28
Сря, Окт
6 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Последните събития на Балканите, които ознаменуваха началото на нов етап в националното и държавно раздробяване на региона, нагледно илюстрираха, колко илюзорни са били сметките за дългосрочна стабилизация на ситуацията. Решението на Международния съд на ООН от юли 2010, че декларацията за едностранно обявяване независимостта на Косово „не противоречи на международното право”, беше възприето като своеобразен сигнал за действие в двете потенциално „най-горещи” точки в Западните Балкани – териториите, компактно населени с косовски сърби, и босненската Република Сръбска. Впрочем, аналогични тенденции към преразглеждане на съществуващите модели за разрешаване на етническите конфликти и по-нататъшно прекрояване на съществуващите държави граници, се активизират и извън пределите на региона. За възможността в страната да бъде разигран „косовският сценарий” все повече се говори в Киргизстан и други постсъветски републики от Централна Азия. Неслучайно, един от идеолозите на „неоглобализма” Збигнев Бжежински определя района на Южен Кавказ, Предна и Централна Азия с термина „Евразийските Балкани”, посочвайки, че те „наистина напомнят по-старите и по-познати ни Балкани в Югоизточна Европа: за тамошните политически субекти е характерна не само нестабилната ситуация, а и намесата на по-силните им съседи, всеки от които е изпълнен с решимост да попречи на доминацията на някой друг в региона. Именно това познато ни съчетание между вакуум на сила и всмукване на сила оправдава използването на термина „Евразийски Балкани” (1). „Традиционните Балкани – продължава Бжежински – представляват потенциален геополитически обект на претенциите в битката за доминация в Европа. „Евразийските Балкани” пък са разположени от двете страни на неизбежно възникващата транспортна мрежа, която трябва да свърже, по права линия, най-богатите райони на Евразия и най-индустриално развитите райони на Запада с крайните точки на Изток, и също имат ключово геополитическо значение” (2).

Но и отвъд границите на тази обширна зона, през последните години се забелязва очевиден ренесанс на етническия сепаратизъм – в Румъния, Словакия, Унгария и редица други държави-членки на ЕС. Под влияние на косовския прецедент, съществено нарасна и степента на непредсказуемост на по-нататъшното развитие на два „замразени” конфликта в постсъветското пространство – приднестровския и нагорно-карабахския.

Всичко това дава основание да характеризираме балканския регион, в сегашния му вид (т.е. 20 години след началото на кървавото разпадане на Югославия), като ключова съставна част на глобалната „дъга на нестабилност”, простираща се „от Африка, на юг от Сахара, през северната част на Черния континент, към Близкия изток, Балканите, Кавказ, Южна и Централна Азия и част от Югоизточна Азия” (3).

Мястото и ролята на Балканите в „глобалната дъга на нестабилност”

Ролята на Балканския полуостров в тази дъга се обуславя от цял ред фактори, включително и свързани със сложното преплитане на етнически, религиозни и междудържавни противоречия в региона. „В продължение на векове, Балканите са място на сблъсъци на чужди интереси. Картата на Балканите многократно е прекроявана, без това да е съобразено с волята на местното население. До голяма степен, резултат от тези действия е характерната балканска  раздробеност, незавършеното етническо и държавно разграничаване между различните народи, постоянните кризи и войни” (4).

Ето защо, намирането на оптимално и дългосрочно решение на съществуващите конфликти на основата на традиционните модели и с привличането на съществуващите миротворчески инструменти, в лицето на ООН, ОССЕ, ЕС, НАТО и други институции, се оказва практически невъзможно. Което пък открива пред великите държави големи възможности да реализират собствените си стратегии в региона, целящи както изпробването на местна почва на механизмите за гарантиране на геополитическа доминация в самия балканския регион, така и решаването на далеч по-мащабни задачи. Илюстрация за това е изказването на покойния американски конгресмен Том Лантос, който заяви през 2007, че ролята на САЩ за създаването на мюсюлманска Босна и Херцеговина в центъра на Европа, следва да бъде достойно оценена не само от лидерите на мюсюлманските държави – като Индонезия например, но и от всевъзможните джихадисти” (5). След като във войните на САЩ в Ирак и Афганистан досега са загинали над сто хиляди мюсюлмани – т.е. по „една Сребреница седмично” – подкрепата на босненските и косовските мюсюлмани е особено важна за Вашингтон, както на чисто пропагандно равнище, така и във взаимоотношенията му със света на исляма, като цяло (6).

Балканите играят важна роля и в контекста на общоевропейската стабилност (или по-скоро нестабилност). Още от края на ХІХ век, Балканският полуостров си спечелва репутацията на „барутното буре на Европа”. По онова време, великите държави кроят планове за използването на региона като плацдарм за проникването им в редица стратегически важни райони на света. Сред направленията на тази експанзия е използването на морските и сухопътни транспортни артерии – както съществуващи, така и планирани (т.е. налице е пряка аналогия със сегашните подмолни битки за маршрутите за транзита на енергоносители). Както подчертава навремето влиятелният парижки вестник „Еко дьо Пари”, анализирайки значението за Германия на контрола над Багдадската железопътна линия, от Анкара до Персийския залив, „този път води към победата над Великобритания... Стъпвайки в Турция и опирайки се на халифата, германците ще положат всички усилия за да завоюват Суец и Египет” (7). На свой ред, „железният канцлер” на Втория Райх Ото фон Бисмарк, очертавайки възможните международни колизии в балканския регион и още по на изток, подчертава: Великобритания „никога няма да допусне Константинопол и Босфора да попаднат в ръцете на руснаците, така че Мала Азия да се окаже притисната между руска Армения и руските позиции на Дарданелите, които биха се превърнали в база за набези към египетско-индийските морски пътища” (8). Според германския генерал Вилдерзее, Бисмарк, който активно работи за формирането, през 1881 в Берлин, на съюза между Австро-Унгария, Германия и Русия, се опитва по този начин да „примами” руснаците на Балканите, където „те неминуемо ще се сблъскат с австрийците, британците и италианците, докато ние (т.е. германците – б.а.), няма да участваме пряко в този сблъсък” (9). По онова време, Германия активно използва като основен метод за реализиране на прословутата си стратегия Drang nach Osten на Балканите и в Предна Азия, транспортно-инфраструктурните проекти и, на първо място, поставянето под немски контрол на железопътните магистрали на Балканите и в Мала Азия. Като комисионер на железопътното строителство в края на ХІХ и началото на ХХ век се изявява лично германският император Вилхелм ІІ, който съумява да прокара споразумението за „изграждането на завършващото звено на великия път от Берлин за Багдад (т.нар. „три Б” – Берлин, Бизантиум, т.е. Истанбул - Багдад), което, в перспектива, дава възможност за установяване на контрол над икономическия живот на целия регион” (10). Както образно се изразява един от съвременниците на онази епоха, в региона „с гръм и трясък навлязоха багдадските локомотиви, захранвани от германския финансов капитал” (11). Още в началото на ХХ век най-острите балкански проблеми – албанският, македонският и босненският се решават от великите държави в „рамките на собствените им териториални претенции на Балканите и стремежа за доминация в Средиземноморския регион и Близкия изток” (12).

В системата на съвременните международни отношения, агресивната политика на западните държави в балканския регион, която нагледно се прояви в „хуманитарните” въздушни бомбардировки, осъществени от НАТО в остатъчна Югославия, през 1999 и последвалото налагане на едностранно прокламираната независимост на Косово – съдържа в себе си още по-сериозни заплахи, отколкото онези, с които се сблъскват европейските държави в началото на ХХ век. Политиката на САЩ и НАТО на Балканите рискува да доведе „до ескалиране на насилието и престъпленията и да нанесе поредния удар по международния правов ред, в който слабата държава може да разчита поне на ограничена защита срещу агресивността на по-силната, да ерозира успехите на демокрацията в постюгославското пространство (включително, както изглежда, в Македония) да не говорим, че слага кръст на перспективите за разоръжаване и ефективния контрол върху разпространението на оръжията за масово унищожение, в глобален мащаб, тъй като може да не остави на неядрените държави друг избор, освен да се сдобият с ядрено оръжие за целите на собствената си самоотбрана” (13).

В същото време, не бива да подценяваме и дълбочината на разногласията между САЩ и ЕС относно решаването на проблемите в балканския регион. Те се очертават още през първата половина на 90-те години на миналия век, в разгара на разпадането на Югославия, а днес вече сериозно влияят както върху формулирането на обща външна и отбранителна политика на ЕС, така и върху развитието на двустранните отношения на Съюза с отделните държави от региона – и, на първо място, с Турция и Сърбия. Както посочва в мемоарите си бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, „САЩ все още не могат да решат, каква политика да следват по отношение на ЕС. Отвъд океана често ни призовават към по-голяма самостоятелност и установяване на равноправно партньорство, базиращо се общата ни ценностна система. Но, щом въпросът за реалното укрепване на европейската независимост бъде поставен на дневен ред, американците се опитват да попречат за решаването му”. Нещо повече, според Шрьодер „в името на собствените си национални интереси, някои американски политици винаги предпочитат да си имат работа с една раздирана от спорове Европа” (14).

Освен стратегическата роля на Балканския полуостров в европейските, а след Втората световна война - и в глобалните геополитически комбинации и сметки, най-важният фактор за нестабилността в региона си остава незавършения характер на процесите на национално и държавно строителство по отношение на техните етнически и междуетнически аспекти. Разпадането на Югославия през първата половина на 90-те години доведе до сериозна девалвация на международните правни норми за кризисно и посткризисно урегулиране. Това е свързано, както с факта, че международната общност не разполага с отработени модели, така и с „двойните стандарти”, които САЩ, НАТО и донякъде ЕС се опитват да налагат в региона. Противоречивото отношение на международните организации към самообявилите се в хода на юговойните квазидържавни образувания на територията на бивша Югославия – от Република Крайна, в Хърватска, и Република Сръбска, в Босна и Херцеговина, до Косово – в Сърбия, породи у балканските народи и държави, недоволни от собствения си статут, усещането, че в региона вече се води „игра без правила”, като вместо принципите за нерушимостта на границите и сътрудничеството, се налагат тези на realpolitik, основаващи се на приоритета на едностранните силови действия, които се опират не на международното право, а на външните силови центрове и задкулисните комбинации. Както се посочва, в тази връзка, на провелата се, през 2006 в Сочи, международна конференция „Модели на стабилността в Черноморско-кавказкия регион”, „можем само да констатираме, че през последните петнайсетина години, международната общност и международното право демонстрираха отчайващо безсилие да намерят решение на проблема с непризнатите държави. Беше лансиран само т.нар. „дейтънски вариант”, но и той напоследък бива съзнателно ерозиран и то от собствените си създатели” (15). В момента, в балканския регион, по същество, се очертава връщане към ситуацията от края на ХІХ и началото на ХХ век, с характерните за онази епоха взаимни териториални претенции и набиращ сили етнически национализъм. Нещо повече, последователното развитие на събитията в Косово, Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, може да се разглежда като „отложена във времето верижна реакция на болните въпроси от времето на Балканските войни през 1912-1913” (16).

Връщат ли се Балканите към началото на ХХ век?

Според мен, за отправна точка на съвременните дестабилизационни процеси на Балканите следва да приемем великоалбанската идея, прокламирана още в края на ХІХ век, но преминала в практическата плоскост на непосредствената си реализация в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Както се подчертава в Политическата декларация на Координационния съвет на албанските политически партии в Югославия, приета на 12 октомври 1991, в случай на промяна на югославските граници „албанската част на Югославия, чрез приемане на основополагаща декларация за резултатите от обявения референдум, ще се ориентира към обединяване с Албания”. Като идеологическа основа за новото прекрояване на границите, в документа се посочва, че „в процеса на определяне държавните граници на Албания (още преди Първата световна война – б.а.), бяха игнорирани както етническите принципи, така и волята на албанската нация” (17). Юридическа основа на този курс пък станаха резултатите от проведения, през септември 1991, в Косово, от албанските сепаратисти, „референдум за суверенитет и независимост”, който тогава не беше признат нито от Белград, нито от международните институции (18).

Последвалото развитие на събитията в населените на албанци райони на Балканите изцяло се вмества в тази програма. В момента, като „ядро за обединяването на албанските земи” се очертава Косово, към което радикалните водачи на албанците в различни балкански държави възнамеряват в съвсем скоро време да присъединят обширни територии от Южна Сърбия, Македония, Черна гора и, вероятно, Гърция. Това, на свой ред, би ерозирало изключително крехкия мир и стабилността в Босна, където и сърбите, и хърватите вече съвсем открито декларират намерението си да следват косовския сценарий (19).

На фона на етническата раздробеност на Балканите и при липсата на достатъчно ясни и ефективни международни правни механизми за урегулиране на регионалните конфликти, великодържавните планове на албанския етнос закономерно водят до усилване на аналогичните тенденции сред другите балкански народи – и най-вече сърбите и хърватите. В момента, въпросът за положението на 100-хилядното сръбско население в двумилионно Косово се дискутира от международните експерти, почти изключително в контекста на идеята за разделянето на областта на сръбска и албанска част. Между другото, в обширно интервю за белградския вестник „Данас”, появило се през октомври 2010, последният американски посланик в Югославия (и бивш посланик в България, през 90-те – б.р.) Уйлям Монтгомъри заявява, че „разделянето е най-доброто решение, както за Косово, така и за Босна”. Подобно разделяне е далеч по-приемливо за косовските сърби, отколкото плановете на албанските власти в Прищина да реализират, с помощта на гражданско-полицейската мисия на ЕС и Международната гражданска канцелария в Косово, т.нар. „Стратегия за Северно Косово”. Както е известно, тази стратегия предвижда насилствената интеграция на косовските сърби в структурите на новосъздадената косовска държава и последващата им етно-конфесионална асимилация. В последния си доклад, експертите от Международната кризисна група изрично посочват, че „няма никакви признаци, че Белград или севернокосовските сърби ще се съгласят дори на разширена автономия. Вместо това, те твърдят, че разделянето може да прокара пътя за признаване независимостта на останалата част от Косово от Сърбия”. „Мнозина международни представители се опасяват, че промяната на границите може да провокира масовата миграция на косовските сърби, живеещи в момента южно от река Ибър, както и от дестабилизиращ ситуацията в целия регион подем на сепаратизма в съседните Македония и Босна и Херцеговина” – се подчертава в доклада (20). И, ако в Македония на дневен ред се поставя по-нататъшното обособяване на албанската общност (към която, по различни данни, принадлежи между ¼ и 1/3 от населението на страната), в Босна и Херцеговина повтарянето на косовския сценарий неизбежно ще означава подновяване на кървавата братоубийствите етно-гражданска война на „всички против всички” – защото „събитията в Босна и Косово са прояви на един и същи феномен, макар че в първия случай сърбите бяха обявени за „сепаратисти”, а във втория те се бореха против сепаратизма” (21). Неслучайно, „установените след Втората световна война нови вътрешни югославски граници, в общи линии съвпадаха с предишните исторически и административни” (22). Още по-категорично е твърдението на професора по социология от Нюйоркския университет Богдан Денич (който е от сръбски произход – б.р.), че „в случая с „единна Югославия” трудно можем да си представим някакви нови „по-справедливи граници”, налагането на които да не доведе до безкрайни кръвопролития” (23).

Именно умишленото (а отчасти и неумишлено) игнориране на това обстоятелство в началото на 90-те години, породи сегашната спирала на постоянна нестабилност в Западните Балкани, в чиито рамки все по-ясно се очертава разделът не само на Косово, но и на Босна и Херцеговина и Македония. Както заяви, непосредствено след решението на Международния съд на ООН за косовския казус премиерът на босненската Република Сръбска Милорад Додик, „ако, според Международния съд и мнението на повечето водещи световни държави, косовските албанци имат право да се отделят от Сърбия заради етническата омраза и невъзможността да останат в сръбската държава, защо и ние да не можем да направим същото в Босна и Херцеговина?”. Според него, това може да се случи в „рамките на следващите четири години”. Веднага след провелите се на 3 октомври 2010 общи избори, Милорад Додик, вече в качеството си на новоизбран премиер на Република Сръбска, откровено заяви, че „ние не сме заинтересовани от укрепването на Босна”.

От особено значение за разбирането на сегашната ситуация в Босна и Херцеговина е яростната дискусия, която се разгоря през юли 2010, когато президентът на Хърватска Иво Йосипович направи първото си посещение в Белград, където, заедно със сръбския си колега Борис Тадич, призова босненските сърби, хървати и мюсюлмани „да постигнат необходимите компромиси”, така че тяхната обща държава да стане „по-функционална”. В отговор, представителят на босненските хървати в колективния Президиум на Босна и Херцеговина Желко Комшич заяви, че вместо да дискутират съдбата на страната му, Хърватия и Сърбия трябва да се занимават със собствените си проблеми (24). Подобни изяви, заслужават по-сериозно внимание, имайки предвид, че през последните години босненските хървати „поддържаха позициите си в Босна, най-вече благодарение протекцията и разширяване на връзките си с по-богатата и ориентирана към Запада Хърватска” (25). В тази връзка, доста основателни изглеждат твърденията на редица авторитетни външнополитически анализатори, че сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, до голяма, степен повтаря развитието на палестинско-израелския конфликт, тъй като положението на местните сърби и хървати доста напомня това на арабските граждани на Израел, на които „държавата не позволява да станат пълноценни израелци и те продължават да бъдат третирани като маргинали” (26).

Ислямизмът в Западните Балкани

Но, дори и толкова сложните междунационални отношения на Балканите в съвсем близко бъдеще могат да отидат на заден план, изместени от още по-опасен фактор – религиозният, който е в състояние да превърне региона в зона на остри междуконфесионални сблъсъци. Според Якуп Селимовски, отговарящ за религиозното образование в македонската мюсюлманска общност, „през последните десетина години уахабизмът в Македония придоби още по-агресивен характер”. Той твърди, че уахабитите, които са представители на най-радикалното течение в исляма, поддържащо тесни връзки с международните терористични структури, вече присъстват „на постоянна основа” на македонска територия, където никога досега не ги е имало. Нещо повече, „деструктивните, радикални и екстремистки сили вече се опитват да поставят под контрол мюсюлманската религиозна общност”.Тук е мястото да напомня, че това признание излиза от устата на високопоставен представител на македонските мюсюлмани (и бивш „реис ул улема”, т.е. главен религиозен и политически авторитет за принадлежащите към мюсюлманската общност), сред които доминират албанците. Според публикации в медиите, най-малко пет големи джамии в Скопие вече се контролират от уахабитите. Духовният им водач Рамадан Рамадани разпространи преди време сред местната мюсюлманска общност ултиматум, призоваващ да бъде признат за водач на всички мюсюлмани в Македония. Междувременно, в някои македонски медии се появиха съобщения, че в контролираните от ислямистите джамии се разпространяват прокламации в подкрепа на Осама бин Ладен.

Уахабитите действат активно и в Босна и Херцеговина, в Косово, в Сърбия и Хърватия, а „напоследък се появиха и в България”. От средата на 90-те, на българска територия, със средства от чужбина са изградени над 150 нови джамии и т.нар. „образователни центрове”, чрез които директно се разпространяват идеите на уахабизма. Както посочва бившият българския главен мюфтия Недим Генджев, действащите в балканския регион мюсюлмански организации се стремят да формират „фундаменталистки триъгълник”, включващ Босна, Македония и планинския Западнородопски район в България. Действащите там ислямски центрове поддържат тесни връзки не само със Саудитска Арабия, а и с по-радикални сили – включително с включените в списъците на терористичните организации египетски „Мюсюлмански братя”. По най-занижени оценки, в контролираните от тях центрове в България, през последните двайсет години, са били обучени над 3000 млади мюсюлмани (27).

Ръст в активността на радикалните ислямисти се забелязва и в Сърбия, най-вече в историческата област Санджак, където се събират границите на Сърбия, Босна и Черна гора. През 2007, сръбските власти съумяха да пресекат в този регион дейността на няколко уахабистки центъра, включително и открития в района на административния център Нови Пазар голям тренировъчен лагер на уахабитите. Последвалото разследване доведе до издаването на обвинителни присъди за 12 уахабити, планирали терористични акции не само в Санджак, но и срещу посолството на САЩ в Белград. Те са били снабдявани с оръжие от Албания, през Косово. Между другото, именно от Албания, в началото на 90-те, започна и проникването на Ал Кайда на Балканите, чиито емисари са имали контакти с тогавашните албански лидери, включително с президента Сали Бериша и председателя на парламента Скендер Гинуши (28).

Освен това, материалите, събрани от сръбското следствие, доказват тесните връзки между новопазарските ухабити и съмишлениците им в Босна и Херцеговина. Според автора на публикувания през май 2010 в Сараево доклад на местния Център за глобални изследвания - испанеца Хуан Карлос Антунес, днес в Босна и Херцеговина има не по-малко от три хиляди привърженици на уахабизма, макар че властите засега съумяват да „контролират процедурите за назначаване на имами в джамиите и преподаватели в ислямските образователни институции”.

Що се отнася до ролята на ислямския фактор в самообявилото се за независимо Косово, както свидетелстват редица западноевропейски експерти, местните радикални ислямистки групи печелят популярност, „възползвайки се от негативните настроения, породени от безразличието на международната общност към проблемите в страната”. Те поемат контрола върху разпределянето на „храната, дрехите и местата в бежанските лагери”, както и на селскостопанската техника за местното население. Това позволява да се правят аналогии с действията на ислямистките формации в Афганистан.

Политиката на повечето западни държави след прекратяването на конфликта в Косово „дава основание да смятаме, че тъкмо те носят пряка отговорност за появата в Европа на собствени „талибани” (29).

Балканските ядра на Ал Кайда

Активното проникване на уахабитите в Косово започва непосредствено след влизането в областта на многонационалния контингент на НАТО, през 1999. Основни финансисти на ислямските радикали са някои арабски държави и многобройните мюсюлмански фондации и организации – на първо място, базиращият се в Саудитска Арабия т.нар. „Комитет за подпомагане на Косово и Чечения” и фондацията „Ал Харамейн”. Откритите от сръбската полиция в района на Нови Пазар документи, свидетелстват, че крайна цел на ислямистите на Балканите е създаването на шириатска държава, включваща Косово, Босна и Херцеговина и Санджак (като към тях се предполага да се присъединят Черна гора и Албания) и установяване на тесни връзки с други аналогични образувания, които биха могли да възникнат в Близкия и Среден Изток и Предна Азия.

В Косово и Албания, практически открито действат ядрата на мрежата Ал Кайда, създадени навремето лично от Мохамед ас-Зауахири  (по-малкият брат на дясната ръка на Бин Ладен Айман ас-Зауахири), който още в средата на 90-те установява тесни връзки с редица бивши командири от Армията за освобождение на Косово (АОК), заемащи в момента ключови позиции в общинските властови структури (30). За това, че в пропагандата на „джихада срещу неверниците” на Балканите се използват същите методи, както и в останалите възлови точки на глобалната „дъга на нестабилност”, свидетелства, в частност, публикуваната, през август 1998, поредна декларация на Ал Кайда (№4), озаглавена „Световният фронт на борбата срещу евреите и кръстоносците”. В нея се твърди, че „Америка и Израел избиват слабите мъже, жени и деца в мюсюлманския свят и навсякъде”, както и, че те са лишили „мюсюлманите в Босна и Херцеговина от оръжие, оставяйки ги беззащитни пред християните-сърби”. В същото време, Ал Кайда отхвърля обвиненията срещу осъществените от нея терористични нападения в Източна Африка (1998), определяйки ги като „неприемливи”, включително и защото „те бяха отправени по същото време, когато в Косово изобилно се лее мюсюлманска кръв” (31). Специално внимание на „геноцида,”, който „доскоро се извършваше от сърбите в Европа”, отделя и авторитетният турски идеолог на исляма Фетхуллах Гювен, смятащ се за представител на умереното му крило (32).

Подобни твърдения формират идеологическата основа за последващите действия и операции на международните терористични структури. Водещият американски експерт по дейността на Ал Кайда Майкъл Шойер очертава следната географска рамка на нейните операции и тези на „бунтовниците ислямисти”: Таджикистан, Узбекистан, Чечения, Дагестан, взривовете в Москва и други руски градове, Филипините, Алжир, Кашмир, Западен Китай, Източна Индия, Киргизстан, Малайзия, Йемен, Индонезия и Африканския Рог, включвайки в тази схема и „сектантското кръвопускане” в Босна и Косово (33).

Някои изводи

Мястото на балканския регион, като елемент на глобалната „дъга на нестабилност”, се определя от три основни фактора: ролята му в геополитическите планове и сметки на великите държави, сложността и нерешения характер на националните и конфесионални противоречия и активизацията на дейността на радикалните ислямисти, укрепващи позициите си на Балканите, с цел да улеснят по-нататъшното си проникване в Европа. Тези фактори все повече се преплитат, тъй като  „и големият и раздиран от противоречия Афганистан, и малкият анклав Косово, в центъра на Европа, с техните почти изцяло „сенчести” икономики, са само пешки в схватката за глобална доминация. „Международният тероризъм, с неговата радикална псевдоислямска реторика и декларациите за „глобален джихад”, включващ и т.нар. „наркоджихад”, са просто начин да бъде използвано мюсюлманското пушечно месо за интересите на външни и стоящи в сянка сили” (34). Освен това, именно Балканите, както и преди век, играят ролята на плацдарм за проникване на големите западни държави в регионите на Близкия и Среден Изток, Черноморската зона, Кавказ и Централна Азия. Неслучайно, сред най-активните радетели за разпадането на Югославия се оказа току що обединилата се Германия, стремяща се да създаде в региона трайно огнище на нестабилност, да постигне прехвърлянето в него на американските бази, разположени на немска територия, а след това да разиграе самостоятелни геополитически „шахматни партии” не само на Балканите, но и по всички ключови пунктове на “Drang nach Osten”: „германците, по много елегантен начин, се освободиха от американските дивизии, след които на югоизток тихомълком се придвижи и цялата немска мощ и така, за трети път през този век, те се оказаха в Босна и постюгославското пространство, после в Косово и на цялата територия на Балканите” (35).

Между другото, тази ситуация представлява предизвикателство и за Русия, както от гледна точка на историческите и позиции на Балканите, така и на необходимостта да поддържа стабилността на южните си граници и в районите на международните транспортни и енергийни коридори. Изтеглянето на Русия от Балканите, автоматично би означавало драматично отслабване на позициите и на изток от този регион – чак до Кавказ, Иран и централноазиатските постсъветски държави.

Бележки:

1. Бжезинский З. Великая шахматная доска. М., 2009. С. 161.

2. Ibid. С. 161-162.

3. Мир после кризиса. Глобальные тенденции - 2025: меняющийся мир. Доклад Национального разведывательного совета США. М., 2009. C.127-128.

4. Модели стабильности в Черноморско-Кавказском регионе. М., 2006. С. 34.

5. The Huffington Post, 20.04.2007.

6. Карганович С., Симич Љ. Сребреница: деконструкциjа jедног виртуелног геноцида. Београд, 2010. С. 129.

7. Центральный государственный исторический архив Российской Федерации. Фонд 1470. Опись 2. Дело 19. Лист 394.

8. Сказкин С.Д. Конец австро-германо-русского союза. М., 1974. С.247.

9. Ротштейн Ф.А. Международные отношения в конце XIX века. М. – Л., 1960. С. 143.

10. В «пороховом погребе Европы». 1878-1914 гг. М., 2003. С. 27.

11. Милич; Д. Чужестранният капитал в Сърбия до първата световна война // Исторически преглед. Белград, 1965. XXI. Кн. 4. С. 59.

12. Стоjанов П. Македониjа во политиката на големите сили во времето на Балканските воjни 1912-1913. Скопjе , 1979. С. 183.

13. Хомский Н. Новый военный гуманизм: Уроки Косова. М., 2002. С. 273-274.

14. Шредер Г. Решения. Моя жизнь в политике. М., 2007. C. 144.

15. Модели стабильности… С. 38.

16. Chashule S. Kosovo, a Joint Venture of Democracy // Macedonian Affairs. 2005, Vol. V. No. 4. P. 31.

17. A Political Declaration // The Truth on Kosova. Tirana, 1993. S. 338-339.

18. Албанский фактор в развитии кризиса на территории бывшей Югославии. Документы. Т. 1 (1878-1997 гг.). М., 2006. С. 218.

19. Косовская мина в Европе? Дискуссии. М., 2006. С. 22.

20. Kosovo and Serbia after the ICJ Opinion. Pristina-Belgrade-Brussels, 2010. P. I-II.

21. Никифоров К. Между Кремлем и Республикой Сербской (Боснийский кризис: завершающий этап). М., 1999. С. 259.

22. Национализм и популизм в Восточной Европе. М., 2007. С. 149.

23. Deniс B. Etniсki nacionalizam. Beograd, 1996. S. 92.

24. http://www.balkaninsight.com/en/main/news/29567/

25. Chandler D. Bosnia: Faking Democracy After Dayton. London – Sterling, 2000. P. 198.

26. Pickering P. Peacebuilding in the Balkans. The View from the Groud Floor. Ithaca-London, 2007. P. 167.

27. EU-Balkans-Radical Islam // AP News Report 19.09.2010

28. Prifti A. Bin Laden’s Agent: Friend of Gjinushi and Berisha // Koha Jonе, 14.11.1999.

29. Хомский Н. Гегемония или борьба за выживание: стремление США к мировому господству. М., 2007. С. 92.

30. Райт Л. Аль-Каида. М., 2010. С. 380.

31. Цит.по: Scheuer M. Through Our Enemies’ Eyes. Osama bin Laden, Radical Islam and the Future of America. Washington, 2006. P. 48.

32. Sevindi N. Contemporary Islamic Conversations: M.Fethullah Gulen on Turkey, Islam, and the West. New York, 2008. P. 54.

33. Scheuer M… P.259-260.

34. Черкесов А. Наркобизнес + терроризм = наркоджихад // Аналитические записки, 2007, октябрь. С. 123-124.

35. Jанкович В. Словенски синдром на прагу третьег милениjума & Drang nach Osten. Београд, 2004. С. 11.

 

* Институт по славянознание към Руската академия на науките в Москва

В края на статията си „Географската ос на историята”, появила се през 1904 и станала световно известна, сър Хилфорд Макиндър изразява особена тревога по отношение на Китай. Обяснявайки, защо Евразия представлява силовия геостратегически център на света, той лансира предположението, че ако съумеят да разпространят своето влияние си далеч извън пределите на страната си, „китайците могат да се превърнат в „жълта опасност” за световната свобода. И то тъкмо поради причината, че ще обединят ресурсите на гигантския континент с голямата си океанска граница – един коз, с който Русия, доминираща дотогава в този осов регион, не разполага”.

Оставяйки настрана расисткия момент, обичаен за началото на ХХ век, както и истеричната реакция, която винаги поражда на Запад появата на някоя могъща външна сила, можем да кажем, че тревогата на Макиндър съвсем не е била напразна. За разлика от такъв евразийски гигант като Русия, която е била, и досега си остава, предимно сухопътна държава, чиято океанска граница е блокирана от арктическите ледове, Китай съчетава белезите и на континенталната, и на морската държава. Дължината на бреговата му линия е девет хиляди мили, като изобилства с удобни естествени пристанища и е разположена в умерената климатична зона (Макиндър дори предупреждава, че в бъдеще Китай може да завладее Русия).

Потенциалната зона на китайското влияние се простира от Централна Азия, с нейните изключително богати запаси от полезни изкопаеми и енергоносители, до основните морски маршрути, пресичащи Тихия океан. По-късно, в книгата си „Демократичните идеали и реалността”, Макиндър прогнозира, че в крайна сметка Китай ще управлява света, заедно със Съединените щати и Великобритания, „изграждайки за една четвърт от човечеството нова цивилизация, която няма да е нито изцяло източна, нито изцяло западна”.

Особеностите на китайската геополитика

Изгодното географско положение на Китай е толкова очевидно, че за него невинаги си припомнят, когато говорят за стремителния икономически прогрес на тази страна и за напористия национален характер на китайците. Това обаче не бива да са забравя, защото рано или късно именно географията ще гарантира на Китай ключова роля в геополитиката, колкото и криволичещ да е пътят му към статута на световна държава (през последните трийсетина години, годишният ръст на китайския БВП надхвърляше 10%, но през следващите три десетилетия едва ли можем да очакваме същите темпове). Китай съчетава елементите на силно модернизирана държава от западен тип с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи). Благодарение на строго централизираното управление, китайският режим е способен например да събира милионни трудови армии за изграждането на най-големите инфраструктурни обекти. Тъкмо това гарантира на Китай непрекъснато постъпателна развитие – подобни темпове са просто непосилни за демократичните държави, които са свикнали бавно да съгласуват интересите на гражданите си. Формално, китайските лидери се смятат за комунисти, но що се отнася до заимстването на западните технологии и практики, те са наследници на 25-те императорски династии, управлявали страната в продължение на четири хиляди години и интегрирали западния опит в ясно изразената и развита културна система, която притежава (освен всичко друго) уникален опит за налагане на васални отношения на другите държави. „Китайците – сподели с мен в началото на 2010 един високопоставен сингапурски чиновник – знаят как да постигнат това, което искат и с помощта на тоягата, и на моркова, систематично редувайки двата метода”.

Вътрешното развитие на Китай подхранва външнополитическите му амбиции. Империите рядко се градят по готов проект, обикновено ръстът им е органичен. Ставайки по-силна, държавата култивира нови потребности и, колкото и да е парадоксално, нови опасения, които допълнително я тласкат към разширяване. Така, дори и под ръководството на най-безцветните си президенти от края на ХІХ век (Ръдърфорд Хейс, Джеймс Гарфийлд, Честър Артър, Бенджамин Харисън) икономиката на САЩ се развива устойчиво и непрекъснато. С разрастването на търговията им с останалия свят, Съединените щати започват да проявяват разнообразни икономически и стратегически интереси в най-отдалечени точки на света. Понякога (както например в Южна Америка и Тихоокеанския регион) с тези интереси се оправдава американската военна намеса. По онова време американската администрация може да концентрира усилията си върху външната политика и, защото вътрешнополитическото положение в страната е стабилно (последното голямо сражение от т.нар. „индиански войни” е през 1890).

Днес, Китай укрепва сухопътните си граници и насочва активността си навън. При това тази страна осъществява външнополитическите си амбиции също толкова агресивно, както и САЩ столетие по-рано, но по съвършено различни причини. Пекин не практикува мисионерския подход към външната политика, т.е. не се стреми да наложи в другите държави собствената си идеология или система на управление. Моралният прогрес в международната политика е цел, която преследва Америка, но подобна перспектива не привлича китайците. Поведението на Срединната империя по отношение на другите държави изцяло се диктува от потребностите и от доставка на енергоносители, метали и стратегически суровини, необходими за поддържането на постоянно растящото жизнено равнище на гигантското население, което е почти 1/5 от цялото население на планетата.

За да реши тази задача, Китай изгради изгодни за себе си суровинни отношения, както със съседните, така и с по-отдалечени държави, т.е. с всички, притежаващи ресурсите, от които се нуждае за да захранва икономическия си ръст. В своята външна политика Пекин не може да не се съобразява с фундаменталния национален интерес – икономическото оцеляване на страната, затова можем да характеризираме Китай като свръхреалистична и свръхпрагматична държава. Оттук и стремежът за укрепване на китайското присъствие в различни части на Африка, където има големи запаси от петрол и полезни изкопаеми, и за обезопасяване на транспортните маршрути в Индийския океан и Южнокитайско море, свързващи крайбрежието на страната с арабско-персийския свят, който е толкова богат на енергоносители. Тъй като, на практика, е лишен от кой знае какъв избор в действията си на международната сцена, Пекин не се притеснява особено от това с какви правителства му се налага да си има работа – той цени у партньорите си стабилността, а не порядъчността, на която толкова държи Западът. И тъй като някои от въпросите режими (като например тези в Иран, Мянма или Судан) са потънали в мрака на изостаналостта и авторитаризма, непрестанното търсене на доставчици на суровини, което Китай осъществява в целия свят, поражда конфликти между него и САЩ с тяхната мисионерска ориентация. Разбира се, налице са и търкания с такива държави, като Индия и Русия, в чиито сфери на влияние Пекин се опитва да проникне. Естествено, той по никакъв начин не застрашава съществуването на всички тези страни. Вероятността от война между Китай и САЩ е незначителна: китайската армия представлява само косвена опасност за Америка. Тук става дума най-вече за географско предизвикателство – въпреки принципните разногласия по въпросите за външния дълг, структурата на стокооборота или глобалното затопляне. Зоната на китайското влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в далеч по-дълбок и отговарящ на съвременната глобализационна епоха.

Преследвайки простичката цел – да гарантира икономическите си потребности, Китай измества политическото равновесие към Източното полукълбо и това не може да не засегне много съществено интересите на САЩ. Използвайки стратегическото си положение на световната карта, Китай разпространява и разширява влиянието си навсякъде и във всички посоки – от Централна Азия до Южнокитайско море и от руския Далечен Изток до Индийския океан. Той се превръща в могъща континентална държава, а политиката на подобни държави, както отбелязва още Наполеон, е неотделима от тяхната география.

Болезненият граничен синдром

Синцзян и Тибет са двата най-значими региона в пределите на китайската държава, чиито жители съумяват да съхранят самобитността си, устоявайки на преимущественото положение на китайската цивилизация. В известен смисъл, именно самобитният характер и на едната, и на другата области правят Китай подобен на империя. Освен това, етническото напрежение в двата региона усложнява отношенията на Пекин с прилежащите към тях държави.

„Синцзян” означава „ново владение” – така се нарича Китайски Туркестан, най-западната провинция на Китай, която е с двойно по-голяма площ от американския щат Тексас и е отделена от централните райони на страната от пустинята Гоби. Макар че китайската държавност (под една или друга форма) има хилядолетна традиция, Синцзян официално става част от империята едва в края на ХІХ век. Оттогава историята на тази провинция, както отбелязва още през миналия век британският дипломат Фицрой Маклийн, „е изключително неспокойна”. Синцзян непрекъснато се бунтува и от време на време става напълно независим от Пекин. Това продължава чак до 1949, когато комунистическата армия на Мао Цзедун навлиза в Синцзян и присъединява със сила провинцията към Китай. Въпреки това, сравнително неотдавна (през 1990), както и през миналата 2009, нейното тюркско население (уйгурите са потомци на тюркските племена, управлявали през VІІ-VІІІ век Монголия) въстана срещу китайската власт.

Уйгурите, живеещи в Китай, наброяват само около 8 милиона – т.е. под 1% от цялото население, но в Синцзян те са 45%, т.е. почти половината. Основният етнос в Китай – ханският, населява плодородните равнинни региони в центъра на страната и по крайбрежието на Тихия океан, а песъчливите плата на запад и югозапад са исторически територии на уйгурското и тибетското малцинство. Подобно разпределение на населението си остава източник на постоянно напрежение, тъй като Пекин смята, че съвременната китайска държава следва да осъществява твърд и едноличен контрол в планинските райони. Стремейки се здраво да обвържат към центъра двете области (заедно със запасите от петрол, природен газ, медна и желязна руда в недрата им), Пекин, в продължение на няколко десетилетия, целенасочено преселваше там ханци от централните зони на страната. Освен това, той усърдно се заиграваше с независимите тюркски републики от Централна Азия – отчасти за да лиши бунтуващите се синцзянски уйгури от какъвто и да било потенциален тил.

Укрепвайки връзките с правителствата на централноазиатските републики, китайското ръководство преследва и друга цел – да разшири зоната си на влияние. Китай и днес е  проникнал дълбоко в Евразия, но това все още не е достатъчно за да удовлетвори потребностите му от природни ресурси. Символ на китайското влияние в Централна Азия са два големи тръбопровода, чието строителство е към края си: единият преминава през Казахстан и трябва да снабдява Синцзян с петрол, добиван в Каспийско море, а по другия, минаващ през Казахстан и Узбекистан, в Синцзян ще се доставя природен газ от Туркменистан. Нещо повече, острата нужда от природни ресурси принуждава Пекин да се ангажира с доста рисковани проекти. Така, в разорения от войната Афганистан, китайците разработват медно находище, намиращо се на юг от Кабул и отдавна се опитват да се доберат до запасите на страната от желязна руда, злато, уран и скъпоценни камъни (сред последните неразработени залежи на планетата). Пекин разчита да прокара в Афганистан и Пакистан пътища, жп линии и тръбопроводи, които да свържат перспективния централноазиатски регион, където китайците утвърждават позициите си, с пристанищата на брега на Индийския океан. Тоест, в стратегически план, географското положение на Китай само ще се подобри, ако САЩ съумеят да стабилизират ситуацията в Афганистан.

Тибет, както и Синцзян, играе принципно важна роля за държавното самосъзнание на китайците и (пак подобно на Синцзян) усложнява отношенията на Китай с другите държави. Скалистото Тибетско плато, богато на железни и медни руди, заема колосално пространство. Именно поради това, Пекин изпитва все по-голяма тревога от възможността Тибет да стане автономен, да не говорим за пълната му независимост и затова толкова усърдно строи шосета и жп линии, свързващи този регион с останалите части на страната. Ако Тибет се отдели, това драматично ще промени географското положение на Китай, да не говорим че при подобно развитие Индия рязко би усилила позициите си на субконтинента чрез присъединяването на т.нар. „северна зона” (спорните райони в принадлежащата на Китай част на Кашмир, както и в индийския щат Аруначал-Прасеш, чиято обща площ е почти 150 кв. км – б.р.).

Индия, с нейното над милиардно население, и днес разсича, под формата на тъп клин, зоната на китайското влияние в Азия. Това най-добре може да се види на картата на „Велик Китай”, поместена в книгата на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска” (1997). До известна степен, географското положение на Китай и Индия наистина ги обрича на съперничество: двете съседни държави с гигантско население и изключително богати и древни култури, отдавна претендират за едни и същи територии (например индийския щат Аруначал Прадеш). Тибетският проблем само усложнява ситуацията. Индия предостави убежище на правителството на Далай-лама, който живее в изгнание от 1959 насам. Старши научният сътрудник на Германската фондация Маршал Даниел Туайнинг смята, че неотдавнашите инциденти на китайско-индийската граница „могат да се обяснат именно с тревогата на Китай във връзка с наследника на Далай-лама”. Защото е напълно вероятно, че следващият Далай-лама може да се окаже родом от тибетския културен пояс, включващ Северна Индия, Непал и Бутан, т.е. ще бъде по-склонен да следва проиндийска, а това означава и антикитайска ориентация. На Китай и Индия предстои да изиграят една много сериозна игра не само в тези региони, но и в Бангладеш и Шри Ланка. Както и преди, Синцзян и Тибет остават в официално признатите граници на Китай, но, имайки предвид обтегнатите отношения между китайското правителство и жителите на двете провинции, можем да очакваме, че в бъдеще опитите на Пекин да разпространи влиянието си отвъд рамките на ханското етническо мнозинство, ще се сблъскат със сериозно противодействие.

Пълзящото влияние

Дори в онези участъци от границата, където Китай не е заплашен от нищо, самата форма на страната изглежда плашещо незавършена, сякаш в тези места са отнети части от някога съществувалия Велик Китай. Така, северните граници на Китай опират до Монголия – грамадна територия, която изглежда като „парче кожа”, откъснато от собствения му гръб. Плътността на монголското население е сред най-ниските в света и близостта на страната до градската китайска цивилизация представлява несъмнена демографска заплаха за нея. Китай, който в миналото завоюва Външна Монголия за да си осигури достъп до по-подходящи за селско стопанство земи, днес е готов отново да я постави под контрол, но този път заради запасите и от петрол, въглища и уран, както заради разкошните и пустеещи пасища. Тъй като неконтролируемата индустриализация превърна Китай в най-големия световен потребител на алуминиева, медна, оловна, никелова, цинкова, калаена и желязна руда (през последните десетина години делът му в световното потребление на метали нарасна от 10% на 25%), китайските минни компании откровено залагат на разработването на богатите земни недра на съседната държава. Взаимоотношенията с Монголия за пореден път показват, колко далеч се простират имперските амбиции на Пекин – особено, ако си припомним, как Китай възстанови контрола си над Тибет, Макао и Хонконг.

На север от Монголия и трите североизточни китайски провинции се намира руският Далечен Изток – изключително обширна (двукратно по-голяма от Европа по площ) „депресивна” зона, с немногочислено и постоянно намаляващо население. Руската държава окончателно присъединява тези територии през ХІХ и началото на ХХ век, когато Китай е изключително отслабен. Днес обаче, той става все по-силен, докато властта на руското правителство никъде не е толкова слаба, колкото в тази източна третина на Русия. При това, в непосредствена близост със седемте милиона руснаци, обитаващи Далечния Изток (през 2015 числеността на населението му може да намалее до 4,5 млн. души) в трите гранични провинции на Китай живеят около 100 млн. души. Тоест, плътността на населението в тях е 62 пъти по-висока от тази в руския Далечен Изток. Китайските мигранти се промъкват в Русия, заливайки района на Чита, северно от монголската граница, както и други градове в региона. Достъпът до ресурси си остава основната цел на китайската външна политика във всяка точка на света и слабо населеният руски Далечен Изток, притежаващ огромни запаси от природен газ, петрол, дървен материал, диаманти и злато, не е изключение. „Москва гледа с подозрение на заливащите региона потоци от многобройни китайски имигранти, след които тук проникват дървообработващите и минни компании” – посочва кореспондентът на британския Daily Telegraph Дейвид Блеър.

Както и в случая с Монголия, никой не се страхува, че китайската армия някой ден ще окупира или формално ще анексира руския Далечен Изток. Опасенията идват от все по-значимото пълзящо демографско и икономическо проникване на Пекин в региона (част от който, за кратко време, се владее от Китай, при династията Цин). По време на студената война, граничните спорове между Китай и СССР водят до разполагането в прилежащите райони на Сибир на големи войскови групи, наброяващи стотици хиляди души, като отвреме навреме напрежението по границата прераства в директни сблъсъци. В края на 60-те периодичните търкания водят до практическия разрив на отношенията между Китай и Съветския съюз. И днес географският фактор може да стане причина за подобен разрив между Китай и Русия, тъй като сегашният им съюз има чисто тактически характер. Подобно развитие би било изгодно за САЩ. През 70-те години администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва, поставяйки началото на нови отношения с Китай. В бъдеще, когато последният се превърне в наистина велика държава, САЩ вероятно биха могли да формират стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя.

Южните перспективи

Китайското влияние ще се разпростре и на югоизток- Тук, в сравнително слабите държави от Югоизточна Азия, изграждането на бъдещия Велик Китай се сблъсква с най-малка съпротива. Сериозните географски прегради, отделящи Китай от Виетнам, Лаос, Тайланд и Мянма, не са никак много. В естествен център на сферата на влияние, която обхваща басейна на река Меконг и свързва всички страни от Индокитай с мрежа от сухопътни и водни пътища, ще се превърне град Кунмин, разположен в китайската провинция Юнан.

Най-голямата държава от континенталната част на Югозападна Азия е Мянма. Ако Пакистан, който постоянно е застрашен от разпадане, може да бъде определен като „азиатските Балкани”, Мянма по-скоро напомня Белгия от началото на ХХ век, тъй като постоянно е застрашена да бъде завладяна от могъщите си съседи. Подобно на Монголия, руският Далечен Изток и другите територии, прилежащи към сухопътните граници на Китай, Мянма е слаба държава, твърде богата на природни ресурси, от която Пекин силно се нуждае. Китай и Индия се борят за правото да модернизират дълбоководното пристанище Ситуе на Индийския океан, като и двете страни разчитат да изградят в бъдеще газопровод до находищата в шелфа на Бенгалския залив.

Ако говорим за региона, като цяло, Пекин използва тук, в леко модифициран вид, известният стратегически принцип „разделяй и владей”. В миналото, китайците преговаряха с всяка страна-членка на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) поотделно, но избягваха да контактуват с блока, като цяло. Дори и влязлото наскоро в сила споразумение за създаването на зона за свободна търговия, което Пекин сключи с АСЕАН, показва, колко умело Китай развива изгодните за себе си връзки със своите южни съседи. Той използва тази организация като пазар за пласмента на сравнително скъпите китайски стоки, купувайки от държавите-членки евтината им селскостопанска продукция. Това обяснява и постоянното активно салдо в търговията на Китай с АСЕАН, докато държавите от тази организация постепенно се превръщат в потребител на индустриалните стоки, произвеждани от евтината работна сила в китайските градове.

Всичко това се случва на фона на загубата, от страна на Тайланд, на статута му на регионален лидер и естествен балансьор на Китай. Макар доскоро да беше сравнително силна държава, напоследък Тайланд се сблъсква с много сериозни вътрешнополитически проблеми. Кралското семейство, начело с болния и престарял владетел, вече не е в състояние, както преди, да изпълнява стабилизираща функция, а пък армията страда от разногласията между отделните фракции сред командния и състав. Междувременно, Китай активно развива двустранно военно сътрудничество и с

Тайланд, и с останалите страни от Югоизточна Азия, използвайки обстоятелството, че САЩ недооценяват военно-стратегическото положение на региона, тъй като са прекалено ангажирани с операциите в Афганистан и Ирак.

Две държави, разположени на юг от Тайланд – Малайзия и Сингапур – са ангажирани в сложния процес на преход към демократична форма на управление, докато предишните им лидери (Махатхир Мохамед и Ли Куан Ю), които бяха силни личности, съумели коренно да трансформират страните си, постепенно напускат политическата сцена. В икономическа план, Малайзия все повече бива въвлечена в китайската сфера на влияние, въпреки че живеещите там етнически китайци се смятат за застрашени от мюсюлманското мнозинство. Що се отнася до Сингапур, в чието население доминират етническите китайци, неговото правителство се опасява да не изпадне във васална зависимост от Пекин и затова през последните години укрепва отношенията си с Тайван и дори провежда с него съвместни военни учения. Ли Куан Ю открито призова САЩ да не игнорират региона, а да му оказват военна и дипломатическа подкрепа. Положението на Индонезия също изглежда противоречиво: от една страна, тя се нуждае от присъствието на американския флот, който да я защити от евентуална китайска заплаха, но от друга се опасява, че съюзът и със САЩ може да породи раздразнение в останалите държави от мюсюлманския свят.

Тъй като американското влияние в Югоизточна Азия вече не се намира в зенита си и постепенно намалява, докато това на Китай непрекъснато нараства, държавите от региона все по-често обединяват усилията си за да се противопоставят на стратегията „разделяй и владей”, която се опитва да реализира Пекин. Така например, Индонезия, Малайзия и Сингапур формираха алианс за борба с морското пиратство. Колкото по-уверени в собствените си сили са тези държави, толкова по-малка опасност за тях ще представлява по-нататъшното укрепване на китайската мощ.

Ситуацията в армията

Централна Азия, Монголия, руският Далечен Изток и Югоизточна Азия са естествените зони на китайското влияние. Но политическите граници на тези зони едва ли ще се променят в бъдеще. Принципно различна изглежда ситуацията в Корейския полуостров: тук картата на Китай придобива очевидно орязан вид и тъкмо тук е най-вероятна промяната на политическите граници.

Тотално изолиралият се от света севернокорейски режим изглежда фундаментално неустойчив и крахът му заплашва да засегне целия регион. Като своеобразно „продължение” на Манчжурия, Корейският полуостров заема положение, позволяващо му напълно да контролира морските търговски маршрути към Североизточен Китай. Разбира се, никой не мисли сериозно, че Китай може да анексира някаква част от полуострова, но няма съмнения, че той продължава да се дразни, ако някоя друга държава се опитва прекалено явно да демонстрира суверенитета си в този регион, особено на север. И макар че Пекин подкрепя сталинисткия режим в Северна Корея, той очевидно има определени планове по отношение бъдещето на Корейския полуостров след края на управлението на Ким Чен Ир. Както изглежда, веднага след като този период приключи, китайците възнамеряват да върнат в родината им хилядите севернокорейски бегълци, намерили убежище в Китай и да формират с тяхна помощ подходяща политическа основа за постепенното икономическо овладяване на региона в басейна на река Тумънцзян. Там се събират границите на три държави – Китай, Северна Корея и Русия и са налице благоприятни условия за развитието на морската търговия с Япония, а чрез нея и с Тихоокеанския регион, като цяло.

Това е и една от причините Пекин да иска да създаде на мястото на сегашната Северна Корея държава, която макар и авторитарна да бъде много по-модерна. Подобна държава би могла да се превърне в буфер между Китай и динамичната южнокорейска демокрация, опираща се на средната класа.

Впрочем, възможното обединение на Корейския полуостров също може да се окаже изгодно за Пекин. След сливането, новата Корея, най-вероятно, ще бъде националистическа държава, донякъде враждебно настроена и към Китай, и към Япония – страни, които в миналото са се опитвали да я завладеят. Враждебността към Япония обаче е много по-силна, отколкото към Китай (да не забравяме, че Япония окупира полуострова през 1910-1945, а Сеул и Токио продължават да спорят за статута на островчетата Токдо/Такешима). Икономическите отношения на новата корейска държава с Китай със сигурност ще се окажат по-стабилни, отколкото тези с Япония. Тя, в по-голяма или по-малка степен, ще се контролира от Сеул, а Китай и в момента е сред най-големите търговски партньори на Южна Корея. Накрая, важно е и, че обединена Корея, поддържаща известна близост с Пекин и, напротив, зле настроена към Япония, няма да вижда особен смисъл да запази американското военно присъствие на своя територия. С други думи, няма да е трудно да се представим корейското бъдеще в състава на Велик Китай, както и времето, когато военното присъствие на САЩ в Североизточна Азия ще започне да намалява.

Както показва примерът на Корейския полуостров, по сухопътните си граници, китайците би трябвало да очакват по-скоро благоприятно, отколкото опасно за себе си развитие на събитията. Още Макиндър предполага, че с течение на времето Китай може да стане велика сухопътна и морска държава, която (като минимум) ще засенчи Русия в Евразия.

В книгата си „Трагедията на великодържавната политика” политологът Джон Миршаймър посочва, че „най-опасни в системата на международните отношения са континенталните държави с големи армии”. С приближаването на Китай до статута на континентална държава възникват всички основания да се опасяваме от влиянието му. В същото време обаче, Китай само отчасти отговоря на определението на Миршаймър: въоръжените му сили, наброяващи 1,6 млн. души, са най-големите в света, но през следващите години Пекин няма да може да създаде съвременна експедиционна армия. Китайската народно-освободителна армия, демонстрира възможностите си при земетресението в Сечуан, през 2008, неотдавнашните етнически бунтове в Тибет и Синцзян, както и на пекинската Олимпиада през 2008, чието провеждаше изискваше специални мерки за сигурност. Но, както посочва Ейбрахам Дънмарк от Центъра за разработване на нова стратегия за национална сигурност на САЩ, това само доказва способността и да прехвърля своите части от една част на континентален Китай в друга. То обаче не доказва, че тя е в състояние да прехвърля тежкото въоръжение и ресурсите, необходими за разгръщане на войските в хода на мащабни военни операции. Впрочем, дори ако подобна възможност се появи, това едва ли ще промени особено нещата – малко е вероятно части на китайската армия да пресекат границите на страната, освен ако не става дума за сериозна политическа грешка (например, нова война с Индия) или за необходимост да бъде запълнен внезапно възникнал политически вакуум (например, ако рухне севернокорейския режим). Само че Китай и без това е в състояние да запълни евентуално възникнал силов вакуум край границите си с помощта на такова ефективно оръжие, като демографския и икономически натиск – т.е. той просто няма нужда да използва за това експедиционен военен корпус.

Безпрецедентната китайска мощ на сушата се обяснява отчасти с успехите на китайските дипломати, които през последните години положиха немалко усилия за разрешаването на многобройните гранични спорове с републиките от Централна Азия, Русия и другите съседи (сред тях Индия е набиващо се на очи изключение). Значението на тази промяна трудно може да се подценява. Днес границите на Манчжурия вече не изпитват колосалния външен военен натиск, заради който, по време на студената война, Мао Цзедун бе принуден да изразходва лъвския дял от военния бюджет за нуждите на сухопътните войски и да игнорира нуждите на военноморските сили. Великата Китайска стена е най-доброто доказателство за това, че от дълбока древност до наши дни, Китай винаги е бил застрашен от външна агресия по суша. Днес обаче, тази опасност вече не съществува.

Може ли Китай да стане велика морска държава

Благодарение на създалата се ситуация на сушата, Китай може спокойно да се заеме с укрепването на своя флот. Докато за крайбрежните градове-държави или за островните страни стремежът да укрепват военноморската си мощ е нещо съвсем очевидно, за държавите, които, подобно на Китай, през цялата си история са били затворени в границите на континента, това изглежда непознат разкош. В конкретния случай обаче, то изглежда доста лесно постижимо, тъй като бреговата линия, с която природата е дарила Поднебесната империя, не отстъпва по качествата си на вътрешните и области. Китай разполага с доминиращо положение на тихоокеанското крайбрежие на Източна Азия, в зоната на умерения и тропически климат, а южната граница на страната е в непосредствена близост до Индийския океан и в бъдеще може да бъде свързана с неговото крайбрежие от мрежа от пътища, жп линии и тръбопроводи. През ХХІ век, Пекин ще проектира навън „твърдата си сила”, предимно с помощта на военноморския си флот.

Не може да не отбележим, че в морските простори Китай се сблъсква с далеч по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Проблемна зона за китайския флот е т.нар. „първа островна редица”: Корейският полуостров, Курилските острови, Япония (включително архипелагът Рюкю), Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. Всяко звено в тази верига, с изключение на Австралия, може да се превърне в „гореща точка”. Пекин и днес е ангажиран в спорове за принадлежността на различни участъци от дъното на Източнокитайско и Южнокитайско морета, богати на енергоносители: той си оспорва с Япония островите Дяоюйтай/Сенкаку, а с Филипините и Виетнам – островите Спратли. Подобни спорове помагат на режима да подклажда националистическите настроения вътре в страната, но това не облекчава особено задачата на китайските военноморски стратези, за които ситуацията на сцената на потенциалното противоборство не изглежда никак добра.

Според анализаторите от Колежа на американските военноморски сили Джеймс Холмс и Тоши Йокахара, „първата островна редица” е нещо като „Великата китайска стена, но този път издигната срещу Китай”. Това е ефективно организиран отбранителен рубеж, изграден от съюзниците на САЩ, като верига от „стражеви кули”, позволяващи да бъдат наблюдавани китайските действия и, ако се наложи, да се попречи на китайското проникване във водите на Тихия океан. Реакцията на Пекин на тази своеобразна блокада понякога е доста агресивна. Както е известно, морската мощ обикновено не се проявява толкова „твърдо” като сухопътната: сами по себе си, корабите не могат да заемат големи пространства и са предназначени за операции, които, най-общо казано,  са по-важни, отколкото морските сражения, а именно – защитата на морските търговски маршрути.

На пръв поглед, би могло да се очаква, че Китай едва ли ще се отличава от великите морски нации в миналото – Венеция, Великобритания и САЩ – и, подобно на тях, ще се грижи най-вече за запазване на мира в морските простори, което пък предполага (освен всичко друго) свобода на търговията. Китайците обаче не са чак толкова уверени във възможностите си. Съзнавайки, че продължава да не е напълно защитен по море, Китай поставя в основата на морската си политика един чисто териториален подход. Сами по себе си, понятията „първа островна редица” и „втора островна редица” (последната включва принадлежащия на САЩ остров Гуам, както и Марианските острови) означават, че в очите на китайците въпросните архипелази са просто продължение на континентален Китай. Разглеждайки прилежащите към страната им морета през призмата на мисленето с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали действат като своеобразни наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век адмирал Алфред Маън, отстояващ концепцията за „контрола над моретата” и „решаващото сражение”. Засега обаче, те не разполагат с достатъчно мощен флот за решаване на поставените задачи и тъкмо това разминаване между големите претенции и реалните възможности доведе през последните години до поредица от нелепи инциденти.

Така, през октомври 2006, китайска подводница, следяща движението на американския самолетоносач Kitty Hawk, внезапно изплува на разстояние, достатъчно за осъществяване на торпедна атака, от него. През ноември 2007, китайците не разрешиха на Kitty Hawk и съпровождащата го ударна група, търсещи укритие от наближаващата буря, да влязат в хонконгското пристанище Виктория (през 2010 самолетоносачът все пак посети Хонконг). През март 2009, групи китайски военни кораби попречиха на американския кораб за далечно хидроакустично наблюдение Impecable да изпълни мисията си извън пределите на 12-милната териториална зона на Китай в Южнокитайско море, преграждайки пътя му и осъществявайки редица заплашителни маневри. Всичко това говори не толкова за наличието на сериозна сила, колкото за недостатъчната мощ на китайския флот, която Пекин засега не съумява да подобри.

За твърдото намерение на Китай да гарантира позициите си в морските простори свидетелстват и мащабните му придобивки през последните години. Пекин се стреми да използва нереализираните досега асиметрични възможности, за да прегради достъпа на американския флот в Южнокитайско море и китайските крайбрежни води. Китай модернизира наличните си есминци и възнамерява да се сдобие с един-два самолетоносача, но в същото време не демонстрира склонност да купува безразборно военни кораби. Вместо това, китайците предпочитат да концентрират усилията си за изграждането на дизелови, атомни и ракетни подводници от нов тип. Според бившия помощник на държавния секретар на военноморските сили на САЩ Сет Кропси и анализатора на Изследователската служба на американския Конгрес Роналд О’Рурк, Китай е в състояние да създаде, през следващите 15 години, подводен флот, който да е по-мощен от американския, наброяващ в момента 75 намиращи се в бойна готовност, подводници. Нещо повече, Кропси твърди, че китайските военноморски сили се готвят да въведат в експлоатация система за насочване на противокорабните балистични ракети, използваща задхоризонтни радиолокатори, космически спътници, дънни хидролокационни мрежи и оборудване за водене на „компютърни войни”. В съчетание с изграждащия се подводен флот, подобна система ще може в бъдеще да попречи на безпрепятствения достъп на американските военноморски сили в най-важните зони на Тихия океан.

Опитвайки се да установи контрол над крайбрежната зона в Тайванския пролив и Източнокитайско море, Пекин усъвършенства флота си от минотърсачи, купува от Русия изтребители от четвърто поколение и разгърна по бреговете си около 1500 руски ракети „земя-въздух”. Дори и въвеждайки в експлоатация системата си от подземни оптични кабели далеч навътре – в западната част на страната (т.е. извън досегаемостта на морските ракети на потенциалния противник) китайците се ръководят от агресивната стратегия, предполагаща поражението на символите на американската мощ – самолетоносачите.

Разбира се, в обозримо бъдеще Китай не възнамерява да атакува американските самолетоносачи и продължава да е много далеч от това, да отправи пряко военно предизвикателство към САЩ. Налице е обаче очевиден стремеж за натрупване по крайбрежието на необходимия военен потенциал, който да накара американците много сериозно да се замислят преди да решат да изпратят корабите си (когато и където поискат) в пространството между „първата островна редица” и китайските брегове. И тъй като способността да влияеш върху поведението на противника е същностна характеристика на всяка велика държава, тази стратегия за пореден път доказва, че плановете за изграждане на Велик Китай се реализират не само на сушата, но и в морските простори.

Наред е Тайван

От ключово значение за създаването на Велик Китай е бъдещето на Тайван. При това, тайванският проблем често се дискутира в рамките на чисто моралната терминология: Пекин акцентира върху необходимостта да възстанови целостта на китайското национално наследство и да обедини Китай за благото на всички етнически китайци. На свой ред Вашингтон демонстрира загриженост за съхраняването на „образцовата демокрация”, за каквата смята Тайван. Истинският проблем обаче е съвсем друг. Както посочва навремето генерал Дъглас Макартър, Тайван е своеобразен „непотопяем самолетоносач”, заемащ ключова позиция точно срещу средата на китайското крайбрежие. Именно оттук, според цитираните по-горе анализатори Холмс и Йошихара, САЩ могат да „проектират мощта си” към китайското крайбрежие и прилежащите райони. Ако Тайван се върне в лоното на континентален Китай, китайският флот не просто внезапно ще се окаже в стратегически изгодна позиция по отношение на „първата островна редица”, а и ще може свободно и в безпрецедентни мащаби да проектира мощта си отвъд пределите на въпросната „редица”. Мнозина често използват в анализите си за бъдещия световен ред думата „многополюсен”, но само сливането на Тайван с континентален Китай би ознаменувало възникването на наистина многополюсна военна ситуация в Източна Азия.

Според анализа, изготвен през 2009 от RAND Corporation, през 2020 САЩ вече няма да са в състояние, както досега, да защитят Тайван в случай на китайско нападение. По това време, се подчертава в анализа, китайците ще могат да нанесат поражение на Америка в евентуална война в Тайванския пролив, дори ако американците ангажират в нея изтребители F-22 от пето поколение, две ударни групи от самолетоносачи и продължат да разчитат на авиационната си база Кадена на японския остров Окинава. В разработката на RAND се акцентира се върху въздушните сражения, като се подчертава, че на китайците, както и преди, ще се наложи да стоварят на острова многохиляден пехотен десант, а транспортните им кораби ще си останат уязвими за американските подводници. Въпреки това обаче, анализирайки ситуацията от всички страни, документът очертава тревожна тенденция. Китай е отделен от Тайван от някакви си сто мили, докато на САЩ ще се наложи да изпращат войски от другия край на света, при това в условията на по-ограничен, отколкото по време на студената война, достъп до военните бази в чужбина. Стратегията за създаване на препятствия пред движението на американските военни кораби в определени морски зони не просто цели да ги държи по-далеч от китайските брегове, но и е насочена, в частност, към укрепване доминиращите позиции на Китай в акваторията на Тайван. Пекин прави всичко за да обкръжи напълно Тайван, не само във военен, но и в икономически и социален план. Около 30% от тайванския износ са предназначени за Китай. Всяка седмица между острова и континентален Китай се осъществяват 270 бизнес полета. През последните пет години 2/3 от тайванските компании са инвестирали в китайската икономика. Всяка година островът се посещава от половин милион туристи от континента, а 750 хиляди тайванци прекарват поне по шест месеца годишно в Китай. Тази задълбочаваща се интеграция изглежда доста привлекателно, но до какво точно ще доведе този процес засега е трудно да се прогнозира. Това обаче, ще бъде от ключово значение за политиката на големите държави в региона. Ако САЩ просто така предадат Тайван на Пекин, Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия и другите американски съюзници в Тихоокеанския регион, а също Индия и дори някои африкански държави, ще започнат да се съмняват в ангажиментите, които Вашингтон е поел към тях. А това може да накара някои от тях да потърсят сближаване със Срединната империя, като при подобно развитие формиращият се Велик Китай може да обхване едва ли не цялото Източно полукълбо.

Тъкво това е и една от причините Вашингтон и Тайпе да търсят асиметрични отговори на военната заплаха от страна на Пекин. Те следва не да се стремят към нанасяне на поражение на Китай в евентуална война в Тайванския пролив, а към това китайците ясно да осъзнаят, че подобна война ще им струва недопустима скъпо. Ако тази цел бъде постигната, американците ще съумеят да съхранят функционалната независимост на Тайван докато Китай не се превърне в едно по-либерално общество и така ще могат да запазят доверието на съюзниците си. В този смисъл, действията на администрацията на Обама, която обяви в началото на 2010, че възнамерява да продаде на Тайван оръжие и военна техника на обща стойност 6,4 млрд. долара, са от принципно значение за американската политика спрямо Китай и, в по-широк план, спрямо Евразия, като цяло. Между другото, не може да се твърди, че вътрешната трансформация на Китай е нещо чак толкова нереално: милионите туристи пристигащи в Тайван от континента, гледат тамошните ток-шоута и четат заглавията в местните медии, което със сигурност им оказва някакво влияние. Впрочем, макар че това звучи малко парадоксално, един бъдещ демократичен Китай може да се окаже още по-динамична велика държава в икономически, а това означава и във военен план, отколкото сегашния авторитарен Китай.

Междувременно, концентрирайки военноморските си сили в тайванското направление, Пекин не забравя да укрепва присъствието на флота си и в Южнокитайско море, което му служи като своеобразна „врата” към Индийския океан и му гарантира достъпа до световните маршрути за транзит на енергоносители. Сериозни проблеми по това направление създават пиратите, радикалните ислямисти и укрепващият военноморски флот на Индия, включително и в близост до труднодостъпните морски зони, през които са принудени да минават китайските петролни танкери и търговски кораби. Мнозина смятат, че в геостратегически план Южнокитайско море може да се превърне във „втори Персийски залив”. Още през първата половина на ХХ век, геополитикът Никълъс Спикмън посочва, че през цялата история на човечеството, държавите, стремящи се да утвърдят контрола си над прилежащите им морета, се ангажират с „периферна сухопътна и морска експанзия”. Така, Гърция се стреми да подчини Егейско море, САЩ – Карибско, а пък днешен Китай – Южнокитайско. Спикмън нарича Карибско море „Средиземното море на Америка”, за да подчертае значението му за САЩ. През следващите десетилетия, Южнокитайско море може да се превърне в „Средиземното море на Азия” и истинско средоточие на политическата география.

Другите заплахи

Впрочем, опитите на Китай да проектира мощта си в „Азиатското Средиземно море” са противоречиви по самата си същност. От една страна, Пекин изглежда изпълнен с решимост максимално да усложни достъпа на американските кораби в крайбрежните си морета. От друга обаче, той продължава да не е в състояние да защити морските си комуникации, което, между другото, обезсмисля всяко евентуално нападение срещу американски военен кораб , тъй като в подобен случай САЩ могат лесно да отрежат Китай от достъпа му до енергоносители, като затворят за китайските кораби Тихия и Индийския океан. Тогава, защо да планираш нещо, което, на практика, не възнамеряваш да осъществиш? Според президента на американския аналитичен център Long Term Strategy Group Жаклин Нюмайер, Пекин се стреми да постигне „толкова благоприятно за него съотношение на силите”, при което „въобще да не му се налага да използва оръжие за да защити интересите си”. Неслучайно китайците организират изложби на нови видове оръжия, изграждат пристанищни съоръжения и радиолокационни станции в Тихия и Индийския океан и предоставят военна помощ на крайбрежните държави, разположени между китайската територия и Индийския океан. Всички тези ходове се правят съвсем открито и са съзнателна демонстрация на сила. Китай не толкова се ангажира в директен сблъсък със САЩ, колкото се опитва да повлияе върху поведението на американците така, че да избегне възможната конфронтация.

В същото време, морската активност на Китай притежава и редица, доста по-опасни аспекти. В самия център на Южнокитайско море, в южния край на остров Хайнан, китайците изграждат мощна военноморска база с подземни докове, позволяващи там да бъдат разположени до 20 атомни и дизелови подводници. Те сякаш се опитват да реализират на практика собствена „доктрина Монро”, утвърждавайки господството си над прилежащите международни води. Днес, както и в обозримо бъдеще, Китай едва ли ще се реши да воюва с Америка, но по-късно мотивацията му може да се промени, затова е добре отрано да преценим всички възможни варианти.

Днешната ситуация по границите на Евразия изглежда много по-сложна, отколкото през първите години след Втората световна война например. В зависимост от това, с какви темпове ще бъде ерозирана хегемонията на САЩ, мощта на американските военноморски сили ще намалява (или, в най-добрия случай, ще си остане същата), докато икономическата и военна мощ на Китай ще продължи да укрепва, а разположението на силите в Азия ще започне да придобива все по-ясно изразен многополюсен характер. САЩ възнамеряват да доставят на Тайван 114 противовъздушни ракети Patriot и десетки свръхмодерни свързочни системи. Китай пък изгражда подземни докове за подводници на остров Хайнан и се запасява с противокорабни ракетни установки. На свой ред, Япония и Южна Корея продължават да модернизират флотите си. Мощни военноморски сили изгражда Индия. Всяка от тези държави се стреми да измести силовото равновесие към себе си.

Именно поради това отказът на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън от политиката на силов баланс, която според нея „е остатък от миналото”, ми се струва или проява на лицемерие, или опасна заблуда. В Азия продължава надпреварата във въоръжаването и САЩ неизбежно ще се сблъскат със суровата реалност, веднага след като съкратят значително военното си присъствие в Афганистан и Ирак. Въпреки че нито една азиатска държава няма основателни причини за война, с течение на времето и с натрупването на все по-мощни сухопътни и морски въоръжени сили в региона (дори и ако става дума само за Китай и Индия) рискът от погрешна оценка на съотношението на силите ще нараства. Заради напрежението на сушата, може да нарасне и напрежението в морските простори: зоните на силов вакуум, в които днес прониква Китай, след известно време ще се превърнат в ябълка на раздора в отношенията му със съседните държави – като минимум в тези с Индия и Русия. Доскоро празните пространства се запълват от множество хора, пътища, тръбопроводи, кораби и ракетни установки. Още през 1999, политологът от Йейлския университет Пол Брекън предупреждаваше, че Азия се превръща в обособен географски регион, който се сблъсква с „криза на жизненото пространство”. Оттогава насам този процес само се задълбочи.

При това положение, как САЩ могат да помогнат за запазване на стабилността в Азия, да защитят съюзниците си от тази част на света и да попречат на появата на Велик Китай, избягвайки в същото време открития конфликт с Пекин? Превесът, с който разполагат по море, може скоро да се окаже недостатъчен. Както сподели с мен, в началото на 2010, високопоставен индийски правителствен служител, основните съюзници на САЩ в Азия (Индия, Япония, Сингапур и Южна Корея) биха искали американският флот и авиация да координират действията си с техните собствени въоръжени сили. Само така Съединените щати и в бъдеще могат да останат неотделима част от азиатския военен ландшафт на суша и по море и няма да се превърнат в абстрактна заплаха, таяща се някъде далеч. Между споровете с американското правителство по повод на правото му да разполага с военни бази на нейна територия, които неотдавна стартира Япония, и желанието изцяло да бъдат изтеглени войските на САЩ от региона има огромна пропаст.

Един от плановете, циркулиращи напоследък в Пентагона, се базира на предпоставката, че САЩ са в състояние „да се противопоставят на китайската стратегическа мощ... без да им се налага да прибягват до пряка военна конфронтация”, опирайки се на военния си флот от 250 кораба (вместо 280, както беше доскоро) и на орязания си с 15% военен бюджет. Този план, чиито автор е полковникът от резерва на военноморските сили Пат Гарет, е доста интересен, доколкото включва в евразийското уравнение и такава стратегическа величина, като Океания. Наистина, Гуам, Каролинските, Маршаловите, Северните Мариански и Соломоновите острови са или американски територии, или републики, подписали военни споразумения със САЩ, или пък независими държави, които вероятно ще бъдат склонни да сключат подобни споразумения. Значението на Океания ще нараства, тъй като тя е разположена, от една страна, сравнително близо до Източна Азия, а от друга – е извън зоната, от която Китай би искал да изтласка американския флот. Гуам е само на 4 часа полет до Северна Корея и на два дни с кораб до Тайван. Тоест, за САЩ е много по-удобно да поддържат бази в Океания, отколкото (както е сега) да запазят военните си части в Япония, Южна Корея и Филипините.

Военновъздушната база Андерсън на остров Гуам и днес играе ролята на „доминираща височина”, от която Съединените щати могат да проектират „твърдата си сила” във всяко направление. Това е най-мощната стратегическа американска военновъздушна база в света, осигуряваща скоростно зареждане на самолетите. Тук се съхраняват 100 хиляди авиобомби и 66 млн. галона авиационно гориво. По пистите на базата могат да се видят дългите редици транспортни самолети C-17 Globemaster  и изтребители F/A-18 Hornet. Освен това, в Гуам се намира и ескадра американски подводници, като в момента военноморската база на острова се разширява. Гуам и съседните му Северни Мариански острови са разположени почти на едно и също разстояние от Япония и от Малакския пролив. Югозападният край на Океания пък (намиращ се в близост до Индонезийския архипелаг), където са групата принадлежащи на Австралия острови Ашмор и Картие, както и разположеният в близост до тях западен бряг на самата Австралия (от Дарвин до Пърт), държи на прицел Индийския океан.

Така, според плана на Гарет, флотът и авиацията на САЩ могат да използват географските предимства на Океания за да поддържат „регионалната си бойна готовност”, локализирана „непосредствено отвъд хоризонта” на Велик Китай (в неговите неофициални граници) в онази акватория, където минават основните евразийски морски пътища. Между другото, понятието „регионална бойна готовност” е реплика на известната фраза за „флота в бойна готовност”, лансирана преди сто години от британския военноморски историк сър Джулиан Корбет, който има предвид разположените в различни пристанища кораби, способни при нужда бързо да се обединят в могъща армада. Словосъчетанието „непосредствено отвъд хоризонта” пък отразява и морският силов баланс, който САЩ ще поддържат самостоятелно, и американското участие в концерта на азиатските държави.

Укрепвайки присъствието на американския флот и авиация в Океания, САЩ биха могли да възприемат компромисен подход: да не се съпротивляват с всички възможни средства срещу появата на Велик Китай и, в същото време, да не се съгласяват пасивно с евентуалното преминаване на „първата островна редица” под контрола на китайския флот. Подобен подход би принудил Китай да плати висока цена за всеки опит за военна атака срещу Тайван. Освен всичко друго, той ще позволи на САЩ постепенно да ограничат прякото си присъствие в акваторията на „първата островна редица” (т.нар. „наследство от военни бази”), но в същото време да запазят възможността да осъществяват морско и въздушно патрулиране в този регион.

Освен това, планът на полковник Гарет предвижда рязко увеличаване активността на американския военноморски флот в Индийския океан. Впрочем, Гарет не предлага разширяването на вече съществуващите в региона военни бази, предлагайки опора на съществуващия „гръбнак” от такива бази на Андаманските острови, Коморите, Малдивите, Мавриций, Реюнион и Сейшелите (някои от които, пряко или косвено, се управляват от Франция и Индия), както и на военните споразумения с Бруней, Малайзия и Сингапур. Това би гарантирало свободата на мореплаване и безпрепятствения транзит на енергоносители в цяла Евразия. Освен това, реализацията на този план, който вече не акцентира върху значението на съществуващите американски бази в Япония и Южна Корея и, в същото време, разнообразява сферата на присъствието на САЩ в Океания, би довело до закриване на основните бази, представляващи удобна мишена за евентуален противников удар.

Желязната хватка, с която досега САЩ държаха „първата островна редица”, при всички случаи, започва да отслабва под натиска на новите обстоятелства. Местното население демонстрира все по-малка търпимост към чуждестранните бази на своя територия. В същото време възходът на Китай го прави едновременно и отблъскващ, и привлекателен за останалите. Наличието на подобно смесено чувство може да усложни двустранните отношения на Вашингтон с тихоокеанските му съюзници. Единственият въпрос е, кога точно ще стане това. Сегашната криза в американско-японските отношения, възникнал поради желанието на неопитното правителство на Хатояма да преразгледа споразуменията за двустранно сътрудничество в своя полза и стремежа му да задълбочи отношенията си с Китай – би могла да стане факт още преди няколко години (междувременно, японският премиер Хатояма подаде оставка, през юни 2010, заради кризата, породена от неспособността на правителството да изпълни обещанието си за ликвидирането на американската база на остров Окинава – б.р.). Запазващото се все още абсолютно превъзходства на САЩ в Тихия океан е очевиден анахронизъм, наследен от Втората световна война и отзвук от краха, който преживяват в резултат на този глобален конфликт Китай, Япония и Филипините. Не може да се запазва безкрайно и американското присъствие на Корейския полуостров – страничен продукт на друга война, приключила преди почти 60 години.

Централна Азия, Индийският океан, Югоизточна Азия, западната част на Тихия океан – това са обширните региони, рискуващи да се окажат под политическия, икономически и военен контрол на възникващия пред очите ни Велик Китай. Но, по границите на тази гигантски империя ще продължи да курсира американският флот, дислоциран (както можем да очакваме), в по-голямата си част, в Океания и действащ в тясно сътрудничество с военноморските сили на Индия, Япония и другите демократични държави. А с течение на времето, когато нарасне доверието на Китай към останалия свят, а военното му доктрина престане да се базира на чисто континенталния подход, и самият китайски флот може да се присъедини към този широк регионален алианс на морските държави.

Засега обаче си струва да отбележим, че както посочва през 1999 политологът Робърт Рос, от чисто военна гледна точка, отношенията между САЩ и Китай ще останат по-стабилни, отколкото бяха навремето тези между САЩ и Съветския съюз. Причините за това се крият в географските особености на Източна Азия. По време на студената война, само американският подводен флот не беше достатъчен за сдържането на Съветите – за целта се налагаше разполагането на многобройни сухопътни войски в Европа. В същото време, колкото и мащабно да бъде съкращаването на сухопътните сили по границите на Велик Китай, няма да се наложи разполагането на подобни сили покрай пределите на Евразия, защото американският флот и в бъдеще ще остане много по-силен от китайския.

Така или иначе, но в следващите години самият факт на укрепването на китайската икономическа и военна мощ ще засили напрежението в отношенията между Пекин и Вашингтон. Перефразирайки Миршаймър, можем да кажем, че САЩ, като хегемон на Западното полукълбо, ще положат всички възможни усилия за да не допуснат Китай да стане също такъв хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. Като не бива да се изключва, че тъкмо това ще се окаже най-разтърсващата драма на нашата епоха.

* Авторът е известен американски геополитик, професор по национална сигурност във Военноморската академия на САЩ в Анаполис и анализатор на „Форийн афеърс”

Напук на твърденията на някои параноици от неоконсервативния лагер, авторитетни журналисти, като Джоузеф Клайн от „Таймс”, рядко са на едно мнение с политици, като Фидел Кастро. Затова, когато и Клайн, и Кастро в един глас твърдят, че вероятността за война между САЩ и Иран е нараснала, си струва да се замислим. Между другото, лично аз мисля, че те са прави.

При това, нещата не опират до това (както вероятно смята кубинският диктатор), че САЩ, дори и при управлението на президента Обама, си остават „войнстващи империалисти”. Истината е, че Барак Обама всъщност не иска война с Иран и е готов на всякакви разумни (а вероятно и на някои, недотам разумни) отстъпки, само и само да бъде запазен мирът. И макар че собствените ми наблюдения съвпадат с твърденията на Клайн, че днес американските въоръжени сили са много по-уверени в победата си над Иран, отколкото преди една или две години, все пак мнението на военните не е определящото в случая.

Вероятността за война с Иран нараства

Така или иначе, но вероятността, че президентът Обама ще докара САЩ до война с Иран е много по-голяма, отколкото се струва на мнозина анализатори. Като тази вероятност само ще нараства със задълбочаването на конфронтацията.

Скептицизмът към тезата, че Обама наистина може да се ориентира към открит конфликт с режима на аятоласите се основава на това, че експертите по външна политика, както изглежда, още не са разбрали, колко силно се отличава мирогледът на сегашния ни президент от традиционната – „реалистична” – визия за нещата.

Повечето анализатори разглеждат противопоставянето между САЩ и Иран от гледната точка на „реалната политика”. Те отделят внимание на такива въпроси, като силовия баланс в региона, отношенията между Вашингтон и регионалните му съюзници (като Израел или Саудитска Арабия), икономическите фактори (цената на петрола например) и т.н. Разбира се, всичко това е много важно и при определени обстоятелства наистина би могло да накара някой друг американски президент (например Джордж Буш - младши) да започне война с Иран. Не това обаче, е определящо за Обама. Притиснат до стената, той, вероятно, също би могъл да прибегне до оръжието за да се справи с „реалните” заплахи за жизненоважните американски интереси. В същото време обаче, неговата визия за задачите на външната политика не се основава на силовия баланс или контрола над Ормузкия пролив – именно по тези въпроси той е склонен да проявява сдържаност и да залага на дипломацията, а не на войната.

Почти всеобщата сигурност, че Обама по-скоро ще се примири с наличието на атомна бомба у Ахмадинеджад, отколкото да започне военен конфликт заради това, се базира на схващането (което, само по себе си, е правилно), че чисто „реалистичните съображения” едва ли могат да тласнат сегашния обитател на Белия дом към открит военен сблъсък с Иран. Освен това, напоследък усилено се внушава, че Обама не изпитва особено добри чувства към еврейската държава, затова, според някои, темата за „подкрепата за Израел” вече няма да звучи толкова безапелационно в Овалния кабинет.

Разбира се, относителното безразличие към проблемите на „реалната политика” не означава, че президентът не се интересува от глобалните въпроси. Точно обратното. Както се вижда от публикуваната преди време Стратегия за националната сигурност 2010 и както самият Обама нееднократно и недвусмислено е изтъквал, американският държавен глава е съвсем наясно за това, какъв свят би искал да изгради. Както достатъчно ясно беше подчертано в речта му по повод връчването на Нобеловата награда за мир, в Осло, има неща, заради които президентът е готов да се сражава. Както напомня анализаторът на „Файненшъл таймс” Филип Стивънс, в една своя реч, произнесена неотдавна във Великобритания, Строуб Талбот описва уилсънианските възгледи на Обама, посочвайки, в частност, че „трудно можем да си представим някой по-предан на идеята за ефективното глобално управление от президента Обама”.

За да разберем, как най-вероятно ще се развият отношенията между президента и Техеран, следва да имаме предвид мястото и ролята на иранския проблем сред въпросите, които най-много вълнуват Обама. Според мен, Иран и сегашният американски президент са обречени на конфронтация, в рамките на която Обама ще трябва или да се откаже от всяка надежда, че ще може да постигне нещо по въпросите, които наистина смята за важни, или пък да прибегне до използването на оръжие. Тъй като, до голяма степен, е типичен представител на „уилсънианската” школа в американската външна политика, Обама смята, че сигурността на САЩ най-добре може да бъде гарантирана чрез изграждането на либерален и „правилно организиран” световен ред.

Стремежът за преодоляване на „вестфалското наследство”

Съвременната международни система, която често (макар и не съвсем точно, поне според мен) свързват с Вестфалския мир от 1648, се базира на принципа, че всяко правителство притежава абсолютен суверенитет: то може да управлява и да се разпорежда с народа си, както сметне за необходимо и по същия начин да прокарва собствените национални интереси на международната сцена. Последователите на Удроу Уилсън, ненавиждат Вестфалската система, която, според тях, освобождава националните правителства от всички морални и правни ограничения. Същността на идеите, лансирани от Уилсън, е превръщането на съвкупността от суверенни (по вестфалски модел) държави в общност от страни, признаващи определени основополагащи закони и принципи, които следват както във външната, така и във вътрешната си политика.

Представете си Европейския съюз, само че в планетарен мащаб. В рамките на този Глобален съюз (ГС) отделните страни-членки ще запазят собствените си правителства и закони. В същото време, все по-сложната система от общоприети норми и правила и все по-развитата и ефективна мрежа от глобални институции ще допълнят и, до голяма степен, ще заменят националните правителства.

Президентът Обама съвсем не е наивен: той не се надява да създаде ГС още утре. И е наясно, че ако подобен мащабен проект все пак бъде реализиран някога, това вероятно ще стане след много години и посредством множество малки реформи, а не с няколко големи. Обама не възнамерява да натрапва и окончателната форма на този съюз – възможно е това да бъде едно доста хлабаво глобално обединение, без толкова строги политически и юридически стандарти като ЕС.

Президентът Обама не разчита на създаването на ГС още по време на своето управление, според мен той дори не е сигурен, че светът въобще може да осъществи някога подобен идеал, пък макар и в най-умерената му форма. Той обаче вярва, че няма друг начин да се гарантира сигурността на САЩ (и другите държави по света) и, че главната стратегическа задача на американската външна политика е постепенното преодоляване наследството на Вестфалската система.

Какво общо има всичко това с възможния трагичен сблъсък между амбициите на иранския аятоласи и на американския президент? Те са свързани съвсем пряко.

Стремежът на иранците да се сдобият с атомна бомба може да погребе целия уилсъниански проект на Обама. Без преувеличение може да се твърди, че ядрената програма на Иран представлява екзистенциална заплаха за самия идеал, лансиран навремето от Удроу Уилсън. Ако Иран стане ядрена държава, това ще сложи край едновременно на две мечти, върху които се гради не само външната политика, а и целия мироглед на президента Обама: на първо място, че ядреният „зъл дух” може да бъде вкаран обратно в бутилката, и на второ – че народите по света са в състояние да изградят такъв пост-Вестфалски световен ред, при който националните правителства ще бъдат обвързани с все по-развита мрежа от общовалидни закони.

Мнозина международни експерти смятат двете мечти на президента Обама за безнадеждно наивни. Самата мисъл, че световните ядрени държави могат доброволно да се откажат от едно толкова скъпо и мощно оръжие, се възприема от немалко видни адепти на „реалната политика” като виц. Наистина, има един „реален” аргумент (който поне на мен ми звучи убедително) в полза на това, американският президент да се обяви за пълната забрана на ядрените оръжия: Америка, благодарение на огромното и превъзходство в сферата на конвенционалните оръжия, ще се окаже по-сигурна и ще стане още по-могъща в един свят без такива оръжия. Не е изключено, че в това отношение тя ще бъде подкрепена от Великобритания – заради желанието и за икономии, както и за да затвърди съюза си с американците. Що се отнася до Русия, Китай, Индия, Пакистан, Израел, Северна Корея и Франция, те няма да го направят. Защото имат достатъчно сериозни причини да запазят ядрените си арсенали и не възнамеряват да се откажат просто така от тях.

Идеята, че великите държави някой ден ще създадат нещо като глобален Евросъюз, също се оценява от мнозина експерти по международни отношения, като „поразително наивна”.

Възможно е, циниците да са прави (лично аз смятам, че е точно така), но сега по-важно е нещо друго. Ако Хенри Кисинджър не вярва в реалността на пост-Вестфалския световен ред, президентът Обама вярва, или, най-малкото, е убеден, че без този благороден идеал, в качеството му на пътеводна звезда, рискуваме да изгубим пътя и да пропаднем сред безбройните капани, които ни готви дългата нощ на „реалната политика”. И тази му вяра е толкова дълбока, че той полага всички възможни усилия за да подчини американската външна политика на тези две възвишени цели. В това отношение, президентът на САЩ, който е сериозен човек със силна воля, ще бъде непоколебим като скала.

Последиците от евентуален ирански успех

Проблемът е, че успехът на Иран ще означава пълно, окончателно и решително унищожаване на всичко, което президентът се опитва да изгради. Нека не храним излишни илюзии. Ако Иран съумее да се снабди с ядрено оръжие, това ще бъде краят на всички надежди за неразпространението на оръжията за масово унищожение и Барак Обама ще влезе в историята като президентът, загубил войната с ядрения „зъл дух”.

При това, нещата не опират само до Иран: ако се окаже, че той може, въпреки натиска на Запада, да създаде ядрен арсенал, всяка уважаваща се близкоизточна държава незабавно ще поиска същото. Саудитска Арабия, Турция, Египет и дори някои от малките страни в региона ще бъдат принудени да предприемат съответните стъпки. Разбира се, не всички ще се сдобият със собствена бомба, но мнозина ще опитат. Това ще се отрази катастрофално върху способността на Америка да осъществява една от основните си глобални функции – да гарантира непрекъснатия петролен транзит към ключовите индустриални центрове на планетата. Впрочем, нещата не опират само до това. Ако не може да бъде спряно разпространението на ядрените оръжия в Близкия изток, как то ще бъде спряно в другите региони на света?

На първо място, „бомбата” ще се превърне в още по-желан символ на принадлежност към елитния клуб на първокласните държави. Най-важното обаче е, че когато с ядрените технологии започнат да търгуват всички, ограничаването на разпространението на оръжията за масово унищожаване ще стане още по-трудно – купувачите и продавачите на черния пазар за „атомни тайни” ще станат толкова много, че вече няма как да бъдат контролирани.

В същото време, вече никой няма да обръща внимание на санкциите на ООН и другите подобни мерки. Тоест, врабците ще разберат, че плашилото не е живо и преспокойно ще започнат да кацат на главата му.

По-нататък, нещата ще се развият още по-зле. Провалът на концепцията за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване ще означава смъртта на цялата следвоенна международноправна система – също както навремето неспособността на Обществото на народите да защити Етиопия сложи край на игричките за създаването на свят, основаващ се върху правото, в периода между двете световни войни. Ако всички договори и клетви, както и десетилетията упорити усилия на дипломатите, не можаха да спрат разпространението на ядреното оръжие, защо въобще ни е необходимо международно право? При това положение, дали Съветът за сигурност на ООН не се оказва просто поредната „голяма седянка”, след като не е в състояние да действа достатъчно решително и ефективно, като с общи усилия се противопостави на откритата заплаха срещу една от основите на глобалния световен ред?

Ако международните институции не са в състояние да решат този проблем, как може да се поверява решението на който и да било по-сериозен въпрос на подобни слаби и непредсказуеми организации? Ако Договорът за неразпространение на оръжията за масово унищожаване е просто къс хартия, има ли смисъл да се спазват които и да било международни споразумения? И, ако страните спазват договорите само, докато това им е изгодно, а международната общност не е в състояние да предприеме енергични действия срещу онези, които нарушават основните норми на поведение, какво въобще ще остане от идеалите на Удроу Уилсън?

Тоест, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще настъпят лоши времена за всичко, в което вярва Обама. Появата на един свят, в който всички разполагат с ядрено оръжие означава не просто колапс на режима на неразпространяване, но и дискредитация на самата идея за международното право и на всички договори в сферата на сигурността. Не става дума просто за поредните „лоши момчета”, които знаят, че стига да проявят твърдост, „добрите” със сигурност ще си замълчат. Нещата не опират само до иранските авантюристи, които ще станат още по-смели и ще започнат още по-енергично и безсрамно да рушат нашите съюзи и да вредят на приятелите ни в Близкия изток.

Този „прекрасен нов свят”

„Прекрасният нов свят”, който ще възникне, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще бъде „ултра-вестфалски”, като в него суверенните национални държави завинаги ще отхвърлят илюзиите на истинското международно право. Ядреното оръжие ще позволи на всяка държава (и на всеки диктатор) да прекрати, веднъж завинаги, опитите на всевъзможни активисти, специалисти по международно право и прочее „аматьори” да поставят въпроси и да призовават за международна намеса във вътрешните им работи. Ако пръстът ти е на червения бутон, никой не може да те накара да правиш нещо, което не искаш. Тоест, ще станем свидетели на появата на ужасяващо хипертрофиран „национален суверенитет” и тъкмо това ще остави след себе си Барак Обама, ако не успее да спре победоносния марш на Иран към придобиването на ядрен статут.

Президентът вероятно се надява, че съдбата или късметът ще го избавят от ужасната необходимост да съзерцава от Овалния кабинет краха на най-скъпите си идеали. Да стане политикът, унищожил вярата в международното право и изпуснал ядрения дух от бутилката, при това в най-опасната част на света. Ами, ако внезапно санкциите дадат резултат? Или пък Техеран преосмисли поведението си? А, може би технологичните проблеми толкова ще забавят иранския ядрен проект, че с него ще се наложи да се занимава неговият наследник (както разчитаха и предишните обитатели на Белия дом)?

Надявам се, че на Обама няма да се наложи да прави подобен избор, както впрочем и на всички нас. След провалите на Джордж Буш-младши в Ирак, трябва много внимателно да следим американската политика да не изпреварва реалността.

Но онези, които мислят, че стремежът на сегашния президент да гради външната си политика на морални принципи, няма да му позволи да започне война, изпускат някои важни неща. А именно – че ядреното оръжие в ирански ръце ще разруши всичко, което Обама иска да изгради.

Ще позволи ли това да се случи? Може ли да го направи?

По принцип, да. Разбира се, има вероятност той да пасува – или, казано с други думи, инстинктивната „джеферсъновска” сдържаност да надделее над уилсънианския стремеж за създаването на един по-съвършен свят. Само че Иран не просто съзнателно работи срещу жизненоважните интереси на САЩ (както ги разбират „реалистите”), а и се стреми да унищожи всичко, което е скъпо на американските идеалисти. Което означава, че на Вашингтон ще бъде много трудно да се избегне войната с него.

* Авторът е професор по международни отношения в Бард Колидж, САЩ, автор на няколко бестселъра, включително „Власт, терор, мир и война: рисковете за голямата американска стратегия”

В близките десетилетия петролът и природният газ ще останат стратегически продукти и в това си качество ще продължат да определят световния енергиен баланс. Анализите посочват, че газът може да измести петрола като основен енергиен източник. Това твърдение се подкрепя и от Международната агенция по енергетика (МАЕ) в Париж.[1] Тази тенденция ще се ускорява поради непрекъснато нарастващите нужди от газ на Китай. Понастоящем, американската Energy Information Administration поставя Китай на второ място след САЩ, като енергиен консуматор.

Подобно развитие кара големите производители на енергоносители да се ориентират към разработване на нови находища и възможен контрол върху регионите, богати на въглеводороди. Ако се проследят разработките на големите енергийни фирми през последните години, става ясно, че това е обща стратегия в развитието им.

През последните години големите потребители, като САЩ, Русия и Китай, сериозно проучват възможностите за инвестиране в този сектор в Африка, Централна Азия и Венецуела. За получаване на достъп до възможните източници на газ и петрол държавите използват различни стратегии, повдигащи сериозни опасения от евентуални, съпътстващи ги конфликти. В общи линии, енергийната политика на големите консуматори и производители на енергийни носители през последните две-три години е следната.

Евразия

Основен параметър, гарантиращ сигурността в Евразия, е схемата за използване на нейните енергийни ресурси. Битката за влияние в този голям регион е от стратегически геополитически характер. Тя се води между два глобализационни субекта, които имат политическа, икономическа и военна насоченост. От едната страна са Евроатлантическата общност, в лицето на САЩ и НАТО, а от другата - Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

В ШОС и ОДКС с обединени действия участват Русия, Китай Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. Очертава се особено важна роля в бъдеще да играе Иран, който в момента има статут на специален наблюдател. Не трябва да се пренебрегва и Индия, която също е заявила желание за присъединяване към организацията. Под официалната формулировка за неефективност на провежданата от САЩ и НАТО политика за противодействие на тероризма в Близкия Изток и по-специално в Афганистан, обединените действия на двата евроазиатски съюза са насочени срещу американската и натовската експанзия, целящи контрола над енергоносителите в региона.

Първоначално, израз на борбата за влияние в Евразия беше проектът за новия „Път на коприната” (Silk Road Strategy – SRS), защитаван от  САЩ и НАТО. Той предвижда Централна Азия и Далечният Изток да се свържат с транспортен и енергиен коридор, заобикалящ Русия. Последният вариант на западния проект включва железопътните мрежи на Грузия и Азербайджан, транспортните артерии на Туркменистан, пристанищата Поти и Батуми (Грузия), Джейхан (Турция) и нефтопровода Баку – Тбилиси – Джейхан. А също фериботните линии Туркменбаши – Баку и Актау – Баку, свързващи Туркменистан и Казахстан с Азербайджан, през Каспийско море, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Китай. По този начин се предвижда тръбопроводите и транспортните коридори на SRS в бъдеще да се свържат не само с мрежата от тръбопроводи на Западното полукълбо, но и с планираните мрежи в рамките на Северноамериканското партньорство за сигурност и просперитет (Security Prosperity Partnership - SPP).[2]

Очевидно Русия не може да приеме реализация на на подобен транспортен и енергиен коридор, който, на практика, ще я изолира. За да противодейства успешно на проекта SRS Русия разви поредица от инициативи, обхващащи както бившите съветски републики, така и азатските колоси Китай и Индия. По този начин борбата против еднополюсното развитие на света, до голяма степен, беше стимулирано от противодействието на американската енергийна геостратегия.

Събитията през последните години показват, че американския проект SRS става все по-трудно изпълним. Трасетата на тръбопроводите, свързващи Централна Азия с Китай, неизбежно преминават през китайска територия, а тези коридори са защитени във военен аспект от ШОС и ОДКС. От друга страна, съществен фактор за успешното заобикаляне на Русия е сигурността на територията на Грузия. По време на военните действия през 2008 Русия нанесе удар по едно от ключовите звена на транспортните енергийни коридори, планирани да се изграждат извън нейната територия. Москва разруши редица инфраструктури от системата за сигурност и важни транспортни артерии на грузинска територия, между които и пристанището Поти. Засилената несигурност в региона спря инвеститорите и, на практика, отложи за неопределено време реализацията на проекта „Копринен път” в първоначалния му антируски вариант.

Друг удар по американската енергийна геостратегия в Евразия е директната газова връзка Казахстан – Китай, която допълнително компрометира стратегията за „Пътя на коприната” и с това засегна в не по-малка степен стратегическите интереси на САЩ в региона. На 9 юли 2008, в Алмати, Казахстан и Китай обявиха началото на изграждането на 1 300- километров газопровод, който трябва да влезе в експлоатация през 2010. Този проект е част от по-голям, който е с дължина над 7 000 км и обхваща изграждането на два паралелни газопровода, свързващи Китай с богатите газови залежи на Централна Азия -  от Туркменистан, през Узбекистан и Казахстан, до западния китайски регион Синцзян. Туркменистан започна строителството на своята част през 2008, а Узбекистан направи това през юли 2009.

Газопроводът Казахстан – Китай е част от евразийската транспортна и енергийна стратегия за региона, доминирана от Русия, Иран и Китай, и също попада под защитата на ШОС и ОДКС.

Газопроводът Казахстан – Китай

Световната финансова криза помогна на Китай да използва валутните си резерви за инвестиции в Русия и Централна Азия в областта на енергетиката и други местни инфраструктури, в замяна на гарантирани дългосрочни петролни и газови доставки. Китайската Национална Петролна Корпорация (China’s National Petroleum Corporation -CNPC), която е водещ изпълнител на газопровода Казахстан – Китай, отпусна на петролните и газови компании на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан заем, покриващ 50% от стойността на респективните части на газопровода. През 2009, Китай обяви, че дава 25 млрд. долара заем на Русия, в замяна на снабдяването му със суров петрол в продължение на 20 години.

Завършването на газопровода Китай – Казахстан няма да спре стремежа на Пекин да търси нови източници навсякъде по света. За да задоволи нарастващите си енергийни нужди през изминалата година страната изгради много терминали за втечнен газ, което дава основание да се предполага, че в бъдеще ще разчита и на увеличеното производство на втечнен газ, включително чрез разширяване на руския проект Сахалин.[3]

Друг основен фактор в разглеждания регион е Индия. На 27 октомври 2009 в индийския град Бангалор външните министри на Русия, Индия и Китай официално дискутираха съвместни действия против тероризма и промените в климата. Една от централните теми на тази среща обаче беше енергетиката. В съвместна декларация тримата министри изразиха готовност да засилят международното коопериране в енергийния сектор на основата на отварянето на енергийния пазар в интерес на всички заинтересувани страни. В декларацията се отбелязва, че „тристранните връзки могат да бъдат засилени в бъдеще с установяване на взаимно изгодни енергийни контакти”[4]. Тази декларация може да се приеме като политика на ШОС.

Среден и Близък Изток

Анализаторите приемат, че бъдещото развитие на петролното потребление в Средния и Близкия Изток ще се определя от нерешените проблеми в отношенията САЩ - Китай. Преобладава становището, че „двустранните кавги и сблъсъци са неизбежни”[5]. Изхождайки от тази предпоставка, специалният пратеник на Китай в Средния Изток Сун Биган определи усилията на американския президент Барак Обама за подобряване на отношенията с Иран като тактически маньовър, който не може да премахне различията в региона между Пекин и Вашингтон. Според него, „между двете страни има сътрудничество, но има и съперничество, понеже САЩ винаги разглеждат Китай като потенциален противник”[6].

В Близкия Изток Иран е неоспорим лидер по наличност на природен газ. Неговото газово находище „Южен Парс” е най-голямото в света. В еквивалент барели петрол то е несравнимо по-голямо от гигантското петролно находище Гауар в Саудитска Арабия, което в продължение на последните 60 години е най-значителният източни на снабдяване със суров петрол.

Значението на Иран като енергиен доставчик личи от трасетата на новите енергийни инфраструктури. Те отразяват тенденцията, в която Европа и Китай се очертават като основни артерии за транспорт на газ от Иран и Централна Азия. Така, планира се газопроводът „Набуко” да снабдява Европа с газ от Иран и Азербайджан, през Турция и България. Иран също експортира газ за Турция и Армения, като се планира договорка за експорт с други държави от Залива, включително ОАЕ и Оман.

Друга основна транспортна артерия е тази от Иран до Пакистан и Индия – две от най-населените държави в региона. Най-интересният проект за Иран обаче е построяването на 1 865-километровия газопровод, който ще снабдява Китай с газ от Туркменистан, през Узбекистан, и трябва да влезе в експлоатация с пълен капацитет през 2012. На юг, Туркменистан има 300-километрова граница с Иран и вече има договореност с Техеран за експорт на газ. Евентуалното свързване на иранско-китайската разработка на газовото находище Южен Парс с посочените по-горе тръбопроводи ще утвърди Иран като енергиен център на световната икономика, която в близко бъдеще ще разчита предимно на природния газ като енергиен източник.

Сериозен сигнал за сигурността на региона е откриването, през януари 2010, на газопровода Девлетабад – Хангиран, който свързва Севернокаспийския регион на Иран с богатия на природен газ район на Туркменистан. Този къс газопровод (182 км) е от голямо значение за двете страни, понеже, с капацитета си от 20 млрд. куб. м, ще може да посрещне енергийните нужди на Иранския каспийски регион. Така Техеран ще освободи газовото си производство от южните райони изцяло за експорт, а Туркменистан ще получи сигурен съседен пазар, като в същото време може да търси транспортни трасета към световния пазар, през иранска територия.

Свързването на този тръбопровод с останалата газопреносна мрежа в региона дава възможност от Средния Изток директно да се транспортира газ за Китай. Така, тръбопроводите, свързващи Русия, Иран и Китай, могат да се пълнят от всеки от източниците в региона. Решението на Москва и Ашхабад съвместно да построят тръбопровод от изток на запад, поемащ в единна мрежа всичкия туркменистански газ подсказва, че  Русия не се притеснява от подобно развитие. То няма да застраши вътрешната й консумация, нито пък износа на руски газ. Доминиращата роля на Русия като енергиен доставчик на Европа също не е застрашена, понеже американският проект за транскаспийските тръбопроводи в момента очевидно не стои на дневен ред[7]. На съвместна пресконференция, двамата президенти Гурбангули Бердимухамедов и Дмитрий Медведев заявиха, че визитата на руския президент в края на 2009, е била посветена на сигурността в региона и регионалната енергийна политика е сред основните фактори за гарантирането на тази сигурност.

С построяването на газопровода Девлетабад-Хангиран, Иран и Туркменистан следват примера на Русия в енергийното сътрудничество на регионално ниво. Подобно сътрудничество прави неадекватна американската политика на изолация и санкции към Иран. Проличава, че Техеран не е изолиран от своите съседи. За това впрочем говорят и двустранните отношения с Турция, с която Иран  има договореност за транспортиране на газ от Туркменистан до Турция по съществуващия 2 577-километров газопровод, свързващ Тебриз (Северозападен Иран) със Анкара. С независимата си енергийна политика, в последно време Турция се стреми да стане център на енергийното разпределение за Европа. Подобно развитие заплашва Европа да загуби битката за директен достъп до Каспийския регион.

Визитата на Медведев в Туркменистан показа, че политиката на САЩ за изграждане на система от тръбопроводи към Китай, заобикалящи Русия и изолиращи Иран, търпи провал понеже:

- Удвояването на вноса в Русия на азербайджански газ, на практика, застрашава ангажирането на Баку като доставчик на газ за проекта „Набуко”.

- Освен Русия, консуматор на азербайджански газ става и Иран - през декември 2009 Азербайджан подписа споразумение да доставя газ на Иран чрез газопровода Кази-Магомед-Астара (1 400 км).

- Руските газопроводи „Южен поток” и „Северен поток”, предназначени да доставят газ до Южна и Северна Европа, завоюваха позиции, от които няма връщане назад. „Северен поток”, в частност, основно променя евразийската геополитика, трансатлантическото съотношение на силите и връзките на Русия с Европа.

Стратегическото разположение на Афганистан също става поле на енергийни битки. На фона на сериозните военни операции в Деларам (Югозападен Афганистан), които се определят като действия, нямащи отношение с официално обявената главна цел на НАТО за война с  талибаните, през месец март 2010 “Вашингтон пост” представи нова версия за стратегията на войната в Афганистан. Там се строи военно летище с две полоси, военна болница и инфраструктури, които подсказват намерение за продължителен престой. През тази територия се планира преминаването на нефтопровод, транспортиращ каспийския нефт през Туркменистан, Афганистан и Пакистан до пристанищата на Арабско море.[8]

Източносредиземноморски регион

По време на войната в Ливан, през 2006, беше открит нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан. Той засили връзките на държавите от региона със Запада като свърза Източносредиземноморския регион с енергийния коридор на Каспийския басейн и промени драстично геополитическата картина в региона. Прокарвайки тръбопровод до Средиземноморието, доминиран от Бритиш Петролеум, САЩ създадоха блок, обединяващ Азербайджан, Грузия, Турция и Израел.[9]

Нефтопроводът Баку – Тбилиси - Джейхан

Източник: http://wapedia.mobi/en/File:Baku_pipelines.svg#1.

Построяването на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан има обаче и друга цел, която не се коментира официално – да се създадат условия за директно доставяне на каспийски нефт за Израел. С тази цел се предвижда изграждането на турско-израелски тръбопровод под водата, който ще свързва Джейхан с израелското пристанище Ашкелон и, след това, с израелската тръбопроводна мрежа до Червено море.

В плановете на Израел влиза не само задоволяване на собствените нужди, а и създаване на възможност, през пристанището Ейлат на Червено море, да се реекспортира петрол обратно към азиатските пазари. Това ще има важни стратегически последствия, понеже дава възможност в бъдеще тръбопроводът Баку - Тбилиси - Джейхан да се свърже с Ейлат – Ашкелон. Част от последния проект е изграждането на  водопровод за доставка на сладка вода за Израел от реките Тигър и Ефрат. Това пряко засяга интересите на Сирия и Ирак.

С енергийната си политика Израел ерозира идеята за развитието на преки тръбопроводни коридори, свързващи Централна Азия и Русия с Южна Азия, Китай и Далечния Изток. Реализацията и цели да изолира Иран и засили ролята на Израел не само на регионалния, но и на световния енергиен пазар.

Впрочем, има и друга важна причина за израелската активност в енергийната политика на региона. В крайбрежната ивица на Газа, през 2000, бяха открити големи залежи на газ. Правата върху офшорната зона, в която се намират тези залежи, се разпределят така: 60% на Бритиш Газ Груп (BG Group), 30 % на Consolidated Contractors Internationals Company (CCC) и 10% на Инвестиционния фонд на Палестинското правителство. Договорът между тях включва развитие и строеж на газопровод. Лицензът на BG Group покрива цялото крайбрежие на офшорната морска зона, която е в съседство с няколко израелски газови находища. 60% от резервите на газ по крайбрежната ивица на Газа и Израел принадлежат на Палестина. Британската компания оценява запасите на тези залежи на 1.4 млрд. м3, но се предполага, че са много по-големи[10]. Този факт играе немалка роля за провежданата от Израел военна политика в Ивицата Газа, която очевидно цели получаване на контрол върху офшорните залежи от газ.

Сега целта на Израел е да се анулират предишните договорености между BG Group и палестинските власти и се създаде възможност палестинският газ от офшорния район на Газа да се транспортира с газопровод под вода до израелското пристанище Ашкелон. Това означава поставяне под израелски контрол продажбата на газа за Израел и интегриране с израелските офшорни инсталации (съседни с тези на Ивицата Газа), които са свързани с израелския транспортен енергиен коридор - пристанищата Филат, Ашкелон и, на север, до Хайфа. Така се създава възможност за връзка с турското пристанище Джейхан и, съответно, с нефтопровода Баку – Тбилиси - Джейхан.

Африка

Вниманието на големите енергийни консуматори постепенно се измества от региона на Близкия Изток към Африка, като ключов енергиен доставчик. През последните години континентът се очерта като най-големия доставчик на петрол за САЩ, измествайки Персийския залив. Това кара американските фирми да засилят участието си в проекти с дялово участие при проучването на залежите. Сред сериозните пречки за провеждането на подобна политика от американските предприемачи в момента, е ограниченията за действията им в някои региони на континента. Техните колеги от Русия, Китай и някои европейски компания използват това обстоятелство и получават известно предимство. Пример в това отношение може да бъде италианската ENI, която бързо разширява присъствието си в региона и има интереси в Ангола, Нигерия, Габон, Мозамбик и Република Конго. Същото важи и за китайската CNOOC и френската Total.

Влиянието на Източна Африка, като енергиен източник, бързо нараства. Разкритите петролни залежи в басейна на езерото Алберт, в централната част на Африка (между Уганда и Демократична република Конго), се оценяват на няколко милиарда барела. Това са най-големите крайбрежни нефтени находища, разкрити през последните две десетилетия, южно от пустинята Сахара[11]. Правителството на Уганда преговаря с няколко големи кредитори за покриване на големите инвестиции, нужни за разработката на новите територии.[12]

Според Ричард Шмит (изпълнителен директор на Dubai's Black Marlin Energy), Източна Африка „е последния регион в света с действително голям потенциал, който все още не е напълно проучен”, и от който енергийната индустрия доскоро не се интересуваше[13]. Значителни петролни залежи има в Сомалия. Според проучванията от 1997 на Petroconsultants (Женева), два басейна в страната (районът на Мудуг и Аденският Залив) имат значителни залежи на въглеводороди. Последните проучвания показват, че Сомалия вероятно разполага с резерви до 10 млрд. барела петрол.

В Мозамбик Andarko Petroleum Corp. от Тексас откри големи находища от природен газ по крайбрежието на страната. Норвежката  Statoil също извършва сондажи в тази страна, в района на басейна Ровума. Във вътрешната част на Етиопия, на територия от 135 000 квадратни мили, се очакват големи залежи на петрол, както и на 4 трилиона кубични фута природен газ. Малайзийската Petronas подписа, през август 2007, споразумение с Адис Абеба за съвместни проучвателни работи. Тя проучва и басейна на Гамбелла, в Западна Етиопия. Според британската консултантска фирма IHS Global Insight, остров Мадагаскар също притежава „огромни запаси” от енергоносители.

В Алжир, руският „Газпром” извършва мащабни проучвания и сондажи в басейна Беркин, съвместно  с Алжирската национална агенция за нефт и газ. По предварителните прогнози, сондажните работи трябва да приключат до 2012[14].

Южният Атлантик и Мексиканският залив

През февруари 2010 Великобритания започна сондажи на 100 км. северно от Фолклендските острови, което отново изостри отношенията и с Аржентина. Петролните запаси в региона се оценяват на 60 млрд. барела. Какво означава това количество за британците става ясно ако се направи сравнение с най-големия световен производител - Саудитска Арабия, която  разполага със запаси от 267 млрд. барела. Евентуалното разработване на запасите от петрол в Южния Атлантик ще постави Великобритания сред 17-те държави, притежаващи сериозни количества петрол - между Русия (8-ма) и Либия, която е на 9-то място [15] [16] [17].

Още преди десетилетия, САЩ откриха петрол в Хаити. Поради геополитически съображения и интересите на едрия бизнес в онзи период обаче, Вашингтон взе решение да запази петролните резерви на тази страна за времето, когато кладенците в Близкия Изток започнат да пресъхват. През март 2004, редица експерти посочиха, че големите американски нефтени компании и свързаните с тях монополи от военно-индустриалния комплекс са планирали навремето да използват хаитянските дълбоководни пристанища или за петролни рафинерии, или за строеж на големи хранилища за суров петрол, който впоследствие да се превозва с малки танкери до американски или карибски пристанища [18],[19].

Геолозите отдавна знаят, че в Хаити има петрол и запасите му са рекордни за Карибския басейн. От 30 години големите нефтени компании работят в региона. Това бе и една от причините САЩ да се противопоставят на демократично избрания местен парламент, през 1991. Целта беше осигуряване на достъп до стратегическите петролни и газови находища, без опасност те да бъдат национализирани[20]. Неслучайно петото по големина американско посолство в света е в Хаити (след тези в Китай, Ирак, Афганистан и Германия). Съществуват силни съмненията, че сегашната „окупация” на Хаити от ООН и САЩ цели да укрепи властта на местните олигарси за да се установи „свободен”, а не справедлив пазар и да се използва доброто географско разположение на Хаити между Куба и Венецуела, в интерес на Вашингтон.

Според оценката на U.S. Geological Survey от 2000, изследваните запаси на Големите Антили, включващи Куба, Хаити, Доминиканската република, Порто Рико и техните офшорни води, достигат 142 млрд. барела петрол и 159 млрд. кубични фута природен газ. Неизследваните количества могат да надхвърлят 941 млрд. барела петрол и 1,2 трилиона кубични фута природен газ. U.S. Energy Department отбелязва, че Куба и Ямайка вече са дали офшорни лизинги за разработка на петролните и газовите си находища[21].

В последните години сондажната активност в Мексиканския залив също се засили заради достъпа до три- и четириизмерни сеизмични и дълбоководни сондажни полета (дори под 3000 метра). Заливът привлича големите петролни и газови компании, които решиха да избегнат риска, свързан с ресурсния национализъм в много петролни държави. През март 2010, Chevron обяви, че е започнала сондажни дейности в Залива с кораба Discoverer Inspiration за сондажи в свръхдълбоки води. Петролното находище, което Royal Dutch Shell съобщи, че е открила във водите на Мексиканския залив, има потенциал да стане транзитен център (хъб), поддържащ производствена инфраструктура, към която да бъдат свързани останалите „сателитни” находища. Според главния изпълнителен директор на Shell Петер Восер, компанията възнамерява да съсредоточи действията си в Мексиканският залив, Аляска и Австралия, като особено подходящи за инвестиции.

Заключение

По отношение на очертаващата се бъдеща енергийна геополитика и отражението и върху сигурността, в глобален план,  могат да се направят следните изводи:

- Основните енергийни ресурси на бъдещето се намират в Близкия Изток и Евразия. Съществени запаси има също в Африка, Южния Атлантик и Мексиканския залив.

- С нарастване значението на природния газ, Иран постепенно ще измести Саудитска Арабия от първото място, като доставчик на енергоносители.

- Европа и Китай се очертават като основни артерии за транзит на газ от Иран и Централна Азия. Прави впечатление, че трасетата на новите инфраструктури отразяват тази тенденция.

- В бъдеще, енергийните политики на САЩ и ЕС все повече ще губят допирните си точки. Забавянето на проектите, свързващи Европа с Русия, ще бъдат за сметка на връзките на Русия с азиатските потребители и САЩ. Южна Корея, Япония и САЩ разчитат на доставки, с дългосрочни договори, на втечнен газ от разширяващото се производства в района на Сахалин.

- Засега Пекин и Москва работят съвместно в петролната и газовата сфера. В началото на 2010 Китай обяви, че дава 25 млрд. заем на Русия в замяна на снабдяване със суров петрол, в продължение на 20 години. Няма сигурност обаче, че след 15-20 години това сътрудничеството ще продължи.

- Със своите големи запаси от природен газ Русия би могла да се разглежда като конкурент на Иран. Двойствената позиция на Москва спрямо американските санкции срещу Иран навежда на мисълта, че тя има собствена стратегия за възпрепятстване на Ислямската република като неин регионален енергиен съперник.

- Обвинението, че Иран разработва ядрено оръжие и налагането на различни санкции срещу него се очертава все повече като опит да се затруднят  доставките от бъдещия най-голям производител на газ към бъдещия най-големи негов потребител - Китай.

- Завършването, в края на 2009, на газопровода Китай-Казахстан няма да спре Пекин да търси нови източници на енергоносители. Сондажите на Китайската национална петролна компания (CNPC) в газовите находища на Иран могат да имат сериозни геополитически последици. Очакват се мащабни китайски инвестиции в Африка, Централна Азия и Венецуела.

- Основната причина за военното присъствие на САЩ и военните им съюзници в Афганистан, Ирак и Пакистан е контрола върху енергийните коридори в Централна Азия. Фокусът на това присъствие е поставен основно върху петрола.

- Сегашната енергийна политика на Израел в Ивицата Газа допълнително ще затруднява мирния процес в Близкия Изток.

- Русия и другите северни държави ще засилват интереса си към богатия на газ Арктически регион. Спорът за правата на претендентите върху отделни части от територията му ще бъде продължителен и ще изостри напрежението между тях.

Китай е най-сигурният консуматор на газ през този век. Насочването към него на газопроводите от Русия, Иран и Туркменистан, които държат, респективно, първо, второ и четвърто място по запаси на природен газ, със сигурност ще има сериозни последици за глобалната енергийна стратегия и ще сложи край на доминиращата роля на САЩ в снабдяването с енергия на световната икономика.

Ако Русия, Китай и Иран продължат да координират конкурентните си действия във взаимен интерес, началото на 2010 може да се приеме като възлов момент по отношение на глобалната енергийна политика, който ще промени енергийната инфраструктура за бъдещите световни поръчки и доставки.

Дори да не доведе до явни конфликти, конкуренцията за гарантиране на предимство в енергийната сфера ще повиши политическото напрежение и ще усили несигурността в глобален план.

 


[1] Finian Cunningham, Iran’s Natural Gas Riches: US Knife to the Heart of World Future Energy, Global Research, March 18, 2010

[2] Michel Chossudovsky, The Eurasian Corridor: Pipeline Geopolitics and the New Cold War, Global Research, August 22, 2008

[3] Fawzia Sheikh, Mounting Political Tensions as the US, Russia and China Compete for the Control of the World's Oil and Gas Reserves, OilPrice.com - 2009-12-18

[4] Russia, India, China set to forge energy ties, October 27, 2009, RIA Novosti

Russia, India, China discussing energy security, Itar-Tass, October 27, 2009

[5] Asia & Africa Review, September 2009

[6] ‘China, US risk rifts in Middle East’, October 1, 2009, Reuters - 2009-09-30

[7] Amb. M. K. Bhadrakumar Turkmenistan commits its gas exports to China, Russia & Iran, Asia Times - 2010-01-08

[8] Bruce Gagnon, The War in Afghanistan and the Central Asia Pipeline Plan, Organizing Notes March 14, 2010

[9] Комерсант, 14 юли 2006

[10] Michel Chossudovsky,  War and Natural Gas: The Israeli Invasion and Gaza's Offshore Gas Fields, Global Research, January 8, 2009

[11] East Africa is Next Hot Oil Zone, UPI - 2010-03-10

[12] Fawzia Sheikh, Mounting Political Tensions as the US, Russia and China Compete for the Control of the World's Oil and Gas Reserves, OilPrice.com - 2009-12-18

[13] UPI - 2010-03-10

[14] http://www.gazeta.ru/news/business/2010/03/15/n_1470088.shtml

[15] British and Argentinean Ships Near Falklands, Makfax - 2010-02-26

[16] Finian Cunningham, Unexplored Oil Reserves in the South Atlantic: Towards a New Falklands Conflict?, Global Research, February 22, 2010

[17] Rising Tensions in South Atlantic: Britain Defends Falklands Position, Press Association February 24, 2010

[18] webzinemaker.com,

http://www.margueritelaurent.com/pressclips/oil_sites.html#fortliberte

[19] Adam Richmond, Brewing Crisis in the South Atlantic: Oil Exploration in the Malvinas Islands Ignites an Old Dispute, Workers Compass - 2010-02-20

[20] Oil in Haiti: Reasons for the US Occupation, Part I &II, by Marguerite Laurent, Open Salon - 2010-01-29

[21] Marguerite Laurent Oil in Haiti: Reasons for the US Occupation, Part II, Open Salon - 2010-01-29

 

* Преподавател в Нов български университет и Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии

 

Сред отличителните черти на съвременните изследвания, посветени на класическата геополитика, е възпроизвеждането на едни и същи, обикновено твърде банални, представи за творчеството на основателите на един от най-старите и утвърдени аналитични методи в политическата наука. Така например, прието е да се смята, че възгледите на големия немски географ Фридрих Ратцел са силно и дори изключително повлияни от доктрините на социалния и биологически детерминизъм. От друга страна, неговият френски колега Пол Видал дьо ла Блаш често е определян като представител на школата на посибилизма в академичната география, смятана за отрицание на „присъщия” на Ратцел географски детерминизъм. Общо взето, в групата на прагматиците и реалистите в класическата геополитика се включва и друг неин основоположник – британският географ сър Халфорд Макиндър, за чието творчество се твърди, че игнорира човешкия и социалния елемент[1].

Всичко това е може би вярно, но само в известна степен. Тази статия си поставя за цел да обърне внимание на „неизвестните” или силно подценявани и пренебрегвани страни в творчеството на основателите на европейската геополитическа школа. Надяваме се, че тяхното разкриване ще допринесе за обогатяването и неизбежното разширяване на нашето собствено понятие за геополитиката, при това не за само класическата[2]

Невероятната съдба на книгата на Видал дьо ла Блаш „Източна Франция”

Нека започнем с Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918), смятан за основател на съвременната френска географска школа. През 1891 той създава списанието „Географски анали”, което продължава да излиза и днес, а през 1898 оглавява Катедрата по география в Сорбоната. Влиянието му върху развитието на географията като академична дисциплина е безспорно, до началото на 50-те години на миналия век.

Въпреки това, последната му книга „Източна Франция (Алзас и Лорен)”[3] потъва в забвение скоро след публикуването и, през 1917. Тя е написана година по-рано, с нескритата амбиция да аргументира и докаже, най-вече на съюзниците на Франция в Първата световна война, правото на неговата родина над загубените през 1871, в полза на Германия (тогава Прусия), източни провинции Алзас и Лорен[4]. Видал не доживява края на войната, но книгата му безспорно е предизвикала интерес, тъй като е неколкократно преиздадена през първите следвоенни години. Веднага след това „Източна Франция” е внезапно „забравена”, тя изчезва от книжарниците и библиотеките, а повечето от издадените екземпляри потъват в складовете на Френското географско дружество.

Всъщност, книгата става обект на съзнателно игнориране от страна на академичната общност във Франция поради използвания в нея нестандартен метод за анализ - политическата география. Той никак не се вписва във виждането, че предметът на географията следва да се ограничи с влиянието на природните фактори върху човешкия живот, оставяйки на историците изследването на икономическите и, най-вече, политическите проблеми на обществото. Подобна концепция е наложена не от самите географи, а от изключително влиятелния им през следвоенните години научен събрат - историка Люсиен Фавр в книгата му „Земята и човешкото развитие. Географски увод към историята”[5]. Целта на Февр е да постави ясна разграничителна линия между френските географи и германските им колеги, в частност основоположника на политическата география Фридрих Рацел, в контекста именно на противоположните национални аспирации на двете страни към източните провинции Алзас и Лорен. В очите на Фавр, възприемането на теоретичния подход, предложен от Ратцел, би означавало неприемливо германско извращение[6]. Любопитно е, че в усилията за премълчаване на политико-географските страни в творчеството на Видал участва и Еманюел дьо Мартон (1872-1955), който е не само негов зет, но е смятан и за негов духовен наследник, тъй като поема Катедрата по география в Сорбоната след смъртта на Видал и я ръководи до 1944[7].

Великото произведение на Видал е реабилитирано през втората половина на 70-те години, по парадоксален начин, не от някой друг, а от основния му научен опонент по това време, „отцепник” от гилдията на академичната география и създател на първата геополитическа школа във Франция и Европа след Втората световна война Ив Лакост. Въпреки че Лакост изгражда голяма част от научния си авторитет върху отрицанието на т.нар. академична география, взела за модел творчеството на Видал, той коригира възгледите си за него, след като почти случайно преоткрива „забравеното” му  последно изследване. През 1985, Лакост преиздава книгата си „Географията служи най-вече за воденето на война”, станала известна през 1976 именно с критиките срещу Видал, разкривайки геополитическата същност на „Източна Франция”[8].

При това, произведението на Видал е изключително не само защото е сред първите истински книги по геополитика във Франция, а и защото в него се съдържа, в много отношения, геополитическият прототип на европейската идея, формулирана по-късно от Жан Моне и щастливо превъплътена в Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС).

Лотарингия: оспорваното „наследство” на Карл Велики

Съперничеството между Франция и Германия за Алзас и Лорен има дълбоки исторически корени. Те отвеждат към общата прародина на двата народа – Франкската държава, достигнала политическия си апогей при управлението на Карл Велики, провъзгласен през 800 за император на „възстановената” Римска империя. След смъртта на Карл Велики и на неговия син, започва война между наследниците им, завършила с разделянето на империята на три части (договора от Вердюн, 843). Територията на изток от река Рейн, покриваща бъдещите земи на Германия, се пада на единия от тримата внуци на Карл Велики Людовик; вторият внук Шарл Плешивия получава западната част, на която възниква Френското кралство; а т.нар. „междинна зона”, простираща се между Северно море и Северна Италия, е предоставена на най-големия брат Лотар.

Именно тази част от Франкската империя, наречена Лотарингия (Lotharingie), на името на първия си владетел, се превръща в постоянна „ябълка на раздора” между Франция и различните немски държави за повече от 11 века… Всъщност, сегашните Алзас и Лорен съставляват най-нестабилната граница на Франция и най-оспорвания район между нея и източните й съседи - първоначално Свещената римска империя и Хабсбургската династия (в периода от създаването на Лотарингия до 1815), а по-късно Прусия (до 1871) и Германия. Окончателното решение на спора е намерено едва през 1950, след като преди това провал по неговото трайно регулиране са претърпели Вестфалският, Виенският, Франкфуртският и Версайският мирни договори…

През Средновековието стратегическите залози на „междинната зона” между Франция и Германия се определят от нейния стопански, най-вече земеделски и занаятчийски потенциал; смесения етнически характер на нейното население и географското й положение на съединително звено между двата най-големи икономически полюса в Западна Европа по това време - Фландрия и Северна Италия. В частност, през Лотарингия (в широкия смисъл на думата) преминава едно от най-натоварените сухоземни търговски трасета, което започва от Брюж на Северно море, следва поречието на Рейн, преминавайки през Кьолн и Страсбург, за да достигне Генуа и Венеция на Средиземно море, през Милано.

В книгата си, Видал дьо ла Блаш разкрива по убедителен начин именно тази особеност на географското разположение на оспорваната зона, наречена от него „Източна Франция”, обръщайки подобаващо внимание на нейния естествен комуникационен център Страсбург: „В алзаската част на Рейн се вливат широките пътища на дунавските райони (…). (…) Никъде другаде връзките, идващи от Средиземно море не срещат по-малко прегради, за да стигнат до Централна Европа. (…) В това отношение Страсбург остава верен на своя произход: на левия бряг на Рейн, между Базел и Майнц, няма друго кръстовище, в което (…) се влива една толкова пълна система от сухоземни пътища. (…) Строителните работи, започнати през 1879 и интензивно продължени през 1883, получиха такъв успех, че един безпрецедентен проникващ път до сърцето на Централна Европа беше проправен от Ротердам до холандската граница, оттам до Дуисбург, Дюселдорф, Кьолн, Майнхайм, Майнц и Франкфурт”[9].

В действителност, открояването на комуникационните залози, определящи стратегическото значение на Лотарингия, е само първата фаза от забележителния геополитически анализ, който се съдържа в „Източна Франция”. Ключово значение в него заема проницателната оценка на Видал дьо ла Блаш за дълбоката трансформация на тези залози в началото на ХІХ век под влиянието на индустриалната революция в Европа. Той разкрива, че именно индустриалната революция ще се окаже най-динамичния геополитически фактор в „междинната зона” между Франция и Германия, със съществено въздействие върху развитието на международните отношения в този период. Удивителното обаче е не толкова идентифицирането на причината за промяната, а оттам и за потенциалните междудържавни конфликти в Европа, а предписаната „рецепта” за тяхното решаване, която изпреварва с няколко десетилетия развитието на историческите събития…

И така, парният двигател намира за първи път стопанско приложение в Алзас в град Мюлуз, през 1812, след което бързо се разпространява в жп транспорта, като кумулативният ефект от използването му се изразява в няколкократно увеличаване на производствените мощности и на градското население в целия регион. Постепенно, дървеното гориво и водните източници на енергия са напълно изместени от въглищата, което предизвиква рязко повишаване на производството им. Това е съпроводено от не по-малко активна експлоатация на находищата на желязна руда, която пък е базисната суровина на зараждащата се в този регион тежка индустрия. Появява се нов индустриален начин на живот, който ще трансформира цялостно региона в края на ХІХ век: „Един нов начин на живот, този на специализираните и прикрепени към заводите стопански обединения, се появяваше на фона на полу-земеделските, полу-индустриални отношения, които имаха дълбоки корени сред населението от този район. (...) Огромното увеличаване на добива на минерални горива, придружено от не по-малко забележителното увеличаване на производството на железни руди, е най-отличителния феномен на индустриалното развитие на света през последните 25 години”[10].

В резултат на грандиозното промишлено развитие в тази част на Европа се формира специфичен макрорайон, в който се съдържат залозите на изключителна икономическа и политическа мощ. В рамките му се включват Северна и Източна Франция, в т.ч. Алзас и Лорен; южно-белгийската провинция Кампин и Люксембург; големите промишлени области в Германия Рур, Вестфалия и Саар.

Може да се приеме, че традиционното съперничество в спорната зона между Франция и Германия през ХХ век се изостря значително в резултат на индустриалната революция. Същевременно, тя поражда условия за намирането на трайно решение на политическите конфликти, което е невъзможно в други исторически и икономически условия. Става дума за породената от нея интернационализация и нарастваща взаимозависимост на стопанските връзки (т.е. това, което днес бихме определили като глобализация) в суперрегиона, условно наречен „Лотарингия”: „Разделенията на границите нямат властта да наложат ограничителни бариери на индустрията, която извлича своите ресурси от подземните пластове. На зова на минните богатства са отзовават интернационални сили, които тя привежда в движение: работна ръка, капитали, техническо управление. В този случай икономическите фактори се налагат над политическите фактори”[11].

Геополитическият пейзаж в Европа в началото на ХХ век: Видал vs. Макиндър

Сега, нека оставим временно настрана прозренията на Видал, свързани с индустриалната революция, и се спрем на общите очертания на геополитическия пейзаж в Европа по време на Първата световна война, така, както е описан в книгата му „Източна Франция”.

Според политико-географската типологизация, предложена от Видал дьо ла Блаш, на Стария континент могат да се обособят три основни области: Западна Европа, чиято най-отличителна черта е нейният полуостровен характер и широкият й излаз на Атлантическия океан и Северно море; Централна или Средна Европа, отличаваща се с безкрайния си континентален хинтерланд; и Източна Европа, която почти напълно се идентифицира с Русия. Средна Европа е историческия домен на германския свят, който граничи и поддържа сложни връзки с латвийско-славянския свят, който пък, от своя страна, си взаимодейства с азиатския ареал, в лицето на турския и монголския свят.

В по-общи линии, прави се аналогия между централната позиция на Стария континент, заемана от Германия, и подобното географско разположение на Русия, но в значително по-обширните пространствени рамки на Евразия. Или с други думи, както Германия би могла да влияе пряко в благоприятен или в отрицателен план на връзките между Русия и Западна Европа, така и самата Русия държи, в известен смисъл, ключа на сухоземните комуникации между държавите от Европа и Азия, в частност, Индия и Китай.

В по-тесен, субрегионален аспект, Алзас и Лорен („Източна Франция”, според терминологията на Видал), които са обект на историческо съперничество между Франция и Германия, заемат междинната зона между Средна и Западна Европа, като през тях преминава и границата между континенталната Евразия и океанската част на Европа[12].

Хипотезата за трайното откъсване на Алзас и Лорен от територията на Франция би означавала нейното отхвърляне в полуостровната периферия на Европа и прекъсване на естествените й транспортни връзки със Средна Европа, както и с обширния евразийски хинтерланд.

В континентален мащаб, утвърждаването на водещата роля на Германия както в междинната зона с Франция, така и в цяла Средна Европа, би създало предпоставки за превръщането й в безспорна доминираща сила в Евразия: „За първи път (с обединението на Германия - б.м.) една голяма военна и икономическа сила се беше настанила в центъра на Европа, разполагайки с пътищата, които се кръстосват тук. Никога, нито при Римската империя, нито при Наполеон, една държава не е била толкова добре разположена, за да доминира континента. (…) Една верига от свързани държави, изкована от Германия, която образува дига между Русия и Западна Европа и разполага със сухоземните пътища към Индия, би създала в центъра на Стария свят най-голямата доминираща сила, която някога е съществувала.”[13]

Стойността на геополитическия анализ на Видал може да бъде истински оценена обаче, ако той се сравни с тезите на британския географ сър Халфорд Макиндър, който е автор на може би най-популярната геополитическа теория. През 1919 Макиндър публикува книгата си „Демократичните идеали и реалността. Изследване на политиката за възстановяване”[14]. В нея той доразвива концепцията си за „сърцевинната зона” в Евразия и нейното значение за световната политика, публикувана за първи път през 1904 в статията му „Географската ос на историята”[15]. За разлика от Видал, той приема, че европейският континент би могъл да се раздели не на три, а на два основни геополитически региона – Западна Европа, включваща едновременно островни и крайбрежни държави, и Източна Европа, която пък, по правило, принадлежи към континенталната или още „сърцевинна област” - heartland, както тя за първи път е наречена в произведението му от 1919[16]. Водеща роля в Западна Европа играят Великобритания и Франция, а Източна Европа включва по-голямата част от Германия и Русия[17].

С цел да се предотврати надмощието в Евразия на континентални или сухоземни сили, като Германия и Русия, е необходимо Западна Европа (едновременно островна и полуостровна) задължително да се противопостави на техните опити да организират ресурсите на Източна Европа за да наложат еднолично властта си над сърцевинната зона. Според легендарната формула на Макиндър, „Който управлява Източна Европа, контролира хартленда; който управлява хартленда контролира Световния остров (Евразия, б.м.); който управлява Световния остров, контролира света”[18].

Предотвратяването на руската и германската заплаха за надмощие в Източна Европа може да се постигне, ако в този регион се установи равновесие между три, а не две държавни системи, включващи, освен Германия и Русия, и междинните държави от самата Източна Европа. С други думи, от жизнено значение за мира в Европа е разделянето на Германия и Русия с една междинна редица от независими държави в зоната между Балтийско и Средиземно море, включваща „(…) седем негермански народа, всеки един от които от мащаба на второразрядна европейска държава – поляци, чехи, унгарци, южни славяни (сърби, хървати и словенци), румънци, българи и гърци”[19].

Различните решения на междинно-европейското[20] геополитическо уравнение

Всъщност, цялата геополитическа конструкция, изградена от Макиндър, е вдъхновена от същата заплаха, която е идентифицирана и от Видал в „Източна Франция, а именно установяването на еднолично надмощие на Германия в Средна Европа, която, съгласно немската геополитическа традиция, се дефинира като Mitteleuropa. Приема се, че идеята за Mitteleuropa е концептуализирана от основателя на политико-географската школа в Германия Фридрих Ратцел в края на ХІХ век, с цел да се мотивира обединението под немски контрол на териториите, простиращи се от Балтийско и Северно море до Алпите и Карпатите, в т.ч. Холандия, Белгия и страните от Дунавския басейн[21]. По време на Първата световна война един от главните пропагандатори на геополитическата идея за Mitteleuropa Фридрих Науман предвижда създаването на обширна федерация, включваща държавите от Балтийско до Черно море (вслючително България[22]), под ръководството на Германия[23].

Концепцията за Mitteleuropa разкрива различния подход към Средна Европа на геополитиците от немската школа, в сравнение с англосаксонските им колеги, на първо място сред които е Халфорд Макиндър. Ако за едните доминиращ е стремежът към установяване на пряк икономически и политически контрол върху тази стратегическа зона, за другите императивно значение има нейното неутрализиране, чрез създаването на някакъв тип буферна зона между Германия и Русия или, в по-общи линии, между Западна и Източна Европа.

Впрочем, антагонистичното виждане за междинната зона в Европа е маркирано достатъчно категорично от самия Халфорд Макиндър през 1919, когато той изрично се разграничава от възгледите по този въпрос на Фридрих Науман: „Всяка обикновена окопна линия между германските сили и Русия, такава, каквато наблюдаваме при Науман в неговата (концепция за) Средна Европа, би оставила германци и славяни все още в двустранно съперничество и никаква трайна стабилност не би последвала. Но (концепцията за) междинната редица държави, подкрепена от външните нации на Световната лига, би постигнала целта за разделяне на Източна Европа на повече от две държавни системи”[24].

Решението на средноевропейското геополитическо уравнение, предложено от Видал дьо ла Блаш в „Източна Франция”, се отличава качествено от тези на Фридрих Науман и Халфорд Макиндър. То е толкова различно и необичайно за традиционния геополитически анализ, в чиято основа обикновено се намират категориите на реалната политика, че на пръв поглед би могло да се възприеме като рязко отстъпление от него.

Причината за това е съдържанието му, предполагащо разрешаването на междудържавните конфликти не чрез силови методи, а по пътя на сътрудничеството и обединението. В основата на този подход се намират идентифицираните от Видал интернационални сили на икономиката, в частност в областта на въгледобива и черната металургия, които надхвърлят националните граници и се налагат над политическите съперничества. Нарастващата икономическа взаимозависимост обуславя нов тип международни отношения, в чиито рамки изолираните действия на държавите постепенно се изместват от необходимостта от тяхното обединение с цел да се комбинират сходните интереси или да се неутрализират враждебните планове. По такъв начин, според Видал, понятието за групи (държави) е на път да подмени понятието за държавите в провеждането на световните дела[25].

Подобен подход предполага и коренно различно решение на „германския въпрос” след края на Първата световна война, което се състои не във формирането на нов силов баланс (като алтернатива на континентално-имперския проект „Mitteleuropa”), а в някакъв, все още неуточнен от Видал, тип политическо обединение, основаващо се на взаимно споделени икономически интереси: „Европа и светът  бяха свидетели на очертаващата се заплаха от изграждането на блок между Запада и Изтока. (…) Всички мерки, които могат да бъдат взети за установяване и поддържане от единия до другия край на континента на отношения, които да поддържат свободната игра на различни влияния, ще възпрат тази заплаха и ще послужат за общата свобода. (…) Такива ще бъдат условията за едно по-добро и по-здраво устройство на Европа. Между всичко това съществува една връзка, която логиката на събитията разкри. Тя би позволила да се комбинират общите интереси на търговията с гаранциите за съществуването на малките народи.”[26]

Възгледите на Видал за следвоенното устройство на Европа намират известен отклик в политиката на Франция по време на Парижката мирна конференция. Френската дипломация лансира идеята за създаването на мини-европейска федерация, в която да се включат богатите на минни ресурси германски територии по поречието на Рейн, спорните Алзас и Лорен, Белгия, Люксембург и Франция, които да имат обща отбранителна армия и външна политика.[27]

Може да се предположи, че целта на този план е била закрепване лидерската роля на Франция в новия международен ред в Европа. Обяснимо е, че от тази гледна точка, подобен проект поначало е обречен на неуспех, доколкото останалите държави-победителки трудно биха могли да приемат такова отслабване на Германия, което да доведе до френска хегемония[28]. Така, идеята за федерализирането на (част от) Западна Европа е отхвърлена за сметка на геополитическия проект за създаването на буферна зона в Средна Европа…

Наистина, опит за практическо прилагане концепцията на Макиндър за междинната редица държави е направен от държавите-победителки в Първата световна война, които създават т.нар. „Версайска мирна система”, призвана да неутрализира немската и руска (съветска) заплаха за Европа, чрез провъзгласяването на независимостта на редица „нови” държави в Средна Европа, като Полша, Чехословакия, Югославия. Във външнополитическата орбита на Франция са привлечени и Румъния и Гърция, като за сметка на това победените държави в Средна Европа, като Германия, Австрия, Унгария и България, са поставени в изолация… Въпреки това обаче, през август 1939, пактът „Рибентроп - Молотов” и последвалото нападение на Германия срещу Полша, както и нейната подялба между Третия Райх и СССР, нанасят фатален удар на концепцията за междинната редица държави и бележат началото на Втората световна война…

Европейската общност за въглищата и стоманата или краят на едно хилядолетно съперничество

Идеята за обединението на стратегическите ресурси и на тежката промишленост в Лотарингия (в широкия смисъл), като средство за избягване на войната между Франция и Германия, изплува на повърхността през Втората световна война. Тогава забележителният френски политик Жан Моне стига постепенно до нея, разсъждавайки върху следвоенното бъдеще на Европа. През лятото на 1943 той се намира в Алжир, като неофициален специален пратеник на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт и член на Френския комитет за национално освобождение (ФКНО), оглавяван от генералите Жиро и Дьо Гол. На 5 август Жан Моне изготвя дълга нота до ръководителите на Комитета, смятан за френска централна власт в изгнание, в която излага основните си идеи за следвоенното устройство на Европа: то следва да се основава на международното сътрудничество, а не на национализма и националния суверенитет; създаване на европейска федерация, както и на европейска държава на тежката промишленост[29].

Според близкия му сътрудник Етиен Ирш, към този момент Жан Моне вече е определил целта, но средствата за изпълнението и все още остават неясни. Перспективата за една европейска държава на тежката индустрия, спомената в неговия меморандум, му се струва необходима и той проучва нейните географски аспекти: „(…) заварих Моне, надвесен над една карта, да защрихова зоната, включваща Рейн, Саар, Лотарингия, Люксембург, (белгийските провинции, б.м.) Кампин и Боренаж. „Какво правите? – Тук, ми отговори той, са концентрирани ресурсите, необходими за воденето на война: въглищата и стоманата; необходимо е тези територии да се изземат от държавите, които ги притежават, за да се направи войната невъзможна.” Учуден, аз казах спокойно, че ми изглежда утопично възстановяването на Лотарингия и, че би било разумно да се обмисли друг метод”[30].

Въпреки скептицизма на Етиен Ирш, идеята за възстановяване единството на Лотарингия под международен контрол си пробива път след края на Втората световна война, като тя придобива сравнително общоприет характер, през 1949. Именно тогава френският депутат от социалистическата партия Андре Филип, който впрочем е и бивш член на ФКНО в Алжир, разпалено защитава проекта за обединението на въгледобива и металургичната промишленост в Рейнския регион, Източна и Северна Франция, Белгия, Люксембург и Холандия[31].

Идеята намира положителен отзвук и сред политическия елит на Западна Германия, чиито представители Конрад Аденауер и Карл Арнолд, виждат в нея средство за заместване на едностранния съюзнически контрол над ресурсите на Рейнската област с по-широка международна промишлена асоциация, включваща и Лорен, Саарския регион, Люксембург и Белгия, като подобен процес би могъл да се окаже начален етап на европейска федерация[32].

Положителен е откликът и на иначе известните с резервите си към наднационалното обединение на Европа Шарл дьо Гол и Уинстън Чърчил, които, в началото на 50-те, се намират в опозиция в страните си. И двамата приветстват френско-германското сближаване в рамките на евентуална европейска федерация, правейки недвусмислени алюзии за подновяването делото на Карл Велики на нова икономическа, социална, стратегическа, културна база и поставянето на края на хилядолетния спор между галите и тевтонците[33].

В началото на май 1950, планът на Жан Моне за създаване на Европейската общност за въглищата и стоманата е вече готов и е предаден на тогавашния министър на външните работи на Франция Робер Шуман. Проявявайки забележителна политическа ловкост и съпричастност към проекта, Шуман, който е родом от Лорен и може да се определи като човек на границата[34], успява да получи одобрението за него от френското правителство. На 9 май 1950, на пресконференция в Ке д’Орсе, френското предложение за създаването на ЕОВС е огласено в официална декларация.

Планът „Моне” има революционно значение, защото предполага създаването на общите основи на икономическото развитие на Франция и Германия и изключва материалните предпоставки за война между тях, чрез установяването на наднационален контрол върху стратегическите им ресурси. Както и заради това, че дефинира т.нар. „функционален метод” за създаването на европейската федерация, чрез пораждането най-напред на междудържавна солидарност в определени икономически сектори, които да се превърнат, от своя страна, в предпоставка за политическо обединение. Всички тези елементи се съдържат по достатъчно ясен начин в декларацията от 9 май 1950: „(…) френското правителство предлага цялата френско-германска продукция на въглища и стомана да се постави под контрола на Обща върховна власт в рамките на една организация, която остава отворена за участието на другите страни от Европа. Съвместният характер на продукцията на въглища и стомана ще гарантира незабавно установяването на общите основи на икономическото развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези райони, чието призвание от дълго време беше да произвеждат бойни оръжия (…). Създадената по този начин солидарност на производството ще покаже, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна.”[35]

Международният договор за учредяване на първата европейска икономическа общност, с която се поставя началото на съвременния Европейски съюз (ЕС), е подписано на 18 април 1951 в Париж от Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. Великобритания дипломатично отклонява поканата за участие. При това, следва да се отбележи, че твърде вероятната възможност планът „Моне” да последва безславната съдба на идеите на Видал дьо ла Блаш след Първата световна война не се осъществява, благодарение на специфичния глобален контекст по това време. Към 1949 и особено през 1950, след избухването на войната в Корея, противопоставянето между двете най-големи военни сили в света и бивши съюзнички по време на Втората световна война САЩ и СССР, навлиза в най-острата си фаза. Формира се двуполюсната блокова структура на международната политика. Доктрината на „сдържането”, прилагана от американската администрация спрямо „съветската заплаха”, се втвърдява след назначаването на Дийн Ачесън за държавен секретар на САЩ. С цел изравняване на силите в Европа и света американската дипломация се оказва активен проводник на идеите за икономическо възстановяване и обединение на Западна Европа и реинтеграция в нея на Западна Германия и на нейната армия. Те се обсъждат в САЩ още от началото на войната. От тази гледна точка, не е случайно, че Жан Моне започва своите активни размишления по следвоенното бъдеще на Европа именно във Вашингтон, през 1940, където се намира в тесен контакт с близките си приятели Дийн Ачесън и Джон Макклой - бъдещ върховен комисар за окупираните от САЩ територии в Германия. „Очевидно, Жан Моне не остава настрана от тази широкомащабна дискусия. (…) Пол-Анри Спаак отразява по такъв начин първата тяхна среща във Вашингтон през 1941: „Ние говорихме за следвоенното устройство, за начина, по който би трябвало да се осигури мира и бъдещето на Европа. Той ми изложи философията и общите линии на това, което един ден щеше да стане плана Шуман.” (…) през 1982 неговият приятел Джон Макклой (…) щеше да декларира: „Аз съм убеден, че Моне изкова в голяма степен своята идея за европейската общност по време на престоя си в САЩ на базата на съображения, които бяха вдъхновени от континенталния обхват и дълбочина на американската икономика и нейните пазари”[36].

Фундаменталното съвпадение в теоретичните възгледи на Видал и Рацел

Каква обаче е връзката между първите прототипи на европейската идея и развитието на геополитическата теория? Отговорът на въпроса вероятно се крие в теоретичния алгоритъм, който се намира в основата на аналитичния подход на Пол Видал дьо ла Блаш, чийто най-съществен принос към геополитическия метод е значителното разширяване на неговия предмет и дефиниция.

Нека най-напред си припомним, че вероятната причина за провала на френския план за създаване на федерация в Западна Европа, веднага след Първата световна война, е обстоятелството, че в него не е включена самата Германия. С други думи, той все още не е достатъчно „европейски” или е прекалено национално мотивиран, за да бъде възприет от всички заинтересовани страни. Осъществяването на европейската идея е отложено с около 30 години, което представлява още един допълнителен аргумент в полза на негласната цензура, наложена на книгата на Видал „Източна Франция” след 1922. Цензура, чиито основания са напълно разклатени (но не и отменени!) от практическата реализация на идеите на Видал след Втората световна война. Както и от смайващия факт, че самият Фридрих Ратцел, смятан от определени академични среди във Франция за вдъхновител на немския национализъм и експанзионизъм, може ясно да се идентифицира и като един от източниците на европейската идея или по-точно на … идеалистичната доктрина в класическата геополитика.

Наистина, внимателният прочит на творчеството му би разкрил, наред с общоприетите в класическата геополитика реалистични категории[37], и идеята за международното сътрудничество като главно средство за осъществяване на националните интереси на държавите от Европа. Още по-важно е, че и Видал, и Ратцел стигат до подобно виждане по пътя на изключително точния и проницателен  анализ на възловото звено в геополитическата теория, а именно икономическия и технически прогрес, чиято най-отличителна форма в края на ХІХ и в началото на ХХ век са процесите на търговска и стопанска глобализация: „Международната търговия работи по посока на превръщането на цялата Земя в обширен икономически организъм, в чиито рамки страните и народите са вече само подчинени органи. (…) Когато кардинал Алберони замисляше (…) проекта за Съединените европейски щати (…), колко утопична би трябвало да е изглеждала тази идея? (…) Аналогията с икономиките на големите империи Русия и САЩ кара държавите от Западна и Централна Европа да осъзнаят спешния характер на необходимостта от съюз. (…) И ако тази голяма идея успее да надделее под икономическа форма над географската раздробеност и етнографската разпръснатост, това би било най-красивия успех, на който тя (Европа, б.м.) е способна”[38].

Горното е красноречиво свидетелство, опровергаващо едностранчивите обвинения в географски детерминизъм и тесен материализъм, отправяни към Ратцел, с цел разграничаването му от френската географска школа в лицето на Видал дьо ла Блаш[39].  Но не само това. То демонстрира изключителното сходство в теоретичния подход на двамата водещи представители на класическата геополитика. В основата на анализа им се намират отношенията между човека, неговите политически организации и природата, които се облекчават или затрудняват от степента на развитие на техниката и икономиката. В отношенията си, по повод усвояването на природните ресурси, хората и техните политически организации могат да се намират не само в състояние на съперничество, но и в определена хармония както помежду си, така и със самата външна среда. Оттук и възможността международните въпроси с геополитически залози да бъдат решавани не само по пътя на конкуренцията между държавите, но и на сътрудничеството между тях, което би могло да приеме дори формите на наднационална интеграция (благодарение на формулирания от Жан Моне „общностен подход” за развитието на ЕС).

Парадоксалната корелация между концепциите на Макиндър и Видал

Теоретичният алгоритъм, лежащ в основата на анализа на Халфорд Макиндър, се различава съществено от този на Ратцел и Видал, но това, което го свързва с тях, е неговата – макар и по-скоро декларативна, отколкото дълбоко възприета – привързаност към принципите на идеализма в политическата и геополитическа теория. Никак не е случайно, че най-известната книга на Макиндър, публикувана веднага след края на Първата световна война, се нарича именно „Демократични идеали и реалност”, като заглавието носи истинско програмно послание. След като през 1904 вече е успял да формулира фамозната си географска формула, която да подхожда за всяко политическо равновесие[40], през 1919 Халфорд Макиндър пристъпва към нейното приспособяване към популярния тогава международен идеал за Обществото на народите (ОН), което да предотврати войната в бъдеще[41]. Именно тогава той излага и своята концепция за това, как идеалите на свободата да се адаптират към трайните реалности на нашия Земен дом или, как да успеем трезво да съчетаем Идеализма с Реалността[42].

Според Макиндър следвоенното устройство на Европа би следвало да осигури геополитически баланс, основан на три основни стълба – териториален, икономически и социално-политически, който пък, от своя страна, да се превърне в предварително условие за създаването на Обществото на народите: „Никакви обикновени парчета хартия, били те писаната конституция на Обществото на народите, могат да представляват при днешните условия достатъчна гаранция, че хартлендът няма да се превърне отново в център на световна война. Сега е времето (…) да се помисли какви гаранции, базиращи се на географските и икономически реалности, могат да бъдат предоставени за бъдещата сигурност на Човечеството.”[43]

В териториален смисъл основното предизвикателство към европейския мир си остава възможността решаващата зона в Евразия (хартлендът) да попадне под изключителния контрол на една единствена сухоземна сила; оттам и описаната по-горе в настоящата статия концепция за редицата междинна държави в Източна Европа, които да се превърнат в санитарен пояс между победената Германия и Съветска Русия…

Тук следва да се обърне специално внимание на обстоятелството, че териториалният анализ на Макиндър за устройството на следвоенна Европа е изцяло фокусиран върху преструктурирането на съотношението на силите в източната част на континента – това според него е и главната гаранция срещу възобновяването на войната. Същевременно, конфликтният потенциал на отношенията в Западна Европа, в частност между Франция и Германия, по повод на Алзас и Лорен, остава силно подценен. „Нямаше непосредствен конфликт (по време на Първата световна война, б.м.) между Източна и Западна Европа; времето, когато Франция би нападнала Германия, за да си възвърне Алзас и Лорен, беше отминало. (…) Но никога няма да е излишно да се повтори, че тези събития бяха резултат от фундаменталния антагонизъм между германците, които искаха да станат господари в Източна Европа, и славяните, които отказаха да им се подчинят”[44].

Що се отнася до икономическите предпоставки на следвоенното устройство на Европа, би следвало да се наложи такъв тип контрол над международната търговия, който да избегне икономическата едностранчивост, да създаде гаранции срещу сблъсъка между нациите и да осигури, в крайна сметка, балансираните им отношения.[45]

Териториално-политическото и икономическо равновесие обаче биха били невъзможни, ако не се създадат предпоставки за вътрешна, социално-политическа хармония на европейските държави. Със сигурност подобна хармония не би могла да се основава на класовото разделение на обществата, доколкото то би могло да породи вертикални международни обединения по интереси и следващото от тях международно разделение. Така например, интернационализацията на капитала води до ответна международна реакция на организациите на труда. Тази заплаха би могла да се избегне, ако европейските общества бъдат изградени не на класов признак, а на принципа на автономните или самодостатъчни местни общини[46].

В горното се състои и втората, изключително подценявана специфика на книгата на Халфорд Макиндър „Демократични идеали и реалност”. Наред с неглижирането на германско-френските противоречия за Алзас и Лорен, следвоенният му анализ залага и на съзнателното (!) игнориране, в противовес на подхода на Видал, на тенденциите за глобализиране на световната икономика и търговия: „Аз не се съмнявам, че практични хора ще ми кажат, че идеалът за завършен и балансиран икономически растеж, основан на принципа на местните общности, противоречи на цялостната тенденция на нашата епоха и, че, фактически, той е архаичен. Ще ми бъде казано, че едрото и евтино производство може да бъде постигнато само чрез метода на световната организация и местната специализация. Приемам, че съвременната тенденция е именно такава и че тя би могла да осигури максимум материални резултати за известно време. Но ако отглеждате животни, не идва ли времето, когато, след като сте отишли твърде далеч с кръстосването на един вид, се налага да се прибегне отново до създаването на хибриди между различните породи?”[47].

Доведена до край, логиката за самостойното местно развитие на икономиката предполага и твърде скептична оценка на приложимостта на международни организации (федерации), изградени на експертно-наднационален принцип (които биха могли да се смятат за прототипи на общности като ЕС): „Федералното управление на Обществото на народите или на отделните нации следва да бъде съставено от самостойни общности и не може, поради своята природа, да се стреми към създаването на Империя (…). Но големи специализирани организации, ръководени от експерти, неизбежно биха изпаднали в съревнование за надмощие помежду си (…).”[48]

Така обобщени, възгледите на Макиндър, изложени в книгата му от 1919, представляват завършен философски антипод на концепцията на Видал за следвоенното устройство на Европа, а по-общо и на идеята за федерално наднационално обединение на континента. В крайна сметка, те предлагат тясно-геополитическа рамка, която се оказва неефикасна за да предотврати условията за възникването на Втората световна война.

От друга страна обаче, оригиналната или „неадаптирана” геополитическа концепция на Макиндър – т.нар. евразийска географска формула, изложена в статията му от 1904, се превръща, по удивителен и парадоксален начин, в едно от решаващите външни условия за осъществяването след Втората световна война на напълно чуждата на неговите теоретични убеждения идея на Пол Видал дьо ла Блаш и Жан Моне за федералното наднационално обединение на Европа.

Както беше посочено по-горе, създаването на ЕОВС става възможно, благодарение на специфичния глобален контекст, доминиран в този исторически момент от външнополитическата стратегия на САЩ за „сдържане”[49] влиянието на СССР в Европа и света, като се смята, че неин „духовен баща” е именно Халфорд Макиндър[50]. Всъщност, политиката на „сдържането” има разнопосочни интелектуални корени, които не позволяват да се установи със сигурност евентуалният и геополитически произход, така както например би могла да се идентифицира пряката връзка между нея и военно-ядрената стратегия на САЩ по времето на студената война. Все пак, би могло да се приеме, че в геополитическо отношение тя като че ли се намира най-близо до цялостната логика на теорията на Макиндър за блокиране на хартленда, обогатена с виждането на адмирал Алфред Маън за изграждане на стратегически позиции в крайбрежните зони на Евразия, от които да се контролира достъпът на Русия (в случая СССР) до външните морета[51].

Заключение

И така, благодарение на Видал дьо ла Блаш, а и на Ратцел, геополитическият метод, традиционно принадлежащ към реалистичния клон на политическата теория, се обогатява с, на пръв поглед, „агеополитични” елементи, които всъщност трябва да се дефинират като идеалистични, или още по-точно като идеалистично-геополитически.

От друга страна, възникването и развитието на самата геополитическа теория е отражение на еволюцията на собствения й предмет на проучване, т.е. на съотношението между трите основни елемента, съставляващи базисния и алгоритъм (политически организации – технико-икономически фактори – природна среда). Така, класическата политическа география, чиито представители са Ратцел и Видал, изчерпва аналитичния си потенциал с приключването на т.нар. първа индустриална революция[52], при която техническият и икономически прогрес се стимулира най-общо от широкото приложение на парните двигатели и използването на въглищата като основен енергиен източник.

Новата фаза в политическото усвояване на природната среда, започнала след края на Втората световна война, се определя от създаването на атомните оръжия (и технологии) и постепенното изместване на въглищата като основен енергиен източник от петрола и природния газ (т.нар. втора индустриална революция[53]). Две са главните последици за международните отношения от тази нова технологична революция: трайното установяване на доктрината на „взаимното ядрено сдържане” между великите сили на глобално ниво и рязко намалялото стратегическото значение на богатите на въглища и железни руди райони, за сметка на запасите на петрол и природен газ, както и на пътищата за доставката им. В този смисъл, съвсем логичен е фактът, че договорът за създаването на ЕОВС не е подновен след изтичането на първоначалния му 50-годишен срок. А в геополитическата теория настъпва ерата на геостратегията, която измества методологически политическата география.

От подобна гледна точка, може да се приеме, че настоящият етап е белязан от началото на т.нар. дигитална историческа епоха[54], чийто ефект върху международните отношения се комбинира и усложнява от предвидимото изчерпване на запасите от петрол и природен газ, както и от все по-опустошителното въздействие на човешката дейност върху природната среда. Именно тези базисни тенденции ще определят бъдещия международен модел. В геополитическата теория ще се повиши относителното значение на „агеополитичните” или несилови фактори в отношенията между държавите, т.е. на международното сътрудничество за решаване на глобалните предизвикателства пред човешката цивилизация.

 


Бележки:

[1] Подобна тенденция не е чужда дори на безспорни референции в областта на геополитическите изследвания, каквито са, между другото, Saul Bernard Cohen, Geopolitics of the World System, New York, 2003, 435 р.; Александр Дугин, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997, 608 с.; Pascal Lorot, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995, 111 p.

[2] През есента на 2008 написах статия, публикувана през 2009 в бр. 2 на сп. „Геополитика” под заглавието „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”. В нея си поставях за цел да разкрия изключително комплексната същност на ЕС, който притежава както традиционни геополитически характеристики, така и интеграционни (наднационални) елементи. Последните бяха наречени от мен „агеополитични” и бяха дефинирани като процеси на политическа хармонизация, формиращи се в противовес на традиционните геополитически противоречия между държавите-членки на ЕС по повод на неговата Обща външна политика и политика за сигурност. Към този момент усилията ми да открия книгата на Пол Видал дьо ла Блаш „Източна Франция” все още не се бяха увенчали с успех. Това стана малко по-късно, когато успях да получа оригиналното й издание не от нейната родина, а от една провинциална отвъдокеанска книжарница… Именно тази книга ми даде основанието да допълня анализа си от 2008 и да твърдя, че благодарение на теоретичния принос на Видал, дори комплексната същност на ЕС би могла да бъде „покрита” от класическия геополитически метод. В този смисъл, смятам настоящото изследване за логическо продължение на статията „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”.

[3] Paul Vidal de la Blache, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917, 280 с.

[4] Тук възприемаме френското наименование на провинцията (Lorraine), тъй като немското име Лотарингия, което обикновено се използва у нас, не позволява да направим разграничение между нея и историческата част от Франкската империя Лотарингия (Lotharingie), която има важна роля в по-нататъшното изложение.

[5] Lucien Febvre, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922.

[6] Pascal Lorot, Op. cit., с. 53

[7] Yves Lacoste, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117

[8] Yves Lacoste, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985, 216 с.

[9] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 13, 173, 175

[10] Пак там, с. 140, 226

[11] Пак там, с. 153

[12] Пак там, с. 1, 5

[13] Пак там, с. 196, 202-203

[14] Halford Mackinder, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919, 258 р.

[15] Halford Mackinder, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170, p. 298-321

[16] Понятието „сърцевинна зона” или „хартленд” (heartland) е въведено в употреба за първи път през 1915 от английския географ Джеймс Феъргрийв (James Fairgrieve, Geography and World Power, London, 1915).

[17] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 153, 154, 155

[18]Who rules East Europe, commands the Heartland; Who rules the Heartland, commands the World-Island; Who rules the World-Island, commands the World” (Пак там, с. 186).

[19] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 197-199

[20] В случая понятието „Междинна Европа” е по-тясно от Средна Европа или Mitteleuropa и реферира към схващането на Макиндър за междинните държави в Източна Европа.

[21] André-Louis Sanguin, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 590-591; Юрий Тихонравов, Континенталната школа в немската геополитика, София, сп. „Геополитика и геостратегия”, 2006, бр. 4

[22] В този контекст Фридрих Науман посвещава специална книга на България (Bulgarien und Mitteleuropa, 1916), в която аргументира нейното място в проектираната федерация.

[23] Jacques Le Ridier, La Mitteleuropa, Paris, 1994, с. 95

[24] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 212

[25] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 205

[26] Пак там, с. 231-232

[27] Michel Korinman, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990, с. 165

[28] Пак там

[29] Eric Roussel, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996, с. 293, 360-361, 383-390

[30] Пак там, с. 379

[31] Pierre Gerbet, La construction de l’Europe, Paris, 2007, с. 74

[32] Пак там, с. 75

[33] Пак там, с. 76, 90

[34] René Lejeune, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000, с. 147

[35] Pierre Gerbet, Op. cit., с. 84

[36] Eric Roussel, Op. cit., с.379

[37] Ратцел поставя началото на политико-географските изследвания (в тесния смисъл на понятието) през 1897, с произведението си „Политическа география”. Неговите схващания са повлияни както от социалната интерпретация на еволюционната теория на Чарлз Дарвин, така и от концепцията на Карл Ритер за органичната същност на природата. В най-общи линии, подобно теоретично наследство предполага аргументиране на възгледа за „естественото право на по-висшите в културно отношение народи за експанзия по отношение на по-слабите от тях, доколкото развитието на държавите налага, подобно на борбата за оцеляване на живите същества, завладяването на допълнителни територии и ресурси” [Friedrich Ratzel, Géographie politique, Genève, 1988, с. 2, 28]. През 1901, „насъщната връзка” между държава и територия е определена от Рацел като жизнено пространство (lebensraum) в произведението му „По повод на законите на пространственото разширение на държавите”. В него са формулирани „научните закони” на териториалното развитие на държавите [Pascal Lorot, Op. Cit., с. 13].

[38] Friedrich Ratzel, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, с. 70, 143

[39] Guy Mercier, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 599, 600

[40] Halford Mackinder, Op. cit., 2004, с. 2, 23

[41] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 4

[42] Пак там, с. 7, 9

[43] Пак там, с. 140

[44] Пак там, с. 185

[45] Пак там, с. 219, 226

[46] Пак там, с. 229, 231

[47] Пак там, с. 246-247

[48] Пак там, с. 248-249

[49] Тази стратегия, предложена за първи път от американския дипломат Джордж Кенън през 1946 и възприета през 1947 от президента Хари Труман, предвижда активно противопоставяне на политическото и икономическо разширяване на сферата на влияние на СССР, най-вече в Западна Европа и Далечния изток. През 1950 планът на Кенън е доразвит от Пол Нице, който разширява неговия обхват с военно противопоставяне на СССР в глобален мащаб. Конкретни резултати от стратегията на „сдържането”, която доминира външната политика на САЩ до началото на 70-те години, са планът „Маршал” за икономическо възстановяване на Западна Европа, създаването на НАТО и на подобни военнополитически организации за колективна отбрана в Средния изток и Югоизточна Азия, като CENTO (САЩ, Великобритания, Турция, Ирак, Иран и Пакистан) и SEATO (САЩ, Великобритания, Франция, Пакистан, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Филипините).

[50] Saul Bernard Cohen, Op. cit., с. 16; Александр Дугин, Op. cit., с. 48, 57

[51] Alfred Thayer Mahan, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905, 233 p.

[52] За съдържанието на понятията вж. Васил Проданов, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999, с. 215-216

[53] Пак там

[54] Charles Kupchan, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002, с. 311

Литература:

Cohen, Saul Bernard, Geopolitics of the World System, New York, 2003

De la Blache, Paul Vidal, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917

Дугин, Александр, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997

Fairgrieve, James, Geography and World Power, London, 1915

Febvre, Lucien, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922

Gerbet, Pierre, La construction de l’Europe, Paris, 2007

Казаков, Емил, ЕС и ограниченията на класическата геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2009, бр. 2

Korinman, Michel, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990

Kupchan, Charles, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002

Lacoste, Yves, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985

Lacoste, Yves, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117

Lejeune, René, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000

Le Ridier, Jacques, La Mitteleuropa, Paris, 1994

Lorot, Pascal, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995

Mahan, Alfred Thayer, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905

Mackinder, Halford, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919

Mackinder, Halford, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170

Mercier, Guy, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555

Naumann, Friedrich, Bulgarien und Mitteleuropa, 1916

Проданов, Васил, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999

Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux, Paris, 1987

Ratzel, Friedrich, Géographie politique, Genève, 1988

Roussel, Eric, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996

Sanguin, André-Louis, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555

Тихонравов, Юрий, Континенталната школа в немската геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2006, бр. 4

 

* Доктор по геополитика и магистър по международни отношения; член на Българското геополитическо дружество

 

Съвременен Китай представлява своеобразен остров. Макар и да не е обкръжен отвсякъде с вода (с океана граничи само източният му фланг), Китай граничи с територии, чието преодоляване е трудно, практически по всички направления. Има няколко региона, през които това би могло да стане по-лесно, но за да разберем Китай, следва да започнем с визуализацията на планините, джунглите и пустините, които го „затварят”.

Тази външна обвивка едновременно и съдържа в себе си, и защитава Китай.

Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските буферни региони, които го обкръжават. През Китай преминава линия, известна като 15-дюймова изохиета (т.е. линия, свързваща зоните с еднакви количества валежи – б.р.). На изток от нея, падат над 15 дюйма (1 дюйм = 24,5 см) валежи годишно, докато на запад валежите са по-малко. Основната част от китайското население живее на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”. Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос, т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Важно е да не забравяме, че в този район, чиято площ се равнява на половината от САЩ, живеят над един милиард души.

Китайският хартленд се разделя на две части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната. Тези диалекти имат една и съща писменост, но в звуково отношение силно се различават. Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река (Джудзян). Хартлендът е селскостопанския регион на Китай. Но, което е най-важното, в Китай, на глава от населението, се пада приблизително три пъти по-малко земя, отколкото са средните показатели за останалия свят. Тази особеност е определяща за новата китайска история, както по отношение на ниското жизнено равнище, така и на опитите за преодоляването му.

Този хартленд е заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони, които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се отделят от него, когато отслабне. Днес присъствието на все по-голям брой ханци в тези региони е причина за напрежение, но пък именно днес хански Китай е изключително силен.

Освен това, има региони, където възникват историческите заплахи за Китай. Хански Китай е пълноводен регион, където падат значително количество валежи. Затова той винаги е бил земя на фермери и търговци. В същото време, прилежащите зони традиционно се обитават от номади и конници. През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век) част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск върху потенциалните завоеватели.

Има обаче и друга причина. Освен съществуването на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите. Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.

Характерът на китайските граници

Сега, нека се опитаме да анализираме последователно характера на китайските граници, като започнем от изток, покрай южната граница с Виетнам и Мянма.

Границата с Виетнам е единствената леснопроходима, както за големите армии, така и за мащабните търговски потоци. Тук е мястото да си припомним, че сравнително немного отдавна – през 1979, Китай и Виетнам водиха кратка „гранична” война, както и, че в миналото Китай неколкократно е доминирал над Виетнам. Останалата част от южната граница на китайската провинция Юнан – с Лаос и Мянма, минава през труднопроходими хълмисти джунгли, където, на практика, липсват големи пътища. Интензивното и мащабно движение през тези граници, фактически, е невъзможно. По време на Втората световна война, американците и британците опитват да изградят т.нар. Бирмански път, за да стигнат до Юнан и да снабдяват с оръжие войските на Чан Кайши, но се сблъскват с грандиозни трудности, придобили почти легендарен характер. Тоест, в тази зона, Китай може да се чувства в безопасност.

Китайския планински връх Хкакабо Рази (5881 м) е точката, където се събират границите на Китай, Мянма и Индия. Оттук започва югозападната китайска граница, минаваща по хребета на Хималаите. По-точно, това е границата на контролирания от Китай Тибет, граничещ с Индия и две хималайски държави – Непал и Бутан. Тази граница съвпада с дългата дъга, преминаваща през Пакистан, Таджикистан и Киргизстан и завършваща с връх Победа (7439 м), където се събират границите на Китай, Киргизстан и Казахстан. Преходът през тази зона е много труден, макар че в исторически план отделни нейни части са били използвани като търговски маршрути. Като цяло обаче, Хималаите са пречка както за осъществяването на сериозна търговия, така и на мащабни военни действия. Тоест, Индия и Китай, също както и Китай и по-голямата част от Централна Азия, са изолирани едни от други.

Единственото изключение е граничният участък с Казахстан. Този район е проходим, но през него се осъществява сравнително малък транспортен трафик. Но, доколкото съществуващите магистрали се разширяват (а се строят и нови), това ще бъде основния маршрут между Китай и останалата част на Евразия. Това е единственият сухопътен мост от китайския „остров”, който може да се използва. Казахстанската граница обаче се намира на разстояние почти хиляда мили от първите хански китайски провинции, като маршрутът преминава през слабонаселените територии на един предимно мюсюлмански регион, представляващ значителен проблем за Китай. Важно е да отбележим, че древният Път на коприната от Китай на Запад, е минавал именно през Синцзян и Казахстан, просто защото това бил единственият възможен маршрут.

Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери – Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки. Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място, исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг, достъпът е затруднен. Русия разполага с две железопътни линии – Транссибирската и Байкало-амурската, която съединява тези два региона и е свързана с първата. Освен тях обаче, от изток на запад, липсва наземен транспорт, който да свързва регионите на Русия. Освен това, няма и транспортни връзки между севера и юга. В резултат, земите, които на пръв поглед изглеждат съвсем достъпни, на практика съвсем не са такива.

Руската област, която е най-достъпна за Китай, е регионът, граничещ с Тихия океан – от Владивосток до Благовещенск. Той разполага с нелоши транспортни магистрали, сравнително населен е и, определено, представлява интерес за Китай. Ако някога избухне сериозен конфликт между Китай и Русия, това ще стане именно тук. Освен това, този регион граничи с Корейския полуостров, т.е. зоната на последния голям военен конфликт с китайско участие.

Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление. Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на силен флот.

Контролирайки Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия, Китай е изолирана държава. Хански Китай потенциално е подложен на напрежение само в една точка – на югоизток, с Виетнам. Друга подобна точка се намира в Източна Манчжурия и касае Сибир и Корея. Накрая, единственото открито пространство в останалата част на Евразия се намира на границата между Синцзян и Казахстан.

След появата на европейците в западната част на Тихия океан, през първата поливина на ХІХ век, в най-уязвима зона на Китай се превръща негово крайбрежие. Наред с европейските посегателства, в които търговските интереси биват подкрепени от ограничена военна сила, Китай страда най-много от продължителната гражданска война, след която японците нахлуват и окупират по-голямата част от Източен Китай, както и Манчжурия, в началото на 30-те години на ХХ век. Въпреки несъизмеримо по-голямата си военна мощ и продължилата над десет години война, Япония не съумява да принуди китайското правителство да капитулира. Този прост факт се обяснява с това, че хански Китай, имайки предвид неговите размери и гъстотата на населението му, просто не може да бъде пасивна зона. Затова, без значение колко военни победи удържат японците, те така и не успяват да победят китайците.

Предвид размерите и числеността на населението му, е много трудно да бъде осъществена военна интервенция срещу Китай, още по-трудно пък е той да бъде завладян. Впрочем, за самите китайци също е трудно да осъществяват подобни интервенции – това не е невъзможно, но е доста сложно. Разполагайки с 1/5 от световното население, Китай трудно може да се огради със стена от останалия свят, както се опитва преди силовата намеса на Великобритания, през ХІХ век. Всичко това означава, че Китай е много специфична велика държава, която е принудена да се държи съвършено различно от другите велики държави.

Основните императиви на китайската геополитика

Китай подчинява действията си на три най-важни геополитически императива:

- съхраняване на вътрешното единство в ханските китайски региони;

- осъществяване на контрол над буферните региони;

- защита на китайските брегове от чуждестранни посегателства.

Съхраняването на вътрешното единство

Китай представлява по-затворена държава, отколкото която и да било друга велика сила. Числеността на населението му, наред с безопасните граници и сравнително изобилните ресурси,            му позволяват да се развива, ограничавайки се с минимални контакти с останалия свят, ако реши да следва подобна политика. През маоисткия период например, Китай се превръща в „държава-остров”, на първо място, по вътрешни съображения, основаващи се на безразличието и дори враждебността към останалия свят. Той се чувства в безопасност, като изключим участието му в Корейската война и усилията за успокояване на неспокойните буферни региони. Вътре в самия Китай обаче, периодично възниква самоорганизиран хаос. За Китай, слабостта на това островно положение е свързана най-вече с бедността. Имайки предвид съотношението между площта на обработваемите земи и броя на населението, става ясно, че затворен Китай означава беден Китай. Населението е толкова бедно, че икономическото развитие, продиктувано от вътрешното търсене (заради ограничения му характер) се оказва невъзможно. В същото време, подобен изолиран Китай може по-лесно да бъде управляван с помощта на централизирано правителство. Голямата опасност за Китай е евентуалния разрив и разцепление сред самия хански етнос. Ако това се случи, т.е. ако централното правителство отслабне, периферните региони ще започнат да се откъсват от него и Китай ще се окаже уязвим пред чужденците, които няма да пропуснат да се възползват от слабостта му.

Затова, китайският просперитет изисква страната активно да участва в международната търговия, изнасяйки коприна, сребро и индустриални стоки. В исторически план, търговията никога не е била проблем за Китай. Пътят на коприната позволява на чуждите влияния да проникнат в страната и, като последица от растящото богатство, да генерират известна нестабилност. Като цяло обаче, това не се оказва непреодолим проблем за Китай.

Индустриалната динамика променя както географията на китайската търговия, така и последиците от нея. В средата на ХІХ век, когато Европа (начело с Великобритания) принуждава китайското правителство да направи сериозни търговски отстъпки на британците, се отваря нова глава в китайската история. За първи път, тихоокеанското крайбрежие, а не Централна Азия, се превръща в основната зона на взаимодействие на Китай със света. Това, на свой ред, значително дестабилизира страната.

Тъй като търговията между Китай и останалия свят се активизира, китайците, пряко ангажирани с нея, значително увеличават благосъстоянието си. По онова време, живеещите в крайбрежните китайски провинции, които са най-силно въвлечени в търговията, стават относително богати (не в сравнение с буферните региони, които винаги са били много бедни, а спрямо отдалечените от морето хански провинции на Китай), докато животът на селските стопани от вътрешните области си остава труден.

Централно правителство балансира между различните интереси в крайбрежната зона на Китай и вътрешните райони. Първите, в частност, заради наскоро придобитата водеща роля, са заинтересовани от запазването и задълбочаването на отношенията с европейските държави, САЩ и Япония. Колкото по-интензивно се развива търговията с тях, толкова по-богати стават елитите по крайбрежието и нарастват различията между регионите. Постепенно, властта на чужденците, съюзили се с китайските търговци и политици от крайбрежните райони, става по-силна от тази на централното правителство. Така, най-страшният геополитически кошмар на Китай се превръща в реалност. Държавата започва да се фрагментира и да се разпада на отделни региони, някои от които, до голяма степен, се контролират от чужденците или по-точно от чуждестранните търговския интереси. Пекин губи контрола над страната. Следва да отбележим, че тъкмо това е контекстът, заради който Япония решава да нахлуе в Китай, което обаче се оказва стратегическа грешка, заради неспособността и да му нанесе окончателно поражение.

Навремето, освен реализацията на марксистките постулати, Мао Цзедун си поставя три основни цели. На първо място, той иска отново да „централизира” Китай, т.е. да възстанови ролята на Пекин като столица и политически център. На второ място, се стреми да сложи край на голямото неравенство между крайбрежната зона и останалите части на Китай. На трето място, Мао иска да прогони чужденците от страната. С други думи, той просто цели да възстанови обединен хански Китай.

Първият опит на Мао в тази посока е въстанието в редица китайски градове през 1927, но то се проваля, тъй като коалицията между китайските крайбрежни елити и чуждите държави се оказва прекалено силна. Затова, той предприема продължителен поход във вътрешността на Китай, където сформира масова селска армия, която е едновременна и националистическа, и егалитаристка, а през 1948 се връща с нея в крайбрежната зона и прогонва оттам чужденците. Мао трансформира Китай, възстановява централизираното управление и приема неизбежния резултат от това. Китайците стават равни, но прекалено бедни.

Фундаменталният геополитически проблем на Китай е, че за да може да се развива, той трябва да участва в международната търговия. Но, ако го прави, е длъжен да използва крайбрежните градове и прилежащите райони като своеобразен „интерфейс” с външния свят. Когато това става, крайбрежните градове и прилежащите им райони стават все по-богати. Влиянието на чужденците в тези региони нараства, техните интереси съвпадат с онези на местните китайци и те съвместно започват да се конкурират с централната власт. Китай постоянно е изправен пред въпроса, как би могло да се избегне подобно развитие, без страната да престане да участва активно в международната търговия.

Контролът над буферните региони

Когато Мао подготвя похода си към властта, отслабването на централната власт, войната между хански Китай и Япония, гражданската война и възходът на регионализма създават такова голямо напрежение за „центъра”, каквото той просто не може да понесе. Макар че Манчжурия формално се намира под китайско контрол, Външна Монголия е поставена под съветски контрол, като Съветите разпространяват влиянието си (да не забравяме, че съветската власт е нещо много повече от марксистка идеология) и във Вътрешна Монголия и Тибет. Синзцян също все повече се отдалечава от Китай.

Още по времето, когато Мао се сражава по фронтовете на гражданската война, той се стреми да заложи основите за реинтеграцията и контрола над буферните региони. Интересно е, че първите му стъпки в тази посока са към париране на съветските интереси във въпросните региони. Мао съумява да консолидира китайския комунистически контрол над Манчжурия и Вътрешна Монголия, ефективно изтласквайки оттам Съветите. Синцзян пък се контролира от местния военен командир Ян Цзянсин, като скоро след края на гражданската война, Мао се обръща срещу него и овладява Синцзян. Накрая, през 1950 той се насочва към Тибет, който е окончателно завладян година по-късно. Бързата консолидация на регионите дава на Мао онова, към което се стреми, ликвидирайки опасността от нахлуване в Китай. Защото контролът над Тибет означава, че Индия няма да може да се прехвърли отвъд Хималаите и да си създаде стратегическа оперативна база в Тибетското плато. В Хималаите могат да се водят отделни сражения, но никой не е в състояние да прехвърля цели дивизии през тези планини, нито пък да гарантира снабдяването им. Докато Тибет остава в китайски ръце, индийците са толкова опасни за Китай, колкото и ако живееха на тъмната страна на Луната.  Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия формират своеобразен буфер между Китай и Съветския съюз. Мао е повече геополитик, отколкото идеолог и не изпитва особено доверие към Съветите. При наличието на тези „буфери” обаче, те не биха се осмелили да нахлуят в Китай. Разстоянията, лошите комуникации и недостигът на ресурси означават, че евентуално съветско нахлуване би било съпроводено със сериозни логистични проблеми и, още преди да достигнат районите, населени с ханци, Съветите биха затънали в пространството, по същия начин като японците.

Китай има геополитически проблеми със съседен Виетнам, Пакистан и Афганистан, но наистина сериозен проблем възниква на североизток – в Манчжурия, или по-точно в Корея. Истината е, че Съветите, в по-голяма степен, отколкото Китай, подстрекават Северна Корея да нападне Южна, през 1950. Трудно можем да си представим, какво си е мислел Йосиф Сталин, но за него тази ситуация се оказва изключително печеливша. Както е известно, в Корейската война се намесват САЩ, които нанасят поражение на севернокорейската армия и стигат до граничната с Китай река Ялу. Виждайки струпването на отлично въоръжените и подготвени американски части край границата си, китайците решават да ги блокират предварително, стоварвайки десант на юг. Резултатът е проточила се цели три години жестока война, в която китайците губят около половин милион души. От съветска гледна точка, тази война между Китай е САЩ е най-доброто, което би могло да се случи. В същото време, както се посочва в един анализ на Агенция Stratfor по темата, войната демонстрира болезнената чувствителност на Китай към всяко евентуално посегателство към границите му, или пък срещу „буферите”, формиращи основите на националната му сигурност. По отношение на буферните региони, контролирани от Китай, крайбрежната зона се очертава като най-уязвимото място на страната, но тази уязвимост няма военни измерения.

Защитата на крайбрежието

Имайки предвид горчивия японски опит, никой вече не възнамерява (нито пък разполага с достатъчно сили) да нахлува в Китай, разчитайки да постигне пълна победа. Основната опасност за Китай не е военното нападение отвън. За него, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.

Истинската заплаха за крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката, сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао,  ксенофобията е органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без наличието на модерен военно-индустриален комплекс.

Неговият наследник Дън Сяопин поема управлението на могъща държава, контролираща центъра и буферните региони. Подложен на силен политически натиск, той се ангажира с повишаване на жизненото равнище в страната, като, без съмнение, е съвсем наясно, че техническият разрив между различните региони на хански Китай, в крайна сметка, застрашава националната сигурност. Затова, Дън предприема една историческа авантюра. Той знае, че китайската икономика не може да се развива, откъсната от света. Вътрешното търсене в страната е твърде слабо, тъй като китайците са прекалено бедни. Затова Дън Сяопин решава да „отвори” Китай за чуждестранните инвестиции и, паралелно, да преориентира китайската икономика, от селското стопанство и тежката индустрия, към експортно-ориентираните отрасли. По този начин, той разчита, че ще се повиши жизненото равнище, страната ще се сдобие с необходимите и модерни технологии, а квалификацията и производителността на китайската работна сила рязко ще се нараснат. В същото време, Дън се надява, че този път усилията за модернизация няма да доведат до дестабилизацията на Китай и появата на силно напрежение между проспериращите крайбрежни провинции и вътрешността на страната, ръст на регионализма или пък до чуждестранен контрол върху крайбрежната зона. Той смята, че може да избегне всичко това, като съхрани силната централна власт, опираща се на вярната и армия и апарата на Комунистическата партия. Наследниците му продължават да утвърждават лоялността на китайците към държавата, а не към чуждестранните инвеститори, които могат да ги направят богати. Това е онзи залог, който се разиграва и днес.

Геополитиката и сегашното положение на Китай

От политическа и военна гледна точка, Китай успя да постигне стратегическите си цели. Буферните региони са непокътнати и Китай не е застрашен от никакви сериозни заплахи в Евразия. Пекин разглежда опитите на Запада да го принуди да напусне Тибет, като опит за ерозия на китайската национална сигурност. Всъщност, Тибет не е сериозен дразнител за Китай. Той няма никакво намерение да го изостави, тибетците пък нямат достатъчно сили за победоносно въстание, а и никой не планира въоръжена интервенция в региона. По същия начин, уйгурските мюсюлмани в Синцзян са просто дразнител, но не и непосредствена заплаха за Пекин. На свой ред, руснаците не са заинтересовани, нито пък имат възможности за инвазия в Китай, а Корейският полуостров не представлява директна заплаха за китайците.

Всъщност, най-голяма военна заплаха за Китай представлява военноморският флот на САЩ. Китайците стават все по-зависими от морската търговия, а американският флот има възможност (ако поиска) да блокира пристанищата на Китай. Ако го направят, САЩ ще поставят Пекин на колене. Затова основната цел на китайските военни е да направят невъзможна подобна блокада. Китай се нуждае от няколко поколения за да изгради флот, който да е в състояние да се конкурира в военноморските сили на САЩ. Само за подготовката на морски летци, за осъществяването на ефективни операции с участието на самолетоносачи, ще са необходими най-малкото няколко десетилетия докато сегашните курсанти станат капитани и адмирали. И то без да броим времето, необходимо за създаването на самолетоносачите и съответните самолети, както и за усвояване на тънкостите при провеждането на операции с тяхно участие.

Основната задача пред Китай е да направи блокадата толкова неизгодна, че американците никога да не се опитат да я осъществят. За целта, китайците се запасяват с противокорабни ракети с наземно и подводно базиране. Стратегическото решение за Китай е той да създаде ракетни сили, които да са достатъчно разсеяни в пространството (така че да не могат лесно да бъдат унищожени от САЩ) и да имат достатъчно голям радиус на действие, така че да държат американците на значително разстояние – например в централната част на Тихия океан.

За да бъдат ефективни тези ракетни сили, те трябва да са в състояние да откриват и проследяват потенциалните цели. Затова, ако китайците продължат да развиват именно тази стратегия, те ще бъдат принудени да създадат собствени системи за морско разузнаване с космическо базиране. И тъкмо това са технологиите, по които те работят в момента. Противокорабните ракети и космическите системи, включително антиспътниковите системи, предназначени да „ослепят” американците, определят мащабите на китайското военно противодействие срещу единствената значима военна заплаха за Китай.

Освен това, Пекин може да използва тези ракети за блокирането на Тайван и прехващани на корабите, опитващи се да го нарушат. Китайците обаче не разполагат с военноморски сили за да осъществят десант на сушата и така да подкрепят и финализират операцията по „реинтегрирането” на острова. Освен това, Китай не е в състояние да наложи въздушно господство в Тайванския пролив. Той би могъл да причини големи неприятности на Тайван, но не и да го окупира.

Ракетите, спътниците и подводниците определят военноморската стратегия на Китай

За Китай, основният проблем, касаещ Тайван, е свързан с морето. Тайван е така разположен, че е изключително подходящ за разполагане на военновъздушни и военноморски бази, които да пресекат транспортните комуникации между Южнокитайско и Източнокитайско море, изолирайки, на практика, северното крайбрежие на Китай и Шанхай. Всъщност, ако разгледаме архипелага Рюкю, простиращ се от Тайван до Япония, и също го включим в тази схема, виждаме, че блокадата на севернокитайското крайбрежие е възможно и без Тайван. По принцип, островът няма кой знае какво значение за Китай, освен ако не провежда откровено враждебна политика към него или е част от антикитайски съюз (например със САЩ). Ако това е така, географското положение на Тайван може да създаде много сериозни проблеми на Китай. Освен това, островът има голямо символично значение за китайците и повдигането на този въпрос традиционно възпламенява националистическите им чувства. Тоест, макар Тайван да не представлява пряка заплаха, той може да бъде косвена опасност, която Китай не може да игнорира.

Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната, днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.

При това обаче, китайците нарушават сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство. Руснаците бяха склонни да се примирят с ръста на китайската икономическа активност в региона, но се опасяват от превръщането на Китай в политическа велика сила. В исторически план, Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва. Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.

Исторически погледнато, китайско-руските отношения винаги са били сложни. До Втората световна война, Съветите се опитват да манипулират китайската политика. След 1945, отношенията между Съветския съюз и Китай никога не са били толкова добри, както твърдят някои, а понякога дори са откровено враждебни, както например през 1969, когато руските и китайски войски се сражават на река Усури. Руснаците, традиционно се опасяват от китайска експанзия в районите по тихоокеанското си крайбрежие. Китайците пък са загрижени от руско проникване в Манчжурия и дори отвъд нея.

Всичко това обаче не се случва, защото логистичните усилия, свързани с подобни действия, биха се оказали непропорционални, затова нито една от страните не иска да рискува в битка с другата. Според мен, това съображение е валидно и за сегашната ситуация. В същото време обаче, нарастващото китайско влияние в Казахстан няма как да не тревожи руснаците, които биха могли да опитат да го изтласкат оттам. Но, ако решат да го направят, това би прераснало в сериозен проблем. Втора точка за взаимен натиск между двете страни ще бъде Тихоокеанският регион, като нещата допълнително се усложняват от близостта на Корея.

Всичко това обаче, са само теоретични възможности. Заплахата от американска блокада на китайската крайбрежие и използването на Тайван за изолацията на Северен Китай, както и конфликтът с руснаците заради Казахстан, са все възможности, които китайците следва да отчитат, ако искат да са готови за най-лошия сценарий. На практика обаче, САЩ не са заинтересовани от блокирането на Китай, а китайците и руснаците не възнамеряват да изострят конкуренцията си в Казахстан.

Китай няма геополитически проблем, който да притежава чисто военни измерения. Това е свързано с традиционната му силово позициониране и гарантиране на физическата сигурност, например с помощта на буферните региони. Китай съумява да го постигне, подчинявайки действията си на три основни стратегически императиви (за които споменах по-горе). В момента, той изглежда най-уязвим по отношение на първия императив: единството на хански Китай. Последното не е свързано с някаква военна заплаха, заплахата в случая е икономическа.

Икономическите измерения на китайската геополитика

Тоест, основният геополитическо проблем на Китай е икономически и има два основни аспекта. Първият е доста прост. Китайската икономика е ориентирана към износа, което прави страната зависима отвън. Независимо от това, колко са големи валутните му резерви, с колко много високи технологии разполага или пък, колко евтина е работната му сила, Китай зависи от готовността и възможността на другите държави да внасят неговата продукция, както и от възможностите за физическата и доставка до техните пазари. Всяко нарушаване на този процес оказва директно влияние върху състоянието на китайската икономика.

Основната причина другите държави да купуват китайските стоки е тяхната цена. Те са по-евтини, заради разликата в работната заплата. Ако Китай загуби това предимство, или пък възникнат някакви други непредвидени пречки, експортните му възможности ще намалеят. Днес например, когато цените на енергоносителите растат, себестойността на продукцията се увеличава, а относителната разлика в заплащането на труда намалява. Според търговските партньори на Китай, в определен момент, стойността на китайския износ, по отношение на „политическите разходи” (свързани със затварянето на заводи), ще започне да се променя

Китай не може да въздейства върху всички тези процеси. Той не може да контролира световните цени на петрола. Китайците могат да използват огромните си валутни резерви за да „субсидират” тези цени за производителите, но на практика това ще означава връщане на големи средства обратно към държавите-потребители на китайски стоки. Пекин може да контролира ръста на заплатите, въвеждайки контрол върху цените, но това ще провокира вътрешна нестабилност. Истината е, че китайският възход се основава на факта, че Китай се превърна в „индустриалната работилница на света” и в това си качество изцяло зависи от останалия свят, който купува стоките му.

Налице са и други въпроси, касаещи Китай, като започнем с дисфункционалната финансова система и свършим със състоянието на селските стопанства. Всичко това може да се добави към очертаните по-горе проблеми. В геополитиката обаче, винаги търсим „центъра на тежестта”, а по отношение на Китай нещата опират до това, че колкото по-ефективен става китайският износ, толкова повече страната се превръща в заложник на своите клиенти. Някои анализатори предупреждаваха, че Китай може да изтегли парите си от американските банки. Това е малко вероятно, но да приемем че го направи. Какво обаче биха правили китайците, ако загубят САЩ, како клиент?

Китай се е поставил в такова положение, че просто е длъжен да поддържа доброто настроение на клиентите си. Той ежедневно се бори с тази сурова реалност, но фактът си остава факт: останалият свят е много по-малко зависим от китайския износ, отколкото Китай е зависим от останалия свят.

Това пък ни води до втория, още по-сериозен, аспект на китайските икономически проблеми. Както вече споменах, първата (от общо трите) основна геополитическа необходимост пред Пекин е да гарантира единството на хански Китай. Третата пък е свързана със защитата на Тихоокеанското му крайбрежие. Навремето, Дън Сяопин залага на това, че ще може да „отвори” крайбрежието без да ерозира единството на хански Китай. В резултат, както и през ХІХ век, крайбрежният регион стана богат. Само че вътрешните региони продължават да са изключително бедни. Крайбрежният регион е сериозно ангажиран в глобалната икономика, а вътрешната част на Китай – не. Тоест, Пекин за пореден път е принуден да балансира между крайбрежието и вътрешната зона.

Интересите на крайбрежните райони и тези на вносителите и инвеститорите са тясно свързани. В Пекин са силно заинтересовани от съхраняването на вътрешната стабилност. С нарастване на натиска, властта ще се стреми да увеличи контрола си над политическия и икономическия живот по крайбрежието. Интересът на вътрешната зона е да получава средства от крайбрежието. Последното пък е заинтересовано да запази тези средства за себе си. Пекин се опитва (и ще продължи да го прави) да удовлетвори и двата региона, като не допусне разпадането на Китай, без, в същото време, да прибягва до драконовите мерки на Мао. Неблагоприятната международна икономическа конюнктура обаче, води до спад в търсенето на китайската продукция, затова и полето на маневриране на Китай се стеснява.

Втората част на проблема, произтича от първата. Ако глобалната икономическа криза са проточи (или, още по-лошо, внезапно се задълбочи), китайският износ рязко ще намалее, а Пекин ще бъде принуден да балансира между нуждаещата се от финансови средства вътрешна зона и крайбрежните райони, страдащи от намалелия износ. Да не забравяме, че около 900 млн. китайци обитават вътрешните райони и само 400 млн. живеят в крайбрежната зона. Когато нещата опират до намирането на баланс от страна на властта, вътрешните региони се превръщат във физическа заплаха за режима, а пък крайбрежието дестабилизира разпределението на богатството. На страната на вътрешната зона са масите, а на крайбрежието – международната търговска система. Навремето императорите са имали по-малко проблеми, отколкото сега управляващите в Пекин.

Заключение

Геополитиката се основава на географията и политиката. Политиката пък има два аспекта: военен и икономически. Те си взаимодействат и се подкрепят взаимно, но в крайна сметка са съвършено различни. За Китай, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Проблемите, с които се сблъсква Китай, имат дългосрочен характер и касаят Североизточна Манчжурия и силовия баланс в Тихоокеанския регион.

Най-големият геополитически проблем на Китай е икономиката. Първият геополитически императив е запазване единството на хански Китай, а третият – защитата на неговите брегове, като те се определят в по-голяма степен от икономически, отколкото от военни съображения. Вътрешно и външнополитическите проблеми произтичат от икономиката. Мащабното икономическо развитие на страната, осъществено през живота на последното поколение китайци, имаше безжалостно географски характер. Това развитие беше от полза най-вече за крайбрежието, оставяйки вътрешната зона, където живеят огромното мнозинство китайци, да се влачи далеч зад него. Освен това, Китай си остава уязвим по отношение на глобалните икономически сили, които той не може да контролира, нито може да промени и приспособи. Всъщност, това не е нещо ново в китайската история, но традиционният начин за разрешаване на този проблем е свързан с възхода на регионализма и отслабването на централната власт. Залогът, направен навремето от Дън Сяопин, задължава всичките му наследници. Той започна тази игра, но именно те трябва да я изиграят докрая.

Най-важният въпрос в случая е, какво представлява икономическата основа на днешен Китай – фундамент или баланс? В първия случай, процесът може да се проточи дълго. Във втория обаче, накрая всичко ще рухне. Както се очертава, липсват практически доказателства, че става дума за фундамент, най-малкото защото мнозинството китайци продължават да преживяват с по-малко от 100 долара месечно, т.е. те очевидно са изключени от играта. Тоест, става дума за баланс, а това застрашава първия геополитически императив на Китай: съхраняване единството на ханския етнос на всяка цена.

 

* Авторът е известен икономически експерт, председател на Американското бюро за икономически изследвания

Както е известно, от началото на 2010 насам, иракският филиал на Ал Кайда понесе значителни загуби. Така, през януари, американските специални части ликвидираха Абу Халафа – един от високопоставените полеви командири, отговарящ за прехвърлянето на чуждестранни моджехидини в Ирак. През март, иракските служби за сигурност арестуваха „емира” на Ал Кайда в Багдад Манаф Абдул Рахим ар-Рауи, с чиято помощ попаднаха по следите на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” (прокламираното от радикалните бунтовници-сунити „държавно образувание”, което в същото време е и основната бунтовническа организация, обединяваща няколко местни джихадистки формации, включително иракския клон на Ал Кайда) (1) Абу Аюб ал-Масри и Абу Омар ал-Багдади. В края на април пък, беше убит шефът на Ал Кайда в Северен Ирак Ал-Убайда. Паралелно бяха ликвидирани няколко десетки водачи от средния ешалон на иракския филиал на Ал Кайда, отговарящи за икономическите аспекти на дейността му, включително за доставките на оръжие и боеприпаси.

Смъртта на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” Абу Омар ал-Багдади и Абу Аюб ал-Масри, в резултат от съвместната операция на американската армия и иракските специални служби постави въпроса за бъдещето на бунтовническата „държава в държавата”.

В същото време, въпреки нарастващата численост на иракските сили за сигурност, както и относителните им успехи в борбата с тероризма, те, както и преди, зависят от американската военна подкрепа. Мнозина експерти подчертават силната им корумпираност, както и наличието в техните редове на хора, свързани с радикалните групировки. Изтеглянето на американските войски от Ирак, обявено от президента Обама на 1 септември 2010, беше оценено от Ал Кайда и представено от нея пред мюсюлманския свят като победа на салафизма. Тоест, както можеше да се очаква, ислямистите използваха това знаменателно събитие за целите на собствената си пропаганда и привличането на нови привърженици.

Тъкмо поради това, Ал Кайда се опитва да демонстрира военните си възможности, както и способността си да осъществява мащабни терористични действия. Така, на 10 май 2010, мрежата на Бин Ладен реализира серия от диверсионни операции в Мосул, Фалуджа, Багдад, Хила и Басра, в които загинаха 120 и бяха ранени 350 души. При това организацията постоянно импровизира, използвайки различни типове взривни устройства, както и безшумни оръжия, а в основни цели се превръщат правителствените обекти, контролно-пропускателните постове и шиитските джамии.

След краткото мълчание, последвало убийството на Ал-Масри и Ал-Багдади, иракският филиал на Ал Кайда представи новия си водач Ал-Насър Лидийн Аллах Абу Сюлейман (Абу Сюлейман), който още в първото си официално обръщение отправи заплахи към иракските шиити, управляващия режим и коалиционните части, подчертавайки, че ще продължи да следва курса на предшествениците си.

Новата стратегия на Ал Кайда в Ирак

Междувременно, на един от салафитските интернет-сайтове, беше публикуван т.нар. „Стратегически план за подобряване на политическата ситуация в Ислямската държава Ирак”. В този документ, включващ пет глави, се анализират сценариите и приоритетните направления на борбата, водена от Ал Кайда. След частичното изтегляне на американските сили (да не забравяме, че в страната остават над 50 000 американски военнослужещи, под формата на обслужващ персонал и военни съветници), ислямистите очевидно ще се стремят по-активно да използват религиозните и етнически противоречия в страната, опитвайки се да привлекат на своя страна част от племенните лидери. Според авторите на въпросната програма, именно по този начин Ал Кайда ще може да укрепи позициите си в Ирак.

В първата глава - „Сериозни опити за обединение”, се посочва, че Ал Кайда ще продължи да работи за обединяването на джихадистките групировки в една структура – тази на „Ислямската държава в Ирак”. Сред първите организации, които ще влязат в това обединение вероятно ще бъде „Ансар ал-Ислам”, чиито водач Абу Абдала аш-Шафи беше един от претендентите за мястото на убития Ал-Багдади (тук е мястото да напомня, че през лятото на 2010 Аш-Шафи беше арестуван при съвместна операция на американските и иракските специални части). Сред възможните съюзници на Ал Кайда можем да посочим също организацията „Джеиш Абу Бакр ас-Сидик ас-Салафи”, която много тясно си взаимодейства с иракския клон на Мрежата при осъществяването на диверсионни операции.

Във втората глава „Балансирано планиране на въоръжените сили” пък се посочва, че Ал Кайда ще концентрира усилията си за ликвидирането на активистите на т.нар. „сахва” („съвети за пробуждане” – една от сунитските милиции), често отказващи да сътрудничат със салафитите. Сред приоритетните цели на бъдещите въоръжени нападения остават водещите иракски политици, като се посочва, че „90% от куршумите ни са предназначени за „вероотстъпниците” (активистите на „сахва”, политиците, високопоставените военни), а 10% - за американците”. Като образец за бъдещите действия, ислямистите предлагат да се използва терористичното нападение, осъществено в Афганистан от йорданския атентатор-самоубиец Хумам Халил Абу Мулал ал-Балауи, против група служители на ЦРУ. За целта, авторите на документа предлагат да се вербуват сътрудници на иракските служби за сигурност в ключовите обекти на страната.

В същото време, водачите на иракския клон на Ал Кайда смятат за контрапродуктивно да водят активни бойни действия срещу иракската армия, поне докато американците не напуснат окончателно страната. В момента те целят най-вече укрепване на позициите си сред иракските сунити, като планират първо да поставят под контрол териториите, напуснати от американската армия.

От анализа на третата глава – „Подтикване на съветите към джихад”, може да се заключи, че ислямистите възнамеряват постепенно да сформират, на базата на бившите бойци на т.нар. „сахва”, въоръжени отряди (в стратегията те се наричат „джихадистки съвети за пробуждане”) за борба с иракската армии и шиитите. Според авторите на стратегията, днес, както и в обозрима перспектива, основната опасност за салафитите е свързана именно с шиитските групировки и, в частност, с „Хизбула”.

Тоест, на сегашния етап Ал Кайда очевидно вече не разглежда редовите членове на „сахва” като основна заплаха. Напротив, ислямските радикали се ориентират към търсене на сътрудничество с техните лидери. В тази връзка се планира провеждането на масирана информационна кампания в подкрепа на осъществяваните от Ал Кайда операции, с цел дистанцирането им от терористичните акции на криминалните групировки или на отделни националистически съпротивителни организации, които са съпроводени с големи жертви сред мирното население. В същото време Ал Кайда планира да отдели сериозни финансови средства за привличане на своя страна на племенните вождове и ръководителите на „сахва”.

Четвъртата глава – „Грижата за политическия символ”, в по-голямата си част, е посветена на анализ на кризисната ситуация, в която се намира иракският филиал на Ал Кайда и която, според авторите на документа, е възникнала след смъртта на Ас-Заркауи, ползващ се със сериозната подкрепа на редица финансови структури от Персийския залив, за разлика от наследника му Ал-Масри. Посочва се, че един от сериозните проблеми, с които се сблъскват в момента радикалните ислямисти, е липсата в редовете им на харизматични личности, подобни на Ас-Заркауи, способни да повдигнат бойния им дух.

Важно място в стратегията се отделя на анализа на ответните действия на лансираната от американците пропагандна кампания срещу „Ислямската държава в Ирак”, чиято цел е да се внуши на иракчаните, че тя има само виртуален (а не реален) характер, като в същото време върху нея се стоварва отговорността за почти всички терористични нападения, осъществяващи се в страната.

В последната глава на стратегията – „Уверения към противниците”, се съдържа обръщение към представителите на религиозните малцинства в Ирак и, на първо място, към християните. В него се посочва, че Ал Кайда ще гарантира правата и сигурността им, ако решат да подкрепят „моджехидините”, действащи в районите, компактно населени от тях. В същото време се подчертава, че, поне в краткосрочна перспектива, шиитите ще продължат да се смятат за врагове на „истинския ислям”, с които ислямистите ще водят непримирима борба.

Шансовете на Ал Кайда след изтеглянето на американците

Налице са няколко фактора, даващи възможност на радикалните ислямисти да разчитат, че ще могат да укрепят позициите си в Ирак. На първо място, изтеглянето на американските войски от редица населени пунктове гарантира на групировките на Ал Кайда допълнителна мобилност.

На второ място, определен брой освободени от иракските затвори „моджехидини” отново се връщат в редовете на организацията. От януари до септември 2010, иракските власти са освободили над 6000 души, много от които бяха осъдени заради принадлежността си към екстремистки организации. При това, част от амнистираните са станали привърженици на „чистия ислям” именно в затворите, попадайки под влиянието на ислямистите. Сред освободените бе Мохамед Али Мурад, в миналото помощник на Ас-Заркауи във Фалуджа, който е отговорен за организацията на редица терористични акции в Багдад, както и специалистът на Ал Кайда по изготвяне на взривни устройства Ясер Гафур.

Друг фактор, който, в перспектива, може да доведе до укрепване позициите на Ал Кайда, може да се окаже нестабилността на иракската икономика. Въпреки известното подобряване на условията за живот, Ирак беше много сериозно засегнат от световната криза. Както е известно, страната на 90% зависи от износа на петрол и спадът на цените му на световния пазар значително намали приходната част на националния бюджет. Това принуди правителството на Нури ал-Малики да ограничи държавните разходи, през 2010, от 79 до 59 млрд. долара. Което, на свой ред, доведе до намалено финансиране на армията и полицията. В Мосул например, в резултат от ограничаването на инвестициите в отбраната и сигурността, числеността на полицаите в региона намаля до 5300 души, което е два пъти по-малко от необходимото за адекватно противодействия на терористите.

Освен това, икономическите трудности съдействат за ръста на корупцията и безработицата в страната. Ал Кайда активно използва създалата се ситуация за осъществяване на терористичните си операции. В Ирак вече е масова практика подкупването на полицейски служители и офицери от ислямистите, които по този начин проникват в различни обекти и осъществяват там акциите си. Така например, стана известно, че Ал Кайда е платила около 10 хиляди долара за да осигури безпрепятствено проникване на свои терористи-самоубийци през контролно-пропускателния пункт на иракското Външно министерство. Жертви на това терористично нападение, осъществено през декември 2008, станаха няколкостотин души. Не са редки случаите, когато организацията плаща на администрациите на затворите за освобождаването на свои активисти и заличаването им от затворническите регистри.

Насилието и терорът пречат за реалната стабилизация на управляващия режим и възстановяването на Ирак. Както е известно, сунитите традиционно не изпитват доверие към правителството, смятайки че то е наложено от окупаторите. В същото време обаче, самите те не разполагат с авторитетни лидери, способни достойно да представляват сунитската общност и да водят диалог с шиитското мнозинство. На свой ред, шиитите са твърдо решени да се възползват от историческия шанс да заемат лидерските позиции в Ирак. Кюрдите пък смятат за своя основна задача да укрепят максимално автономията си в северната част на страната и поставят под пълен контрол т.нар. „спорни територии” и най-вече Киркук.

В така създалата се ситуация, Ал Кайда ще направи всичко възможно за да съхрани позициите си в Ирак. Първоначално, организацията се стремеше да печели време до изтеглянето на основните американски сили от Ирак. Сега, когато това вече е факт, ислямистите се надяват, че в страната рано или късно ще избухне мащабна гражданска война и планират да се възползват от нея за да превърнат Ирак в своя сигурна база.

 

Бележки:

1. Провъзгласената през 2006 от радикалните ислямисти „Ислямска държава в Ирак” (ИДИ) трябваше да стане отговор на фактическата поява на кюрдска и шиитска държава в Ирак. Освен това, ИДИ беше създадена за да обедини сунитските бунтовнически групировки и да предотврати конфликтите помежду им. По същество, създаването на ИДИ бе реакция на многобройните декларации на лидерите на местните ислямистки организации, че Ал Кайда, състояща се от „чужденци”, се стреми да доминира в иракското съпротивително движение. Сега, в рамките на новата структура, в иракския клон на Ал Кайда бяха включени повече иракчани, а самата тя стана просто една от групировките, участващи в ИДИ и подчиняваща се на лидера и Омар ал-Багдади. Така, статутът на иракският клон на Ал Кайда формално беше сведен до нивото на редова бунтовническа организация. Въпреки принципните идеологически различия между националистическите бунтовнически групировки и Ал Кайда, общата им заинтересованост от  активизиране на борбата с окупационните сили и дошлите на власт в Ирак шиити, направи възможно сътрудничеството между радикалите и националистите. В същото време, ръководството на иракския клон на Ал Кайда изпитваше сериозни опасения, че местните бунтовнически групировки и правителството могат да се споразумеят и така привържениците на „глобалния джихад” да останат извън властта (както се получи навремето в Йемен). Сред целите, които си поставяха ислямистите със създаването на ИДИ беше поставянето под контрол на иракската съпротива и тя да получи облика на глобална борба с неверниците за създаване на световен халифат.

 

* Българско геополитическо дружество

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн