06
Пет, Дек
5 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

От момента на създаването на НАТО, преди повече от шейсет години, европейците все повече икономисват от средствата си за отбрана. А тъй като континентът, който в момента, на практика, е във фалит, отчаяно продължава са орязва държавните разходи, можем да очакваме че инвестициите за военни нужди ще намалеят още повече. Междувременно, финансовото състояние на Вашингтон не е по-добро: САЩ също трябва да намалят средствата за военни нужди, особено тези, които касаят Европа.

Еволюцията на НАТО

Трансатлантическият алианс беше създаден през 1949, когато се влошиха отношенията със Съветския съюз. Тогава, мисълта за евентуален пробив на Червената армия през коридора в района на Фулда се беше превърнала в кошмар за Запада. Както е известно, през първите години от съществуването на НАТО неговите европейски членове, по напълно разбираеми причини, концентрираха усилията си за възстановяване на своите икономики. И тогава и по-късно, те предпочитаха да стоварят тежкото бреме на военните разходи върху раменете на САЩ. Вашингтон редовно призоваваше съюзниците си да увеличат военните разходи и те винаги обещаваха, че ще го направят. След това обаче, неизменно се отказваха от обещанията си, оправдавайки се с вътрешните нужди и политическите трудности. През 80-те години на миналия век европейците вече активно се обявяваха против инициативите на Вашингтон в Централна Америка и на други места. Въпреки това, САЩ продължаваха да защитават блудните си съюзници.

След това настъпи крахът на комунизма и мнозина започнаха да си задават въпроса, за какво ни е НАТО, която на практика, представляваше антисъветски военен съюз.

Днес Европа вече не трябва да се защитава от никого. Страшната Червена армия вече не съществува. Москва разполага само с ограничени неядрени сили и не се готви за марш-наскок към Варшава или Будапеща, да не говорим за Берлин и Париж. Европейският съюз, като цяло, има повече население и по-мощна икономика, отколкото Америка.

Първоначално, привържениците на НАТО лансираха предложения алиансът да се заеме с борбата срещу незаконния наркотрафик и опазване на околната среда. След това, ръководството на организацията започна да прокарва идеята за регионална интеграция, чрез разширяването и в Централна и Източна Европа. Макар че всички тези мисии нямаха особен смисъл. Защото ЕС винаги се е справял по-добре от НАТО със задачите, имащи невоенен характер.

След това НАТО излезе извън рамките на зоната на своята отговорност, осъществявайки агресия срещу Сърбия, която не заплашване нито една държава-членка на алианса. Целта беше разрешаването на етническия конфликт в Косово. Балканите обаче, бяха по-важни за Европа, отколкото за САЩ.

Сега пактът осъществява мисия в Афганистан. Уви, войната в тази страна си остава, предимно, американска война. Реална съюзническа помощ ни оказват само малка група държави, при това тя можеше да бъде организирана и на двустранна основа (Австралия например, прави това извън рамките на НАТО). Повечето европейски държави изпратиха в Афганистан само незначителни военни контингенти, ограничавайки участието им в бойните действия с налагането на редица условия и уговорки. Всички тези части са далеч от бойното поле и мислят само, как по-скоро да се махнат от страната.

Междувременно, разширяването на НАТО доведе до това, че Америка се оказа по-слабо защитена отпреди. Включването в алианса на балканските и прибалтийски посткомунистически държави му донесе маса нови задължения, без, на практика, да му осигури някакви нови възможности.

Евентуалното присъединяване към НАТО на Грузия и Украйна би влошило още повече ситуацията, защото в редовете на пакта могат да се появят огромни „черни дупки”, генериращи несигурност. Нито едната, нито другата държава имат каквото и да било отношение към сигурността на Америка. Членството на САЩ в НАТО би трябвало да гарантира именно тази сигурност, а не само сигурността на другите членки, за сметка на нарастващите рискове за самите американци.

Новите европейски амбиции

Междувременно, предоставяйки на Америка да се занимава с всички военни проблеми, водещите европейски държави започнаха да прокарват илюзорната идея за превръщането на ЕС във велика световна сила. Те широко рекламираха Договора от Лисабон, въвел постовете президент и външен министър на Съюза, и провъзгласиха необходимостта от „обща политика в сферата на сигурността и отбраната”. Истината обаче е, че този договор доведе само до по още по-голям бюрократичен хаос, вместо да вдъхне на континента по-голяма увереност в собствените сили. Сега в ЕС има трима различни ръководители (двама постоянни и един, сменящ се на ротационен принцип) които дискретно си съперничат, кой е по-главен. „Върховният представител” по външните работи например, прекарва повече време, преговаряйки с политиците от ЕС, отколкото с представителите на други държави.

По-важно обаче е нещо друго. Европейците, както и преди, отказват да развиват въоръжените си сили, гарантиращи реализацията на външната  и отбранителната политика на Европа. Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен признава, че тази система „ще си остане книжен тигър, ако липсват усилия там, където ни е необходим конкретен военен принос”.

Няма обаче никакви шансове, че подобен принос действително ще бъде направен. През последните двайсетина години, повечето европейски държави неотклонно съкращават военните си разходи. Само пет страни реално изпълняват изискването на НАТО да отделят 2% от националния си БВП за нуждите на отбраната. Някои държави отделят само 1%, а дори и по-малко. Като тези средства могат да намалеят още повече в бъдеще. Ето какво съобщава Wall Street Journal например: „Правителствата на Франция, Германия, Испания и Италия, които приеха сурови мерки за икономии, в отговор на европейската дългова криза, обещаха, че съкращенията няма да засегнат въоръжените им сили”. В същото време обаче, британският военен министър Брайан Фокс заяви, че ще осъществява подобни съкращения „безпощадно и без излишни емоции”.

В момента, в Афганистан се намират около 40 хиляди военни от различни европейски държави, като броят им в бъдеще ще намалява. Изпращането на войски в Афганистан никъде не се ползва с популярност. Сравнително наскоро например, тъкмо заради споровете, дали да се удължи срока на пребиваване на холандския контингент в Афганистан, правителството на Холандия падна от власт. Дори британските политици все по-открито говорят за необходимостта от връщане на военния контингент у дома.

Новите членове на НАТО, които би трябвало повече да се тревожат от близостта на все още достатъчно силната „руска мечка”, се държат по същия начин. В анализа си за Института за стратегически изследвания (SSI) полковник Джоел Хилисън отбелязва: „Ако, след 2001, военните разходи на Русия започнаха да нарастват, средното военно натоварване на новите страни-членки на алианса, продължи постепенно да намалява”. По този повод, някои американци си позволяват открито да изливат гнева си върху европейците, квалифицирайки ги като „парцали”, или още по-зле. Така, Робърт Каплан говори за европейската „упадъчност”, посочвайки че: „Тъй като европейският патриотизъм постепенно се изпари, правителствата на европейските държави вече не могат да искат жертви от народите си, когато се решават въпроси на войната и мира. Колкото и да е парадоксално, но побеждавайки в студената война, ние изгубихме Европа”. На свой ред, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс се опита да бъде по-дипломатичен, заявявайки, през февруари 2010, че „Демилитаризацията на Европа – в резултат на която значителна част от населението е предубедено против военната сила и свързаните с използването и рискове – се превърна от благото на ХХ век, в препятствие по пътя към гарантиране на реална сигурност и стабилен мир, през ХХІ век”.

Несъмнено, в нашия опасен свят, военната сила може да бъде от полза. Но отношението към войната, като към поредния вариант на външнополитически действия, може да се окаже още по-голямо „препятствие по пътя за гарантиране на реална сигурност и стабилен мир”. Дълги години правителството на САЩ водеше безразборни войни и отправяше заплахи наляво и надясно, оставяйки самата Америка все по-малко защитена. В тези случаи, европейските привърженици на мира се оказваха прави по-често, отколкото американците.

Може ли да бъде възроден трансатлантическия алианс

В същото време, мечтата за възраждането на евроатлантическия алианс продължава да е жива. Така наречената „група експерти”, начело с бившия държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, публикува, в средата на май 2010, доклада си „НАТО 2020: гарантирана сигурност и динамично взаимодействия”. В този документ се съдържа призив за формулиране на „нова стратегическа концепция”, която да включва: защитата на Европа, борбата с нетрадиционните заплахи, действията отвъд границите на алианса, постигането на победа в Афганистан, преодоляване на кризите, създаване на нови партньорства, „участие във всестранните подходи към решаването на сложните проблеми”, взаимодействието с Русия, включването в състава на НАТО на нови членове, укрепването на военния потенциал, съхраняване и поддържане на ядреното оръжие, създаване на система за противоракетна отбрана, отговор на кибератаките, превръщането на НАТО в „по-динамична организация” и, накрая (но не и по важност) – „анализ на историята на НАТО”.

Преди време, за Института на ЕС за изследване проблемите на сигурността (European Union Institute for Security Studies) бе подготвен по-обширен доклад, в който се призовава за изграждането на военен потенциал, съответстващ на числеността на „гражданското население” на страните-членки. Освен това, в него се препоръчва Европа „да започне да действа независимо от НАТО”, като за целта ще се наложи създаването на „пълномащабно европейско командване за планиране и провеждане на военни операции”.

Това са твърде амбициозни цели за държави, които, през 2020, могат да останат без армии, ако продължат да съкращават със същите темпове военните си разходи. Истината е, че не съществуват кой знае колко заплахи, за чието преодоляване европейците следва да се въоръжават. Русия може да „накаже” неразумната Грузия, но опитът да бъде погълната Украйна или Полша е нещо съвсем друго и просто не е по силите и. Днес, нашествието от Марс изглежда също толкова вероятно, колкото и руското настъпление на запад.

Разбира се, събитията в света оказват определено въздействие върху европейците. Но, тъй като няма заплахи, застрашаващи съществуването на държавите им, всички бъдещи войни ще бъдат по-скоро „войни по избор”, а не по необходимост. Освен това, всички печалби, трябва да бъдат сравнявани с необходимите разходи и жертви. Колко например, струва на европейците финансирането на клана на Карзаи, който управлява в Афганистан. Впрочем, когато говорим за тази страна, се налага усещането, че подобно нещо вече никога не бива да се случва. Наскоро военният министър на Германия предложи четири нови ограничителни критерия за осъществяването на военни мисии от пакта, първият от които е „наличието на сериозна и неизбежна заплаха за някоя страна-член на НАТО”. Афганистанската мисия вероятно би се провалила и по четирите критерия, още в момента на предлагането и, да не говорим за сегашната ситуация.

Основният проблем, твърди Ендрю Басевич от Бостънския университет, има културен характер – според него, европейците просто вече не са жадни за кръв. Затова, посочва той, усилията за превръщането на НАТО от „отбранителен съюз в инструмент за пректиране на мощ” са просто поредния, обречен на провал опит „ да се възроди европейския боен дух”. Което няма как да се случи.

Време е САЩ да се изтеглят от Европа

Вместо да хленчат по повод намаляващите военни разходи на Европа – особено след като положиха толкова усилия за да убият всяко желание на континента да действа самостоятелно – САЩ трябва да позволят на европейците сами да отговарят за последиците от собствените си действия. Това означава, че трябва да бъдат изтеглени американските войски и НАТО да бъде оставена на Европа. Континенталната отбрана трябва да се превърне в прерогатив на ЕС, а първите две букви от абревиатурата НАТО (North Atlantic, т.е. Северноатлантически) следва да бъдат премахнати (макар че това, зависи и от избора на Канада). Ако пък страните-членки предпочетат да запазят своя скъп и разоряващ ги модел на „държавата на всеобщото благоденствие”, нека бъде така.

Независимо от подобно развитие, САЩ и Европа ще продължат да бъдат заинтересовани от военното сътрудничество помежду си – по въпросите, представляващи взаимен интерес. Следва да сме наясно, че Вашингтон просто няма никакви интереси на Балканите. Там вече не съществуват и никакви заплахи за американската сигурност – няма войни, нито пък са дислоцирани американски войски. Повечето европейци смятат, че войната в Афганистан е американска война. Затова САЩ трябва да потърсят подкрепа за нея от онези държави, които смятат, че участието им там засяга глобалната сигурност, а не е само въпрос на солидарност вътре в НАТО.

Не по-малко важно е, че САЩ трябва да намалят военния си бюджет. В момента, общата сума на военните им инвестиции нахвърля 700 млрд. долара, което е почти половината от всички военни разходи в света. В същото време, Америка не е изправена пред някакви очевидни и сериозни заплахи – освен съвършено невероятното ядрено нападение от страна на Русия. САЩ нямат никакви основания да отделят от ограничените си средства за защитата на проспериращите и гъстонаселени свои съюзници – най-вече в Европа, но също и в Азия.

В ерата на студената война, американските лидери се опасяваха от последиците, които биха могли да възникнат за САЩ, заради безхаберието на собствените им съюзници. Сега обаче, от грешките си ще страдат самите съюзници, а не Америка.

Европа фалира и харчи все по-малко средства за отбраната си. Америка също е във фалит, но продължава да харчи огромни средства за военни нужди. Включително и за защитата на Европа. Ако решим да използваме езика на афоризмите, дошло е време за промени. И, ако администрацията не е склонна да осъществи тези промени, с това следва да се заеме Конгресът, използвайки за целта инструментариума на бюджетните инвестиции.

* Авторът е старши анализатор в Cato Institute, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.

След края на студената война изглеждаше, че концепцията за колективна сигурност на Европа има сериозни шансове за успех. Но двете вълни на разширяване на НАТО и войните в Западните Балкани показаха, колко илюзорни са били тези надежди. След 1994, постсъветска Русия, отслабена от поразилата я системна криза, се оказа изтласкана от процеса на формиране на европейската политика.

Студената война приключи, но изграждането на общия европейски дом и на обединяваща го архитектура на сигурност така и не се осъществи. Северноатлантическият алианс се позиционира като „обновената НАТО”, извеждайки на преден план две нови цели. На първо място, „новата НАТО” си присвои ролята на императивен чадър за защита от потенциалните заплахи от страна на Русия, управлявана от Елцин, която балансираше на ръба на хаоса и можеше да стане непредсказуема във външнополитическата сфера и тази на сигурността. Като този път защитата бе необходима не толкова от военни заплахи, колкото от последиците от икономическия упадък и будещата опасения вътрешнополитическа поляризация, способна да провокира по-нататъшното раздробяване на страната, което отговаряше и на настроенията на определени кръгове във Вашингтон (Збигнев Бжежински). Така че официално прокламираната цел на разширяването на НАТО бе укрепване сигурността на държавите от региона в състава на трансатлантическия съюз.

Това развитие на събитията беше възприето от руския политически елит като опит за обособяване и изолиране на страната, която можеше да се превърне в безпомощна играчка на международната сцена. В тази връзка, започна да се лансира тезата, че студената война, официално обявена за приключила, всъщност продължава.

Въпреки това, Русия съумя да се върне в концерта на великите държави, в качеството на достатъчно влиятелна сила. За това, на първо място, помогна осемгодишният бум, който позволи на Москва да възстанови властовите функции на държавата, да смекчи социалните бедствия и да обуздае своеволието на олигарсите. На второ място, следва да посочим прокламираната от Кремъл готовност да участва в борбата с тероризма, като „меденият месец” със САЩ продължи дори по време на Втората иракска война. Настроенията се промениха едва във връзка с делото ЮКОС и процеса срещу Ходорковски. Русия отново бе подложена на масирана критика, но опитите да бъде маргинализирана, както през 90-те, се провалиха. Прекалено тесни бяха станали икономическите и политическите и връзки с държавите от ЕС. Своето влияние оказа и три-векторният подход на руската външна политика и политика за сигурност, благодарение на който бяха създадени структури, гарантиращи сигурността на страната. Освен това, Кремъл реанимира алиансите, които в продължение на десетилетие бяха потънали в забрава и предпазливо пристъпи към формирането на нови съюзни конструкции, които само допреди няколко години изглеждаха немислими. Като пример можем да посочим Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща толкова сложни държави, като Русия, Китай и страните от Централна Азия, и оказала се привлекателна за Индия, Афганистан и Иран.

Въпреки това, днес едва ли може да се твърди, че Москва се намира в кой знае колко благоприятна позиция, т.е. че е интегрирана в достатъчно сигурни стратегически съюзи. ОНД се разпада и опитите за противопоставяне на този процес, например чрез сключването на регионални съюзи (като създаденото през 2003 Общо икономическо пространство) нямаха особен успех. В резултат, Русия беше изтласкана в Евразия, където възникнаха нови формати на военно и икономическо сътрудничество – Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

„Тревожният звънец” (ако използваме израза на руският външен министър Сергей Лавров), който Путин удари на конференцията по сигурността в Мюнхен, през 2007, както и кавказкият конфликт, помогнаха за осъзнаването на проблема от НАТО и ЕС. Масираното използване на сила от Москва срещу Грузия бе последният предупредителен сигнал, че НАТО вече няма да може да продължи с досегашната си политика, реализирайки трето поредно разширяване на изток. В противен случай, на пакта ще се наложи да се сблъска с всички последици от формирането на враждебни лагери в Европа и да поеме отговорността за рисковете, възникващи в тази връзка, за целия континент.

Радикалните промени в международните отношения: стремителната раздяла с хегемонията

След краха на СССР и чак до втората война с Ирак, през 2003, САЩ играеха ролята на хегемон в системата на международните отношения. Но, в светлината на неуспехите в Ирак и, особено, в Афганистан, се налага изводът за относителния упадък на Съединените щати, който обаче не се обяснява само с външни причини, а е съвкупна последица от влиянието на редица фактори.

Още по времето на двуполюсния свят се очерта асиметрия между военната мощ и геостратегическата и проекция, от една страна, и икономическите фактори – от друга. Намаляването на американското превъзходство дори в сферата на високите технологии, да не говорим за военната сфера, се забелязваше още през 80-те години. Реалното производство отстъпи под натиска на неимоверно раздутия финансов капитал. Негативните тенденции се прикриваха зад провъзгласените от Вашингтон високи цели, в духа на „необходимата имперска мисия”. Както смятат мнозина, включително и аз, започналата през август 2008 финансова криза окончателно постави под съмнение способността на Вашингтон да продължи да лидира в трансатлантическия съюз.

Съвкупността от всички тези фактори (геополитическата „разтегленост” на американската военна машина, спадът на конкурентоспособността дори в сферата на високите технологии и гигантският държавен дълг) свидетелства за това, че бившата свръхдържава се движи по низходяща крива. Ако кризата действително се трансформира в продължителна депресия, взривоопасният характер на всички, посочени по-горе, кризисни явления, в своята съвкупност, не може да не се отрази и на американската външна политика.

В така очерталата се ситуация нарастват опасенията, че в САЩ ще започне смяна на парадигмата в посока към изолационизма. Бившият външен министър на Германия Йошка Фишер предполага, че в резултат от финансовата криза в света ще настъпят драматични фундаментални промени, като САЩ и Европа ще се окажат в групата на потърпевшите от тях. Той не изключва промяна на американския външнополитически курс, както и, че „зациклянето на европейците върху американската външна политика, което в миналото се подразбираше от самосебе си, все повече ще остава в историята”.

Връщането на Русия на световната сцена и превръщането на развиващите се държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и Южна Америка в нови центрове на влияние, на практика, дава отговор на въпроса за новата архитектура на системата на международните отношения и принципа на формирането и. „Многополюсната система е реалност и от нея неизбежно произтича необходимостта от глобално сътрудничество” – посочва бившият германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер. Ако принципите на формиране на новия многополюсен световен ред останат открити, то, благодарение на глобализационните процеси, на преден план излиза съвършено новият феномен на „задължаващото съседство”, при който интеграционният опит и нормите на Европейския съюз могат да придобият голямо значение и, възможно, да очертаят модела на бъдещето.

Европейският съюз като плах геополитически играч: предизвикателството на „междинна Европа”

Безусловно, Европейският съюз притежава необходимия потенциал за да изиграе важна роля във формирането на бъдещия световен ред. За това способства крахът на двуполюсния свят и трансформационните процеси към многополюсен модел, съпроводени от относителния упадък на американската хегемония. В същото време обаче, вътрешната нееднородност на ЕС, която още повече се усили след разширяването му, на практика, парализиранеговата дейност. Съюзът все по-често се оказва неспособен да постигне консенсус. Бяха необходими цели 12 години например, за разработването на Европейска политика в сферата на сигурността и отбраната (ЕПСО), предвидена още в Договора от Маастрихт от 1991.

Но въпреки всички тези неуспехи, ЕС вече не е Европейската общност от миналото. Той се превърна в геополитически фактор и заяви претенциите си да бъде самостоятелен играч, включително и на територията на т.нар. „междинна Европа”, превърнала се в поле на съперничеството на външни сили. Москва очевидно не е против развитието на тази тенденция. В обратен случай едва ли преди две години председателят на ЕС (тогава това бе Франция и нейният президент Никола Саркози) щеше да съумее толкова бързо и успешно да се справи с посредническата роля в конфликта между Грузия и Русия.

„Междинна Европа” лавира между два полюса – ЕС, от една страна, и Русия – от друга. САЩ действат на заден план. В резултат от това се формира порочен кръг, който не може да бъде разкъсан безконфликтно. Двата силови центрове, разположени по фланговете, действат под влияние на вътрешнополитическите процеси в тези страни, които обаче, изначално и в еднаква степен, се инициират в региона от ЕС и/или Москва. Комбинацията от фактори (вътрешнополитическата нестабилност и съперничеството между външните сили) постоянно застрашава да наруши съществуващото статукво.

По аналогичен начин може да се оцени и ситуацията около Централна Азия. Ако за Москва, ОНД беше и си остава зона на влияние, сигурност и сътрудничество (т.е. активността на външните сили в нея пряко касае руската политика), за ЕС и НАТО „междинна Европа” се превърна в сфера на интересите им сравнително отскоро.

Тъй като вълните на разширяването на НАТО и ЕС на изток достигнаха постсъветското пространство и влязоха в директен сблъсък с руските интереси, а, освен това, провокираха политическо напрежение и конфронтация в държавите от ОНД, двете страни са принудени да разработват стратегии за предотвратяване на конфликтите и общуване една с друга, каквито доскоро или въобще липсваха, или пък бяха завоалирани със стандартната политическа фразеология. Днес обаче е налице достатъчно благоприятна ситуация за да надделее идеята за изграждането на съвместно бъдеще – във връзка с грузинския конфликт, с идването на власт в Украйна на по-умерен лидер и промяната на американската политика към Русия от администрацията на Обама. Ако това не се случи и се запази твърдият курс към конфронтация, „междинна Европа” ще се превърне в зона на т.нар. „заместващи” (локални) конфликти, които помним от времето на студената война.

От това следва, че основната идея, която, собствено казано, е европейския елемент при формирането на международната политика, не е претърпяла сериозна промяна. Отношението на ЕС към Русия си остава въпрос на живот и смърт за Стария континент и, следователно, детерминанта за политиката на сигурност и мир.

Новото разположение на силите изисква нови отговори

През юни 2009, руският президент Медведев утвърди амбициозната „Стратегия за националната сигурност до 2020” (СНС-2020). Тя се основава на разширеното разбиране за сигурността и представлява ядрото на онова, което можем да определим като „мека сила” в подходите на руската външна политика. В тази стратегия и в редица други документи (посланието на руския президент до Федералното събрание от 12 ноември 2009, проектът за нов Договор за европейската сигурност, статията „Напред Русия”), като своеобразна червена нишка, се съдържа призив към държавите от трансатлантическата общност най-сетне да признаят Русия за равноправен партньор в процеса на реформиране на международните институции.

Фактът, че СНС-2020 обхваща десетгодишен период не е случаен: представената от премиера Путин програма за икономическото развитие на страната има същия времеви обхват. Тоест, външната политика и политиката за сигурност на Русия са насочени към решаването на дългосрочните задачи на модернизацията и руската политическа практика се подчинява все повече на примата на вътрешната политика. Не е учудващо, че в СНС-2020, като основни източници на заплаха се посочват незавършеният процес на изграждане на държавните институции, закъсняващата модернизация на икономиката и обществото, липсата на правна култура, вихрещата се корупция, неефективността на държавния апарат, както и инспирираният (включително и отвън) тероризъм.

Президентът Медведев лансира своя концепция за модернизацията, чиято цел е чрез мобилизация на собствените иновационни ресурси да се създаде модерна, материално обезпечена, свободна и способна сама да се защити Русия. С това е свързана и радикалната трансформация на политическия режим. В тази връзка, на външната политика и политиката за сигурност се възлага специална роля. Основната цел е да бъдат установено стабилно сътрудничество с развитите държави от Азия, Европа и Америка. При това, подчертава Медведев, „налагането на принципа за неделимостта на сигурността в евроатлантическото пространство се превръща в императив за нас”. Специално значение се придава на Договора за европейска сигурност. Двете цели са тясно свързани с проекта за модернизация и изискват провеждането на политика, подчинена на „чисто прагматични цели”.

Въпреки това, трабваше да мине година и половина преди инициативата за европейската сигурност да се изпълни с конкретно съдържание. Предложеният текст на договора обаче, не отговаря напълно на обявените критерии. Основната му идея е, да бъдат създадени механизми за сигурност за всички държави от трансатлантическото и евразийското пространство, като те бъдат поставени на договорна основа. Не е ясно обаче, как могат да бъдат съгласувани действията на всички, споменати по-горе, организации, функциониращи в пространството от Брест (Франция) до Владивосток и занимаващи се с отделни аспекти и регионални особености на проблемите на сигурността. Ако бъде създадена обща за всички организация, как ще се решават въпросите за координацията на действията, разграничаването на пълномощията, разпределянето на функциите и сферите на компетентност? В проекта са включени малко конкретни ясно формулирани предложения. Някои от тях имат толкова общ характер, че не само ще породят безкрайни спорове, а и ще блокират вземането на решения. В това се състои и специфичната слабост на документа, тъй като държавите от НАТО например, ще трябва по-скоро да ограничат, отколкото да увеличат очакванията си в сферата на сигурността.

Затова страните от НАТО и ЕС реагираха сдържано. Несъмнено, инициативата на Медведев не е някакъв коварен трик, целящ да раздели Европа и САЩ. Москва не е заинтересована и от усилването на съществуващото напрежение в отношенията между страните от ЕС относно подхода на Съюза към Русия. Всъщност, по своята трудност, целите, които Кремъл си е поставил, напомнят задачата за намиране квадратурата на кръга. Москва възнамерява:

- да участва във вземането на решенията в контекста на формирането на европейското бъдеще, без при това да се отказва от своята самостоятелност;

- да съхрани съществуващото статукво в Европа;

- да изгради безопасно и мирно пространство в зоната, включваща прилежащите и държави, които следва да бъдат леко ограничени в своя суверенитет, т.е. да нямат право да провеждат антируска политика.

Едва ли следва да очакваме, в най-близко бъдеще, нови разяснения от руската страна. Затова, ако НАТО и ЕС са готови за диалог с Москва, те трябва да обявят своите предложения, които, може би, ще се окажат по-близки до реалностите на общата политика за сигурност.

Европейската политика за сигурност при наличието на няколко световни полюса, или при тяхното отсъствие

Би могло да се помисли за следните стъпки към формиране на нова общоевропейска архитектура, които да станат предмет на дискусия.

1. Повишаване значението на Съвета Русия-НАТО или поетапно присъединяване на Русия към пакта, като първоначално тя стане член на политическата организация на НАТО. Ако гарантирането на сигурността в Европа за достатъчно продължителен период е невъзможно без да се отчитат интересите на Русия, следва най-сетне да се действа съобразно тази проста истина. Ръководството на НАТО самокритично признава, че в епохата на „глобализирана нестабилност” алиансът не е в състояние сам да отговори на очертаващите се предизвикателства и в новата му стратегия следва да се отдели по-голямо внимание на разширеното тълкуване на сигурността. В европейския контекст, това е равносилно на предложение за установяване на по-тесни отношения с Русия. Несъмнено, отношенията между Москва и пакта се задвижиха. Това бе потвърдено от генералния секретар на НАТО Расмусен (в речта му на 17 декември 2009, в Московския държавен институт по международни отношения), от руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин и от шефа на Съвета за сигурност Патрушев. Разбира се, не бива да надценяваме тези изявления, но дори ако бъде реализирана само част от плановете за конкретно сътрудничество (организирано като „инициатива отдолу”) ще започне да се формира атмосфера на доверие, което е задължително условие за постигането на споразумения и по институционалните въпроси. С предприемането на последователни стъпки за укрепване на доверието в такива чувствителни сфери, като ПРО, постепенно би могло да нарасне значението на механизмите за консултации, обмен на информация и, накрая, за вземане на решения в рамките на Съвета Русия-НАТО. Предвид запазващото се трансатлантическо измерение на алианса, подобна конструкция предполага висока степен на доверие и презастраховане:

- нивото на гарантиране сигурността на европейските държави няма да се промени;

- САЩ ще останат част от пакта, като партньор и балансьор;

- най-сетне ще се реализира идеята за укрепване европейския „стълб” на НАТО;

- ще бъдат неутрализирани опасенията за доминиращо положение на Русия;

- проблемите на сигурността и конфликтите ще се разглеждат и решават заедно, в рамките на предвидената за целта структура.

Този вариант ще доведе до радикалното смекчаване на ситуацията със сигурността на Европа, като цяло.

Както е известно, вариантът, предвиждащ присъединяването на Русия към политическата организация на НАТО, беше разгледан, наред с другите въпроси, на заседанието на международния дискусиоен клуб „Валдай” в Лондан, през декември 2009. Руските представители в него (Сергей Караганов, Тимофей Бордачов) го намират за „достатъчно привлекателен”.

2. Сключване на договорни споразумения за гарантиране на мира в Европа между ЕС и Русия. Въпреки че руско-европейските отношения се основават на голям брой икономически споразумения и политико-институционални договорености, реализацията на сценария в сферата на политиката за сигурност си остава изключително сложна задача, тъй като в ЕС не достига политическа воля и липсва консенсус по въпроса за практическата реализация на ЕПСО. САЩ ще си останат съществен фактор в общоевропейската конструкция за сигурност, тъй като към тях са ориентирани повечето членки на ЕС, във военно-политическата сфера. Този порочен кръг (съчетанието между пасивно-отбранителното поведение и отказа от полагането на по-сериозни усилия в рамките на общоевропейската и международна активност на ЕС) може да бъде разкъсан само от някакви извънредни събития във Вашингтон. Подобно развитие едва ли ще тласне напред реализация на ЕПСО. По-скоро, сближаването между Москва и Вашингтон ще даде възможност за възраждането на някои елементи на старата двуполюсна система. Във връзка със съществуващите финансови и икономически зависимости, Вашингтон, очевидно, ще бъде принуден да акцентира върху реализацията на стратегията „Азия на първо място”. Към сериозни размисли навеждат и опасенията за евентуална преориентация на американската геополитика към изолационизма. Всички тези събития са потенциално свързани с формирането на многополюсни структури и нова конфигурация на силите в международните отношения. Те оказват въздействие и върху ЕС. Несъмнено, вътрешнополитическата еволюция на Русия към възприемане на западноевропейските норми ще съдейства за приемането и като потенциален партньор. Допълнително средство би могло да стане присъединяването на Русия и другите държави от ОНД към откритото общоевропейско икономическо пространство, чиито регулационни механизми биха съдейсвали за преодоляване на конфликтите. Натрупването на опит от съвместната реализация на подобни задачи би могло също да съдейства за отстраняване на заплахите, изващи от опасната зона, формирала се между ЕС и Русия – т.нар. „междинна Европа”. В този случай става възможен вариантът за постигане на договореност между ЕС и Русия за съвместна мирна политика, която във военен план да се базира на ЕПСО, но (в съответствие с предишната конструкция на съвместяване на функциите) да не разполага със собствен военен контингент, а да използва компонентите на НАТО. Към тях могат да бъдат присъединени и военните контингенти на Еврокорпуса, т.е. на европейските части за бързо реагиране. На оперативно равнище на подготовка и обучение, както и на командно ниво, следва да бъдат създадени механизми за комуникации и обмен на данни (например за аналитична оценка на наличната информация). При възникване на криза, тези военни контингенти, заедно с подразделения на руската армия и ОДКС, следва да бъдат поставени под общо командване и да се ръководят с помощта на механизми (чието изграждане тепърва предстои) за политически консултации и вземане на решения в рамките на новите институции, като при нужда се ангажират в изпълнението на конкретни задачи.

3. Повишаване статута на ОССЕ и/или удължаване действието на Парижката харта. Изглежда парадоксално, но като най-слабо звено на новата архитектура се очертава именно онази институция, която имаше най-голям принос за слагане край на студената война – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Въпреки това, тя не бива да се игнорира напълно. Така, ЕС и Русия биха могли да се споразумеят за осъществяването на съвместна мирна политика, която, в политически план, да се опира на реформираната ОССЕ, чиито статут следва да бъде повишен, като тя получи правото да взема оперативни решения. За изпъляване на задачите по установяване и гарантиране на мира, които ще бъдат ясно дефинирани и не бива да се превръщат в предлог за намеса във вътрешните работи да страните-членки, следва да се създаде орган за подготовка на материали, анализиращи възможните заплахи. Те ще послужат като основа при вземането на решения. В момента, този сценарий изглежда най-малко вероятен, тъй като в миналото ОССЕ активно се използваше като инструмент на едни или други сили и, предвид на това, едва ли разполага с достатъчен авторитет за да действа като форум или гарант на европейския модел, гарантиращ мира и сигурността на континента.

Преди време, известният руски политолог Фьодор Лукянов предупреди, че не бива да има прекалено големи очаквания относно положителната реакция на предлагания от президента Медведев договор: „С изключение на Русия, никой не гледа с ентусиазъм на този план. И ЕС, и САЩ са удовлетворени от съществуващата ситуация. Не бива да очакваме кой знае какъв прогрес в посока на създаване на нова европейска политическа архитектура”.

В съшото време обаче, решението на САЩ да направят известни отстъпки по отношение на ПРО, отслабва този песимизъм. Както изглежда, американската администрация е осъзнала, че следва да се направи нещо повече от простото натискане на бутона за „презареждане”. По принцип, става дума за нова стратегия спрямо Русия. Както и за нова стратегия на САЩ към Европа. „Многостранният” подход на администрацията на Обама свидетелства и за това, че Русия следва много по-мащабно да бъде привлечена към решаването на нерегулираните международни проблеми. В тази връзка, се появява и предмет за преговори. В частност, на една плоскост биха могли да се поставят руската заинтересованост от създаването на общоевропейска система за колективна сигурност и плановете на НАТО за евентуална трета вълна на разширяване.

 

* Професор по политология в Университета на Грьонинген, Германия

 

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

 

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения

Както е известно, от 1 август, бившият външнополитически съветник на турския президент Хюсеин Дириоз стана първи заместник на генералния секретар на НАТО по въпросите на отбранителната политика и планирането. В заявлението на турското Външно министерство по този повод (от 16 юли 2010) се подчертава, че избирането на Дириоз ще съдейства за увеличаване приноса на Турция към НАТО. Посочва се също, че за първи път от почти 30 години насам, турски дипломат ще поеме поста заместник на генералния секретар на пакта и се подчертава, че това отговаря на очакванията на Анкара за „справедливо и равнопоставено разпределяне на висшите длъжности между членовете на Северноатлантическата организация”.

Събитието беше широко коментирано в турските медии, като повечето местни анализатори отбелязват, че по този начин Андерс Фог Расмусен е изпълнил и трите си обещания към Анкара. Нека напомня, че през миналата 2009, за да утвърди кандидатурата на сегашния генерален секретар на НАТО, на пакта се наложи дълго да уговаря Турция да я подкрепи. Анкара беше против избирането на датчанина, който се смята в мюсюлманския свят, едва ли не, за противник на исляма. Това е свързано със скандала от 2003, когато датските вестници публикуваха карикатури на пророка Мохамед, а Расмусен, в качеството си на тогавашен премиер на страната, отказа да осъди издателите им, мотивирайки се с тезата, че в западното общество има свобода на словото и печата и никой премиер няма право да оказва натиск върху демократичните медии. За негативното отношение на Турция към кандидатурата на датчанина съществено повлия и факта, че в Дания продължава свободно да излъчва кюрдският телевизионен канал ROJ TV, който, според Анкара, разпространява тенденциозна и невярна информация за действията на кюрдските сепаратисти от PKK. Въпреки това, след като турците получиха обещание, че всичките им претенции ще бъдат удовлетворени, те се отказаха от намерението си да наложат вето на избора на Расмусен.

Условията, с чието изпълнение генералният секретар на НАТО съумя да си извоюва известно доверие от турското правителство, бяха да се извини пред мюсюлманите за карикатурите на пророка Мохамед, датската държава да контролира излъчванията на кюрдската телевизия ROJ TV и да назначи турски представител за свой заместник. През първата година, след като пое поста си в НАТО, Расмусен значително разшири диалога с мюсюлманския свят, включително укрепвайки контактите с Организацията Ислямска конференция, погрижи се датската полиция да осъществи няколко проверки на телевизионния канал ROJ TV и, накрая, назначи турския дипломат за свой заместник, като специално за него създаде нова длъжност.

Мястото на НАТО в балканската геополитика на Анкара

Всичко това, до голяма степен, е резултат от успешното реализиране на турската стратегия по всички направления на широкия спектър от външнополитически задачи, които Анкара си е поставила. За да разберем сложната конфигурация на взаимоотношенията между Турция и външния свят се налага, преди всичко, да анализираме идеите и тезите на основния идеолог на сегашната турска външна политика. Както е известно, преди време днешният турски външен министър Ахмет Давутоглу написа книга, озаглавена „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция”, която породи бурна реакция не само в страната му, а и извън нея. В Гърция например, тя влезе в класацията на петте най-продавани книги. В нея, засягайки отношенията между Турция и НАТО, Давутоглу настойчиво препоръчва на турските управляващи ефективно да използват външнополитическите си ресурси за установяването на още по-тесни контакти с държавите (и най-вече тези от Балканите), присъединили се през последните години към НАТО или способни да го направят в най-близко бъдеще. Според него, подобна политика ще позволи на Турция да увеличи геополитическото си значение и влиянието си в стратегически важните за турската държава зони, които Давутоглу определя като част от „близкото сухопътно и морско пространство” на страната му. Между другото, терминът силно напомня използваното в руската външна политика понятие „близка чужбина”, което говори, че между двете вероятно има и смислова връзка.

Според Ахмет Давутоглу, сред най-сложните външнополитически задачи на Турция е привеждането на турската регионална геополитика в съответствие с новата глобална стратегия на НАТО. В тази връзка той посочва, че следва усилено да се работи за формирането на такъв световен ред, който максимално да отговаря на турските приоритети. Давутоглу се обявява за установяването на такъв „рационален баланс” в региона, който да отговаря едновременно на интересите на НАТО и да отчита турските регионални амбиции. В противен случай, Турция не само ще загуби позициите си на Балканите, но и рискува да влоши отношенията си с пакта. Вероятно, тъкмо тези схващания обясняват и толкова стремителното нарастване на турското внимание към Балканския регион напоследък.

Ахмет Давотоглу смята, че от време на време, активната роля на Турция, в рамките на регионалните операции на НАТО, влияе негативно върху реализацията на турската регионална геополитика, която често няма пряка връзка с участието на страната в Северноатлантическия алианс. Това, според него, е причината Турция да започне да губи регионалните си позиции, което не може да не тревожи Анкара. Затова тя предприема самостоятелни и, на практика, несъгласувани с никого, стъпки, които често придобиват характер на трансгранични военни операции (като тези в Иракски Кюрдистан например). На тази основа, съвсем естествено, възникват и споровете за „стратегическата надеждност” на Турция в рамките на инициативите на пакта и се появяват подходящи условия за оказване на допълнителен натиск върху турските управляващи.

Давутоглу обръща внимание, че в отношенията между страната му и ЕС, НАТО започва да се възприема като едва ли не основния геополитически инструмент, с който разполага Турция. По време на студената война, отношенията между Турция и САЩ се смятаха за ключов елемент на отношенията между Анкара и НАТО, но след това ситуацията се промени радикално и отношенията между Турция и пакта, започнаха да се разглеждат като съставна част от турско-американските отношения. Според турския първи дипломат, уникалността на страната му е в това, че в бъдеще тя ще стане единствената държава на южната граница на ЕС, която е член на НАТО, но не и на Евросъюза. В резултат от това, Турция ще може да играе ключова роля в рамките на силовия баланс между САЩ, Русия и ЕС.

Давутоглу определя като едни от „най-критичните моменти” в отношенията между Турция и НАТО, ролята на Анкара за реформирането на пакта и отговорността, която тя поема в тази връзка. Някои членки на Северноатлантическия алианс продължават да разглеждат Турция не като „равноправен стратегически партньор”, а по-скоро като „допълнителен стратегически източник на евтини човешки ресурси”. И вместо да ангажират Турция с проблемите на Европа, като пълноправен член на ЕС, предпочитат „да я държат в неопределено положение, но при това да я използват за евентуални активни операции в Близкия изток”.

Въпреки това, след 1995, Турция активно участва във всички операции на НАТО на Балканите: в Босна и Херцеговина (IFOR и SFOR), в Косово (KFOR), в Македония (“Essential Harvest”, “Amber Fox” и “Allied Harmony”). Тук е мястото да отбележа, че след приключването на някои мисии на пакта в Югоизточна Европа, Турция в редица случаи съумяваше да запази военното си присъствие в региона, този път в рамките на операциите на ЕС.  Така, след края на операцията на НАТО в Македония “Allied Harmony”, 11 турски военни останаха на територията на страната за участие в операцията на ЕС “Concordia”. Впрочем, Анкара участва и в полицейските мисии на ЕС (например, в мисията на Съюза “Proxima” са включени 8 турци). Турските силови структури бяха ангажирани и в операцията на EUFOR “Althea” (276 души), в полицейските мисии в Босна и Херцеговина EUPM (14 души) и ЕUPM-II (4 души), в мисията на ЕС за утвърждаване върховенството на закона и правовия ред в Косово EULEX (64 души). Общата численост на турския контингент в рамките на KFOR наброява в момента 504 военни, а във формирането на Силите за сигурност на Косово участват, като военни съветници, 12 турски офицери.

Новите турски инициативи на Балканите

Последните регионални инициативи на Турция са опит за известна промяна на създалата се ситуация. Турските власти се стремят да променят формиралите се и утвърдени по време на студената война стереотипи за ролята и мястото на Турция в рамките на НАТО. Турция се опитва да се наложи като „влиятелна регионална суперсила” и вече не е склонна да позволява да я смятат за „второстепенен съюзник”. Според Ахмет Давутоглу, това е станало възможно, благодарение постепенното превръщане на Турция в страна, която напоследък участва все по-активно в европейския живот, посредством формулираната от турските управляващи адекватна външнополитическа стратегия в Източна Европа и на Балканите. В тази връзка, турският външен министър посочва, че Анкара трябва стриктно да следи политиката на НАТО в региона по никакъв начин да не влиза в противоречие с регионалната стратегия на Турция. Тъкмо поради това, смята той, в хода на процеса на реформирането на НАТО, страната му трябва да си гарантира такива позиции в Източна Европа, които да и позволят да играе „ключовата роля” в региона.

Ахмет Давутоглу твърди, че най-деликатният момент в реформирането на НАТО е разширяването на пакта на изток. Според него, Турция следва да си извоюва централно място в този процес, като в тази връзка от голямо значение ще бъде укрепването на доверието към нея, в резултат от провежданата от Анкара „принципна, решителна и последователна стратегия” в региона. При това, Давутоглу посочва, че възможните кризи в отношенията между Турция и ЕС също могат да повлияят върху плановете за разширяване на НАТО, което пък в крайна сметка би провокирало „криза на доверието” спрямо турската държава, включително и в рамките на Северноатлантическия алианс. Тоест,  между разширяването на НАТО и процеса на присъединяване на Турция към ЕС съществува определена връзка. Според Давутоглу, турските политици не бива да забравят, че навремето НАТО реши да продължи политиката си на разширяване, въпреки нееднократните уверения, че ще спре този процес, ако ЕС откаже да приеме Турция за свой член. Той е убеден също, че, освен всичко друго, турският елит следва да развива специални отношения с България и Румъния, тъй като, според него, това би „балансирало евентуалния сръбско-гръцки блок”. Затова, смята Давутоглу, ако Турция действително иска да повиши ролята си в Европа и НАТО, ще и се наложи да отдели повече внимание на формирането на силов баланс, най-вече, в Източна Европа. Впрочем, в момента турската политика на Балканите преследва тъкмо тези задачи. Очевидно е, че те изцяло отговарят на геополитическите амбиции на управляващата в страната Партия на справедливостта и развитието.

От казаното дотук се налага изводът, че разширяването на НАТО на Изток оказва двойствено въздействие върху ролята на Турция в региона. На първо място, то и помага да установи по-тесни връзки с държавите в него, което в бъдеще би могло да формира по-изгодна на Анкара външнополитическа ситуация. Ако преди турската държава се чувстваше относително самотна на южния фланг на НАТО и практически цялото и внимание бе съсредоточено върху усилията да си гарантира равнопопоставени позиции с Гърция, в рамките на пакта, сега тя получава възможност да привлече на своя страна много повече съседни държави и да формулира, съвместно с тях, обща позиция, отговаряща на собствените и интереси. С назначаването на Хюсеин Дивиоз за зам. генерален секретар на НАТО, за турските лидери става доста по-лесно да постигнат така очертаните задачи. В същото време обаче, нарастването броя на държавите-членки на пакта, разположени в близост до Турция, може да я направи (поне донякъде) по-малко незаменима за него. Това означава, че уникалните геополитически особености на Турция в бъдеще вече няма да и гарантират автоматично предимство в пазарлъците по едни или други стратегически въпроси, което в крайна сметка, може отново да върне страната към ролята и на „второкачествен съюзник” на НАТО, чиито потенциал е необходим не в Европа, а в Близкия изток. Турция полага героични усилия да не допусне подобно развитие и вече може да се похвали със сериозни успехи в тази посока, като не само участва все по-активно в международните процеси на Балканите, но и формира около себе си собствена „близка чужбина” (или „стратегическа дълбочина”, ако ползваме термина, въведен от Давутоглу), чиито контури следват траекторията, очертаваща границите на някогашната Османска империя и, в които попада и България.

Южнокавказкият вектор на турската геополитика

И така, напоследък Турция все по-забележимо започва да се позиционира като евразийска държава с нарастващи геополитически амбиции. Тя все по-активно провежда външнополитическата си програма, целяща укрепването на регионалните и позиции. Съседството и с държави, на чиято територия се намират ¾ от доказаните световни запаси от петрол и природен газ, и позволява да се самопровъзгласи и за „регионален енергиен център”. В тази светлина, действията на турското правителство в района на Южен Кавказ свидетелстват, че страната наистина планира в съвсем близко бъдеще да се превърне в пълноценен енергиен транзитен възел на Европа и Азия. По този път обаче, Турция се сблъсква и с определени трудности, чието преодоляване на моменти изглежда невъзможно. Въпреки това, в условията на изострящо се съперничество не само между държавите от региона, но и между големите външни играчи, тя съумява да оказва сериозно влияние върху хода на събитията в региона, прокарвайки по този начин и собствените си геополитически интереси.

Мястото на Азербайджан в турските енергийни проекти

Повечето западни анализатори (а това се отнася и за западния елит, като цяло) традиционно гледат скептично на турското влияние в Азербайджан. Според тях, тази държава, разполагаща с важни източници на петрол и природен газ, както и с ключови транзитни маршрути, не би трябвало да се намира под силно турско влияние. В същото време, след разпадането на Съветската империя, Западът открито подкрепи разпространението в мюсюлманския държави от Евразия на турския светски политически модел. Що се отнася конкретно до Азербайджан, на Запад предпочитаха той да се развива като демократична и светска държава, в която ислямът играе чисто формална роля. В момента, там го възприемат като „иранизирана, макар и тюркоезична страна, където атеизмът е налаган в продължение на дълги десетилетия, наред с традициите на светското съветско общество, със сравнително немногобройно население, което позволява тя да бъде интегрирана без особени проблеми в европейското, политическо, социално и икономическо пространство”. Тъкмо поради тази специфика, големите западни държави не бяха склонни да подкрепят турските усилия за „абсорбирането” на Азербайджан. В същото време, напоследък се засилват опасенията им, че Анкара все пак ще се опита да асоциира Азербайджан, превръщайки го във „формално съществуваща и подчинена на Турция квазидържава”.

Интересът на Западът към Азербайджан е свързан най-вече с неговия геополитически и ресурсен потенциал. Това стана съвсем ясно, след руско-украинската газова криза през 2008-2009. На провелата се непосредствено след нея, енергийна среща в Прага, под надслов „Южният коридор – новият енергиен Път на коприната”, европейските държави дискутираха енергийните проекти, свързани с повишаване енергийната сигурност на Европа. Всъщност, целта на срещата беше преодоляване зависимостта на европейските държави от руския газ и от посредничеството на Русия при доставката на енергоносители от каспийско-азиатския регион. За постигането и трябваше да се осигури връзката между Централна Азия и Азербайджан и Европа, чрез нови газопроводи през територията на Турция. Участниците в срещата подписаха декларация, в която поеха ангажимента да осигурят необходимата политическа подкрепа, а също техническа и финансова помощ за проектите, свързани с „Южния коридор” и, в частност, тръбопроводите „Набуко”, ITGI (свързващ Гърция и Италия) и „Транскаспийския тръбопровод”. Както е известно, те трябва да гарантират доставката на енергоносители от Централна Азия и Близкия изток на европейските пазари, като реализацията на „Южния коридор” би лишила Москва от монопола и в износа на енергоносители от централноазиатския регион.

Но, за да започне да функционира проектът за газопровода „Набуко” (който е гръбнака на „Южния коридор”) в рамките на предварително планираните срокове, трябваше да бъде подписано съответното междуправителствено споразумение. Междувременно обаче, в Турция, призната за най-важното свързващо звено в енергийното сътрудничество между Европа и Азия, до днес не просто липсват необходимите инфраструктурни обекти, но и не съществува съответната правна база за транзита на природния газ. Нещо повече, режимът на газовия транзит в Турция се различава от европейските стандарти, което усложнява реализацията както на „Набуко”, така и на другите проекти за пренос на природен газ чрез транзитните турски газопроводи. В тази връзка, следва да отбележим и, че юридическата основа за петролния транзит беше разработена сравнително неотдавна, през 2000, в рамките на подготовката на проекта „Баку-Тбилиси-Джейхан”. Въпреки това, турският президент Абдула Гюл, в речта си на миналогодишната среща в Прага, заяви, че страната му се стреми да развива сътрудничеството с ЕС в енергийната сфера. Според него, това ще се отрази положително върху процеса на турската интеграция в Съюза. Ще напомня, че точно тогава между Турция и Азербайджан имаше сериозни разногласия и мнозина експерти си задаваха въпроса, дали Анкара няма да използва възможността да отвори границата с Армения за натиск върху Баку, с цел да го принуди да подпише споразумението за доставка на природен газ при изгодни за турците условия.

Както е известно, в момента в Южен Кавказ активно се експлоатират газопроводът „Баку-Тбилиси-Ерзурум” (Южнокавказкият газопровод), осигуряващ транзита на 2 млрд. куб. м азербайджански газ годишно, както и петролопроводът „Баку-Тбилиси-Джейхан”, позволяващ годишно в Турция да се транспортират до 50 млн. т петрол. Бъдещето на Турция, като „водеща континентална транзитна държава”, зависи в известна степен и от реализацията на проекта „Набуко”. Според мнозина експерти обаче, доставката на енергоносители единствено от Каспийския регион не само че няма да е достатъчна за ефективната диверсификация на източниците на доставки за Европа, но и не може изцяло да покрие турските потребности. Това е свързано с факта, че в района на Каспийския басейн са концентриране не повече от 5% от световните петролни запаси и 4% от газовите. Подобни обеми не позволяват регионът да се разглежда като достатъчно мощен енергиен плацдарм. Той по-скоро представлява алтернативна на Русия транзитна зона за централноазиатските енергоносители. Тук е мястото да отбележа, че ако САЩ успеят да организират редовни и достатъчни по обем доставки на енергоносители от Централна Азия за Европа, измествайки по този начин някои държави от Персийския залив и най-вече Иран, те ще могат да гарантират подходящи условия за трансформацията на Близкия изток по своя модел (т.нар. Голям Близък изток).

Анализирайки енергийните маршрути в Южен Кавказ, не бива да забравяме, че когато, в началото на 90-те, САЩ лансираха новия си политически подход към държавите от Каспийския регион, разчитайки да изградят в него енергиен коридор към западните пазари, почти всички проекти включваха строежа на тръбопроводи на територията на Армения. Реализацията им обаче се оказа практически невъзможна, заради карабахския проблем и турската позиция по този конфликт. Определена роля за отказа от „арменските проекти” изигра и руското влияние в Ереван.

Турско-арменските различия

Отношенията на Турция с Армения са, меко казано, нееднозначни, като върху тях влияят, от една страна, натискът на западните държави за подобряването им, от друга – крайно негативното отношение към това на Азербайджан, а от трета – собствените геополитически амбиции на Анкара. В рамките на преговорите за турската интеграция в ЕС, „арменският въпрос” се разглежда от Турция (за разлика от европейските страни) като условие, излизащо извън рамките на „копенхагенските критерии”. Затова една от основните задачи пред турските експерти по евроинтеграцията е да убедят Брюксел, колко несправедливи са опитите му да попречи на турското членство в ЕС, поставяйки допълнителни условия, извън общите за държавите-кандидатки критерии. В ЕС обаче смятат, че Анкара е длъжна да реши „арменския въпрос”, тъй като той е свързан с фундаменталното изискване кандидатът да поддържа добри отношения с всичките си съседи. Очевидно е, че твърдата позиция на Съюза по „арменския въпрос” е свързана със стремежа му да утвърди собственото си влияние в Южен Кавказ. Разширяването на икономическите връзки на държавите от ЕС в региона изисква установяването на дипломатически отношения между Турция и Армения. От друга страна, Ереван е силно заинтересован от задълбочаването на икономическото и политическото сътрудничество с ЕС. За целта Армения осъществи редица реформи и промени законодателството си, в съответствие с Плана за действия на Армения, разработен в рамките на Европейската политика на добросъседство.

За Брюксел е от голямо значение отварянето на турско-арменската граница, включително и защото това би го избавило от допълнителните разходи за изграждането на новата жп линия, свързваща турския град Карс с грузинския Ахалкалаки и заобикаляща Армения. Според експертите на ЕС, много по-изгодно би било просто да се възобнови движението по съществуващата жп линия Карс-Гюмри (Армения). Освен това, членките на Съюза са заинтересовани от пълната интеграция на арменската икономика в европейския пазар. Това бе обявено още през 2005 от председателя на делегацията на Европейската комисия Торбен Холце, по време не семинара „Сигурността на Южен Кавказ”, проведен съвместно от Парламентарната асамблея на НАТО и Парламента на Армения в Ереван.

През март 2009, Европейският парламент прие резолюция по Доклада за развитието на Турция, в който се подчертава, че ЕС призовава турското и арменското правителства да се отнасят с взаимно уважение към своето минало и настояще; да поощряват откритите дискусии за трагичните събития от 1915 и да стартират, с помощта на ЕК, „компромисен процес” на урегулиране на двустранните отношения.

В Турция смятат, че арменската настойчивост по въпроса за признаването на геноцида от 1915 е породена от следното: на първо място, това помага за сплотяването на арменците и солидарността помежду им не само вътре в страната, а и извън нея; на второ място позволява да се получи подкрепата и симпатиите на значителна част от световната общност, по примера на евреите; на трето място – дава възможност въпросът да се използва като „коз” в турско-арменските отношения; и на четвърто място – ако признае арменския геноцид, Турция, като наследник на Османската империя, вероятно ще трябва да изплати на Армения и гражданите и сериозни парични компенсации, да не говорим, че би признала и териториалните им претенции. Освен това, някои турски анализатори предполагат, че признаването на геноцида може да доведе до ръст на антитурските настроения и дискриминацията спрямо турските общности в държавите от ЕС.

При едно от последните си посещения в Азербайджан, турския президент Абдула Гюл заяви, че отговорността за сегашните сложни отношения между страната му и Армения не бива да се прехвърля върху Анкара. „Не бих казал, че тази ситуация ни устройва. Регионалната сигурност и стабилност изискват между всички държави да съществуват добросъседски отношения. Но, докато Армения продължава да лобира в парламентите на различни страни по света за квалифицирането на събитията от 1915 като геноцид, не бива да очакваме нормализация на двустранните отношения”.

Нека напомня, че през октомври 2009, външните министри на Турция и Армения Ахмед Давутоглу и Едуард Налбандян подписаха в Цюрих протоколи за установяване на дипломатически отношения и за развитие на двустранните отношения. Според повечето турски анализатори, за подписването им е допринесла твърдата позиция на ЕС. Истината е, че в Брюксел наистина оценяват високо стартиралия процес на нормализация на отношенията между Турция и Армения, като според върховния представител на ЕС по сигурността и външната политика Хавиер Солана, Съюзът ще продължи да подкрепя всички усилия за продължаване на този конструктивен диалог.

Въпреки това обаче, не можем да очакваме скорошната ратификация на двата, споменати по-горе, протоколи от парламентите на Турция и Армения. Както е известно, турската опозиция се обявява категорично против тях, сериозна пречка за развитието на турско-арменския диалог е и позицията на Азербайджан. Освен това, турските власти неведнъж декларираха, че отварянето на границата с Армения ще зависи от разрешаването на карабахския проблем. На свой ред, Ереван не възнамерява да прави отстъпки по въпроса за признаването на събитията от 1915 за геноцид срещу арменската нация. А докато тези разногласия са налице, турско-арменската граница ще си остане затворена. Въпреки това, следва да отбележим, че развитието на двустранните отношения зависи донякъде и от позицията на ЕС и САЩ. Европейските държави са заинтересовани от установяването на дипломатически отношения между Анкара и Ереван и настояват за отварянето на границата. На сегашния етап в развитието на преговорите за турската интеграция в ЕС, Съюзът, който се стреми да увеличи геополитическото и икономическото си влияние в Южен Кавказ, не възнамерява да отстъпва от претенциите си към Турция. Освен това, върху позицията му влияе и арменската диаспора в Европа.

Мястото на Грузия в турската геополитика

Още преди идването на власт в Тбилиси на Михаил Саакашвили, Турция вече бе решила доста от проблемите, касаещи политическото и присъствие в региона. Анкара се опасяваше, че Саакашвили няма да изпълни ангажиментите на предшественика му за преселването на турците-месхетинци в Южна Грузия. Основното и притеснение обаче беше, че силната подкрепа на Запада за Грузия, може да ерозира турските позиции в страната. Което лишаваше Анкара от перспективата за включването и в своята зона на влияние, в съответствие с доктрината на „неоосманизма”.

САЩ традиционно се опасяват от ръста на турското политическо влияние в региона. Затова, в рамките на турско-американските отношения, т.нар. „кавказки фактор” постепенно започна да придобива не съвсем приятни за Вашингтон очертания. Достатъчно е да си припомним, че в периода на задълбочаваща се криза в грузинско-руските отношения (2005-2008), САЩ настойчиво се опитваха да убедят Турция да застане зад Грузия. Анкара обаче, предпочете да прояви сдържаност по този въпрос и да провежда балансирана политика. Тази позиция отчасти се обясняваше с надеждите и за развитие на сътрудничеството с Русия. При всички случаи обаче, тя беше своеобразно предупреждение за американците, да не се опитват да разглеждат грузинските летища като алтернатива на турските военновъздушни бази. Обяснявайки позицията на Турция през август 2008 (т.е. по време и непосредствено след грузинско-руската война), премиерът Реджеп Ердоган заяви: „Ние осъществяваме мащабна търговия с Русия и ще действаме съобразно собствените си национални интереси”.

Следва да отбележим, че хроничната нестабилност на Грузия бе сред причините Турция да се ориентира към алтернативен геополитически курс, чиито гръбнак е „абсорбирането” на нетюркските народи, които в миналото са били част от Османската империя. Нещо повече, в момента Грузия е важен елемент в провежданата от Турция геополитика. Предвид затворената турско-арменска граница и ограничените възможности за транзит през иранска територия, Грузия на практика се оказва единствената възможност за връзка с Азербайджан, Северен Кавказ и Централна Азия. Не бива да забравяме също, че най-важната геополитическа задача на Анкара в Южен Кавказ е противопоставянето на Русия и, отчасти, на Иран. По този въпрос, между нея и Вашингтон има едновременно и разбирателство, и определени разногласия. Причината е, че САЩ са заинтересовани от Турция най-вече като инструмент за изтласкването на руснаците от региона, но не и като държава, влияеща сериозно върху политическите процес в страните от Южен Кавказ.

Турция излиза извън отредената и роля

Опитвайки се обобщя казаното дотук, още веднъж ще подчертая, че турската енергийна  и геополитическа стратегия следва да се разглежда като съвкупност от задачите за гарантиране на вътрешните потребности на страната от енергоносители, осигуряване на максимални приходи в турския бюджет от енергийния транзит, съдействие за по-мащабното участие на турския бизнес в големите регионални проекти (енергийни, транспортни и други), засилване на международното влияние и геополитическите позиции на Турция в пространствата на Южен Кавказ, Централна Азия, Близкия изток, Балканите и Черноморския регион, като цяло. При това, Анкара не е в състояние да реши нито една от тези задачи със собствени ресурси и то така, че страната да не се окаже зависима от една или няколко държави-доставчици на енергоресурси, като Русия, Азербайджан или Иран. Освен това, тъй като основен потребител на транзитираните през турска територия петрол и газ е ЕС, ако Брюксел реши да „втвърди” и координира по-ефективно европейската политика спрямо транзитните държави, турските политици рискуват да се окажат с вързани ръце и крака, тъкмо заради стремежа на всяка цена да вкарат страната си в ЕС.

Решението на проблемите, пред които е изправена Турция, може да бъде само комплексно. Това принуждава Анкара да води политика на запазване баланса на интересите в региона, което едновременно утвърждава статута и на ключов посредник в регионалните политически процеси и обуславя мултивекторния характер на турската геополитика. Само че въпросът за политическите рамки на това дипломатическо лавиране неизбежно се измества в плоскостта на състоянието и нуждите на съвременното турско общество и външнополитическите ресурси на страната. При всички случаи обаче, мащабът на политическото влияние на Турция върху балканските държави и тези от Южен Кавказ, отдавна е надхвърлил относително скромната роля, която някога и беше отредена от НАТО.

 

* Българско геополитическо дружество

През октомври 2009, египетският външен министър Ахмед Абул Гейт обяви пред френския си колега Бернар Кушнер, че няма да се появи на срещата на Съюза за Средиземноморието, насрочена за ноември същата година в Истанбул, поради участието в нея на външния министър на Израел Авигдор Либерман.  В тази връзка, Тейт подчерта, че не е съгласен да се намира в едно и също помещение с израелския първи дипломат.

Този малък скандал, както и вече очерталото се по онова време влошаване на отношенията между Турция и Израел, доведоха до провала на спомената среща, поставяйки много сериозни въпросителни и пред бъдещето на самия Съюз.

За да си изясним причините за сегашното фактическо замразяване на този проект, нека си припомним, как точно беше поставено началото му.

Инициативата за Средиземноморския съюз

Както е известно, през юли 2008, в Париж, по инициатива на тогавашния председател на ЕС – Франция, се проведе учредителната среща на обновеното Евро-Средиземноморско партньорство, което оттогава насам официално се нарича „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. В тази среща, участваха всичките 27 държави-членки на Европейския съюз, плюс още пет страни, които не влизат в ЕС, но са непосредствено свързани с региона: Албания, Босна и Херцеговина, Монако, Черна гора и Хърватска, както и 11 държави от южната и източна част на Средиземноморието: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мавритания, Мароко, Сирия, Тунис, Турция и Палестинската национална администрация.

За автор на първоначалния проект за създаването на Средиземноморски съюз се смята личният съветник на френския президент Никола Саркози – Анри Гено, който впоследствие беше назначен и за специален консултант на президента. Което, разбира се, не е никак случайно. Защото замисълът му предполагаше Франция да се сдобие с ключови позиции в средиземноморската политика на ЕС, да затвърди лидерството си в технологичното развитие на северноафриканските държави и да си гарантира прекия достъп до петролните и газови находища в Северна Африка и Близкия изток.

Постепенно обаче, тази идея придоби широка популярност в рамките на целия Европейски съюз, тъй като и редица други страни-членки видяха, че могат да имат полза от реализацията и.

На първо място, регионът на Северна Африка и Близкия изток е своеобразно „буре с барут”. Израелско-арабското противопоставяне; гражданската война в Ирак;  възможното ангажиране на Турция в „зоната на нестабилност” и разпространяване на негативното влияние на конфликта върху Черноморския регион, при евентуално изостряне на „кюрдския проблем”; висящата заплаха за война между Израел и Иран заради отказа на последния да прекрати ядрената си програма; изострянето на „дарфурския въпрос”; нарушаването на баланса в използването на водните ресурси на река Нил и реалната опасност от въвличане в конфликта на всички държави от региона; както и придобилата опасни измерения милитаризация на целия Близък изток (40% от легално продаваното в света оръжие се купува от местните режими и военизирани формирования) – всичко това далеч не изчерпва списъка на регионалните проблеми.

Затова едва ли е изненадващо, че ЕС толкова упорито се стреми да изгради т.нар. „санитарен кордон от Украйна до Мароко”, т.е. по целия периметър на югоизточната си граница. Това се налага, на първо място, за да се противодейства на нелегалните миграционни потоци към държавите от ЕС (целта е да се следва политика на т.нар. „избирателна миграция”), както и на тероризма и международните престъпни организации.

Освен това, след проточилите се руско-украински, а напоследък и руско-беларуски газови спорове, държавите от ЕС са силно заинтересовани от транзита, през територията на страните от Южното Средиземноморие, на енергоносители от Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, Судан и т.н. В тази връзка, в последно време се набива на очи засилващият се натиск на Брюксел върху властите в суданската столица Хартум. Обявеният за „персона нон грата” в редица западни държави президент на Судан Омар ал-Башир си обяснява това най-вече с „прекаления интерес на Запада към нашия петрол” (по някои данни, по петролни запаси Судан не отстъпва дори на Саудитска Арабия, която е най-големия износител на петрол в света).

Не на последно място, следва да се изтъкне и фактът, че в условията на продължаващата вече няколко години икономическа криза, износът на продукция от ЕС в държавите от Северна Африка и Близкия изток придобива все по-голямо значение.

На практика обаче, реализацията на идеята на Анри Гено съвсем не се оказа толкова лесна.

Така, позициите на държавите от ЕС по отношение на Съюза се оказаха несъгласувани, като те демонстрираха очевидна липса на готовност и желание да подкрепят безусловно френската инициатива. В частност, Финландия, Литва, Естония, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения и Великобритания изразиха определени резерви към необходимостта от по-нататъшно развитие на новата организация, най-вече заради проблемите с финансирането и. Не това обаче се оказа основната пречка, а позицията на Германия. В Берлин бяха наясно, че емоционалните предизборни речи на Никола Саркози означават, че Франция иска да си осигури лидерските позиции не само в Средиземноморския регион, а и в целия Европейски съюз. Подобни амбиции са неприемливи за Германия, която моментално стартира собствена „контрапропагандна” кампания.

На първо място, Париж беше критикуван заради опитите му „да ерозира единството” сред членовете на ЕС, което неминуемо би провокирало вътрешна криза в Съюза. От друга страна, в германските медии се появиха призиви за формирането на алтернативен съюз, обединяващ държавите от региона на Балтийско море.

Основното притеснение на Берлин обаче, беше свързано с предложението новата организация да се финансира от бюджета на ЕС, който, както е известно, се пълни най-вече от вноските на Германия. Конфликтът постепенно започна да се прехвърля на ниво ръководството на Съюза, като в крайна сметка, Европейската комисия, чрез тогавашния си еврокомисар по външните отношения и европейската политика на добросъседство Бенита Фереро-Валднер, ясно даде да се разбере, че ЕС би одобрила френската инициатива, само ако проектът си остане в рамките на Барселонския процес. Париж беше принуден да се съгласи с това.

Междувременно бе решен и деликатният въпрос за източниците на финансиране на Съюза за Средиземноморието, като се прие, че финансирането на проектите в рамките на обединението няма да се осъществява само със средства на ЕС. Освен Механизма за евро-средиземноморско инвестиране и партньорство (Facility for Euro-Mediterranean Investment and Partnership - FEMIP) и инвестиционните механизми на политиката на добросъседство (Neighbourhood Investment Facility), като допълнителни източници на финансиране се посочват средствата от частни инвеститори (макар че последните трябва предварително да бъдат убедени, че няма да похарчат напразно парите си), както и държавите от европейската част на Съюза, което би трябвало да повиши заинтересоваността им от неговото ефективно устройство и функциониране.

Едва след всичко това, през март 2008, след внасянето на съответните промени в първоначалния проект, гарантиращи равното участие на всички държави от ЕС в новото обединение, Германия склони да подкрепи създаването на Съюза за Средиземноморието.

Истината обаче е, че основното противоречие е концентрирано по-скоро в неевропейската част на Съюза. Така, в изключително сериозно предизвикателство за по-нататъшните перспективи пред него се превърна т.нар. „израелски” фактор. Арабските държави не изпитват никакъв възторг от членството на Израел в организацията и призовават ЕС да обясни това участие. В тази връзка, арабските лидери многократно подчертаваха, че израелското членство в Съюза следва да се обвърже с „постигането на значим прогрес в близкоизточното мирно урегулиране”.

Особено активен в тази посока е Египет, който при всеки удобен случай опитва да се позиционира като изразител на общата арабска позиция. Така, една от публикуваните в последно време „програмни” статии във водещия египетски проправителствен вестник „Ал Ахрам” беше озаглавена „Съюзът за Средиземноморието: в една организация с врага”.

Но, ако арабско-израелската конфронтация в рамките на новия Съюз можеше да се предвиди (особено след като за външен министър на Израел беше назначен Авигдор Либерман), охлаждането на турско-израелските отношения беше крайно неприятна изненада за архитектите на новата организация.

Освен това, собствена позиция по отношение на Съюза за Средиземноморието декларира и либийският лидер Муамар Кадафи. Претендирайки за водеща роля на Африканския континент, Кадафи очевидно видя в новата организация опасен конкурент и стовари истински порой от критики срещу нейните инициатори. Той заяви, в частност, че „проектът е обречен на провал”, както и, че ще стимулира осъществяването на терористични акции от страна на ислямските радикали, виждащи в него поредната „идея на западните кръстоносци”, като добави в заключение, че не би съветвал народа си да участва в „тази абсурдна говорилня и в този колониален проект”.

Какви са перспективите пред Съюза за Средиземноморието?

Въпреки, че поне на пръв поглед германско-френските разногласия бяха преодолени, проблемът, стоящ в основата им, си остава. Като корените му са много по-дълбоки, отколкото споровете за Съюза за Средиземноморието.

Нещата опират до това, че Франция в никакъв случай не желае да се примири с ролята на „втория играч” в осъществяваната от германците регионализация или федерализация на Европейския съюз. В същото време, съзнавайки възможностите си, Германия едва ли би склонила да се изтегли от Средиземноморието срещу ръководството на инициативата за Източното партньорство или т.нар. Северно измерение.

Впрочем, дори ако Германия формално признае ролята на Франция като посредник в политическия диалог с държавите от Средиземноморието и страните-доставчици на африканския и близкоизточния природен газ, в Париж се опасяват, че Берлин може да продължи да затормозява дейността на организацията.

Ситуацията в неевропейската част на Съюза изглежда още по-сложна. Така, Египет прави всичко възможно за да си извоюва статут на „пръв между равни” не само в арабската, а и в цялата неевропейска част на организацията. Но, ако първата задача все пак е по силите му, съперничеството с Израел – единствената държава от региона, разполагаща със съвременна икономика, която е конкурентоспособна на световната сцена, със собствен ядрен арсенал и с най-модерните в Близкия изток въоръжени сили, е изключително сложно.

Между другото, същото се отнася и за Турция, която дълго време подозираше (а вероятно подозира и днес), че френската идея всъщност цели да не допусне пълноправното турско членство в ЕС. Затова Анкара едва ли ще е склонна да играе друга роля в неевропейската част на Съюза за Средиземноморието, освен тази на „първа цигулка”.

Тъкмо поради това, сблъсъкът между Египет и Турция изглежда неизбежен. За Кайро, изграждането на имидж на „ключова държава” и „реален посредник” в региона е крайъгълен камък на цялата му стратегия. Затова и опасността от създаването на нов „миротворчески триъгълник” в региона, включващ Германия, Турция и основния египетски конкурент в арабския свят - Саудитска Арабия, може да лиши Египет от ролята му на „основния миротворец” в Близкия изток, с всички негативни последици от това, както за вътрешната, така и за външната политика на страната.

В същото време, нарастващият с бързи темпове скептицизъм в турското общество относно приемането на страната за пълноправен член на ЕС, тласка Турция към радикализма и неоосманизма, антизападната реторика и дори антисемитизма. Всичко това поставя под въпрос по-нататъшното успешно развитие на френския проект. Затова, тъкмо сега е моментът, признатият „майстор на PR-акциите” Никола Саркози да докаже, че освен да вдига шум, с цел да привлече вниманието на медиите и европейската общественост, е в състояние да доведе реализацията на собствените си идеи до успешен край. Което, предвид нарастващите проблеми вътре в ЕС, няма да е никак лесно.

 

* Българско геополитическо дружества

Напоследък в Турция се води ожесточена дискусия за това, доколко вътрешната и външната политика на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) отговаря на националните интереси, наличните ресурси и потенциалните възможности на страната. Така, според водачите на опозиционните Народнорепубликанска партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) - Кемал Кълъчдароглу и Девлет Бахчалъ, тъкмо „погрешните действия” на премиера Реджеп Ердоган и екипа му са били причината, както за гибелта на турските активисти от т.нар. „Флотилия на свободата”, така и за жертвите в зачестилите напоследък акции на сепаратистите от Кюрдската работническа партия (РКК). Постепенно, тези спорове по отделни аспекти  на политиката на сегашното правителство се трансформираха в теоретични дебати за доминиращата парадигма на турската геополитика. В нея, привържениците на политическия реализъм  остро критикуват действията на „амбициозните романтици” във властта, призовавайки ги да се съобразяват с реалната ситуация, вместо сляпо да следват „опасните си идеи”.

„Реалисти” срещу „романтици”

Онези турски експерти, които предпочитат да анализират международните процеси от позициите на реалната политика, се базират на съображенията си за глобалното съотношение на силите и изразяват нарастващи опасения за устойчивостта на турската външна политика. Както е известно, за привърженици на реалната политика се смятат най-вече т.нар. „анкарски бюрократи”, сред които с най-силни позиции разполагат представителите на съдебните среди, генералитета, университетите и синдикатите.

За разлика от тях, представителите на „романтичната” политическа визия, са твърдо убедени, че Турция неизбежно върви към ново лидерство, както и че то едва ли не е „заложено в гените и” Според тях, това е свързано с наследството на Османската империя. Затова „романтиците” подкрепят външнополитическите действия на сегашното правителство в Анкара. Романтичната визия за турската външна политика се споделя от привържениците на т.нар. „народна дипломация”, които са концентрирани най-вече в Истанбул. Става дума, преди всичко, за представителите на турския бизнес, обединени в Турската асоциация на индустриалците и предприемачите (TUSIAD), по-голямата част от привържениците на ислямистката организация „Милли Гуруш” (т.е. „Национална визия”, оглавявана от бившия премиер Неджметтин Ербакан и разполагаща с филиали в Германия, Холандия, Франция, Австрия, Швейцария и Австралия), както и последователите на някои турски религиозни водачи.

През последните десетина години, турската външна политика се реализираше в сложната атмосфера на новия световен ред. Формулираните през този период външнополитически постулати за турската активност на международната сцена изглеждат (поне от гледната точка на турските национални интереси) доста перспективни. Сегашното ниво на развитие на републиканските и демократични ценности в страната осигурява на Турция редица предимства в региона, тъй като в останалите държави от Близкия изток, тези ценности така и не можаха да се наложат достатъчно безапелационно. От друга страна обаче, Турция е страната, която стана република още през 1923, а през 1946 осъществи и сравнително успешен преход към демокрация. Тогава, защо досега тя не използваше тези си естествени предимства? Отговорът на въпроса е свързан с международната ситуация в онези времена. Както е известно, повечето близкоизточни лидери дълги години възприемаха светския турски режим като заплаха за собствените им привилегии на неограничени владетели. Освен това, след Втората световна война Турция стана член на западния военно-политически съюз НАТО. Всичко това пречеше на сближаването и с повечето близкоизточни държави и не позволяваше на последните да виждат в политическите традиции и опита на Турция достоен за подражание пример. Днес обаче, държавите от региона проявяват силен интерес към турския политически опит и много внимателно следят развитието на вътрешнополитическата ситуация в страната.

Според мнозина турски анализатори,  потенциалът на специфичните политически ценности и модели на поведение, с които разполага турската държава, би следвало да се използват изключително за укрепване на доверието към нея от страна на заобикалящата я външнополитическа среда и постигането на определени взаимоизгодни цели. Те смятат, че въпросните ценности имат достатъчно мащабен и всестранен характер и, като цяло, притежават „необходимите прости, но ефективни механизми за привличане на близкоизточните държави към сътрудничество на регионална равнище”. „Хуманните”, според въпросните анализатори, политически ценности на Селджукската държава (ХІ-ХІV век) и наследилата я Османска империя, преминавайки през определена еволюция, се оказват твърде подходящи за съвременните условия. В тази връзка, експертът на Института за стратегическо мислене в Анкара (SDE) Ведат Гюрбюз лансира тезата, че успехите на Османската държава не се дължат на това, че е съумяла да създаде някакво качествено ново държавно устройство, а че е успяла да съчетае съществуващите на територията и развити политически ценности със собствения си управленчески опит. Затова, според него, всеки от народите, живеещи в империята, е можел да открие някоя от собствените си ценности, вградена в нейния „ценностен фундамент”, и тъкмо това я е правело привлекателна и за околните държави. От тази гледна точка, съвременна Турция не се нуждае от някакви нови идеологически „пробиви” или радикални политически промени. Те биха могли само да и навредят. Достатъчно е тя да развива вече съществуващите ценности и политически механизми, демократичните принципи и гражданското общество.

Фундаменталните принципи на съвременната турска външна политика

Само че, предвид динамиката на международните отношения и появата на непредвидени обстоятелства, подобни теоретични разсъждения невинаги намират адекватно отражение в практиката, или поне не така, както се е планирало първоначално. Както е известно, в основата на съвременната турска външна политика са поставени следните шест принципа:

-          Определяне на баланса между свободата (идеализма) и сигурността (политическият реализъм). Ако сигурността е добра за една държава, една страна или един човек, тя, според идеолозите на сегашната външнополитическа стратегия на Анкара, ще бъде от полза и за останалите. Не следва обаче сигурността да се гарантира за сметка на свободата, както и обратното. Следователно, трябва да се намери точният баланс между тях.

-          Включване на всички заинтересовани страни в мирните процеси в региона, в рамките на политиката за „нулеви проблеми със съседите”. Според ръководството на управляващата ПСР, това е напълно постижима цел, при положение, разбира се, че участниците в процеса изпитват доверие един към друг.

-          Провеждане на активна дипломация към съседните региони. Официално декларираната цел на турските управляващи е „максимална интензификация на сътрудничеството, от което ще спечелят всички”. За постигането и, отношенията със съседните държави се градят на принципите „сигурност за всички”, „политически диалог на високо равнище”, „икономическа взаимозависимост”, „културна хармония и взаимно уважение”.

-          Като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, и „отговорен член на международната общност”, принуден да решава широк спектър от проблеми, външната политика на Турция в момента се опитва да създаде „механизъм от взаимно допълващи се действия на  основните играчи в световната политика”.

-          Ефективно използване на международните форуми и новите инициативи с цел да се даде импулс за решаването на въпросите от взаимен интерес. Според турските управляващи, именно от тези позиции следва да се разглежда ръстът на влиянието на Турция в такива организации, като ООН, НАТО или ОИК (Организация Ислямска конференция), както и установяването на тесни взаимоотношения с новите структури. Следва да отбележим също, че Турция получи статут на наблюдател в редица водещи регионална организации, като Африканския съюз, Лигата на арабските държави, Асоциацията на карибските държави, Организацията на американските държави и т.н.

-          Изграждане на „нов образ на Турция” чрез спазването на петте изброени по-горе принципи, както и в резултат от повишеното внимание към „обществената дипломация”

Според турския външен министър Ахмет Давутоглу, турската външна политика се основава на стремежа „да не поляризира, а да хармонизира различните интереси на държавите от региона”. В интервю за германското списание „Шпигел” той посочва, че: „Винаги е опасно да настройваш отделни страни, или групи от държави, една срещу друга. Затова принципно избягваме изрази от типа „ос на злото”. Не делим държавите около нас на радикални или умерени, а смятаме всички за наши съседи. Не вярваме в поляризацията и изолацията, а че проблемите могат да бъдат решени с диалог. Турция не се нуждае от хаос, а от ред в Близкия изток”.

Политическите трансформации, които се осъществяват напоследък в Турция, имат сложен характер. Навремето, Ататюрк по доста специфичен начин налага в турското общество западните ценности, които действително са необходими за модернизацията на страната. Но, въпреки значението, което придава на установяването и укрепването на демократичните и либерални приоритети в новото турско общество, Мустафа Кемал създава и политическите институции на т.нар. „суверенна демокрация”. Доктрината на Ататюрк за „уестърнизацията” на Турция, която в продължение на дълги години е безкомпромисна, авторитарно-монополна доктрина на цялото турско общество и държава, до голяма степен „преосмисля” и коригира универсалния характер на демократичната ценностна система, превръщайки се в своеобразна „догма” на цялата държавна политика.

Естествено е, че тази специфична форма на демократизация на държавата и обществото, предопредели и стагнацията в социално-политическото мислене на турския социум. Тезата за „армията, като гарант на суверенитета, републиканския строй и светската държава” се превърна в основната формула на кемализма, ориентирал се към принципите на една „азиатска, йерархична” и доста условна демокрация. Дълги години „военната диктатура” в Турция се оправдаваше с причини, които невинаги бяха конкретни, а понякога изглеждаха доста абстрактни. Днешният сблъсък между гражданско-политическата правителствена и държавна администрация и турския военен елит, се тълкува от мнозина местни анализатори като противопоставяне между „ислямистите” и  военната върхушка, опасяваща се, че ПСР възнамерява радикално да ерозира традиционните и доминиращи позиции в политическия живот на страната. Тази борба за вътрешнополитическото пространство постепенно води до твърде сериозни последици за съвременната турска държавност. Политиката на демократизация и либерализация на Турция, която активно се прокарва от ръководството на ПСР, води на практика до „промяна на парадигмата” в турското общество и, съдейки по всичко, в резултат от фронталния сблъсък между тезите на Ататюрк и антитезите на „ислямистите”, може да бъде поставено началото на нов синтез, в който ще доминира „гражданската религиозно-консервативна диктатура”, колкото и странно да ни звучи днес подобна дефиниция.

Опитва ли Анкара да се освободи от западното влияние?

През май 2010, в Техеран, Турция, Иран и Бразилия се споразумяха за обмена на ураново гориво за иранския научно-изледователски ядрен реактор. Месец по-късно, Турция, отново заедно с Бразилия, гласува срещу резолюцията за налагането на по-сурови санкции срещу Иран, на заседанието на Съвета за сигурност на ООН. Това за пореден път потвърди, че сегашните управляващи в Турция осъществяват последователна външнополитическа стратегия, целяща утвърждаването на страната като ключова и самостоятелно действаща регионална сила. В този контекст си струва да напомним и, че събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата”, в крайна сметка, позволиха на Анкара да установи много по-изгодни за себе си контакти в източна и южна посока, да оказва психологически натиск върху западните държави, принуждавайки ги на определени отстъпки към Турция, както и да реализира поредица от самостоятелни трансгранични военни операции в Северен Ирак.

В интервюто си за американското списание „Нюзуик”, появило се в началото на юли, турският външен министър Ахмет Давутоглу очерта промените във външната политика на страната и изпрати много важен сигнал към световната общност. Сред основните въпроси, които в момента интересуват не само Запада, но и турските съседи (включително и България), е и този за новата външнополитическа ориентация на Анкара. Засягайки дискусиите по темата, Давутоглу поясни, че Турция е „част от Запада”, но отбеляза, че западните държави правят голяма грешка като продължават да я възприемат предимно в рамките на собствените си геополитически цели. Тоест, Турция най-сетне откровено, на достатъчно високо равнище и съвсем ясно обяви, че вече не може да се разглежда като обект на влиянието на западните сили и най-вече на САЩ. С други думи, в интервюто си Давутоглу даде на администрацията на САЩ ясен знак, че Турция вече не е част от американската сфера на влияние и е в състояние да осъществява самостоятелна външнополитическа стратегия в една или друга посока. В същото време, шефът на турската дипломация разкритикува западните държави заради „ограничената им логика”, посочвайки, че страната му вече не може да бъде използвана за реализацията на техните стратегически задачи, а е държава със собствени външнополитическа амбиции, чиито действия са насочени не против или пък в интерес на някоя друга страна (или дори група от страни), а се ръководят най-вече от турските национални интереси.

В интервюто си, Давутоглу многозначително подчерта, че „западният съюз” не е собственост на „една отделна държава”, а е резултат от съвместните усилия на равноправни членки. Макар че не става ясно, какво точно се има предвид под понятието „западен съюз”, можем да предпологаме, че става дума за НАТО, а пък „отделната държава”, която се визира, са САЩ. Заслужава внимание и акцентирането върху принципа за „равноправието на държавите”. Както е известно, в рамките на „западния съюз”, израз на суверенното равенство между държавите е формулата за участието им в международните организации: една държава – един глас, еднакви по численост и състав делегации и представителства и т.н. Правата на държавите, обусловени от принципа за равноправието (като най-важен функционален принцип на системата на международните отношения) се заключават в равния достъп до всички правно признати форми на сътрудничество, на равна основа с останалите, и в правото на равна защита, посредством предвидените за това международни механизми. Задълженията на държавите пък включват взаимно признаване на юридическото равенство, сключването на балансирани договори, в които обемът на правата да съответства на обема на възлаганите на субекта задължения, взаимното уважение между субектите на международното право и недопускането на дискриминация, под каквато и да е форма. Като санкция за нарушаване принципа за равноправието могат да се прилагат съразмерни във времето и съобразени с обекта, мерки – т.нар. „репресалии”. За това, че в Анкара възприемат тъкмо по този начин „равноправието” и „справедливостта”, говори и следното изказване на Ахмет Давутоглу: „Ако Израел не изпълни турските искания, свързани с отклоняването на „Флотилията на свободата”, против еврейската държава ще бъдат въведени едностранно съответните санкции”. Тази закана следва да бъде анализирана по-внимателно, още повече, че според Давутоглу, ако Израел не промени позицията си, това може да доведе, в крайна сметка, и до скъсване на дипломатическата отношения между двете държави. Интересно е, че на въпроса, доколко сегашното влошаване на турско-израелските отношения отговаря на широко рекламираната политика на Анкара за „нулеви проблеми със съседите”, първият дипломат на Турция отговаря, че „израелските действия са непосредствена заплаха за регионалния мир” и, че „политиката на нулеви проблеми със съседите не може да служи за прикритие на действия, насочени срещу мира”.

Що се отнася до турско-иранско-бразилското споразумение, Давутоглу посочва, че по този въпрос страната му не е действала сама, а заедно със западните си съюзници, затова и ползата от него няма да е само за Турция. На практика обаче, тази турска позиция е насочена към постепенното изтласкване на същите тези „западни съюзници” от региона. Според сега управляващите в Анкара политици, именно Турция, а не западните държави, трябва да носи отговорността за решаването на регионалните проблеми. Турция очевидно се стреми да си извоюва ключовите позиции в региона, превръщайки се в основния посредник в него и така да убеди Запада, че е истински регионален лидер, способен не само да поеме ролята на мост в междуцивилизационния диалог, но и да оказва решаващо влияние върху формирането на регионалния силов баланс. Погледнато в тази светлина, негативното отношение на Анкара към новите, по-сурови санкции срещу Иран не означава, че тя директно се конфронтира с Вашингтон, а по-скоро, че подкрепя решаването на иранския проблем по дипломатически път.

Кои са външните фактори, довели до промените в турската геополитика?

Сред външните фактори, оказали немаловажно въздействие върху трансформациите в турската регионална геополитика, са промените във външнополитическата стратегия на САЩ в Близкия изток, след идването на власт на президента Обама. Както е известно, в речта си за развитието на демокрацията в света, произнесена пред Генералната Асамблея на ООН, през септември 2009, Обама призна, че демокрацията в една или друга държава не може да бъде внесена отвън, а всяка страна следва да търси собствен път към нея, като нито един от тези пътища не бива да се смята за съвършен. Този подход радикално се различава от тезата на предшественика му Буш-младши, който беше склонен да подкрепя силовото налагане на демокрацията и превръщането на САЩ в своеобразен „световен полицай”. Обама обаче е наясно, че Вашингтон вече не разполага с неолбходимите средства за осъществяването на подобен глобален контрол. Той признава също, че САЩ не могат сами да се справят с решаването на глобалните проблеми. Затова, според него, следва да се формира „широка глобална коалиция с водещата роля на САЩ”, което би позволило на американците да разполагат с всички необходими ресурси за решаване на световните проблеми и постигането на редица цели, отговарящи най-вече на стратегическите интереси на Америка. В тази връзка, САЩ вече се стараят да разглеждат въпросите за човешките права в една или друга държава през призмата на „принципиалния прагматизъм”, предполагащ диференциран подход, съобразен с местната специфика и политическия характер на властта.

Естествено, турската дипломация е наясно с всичко това и то я тласка към по-решителни действия. Както е известно, американските стратези разглеждат Турция като ключов геополитически център в Евразия, способен значително да допринесе за постигане целите на САЩ в региона. Вътрешнополитическата и геостратегическа специфика на страната, позволяват тя да се смята за „мост” между Запада и света на исляма. В речта си пред турския парламент, произнесена през миналата 2009, Барак Обама обяви, че занапред американските отношения с мюсюлманския свят ще се градят не само на основата на общата борба с тероризма, но и на широкото сътрудничество, отчитащо взаимните интереси и уважение. Очевидно е, че Турция вече се опитва да играе в практическата реализация на това сътрудничество ролята на „важен елемент от сближаването между Запада и света на исляма”, което в общи линии съответства на фундаменталния принцип на външната политика на Обама за „разширяване на глобалното сътрудничество”.

И така, сегашната американския политика в Близкия изток, от една страна, и икономическите показатели на Турция, нейната политическа тежест, военната и мощ, културната и привлекателност, както и геополитическото и положение и стратегическата и специфика, наред с днешните международни реалности – от друга, позволяват да се направи следния извод: през последните години, практически по всички изброени по-горе направления, се очертаха предимно позитивни за Турция тенденции. Това, на свой ред, постепенно започна да превръща страната в регионален притегателен център и даде на управляващите в Анкара необходимата сигурност, че външнополитическата им стратегия е правилна. Съдейки по всичко обаче, статутът на „верен западен съюзник” вече не устройва сегашните турски лидери, чиято цел е превръщането на страната в равноправен и еднакво отдалечен от основните силови центрове играч, разполагащ с ключови позиции в евразийското пространство. Което пък предполага постепенното освобождаване на Турция от доминиращото влияние на големите западни държави.

Алтернативата: Турция, като цивилизационен лидер

Както вече споменахме в началото, анализирайки средствата, на които разчитат сегашните управляващи в Анкара за реализацията на външнополитическата си стратегия, можем да предположим, че в момента те използват по-скоро методите на селджукските султани (ХІ-ХІV век) и халифите от динасията на Абасидите (VІІІ-ХІІІ век), а не толкова на османските владетели. Поне така твърди известният турски специалист по Близкия изток Али Булач, в доклада си на международната конференция „Египет, Турция и стабилността в Близкия изток”, провела се през май 2010 в Кайро. Действително, турската външна политика, в лицето най-вече на своя водещ стратег Ахмет Давутоглу, активно използва вътрешните си „духовни ресурси”, подкрепени разбира се от икономическите постижения, военната мощ и стратегическото разположение на Турция.

Както е известно, селджукските владетели поставят в основата на завоеванията си идеологията на „газавата” (т.е. на „свещената война срещу неверниците”). Именно използването и е сред основните фактори, с чиято помощ един сравнително малък тюркски „бейлик” успява да завладее обширни територии и да постави основите на бъдещата империя. Напоследък сме свидетели как (като започнем от прословутия скандален инцидент на форума в Давос) турският премиер Ердоган последователно върви към скъсване на дипломатическите отношения с Израел. Това съдейства за нарастването на престижа и укрепва доверието към Турция сред мюсюлманските държави. От друга страна, селджукските султани, с цел да разширят още повече влиянието си, използват проповедниците-дервиши, отделяйки голямо внимание и поощрявайки дейността им. Днес пък виждаме, как т.нар. „нурсисти” (т.е. последователите на религиозно-националистическата секта „Нурджулар”, създадена от Саид Нурси, която, между другото, е доста активна и у нас, в Родопите) успешно са поели същата функция.

Именно селджукските турци, в резултат от победата си над византийците при Манцикерт, през 1071, слагат край на християнската доминация в Мала Азия и налагат там своята религия и норми. По онова време, те успяват да подчинят Хорасан, Херат, Кюрдистан, Армения, Грузия, Сирия и Египет. Анализирайки спецификата на сегашната турска геополитика, няма как да не отбележим, че основният акцент в нея се поставя именно върху тези територии. Нещо повече, османската държава се превръща в империя, до голяма степен, благодарение на предшестващите я завоевания на селджукските владетели. Що се отнася до империята (халифата) на Абасидите, това е огромна държава, простираща се от Атлантическия океан и Пиренеите до Китай, като сред особеностите му следва да посочим, че именно по време на управлението на династията на Абасидите се променя характерът на върховната власт, като от предводител на мюсюлманската армия халифът се превръща в  духовен глава на цялата ислямска общност, в която вярата стои над етническата принадлежност. Днес ръководството на управляващата в Турция ПСР също все повече акцентира върху вярата, наричайки всички мюсюлмани, независимо от националността и гражданството им, свои „братя”.

Опитвайки се да анализираме турските геополитически проекти в рамките на т.нар. „междуцивилизационно взаимодействие”, следва да посочим следните два аспекта на активността на Анкара в тази посока: движението на споменатите по-горе „нурсисти”, начело с Фетхуллах Гюлен, както и съвместната „иберо-турска” инициатива, известна като „Алианс на цивилизациите”, която се реализира в рамките на ООН (официално, Алиансът е инициатива на Генералния секретар на ООН, обявена през юли 2005, по предложение на Испания и Турция, и се разглежда като средство за противопоставяне на нарастващата опасност от използването на междукултурните различия като мотивиращ фактор за насилие – б.р.). По-долу ще се спрем именно на този втори аспект.

При последното си посещение в Испания, през май 2010, турският премиер Ердоган се включи в Срещата на държавите от ЕС, Латинска Америка и Карибския басейн. Засягайки в словото си въпроса за Алианса на цивилизациите, той отбеляза, че „проектът цели историята да се прочисти от ненавистта, сълзите и предразсъдъците, като за сметка на това укрепнат любовта, братството и мира”. Ердоган каза, че е дошло време светът да се откаже от предразсъдъците, формирали се в течение на векове, и добави: „Обвиненията, които се отправят срещу вярата или, още повече, срещу Източната култура, като цяло, означават, че терорът е постигнал целта си, защото в резултат от тази пропаганда терористите само укрепват позициите си. Трябва да лишим тероризма от тази подкрепа и да помним, че исламофобията е също толкова антихуманна политика, колкото и антисемитизмът”.

В контекста на турско-испанските контакти, специално внимание заслужава и предишното посещение на премиера Ердоган в Мадрид, през февруари 2010. Тогава двете страни се споразумяха за въвеждането на многократна петгодишна виза, от която да се възползват бизнесмени, учени, дейци на културата и изкуството, както и студенти, включени в програмата „Еразъм”. Показателна е също испанската подкрепа за членството на Турция в ЕС. Между другото, испанските власти нееднократно награждаваха Ердоган за „приноса му в развитието на междукултурните връзки”, а Европейският университет в Мадрид го направи свой почетен доктор.

Активното ангажиране на Мадрид с подкрепяната от Турция инициатива за Алианса на цивилизациите може да се обясни с няколко основни причини. На първо място, като държава и нация, Испания се формира в продължение на седем века, през които християни и мюсюлмани едновременно се противопоставят и си влияят взаимно. През този период (VІІІ-ХV век) Иберийският полуостров се оказва уникален регион, на чиято територия в продължение на столетия живеят християни, юдеи и мюсюлмани. Съвместното им съществуване води до формирането на единствена по рода си средновековна цивилизация, в резултат от което в тази страна до днес се е съхранила немалка част от богатото ислямско културно наследство. На второ място, от голямо значение е, че сред най-близките съседи и активни икономически партньори на испанската държава са мюсюлманските страни от Северна Африка, отношенията с които са приоритетни за Мадрид. Освен това, през последните 10-15 години Испания се превърна в един от най-големите в Европа реципиенти на имигранти от Третия свят, като в момента само броят на легално пребиваващите на нейна територия чужденци е 5,2 млн. души. Накрая, на 11 март 2004, испанската столица стана мишена на поредния терористичен акт на Ал Кайда, в резултат от който загинаха около 200 души, а 2000 бяха ранени. Той разтърси цялата страна и накара испанския елит да преосмисли характера и съдържанието на отношенията си с мюсюлманския свят. В резултат от това, днес Мадрид се опитва да демонстрира, че политиката му се отличава от тази на редица европейски държави, проявявайки внимателно отношение, толерантност и уважение към исляма. Тоест, лансирайки (съвместно с Турция) идеята за Алианса, Мадрид търсеше начин да ограничи задълбочаващото се междуцивилизационно напрежение, както вътре в страната, така и в региона, а и в света, като цяло.

Що се отнася до избора на Анкара за основен испански партньор в тази инициатива, тя се дължи на следното. На първо място, в момента в Турция е налице процес на демократизация, осъществяван при това от едно умерено-ислямистко правителство. На второ място, ролята на страната в Средиземноморския регион и влиянието и в мюсюлманския свят непрекъснато нарастват Не трето място, следва да посочим значително нарасналия икономически потенциал на Турция, което също не е без значение за една икономика в дълбока криза, каквато е испанската.

Перспективите пред Алианса на цивилизациите и турската роля в него

Междувременно, около Алианса на цивилизациите и под негова егида наистина започна да се оформя общност от известни и влиятелни хора, които, въпреки националните и идеологическите си различия, са обединени около стремежа към взаимно разбирателство, както и от негативното си отношение към прословутата теория за „цивилизационния сблъсък”. Укрепването на международния авторитет на Алианса помогна за подписването на цяла серия от споразумения за сътрудничество с водещи наднационална организации, като ЕС, Средиземноморския съюз, ОССЕ, Международната организация по миграцията, ОИК, Генералния ибероамерикански секретариат, общностите на франкофонските и лузофонските държави и т.н. Нарастват и се задълбочават контактите с различни международни фондации и обединения на частния бизнес. Така, през февруари 2008, в мароканския град Маракеш, на срещата на президентите на 20-те най-големи фондации в Америка, Европа, Близкия изток и Азия, беше взето решение за създаването на Международна мрежа от фондации с цел да се взаимодейства с Алианса в такива области, като информационния обмен и междуцивилизационното културно сътрудничество.

За Алианса на цивилизациите са характерни системната визия по проблемите на междуцивилизационните отношения, както и ясно изразеният стремеж да се избягват сблъсъците на религиозна и етническа основа. Идеологическата концепция и политическата практика на Алианса играят позитивна роля и заслужават по-нататъшната подкрепа на международната общност. В същото време обаче, не бива да излишно да опростяваме ситуацията, прекалено идеализирайки тази организация. В крайна сметка, отношенията между различните цивилизации представляват диалектична обвързаност на конфликти и сътрудничество, нетърпимост и взаимно разбирателство. Опитът от последните години сочи, че Алиансът е само един от възможните механизми в сложния и продължителен процес на сближаване между цивилизациите.

Въз основа на всичко казано дотук, можем да заключим, че Турция продължава активно да реализира външнополитическата си стратегия, основаваща се на принципа за „нулеви проблеми със съседите”, която я прави привлекателен партньор за мнозина. Въпреки че е привърженик на ислямизацията, благодарение на успешното си сътрудничество със Запада, управляващата в страната ПСР съумя донякъде да убеди част от водещите западни държави, че Турция не само е техен партньор, а и посредник в контактите им с ислямския свят. Благодарение на стратегическото си географско положение, военната мощ и икономическите си възможности, страната увеличава значението си в региона. А що се отнася до характера на днешната турската геополитическа стратегия, тя следва не толкова османската политика на експанзия, колкото се стреми да използва наследените от селджукските султани механизми за „установяване на контакти между различните цивилизации”.

 

* Българско геополитическо дружество

Напоследък в Турция се води ожесточена дискусия за това, доколко вътрешната и външната политика на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) отговаря на националните интереси, наличните ресурси и потенциалните възможности на страната. Така, според водачите на опозиционните Народнорепубликанска партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) - Кемал Кълъчдароглу и Девлет Бахчалъ, тъкмо „погрешните действия” на премиера Реджеп Ердоган и екипа му са били причината, както за гибелта на турските активисти от т.нар. „Флотилия на свободата”, така и за жертвите в зачестилите напоследък акции на сепаратистите от Кюрдската работническа партия (РКК).

Целта на настоящата статия е да разгледаме турската външна политика в Близкоизточния регион, отчитайки дългосрочните перспективи и регионалните конфигурации, в рамките на реализиращата се в момента турска външнополитическа концепция.

„Халифатският проект” на Анкара

Комплексният анализ на последователната стратегия, която провежда турския премиер Реджеп Ердоган, навежда на извода, че последните, свързани с нея, събития се развиват в рамките на негласните (но очевидно съществуващи) геополитически проекти, имащи „халифатски” характер. В тази връзка си струва да припомним, че в някогашната Османска империя, султанът е разполагал с върховната светска власт, към което, в крайна сметка, се стреми и сегашния премиер Ердоган, включително чрез опитите си за трансформирането на Турция в президентска република. Що се отнася до върховната религиозна власт (каквато навремето е имал султанът), според някои анализатори, сегашните турски власти се опитват да възложат тази функция на генералния секретар на Организацията Ислямска конференция (ОИК), още повече, че в момента този пост се заема от турския професор Екмеледин Ихсаноглу.

През 1998, Съветът на Ислямската правна академия към ОИК, прие постановление №99 „За секуларизма”, в което се посочва, че „секуларизмът е обективистична система от възгледи, основана на принципа на непризнаването на Бога (т.е. на атеизма), и представлява антагонистично на Исляма течение, солидаризиращо се със световния ционизъм и другите разрушителни и разложителни течения, които се отхвърлят от Аллах, неговият Пророк и вярващите”.

Както е известно, за основни „пазители” на секуларизма в Турция се смятат генералитетът, и създадената от Мустафа Кемал Ататюрк Народнорепубликанска партия (НРП). Имайки предвид, че през последните години тъкмо те станаха обект на сериозни атаки от страна на управляващата в страната проислямистка Партия на справедливостта и развитието, се налага впечатлението, че Реджеп Ердоган действа в строго съответствие със споменатото по-горе постановление на ОИК.

В някогашната османска държава фетвата, издавана от духовния водач (шейх-ул-ислам) е имала задължителен характер. Днес, турския премиер, се старае да съгласува външнополитическите си действия с постановките на ОИК. Между другото, доста анализатори се питат, дали мюсюлманските държави се съобразяват с решенията на ОИК, или пък тези решения отразяват общите тенденции в ислямския свят. Както изглежда, първото е по-вярно: за да спечелят доверието на мюсюлманските държави лидерите на страните-членки на ОИК се опитват да демонстрират при всеки удобен случай привързаността си към ислямските ценности и дори от време на време се изявяват като убедени привърженици на радикално ислямистките идеи, рискувайки не само двустранните връзки, а и поставяйки под въпрос регионалната сигурност, като цяло.

В прословутия си програмен труд „Стратегическа дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, турският външен министър Ахмед Давутоглу отделя голямо внимание на ОИК. Според него, това е най-влиятелната международна организация в мюсюлманския свят, способна да действа като колективен транснационален политически играч на глобално равнище. Давутоглу смята, че този факт следва да се отчита от турските управляващи при прокарване националните интереси на Турция на международната сцена.

Не по-малко важни са очертаните от турския дипломат №1 триъгълни конфигурации в Близкоизточния регион. Така, върхове на „външния триъгълник” са Турция, Иран и Египет, като вътре в него е вписан втори „вътрешен триъгълник”, включващ Ирак, Сирия и Саудитска Арабия. Накрая, трети „пасивен триъгълник на нестабилност” представляват Ливан, Йордания и Палестина. Тук е мястото да напомним, че отношенията на Турция с Йордания и Ливан, непосредствено след събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата” (или, ако искаме да сме по-точни, по време на провелия се през юни 2010 Пети турско-арабски икономически форум в Истанбул) започват да преминават на качествено ново и по-високо равнище. Както е известно, на форума бе обявено съвместното решение на Турция, Сирия, Йордания и Ливан да създадат зона за свободна търговия и да въведат безвизов режим. В момента, под силния натиск на „арабската улица”, ръководството на Палестинската национална администрация също е склонно да признае водещата роля на Турция в региона.

От друга страна, както посочва в статията си „Турският възход и упадъкът на панарабизма”, американския анализатор Шломо Бен-Ами, Анкара „успя да вкара Израел в тъмния ъгъл на световното обществено мнение” с реакцията си във връзка с т.нар. „Флотилия на свободата”, което може да принуди правителството на Бенямин Нетаняху да се ориентира към реални мирни преговори, като в същото време бъдат укрепени позициите на Хамас и се ускори прекратяването на блокадата на сектора Газа. Подобно развитие на събитията, окончателно ще изведе Турция до лидерските позиции в региона и ще и позволи да увеличи още повече влиянието си върху Йордания, която, според Давутоглу, представлява „типична буферна държава”. Тоест, излиза че именно контролът над Йордания, играеща ключова роля в рамките на формиращия се в региона силов баланс, се е превърнал в текуща цел на турската регионална геополитика. Истината е, че не движението Хамас, чиито отношения и с Египет, и със Саудитска Арабия са меко казано сложни, е от значение за Анкара, а тъкмо Йорданското Хашемитска кралство, чието геополитическо положение има стратегическо значение, най-вече, за държавите от „вътрешния триъгълник”. С други думи, включвайки Йордания в своята сфера на влияние, Турция се сдобива, от една страна, със солидни лостове за натиск върху държавите от „вътрешния триъгълник”, а от друга – със стратегическо предимство пред останалите участници във „външния триъгълник”. За целта обаче, е необходимо и наличието на турско военно присъствие, в „пасивния триъгълник на нестабилност”. Както е известно, в момента в Ливан има 528 турски военни, в рамките на миротворческата мисия UNIFIL. На практика, Палестинската национална администрация вече се намира под силното политическо и икономическо влияние на Турция.

Показателно е, че в книгата си Ахмед Давутоглу споменава и възможното включване в „пасивния триъгълник на нестабилност” и на Северен Ирак, където Анкара уверено и последователно предприема съвсем конкретни мерки за укрепване на собствените си позиции в автономната кюрдска провинция. В такъв случай обаче, би следвало да се говори вече за появата на „вътрешен пасивен четириъгълник на нестабилност”. Така или иначе, предвид формиралата се в региона ситуация, Йордания е принудена да признае турското лидерство и да предостави на Анкара максимално изгодни за нея условия за сътрудничество, което, на практика, вече е факт.

Мястото на Иран в новата турска близкоизточна геополитика

Според сегашния турски външен министър, ключова особеност на Иран е геополитическото му положение. Давутоглу смята, че ислямската република притежава всички характеристики на регионална и трансконтинентална транзитна държава, което пък определя статута на територията и като „зона на взаимни геополитически влияния”. Тази особеност има определящо въздействие върху хода на иранската история и е в основата на сходството между Иран и Турция. И двете държави не могат да се разглеждат в рамките на един единствен регион, а влиянието им се усеща в различни геополитически пространства. Доста близката геополитическа специфика на Турция и Иран, определя и тяхната взаимна зависимост.

Както посочва Давутоглу, от гледна точка на „вътрешнорегионалното стратегическо единство”, Турция следва да увеличи влиянието си в афро-евразийското пространство, което може да стане само в резултат от активната турска политика по всички направления. Естественото геополитическо съперничество между Турция и Иран се пресича с религиозното съперничество между двете страни, което, в крайна сметка, води до формирането на общо регионално „конкурентно равновесие”. Показателно е, че анализирайки турско-иранските отношения, Давутоглу използва икономическа терминология, с което вероятно иска да подчертае, че развитието на региона, част от който са и Турция, и Иран, до голяма степен зависи от укрепването на равноправните икономически отношения, най-вече между тези две държави. Затова и днешната турска политика спрямо Иран следва да се възприема предимно в този контекст.

Турският дипломат № 1 разглежда афро-евразийското пространство като едно цяло. Той дава за пример отношенията между Александър Македонски и персите, Византия и Сасанидите и Османската империя и държавата на Сефевидите, подчертавайки, че между тях винаги е имало „балансирано съперничество”. Според него, това е свързано с „историческото взаимно влияние” по оста Балканите-Анадола-Иранското плато. Така, ако днес Турция има излаз на Черно и Средиземно морета, Иран разполага с пряк достъп до не по-малко важните Каспийско море и Персийския залив. Давутоглу смята, че в своята съвкупност, всички тези водни пространства дават големи възможности за влияние върху глобалното урегулиране. От друга страна, от гледна точка на сухопътното пространство, Турция граничи с Балканите, а Иран осигурява достъпа до Централна Азия, Афганистан и Индия. Ако Турция е мост за близкоизточните държави към Европа, Иран е техният „прозорец” към Азия.

Турският външен министър е убеден, че със съвместни усилия, Анкара и Техеран биха могли да поставят под контрол афро-евразийското пространство, простиращо се от Балканите до Южна Азия и включващо Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка. Давутоглу неслучайно включва Турция и Иран (заедно с Египет) в доминиращия в региона „външен триъгълник”. Според него, е съвсем естествено и, че в отношенията между трите държави съществува силно съперничество, като всяка се стреми да включи стратегически важните територии на региона в собствената си сфера на влияние. Така, силовият баланс между държавите от „външния триъгълник” оказва определящо въздействие върху общата стратегическа структура на Близкия изток. От тази гледна точка, турско-иранските отношение са от решаващо значение за региона.

Сред основните цели на Турция е установяването на „дългосрочен и балансиран контрол по линията „Багдад-Диарбекир”, която доста напомня прословутата линия между Елзас и Лотарингия. Според Ахмет Давутоглу, именно утвърждавайки суверенитета си по тази линия, османската държава, съумява да превърне границата си с Иран в най-стабилната в региона. Той смята, че присъствието по линията на големи „външни играчи”, като САЩ и Великобритания, се отразява негативно на „психологията на взаимно сътрудничество”. Днес, турско-иранският диалог се стимулира от сходните позиции на Анкара и Техеран по кюрдския въпрос. Както е известно, още при посещението на турския премиер Ердоган в Иран, през 2004, правителството на аятоласите обяви Работническата партия на Кюрдистан (РКК) за терористична организация. Две години по-късно, двете страни се споразумяха да задълбочат взаимодействието с цел ликвидиране на лагерите и базите на РКК. Пак тогава, иранските власти осъществиха серия от военни операции срещу кюрдските бойци от местния филиал на РКК и техните бази, включително и на територията на Северен Ирак, като след това предадоха на Турция арестуваните активисти на РКК.

Според редица анализатори, в политиката на турското и иранското правителства по „кюрдския въпрос” е налице определено сходство: от една страна се води въоръжена борба с кюрдската опозиция в Турски и Ирански Кюрдистан, а от друга се полагат усилия за икономическото и политическо развитие на населените с кюрди райони на двете държави. Освен това, Анкара и Техеран активно реализират определени политически и икономически мерки по отношение на Иракски Кюрдистан. При това, те са на едни позиции и по модела на неговата автономия. В очакване САЩ да изтеглят корпуса си от Ирак, през 2011, и с цел да укрепят позициите си в региона, Турция и Иран изградиха в Иракски Кюрдистан секретни „настъпателни оперативни бази” за осъществяване на военни операции срещу кюрдските сепаратисти.

Според Ахмет Давутоглу, в чисто географски план, компактно населените с кюрди територии представляват важна „транзитна зона” на енергийните, водни и товарни потоци. Стабилността на тази зона е изключително важна в рамките на формирането на геополитическо единство на региона, в който със собствени сфери на влияние разполагат турци, иранци и араби. В този смисъл, ключови от геополитическа гледна точка, „фактори на нестабилност и неопределеност” по отношение на кюрдския въпрос, са: разположението на компактно населените с кюрди територии в зона на остро регионално и глобално съперничество и липсата на вътрешно геополитическо единство.

Що се отнася до иранско-турското съперничество в Южен Кавказ, тук Техеран разполага с две важни предимства пред Анкара. На първо място, от гледна точка на геополитическото влияние върху Азербайджан, Турция, на практика няма (ако изключим Нахичеванския анклав) общи граници с тази постсъветска република. В момента, сухопътната връзка между двете държави може да се осъществява през Грузия, Иран и Армения. На второ място, традиционните връзки на Иран с южнокавказките народи, за разлика от турско-арменските отношения, не са обременени от исторически трагедии и обиди.

В рамките на турско-иранските отношениа, си струва да напомним и споровете за създаването на т.нар. „Кавказки алианс”, имали място след петдневната грузинско-руска война през 2008. По време на посещението си в Баку, през август 2008, турският премиер Ердоган официално лансира идеята за „Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказкия регион”, която съществено се отличаваше от предишните инициативи на Анкара, тъй като предвиждаше създаването на регионален пакт без участието на САЩ и ЕС. Според турците, в този „алианс” трябваше да влязат Русия, Турция, Азербайджан, Грузия и Армения. Набива се на очи, че сред предполагаемите участници липсва Иран. Тоест, ясно е, че освен всичко останало, сред целите на пакта беше и ограничаване на нарастващото иранско влияние в региона. Което, разбира се, не остана незабелязано от Техеран. Затова още през септември 2008, иранският външен министър Мотаки обяви, че страната му предлага „нова регионална инициатива” за разрешаване на конфликтите в Южен Кавказ. Според него, форматът „3+3” (т.е. трите южнокавказки държави, плюс Русия, Турция и Иран) би бил „много по-продуктивен”. Следва да подчертаем, че независимо от всички противоречия между Анкара и Техеран, напоследък се очертава бърз процес на формиране на взаимноизгодни икономически, политически и дори военни отношения между двете държави. Сред важните фактори за сближаването на позициите им е въпросът за транзита на каспийските и иранските енергоносители. Значителен принос за това има и враждебната турска позиция спрямо Израел, както и все по-ясно изразеният самостоятелен външнополитически курс на Анкара, сред проявите на който бе и ролята и в опитите за разрешаването на иранския ядрен въпрос. Което, по един или друг начин, се отразява върху турската и иранската политика, в рамките на афро-евразийското пространство.

Бъдещето на турско-израелските отношения

Разсъждавайки за турската близкоизточна политика, си струва да обърнем специално внимание и на това, как Ахмет Давутоглу възприема еврейското присъствие в региона. Според него, с разпадането (след Втората световна война) на британската колониална система, в Близкоизточния регион е създадена еврейската държава, оказваща „деструктивно влияние” върху „регионалното централноислямско геокултурно и геополитическо единство”. Давутоглу твърди, че появата на Израел, като национална държава, е извело „еврейския въпрос” на качествено ново равнище. Така, Западът превръща еврейския проблем, който дотогава, в продължения на дълги векове, се възприема като конфликт между християни и евреи, в противопоставяне между мюсюлмани и евреи, чрез изнасянето му в Близкия изток. Според Давутоглу, дотогава в ислямския свят еврейският въпрос никога не е бил толкова актуален, както в Европа. Дори обратното, твърди той, много мюсюлмански държави предоставят убежище на бягащите от „антисемитското християнско насилие в Европа” евреи. Турския външен министър лансира  тезата, че в ислямската история никога не са били провеждани етнически прочиствания спрямо представителите на някой отделен народ, а само са били налагани „наказания за предателство”.

На този фон едва ли е чудно, че сегашните отношения между Турция и Израел се намират на безпрецедентно ниско (в цялата им история) равнище. Истината обаче е, че кризата в тези отношения има системен характер и много малко зависи от позициите на едни или други влиятелни личности, пък били те и външни министри. В основата и бе нежеланието на израелските управляващи да заложат на Анкара като ключов посредник в преговорите за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. Впрочем, това се отнася и за останалите кандидат-посредници, включително САЩ. Охлаждането в израелско-турските отношения започна именно, когато дългогодишното турско посредничество за намирането на компромис с управляващото в сектора Газа ислямистко движение Хамас беше провалено от действията на израелците и египтяните. Всичко, последвало след това, бе израз на дълбокото разочарование и гнева на управляващите в Анкара. Турците разчитаха, че след като поддържат най-добрите отношения с Израел, в сравнение с всички останали мюсюлмански държави, посредническите им усилия няма как да не се увенчаят с успех. Затова блокирането на мисията им от израелска страна, заради нежеланието на Тел Авив да допусне прекалена турска намеса във вътрешните си работи, беше преценено дори не като лична атака срещу премиера Ердоган, а като опит да бъде ерозирана дългосрочната турска външнополитическа стратегия за извоюване на лидерски позиции в ислямския свят и укрепване ролята на Турция като своеобразен „мост между Европа и Азия”. Осъзнавайки че диалогът с Израел се оказва безперспективен за нея, Анкара моментално реши да „влезе от другия вход”, което между другото говори за гъвкавостта на турските стратези.

В случая, „другият вход” означаваше повишаване на турския авторитет в мюсюлманския свят, чрез провеждането на откровено антиизраелска политика, задължително съчетана с шумни PR-акции. Част от нея бяха и демонстративното напускане на Ердоган, след словесния му сблъсък с израелския примиер Шимон Перес на форума в Давос, и провокационните спрямо Израел турски телевизионни сериали, и действията на т.нар. „Флотилия на свободата”. Войнствената антиизраелска реторика (и политика) беше задължително условие за успеха на новата стратегия, защото без нея тя би била обречена на провал, тъй като в Близкия изток е почти невъзможно „да седиш едновременно на два стола”. Сред примерите за това са САЩ, които не подкрепиха с нищо реално прословутата реч на президента Обама в Кайро, което пък не доведе до никаква съществена промяна в отношението на мюсюлманския свят към Америка. Анкара си взе необходимата поука от това и направи своя избор. При това, турският управляващ елит вероятно е преценил предварително всички рискове и възможни загуби от подобно решение и без всякакви колебания скъса тайния пакт на страната си с Израел за партньорство в сферата на сигурността. Това беше определящ момент, тъй като сега всяко евентуално подобряване на отношенията или възобновяване на контактите в сферата на военно-техническото сътрудничество и сигурността са възможни само, ако Израел признае водещата роля на Турция при разрешаването на палестинския въпрос.

Всъщност, това, на което сме свидетели напоследък, представлява своеобразно „извиване на ръце”, тъй като турските управляващи са съвършено наясно, че без Израел не може да се постигне какъвто и да било значим прогрес по въпросите на близкоизточното урегулиране. Интересно е също, че въпреки изострянето на противопоставянето с Израел, турското правителство реши да не огласява собствените си разузнавателни сведения за контактите между израелските специални служби и някои активисти на РКК. По данни на турското разузнаване (МИТ), което наскоро беше оглавено от личното протеже на премиера Ердоган – 42-годишния Хакан Фидан, израелски инструктори присъстват в зоната на сраженията по границата с Ирак.Подобни твърдения трудно могат да се коментират, тъй като не се потвърждават и от други източници. Има обаче един момент, който позволява да се допусне и такова развитие на събитията. Става дума най-вече за съседния на Иракски Кюрдистан Иран и специалния интерес на Израел към всичко свързано с иранското ядрено досие. В тази връзка, кюрдите са сред малкото удобни възможности за събиране на информация, което може да обясни и евентуалното присъствие на отделни израелски командоси в Иракски Кюрдистан. Според руския експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, тази версия се подкрепя и от посещението (през юни 2010) на един от най-богатите израелски бизнесмени Идан Офер в Иракски Кюрдистан, по време на което са се обсъждали не само евентуални инвестиции в петролната индустрия на автономната провинция, а и укрепването на двустранните отношения на базата на прикрития антитурски съюз. Между другото, подобно сближаване (ако действително има място) не е възможно без одобрението на Вашингтон, който много стриктно контролира практически всички кюрдски движения. Това, между другото, може да обясни и официалната пасивност на турските власти. Ако става дума само за ответна израелска реакция на влошаването на двустранните отношения (т.е. ако изключим „иранския момент”), трябва да признаем, че посоката и не е подбрана добре. На първо място, самите турски компании също участват много активно на кюрдския петролен пазар, а на второ – кюрдската тема е „табу” за всички, без изключение, кръгове на турския елит и реакцията на всяка външна намеса в нея, е изключително болезнена и твърда. Важно е и, че Иракски Кюрдистан е идеалната база за осъществяване на атаки срещу газопроводите, свързващи Иран и Турция. Взривът, през юли, на един от тях, за два дни остави всички турски потребители без газ. Очевидно е, че кюрдите са участвали в тази акция.

В подобна ситуация трудно можем да очакваме, каквато и да била положителна промяна в турско-израелските отношения. Още повече, че Анкара продължава активно да разиграва „ислямската карта” и все повече се ориентира към създаването на условна ос „Анкара-Дамаск-Техеран”. Съюзът със сирийците (който се смята и от Дамаск за едно от основните направления на външната му политика) дава на турците практически пълен контрол над Хамас. Същият въпрос се решава и чрез съюза с Техеран.

През есента на 2010, Турция, Иран и Бразилия се готвят да продължат преговорите за постигане на компромис за обогатяването на иранския уран в чужбина. Все още не е ясно, колко резултатни ще се окажат те, но общата тенденция за сближаване между Анкара и Техеран е налице. Което също изключва подобряването на отношенията с Израел в близко бъдеще. Впрочем, „иранската тема” за пореден път демонстрира турската далновидност. Вместо да изпада в паника, заради очертаващата се „иранска заплаха” (която между другото е съвсем реална), Ердоган се ориентира към диалог и сближаване с Техеран. Това му дава възможност да демонстрира солидарност с ислямския свят, да се дистанцира от Запада и, в същото време, да опита да си извоюва уникалната позиция на основен посредник, с който Иран ще се съобразява в условията на все по-суровата икономическа блокада. В случая, Турция очевидно разчита на етническата си обособеност и от персите, и от арабите, която би могла да притъпи традиционната ревност на последните едни към други. Тоест, налице са всички основни предпоставки (неутралност, икономическа и военна мощ, разрив с Израел, добри неафиширани отношения със САЩ и т.н.) за превръщането на Турция в нов „регионален суперпосредник”.

Заключение

И така, в момента турското държавно ръководство се опитва да възроди османските традиции, сред важните особености на които е съобразяването на политическото управление с позицията на „висшия ислямски авторитет”, за който съвсем не е задължително да се асоциира с някакъв високопоставен мюсюлмански духовник. Става дума за концепция, която би трябвало да се превърне в своеобразен противовес на иранските и египетските религиозни дейци, т.е. на останалите страни от „външния триъгълник”, за който говори Ахмет Давутоглу. Следва да отбележим, че турският първи дипломат не включва в геополитическите си конфигурации Израел, който според него е „изкуствено създаден” от западните държави, посредством износа на „еврейския въпрос” от Европа в Близкия изток. Очевидно, по този начин Давутоглу иска да подчертае, че Израел, също както САЩ, ЕС или Русия, е „външен играч” и затова участието му във формирането на регионалния силов баланс следва да бъде минимално.

Както изглежда, турското ръководство съвсем хладнокръвно е пресметнало емоционалните си на пръв поглед стъпки към възраждането, в ново качество, на Отоманската империя, като нов крупен регионален играч. В тази връзка, Израел просто се оказа заложник на тази тенденция. Макар че политическото изкуство е тъкмо в намирането на оптимално решение дори и от най-безизходната ситуация.

* Българско геополитическо дружество

 

Още статии ...