Опитите за проникване на радикалния ислямизъм на Балканите, които бяха особено активни през 90- години, приключиха без особен успех. Това не означава, че радикалните религиозни организации (мюсюлмански или други) не функционират в региона или нямат видимо присъствие в някои изоставени села или определени джамии в Сараево и Скопие. То обаче означава, че масова промяна, която би разрушила основите на исляма на Балканите – османското, предимно ханефитско, наследство, налагайки строг, консервативен салафизъм, не е настъпила и вероятно няма да настъпи в бъдеще. В повечето случаи, установените ислямски обединения на Балканите са под контрола на джамиите и имамите, а политическите елити подкрепят местните ислямски практики, насърчавани като "европейски ислям", "традиционен ислям" или просто "нашия ислям". Независимо от тези национални окраски, ислямът, както всички други универсалистки религии, просперира от взаимодействията между неговите следовници, религиозните учени, проповедници и теолози.  Висшето ниво на ислямското теософско образование е силно зависимо от водещите институции за ислямско обучение, повечето от които са извън Балканите (където единствената надеждна институция е Ислямският факултет в Сараево). Накрая, реализацията на мащабни операции като годишното поклонничество („хадж”) в Саудитска Арабия изисква организационен капацитет и финансови средства, които често не достигат в един все още беден, като цяло, регион.  И така, какво стана, след като "уахабитската интермедия" отшумя в края на 90-те години на миналия век и, как ислямските общности се справят след загубата на своите спонсори?

Вместо тях, на сцената излязоха Турция и турските верски организации. Новото турско присъствие на Балканите се подготвяше от известно време и  се обсъждаше както в научните среди, така и в тези, работещи по сигурността, още от средата на  90-те години на миналия век. Оттогава до края на  90-те, присъствието на Турция в региона е почти изцяло в сферата на висшата политика и се ограничава от светския и кемалистки облик на турската република (виж Kentel, 2001). Турската външна политика определено е поставена в контекста на международните организации (например участие в силите на KFOR в Косово) и дипломатическите представители на страната не поддържат отношения с местни религиозни дейци, а с държавни институции или етнически турски организации, действащи на пантюркистка националистическа платформа. Междувременно обаче, моделът на "етнически родствената държава", лансиран от Поултън през 1997, вече се пропуква под действието на ислямските мрежи, започнали да оперират в региона. Освен това се установяват много контакти на равнището на обикновените хора, между братствата и благотворителните организации, близки до основното турско движение Милли Гьорюш (1) и други турски ислямистки движения, действащи в Турция и Европа, които не проповядват насилие. Повечето от тези действия обаче са несвързани и, което е по-важно, на тях често се гледа с подозрение от дейците на турската външна политика и те биват отхвърляни от турската дипломация като „несветски” (Gangloff, 2001; Ibrahim, 2010).

През 2001, Ферхат  Кентел лансира тезата, че "кризата на турската национална идентичност" (Kentel, 2001: 357) отслабва позициите на Турция на Балканите. Според него, това произтича от наличието на сериозно несъответствие: от една страна концентриралата се вътре страната, кемалистка, светска и националистическа официална идеология допуска само пантюркистката,  етнически обоснована политика. От друга страна, икономическата и политическа целесъобразност диктува необходимостта за разширяване обсега на външнополитическата стратегия на страната извън турскоговорящите и турската диаспора в Западна Европа. Тургут Йозал – иконоборческият министър-председател през 80-те и президент на страната, към края на 90-те години на миналия век – поставя началото на промяната от изолационистския кемализъм към по-историческа и проосманска представа за съседните региони, както и към по-глобална ангажираност със света (Danford, 2008). Той е последван от Исмаил Джем, далновиден министър на външните работи в края на миналия и началото на нашия век, който формулира визията за бъдещето на Турция в света: "Ако Турция иска да стане страна, имаща значение за света, тя трябва, на първо място, да прегърне своето минало, като имперска сила, и да взаимодейства с непосредствените си съседи" (Öktem, 2011:  170). С победата на умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на изборите през 2002, това несъответствие получава своето разрешение в полза на постулата на Джем.  Преди това, съзнателно избягвани от традиционния външнополитически елит, сега Османската империя, религиозните наследства и партньорите в мюсюлманските общности започват да се възприемат като легитимни.

Правителството на ПСР избира нов начин на взаимодействие в региона, който значително разширява границите на религиозното влияние на страната. В сътрудничество с религиозни движения и благотворителни организации от Турция (и най-вече движението Гюлен и турски фондации, близки до правителството), външният министър Абдуллах Гюл (днес президент на страната) и неговият наследник Ахмет Давутоглу лансират нова политика, която излиза извън границите на традиционната дипломация и висшите политически кръгове, достигайки до микронивото на организациите на различните общности и народната политика. Тази многостранна политика се допълва от активността на религиозни организации като движението Гюлен, групи близки до ПСР, и ислямските братства от ордена Накшибенди. Подобно на американското присъствие в късната Османска империя, стартирало със създаването на протестантски мисионерски училища на Американския съвет (2), новото турско присъствие на Балканите също е най-видимо в училищата и университетите на движението Гюлен (като университетите Бурч в Сараево и Епока в Тирана) (3) и на братството Накшибенди (Международният университет в Сараево).

Дори на правителствено ниво, новата роля на Турция като транснационална мюсюлманска сила се приветства от повечето правителства, ако не и от всички. В очите на международната общност и, в частност, на държави като Албания, Босна и Херцеговина и Македония, Турция изглежда като страна способна да прокарва в региона т.нар. "умерен ислям", разглеждан от администрациите на САЩ и особено от Буш-младши, като противоотрова на по-войнствените течения в исляма. Това е промяна, по пътя на която е готово да тръгне правителството на ПСР, начело с Реджеп Тайип Ердоган. Новият геостратегически контекст (падналият като манна небесна „ефект от 11 септември”), значително улеснява новата роля на Турция като "умерен ислямски фактор", вместо като "светска мюсюлманска държава”.

Когато днес говорим за "турското присъствие" в региона, можем да различим няколко области и нива, на които функционират турските фактори, преди всичко в рамките на новия ислямски консенсус на правителството на ПСР, но понякога и в противоречие с него или дори срещу него.  По отношение на турската дипломация, в региона наистина са се променили много неща. Достатъчно е само да посочим тристранните срещи на турския външен министър Ахмет Давутоглу, през 2009 и 2010, с колегите му от Сърбия, Босна и Херцеговина, както и от Хърватия.  Кулминация на тези срещи е акредитирането на посланик на Босна в Сърбия (отлагано с години) (4) и приемането на "Резолюцията за Сребреница" – официално извинение от сръбския парламент, представляващо голяма крачка към регионално помирение (виж Sarajlić, 2010).

Основната промяна в характера на турското присъствие, по отношение на мюсюлманските общности, настъпва обаче на "ниско" политическо ниво, и именно там лицето на турската външна политика се променя най-решително. Особено важни са четири сфери, както и взаимодействията между тях: интелектуалните и политически мрежи около външния министър Ахмет  Давутоглу; неконвенционалните външнополитически агенти на турската държава като Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет) и, накрая, ислямските организации на гражданското общество като движението Гюлен и ислямските братства. Макар че тези организации често се конкурират за ресурси и публика в собствената си страна, те изглеждат по-обединени на Балканите, поне на пръв поглед. Те споделят общо виждане за неоосманизма и отговорностите на Турция към бившите й имперски владения – идеи, които са в сърцевината на турската образователна система още от 80-те години на ХХ век и са възприети почти повсеместно. Въпреки това, дали османската тема е достатъчно силна, за да обедини различните институции – от турските държавни органи до религиозните братства, които са били във вражда с турската държава през по-голямата част от миналия век, под знаменателя на една обща турска политика за Балканите и мюсюлмански общности?

Интелектуални и междуличностни мрежи: ролята на Давутоглу като ислямски интелектуалец

Едва ли има съмнение, че Ахмет Давутоглу е основния двигател на турската "проактивна и многомерна" външна политика (Keyman, 2009), въпреки че фондациите, използвани за прокарване на регионалната му външна политика, възникват при бившия премиер и президент Тургут Йозал, в края на 80-те, и външния министър Исмаил Джем, в края на 90-те години на ХХ-ти век.

Двамата бивши държавници стигат до извода, че бъдещето на Турция лежи в активното взаимодействие с нейните съседи и в османското й наследство. Но Ахмет Давутоглу е този, който залага тази османска отправна точка в преосмислянето на ролята на Запада и на Турция от чисто ислямска или интелектуално-ислямска позиция. Работата на Давутоглу като професор по политически науки в Международния ислямски университет в Малайзия (IIUM), през 1990-1995, е изключително важен период в неговата кариера, помагайки му да осъзнае, че "повече[то] хора по света не живеят на Запад и трябва да сме наясно, че техните тревоги и традиции са точно толкова важни, колкото и тези на хората от Запада" (5). Периодът му в Куала Лумпур е важен и защото по онова време IIUM е дом за голям брой студенти, особено от Босна и Херцеговина и, в по-малка степен, от Македония. Тези студенти учат там благодарение на мрежите, създадени през мандата на Алиа Изетбегович като президент на Босна и Херцеговина от 1990 до 2000.

Босненската война от началото на 90-те години на ХХ век играе важна роля за създаването на условия за поява на мрежа от ислямски теоретици и деятели, които, за разлика от ислямските движения в арабския свят, функционират в повече или по-малко демократични и светски системи. Наред с Изетбегович, силният малайзийски премиер Махатир Мохамад, който управлява страната през 80-те и 90-те години на ХХ век, и турското движение Милли Гьорюш, при Неджметин Ербакан, са част от по-широк опит за развитие на антихегемонистични глобални мюсюлмански политики, които, в по-голямата си част, са мирни и насочени към диалог с европейските и  американските институции (6). Давутоглу е активен участник в този по-голям интелектуален и политически проект, както и ПСР, създадена след разрива в Партията на благоденствието (Refat Partisi) и Милли Гьорюш, като демократична консервативна партия със силен ислямски акцент. Давутоглу играе важна роля в създаването на новата партия и става главен външнополитически съветник в канцеларията на министър-председателя, след изборната победа на ПСР, през ноември 2002. През решителния период от 2002 до 2009, с нови форми на външната политика експериментираше не толкова турското Министерство на външните работи с неговата твърда светска позиция, колкото канцеларията на министър-председателя, която не само назначава Давутоглу, но и ръководи Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет).

Контактите от босненските години и Ислямския университет укрепват, прераствайки в политически и интелектуални мрежи. В Босна например, организацията на завършилите Международния ислямски университет в Малайзия заема важно място. Членовете й "са много влиятелни в босненското общество и заемат ключови постове в бизнеса, образованието и дипломацията" (Sarajlić, 2010: 18) (7). Някои от тях са организирани около

Centar za Napredne Studije (Център за авангардни проучвания) – организация-домакин на лекцията, изнесена от Ахмет Давутоглу в Сараево, през октомври 2009, в която той излага визията си за нов "Pax Ottomanica" на Балканите. Давутоглу застъпва тезата, че единственият период, през който Балканите избягват съдбата да бъдат периферия на големите империи, е по време на Османската империя, и този централен статут може да бъде възстановен с нова Османска общност на народите: „Поради това, когато говорим за Балканите, казваме, че те са периферията на Европа. Но наистина ли Балканите са периферия? Не. Те са сърцето на Африка-Евразия. Откъде идва това разбиране за периферия? Ако бяхте попитали Мехмет-Паша Соколич, той нямаше да ви каже, че Сараево или Солун са периферия, независимо дали на Европа или на османската държава. Погледнете историята. Единственото изключение в историята е османската държава. По време на османските времена, през ХVІ-ти век, Балканите са били в центъра на световната политика. Това е било златната ера на Балканите. Това е исторически факт.

Кой е творил световната политика през ХVІ-ти век? Вашите прадеди! Те не са били само турци. Някои от тях са били от албански произход, други са били ислямизирани гърци. Мехмет-Паша Соколич е добър пример. Без Османската империя, той щял да си остане беден сръбски селянин с малка ферма или нещо друго, понеже фермерството не е било развито в тази част на света по негово време. Благодарение на османската държава той става

лидер в световната политика. Османската история е балканска история, в която Балканите имат специално значение за историята на света. Сега е време за съединение. Така ще преоткрием духа на Балканите. Трябва да създадем ново чувство на единство в региона. Трябва да укрепим регионалната принадлежност, общото регионално съзнание. Не сме

ангели, но не сме и зверове. От нас зависи да направим нещо.  Всичко зависи от това, коя част от историята разглеждате. От ХV до ХХ век историята на Балканите е история на успеха.  Ние можем да повторим този успех. Чрез възстановяване на регионалната принадлежност, чрез възстановяване на мултикултурното съжителство и чрез установяване на нова икономическа зона. Искаме нови Балкани, основани на политически ценности, икономическа взаимозависимост и културна хармония.  Това са били османските Балкани.

Ние ще възстановим тези Балкани. Хората ни наричат "неоосманци". Аз не посочвам османската държава като външнополитически въпрос. Аз подчертавам османското наследство. Османската ера на Балканите е история на успеха. Сега тя трябва да се завърне” (8).

Макар Давутоглу да подчертава, че се опитва да възстанови не османската държава, а историческата централна роля на Балканите, "в продължение на седмици, ако не и месеци, сръбските вестници и телевизии бяха бесни от идеята за "реинтеграция" в империята. Примерът със Соколич също не се прие добре от бошнаците" (Alibašić, 2010).

Друга подобна интелектуална и политическа мрежа, в която Ахмет Давутоглу играе централна роля, работи в по-широкото албанско културно пространство. Издателството „Логос А” в македонската столица Скопие се управлява от Аднан Исмаили - един от водещите мюсюлмански интелектуалци в страната и близък приятел на Давутоглу.  Исмаили играе основна роля в създаването на македонския клон на Партията на демократичното действие (Stramka Demokratska Acije – ПДД) на Изетбегович в края на миналия век (Pajaziti, 2010; Ismaili, 2010) (9). Освен това, „Логос А” е в тясна връзка с Фондацията за наука и изкуство (Bilim Sanat Vakfi) – мозъчен тръст, създаден от Давутоглу. „Логос А” превежда различни турски и други ислямски мислители, за първи път публикува на албански водещи творби на съвременната ислямска мисъл. Един от най-дейните й членове - професор Али Раджазити от Югоизточния европейски университет в Тетово, описва издателството и по-широката му перспектива като "либерално-интелектуално ислямско” начинание: "по отношение на интелектуалните традиции, ние бяхме силно повлияни от движението Милли Гьорюш, както и от идеолози като Махатир Мохамад и Исмет Йозел [турски социалист, влязъл в ислямската политика]. .... Нашето е до голяма степен еклектичен интелектуален проект с идея за ‘албано-ислямски синтез’" (Pajaziti,  2010).

Общоприето е мнението, че Ахмет Давутоглу е дал силен импулс на този либерално-ислямистки проект в Турция и на Балканите, особено в Босна и Херцеговина, благодарение на личните връзки, общото идеологическо убеждение и подкрепата на турските правителствени агенции.  До каква степен те са имали съществено влияние върху обществените дебати, които остават доминирани от твърдо светските елити, е отделен въпрос. Справедливо е да се каже и, че либерално-ислямисткият проект намира много съмишленици в Босна и Македония, и, до известна степен, в  Албания и Косово. Той обаче не успява да прокара пътеки сред политическите организации на турците в България като Движението за права и свободи (ДПС), които остават строго светски и работят със същия политически светоглед като Давутоглу. Влиянието на турската политика в интелектуалната сфера изглежда все още е в своя начален период (10).

Техническа помощ за възстановяване на общностите: Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (TIKA)

Турската агенция за развитие TIKA (или както е пълното й наименование – Турска агенция за международно сътрудничество и развитие – Türkiye İşbirliği ve Kalkınma İdaresi) e създадена при президентството на Тургут Йозал, като инструмент за проактивна външна политика и проектиране на "мека сила", целящи спечелването на доверие и обществена подкрепа в централноазиатските републики и на Балканите. През по-голямата част от последното десетилетие на миналия век, когато турската политика се ръководи от слаби коалиционни правителства и външните аспирации на страната са ограничени, агенцията се превръща в убежище за националистки и пантюркистки бюрократи, загубвайки много от функционалните си способности (Oruç, 2010). Съдбата на TIKA се променя съществено след изборната победа на ПСР, когато харизматичният бюрократ от кариерата Хакан Фидан застава начело на организацията, през 2003 (11). Той е близък довереник на Ахмет Давутоглу и на премиера Тайип Ердоган. По онова време Давутоглу все още не е външен министър (той наследи Абдуллах Гюл едва след изборите през 2007), но намира възможност да провежда паралелна и предимно допълваща външна политика чрез TIKA (12).

Докато TIKA наистина изгражда взаимоотношения с организации на мюсюлманското гражданско общество и трупа ценен опит със символични проекти като възстановяване на важни османски джамии и, разбира се, нерелигиозни проекти в области като здравеопазване и развитие на земеделието, Агенцията е изправена и пред съществени ограничения.

По-конкретно, като агенция за международна помощ и развитие, TIKA може да работи само в държави, официално обявени за "развиващи се" (13). В тази връзка, действията на Агенцията са ограничени само до Западните Балкани и от обхвата им е изключена Гърция, а скоро след това и България, които сега се считат за "страни-донори" (14). Накрая, въпреки че от 2007 Ахмет Давутоглу е външен министър, служителите на TIKA посочват, че взаимоотношенията между агенцията им и министерството са всичко друго, но не задоволителни, като координацията често се нарушава заради различните институционални култури (15).

Особено на Балканите, освен конвенционалните си проекти за изграждане на капацитет, строителство на инфраструктурни обекти и развитие на земеделието, Агенцията следва политика на подпомагане на съществуващите ислямски обединения, техните официални институции и, особено, на  възстановяване на важни османски джамии. Ето как, регионалният директор на TIKA – твърд поддръжник на турско-ислямския синтез (16) и неоосманското мислене на Давутоглу, обобщава ролята на своята Агенция и на Турция въобще: "Ролята на Турция не е да пренася исляма на Балканите. Тя трябва да запази това, което е там. Именно затова подкрепяме мюсюлманското обединение" (Mahmut, 2010). И действително, TIKA допринася значително за ислямските обединения в Косово и Албания, както и за ислямски НПО като „Мерхамет” в Македония (Çoruh, 2010). Главната административна сграда на Komuniteti Musliman в Тирана е обновена през 2010 с щедрата финансова помощ от TIKA. Интересно е да се отбележи, че макар кадрите на TIKA да стоят по-близо до сунитската традиция на Милли Гьорюш, Агенцията подпомага изграждането на Световния бекташки център в Анкара (17). Координаторът на албанските проекти предполага, че това се дължи на прагматичния характер на работата на Агенцията: "Бекташизмът е изключително важен в Албания. Затова считаме, че бекташизмът създава отлична платформа за развитие на отношенията с тази страна" (18). От средата на първото десетилетие на ХХІ век TIKA отговаря за строителните проекти, с които основните Петъчни джамии в Прищина, Призрен и Скопие са възстановени в пълния им предишен блясък, както впрочем и десетки по-малки джамии. Според договор между Турция и Албания, TIKA, заедно с турското Министерство на културата, Дирекцията по фондациите и Управлението по религиозните дела, ще възстановят двайсет османски джамии в Албания, оцелели през управлението на Енвер Ходжа (Kruja, 2010; Oruç, 2010). Възстановяването на османски джамии е важно за самочувствието на мюсюлманските общности, тъй като те са били обект на сръбските атаки, като символи на мюсюлманския враг през войните от 90-те години на ХХ век. Възстановяването им е и важен акт на символично възвръщане на османското материално наследство и утвърждаване на ролята на Турция като закрилник на мюсюлманите на Балканите. Както казва служител на TIKA, "[в] Албания, скоро ще започнем да възстановяваме още джамии, особено при сегашното масово строителство на православни и католически църкви. Джамиите са там и ние трябва да ги поддържаме живи" (Oruç, 2010).

Малцина в Турция биха разкритикували похвалното старание за възстановяване на джамии и подкрепяне на установените ислямски обединения, които се идентифицират и често самоидентифицират като хранилища на "традиционни", "европейски" или "национални" форми на исляма (19). И все пак, както беше показано по-горе, турската външна политика до началото на ХХІ век се стреми да приобщава обикновените хора само чрез етнически турски и националистически асоциации. Изглежда, че мрежите установени тогава, днес, в по-голямата си, част са разпуснати. Бенефициентите на пантюркистката пропаганда се чувстват изоставени. Енес Ибрахим, бивш партиен функционер на основната турска партия в Македония, звучи много загрижен, когато твърди, че турската политика тук "се промени много. От средата на 90-те години на миналия век имате гюленската общност и други като тях... Когато Хакан Фидан стана секретар на TIKA, нищо не остана както преди.  Много от техните пари и парите на мюсюлманските фондации от Турция отиват за албанските села. TIKA поддържа тези, които използват тюркизма, но не са турци" (Ibrahim, 2010) (20). Ибрахим критикува турското правителство за това, че вместо да подкрепя етническите си

родственици, е започнало да инвестира в много по-голямата мюсюлманска група от албанци. Подобно на подкрепата за Бекташкия център, ангажиментът към албанците в Македония изглежда по-целесъобразен в политическо отношение, отколкото сътрудничеството със западащата турска общност, особено когато залогът е най-голямата мюсюлманска общност в региона. Накрая, въпреки тези търкания и разногласия, вече има достатъчно доказателства, че работата на TIKA  (често в сътрудничество с други турски агенции) е променила архитектурния пейзаж на Западните Балкани – османските джамии, изоставени през югославските времена, разрушени от насилствените конфликти през 90-те години на миналия век или обезобразени от проектите за възстановяване със саудитско финансиране, отново са знакови и горди възпоминания за османското наследство на региона.

Новият Мешихат: Управлението по религиозните дела (Дианет)

Турското Управление по религиозните дела (Diyanet Işleri Genel Müdürlüğü) е правителствен орган, който (изненадващо за държава, обявяваща се за светска) се занимава с всички религиозни въпроси на сунитското мюсюлманско мнозинство в страната. Дианетът има щатни имами, плаща им заплати, организира религиозния живот и изпълнява функциите на

най-висш религиозен орган по въпросите на доктрината и практиката (21). След военния преврат през 1980, когато генералите налагат преразглеждане на държавната идеология и въвеждат "турско-ислямския синтез" (Türk Islami Snentezi) (Kaplan, 2006) (22), Управлението поема няколко вътрешни мисии за връщане на хората в лоното на патриархалния ислям, дори ако са последователи на неправоверните алевитски традиции. С близо 80,000 служители и бюджет по-голям от този на много ресорни министерства на републиката, Дианетът вероятно е най-голямата и най-централизирана мюсюлманска религиозна организация в света, сравнима по мащаб и възможности само с Ватикана. Зад фасадата на светския режим, днес Дианетът, до голяма степен, продължава традицията на Канцеларията на Шейх-юл-исляма и с все по-голямо нежелание прикрива това наследство (23).

До 80-те години на ХХ век мандатът на Управлението е ограничен до мюсюлманите в Турция. Към този момент религията не е важен ресурс за изграждането на доминиращи форми на национална идентичност. Но след преврата през 1980 Дианетът започва да изгражда административен капацитет, излизащ далеч извън националните граници и масирано навлиза в страни с турско имигрантско население (24). Ако 80-те години на ХХ век бележат експанзията на турския държавен ислям сред имигрантските общности в Западна Европа, то 90-те години са свидетели на постепенна ориентация към мюсюлманските общности в Централна Азия и на Балканите. Оттогава Дианетът играе важна роля в обслужването на мюсюлманските общности на Балканите на няколко нива. Неговият статут, подобно на този на TIKA, като институция подчинена на премиера и независима от турското Външно министерство, увеличава възможностите му за действие извън рамките на дипломатическите конвенции и за работа с ислямски обединения и организации на гражданското общество вместо с държавните агенции (25), които често са незаинтересовани.

От 1995 се организира "Евроазиатски ислямски съвет" (Evrasya Islam Şurasi) (26), на който се събират глави на ислямски администрации в 38 страни и 12 автономни републики, включително от ОНД, Кавказ и Балканите. На тези срещи, въпросите на ислямската практика – от висшето образование до признаването на университетските дипломи (27) и организацията на поклонничеството – се обсъждат и често се решават чрез предоставяне от Дианета на религиозни услуги за ислямските администрации на други страни (Kılıç, 2010) (28). Като допълващ форум на Евроазиатския съвет, от 2007, Управлението е домакин и на годишни срещи на лидерите на балканските мюсюлмански общности (29).

Основните цели на тези „шури” и съвети се определят от задачата за създаване на условия за разпростиране на помощта и услугите от Дианета към други мюсюлмански общности. Освен организирането на хадж, в центъра на политиката на Дианета е образованието на проповедниците и теолозите, като за целта се предоставят стипендии, организират се образователни програми за религиозни служители и публикуване на книги, както и преводи на Корана на местни езици (30).  Стипендиите включват въвеждащи курсове по Корана в Турция, за студенти, и професионално обучение за имами; обучение в религиозни средни училища (имам-Хатип); висше образование във факултети по теология и курсове за следдипломна квалификация (31). Както е видно от таблица 1, около 1000 учащи се с религиозни интереси учат в Турция всяка година с пълни стипендии, предоставени от Дианета.  Разделен на страните от региона, този брой може би не е толкова впечатляващ, но в средносрочен план това означава  значителен брой религиозни служители с ислямско образование и подготовка за водене на религиозна служба, обучени в Турция (32).

Въпреки тези влияния, най-видимият принос на Дианета за региона е ролята му на спомоществовател за възстановяването и строителството на джамии. В реализацията на тези символични реставраторски проекти, Управлението си сътрудничи с TIKA и турското Министерство на културата, което счита джамиите от османския период за част от турско-ислямското наследство. Но строителството на нови джамии е друга история – нито TIKA, нито Дианетът имат конституционен мандат за това. Затова, Управлението инициира проект, наречен "побратимени градове", който събира мюфтийството в даден град на Балканите и едно мюфтийство в Турция: "Вместо да насочваме всичко през центъра, създадохме преки връзки между мюсюлманските конгрегации. Призренското мюфтийство, например, сега е побратимено с мюфтийството в Анталия. Мюфтията на Анталия започна събиране на средства за строителство на нова джамия в побратимената община, и събра 700,0000 евро. Сега джамията се строи и хората в Призрен я наричат "анталийската  джамия" (Kılıç, 2010) (34). Според централните служби в Анкара, има няколко десетки проекта с побратимени градове на Балканите. Много от тези проекти създават мрежи между конгрегации в Турция и на Балканите, които получават развитие отвъд строителството на джамията и продължават с размени на посещения между членове на конгрегациите, проповедници и млади хора. Списанието на Дианета за Европа (Diyanet Avrupa) редовно публикува фоторепортажи за такива посещения на общностите в Труция.

Организирането от Дианета на Евроазиатски и Балкански съвети, в качеството му на домакин, в допълнение към възстановяването и строителството на джамии, е показателно за ролята на Управлението като символичен лидер на мюсюлманските общности на Балканите и в Централна Азия. Това е послание, което се приема добре, като цяло, особено в малките и недостатъчно финансирани ислямски обединения на Западните Балкани и в постсъветското пространство. Кемал Килич, директор на Евроазиатската служба в Дианета, подчертава, че отношенията "като цяло са отлични. Когато Али Бардакоглу посети Сараево, във връзка с 600-ата годишнина от появата на исляма, той бе аплодиран единодушно от всички лидери в региона" (Kılıç, 2010). Това обаче не означава, че турският Дианет се радва на безусловна подкрепа от всички мюсюлмани (35). Най-вече в Босна и Херцеговина, където Риасетът е добре организиран и се председателства от харизматичния Рейс Мустафа Ефенди Черич, върховенството на Дианета не се приветства повсеместно. Критикуват се теологичните основи на Дианета и неговия ръководител, неговата политика и отношение. Така, Мирнеш Ковач от ислямското списание Preporod смята, че: Турция понякога може да се държи много арогантно, както постъпи по отношение на кампанията за искане на извинение от сръбския парламент.  Тя може да е подтикнала парламента, но няма право да ни отнема геноцида. ... И освен това, има доста голяма доза невежество. Когато погледнете от Дианета, от Анкара, как може да разберете, че Islamska Zaednica е напълно независима от държавата? (Kovaç) (36).

Висш представител на ислямското обединение повтаря тези тревоги, като твърди, че "навсякъде ислямските лидери се избират от ръководството или от държавата. Шейхът на „Ал Азхар” се назначава от държавата. И председателят на Дианета е държавен служител. Но лидерът на мюсюлманите трябва да се избира от юлема (теолозите)" (Omerdić, 2010). Но въпреки тези напрежения, босненските мюсюлмански елити изглежда са съгласни, че "от всички мюсюлмански страни, сътрудничеството с Турция е най-напреднало" (37). Тази връзка с "първия сред равните" е наистина сложна – приветствана от повечето и гледана с подозрение от други. Босненската мюсюлманска общност е най-яркият представител на втората категория. От своя страна, Дианетът опитва да формира балканския ислям според своето виждане за ислямската доктрина и практика, което наистина е най-близко до местните традиции, използвайки външните отношения, за да се легитимира като наследник на османския Мешихат и като може би най-голямата и централизирана администрация по мюсюлманските религиозни въпроси.

"Ислямските редници":  Училищата Гюлен и ислямските братства с база в Турция

За разлика от турските държавни агенции, "ислямските редници" (т.е. верски организации, мисионерски училища и университети с база в Турция) не функционират в рамките на ясно видими и централизирани йерархии. От една страна, това прави настоящото проучване по-трудоемко, от друга то е показател за гъвкавия и често локален характер на верските социални мрежи.  Освен това, тези верски организации, независимо от липсата на йерархични структури, винаги отговарят пред някоя „организация-шапка” и са склонни да възпроизвеждат една или друга организационна логика, където и да работят. Тези организации се описват като "неосуфистки движения" (Solberg, 2007: 441) в традицията на харизматичния Бедиуззаман Саид-Нурси (наричан още Нурку), като мрежата Гюлен и набожните и по-съзерцателни последователи на Сюлейман Хилми Тунахан (38).  И двете мрежи включват много подгрупи, местни фондации и дори фирми. При все това, те са се посветили да служат на "Бога и човечеството" и са особено активни в образователния сектор, провеждат курсове по Корана и религиозни семинари, поддържат учебни зали и дори университети. Освен това, всички са съгласни, че съвременната турска идентичност е пропита от неоосманисткия дух, а някои от тези организации са силно привързани към идеята за завръщането на Турция на Балканите (39).

Вероятно най-видимата и впечатляваща мрежа е движението на последователите на Фетхуллах Гюлен или „Ходжаефенди”, както го наричат учениците му. Много е писано за това действащо във все по-глобален мащаб движение, включващо образователни институции, благотворителни организации и бизнесмени (Agai, 2004; Alpay, 2009) (40). Движението представлява сложна организация, без строга йерархия, но дейността й се осъществява от местни фондации, вкоренени в гражданското общество. Независимо от това, всички близки до движението образователни институции използват сходни организационни форми: действат по един и същ морален модел на т.нар. хизмет (служба), като всички се вдъхновяват и, в крайна сметка, отговарят пред самия  Фетхуллах Гюлен (Öktem 2011: 127-30). Пионерите на движението - често набожни и идеалистични учители от Централен Анадол, създават първите училища на Балканите в Албания още през 1993 и започват дейност в Македония през 1996, в Босна и Херцеговина през 1997 и в Косово през 2000 (41).

И в трите страни организационната и съдържанието на учебната програма са близки до идентичните и „огледални” училища Гюлен в Турция и други страни. Първо, пионери от движението (винаги от Турция) започват с формиране на местна организация-шапка, която се стреми да създаде база сред населението в съответната страна и действа като посредник за дарения от партньорски общности в Турция. Евентуално се създават първите основни училища и колежи, а след като постигнат това, „пионерите” разширяват поддържащата база в Турция и в приемащата страна, увеличавайки институционалните си възможности. В Западните Балкани сега има десет такива колежа с няколко хиляди ученици. Тези колежи работят само по светски учебни програми, съответстващи на изискванията на приемащата страна и наблягащи върху точните науки. Повечето занятия се водят на английски, но се преподават и местни езици, както и турски (Hadžagić, 2010). Както връстниците им в турските нерелигиозни училища, учениците в училищата Гюлен носят униформи, повечето учат в смесени паралелки и обикновено не им е разрешено да носят ислямско облекло и хиджаб (42).

Важно е да се отбележи, че училищата Гюлен не са ислямски благотворителни организации. Точно обратното – това са частни колежи, самоиздържащи се от такси и, при необходимост, от временни помощи, предоставяни от базовите общности в Турция (особено през първите години от дейността им). При все това, основният замисъл е местните фондации да станат  финансово независими и да осъществяват дейността си без допълнителни дарения.  В резултат, въпреки че някои ученици получават стипендии, повечето произхождат от средната и горната средна класа. Най-успешни са колежите в Прищина, Сараево и Тирана, като мюсюлманските политически елити, особено тези в Албания, предпочитат да изпращат децата си именно там (43). "Бизнес моделът", по който работят колежите, напомня този на американските мисионерски училища през периода на късната Османска империя. От тези начални училища, асоциации на родителите и организации на завършилите се формира социална база, която осигурява управлението на колежите, поне в средносрочен план, и допринася за разрастването на движението.

Но, както е видно от таблица 2, училищата на фондация Сема в Албания не се свеждат само до светски институции.  Като значително отклонение от веруюто на движението Гюлен – светски училища с мисионерски дух, насочени към добри дела и образцово поведение – фондация Сема е поискала да поеме религиозните средни училища на ислямската общност.

Медресетата са създадени в началото на 90-те години на ХХ век с дарения от Саудитска Арабия и ОАЕ, но тези донори постепенно биват изтласкани. Както си припомня Генти Кружа от  Komuniteti Musliman: „Когато медресетата загубиха спонсора си в средата на 90-те години, изпълняващият длъжността главен секретар на Общността търсеше начини да спаси тези училища. Турските колежи на гюленския Джемаат [религиозна общност] вече се ползваха с голямо уважение, така че той ги убеди да поемат първото училище през 1995. През 1998, медресето в Кавайе беше изтръгнато от ръцете на една уахабитска група и предадено на грижите на фондация Гюлен. През 2005, влиятелното медресе в Тирана бе изоставено от катарска фондация и предадено под попечителството на общността Гюлен.  А през 2010, Джемаатът възстанови и медресето в Корча, където преди това бе разрушил и построил отново джамията, първоначално изградена от арабите” (Kruja, 2010).

Директното прехвърляне на дейности от арабските салафитски мрежи към турски ислямски фондации никъде не е толкова явно и завършено, както при религиозните училища в Албания. Обстоятелството, че турска мюсюлманска мрежа с определени убеждения управлява практически всички религиозни училища в дадена страна е многозначително, макар и да не се приема добре от всички.  Консерваторите в Албания и ислямски интелектуалци в други страни критикуват медресетата на Гюлен за това, че са твърде светски, бучават заедно момчета и момичета, и тушират религиозното съдържание в учебната програма (Ismaili, 2010; Pajaziti, 2010). В действителност, медресетата на Гюлен не се различават значително от другите турски колежи, с изключение на по-гъвкавото отношение към ислямското було и по-големия дял на религиозното образование.

Друга област от образователния пейзаж в Босна и Херцеговина и в Албания, където Джемаатът играе роля, е висшето образование. Университетът Бурч (Burç) в Сараево е създаден от турския колеж и фондацията Босна Сема. Открит е през 2008 и засега представлява доста скромна институция с едва 300 студенти и 16 преподаватели, повечето от които идват от Турция. Според главния секретар на университета Орхан Хаджагич, планът за развитие предвижда университетът да има 5,000 студенти и 4 факултета (по икономика, филология, информационни технологии и биоинженерство). Макар че повечето сегашни студенти идват от Турция –  и мнозинството са студенти, които не могат да учат в турски университети заради ислямското си облекло – делът на турците намалява (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (44). Друго подобно висше учебно заведение е университетът Епока в Тирана,

успял да се наложи като влиятелна институция в академичния живот на страната. И двата университета са частни фондации, събират значителни такси (45), и поддържат тесни връзки с университета Фатих, който е на Джемаата в Истанбул.

Докато Джемаатът Гюлен има институционални структури, които са по-податливи на анализ и представяне в структуриран вид, други братства и религиозни общности са по-децентрализирани и функционират на местна основа. Има множество малки, произхождащи от Турция, фондации, които провеждат редовни курсове за изучаване на Корана, и стопанисват общежития за учащи по същия начин, както го правят в Турция.

Дейността на фондации като базираното в Турция "Общество за развитие на науките" (Ilim Yayma Cemiyeti), се осъществява от ученици на харизматични лидери като Осман Нури Топбаш и последователи на Сюлейман Хилми Тунахан, които изцяло следват традицията на братствата Нурку и Накшибенди. За да се оцени влиянието им по места са необходими повече теренни проучвания. Но предвид по-съзерцателния характер на тези движения, влиянието им се ограничава до хората с по-религиозна нагласа. В този край на спектъра има частично припокриване и със салафитски фракции, които обаче не проповядват насилие. При все това, съзерцателните сюлейманци, в крайна сметка, са по-гъвкави по отношение на компромисите със съвременния свят и неговите институции.

Една област, в която мрежите Нурку и Накшибенди изглежда са направили голям скок напред, са двата университета в Сараево и Скопие, открити наскоро от правителството на турската ПСР (46). Международният университет в Сараево отвори врати през 2010 и вече има 1000 студенти във факултетите си по инженерни науки, икономика и образование (Smajić, 2010) (47). Студентската маса е съставена поравно от босненски и турски младежи, като много студентки носят един или друг вид хиджаб. Независими наблюдатели споделят подобни впечатления от Международния балкански университет (МБУ): "МБУ е университет за турски момичета, които не могат да учат в Турция поради забраната за носене на забрадки.  Но той не изглежда добре управляван и студентите от Македония са много малко"  (Jusufi, 2010).

Тук може да се възрази, че забраната за носене на забрадки в турските академични градчета, която бе наложена в края на 90-те години, е на път да бъде отменена в Турция и, че тези инвестиции имат по-дългосрочна перспектива, но изглежда, че истинският проблем е институционалната и академична слабост. Двата университета са интересни казуси, тъй като подчертават степента, в която турските ислямски мрежи предпочитат да функционират като изграждат "светски” структури и работят през тях, вместо да създават "паралелни" или "революционни" институции и практики, както постъпиха много саудитски и европейски ислямистки организации. Двата случая ни припомнят как поведението на подозрителност и самоизолираност се пренася от контекста на Турция в този на Балканите. Въпреки че университетът Бурч и Международният университет в Сараево се намират непосредствено един до друг, в предградието Илиджа, между тях няма институционален контакт (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (48). Докато синергичните взаимодействия между двете турски институции би могло да доведе до създаването на по-силен академичен профил, взаимното им избягване идва да напомни оспорвания характер на ислямската политика с турска база.

Новото турско присъствие

През последното десетилетие турското присъствие на Балканите се интензифицира и се развива в различни посоки. Ако през 90-те години турската външна политика все още е ограничена от това, което Кентел нарича "криза на националната идентичност" и от светската ориентация на кемалистката идеология, днес вече не е така. Било в областта на официалната двустранна и регионална политика, или на ниво мюсюлмански неправителствени организации, турците вече са фактор, който не може да бъде пренебрегван. Държавните представители, особено онези подчинени на правителството (Дианет, TIKA), изпълняват проекти, целящи консолидирането на официалните ислямски обединения (вероятно със средносрочната цел да ги вкарат в лоното на формиращата се система на мешихата) както и такива за възстановяване на османското архитектурно и религиозно наследство. Турските религиозни фондации заеха мястото на арабските източници на финансиране и сега предоставят голям набор от услуги - от светско образование в колежи и университети, до курсове по изучаване на Корана. И накрая, стипендиантите на Дианета и турското Министерство на образованието са повече от 2000 на година, като създават мрежи от хора, получили образованието си и социализирани в Турция.

Няма съмнение, че Турция е най-влиятелната мюсюлманска държава в региона, както сред мюсюлманите в Западните Балкани, така и в Гърция и България, които са сравнително силни държави, отнасящи се с подозрение към всяка турска намеса. Новото турско присъствие на Балканите обаче, също е изпълнено с напрежения. Има конфликти на интереси на много равнища - от неразбирателство между правителствените институции (особено между ТИКА и Министерството на външните работи), до съревнование между различни религиозни организации (т.е. между джемаата на Гюлен и други организации на нурджиите). Най-накрая, новото турско присъствие, особено в областта на интелектуалната и османистка традиция, не се приема безрезервно от много светски мюсюлмански и немюсюлмански наблюдатели, както показа и реакцията на речта на Давутоглу в Сараево. Въпреки тези напрежения, обаче, има силни индикации за присъствието на нови ислямски мрежи в региона, които „заобикалят” арабския свят и Иран. В центъра на тези нови мрежи са Турция и, в по-малка степен, Малайзия. В много отношения, те са по-консервативни от уахабитските и салафитски мрежи,  навлезли в региона в началото на 90-те с цел да революционаризират исляма. Новите мрежи целят запазване на съществуващите структури и традиции и преоткриване на османското ислямско наследство. Показателно е, че те са по-успешни в Западните Балкани, докато са ограничени в Гърция от подозрителната държавна власт, а в България - и от държавата, и от посткомунистическата и светска турска партия.

Заключителни бележки

В настоящата статия се опитах да покажа, че мюсюлманските общности в Югоизточна Европа са разнообразни, локализирани и често фрагментирани по етническа, езикова и дори доктринална линия, наред с ясно очертаното исторически наследено разделение. Макар че финансовото и организационно присъствие на арабски благотворителни организации и ислямски фондации бе значително, през 90-те години на ХХ век, те всъщност никога не поставят под въпрос тази основна структурна характеристика. Въпреки благоприятните за тях обстоятелства – войната в Босна, геноцида и конфликта в Косово, които спомагат за намесата на „джихадистите”, особено в Босна и Херцеговина – салафитските и вахабитски сдружения не успяват да наложат строгото си разбиране за ислямската практика и доктрина, още по-малко пък, да "инжектират" съзнание за принадлежност към „мюсюлманството”, отвъд националните и езиковите особености. Когато правителствата от региона започват да гонят арабските благотворителни организации и фондации, на сцената се появяват турските играчи, както на държавно така и на по-ниско ниво. С победата на ПСР на изборите през 2002 и последвалата трансформация на турската външнополитическа визия, насочена вече към по-широкомащабни мюсюлмански, а не само турски, етнически въпроси, ислямските фондации, образователни институции, както и могъщият Дианет, започват да играят значима роля в повечето страни от региона. Интензивността на турското въздействие обаче, се подпомага от политическите, правните и обществените структури на страните, в които тези лица оперират: Западните Балкани, със своите слаби държави и големи групи мюсюлманско население, стават много важни за новата турска политика на ангажираност с мюсюлманските общности. Най-вече в албаноезичните общности в Македония, Косово и Албания, турските играчи проникват в утвърдените ислямски обединения и в образователния сектор. В Босна, където религията се счита за дълбоко преплетена с националната идентичност и където Реис Мустафа Черич иска да представлява „европейския ислям”, на турската външна политика често се гледа нееднозначно. И там обаче, наследството на панислямската мобилизация при Алиа Изетбегович, през 90-те, е създало канали за появата на интелектуални ислямски мрежи, в чието изграждане лично участва и министърът на външните работи Ахмет Давутоглу. В България и Гърция, които са силни национални държави с традиционно подозрително отношение към мюсюлманските си (предимно турски) малцинства, новите турски играчи имат по-малко успех. В България светската турска партия Движение за права и свободи пази определена дистанция спрямо правителството на ПСР.

Въпросът, който изниква при това положение е, до какво ще доведе новото турско присъствие на Балканите? Могат ли експертите по сигурността, които са склонни да асоциират по-голямата част от арабската активност в региона с джихадисткия тероризъм, да се успокоят и да сметнат, че на Балканите сега се наблюдава възход на "умерения ислям"? Или, възможно ли е новата турска външна политика и прокарващите я на най-ниско ниво да са там за да усложнят и без това сложната картина с приказки за османска носталгия, искания за върховенство на Дианета и надигаща се вълна на нов ислямски консерватизъм? Днес може да е още рано да се анализира ислямът и мюсюлманите на Балканите след „уахабитската интермедия”, но все пак могат да се направят някои условни заключения в четири взаимосвързани области: светският (в крайна сметка) театър на регионалната политика, напреженията между различните турски действащи лица на държавно и по-ниско ниво, продължаващото значение на специфичната османска религиозна традиция и постепенното превръщане на Дианета в елемент, действащ и отвъд националните граници.

Речта на Ахмен Давутоглу в Сараево и визията му за нова Османска общност на народите под турско ръководство изненада мнозина, не на последно място в американските външнополитически среди, чието негативно мнение и тревога напоследък станаха общдостъпни, благодарение на Уикилийкс (посолство на САЩ в Анкара, 2010). Отвъд риториката и дълбоко философските ислямски възгледи на Давутоглу, външната политика на Турция на Балканите е прагматична и почти повсеместно одобрявана. Тристранните срещи на Давутоглу с Босна и нейните съседи помогнаха да се преодолеят отдавнашни  и изглеждащи нерешими проблеми, а задкулисните преговори доведоха до първите стъпки към сближаване на Сърбия и Босна. Това са важни предпоставки за наистина европейско бъдеще на Западните Балкани. Изглежда че в този регион Турция е успяла да си извоюва позиция на "властови брокер", извън религиозните въпроси и действително е допринесла за регионалната интеграция и добросъседските отношения. В областта на религиозната политика, обаче, положението е доста по-неприятно.

Преди всичко – и въпреки наскоро постигнатия консенсус за нова османска мюсюлманско-турска (а не светска турска етническа) идентичност – напрежението избива и в турските държавни институции, и между държавни и недържавни действащи лица, усложнявайки възможността за постигане на единна турска позиция на Балканите. Има конфликти между

повечето светски и кемалистки външнополитически елити в Министерството на външните работи и новите, ориентирани към исляма, кадри на Ахмет Давуготлу и колегите им от TIKA. В продължение на десетилетия турските дипломати мобилизираха турските общности на базата на тяхната етническа принадлежност и с идеологическия език на пантюркизма, затова преориентирането им към проислямска политика изглежда малко вероятно. Търкания съществуват и между правителствените проислямски кадри и джемаата на Гюлен, който се счита за прекалено независим в своите възгледи, както и между тази общност и други религиозни фондации, тъй като те имат една и съща публика. Тези търкания ограничават синергията между турските действащи лица и, същевременно, дават възможност местните ислямски играчи да подбират партньорите си (а и да манипулират тези партньори), ако собствената им автономия е застрашена.

Въпреки фрагментарното естество на мюсюлманските общности в Югоизточна Европа и въпреки че те не говорят общ език, съществува важен пласт религиозна традиция, коренящ се в периода на османско-турското владичество на Балканите. Преживяното от различните мюсюлмански общности по време на разпадането на Османската империя и австрийското управление през ХІХ-началото на ХХ век. е много различно. В годините между двете световни войни югославското, гръцкото, българското и албанското кралства се изграждат въз основа на този разнопосочен опит и очертават различни траектории за мюсюлманските си общности. По време на Студената война ислямът, както и други религии, е зорко следен и притискан от полицията в България, брутално потискан в Албания, наблюдаван с подозрение в Югославия и стриктно регулиран в Гърция (49). Социалният и икономически погром от войните в Босна и Косово преформатира и националната идентичност, и националната територия. Все пак, огромното мнозинство от мюсюлманите в региона спазват сунитско-ханафитската традиция - правна школа в исляма, която е синоним на Османската империя и на модерна Турция.

Много по-малките общности на бекташите и алевитите също имат много силни връзки с центровете на своите верски групи, останали в Турция (макар че общността на бекташите в Албания, с времето, придобива албанска национална идентичност), а тарикатите, т.е. суфитските братства, създавали модела за народния османски и днешния турски религиозен живот, процъфтяват в Косово и Македония и поддържат силни връзки с подобните на тях братства в Турция. Тази богата традиция, макар да има много местни варианти, продължава да съществува и ни напомня колко трудно трябва да е било за салафитските мисионери, за които култура и традиция, извън примера на ранната ислямска история, не съшествуват, да действат в такава обстановка.

Ако османският културен контекст, ведно с комунизма и светският национализъм на исляма на Балканите, се оказва доста неплодородна почва за салафитските мисионери, не би било прекалено да се каже, че Дианетът и, по-общо, турските фондации могат да оперират в културна среда, с която те повече са свикнали. Действително, ролята на Управлението по

религиозните дела и на председателя му Али Бардакоглу (50) през последното десетилетие е наистина внушителна: с Върховната мюсюлманска шура на Евразия и тази на Балканите Дианетъте утвърди като най-висшата инстанция на мюсюлманите сунити на Балканите и в Кавказ. Благодарение на огромния си персонал и централизираната си структура, както и на хилядите стипендии, публикации и религиозни служби, институцията започва да предопределя как ислямските обединения на Балканите взаимодействат помежду си и с ислямския свят. Пример за това е поклонението в Мека, т.нар. "хадж", който Дианетът сега организира за много от по-малките ислямски обединения в района. Друг пример е нарастващият брой имами и теолози, обучаващи се в богословските факултети в Турция. Но въпреки че Дианетът последователно работи за да реализира претенцията си за върховенство над ислямските обединения в региона, той среща сериозно съпротива от босненския Реис Мустафа Ефенди Черич, който иска да свърже значимата историческа роля на Сараевския мюсюлмански съвет (Сараевски Риасет), от времето на Югославия, с водеща роля в ръководството на "европейския ислям". На този етап, обаче, това съревнование между Риасета и Дианета не пречи на действията на последния.

Независимо от тези напрежения, можем условно да приемем, че турското присъствие започва да променя видимото "лице" на исляма на Балканите: османски джамии, текета и ханета се възстановяват и скоро ще засенчат строгите уахабитски и салафитски молитвени домове, построени през 90-те години на ХХ и в началото на ХІ век. Турският език бележи скромно завръщане в религиозните и нерелигиозни елити благодарение на турските колежи и на стипендиите, отпускани от Министерството на образованието и Дианета. Едно от заключенията, които могат да се направят, е, че "турското завръщане" на Балканите може в средносрочен план да има много по-силно влияние  върху организацията на мюсюлманските общности и практиката на религиозния живот, отколкото културно чуждите и политически революционни арабски и ирански усилия и мисионерство. Как това влияние ще се развие в ежедневието на хората и (външно)политическите избори на елитите, ще зависи от политическата, правна и обществена рамка във всяка страна, както и от развитието на събитията в Турция, САЩ и ЕС.

Изглежда много вероятно, че ПСР ще остане на власт поне през следващите четири години, през които ще може да се ангажира с преодоляването на много от вътрешните напрежения, споменати по-горе. Ще продължи ли обаче, американската администрация да смята Турция за умерена и приятелска мюсюлманска сила ако правителството на страната продължава да оспорва някои от крайъгълните камъни на американската политика по отношение на Иран, Израел и Ирак? Ако на Запад се акцентира върху антизападните прояви на турските ислямски играчи, действията им лесно могат да бъдат ограничени. Това, обаче, е малко вероятно, особено при липсата на каквато и да било реална алтернатива. Накрая, ЕС също може да играе роля, поне в Западните Балкани. Поставянето като цел на членството в ЕС впоследствие ще създаде различна среда и за турските действащи лица и може да доведе до прогресивната им „европеизация”. Така или иначе, разнообразието на мюсюлманските общности на Балканите ще продължи да съществува, на фона на различните политически и институционални условия, като те все повече ще се свързват с другите, в рамките на едно по-голямо мюсюлманско пространство, простиращо се от Турция до Западна Европа.

Бележки:

1. Милли Гюрюш, основното турско ислямистко движение, поддържащо връзки с „Мюсюлманските братя”, се разгръща през 70-те години в Германия, където действията му не са ограничавани от светските турски власти. Джамиите, изградени от Милли Гюрюш, стават първите „сборни пунктове” за имигриралите в Германия бошнаци, които не строят собствени джамии за да не привлекат вниманието на югославските разузнавателни служби. Така, благодарение на многобройните си контакти, Милли Гюрюш е първата мюсюлманска организация, действаща там (Kovac, 2010).

2. American Board of Commissioners for Foreign Missions създава изключително влиятелна мрежа от мисионерски училища и образователни институции, формиращи англоезични и проамерикански елити, най-вече сред немюсюлманските общности в Империята, но и сред принадлежащите към мюсюлманските елити.

3. Колежите Гюлен са начални и средни училища, много успешно функциониращи във всички държави от региона, с изключение на Гърция и България.

4. Това беше важна стъпка за деблокиране на сръбско-босненските отношения и издигна турско-сръбските отношения на много по-високо, приятелско равнище. През юли 2010, Сърбия отмени визовия режим за турските граждани.

5. Ключова лекция на конференцията „Турската външна политика в променящия се свят”, провела се в Оксфорд, на 30 май 2010.

6. Движението Милли Гюрюш на Неджметтин Ербакан, както и неговата Партия на благоденствието управляваха голям брой общини в Турция (включително Истанбул и Анкара) в средата на 90-те и изиграха ключова роля за мобилизиране на турското общество в подкрепа на босненската кауза. Оттогава много улици в редица турски градове носят имена, като „Алиа Изетбегович” или „Босна”.

7. Някои от студентите на Давутоглу от Ислямския университет днес заемат важни позиции в босненското Външно министерство, включително сегашният босненски посланик в Иран.

8. Речта беше публикувана за първи път в босненското списание BH Dani (www.nspm.rs), а след това и на английски език на www.grayfalcon.blogspot.com/2009/11/what-turkey-wants.html.

9. Проектът за създаване на ненационалистическа Ислямска партия, се оказа неуспешен, на фона на подема светския албански национализъм през 90-те.

10. В този контекст, Институтът Yunus Emre, създаден по модела Британския съвет и Гьоте Институт, може да играе важна роля в средносрочна перспектива. Институтът съвсем наскоро отвори врати в Сараево, Скопие и Тирана – www.yunusemrevakfi.com.tr.

11. Близостта на Хакан Фидан до правителствените среди се потвърждава от назначаването му за генерален директор на Националната разузнавателна агенция (Milli Istihbarat Trskilati, MIT) през 2010.

12. Реактивацията на ТІКА трябваше да обслужи и друга политическа цел: въпреки че през по-голямата част от 2000-те години, Турция търсеше подкрепа за да стане временен член на Съвета за сигурност на ООН, през 2009-2010 (Coruh, 2010). В частност, ТІКА особено активно демонстрираше на останалите страни-членки от развиващия се свят, че Турция означава бизнес, т.е. помощ за развитие и икономическо взаимодействие, без какъвто и да било „колониален отенък”. Организацията създаде представителства в 23 страни, включително в Азия и Африка. Макар че е трудно да се прецени каква точно бе заслугата на ТІКА, Турция успя да осъществи тази си цел.

13. Друго ограничение е свързано със статута на агенцията като служба за техническа помощ, което означава, че тя не може да финансира и реализира строителство на нови джамии (Coruh, 2010).

14. Изглежда обаче, че ограниченията винаги могат да се заобиколят, включително чрез побратимяване с турски общини, много от които вече са асоциирани с общини с преобладаващо турско население в България (Koseomer, 2010) и играят важна роля в подпомагането на мюсюлманските общности.

15. Така, висш служител на ТІКА твърди, че „въпреки новите кадри и промяната във визията, представителите на стария елит все още доминират в министерството и пречат на проектите, смятани от тях за прекалено „ислямистки”. Противоречията, за което става дума, се дължат на продължаващата битка за властта между кемалистките елити и новите им ислямистки съперници, както и между премиера Ердоган и все по-самоуверения външен министър Ахмет Давутоглу.

16. Индикатор за това пристрастие към османското наследство, е и фактът, че мобилните телефони на много чиновници звънят с еничарския марш.

17. Турският принос за Световния Бекташки център е особено интересен, тъй като става въпрос за сътрудничество с Дианета, който, в крайна сметка, е сунитска организация.

18. Макар и силно смекчено, това съображение се изказва и от директора на евразийския офис на отдела за международни отношения на Дианета: „Подкрепяме бекташката общност, защото сме против опитите на някои в Албания за отделяне на бекташизма от исляма. Бекташизмът има ясни ислямски корени, но в Албания се правят опити да бъде откъснат от тях. Водачите на бекташитите поддържат контакти с много фондации, а ние се опитваме да ги върнем към основното течение (Kilic, 2010).

19. Постоянна тема за разговори сред водачите на мюсюлманската общност в региона е ролята на утвърдените общности за ограничаване на салафитските тенденции. Главният мюфтия на България Мустафа Али Хаджи например, посочва, че салафитите са станали много активни в ромските квартали на Пловдив и, особено, в Столипиново: „Ако Главното Мюфтийство можеше да действа по-решително, щяхме да сме много по-ефективни срещу тази радикализация” (Alis, 2010). Член на Ислямския съюз на Македония (Bashkesie Fetare Islame) твърди, че е имало сблъсъци с „уахабитите”, опитващи се да овладеят изпълнителните съвети и джамийските настоятелства. (Selimovski, 2010).

20. Ибрахим продължава, твърдейки, че повечето проекти на практика се прокарват чрез Adnan Islamili и, че Логос А е реципиент на повечето плащания (Ibrahim, 2010). Не е ясно, дали това е така, или е израз на недоволството от откъсването от предишните фондове.

21. Макар че официалният принцип на Република Турция е лаицизмът, на практика, статутът на Дианета противоречи на разделението между светските и религиозни институции. Истината е, че държавата и религията са взаимосвързани, като по време на империята, така и на републиката, като и в двата случая именно държавата играе водещата роля. Тази доминация на държавата е сред основните разлики между Османската и Сефевидската империя в Иран, където теолозите винаги са играли независима политическа и социална роля.

22. Турско-ислямският синтез е еклектична смес от авторитарни идеологии, вариращи от турския етно-расов национализъм, ислямизма и отоманизма, до кемалисткия авторитаризъм. „Синтезът” е популярен сред консервативните кръгове още преди преврата от 1980. Влиянието му отива отвъд религиозното обучение в училищата (Oktem, 2011).

23. Дори след почти десетгодишното управление на ислямистката ПСР, идеята за възстановяването на Халифата е абсолютно табу за светските турски елити.

24. В Холандия, местната организация на Дианета е създадена през 1982 и скоро след това управлява над 140 джамии, превръщайки се в най-голяма мюсюлманска асоциация в страната (Oktem, 2010). В Германия, Фондацията Дианет е създадена по същото време и днес управлява над 800 джамии. И там Дианетът е най-голямата мюсюлманска асоциация (Oktem 2011). Във всички случаи, имамите, проповядващи в чужбина, се назначават от Президентството в Анкара (обикновено за три години), като дейността им се координира от аташето (също назначено от Президентството) по религиозните въпроси в съответното посолство.

25. Отделът за международни отношения на Дианета включва четири дирекции: „Мюсюлмански общности в Евразия”, „Турската диаспора”, „Междурелигиозен диалог” и „Ислямски държави и общности извън Европа и Азия” (Dyanet, 2010).

26. Засега срещите на седемте съвета се провеждат на всеки 2 или 4 години, обикновено в Истанбул или Анкара. Срещата през 2000 беше в Сараево, а през 2002 в Косово.

27. Пример за ролята на съвета е осигуряването на възможност за религиозно образование. Висшият ислямски институт в София няма акредитация, затова дипломите му не се признават и притежателите им не могат да бъдат назначени на редица длъжности. За да реши проблема, Дианетът им дава възможност да изкарат още една година в Факултета по теология на Анкарския университет и да получат диплом от него (Kilic, 2010).

28. Там където липсват формални административни структури или пък възможностите им са ограничени (на Балканите и в ОНД), поклоненията в Мека често се организират от салафитски организации. Сега, в много страни, включително в цяла бивша Югославия, те се организират от турския Дианет.

29. След 2007, Балканският ислямски съвет имаше срещи в България, Черна гора, Румъния и, през май 2010, в Призрен (Косово). Призренският съвет беше ръководен от председателя Али Бардакоглу и мюфтията на косовския Ислямски съюз Наим Ходжа (Balik, 2010). Срещата, която беше много добре рекламирана, отвори вратите за Дианета да действа като официален организатор на хаджа за всички мюсюлмани на Балканите, което и една много символична роля.

30. Във всички, посетени от мен, мюсюлмански общности видях публикации на Фондацията на Дианета на турски и на местните езици. Много от тях са учебници за ислямската доктрина и практика. Широко разпространено е и месечното списание Dyanet Avrupa, излизащо на турски.

31. Теологичният факултет на Университета Мармара в Истанбул и университетите в Бурса и Анкара са сред най-популярните за студентите от Балканите, като няколко десетки от тях се обучават във всяка катедра, създавайки възможност за изграждане на допълнителни мрежи.

32. Освен това, има няколкостотин стипендии за „турските и свързаните с тях общности”, в рамките на „Големия студентски проект” на Министерството на образованието. Всяка година се приемат по 100 студенти само от Косово, макар че 70% от местата се пазят за турски студенти (Karabaxhakiu, 2010). В България, всяка година 60-80 студенти отиват да учат в Турция, а след като се върнат се ползват с влияние в местната политическа система (Ismailov, 2010).

33. Таблицата дава представа за продължаващия етнически уклон в Дианета, дори и при управлението на ислямистката ПСР. Делът на стипендиите е значително по-голям в страните със значителни турски общности, особено в Гърция.

34. Други успешно побратимени градове от региона, са черногорския Улчини и Алания, албанския Берат с Йозгат и босненския Маглаж с Кайсери (Kilic, 2010).

35. Този критицизъм се споделя и от по-прагматичните членове на ТІКА, според които „Дианетът не действа професионално и представителите му често не познават местните общности. Нерядко те действат без да мислят за структурите там” (Mahmut, 2010).

36. Сред най-спорните въпроси е за мюфтията на Санджак. В момента там има две мюфтийства – на Риасета и на просръбски ориентирания мюфтия на Мешихата Адем Зулкич. Този проблем трови отношенията между двете най-големи и влиятелни мюсюлмански общности в региона. Според чиновници от Външното министерство Церич се опитва да задържи Санджак под свой контрол, макар че там има местна общност, поддържаща тесни връзки с Белград.

37. Двойнствената позиция спрямо Турция се отбелязва от чиновниците в съответните отдели на Дианета, които смятат, че Церич се опитва да действа като „водач на мюсюлманите в Европа”, макар в същото време да заявява, че признава върховенството на Мешихата, който се представлява от Истанбул. „Реисът понякога поставя под въпрос авторитета на президента на Дианета, твърдейки, че проф. Бардакоглу не е Реис, а просто чиновник. Което означава, че Реисът Церич се смята за истинския лидер на мюсюлманите. Не сме съгласни с него, но продължаваме да го финансираме” (Kilic, 2010).

38. Основателят на този най-важен и влиятелен Naksibendi tarikat (ислямско братство) е роден през 1888 в българския град Силистра. Той е водещ теолог и имам до смъртта си през 1959 (Denizolgun, 2010).

39. Списанието, издавано от студенти от Международния балкански университет в Скопие, носи многозначителното име “Evlad-i Fatihan” („Децата на завоевателите”).

40. Движението редовно организира международни конференции за да се представи пред останалите.

41. В класическите „силни” държави от региона, т.е. в България и Гърция, няма институции на Гюлен. Освен това, тук не се занимавам с институциите в Черна гора, Сърбия и Румъния.

42. Твърдата привързаност към светското облекло също се критикува от някои родители, предпочитащи дъщерите им да носят хиджаб (Ismaili, 2010).

43. Децата на албанския министри на отбраната Фатмир Медиу и икономиката Генч Рули учат в турски колежи (Gulen TV, 5.04.2010).

44. Административният персонал на университета е почти изцяло от босненци, но от 16 професори, 12 са от Турция.

45. Между 2500 и 3000 евро годишно.

46. Международният университет в Сараево беше открит от премиера Ердоган, през април 2010 и разполага с внушителен кампус в предградието Илиджа, точно срещу кампуса на Университета Бурч. Международният балкански университет в Скопие бе основан от Вейсел Ероглу, който в момента и турски министър на горите.

47. Университетът няма ясна политика за религиозното образование, но разполага с малка изискана джамия в кампуса си – изградена от турската Фондация на Дианета.  Някои студентски общежития се поддържоат от Ilin Yayma Cemуeti и други религиозни фондации, които изискват от студентите да участват в редовните молитви и в курсовете за изучаване на Корана.

48. Всъщност, ректорът на Бурч не бе поканен на церемонията по откриването през април 2010.

49. Важно е да се подчертае, че Гърция е единствената страна в региона, която не позволява създаването на Ислямски съюз. На теория, религиозният живот се организира от две мюфтийства, а де факто от двама назначени и двама избрами мюфтии.

50. Али Бардакоглу беше президент на Дианета от 2003 до ноември 2010, когато го замени заместникът му Мехмет Гюрмез.

* Авторът е анализатор на Центъра за европейски изследвания в Колежа „Сейнт Антъни” към Оксфордския университет, Великобритания, материала публикуваме с любезното съдействие на проф. д-р Владимир Чуков и Ориент бг

Както е известно, бързото развитие на ирландската икономика през 90-те години на миналия век и първите на настоящия, даде основание страната да бъде наречена „келтския тигър”, по аналогия с „азиатските тигри” (Южна Корея, Тайван, Хонконг и Сингапур). Почти до края на ХХ век, Ирландия се смяташе за най-бедната и изостанала държава в Западна Европа, като сред причините за това се посочваше проточилото се близо хиляда години британско господство над „Зеления остров”. Мнозина пък я определяха като „най-бедната от богатите държави”. На границата между двете хилядолетия обаче, в Ирландия се случи истинско икономическо чудо и островът започна да се трансформира с изключително бързи темпове (буквално пред очите ни), като стана една от най-богатите и проспериращи държави на планетата.

Ирландското „чудо”

През периода 1995-2000, ирландският БВП нарастваше със 6%-11% годишно, т.е. по-бързо от която и да било друга западноевропейска държава. Наистина, по време на кризата от 2000-2001, силно бяха засегнати компютърната индустрия и туризма, което сложи край на стремителния икономически растеж, но дори и тогава Ирландия съумя да избегне спада на своя БВП. След това икономическият и възход продължи, макар и не с чак толкова високи темпове (средно с 4,5% годишно), но все пак по-бързо, отколкото в другите държави от т.нар. „Стара Европа”. По-високи темпове демонстрираха само някои нови членки на ЕС от Централна и Източна Европа – Полша, балтийските постсъветски държави и Словакия.

Преди началото на икономическия бум, Ирландия беше поразена от жестока безработица, достигнала 18%, в края на 80-те години. Икономическото чудо позволи тя да падне до 4,7%, през 2007 и то при положение, че заплатите в индустрията бяха сред най-високите в Европа. Наистина, инфлацията (от порядъка на 5%) вдигна потребителските цени до нивото на цените в северноевропейските държави. Освен това, повишаването на жизненото равнище на „обикновените” ирландци се съпровождаше от нарастване на социалното неравенство, тъй като богатите забогатяваха още по-бързо. Според един доклад на ООН, през 2004 Ирландия е отстъпвала само на САЩ по мащабите на неравенството в доходите на богатите и бедни граждани в развитите западни държави.

Както е известно, в продължение на 150 години Ирландия генерира масова имиграция, заради която населението и намалява от 6 млн. души, в средата на ХІХ век, до по-малко от 3 млн., в средата на ХХ-ти. Бумът обаче обърна тази тенденция, като високото жизнено равнище започна и все още продължава да привлича големи маси трудови мигранти, най-вече от Полша и балтийските държави. През 2007, 10% от живеещите в страната бяха хора, родени извън границите и. В тази връзка, някои местни анализатори с тревога отбелязват, че задълбочаващият се „мултикултурализъм” и налагането на „американския начин на живот” ерозират традиционната ирландска култура, превръщайки ирландците в „стандартизирана нация, лишена от своята самобитност”.

По време на икономическия бум, националният дълг на страната си остана на същото равнище, но съотношението между обема на дълга и националния БВП силно намаля (така, от 1983 до 1999, то спадна от 90% до по-малко от 40%).

Сравнително доскоро Ирландия се смяташе за средно развита аграрно-индустриална държава, чиято икономика бе ориентирана предимно към износа на добитък, месо и млечна продукция за съседна Великобритания. Така, в края на 70-те години, 40% от ирландския износ бяха продоволствени стоки. През последните петнайсетина години обаче, Ирландия се превърна в голяма световен център на компютърната индустрия и високите технологии. Практически всички гиганти на ІТ-бизнеса, като ІВМ, Apple, Intel, Dell и Hewlett-Packard, създадоха свои филиали на острова, произвеждащи полупроводници, компютри и процесори за тях, най-различна електроника, офис- техника и програмно осигуряване. Между другото, Ирландия изнася компютърни услуги на доста по-голяма стойност, отколкото дори САЩ, тя произвежда половината от масовото програмно осигуряване и 25% от всички персонални компютри в Европа. Освен това, Ирландия изнася фармацевтична продукция.

На вълната на икономическия възход в страната започна бум в строителството, като огромни средства бяха инвестирани за развитието на транспортната инфраструктура. Делът на строителния сектор в структурата на ирландския БВП достигна 12%, а в него бяха ангажирани голям брой неквалифицирани работници и, най-вече, имигранти. За размерите на „балона” с недвижимата собственост в Ирландия говори и фактът, че през 2004 например в тази страна се строяха само два пъти по-малко жилища, отколкото в съседна Великобритания, макар че нейното население е 15 пъти по-голямо от ирландското.

В своеобразен символ на стремителната модернизация и просперитета на Ирландия се превърна изграденият в Дъблин обелиск, известен като „Дъблинския шпил”.

Икономистите, анализиращи ирландския феномен, извеждаха на преден план различни фактори, обусловили толкова бързия икономически ръст. Преди всичко, това бяха ниските (сред най-ниските в Европа) данъци върху печалбите на корпорациите (между 10% и 12,5%). Освен това, Ирландия получаваше щедри финансови субсидии от ЕС, използвани за развитието на образователния сектор и модернизация на инфраструктурата. На свой ред, правителството също раздаваше с широка ръка субсидии на чуждестранните компании, стремейки се да привлече най-вече такива от високотехнологичния сектор, особено от САЩ. За целта, освен всичко друго, бяха изградени специални индустриални зони с изключително изгодно данъчно облагане, като например голямата индустриална зона (с около 300 предприятия) в района на столичното международно летище Шенън. Или например, изграждането (с държавна подкрепа) на Международния център за финансови услуги в Дъблин, където са регистрирани около 400 офшорни банки, което позволи разкриването на 14 хиляди високоплатени работни места.

Именно съчетаването на такива фактори, като либералните ниски данъци, доста високата квалификация на работната ръка при сравнително ниска, за времето си, цена на работната сила, а също членството на Ирландия в ЕС и подкрепата на правителството за бизнеса, привлякоха в тази страна тълпи от чуждестранни инвеститори. Освен това, ирландските работници и служители разполагаха и с такова предимство пред колегите си от Испания или Португалия например, като перфектното владеене на английски език. И друг интересен момент: заради оптималната времева разлика между Ирландия и САЩ се оказа, че е изключително удобно ирландците да бъдат ангажирани с извършване на всевъзможни „дистанционни” дейности, базиращи се на съвременните телекомуникационни средства (например в офиси, дистанционно обслужващи американските клиенти, когато в САЩ е нощ и местните офиси са затворени).

Така Ирландия се превърна в най-блестящия пример за успешни либерални реформи, довели до т.нар. „ирландско икономическо чудо”. Само че чудесата, дори когато се случват, обикновено не траят дълго. Ще припомня например, че „азиатското чудо” беше прекъснато в края на 90-те години от разрушителната „азиатска криза”, макар че повечето азиатски „тигри” бързо се отърсиха от последиците и възобновиха своя възход, най-вече благодарение на все така евтината си работна сила. Япония обаче, която навремето даде модела за развитие на „тигрите” и демонстрираше невиждани темпове на икономически растеж, след кризата от 90-те изпадна в застой, от който все още не може да се измъкне. В същото време, мнозина сериозни икономисти започват да поставят под въпрос и т.нар. „чилийско икономическо чудо”, сътворено по времето на Пиночет от прословутите „чикагски момчета” (макар че едно от въпросните момчета – Хосе Пинера, в момента е президент на страната). Аржентиноското чудо, което често се даваше за пример от някои родни либерали в началото на 90-те, пък претърпя пълен провал и приключи с улични бунтове и погроми. Исландия (наричана „северния тигър”), Латвия (един от трите „балтийски тигри”) и Гърция (там също навремето се говореше за „икономическо чудо”) са поредните примери за „държави-чудо”, не издържали изпитанията на настоящата криза и принудени да молят за помощ европейската и световната общност.

Краят на „ирландското чудо”

След тях закономерно дойде и редът на Ирландия. Икономическата криза от 2008-2009 и нанесе изключително тежък удар. Стана ясно, че прехваленият мощен икономически растеж, стимулиран от икономическата политика на правителството, издържана в духа на модерните либерални теории, до голяма степен, е бил „изкуствено надут” и със сигурност неустойчив и крайно противоречив, т.е. съдържаше в себе си редица противоречия и предпоставки за последвалия крах. И ето че той стана факт: Ирландия беше сред първите страни, поразени от рецесията още през 2008, като в началото на 2010 нейният БВП спадна с цели 14%. Впрочем, той продължи да спада и през цялата 2010. Както можеше да се очаква, пазарът на недвижими имоти се срина, обременявайки банките с огромни и невъзвратими дългове. Безработицата моментално скочи до 13,9%, доближавайки се до изходното си равнище отпреди началото на икономическия бум.

Кризата доведе държавните финанси до плачевно състояние. Само за спасяването на една от най-големите банки в страната – Anglo-Irish Bank, са необходими между 30 и 35 млрд. евро. През миналата 2010 дефицитът на ирландският държавен бюджет достигна 32% от БВП (срещу първоначално прогнозираните 11,6%). За сравнение, гръцкият бюджетен дефицит, в разгара на спада в курса на еврото през пролетта на 2010, беше „само” 14,2%. Съответно, налице е катастрофално нарастване на държавния дълг, който съвсем скоро може да достигне 100% от БВП. На практика, проспериращата доскоро Ирландия се оказа на ръба на фалита, който, ако се случи, би означавал изключително сериозни неприятности за еврото и за европейската икономика, като цяло.

Ето как „келтският тигър” се оказа в категорията на „застрашените видове”. Както е известно, в края на ноември 2010, Ирландия най-накрая склони да и бъде предоставена финансова помощ от ЕС, в размер 85 млрд. евро (в рамките на три години). Това е малко по-малко от сумата, отделена преди това за Гърция (110 млрд. евро), но ако я сметнем на глава от населението излиза, че всъщност помощта за Ирландия е два пъти по-голяма от тази за Гърция. Срещу това, ирландското правителство се ангажира да съкрати радикално бюджетния дефицит, като средствата за това са известни: намаляване заплатите на държавните служители и на помощите за безработните, т.е., като цяло, „свиване” на социалната сфера. С други думи, излизането от кризата ще стане за сметка най-вече на обикновените ирландци, неслучайно публикуването на плана на правителството за това моментално провокира бурните протести на населението и синдикатите.

Освен това, от ЕС настояват за повишаване на данъците и, най-вероятно, ирландските власти ще се съгласят. Политиката на ниски данъци, стимулиращи частната инициатива и привличащи външни инвестиции, изглежда много привлекателна, но остава неясно, с какви средства държавата възнамерява да осъществява функциите си? Дали дори и най-стремителният ръст на БВП може да гарантира необходимите постъпления в държавната хазна, при положение, че драстично спада делът на онази му част, която се преразпределя чрез бюджета?

Мнозина известни експерти смятат, че ирландският пример показва, че политиката на ниските данъци може да осигури бързо икономическо развитие за известен период от време, но в по-далечна перспектива (особено по време на криза, когато държавните разходи рязко нарастват, а натрупаните финансови резерви се топят като ланшен сняг) тя води до свръхнапрежение на бюджета и дори до дефолт.

Перспективите пред Ирландия

На фона на всичко, казано дотук, следва да констатираме, че перспективите пред Ирландия не са особено добри. Привлекателността на икономиката и за инвеститорите продължава да спада не само заради неминуемото повишаване на данъците, а и заради значително нарасналата стойност на местната работна ръка. „Зеленият остров” и в момента трудно може да се конкурира в това отношение с Полша или балтийските постсъветски държави, мнозина от чиито граждани емигрираха в Ирландия, търсейки по-добър живот. Тоест, ясно е, че много от факторите, помогнали навремето за бурното развитие на националната икономика, просто са престанали да действат. След бума идват трудни времена и неслучайно в Ирландия все повече се говори, че страната може да навлезе в „едно загубено десетилетие”.

В крайна сметка, Ирландия се оказва поредния убедителен пример за порочността и безперспективността на ултралибералните икономически модели, даващи неограничена свобода на „естествения стремеж” на стопанските субекти към максимална печалба. В този смисъл, всички разсъждения на родните чиновници, политици, псевдо-икономисти и т.н. за възможността да бъде реализирано някакво „българско икономическо чудо”, въз основа на либерално-пазарните рецепти, са просто илюзии, които в добрия случай няма да ни докарат доникъде, а в лошия могат да ни причинят пълна и окончателна катастрофа.

Вярата в „чудеса” е полезна само донякъде. Очевидно е, че националната икономика би следвало да се гради върху по-стабилен и научно обоснован фундамент, така че да може да се гарантира достатъчно бързия, но в същото време устойчив и дългосрочен растеж и, поставяйки във фокуса на вниманието потребностите на обикновения човек, да се повиши качеството на живот и се спаси нацията ни от заплашващата я физическа и културна деградация.

Личността на Тарик Рамадан е сред най-противоречивите в историята на европейския ислям, включително и заради произхода му. Някои анализатори акцентират върху генетичната му връзка с идеологията на „Мюсюлманските братя” (МБ), свързвайки го с радикалните възгледи на организацията. Други пък са склонни да повярват в концепцията на Рамадан за „европейския ислям”, чиито измерения са в унисон със западните ценности, и да го обявят за новатор, прокарващ мост между двата свята. Рамадан подкрепя тезата, че европейските мюсюлмани са самостоятелно съществуващ социален организъм, преустановил до голяма степен връзките си с Близкия изток, което води до необходимостта от създаването на собствена философия[1].

Формиране и утвърждаване като идеолог

Тарик Рамадан е роден на 26 август 1962 в Женева, в семейството на Саид Рамадан. Баща му напуска родния Египет, прогонен от президента Гамал Абдел Насър, тъй като е сред най-радикалните фигури в египетското ислямистко движение. Той е един от най-близките приятели и сподвижници на видния идеолог на радикалния ислям Саид Кътъб. Обвинен е, че участва в антиправителствен заговор, заради който, през 1966, самият Кътъб е обесен. Установявайки се в Европа, Саид Рамадан продължава  да подкрепя Братството като разпространява идеите му на континента. През 1961 той създава Ислямския център в Женева, който понастоящем се ръководи от брата на Тарик, Хани. С течение на времето и развивайки дейността си, центърът създава благоприятни условия за ислямската експанзия на Стария континент. Банката „Ал Таква”, която по-късно е определена от САЩ като основен финансов център за развитие на глобалната терористична дейност и пряк спомоществовател на Осама бен Ладен, също спонсорира въпросната институция. Майката на Тарик Рамадан - Уафа ал Бана, пък е дъщеря на историческия създател на движението на МБ, Хасан ал Бана. Генеалогията на Тарик изиграва решаваща роля в развитието му като религиозен учен и лидер на европейската мюсюлманска общност.

Тарик Рамадан израства в родния си град, в чийто университет изучава философия, френска филология и социални науки. В магистърската и докторската си степен изследва философията на големия германски мислител Фридрих Ницше. Дисертацията му е на тема „Ницше, като историк на философията”. Още в Женева започва изучаването на арабски език и ислямски науки, обогатявайки познанията си в тази област в най-големия ислямски богословски университет в света - египетския „Ал Азхар”. В крайна сметка, се реализира професионално като преподавател в областта на философията и религията. Рамадан изнася лекции в колежа в град Сосюр, в средно училище в Женева, а от 1996 и в университата във Фрибур. От 2005 е гост-преподавател в колежа „Сейнт Антъни” в Оксфорд и в университета Doshisha, Киото, Япония и е старши изследовател в фондацията „Lokahi”[2].

През 2007, успешно издържа конкурса за редовно професорско място в Лайденския университет (Холандия). По-късно се отказва от него по „професионални причини”[3]. Очевидно именно в тази държава за първи път бива поставена под съмнение искреността на желанието му да създаде „автентичен, неблизкоизточен ислям”. Той губи преподавателското си място по дисциплината „Идентичност и гражданство” в холандския университет „Еразъм”. Причина за това е обвинението, че използва двоен критерий за воденето на публичния дискурс, в зависимост от слушателската аудитория. До такъв извод обвинението достига, изследвайки начина, по който води предаването си „Ислямът и животът”, по финансираната от Иран Press TV[4]. Това става причина за експулсирането му от Общинския съвет на Ротердам. Самият Тарик Рамадан определя уволнението си като „откровено ислямофобско” и инспирирано от крайнодесни политици, като Герт Уилдерс, с цел трупане на предизборни дивиденти[5].

През 2007 френски съд налага глоба от 2500 евро на ислямския активист за обида на двама гранични полицаи. Междувременно, от 2009 насам, той е „персона нон грата” в Тунис, Либия, Саудитска Арабия и Египет. Оплаква се, че има проблеми и с китайските власти, заради подкрепата си за каузата на Тибет[6]. Същата година, алжирските власти забраняват излагането на неговото произведение „Моето лично убеждение” на международния панаир на книгата в столицата на страната[7].

Поради доброто си образование и стабилни академични позиции, през 80-те години на миналия век, Рамадан става обект на сериозно ухажване от ръководството на МБ. Последното нееднократно декларира желание той да стане техния висш представител в Европа.

След завръщането си в Швейцария, в началото на 1990, Рамадан създава т.нар. „Движение на швейцарските мюсюлмани” – неправителствена организация, която, на практика, учи мюсюлманите по-скоро как да ислямизират съвремието, а не как да осъвременят исляма. Освен това, Тарик Рамадан участва и в ръководството на създадения от баща му Ислямски център в Женева.

Рамадан не е обикновен представител на академичните среди. Родословието му е само част от неговата забележителна одисея. Той израства във време, когато ислямът пречупва мълчанието на първото поколение ислямски имигранти и религиозното им различие се превръща в спояващ ги елемент. Харизматичен и телегеничен, Рамадан заема сериозна част от медийното пространство и Интернет. Неговите двайсет книги, седемстотин статии и сто и седемдесет аудиокасети свидетелстват за бурните му амбиции и мисионерски импулс. Ислямският активист успява да продаде десетки хиляди бройки от записаните си речи и изказвания, което му дава възможност да упражнява сериозно влияние върху европейската ислямска общност. Той е търсен консултант и партньор на Европейската комисия по различни инициативи с конфесионална насоченост. Рамадан е неизменно канен, като частно лице, на традиционните годишни срещи на ръководството на ЕС с представители на религиозните общности на Стария континент[8].

Концепцията за „европейския ислям”

Според египетския интелектуалец Тарик Хаджи „новите ислямисти практикуват изкуството такия, т.е. „преструване”, и този изключително талантлив мъж го владее до съвършенство”. Двойнствеността на неговото слово може да бъде забележи в речите му, променящи се в зависимост от аудиторията. Така, говорейки пред западна публика, Рамадан отправя приятелско послание за единство и взаимно уважение между религиите, но когато се изправя пред арабска аудитория, възприема съвсем друга роля, подкрепяйки радикалните форми на религията. Според Хаджи, тази двойнственост е характерна за последователите на МБ и зад гладката риторика всъщност се крие стремежа към световна ислямска доминация.[9]

Дейността на Тарик Рамадан  е концентрирана върху съдбата на исляма в западната цивилизация. Желанието му е европейските мюсюлмани да живеят съгласно постулатите, залегнали в същността на исляма, твърдейки че той винаги е бил фактор в живота на европееца. От тук се ражда концепцията за т.нар. „европейски ислям”. Според Рамадан, европейските мюсюлмани трябва да открият баланса между исляма и религиозния и политически плурализъм, разделението между църквата и държавата и индивидуалните човешки права, за да намерят мястото си в европейското общество.

Съществен въпрос за европейските мюсюлмани е, как да адаптират общественото си положение към ислямските първоизточници и как да се „оттласнат” от тези, чиито указания са върховен императив. За консервативните мюсюлмани животът сред западната цивилизация е предизвикателство и уникална политическа ситуация, но тя не поставя под съмнение приложимостта на традиционното разбиране за ислямските социални кодове. Някои салафитски групи, като „Хизб ат тахрир” например, публично отхвърлят интеграцията сред европейският начин на живот, докато организациите, повлияни от МБ, като ФИОЕ и множество други на Стария континент, се застъпват за по-търпеливото и гъвкаво възприемане на европейската действителност. Въпреки това, дори умереното Братство говори за т.нар. нов иджтихад, или прагматичното балансиране на различните ислямски цели.

Подходът на Рамадан към тези традиции е особенно сложен. Визията му за ислямското право и правни реформи е интригуваща и далеч надхвърля това, което един ислямски идеолог (пък бил той и част от умереното крило на МБ) би си позволил да каже. В опозиция на салафитството и други крайни течения, Рамадан отхвърля интерпретацията на исляма като „цяла серия от правила, забрани или решения, обясняващи тази религия в рамките на защитата от заобикалящата среда, възприемана като твърде толерантна и дори враждебна”. Той разглежда този тесен, основан на стриктни правила, подход към ислямския морал като „действие – или даже въздействие, продиктувано от западната култура, дължащо се на дълбокото неразбиране на ислямската култура”. Видният ислямски активист настоява (и това е по-важното в случая), че знанието което имат мюсюлманите за ислямския социален код, е напълно погрешно. Според Рамадан, тезата, че „... ислямската юридическа рамка е изцяло неизменна, фиксирана веднъж и за всички, защото е от Бог или защото средновековните улеми вече са формулирали всичко, което трябва да знаем и да следваме... разкрива дълбока липса на знания и, преди всичко, нуждата да се дефинира какво е ислямът в светлината на собствените си принципи, но и в контраст с това което не е, а именно западната цивилизация. Ако последната приема промяната, еволюцията, свободата и прогреса, тогава логично, разумно и за разлика от нея, ислямът не го прави. Колкото повече в съзнанието си, индивидуално, по групи или цялата общност отказва промяната, свободата и прогреса, толкова повече тя в действителност е ислямска... този вид размисъл, дори и във време на социална и политическа слабост, криза или натиск, няма никакво оправдание в рамките на основната ислямска референтна рамка”[10].

Чрез нарастващата си роля на Стария континент европейските мюсюлмани създават условия за появата на нова и коренно различна разновидност на исляма. По традиция, ислямският закон разделя света на две: дар ал ислям, т.е. къщата на исляма и дар ал харб, т.е. къщата на войната. Рамадан предлага трета, алтернативна категория, а именно дар ал шахада, т.е. къщата на свидетеля. Става въпрос за общност, в която мюсюлманите ще могат да практикуват своята религия, но и да участват пълноценно в заобикалящата ги среда. Не е много ясно, доколко Рамадан е заимствал тази си догматична инвенция от вече съществуващата в международното ислямско право категория дар ал ахд, т.е. къщата на договора. До голяма степен, последната контекстуализира, в много по-широк обхват, качествата на описаното от швейцарския учен понятие[11].

За да се постигне тази цел, Рамадан предлага да се преразгледат основните мюсюлмански религиозни текстове, чрез които да се отличи ат табит, т.е. съществената и най-важна информация, от ал мутагайер, т.е. второстепенната, с което той отделя исляма от традиционния културносоциален контекст на Близкия изток. Неговите трудове поставят под въпрос аксиомата, че за да процъфтява, ислямът трябва да контролира целия си политически, социален и културен спектър. За Рамадан, живеещите в дар ал шахада мюсюлмани трябва да приемат привилегиите и отговорностите на гражданствеността като договорно задължение[12].

Рамадан отстоява мнението, че единствено принципите на ал ибадат, т.е. на ислямската ритуална догматика, са перманентни и че ал маумалат, т.е. ислямският социален код, в който се включват всички аспекти на междуличностните отношения, включително и наказателноправната концепция ал худуд, „се нуждае от сериозна критика и адаптация, с цел да се позволи изпълнението му в светлината на глобалните принципи на шариата”[13]. Учението за исляма трябва да се „тълкува и разбира в светлината на всяко конкретно време и среда.”

Разбиранията на Рамадан за това, как ислямското учение трябва да се предефинира в европейската среда, също са от значение. Той се основава на ал маслаха, т.е. концепцията за публичния интерес, което е характеристика на ислямската мисъл от края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век, и върху теорията за „целите на шариата”. Рамадан твърди, че мюсюлманите са способни да „определят насоки, които ще им дадат възможност да останат в рамките на ограниченията на конституцията на една или друга държава”[14].

Книгата на Тарик Рамадан „Коренна реформа на ислямското мислене” предизвика сериозни отзиви в интелектуалните среди в европейската ислямска общност. В нея той ясно призовава да се сложи край на монопола на клира върху тълкуването на религиозните текстове. Рамадан претендира, че е създал нова теория, чиято основна цел е да се възприеме по-добре настоящето и да се разбере по-задълбочено световното развитие. Според него, това е необходимо, тъй като призивите за реформа през последните двайсет години са се провалили. Той обяснява този „крах” с факта, че призивите не са имали достатъчен морален заряд и капацитет да начертаят ясно бъдещето. В същото време, Рамадан експлицитно декларира, че самото понятие „реформа” е обременено, тъй като има „западни, християнски корени”. Философът подчертава, че онези, които желаят да се възползват от нея, проектират подхода на „западното осъвременяване” върху реалността. Така тези хора стават конструктори на погрешна, по своята същност, „ислямизация на осъвременяването”[15].

Противоречивият характер на концепцията на Рамадан

Влиятелният европейски ислямски мислител анализира реформаторския процес и приносите на отделните ислямски философи през последните години. Той определя действията им като „дефанзивна реформа, игнорираща истинската реформа и желанието за промяна на настоящето”. Според него, въпросните действия представляват своеобразно „примирение с действителността, смесване на нейните различни пластове в едно цяло и, до голяма степен, имитация на развитие”.

Тарик Рамадан твърди, че новата му теория включва три самостоятелни хипотези. Първата се основава на твърдението, че е необходим нов прочит на съдържанието на понятието „реформа”. Той трябва да се базира върху принципа за „побратимяване с действителността”, което да бъде подкрепено и доказано с всички възможни духовни, научни и културни средства. Вследствие на тази първа фаза, трябва да бъде поделена властта върху разбирането на текста между „текстовите учени” (буквалистите – б.а.) и „учените на действителността”.

Въпросната теза не може да бъде пълноценно реализирана, ако не се осъществи и втората, лансирана от ислямския мислител, хипотеза. На практика, тя представлява по-скоро конкретна методика, а не толкова философски принцип. Рамадан твърди, че трябва да се преразгледа тезата за предимството на богослова, в сравнение със светския учен. Според него, и двата типа учени разполагат с еднакви възможности по отношение възприемането на сравнителното правознание. Въпросният научен дял е фундамента за възприемането и тълкуването на религиозните текстове. Така, швейцарският учен говори за създаването на „правознание на действителността” и „правознание на религията”, които, смесени помежду си, създават сравнителното правознание, представляващо ключа към четенето и тълкуването на Корана. Рамадан дава множество примери за различни забрани, препоръки и въздържания на една или друга правнодогматична школа в областта на отношенията на мюсюлманите към околната среда и най-вече към животните. Той отбелязва например, че ислямската общност прекалено скрупульозно навлиза в детайлите на процеса на коленето на животното. В същото време Рамадан акцентира върху факта, че основната идея на исляма е да се запази достойнството на животното като презумпцията е то въобще да не се убива, а не да се перфекционизира начинът, по който това се извършва[16].

Третата хипотеза на известния мислител се концентрира върху преосмислянето на понятието „съсредоточаване на властта на познанието” в ръцете на еклезиастичната група. Според него, трябва ясно да се възприеме за законосъобразно положението, че тази прослойка следва да подели правомощията си със светските учени: физици, лекари, инженери, географи и други. Клирът трябва да се примири със съществуването на ситуация, при която светските учени са достатъчно правоспособни да реализират коренната реформа и да претълкуват религиозните текстове.

„Евроислямът” и мюсюлманската общност

Тарик Рамадан не изключва, че новата му концепция ще породи остри критики. Той обаче счита, че въпросните хипотези са достатъчно сериозни и би трябвало да провокират размисли. Наблюдателите припомнят, че неговите предложения за премахването от шариата на смъртното наказание, боя с пръчки, бичуването и линчуването с камъни станаха причина за появата на силно недоверие и дори недоволство от него. Така, Комисията за правни изследвания към Университета „Ал Азхар” се произнесе, че тези предложения не са съобразени с шариата, мотивирайки се, че вече съществуват ясни религиозни текстове, в които са формулирани принципите на ислямската наказателноправна система[17].

Създателят на „евроисляма” е толкова активен, че дори не се поколеба да се произнесе и по последиците от референдума за забрана строежа на минарета в Швейцария. В статията си „Езикът на червата и расизмът” той разсъждава върху проблемите на политическия плурализъм в Европа. Рамадан лансира тезата, че принципът за многопартийността на Стария континент вече е изкривен до такава степен, че  дори влиза в колизия с демокрацията. Той счита, че именно толерантността е причина за силното присъствие на крайната десница в Европа. Това пък се е превърнало в причина за посегателство върху правата на малцинствата. Внукът на Хасан ал Бана достига до интересния извод, че в европейските общества съществува расизъм, прикриван умело с демократична реторика. Той се корени в инстинктите на хората и се подклажда от насаждания конфронтационен стереотип на сблъсък между западната и ислямската цивилизация. Според Рамадан, расизмът в Европа е като „физиологическата реакция на човешките черва”, а не следствие на осъзнато действие. Той препоръчва на европейците да се освободят от расизма, за да се пречистят цялостно[18].

Прави впечатление, че в отношението към идеите на Тарик Рамадан съществува разнобой дори сред самите ислямски интелектуални кръгове. То варира от пълна или нюансирана подкрепа, изразена предимно от представителите на ФИОЕ и на „европейския ислям” (Ахмед Рауи, Салах Султан, Таха Алауи и други), до прикрита или открита обструкция, осъществявана предимно от интелектуалци, свързани с държавните структури на някои арабски държави (Тарик Башари, Мохамед Шанкити и други)[19].

Визията на Рамадан представлява значително отклонение от гледищата на мюсюлманските мислители от мащаба на Хасан ал Бана, който твърди, че „доктрините и учението на исляма са всеобхватни и управляват живота на хората в този и в Другия свят”[20]. През 2000 и 2004, авангардните тези на Рамадан подтикнаха списание „Тайм” да го определи като един от най-влиятелните новатори в света. В същото време, статията в това списание от 2004 се появи с подзаглавие „Умерен или екстремист”?, внушаващо сериозна доза недоверие и дори негативизъм[21]. Въпросът остава отворен, не само защото, по стечение на обстоятелствата, Рамадан е внук на ал Бана. Въпреки горепосочените аргументи, той нерядко си позволява хвалебствени публични изказвания за ислямските екстремисти, обосновавайки терористичните им действия. Затова не е изненадващо, че западните правителства проявяват предпазливост към него. През 1996, Франция не допусна Рамадан на своя територия, заради информация, че е поддържал контакти с алжирски терористични групировки. Други съобщения в медиите пък го свързват директно с „Ал Кайда”[22]. През 2003 Държавният департамент на САЩ отказа да даде входна виза на Рамадан, за да заеме престижна професорска длъжност след спечелен конкурс в Университета „Нотр Дам”. Изтъкнатата от ведомството официална причина е, че е дарил 1336 швейцарски франка на две организации, свързани с радикалното палестинско движение „Хамас”, смятано за терористична формация от американските власти[23]. Все пак, през януари 2010, администрацията на президента Барак Обама позволи на спорния теоретик на „евроисляма” да получи достъп до американска територия. Според говорителя на Държавния департамент Филип Краули, „Рамадан не представлява заплаха за националната сигурност на САЩ”.[24]

Заключение

Няма еднозначен отговор относно същността на идеите на Рамадан. Визията му за исляма в Европа, синтезирана във формулата за „евроисляма”, като цяло, силно рефлектира върху отношението на европейската ислямска общност към либералния политически ред. В същото време, неяснотата на мотивацията му и съмненията в искреността на намеренията му го правят несигурна политическа фигура в Европа. Няма никакво съмнение, че много ислямски активисти, вдъхновени от идеологията на МБ, намират пристан на крайните си идеи в Европа, а не трябва да се забравя, че произходът на Рамадан е именно от тази социална среда. Съществува основателна причина да се подлагат на съмнение реформаторските му политически възгледи, както и неговата уж безрезервна подкрепа за либералната политическа система.

Бележки:

1. Ramadan, T., To Be an European Muslim, Leicester, Islamic Foundation, 1999, p. 49-50.

2. Site officiel, Tariq Ramadan, Elements de biographie, 08.01.2010, http://www.tariqramadan.com/spip.php?article14

3. Leiden: Ramadan Turns Down Appointment, 28.11.2007, http://islamineurope.blogspot.com/2007/11/leiden-tariq-ramadan-turns-down.html

4. Даджби, Н., Моусем ал худжум ала Тарик Рамадан фи Холанда, Сезонът на атаките срещу Тарек Рамадан в Холандия, 30.03.2009, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-News/NWALayout&cid=1237705692313

5. Site Officiel, An Open Letter to my Detractors in the Netherlands, 18.08.2009, http://www.tariqramadan.com/spip.php?article10749

6. Caldwell, C., Reflexions on the Revolution in Europe, Doubleday, 2009, p.292.

7. Китаб Тарик Рамадан мамнуа фи ал Джазаир юбаа тахта тауила би джинах “Хашет”, Книгата на Тарек Рамадан, забранена в Алжир се продава под тезгяха на щанда на “Хашет”, Ал Фъджр, 5.11.2009, http://www.al-fadjr.com/ar/culture/128967.html

8. Сафир, Бейрут, 14.05.2009.

9. Tarek versus Tariq, 28.11.2009, http://www.windofchange.net/archives/tarek_versus_tariq.html

10. Ramadan, T., Western Muslims and the Future of Islam, Oxford University Press, 2004, p. 117.

11. За повече информация вж: Абу Захра, М., Ал алакат ат даулия фи ал ислам, Международните отношения в исляма, Дар ан нахда ал мъсрия, 1994, сс. 68-70.

12. Ramadan, T., Western Muslims…p. 94.

13. Op. Cit. p. 43.

14. Op. Cit. p. 101.

15. Чуков, Вл., Нова книга на Тарик Рамадан, Ориент.бг, 22.02.2009, http://www.orientbg.info/novi_knigi/tarik_ramadan.html

16. Пак там.

17. Яхмед, Х., Тарик Рамадан: Линатауакаф ихтикар раджол дин ли фахм ан нас, Тарик Рамадан: Да прекратим монопола на клира върху тълкуването на текста, Ислам онлайн, 21.02.2009,   http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-News/NWALayout&cid=1234631449297

18. Буркат, А., Тарик Рамадан...ал уиждан бауаба ат тауосал ал ислами ал гарби, Тарик Рамадан...съзнанието е подстъпът на ислямско-западното разбирателство, Ислам онлайн, 9.01.1010. http://mdarik.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&cid=1262372082586&pagename=Zone-Arabic-MDarik/MDALayout

19. Рауи, А., Нида аким, Стерилен призив, Ислам онлайн, 16.06.2005. http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-Shariah%2FSRALayout&cid=1173694923819

20. Хайри, А., Ал улума уа ал хиуар фи фикр Тарик Рамадан, Глобализацията и диалогът в мисълта на Тарик Рамадан, Ислам онлайн, 12.08.2008, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&pagename=Zone-Arabic-Shariah%2FSRALayout&cid=1218386173530

21. Ajami, F., Takiq Ramadan, The Wall Street Journal, 7.09.2004,

22. La “dissimulazione” di Ramadan questa volta non e riuscita, informatzionecorretta.com, 20.09.2004. http://www.informazionecorretta.com/main.php?mediaId=14&sez=120&id=11966

23. The Washington Post, The Visa Revoked, 7.09.2004, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/articles/A1344-2004Sep6.html

24. Отмениха забраната за виза срещу мюсюлмански интелектуалец, Vesti.bg, 21.01.2010, http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2716911

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”, статията е част от подготвяната за печат монография "Западноевропейският ислям"

Известният американски икономист Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET).

Роден е през 1939 в Чикаго. През 1968 завършва икономика в Университета на Ню Йорк. Работил е в Чейз Манхатън Банк и  Института Хъдсън, а в момента е професор в Университета на Мисури, в Канзас Сити, и Висшето училище за икономика, в Берлин. През различни периоди е съветвал правителствата на САЩ, Канада, Мексико и Латвия. Консултант е на Института за обучение и изследвания на ООН (UNITAR). Негови анализи се публикуват на страниците на най-големите американски медии, включително „Ню Йорк Таймс” и „Уолстрийт Джърнъл”.

Професор Хъдсън е автор на много книги, някои от които се превърнаха в бестселъри. Сред тях са „Суперимпериализмът: икономическата стратегия на Американската империя” и „Новият международен икономически ред”.

-          В началото, разкажете ни малко за себе си.

-          През 60-те години на миналия век бях икономист по въпросите на платежния баланс в Чейз Манхатън Банк, като тъкмо тогава съотношението между плащанията на страната в чужбина и постъпленията на средства отвън придоби изключително значение, тъй като през 60-те и 70-те години дефицитът в платежния баланс на САЩ беше породен от военните им разходи. Частният сектор беше в рамките на баланса, а международната правителствена помощ, на практика, генерираше излишък, защото всичко, което давахме, беше обусловено от характера на въпросната помощ (най-вече под формата на заеми) и другите страни трябваше да ни плащат лихва. Но, като цяло, дефицитът имаше военен характер.

-          Имате предвид цената на войната във Виетнам?

-          Да, Виетнамската война, както и другите ни военни разходи в Азия и Европа. Днес Америка разполага с над 850 бази в чужбина, като за издръжката им отиват огромни средства. Само сметките за издръжката на тези бази и войските ни в Ирак и Афганистан са толкова много, че буквално ги пращат с чували. Тоест, налице е гигантски дефицит, породен именно от военните разходи.

-          Да се спрем малко по-подробно на този въпрос. Както е известно, тези разходи се оправдават с необходимостта да се гарантира американската сигурност, или с борбата с външните заплахи – тероризма и т.н., и ако това действително е така големите военни разходи би трябвало да спомагат за защитата и утвърждаването на американските икономически интереси.

-          Както вероятно знаете, през 1971 президентът на САЩ Ричард Никсън отмени конвертируемостта на долара в злато по официално приет курс в централните банки. Заради Виетнамската война, доларът беше лишен от златното си покритие и престана да изпълнява ролята на паричен стандарт, също толкова надежден, като златото. Наскоро се върнах от дълго пътуване в няколко азиатски държави и в Бразилия и навсякъде чувах от домакините си едно и също: тъй като доларът се използва толкова активно за финансирането на американския военен дефицит, когато имаме активно салдо в платежния баланс на търговията си със САЩ, ние получаваме долари. Осъществяваме износ и доларите се връщат в Централната ни банка. А тя няма какво друго да прави с тях, освен да купува десетгодишни американски държавни облигации. Ето как се оказва, че финансираме военните разходи, които са основната причина за дефицита на федералния бюджет на САЩ, и в резултат се оказваме в американско военно обкръжение. Тоест, подкрепяйки долара, ние подкрепяме това военно обкръжение. Затова доларите вече не ни трябват. Ето това ми казаха в Бразилия, Китай и дори в Австралия.

-          Въпреки това обаче, те не спират да купуват американски ценни книжа.

-          Правят го, защото продължават да изнасят много за САЩ. През миналата година, такива държави като Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. БРИК) открито заявиха, че се стремят вече да не използват долари, т.е. те могат скоро да престанат да купуват държавни облигации от Федералния резерв. Но, когато казват, че не искат да трупат долари, това означава, че не искат да финансират мрежата от американски бази по света, т.е. глобалното военно присъствие на САЩ. Така, през 2010, Китай и Русия се споразумяха цялата двустранна търговия и инвестиране да се осъществяват само в националните им валути, т.е. в рубли и юани, а не в долари. Наскоро китайският президент Ху Цзинтао посети Турция, където е водил аналогични преговори. Тоест, ясно е, че Китай и редица други държави – например Бразилия и Венецуела, както и някои петролни производители, гледат да избягват американските долари. Което пък означава, че световната икономика се трансформира, поставяйки все по-големи препятствия пред долара.

-          Дали наистина може да се твърди, че всички те избягват долара? Може би просто искат да ограничат зависимостта си от него, но той си остава доминиращата световна резервна валута.

-          Истината е, че на политическо ниво те вече са взели решение не само да престанат да трупат долари, но и да отделят икономиките си от зоната, доминирана от долара. Което вече нанася пряка вреда на американската икономика.

-          Колко би могъл да се проточи този процес? Защото за Китай например, това е доста сериозен проблем, имайки предвид, че валутният резерв на тази страна се равнява на четири трилиона долара.

-          Обикновено този тип процеси се развиват достатъчно бързо, по-бързо, отколкото можем да си представим. Но вие сте прав, Китай действително разполага с валутен резерв, чиито обем се равнява на четири трилиона долара.

-          По-голямата част от които са американски долари.

-          Около половината от този резерв са американски долари. Китай обаче заяви, че вече не иска чуждестранният му валутен резерв да се формира от хартиени пари, защото хартиената валута е валута на държавния дълг. При това положение, какво могат да направят китайците? Ако извадят от обръщение чуждестранната валута, означава да намалят износа. Затова в Китай взеха политическото решение да прехвърлят акцента върху вътрешния пазар, т.е. да използват собствените си фабрики и производство за повишаване на жизнения стандарт и ръст на заплатите, както и да пласират повече китайски стоки на вътрешния пазар вместо изцяло да ги изнасят и да получават срещу това хартиени или електронни долари.

-          Само че това е проект, който ще трябва да се реализира през следващите 15-20 години, а може би и по-дълго, отделен въпрос е, дали китайците въобще са в състояние да го реализират на практика, защото това би засегнало интересите на мнозина крупни местни капиталисти.

-          Китайските капиталисти са наясно, че вече могат да направят повече пари в Китай, отколкото в Америка, впрочем това се отнася и за американските капиталисти. Американските, европейските и латиноамериканските капиталисти влагат парите си в Азия, защото там се наблюдава реален икономически ръст, като причината е, че Азия е онази уникална част на света, където се запазва смесеният тип икономика – държавна и частна, обществена и частна. Истината е, че забогатяването на Америка е резултат от участието на правителството във финансирането, вътрешното развитие, осигуряването на необходимата инфраструктура и субсидирането на американската индустрия. Именно това гарантира просперитета и през ХІХ и ХХ век. По същия начин, впрочем, забогатява и Англия, през ХVІІІ и ХІХ век. Тоест, за да се гарантират печалби е необходима смесена икономика. Но, ако в процеса на борбата за работническата класа, изпитваме съмнения относно необходимостта правителството да участва във вътрешните процеси, няма как да се появи и държавно ръководство, готово да помогне и на индустрията, и на трудещите се, и в резултат националната икономика ще отслабва. Така се формира онзи тип зле функционираща икономика, чиито модел се е наложил в главите на много съвременни политици, смятащи, че ако правителството ограничи до минимум намесата си във вътрешните процеси, икономиката ще може да се саморегулира.

-          Сега, нека се върнем на въпроса за американския военен бюджет, достигащ един трилион долара и необходимостта да се поддържат над 800 военни бази в чужбина. Подобен стремеж изглежда разбираем за определени периоди от историята на САЩ, например за 30-те години на миналия век, когато Вашингтон решаваше, че конкретна латиноамериканска държава трябва да съсредоточи усилията си върху производството на банани например, и правеше така, че там да управлява правителство, което да гарантира това. Дали оттогава насам нещата действително са се променили? Нима американският елит не вижда, че именно военните разходи са основната причина за гигантския държавен дълг на САЩ или смята, че доминиращата роля на Америка обслужва собствените и търговски и икономически интереси?

-          Ако нещо се е променило, това по-скоро е технологията на военната ни стратегия. През 30-те години на ХХ век, когато САЩ вече разполагаха с достатъчна военна мощ, се обсъждат възможности за изпращане на морска пехота в една или друга латиноамериканска държава и т.н. Всъщност, Америка е планина от мускули, неслучайно навремето Мао Цзедун я нарече „хартиен тигър”. За нея е възможен само един тип война, който може да си позволи демокрацията – атомната война. Или пък водородните бомби. Тя не може да си позволи реална война, където се стреля с куршуми. Ще припомня, че във Виетнам, всеки американски войник е изразходвал по един тон мед годишно, сякаш са се замервали с медни слитъци. Само че,  в крайна сметка, може да се окаже, че медта вече не достига. Днес САЩ вече не планират нищо. Днес сме много далеч от 30-те години. В Америка няма хора, които да напират да се сражават. Затова и военните действия, които водихме и водим в Близкия изток (Ирак) или Централна Азия (Афганистан) се осъществяват предимно от въздуха. Но да бомбардираш някого не означава, че можеш да го завоюваш, вече не можем да влезем в открита борба с противниците си, както беше през ХІХ и ХХ век, да не говорим, че нямаме армия, способна да води успешни войни. Имаме наемна армия, която, както и целият американски военно-индустриален комплекс, не може да води истинска война.

-          Тогава, какъв е смисълът от тези над 800 военни бази? В тази връзка ми идва на ум примерът на Великобритания, оказала се навремето в подобна ситуация със своите многобройни колонии и, в крайна сметка, принудила се да ги изостави, тъй като са се превърнали в непоносимо тежко бреме за нея.

-          Аналогията е подходяща.

-          Тогава защо не се чуват достатъчно призиви да бъдат разформировани тези 800 военни бази, т.е. САЩ да се избавят от тях, като от ненужно бреме?

-          Причината е, че всички пари, изхарчени от американските военни в чужбина, ще бъдат усвоени от съответните икономики, за да стигнат в крайна сметка до техните централни банки. А както вече споменах преди малко, тези банки не могат да направят нищо друго с въпросните долари, освен да ги трансформират в държавни облигации на САЩ, опитвайки се да съхранят стабилността на собствената си валута. Тоест, ако не беше военният дефицит, на Америка щеше да се наложи сама да финансира вътрешния си бюджетен дефицит. А сега този дефицит се финансира от чужденците. Само че напоследък тези чужденци, на практика, ни заявяват, че повече не искат американските долари и не желаят да финансират нашия дефицит. Затова въпросът е, кой ще финансира този дефицит, ако чуждестранните банки действително откажат да продължат да го правят? А най-вероятният отговор е, американската средна класа, средният  и малкият бизнес, т.е. всички други но не и военните.

След геополитическото самоубийства на Съветския съюз, прекрати съществуването си и моделът на двуполюсния свят, доминиран от двете свръхдържави. Западът се самообяви за победител в студената война и декларира „края на историята”, т.е. окончателната победа на неолибералния модел, доминиран от САЩ.

Както показаха изминалите оттогава години обаче, на практика, това не се случи. Глобалният неолиберален модел на устройство на света не се реализира, също както и този на световната пролетарска революция, преди него. Стратегическата грешка на Запада всъщност, до голяма степен, бе повторение на грешките, допуснати навремето от Съветския съюз. Ще припомня само, че марксизмът-ленинизмът също прокарваше тезата за края на историята и неизбежната смяна на капитализма от комунизма в целия свят.  Което, разбира се, нямаше как да стане.

Геополитическите цикли

Сред грешките, характерни за сравнително младата (от позицията на историческото време) западна политико-икономическа система, беше игнорирането на световните геополитически цикли. Както е известно, според привържениците на теорията за Големите многомерни пространства (сред които е и авторът на настоящата статия), могат да се разграничат следните геополитически цикли: краткосрочни 40-годишни цикли, средносрочни 100-годишни цикли и дългосрочни 500-годишни цикли, в чиито рамки се осъществява радикална промяна на световната геополитическа архитектура и световните (глобални, трансконтинентални) комуникации.

Характерно за краткосрочните четиридесетгодишни цикли е наличието на две фази. През първата двайсетгодишна фаза се очертават основните вектори на трансформацията на световния ред. В рамките на такъв двайсетгодишен период например, бяха изградени основите на Европейския съюз и поставени тези на китайските реформи, в САЩ и ЕС бе сложено началото на ерата на високите технологии и се появиха азиатските „дракони”. Бедуините в ОАЕ пък осъществиха впечатляващ скок от Средновековието направо в ХХІ век. Пак в рамките на подобна двайсетгодишна фаза навремето беше реализирана съветската индустриализация и, въпреки жестоката война с Германия, се създаде съветската свръхдържава.

През втората фаза на цикъла се осъществява окончателното „укрепване” на новото геополитическо положение на държавата. Така, ако в предходната фаза доминира някакъв вид имитация на действителността, през следващите две десетилетия можем да очакваме само постъпателна деградация във всички основни сфери на дейност. Някои държави могат да преминат в групата на световните сили (Китай, Индия), притежаващи геополитическа мощ, докато други (източноевропейските страни) прогресивно деградират по посока на глобалната периферия.

Краткосрочният геополитически цикъл, в общи линии, съвпада със съвременния икономически цикъл на световната конюнктура на Кондратиев (световно известен руски икономист, разстрелян от болшевиките – б.р.) и, до голяма степен, е обусловен от спецификата на 40-годишния цикъл на смяна на поколенията (1937-1977 за СССР, 1950-1990, за Япония и т.н.).

Средносрочните цикли съвпадат с циклите на световна хегемония, основаващи се на модела на Кондратиев - Уолърстийн (известен американски социолог, роден през 1930 – б.р.). Което пък дава възможност за обвързване на геополитиката с глобалната икономика. Този модел нагледно демонстрира, че упадъкът и възходът на световните геополитически хегемонии е директно свързан с преструктурирането на световното стопанство, описано в икономическите цикли на Кондратиев. Той обяснява цикличността на глобалната доминация на западната капиталистическа система, която се оказва недостатъчно условие при формирането на новата геополитическа архитектура на света.

Дългосрочните 500-годишни цикли пък водят до радикалната промяна на глобалната геополитическа архитектура по основните направления Изток – Запад - Изток и съответната трансформация на световните (трансконтинентални) комуникации и световните полюси на икономическо и технологично развитие.

Както е известно, моделът на Кондратиев - Уолърстийн е създаден за капиталистическата система, съществуваща само от няколко столетия насам, затова той не отчита вероятността на тези големи геополитически цикли.

Световната системна криза на неолибералния глобализационен модел съвпадна с поредната промяна на световния геополитически цикъл Изток – Запад – Изток. Между другото, първата жертва на тази глобална геополитическа трансформация стана постсъветска Русия, която, през 90-те години на миналия век, се устреми с отворени обятия към Запада. Само че, точно тогава, доминиращата западна сила – САЩ, които дори не бяха успели както трябва да отпразнуват победата си в студената война, започнаха да губят позициите си в света.

Къде е грешката, която допуснаха не само политиците, но и аналитичната общност? Според мен, не може да се игнорира геополитическата природа на Земята. Западът и Изтокът (както посочва и известният грузински философ Мераб Мамардашвили) са двете вечни страни, или моменти, на състоянието на човечеството. Те, по дефиниция, не могат да се пресекат и да влязат в конфликт помежду си, в чисто географски план. В едно друго многомерно пространство обаче, те могат да се срещнат и да влязат в конфликт помежду си.

Както е известно, Западът обединява предимно високоразвити държави, изповядващи принципите на демокрацията и гражданското общество. Войните, водени през последните години в Близкия и Средния Изток и на Балканите, както и редица други военни конфликти, демонстрираха и силата, и слабостта на Запада. Неговото технологично превъзходство е потискащо и очевидно не може да бъде неутрализирано с военни средства. В същото време, Западът е прекалено бавен при вземането на решения и може да действа ефективно, само когато разполага с пълна политическа подкрепа. Западът е безразличен към материалните загуби, но е изключително чувствителен към гибелта на своите граждани. От друга страна, западната цивилизация, макар и традиционно склонна към експанзия, започва да губи монопола върху приоритета на собствените си ценности, компрометирани от опитите за силово разпространение и налагане на демокрацията в Евразия.

В геополитиката, Изтокът често се отъждествява с Евразия. Контролът над Евразия е ключов проблем в мнозинството геополитически теории и концепции. Основната гестратегическа цел на всички съществували някога в Евразия империи винаги е била контролът върху колкото се може по-обширни територии и големи комуникационни възли. Мнозина пълководци са съумявали да завоюват достатъчно обширни евразийски пространства, но много малко от тях са притежавали необходимата стратегическа визия, позволяваща контролът над тези пространства да бъде съхранен, с помощта на търговските комуникации, а не само със сила. Ще напомня също, че, за разлика от Запада, съвременният Изток, начело с Китай и Индия, демонстрира впечатляващо устойчиви темпове на растеж.

Разделеният Запад

След разпадането на СССР, Западът, начело със САЩ, не съумя да гарантира монополната си глобална доминация. В резултат от пировата победа на християнския Запад над православния Изток, Западът се оказа разединен, като от едната страна на този разлом са САЩ, а от другата Европа, която, на свой ред, се раздели на „истинска” и „разчитаща на външна помощ” (или, ако използваме американската терминология, на „Стара” и „Нова) Европа. Както е известно, именно западният либерален икономически модел породи сегашната световна системна криза, съпроводена от спад в темповете на развитие.

И така, еднополюсният „американски” свят не стана реалност. В основата на американската външна политика след Втората световна война бе поставен крайният прагматизъм, предполагащ отказа от каквато и да било сантименталност, алтруизъм и идеализъм. Истината е, че само в литературната класика любовта управлява света, на практика, дори демокрацията често се налага от позициите на военно-политическата сила, а светът продължава да се дели по стария принцип на „свои и чужди”. През последните двайсетина години, САЩ се опитаха да действат като „единствен световен полицай”, който обаче не носи отговорност за „страничните последици от налагането на ред в една или друга точка на света”. Човешките права бяха обявени за приоритет дори по отношение на държавния суверенитет, което позволи осъществяването на несанкционирани от съответните глобални институции военни акции против различни суверенни държави, довели в редица случаи до масови жертви сред цивилното население. Показателно в това отношение е, че Вашингтон щателно изчисляваше броя на загиналите в Ирак американски войници, докато броят на загиналите по време на налагането на „демокрацията” в тази страна нейни граждани, се изчисляваше с „плюс-минус няколко десетки хиляди”.

Колкото и да е парадоксално, но гигантските интелектуални и други възможности на единствената свръхдържава на планетата, както и на Запада, като цяло, се оказаха недостатъчни за решаването на толкова сложна задача, като „гарантирането на глобалната американска доминация”. Затова, поне според мен, САЩ, които консумират до 40% от световните ресурси, в рамките на глобалната конкуренция за достъп и контрол над източниците на тези ресурси, са обречени, рано или късно, да изоставят тезата, че политиката им се ръководи единствено от идеята за налагането на демокрацията в света. В тази връзка ще напомня, че не можа да получи необходимото развитие и „натоцентристката” концепция за превръщането на Северноатлантическия алианс в поредния глобален център по проблемите на сигурността, наред със Съвета за сигурност на ООН.

Сбогуването с новата Римска империя

Основната геополитическа цел на Европейския съюз беше създаването на своеобразна нова Римска империя, върху западнохристиянския фундамент, в която на православните християни от новите източни членки на Съюза бе отредена по-скоро подчинена роля. С евентуалното присъединяване на Турция към ЕС пък трябваше окончателно да бъде решен т.нар. Източен въпрос. В широкия смисъл, Източният въпрос не се изчерпва само с борбата за контрол над Проливите, а включва и проблема с Втория Рим (т.е. православната империя). През последните години обаче, и проектът за Европейски съединени щати също навлезе в период на дълбока криза. Днес пет държави от т.нар. „Стара Европа” осигуряват 73,9% от БВП на Европейския съюз, а останалите 22 членки – само 26,11%. Без да притежава значителна и самостоятелна военно-политическа мощ, ЕС не може да претендира за ролята на „световна империя”. Възможно е сегашната глобална финансова криза да погребе завинаги идеята за създаването на консолидирани европейски въоръжени сили. А без военна мощ ЕС няма как да стане световен геополитически играч.

След краха на Съветската империя, бившите държави от т.нар. „социалистически лагер” се устремиха на Запад, отказвайки се от „светлото комунистическо” в името на още по-светлото капиталистическо бъдеще, като за целта прибързано се отказаха и от всичките си социални постижения. Още тогава редица водещи западни анализатори предупреждаваха за опасностите, с които е свързан резкият преход от централизираната комунистическа икономика към ултралиберална пазарна система. Новите членки на ЕС, свикнали още от времето на пребиваването си в съветското геополитическо пространство да бъдат спонсорирани и подпомагани от „големия брат”, разчитаха, че Брюксел ще възприеме съответната политика спрямо тях. Което обаче не се случи. Тази „потребителска” стратегия на новите членки на ЕС се прояви най-силно в сферата на финансовата политика, чрез договарянето на мащабни заеми от международните финансови институции. Тоест, тези страни се опитаха да прехвърлят отговорността за собствения си просперитет и съществуване от рухналия Съветски съюз на новия „голям брат”, в лицето на ЕС. Надеждите им, че ще срещнат пълно разбиране и ще получат всеобхватна подкрепа от Брюксел обаче се оказаха по-скоро илюзорни.

Очевидно, ХХІ век ще премине под знака на глобалната конкуренция между трите световни полюси на икономическото и технологично развитие – Северна Америка, Европейския съюз и Азиатско-Тихоокеанския регион.

В тази глобална конкуренция, като основни съперници на САЩ се очертават ЕС и Китай. След разпадането на СССР, ЕС загуби статута си на привилегирован стратегически партньор на САЩ. Затова Белият дом започна да отделя специално внимание на евразийската си геополитика, акцентираща върху етнонационализма на най-бедните държави от региона, включително такива като Киргизстан, Грузия и Украйна.

Но, въпреки очевидното си военно-техническо превъзходство, Америка не е в състояние да подчини Евразия. Евразия така и не се превърна в елементарна „шахматна дъска” за геополитиката на САЩ. Става все по-очевидно, че големите геополитически пространства в Евразия, проектирани от САЩ (като „Големия Близък изток” или „Голяма Централна Азия”), се оказват по-скоро „голям блъф”. Въпреки това обаче, Америка, включително и под ръководството на сегашния си президент, който преди време получи Нобеловата награда за мир, продължава войната в Афганистан, а дори и след толкова шумно прокламираното изтегляне на американските войски от Ирак, там остава контингент от 50 хиляди военни, които вече се водят като „съветници” на Държавния департамент на САЩ.

Несъмнено, САЩ ще продължат и занапред да предприемат всички възможни мерки за да не допуснат изграждането на комуникационна конструкция, укрепваща възможните континентални геополитически блокове и глобалните конкуренти на Америка. След неуспешните опити за създаването на зона на „контролирана и управлявана нестабилност” по маршрутите на Великия морски път между Азиатско-Тихоокеанския регион и Европа, САЩ  се готвят да отворят трети, на територията на Евразия, американски фронт за „борба с тероризма” в Йемен и държавите от региона. Едва ли ще бъде кой знае каква сензация и, ако с течение не времето се окаже, че активността на сомалийските пирати, снабдени с модерно навигационно оборудване и отлично информирани за маршрута, товара и охраната на корабите, плуващи покрай бреговете на Източна Африка, е обслужвала определени геополитически цели.

Битката за постсъветското геополитическо наследство

След краха на Съветската империя, на глобалната политическа карта възникна огромен вакуум, към който моментално се устремиха Съединените щати. Скоро след тях в същата посока се насочи и Китай, още повече, че мощният му икономически ръст доведе до остър недостиг на собствени ресурси. Съветското геополитическо наследство обаче беше толкова мащабно, че прониквайки в постсъветското пространство САЩ и Китай първоначално не влязоха в пряко съприкосновение и не генерираха потенциални конфликтни зони. Така, американците осъществиха успешна експанзия в Централна и Източна Европа, настъпват в Южен Кавказ, а в Централна Азия и Индия си съперничат с китайците. Докато САЩ започнаха интензивно да налагат демокрацията в периферните зони на постсъветска Евразия, Пекин успешно осъществи икономическа експанзия в Латинска Америка и Африка. В резултат, както и заради естествените вътрешни процеси в региона, Латинска Америка осъществи ясно забележим „ляв завой” и напоследък там се отбелязва значителен ръст на настроенията срещу политиката на САЩ.

Още в периода на противопоставяне между двете свръхдържави (САЩ и СССР) в света започнаха да се проявяват ясни тенденции към многополюсен модел. Характерно за този процес е неравномерното съзряване на социално-икономическите, военно-политическите, демографските и т.н. глобални полюси. Но тази регионализация на международните отношения е неприемлива за Съединените щати, не само заради тяхната военна и икономическа мощ, но и защото налага ограничаването им в географските рамки на Северна Америка.

Във формиращата се геополитическа архитектура на съвременния свят възникват нови регионални центрове със собствени сфери на влияние, включително Китай, като лидер на Югоизточна Азия, а също Индия, Япония, Бразилия, Иран, Русия, ЮАР. Очертава се и групата на най-перспективните и динамично развиващи се икономики и пазари в света – Бразилия, Русия, Индия и Китай (БРИК). Държавите от БРИК притежават 26,9% от световната суша и в тях живеят 40% от населението на планетата (2,7 млрд. души). Обемът на техния БВП се равнява на 15%, а по паритет на покупателната способност – на почти 25% от световния БВП. В БРИК са концентрирани 40% от световните златни запаси (2,8 трлн. долара, като само китайските запаси се оценяват на 1,5 трлн. долара). Китай и Индия демонстрират устойчив икономически ръст дори в условията на световната финансова криза (през 2009, съответно, с 8,7% и 5,7%). Отрицателният ръст в Бразилия за същата година бе само 0,2%, докато в Русия той достигна 7,8%. Тоест, БРИК е нееднороден и включва различни по големина държави, принадлежащи при това към различни религии и цивилизации. Като Китай заема особено място. Китайския БВП (по паритет на покупателната способност) е четирикратно по-голям от руския и двукратно - от индийския.

Най-голямата изненада в новата глобална геополитическа архитектура е именно поемането на ролята на втора (засега) свръхдържава от комунистически Китай. В същото време, не можем да очакваме възраждането на двуполюсния модел, под формата на т.нар. „Кимерика” (т.е. Китай + Америка). Пекин не възнамерява да поема персонална отговорност за световния ред, повтаряйки грешките на Съветския съюз, поел непосилното бреме на отговорността за съдбата на цялото „прогресивно човечество”.

Геополитиката на китайския Дракон

Традиционната китайска цивилизационна геополитика (следваща принципа „пътища и стени”) се основава на интегралната геополитическа мощ на държавата. Наред с политическата стабилност, военната, икономическа и технологична мощ, тя включва още един елемент – духовната сила и хармония. В това отношение, Китай може да се похвали с „двойна идеологическа закалка” - тъй като се придържа едновременно и към традиционното конфуцианство (с елементи от будизма) и  към комунистическата идеология (все повече трансформираща се напоследък в откровен национализъм).

Съвременната китайска цивилизация решава геостратегическите си задачи, следвайки своята собствена, а не западната, логика. И е крайно време останалите, включително САЩ, ЕС и Русия, да свикнат с това.

Макар че Китай е реален претендент за статута на свръхдържава, Пекин не демонстрира кой знае какъв стремеж за членство в „клуба” на седемте водещи държави в света (Г-7), в който преди време беше предоставено място и на сравнително по-слабата икономически Русия. Според китайците, тази група не е легитимна, от гледна точка на международното право. Освен това, традиционната представа за Китай като център на света не позволява на Пекин да слезе до нивото на заобикалящите го „варвари”, а пък, когато китайската геополитическа мощ стане наистина неоспорима, всичко само ще си дойде на мястото. Сред фундаменталните принципи на традиционната китайската геополитика е ненамесата в чуждите конфликти, следвайки правилото „нека варварите се бият помежду си, отслабеният победител все някога ще „допълзи” да се поклони на Пекин”.

Китайците се обявяват против европоцентризма и американизма, които, според тях, са насочени към „намеса във вътрешните работи на другите държави”, под лозунга за защита на „човешките права”, тълкувайки последните по доста своеобразен и неприемлив от гледна точка на китайската традиция начин. Дразни ги самодоволната увереност на американците в превъзходството на принципите на западната демокрация и култура над всички останали. В същото време са налице съществени различия между китайците и европейците в подходите им към общественото развитие. Динамичният, „революционен” европейски модел на развитие е неприемлив за една държава-цивилизация, за каквато се смята Китай.

Съвременната интерпретация на „геополитиката на пътищата и стените” включва два основни елемента. Така, концепцията за „стратегическите граници (стени) на жизненото пространство” изисква концентриране на усилията върху нарастване на геополитическата мощ вътре в страната (т.е. „между стените”), с цел да се гарантира единството на държавните и цивилизационни граници. В това отношение властите в Пекин следват принципа на Дън Сяопин във външната политика: „да изчакваш, без да си подаваш главата”, който, на практика, е изцяло в духа на конфуцианската традиция. Вторият елемент (пътищата) пък изисква „да се върви навън”, осъществявайки мощна икономическа експанзия.

Възходът на комунистически Китай (за разлика от този на някогашния Съветски съюз) се осъществява, най-вече, чрез нарастване на икономическата му мощ. Както е известно, Китай стана член на Световната търговска организация, в която доминират предимно интересите на Запада. В същото време обаче, той стартира реализацията на собствен амбициозен проект в сферата на глобалната търговия. Така, през 2002, станахме свидетели на наистина историческо събитие. Беше създадена най-голямата в света Зона за свободна търговия АСЕАН-Китай, обединила 1/3 от населението на планетата.

След петстотингодишно прекъсване, Китай отново се превърна в световна търговска държава.

На практика, глобалната геополитическа архитектура се развива не по американски, а по китайски сценарий. Китай, който е велика държава по своите географски и демографски параметри,  непрекъснато увеличава икономическата си мощ, опирайки се не само на вътрешните си ресурси, но и чрез консолидацията на китайската диаспора („хуацяо”) в целия свят. В геополитическата стратегия „да се върви навън”, основен съюзник на Пекин е огромната китайска етническа общност известна като „Голям Китай” и включваща Континентален Китай, Островен Китай (Тайван, Хонконг, Сингапур) и китайската диаспора, включително тази в САЩ. По икономическата си мощ (БВП, съобразен с паритета на покупателната способност) тази нова, невиждана досега екстериториална групировка (наддържавно образувание), или по-скоро непознат на Запада модел на транснационална корпорация, е напълно съпоставима със САЩ.

С други думи, Голям Китай се превръща в много сериозен самостоятелен геополитически играч, способен, с помощта на „хуацяо”, да матира противниците си на глобалната геополитическа шахматна дъска, някъде далеч в тила на Запада или в евразийското пространство. Стига да получи необходимия знак от Пекин. Засега Западът не разполага с технологии за успешна борба с този феномен.

Укрепвайки държавната си мощ, Китай разширява и радиуса на своето геополитическо и геоикономическо влияние в Евразия. Поне според мен обаче, той ще се опита да разшири границите на жизненото си пространство не чрез присъединяването на нови територии, а посредством икономическата експанзия и създаването на марионетни държави (протекторати). Между другото, сред първите кандидати за такъв прокитайски протекторат, е и територията на Русия, между езерото Байкал и Владивосток.

В Евразия, геополитическите цели на Китай и САЩ, по отношение на Централна Азия (постсъветските републики), са насочени към откъсването и от руското геополитическо пространство и, частично, съвпадат. В същото време обаче, за разлика от американската, китайската геополитика залага в Евразия не на етнонационализма и марионетната демокрация, на един консолидиращ (на основата на икономическия ръст) модел, предвиждащ запазването на полиетничния характер на цивилизационните граници.

Китай стана единствената държава в света, способна да отговори адекватно на информационните технологии, използвани от американските специални служби, в рамките на реализацията на новата геополитика на САЩ в Евразия.

Междувременно, след частичния неуспех на американската военна интервенция в Близкия изток (Ирак), Вашингтон възприе курс към избягване на директната конфронтация с Пекин. В условията на разразилата се финансова криза, Белият дом се опасява от евентуални „резки движения” от китайска страна, по отношение курса на американския долар. В същото време, в момента китайската и американската икономики са толкова тясно свързани помежду си, че това, само по себе си, гарантира „студения мир” между двете свръхдържави.

Амбициите на Индия

Източната индийска цивилизация се основава на трансцедентните принципи на мирозданието. Геополитическата мощ на Индия, до голямата степен, се определя от силата на вярата. Както е известно, индуизмът се стреми да поддържа хармония между духа, ума и тялото, неслучайно Древна Индия била наричана „страната на мъдреците”. Съвременна Индия не страда от комплекс за непълноценност пред западната и другите цивилизации. В многомерното комуникационно пространство на планетата, индийската цивилизация се опитва да следва „среден път” между „индивидуализма” на Запада и „колективизма” на Изтока. Принципът на неприсъединяване (отказ от участие в блокове) изигра важна роля за икономическия възход на страната. В Индия, втори държавен език е английският, останал в наследство от колониалното и минало. А в съвременната глобализационна епоха именно това е езикът, на който общуват помежду си отделните цивилизации.

Основополагащ принцип на индийската цивилизация е „единство чрез плурализъм”. Единството в многообразието съдейства за самоидентификацията и именно на цивилизационна, а не на национална основа. За разлика от Китай, Индия представлява успешен пример за изграждане на гражданско (демократично) общество и позитивна трансформация на европейския (британския) парламентаризъм на индийска почва. Което би се оказало невъзможно при едно по-ниско равнище на социално-икономическото развитие и без наличието на съответните традиции, заложени в цивилизационния (социокултурен) код.

Индия демонстрира успешна стратегия за развитие, опираща се на западния политически и технологичен опит, както и на собствените цивилизационни особености. В сравнително близко бъдеще, тази страна ще притежава най-голямото население на планетата. Огромна роля за консолидацията на народностите на Индия играе индийската киноиндустрия (Боливуд), като страната е на първо място в света в сферата на филмопроизводството.

Специфичният път на Индокитай

Ролята на конфуцианството за модернизацията на Азиатско-Тихоокеанския регион е добре известна, но истината е, че будизмът също съдейства за този процес. Всеки истински будист помни тезата на Буда, че „Чувството за собственост не се измерва с вещите, а с мислите. Можеш да имаш много вещи и да не си истински собственик”.

Осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия, наред с Китай и Индия, отново извеждат на преден план на световната историческа сцена и Индокитай. Като съществена роля за това играе духовната сила, в чиито фундамент е поставена сложната смес от конфуцианство, будизъм, индуизъм и комунистическата идеология.

В резултат от геополитическата трансформация, в Евразия се заражда нов 500-годишен геополитически цикъл. Отново удря часът на Южните морета, чиито предвестник бе и появата на източноазиатските „дракони”. Именно това определя и геополитическия код на Индокитай.

Днес Китай и азиатските „дракони” отправят предизвикателство към Запада не само в морските простори, но и в космическото и киберпространството.

В същото време, Съединените щати постепенно изчерпват възможностите си да експлоатират и налагат със сила „демократичните ценности” (в своята собствена интерпретация) в Евразия. Битката за Индокитай бе загубена от тях. Както е известно, геополитическото противопоставяне между великите държави в Индокитай, разгоряло се през втората половина на миналия век, доведе до гибелта на над 5 млн. местни жители, имайки предвид Виетнамската война и геноцида в Камбоджа. В крайна сметка, САЩ не съумяха да превърнат Индокитай и, най-вече, Тайланд, в плацдарм за дестабилизацията на Китай. Мнозина анализатори смятат, че от глобализацията печелят най-вече Съединените щати. Само че, именно благодарение на глобализацията, евразийските нации придобиха възможност не само да се противопоставят на американския натиск, но и сами да осъществят мощна икономическа експанзия, включително и на американския пазар.

Близкият изток и турският възход

През последните шест десетилетия, палестинският конфликт придоби толкова сложни измерения, че вече наподобява прословутия „гордиев възел”, който не може да бъде разплетен, а може само да бъде „разрязан”. В подобна ситуация, силният играч би следвало пръв да демонстрира великодушие. Едва ли можем да очакваме нещо подобно обаче от прекалено прагматичната Америка. Проблемът с евентуалното придобиване на ядрено оръжие от Иран едва ли би възникнал, ако преди това Израел не се бе превърнал в ядрена държави без Вашингтон въобще да се опита да му попречи. Така нещата стигнаха дотам, че всеки палестински лидер рискува да бъде обявен за враг на собствената си нация, ако дръзне да признае Израел за еврейска държава. Ясно е и, че мюсюлманският свят едва ли някога би простил изчезването на Палестина от близкоизточната карта. Ако не съществува Палестина, трудно би просъществувал и Израел. Разбира се, надеждата винаги умира последна. Възможно е все още да бъде намерен някакъв изход, но само ако сигурността в региона бъде поставена от великите държави над собствените им геостратегически интереси.

Мюсюлманският свят, като цяло, демонстрира модел на солидарна (мултипартньорска) геополитика, в чиято основа е заложен местният исторически опит. Под покривалото на ислямската държавност, в зоната на етнополитическите евразийски граници, през Средновековието е формулиран модел на поликонфесионална и полиетническа търпимост, което по онова време съдейства за разцвета на комуникационните функции на свободната търговия и за междуцивилизационния диалог.

Днес в Близкия изток особено място заема опитът на светската държава (олицетворяван най-вече от Турция) и този на теократичната монархия (Саудитска Арабия).

Турция реализира специфична либерална мултипартньорска версия на нео-евразийската доктрина, с елементи от идеологията на „третия път”, ефективно сътрудничейки си и със Запада, и с Изтока. Този курс обаче, изостри борбата между местните прозападно настроени кръгове и евразийците. Както е известно, през септември 2010, в Турция се проведе исторически референдум, на който управляващата Партия на справедливостта и развитието получи „вот на доверие” за по-нататъшна демократизация и ограничаване ролята на армията, явяваща се основен гарант за запазване курса на кемализма.

Днешна Турция не само се възражда като регионална сила, но и съумява да лансира собствен модел за интеграция в многополюсния свят.

Добре позната е популярната, особено на Запад, теза за неспособността на мюсюлманите да създадат проспериращи държави, като успехът на някои от тях обикновено се свързва само с големите им енергийни запаси. Само че и други страни (например Нигерия) имат петрол, но това невинаги помага животът на жителите им да се промени към по-добро. На второ място, Саудитска Арабия добива повече петрол, отколкото съседните арабски държави, но равнището и качеството на живота в нея отстъпва не тези в някои от тях.

За изненада на мнозина, днес най-проспериращата държава в Близкия изток не е Израел, ползващ се с подкрепата на САЩ в продължение на толкова години, а Обединените арабски емирства, където местната монархия съумя да реализира на практика „светлото бъдеще” на авторитарния капитализъм, притежаващ впрочем и множество социални черти. Функциите на регионална икономическа столица преминаха първо от Бейрут към Истанбул, а напоследък се прехвърлят към Дубай, където се изгражда един от новите „световни градове” (кибер-пристанище), разположен на границите на многомерно комуникационно пространство, в което се осъществява мащабен обмен на търговски, индустриален и финансов капитал, информация и знания.

В ОАЕ, за фантастично кратък, от историческа гледна точка, срок бе осъществено формирането на нация, на основата на консолидацията между народа и властта. През последните години тям бяха постигнати впечатляващи успехи в социалната, инфраструктурната, технологичната и образователната сфери.

Тоест, източният свят ни демонстрира, че авторитарните и полуавторитарни режими са в състояние да създадат солидарен държавен модел, при това демонстриращ темпове на икономическо развитие, по-високи от тези на Запад.

Този авторитарен (държавен) капитализъм, въпреки очевидния „недостиг на демокрация”, демонстрира сериозни успехи в „завоюването” на световните пазари, опирайки се на икономическата или финансовата си мощ. Глобализацията и модернизацията се осъществяват, предимно, без паралелната им „уестърнизация”. Тоест, оказва се, че може да съществува ефективен капитализъм и без наличието на свобода, в западния смисъл на това понятие, гарантиращ икономическото достойнство на гражданите и тяхната социална обезпеченост. Това означава, че освен западния, може да съществува и специфичен китайски, руски, арабски и т.н. капитализъм, отчитащ местната менталност. И макар че източните модели на авторитарен капитализъм не се експортират със сила, за някои държави те се оказват по-привлекателни от американския модел на „най-честната” демокрация, който Вашингтон се опита да наложи със сила в Афганистан и Ирак например. Неслучайно, повечето арабски лидери не крият презрителното си отношение към американските препоръки да се поучат от опита на тези „марионетъчни демокрации”.

Преходът от еднополюсен към многополюсен свят

Мнозина анализатори съвсем основателно предупреждават, че многополюсната геополитическа архитектура на света няма да бъде по-безопасна от някогашната двуполюсна, както и от краткотрайния еднополюсен модел, а вероятността от етнонационални и етнорелигиозни конфликти ще нарасне. Затова, поне според мен, в името на международната сигурност, следва да се обърне специално внимание на възможността многополюсният свят да се гради върху принципите на регионалната биполярност.

Биполярният свят е по-устойчив, отколкото еднополюсния, при това не само в мащабите на цялата планета, на и на регионално равнище.

В своеобразен фундамент на този нов свят могат да станат например геополитическите оси в Европа (Берлин - Москва), в Близкия изток (Анкара - Техеран) и в Индокитай (Банкок - Ханой). За да не се допусне възникването, или пък за да се смекчи нестабилността в многополюсния свят, е необходимо създаването на поне две геополитически оси между регионални държави в рамките на многомерните Големи пространства. Така например, в Евразия, е възможно формирането на геополитическа ос Анкара – Москва. А имайки предвид традиционните връзка на Русия и Турция с Европа, този геополитически триъгълник би могъл много по-надеждно да гарантира международната сигурност.

Преходът към многополюсен свят оказва съществено влияние върху геополитическата и геоикономическа трансформация на държавите, международните комуникации, глобалните и регионални стокови пазари. В глобалното общество на риска тотално се ерозира отговорността на държавните институции, често оказващи се безпомощни в съприкосновението си с действителността. Пример за това е съдбата на някои източноевропейски постсоциалистическите държави. Опиянени от свободата си и устремени към Запада, те бързо попаднаха в свеобразен капан. Техния прекален „пазарен романтизъм” стана причина за поредица от икономически провали, съпроводен от появата на духовен и икономически вакуум и загуба на редица социални придобивки. Прекалената вяра във всемогъщието на демокрацията и неограничения от нищо свободния пазар задълго компрометира в очите на жителите им ценностите на гражданското общество и позволи възхода на политици-популисти, позволяващи си действат в очевиден разрез с тези ценности, а и с демократичните принципи, като цяло.

Мястото на Русия

Въпреки многобройните прогнози за възможното разпадане на Руската Федерация, които бяха особено популярни през 90-те години на миналия век, в обозримо бъдеще това няма как да се случи.

Поне според мен, най-приемлива, от гледна точка на руските интереси, е геополитическата архитектура на Евразия, базираща се на триадата Западна Европа – Източна Европа и Туран и отчитаща спецификата на западно-християнската, православната и мюсюлманската (тюркската) цивилизации. Такава геополитическа конфигурация, изградена на основата на междуцивилизационния диалог, ще бъде основен гарант за мира в Евразия. А като своеобразен фундамент на подобна архитектура на световния ред би могла да послужи геополитическата ос Берлин – Москва – Анкара. Предвид утвърдилите се схващания и представи за Големите многомерни пространства, това не влиза в противоречие с проекта за Голяма двуполюсна Европа, в която водеща роля ще играят истинската „стара” Европа, притежаваща необходимата икономическа мощ, и Русия, в качеството и на ядрена и енергийна световна сила. В Близкия изток е възможна друга геополитическа конфигурация, включваща основните регионални геополитически играчи: Турция, Израел, Иран и Саудитска Арабия. В Черноморския регион пък е необходимо укрепването на взаимодействието между Русия и Турция при решаването на проблемите в Южен Кавказ. Защото тези страни, за разлика от САЩ например, имат достатъчно богат исторически опит в решаването на регионалните проблеми.

* Авторът е президент на Института за геополитика в Одеса, Украйна. Статията публикуваме с любезното съдействие на Института за стратегически оценки и анализи

Геополитическата наука традиционно разглежда Източна Европа като ключов регион. Тезата на един от нейните „бащи-основатели” Хилфорд Макиндер: „който контролира Източна Европа, контролира Хартленда, който контролира Хартленда, контролира Световния остров, а който контролира Световния остров, управлява света” (1), е актуална и днес. В постмодерната епоха, константите на геополитическата теория не губят значението си, а – напротив, отчетливо се проявяват не само в политическата, но и в икономическата и културната сфери (2). Затова и борбата срещу американската доминация в Източна Европа и, в перспектива, укрепването на руското геополитическо влияние в нея (както предлагат професорите от МГУ Добренков и Дугин) би трябвало да е сред дългосрочните задачи на руската външнополитическа стратегия през ХХІ век (3).

Енергийната геополитика

Геополитическата специфика на постмодерна (както я определя видният представител на т.нар. „критична геополитика” Джерард О’Тул) ни кара съществено да преразгледаме предишните механизми за установяване на геополитически контрол. Предвид все по-нарастващата потребност от тях (включително и в страните от Източна Европа), енергоносителите се превръщат в мощен фактор, определящ геополитическата действителност. Енергийният фактор, влияещ както върху държавите-потребители на енергоносители, така и върху транзитните държави и производителите, се очертава като един от основните в геополитиката и не може да се пренебрегне при формулиране външната политика на държавата. В този смисъл руската външна политика не би могла да се формулира коректно без да се осъзнава значението на изключителното положение, което заема Русия на пазара на енергоносители, за нейното по-нататъшно развитие, необходимостта да се гарантира енергийната и сигурност, включително сигурността на доставките на руски енергоносители, както и тяхната диверсификация (продуктова и географска). Върху това се набляга и в основния документ, определящ енергийната стратегия на Руската Федерация (4).

За да акцентират върху тясната връзка между геополитиката и енергийната политика, редица западни анализатори използват термина „петрополитика”. Така, Томас Фридмън лансира т.нар. „първи закон на петрополитиката”, който, по отношение на добиващите петрол държави, звучи по следния начин:

„Колкото са по-високи цените на суровия петрол, толкова по-силно в тези страни бива ограничавана свободата на словото и печата, институцията на свободните избори, свободните събирания, прозрачността на правителството, независимостта на съда, върховенството на закона и правото да се създават независими политически партии и неправителствени организации. В стабилните демокрации, дори ако са богати на петрол, подобно нещо не се случва. И обратното, в съответствие с формулирания от мен закон, колкото повече пада цената на петрола, толкова по-активно петролните държави биват принудени да се ориентират към политически и обществен модел, отличаващ се с по-голяма прозрачност, по-внимателно отношение към мнението на опозицията, по-голяма откритост към различните видове контакти с околния свят и по-сериозни усилия за създаването на образователни и правни системи, осигуряващи на гражданите максимални възможности за конкуренция, развитие на бизнеса и привличане на чуждестранни инвестиции” (5).

Фридмън, в частност, посочва, че изключителното положение, което заемат богатите на енергоносители държави не може да не безпокои САЩ. „Може и да не сте забелязали – пише той през 2006 – но днес „лошите момчета” си живеят много добре, стига да имат достатъчно петрол. Къпещият се в петродолари Иран нагло се плези на всички искания на ООН да прекрати ядрената си авантюра и ежедневно заплашва да изтрие Израел от лицето на земята. Къпещият се в петродолари руски президент Владимир Путин пък изпраща опонентите си в затвора и се сближава с противниците на Америка, като Иран или ХАМАС. Държавите, „богати на петрол или на природен газ, спокойно се отказват дори от малките стъпки към повече демокрация, които вече са направили”. Имайки предвид, че за американските експерти „демократизацията” нерядко означава САЩ да поставят под контрол вътрешната и външна политика на съответната държава, статията на Фридмън „Първият закон на петрополитиката” (6) би могла да се приеме и като предупреждение към американските политически елити, акцентиращо върху главната причина за „прекалено независимото” поведение на Русия, Венецуела или Иран на международната сцена и основната сила, позволяваща им да прокарват много от външнополитическите си интереси. Разбира се, Фридмън не е сам в тези свои оценки. Към сходни позиции се придържат Майкъл Рос („Пречи ли петролът на демокрацията”), Хавиер Коралес („Уго Босът”), Моузес Наим („Глобовикторина: познай, кой е световния лидер”) и мнозина други американски политолози.

Тоест, не бива да се учудваме, че САЩ полагат толкова сериозни усилия за ограничаване мощта на петролните (или, както е в руския случай, на енергийните) държави, пряко въздействайки върху енергийните пазари, като използват за целта контролираните от тях страни от т.нар. „буферна зона” за да затруднят транзита на енергоносители, ерозирайки по този начин и енергийната сигурност на Русия. Руско-украинските газови войни, по времето когато в Киев управляваше Виктор Юшченко, смятан за най-проамерикански настроения украински лидер, или епопеите, свързани с изграждането на газо- и петролопроводите, са най-очевидното доказателство за това.

Енергийните връзки на Русия с ЕС и, най-вече, с държавите от т.нар. „Стара Европа”, очертаващи направлението на една от възможните оси на проекта за многополюсен свят, изискват решаването на стария геополитически проблем за „буферната зона”, формирана от повечето източноевропейски държави. В редица случаи този проблем може да се преодолее чрез създаването на обходни маршрути (например газопровода „Син поток”), но в Югоизточна Европа подобна възможност не съществува. В същото време, необходимостта от сключването на договори с ръководствата на държавите от региона, установяването на по-тесни икономически връзки, включително чрез по-сериозното проникване на руския бизнес на техния пазар, паралелно с изграждането на тръбопроводите, може да се приеме и като възможност за оказване на по-сериозно влияние върху политиката на въпросните държави. Това, на свой ред, би се отразило благоприятно и върху сигурността на руските енергийни доставки за Европа.

Геополитическата роля на Балканите

Югоизточна Европа и, в частност, Балканите са жизненоважен за Русия регион. Претендирайки за ролята на независим силов център в евразийското пространство, Русия не може да го остави без внимание. Неслучайно Збигнев Бжежински определя Балканите като един от геополитическите центрове, контролът над който е жизненоважен за активните геополитически играчи на европейския континент (7). В течение на няколко столетия подред, към контрол над Балканите (в рамките на борбата за континентална хегемония) са се стремели водещите държави в Европа и света: Русия, Великобритания, Германия, Австро-Унгария, а днес и САЩ.

Когато говорим за Югоизточна Европа, следва да отбележим, че повечето западни анализатори разделят региона на Източна и Западни Балкани. Източните Балкани включват вече станалите членки на ЕС Румъния и България, а Западните – бившите югорепублики и Албания (съзнателно изключвам Гърция и Турция). Тези две групи държави се развиват в, макар и сходни, но до голяма степен различни социални, икономически и политически условия. Основен фактор в случая е вече осъщественото или все още само желаното членство в ЕС и свързаните с това задължения, включително и в енергийната сфера. Различна е и политическата култура на тези държави. Руското енергийно проникване в двата региона (ако използваме конкретни примери) може да се разглежда, в единия случай, като опит за укрепване на собственото влияние в страна, където позициите на Москва винаги са били силни, в исторически план, а в другия – като възможност да бъде усилено руското влияние там, където позициите на Москва никога не са били кой знае колко сериозни (поне от средата на ХІХ век насам). Става дума за двете най-големи и важни, в геополитически план, държави от Западните и Източните Балкани – Сърбия и Румъния, съответно.

Защо следва да отделим по-специално внимание именно на тях и именно взети заедно? Преди всичко, защото това са най-населените и икономически силни държави от региона. Това са и най-мощните във военно отношение балкански държави (ако изключим Гърция и Турция, разбира се). Освен това, те имат сравнително продължителна собствена държавна традиция. Важно е и, че отношенията между тях винаги са били приятелски, дори когато, по време на бомбардировките на НАТО над остатъчна Югославия, румънското правителство и президентът Константинеску, предоставиха въздушното си пространство за самолетите на пакта. Важен фактор са и споделените ценности. В общи линии, това са две православни държави, акцентиращи обаче (или, най-малкото, техните елити), най-вече на принадлежността си към Европа. Сръбското ръководство например, разглежда участието си в руските енергийни проекти като фактор, подкрепящ стремежа на страната за членство в ЕС. В Белград смятат, че Съюзът ще иска да интегрира Сърбия за да може да контролира енергийните мрежи на нейна територия.

Ако Сърбия представлява западния преден пост на онази метаисторическа и геополитическа общност, която покойният Хънтингтън определяше като „славяно-православна цивилизация”, то Румъния, която граничи както със Сърбия, така и с държавите от ОНД, играе ролята на своеобразен мост свързващ т.нар. „близка чужбина” на Русия с Балканите. Територията на самите Балкани е отделена от Руската равнина от Румъния и Молдова. Оттук и специфичната роля на териториите на тези две държави, които едновременно представляват ключ към Балканско-Черноморския регион за Русия и удобен плацдарм за настъпление в Евразия на атлантическите сили. Тази ключова роля на Румъния се осъзнава от американските геополитически стратези, които се стремят да обвържат стремежа на Букурещ да повиши геополитическия си статут на международната сцена с партньорството му със САЩ, като задължително условие за постигането на тази цел (8).

Тясно взаимодействие между тези държави се осъществява и днес, при това засега не в полза на Русия. Като член на НАТО и ЕС, Румъния декларира, че ще лобира за интересите на държавите от Западните Балкани в тези организации, максимално съдействайки за присъединяването им към тях. Това касае най-вече Сърбия, с която Румъния традиционно поддържа добри отношения, и отговаря на курса, поет от сегашното сръбско ръководство. Следва да се отбележи, че Румъния е сред онези членки на ЕС и НАТО, които отказаха да признаят независимостта на Косово, което също помага за добрите отношения между Букурещ и Белград.

Предвид казаното дотук е очевидно, че, реализирайки геополитическата си стратегия на Балканите, за Русия е важно да работи именно с тези две държави от региона, включително използвайки един от най-ефективните си външнополитически инструменти – енергийната политика. Още повече, че именно енергийните проекти, сред които е и проектът за паневропейски петролопровод, предназначен за транспортирането, от румънските петролни пристанища, към Европа на каспийски и централноазиатски петрол, играят ролята на интегриращ фактор за балканските държави.

Руско-сръбските отношения в енергийната сфера

Руско-сръбските отношения в сферата на енергетиката могат да се характеризират като положителни. Както е известно, през януари 2008, правителствата на двете страни подписаха споразумение за сътрудничество в петролно-газовата сфера, предвиждащо, освен участието на Сърбия в руско-италианския проект за газопровода „Южен поток”, и изграждането, в Северна Сърбия, на голямото газохранилище „Банатски двор”, както и закупуването от „Газпром” на контролния пакет акции на една от най-големите в Югоизточна Европа вертикално интегрирана петролна компания „НИС” (Нефтена индустрия на Сърбия). Струва си да напомним, че руските петролни компании, и в частност „Лукойл”, още преди това работеха активно в Сърбия. Така, през 2003, „Лукойл” се сдоби с контролния пакет акции на третата по големина сръбска петролна компания „Беопетрол”. В резултат беше създадено акционерното дружество „Лукойл-Беопетрол”, притежаващо мрежа от бензиностанции на територията на Сърбия. Засега енергийните отношения между Русия и Сърбия се развиват доста добре, но в бъдеще това може да се промени.

През 2005, ЕС и държавите от постюгославското пространство подписаха в Атина споразумение за създаването на Европейска енергийна общност, участието в която предполага приемането на европейскота законодателство в енергийната сфера. За Русия, на практика, това ще означава, че след 2015 във въпросните страни, независимо дали дотогава ще влязат в ЕС или не, ще започне да действа либерализиран пазар на природния газ и електроенергията, т.е. вече няма да има вертикално интегрирани компании, а производителите и операторите на транспортните и разпределителни мрежи ще бъдат разделени (9). Всяка чуждестранна компания, която иска да работи на този пазар, ще трябва да се съобразява с принципите на единния вътрешен енергиен пазар на ЕС, т.е. навлизането на руските енергийни компании в региона ще бъде максимално затруднено. Тоест, Русия следва да положи всички възможни усилия за да укрепи позициите си в горивно-енергийните комплекси на постюгославските държави още днес, т.е. преди те да са влезли в единния либерализиран пазар на ЕС. Като този момент е особено важен за онези руски компании, които (за разлика от „Газпром” и „Лукойл”) тепърва анализират възможностите за инвестиции в сръбския горивно-енергиен комплекс.

Руско-румънските отношения в енергийната сфера

Румънското общество традиционно е настроено по-прозападно, отколкото сръбското и се отнася към Москва меко казано предпазливо, но въпреки това и в тази страна са наясно, че развитието на икономическите отношения, особено в енергийната сфера, с Русия е необходимо. По време на миналогодишната предизборна кампания, и двамата основния кандидати за президентския пост Мирча Джоана и Траян Басеску подчертава необходимостта от укрепване на отношенията с Русия. Най-последователно към тази линия се придържаше Джоана, който дори бе обвинен от съперника си, че поддържа тайни връзки с Москва. Впрочем и действащият президент Басеску публично изтъкваше като своя заслуга, че именно по време на първия му мандат Румъния беше посетена от Владимир Путин. Истината е, че сегашната позиция на Басеску не би могла да се квалифицира като напълно антируска, защото той и свързаните с него политически и икономически кръгове са заинтересовани от разширяването на отношенията с Русия, разглеждайки я като източник на енергоносители и инвестиции и огромен пазар за румънските стоки.

На свой ред, сегашното румънско правителство, което се контролира от президента, разглежда въпроса за включването на румънската компания „Трансгаз” в проекта „Южен поток” (без при това да се отказва от участието си в прокарвания от САЩ проект „Набуко”). През последната една година се проведоха редица преговори на най-високо ниво между „Трансгаз” и „Газпром”. Така, при посещението на шефа на „Газпром” Алексей Милер в Букурещ, през октомври 2010, двете страни се споразумяха да бъде извършена оценка на възможността за преминаване на газопровода „Южен поток” през територията на Румъния (11). Въпреки подписването на договора за газопровода с българската компания „Български енергиен холдинг”, „Газпром” продължава да разглежда и възможността за преминаване на негово разклонение през румънска територия (11). Впрочем, самият факт на преговорите за евентуално влизане на руския газов гигант в Румъния провокира острата критика на крайно националистическите, както и на много либерални и прозападно настроени медии, експерти и лобистки групи, квалифицирали го като „опит за прокарване интересите на руския империализъм”. При това не става дума за някакъв специфично румънски феномен. Сходна беше реакцията и на прозападно настроените политици и в Сърбия, и в България (12). Така, в Сърбия, откровено антируска и „антигазпромовска” позиции зае министърът на икономиката Младжан Динкич, обявил се против продажбата на НИС на Русия и оценяващ доста скептично перспективите пред „Южен поток”. Динкич обаче, на практика, беше отстранен от участие в преговорите. При всички тези случаи, стремежът да бъдат отхвърлени руските предложения и ориентацията към САЩ отчетливо очертават геополитическата основа на икономическите сделки, от чиято реализация американците никак не са заинтересовани.

В румънската нефтопреработвателна сфера активно действат руският „Лукойл”, който притежава и разширява и тук собствената си мрежа от бензиностанции. Показателно е, че именно „Лукойл-Румъния” беше сред спонсорите на избирателната кампания на нерядко обявявания за „антируски настроен” сегашен румънски президент Траян Басеску. Този факт беше потвърден както от партията на президента, така и от „Лукойл”. Така, генералният директор на „Лукойл-Румъния” Константин Тампица заяви, в интервю за румънските медии, че компанията е отделила средства за Демократично-либералната партия, два дни преди първия тур на президентските избори (13). Впрочем, румънският бизнес още от 2004 (когато негови водещи представители активно участваха в подготовката и осъществяването на посещението на премиера Адриан Настасе в Москва) насам, демонстрират заинтересоваността си от укрепване на отношенията с Русия.

Икономическите интереси на Русия и Румъния не се ограничават само с възможността за прокарване през румънска територия на разклонение на „Южен поток”, или с нефтопреработвателния бизнес и бензиностанциите. Румъния продължава да разполага със сериозни запаси от петрол и газ, като интерес за руските компании може да представлява румънският петролен шелф, включително този около Змийския остров. В тази връзка е интересен примерът с втората по големина румънска компания „Ромпетрол”, чиито основен акционер – милиардерът Дину Патричиу, продаде 75% от акциите и на казахстанския концерн КазМунайГаз, което моментално бе оценено от някои като възможност по-нататък те да преминат в руски ръце (14). Както е известно, освен Казахстан, „Ромпетрол” проявява интерес и към Русия и възможността да действа на нейна територия и да ползва руски инвестиции.

Заключение

Анализирайки геополитическите аспекти на руската енергийна политика в Югоизточна Европа, следва да подчертаем, че на руските корпорации тепърва предстои да осъзнаят колко важен е щателният геополитически анализ на ситуацията, който би им позволил да разработят ефективен план за действие, както за целия регион, така и за отделните държави в него. В същото време, енергийната политика на Балканите, предвид значението на енергийния фактор в съвременния свят, следва да се ръководи не само от печалбата на отделните компании, но и от представата за националните интереси на цялата държава. Енергийната политика трябва да се разглежда като част от геополитическата стратегия. Би могло да се върви по пътя на най-малката съпротива – така, по отношение на „Южен поток”, Русия доста добре си сътрудничи с Унгария и дори (въпреки временните трудности) с България. Само че при този подход винаги има риск от появата на „сиви зони” в най-важните, както от гледна точка на петрополитиката, така и на геополитиката, региони, където руските геополитически и икономически конкуренти целенасочено препятстват руското проникване.

Тъкмо поради това, на сегашния етап следва да се отдели най-голямо внимание на проблемните зони, представляващи интерес както за руските компания, така и за руската държава, и намирането на изпреварващо решение на такива проблеми като „проблемът 2015” – маркиращ времевата граница за възможно проникване на руските корпорации в горивно-енергийните комплекси на Западните Балкани и укрепване на позициите им в такива перспективни, но „трудни”, от всякаква гледна точка, държави като Румъния.

Бележки:

1. Mackinder J.H., „Perspective”,Democratic Ideals and Reality. New York, 1962. P. 150

2. Дугин А.Г., Геополитика постмодерна. СПб., 2007. C. 10

3. Добреньков В.И., Дугин А.Г., К внешнеполитической стратегии России в XXI веке // Русское Время. Журнал консервативной мысли, 2010, №1 (2), С. 14-23

4. Энергетическая стратегия России на период до 2030 года. С. 5

5. Friedman T.L. The first law of Petropolitics // Foreign Policy. April 25. 2006

6. Ibid.

7. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Международные отношения, 2009.

8. Romania’s Role in the Black Sea, by Jennifer D.P. Moroney and Colonel Joe Hogler (U.S.AF, Retired) RAND Corporation The DISAM Journal, 2006

9. Кавешников Н. Роль энергодиалога Россия-ЕС в обеспечении энергетической безопасности «Большой Европы» // «Вся Европа». №5(33), 2009

10. Feasibility studies on Romanian section of South Stream to be prepared. www.gazprom.com/press/news/2010/october/article104049/

11. Gazprom si Romania continue tratativele referitoare la South Stream.

http://romanian.ruvr.ru/2010/11/15/34439294.html

12. Ильченков П. Энергетический договор России и Сербии. www.analyticsmz.ru/?p=181

13. Lukoil a dat bani pentru campania lui Basescu.

www.adevarul.ro/actualitate/copos-basescu-udrea-oier-cioban-actiuni-udrea_0_236376370.html

14. Rusia ar putea prelua controlul Rompetrol prin intermediul kazahilor

www.curentul.ro/2008/index.php/Actualitate/Rusia-ar-putea-prelua-controlul-Rompetrol-prin-intermediul-kazahilor.html

* Авторът е докторант в Московския държавен университет „Ломоносов” и анализатор на руското списание „Геополитика”