06
Пет, Дек
5 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Нито едно социално-културно явление, не може да има просто и еднозначно обяснение. Например, защо във Франция думата „геополитика” внезапно излезе извън лексикона на тесния кръг специалисти и се превърна в един от термините, които напоследък се използват с повод и без повод? Днес обозначават като „геополитика” всичко, което не се поддава на рационално обяснение.

Успехът на геополитиката във Франция обикновено се измерва с броя на книгите, атласите и списанията, лекционните курсове и семинарите, посветени на тази научна дисциплина. И в това отношение, този възход на геополитиката изглежда съвсем естествен.

Франция е четвъртата индустриална държава в света, тя е органично интегрирана във всички международни икономически потоци, член е на много европейски и световни структури, а французите, които традиционно са концентрирани върху собствените си проблеми и идеи и са убедени, че светът се върти около тях, гледат телевизия, пътуват, установяват все нови международни контакти и постепенно разбират, че Франция съвсем не е центъра на Вселената. Образователната система и издателският бизнес също се приспособяват към тази еволюция. Тоест, французите започват повече да се интересуват от географията (или по-скоро от географиите) на света: физическа, културна, религиозна, политическа... Нещо повече, днес френският елит е принуден да познава много по-добре външния свят, което пък е невъзможно без да има поне известна представа за геополитиката.

През 1989, след падането на желязната завеса, крахът на комунистическите режими в Източна Европа нагледно ни демонстрира отстъплението, или по-скоро метаморфозата на идеологията и връщането на политическата сцена на вечните геополитически фактори. Вероятно, хората никога няма да престанат да преоткриват за себе си очевидните факти. На пръв поглед изглежда, че в днешно време, всички би трябвало да са привърженици на светския рационализъм, да се грижат за правилното използване на наличните ресурси, да се освободят от омразата и склонността към насилие, характерни за „пещерния човек”. На практика обаче, всичко е по-различно: колкото повече намаляват разстоянията, благодарение на прогреса в сферите на транспорта и комуникациите, толкова повече хората се стремят да подчертаят индивидуалните си черти, толкова по-активно възраждат традиционните си „племенни” общности и толкова по-енергично се връщат към архаичното си минало. Дали геополитиката не ни дава ключа към разбирането на този постоянно възпроизвеждащ се хаос?

Но дали, освен тези причини, свързани с промените във френското общество, както и с отношенията му с външния свят, в края на ХХ и началото на ХХІ век не сме свидетели и на други явления, които могат да бъдат обяснени само с помощта на средствата на геополитиката – като например ролята и мястото на Франция в променящия се свят?

Ив Лакост и списание „Херодот”

Големият географ Ив Лакост и създаденото от него, през 1976, географско и геополитическо списание „Херодот” представляват единственото геополитическо течение във Франция, разполагащо ако не със собствена доктрина, поне със собствен метод за геополитически анализ. Така, според Геополитическия речник на Лакост (издаден през 1993): „Думата „геополитика” не е просто ново обозначаване на териториалните спорове, продължаващи вече дълги векове..., появата и широкото разпространение на този термин означава, че сравнително отскоро са започнали да действат множество нови фактори, способстващи за изострянето на съперничеството между различните власти за контрол над една или друга територия. Сега това съперничество се реализира в малко по-различни форми, отколкото преди, което е свързано, в частност, с нарасналата роля на обществото. Специфичните геополитически явления са свързани не с всяко съперничество между властовите структури по различни териториални въпроси, а – което е качествено нов фактор – само с онези негови форми, които намират широк отклик в средствата за масова информация и пораждат оживени дискусии в обществото, при условие, разбира се, че в конкретната страна има свобода на словото. Тоест, става дума за принципно нов феномен, оказващ съществено влияние върху международните отношения и осъществяване властовите функции на държавата в много страни по света”.

За да разберем, какво точно представлява геополитиката на Ив Лакост би трябвало да познаваме и жизнения му път. Той е роден в Мароко през 1929 и става свидетел, както на процеса на колонизация, така и на деколонизацията. Като човек с леви убеждения, Лакост наблюдава и изпитва върху себе си въздействието на противоречията, пораждани от якобинския модел на унификация на страната, който се сблъсква с проявите на местната специфика и желанието за съхраняване на собствената самобитност, която, специално в Мароко, се основава на многовековната история на управлението на Алауитската династия от Тафилалт. Първите трудове на Лакост са посветени на страните от Третия свят (например География на развиващите се държави, 1965). В същото време, размишленията му за военните аспекти на географията (една от книгите му се нарича „Географията, необходима за войната”, 1976) постепенно го превръщат от географ в геополитик: пространството, неговите компоненти (земя, вода), както и неговият релеф, са едновременно и благоприятни фактори, но и препятствия, при осъществяване на военните операции. В същото време, именно пространството е целта на тези операции. Ландшафтът не се нуждае от хората за да съществува, но хората не престават да се борят за правото да притежават една или друга територия. Всички сблъсъци между хората се развиват във времето и пространството.

Освен това, Ив Лакост силно се интересува от трудовете на редица слабо известни автори, чиито идеи биват игнорирани от официалната наука. До голяма степен, именно благодарение на списанието му „Херодот”, Франция преоткрива творчеството на Елизе Реклю. Друго „откритие” на Лакост е един от прочутите арабски историци Ибн Халдун (Тунис, 1332 – Кайро, 1406). В книгата си „Ибн Халдун: зараждането на историята на Третия свят” (1966), Ив Лакост посочва: „Творчеството на Ибн Халдун хвърля светлина върху един много важен етап от историята на страните, които днес смятаме за слаборазвити. Анализирайки икономическите, социални и политически условия в Северна Африка, през средновековния период, той формулира редица фундаментални научни проблеми”.

Списание „Херодот” прави много за осветяване истинската същност на германската геополитика (Ратцел, Хаусхофер) и освобождаването и от клеймото на „нацистка наука”. В тази връзка си струва да отбележим труда на Мишел Коренман „Когато Германия разсъждаваше за световните проблеми: величието и залезът на геополитиката” (1990).

Това внимание към неортодоксалните възгледи (доминиращата идеология в списанието на Лакост е либерализмът, като до края на 80-те там присъства и марксизмът) обуславя широкото разнообразие от теми, засегнати от публикациите в „Херодот”. Така, Ив Лакост нееднократно дискутира в него въпроса „Какво представлява нацията?”, който поражда изключителен интерес в средите не лявата интелигенция. За левите универсалисти, смятащи за свой дълг да се борят за формирането на „новия човек”, свободен от егоизма и отчуждението, нацията, пространствените корени и сакрализацията на националната територия изглеждат нещо архаично и дори реакционно (макар че тъкмо големият френски социалист Жан Жорес казва: „в малки дози интернационализмът те отдалечава от Родината, а в големи – те доближава до нея”). Но, в края на ХХ век, след краха на съветския комунистически режим, универсалистките си претенции започва да заявява либералният капитализъм, разглеждащ човек само като фактор за определяне стойността на продукцията и потенциален потребител на произвежданите стоки. Но нима нацията не е най-устойчивата реалност, включваща в себе си и отделните индивиди с тяхната традиция и култура?

Кръгът около списание „Херодот”

Благодарение на списание „Херодот”, геополитиката получава необходимата и интелектуална легитимност във Франция. Самото име на това периодично издание е израз на уважение към основателя на историята и географията – великият грък, съумял да преодолее предразсъдъците си и започнал да изучава нравите и миналото на „варварите”. Всеки брой на излизащото на три месеца списание е резултат на задълбочен колективен труд и включва досие, посветено на геополитическата проблематика на един или друг регион (например „Американското Средиземноморие”, „Проблеми на границите в Африка”, „Балканите и балканизацията”) или страна („Германските геополитици”, „Граничните райони на Русия”, „Сръбският въпрос”).

„Херодот” отделя специално внимание на противоречивите представи и стратегии, свързани с едно или друго пространство, играещо важна роля в световната политика. Като пример можем да посочим три морета, заобиколени от суша: евро-арабското Средиземноморие, разположено между Гибралтар и Суец; американското Средиземноморие – между Атлантика и Централноамериканския провлак и азиатското Средиземноморие – между Южен Китай, Индокитай, Индонезия и Филипините. Всъщност, всеки брой на „Херодот” се гради около три елемента:

-          Картите (както посочва самият Лакост, „картата е първична форма на осмисляне на пространството”), или, по-точно, съвкупността от карти с различен мащаб, илюстриращи различните характеристики (от релефа до разпределението на населението) които трябва, при правилното им разчитане, да ни дадат достатъчно пълна информация, позволяваща самостоятелно да бъдат направени правилните изводи.

-          Историята, или по-скоро историческите събития, защото Историята се прави от хората. Всяко пространство се формира и преобразува от хората, които преминават през него, завладяват го, живеят там, или пък го напускат. За да разберем ценността на дадено пространство за конкретни хора, трябва да сме наясно с всичко, което се е случвало в миналото с тези хора и в това пространство: набези, разпространение на различни религии, влияние на империи, национално строителство... Историята има огромно значение, тъй като е източник на геополитическите представи, които – в процеса на кристализацията си – свързват територията с нейното минало. Така например, множеството конфликти между отделните групи хора са породени от това, че всяка от тях смята, че тъкмо тя първа се е заселила на конкретната територия (евреите и арабите в Палестина, чернокожите и белите в Южна Африка, сърбите и албанците в Косово).

-          Границите (юридически и политически) представляват изключително важни ориентири. Линиите, разделящи държавните суверенитети, са очертани на картите в резултат на въоръжена борба, т.е. те са установени с цената на кръвта на народите и носят печата на амбициите на управляващите. Всяка граница е „изкуствена”, т.е. отразява съотношенията между конкретни сили в конкретен момент. Няма вечни граници, всяка граница се установява, премества или уточнява според прищевките на Историята.

В същото време, наред с официалните държавни граници, съществуват и по-размити, затова пък по-стабилни граници: тези между религиите, цивилизациите, традициите и зоните на търговия. Така, според някои геополитици, границата, съществувала на немска земя, през периода 1949-1990, между ГДР и ФРГ, съвпада с една от най-древните граници на европейския континент, отделяща владенията на Римската империя от териториите, оставащи под властта на варварите, а през втората половина на ХІХ и дори в началото на ХХ век тук минава разделителната линия между Европа на парния двигател и Европа на конската сила.

Сред специалистите, постоянно анализиращи проблема за границите, следва да споменем члена на редакционната колегия на „Херодот” Мишел Фуше, автор на книгата „Фронтове и граници”, появила се през 1989 и допълнена през 1991. В нея авторът характеризира наложилите се в света граници така: „Границите представляват елементарни пространствени структури, имащи линейна форма, а функцията им се свежда до обозначаване на нарушенията на геополитическата непрекъснатост в три различни плоскости: реалната, символичната и въображаемата. Прекъснатостта в реалната плоскост е пространствения предел на действието на суверенитета в специфичните му форми. Границата може да бъде отворена, полуотворена и затворена. Символичната прекъснатост е свързана с принадлежността към различни политически общности, съществуващи на съответните територии. Въображаемата прекъснатост пък е свързана с такива понятия като „другите” (съседи, приятели, врагове), т.е. към връзките със самия себе си, със своята история, със собствените си съзидателни или разрушителни митове. Емигрантът и бежанецът могат да си „въобразят”, какво ги очаква след като пресекат границата на страната си. Тоест, понятието „граница” съвсем не се свързва с елементарната и юридическа и данъчна функции”.

Тази доста сложна дефиниция би могла да се резюмира така: границите изпълняват три, тясно свързани функции:

-          установяват пределите на държавния суверенитет;

-          разделят в пространството символичните общности, т.е. държавите, всяка от които притежава собствен флаг, химн, история и институции, налагащи на гражданите му специфични права и задължения;

-          разделят в пространството своето (т.е. националната територия) от чуждото (съседната държава, както и целия останал свят) пространство.

Идеологията на територията срещу идеологията на потоците?

Подобно на всяка друга линия на поведение, диктувана от някаква достатъчно свързана и логична философия, линията на „Херодот” има и специфичен идеологически аспект, т.е. собствен мироглед и представи за желателните и необходимите действия. Така, според кръга около списанието, хората и социалните групи, към които те принадлежат (региони, национални държави...) се определят, на първо място, от принадлежността им към една или друга територия. Следователно, ако войните се водят за завоюването на територии, мирът предполага, че общностите, населяващи земята, са принципно удовлетворени от онези територии, с които разполагат.

Тази „териториална” логика на „Херодот”, която се диктува от геополитическите възгледи на редакционната му колегия, се отнася и за нейните подходи към другите сфери на човешката дейност. Така например, идеологията се разглежда като инструмент за оправдаване на териториалните спорове. Тоест, идеологията на „етническото прочистване”, чиято цел е постигането на пълно съответствие между народите и териториите, потвърждава насочеността на подхода на „Херодот” към изучаване на отношенията между хората и пространството. По същия начин, при систематизацията на икономическите данни, списанието акцентира върху локализацията, присвояването и контрола над ресурсите, заради които се осъществява и политическото съперничество.

В тази връзка възниква следният въпрос: дали всевъзможните потоци – на идеи, иформация, стоки или капитали – са предмет на манипулации от страна на политиците, или тези потоци се подчиняват на собствени вътрешни закони? В крайна сметка, „Херодот” действа като своеобразен фотограф: всяка публикувана от списанието карта представлява моментална снимка, а пък самата информация може да бъде получена в резултат от наслагването или съпоставянето на множество такива „снимки”. Възможно ли е обаче, тези запечатани мигове да ни дадат достатъчно вярна представа за „филма на живота”, за еволюцията, или за движението на силите? Може ли да се съвмести работата а фотографа, запечатващ едно или друго състояние, във всеки конкретен момент, с работата на филмовия оператор, предаващ цялата подвижност и променливост на материята?

По самата си природа, човекът е изключително противоречиво създание. Както подчертават геополитиците, подчинявайки се инстинкта на собственика, хората се отъждествяват с териториите и водят непрекъсната борба за правото да определят техните граници. В същото време обаче,  хората постоянно се намират в движение, те са подвластни на най-различни потоци (от идеологическите течения до товаропотоците), които ги подхващат и носят в една или друга посока. При това тези потоци, които са създадени от самите хора, много често излизат изпод контрола на създателите си.

Коя е доминиращата тенденция в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век? Старият териториален инстинкт, наследен от многовековната доминация на земеделието, както смятат от „Херодот”? Или пък появата на нови отношения между човека и територията, характерно за които е постепенното му освобождаване от нейната власт, макар че краката му много трудно се отлепят от нея? Дали номадският или уседналият начин на живот ще удържи победа в крайна сметка? Каква ще бъде ролята на националната държава: ще си остане ли тя висша цел на Историята и най-съвършената териториално-политическа конструкция, или пък ще се превърне в пространствена единица, редом с по-малките (региона, града) и по-големите (континентите, света) от нея териториални образувания? До какво равновесие може да доведе комбинацията между териториалното деление на света и нарастването на глобалните потоци?

Международният институт за геополитика

Международният институт за геополитика е създаден през 1982. Основателката му Мари-Франс Гаро (родена през 1934) е юрист по образование и известно време работи като адвокат, след което е висш държавен чиновник. Между 1969 и 1974 тя е съветник в канцеларията на френския президент Жорж Помпиду, а до 2004 беше евродепутат.

Както вече споменах, Ив Лакост изразява възгледите на лявата интелигенция, която навремето бива силно впечатлена от възхода на национално-освободителното движение и конфликтите в Третия свят. Списанието му „Херодот” отделя основно внимание на националната проблематика. Мари-Франс Гаро принадлежи към съвършено различно идеологическо и политическо направление: близки са и възгледите на генерал Дьо Гол, разбира се без романтизма, характерен за първия президент на Петата френска република. При неговия наследник Жорж Помпиду и съратниците му, изостреното национално чувства се съчетава със здрав консерватизъм.

Международният институт за геополитика възниква, най-вече, като реакция на конкретната политическа ситуация, породена от кризата с евро-ракетите през 1979-1983 (т.е с разгръщането на съветски ракети СС-20, насочени срещу Европа, последвано от разполагането на американски балистични ракети със среден радиус в някои европейски страни – б.р.). В същото време, изострянето на съветската заплаха (разгръщането на ракетите СС-20) съвпада с отслабването на атлантическата солидарност, в резултат от пацифистките демонстрации срещу разполагането в Западна Европа на допълнителни американски ракети, целящо да неутрализира нарасналия потенциал на СССР.

Международният институт за геополитика започва да функционира в самия разгар на антиракетното движение (което във Франция не е чак толкова силно, както в съседните държави). Така той веднага се оказва на предната линия на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм. Сред основателите на института са и класически голисти, и откровени атлантисти. Тезите, лансирани от института обаче, по-често са близки до възгледите на вторите, отколкото на първите. В такъв случай, как можем да си обясним позицията на президента на Международния институт за геополитика Мари-Франс Гаро? Със силното и раздразнение, породено от отказа на французите да се борят за националния си суверенитет след смъртта на Жорж Помпиду? Или пък с политическите и амбиции, които карат тази енергична жена да се кандидатира (без особен успех) за президентския пост на изборите през 1981?

Каква е ролята на геополитиката във всичко това. Много от въпросите остават без задоволителен отговор. Списанието, издавано от института, се нарича „Геополитика”. Всеки брой на това тримесечно издание започва с безкомпромисна редакционна статия, чиито автор е Мари-Франс Гаро. В списанието често се публикуват интересни досиета, посветени на актуални проблеми на международната политика (включително и такива, които доста рядко биват анализирани от геополитическа гледна точка, като например въпросите, касаещи екологията).

Ако можем да смятаме Ив Лакост за „дете, изоставено от майка си, в лицето на лявата интелигенция”, за Мари-Франс Гаро важи определението „сирачето на голизма”. Главната и цел е да се съпротивлява и на всяка цена да оцелее. Само че, дали е достатъчно да имаш силен характер за да създадеш наистина оригинална политическа доктрина?

* * *

В крайна сметка, като изключим течението, формирало се около Ив Лакост и „Херодот”, терминът „геополитика” се употребява във Франция, през последната червърт на ХХ и първите години на ХХІ век, най-вече като една от онези удобни думи, които се оказват достатъчно звучни и подходящи за да изразим с тях някои от реалностите на нашата епоха. Французите знаят, че страната им отдавна е престанала да бъде онзи център на света, който е била през ХVІІ-ХVІІІ век. Затова днес им се налага да усвояват една толкова важна наука, като географията, най-вече като прелистват атласите и четат подходящите книги.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция

Непосредствено след създаването на първите географски карти и глобуси и утвърждаването на представата за истинската форма на Земята, биват очертани и първите глобални разделителни (или по-скоро разпределителни) линии. В началото е знаменитата линия, която папа Александър VІ прокарва на 4 май 1493, т.е. само няколко месеца след откриването на Америка, от Северния към Южния полюс, през Атлантическия океан, и според която новите земи и океани са поделени между Португалия и Испания. Тази първа глобална линия бива последвана от многобройни други разделителни линии за двете половини на земното кълбо, закрепени в договорите между държавите-първооткривателки Португалия и Испания. Става дума за специфичен вид линии, най-подходящото название за които ми се струва испанската дума “Raya” (линия, черта, ивица). Същността им е в това, че те представляват разделителна линия между държавите, осъществяващи мащабна експанзия по суша и море.

Различните типове „глобални линии”

От съвсем друг тип са често срещаните през ХVІ и ХVІІ век глобални линии, известни като „приятелски линии” (“amity lines”), които, сами по себе си, не са разделителни, но очертават зоните на безпощаден сблъсък между тогавашните големи сили. Такива линии са например екваторът или Тропикът на Рака, на Юг, или пък меридианът, минаващ през Азорските острови, на Запад. Отвъд тези линии, на практика, престава да действа всяко традиционно или съгласувано европейско право, изместено от безпощадното „право на по-силния”. Всъщност, това е прословутото „beyond the line” на английските пирати, флибустери и морски разбойници от ХVІІ век. По същество, става дума за линия, очертаващи зоните на постоянен сблъсък и борба. Третият (отново съвършено различен) тип глобална линия е американската линия, ограждаща западното полукълбо. Тя е съвършено ясно заявена и географски очертана в посланието на президента на САЩ Джеймс Монро, от 2 декември 1823. В него думата „полукълбо” се осъзнава и използва в специфичното и значение, като с нея САЩ обозначават своето собствено пространство - „Америка”, или „този континент”, или пък „това полукълбо” (this hemisphere). Преднамерено или не, но понятието „полукълбо” се свързва с това, че политическата система на западното полукълбо, като „режим на свободата”, се противопоставя на качествено различната от нея политическа система на тогавашните абсолютни монархии в Европа. Оттогава насам, доктрината Монро и западното полукълбо представляват едно цяло и очертават излизащото извън собствените им държавни граници пространство на „специалните интереси” на Съединените щати. Тази дума се използва в многобройните декларации на американското правителство и към началото на новия световен конфликт, през 1939, тя вече се бе превърнала в основен лозунг на политиката на САЩ. Затова, географското разграничение, съдържанието и съдбата на тази линия днес представляват специален интерес.

Що се отнася до географската област на „западното полукълбо”, наскоро географът от Държавния департамент на САЩ Самюел Богс направи достатъчно точно разграничаване на западното полукълбо, именно във връзка с доктрината Монро. Той се базира на това, че в общи линии под западно полукълбо се има предвид открития от Христофор Колумб „Нов свят”, посочвайки в същото време, че географските или историческите понятия „Запад” и „Изток” не се определят нито от природата, нито от някакви общопризнати споразумения. Картографите обикновено прокарват разграничителната линия между източното и западното полукълбо през Атлантическия океан, на 20 градуса западно от Гринуичкия меридиан. Съответно, Азорските острови, както и островите Зелени нос се оказват в западното полукълбо, макар че, както признава и самият Богс, това противоречи на историческата им принадлежност към Стария свят.

Напротив, той е убеден, че Гренландия почти изцяло принадлежи към западното полукълбо, макар че островът не е открит от Колумб, а от скандинавските викинги, 500 години преди него. Богс не споменава нищо за арктическите и антарктически региони около Северния и Южния полюс. Що се отнася до тихоокеанската зона на Земното кълбо, там той очевидно не е склонен да прокарва разграничителната линия по съответстващите на 20-те градуса 160 градуса географска дължина, като вместо това приема за граница т.нар. международна часова граница, т.е. 180 градуса географска дължина, като произволно присъединява към западното полукълбо още някои зони на Север и на Юг. Така, западните острови на Аляска се оказват изцяло част от Запада, също както и Нова Зеландия, докато Австралия „остава” в източното полукълбо. Фактът, че огромни зони от Тихия океан, най-малкото „временно” (според самия Богс) се оказват част от западното полукълбо, не се смята от него (става дума за периода преди началото на войната с Япония, обявена през декември 1941) за сериозен проблем. На свой ред, известният американски специалист по международно право Филип Джесъп, коментира по следния начин доклада на Богс: „измеренията се променят много бързо и на американския интерес към Куба от 1860, днес съответства интересът ни към Хаваите; възможно е също интересите на собствената ни отбрана да накарат някой ден САЩ да воюват по бреговете на Янцзъ, Волга или Конго”.

Набива се на очи, че в редица важни американски декларации и заявления, чиито източник не е Вашингтон, особено в някои изказвания на външните министри на американските държави, събрали се в Панама, през октомври 1939, за да приемат т.нар. Панамска декларация, не се използва изразът „западно полукълбо”, като вместо това се говори просто за „Америка”, за „американския континент” (в единствено число) или за „териториите, географски принадлежащи към Америка”. Зад тези разлики в използваната терминология се крият далеч по-съществени различия от друг характер. Защото тук вече можем да говорим за онова съзнателно изкривяване на понятията, превърнало панамериканизма в инструмент на политиката на САЩ. В тази връзка ще припомня, че съвсем наскоро, в изявлението си от 4 май 1943, президентът на Бразилия специално подчерта, че френският остров Мартиника е част от западното полукълбо.

Споменатата по-горе Панамска декларация от 3 октомври 1939 има особено значение за проблемите на пространството в съвременното международно право, затова ще се спра за кратко на нея. В рамките на определената с тази декларация „зона за сигурност” за защита неутралитета на американските държави,  воюващите страни не трябва да предприемат каквито и да било вражески действия. Линията на неутралната зона за сигурност следва да се простира покрай американските брегове, на 300 мили навътре в Атлантическия и Тихия океани. На бразилския бряг, тя достига до 24 градуса географска дължина, западно от Гринуич, което е доста близо до 20-те градуса представяни като картографска разделителна линия между Запада и Изтока. Днес обаче (т.е. през 1943 – б.р.), тази неделима „американска зона за сигурност”, от октомври 1939, вече е остаряла, дори и само заради факта, че предполагаемият неутралитет на американските държави беше нарушен от самите тях. Тя обаче, продължава да има изключително принципно значение. На първо място, тя, за разлика от превърналата се по онова време в глобална политика на САЩ, все още се придържа към понятието „Америка” и съдържащите се в това понятие ограничения. Освен това, тя има големи (и привличащи всеобщото внимание) последици, тъй като по един грандиозен начин довежда до абсурд размерите и мащабите на традиционната три-милна ивица на териториалните води и наложилото се разбиране за нейните размери. Накрая, тя подчинява и свободния океан на идеята за големите пространства, въвеждайки нов вид пространствено обособяване, на основата на принципа за свободата на моретата. Това незабавно привлече критичния поглед на водещите представители на германската правна наука, но дори и американските специалисти по международно право бяха принудени да признаят, че „аспектът на двете сфери на доктрината Монро” (two spheres aspect of the Monroe Doctrine) е претърпял много сериозна промяна в резултат на Панамската декларация от 1939. Преди това, когато ставаше дума за доктрината Монро, се разбираше, че тя касае само сушата на западното полукълбо, докато за океана продължава да важи принципа за „свободата на моретата”, в смисъла, наложил се през ХІХ век. Сега обаче се оказва, че границите на Америка се простират и извън континента, в зоната на свободните морета. Последният момент е изключително важен. Както винаги в световната история, и тук преходът от сушата към морето има непредвидими и необозрими последици и въздействия. Дотогава, докато под понятието „западно полукълбо” се разбираше само континенталното пространство на сушата, с това понятия беше свързано не само математическо-географското разграничаване, но се задаваше и конкретен географско-физически и исторически гещалт (т.е. образ – б.р.). Очертаващото се оттогава насам разширяване и изместване към морските простори превръща понятието за западното полукълбо в още по-абстрактно, в смисъл на празно, дефинирано предимно математически и географски, пространство. В просторите и плоскостта на морето, както посочва още Фридрих Ратцел, „пространството, по-често, се изявява, само за себе си”. Във военно-теоретичните и стратегически тълкувания и дискусии, можем да открием достатъчно точната формулировка на един френски автор, според който „морето е гладка плоскост без препятствия, в която стратегията нерядко се свежда до елементарна геометрия”.

Глобалната линия на западното полукълбо

По своето съдържание, глобалната линия на западното полукълбо не е нито разделителна линия (като испанско-португалската „Raya”), нито „отворена” линия, позволяваща воденето на битка без правила отвъд нея (като британската “amity line”), а по-скоро представлява (поне в първоначалния и смисъл) своеобразна „линия на самоизолацията”. Новият свят претендира, че именно той е „истинската и свободна Европа” и се разграничава чрез нея от „старата Европа”. Отношенията между тях се характеризират най-добре от две, често цитирани, изказвания на Томас Джеферсън, направени през 1812 и 1820, тъй като там много ясно си личи омразата към Англия и презрението към старата Европа. „Съдбата на Англия – посочва Джеферсън, в началото на 1812 – е почти решена и сегашната форма на съществуването и наближава своя край. Ако собствената ни мощ позволи да подчиним нашето полукълбо на властта на закона, трябва да е ясно, че меридианът, минаващ през средата на Атлантическия океан, формира демаркационната линия между войната и мира, като отвъд тази линия (т.е. от нашата страна) няма да бъдат позволени каквито и да било военни действия, а лъвът и овцете ща живеят в мир помежду си”. В това изказване все още се усеща нещо от духа на “amity line”, но основното е, че Америка вече не е (както през ХVІ и ХVІІ век) арена на безпощадна борба, а напротив,  превърнала се е в зона на мира, докато целият останал свят е станал сцена на войни, в които американците, по принципни съображения, не възнамеряват да участват. През 1820, Джеферсън прогнозира, че „не е далеч денят, когато официално ще поискаме да се прокара разграничителна линия през океана, която да раздели двете полукълба, като от нашата страна вече няма да чуем нито един европейски изстрел, също както няма да има нито един американски изстрел от другата страна на линията”. Изразът „западно полукълбо” винаги се използва (както и в самата доктрина Монро) така, че САЩ се отъждествяват с всичко, което, в морален, културен или политически план, се отнася към субстанцията на това полукълбо. Нерядко, тези декларации за самоизолацията на Америка звучат толкова силно, че линията на западното полукълбо придобива очертанията на своеобразна „карантинна линия”, преграждаща проникването на чумата от Изтока, с чиято помощ духовно здравия Нов свят опитва да се защити от мъртвешката отрова на Стария континент, останал завинаги в миналото.

Днес нещата вече не опират до това, колко истина се е съдържала навремето в тезата за „моралното превъзходство на Америка над Европа”. Несъмнено, тогава Новият свят е разполагал с редица морални, културни и духовни предимства пред старата, подвластна на реакцията и разяждана от вътрешните си проблеми Европа. Но още в края на миналия век, т.е. около 1900, всички тези огромни предимства се оказаха вътрешно и външно изчерпани и, на практика, престанаха да съществуват. Нападението срещу Куба, през 1898, беше онзи външнополитически знак, с който САЩ оповестиха на света, че се ориентират към империализма. Всъщност, истината е, че този американски империализъм отдавна съществуваше и при това не се придържаше към остарелите континентални представи за западното полукълбо, а беше проникнал дълбоко в Тихоокеанското пространство, към териториите на стария Изток. По отношение на далечните азиатски пространства, остарялата доктрина Монро беше заменена от принципа на „отворените врати”. От глобално-географска гледна точка, това беше стъпка от Изток на Запад. Сега, Америка се намира в позицията на източен континент спрямо новопоявилото се (в глобално-исторически смисъл) източноазиатско пространство. Сто години преди това, старата Европа, благодарение на глобално-историческия възход на Америка, беше изтласката в сферата на източното полукълбо. За т.нар. „духовна география”, подобна трансформация представлява изключително сензационна тема. Под влияние на всичко това, през 1930 беше лансирана тезата за „възхода на Новия свят”, целяща да свърже в стратегически съюз Америка и Китай.

В световната история често се случва отделни народи и империи да се изолират от останалия свят, опитвайки се, с помощта на различни отбранителни линии, да се защитят от заразата на „другите”. „Лимесът” е своеобразен пра-феномен на историята - „китайската стена” се оказва типично съоръжение, а пък „Херкулесовите стълбове” си остават митичния образ на границата във всички времена. Въпросът е само в това, какво отношение към другите народи произтича от подобно отделяне и самоизолация.

От самоизолация към глобален интервенционизъм

Претенциите на Америка, че е нов и непорочен свят, се търпяха от останалия свят, докато самата тя следваше твърда и последователна политика на изолация. Глобалната линия, разделяща света на добра и лоша половини, представлява линия между плюса и минуса, в смисъл на чисто морална оценка. Тя обаче се превръща в постоянно политическо предизвикателство за цялата останала част на планетата, ако Америка реши, че вече няма да се ограничава само със собствената си отбрана и самоизолация. Въпросът, дали доктрината Монро е правов принцип (“legal principle”) или само политическа максима, не опира единствено до идеологическата последователност, теоретично-понятийното изясняване на последиците, или само до целесъобразността и своевременноста, още по-малко пък е чисто юридически спор. Тук по-скоро възниква дилема, която не може да избегне нито авторът на въпросната изолационна линия, нито пък останалия свят. Защото линията на самоизолация се превръща в нещо съвършено различно и противоположно, когато се трансформира в линия на дисквалификацията и дискриминацията на останалия свят. Причината е, че иманентно присъщия на подобна самоизолация международно-правов неутралитет, в самата си основа, има далеч по-строг и абсолютен характер, отколкото различните видове неутралитет, възникнали в старото европейско международно право, през ХVІІІ и ХІХ век и касаещи войните между държавите. Ако не се реализира този присъщ на самоизолацията абсолютен неутралитет, глобално-политическата идея за изолацията се превръща в безгранична и обхващаща цялата планета претенция за правото да се осъществява интервенция във всяка точка на света. Изолацията се обявява за „басня”, а доктрината Монро се оказва „приказка”. Правителството на САЩ поема ролята на глобален съдник, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на всички народи и всички пространства. Тоест, на пръв поглед в пълно противоречие с официално прокламираните си цели, изцяло отбранителната самоизолация се трансформира в радикален транспространствен и неограничен от нищо панекспанзионизъм.

Цялата дейност, осъществявана от правителството на САЩ през последните 40 години, се определя от тази дилема между самоизолацията и панинтервенционизма. Влиянието и е толкова мощно и неотразимо, колкото мащабни и могъщи са пространствените и политически мерки на това глобално „линейно” мислене. Западното полукълбо е изправено пред тази чудовищна и главозамайваща дилема още от началото на т.нар. „империалистическа епоха”, т.е. от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тук става дума не само за противоречиви тенденции, за контрасти и вътрешни напрежения, които всъщност са присъщи на всеки силен живот и, в още по голяма степен, на всяка велика империя. Вътрешното противоречие между изолацията и интервенцията представлява нещо съвършено различно. Това е нерешена проблематика, съдържаща в себе си опасно неоспоримо принуждение, което е гибелно и за самото западно полукълбо, и за останалия свят, тъй като се стреми да превърне традиционната война между отделните държави, описана в европейското международно право, в световна, т.е. в глобална война. Когато вашингтонското правителство претендира, не просто да отблъсне всеки реален или потенциален политически противник, но и да го „дисквалифицира” и унищожи, то претендира да наложи на човечеството нов (в международно-правов смисъл) вид война. За първи път в човешката история днес се води глобална световна война.

Още по време на Първата световна война (1914-1918) политиката на президента Уилсън, изненадващо за мнозина, се колебае между две крайности, докато най-сетне, през пролетта на 1917, чудовищната сила на Америка застава на страната на интервенционизма и Световната война. По време на сегашната Световна война станахме свидетели на същия завой (при това с някои съвсем дословни съвпадения) от тържествените клетви за неутралитет към панитервенционизъм. Митът за западното полукълбо приключи с налагането на абсолютно и неограничено от нищо вмешателство. Ликвидирането на всички мерки и граници, характерно за американския панинтервенционизъм, е не просто глобално, а и тотално. То засяга и вътрешните работи, и международните отношения, и социалните, икономическите и културните отношения, преминавайки през народите и държавите. Докато дискриминацията на другите правителства се смята за нещо нормално от американското правителство, САЩ имат правото да призовават народите да въстават срещу собствените си правителства, превръщайки войната между държавите в гражданска война. Така, дискриминационната Световна война по американски се превръща в тотална и глобална Световна гражданска война. Именно тук се крие и тайната за толкова противоестествения на пръв поглед съюз между западния капитализъм и източния болшевизъм. Двете страни превръщат войната, която става глобална и тотална, от война между държавите, отразена в досегашното европейско право, в световна гражданска война (1). Тук се проявява и истинският смисъл някогашните разсъждения на Ленин за тоталната война, когато той посочва, че в сегашната ситуация на планетата е останал само един вид справедлива война, а именно гражданската война. Само от гледната точка на подобни глобални измерения можем да разберем, какво означава моментното колебание на западното полукълбо за останалия свят. Тенденцията към изолация беше присъща на традиционната и консервативна субстанция на Съединените щати. Но в момента, когато тя е изтеглена на заден план, превръщайки се просто в „приказка”,  претенцията за световно господство, осъществявано с помощта на дискриминационната световна война, кара САЩ да се ориентират към въоръжена интервенция не само във всички политически пространства, но и във всички социални отношения на планетата.

Противоречивата и очевидно загадъчна история на американския неутралитет от 1914 и 1941 всъщност е история на това вътрешно противоречие между самоизолацията и глобалната дискриминация.

САЩ по пътя към глобална доминация

Днес, през 1943, Съединените щати опитват да се настанят в Африка и Близкия изток; на другия край на света те се намесват в работите на Китай и Централна Азия. Вашингтон покрива цялата планета със система от въздушни бази на своята военна авиация и обявява началото на „американския век” в света. По този начин биват отстранени всички мислими граници, колкото и широко да са дефинирани. И така, политическият мит за западното полукълбо приключи. Но краят му представлява и край на цяла една епоха, и определен етап от международно-правното развитие, а именно края на епохата на „линейното” мислене (основаващо се на използването на различни разграничителни линии) и подчинената му структура на международното право. В различните типове някогашни глобални линии – испанско-португалската “Raya”, британската “amity line” и американската линия на самоизолация на западното полукълбо – се проявява стремежът да се намери оптималния пространствен ред за цялата Земя, т.е. пространствения закон на планетата. Днес, всички тези усилия се оказват исторически остарели. Съвършено новата ситуация се формира след като последната от тези глобални линии – линията за западното полукълбо – се превърна в трамплин за безграничен планетарен интервенционизъм. От тези претенции за създаването на универсален, планетарен контрол над света и световно господство, опитва да се защити другият номос на Земята, чиято основна идея е разделянето на планетата на много големи пространства, изпълнени със свои собствени исторически, икономически и културни субстанции.

Глобалните линии характеризираха първия стадий на борбата за номоса на Земята и за структурата на международното право. Но осъществяваните с тяхна помощ разделения на планетата бяха абстрактни и (във всеки смисъл на това понятие) повърхностни. На практика, те свеждаха всички проблеми до елементарната геометрия.

Също толкова абстрактен и повърхностно глобален, безпространствен и безграничен е и империализмът на капиталистическия Запад и болшевишкия Изток. Между тях е затворена и опитва да се защити субстанцията на Европа. На глобалното единство на планетарния империализъм – без значение, дали е капиталистически или болшевишки, са противопоставят множеството, изпълнени със смисъл, конкретни големи пространства. В същото време, тяхната борба е и битка за структурата на бъдещото международно право, от която зависи и отговора на фундаменталния въпрос, дали на планетата ни въобще трябва да съществуват много самостоятелни образувания или пък трябва да останат само разрешените от единствения „господар на света” децентрализирани филиали с регионален или локален характер. В борбата с глобалния империализъм на днешната планета няма място за локална или регионална идилия. Като реална алтернатива на глобалния  и управляван от един център модел, се очертават само истинските, изпълнени със смисъл, големи пространства. Голямото пространство съдържа мярката и номоса на новата Земя. В това е неговия световно-исторически и международно-правов смисъл.

Американският държавен секретар Хенри Стимсън, на чието име е наречена и спомената по-горе панинтервенционистка доктрина, излага глобалистката си визиа, заявявайки, на 9 юни 1941, че „днес Земята е твърде малка за съществуването на две противоположни системи”. Бих му отговорил, че Земята винаги ще си остане по-голяма, отколкото са САЩ, както и че и днес тя е достатъчно голяма за да помести множеството големи пространства, в които свободолюбивите хора ще могат да съхранят и защитят своята историческа, икономическа и духовна субстанция и специфика.

1943

 

Бележки:

1. Повече по темата, виж доклада на Карл Шмит, изнесен в Германската правна академия, на 29 октомври 1937 и озаглавен „Завоят към дискриминационно тълкуване на войната” (Schriften der Akademie fuer Deutsches Recht, Gruppe Voelkerrecht, Nr. 5, Muenchen 1938, S. 45)

 

* Статията на големия немски геополитик, юрист и консервативен философ (1888-1985) е писана през 1943 и е публикувана за първи път през 1950, като приложение към фундаменталния му труд „Номосът на Земята”

Heavenly Ambitions: America’s Quest to Dominate Space, by Joan Johnson-Freese, 179 pp, University of Pennsylvania Press, Philadelphia, 2009.

 

Практическото усвояване на космоса, чието начало бе поставено на 4 октомври 1957 с изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята от руснаците, с основание се смята за едно от най-големите научни постижения на миналия ХХ век. Полетът на първия космически кораб с космонавт на борда, осъществен от Юри Гагарин през 1961 и кацането на американските астронавти на Луната, през 1969, действително бяха „скок за цялото човечество”. През 60-те години обаче, космосът беше по-скоро сцена на напрегнато противоборство между Съветския съюз и САЩ, които още тогава бяха наясно за значението на усвояването на т.нар. Близък космос, както за военни, така и за граждански цели.

Втората космическа надпревара

Днес, спътниците и многобройните телекомуникационни услуги, които предоставят (включително метеорологични прогнози, сателитни радио и телевизионни сигнали, системата за глобално позициониране – GPS, и много други) са част от ежедневния живот в глобалната епоха. Нараства и ролята на космоса за военни нужди, тъй като разузнавателните и комуникационни спътници вече са органична част на съвременните въоръжени сили. Ето защо присъствието в космоса се превърна за държавите не просто в гаранция за по-висок престиж, но и в обективна необходимост. При усвояването на космическото пространство нараства международната конкуренция, която някои анализатори вече определят като „втората космическа надпревара”.

В този контекст, книгата на професор Джоан Джонсън-Фрийз (шеф на Катедрата за изследване на националната сигурност във Висшия военноморски колеж на САЩ), озаглавена „Небесни амбиции: американският стремеж за доминация в космоса”, представлява несъмнен интерес. В нея, авторката се опитва да даде аргументиран отговор на въпроса, дали си струва САЩ, с всички достъпни средства, да се стремят към доминация в околоземното пространство, за да гарантират различните аспекти на своята сигурност. Защото истината е, че бъдещето на американското присъствие в космоса е много по-неясно, отколкото смятат повечето средностатистически жители на тази страна.

В края на 2007, на околоземна орбита са били над 800 спътници, като половината от тях са принадлежали на САЩ (с.1). Американският дял в глобалните разходи за усвояване на космическото пространство също изглежда внушителен – 80% (с.3). При това Вашингтон се ориентира към развитието на технологии, гарантиращи му физическата защита на спътниците и недаващи възможност космическото пространство да се използва за цели, представляващи заплаха за САЩ. Според проф. Джонсън-Фрийз, именно в това е и основният проблем на американския подход към усвояването на космоса, който си остава непроменен от студената война насам и отразява логиката на „играта с нулева сума”, според която всички постижения на някоя държава в космоса задължително са постигнати за сметка на ограничаване възможностите на някоя друга.

По времето на студената война, СССР и САЩ следваха принципа на „стратегическото сдържане”, в съответствие с който бяха формулирани юридическите и политически принципи на действията в космоса, с цел да не се допусне, под каквато и да било форма, „космически авантюризъм” и, особено, нарастване на военната мощ в околоземното пространство. За основополагащ камък на тези усилия се смята Договорът за космоса от 1967, който е подписан и ратифициран от 89 държави (с.4).

Според Джонсън-Фрийз обаче, формиралата се в годините на студената война практика на взаимодействието в космоса е силно повлияна от две събития. На първо място, от значителното разширяване броя на държавите, осъществяващи собствени космически програми. Нормативно-правната база от 60-те вече не отразява новите реалности, а внасяните в нея промени, по правило, са „реактивни” и недостатъчни. На второ място, от идването на власт в САЩ (през 1981) на президента Роналд Рейгън, който, с цел да бъде постигнат стратегически превес във военната сфера, стартира т.нар. „Инициатива за стратегическа отбрана”, предвиждаща създаването на стратегическа противоракетна отбрана (ПРО) с изпращане в космоса на орбитални лазерни станции и автономни прехващачи. В книгата си, проф. Джонсън-Фрийз не се опитва да анализира доколко реалистични са били плановете на Рейгън, посочвайки обаче, че тъкмо този проект утвърждава сред американските военни тезата за необходимостта САЩ да станат водещата държава в космоса за да защитят своята военна и гражданска инфраструктура, като самата защита следва да се осъществи самостоятелно и с чисто военни методи и средства. Тази постановка получава допълнително развитие през 90-те години на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век.

В първите две глави на монографията се анализира съвременната ситуация с американското присъствие в космоса, която, според авторката, е незадоволителна. Тя смята, че Америка (съвсем в духа на покойния Роналд Рейгън) самонадеяно е предпочела милитаристичния път за гарантиране на космическото си присъствие и защитата на своите околоземни активи, вместо да решава тези проблеми, използвайки дипломатическите канали и международното сътрудничество, както го правеше през 60-те и 70-те години на миналия век например. Нагледна илюстрация за това е развитието на системата за националната противоракетна отбрана (НПРО). Ако администрацията на Бил Клинтън се отнасяше доста предпазливо към създаването на подобна система (с.50), идеята за която наследи от администрацията на Джордж Буш-старши, и гледаше да не форсира този процес, следващият президент Буш-младши реши да стартира многомилиардния проект и обяви едностранното излизане на САЩ от договора за ПРО от 1972, вместо да започне процес на преговори за адаптирането му към новите условия.

В третата глава, Джонсън-Фрийз, анализирайки възможностите на космическите оръжия, се опитва да отдели реалните факти от измислиците. Истината е, че напоследък линията, отделяща челните технологии от вълшебството става все по-размита, включително и благодарение фантазията на холивудските сценаристи, активно използващи космически оръжия с невероятна поразяваща сила в многобройните си филмови саги. Въпреки това, дори в изграждащата се система на американската НПРО, поне засега, не се предвижда въвеждане на поразяващи елементи, базирани в космоса. При това, нещата не опират до това, че е много трудно въпросните елементи да бъдат изведени в орбита, а че обслужването им там ще се окаже невъзможно.

Нещо повече, винаги има опасност, че една система, която продължително време действа в „режим на готовност”, може да не сработи в нужния момент: да не забравяме, че за разлика от комуникационните спътници, космическото оръжие ще се използва крайно рядко. Тоест, докато не се появи възможност за гарантиран физически достъп до оръжейните системи, разположени на околоземна орбита, плановете за създаването им доста ще наподобяват холивудските сценарии. Впрочем, това не пречи на американската държава да ги финансира (с.83-87). Както отбелязва авторката обаче, изграждането на националната сигурност и икономическия просперитет на подобни илюзорни основи е не само безотговорно, но и рисковано.

По пътя към космическа доминация

В четвъртата глава, Джонсън-Фрийз се прехвърля от технологичната към политическата сфера. Става дума най-вече за опасностите, които биха могли да дебнат Америка заради претенциите и за доминация в космоса. САЩ никога не са разполагали с монополни позиции в усвояването на космическото пространство. Любопитно е обаче, че дори и американските политици сякаш не се сещат за това – от изявленията и действията на повечето от тях излиза, че смятат космоса за своеобразен „резерват” на САЩ. От което произтичат много сериозни последици, защото признаването на претенциите на другите държави да развиват собствени програми за усвояване на космоса, ще съдейства не само за по-безопасното бъдеще на самите САЩ, но и на останалите. Вредата, нанесена от самонадеяните декларации за американското космическо превъзходство, които чуваме през последните десетина години, следва да бъде призната и поправена в рамките на космическата политика на новата администрация в Белия дом, смята Джонсън-Фрийз.

Възможностите и ограниченията на контрола на въоръженията за гарантиране сигурността на космическите обекти се разглеждат в петата глава на книгата. Както е известно, при реализацията на космическите си програми (които, по дефиниция, изискват огромни разходи) американците никога не са се спирали пред техническите проблеми. В същото време, и най-малките юридически трудности често се оказват непреодолими препятствия пред постигането на евентуални споразумения в сферата на контрола върху въоръженията. Малко е вероятно, че в скоро време САЩ ще склонят да подпишат някакви правно задължаващи ги споразумения в тази сфера. В същото време, съществуват и други възможности: например приемането на кодекс за поведение (с. 129-130), налагащ минимални ограничения в космическата дейност на САЩ и установяващ някои основополагащи правила за поведението на играчите в околоземното пространство. Според авторката на книгата, САЩ няма да загубят нищо, ако заедно с другите държави участват в изработването на съвместни споразумения, гарантиращи сигурността на разположеното в космоса имущество на всички заинтересовани страни.

Накрая, в шеста глава, проф. Джоан Джонсън-Фрийз анализира връзката между космоса и икономическите отношения. Предвид значението на космическите комуникационни технологии в съвременната „информационна епоха”, осъществяването на космическа политика, която да задълбочи взаимната зависимост между отделните държави, според авторката, би гарантирало на САЩ по-висока степен на сигурност, отколкото нарастването на военните им възможности в тази сфера. Тоест, космосът би могъл да се превърне в продължение на колосалната „мека сила” на Америка, съдействайки за подобряване имиджа на САЩ в чужбина, тъй като (както подчертава в заключение Джонсън-Фрийз), усещането за изключителност и превъзходство на „покорителите на Луната” навремето е довело американската космическа политика до задънена улица.

На фона на несъмнените достойнства на монографията, на очи се набиват някои досадни пропуски. Така, авторката не дефинира достатъчно ясно националните интереси на САЩ в космоса, което би помогнало и за оценката на реализираните от тях космически програми. Недостатъчно внимание се отделя на възможностите за развитие на многостранни космически проекти между големите и малките държави, включително и на тези между САЩ и Русия.

При всички случаи обаче, книгата може да бъде изключително полезна за онези, които се интересуват от развитието на международните отношения. Наличието на подобни издания, които достатъчно откровено посочват стратегическите пропуски на САЩ в провежданата от тях космическа политика, доказва, че реформите в тази сфера са назрели отдавна. В тази връзка, самата Джонсън-Фрийз не крие, че възлага големи надежди на президента Барак Обама, който още по време на предизборната си кампания, нееднократно обещаваше сериозни промени в тази сфера. В същото време, продължаващата икономическа криза, за чието преодоляване са хвърлени основните сили на сегашната американска администрация, едва ли ще позволи на Обама да се заеме с проблемите на космическата стратегия на САЩ в близко бъдеще.

* Българско геополитическо дружество

Световно известният американски икономист Нуриел Рубини е роден през 1959 в Истанбул, в семейството на ирански евреи-търговци. Израства в Турция, Иран, Израел и Италия (където през 1982 завършва Университета Бокони в Милано). През 80-те се установява в САЩ и защитава докторска степен по икономика в Харвардския университет. През 90-те години е преподавател в Йелския университет, където изследва кризите на развиващите се пазари - Мексико и азиатските държави, през 1997-1998, Бразилия, Русия и Аржентина, през 2000. Според него, общото при тях е, че малко преди настъпването им всичките държави са имали голям търговски дефицит. Професор Рубини прогнозира и финансовата криза в САЩ, изтъквайки като причина за нея тогавашния рекорден държавен дефицит на САЩ от 600 млрд. долара и кредитния бум, породен от намаляването на лихвения процент до минимален от Федералния резерв, през 2003. Мнозина известни икономисти обвиняват Рубини, който в момента е преподавател в Нюйоркския университет, в спекулативност и смятат, че голямата му популярност е резултат на емоционалното влияние на масовите медии върху Уолстрийт и европейските финансови центрове. Междувременно, в началото на 2010, той лансира поредната си "апокалиптична прогноза", че еврото ще се срине и изчезне като "резервна валута" на долара. Нуриел Рубини е автор на няколко книги, по-известни от които са „Новата международна финансова архитектура”, „Политическите цикли и макроикономиката” и „Отговорът на възходящите икономики на кризата”.

 

-          Наричат Ви „доктор Апокалипсис”, защото предсказахте сегашната криза в момент, когато мнозина други икономисти преливаха от оптимизъм. Продължавате ли да гледате песимистично на бъдещето на световната икономика?

-          Преди всичко, държа да подчертая, че не съм вечния песимист и невинаги говоря негативно за бъдещето. Обратното, държа правилно да оценявам ситуацията. Но, наблюдавайки сегашната икономическа картина в света, наистина виждам на хоризонта много тъмни облаци.

-          Според МВФ, икономическата активност отново набира скорост, като прогнозите са, че през 2010 ръстът ще достигне 4%. Може би е време да се прекръстите от „доктор Апокалипсис” на „доктор Просперитет”?

-          Аз съм реалист и виждам само отделни светли петна в някои страни, като например Китай, Индия и Бразилия. А останалите? Икономическото възстановяване на САЩ върви много вяло. Япония все още не е излязла от комата, а Европа е застрашена от повторно свличане в блатото на кризата. Старият континент не е защитен, той е уязвим и може отново да затъне в рецесия. Още преди сътресенията в Гърция, перспективите не бяха особено оптимистични, а сега ръстът в еврозоната изглежда още по-близо до нулата.

-          Какво мислите за „гръцката опасност”?

-          Пазарите са силно разтревожени от ситуацията в тази страна, но истината е, че това е само върха на айсберга. Все по-често, специалистите изразяват тревога за състоянието на пазара за ценни книжа в държави, като Великобритания и Ирландия. Проблеми ще си имат дори САЩ и Япония, което е свързано с огромния им бюджетен дефицит. Това може и да не се случи през 2010, но с течение на времето те неизбежно ще се сблъскат с тези проблеми. Впрочем, в САЩ и днес има огромни бюджетни проблеми в такива щати като Калифорния, Невада, Аризона, Ню Йорк и Флорида. Като най-много ме тревожат нарастващите бюджетни дефицити и огромните държавни дългове.

-          Правилно ли постъпиха МВФ и ЕС, като решиха да подпомогнат Гърция със 110 млрд. евро?

-          Според мен, това само ще удължи гръцката агония с около година. Страхувам се, че Гърция, най-вероятно, не просто страда от липса на достатъчна ликвидност, а направо е неплатежоспособна. И няма как да решим проблема, като даваме на една неплатежоспособна страна пари и я принуждаваме да прави болезнени съкращения. Дори ако данъците бъдат увеличени, а разходите – орязани, съвсем не е задължително, че в резултат Гърция ще стане по-конкурентоспособна. Обратното, производството може да намалее, безработицата да нарасне, а пазарният дял може да бъде загубен. Тоест, необходим ни е „план Б”.

-          И какъв следва да е той?

-          Трябва да се започне с превантивно преструктуриране на дълга. Необходимо е да намерим правилното решение на проблема, което да е приемливо и за длъжниците, и за кредиторите. Освен това се налага да разработим бюджетни и данъчни корекции за други държави от еврозоната, като Португалия и Испания например.

-          Вярвате ли, че германското правителство ще се съгласи с това?

-          Истината е, че над 300 милиарда евро от гръцкия държавен дълг принадлежат най-вече на президентите на различни финансови институции от Германия, Франция и Швейцария. Те ще трябва да се откажат от част от тях. И без това загубихме много време, игнорирайки кризата в Гърция. Без наличието на такъв План Б, ако Гърция фалира, ще последва ефект на доминото, като ударите по Испания, Португалия и други части от еврозоната ще се окажат много бързи и опасни. С течение на времето, подобно развитие може да доведе до разпадане и на самата еврозона.

-          Дали германският канцлер Ангела Меркел, която не реагира достатъчно бързо на кризата, не влоши ситуацията?

-          Така е. ЕС загуби няколко скъпоценни месеца, докато работеше по финансовия пакет за Гърция. Отчасти, това се дължеше на политическата съпротива в Германия срещу отпускането на тази помощ. Вътрешната политика на Германия и нарастването на скептицизма по отношение на европейския валутен съюз, доведоха до забавяне при вземането на политическите решения, което пък навреди на усилията за ограничаване на кризата в Гърция и не позволи да бъде предотвратено разпространяването и в други части на еврозоната.

-          Смятате ли, че европейският валутен съюз беше грешка?

-          Не бих си позволил толкова категорична оценка. Не изключвам обаче, че може би беше грешка в него прибързано да бъдат допуснати толкова много страни. Ако вместо това първо беше създадено ядро от държави, които са по-хомогенни, в икономически план, и по-разумни – във финансов, и са склонни решително да осъществяват необходимите структурни реформи, валутният съюз щеше да е по-успешен. Проблемът е, че ако една страна е част от него, тя вече не може да го напусне, а ако все пак го направи това би имало крайно негативни последици.

-          Основният проблем днес е дълговата криза. Преди това пък станахме свидетели на банкова криза. А още по-рано, на криза на ипотечните кредити. Трябва ли да започнем да свикваме, че ни очакват още кризи ?

-          Страхувам се, че да. В последната си книга показвам, че кризите са интегрална част от структурата на капиталистическата ДНК. Тоест, те не са изключение, а по-скоро правило. Много жизненоважни за капитализма елементи, като например иновациите и рисковете, също много често провокират кризи. И това, през което току що преминахме, в бъдеще може отново да се стовари върху нас и то с далеч по-голяма сила.

-          Тоест, смятате че кризите са неизбежни.

-          Те не са неизбежни. Но, ако погледнем назад в историята, ще видим, че се повтарят едни и същи схеми и закономерности: прекалено либерална кредитно-парична политика, уязвимост заради прекалено големия дял на кредитните средства, както и слабо държавно регулиране. Предстои ни отново да го видим и в бъдеще. Впрочем, възможно е в бъдеще да се сблъскаме с още повече кризи.

-          Съществува ли някакъв общ сценарий за тези кризи?

-          Няма идентични кризи, но много от тях си приличат. Има етап на ръст и раздуване на балоните, после балоните се пукат и настъпва крахът. Хората виждат как нараства стойността на определени активи (например на недвижими имоти или акции) и ги използват като гаранция и вземат прекалено много кредити, затова и делът на кредитния капитал във финансовата система нараства. А след като балонът се спука, стойността на тези активи пада и хората се оказват затънали до шия в блатото с всичките тези кредити, които не са в състояние да изплащат.

-          Как може да се познае фиктивното повишаване на борсовата конюнктура?

-          Трудно. Винаги гледам с подозрение на твърденията на някои експерти, че този път всичко ще бъде различно, че иновациите радикално ще променят начина ни на живот и работа и всичко това ще доведе до дългосрочен и мащабен ръст на реалното богатства. По времето на технологичния балон имаше хора, които дори пишеха книги със заглавия от типа на „Dow Jones 36 000” (очевидно се има предвид книгата „Dow 36,000: The New Strategy for Profiting From the Coming Rise in the Stock Market” на Джеймс Гласмън и Кевин Хасет, появила се през 1999 – б.р.) .

-          В момента прекалено много пари отиват за суровини, като петрола или медта. Това ли е следващия балон?

-          Възможно е. Струва ми се, че това не се дължи на търсенето, а просто ликвидните средства се ориентират към суровинните стоки. Което предизвиква у мен сериозно безпокойство: изглежда си въобразяваме, че можем да спасим глобалната икономика, заливайки света с огромно количество ликвидност. Тоест, на път сме да направим същата грешка, като по време на предишния кризисен цикъл.

-          Каква би могла да е алтернативата на програмите за стимулиране и намесата на централните банки? Защото, ако оставим всичко на пазара, светът рискува да попадне в капана на спада.

-          Така е. Само че трябва да се действа много внимателно и предпазливо, освен това не бива да се движим прекалено дълго по този път. Иначе се появява риск от създаването на банки и компании – зомби, чиито живот ще се поддържа изкуствено. Вижте какво става с банковия сектор. Започнахме с това, че обявихме проблема за прекалено сериозен за да се провалим при решаването му. Затова, в частност, отговорът на кризата включваше разширяването на финансовата консолидация. Така, JP Mogan сe сдоби с Bear Stearns, а Bank of America – с Merrill Lynch. В резултат от което днес финансовите ни институции са дори повече отпреди. И тези окрупнени институции знаят, че ако сбъркат отново ще бъдат спасени.

-          Може би подобни прекалено големи и недобре функциониращи институции би трябвало да се разделят на части?

-          Защо не? Трябва да изтощим противника си. Официалното отношение бе следното: необходимо е да се формулира режим за решаването на проблема с цел контролиран спад на напрежението и ограничаване на тяхната дейност. Безпокои ме обаче следното – как може контролирано да бъдат закрити такива глобални финансови институции, като Goldman Sachs или Morgan Stanley, в разгара на поредната криза? Това е прекалено рисковано и в крайна сметка ще се наложи отново да ги спасяваме.

-          Как обаче да определим, кой от тях е прекалено голям?

-          Ако трябваше да определям параметрите на някоя системно важна институция, аз, разбира се, щях да помисля първо за размерите на нейните активи и пасиви, като дял от финансовата система и БВП. Разбира се, важни са и размерите на съотношението между кредитния и акционерния капитал, както и сумата на дълговите задължения – не само балансовите, а и задбалансовите. От значение е също, колко критично важна е въпросната институция за системата на разчетите и плащанията. Тоест, в крайна сметка излиза, че е прекалено сложно да бъдат определени тези институции.

-          Американският президент Барак Обама прокара планове за финансово реформиране, включително т.нар. „правило на Волкър” (под това име е известно предложението на американския икономист и бивш шеф на Федералния резерв Пол Волкър банките да не могат да осъществяват спекулативни инвестиции, които не са в полза на клиентите им – б.а.) и други регулиращи постановки за ограничаване размерите на банките. Налага ли се още по-радикално регулиране на банковия сектор?

-          Това е добро начало, но ми се струва, че се нуждаем от по-радикални мерки. Съвършено очевидно е, че моделът на „финансовия супермаркет” не проработи. Имам предвид институцията, където на едно място е концентрирано всичко: търговски банкови операции, инвестиционните операции, хеджовите фондове, застраховките и маса други банкови услуги, което ги прави твърде сложни, объркани и неуправляеми. Нито един генерален директор не може да ефективно да ръководи подобна институция. Затова всичко следва да се раздели на части. Ако имате много различни институции, които извършват различни видове финансови услуги, нито една от тях няма да е от критично значение за съществуването на цялата система.

-          Преди почти сто години правителството на САЩ раздели на части Standart Oil. В крайна сметка обаче, тези части станаха по-големи от оригинала.

-          Всъщност, предлагам нещо подобно на закона Глас-Стийгъл, налагащ определени ограничения върху търговските и инвестиционни операции. Тоест, връщане към правилата, които съществуваха преди десетина години. Тогава те показаха добри резултати.

-          Какви други финансови реформи смятате за наложителни?

-          Пазарите на вторичните ценни книжа следва да станат по-прозрачни, а повишаването на ролята на ценните книжа, като форма на заимстване, трябва да се регулира по-строго. Финансовите институции следва да променят системите си за компенсация така, че да не игнорират дългосрочните интереси. А пък рейтинговите агенции трябва да бъдат накарани да променят бизнес-моделите си, така че вече да няма проблеми с конфликтите на интереси.

-          За съжаление, реализацията на подобни, далеч отиващи реформи днес изглежда доста утопична?

-          Аз и не очаквам, че идеите ми ще бъдат реализирани на практика по време на сегашната криза. Може би ще се наложи да изчакаме следващата и тогава на масата ще бъдат поставени дори и по-радикални предложения. Тревожи ме друго. Ако не създадем система, в рамките на която кризите да се случват по-рядко, следващият път негативната реакция към пазарно ориентираната икономика, реформите, глобализацията и свободната търговия, на която сме свидетели напоследък, може още повече да се усили. Поуката е следната: ако в бъдеще се разрази още една криза, тя ще бъде още по-жестока от предишната, още по-разрушителна и скъпоструваща за всички онези мерки, които са ни необходими: приходи, заетост, просперитет, бюджетни излишъци. И ние просто не можем да го допуснем.

-          Предложенията Ви за реформи се базират на опита от сегашната криза. Дали обаче те ще помогнат за предотвратяването на бъдещи кризи от всякакъв вид?

-          Не сме в състояние да направим така, че кризите напълно да изчезнат. Но, ако съумеем да постигнем те да се разразяват по-рядко и да са по-малко опустошителни, това наистина ще бъде победа.