28
Сря, Окт
6 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Всяка идея, дори и най-красивата, се нуждае от съответната обосновка, която обикновено се търси в историята, или пък просто се съчинява. Освен това обаче, е необходимо наличието на сила, способна и стремяща се към реализацията на тази идея. В случая с албанската общност в Македония (и на Балканите, като цяло) се залага на силата на демографския фактор и подходящото възпитание. В отсъствието на научно обосновани аргументи, подкрепящи албанските териториални претенции, единственият ефективен начин за реализацията на идеята за Велика Албания, се оказва „усвояването” на смятаните за част от нея територия, чрез тяхната албанизация. Което се реализира на практика чрез:

- колонизацията (механичен приръст) и заселването на албанци в неалбански територии;

- насилието, упражнявано над коренното християнско население и насилственото му изселване;

- албанизацията на принадлежащите към етнически групи, изповядващи исляма и т.н.;

- осъществяването на стратегия на интензивна раждаемост, като част от т.нар. „демографски натиск”.

В отсъствието на необходимата държавна стратегия,  всичко това неизбежно доведе до появата на деструктивни демографски диспропорции. Албанците получиха мащабни възможности за осъществяване на „албанизацията” и пълна радикализация на пропагандистката си активност на територията на Македония, след като отделни нейни части бяха включени в границите на виртуалната „Велика Албания”. За първи път това понятие се появява след като, през август 1941, в съответствие с кралския декрет, падписан от италианския регент в Тирана Джакомони, албанските териториии в италианската окупационна зона в Черна гора, Македония, както и по-голямата част от Косово, са присъединени към окупираната от италианската армия Албания. По-късно границите тази първа „Велика Албания” и са разширени почти до Скопие, и оттам по линията Куманово – Прешево – Буяновац. Именно тогава стартира масовото изтегляне на македонското население от териториите на Западна Македония. Изтласквайки ги, албанците активно усвояват новото си „жизнено пространство”, още повече, че тези земи са много по-плодородни и удобни за обработка, отколкото планинските територии на Албания.

След Втората световна война, демографският баланс в Македония не е възстановен. Осъществяваната, в рамките на Титова Югославия, политика на т.нар. „позитивна дискриминация” (1) в аграрния сектор, която е изцяло в полза на албанските селяни, оказва силно влияние върху положението на македонските земевладелци, което стимулира и интензивните миграционни потоци от селото към града.

През следвоения период се наблюдава абсолютна депопулация на над 500 македонски села в западната част на Македония, а в 562 селища остават под 100 жители, самоопроделящи се като „македонци”.

Социално-икономическите изследвания на демографските промени в Македония през следвоенния период сочат, че от 1948 до 1971 числеността на населението в селата, където живеят албанци, нараства с до 56%, а в селата със смесен етнически състав, числеността на албанците нараства с 50%. За същия период, демографският ръст на македонското население в този регион намалява с 49%.

Впрочем, освен в селските местности, нарушаване на демографските пропорции в полза на албанското население се наблюдава и продължава да се наблюдава и днес в градовете на Западна и Северозападна Македония.

Рязкото повишаване на броя на обитаващите територията на Македония мюсюлмани, до голяма степен, се предопределя от масовата миграция на мюсюлмани от Косово, Санджак и Босна и Херцеговина, в резултат от която само през периода 1951-1956 в Македония официално се преселват 20 хиляди души.

През следвоенния период, на територията на Македония се заселват и над 50 хиляди имигранти от Албания, на които, в духа на лозунга за „братство и единство на балканските народи”, официален Белград дава югославско гражданство (всъщност става дума за противници на албанския диктатор Енвер Ходжа, които югославският режим възнамерява да използва като допълнителен фактор за прокарване на политиката си спрямо съседна Албания) (2).

Високите темпове на раждаемост водят до интензивната концентрация на албанско мюсюлманско население и постепенната албанизация и „капсулиране” на Западна и Северозападна Македония, където албанците се превръщат в мнозинство.

Според преброяването на населението от 1994, албанците са били 1/4 от населението на страната (3). През 2002, по официални данни, албанците са 22,7% от двумилионното население на Македония, а броят на изповадвящите исляма е 30% (4). Според прогнози на Pew Research Center, през 2030, мюсюлманите в страната ще достигнат 40,3% от населението.

Освен това, след разпадането на Югославия, в Македония, по различни оценки, са живели между 50 хиляди и 200 хиляди нелегални албански имигранти (5). Тази цифра постоянно се променя, в зависимост от ситуацията в самата Албания, като потоците бежанци ту се увеличават, ту намаляват. Показателно е обаче, че албанците предпочитат да живеят най-вече в Скопие.

Като най-многобройна и организирана, албанската общност в Македония се превърна в основа за религиозната и етническа идентификация на останалото мюсюлманско неалбанско население. Наслагването на религиозния фактор върху етническия доведе до албанизацията не само на значителна част от мюсюлманското население, но и на ислямската религиозна общност в Македония. Така например, още през социалистическия период, албанският език измести всички останали в мюсюлманските религиозни училища и джамиите.

Анализирайки ролята на албанския фактор на Балканите следва да сме наясно със специфичната иждивенческа същност на албанския етнос. Въпреки наличието на собствена държава (всъщност те вече са две), албанците продължават активно да мигрират, търсейки по-добър живот и по-плодородни зели. Тоест, би могло да се твърди, че „те са загрижени най-вече за собственото си благосъстояние и не се вълнуват толкова от разрешаването на териториалния въпрос” (6). В същото време обаче, активната биологическа репродукция не съдейства за повишаването на благосъстоянието. Без съответните социални инвестиции,, високата раждаемост неизбежно обуславя и начина на живот: непретенциозност към бита; архитектурно-урбанистична недостатъчност; дискриминиция по полов признак от раждането до смъртта; стремеж към езотеричен субстандартен модел на образованието и културата в рамките на етноса; идеологизирана, романтична историография, чиято основна функция е да обоснове албанската географска и политическа експанзия; склонност към неспазване на законите, развитие на сенчестата и откровено криминална икономика; силната и постоянна тенденция към емиграция (7).

Активното възпроизводство създава благоприятна почва за постоянно недоволство от това, как живеят другите и съдейства за формирането на иждивенческа психика („след като живеем толкова лошо, другите са длъжни да ни помогнат”). Както е известно, когато естественият ръст на наслението надхвърля 2%, това застрашава бъдещото развитие. Западна Македония е пример за висок естествен прираст на населението, което поставя този район редом до мюсюлманските държави, в които съвкупният процент на раждаемостта е над четири. Албанките в Македония раждат средно повече от три деца. Слабата македонска икономика не е в състояние да се справи с подобен демографски „натиск”. Изключително сложната икономическа ситуация в страната, чиито БВП се равнява едва на 10 млрд. долара, а нивото на безработица е 35%, при индекс на човешкото развитие 0,776, само провокира социалната и етнополотическа конфликтност.

Някои изводи

И така, съвкупността от изброените по-горе фактори разкрива цялата дълбочина и сложната природа на етнополитическия конфликт в Македония.

Политиката на демографска експанзия, използвана от албанската общност като инструмент за легализиране на териториални претенции, има далеч отиващи последици не само за суверенитета и целостта на македонската държава.

В Косово и Македония беше легализирано използването на демографската експанзия, като инструмент за последваща промяна на държавните граници. Схемата е проста, но ефективна. Първоначално се натрупва критична етническа маса, след това се създават нелегални въоръжени формирования, повдига се въпросът за разширяване политическите права на националните малцинство и, накрая, се стига до открит конфликт с използването на сила. Именно на този етап от конфликта се активизират посредническите структури, реализиращи вече отработените модели за урегулиране на кризата, като по този начин окончателно утвърждават и собственото си влияние в региона.

 

Бележки:

1. Опирайкти се на архивни документи и статистически данни, Виолета Ачкоска твърди, че ограниченията в животновъдството, задължителното изкупуване на хранителните продукти и колективизацията се осъществяват най-вече по отношение на македонските стопанства и само частично засягат албанските земеделци, живеещи на територията на Македония (виж Ачкоска В. Идејата за “Голема Албанија” и албанизацијата на Западниот дел на Република Македонија // Вест. 07.05.2001. № 248.).

2. Студија за регионален развој на Република Македонија /Фонд за развој на недоволно развиени општини. Скопје, 1992. С. 46.
3. Judah T. Greater Albania?//Survival. L., 2001. Vol. 43. №. 2.
4
. www.drs.hr/statinfo/htm vecernyi – list
5
. www.cia.gov/cia/publications/factbook
6
. Judah T. Greater Albania? // Survival. L., 2001. Vol.4

7. Димитров Д. Албанский антропогенез и его влияние на политическую ситуацию на Балканах // Албанский фактор на Балканах. М.: ИНИОН РАН, 2005. с. 106.

* Преподавател в Катедрата по сравнителна политология на Московския институт за международни отношения

Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.

Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.

В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29.

И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора.

Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци.

В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.

На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната

Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти.

Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шариата.

Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация

Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.

Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.

Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти.

Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно.

Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението  , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население.

След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет.

Насилието като политически инструмент

Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става.

Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб.

Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм.

Демокрация по ислямски модел

Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи.

Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк.

Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”.

По пътя към властта

„Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88.

Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации.

Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост.

По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица.

„Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации.

Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада.

Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението.

В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”.

Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима.

„Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”.

Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа.

Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя”

И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”.

Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него.

Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”.

Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани.

Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом.

В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците.

Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда).

В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия.

На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света.

Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно.

Някои изводи

От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода.

На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел).

На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”.

На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите

На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение.

На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно.

На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война.

На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до  разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят.

На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия.

 

* Българско геополитическо дружество

В света непрекъснато продължават да се появяват нови държави. Така, след самообявилите се за независими Косово, Абхазия и Южна Осетия, на 9 юли 2011 предстои официалното прокламиране независимостта на Южен Судан (с площ 619 745 км², население 8 261 000 души и столица Румбик – б.р.). На фона на революционните събития, разтърсващи арабския свят, можем да очакваме и скорошно прекрояване картата на този регион.

Суданският референдум

Колкото и странно да изглежда, малцина обърнаха внимание на факта, че в своеобразен пусков механизъм на т.нар. „арабска революция” се превърна провелият се през януари 2011 референдум за разделянето на Судан, в резултат от който, през юли, в Африка ще се появи нова държава – Република Южен Судан (името разбира се може и да се промени). Именно този референдум в полуарабската-полуафриканска държава даде тласък на вълненията в целия арабски свят, демонстрирайки силата на натиска „отдолу” и осъществимостта дори на най-смелите мечти. Както е известно, след провеждането на референдума, южносуданските власти обявиха, че столица на новата държава няма да стане досегашният административен център на автономната област – Джуба, а град, разположен в географския център на Южен Судан, т.е. там, където се събират границите на четирите щата, в югоизточната част на страната. Впрочем, подобна прогноза за избора на бъдещата столица беше направен още преди няколко години, като се посочваше, че най-вероятни столици на Южен Судан са административните центрове на щатите, намиращи се на около 1000 км (т.нар. „стъпка на столиците”) от Хартум, т.е. градовете Вау или Румбек. Съществува дори специална формула за изчисляване на въпросната „стъпка”, според която тя се равнява на 0,5n1000 км, където n-може да бъде което и да било цяло число. Статистиката сочи, че именно в рамките на тази „стъпка” се оказват най-често столиците на нововъзникналите държави. В такива нови столици могат да се превърнат не само административните центрове на щатите, областите, териториите, районите и т.н., а и всякакви други градове, разположени в границите на „стъпката на столиците” (т.е. на 500, 1000, 1500, 2000, 2500 и т.н. км, с известни вариации, в рамките на допустимата статистическа грешка) от столицата на конкретната „държава-майка”. Все пак, по-често в нови столици се превръщат градове, разполагащи с определени административни структури.

Разбира се, спазването на „стъпката на столиците” между „столицата-майка” и потенциалната „дъщерна столица” въобще не е гаранция срещу разпадането на държавата. Тя просто показва формалната възможност за появата на нова държава и нова столица. Но, за да се превърне тази възможност в реалност, е необходимо наличието на допълнителни фактори за разпадането на държавата. Обикновено, всички тези фактори формират общ комплекс, което усилва синергичния им ефект. На първо място, най-често се разпадат държавите, които са национално нееднородни. На второ място пък са религиозно (цивилизационно) нееднородните държави, т.е. тези с „раздвоена цивилизационна принадлежност”, ако използваме терминологията на Хънтингтън. На трето място, това са имперските мултинационални държави, а на четвърто, т.нар. „съставни държави”, образувани изкуствено от самостоятелни в миналото части (колонии, протекторати или независими държави). Историята показва, че веднъж прокарана и наложена, политическата граница има свойството да се възражда отново и отново. По същия начин, градът, който в миналото е бил столица, много често отново се превръща в такава, щом възникнат подходящите за това обстоятелства.

Ако в подобни държави управляват авторитарни режими, революционният взрив се оказва неизбежен и разделянето на изкуствено обединените народности и племена обикновено се осъществява с много кръв и страдания. В демократичните държави, това става по безкръвен път (както беше в Чехословакия, през 1992).

Кои са обречените на разпадане арабски държави

В описаните по-горе условия за разпадането на държавите, се вписват следните страни от арабския свят:

- Мароко, която през 70-те години на миналия век, завладя бившата испанска колония Западна Сахара. Макар че на повечето световни карти Западна Сахара е обозначена като самостоятелна държава, на практика тя се контролира от Мароко и на мароканските карти не фигурира никаква Западна Сахара.

-           Алжир е постколониална държава с изкуствени граници, включваща големи маси неарабско население – туарегите.

-           Либия, създадена по време на италианското колониално присъствие от три силно различаващи се части – Фезан, Триполитания и Киренайка.

-           Саудитска Арабия, която, на практика, е държава от имперски тип. В началото на ХХ век, султаните на Неджд завладяват няколкото независими арабски държавици, образували се след разпадането на Османската империя: Хиджаз (Мека) и султанството Асир (Абха), и дават на новото държавно образувание името Саудитска Арабия.

-           Йемен, който включва доста различаващите се Северен Йемен (където е столицата Сана) и Южен Йемен (Аден).

-           Оман, формиран в границите на някогашната Британска империя от няколко самостоятелни султанства.

-           Ирак, друго изкуствено образувание на британския колониализъм, арена на постоянен конфликт между сунити и шиити и араби и кюрди, както и на съперничество между Багдад и Басра.

И така, на новата карта на арабския свят, виждаме, че столица на независимата Западна Сахара няма да бъде сегашният административен център Ел Аюн, намиращ се на 976 км от мароканската столица Рабат (всички разстояния са дадени съобразно програмата World Distance Calculator – виж. www.globefeed.com). Столица на новата държава на туарегите най-вероятно ще стане град Таманрасет, център на едноименния вилает, който включва основната зона, обитавана от туарегите. Разстоянието между Таманрасет и Алжир е 1572 км.

Либия, най-вероятно, ще бъде разделена не на три, а на две части – западна и източна, тъй като Фезан представлява пустинна и слабонаселена територия. Столица на източната част – Триполитания, ще си остане Триполи, а столица на западната – Киренайка ще стане Бенгази, който по време на монархията (1951-1969), наред с Триполи, беше столица на Либийското кралство, а през 1946-1951 – на емирството Киренайка. Следва да отбележим, че, през 1951-1963 Либия беше федеративна държава с две столици. Но, дори ако Либия не се разпадне на части, тя при всички случаи отново ще стане федерация.

Столица на Южен Судан ще стане Румбек (на 1025 км от Хартум), или някой друг град, намиращ се на разстояние „стъпка на столиците” от суданската столица.

Столица на Южен Йемен пък отново ще стане Аден (бившата столица на т.нар. Йеменска народно-демократична република). Впрочем, след отделянето на Южен Йемен, е възможно и неговото разделяне, тъй като и той (по време на съществуването си, през 1967-1990) беше „съставна държава”.

Много е възможно независимост да обяви и султанството Махра и Сокотра, което през 1886 става британски протекторат, а след това е обединен от британците с Аденския им протекторат (Южен Йемен). Столица на новата държава Махра и Сокотра, най-вероятно, ще стане някогашният административен център на султанството Хадибу, разположен на 975 км от Аден. Тук е мястото да отбележа, че когато става дума за съставни държави, „стъпката на столиците” не е задължителна при определяне на новите столици, тъй като, в повечето случаи, новата столица и в миналото е била такава. На, ако все пак „стъпката на столиците” е налице, това се оказва допълнителен фактор за отделянето.

Голяма е и вероятността за разделянето на Оман – от него може да се отдели някогашното султанство Дофар, което е независима държава през 1539-1829 и, където и днес са силни сепаратистките настроения. Негова столица, най-вероятно, ще бъде град Салала.

Въпреки че на пръв поглед Саудитска Арабия изглежда достатъчно стабилна и дори мнозина анализатори я определят като „остров на стабилността” сред обхванатите от революционни сътресение нейни съседи, съдбата и, като унитарна държава, е предрешена. Тя, най-вероятно, отново ще се разпадне на Неджд (със столица Ер Риад), Хиджаз (Мека) и Асир (Абха).

Това, което се случва през последните години в Ирак не може да се определи по друг начин, освен като „кошмар”. Влизайки в Ирак, американците не се осмелиха да вземат единствено правилното решение – да разделят Северен и Южен Ирак, отделяйки сунитите от шиитите. А след това, с подкрепата на ООН, да започнат постепенно да решават и „кюрдския въпрос”, привличайки към този процес Турция, Иран и Сирия, т.е. страните, където живеят основната маса кюрди. Впрочем, разделянето на Ирак, най- вероятно, ще се реализира и без американците. При това, Багдад ще си остане столица на сунитски Ирак, а столица на шиитската част на страната ще стане пристанището Басра, разположено на 452 км от Багдад.

Заключение

В заключение, бих искал да подчертая цялата условност на очертаните по-горе граници. Днес никой не може да каже, каква ще бъде новата карта на Арабския свят след 5-10 години.

Възможно е, след създаването на шиитска държава в Южен Ирак, шиитите от Неджд да поискат да се присъединят към нея. Или пък туарегите от Мали или Нигер да поискат да станат част от туарегската държава в Западна Сахара и Таманрасет. В същото време, ако изброените по-горе възможни нови държави наистина възникнат, техните столици, най-вероятно, ще бъдат именно в посочените в настоящата статия градове. И така, всичко казано дотук е доста условно. Безусловен е само нарастващият стремеж на народностите и племената за свобода и самоопределение и, появата, в резултат от това, на все нови държави (и нови столици) на световната карта.

Планирайки пътя за бъдещия просперитет на човечеството, мнозина политици видяха осъществяването на желаните от тях идеали в условията на глобалната интеграция. В стремежа си да дадат интерпретация на глобалните икономически проблеми и теоретично да обяснят програмите за неолиберално преструктуриране на света, в началото на 80-те години на ХХ век американските политолози лансират понятието глобализация (за първи път терминът „глобализъм” се появява през 1978 в  „American Banker” – б.р.). Това съвпадна с началото на голямата експанзия и фактическото завладяване на пазарите от транснационалните корпорации (ТНК). Първоначално, с термина глобализация започнаха да си служат предимно икономистите, а по-късно той доби популярност благодарение на учени като професора от Харвард Теодор Левит.

Постепенно глобализацията, като термин, се прие и от академичния свят и стана удобна схема за изследване експанзията на международния капитал.[1] Днес, под глобализация се разбира световно обвързване, което се проявява като неизбежен исторически процес, преобразуващ из основи цивилизационната практика на обществото. Тенденциите от световно значение, засягащи интересите на всички (или на голям брой) народи се определят като глобални. Процесът на глобализиране предполага обща трансформация на социалното пространство към формиране на единен свят и има определящо значение за всяка сфера на човешката дейност.

Основните периоди на глобализацията

Появата на понятието глобализация обаче, не бележи началото на процеса. Всъщност, глобализацията съпровожда човечеството от дълбока древност и е неразривно свързана с неговото развитие в стремежа му към експанзия на определен модел на развитие. Моделът, по който върви експанзията, може да бъде различен – завладяване на територии, придобиване на богатства, популяризиране на идеи, нрави, морал и т.н. Можем  да разграничим три основни периода на глобализъм в човешката история: Античен, на Великите открития и Съвременен.

Античен (или Антично-Средновековен) период. При него някои глобализационни субекти са отделни личности - Александър Велики (336-323 г.пр.н.е.), Христос, Мохамед (571-632); в други случаи експанзията се отъждествява с личности: Ислямският Халифат (622-750) - с пророка Мохамед и първите халифи, Монголската империя (1300-1450) - с Чингиз Хан и наследниците му; в трети субектите са империи - Империята на персите,  Римската империя и други.

Във всички тези случаи е налице експанзия в чиито ход са интегрирани територии, култури, знания, търговия. По своето естество, процесът винаги е представлявал някаква форма на глобализация. Под каквато и форма да се е реализирал процесът, той винаги е бил насилствен. Тоест, успехът му се гарантирал с острието на копието и силата на меча.

Период на Великите открития. През този период, израз на глобализация е експанзията на европейската търговия през ХVІ и ХVІІ век. Това е времето на Великите завоевания на Португалия и Испания. Тогава (през ХVІІ век) се основава холандската компания Dutch East India Company, смятана за първата мултинационална корпорация. Появата и превръща експанзията в бизнес феномен. Благодарение на либерализацията, през ХІХ век търговията и инвестициите между европейските държави, САЩ и техните колонии се разрастват неимоверно. Краят на този глобалистичен период се очертава с началото на Първата световна война за да настъпи окончателно с кризите през 20-те и 30-те години на ХХ век. Като един от основните белези на този глобалистичен етап се приема експлоатацията на т.нар. Трети свят. Както и преди, експанзията отново се извършва с насилие. Често насилието се упражнява в името на разпространяващата се християнска религия, но с времето придобива чисто икономически характер.

Съвременен период. Той започва с края на Втората световна война и продължава до днес. Анализът на регионалните и световни събития през последните десетилетия показва, че процесът на глобализация и през този период винаги се придружава с прояви на насилие. Ако приемем определението за тероризъм на Боаз Ганор[2], всички съвременни форми на принудителна експанзия влизат в тази категория. Две условия за това присъстват неизменно – наличието на жертви сред цивилното население и преследването на политически цели, независимо че са прикрити зад икономически интереси.

Етапи на съвременната глобализация

Можем да посочим три характерни етапа на съвременната глобализационна политика:

  • европейски: от края на Втората световна война до 70-те години на ХХ век;
  • континентален: от 70-те години до края на блоковото противопоставяне;
  • планетарен:  след 1990.[3]

Европейският етап започва с края на Втората световна война. Капитулацията на едните, поставя началото на следвоенните глобалистични стремежи на другите, действащи от позицията на победители. Непосредствено след войната, интересите на победителите се насочват предимно към Европейския континент и близкия до него Средиземноморски регион. През този период, разширяването на собственото влияние бива поставено на идейна мотивационна основа. Територията на отделния глобалистичен субект се разширява посредством разпространението на властващата в него политическа система – комунизъм или капитализъм, централизирана икономика или свободни пазарни отношения.

Основна цел на експанзията по това време е защитата на собствената и овладяването на нова територия. На идеологическия противник се противодейства с всички възможни средства. Международните условия позволяват организиране на вътрешна съпротива в лагера на идеологическия противник. За целта отвън се оказва сериозна финансова и въоръжена подкрепа за провеждане на всякакъв вид саботажи. В продължение на години, на територията на идеологическия противник действат нелегални въоръжени групи, осъществяващи диверсионни акции. За пропаганда на собствените идеи се използват идеологически структури, действащи в национален и международен план под прикритието на множество неправителствени организации.

В рамките на тази политика, Западът бележи определени успехи със събитията в Унгария през 50-те и тези в Чехословакия през 60-те години на миналия век. Източният блок също постига някои успехи. Той подпомага идейно и материално създаването на крайнолеви терористични структури на територията на страните от Западна Европа. Такива са групата «Баадер-Майнхоф», «Червените бригади», личности като Карлос Рамирес (Чакала) и др.

И от двете страни на «желязната завеса» умело се използва силата на господстващата във всяка от тях идейна доктрина. Убийствата и преследването на свои и чужди политически лидери са често явление. Управлението на държавата нерядко се осъществяват под формата на терор към собствените граждани, ако те са „вражески ориентирани” в идеен план. Маккартизмът в САЩ и ограниченията на личната свобода в социалистическите страни са израз на именно тази политика. Европейският период на глобализация може да се определи като държавно спонсориран тероризъм, насочен срещу идейния враг.

Континенталният етап на съвременната глобализация започва през 70-те години и продължава до разпадането на т.нар. социалистическа система. Промяната във възможностите и разрастването на икономиката, към края на европейския етап, засилва глобализационните стремежи на идейните противници. Действията на европейския континент вече не могат да гарантират стабилното им бъдещо развитие. Интересите на развитите икономики от двете страни на „завесата” постепенно се разпростират върху нови територии (Африка, Азия и Латинска Америка), придобивайки континентален характер.

Идейната основа за разширяване на собственото влияние постепенно започва да се измества от материалните интереси. Определящ фактор става икономическото и технологичното предимство. Целта се модифицира в компрометиране на противниковия икономически модел и доказване на собственото превъзходство в тази сфера. Така идейният враг се превръща в икономически противник.

През този период транснационалните корпорации (ТНК) непрекъснато разширяват присъствието си в различните сектори на технологиите и икономиката. Постепенно, интересите им в различните части на света се превръщат в определящ фактор за световните глобалистични тенденции. За да се затрудни максимално икономическия противник се биват въведени редица изкуствени ограничения в международната търговия и в обмена на технологии - търговски квоти, забрани за някои стоки на икономическия противник (КОКОМ, Общ пазар, и т.н.).

От страна на водещите субекти, глобализацията, и на този етап, се съпровожда с различни форми и методи на прикрита или явна терористична дейност. Съществуващите междудържавни, национални и племенни вражди се задълбочават изкуствено, създават се и умело се използват нови такива. В обектите на глобализация напрежението сред различните слоеве на населението се провокира с най-разнообразни способи. Израз на подобна политика става добре организираната отвън съпротива срещу законно избрани, но неудобни заради управлението си правителства в редица държави от Африка, Латинска Америка и Азия.

Действията на глобализационните субекти през този етап водят до появата и подкрепата на диктаторски режими от най-жесток тип в Африка (Алжир, Родезия, Конго, Гвинея, Судан, Ангола, Мозамбик), Латинска Америка (Чили, Перу, Аржентина) и Азия (Камбоджа, Индонезия, Виетнам).

Дългогодишна подкрепа се оказва на одиозни политически фигури като Чомбе, Секу Торе, Иди Амин, Пол Пот, Мобуто, Папа Док, Джонаш Савимби и др. Не се оказва пречка дори и фактът, че някои от тях се оказват канибали (в буквалния смисъл на думата). В същото време биват ликвидирани немалко популярни, но неудобни за единия или другия от противостоящите си глобални „блокове” политически лидери: Патрис Лумумба, Даг Хамаршелд (генерален секретар на ООН), Салвадор Алиенде, Алдо Моро и др.

През този етап „глобализаторите” започват да организират и стимулират въоръжени действия, характерни за т.нар. „малки” или „нетрадиционни” войни. Впоследствие, мнозина от „изпълнителите” излизат от контрола на своите създатели, поставяйки основите на бъдещия международно организиран тероризъм. Характерен пример в това отношение е създаването на „моджехидините” в Афганистан, както и формирането на бунтовнически лидери в борбата срещу противника, от типа на Осама бин Ладен. На този етап субектите на глобализация провеждат „блоково съгласуван тероризъм” спрямо обектите на глобализация.

Планетарна глобализация. Това е последния етап на съвременния глобализационен период. Той започва с края на блоковото противопоставяне. Последвалият хаос след разпадането на бившата социалистическа система и оттеглянето на интелектуалците с леви убеждения улесниха властващата идеология на глобализма. Процесът започна да се възприема като историческа неизбежност и модел на взаимозависимост от световен мащаб, който се налага от реалността.

При създалите се обстоятелства мнозинството прие глобализма като естествен политически модел за управление на процесите на икономическата интеграция. Краят на студената война породи очакването, че глобализирането на световната икономика е универсалното средство за преодоляване на дълбоката криза и нарушеното световно статукво. Неолибералите използваха тези обществени нагласи за да наложат вижданията си, как държавите и управляващите следва да реализират „новия модел”.

Новите измерения на глобализацията

Така, съвсем естествено, обхватът на глобализационните стремежи се разпростря върху територията на цялата планета и дори Близкия космос. Основна цел стана осигуряването на необходимите суровини, енергия и пазари. Мотивационната основа вече е изцяло материална, изразяваща се в доминиращи позиции и собствен енергиен потенциал, гарантиращ  икономическо и технологично предимство. Дългосрочен интерес представляват трудно усвоимите природни запаси, а краткосрочен - разширяването на собствените пазари на териториите на „новите демокрации”, включително, чрез затрудняване нормалното функциониране на техните икономики. Последното беше постигнато посредством унищожаване на институционалните стълбове на държавността – дипломация, специални служби, армия, здравеопазване, образование. Така, за кратък период  икономиката на държавите от т.нар. „Нова Европа” беше поставена в зависимост от външни фактори.

Понастоящем вдъхновителите и изпълнителите на неолибералния глобализационен модел умело използват религиозната мотивация в противопоставянето на съседни държави, провокирайки у тях откровено експанзионистични стремежи. Процесът се улеснява от „раздробяването” на Централна и Югоизточна Европа, което породи у новопоявилите се държавни субекти стремежи за териториална експанзия и претенции за „собствена история”.

Израз на такава политика бяха бомбардировките на бивша Югославия, финансирането на паравоенни формирования от терористичен характер в сърцето на Европа и извеждането на техните лидери на водещи политически позиции в новосъздадените европейски държави, както и военните действия срещу суверенни държави в Близкия и Средния Изток.

Всичко това мобилизира противниците на глобализацията, като съпротивата срещу нея придоби различни форми. Постепенно антиглобализмът придоби организиран и международен характер, а действията му все по-често започнаха да се представят като „терористични”. По своите характеристики, последният етап на глобализацията може да бъде определен като глобален енергиен, суровинен и икономически терор спрямо човечеството, от страна на ТНК.

Взаимната връзка в развитието на двата процеса - глобализация и насилие, е очевидна. Те винаги са били обвързани с мотивацията за провеждането им и обхвата на територията, върху която действат. Ако обобщим казаното по-горе, ще забележим, че в различните периоди на човешкото развитие експанзионистичната политика на част от човечеството се ръководи от различни мотиви и цели, но средствата за нейната реализация винаги са били насилствени (виж таблици 1,2 и 3).

 

Таблица 1.

I. Европейски период (1945 – 1970)

Глобализационен обхват

Основно Европа и Средиземноморски регион

Мотивационна основа

Идейна: разширяване територията на влияние посредством глобализация на идеи.

Цел

Защита на собствената територия и завладяване територията на идеологическия противник, посредством пораждане на хаос и създаване на условия за въоръжена съпротива срещу действащите правителства.

Форми и методи на насилие

Диверсионни акции от нелегални въоръжени групи. Създаване на идеологически структури в национален и международен план за пропаганда на собствените идеи.

Резултати

Събитията в Унгария през 50-те и тези в Чехословакия през 60-те години на миналия век, както и създаването на въоръжени крайно леви формирования на територията на страните от Западна Европа и другаде.

Развитие на част от тези структури като терористични организации под знамето на ортодоксалния марксизъм и маоизъм (Баадер-Майнхоф, Червените бригади, личности като Карло Рамирес - Чакала и др.).

Убийства на неудобни политически лидери и държавен терор към собствените граждани, които са „погрешно” идейно ориентирани.

Определение

Държавно спонсориран тероризъм, насочен срещу идейния враг.

 

Таблица 2.

II. Континентален период

(от средата на 60-те години на ХХ век до разпадането на Варшавския пакт)

Глобализационен обхват

Европа, Африка, Азия и Латинска Америка

Мотивационна основа

Материална. Изразена главно в  засилване на икономическата мощ и развитие на технологиите.

Доказване несъстоятелността на противниковия икономически модел.

Цел

Икономическо и технологично предимство.

Превръщане на идейният враг в икономически противник.

Разширяване присъствието на ТНК в различните части на света.

Форми и методи на насилие

Икономически и технологични ограничения за противника (Общ пазар, КОКОМ и др.)

Генериране и използване на междудържавни и междуплеменни вражди за засилване на напрежението сред различните слоеве на населението.

Подкрепа на добре организирана съпротива срещу законно управляващи правителства в държави от Африка, Латинска Америка и Азия.

Действия, характерни за въоръжени конфликти от типа “малка” или “нетрадиционна” война, които са в основата (като практика) на бъдещия международно организиран тероризъм.

Резултати

Поява на на диктаторски режими от най-жесток характер:

Африка: Алжир, Родезия, Конго, Гвинея, Судан, Ангола, Мозамбик и т.н.

Латинска Америка: Чили, Перу, Аржентина, Панама, Колумбия, Никарагуа, Доминиканската Република и т.н.

Азия: Камбоджа, Индонезия и Виетнам.

Подкрепа на удобни политически марионетки като Секу Туре, Иди Амин, Пол Пот, Чомбе, Мобуто, Дювалие, Джонаш Савимби и др.

Убийства на неудобни политически лидери - Патрис Лумумба, Дак Хамаршелд (ген.секретар на ООН), Салватор Алиенде и др.

Поставяне на икономическите интереси на ТНК в основата на бъдещия глобализационен процес.

Определение

Блоково съгласуван държавен тероризъм спрямо обектите на глобализация.

 

Таблица 3.

III. Планетарен период

(от началото на 90-те години на ХХ век.)

Глобализационен обхват

Земята и Близкият космос

Мотивационна основа

Материална. Изразена главно в доминиращи позиции относно собствения енергиен потенциал и природни ресурси, гарантиращи икономическо и технологично предимство.

Цел

Основна:  осигуряване на суровини и енергия.

Междинна: овладяване на нови пазари в „новите демокрации”, включително чрез разрушаване на институциите, които са стълбове на държавността (дипломация, специални служби, армия, образование, здравеопазване).

Форми и методи на насилие

Поява на организиран антиглобализъм, чиито действия все по-често се определят като терористични.

Използване на религиозни мотиви и експанзионистични стремежи на съседни държави.

Поява на международен тероризъм, поставен предимно на идейна основа (религия).

Резултати

Ускоряване на глобализационните процеси с насилствени действия – бомбардиране на остатътчна Югославия, финансиране, на територията на Европа, на въоръжени формирования с явен терористичен характер (АОК и др), военни действия срещу суверенни държави в региона на Близкия и Среден Изток.

Икономиката на държавата зависи от външни фактори, а не от собственото правителство.

Определение

Със своите характеристики третият етап на глобализация може да се дефинира като глобален енергиен и суровинен терор на ТНК.

 

Заключение
Непредубеденият анализ на световното развитие през последните две десетилетия показва, че очакванията за по-справедливо разпределение на благата не само не се сбъдват, но дори се отдалечават във времето. Процесите на глобализация увеличиха бедността, неравенството, безправието и ерозираха традиционни културни ценности.  Поради засилената междугрупова конфронтация, масовата миграция и разслоението в обществото, днес много хора възприемат глобализацията като начин да се влоши качеството на живот на голям процент от населението на Земята. 

Най-съществената критика към сега действащата глобализация е, че тя поражда етническо, религиозно и регионално напрежение. Обяснението на засилващата се съпротива с „различията в цивилизационните модели” е не само вредно, но и много опасно. Не е ясно какви са били мотивите на Самюел Хънтингтън при създаването на прословутата му теория за сблъсъка на цивилизациите, но залегналите в нея постановки провокираха засилено междурегионално напрежение.

Постановката на Хънтингтън е погрешна в самата си основа, понеже в момента на планетата има една единствена цивилизация с множество културни пространства в нея. Другите цивилизации все още ги търсим в космоса. С постановките в своята теория авторът, някак между другото и дълбоко прикрито, оправдава бъдещото засилване на конфронтацията в световен мащаб, понеже причините за противоречията са с много дълбоки корени в развитието на отделните „цивилизации”. Тази теоретична постановка неизбежно улеснява създаването на международно съгласувано и мотивирано на идейна (културологична) основа противодействие. Подобно противодействие поражда съпротива от най-категоричен характер, каквато например е саможертвата на индивида в името на нещо свято за него.

Динамиката на двата процеса - глобализация и тероризъм, потвърждава силната зависимост между тях. Развитието на събитията доказва, че провежданият модел на глобализация действа като своеобразен катализатор на тероризма. Всяко ускорено развитие на глобализационните процеси се съпровожда с нарастваща активност на тероризма. Очевидно, генезисът на този процес се определя от характеристиките на модела. Динамиката на съпротивата протича по следната схема.

Наложеният модел на глобализация изисква намаляване на държавното регулиране на процесите в обществото т.е, отслабване на националната държава. Това е предпоставка за увеличаване на несигурността у населението, което генерира масово недоволство. Във времето това недоволство се пренасочва от собственото правителство към присъствието на чуждите икономическите субекти, които, на практика, определят развитието на страната. При определени условия, нарастващото недоволство прераства в организирана въоръжена съпротива. Различията и границите между въоръжена съпротива, партизанска война, народоосвободителна война и тероризъм са силно размити и тяхното определяне зависи от гледната точка [4].

Събитията навеждат на мисълта, че в политически и икономически план тероризмът многократно се използва за решаване на породилите се проблеми в глобалистичната политика. Достатъчно е да се върнем към опита от последните десетилетия, когато за постигане на регионални политически цели бяха използвани услугите на чисто криминални структури и войнстващи религиозни групировки. Впоследствие, някои от тях получиха легитимно политическо представяне в управлението на новосъздадени държави (Косово, Босна и Херцеговина).

В други случаи, с помощта на външни сили, изкуствено беше генерирана “националноосвободителна” съпротива. Формираха се големи добре въоръжени и отлично подготвени в професионално отношение въоръжени формирования (Афганистан). “На тъмно” бяха използвани и структури на организираната престъпност - предимно наркокартелите в Латинска Америка. Обявени бяха войни на суверенни държави с цел да се свали управляващото правителство, независимо, че това би задълбочило несигурността в целия регион и т.н.

Посочените по-горе особености на глобализационния процес създадоха условия организираната престъпност, наркотрафикът и тероризмът много бързо да се ориентират в настъпилите промени. В организационен и оперативен план те също трансформираха действията си на международно ниво и дори го направиха по-успешно от глобализаторите.

Съществуващата връзка между глобализацията и международно организирания тероризъм се потвърждава и от изводите в последния доклад на Американската разузнавателна общност, предоставен на новата администрация в Белия дом, в началото на януари 2009. В него се посочват тенденциите от глобален характер за бъдещото развитие на света с висока степен на вероятност[5]. В случая, по-интересни са следните постановки:

  • Светът ще бъде многополюсен. Ще се засилва властта на недържавните субекти: транснационални корпорации, племенни структури, религиозни организации и международни  криминални мрежи.
  • Към 2025, вече няма да съществува единна „интернационална общност”, съставена от национални държави. Вместо това ще засилят влиянието си нови играчи с нови правила. Рисковете ще нараснат.
  • Малко вероятно е тероризмът да изчезне към 2025. Развитието на технологиите и лесният достъп до тях ще направят терористичните акции още по-опасни. Практическите и психологически последици от подобни атаки ще станат по-интензивни на фона на ускореното глобализиране на света.

Всичко това налага тероризмът и настоящият модел на глобализация да се изследват съвместно, като процеси в тяхното развитие. Необходимо е да се отчита, че мотивацията за съпротива е изключително силна, когато обектите на глобализация са обособени териториално и са в общо културно пространство. В този случай съпротивата се поставя на идейна (религиозна и културологична) основа. Такъв е случаят с държавите от Близкия Изток.

Крайно погрешно е съпротивата на обществото срещу глобализма еднозначно да се определя като действия против съществуващия ред и срещу провежданата правителствена политика. Ако това продължи, ще станем свидетели, как антиглобализмът ще бъде определен като форма на тероризъм. Това е само въпрос на време. Подобна постановка ще позволи противодействието на погрешно провежданата глобализация да бъде използвано за генериране на терористична нагласа. Тогава засилването на единия фактор (глобализацията) постоянно ще засилва другия (тероризма) и този процес ще бъде в непрекъснато възходящо развитие.

Събитията след 90-те години навеждат на мисълта, че глобализацията не просто поражда тероризъм – тя има нужда от него. Проявите на тероризъм дават основание на глобализаторите да оправдаят силовото си присъствие на все нови и нови територии. Целта е овладяване и контрол над енергийни източници и природни ресурси, а като предлог (оправдание) за подобно присъствие се използва войната срещу международния тероризъм.

 

Бележки:

1. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)

2. Boaz Ganor, Non-Conventional Terrorism, ICT

3. Начев Й., За глобализацията и тероризма, “Военен журнал”, том 112, № 1, С, 2005, /стр.80 - 93/.

4. Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101

5. Global Trends 2025: A Transformed World

Литература:

1. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)

2. Boaz Ganor, Non-Conventional Terrorism, ICT

3. Начев Й., За глобализацията и тероризма, “Военен журнал”, том 112, № 1, С, 2005, стр.80 – 93.

4. Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 10, № 5, С, 2003, стр. 94 -101.

5. Global Trends 2025: A Transformed World

6. Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция “Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001, http://www.hrinstitute.ru/ea18.html

7. Antonio Tujan Jr., Crisis and Globalization, Executive Director, IBON Foundation Philippines.

8. Raskin, P., T. Banuri, G. Ga llopín, P. Gutman, A. Hammond, R. Kates, and R. Schwartz. The Great Transition: The Promise and the Lure of the Times Ahead. Boston, MA: Tellus Institute. 2002.

9. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)

10. Shariff, Ismail. Global Economic Integration: Prospects And Problems, International Journal of Development Economics. Development Review, Vol1, No.2 (2003): p. 163-178

11. Storey Andy, The European Project: Dismantling Social Democracy, Globalising Neoliberalism, Centre for Development Studies, Sociology Department, National University of Ireland Maynooth, April 2004.

12. James N. Rosenau, Distant Proximities: Dynamics beyond Globalization, Princeton University Press, 2003

 

Литература:

1. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)

2. Boaz Ganor, Non-Conventional Terrorism, ICT

3. Начев Й., За глобализацията и тероризма, “Военен журнал”, том 112, № 1, С, 2005, стр.80 – 93.

4. Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 10, № 5, С, 2003, стр. 94 -101.

5. Global Trends 2025: A Transformed World

6. Вавилов А.Н., Геополитические доминанты национальной безопасности России в ХХІ веке и евразийская интеграция, Международная конференция „Евразийство – будущее Росии: диалог культур и цивилизаций, Москава, Апрель, 2001, http://www.hrinstitute.ru/ea18.html

7. Antonio Tujan Jr., Crisis and Globalization, Executive Director, IBON Foundation Philippines.

8. Raskin, P., T. Banuri, G. Ga llopín, P. Gutman, A. Hammond, R. Kates, and R. Schwartz. The Great Transition: The Promise and the Lure of the Times Ahead. Boston, MA: Tellus Institute. 2002.

9. James Petras, Globalization: A Socialist Perspective, Binghamton University, (USA)

10. Shariff, Ismail. Global Economic Integration: Prospects And Problems, International Journal of Development Economics. Development Review, Vol1, No.2 (2003): p. 163-178

11. Storey Andy, The European Project: Dismantling Social Democracy, Globalising Neoliberalism, Centre for Development Studies, Sociology Department, National University of Ireland Maynooth, April 2004.

12. James N. Rosenau, Distant Proximities: Dynamics beyond Globalization, Princeton University Press, 2003

* Преподавател в Университет по библиотекознание и информационни технологии

 


Кенеди, Пол, Възход и падение на Великите сили: Икономически промени и военни конфликти XV-XX век, 656 стр., Военно издателство, С., 2011,

 

От мига, в който публикува знаменита си книга за възхода и падението на Великите сили британският историк с научна кариера в САЩ Пол Кенеди се превръща в жив класик в областта на геополитиката, геоикономиката и т. нар. „голяма стратегия” (Grand Strategy). Този безсмъртен труд е преведен вече на 23 езика, а друг знаменит историк – А. Дж. П. Тейлър, малко преди смъртта си, го определя като „енциклопедия, сама по себе си”. По отношение на изследванията на стратегическите битки за надмощие между великите сили, приносът на Пол Кенеди е сравним само с това, което прави Арнолд Тойнби за проучването на раждането и упадъка на цивилизациите и Фернан Бродел - за обяснението на географските и икономически детерминанти на ежедневния живот в историята на Средиземноморието.

Пол Кенеди рисува мащабна картина на големите световни промени в областта на икономиката, технологиите и военното дело през последните пет века, за да покаже, че в международната политика богатството и силата винаги са относителни и трябва да се разглеждат в тяхната динамика. Във фокуса на авторовото внимание е въпросът, как икономическата сила се трансформира във военна мощ и обратното – как военното превъзходство носи икономически облаги. За целта е привлечен огромен емпиричен материал. Верен на принципа, че истината си проличава в сравнението, Кенеди е групирал данните за икономическия и военен потенциал на великите сили в 49 таблици и 3 диаграми с възможно най-прецизните статистически данни, до които е достигнала историческата наука. Но битката за надмощие през последните пет века до голяма степен е и борба за територии. Затова книгата е илюстрирана с 12 карти от различни исторически периоди.

Изложението на Пол Кенеди започва с описание на световния баланс на силите през 1500-та година, която е избрана неслучайно – именно по това време Великите географски открития придават глобален характер на борбата за надмощие и окончателно вкарват света в епохата на Модерността. Пред погледа на читателя един след друг се сменят образите на Китай от времето на династията Мин, Османската империя, империята на Великите Моголи, Московска Русия, Япония на шогуните Токугава, както и цяла група държави от Централна и Западна Европа. По това време все още нищо не предвещава, че именно европейските сили са предопределени да доминират над света и през следващите четири века борбата за глобално лидерство, на практика, се ще превърне в „европейски шампионат”. Първата сериозна заявка за световна доминация идва от Хабсбургите през XVI и първата половина на XVII век. Тя се проваля, защото, поради системното си свръхразширяване, австрийският и испанският клон на Хабсбургската империя отслабват икономически и бързо са засенчени от две далеч по-малки държави – Нидерландия и Англия. Още в тези ранни десетилетия на европейската Модерност става ясно, че технологичните новости не носят еднаква полза за всички държави, а логиката на надпреварата в световната политика е подобна на тази в бизнеса – невинаги големите риби поглъщат малките, а по-скоро бързите изяждат по-бавните. Към това се добавя още една истина, която след прочитането на „Възход и падение на великите сили” изглежда очевидна – много често очакваните облаги от завоюваните нови територии се оказват по-незначителни от разходите, направени за придобиването и отстояването им. В наши дни тази тенденция в световната политика е изведена почти до крайност, поне за държавите от т. нар „Първи свят”. Вместо благо, територията става бреме, което могат да си позволят само свръхбогатите държави.

Особено силен и точен е анализът на Пол Кенеди за логиката на коалиционните войни. През XVII и XVIII век те са нещо обичайно като съставът на коалициите постоянно се мени. Именно пъстрите коалиции по интереси, водени от Великобритания, са факторът, който парира френските амбиции за господство над Европа, заявени първо от Луи XIV, а в началото на XIX век и от Наполеон.

С настъпването на ХХ век става безпощадно ясно, че всяка продължителна и изтощителна война се превръща в проверка не толкова за воинските умения, колкото за икономическия потенциал на воюващите коалиции. Пол Кенеди доказва, че поражението на Германия в Първата и Втората световна война е икономически предопределено. Аргументите му са толкова убедителни, че в хода на изложението читателят започва да се пита не защо германците се провалят, а как все пак успяват да поддържат равновесието по фронтовете толкова дълго време.

Понеже по времето на Студената война няма драматични директни сблъсъци между Великите сили, борбата за световното лидерство се превръща в непрестанна надпревара във въоръжаването между тогавашните две суперсили и подготовка за една война, която може никога да не се случи. И тя наистина не се случва. Именно в този период обаче, над САЩ, СССР и водените от тях  съюзнически блокове с най-голяма сила надвисва дилемата – пушки или масло? Ясно е, че при равни други условия, големите военни разходи водят до финансова слабост в дългосрочен план, а от друга страна занемаряването на отбранителния сектор може да завърши с бърза военна катастрофа. Затова стратегията в борбата за световно лидерство, до голяма степен, се свежда до намиране на най-удачния баланс между отделните пера в разхода на националния ресурс. Същевременно, страхът от ядрена катастрофа започва да играе ролята на сдържащ фактор, който не позволява на свръхсилите да се втурнат в глобална война, дори и тогава, когато имат предимство пред потенциалния противник.

Макар че се фокусира върху икономиката, Пол Кенеди не пренебрегва и другите фактори, които могат да подобрят или влошат международните позиции на една велика сила – географското положение, военната организация, моралът на нацията, системата от съюзници. Интересна е тезата, че водещата роля на Великобритания и Русия, през XVIII и особено през XIX век, се дължи и на факта, че те са „флангови” държави. С разположението си по краищата на европейския континент (а в известен смисъл дори отвъд неговите предели) тези две страни си запазват опцията да се намесват във войните в Централна и Западна Европа без да бъдат изложени на непосредствена опасност от нападение.

Знаменитата книга на Пол Кенеди е писана малко пред края на Студената война – през 2013, в САЩ и Великобритания са планирани големи чествания по повод на 25-годишнината от първото й издание. Макар че не успява да предвиди бързото сгромолясване на Съветския съюз, авторът прави сравнително точна прогноза, че с течение на времето шансовете на Москва да надделее в Студената война стават все по-малки. Правилна е и прогнозата, че светът върви към полицентрична система на силите, в която, освен САЩ и Русия, самостоятелни силни играчи ще бъдат и Япония, Китай, Европейския съюз. Всъщност, тезата, че е невъзможно една единствена сила да установи безусловна дългосрочна доминация в планетарен мащаб е може би най-непреходния извод на Пол Кенеди, който ни дава ключ за обяснението на наблюдаваният в момента относителен упадък на американската мощ. Ако от камбанарията на Фукуяма, който проследява борбата между политическите идеи за устройство на държавата, историята може да има край, то Кенеди доказва, че стратегическата битка за надмощие между Великите сили няма да приключи никога. Тя не е телеологичен процес, в който мощта на водещия играч нараства автоматично като снежна топка, защото той изсмуква ресурсите на своите победени съперници. Точно обратното – разрастващата се мощ води до поемането на все нови и нови международни ангажименти, чието поддържане изтощава националния ресурс. Това се е случило на Испания, през XVI век, и на Великобритания, през ХХ-ти, същото се случва и на САЩ, през XXI-ви. А само бъдещето ще покаже дали миналото на испанци, британци и американци ще се повтори и в казуса с Китай.

„Възход и падение на Великите сили” отдавна е станала задължително четиво и за българските геополитици и историци и присъства в студентските конспекти за изпита по международни отношения. Затова книгата логично стигна до трето издание (с прецизирана редакция на превода) – едно нелошо постижение за свиващия се книжен пазар в България.

 

* Българско геополитическо дружество

Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и коригира след броени седмици, а някои  прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможните сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията, в геополитически план, и необходимата реална политика  в близко бъдеще, включително и на България.

Причини за събитията

Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, станал арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт (и застрашаване на енергийните доставки) на радикално ислямистки режими, т.е. на враждебни на европейската цивилизация сили. Действителните причини обаче, се оказаха (а за експертите винаги бяха) съвсем други:

-           Социално–икономически, а не религиозни;

-           Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали се на власт няколко десетилетия (Либия– 42 години., Йемен–33, Египет– 30,  Тунис– 23, и т.н.) ;

-           Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори (например в Египет и Йордания, през есента на 2010);

-           Демографски: постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст (където е имало такъв) и, вследствие на това, безперспективност за развитие и живот на младите хора.

-           Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки;

-           Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и  ролята на новите медии;

-           Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан.

Разбирането за основната причина – социално-икономическата – изисква, като начало, един по-далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източноазиатските например, междувременно го изпревариха. Освен това, тези страни останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче, трябва да признаем наличието на културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими.

След кризата през 2008, когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше (през последните пет години в страните от Северна Африка и Близкия Изток имаше три увеличения на цените на хранителните стоки). Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност, до 2015, ще се удвои, вместо да намалее. На 12 август 2008 държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време  беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН  с ½ – от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства.  Само от юни 2010, 44 милиона души попаднаха в огромната маса на  екстремно бедните.  Фактът, че на всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение.

Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011?

Истината е, че имаше редица  предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид:

-           Докладът на Програмата  по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010, че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни.

-           На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения.

-           Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например, не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010, в Женева, представителката на ООН  Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”.

-           Още през септември 2010 в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мапуто. Впрочем, от 2007 до 2009, включително, зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и  бедност и предвещаващи ефект на доминото, са над 60.

Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа отпреди 21 години бяха неверни и неоснователни именно поради горните  причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава.

Прибързано, повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетили на „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива.

Втората заблуда, след въвеждането на понятието „революции”, е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започналите като „демократични” протести, бяха овладени от  елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси (например в Йемен).

Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отнвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче, до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да се идентифицират като носители на революционни и демократични промени.

За характера на протестите е особено важно да отбележим, че те не съдържаха антизападни, антиизраелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха да вземат властта, а по-скоро да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи.

Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързаните с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха подобни хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати.

Стихийни или планирани и режисирани събития

Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий:

За планирани и предизвикани събития:

-           САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Хосни Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008, като в тези планове се е посочвало дори и времето за това – 2011. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи;

-           Преди повече от три години САЩ са сондирали, под формата на семинарни занятия, председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни (общо 84 души) с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна могат да се премахнат диктаторските режими и да се утвърди демокрацията;

-           Противно на коментарите за Египет, като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промените в Египет, които стояли на дневен ред от три години насам, ще окажат въздействие върху целия регион, т.е. страната е считана за ключов фактор в това отношение.

Против конспиративните теории за подготвен сценарий

-           Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници, като Израел, което прави малко вероятна съпричастността им към тях.

-           Застрашени бяха важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ – Иран.

-           Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, и декларираната от Вашингтон подкрепа за демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света.

-           Забавената реакция и колебливостта при вземането на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий.

-           Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интернет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия (впрочем дори това се оказа неуспешно – кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени, да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност).  Египетските младежи бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook. Изглежда, че тази „играчка” избухна в ръцете на американците и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе.

-           Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото, освен взривяването на стабилността в един регион с изключителна стратегическа важност,  Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателна загуба на авторитет, след Ирак и Афганистан (при извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН, разбира се, нещата биха придобили друга характеристика и ограничената военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна).

След атентатите в САЩ на 11 септември 2001, конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман например обясни, че с блокирането на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, а доларът ще спечели. При крайни ситуации, като затварянето на Суецкия канал обаче, е спорно дали най-големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци, се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория е за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвя света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но и защото отсега е трудно да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори, през 2012–2013, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н.

Изводът от претеглянето на горните аргументи „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и, ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или  е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход.

Затова тук по–скоро трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но имащи напълно рационални обяснения, сякаш са били очаквани.

Очаквания, временни резултати и прогнози  – различия между страните

Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите наистина могат да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите, по принцип, предполагат по–голяма стабилност и възможности за  превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунизийците са по–подготвени в това отношение, на базата на по–доброто образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир пък има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му, под прекия контрол на  финансиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значително по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а  и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структура и интереси в страната предопределят много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона.

Египет

Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали те ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, т.е. отстраняването на президента Мубарак, не бе постигната толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат само с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент, не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията,  и  отмяната на самата Конституция, показват, че в хода на събитията един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак.  Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно, не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии.  Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите, отчитаха в най–добрия случай, че САЩ ежегодно финансират египетската армия с 1,3 млрд. долара, но не вземаха предвид, че тя самата, и по–точно генералите и висшите офицери, имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост – водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването им след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията или, че тя е гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии.

Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Движението „Мюсюлмански братя”1 заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не разчита на повече от 30% от местата. „Братята” не криеха намеренията си да регистрират своя политическа партия, с която ще участват на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план и при такъв модел, „Мюсюлмански братя” ще ерозират ролята на армията. Освен това,  самото им участие във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми, може да се окаже по–умна тактика, отколкото протакането, изострящо съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 8 март 2011, при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които нямаше достатъчна информация, също предизвиква тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там.

Проведеният през март 2011 референдум за промени в конституцията, със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна текстовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по-късно и президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяването на „революционерите” и опасенията, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлманските братя” и Национал–демократичната партия,  разполагащи със свои мрежи в страната, ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола.

Либия

Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за мъст. Но и залогът на Муамар Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща за либийците, за разлика от египтяните. Само че Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът е, дали този малоброен елит и твърде малобройната средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става.

Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации, като самообявилият се Национален съвет на страната. При това, те са  против външна намеса (или поне доскоро бяха, преди частите на режима да ги притиснат сериозно) за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителснтво и ясни намерения за реформи.

Потвърди се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи клана15. Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата му беше стремежът за овладяване и поставяне под контрол  на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. Но, ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, ислямът - религията на почти всички либийци, може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава.

Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцидът срещу либийския народ даде оправдателен повод за решението на Съвета за сигурностна ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства доводът, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан.

Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса, с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на подобна въздушна зона е, по същество, военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети (страната притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ и 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение; на въоръжение имат руски зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети), загуби на техника, жертви на хора. Немоловажен факт е, че съседни страни, като Тунис и Судан,  бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към Съвета за сигурност на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчили, че за 6-месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, заслужаваше да се анализира, доколко това е приемливо.

Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция  обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това, какъв вид военна операция – само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете за населението и за участващите в операцията. И най–вече – какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не  показаха, че са направили това.

В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното (с голямо закъснение) от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземането на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО, да има ясни правни основания и да има твърда регионална подръжка.

Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, съзнавайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желеният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа, и обезпечаване на нефтените доставки.

Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръжение и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението на американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация Ал Кайда, естествено, внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка на бунтовниците пък предопредели серията от поражения и многобройните жертви. Западът пое риска да представя тези хора като борци за демокрация, без да дава гласност на изготвените от тях списъци на 7500 души от режима на Кадафи, набелязани за екзекутиране.

На този етап обаче, можеха да се прогнозират три сценария за развитие на обстановката:

-           Продължителна и унищожителна гражданска война, с уточнението, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустиня, а в урбанизираните центрове няма как да водиш скрити партизански действия, затова такава гражданска война по-скоро ще е унищожителна, но не безкрайна.

-           Външна намеса със санкция на Съвета за сигурност на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап – наземна операция.  Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намесата на Запада в Либия, на който трябваше предварително да се отговори.

-           Не се изключваше вариантът, след физическо отстраняване на Кадафи или оттеглянето му, неговите последователи, начело с един от синовете му (вероятно Сейф Ал Ислам) да предприемат опит за установяване временно управление и да осъществят някакви реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий.

Всъщниост, сценариите можеха да бъдат само два: сравнително бързо възстановяване, без Кадафи и с провеждане на повърхностни реформи, или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено,  и продиктувано от стремежа на Съвета за намеса на международната общност. Не е изключено новият режим, дори и след Кадафи, да функционира в условия на нестабилност и терористични актове.

С резолюция № 1973 на Съвета за сигурност от 17 март 2011, подкрепена от 10 държави, при 5 въздържали се (Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия), всъщност се даде по-широк мандат, отколкото създаването само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилното население. Резолюцията обаче изрично изключва навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение и цялата резолюция. Стартиралата само два дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: липсваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията.

С военната операция бяха поети определени рискове, като по-съществени измерения имаха не военните, а политическите.

Първият политически риск беше у либийците да се наложи усещането, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там и има доста силни настроения срещу тях.

Свързан с това е и вторият политически риск, интервенцията отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”.

Третата политическа заплаха, която възникна, са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това.

Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, според който Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено, хората видяха потвърждение на неговите думи.

Задава се безпредметният, след свършен факт, въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи, най-малко две неща: на първо място тотална блокада, осъществена на много по–ранен етап - икономическа, финансова, военна, която да не позволява на режима да продава петрола си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези държави, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови петролните доставки (опозицията в Бенгази  се съгласи и възобнови доставките).

Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, включително за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако сблъсъците продължат нищо чудно Либия да се превърне в полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави. Това не се случи в Египет, защото там армията много бързо изигра своята стабилизираща роля, докато либийската армия предизвика, до голяма степен, хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н.

След приключването на  военната операция  ще бъдем изправени пред съпротива, организирана от две основни групировки. Едната ще обединява последователите на Кадафи, защото те няма как да изчезнат или всички да бъдат унищожени физически, нито пък да бъдат  убедени в  добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е Ал Кайда, която вече заяви, че ще се възползва от ситуацията. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, където дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили.

Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към петролните находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои среди в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при  други сценарий: независимо дали при победа на опозицията, или при оцеляването й, поне в източните провинции, след продължително поддържане на зоната за забрана на полети,  не се знае какво ще поискат  племената (най–вероятно разделяне на отделни републики)16. Дори и при третия вариант, т.е. ако Кадафи оцелее след военната намеса на Запада, колкото и малко вероятно да е това, вече ще му е много трудно (почти невъзможно) да постави под контрол цялата страна. Тоест, ще се очертае продължителна нестабилност.

Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да се изгражда наново като държава, поради липсата на функциониращи институции, разпада на държавните структури и органи за сигурност и факта, че страната няма конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на Либия обаче, ще се ръководять на първо място, от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място – от създаването на основите на държавност, в съответствие с първостепенния си интерес.

Йемен

Тази страна е най–често посочвана като следващата, чиито режим ще рухне. Всъщност той почти  е рухнал, защото контролът върху по–голяма част от страната е изгубен (само 35% от територията се контролира пряко от правителството). Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията процъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, а сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението (по 4 огнестрелни оръжия на човек).

Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва позициите си, благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 „Ал Кайда в Саудитска Арабия” и „Ал Кайда в Йемен” се обединиха в „Ал Кайда на Арабския полуостров”, активността й доста нарасна.

Събитията в Йемен станаха пример за това, как, макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня, обединени в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на Салих. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генералът, командващ Източната дивизия, контролираща износа на нефт и газ в Южен Йемен.

Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намесата на външни сили, твърдейки, че Израел и САЩ са истинските организатори на народното въстание, също както либийският диктатор Кадафи обвини за бунтовете  Израел и Ал Кайда. Подобно на други държавни ръководители в обзетите от революционен хаос държави, и Салех, който заема президентския пост от 1978, обеща да не се кандидатира на изборите 2013 и  да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ (нефтените находища ще се изчерпат най–късно до 2020).

Бахрейн

Това е малка, но ключова страна, както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения, шиитите (70% от населението на Бахрейн) да не бъдат използвани като „пета колона” от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия още отначало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и в нея служат много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара, през 2009, на 20 млн., през 2010.

Управляващите обещаха някакви половинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава премиерът, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18 февруари 2011, от Саудитска Арабия дойде много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи безусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на вълненията са участвани специални сили от Саудитска Арабия. На 14 март пък дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив, в страната вече са влезли първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от ОАЕ17. Това бе първата въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и бунтове регион. Искането за помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот и обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за наличието на големи опасения, но и за известна безпомощност.

Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост (проявени през февруари) водят до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима – надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитските организации между които досига имаше чувствителни различия (Al Wefag, приемана за по-модерна, и радикалната Haq).

Най-важни обаче, са две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитския бунт. На второ място, военните сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизане на чужди части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (свен Бахрейн, нова са  Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман). В отговор на писмото на Иран до Съвета за сигурност на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със собествена декларация, в която призовава международната общност ООН да спрат иранската намеса и провокации в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски държави поема твърд курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък (като негови огнища могат да бъдат не само Бахрейн, но Ливан, Йемен и други), с елементи на провокиране от подкрепящия ги Иран.

Саудитска Арабия

Това е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си в нефтените доставки, тя е от значение и като единствената държава способна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го кара да подкрепя сегашния режим.

Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара регентът Абдула да обяви, че отпуска 36 милиарда долара за „повишаване на жизненото равнище” и за повишаване на заплатите с 15%, като от тях 10 милиарда са за социални нужди на младите хора – покупка на дом, развитие на бизнес и т.н. Това обаче може само временно да забави и отложи настъпващите в региона революционни промени.

Някои оптимистично настроени автори, като Мадауи ал-Рашид от Кралския колеж в Лондон, смятат, че „дори и Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото, въпреки богатствата си, режимът наистина не създава работни места за младите - почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това, трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата младото поколение картина3.

Във външен план, Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни – Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападно ориентирани страни, срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля. Не е изключено в определен момент някои местни сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усилят „революционния натиск” върху управляващите.

Сирия

Протестите в странато избухнаха след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук е налице съчетание на социално-икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителната жестокост при потъпкване правата на гражданите. Езекутирани бяха дори военни, отказващи да стрелят срещу демонстрантите (например в пристанищния град Баняс). Едва в началото на април 2011, в протестите се  включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. В резултат правителството склони да отмени въведеното още през 1963 извънредно положение.

Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да прекратят подкрепата й за Иран и проиранските организации в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по-мощна във военно отношение от Либия, затова, въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, международната общност въобще не обсъжда евентуална хуманитарна операция.

Мароко

Страната е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали, до голяма степен, премълчани от западните медии. На 20 февруари например, имаше демонстрации в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас, във връзка с подписката, организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС ("Statut Avancé"). През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия със Съюза.  От 2008 монархията е и привилегирован партньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Берлин например, залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на  милиарди евро.

Портът на Танжер (Tanger Med) ще се превърне в най-голямото дълбочинно пристанище за контейнери в Африка. От него ще се възползва френския концерн Рено, който, от 2012, ще произвежда по 170 000 коли, а от 2014 - по 400 000 коли, тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат едва тогава, когато те успеят сами да свалят режима.

Оман

Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме, какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабус управлява от 1970, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции и е забранено създаването на  партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато султанът идва на власт, в цялата страна има само три училища. През 2006, четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение, в Египет те са около 70%. Оманското правителство влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. Хората обаче протестират за работни места и политически права. Макар да няма съмнение, че обещанията дадени им от султан Кабус, ще бъдат изпълнени, не е ясно, дали сметките му ще излязат верни. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администарция и да изплаща по 280 евро на безработните, имащи диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари колегите си от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за вижда реалните нужди на хората и бързи реакции. Затова е малко вероятно да очакваме силови промени, по подобие на други страни.

Радикалният ислям като фактор

Когато разглеждахме по–горе особеностите и новото в характера на тези предреволюционни действия не може да не ни прави впечатление, че сред исканията на протестиращите (свобода, демокрация, правова държава, работа, храна, премахване на насилието и корупцията) отсъстваше религиозният фактор. Следователно, тук не може да става дума  за ислямска революция, целяща създаване на религиозна държава.

От друга страна обаче, прибързаните изводи на някои политолози (например Оливие Рой8), че мюсюлманските революционни движения са „постислямистки”, както по целите, така и по проявлението си и едва ли не сме в началото на „реислямизация” на арабските общества, не са приемливи и не бива да ни заблуждават. Все още,  както сочи статистиката, 80% мюсюлманите в Египет желаят приемането на шериата.

Но ако става дума за радикализъм, трябва да подчертаем, че в египетското общество няма мнозинство за радикален ислям. Промените в страната дават надежда, че ще има промени в застиналата теология. А ставащото в Египет влияе върху целия арабски свят. Голямо значение ще има способността на теолозите да се преборят за един модерен ислям. Защото, преди събитията в Египет, те бяха прогонвани за критичното му интерпретиране, тоест не само политиката беше репресивна.

Организацията „Мюсюлмански братя”1, за която стана дума по-горе, наистина е доста умерена, в сравнение с афганистанските талибани или алжирските бунтовници от 90–те години. Те изрично подчертават, че не се борят за създаване на религиозна държава. Следва да се запитаме обаче, дали предпочитаният от тях „турски модел” е най–сполучливият. Очевидно не, ако анализираме какво се случва в нашата съседка. Интересно е, че докато американските експерти не вярват в „модерността” на „Мюсюлманските братя”, службите в Израел потвърждават, че организацията не представлява религиозна опасност. Това е особено показателно, имайки предвид, че „братята” не се отказват от идеята за премахването на Израел. Но трезвата оценка изисква да подчертаем, че ако те не станат част от властта, т.е. от силите, които ще изграждат новата държава, поведението им може да се обърне в агресия срещу бъдещия режим.

Налага се изводът, че би било наивно да отричаме бъдещо влияние на исляма върху политиката. Но колкото повече демокрация постигат промените, толкова по–малко ще е това влияние. Следователно, важно е, каква роля ще заеме, или ще бъде позволена, на по-радикалния ислям в страните от региона през постреволюциония период.

Отделен и по–задълбочен анализ е необходим за потенциала на младото поколение в страните от този регион. Досегашни изследвания безспорно показват, че младите хора, лишени от перспектива, са най-уязвими за влиянието на фундаменталистите. Днешните тенденции обаче сочат по-скоро друго. Израстващото по-образовано и модерно младо поколение вероятно скоро ще стигне до древната мъдрост, че това, което прави една страна богата, не са парите (в случая – привършващият петрол или престъпността), а знанието. И именно благодарение на знанието, техните страни  ще могат да тръгнат по пътя на просперитета.

Отношението на Ал Кайда към събитията

Може да се говори и за изненада в средите на терористите, които посрещнаха мълчаливо началото на протестите в Северна Африка. Официална декларация за събитията в Тунис се появи със закъснение, а за тези в Египет въобще нямаше такава, освен някои изказвания на отделни идеолози на джихада.  На 23 февруари 2011, „Северноафриканското крило на Ал Кайда” заклейми Кадафи и изрази солидарност с въстаналите срещу него. През втората седмица на март, либийски командир от Ал Кайда призова, вече конкретно, за „установяване на ислямско управление” в страната. Което е показателно, че когато протестите напуснат мирното си русло и една страна изпадне в хаос, се създават благоприятни условия за терористите.

Във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия Изток се появи една логична теза (изразена например от норвежкия историк Бриняр Лияр), според която прогнозата е, че идват трудни времена за Ал Кайда, по отношение на позиционирането й спрямо сегашните протестни движения, които са ненасилствени, популярни, интеративни и разполагащи с огромна човешка база. Някои очакват, че Ал Кайда ще има по–важна роля след революциите. По–вярно е обаче да се каже, че терористите ще използват всяко кризисно развитие, насилие, настъпване на хаос и липса на държавност за да се намесят и ги използват за своята кауза. Ако арабският свят бъде обхванат изцяло от ислямизация, това ще бъде представено, включително и от експертите, като поражение на Запада. А това ще е победа за „Ал Кайда”, следователно е в нейн интерес. Освен това, подобно развитие ще се отрази на развитието на ислямизацията и в съседни региони, например в Южна Русия. Обратното, колкото повече демократични условия се създават в страните от региона, толкодва по–малка е вероятността хората да се подадат на призивите на Ал Кайда и да посегнат към насилието. Евентуалното разочарование от „революциите” обаче, ще даде нови шансове и възможности на Ал Кайда. Подготовката на ислямистите за подобно развитие се разчита още сега в последните изявления на водачите на терористичната организация: „Не е достатъчно да се свалят диктаторите. Справедливост, свобода и независимост може да се постигнат с джихад и съпротива до установяването на ислямски режим.”

Името на Ал Кайда се използва, особено от либийския режим, за внушаване на страх у Запада от последствията след евентуалното му падане. Но, докато Кадафи говори, че неговите сили се сражават с Ал Кайда, либийски дипломат например твърди, че терористичната организация разчитала събитията в Либия да се развият по афганистанския вариант, където, след падането на режима, на власт дойдоха ектремистките талибани, които си служат и с терористични средства. Това е абсолютно некомпетентно, защото разликата е, че днешните протестиращи в арабския свят, с изключение на либийцитие, залагат на мирни средства, докато талибаните – на силовите методи, на които ги бяха обучили американците за борба срещу руснаците.

В същото време, склонноста на населението в засегнатите от протестите страни да подкрепят организации, използващи силови средства, не бива да се подценява. Така например,  според допитване до населението в Египет, през декември 2010, 30% от египтяните симпатизират на „Хизбула”, а 49% – на ХАМАС. Впрочем, следва да се отчитат не само настроенията в тези страни, но и склонността на мюсюлманите в Европа към радикализъм: така 33% от турците в Германия са готови вършат насилия в името на исляма. Във Великобритания, 16% от мюсюлманите са готови на същата стъпка, посочва Алекс Алексиев, в лекцията си в Дипломатическия институт към българското Външно министерство. Статистиката на 42 предотвратени терористични актове в САЩ, при които всички атентатори са били родени в страната, е показателен сигнал за източника на истинската заплаха в американските градове, за разлика от заплахата за геополитически и икономически интереси в Близкия Изток.

Ролята на медиите

Използването на Twitter  и Facebook, като фактор за организиране и провеждане на демонстрациите2, беше надценено, Реалистичният извод е, че новите медии просто направиха това по-лесно. До събитията в Тунис и Египет щеше да се стигне и без използването на Twitter и Facebook. Когато управляващите блокираха интернет-мрежата, информацията се предаваше от уста на уста, жени се маскираха ато бременни за да пренесат материали през контролните пунктове и т.н. Това е безспорен факт, независимо, че групата във Facebook „Движение 6–ти април”, събрала 80 000 съмишленици в защита на малтретирания младеж Ахмад Махер, изигра своята мобилизираща роля на 25 януари 2011, в Кайро.

Телевизионният канал „Ал Джазира” с централа в Катар се оказа отново най–въздействащият фактор. Оценката за нея най–сполучливо и само в едно изречение дава професорът от Вашингтон Марк Линч: „Нейните предавания не предизвикаха сегашното развитие на събитията, но е почти невъзможно да си представим случилото се без Ал Джазира”. Информативна, спорно обективна, представяща различни мнения, защищаваща правата на демонстриращите, телевизията отразява събитията непрекъснато, има почти хипнотично въздействие върху зрителя, а милиони араби се чувстват наблюдатели „от първия ред”, както се изрази един арабски медиен експерт. Това се отразява и върху национални телевизии в други страни, които, по примера и, вече се осмеляват да пускат дискусионни предавания. Експерти подхвърлят, че истинското изпитание за „Ал Джазира” ще настъпи, ако искрите на революцията прескочат в Сирия, на която Катар симпатизира. Ако тогава „Ал Джазира” не застане на страната на протестиращите, тя ще загуби доверието на арабския свят за една секунда, твърди медийният експерт Кхадер Кхадер.

Обективното отразяването на събитията от световните медии, което е предпоставка за верни оценки, заемане на позиции и формиране на адекватна политика, беше проблем в Египет, където не можеше да се работи свободно. Забранени  бяха и предаванията на телевизия „Ал Джазира”. В Тунис се работеше значително по–лесно. В Либия пък имаше пред пълно затъмнение за това, къде и какво се случва. Тук станахме свидетели и на най-широката дезинформационна война. В туниския случай, първите реакции на западните медии закъсняха с цели две седмици, макар че имаше демонстрации и убити. В случая с Египет, медиите реагираха значително по-бързо. Остава обаче въпросът, защо световните медии напълно изпуснаха от вниманието си случващото се в тези страни през последните няколко години, защото събитията не възникнаха изведнъж от нищото.

Възможното разширяване на нестабилността в други страни и региони

Освен продоволствената криза и безработицата, страните от региона са застрашени и от криза за вода, която ще допринесе за дестабилизацията им. Алжир, Тунис, ОАЕ, Мароко, Ирак и Иран и сега страдат от недостиг на вода. В Йемен, на един жител се падат 200 куб.м вода, при граница на бедност от 1000 куб.м. вода годишно. В доклад за ЕС, представен от швейцарското Външно министерство, се твърди, че „в бъдеще най–важните геополитически ресурси в Близкия Изток ще са водата и петрола. Ситуацията е алармираща в седем страни, между които Турция, Ирак, Йордания, Палестинските територии и Израел” 4.

Защитата на принципа „държавата да ми служи, а не да ме ограбва и мачка” може да предизвика вълнения, бунтове и революции навсякъде по света, където се премине определена граница на търпимост. Което напомня за известната мисъл: „демокрацията е като въздуха, усещащ я, когато ти липсва.”

В Централна Азия напълно узрели за такива събития са Узбекистан , Таджикистан и Киргизстан. Разликата обаче е, че в тези страни протестите все повече преминават във въоръжена борба и евентуални бъдещи събития обещават кървави последици. Увеличаване на населението, бедността и безработицата, недостигът на ресурси, семейно-родствените кланове, окупирали националната икономика - това са все сходни показатели между Узбекистан, Таджикистан, от една страна, и Египет например, от друга.

Нестабилността в Пакистан отдавна е налице, а след наводненията през миналата година 11 милиона души бяха прогонени от родните им места. Голяма част от плодородните земи са неизползваеми. Растящите цени на хранителните стоки неизбежно ще предизвикат социални недоволства. Още два фактора правят изключително важна страната за сигурността в региона: талибанските групировки, които имат своите бази на пакистанска територия и оперират в Афганистан, и двойно нарастналият ядрен потенциал на Пакистан, както и контролът над него. Проблемът е, че Пакистан бе ислямизира и днес в него има по-малко жени, които пишат и четат, отколкото през 1947 например, припомни Алекс Алексиев в лекцията си в нашия Дипломатическия институт. 20 000 радикални медресета в Пакистан произвеждат десетки хиляди джихадисти.

Не е без значение какво отражение могат да имат събитията в региона върху израелско–палестинския конфликт. Справедлив е въпросът, какво ще се случи, ако палестинците изберат тактиката на невъоръжени масови действия срещу Израел. Същият въпрос задава и един израелски автор (Ури Авнери в анализа си от 28 февруари 2011): „Ако стотици хиляди палестинци един ден срутят стената? Ако половин милион палестинци или палестински бежанци в Ливан се насочат към северната граница на Израел пред работещите телевизионни камери на „Ал Джазира” и световните медии?”. А изводът му е, че „ако Израел не сключи мир, докато още може”, това все някога ще се случи. Мирът с палестинците става абсолютно необходим. Ако се освободим от емоцията на въпросния автор обаче, трябва да направим извода, че Израел може да се възползва от хаоса и дестабилизацията в региона и притиснат от заплахата за своята сигурност да предприеме силови мерки за  постигне на целите си, поставяйки света пред свършен факт.

В Ливан опасенията на Израел идват от подкрепяната от Иран и Сирия шиитска организация „Хизбула”. Въоръжени сблъсъци, инициирани от Израел или „Хизбула”, могат да доведат до разрастване на войната в целия регион. Израелците твърдят, че „Хизбула” е увеличила броя на ракетите си с обсег 30 км на 40 000 броя, както и че Иран и Сирия са й доставили ракети с обсег от 250 км. Проведено е било обучение в Сирия на представители на „Хизбула” с руски системи за ПВО. Ако това е вярно, Израел рискува да загуби сегашното си военно-оперативно превъзходство във въдздуха.

Избирането за премиер на Наджиб Микати, който е близък с президента на Сирия Башар ал–Асад и макар да не е член на „Хизбула”, е техен доверен човек, е още една причина за Израел да реагира превантивно със сила. Във вътрешен план нараства опасността от въоръжен сблъсък между сунитските привърженици на предишния ливански премиер Харири и шиитските активисти на „Хизбула”.

Страховете на Израел очевидно могат да предизвикат най–сериозните взривоопрасни събития в региона. Изолацията му в света подсилва търсенията на защитни варианти. Проблемът се задълбочава от това, че събитията го завариха с държавно ръководство, което не показва способност да използване на съществуващите шансове. Първата му реакция бе да увеличи извънредно военния бюджет. Израел се опасява, че лидерите на арабските държави могат да пренасочат гнева на народите си срещу него. Вече е факт, че в пропаганден план събитията в Тунис и Египет бяха обяснени с подготовка и намеса от страна на Израел. Докато противниците му  са слаби, Израел ще бърза да утвърди и собствеността си върху новото находище на нефт в морето, което всъщност не му принадлежи, но ще има огромно значение за бъдещата енергийна независимост на страната. Призивите на автори, като Рами Хури от Американския университет в Бейрут, че „Израел трябва да привества пробуждането” на страните от региона могат  да ни изглеждат днес също толкова наивно, колкото и горното твърдение, че мирът с палестинците става абсолютно необходим, но дали Израел няма да се окаже изправен пред нестандратна за досегашната си политика опция? При всички случаи, специалните му служби са доказали способността си да гледат и отвъд хоризонта.

Прогнозите на експертите са, че азиатският колос Китай също може да бъде застигнат от подобни събития, но далеч по-нататък във времето. Страхът на управляващите обаче, вече стана причина за непремерената им реакция при опита да се предотвратят демонстрации в 13 китайски града, предизвикани с призив в сайт от чужбина, което си беше очевиден опит за сондиране на подобна възвможност. При изпреварващите действия на китайските служби обаче, се оказа, че някои от арестуваните дисиденти дори още не бяха чули за подготвяните протести.

На въпроса, дали и в Русия са възможни събития като тези в Северна Африка и Близкия Изток категоричен отговор даде лично президентът Медведев, като в думите му се съдържат поне два заслужаващи внимание момента. Така, той даде оценката, че обстановката в Близкия Изток и в арабския свят може да доведе до дезинтеграция на „гъсто населените държави” и идването на власт на фанатици, което да предизвика „пожари за десетилетия и по-нататъшно разпространение на екстремизма. Подобен сценарий е имало и за Русия, но той не може и няма да мине.” От това може да направим извода, на първо място, че руският президент е склонен да приеме конспиративната теория за наличието на предварителен сценарий и, на второ, че преувеличавайки шансовете на екстремистите днес, си служи с внушаване на  заплахи (подобно на лидерите на страните от засегнатите страни) за външна намеса.

Бившият руски президент Михаил Горбачов в изненадващо остро изказване обаче посочи, че „това политическо ръководство, което има Русия в момента, може лесно да повтори съдбата на правителството в Египет, при това в значително по-жестока форма.” Не става ясно обаче, дали подобно развитие би означавало поемане на властта от армията, защото така стана в Египет (засега временно).

Русия твърди, че не се опасява от оказване на външно влияние върху 20-милионното й мюсюлманско население. Така ли е обаче наистина? На първо мястоо, това население не е имунизирано, особено ако в държавите от Близкия Изток нарастне ислямското влияние и се отключи факторът „ислямска солидарност”. На второ място, огнищата на истинска заплаха са радикалните уахабити, концентрирани в Татарстан и Башкортостан. Като сериозен симптом, че се подготвя нещо в средносрочен план, трябва да се оцени фактът, че редица ислямски духовници, завършили в Саудитска Арабия или в Египет и проповядващи крайно радикален ислям, масово се завръщат в тези райони5.

Позицията на Русия за ненамеса в Либия изрази премиерът Вл. Путин по време на  посещението си в Брюксел: „Да се отнасяме с уважение към онова, което става  и в никакъв случай да не се намесваме.”

В потока от информация за реакциите на западните страни останаха некоментирани фактите, че Русия губи много сделки в засегнатите от безредиците и бунтовете арабски държави, включително и на военната си индустрия, която изнасяше оръжия в този район за няколко милиарда долара (според шефа на „Рособоронекспорт” - 4 млрд долара) 14.

Реакциите, влиянието и двойнствената политика на Европа и САЩ

Първоначалните реакции на „арабските революции” и от двете страни на океана бяха белязани от изненада и неподготвеност. Дълго време отсъстваше единно послание на западните страни, което най-отчетливо се видя на ежегодната Европейската конференция за сигурност в Мюнхен, в началото на февруари 2011.

Очевидно стана неудобството в преодоляването на двойнствеността в политиката на западните страни към диктатурите от региона и търсещите справедливост демонстранти. Защото Западът помогна например на Бен Али в Тунис да си присвои местната икономика, на Кадафи в Либия да въоръжи специалните сили с оръжията, които сега използва срещу противниците си, и т.н. Освен това, половин тон злато на Бен Али и до днес се пази редом със златните резерви на САЩ във Форт Нокс.

От друга страна, ако Европа изоставеше протестиращите в Египет например, съществуваше опасността те да се радикализират. Тоест, тя бе длъжна да заяви подкрепа за демонстрантите. Пропуска се обаче фактът, че протестиращите в тези страни излязаха на площадите главно заради несправедливостите към тях, заради социално–икономическите проблеми, но и срещу дългогодишната подкрепа на западните страни за диктаторските режими. Защото въпросните диктатори са изнасяли ежегодно нелегално между 20 и 40 млрд. долара, от които 30% в швейцарски и 25% в английски банки. Приемайки тези средства, банките съдействаха на режимите да плащат за политически приятелства, да фалшифицират избори и т.н. В същото време, само 100 милиона долара са достатъчни за едногодишното лечение на 600 000 болни от СПИН.

След като либийският ръководител Кадафи използва оръжия срещу опозицията, въпросът с щедрите военни доставки от Запада за тези страни стана още по–болезнен. Разбира се, ставаше дума и за огромни печалби. Само през 2009 износът на оръжия от 27-те членки ЕС за Либия е възлязъл на 344 млн евро. Само Италия е издала лиценз за износ на самолети, хеликоптери и оръжия за 112 млн евро, Германия – за 53 млн евро, Франция – за 30,5 млн евро, а Великобритания – за 25 млн евро. През 2010, договорените но нереализирани доставки от Русия за Либия достигат 1,4 млрд евро.

Ако вълната на протестите достигне Саудитска Арабия и се употреби оръжие, вероятно ще си припомним за 60-милиардня проект, включващ 84 изтребители F-15 и хеликоптери „Апачи”, „Блек Хоук” и „Литъл бърд” от САЩ. На свой ред, от 2003 досега, правителството на Великобритания е увеличило 4 пъти броя на лицензиите за продажба на оръжие за Саудитска Арабия. Последното правителство в Лондон дори се намеси в британската правораздавателна система и спря разследването на корупционни сигнали при оръжейните сделки с Ер Риад.

Най–големите получатели на оръжие в региона са Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Ирак и Кувейт. При подобни на сегашните бунтове и въоръжени сблъсъци, се използват предимно леки стрелкови оръжия. За тях председателят на Лигата за човешки права в Белгия Беноя ван дер Меершен казва: „Леките оръжия убиват всяка година около 500 000 души в цял свят, като 90% от тях са цивилни.”

Западът продължи да демонстрира двоен морал и след като събитията в Северна Африка и Близкия Изток бяха в разгара си и официално беше обявена „подкрепа” за „демократичните революции”. В края на февруари се проведе голям международен панаир в Дубай, предназначен за клиенти от Средния Изток и Африка, на който се предлагаха последните постижения на техниката за подслушване, следене, блокиране на интернет, достъп  до компютърни дискове, следене на електронна поща, засичане на местонахождение на обект по GSM и т.н.Тоест инструмените, с които се държат под контрол демократичните движения - технологии, които вече бяха използвани в Иран и други страни.  По експертни данни, световният пазар на тази техника в момента се оценява на 100 млрд. евро. Германски експерт пък изчисли, че до 2018, само в Саудитска Арабия (където Берлин държи 10% от този пазар), обемът му ще нарастне на 90 млрд. долара. Повечето от фирмите, представени на изложението, имат свои филиали в страни като Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и др.

Военната операция в Либия се превърна в полигон за демонстрация и изпитване на нови въоръжения. Европейският концерн EADS например, беше изключително доволен от факта, че многоцелевият изтребител „Юрофайтър” за първи път влезе в реални бойни действия. Липсата на подобен опит досега се оказваше проблем в разговорите с потенциални клиенти, включително и с България. Използвано бе информационно и кибероръжие за парализипране на комуникациите и управлението на въоръжените сили на Кадафи.

Икономическите интереси на европейските страни и стратегическите интереси на САЩ се оказа определящи за поведението им. За САЩ, от изключителна важност беше запазването на стабилността на Египет, което е от значение за целия регион и за сигурността на Израел, като главен американски партньор. Инициативите на три страни  (Израел, Йордания, Саудитска Арабия и ОАЕ) пред американското правителство да намали натиска върху египетския режим, всъщност очерта и единствените му регионални съюзници. Впрочем, както предупреди преди време американският експерт по Близкия Изток Роберт Баер: „Западът трябва да си даде сметка, че всички негови съюзници вече не съществуват”.

Показателно е, че големите икономически интереси бяха в основата на активноста на най–високо държавно ниво в разгара на събитията и задълбочаването на нестабилността в региона. Така президентът на Германия посети Катар за да подкрепи печеливши сделки на немската индустрия, но бе принуден да съкрати визитите си в Кувейт и Бахрейн поради нестабилността там. В Мароко обаче посещенията бяха много активни.

Западни фирми могат да замразят за няколко години участието си в големи проекти, от което ще загубят. Само в Либия например, дъщерни фирми на BASF, RWE и Siemens са инвестирали милиарди, а някои проекти, като този за питейна вода, са най–големите в света7.

Западните разузнавателни служби, до голяма степен,  не можаха да се представят убедително пред своите правителства. Можеше да се очаква, че САЩ и Германия са по в час със събитията, защото имаха най–добрите информационни възможности в Египет. Не само заради агентурата на ЦРУ на високо ниво в египетската армия, а и защото германски експерти, повечето с минало във Веермахта, създадоха навремето египетското разузнаване и полиция, още след Втората световна война9. Качеството на докладите на американското разузнаване до президента обаче е било ниско, твърдят американски конгресмени. И наистина, след събитията в Северна Африка, Барак Обама изрази разочарование от специалните служби. В едни от последните им доклади дори се е твърдяло, че протестите няма да доведат до сваляне на местните режими. Израелското разузнаване като че ли реагира много по-бързо, което означава, че е имало и ресурсите за това. Израелски генерал не пропусна да се похвали, че навсякъде в региона са били задействани израелски разузнавателни групи, които да следят и информират за развитието на обстановката.

Освен разузнавателните служби, от значение е и дипломатическата активност в тези страни. Тук като че отново се прояви безсилието на американските дипломати от началото на миналото десетилетие в Афганистан, когато освен на приеми, в рамките на дипломатическия корпус, те нямаха никакви други контакти. В интерес на истината обаче, САЩ бяха пренесли акцента върху публичната дипломация, концентрирайки се върху обучение на младежи до 25 години и инструктирането им за работа с интернет.

Все пак има и по-лошо - докато посолствата на САЩ в Северна Африка бяха донякъде открити към опозиционни представители, френските дипломатически представителства се бяха напълно изолирили от тях.  За разлика от представителствата на САЩ и Франция  посолството на Германия в Кайро  показа изключителна компетентност и активност. Немските дипломати са провели срещи не само с представители на демонстриращите, но и на движението „Мюсюлмански братя”, което предизвикваше толкова въпросителни. Нещо повече, високопоставен немски дипломат е издействал спонсорство от представителства на немска фирма и банка (”Сименс” и „Комерцбанк”), с което е изкупил огромни количества медикаменти от аптеките, предоставяйки ги на протестиращите. Можем само със съжаление да си припомним за бедните контакти на нашите дипломати и пълната им пасивност и страх да предприемат действия, срещи и разговори, без изрично да им е наредено от София.

Освен разузнавателните служби и дипломацията, събитията показаха колко голямо значение имат неправителствените организации. Близката до германската СвДП фондация „Фридрих Науман” поддържаше от години връзки със сегашната опозиция в Египет. В Либия обаче, Кадафи не позволяваше откриването на представителства и осъществяване на дейността на западните фондации, което сега затруднява търсенето на контакти с нови партньори.

Комплексираното, в известна степен,  и белязано от собствени страхове поведение на европейците прозира и в следния момент от оперативните неодглеждания в политиката: Вместо да се захваща първо с блокиране на сметки на диктаторите и техните семейства и с издаване на заповеди за забрана на пътуванията им, както да се правят панически изявления за бежанците, които щяли да залеят Европа, трябваше да се влезе в положението на съседите на Либия, отчитайки, че работещите в либийски фирми 1,5 млн души, в опитите си да напуснат страната, ще създадат трудности главно на границата с Тунис и Египет - две съседки, които и без това си имат достатъчно проблеми със започналите в тях промени.

По-бързи и решителни реакции имаше едва след изостряне на ситуацията в Либия, но и след по-остри сблъсъци на мнения. Сред официалните реакции на международните организации, като ООН,  ЕС и НАТО, е важно да се отбележат въздържането на петте страни в Съвета за сигурност на ООН при приемане на резолюцията му за Либия, позицията на Русия за ненамеса в Либия, откроилото се несъгласие на редица западноевропейски страни с прибързаните действия и т.н. В същото време обаче, нямаше никакви противоречия при решенията за изключване на Либия от Комитета по правата на човека, при налагането на забрана за внос на оръжие и при призива за незабавно прекратяване на насилието. Но разнобоят бе демонстриран най-отчетливо в навечерието на срещата на министрите на външните работи на ЕС, на 10 март 2011. Франция, без да изчака заседанието, се обяви за подкрепа на едно от бунтовническите формирования (макар и самообявило са за национално), което бе неадекватна реакция, предвид на това, че ЕС подкрепя държави, а не партии или неясни формирования. Не може да не прави впечатление и фактът, че независимо от ясното становище, изразено от главния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в полза на военна намеса, страни–членки на алианса изразиха, в рамките на ЕС, коренно противоположно мнение, като за военна намеса се обявиха само Франция и Великобритания. Въздържането на Германия, което раздразни Вашингтон, се дължеше на комплекс от причини - конкуренцията с Франция, различната оценка на разузнаването, вътрешнополитически съображения и др. Турция пък премина през няколко етапа – от обидата, че първоначално не бе поканена от Франция, през блокирането на решения, до активни действия за позиционирането си като основен посредник в преговорите с либийската опозиция и с принос в хуманитарната операция. Франция обаче, сама се вкара в безизходна ситуация, защото всяко нейно следващо действие ще води до влошаване на положението й. По същество, спорните моменти се оформиха около начина за налагането на зоната, забранена на полети, средствата за постигане на крайните цели, дали да се преодоставят, или не, оръжия и военна техника на бунтовниците и т.н. Фактът, че само 6 от 28-те страни-членки на НАТО (Белгия, Канада, Дания, Франция, Норвегия и Великобритания) се включиха във военната операция бе достатъчно показателен. Обвиненията, че НАТО не се справя са само предвестник на предстоящи, в близко бъдеще, дебати за ефективността и рентабилността на алианса18. Всичко това оказа въздействие върху опозиционните сили и действията на силите на Кадафи, както и върху общественото мнение в западните страни.

Оттеглянето на САЩ от въздушната и военноморска военна операция срещу Либия може да доведе до въвличането на европейските страни в неизбежна наземна операция, а тогава противоречята между последните ще се разразят с още по–голяма сила.

Фундаментални въпроси, предизвикани от събитията

Процесите в Северна Африка и Близкия Изток активизираха водещите се вече дискусии по следните фундаментални въпроси, които изискват отделно и много по–задълбочено изследване:

-           Съвместими ли са ислямът и свободата, исляма и демокрацията?

-           Ще вземат ли инициатива и надмощие  радикалните ислямисти?

-           Ще се справят ли сами теолозите, преодолявайки днешните проблемите в исляма?

-           Ще се промени ли отношението на САЩ и Запада към мюсюлманите?

-           Възможен ли е  оздравителен ефект върху европейските общества, в средносрочен план, в резултат на промените в Северна Африка и Близкия Изток?

Ако се стигне до истинско модернизиране на мюсюлманския свят:

-           ще се промени коренно положението на мюсюлманите;

-           ще се намали миграцията към Европа;

-           ще се възстанови самочувствието на мюсюлманите.

Осъзнаването на факта, че диктаторските режими, до голяма степен, носят вината за формираните комплекси за малоценност у мюсюлманите и за гнева им срещу Запада, както и, че Западът носи вина за двуличието, с което проповядваше спазването на човешките права докато подпомагаше икономически и военно диктаторите, крие обновителна енергия за европейските общества и мюсюлманските емигранти сред тях10.

Регионални и геополитически последици

Предвид на това, че сме в началото на фундаментални промени в региона, може да се прогнозира, че през следващите години ще станем свидетели на продължителната му дестабилизация, с всички произтичащи от това последствия за сигурността, икономиката и политиката.

Повишаването на цените на суровините, което вече е факт, ще зависи от размера на „разлива” на революционния хаос, както и от това, дали той ще обхване и страни като Саудитска Арабия. Критичния праг за цената на един барел петрол е този, който беше достигнат 2008 – 147 долара за барел. Нива от 220 долара на барел могат да се очакват само, ако след срив и в Саудитска Арабия се стигне до блокиране на проливи и терористични актове срещу нефтопроводи. Ясно е, че това ще доведе до значително забавяне в развитието на световната икономика. Въпросът е, дали досегашното правило, че 10%-но увеличаване на цената на нефта води до 0,25%-но намаляване на глабалния икономически ръст, ще остане валидно, още повече, че някои страни ще бъдат по–засегнати от други.  В дългосрочен план обаче, ще се стигне до нови кризи и това беше ясно още преди събитията в Северна Африка и Близкия Изток, защото повечето източници се намират в нестабилни страни, а търсенето ще започне да превишава предлагането. Затова и преди кризата в този регион беше ясно, че трябва да се търсят решения, водещи към намаляване на зависимостта от нефтените доставки.

При евентуална крайна ситуация, като затваряне на Суецкия канал, чувствително би нараснала зависимостта на ЕС от доставките от Русия, която пък може би ще прокарва по–лесно интересите си в постсъветското пространство.

Събитията ще се отразят върху бъдещето на инфраструктурни проекти. Така например, реализацията на „Набуко” би изостанала още повече, ако следваме логиката, че при него се разчита на доставки от мюсюлмански страни.

Може да се очаква временно изтегляне на чужди инвеститори, като вече е факт насочването им към съседни, но по-стабилни страни.

Израел, който имаше мирни договори единствено с Египет и Йордания, ще бъде принуден, в условията на дестабилизация и засилващи се опасения, или да предприеме силови ходове, за което свидетелства извънредното увеличаване на военния бюджет, още в началото на събитията в Египет, или, в ускорен порядък, да постигне мир с палестинците.

Евентуалната опасност от разпалване на военни действия, които да обхванат целия регион, произтича не от военни действия, като тези в Либия, които могат да бъдат и капсулирани, а от възможен шиитско-сунитски сблъсък, провокиране на Иран, или война в Ливан и Палестина. Възможно е Израел да „накаже” Сирия, но също да удари и по ядрения потенциал на Иран.

Равновесието на силите в региона ще претърпи сериозни промени. Ролята на Иран и неговото влияние ще нарастват, а възможностите за въздействие върху него от Запада ще намаляват. „Иран е големият печеливш”, заяви американски експерт по региона.  Духовният лидер на Иран Али Хаменей пък открито заяви: „Влиянието на Израел и САЩ в региона отслабва и това дава историческа възможност на ислямските държави да станат по–силни.” Самочувствието на шиитите ще нараства (в Бахрейн, Кувейт, ОАЕ, Ирак, Сирия и Ливан), ролята на Саудитска Арабия ще отслабва.

Турция получава благоприятна възможност да продължи новата си политика спрямо мюсюлманските страни, търсейки утвърждаване на своята роля, в резултат на което ще действа с все по-високо самочувствие и все по-честоще отстоява на международните форуми позиции, различни от тези на Европа и САЩ.

Очакването Китай да се намеси в „голямата игра”13 противоречи на принципните положения на външната му политика, но той може да се намеси косвено, защото трябва да защити своите, преди всичко икономически, интереси. Имайки предвид, че през Ормузкия пролив се осъществяват голяма част от нефтените доставки за Китай, става ясно, че при изостряне на ситуацията, засягащо проливите, може да има последици и за Китай11. В стратегически план, продължителния икономически растеж и предимството на евтините китайски стоки може да бъде поставено под въпрос, ако новите държави, които ще бъдат изградени в Северна Африка и Близкия Изток, се превърнат в производител и изгоден износител на широк кръг продукти.

Отслабване на влиянието на САЩ и Европа в региона, което само усилва очакваното отслабване на това влияние, през следващите десетилетия, и в света, като цяло. Степента на нарушаване на баланса, поддържан от геополитическата ос САЩ – Израел – Египет - Саудитска Арабия, ще предопредели трудностите при преформулирането на американската политика. Една от предлаганите от американски експерти насоки е сближаването с Техеран, за да не се рискува загуба на влияние в Средния Изток. Такава промяна обаче би била трудна, имайки предвид, че неизбежното постигане на иранската амбиция за регионално надмощие се сблъсква с интересите на Запада за контрол на ресурсите в региона на всяка цена.

Силно затруднена може да се окаже борбата срещу тероризма. Така например, САЩ ползваха информация от египетското разузнаване, което разполага с по-широки разузнавателни възможности в някои територии, където американците трудно проникват със своя агентура (ивицата Газа, Судан и др.). Водещи офицери от германското разузнаване пък са имали дори общи с египетските агентурни източници в ислямисткия контингент. Независимо от сегашното оставане на терористичните организации на заден план, те, във всички случаи, ще се възползват в бъдеще от ситуацията в региона за да се намесят в протичащите процеси. Ако има продължителна гражданска война в Либия, или страната се разпадне, тя би се превърнала в притегателна точка за радикалните ислямисти, на което сме свидетели при толкова други „провалени” държави. Това пък, от своя страна, ще дестабилизира региона и ще увеличи потенциала на тероризма, застращаващ и развитите държави.

Ще възникне нова ситуация за някои, и без това буксуващи, инициативи, като тази на френския президент Саркози за Средиземноморски съюз, опираща се на подкрепата на вече бившите президенти на Египет и Тунис, а в икономически план под въпрос остава проектът за електроенергийна преносна мрежа, обхващаща Средиземноморския регион.

Можем да очакваме разместване на силите на влияние: Париж губи пред Берлин, а пред последния се разкриват нови шансове в Северна Африка. Някои европейски страни ще загубят някои свои партньори, а други ще спечелят нови, в рамките на една нова борба за влияние.

Очертава се императивна необходимост от формулиране на нова политика на ЕС към региона.

Набиращата сила групировка BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), която осъди военната операция в Либия, може да се превърне в нов център на световната политика и глобалната икономика.

България и събитията в Сеферна Африка и Близкия Изток

На настоящия етап се дискутират само две последствия за България - повишаването на цените на петрола и евентуална поява на бежански вълни. Всъщност, за страната ни се очертават последствия поне в още 5–6 направления.

Влиянието, което увеличаването на цените на петрола ще окаже върху Европа, неизбежно ще се отрази и в България като страна зависеща както от търговския обмен с европейските страни, така и от доставките на енергоносители.

В зависимост от разрастването на дестабилизацията в страните от Северна Африка и Близкия Изток и появата на бежански вълни, България ще бъде засегната и неизбежно ще се превърне не само в транзитна страна за тях, но и  в държава-приемник на определен брой граждани от страни, преживяващи революционна трансформация. Евентуалното въвеждане на по-строги критерии за опазване на европейските граници и отлагане на приемането ни в Шенген ще се превърне в ново предизвикателство за България. Защото нещата не се свеждат само до техническо осигуряване. В Европа отдавна не се практикува "линейният" граничен контрол, а се реализира стратегията на изнесения контрол и защита в страните на произход на заплахата и в транзитните страни. А за това е необходим кадрови капацитет и двустранни договорености.

Въвличане на страната ни в умиротворителни операции, като член на НАТО и ЕС (както предвижда Планът за евентуално решаване на израелско-палестинския конфликт) или в наблюдателски мисии (както се очертава в една ранна фаза на събитията в Либия).

Заделяне на средства в евентуален мащабен план на Запада за финансова подкрепа, а преди това за текущи хуманитарни операции.

Загуби за българската военна промишленост, която имаше клиенти сред арабските страни, и отказа на съответните поръчки ще и се отразят негативно заради и без това трудните условия на нейния бизнес. Цялата  и годишна продукция е за около 200–250 милиона долара, а с цивилната– общо над 400 млн долара.

Негативи от неизпълнението на договора с Египет за доставки на природен газ.

Загуби за туристическите фирми. Те обаче частично биха могли да бъдат компенсирани от пренасочване на туристи от Западна Европа  от арабските страни към Балканите, включително към България.

Останалият двустранен бизнес, колкото и малък да е той, в повечето случаи ще бъде прекратен или сведен до минимум поне през следващите няколко години. Това е становището и на големи европейски компании, които работеха в региона и то по значително по-големи проекти от нашите. В бъдеще обаче, регионът ще продължава да е инетересен за България. Водната криза например, позволява да се разширят доставките на български минерални води. Има шансове за завръщане на строителните ни фирми в страните от региона, където в миналото те се ползваха с висок авторитет.

Ако западните страни признаят за легитимен самообявилия се Национален съвет на Либия, начело с бившия правосъден министър, а нещата вече вървят натам,  България ще има проблем с присъединяването си към позицията на страните-членки на съюзите, в които членува (ЕС и НАТО, тъй като въпросното лице е свързано с мъченията на българските медици и получи министерския си пост на гърба на тяхното страдание.

Необходими действия и инициативи на българската страна

Необходимо е, на базата на приетата вече Концепция за национална сигурност, да се разработи Външнополитическа стратегия на страната, която да гарантира основните направления на външната ни политика, независимо от смяната на правителствата, като в нея Близкият Изток и Африка заемат подобващо място, в съответствие с перспективите им за развитие и нашите национални интереси.

Динамичното развитие на събитията и решенията на международната общност изискват България да има готови или изработва бързо ясни свои позиции. Не е достатъчно да правим това, което правят другите. Необходимо е ясно да кажем, защо се присъединяваме към определени санкции, дали подкрепяме или не военна намеса, дали сме готови да приемем повече от допустимия брой бежанци и т.н. Ако Външното ни министерство няма капацитетът за това, Министерският съвет може да създаде временен център за следене на обстановката и прогнозиране на промените в регионален и в геополитически план.

Ако се развие най-негативния вариант за широка ислямизация на Близкия Изток и се сбъдне прогнозата на един български професор (Владимир Чуков) за формиране на ос Израел - Балканите, като противовес на оста Турция - Арабския свят, България ще изпадне в твърде неизгодна ситуация, което ще затрудни развитието на пълноценни отношения с арабските страни.

България не трябва да изчаква и се присъединява към позициите на другите, а да иницира и подкрепи, в обсъжданията и споровете, една реалистична и перспективна политика на ЕС, изразяваща се в партньорство и отваряне на страните от Северна Африка и Близкия Изток, плюс мащабна международна финансова помощ за тяхното модернизиране.

Необходима е твърда политика за недопускане приемането на повече бежанци, отколкото имаме капацитет да подслоним и осигурим. Внимателно трябва да се преценят негативите, които могат да произтекат от „милитаризирането” на Frontex (изграждане на военно–цивилна гранична система) за възпрепятстване на бежанския поток, защото става дума не само за общата сума от 30 млн евро, но и за въвеждане на премахнат вече по Шенген контрол и създаване на централизирани структури в нарушение на Шенгенския граничен кодекс.

Известно компенсиране на загубите на отбранителната ни индустрия може да се постигне чрез по-голяма подкрепа на държавата за нея - ускоряване приемането на Стратегия за развитие на отбранителната индустрия през следващите 15 години, подкрепа за включването й в проекти на Европейската агенция по отбрана, увеличаване бюджета за научно-техническа и изследователска дейност и т.н.

При очертаващия се процес срещу Муамар Кадафи, ще бъде възможно предявяване на обвинения и във връзка с българските медицински сестри, за което ще трябва отново да се отворят делата и подготвят материалите за такова развитие.

Необходимо е  създаване на кадрови потенциал в дипломацията ни по страните от Северна Африка и Близкия Изток, който беше разпилян в периода на прехода. Днес не само че няма достатъчно експерти по Близкия Изток, но няма и хора с турски език и познавачи на страната, разбира се, за дипломатическите ни представителства в Турция. Както след 11 септември 2001 настъпиха промени в работата на разузнаватевлните служби, така и сега това ще се наложи и ще изисква и от България известни усилия. Те трябва да бъдат насочени в четири основни направления: повишаване ефективността на дейността им, включително възстановяване на предишни възможности в района на Близкия Изток, и подобряване на анализаторската дейност, активизиране на партньорските връзки и  подобряване на целевото финансиране чрез бюджетите им, особено в агентурния апарат и техническите му възможности.

Целесъобразно е България да се превърне отново в едно от местата в Европа за обучение на идващото ново поколение в арабските страни, като се възползваме в бъдеще от тях за едно по-конструктивно сътрудничество, отколкото с предишното поколение, минало през университети на България и заемало дори министерски постове в родината си, без политиците в София дори да знаят за това.

 

Бележки:

1. Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 и забранена през 1954. На изборите през 2000 печели 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 – 88 места, което е и най–добрият му резултат. През 2008 „братята” се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато той осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права.

2. Още по време на протестите в Иран, през лятото на 2009, опозиционните групи използваха Twitter, Facebook и силно разпространената в Иран Frienster.

3. Yes, It Could Happen Here Why Saudi Arabia is ripe for revolution. By Madawi al-Rasheed, February 28, 2011,  Foreign Policу

4. John Vidal, Öl kann man nicht trinken, Der Freitag, 23.02.2011

5. Александр Шустов, Египетский сценарий для СНГ, http://www.stoletie.ru/geopolitika/ jegipetskij_scenarij_dla_sng_2011-02-09.htm

6. Anja Hoffmann, Gegen den Absolutismus www.taz.de , 03.03. 2011

7. Дъщерната фирма на BASFWintershall, реализира в Либия инвестиции от 2 млрд. евро, което  е най–голямата петролна чуждестранна инвестиция. Дъщерната фирма на RWE – DEA, има концесии за добив на нефт и газ в област от 40 000 кв км. Siemens пък участва в либийски проект за водоснабдяване, който е най–големия в света за питейна вода.

8. Oliver Roy, „Paris hat viel Credit verloren”, http://www.nzz.ch/nachrichten/kultur/aktuell/paris_hat_viel_kredit_verloren_1.9749866.html

9. Влиянието на Германия върху репресивния апарат на Египет и разузнавателните му служби почива на исторически събития от времето след Втората световна война. Тогава офицери от Вермахта възстановяват не савмо армията и военната индустрия , но и полицията, разузнаването и пропагандния апарат на Египет. За целта германците са освободени от английски плен и остават в Египет. Ото Скорцени подбира над 100 съветници за подготовка и изграждане на египетския репресивния апарат. Работата им е съгласувана със САЩ. Продадено е и значително количество немско оръжие.

10. Thomas Hanke, Europa profitiert vom Islam, Handelsblatt, 24.02.2011

11. На изхода от Персийския залив се намира Ормузкият пролив, със 195 км дължина,  през който се осъществява една трета от световния експорт на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай.

12. На 25 февруари 2011, САЩ, Великобритания, Франция и Германия внасят проект на резолюция на Съвета за сигурност на ООН

13. Станислав Тарасов, Кой управлява „революционния хаос”, regnum.ru

14. Последните договорени количества въоръжение от Русия за Либия: 12 многоцелеви изтребителя Су–35, 42 танка Т–90, зенитноракетни комплекси, включително С–300, подводници „Кило”, морски мини, лекострелково оръжие и боеприпаси.

15. В Либия има 140 племена и големи фамилии. От тях 30 имат влияние в страната и региона Част от тях живеят в Тунис, Египет и дори Чад.

16. Преди Либия да извоюва независимостта си през 1951 e имало три автономни провинции: Триполитания, Фезан и Киренайка. Крал Идрис плаща скъпо за независимостта на страната, предоставяйки военни бази и право на експлоатация на нефтените и газови находища на САЩ и Великобритания. Истинска независимост Либия получава едва при Кадафи.

17. В Съвета за сътрудничество в Персийския залив членуват Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени арабски емирства и Оман.

18. Steven Metz, www.tnr.com , The New republic, 15.04.2011

 

* Директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения

Както е известно, стратегията за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж на Европа поставя пет измерими цели на Европейския съюз до 2020:

-           трудова заетост;

-           научните изследвания и иновациите;

-           изменението на климата и енергетиката;

-           образованието;

-           борбата срещу бедността.

За постигане на тези цели Европейския съюз извежда три взаимно подсилващи се приоритети в рамките на стратегията „Европа 2020”:

-           интелигентен растеж: изграждане на икономика, основаваща се на знания и иновации;

-           устойчив растеж: насърчаване на по-екологична и по-конкурентноспособна икономика с по-ефективно използване на ресурсите;

-           приобщаващ растеж: стимулиране на икономика с високи равнища на заетост, която да доведе до социално и териториално сближаване.

За постигане на целите и изпълнението на приоритетите, Европейската комисия предлага седем водещи инициативи за стимулиране на напредъка по всяка приоритетна тема.

Мястото на транспорта в „Европа 2020”

Водещата инициатива „Европа за ефективно използване на ресурсите”, в частта си „Модернизация на транспортния сектор”, предвижда:

-           модернизация и изграждане на невъглероден транспортен сектор, инвестиции в мрежова инфраструктура придвижване чрез електроенергия, интелигентно управление на трафика, подобрена логистика, намаляване на емисиите на CO2 за автомобилите, за авиационния и морския сектор;

-           инвестиране в стратегически проекти с висока добавена стойност като трансгранични транспортни връзки и интермодални центрове (пристанища, логистични платформи, железници);

-           изграждане на интелигентни, усъвършенствани и изцяло свързани помежду си транспортни инфраструктурни мрежи;

-           координирано изпълнение на инфраструктурните проекти в рамките на основната трансевропейска транспортна мрежа, с цел по-ефективно функциониране на цялата транспортна система;

-           акцент върху транспорта в градска среда;

-           хоризонтален (тематичен) подход към транспортната политика, за да се гарантира, че транспортните и логистични мрежи дават възможност за по-ефективен достъп до общия пазар и международните пазари, да се гарантира интегриран подход при реализацията на политиката в транспорта.

Към по-добре интегрирана трансевропейска транспортна мрежа в услуга на общата транспортна политика

Транспортната политика има за цел да осигури икономична, екологична, безопасна и сигурна услуга.

Политиката на Трансевропейската транспортна мрежа (TEN-T) има за цел да осигури изграждането на необходимата интегрирана инфраструктура, за достъп, функциониране на вътрешния пазар и опазването на околната среда на базата на новаторски технологии.

Транспортната политика и политиката на TEN-T следва да отразяват европейските цели не само в транспортния сектор, но и в по-широк социално-икономически, екологичен и институционален контекст.

Бъдещата политика трябва да бъде ориентирана към ефективни и новаторски товарни и пътнически превози на базата на съвместно използване на видовете транспорт със съществен принос за постигане целите на Общността в промяната на климата.

Тези нови качествени изисквания към транспортната услуга налагат фундаментален преглед на политиката в транспорта, вместо да се прави просто преглед и актуализация на плановете и приоритетните проекти и всеки сектор да определя приоритетите си самостоятелно.

В Договора за присъединяването ни в ЕС има някои ключови изисквания за взаимна обвързаност и оперативна съвместимост на националните мрежи и достъпа до тях. На тази база, в проекта си „Европа 2020”, ЕК ще подкрепя и финансира главно проекти от общ интерес.

Какво представлява TEN-T?

Трансевропейската транспортна мрежа представлява:

-           Единна мултимодална мрежа;

-           Свързване на националните железопътни и пътни мрежи в множество пунктове и оперативна съвместимост на железниците през границите;

-           Съвместно използване на видовете транспорт (комодални технологии), на базата на тематичен (хоризонтален) подход в транспортната политика;

-           Ново поколение пътнически превози на базата на високоскоростни железници, която да конкурира въздушния транспорт и личните автомобили;

-           Ново поколение ко-модални технологии за товарните превози, които да намалят растящите въглеродни емисии, задръстванията и транспортните произшествия по пътищата, както и недостигащата пътна инфраструктура.

Приоритетите на TEN-T обхващат две нива:

-           Първо ниво: мрежа от железопътни, автомобилни, вътрешни водни пътища, летища, пристанища, комбиниран транспорт;

-           Второ ниво: проекти от общ интерес, в които националните интереси и инвестиции трябва на отговарят на интересите на Общностите.

Все повече нараства значението на политиката за управление на търсенето – инфраструктурните такси, интернализацията на външните разходи и интелигентните транспортни системи.

На преден план излизат инициативите, включващи Плана за действие на товарната логистика.

Бъдещата политика трябва да е достатъчно гъвкава, за да свърже транспортната политика с развитието на транспортната инфраструктура. Сегашният подход на „приоритетни проекти” в отделните транспортни сектори не осигурява мрежовите ползи, затова се предлага подходът на приоритетната мрежа, а не приоритетни сектори. Този нов подход позволява включването на определени центрове (възли) като технологични елементи за вход в транспортната мрежа и за интермодални връзки. Комбинирането на съществуващите инфраструктурни връзки с възли с новоизграждащата се комодална инфраструктура в единна мрежа ще генерира допълнително по-икономична, по-екологична и по-безопасна транспортна услуга, както и по-ефективно използване на инфраструктурата.

Така транспортната мрежа ще бъде мултимодална, с оптимални възможности за съвместно използване на видовете транспорт (комодалност) – пристанища, железници, летища, интермодални терминали, пътища.

В рамките на транспортната политика е необходим нов подход за планиране на товарния и пътническия трафик. Центровете в транспортната мрежа сега не осигуряват условия за трансфер на трафика на далечни разстояния и градски превози. Те са пречка за интегрирането на транспортната услуга в логистични вериги.

Задоволяването на транспортните потребности и постигане на устойчиво развитие се основава на използване сравнителните предимства на всеки вид транспорт в ефективни комодални вериги. Това са новите интелигентни транспортни системи (ИТС), които трябва да осигурят преход от стандартната инфраструктура (железници, пътища, водни пътища) към използващите я интелигентни транспортни средства и технологии.

Комодалната транспортна система дава възможност за комбиниране и оптимизиране на публичното и частното финансиране, осигурява социални ползи и по-бърза възвращаемост на инвестициите. Това е най-сигурния начин за инвестиции в растеж.

Ядрото на транспортната мрежа са комодалните транспортни връзки.

Пазарната ориентация на транспортния сектор, оптимизацията на инфраструктурата, новата политика за инфраструктурните такси и за интернализацията на външните разходи ще предизвикат по-голям интерес за частно финансиране.

ЕС предвижда безвъзмездни схеми за финансиране на такива проекти по TEN-Т и главно на проекти от второ ниво – от общ интерес. Въпросните проекти ще бъдат подложени на задълбочен анализ за съотношението разходи-ползи. Тези безвъзмездни средства ще бъдат ограничени до проекти с установена добавена стойност за Общността, а средствата по Кохезионния фонд, ЕФРР и заемите от ЕИБ ще се прилагат за иновационни проекти в подкрепа на TEN-T.

Приоритет във финансирането ще имат бизнес-ориентираните проекти, като железопътните товарни коридори, морските и речни магистрали или т.нар. „зелени товарни коридори”.

В тези проекти ще могат да участват и доставчиците на инфраструктура, и транспортните оператори, потребителите и местните регионални власти. За да се гарантира устойчивост в проектите е целесъобразно да се включат всички инфраструктурни компоненти (интермодални терминали, железници, пристанища, системите за безопасност ERTMS и ИТС). Това са новият вид „европейски проекти”, вместо досегашните проекти на части.

По този начин ще се оптимизира използването на капацитета и предимствата на инфраструктурата, което е от важно значение за железопътния сектор и пътищата. Несвързаните транспортни инфраструктурни проекти ще отстъпят място на приоритетни проекти с възможност за свързване в приоритетна транспортна мрежа и на проекти с цялостна мрежа и „ядро” на транспортната мрежа за интегриране на различните аспекти на транспортната политика и транспортната инфраструктура.

Именно това следва да бъде подходът и на страната ни при определянето на политиката в транспорта за следващия програмен период, т.е. след 2013. Не всеки сектор да си определя приоритетите самостоятелно (пътища, железници, пристанища, транспортни оператори – железопътни, пристанищни, автомобилни, морски и речни и т.н.), в резултат от което в повечето случаи едни се развиват за сметка на други и не в интерес на страната ни, като цяло.

На базата на европейската стратегия 2020 и необходимостта от по-добре интегрирана транспортна мрежа в услуга на общата транспортна политика, водещите инициативи и тематични приоритети в транспорта до 2020 трябва да бъдат ориентирани към ефективни товарни и пътнически услуги на базата – инвестиции в растеж и качество на транспортната услуга, интегриране на отделни сектори в транспорта в проекти от общ национален и общоевропейски интерес, иновации в технологията и услугата. Необходими са:

Инвестиции в стратегически инфраструктурни проекти с висока добавена стойност – единна мултимодална мрежа за свързване на националните железопътна и пътна мрежа, пристанищата, водните пътища (река Дунав), транспортните оператори.

Инвестиции в комодални технологии за товарните превози, с цел намаляване на растящите въглеродни емисии, задръстванията и произшествията по пътищата.

Инвестиции в ново поколение пътнически превози – високоскоростни железници (инфраструктура и влакове), транспорта в градска  среда, технологичните връзки между железопътните гари, автогарите, метрото и летищата.

Гарантиране безконфликтност на пътникопотоците между различните видове транспорт в големите населени места.

Инвестиции в качество на транспортната услуга, чрез по-широк достъп на частни инвеститори и транспортни оператори, за изграждане, чрез концесии и публично-частно партньорство, на: автомагистрали, терминали в пристанищата и железниците за интермодални транспортни технологии, за пътни и железопътни тунели през Стара планина, за мостове на река Дунав.

Да се използват възможностите на европейския център за публично-частно партньорство и по-широко насърчаване и прилагане на тези схеми в условията на недостиг и финансов ресурс.

Особено внимание и грижа са необходими за модернизацията на общинската пътна инфраструктура и транспортното обслужване на населените места в селските и труднодостъпни райони както и до туристическите обекти.

Разработване и поетапно изграждане на „проект за зелени товарни коридори” за товарните потоци през България, с цел опазване на околната среда, здравето на хората, задръстванията и безконфликтното пресичане на пътищата – първи клас.

Този „невъглероден товарен превоз” ще позволи да се избегне съсредоточаването на товарните потоци само по пътните магистрали и произтичащите от това негативни ефекти за хората и околната среда.

Инвестиции в интелигентни транспортни технологии и системи за устойчив растеж и качество на транспортната услуга, която да стане по-икономична, по-екологична и по-конкурентоспособна.

Инвестиции в съвременни транспортни средства. Модернизацията на инфраструктурата да води до новаторство и технологично обновление на превозните средства, като се стимулират екологичните транспортни технологии, екологичните автомобили, задвижвани с електричество.

Инвестиции в мрежова инфраструктура за придвижване чрез електроенергия, управление на трафика, подобрена логистика, намаляване емисиите на въглероден двуокис.

Заключение

Географската ни даденост е с ключово значение за транспортния сектор и страната ни ще спечели много повече финансов ресурс, ако правилно определи действията си през следващите години по отношение на политиката в транспорта, като цяло, така че да бъдем по-конкурентни на пазара на транспортни услуги, по-икономични, по-екологични, по-безопасни, а не да се превърнем просто в „проходен двор”, с всички негативни последици от това за екологията, безопасността на пътуването и загуба на транспортен пазар от българските железопътни, автомобилни, пристанищни и водни оператори.

Не само Европейската стратегия 2020, но и такива фактори като ръста на цените на горивата през последните дни например, правят още по-актуален въпроса за интегрирането на видовете транспорт в транспортната мрежа, в интерес на българския транспорт. Защото не само кризата и строгите ограничения на публичните разходи, но и цените на горивата, ще направят още по-труден проблема с финансирането на транспорта.

 

* Авторът е генерален директор на НК БДЖ, през 1997-1998, и председател на Парламентарната комисия по транспорт и съобщения, през 2001-2009

 

 

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн