да достигне 4,9 млрд. куб. м, а още на следващата година – 6,5 млрд. куб. м.

„Газпром” е оператор на газови хранилища в Австрия и използва под наем хранилища във Великобритания, Франция и Германия. Това се прави в очакване на мащабно нарастване доставките на руски газ по новите тръбопроводни системи „Северен поток” и „Южен поток”, които ще влязат в експлоатация в сравнително близко бъдеще.

Увеличаването на обемите на хранилищата в Австрия ще осигури пазари в Словения, Хърватска, Словакия, Унгария, Германия и Италия. Новото газохранилище „Катрина”, което „Газпром” изгражда в Германия в рамките на съвместната си компания с немската VNG, ще гарантира доставките на газ за западноевропейските потребители. Междувременно, в партньорство със Сърбия, „Газпром” изгради още едно газово хранилище, предназначено да гарантира газовия износ за Сърбия, Босна и Херцеговина и Унгария. В момента се изготвя технико-икономическата обосновка за реализацията на аналогични съвместни проекти за газохранилища в Чехия, Франция, Румъния, Белгия, Великобритания, Словакия, Турция и Гърция.

В тази връзка, „газовата карта” на Европа, която беше очертана, в основни линии, още през съветската епоха, със сигурност ще претърпи много сериозни промени. Укрепването на позициите на Русия като доминиращ и превъзхождащ всички останали доставчик на енергоносители (в момента тя покрива над 41% от газовите потребности на Европа) със сигурност ще доведе до трансформация на отношенията между Изтока и Запада, в средносрочна и дългосрочна перспектива, и ще се превърне в ключов фактор, влияещ върху трансатлантическата политика на САЩ.

Засенчвайки „Набуко”

Всъщност, добрите новини за „Газпром” съвсем не се изчерпват само с това. Последната от тях е, че газопроводът „Набуко”, известен като любимия проект на САЩ в тяхната каспийска енергийна дипломация, целяща намаляване на европейската енергийна зависимост от Русия, претърпя сериозен, може би дори фатален, неуспех.

Изпълнителният директор на Nabucco Gas Pipeline International Рейнхард Митшек обяви наскоро, че проектът се отлага за 2017, т.е. осъществяването му ще започне три години по-късно, отколкото се планираше първоначално. Строителните работи ще бъдат отложени с поне една година, т.е. като минимум за 2013. Митшек очерта очарователна в своята неопределеност картина посочвайки, че газът ще тръгне по тръбите на „Набуко”, „веднага щом се появят достатъчно ясни данни за наличието на вече поети задължения за доставка на природен газ”.

Както е известно, според първоначалния замисъл, по дългия 3900 км тръбопровод „Набуко” следва да се транзитира природен газ от Турция за Австрия. Обемът на газовите доставки от Близкия изток и Каспийския регион за европейските пазари трябва да достигне 31 млрд. куб. м годишно. Тръбопроводът ще заобикаля Русия, преминавайки през България, Румъния и Унгария за да достигне разпределителния „хъб” край Виена. По-нататък, газът ще се разпределя за страните от ЕС. В консорциума „Набуко” влизат германската енергийна компания RWE, австрийската ОМV, Българският енергиен холдинг и румънската Transgaz. Отлагането на сроковете за реализация на проекта, вероятно ще доведе и до увеличаване на стойността му. Така, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреждава, че разходите могат да нараснат до 21,4 млрд. долара, докато преди проектът се оценяваше на само 11,2 млрд. Аналогични прогнози за ръст на разходите дава и ВР. Подобно рязко нарастване на стойността на проекта поставя голяма въпросителна за рентабилността на му.

Основният проблем обаче е, че липсва газ за запълване капацитета на тръбопровода. Резервните обеми на Туркменистан, които биха могли да се насочат към „Набуко”, си остават под сериозен въпрос, тъй като Ашхабад не може да си позволи да води самостоятелна енергийна политика, игнорирайки руските интереси. На свой ред, Иран би могъл да стане идеалния източник за запълване на „Набуко”, но противопоставянето му със САЩ изключва подобна възможност. Така, единствената надежда за поне частично запълване на „Набуко” остават газовите доставки от азербайджанското находище Шах Дениз-2, чиято експлоатация може да стартира през 2017.

Това газово находище, чиито запаси се оценяват на 1 трлн. куб. м, се разработва от консорциум, начело с ВР и норвежката петролна компания Statoil. Добивът в находището Шах Дениз-1 започна през 2006, като максималният му обем е 8,5 млрд. куб. м годишно. На втория участък, след въвеждането му в експлоатация през 2017, обемът на годишния добив трябва да достигне 16 млрд. куб. м. Междувременно обаче, се появиха два конкурентни тръбопровода, също претендиращи за азербайджанския газ – Interconnector Turkey-Greece-Italy (ITGI) и Трансадриатическият газопровод (ТАР). Освен това, Турция разчита директно да закупува част от газа, добит в Шах Дениз-2, като в началото на май подписа с Азербайджан споразумение за покупката на 6 млрд. куб. м газ от това находище, през 2017.

Без съмнение, неуспехът на „Набуко” е изгоден за Русия. Както е известно битката между „Набуко” и „Южен поток” беше сред най-острите в Каспийския регион, като по важност отстъпваше само на тази за тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който администрацията на Бил Клинтън успя да наложи въпреки съпротивата на Москва. По онова време Турция действаше съвместно със САЩ, но днес Анкара и Москва си сътрудничат все по-тясно в енергийната сфера.

„Газпром” има основание да бъде доволен, тъй като в сравнение с „Набуко” проектът „Южен поток” върви напред с пълна скорост. По този 900-километров тръбопровод, който ще бъде положен по дъното на Черно море, ще могат да се транзитират 63 млрд. куб. м газ за Централна и Южна Европа, като проектът може да бъде реализиран до края на 2015.

И „Южен поток”, и „Северен поток”  са дело и завоевание на руския премиер Владимир Путин. Те са в основата на неговото „наследство” и залог за развитието на руската икономикати завръщането на Русия на световната сцена. Путин водеше преговорите с европейските си партньори почти сам. Решаващият момент за „Южен поток” настъпи през март 2011, когато съгласие да се включи в проекта даде енергийната дъщерна компания на германския химически гигант BASF - Wintershall. Тя ще държи 15% от акциите на „Южен поток”.

По време на церемонията при подписването на споразумението в Москва, Путин посочи, че „тази стъпка говори за стабилност и е изключително важна за целия енергиен пазар”. Той приветства подкрепата на Германия за този пазар, включително и „позицията на канцлера Ангела Меркел”. Всъщност, прословутата „немска връзка” на Русия е почти изцяло резултат от личните усилия на Путин и неговата неуморна дипломатическа активност. Да не забравяме, че Wintershall контролира и 15,5% от акциите на „Северен поток”, който свързва с подводна тръба по дъното на Балтийско море Русия и Германия. На свой ред E.ON Ruhrgas e партньор на „Газпром” в изграждането на този газопровод.

Може да се очаква, че сега Русия ще заеме „позиция за стрелба” и веднъж завинаги ще погребе „Набуко”, като сключи през следващите две години нови договори за допълнителни газови доставки за Европа. „Южен поток” и „Северен поток” със сигурност ще променят енергийното уравнение между Русия и европейските държави.

САЩ сплотяват „новите европейци”

Както е известно, „Южен поток” ще заобиколи Украйна, а пък „Северен поток”, чиито пуск се очаква през октомври 2011, изключва от транзитния си маршрут Полша. В геополитически план, Москва вече може да преговаря с Варшава и Киев от позиция на силата, тъй като зависимостта и от тези две доста „темпераментни” страни по въпроса за стратегическите енергийни доставки за Европа значително намалява.

Междувременно, „Южен поток” връща Русия като активен играч на шахматната дъска на Балканите (САЩ успяха за известно време да и отнемат тази роля, стимулирайки разпадането на Югославия). Сега Европа ще се сблъска с трудната задача, как да реализира плановете си за намаляване на газовите доставки от Русия. В същото време, „Северен поток” със сигурност ще издигне руско-германските отношения на качествено ново равнище на партньорство.

Както можеше да се очаква, „Южен поток” и „Северен поток” силно тревожат САЩ и допълнително стимулират политиката им за разпалване на тлеещите чувства на антипатия, които някои централноевропейски държави (или по-скоро техните елити) изпитват към Русия, и която Вашингтон целенасочено провежда още от края на 90-те години насам. Така, в края на май, президентът Обама се появи във Варшава, където подписа с домакините си две споразумения за военни покупки и разполагане на подразделения на американските ВВС на полска територия. Първият документ "съкращава бариерите пред търговията в сферата на отбраната и облекчава военното сътрудничество", а вторият предвижда разполагането в Полша на изтребители бомбардировачи Ф-16 и военнотранспортни самолети С-130. Очевидно, САЩ отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика, по отношение на държавите, които държавният секретар по отбраната по времето на президента Буш-младши Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци”. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепването на руските енергийни позиции в Европа.

В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011, заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион, като блок, „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници. Усилията ни за установяване на сътрудничество с Русия в никакъв случай няма да ограничат възможностите на САЩ и НАТО за разгръщане на системата за противоракетна отбрана и другите системи за колективна сигурност... целият прогрес, постигнат в хода на т.нар. „презареждане” с Русия, в никакъв случай не ерозира интересите на който и да било наш съюзник... ние работим  в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси, както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове”.

Разбира се, САЩ са наясно, че енергетиката е лоста, с чиято помощ Русия ерозира американската стратегия. Затова Америка също държи в ръкава си няколко коза. Тя активно изгражда терминали за втечнен природен газ на чуждестранните пазари, където той може да бъде продаден по-скъпо. При това именно Европа е главната и цел. Нещата опират до това, че САЩ са на път да постигнат ниво на пълно самозадоволяване с природен газ. В началото на май Financial Times публикува сензационен доклад за възможните промени в енергийната политика, благодарение на потенциалните запаси от шистов газ в Европа, които, според авторите му, могат радикално да променят картината на доставките, водейки до намаляване на зависимостта от Русия и близкоизточните държави.

Само че това са твърде прибързани надежди, разпалени от неизбежната перспектива Европа да се окаже в много сериозна зависимост от Русия по отношение на енергийните си доставки за цялото обозримо бъдеще. За да стартира добивът от нетрадиционни източници, като находищата на шистов газ например, и той да стане реалност за европейския пазар, трябва предварително да бъдат решени маса проблеми и да се преодолеят безброй препятствия.

Както посочва и Financial Times: „Шистовият газ се намира на голяма дълбочина (няколко хиляди фута) в скалните породи и може да бъде освободен оттам само чрез раздробяването на въпросните породи с големи количества вода под налягане. Тези технологии са известни като „хидравличен разрив на скалния пласт”. Течността и другите компоненти, като пясъка например, се подават под високо налягане в сондажния кладенец за да освободят шистовия газ от скалните породи. Най-сериозна загриженост сред еколозите предизвиква въздействието на тази технология върху нивото на грунтовите води”.

За разлика от САЩ, в Европа липсват детайлни и заслужаващи доверие резултати от геологични изследвания, поради което е много трудно да се оценят реалните запаси от шистов газ на континента.

Така или иначе, в крайна сметка, се очертава следната картина. Привържениците на „Набуко” стоически се приспособяват към реалностите на все по-неустойчивия глобален енергиен пазар, върху който оказват въздействие множество най-различни фактори, като например перспективите за добив на шистов газ, безредиците в Близкия Изток и, разбира се, гигантската вълна-цунами, в Япония, поставила под въпрос бъдещето на ядрената енергетика. Истината е, че всички тези фактори са в полза на Русия. И европейците са наясно, че е по-добре да се задоволят с питомното (т.е. с гарантираните руски газови доставки), вместо да гонят дивото, както ги призовават американците.

Мощното възраждане на американската активност

Макар че точните обстоятелства на американския ендшпил (т.е. заключителната част от операцията на САЩ) в Ирак и Афганистан си остават спорен момент, резултатът от него със сигурност ще е това, че Съединените щати, които, подобно на митичния Прометей, доскоро бяха „приковани” към тези две държави, сега постепенно се освобождават от ангажиментите си в тях и вече са по-свободни да действат и в други важни за тях направления. Напоследък сме свидетели на бурна американска активност, която сякаш идва да компенсира пропиляното време в Ирак и Афганистан: „едностранната” въоръжена интервенция в Либия, разполагането на ескадрила F-16 в Полша, създаването на военни бази в Румъния, реанимацията на плановете на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на системата за противоракетна отбрана в Централна Европа, възраждането на „сърдечното съгласие” от ерата на Тройния съюз сред „новите европейци”, заплахата за осъществяване на „хуманитарна интервенция” в Сирия, възобновяване на разговорите за евентуални военни действия срещу Иран, натискът с цел да се гарантира дългосрочно американско военни присъствие в Ирак и Афганистан, ускоряване процесите на разширяване на НАТО към Южен Кавказ и Централна Азия, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Пакистан, заплахата за „смяна на режима” в Шри Ланка и, накрая, декларираното в началото на юни разполагане на бойни кораби в Сингапур.

Всичко това се случи за съвсем кратко време – около сто дни. В този смисъл беше практически неизбежно и, че „голямата игра” в Каспийския регион също ще бъде подновена от Вашингтон. След необяснимия „зимен сън” и практическото пълното бездействие откакто президентът Буш-младши напусна Белия дом, в началото на 2009, специалният пратеник на САЩ по проблемите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се завърна на сцената.

Ако изказването му в края на май пред комисията по външна политика на американския Конгрес съдържаше някакво послание, то беше, че американската стратегия в сферата на евразийската енергетика остава „непроменена”, по отношение на основния си дневен ред, а именно отправянето на предизвикателство срещу потенциала на Русия и възможностите и да използва огромните природни ресурси и статута си на износител на енергоносители за да възроди своя имидж на велика държава на световната сцена.

Връщането на реториката от времето на студената война

На споменатото по-горе изслушване в Комисията по външна политика на Конгреса, геополитическият дневен ред на енергийната стратегия на САЩ в Евразия беше озвучен, с характерната за него откровеност, от известния експерт по Русия Ариел Коен. Вероятно той едва ли е изненадал някого с тезата си за руската „експанзионистична програма за действие”, която според него намира отражение в енергийната политика на Кремъл. С подобно твърдение може да се спори, но то заслужава специално внимание, защото представляваше фона на последвалото изказване на Морнингстар. Последният беше ограничен от нормите на дипломатическата практика и принуден да се въздържа от директни нападки срещу Русия, спрямо която сегашната администрация на Барак Обама се опитва да реализира т.нар. „политика на презареждане”. Това обаче не му попречи да акцентира върху следното:

-            Кремъл разглежда енергетиката като инструмент за осъществяването на самоуверена и настъпателна външна политика;

-            Нивото на зависимост от Европа от Русия, в енергийната сфера, е неприемливо високо;

-            Русия се опитва да изключи САЩ  от играчите на централноазиатския и каспийския енергийни пазари;

-            Москва използва енергетиката за да върне в орбитата си Индия, Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка;

-            Русия кара съседните държави да осъществяват износа на свои енергоносители през руската система от тръбопроводи;

-            Недостатъчното „върховенство на закона” блокира достъпа на западните компании до руския енергиен сектор;

-            Русия остава незаинтересована от развитието на енергийните връзки със САЩ.

Коен достатъчно откровено излага цялата геополитическа специфика. На първо място, както сочат прогнозите, европейското търсене на енергоносители ще продължи да нараства и това може да доведе до по-голяма зависимост в енергийната сфера от Русия, което пък би имало сериозни последици за връзките между Москва и Европа.

Същността е, че САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка.

На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и, вместо това, да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледната точка на Вашингтон, постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка, тъй като могат, в крайна сметка, да отслабят европейското единство и основите на НАТО, която САЩ използват като ключов инструмент за реализацията на глобалната си стратегия.

На трето място, Русия се стреми да надрасне ролята си на обикновен износител на енергоносители за Европа и да се включи в енергоразпределителната мрежа на континента, както и в търговията на дребно с енергоносители на европейския пазар. В крайна сметка, Европа може „да се сблъска със суровия избор между цената и стабилността на енергийните си доставки и необходимостта да бъде заедно със САЩ по ключовите съвременни въпроси”.

От друга страна, Коен очаква, че „докато цените на петрола растат, можем със сигурност да очакваме възраждането на руската самоувереност и дързост”. Всъщност, какво точно означава „дързост”? В геополитически план, това означава една по-самоуверена и активна Русия в глобалната политика. Между другото, Коен на няколко пъти споменава Индия като страна, чиято политика би трябвало също да безпокои САЩ.

Тебеширените кръгове в Южна Азия

Всъщност, държави като Индия, в които САЩ разчитат да укрепят позициите си като техен стратегически партньор, могат да предпочетат варианта да се превърнат в автономни, или „неприсъединили се”, ако Русия съумее да установи по-тесни връзки с тях в енергийната сфера. Що се отнася до Индия например, далеч отиващите последици са свързани с това, че ако Делхи се откаже от партньорството със САЩ, това много сериозно ще усложни азиатско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон и политиката му на сдържане спрямо Китай.

Интересно е, че Коен дава като пример в това отношение Сирия. Според него, Русия „се стреми към възраждането на вековния силов баланс в Близкия изток” и, че Сирия (също както Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион) играе ключова роля в този регион и тъкмо поради това Москва възстановява военните си бази в Тартус и Латакия и „доставя на Сирия съвременно въоръжение”, както впрочем го прави и по отношение на Индия.

На четвърто място, Русия работи за укрепване и разширяване влиянието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) като изключителен прерогатив за сдържането на САЩ, особено в „енергийния клуб” на тази група. Както е известно, ШОС включва Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан.

САЩ буквално се вбесяват, виждайки че ШОС се готви да приеме като пълноправни членове Индия и Пакистан, а дори и Афганистан, като наблюдател. До момента, САЩ залагаха на сдържаността, която демонстрираха Русия и Китай по въпроса за присъединяването на Пакистан и Индия към ШОС, но когато Москва и Пекин започнаха да променят позицията си по въпроса, във Вашингтон моментално обявиха тревога.

Москва изпреварва Съединените щати, форсирайки връзките си с Пакистан. Критично важен вектор в усилващото се сътрудничество между двете държави са съвместните енергийни проекти. Така, Русия започна да обсъжда с Пакистан основите за участието му в проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).

Страните възстановиха и въздушната връзка помежду си, проведоха две срещи на високо равнище в рамките на една година и започнаха тясно да координират подходите си по въпроса за стабилизирането на Афганистан (които също са част от изпълнението на проекта ТАРІ). Специалният представител на Русия за Афганистан Замир Кабулов (експерт на Кремъл по тази страна) посети Исламабад в началото на юни за да задълбочи консултациите между двете държави.

Руският подход е насочен към разширяване стратегическата самостоятелност на Пакистан, така че той да може да се освободи от стриктната опека на Вашингтон. При това Москва разчита, че Пакистан ще и отговори подобаващо. Както посочва в един свой коментар руският експерт по Южна Азия Андрей Володин, „посещението на пакистанския президент Али Зардари в Русия показа, че Пакистан активно диверсифицира външноикономическите връзки и външната си политика. Като това се подкрепя и от основния и най-стабилен пакистански съюзник – Китай, който осъществява политика на „меко обратно сдържане” на САЩ в Азия, включително в Пакистан”.

Краят на туркменистанската „газова мечта”

Така, руско-китайската инициатива за привличане на Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС може, в перспектива, да нанесе съкрушителен удар по стратегията на САЩ, целяща американското „внедряване” в Азия. Основата на регионалната енергийна мрежа, концентрирана върху енергоносителите на Туркменистан, придава достатъчно стабилен характер на тази матрица.

Истината е, че макар САЩ много да говорят за TАРІ, далеч по-интересен за тях е т.нар. Южен коридор за транспортиране на туркменистанските енергоносители към Западна Европа така че да се ограничи степента на руската доминация на европейския пазар.

В момента Русия е на път „да убие с един изстрел два заека”. Насочвайки туркменистанския газ към ненаситните консуматори на енергоресурси от Южна Азия (Индия, потенциално, е един от двамата или тримата най-големи потребители на енергоносители през следващото десетилетие), Москва, от една страна, ерозира евразийската енергийна стратегия на САЩ за доставката на природен газ за Европа, а, от друга, съумява да съхрани силните си позиции на европейския енергиен пазар, недопускайки туркменистанският газ да и бъде конкуренция там.

Във връзка с ТАРІ непрекъснато възникват два въпроса. На първо място, имаше известни съмнения за размерите на туркменистанските енергийни ресурси. Но потвърждението, направено от британската одиторска компания Gaffney, Cline & Associates в началото на юни, че Туркменистан разполага с второто по големина в света газово находище в Южен Йолатан, тотално променя досегашния сценарий. Неслучайно афганистанският президент Хамид Карзаи моментално долетя в Ашхабад, веднага след като чу съобщението на британците. Огромното находище Южен Йолатан е разположено на площ от 3,5 хиляди кв. км, което е повече от цялата територия на Люксембург и, както посочва високопоставен представител на британския одитор, „Южен Йолатан е толкова голям, че там едновременно могат да се разработват няколко негови участъка”.

Казано накратко, Туркменистан разполага с потвърдени запаси, които могат да удовлетворят потребностите на Китай, Индия и Пакистан за дълги десетилетия и пак ще остане газ, който да се изнася в Русия. Това е шокираща перспектива за американските стратези, особено ако идеята за създаването на „енергиен клуб на ШОС”, лансирана от тогавашния руски президент Путин през 2005 (която по онова време изглеждаше не съвсем навременна) най-сетне се реализира на практика.

Така че упоритите руски и китайски дипломатически усилия по отношение на Пакистан, целящи да го убедят да промени парадигмата в афганистанската си политика; нарастващото нетърпение на САЩ заради „непослушанието и упоритостта” на Исламабад; склонността на ШОС да се ангажира със стабилизацията на Афганистан; стремежът на САЩ директно да контактуват с Движението „Талибан”, а не чрез „оглавявания от Кабул” мирен процес; натискът на Вашингтон за установяване на дългосрочно военно присъствие в Афганистан; все по-ясното желание на Русия и Китай да привлекат Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС; опитът на САЩ да формират такова партньорство с Индия, което американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс описа в речта си в Сингапур от 4 юни пред военните министри на държавите от региона (включително тези на Китай, Русия и Индия) като „неотменима основа за стабилността в Южна Азия и извън нея”; потвърдената от Гейтс

американска привързаност към „стабилното, здраво и разширено” военно присъствие в Азия и, особено, в Малакския пролив – всичко това също представлява много важно „енергийно измерение”.

Макар че споменатият по-горе Ариел Коен е експерт по Русия, той неколкократно спомена Централна Азия в изказването си пред Конгреса и призова американските конгресмени да обърнат специално внимание на това, че Москва се опитва „да изтласка” САЩ от Централна Азия вече е успяла да ограничи американското участие в новите каспийски енергийни проекти, изключвайки Америка от енергийния клуб на ШОС.

Сдържането на Русия, като основа на американската енергийна стратегия

В изказването си пред Конгреса, специалният пратеник по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар, се придържаше към дипломатическия тон и внимателно заобикаляше геополитически моменти, акцентирайки върху детайлната презентация на евразийската енергийна стратегия на САЩ, която представи като продължение на политиката от ерата на Буш-младши, отчитаща обаче и новите реалности. Според него, принципните вектори на тази американска стратегия са следните:

- Стремежът на САЩ да бъдат силно ангажирани с енергийната сигурност на Европа, никога не трябва да се поставя под съмнение, след като Европа е „наш партньор по всички основни глобални въпроси, от Афганистан до Либия и Близкия Изток и от човешките права до свободната търговия”.

- САЩ ще работят за „енергийната диверсификация на Европа” както по отношение на източниците на доставка и маршрутите за транзит на енергоносителите, така и по отношение на видовете енергия – „диверсификация на доставчиците, диверсификация на транспортните маршрути и диверсификация на потребителите, както и концентриране на усилията върху алтернативните и възобновяеми технологии за „чиста” енергия, както и за нарастване на енергийната ефективност” (тук е мястото да напомня, че САЩ се явяват на европейския пазар като голям износител на шистов газ, който се конкурира с руския природен газ).

- Целта на САЩ е да накарат Европа да формулира „балансирана и диверсифицирана енергийна стратегия, залагаща на многото източници на енергия и множеството маршрути за транзитирането им до пазара” (т.е. за намаляване на зависимостта от Русия, която в момента покрива над 1/3 от енергийните потребности на Европа).

- САЩ ще поощряват и помагат на централноазиатските и каспийските държави „да търсят и намират нови пътища към пазара” (т.е., заобикаляйки руската територия и руските тръбопроводи).

- САЩ ще работят за приватизацията на енергийния сектор, като за целта ще „изградят политическа  платформа в постсъветското пространство, в чиито рамки да могат да просперират деловите и търговските проекти”.

- Привързаността на администрацията на Обама към т.нар. Южен коридор, чрез който да се реализират доставките на природен газ от Каспийския регион за Европа, през Турция, а потенциално „и от други източници отвъд югоизточните граници на Европа”, е не по-малка от тази, демонстрирана от администрациите на Клинтън и Буш. САЩ активно ще прокарват три отделни европейски тръбопроводни консорциума – „Набуко”, IGTI  и ТАР, и са „сигурни, че икономически жизнеспособният Южен коридор ще бъде реализиран, като инвестиционните решения, които ще направят това възможно, следва да бъдат приети до края на 2011”.

- Вашингтон отделя специално внимание на превръщането на Туркменистан в голям доставчик на газ за Европа, чрез Южния коридор.

- САЩ ще се стремят към интегрирането на балтийските държави в европейския енергиен пазар, така че да не бъдат зависими и уязвими от руските доставки и/или руския политически натиск.

- САЩ ще се противопоставят на опитите на Русия да получи монополно влияние в украинския енергиен сектор.

- Европа трябва да разработи и създаде единен енергиен пазар, за да не се допуска формирането на такъв тип двустранни отношения, като тези между Германия и Русия, Русия и Италия или Русия и Франция в момента.

- Европа следва повече да се концентрира върху развитието на добива на шистов газ, който може да замени руския природен газ.

- Европа трябва да реализира инициативи за „разделяне функциите за разпространение и доставка в енергийните компании”, така че руският гигант „Газпром” да се провали в усилията си да проникне в сферата на преработката и пласмента на природния газ.

Това е евразийския хартленд, глупчо!

На практика, евразийската енергийна стратегия на САЩ почти изцяло е концентрирана върху „сдържането” на изключителната и доминираща роля на Русия като енергиен доставчик на Европа и ограничаване на мащабното и влияние в централноазиатските и каспийските страни-доставчици на енергоносители. Коен говори за бъдещата роля на НАТО, като гарант за сигурността на „неруските тръбопроводи”, но не бива да се учудваме, че Морнингстар не отделя особено внимание на тази противоречива идея, зародила се в главите на членовете на предишната президентска администрация. В случая особено интересно е, че Морнингстар не споменава нищо за способността на Туркменистан или на централноазиатския регион, като цяло, да се превърне в енергиен доставчик за Южна Азия, макар че американските дипломати, посещаващи Делхи, неизменно демонстрират силен интерес към проекта ТАРІ. Тоест, излиза, че САЩ изцяло са концентрирали усилията си върху енергийната сигурност на Европа и върху доставките от Каспийския басейн, Централна Азия и Близкия Изток за европейския пазар и само на думи се интересуват от ТАРІ.

Ясно е, че срещата на ШОС която се проведе в средата на юни в Казахстан, се превърна във важно събитие в контекста на енергийната геополитика. И в този смисъл за изслушванията в американския Конгрес две седмици преди това беше подбрано най-подходящото време. САЩ предчувстват промяната на парадигмата в динамиката на азиатската мощ. Шансовете все повече се обръщат срещу Америка, след като Русия и Китай умело трансформират политиката си в Южна Азия, чиято основна цел в момента е „хегемонизацията” на връзките им с Пакистан и Индия, в рамките на ШОС (включително чрез възможното присъединяване на двете държави към организацията, през 2012). Според директора на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа Ян Сютън: „Ако съумеем да установим тесни отношения със съседните държави, както успяхме да го направим с държавите от ШОС, ще постигнем голям прогрес. Създаването на ШОС през 90-те години беше признато като една от най-успешните дипломатически стъпки на Китай. А целта на създаването на ШОС е да бъде отправено предизвикателство към стратегическото намерение на Америка да разшири военното си влияние в Централна Азия. С появата на ШОС отношенията на Китай с държавите от региона значително се подобриха. С цел да установи подобни отношения и с околните държави, които още не са станали членки на ШОС, Китай трябва да установи с тях истинско стратегическо партньорство. В противен случай те могат да се окажат в американската сфера на влияние ”.

Действително, очертаващият се „край на играта” в Афганистан е вдъхновяващ момент за развитието на няколко направления в геополитиката на Евразия и Централна и Южна Азия. Някои от тях вече се реализират, други все още са в „спящо състояние”, някои са видими, а други все още недостатъчно различими за да започнат да се сближават. При всички случаи обаче фокусът им е един и същ – Евразия.

Както е известно, великият британски географ и политик сър Халфорд Макиндер, който се смята за един от бащите-основатели на езотеричните дисциплини на геополитиката и геостратегията, базира прочутата си теория за „Хартленда” на предпоставката, че Евразия си остава „сърцевината” на международната политика. Очевидно, тя е валидна с пълна сила и днес.

 

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Турция и Узбекистан

Още статии ...