04
Вт, Авг
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Подписаният на 8 април нов договор за стратегическите настъпателни оръжия с Русия (СНВ), без съмнение, е най-голямото външнополитическо постижение на американския президент Обама до момента и идеално допълва историческия му законопроект за реформи в здравната система, който бе одобрен от Конгреса в края на март.

Изглежда, действително сме свидетели на „презареждане” в руско-американските огношения, което само по себе си е достатъчно труден процес, имайки предвид наличието на цяла армия от „рицари на студената война”, окопали се във Вашингтон, включително и в администрацията на самия Обама.

Очевидно е обаче, че в този исторически момент за съвременната политика подобно споразумение за контрол на въоръженията не бива да си остава само двустранна руско-американска сделка. В края на март, в Москва се появи изключително важна фигура – вицепрезидентът на Китай Си Цзинпин, смятан за основния претендент за наследник на сегашния държавен глава Ху Цзинтао, включително и на поста генерален секретар на Китайската компартия, което вероятно ще стане на ХVІІІ партиен конгрес, през 2012.

Всъщност, подписването на новия договор за СНВ бележи нова и доста неясна фаза ва сложното американско-руско-китайско уравнение и Пекин със сигурност ще следи изключително внимателно случващото се между Вашингтон и Москва тъй като може да се окаже, че тъкмо възходът на Китай е лайтмотивът на американските маневри за „презареждане” на отношенията с Русия.

В изявлението си за медиите, дадено от Си в Москва на 23 март, той направи директен намек за необходимостта от формирането на китайско-руски стратегически алианс, посочвайки, че „Русия и Китай трябва да се опират един на друг по всички въпроси, представляващи стратегически интерес за Русия”.

Тандемът Обама-Медведев

Петдневното посещение на Си Цзинпин в Москва се проведе на фона на мъчителните преговори за новия договор за СНВ, които течаха по същото време в Женева. Както е известно те се проточиха с месеци, преди най-сетне да доведат до сделката от 8 април, а през същото това време китайско-американските отношения бяха помрачени от спора между Пекин и Вашингтон за курса на юана. Заради този спор, „Китай и САЩ се конфронтират и, както изглежда, тази конфронтация ще се задълбочава”, се твърди в редакционна статия на китайския официоз „Женминжибао”, от 24 март.

И Обама, и руският президент Медведев много искаха да стигнат до споразумение по новия договор за СНВ. За Обама, договорът беше важен етап в провежданата от него външна политика, създал необходимите предпоставки за „ядрената среща на върха”, провела се във Вашингтон на 12 април с участието на лидери на над 40 държави. Освен това, договорът открива възможност за по-късното мащабно съкращаване на въоръжения, като всичко това може да окаже положително влияние върху отношението на американската общественост към първия мандат на сегашния президент и, евентуално, да му осигури още един четиригодишен престой в Белия дом.

На второ място, ако Обама наистина съумее да стартира „презареждането” на проблемните отношения между САЩ и Русия, той не само ще отслаби напрежението, натрупано по време на „ерата Буш”, но и ще получи възможност да влияе върху руската позиция по редица жизненоважни въпроси, като иранската ядрена програма, тероризма, Близкия изток, енергийната сигурност и, което е най-важното, възхода на Китай.

По същия начин, Медведев се нуждаеше от мащабно (външно)политическо постижение и нищо не би укрепило повече култивирания от него имидж на „кремълски реформист”, отколкото способността да покаже, че е в състояние да промени отношенията между Русия и Запада. Впрочем, Медведев се оказа в центъра на международното внимание и по време на театралната „ядрена презентация”, състояла се на 12 април.

В хода на преговорите си със САЩ за СНВ, Кремъл отклони настоятелния съвет на висшите руски военни, според които Москва трябваше на всяка цена да настоява споразумението на разоръжаване да ограничи по някакъв начин американските планове за разгръщане в Европа на т.нар. система за противоракетна отбрана (ПРО). Както е известно, в рамките на новия договор, всяка от страните трябва да съкрати броя на разгърнатите си ядрени бойни глави до 1550, докато броят на системите за доставката им ще бъда намален наполовина (до 800), а броят на ядрените ракети и тежките бомбардировачи няма да надхвърля 700.

В договора липсват конкретни постановки, ограничаващи програмите за ПРО, като такива, ако изключим доста абстрактната и нямаща задължителен характер формулировка, признаваща наличието на директна връзка между настъпателното оръжие и противоракетната отбрана (1). Както изглежда, в Кремъл са се примирили с невъзможността параметрите на антибалистичните системи за ПРО да бъдат включени в един договор за стратегическите настъпателни оръжия. На свой ред, Обама (най-малкото временно) реши да отложи или да прекрати реализацията на всички големи програми за разработването на стратегически системи за ПРО.

В същото време, Москва твърди, че защитата от оперативно-тактическите ракети е достатъчна за ефективното противодействие на потенциала на такива държави, като Китай, Иран или Северна Корея, както и, че Русия и САЩ дори биха могли да обединят усилията си в тази посока. Договорът за СНВ помага на Русия да си създаде имиджа на ключов партньор на САЩ в усилията за поддържане на глобалния стратегически баланс, което пък повишава престижа и в очите на световната общност, макар че тя вече не е световна свръхсила.

Имайки предвид икономическите проблеми и липсата на средства за разработката на нови оръжейни системи, фактическото съкращаване на руските стратегически сили в най-близко бъдеще се оказва неизбежно, докато САЩ нямат никакви проблеми да поддържат ядрения си потенциал на сегашното му равнище.

Москва е заинтересована от постигането на прогрес в руско-американските отношения. Досега „презареждането” засягаше най-вече климата на тези отношения и Русия стигна до извода, че е трудно да се очаква реален прогрес в двустранното сътрудничество със САЩ, по което и да било направление, без наличието на нов договор за СНВ.

Китай предлага помощта си

Тоест, излиза че Москва при всички случаи печели от подписването на новия договор за съкращаване на стратегическите въоръжения. Освен това, в момента Русия просто няма друг избор. Както заяви наскоро пред „Независимая газета” директорът на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките Сергей Рогов, новият договор е „сурова необходимост” за страната му. Според него: „В момента в САЩ се създават далекобойни конвенционални оръжия, способни да унищожат практически всяка цел, с изключение, може би, на разположените на голяма дълбочина и свръхзащитени бункери. Така, военните задачи, които доскоро можеха да бъдат решени само с помощта на ядреното оръжие, вече могат да се решават с помощта на тези нови неядрени системи. На този фон, американците спокойно могат да си позволят да лансират добре звучащи инициативи за унищожаване на ядреното оръжие и отказа от него, тъй като никой друг в света не е в състояние да създаде толкова високоточни оръжия, с каквито вече разполагат САЩ. Като цяло обаче, администрацията на Обама предпочита да следва по-умерен курс, като успешно съвместява антиядрената си реторика с модернизацията на американските ядрени системи”.

Означава ли това, че наистина ставаме свидетели на „края на историята”? Не, разбира се.

В едно проведено наскоро социологическо проучване на руската неправителствена организация „Левада-център”, само 14% от анкетираните руснаци се обявяват за установяването на по-тесни отношения със САЩ, докато 73% са убедени, че САЩ са „агресор, опитващ се да контролира всички държави на планетата”. В интервю за агенция Интерфакс, един от шефовете на „Левада-център” подчертава: „тези данни свидетелстват, че населението на Русия подкрепя последователно твърдата позиция на Кремъл относно външната политика на САЩ”.

Тоест, посещението на Си Цзинпин в Москва бе осъществено в действително преломен момент за американско-руско-китайското геополитическо уравнение. Си очевидно се стремеше да покаже, че връзките на Китай с Русия са не по-малко важни за Пекин, отколкото връзките му със САЩ. В същото време обаче, нито Пекин, нито Москва демонстрираха готовност да разглеждат отношенията си като стратегически съюз.

Въпреки това, според зам. директора на Института за Далечния Изток към Руската академия на науките Владимир Поляков, с посещението на Си Цзинпин „Пекин искаше да укрепи атмосферата на доверие, която вече съществува между двете държави... В геополитически аспект, това несъмнено е благоприятен за нас фактор, даващ възможност на Русия да се почувства по-уверена в преговорите си със САЩ и европейските държави”.

В момент, когато САЩ „вече не са ни враг, но все още не са наш приятел”, както заяви наскоро руският външен министър Сергей Лавров, китайската подкрепа наистина представлява благоприятен фактор за Москва. Затова, игнорирайки американските усилия за „изолацията” на Иран, министър-председателят Путин обяви наскоро за плановете на Русия да пусне в експлоатация атомната електроцентрала в иранския град Бушер, през август 2010.

Разбира се, макар че новият договор за СНВ е вече факт, трудностите едва сега започват, тъй като договорът трябва да бъде ратифициран от американския Сенат, което няма да стане толкова лесно.

Междувременно, руско-американското съперничество в постсъветските републики продължава да се задълбочава. В поредната демонстрация на Голямата игра, която и днес се води в Централна Азия, се превърна ситуацията, когато (през декември 2009) Москва предложи да разположи руски военен контингент в Баткен, Южен Киргизстан, а Вашингтон моментално отправи контрапредложение на Бишкек, стремейки се да усили собственото си присъствие в региона, където (в авиационната база Манас) вече са разположени 1000 американски войници.  Нарастващото американско присъствие в Киргизстан е повод за безпокойство както в Москва, така и в Пекин. Баткен се намира в близост до „люлката” на радикалния ислям в региона – Ферганската долина, както и до неспокойната Синзцян-Уйгурска област на Китай. Освен това, в Киргизстан има значителна уйгурска общност.

Вашингтон агресивно разширява влиянието си в Киргизстан. Семейния бизнес на клана на киргизкия президент Курманбек Бакиев се захранваше с 80 млн. долара годишно, благодарение на договорите с Пентагона за обезпечаване функционирането на базата Манас. Нещата обаче могат да се променят след въоръжения бунт на киргизката опозиция и свалянето на Бакиев, в началото на април.

Кремълският тандем

Анонимен високопоставен кремълски служител описа последната среща между Си Цзинпин и Путин като „изключително приятелска и плодотворна”.  Според него, Путин е напомнил на Си, че „Русия винаги е подкрепяла Китай по най-чувствителните за него въпроси, включително по тайванския проблем. Смятаме и занапред да градим отношенията си с Китай на основата на уважението към общите ни интереси”. Любопитно е, че поне на пръв поглед, Пекин акцентира върху отношенията с Путин, докато Вашингтон харесва повече Медведев, смятан за „европееца в Кремъл”. По време на последното посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в Москва (втората половина на март), президентът Медведев оцени доста оптимистично руско-американските отношения, характеризирайки ги като „честни, открити и съобразени със съществуващите споразумения”. В същото време, външнополитическият съветник на Путин Юрий Ушаков (зам. ръководител на правителствения апарат – б.р.) съобщи, че Путин „много откровено” е обсъдил с Клинтън целия кръг от спорни въпроси – търговията, ПРО, Иран и поправката Джексън-Ваник (т.е. законът от времето на студената война, ограничаващ търговските отношения с Русия). Според Ушаков, „Путин ясно заяви, че влизането на Русия в Световната търговска организация пряко зависи от политическата воля на американската администрация” (Русия кандидатства за членство в СТО от 1993 – б.р.), като при това е използвал доста силни изрази, информирайки държавния секретар за руската позиция по отношение на Грузия и Украйна. Освен това, Путин е обяснил на Клинтън, че е възможно ООН да наложи нови санкции на Иран, но те могат да се окажат контрапродуктивни.

И така, както отбелязва един известен анализатор, Пекин, Москва и Вашингтон много приличат на „тромави участници в странен общ танц, от който никой не може да се откаже, без сериозно да пострада. Трикът е, как да се координират стъпките на участниците така, че те да не се настъпват непрекъснато”. Спорът за курса на китайския юан е сред най-пресните примери за този „валс за трима”. Пекин открито демонстрира надеждата си, че Русия, която също разполага с голям резерв от американски долари, „ще възприеме обективен подход и ще подкрепи Китай” срещу натиска на САЩ. Поне засега обаче, официален Кремъл предпочита да си мълчи по въпроса.

 

Бележки

1. Фрагмент от стенограмата на пресконференцията на руския външен министър Сергей Лавров, от 26 март 2010. На въпросите, дали в новия договор за СНВ наистина по никакъв начин няма да бъдат ограничени съществуващите или бъдещи американски системи за ПРО и, дали договорът дава възможност на Русия едностранно да го денонсира, ако САЩ все пак продължат да развиват тези системи, министър Лавров отговаря следното: „Пакетът документи се базира на това, че Договорът се сключва в условия, когато двете страни вече разполагат със стратегически отбранителни системи на съответните равнища. Промяната на тези равнища оставя на всяка от страните правото да решава въпроса за по-нататъшното си участие в процеса на съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. И това ми се струва честна позиция. Тя не забранява на никой от участниците да взема едностранни решения, но еднозначно прокламира, че стратегическите настъпателни въоръжения ще се съкращават до степен, при която всяка от страните ще може да гарантира сигурността си, като при това се отчита наличието на стратегически отбранителни системи, способни да неутрализират стратегическите настъпателни въоръжения. Тази взаимна обвързаност е юридически закрепена”.

 

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми. На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

В тази връзка, следва да се отбележи, че  от 700-те терористични акции, осъществени в района на Северен Кавказ през последните две години, по-малко от една трета са дело на джихадистите. Или, по-точно казано, са били идеологически мотивирани. В основни линии, терористичната активност в региона е свързана с традиционната цинична борба между местните кланове и племенни общности за повече власт и икономически преференции. Тоест, става дума за обичайната за региона „подялба да активите”, включително и на дотациите от централната власт в Москва. Това, без съмнение, също е много сериозен проблем, но няма пряка връзка с борбата срещу радикалния ислямизъм. И това следва да е ясно, защото решенията на тези два проблема трябва да се търсят в две различни плоскости - политико-икономическата и идеологическата, и не бива да се смесват.

Що се отнася до реалните успехи на руските власти (на централно и регионално равнище), те несъмнено са значителни. Бунтовническите банди са раздробени и малобройни, човешката база за възпроизводството им е силно стеснена, дори в сравнение с началото на 2000. Те вече не са способни да осъществяват мащабни военни операции, каквато например беше овладяването на Назран, през юни 2004. Ликвидирани са повечето знакови фигури сред бунтовниците, притежаващи достатъчно добри организаторски способности за да планират пораждащи сериозен резонанс операции.

Доказателство за всичко това са и последните терористични акции. Да си припомним, как в продължение на три дни Доку Умаров излизаше с напълно противоречащи си декларации, като ту заявяваше, че няма да осъществява терористични нападения, ту поемаше отговорността за тях. Което говори за следното. На първо място, терористичните акции в Москва едва ли са били планирани в „щаба” на Умаров, където за тях, най-вероятно, не са знаели. На второ място, липсва постоянна връзка между различните бунтовнически групи, а това, по правило, е в основата на всеки ефективен модел за организиране на съпротива. На трето място, подобна ситуация тласка бунтовниците от Северен Кавказ  към усвояване модела на действия на Ал Кайда, при който „главата публично определя целта (както, между другото направи и самият Умаров, след взривяването на експреса между Москва и Санкт Петербурт, през декември 2009), а практическата и реализация се поема от слабо свързани помежду си групи, които сами определят начина и средствата. От гледна точка на специалните служби, това е изключително „неудобна” схема, в която липсва едно от най-уязвимите звена – каналите за връзка. Случилото се в московското метро е класически пример за това, налице са всички основания да смятаме, че и вторият взрив на жп линията между Москва и Санкт Петербург е от същата „серия”.

Това отслабване на нелегалните въоръжени групировки в Северен Кавказ стана възможно, именно защото умерената част от бунтовниците, начело с покойния Ахмад Кадиров, мина на страната на централната власт. Следва да е ясно, че друг начин да бъде „обезкръвена” масовата съпротива, чието своеобразно „острие” е въоръжената борба, просто няма, въпреки очевидните „минуси” на подобно решение. Постепенната интеграция на основната маса недоволни в съществуващите икономически схеми е единствения път към решаването на проблема. За което, между другото, свидетелства и израелският опит. В израелския случай, това е съюзът със сегашното ръководство на „Фатах”, благодарение на който впрочем, израелските специални служби съумяха да ликвидират значителна част от водачите на ислямистите. Последният случай с убийството в Дубай на емисаря на Хамас Махмуд ал-Мабух, в което участваха и специалните служби на „Фатах”, го доказва. Впрочем, още преди израелците, тази схема успешно е прилагана от британците в техните колонии.

Оттук следва вторият важен извод. И той е, че общата стратегия за борба с тероризма в Северен Кавказ, в общи лниии, се оправдава, а друга и по-ефективна никой все още не е измислил.

Кой е виновен и какво следва да се направи

Накрая, нека разгледаме обвиненията за уж „безотговорното поведение на ръководството на руските специални служби, шамарът, който им удариха терористите и отказът да бъдат подадени оставки, както става в цивилизованите държави”, които се отправят, както в Русия, така и извън нея, включително и в България. Тук е мястото да припомним, че макар в Ню Йорк и Мадрид да загинаха много повече хора, това не стана повод за оставки в американските и испанските специални служби. Впрочем, дори ако някой беше подал оставка тогава, тя просто нямаше да бъде приета, тъй като това само би усложнило и забавило реалното преследване на терористите. Тоест, времето за сериозни организационни изводи настъпва доста по-късно. Що се отнася до призивите за „въвеждането на допълнителни мерки за сигурност в транспортната сфера”, суровата истина е, че с наличните средства не само на руските, но и на американските, израелските, испанските, британските и които и да било специални служби няма как да се гарантира абсолютното недопускане на терористични акции в транспорта или в местата, където се наблюдават големи струпвания на хора. Още повече, че както посочва швейцарският експерт по Чечения Аликс дьо ла Гранж, „ако терористките в московското метро, действително са принадлежали към т.нар. „черни вдовици”, те най-вероятно са действали под въздействието на наркотици и са били манипулирани от ислямските фанатици, някой от които дори може да ги е взривил от разстояние”. В  крайна сметка, транспортът служи за превоза на огромни маси хора, а не за защита от терористите. В самата му същност е заложена идея, която тотално противоречи на принципите за защита от терора. Тоест, подобни мерки могат да подобрят ситуацията, но няма как да гарантират абсолютна защита.

От това пък следва третият важен извод. Предвид съществуващите реалности, акцентът в борбата с тероризма следва да се постави върху укрепването на агентурния апарат и създаването на ефективно попълвана обща база данни за всички лица, които не само се сражават, но и планират да водят въоръжена борба, или пък се увличат по идеите на екзекутирания в Египет създател на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб и неговите последователи. Само усилването на оперативното проникване в терористичните структури на всички равнища; следенето на роднините и близките на убитите терористи, осигуряването на агентурно покритие на транспортната сфера, джамиите, молитвените домове и медресетата, както и ежедневната упорита работа по места, може да гарантира, макар и не абсолютна, но все пак значителна сигурност, че терористичните нападения няма да се повторят. Именно в това следва да се търси основния механизъм за предотвратяването на подобни трагични случаи, а не толкова в техническите средства, нито пък в отказа от досегашната стратегия за партньорство с основните кланове и племенни общности в Северен Кавказ. За да бъде предотвратено нещо, за него трябва да се знае предварително, а това е възможно само с помощта на  мощна агентурна мрежа. Без нея, всички останали мерки са обречени да си останат половинчати.

* Българско геополитическо дружество

 

Още от възникването си, държавата, като универсална обществена организация, обладаваща суверенна публична власт, а и специализиран апарат за регулиране на определени страни от обществените отношения и за легитимна принуда, носи печата на нейното обожествяване. Този теологизъм  кристализира в съзнанието на древните юдеи и намира отражение в свещените исторически книги на Стария Завет[1] Хилядолетия наред, теологичният възглед за възникването на държавата и същността на упражняващия политическата власт в нея не се поставя под съмнение.

През Древността обаче, елинските мислители Харонд от Катана и Талес Милетски залагат основите на друга трайна традиция - философската мисъл да се ангажира с перманентен анализ на държавата, изтъквайки нейните несъвършенства, като лансира различни модели на “идеалната” държава. За утвърждаването и развитието и в античната елинска и римска философия способстват творческото наследство на Платон[2], появата на първата рационалистична теория за произхода на държавата (на Аристотел), като надграждане над семейството и общината в името на “общата полза”[3], и политическите трактати на Цицерон[4].

Средновековните учения за държавата обаче, отново са върнати в руслото на универсалната религиозност. Но, изпитвайки известно въздействие на античната традиция, най-големите християнски авторитети (св. Иоан Златоуст и св. Августин Блажени) разглеждат държавата като дяволско установление, “основано на неравенството в живота” и намиращо се в антагонизъм с “Божието царство”[5], и дори като “разбойнически шайки, единство от грабежи, интриги и измами”[6].

Постепенно обаче възникват обективни условия за трайно утвърждаване на нова трактовка на държавата. Епохата на Ренесанса с присъщия й хуманизъм – нов антропоцентристки светоглед, дръзнал да оспори духовния монопол на църквата, уронва престижа на религията и поставя под съмнение опекунството на теологията над познанието. Това дава възможност на италианския хуманист Николо Макиавели в труда си “Владетелят” (1513, публикуван посмъртно през 1532 и включен още в първия “Индекс на забранените книги”, през 1559) да въведе термина “държава” като понятие за концентрирана публична власт в една територия (дотогава се използват различни други термини – империя, царство, кралство, княжество, страна, земя, народ, владение, управление, и др.) и да отправи обвинения срещу папата за съзнателно фрагментиране на Италия с користната цел да утвърди контрола си над италианските държавици[7]. Друго крупно постижение в тази област са прочутите “Шест книги за държавата” (1576) на френския историк Жан Боден, в които авторът излага учението си за държавния суверенитет, отхвърлящо божествения произход на властта на монарха и обосноваващо идеята за управление в съгласие с народа[8].

Последвалият Рационализъм залага трайния фундамент на науката, насажда творчески скептицизъм в нея и дава тласък на нейната еманципация от религиозната догматика. Сред първите респектиращи победи на разума над вярата е появилата се през ХVІІ век теория за обществения договор и естественото право, снела божествения ореол около държавата. Един от основателите на международното право -  нидерландският юрист Хуго Гроций, разглежда държавата не като Божие установление, а като резултат от обществен договор, по чиято сила гражданите доброволно се отказват от част от своите свободи, делегирайки ги на държавата срещу поетото от нея задължение да уважава неотменимите (от държавата) естествени права на гражданите и да гарантира тяхната вътрешна и външна сигурност. “Държавата, - констатира Гроций, - е съвършен съюз на свободни хора, сключен в името на съблюдаването на правото и общата полза.”[9]

Налагането на този нов светски възглед за държавата, като човешко творение, става възможно благодарение на мощното духовно движение на Просвещението, заляло през ХVІІІ век Стария и Новия свят и родило знаменития трактат на Жан-Жак Русо “За обществения договор”, обосноваващ неотчуждаемостта на естествените права и пълното народовластие[10]. Критичният поглед върху несъвършенствата на държавата подтиква немския професор Имануел Кант да обоснове в съчинението си “За вечния мир” (1795) своя философски проект за създаване, чрез  отказ от „необузданата свобода” (т.е. от част от националния суверенитет), на универсална (световна) държава като федерация на „свободни държави” с “републиканско устройство”[11].

И макар че традиционният теологичен поглед върху държавата продължава да се поддържа във философската доктрина на томизма, а впоследствие и на неотомизма, нарастват и съмненията, дали държавата изпълнява коректно своите ангажименти по обществения договор.

Съмненията прерастват в негативизъм под въздействието на европейските народни революции от средата на ХІХ век, помели ретроградните абсолютистки държави. Когато депутатът във френското Учредително събрание - публицистът Пиер Прудон, убедено настоява за “ликвидиране” на ненужната държава (1848), това не е прието сериозно. Но, през 1851, той публикува съчинението “Основната идея на революцията от ХІХ век”, в което лансира идеята за “премахване на властта в църквата, в държавата, в земята и в парите” и изграждане на “общество без авторитет” (наречено от него “анархия”), съставено от уравновесяващи се свободни сдружения[12]. Така Прудон става основоположник и теоретик на анархизма[13], получил разпространение в Европа и Америка. Основно му послание - отхвърляне на държавата като обществен анахронизъм, и замяната и със самоуправляващи се производствени, кредитни и потребителски работнически организации, основани на принципа на “взаимните услуги” - се отстоява не само от международния анархизъм, но и от анархо-синдикализма, създал, през 1922, свой Берлински интернационал на профсъюзите.

Резервите към държавата са подсилени от конкурентната на анархизма идеология – марксизма. Основателят и – немският философ Карл Маркс, разглежда държавата като “машина за класово господство” и “за социално поробване”, подчертавайки “чисто потисническия характер на държавната власт”[14]. А съратникът му Фридрих Енгелс в книгата си “Произход на семейството, частната собственост и държавата” (1884) констатира, че съвременната му държава върви “с бързи стъпки” към стъпало, на което ще се окаже “положителна пречка за производството”, и се ангажира с прогнозата за нейното по-нататъшно развитие: “С изчезването на класите неизбежно ще изчезне и държавата. Обществото, което ще организира производството по нов начин,  въз основа на свободна и равна асоциация на производителите, ще запрати цялата държавна машина там, дето ще бъде истинското и място: в историческия музей”.[15] Прогнозата е приета като неоспорима истина от Ленин в съчинението му “Държавата и революцията” (1917)[16], широко рекламирано от неговата болшевишка партия, от Комунистическия интернационал и комунистическите партии по света. Разграничилите се умерени марксисти – социалистите – ратуват, от своя страна,  за държава без принудителна власт.

Дооформянето на “учението за държавата” (термин, въведен от Роберт фон Мол) като съвкупно научно познание за държавата[17] съвпада с рухването на авторитета на националните държави, през първата половина на ХХ век. Насаждането на великодържавен шовинизъм, унизителното третиране на малцинствените общности, раздухването на междунационални вражди и вкарването на огромен брой държави в изтребителни локални и световни войни предизвиква растящо недоволство от държавата. Австрийският професор Лудвиг Гумалович лансира нова “теория за насилието” като иманентно присъщо на държавата още от самото й възникване. Уважавани професори по държавно право обявяват държавата за мъртва: французинът Леон Дюги, германците Ернст Форстхоф и Карл Шмит.

Тенденцията към отслабване на държавността получава развитие и след приключването на студената война, във връзка с едностранното поддържане на изкуствени държавни формирования (т. нар. Севернокипърска турска република), изчезването на неиздържали изпитанието на времето държави (Германската демократична република) и разпадането на наложени съставни държави (СССР, СФРЮ, Чехословакия).

Най-авторитетните днешни изследователи на държавата обаче не споделят този песимизъм. Впрочем, те не са и оптимисти за бъдещето и. В труда си “Държавата” (1998), проф. Щефан Бройер от Хамбургското висше училище за икономика и политика констатира, че държавата не е мъртва, а е само „размагьосана” и се намира в криза, но ще продължи съществуването си като най-важен орган на политическата власт в обществото, споделяйки господството си с други инстанции на властта[18]. В монографията си “Съвременната държава” (2001), известният руски професор по държавно право Вениамин Чиркин я характеризира като “демократична, правова, социална, светска държава” и я разглежда като “първообраз на бъдещата държавност, основана на общочовешките ценности”. Анализирайки най-разпространените концепции за съвременната държава (за “силна” и за “слаба” държава, за “минимална” държава, за “народна” държава, за “нова демократична” държава, за “държава на благоденствието” и др.), авторът отстоява тезата за “ефективна” държава. Като най-голямото предизвикателство пред съвременната държава Чиркин откроява нейното “отчуждение от обществото”. За да го преодолее, държавата трябва “да се върне в обществото, по най-тесен начин да сътрудничи не само с партийните върхушки, но и с нисшите звена на различните организации на населението, с гражданските инициативни групи”.[19] В появилата се през 2004 книга “Строежът на държавата”, нашумелият след студената война американски политолог Френсис Фукуяма стига до извода, че се ерозират устоите на днешната държавност, макар да е убеден, че държавата не отива към залез, тъй като, според него, това би означавало катастрофа[20]. “Отстъплението на държавата не е нито всеобщо, нито необратимо”, констатира директорът на Френския международен изследователски център Сами Коен[21].

Ерозията на съвременната държава

Кои са факторите, явленията и процесите, ерозиращи буквално пред погледа ни съвременната държава?

Към подриване на устоите на държавата неумолимо води самата природа на капитализма. Още немският философ Хегел забелязва, че капитализмът означава освобождаване от обвързаност с определена територия. Със свободното движение на идеи, хора, стоки и услуги, както и с преплитането на международните финансови пазари, съвременният капитализъм като „най-съдбовната сила в нашия модерен живот”[22], прави държавните граници все по-несигурни и по-пропускливи. Към началото на 90-те години на ХХ век, мултинационалните корпорации надминават 37 000 и имат около пет пъти повече дъщерни фирми, концерни и холдинги. Вече е налице организирана транснационална икономическа власт, оказваща перманентно въздействие върху политиката на държавите. Ерозиращ ефект имат и някои други измерения на капитализма: икономическият растеж е съпътстван от замърсяване на околната среда; трупането на богатства произвежда бедност и отваря ножицата на социалната несправедливост; капитализмът е саморегулиращ се хаос, в който най-високите сметки се плащат от губещите. Така, присъщите на капитализма хаотични процеси, съчетани с несъвършенствата на държавата и с финансовия ресурс на крупния бизнес, намаляват държавния авторитет и създават благоприятна среда за подчиняването и на корпоративните играчи. Така, триумфално шестващият във времето капитализъм наистина изправя държавата пред реалната заплаха да не може да изпълнява главните си функции - контрола върху територията, народа и властта.

Държавата изпитва нарастващи трудности в осигуряването на властта си над своята собствена територия и по друга важна причина. Части от територията на държавата са недосегаеми за самата нея – ромските гета на Балканите, арабските квартали в Западна Европа, негърските зони в САЩ и други подобни са почти непристъпни както за публичната администрация, така и за полицията.

Днешната държава все по-трудно контролира и своя народ. Нарастващи проблеми създават зачестилите след студената война миграционни вълни. Към началото на 90-те години на ХХ век, под закрилата на Върховния комисариат за бежанците на ООН, са 23 млн. души. Непрекъснатото навлизане на имигранти хетерогенизира населението и изостря конфликтите в него. От опитите на държавата да регулира този проблем са недоволни всички страни: имигрантите – защото са третирани като втора категория жители на страната; обществото – защото държавата не провежда приемлива социална политика спрямо пълноправните си граждани; държавата – защото е изправена пред необходимостта да осъществява социална политика спрямо лица, по отношение на които юрисдикцията и е ограничена.

Очевидно, държавата отдавна не се справя убедително с основните си задължения по обществения договор. Тя вече не може да гарантира сигурността на гражданите от външна опасност – изобретеното към средата на ХХ век ядрено оръжие може да порази всяка точка на всяка държава. Дори изглеждащите всемогъщи САЩ се оказват, в началото на ХХІ век, уязвими и въпреки предупрежденията не съумяват да спестят на своите граждани шока от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон, на 11 септември 2001. Оказва се, че съвременната държава не е в състояние да гарантира и вътрешната сигурност на гражданите. След студената война рискът в Германия човек да стане жертва на взлом се е увеличила четири пъти, а рискът да бъде ограбен – пет пъти. При положение, че германската държава е постигнала разкриваемост при взлома едва 16.2%, а при грабежите – само 30%, като значителна част от престъпниците не са заловени от полицията, а от пострадалите. Неспособността на държавата да гарантира сигурността на гражданите поражда бум на частните служби за сигурност. В Германия лицензираните охранители, детективи и специалисти по техниката на безопасност, през 1990, са около 200 000, при 245-хилядна полиция; а в САЩ те са 1.5 млн., при 600  000 полицаи. Освен това, съществуват много нелицензирани частни охранители. Да не говорим за мафиотските групировки и частните рекетьори, определящи обществения ред в обширни територии, които на практика контролират (в доста бивши съветски републики, в някои латиноамерикански държави, в Сомалия, и другаде).

Освен това, съвременните държави разделят изкуствено национални и етнически общности: българи са принудени да живеят от двете страни на българо-сръбската граница, посред земите на баските преминава испанско-френската граница, компактни земи на кюрдите се оказват в пределите на Турция и на Ирак, и прочее.

Друг проблем произтича от наличието на самите граници на днешните държави, които препятстват нормалното общуване между хората, а те, вече обладани от  гражданско съзнание и гражданска активност, проявяват все по-малка готовност да се съобразяват с тези наложени им от държавите ограничения.

Върху възможностите на държавата да изпълнява успешно своите функции, влияние оказва и неефикасността на държавното право. То става все по-несистематично и по-непрегледно, в резултат на което гражданите все по-трудно успяват да установят валидното в момента право. А и държавата не е вече в състояние да застави гражданите си да спазват правото, дори когато става дума за опазването на собствения им живот и частна собственост.

Устоите на съвременните държави се подкопават и от протичащите съществени изменения в механизмите на тяхното функциониране. В модерния свят държавното управление вече не е познатата класическа пирамидална система с централизирано вземане на решенията и автоматичното им последващо прилагане. Законодателната власт се преориентира към политика на финално проектиране, поставяща общите цели, но оставяща на изпълнителната власт широко поле за избор на подходящи стратегии за реализацията им. Политиката на държавата в икономическата, екологичната и социалната област се определя чрез договаряне със социалните партньори – мощните национално представителни работодателски организации и синдикати. Политиката на административните единици се поставя в зависимост от корпоративните мрежи и социалните актьори. Така, изтощената публична администрация се пренасочва към децентрализиране и делегиране.

Ограничените възможности на държавния апарат се усещат все по-осезателно от растящия брой основни проблеми на нашето време, които не могат да намерят своето решение в рамките на отделната държава. Формира се широка обществена нагласа, че очертаващата се екологична опасност, планетарната климатична сигурност, гладът и нелечимите болести, бежанските и миграционните потоци, хуманитарните катастрофи, организираните престъпни мрежи, международният тероризъм и други насъщни проблеми на съвременността правят безпомощна която и да било отделна държава.

Големи пробойни в държавата нанася процесът на глобализация. Религията, изкуствата, философията, науката и културата по начало не търпят държавни ограничения. От века на интернационализацията (ХІХ век) стопанските връзки получават световни измерения и започва изграждането на глобален пазар, който прави държавите пропускливи за стоки, услуги, капитали и работна ръка. В самото начало на ХХ век възниква съвременното международно право, утвърждаващо редица световни стандарти. От Първата световна война насам, глобална става и политиката. Съвременните технологии правят света видимо по-обвързан в сравнение дори с близкото минало. Модерните комуникации и медиите компресират времето и пространството, превръщайки живеещите в различни държави хора в единно социално и културно пространство. Така, сред тях се налага усещането, че живият в едно “глобално село”. Изграждането на отношенията между хората на наднационална планетарна основа неумолимо води до промяна на отношенията вътрешно – външно. Напредва процесът на увеличаваща се прозрачност на държавните граници и на тяхното отваряне. Държавите се размиват, като автономни и затворени единици, губят контрол върху данъците и все по-трудно контролират вътрешните икономически, социални и културни процеси. Създадените глобални институционални структури превръщат държавите в брънки на една наднационална верига[23].

Тези глобални структури са само част от по-широк проблем, свързан с международните междуправителствени организации, чийто брой надминава 1000, още през 1989. Държавите делегират на международните организации, в които членуват, определени управленски функции. Самите международни организации изработват стандарти и правила, чието спазване става международно правно задължение на страните-членки, и налагат санкции на държавите при тяхното неизпълнение. Всяка страна членува в много международни организации и поемането на ангажименти по членството в тях, както и по множество международни конвенции и споразумения, ограничава все повече периметъра на държавата.[24]

Настъпилите от началото на 90-те години на ХХ век промени в света поставят съвременните държави пред нови сериозни изпитания. Ако по време на студената война рисковете за световния мир произтичат от конфликтите между държавите, то след нея те се оказват, преди всичко, вътре в самите държави. Това води до ревизия на действащото международно право по отношение традиционния принцип за ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави. От средата на 90-те, Организацията на обединените нации, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, НАТО и други влиятелни международни организации започват да се преориентират към концепцията за международна “хуманитарна намеса” в суверенни държава, чиито власти издевателстват над своите малцинствени общности[25]. Тази нова ориентация превръща множество от държави от различни континенти в обект на външна намеса, като в някои от тях са установени международни протекторати.

Сред по-новите „ограничители” на държавата е наблюдаващото се след Студената война намаляване броя на тоталитарните и авторитарни режими. Самото им установяване в миналото е свидетелство за слабостта на държавата. А след превъзмогването им, обществата вече не са така склонни да придават на държавата прекомерна власт. Още повече, че тя е активно използвана при преразпределението на общественото богатство в полза на малцина олигарси[26].

Ключов фактор за задълбочаване на недоверието в държавата е утвърждаването на гражданското общество. Към края на Студената война то се активизира и успява да помете повечето от тоталитарните и авторитарните режими. Укрепвайки позициите си във все повече държави, гражданското общество отново поставя в дневния ред на нашето време въпроса: “колко държава ни е нужна?”. Традиционният етатизъм, разглеждащ държавата като най-съвършената социална организация и претендиращ за все повече и повече държава, се подлага на непримирима критика със справедливия упрек за стремеж към тоталност[27]. Сочейки очевидните несъвършенства на държавата, гражданското общество все по-настойчиво се стреми към деетатизация – освобождаване на държавата от непредвидени в обществения договор правомощия, ограничаване на възможностите й за прекомерна намеса в живота на гражданите и извоюване на територии в икономическия и духовния живот, заети неправомерно от държавата[28].

Анализът на състоянието на съвременната държава не оставя съмнение в ускоряващия се процес на нейната ерозия и задълбочаване на кризата на доверието към нея. Малкото останали посттоталитарни държави, макар и да правят опити за адаптирането си към новата международна среда, преживяват масови бягства (Куба) и протести на студенти и малцинства (Китай). Расте широкото обществено недоволство от авторитарните държави. Тежък удар върху престижа на държавата нанасят т.нар. провалили се държави. Някои от тях стигат до фатален край (ГДР, Съветският съюз, Югославия, Чехословакия). Други пък преживяват пълен разпад на държавността (Хаити, Сомалия, Судан, Афганистан, Ирак). Провалилите се държави стават източници на напрежение, конфликти, организирана престъпност и международен тероризъм. Намалява доверието към държавата дори в САЩ, чиито граждани не бяха предпазени от терористични атаки, а след тях се оказаха лишени от значителна част от своите свободи. По всичко личи, че общата криза на държавата не дава възможност тя да продължава да се развива в традиционните си параметри: териториална принадлежност, политическо господство, правов ред, стопанска организация, социално-културна хомогенност.

Положението на днешната държава не бива обаче излишно да се драматизира. Държавата си остава главния носител на вътрешната и външната сигурност, както и на юридическа сигурност за икономиката. Държавата се опитва да се справи и с поетите нови компетенции в областта на икономическата, екологичната и социалната политика. А и хилядолетният опит показва способността на държавата да се развива и да се адаптира към променящата се вътрешна и международна обстановка. Тоест, няма изгледи за изчезване на държавата в обозримо, а и в по-далечно бъдеще.

Следователно, въпросът опира до отговорите на държавата на предизвикателствата, пред които е изправена. Те обаче са доста различни. Особен интерес представляват отговорите на най-напредналите в развитието си държави – северноамериканските и западноевропейските. Нагласите от двете страни на Атлантическия океан обаче са противоположни: демоскопско проучване от 1981 показва, че гражданите на САЩ, които се гордеят много със своята нация, са 79%, докато делът на тези граждани в Западна Европа е само 38%. При това положение не е чудно, че западноевропейците и северноамериканците търсят решението в различни посоки.

Отговорът на САЩ

Останали единствена световна суперсила, след края на студената война, САЩ издигат глобализма в ранг на държавна политика. Идеята да се използва напредващият реален процес на глабализация за изграждане на доминиран от Вашингтон “нов световен ред” е възприета още в началото на 90-те години на ХХ век от президента Джордж Буш-старши и скоро след това е обоснована от свързания с Белия дом американски политолог Франсис Фукуяма в мощно рекламираната му книга “Краят на историята и последният човек” (1993). Разсъжденията си за съвременната държава авторът изгражда върху разгромна критика на националната държава. Отрича се наличието на ““обективен” национален интерес, задаващ обща линия на поведение на държавите”. Национализмът, като идеология на националната държава, “не е универсално човешко достойнство” и “не е напълно рационален”, твърди Фукуяма, обявявайки го дори за “случаен феномен” с дремеща “ужасяваща ирационалност”. Но “нациите не са вечни” - “нацията, като източник на тимотична идентификация, вече започва да губи значението си”, а “национализмът неизбежно ще изчезне като политическа сила”, както се вижда от “постепенния му упадък”, пророкува авторът. Днес, мощни “икономически сили стимулират премахването на националните бариери, чрез изграждане на единен интегриран световен пазар”. Този процес, според Фукуяма, трасира пътя на нов “световен ред”, вдъхновен от великите идеи на космополитизма и универсалната държава[29].

В името на глобализацията са впрегнати всички международни организации, доминирани от САЩ: Световната банка, Международният валутен фонд и други международни финансови институции, НАТО, създадената през 1995 Световна търговска организация, и други. В началото на ХХІ век обаче, и особено след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, на 11 септември 2001, все по-ясно започва да се очертава крахът на глобализма: пропадат надеждите на САЩ той да бъде представен като “регионален проект” на Запада; останалите велики сили и другите големи геополитически играчи съзират опасност в предприетия от Белия дом глобален експеримент; става очевиден резултатът от така налаганата глобализация – разширяване на пропастта между богати и бедни; надделява разочарованието от глобализацията в американското й разбиране; вижда се, че светът не е готов за подобна глобализация, както и неспособността на САЩ да я наложат.[30]

Сред най-убедителните признания за краха на глобалистката политика е книгата на същия този Фукуяма “Строежът на държавата” (2004). В нея няма и помен от убеждението, че “намалява ролята на държавата”, че “мощта на националната държава залязва” и, че “националните държави са умиращи динозаври”. Липсват и възхвалите по адрес на “виртуалната държава”. Прокламира се връщане към традиционното за политиката, дипломацията и науката в САЩ убеждение, че бъдещето принадлежи на суверенната национална държава[31]. Разбира се, в американското й разбиране - т. нар. „минимална държава”, “ограничена до тесните функции на защита от насилие, кражба, измама, неизпълнение на договори и т. н.”, на която се гледа като на „единствената морално предпочитана и морално допустима държава”[32].

Тези, препотвърдени в началото на ХХІ век, тези на американския елит произтичат от собствения му исторически опит – култът към националната минимална държава досега е носил успехи на САЩ. Затова актуалният американски отговор на предизвикателствата пред държавата включва: укрепване на националната държава; изграждане на национална държава там, където тя липсва; по-малко присъствие на държавата в живота на гражданите, но по-надеждна държава в делегираните от обществото области; пренебрежение към международните междуправителствени организации, ограничаващи националната държава (което обаче не пречи на Вашингтон да държи на доминираните от него международни организации, за да отстоява чрез тях собствените си глобални интереси в областта на свободната търговия, програмата “Открито небе”, присвоеното право на  намеса във вътрешните работи на други национални държави, и пр.)

Опитите на САЩ да прокарват във всички части на света своите предпочитания към националната държава често се натъква на големи трудности. Особено в Азия и Африка, където процесът на формиране на нациите е доста закъснял и протича твърде бавно. Изключение правят само Япония, Китай и Иран, а в известна степен и арабските държави, поради етническата еднородност на населението. Повечето азиатски и африкански народи са бивши колониални владения, чиито държавни граници не съвпадат с етническите. Сериозни трудности създава и тяхната икономическа неразвитост. В повечето случаи националнообразувателният процес приключва едва след извоюването на независимостта, след Втората световна война. В редица страни на Тропическа Африка процесът на формиране на нации пък едва прохожда през втората половина на ХХ век. А етническото развитие в някои африкански страни още не е достигнало равнището на народност.

След студената война САЩ лансират тезата за “провалените” държави и въз основа на нея обявяват за “остарял” националния суверенитет, като фундаментален принцип на международното право[33]. Вашингтон смята, че посегателствата на държавата върху човешките права дава правото, дори налага задължението, за външна намеса. Като единствена, след студената война, суперсила, САЩ се опитват да поставят в центъра на световната политика въпроса за повишаване на демократичната легитимност на слабите национални държави и създаване на самоподдържащи се институции. С тази доктрина, и понякога без санкция от ООН, САЩ организират “хуманитарна намеса” в редица страни от почти всички континенти: Сомалия, Камбоджа, Босна, Съюзна република Югославия, Източен Тимор, Афганистан, Ирак. Усилията на Вашингтон за изграждане на национални държави в тези случаи преминават през няколко етапа. Първият е свързан с нарушаване на суверенитета и установяване на международен протекторат. Вторият се характеризира от официален Вашингтон като „постконфликтна реконструкция” и включва създаване, с международна подкрепа, на стабилни институции: армия, полиция и администрация. Целта на третия етап на това своеобразно държавно инженерство е изграждане на самоподдържащи се национални институции, които да могат да функционират и след оттеглянето на външните сили. Последният, четвърти, етап се свежда до укрепване на все още слабата национална държава, която още не е в състояние да изпълнява някои важни функции: ефективно законодателство, финансова стабилност, ефикасно образование, и други. Отделни елементи от тази стратегия САЩ прилагат и спрямо други държави: Мексико, Панама, Перу, Хаити, Кения, Гана.

Ако допуснем, че негативната реакция на засегнатите страни и на  държавите-опоненти на САЩ е субективна и пристрастна, можем да се позовем на американския анализатор на тази политика на Вашингтон – добре осведомения проф. Фукуяма, бивш служител в Държавния департамент. Той прави следните по-важни констатации за основните й проекции:

- САЩ пренебрегнаха предупрежденията на европейците, че нация и национална държава не се създават „отвън” (опитите за създаване на нации в някои африкански страни на юг от Сахара търпят неуспех, тъй като създаденият там институционален капацитет бързо бива ерозиран);

- САЩ подцениха факта, че в Афганистан никога не е имало национална държава, а при това положение шансовете за успешна външна намеса изглеждат нищожни;

- Самонадеяността на САЩ по отношение на Ирак им изигра лоша шега – те осъществиха едностранно интервенцията в страната, оставяйки „държавното строителство” в ръцете на Министерството на отбраната, без то да има необходимия капацитет за това;

- В Босна и в Косово САЩ наложиха институции и законодателство без оглед на местните традиции.

Обобщавайки всички опити на САЩ за международно изграждане на национални държави, Фукуяма стига до следните изводи:

- При осъществяването на своята политика САЩ допускат повтарящи се грешки, например неумение да се предотвратят масови грабежи и граждански безредици;

- Понякога САЩ успяват да стабилизират ситуацията и да разчистят пътя за постигане на споразумение между различните вътрешни сили, но в крайна сметка усилията им за “изграждане на капацитет”, на практика, водят по-скоро до “изсмукване на капацитет”;

- Вместо да изграждат капацитет, САЩ го заместват, в резултат от което локалният капацитет не нараства;

- Впоследствие възниква криза в друга част на света, САЩ пренасочват вниманието си натам и локалният капацитет не може да издържи, като се явява и рискът от възстановяване на предконфликтната ситуация.

Освен че не дава очаквания ефект, продължава анализа си Фукуяма, тази политика на САЩ поражда и други проблеми:

- Страните-бенефициенти са поставени в квазиколониални отношения спрямо т. нар. международна общност, с което фактически се възстановява компрометираната “мандатна система” на Обществото на народите, действала между Първата и Втората световна война, при която една държава получава управлението на друга с мандат на световната универсална организация (резултатът отново е взаимно разочарование – и на донорите, и на бенефициентите);

- Опитите за изграждане на национални държави отвън поставя остро въпроса за международната легитимност на външната намеса, по който се очертава истинска пропаст между САЩ и ЕС: докато американците се ориентират към външна намеса без международна санкция, европейците държат на международните организации и на международното право, убедени, че външната намеса трябва да произтича не от националния интерес на една държава, а от общото благо, международната справедливост и международната легитимност (а и съвременният свят приема за легитимно не управлението на външни сили, а единствено  самоуправлението).

Глобалната оценка на Фукуяма за усилията на САЩ за изграждане на национални държави по света е необичайно откровена за толкова обвързан с  официален Вашингтон анализатор. Той определя тази политика като “имперска” и “неефективна”[34].

Европейските алтернативи

Европейците търсят отговорите на предизвикателствата пред съвременната държава в други посоки. Техните разбирания за държавата също произтичат от собствения им исторически опит, но той е далеч по-богат, със своите четири хилядолетия политическа история, и дава различна насока на мисълта им. Те не споделят американските надежди за суверенната национална държава, макар че именно в  Европа се поставя началото на процеса на формиране на първите нации (през ХІV век), заражда се и кристализира идеологията на националната държава (от края на ХVІІІ век) и се утвърждават първите национални държави (към средата на ХІХ век). Но именно най-богатият европейски опит по отношение на националната държава показва и какви са обективните резултати от налагането на този модел: етнически и религиозни чистки, напрежение в междусъседските отношения, териториални претенции, великодържавен шовинизъм, политически авантюризъм, междунационални ежби, провокативни действия, кървави двустранни, регионални и европейски войни[35]. Особено поучителни за европейците са двете световни войни, разпалени от непримиримо настроени една към друга европейски национални държави, когато европейци избиват европейци, под звуците на патриотични маршове. В крайна сметка чудовищната сметка е платена от Европа като цяло: Старият свят прахосва живота на десетки милиони жертви, понася нечувани материални разрушения, изчерпва златните и валутните си резерви, попада под външна финансова зависимост, губи моралните и фактическите основания да бъде колективен световен лидер, а непосредствено след Втората световна война попада в клопката на двете извъневропейски суперсили – САЩ и Съветския съюз.

Трескавото търсене на спасение от задънената улица, в която моделът на националните държави натиква Европа, ражда най-убедителната европейска алтернатива на националната държава – изграждане на наддържавна организация на принципа на интеграцията, предполагащ доброволен отказ от части от националния суверенитет и тяхното делегиране на наддържавни институции. Смисълът на започналата в средата на ХХ век европейска интеграция не е премахване на държавите, а изграждане и укрепване на наднационалните институции, които да развиват солидарността между нациите. С всеки нов редакционен и учредителен договор функциите, на органите на Европейския съюз нарастват. Предимно чрез квалифицирано или обикновено мнозинство, и само по изключение с консенсус, се формира Общностно право, ерозиращо един от класическите белези на досегашната държавност – суверенното вземане на решенията. При това, правото на ЕС има примат над националните законодателства на държавите-членки, без да оспорва върховенството на собствените им конституции. Съюзът се изгражда на принципа на субсидиарността – създаване на многоетажна политическа организация (общини – области – държави – наднационална общност), в която компетенциите преминават на по-горен етаж само ако не могат да бъдат изпълнени на по-долен. ЕС работи в пряко сътрудничество не само с националните власти, но и с местните и регионалните власти, а също с множащите се наднационални социални партньори: европейските политически партии, представителните европейски синдикати и работодателски съюзи, екологични и други неправителствени организации. Наред с това, Съюзът осъществява тясно взаимодействие с националните администрации (по данни от 1990, 1/4 от висшите служители на Германия са преки участници в комисиите на Общността). Окуражен от успешното развитие на европейския интеграционен проект, след приключването на студената война ЕС се заема с осъществяването на респектиращи проекти, променящи представите за съвременната държава: вдигане на вътрешните междудържавни граници, в рамките на Шенгенското пространство (от 1995), в което участват не само държави от Европейския съюз, но и други европейски страни; учредяване на Еврозоната (2002), като участващите в нея държави изоставят вековните си национални валути и възприемат еврото като обща парична единица; създаване на Европейски сили за бързо реагиране (2003), включващи военни контингенти на всички държави от Съюза и подвластни на наднационалните европейски институции.

Досегашният резултат от европейската интеграция е появата на уникален и трудно обясним политически феномен – Европейският съюз. Той принадлежи към международните организации, но се отличава принципно от класическите им образци, тъй като надвишава значително тяхната правоспособност. Съюзът притежава повечето качества на държава и действа в международните отношения почти като държава, но не е такава. В сегашния си вид, той наподобява конфедерация, но не е. Има характерни елементи на съюз, но това не изчерпва дълбоката му същност. Външно, той все повече прилича на федерация, ала първичното му право не обхваща всички съществени елементи на една федерална конституция, макар Съдът на Европейските общности да разглежда учредителните му договори като “конституционна харта”. Някои анализатори (особено неевропейски) го подозират в стремеж към изграждане на централизирана супердържава, но самият Съюз открито се разграничава от подобна перспектива и се отнася с искрено уважение към националните, регионалните и локалните идентичности. ЕС още дълго ще си остане “неидентифициран политически субект” – една “доста объркваща конструкция”, “хибрид” на международното право, своеобразна “политическа система”, основана на “споделен суверенитет” между държавите-членки и наднационалните им институции[36]. Ясно е обаче, че Съюзът върви към нова суверенна структура, която все повече ще определя функционирането на държавите-членки и живота на техните граждани.[37]

Наред с успешното развитие на европейския интеграционен проект (най-голямото му постижение безспорно е отказът от войната като средство за решаване на спорове между държавите от Съюза), волята за неотклонно следване на избрания път има и други източници. Самата дефиниция за националната държава не се вмества в традиционно нехомогенни европейски държави, като Белгия и Швейцария например. Тежненията към националната държава обективно вече не обслужват общоевропейския интерес[38]. Като най-малък континент, разделен на над 50 държави, Европа просто няма  шанс пред основните си конкуренти – САЩ и Япония (сега), Китай, Русия и Индия (в недалечно бъдеще).

Всъщност, междудържавната интеграция вече не е само европейски феномен. Уникалният политически проект на европейците се следи отдавна с огромен интерес от всички други континенти. След края на студената война се предприемат и опити той да се приложи в други части на света. В Латинска Америка, групата Меркосур работи успешно (от 1991) за изграждане на  Общ пазар, а алиансът ALBA (основан през 2004) реши да въведе, от 2010, обща валута „сукре”. На мястото на Организацията за африканско единство, през 2001, е създаден Африкански съюз. Обсъждат се проекти за създаване на Азиатска икономическа общност и на Американска икономическа общност. Очертаващото се сближаване на законодателствата, икономиката и условията за живот в посочените региони дава шансове за успешни повторения на пионерския европейски интеграционен проект.

Но междудържавната интеграцията между държавите всъщност е само един, макар и най-убедителния европейски отговор на предизвикателствата пред съвременната държава. В търсенето на алтернативи на доминиращата през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век национална държава, Старият свят дава още няколко интересни отговора.

Горчивият собствен опит в областта на националната държава, както и разразилата се към средата на ХХ век дълбока криза на общественото доверие към нея, подтиква европейците да започнат да отдават предпочитание на друго свое отроче – социалната държава. Началото на ангажирането на държавата в социалната област е поставено още през ХІХ век в Германия, Швеция, Франция и Великобритания, а западноевропейската социална държава кристализира след Втората световна война. Като основни стълбове на социалната държава се очертават “хуманизирането” на капитализма, намаляването на неравенството, социалната справедливост, социалното здравеопазване и социалната образователна политика. Социалната държава дава най-убедителен отговор на безжалостния „социален дарвинизъм” на ранния капитализъм. Тя преструктурира държавния бюджет в полза на социални програми, чрез които преразпределя националното богатство. Голямо предимство на социалната държава е нейната повишена чувствителност към бедните и осигуряването на определено минимално равнище на качеството на живота на всяко човешко същество. Социалната държава се ангажира с решаването на важните за обществото проблеми, свързани със замърсяването на околната среда, чрез провеждане на екологична политика, основана на научните знания. Освен това, тя е диалогична държава. При корпоративния модел на представителство на интересите, държавата установява социално партньорство с национално представителните работодателски и синдикални организации и търси консенсус с тях по проблемите на трудовите отношения, социалните застраховки и равнището на живота на гражданите (Австрия, Норвегия, Швеция, Холандия, България, и много други). При консенсусния модел, социалната държава работи в сътрудничество с елитите на социалните сегменти – етнически, религиозни, езикови и други (Швейцария, Белгия, Люксембург, Босна и Херцеговина, Македония и т.н.). При плуралистичния модел (прилаган последователно и в самия ЕС), социалната държава включва в решаването на проблемите групите по интереси с големи ресурси и субсидирани от самата нея малки групи, за да ги превърне в значим противовес на мощните лобита. Социалната държава е икономически по-ефективна държава, която не се бои да се намесва в стопанския живот за да превърне икономиката във функционално обвързана система, а също да осъществява коригиращи и компенсиращи мерки в името на обществения интерес. Социалната държава е и по-стабилна държава – неслучайно в Швеция, дала класическия й модел, след 1914, са проведени само едни предсрочни избори (през 1958). И макар въпросът за мярата на социалната държава да продължава да се дискутира, предимствата й изглеждат неоспорими: тя притъпява социалните колизии, гарантира обществено равновесие и осигурява по-благоприятна среда за успешна икономика[39].

Друг европейски отговор на предизвикателствата на съвременната държава е създаването на Съвета на Европа (1949) и утвърждаването му като надежден гарант за спазване на индивидуалните и колективни права в държавите-членки (към настоящия момент организацията включва всички европейски държави, освен притежаващата статут на наблюдател Ватикана и Беларус). В най-важната от над 200-те си конвенции – Европейската конвенция за правата на човека (в сила от 1953), този своеобразен “клуб на европейските демокрации” предвижда и успешно задейства (от 1959) наднационален механизъм за ефективна закрила на тези права – Европейския съд за правата на човека[40]. Успехът на организацията се утвърждава с течение на годините чрез разширяване на закриляните права с протоколи (досега общо 14), допълващи посочената конвенция. Признание за ефикасността на европейската система за закрила на човешките права са проявяваният голям интерес към нея в света и опитите тя да се приложи, в адаптиран вид, и на други континенти. През 1969, Организацията на американските държави приема Американска конвенция по правата на човека, влязла в сила през 1978, макар САЩ да отказват и до днес да я ратифицират. Впоследствие, Организацията за африканско единство приема Африканска харта за правата на човека и народите (1981, в сила от 1986).

Прегледът на основните европейски отговори на предизвикателствата пред съвременната държава няма да е пълен, ако не обърнем внимание на важния принос на Стария свят в обогатяването на теорията за нацията. През 1990, повлиян от края на студената война, един от най-големите мислители на нашето време – Юрген Хабермас, лансира плодотворната концепция за “гражданската нация”, като алтернатива на традиционното разбиране за “етническа нация”. Идеята си той обосновава в сборника с политически есета “Постнационалната констелация” (1998). Хабермас посочва наличието на “първи пукнатини в сградата на “нацията”, констатира ”обезсилването на националната държава” и поставя въпроса, “може ли демокрацията на социалната държава да се запази и развие отвъд националните граници” през “идващото хилядолетие?”[41]. Въз основа на разбирането за необходимостта от отказ от утвърдената представа за нацията като “еднородна общност”, творяща “национална култура”, Хабермас разработва идеята си за “нация на гражданите” като “политическа публично-правна общност”, която “остава отворена за включването на граждани от всякакъв произход”, основаваща се на “конституционен патриотизъм” и “обща политическа култура”[42]. “Една нормативно задоволителна алтернатива” на националната държава авторът вижда “във федеративното оформяне на дееспособен, в сферата на социалната  и икономическата политика Европейски съюз, който по-нататък да може да обърне погледа ни към бъдещето на притежаващия усет за различията и социално израстващ космополитен ред. Една Европа, която се ангажира с опитомяването на властта във всяка форма – както социална, така и културна”[43]. Идеите на Хабермас намират добър прием не само в Европа, но и във философската мисъл на други континенти[44] и очертават перспективата на извършващата се фундаментална промяна в европейското разбиране за нацията, което помага и на практическата политика за преодоляване недостатъците на националната държава и, по-специално, на изкушенията й да посяга върху правата и свободите на малцинствените общности.

В глобален план, европейците приемат необходимостта от външна намеса при очевидни проблеми вътре в държавите. Самите те участват в международни намеси (във вътрешните конфликти в Югославия, през 1991-1992, по време на кризата в Македония, през 2001, при учредяване на временния Съюз Сърбия и Черна гора, през 2003, в Грузия, през 2008, и пр.) и в това отношение позицията им изглежда се родее с тази на северноамериканците. Но това е така само на пръв поглед, защото подходът на Европа много съществено се отличава от използваната от САЩ стратегия, за която стана дума по-горе. Докато Вашингтон предпочита да борави с термина “международна общност”, включвайки в нея само държавите, готови да следват САЩ на световната сцена, европейците държат на международните организации и не споделят американския негативизъм към тях. Те схващат междудържавните организации като попечители на общото благо на света и виждат в тях богати възможности за мирно решаване на сложни международни въпроси, за установяване на по-балансиран и справедлив свят и за развитие на международното право, което, според тях, трябва да се спазва от всички държави. Освен това, те държат на равноправното участие на държавите в международните организации и не приемат опитите на отделни държави да търсят в тях само изгода за себе си. При възникване на необходимост от външна намеса в определена държава, по хуманитарни подбуди, европейските държави и ЕС, като цяло, настояват за спазване на международното право и легитимна санкция от страна на ООН. В тях европейците виждат норми и институции, ограничаващи изкушенията на силните държави да се намесват своеволно във вътрешните работи на по-слаби суверенни държави, следвайки собствените си национални интереси[45]. Освен това, ЕС настоява, при възникване на необходимост от външна намеса в конкретна държава, да се отдаде приоритет на регионалния подход (ако държавата е в Азия, ООН да възложи намесата и регулиращата роля предимно на азиатски държави; в случай че държавата е европейска, подобен мандат да получат предимно европейски държави; и пр.). В това отношение, ЕС намира подкрепата на международната общност (в европейския смисъл, този термин включва всички държави-членки на световната универсална организация), доколкото почти всички държави по света са заинтересовани от по-надеждни международни гаранции за собствената си национална сигурност, отчитане на регионалните и местните традиции, зачитане на международните организации, спазване на международното право и повече справедливост в международния живот.

Някои изводи

Въз основа на изложеното по-горе могат да бъдат направени няколко по-общи изводи:

- След Първата световна война държавата изпада в криза, която се задълбочава след Втората световна война, като тази тенденция продължава да се изявява и след студената война.

- Въпреки своите несъвършенства и общественото недоверие към нея, държавата остава основен носител на политическата власт в обществото и няма изгледи за изчезването и.

- Големият въпрос, следователно, се свежда до усъвършенстване на държавата чрез търсене на оптималните й параметри и споделяне на нейната власт с вътрешни структури на гражданското общество и с наддържавни институции.

- Наследените от миналото и днешните сериозни предизвикателства, пред които е изправена съвременната държава, получават различни отговори по света. Многообразието на апробираните алтернативи на съвременната държава предлага ценен опит за свободния избор на стратегия за изграждане на държавата на бъдещето.

- Преодоляването на кризата на днешната държава и обликът на бъдещата държава ще зависят от способността на самата държава да се развива и адаптира към променящата се среда, от готовността на обществото да делегира на държавата определен обем от функции, а също от темповете на разграждане и размиване на държавата, в резултат от развитието на регионалните интеграционни процеси, дейността на междудържавните организации, както и от разширяването и задълбочаването на глобализационния процес.

 

Бележки:

[1] Библия, София, 1991, Бит.

[2] Платон. Държавата. София, 1981, с. 88-92, 161-194, 221-223, 293-299, 455-456.

[3] Аристотел. Политика. София, 1995, с. 4-5.

[4] Цицерон, М. За държавата. За законите. София, 1994, с. 9-69, 97-101.

[5] Иоан Златоуст. Безсмъртни слова: Избрани Златоустови беседи на нравствени теми. София, 1998, с. 30-31, 35; Събрани творения на Светителя Иоан Златоуст в 24 тома. Т. 1. Атон, 2007, с. 285.

[6] Августин Аврелий. За Божия град. Т. 1. София, 2005, с. 309.

[7] Макиавели, Н. Владетелят. София, 2005.

[8] Алексиевъ, Н. Жанъ Боденъ: Етико-политическа студия. София, 1910, с.  55-105.

[9] Гроций, Г. О праве войны и мира: Три книги, в которых объясняются естественное право и право народов, а также принципы публичного права. Москва, 1956, с.  74. Вж. също: Владикин, Л. Общо учение за държавата. София, 1992, с. 145-171.

[10] Русо, Ж.-Ж. За обществения договор. София, 1996.

[11] Кант, И. Към вечния мир: Философски проект. София, 1977, с. 30-39.

[12] Кювилие, А. Прудон. София, 1947, с. 28, 193, 196-200.

[13] Препозие, Ж. История на анархизма. София, 2009, с. 155 сл.

[14] Маркс, К. Гражданската война във Франция. София, 1971, с. 70.

[15] Енгелс, Ф. Произход на семейството, частната собственост и държавата. София, 1975, с. 178.

[16] Ленин, В. Полное собрание сочинений. Т. 33. Москва, 1962, с. 95.

[17] Йелинек, Г. Принос към общата теория на държавата. – В: Дюги, Л., К. дьо Малберг., Г. Йелинек. Общо учение за държавата. София, 1993, с. 172.

[18] Бройер, Щ. Държавата: Създаване, типове, организационни стадии. София, 2004, с. 8, 271, 273.

[19] Чиркин, В. Современное государство. Москва, 2001, с. 7, 5, 409-411.

[20] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004, с. 156.

[21] Le Monde, 7 february 2008, p. 8.

[22] Вебер, М. Протестантската етика и духът на капитализма. София, 2005, с. 11.

[23] Бауман, З. Глобализацията: Последиците за човека. София, 1999;  Олброу, М. Глобалната епоха: Държавата и обществото отвъд модерността. София, 2001; Бек, У. Що е глобализация? Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията. София, 2002; Стиглиц, Д. Глобализацията и недоволните от нея. София, 2003; Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред: От модерната държава към космополитно управление. София, 2004.

[24] Вж., напр., Драгиев, А.. Основания на международната отговорност на държавата за трансгранични вредни последици от правомерна дейност. София, 1995, с. 5-18.

[25] Карасимеонов, М. ООН – възход или залез? 50 години Организация на обединените нации. София, 1995, с. 31-32.

[26] Linz, J. Totalitare und autoritare Regime. Berlin, 2000.

[27] Вярата в неограничените предели на държавната власт е развенчана убедително още в края на ХІХ век от английския социолог Хърбърт Спенсър: „Ако държавата  беше изпълнила успешно своите безспорни задължения, тогава щеше да има някакво извинение за този силен стремеж да й се назначат още задължения. Нямаше ли оплаквания от нейното дефектно раздаване на справедливост; от нейните безкрайни закъснения и безчислени разходи; от нейното разрушение вместо възстановяване; от нейната тиранична игра там, където трябва да бъде закрилник; никога ли не сме слушали за нейните объркани глупости; нейните 20 000 закона, които тя смята, че всички ... трябва да знаят и които никой ... не познава; нейните многочислени форми, които в усилията си да предвидят всяка случайност, отварят далеч повече вратички, отколкото предотвратяват; не е ли демонстрирано нейното безумие в системата на извършване на всяка дребна промяна чрез нов закон, влияещ по различен начин на неизброими предшестващи закони, или нейната игра с последователни серии правила на Върховния съд, които така видоизменят, ограничават, разширяват, унищожават и променят всяко друго правило, че даже адвокатите на Върховния съд не знаят какви са правилата; ... не сме ли открили в нейната дейност такава ужасна непоследователност като арестуването на един гладен скитник за открадването на една ряпа, докато гигантските злоупотреби на един директор в железниците не довеждат до никакво наказание; накратко, ако бяхме свидетели на нейната ефективност като съдия и защитник вместо на нейното коварство, жестокост и силно желание да избяга от отговорност, щяха да съществуват някакви основания да се надяваме на още блага от нейни ръце.” Спенсър, Х. Човекът срещу държавата. София,1999,  с. 173-174.

[28] Кабакчиева, П. Гражданското общество срещу държавата. София, 2001.

[29] Фукуяма, Ф. Краят на историята и последният човек. София, 2006, с. 372, 356, 359, 361, 360, 362, 367, 371.

[30] Сол, Д. Краят на глобализма и повторното изобретяване на света. София, 2009.

[31] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата..., с 161.

[32] Нозик, Р. Анархия, държава и утопия. София, 2005, с. 9, 394.

[33] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата..., с. 131.

[34] Пак там, с. 139-140.

[35] Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002, с. 335-337. Вж. също: Herz, J. The Nation-state and Crisis of World Politics. New York, 1976; Гросби, С., 2008. Национализмът: Кратко въведение. София, 2008, с. 237.

[36] Ван Гервен, В. Европейският съюз: Политическа общност на държави и народи. София, 2007, с. 57 сл.

[37] Вж. Auf dem Wege zu einer Europaischen Staatlichkeit. Stuttgart, 1993.

[38] Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. София, 1999; Купър, Р. Разпадане на нациите. София, 2004.

[39] Schleyer, H. Das soziale Modell. 2. Aufl., Stuttgart, 1974; Ritter, G. Der Sozialstaat: Entstehung und Entwicklung im internationalen Vergleich. Munchen, 1989; Стоянова, В. Социалната държава в реформиращата се икономика. В. Търново, 2005.

[40] Бюрбан, Ж.-Л., 1997. Съветът на Европа. София, 1997, с. 81 сл.

[41] Хабермас, Ю. Постнационалната констелация: Политически есета. София, 2004, с.  108, 104, 8.

[42] Пак там, с. 110, 112, 126.

[43] Пак там, с. 9.

[44] Бонаци, Т. Гражданска нация и етническа нация. – В: Общности и идентичности. София,1998, с.  85-113.

[45] Маркова, Е., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004, с. 26-3

 

* Авторът е преподавател в Бургаския свободен университет

When China Rules the World: The Rise of the Middle Kingdom and the End of the Western World by Martin Jacques, Allen Lane, 550 pp, 2009.

Capitalism with Chinese Characteristics: Entrepreneurship and the State by Yasheng Huang, Cambridge, 348 pp, 2008.

Against the Law: Labour Protests in China’s Rustbelt and Sunbelt by Ching Kwan Lee, California, 325 pp, 2007.

 

В наши дни, ориентализмът се ползва с лоша слава. Навремето Едуард Саид го представя като забъркана на Запад адска смес от фантазии и откровена враждебност, с която ви гощават, описвайки обществата и културата на Изтока. Тезата му се основава на класическите британски и френски трудове за Близкия Изток, където ислямът и християнството се сражават един срещу друг в течение на дълги столетия, преди  (вече през Новото време) регионът да бъде подчинен от империализма на Запада. Далечният Изток обаче винаги е представлявал по-различен проблем. Той е разположен твърде далеч за да се приема като военна или религиозна заплаха за Европа и вдъхновява множество великолепни истории, пропити не със страх и омраза, а с почуда и възхищение. Сведенията на Марко Поло за Китай, които днес се смятат за основани най-вече на слухове, рисуват великолепни картини, вдъхновили по-късно Колумб да вдигне платната на своите каравели в опит да стигне до чудесата на тази страна по море. Когато, през ХVІІ-ХVІІІ век, най-сетне започва да постъпва по-реалистична информация за Китай, отношението на европейците към него продължава да е пропито повече от трепетно възхищение, отколкото от страх или снизходителност. От Пиер Бейл и Лайбниц, до Волтер и Франсоа Кене, европейските философи виждат в Китай империя, която е по-цивилизована от тези в Европа: не само по-богата и гъстонаселена, но и по-толерантна и миролюбива, в сравнение с тях. Виждат в него държава без свещеници, вдъхновяващи религиозните преследвания, в която висшите длъжности се заемат по заслуги, а не по рождение. Дори и по-скептично настроените към Поднебесната империя – Монтескьо и Адам Смит – също са озадачени и впечатлени от богатствата и царящият в нея ред.

Драматична промяна в тези настроения настъпва едва през ХІХ век, когато Западът научава повече за относителната военна слабост и икономическа изостаналост на империята Цин. Китай, разбира се, продължава да се смята за плодородна територия, но вече започва да се разглежда като примитивна, жестока и обременена от предразсъдъци държава. Уважението отстъпва място на презрението, смесено с известна доза расизъм – т.е. манията по Китай се превръща във фобия. В началото на ХХ век, след като силите на осем чужди държави си пробиват с бой път до Пекин за да смажат т.нар. „боксерско възстание”, в пресата и сред политиците става модна темата за „жълтата заплаха”, а автори като Джек Лондон или Джон Хобсън фантазират за бъдещата китайска доминация над планетата. През следващите няколко десетилетия махалото се връща назад, най-вече благодарение на такива хора като писателката Пърл Бък и мадам Чан (съпругата на Чан Кайши), които спечелват симпатиите на западната общественост за Китай, водещ отчаяна борба срещу Япония. След 1949 настъпва поредната радикална промяна, в резултат от която в червен Китай се концентрират още повече страхове и опасения и той се превръща в по-зловещ тоталитарен кошмар, дори от Съветска Русия. Днес, бързото развитие на Китай отново трансформира отношението на Запада, провокирайки ажиотаж и небивал ентусиазъм сред бизнес-средите и медиите и пораждайки нова модна вълна на възхищение от тази страна, което доста напомня увлечението по китайските предмети в епохата, когато в Европа доминира стилът рококо. Фобията към Китай въобще не е изчезнала, но сме свидетели на нова мания към всичко китайско.

Трябва ли да се боим от Китай?

Книгата на британския професор Мартин Жак „Когато Китай управлява света: възходът на Срединната държава и краят на западния свят” е типичен пример за алармистка утопия, чиито автор очевидно страда от фобия към Китай. В същото време обаче, книгата е значим принос към китаеманията. Посланието и би могло, условно, да се раздели на две части. Първата е добре познатата ни проекция на проблема в бъдещето. При сегашните темпове на икономически ръст, през следващите петнайсетина години китайската икономика ще настигне американската и ще се превърне в най-голямата в света. С население, което е четири пъти по-голямо от това на САЩ, Китай вече разполага с най-големите резерви от чуждестранна валута, страната е водещия световен износител, осигурява най-големите печалби на фондовия пазар и представлява най-големия световен пазар за леки коли. Според Жак, една толкова мащабна трансформация и подобен целенасочен курс към икономическо превъзходство могат да доведат до разделянето на световната история на две основни епохи – преди и след възхода на Китай. В тази част на книгата, аргументацията на автора представлява типичната линейна качествена екстраполация. Жак просто цитира набъбващите цифри, без да добавя към тях нещо, което всеки средно грамотен икономически човек да не е знаел, преди да прочете книгата му.

Всъщност, освен промяната на китайската позиция в световната класация, какво друго би означавало превръщането на Китай в икономическа супердържава? Втората част на посланието на Жак не касае мащабите, а качествените различия. Китай не прилича на другите нации, той наистина не е обикновена национална държава. Той представлява нещо доста по-мащабно и сложно, т.е. „държава-цивилизация”, в качеството му на наследник на може би най-древната непрекъсната история в света, чието културно единство и самоувереност нямат равни. Дълго преди държавите от Запада, неговите лидери създават първата бюрокрация от съвременен тип, пропита от конфуцианските идеи (които са едновременно и авторитарни, и демократични), контролираща простолюдието не с принуда и сила, а с превъзходството на възпитанието си. Именно тази бюрокрация организира прилежащите региони в отлично смазана и редовно плащаща данъци система. Включвайки феодалната аристокрация в редиците на безличните държавни служители, тя освобождава силите на пазара от митническите прегради и развива търговските дружества до безпрецедентно равнище, по отношение на динамиката и сложността им. И само случайно (благодарение на голямата достъпност на въглищните запаси в Китай и безжалостния колониален грабеж, осъществен от водещите европейски държави) Европа съумява да изпревари, през ХІХ век, тази велика прото-съвременна икономика, която, по свой специфичен начин, е също толкова индустриално развита, колкото и Западът (а в някои отношение и по-развита от него). Западното господство обаче, се осъществява през твърде кратък исторически период. Днес Китай се връща към историческото си положение на динамичен център на глобалната икономика.

Какви ще са последиците от това за останалата част на света? За САЩ може да се окаже изключително болезнено изместването им от Китай, като хегемон, не само в традиционните зони на китайско влияние в Източна и Югоизточна Азия, но и в целия някогашен Трети, а и в Първия свят.”Меката сила” на неговите спортни постижения, на бойните му изкуства, на високо ценените му живописци, на неговия, състоящ се от множество диалекти, език, на древната му медицина и, не на последно място, на качествата на неговата кухня, разпространява „излъчването” на Китай в широчина и дълбочина, по същия начин, по който Холивуд, английският език и Макдоналдс, изпълняват тези функции за Америка в наши дни. Неговите впечатляващи икономически успехи не само вдъхновяват повсеместната им имитация там, където бедните нации се борят за подобряване на положението си. Те постепенно променят цялата структура на международната система, предлагайки перспективата за „демокрация между националните държави”, вместо неособено успешно лансирания от Запада модел на „демокрации в рамките на националните държави”. Навлизаме в епоха, когато политическите и идеологически конфликти, характеризиращи епохата на студената война, отстъпват мястото си на „глобалното съревнование между културите”, в което „алтернативните съвременности” ще сложат край на западната доминация. В рамките на тази еманципация, специфичната „китайска съвременност”, вкоренена в конфуцианските ценности на преданост към семейството и уважение към държавата, ще играе водещата роля.

Как следва да оценим подобна перспектива? Ентусиазмът, дори ако е свързан с най-добри намерения, въобще не е реална алтернатива на дискриминацията. Китайската античност се простира в дълбините на вековете до 1500 г. пр.н.е. ако не и преди това. Което обаче не превръща днешната Китайска народна република в някакъв специфичен вид „държава-цивилизация”, аналогична например на френската цивилизация, която някои свързват с Третата или Четвъртата френски републики. Всъщност, разговорите за „цивилизациите” обслужват само участниците в тях, определящи границите на самите цивилизации доста произволно: покойният Самюел Хънтингтън например, изброяваше, без да се аргументира достатъчно убедително, осем или девет (включвайки африканската, латиноамериканската и източноправославната) цивилизации. Всъщност тази схема не ни дава нищо ново и ако бъде използвана по отношение на епохите преди новата ера. Подобно на Франция, през 30-те или 50-те години на ХХ век, съвременен Китай е интегрална национална държава, формирана от имперската традиция, макар и с много по-дълга история и в много по-големи мащаби. По същия начин, обезценените претенции да се акцентира върху вековната икономическа централизираност или върху „социалната мъдрост” на Китай, предшестващи съвременната китайска държава, едва ли биха ни помогнали особено да разберем настоящето или бъдещето на тази страна. Ако в епохата Сун Китай, технологически и икономически, далеч е изпреварвал Европа, в края на династията Мин китайската наука вече силно изостава от европейската и дори по време на разцвета през ХVІІІ век (епохата Цин) производителността на китайското селско стопанство и средното равнище на доходите, да не говорим за интелектуалния прогрес, в по-широкия смисъл на това понятие, са несъпоставими с челните постижения на Европа. По аналогичен начин, идиличните картини на размишляващите за благосъстоянието на народи си китайски мъдреци, едва ли са по-близо до реалността, отколкото управлението на сменящите се династии, които (както посочва един от най-добрите китайски историци Хъ Бингдъ) винаги са „орнаментално конфуциански и функционално легистки” и, за които са характерни най-вече репресиите, пък макар и прикрити зад морализираща реторика. Не би било честно, да оценяваме по строго научни и академични критерии една или друга страна на книгата „Когато Китай управлява света”, тъй като става дума за популярна литература. Още повече, че нито една от тези страни няма значение за ключовата идея, съдържаща се в нея, и те формират само предварителния „фолклорен” фон, позволяващ на читателя да свикне по-лесно с тезата за настъпващата епоха на китайското лидерство.

Комунизмът е мъртъв, но „комунистически” Китай се готви да управлява света

Китай е в състояние да се подготви достатъчно добре за доминацията си в света и без да използва като аргумент дългия списък на универсалните си постижения от миналото. По-сериозни претенции бихме могли да предявим към недостатъчната обвързаност на централното послание на книгата. В по-голямата си част, „Когато Китай управлява света” е опит да се обоснове ролята на Китай, не само като бъдеща доминираща държава, но и като своеобразен ледоразбивач, отварящ пътя към „края на западния свят и раждането на новия глобален ред”. Впрочем, подобни констатации, както изглежда, напоследък са характерни за редица британски автори: така версията на Жак не звучи много по-абсурдно отколкото тази на книгата „Защо Европа ще управлява през ХХІ век” от Марк Ленърд, който между другото е част от същия мозъчен център „Демос”, сред чиито основатели навремето беше и Мартин Жак. Книгата „Когато Китай управлява света” има обаче и друга страна, която влиза в противоречие с цялата добре позната ни история. Твърди се, че в международен план Китай „олицетворява многополюсния модел”, привличайки съседите и партньорите си със своята „мека сила” и прокарвайки идеята за „демокрацията между нациите”. В същото време, не бива да забравяме, че „китайците смятат, че превъзхождат останалата част от човечеството”, тоест те са наследници на манталитета на „Срединната държава”, който винаги е бил повече или по-малко расистки и традиционно изповядва идеята за зависимостта на останалите от Китай, която може и да е съдействала за стабилността, но винаги се е базирала на йерархията и неравенството. Може ли това наследство да постигне компромис с перспективата за формирането на справедлива демократична междудържавна система? Не е задължително, защото „Западният свят вече залязва, а новият свят, поне през следващите сто години, няма да бъде Китайски, в смисъла, в който предходният свят се смяташе за Западен”. С други думи, книгата на Жак влиза в противоречие със собственото си заглавие, което сякаш цели просто да гарантира, че тя ще се продава добре.

Всъщност, Китай не възнамерява да управлява света. Всичко, на което сме свидетели днес, се определя от факта, че „навлизаме в епоха на конкуриращи се съвременности”, в която Китай „постепенно ще започне да преобладава и, в крайна сметка, да доминира”. В същото време, идеята за някаква „изцяло китайска съвременност” която да спечели глобалната надпревара за хегемония, едва ли е по-правдоподобна, отколкото тази за бързото китайско развитие, възвестяващо настъпването на ерата на „демокрацията между националните държави”. Ролята на въпросната идея може да бъде разбрана, ако си припомним биографията на автора на книгата. Жак, който навремето беше редактор на теоретичното издание на Британската компартия „Marxism Today”, реши (след като и партията, и списанието му окончателно се простиха, в началото на 90-те, с призрака на комунизма) да се преориентира към анализи във водещите западни медии, отказвайки се от някогашния си език и манталитет. След края на студената война и разпадането на Съветския съюз, противопоставянето между капитализма и социализма се превърна в демоде. И, в тази връзка, как следва да се тълкува политиката на отворени врати, възприета от Китайската народна република и мощното и навлизане на глобалния пазар? Впрочем, книгата на Жак, „Когато Китай управлява света” въобще не се занимава с този въпрос. Истината е, че тя всячески се опитва да го избегне. На нейните над 500 страници думата „капитализъм” почти липсва. Въпреки това, в съвременния свят очевидно се води глобално съревнование, в което е съвсем възможно да победи именно държавата, към която авторът изпитва голяма симпатия. Просто, сега това съревнование не е между остарелите политически категории на социализма и капитализма, а между две „алтернативни” съвременности. Не е трудно да осъзнаем функцията на тази промяна на лексикона. Самият факт, че е налице подобно съревнование дава на лагера на левицата шанс за утешителна награда. Капитализмът очевидно се е наложил в целия свят, затова вече няма смисъл тази тема да се дискутира. Вместо това, изглежда доста съблазнително да се анализира перспективата за незападен вариант на това, каква ще се окаже занапред общата ни съдба, когато в света започне да доминира една държава, в която управляващата партия продължава да се самоопределя като „комунистическа”. Уви, плахата мечта на някогашните левичари е обречена да се сблъска с наистина непреодолима логическа преграда. Алтернативните съвременности, постигнати по такъв начин, са културни, но не и структурни: те се различават не по своите социални системи, а по набора си от ценности – т.е. това, което представлява специфичния национален „стил на живот”. Но именно защото това е най-специфичното нещо за всяка конкретна култура, той най-трудно може да се предаде на която и да било друга култура, т.е. тези черти няма как да бъдат универсализирани. Други, появили се през последните петнайсетина години трудове, за които се сещам в тази връзка, поставят на преден план културните различия в пост-идеологическия свят – като „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън или „Доверие” на Фукуяма. В тях е уловена тази непреходност и те нямат претенции, че един или друг културен комплекс демонстрира тенденция към господство над всички останали, по същия начин, по-който може да доминира един модален икономически ред. Нещо повече, проекцията на „китайската съвременност”, която, в крайна сметка, ще се превърне в доминираща, не само пренебрегва вътрешно самоограничаващият характер на всяка ясно определена национална култура, но и игнорира познатото на всеки, който е бил в тази страна,  китайско упорство в отстояването на тезата за уникалността на Китай. Твърде малко от съвременните култури, с изключение може би на Япония, толкова съзнателно се съпротивляват на всички международни сравнения и са толкова убедени в краха на всеки опит да бъдат имитирани собственият им модел и традиции. Мартин Жак е наясно с това, дори от време на време съзнателно го преувеличава, представяйки го като неизкоренимо чувство за превъзходство, близко до расизма, дори ако доказателствата за това са много по-малко, отколкото му се струва. Той обаче, очевидно не е в състояние да осъзнае, как култът към „китайското” тотално и последователно ликвидира собствените му мечти за бъдещата „китайска съвременност”, триумфално разпространяваща се из цялото земно кълбо, привличайки и подчинявайки всички останали „съвременности”.

Повишаването на ролята на Китай като велика (икономически и политически) държава е централният факт на нашето време. Той обаче не се изяснява от автора, тъй като самото понятие „съвременност” си остава непълно и лишено от конкретно съдържание от началото до края на книгата „Когато Китай управлява света”. Няма да е силно преувеличено ако кажем, че в основата на този труд е закъснялата среща между вчерашния марксизъм и азиатските ценности. Освен упорито налаганата теза за непрекъснатостта на конфуцианството, за чиито пряк наследник се представя китайският комунизъм, авторът много малко говори за съвременното китайско общество, което, само по себе си, е показателно. С няколко изречения се споменава, че в страната се задълбочава икономическото неравенство, но пък се подчертава, че правителството активно работи за да попречи на тази тенденция. Малко повече внимание е отделено на недостига на природни ресурси и екологичните проблеми. На управляващата партия пък е посветен малък раздел, който не ни казва нищо ново. Следват неособено критични коментари за вълненията в граничните китайски региони, съпроводени от твърдата убеденост, че Китай не е готов за демокрацията и затова най-добрият вариант би бил, компартията да продължи да управлява страната поне през следващите трийсетина години. Общо взето, с това се изчерпва всичко, което любознателният читател би могъл да научи от книгата за реалния социален пейзаж на съвременен Китай. Разбира се, в нея няма нищо, които би могло да разтревожи управляващите в Пекин, където книгата на Жак вероятно се възприема повече от одобрително. Ще припомня, че през 1935, съпрузите Сидни и Беатрис Уеб озаглавяват книгата си за СССР „Съветският комунизъм: нова цивилизация?”, като в следващите и издания въпросителният знак в заглавието вече липсва. Тезата на Мартин Жак за съвременната китайска „държава-цивилизация”, до голяма степен, ми напомня за нея.

Можем ли да разберем днешен Китай

Всъщност, сериозният анализ на съвременен Китай остава отвъд пределите, очертани от книгата на Жак. В тази връзка е любопитно да я сравним с изследванията на двама забележителни учени, които подхождат към същата тема от двата противоположни полюса на политическия и интелектуален спектър. Първото е книгата „Капитализъм с китайска специфика” на Хуан Яшън (преподавател в Масачузетския технологичен институт), принадлежащ към т.нар. „либерална десница”, която е отличен пример за плодотворно емпирично изследване, концептуална яснота и независим интелект. Всеки, който би искал да разбере, какъв тип икономика и какъв тип развитие са характерни за Китай, следва да започне изучаването на страната именно с тази книга. Предпоставките, използвани от автора, едва ли биха могли да са по-неокласически: според него стабилното развитие се гарантира най-вече (и дори само) от частната собственост, финансовата либерализация и системната отмяна на държавния контрол върху икономическите сделки. Изводите му обаче само показват, колко е прав Карло Гинзбург, когато посочва, че отказът от всякаква идеологизация може да бъде предпоставка за наистина оригинално изследване, но в същата степен би могла да се окаже и непреодолимо препятствие за него. Залагайки на изключително подробния анализ на първичните данни и, най-вече, на огромното количество банкови документи, проследяващи заемите и техните получатели, вместо да се довери на усреднената вторична статистика, Хуан съумява да  пробие гъстата мъгла, скриваща начина, по който функционира китайската икономика в периода на реформи, последвал смъртта на председателя Мао.

Главното му откритие е, че бързите темпове на китайското икономическо развитие се основават на два, доста различаващи се, модела за развитие. През 80-те години, общата либерализация на финансовата политика способства за просперитета на частните фирми в селата, известни като „предприятия от града и селото” – название, което заблуждава мнозина изследователи, защото именно тогава кредитите „потичат” към селските бизнесмени и бедността в селските райони значително намалява. Следва шокът от 1989, след който държавата рязко променя курса, ограничавайки кредитите за селските бизнесмени и насочвайки основните капиталови потоци към възстановените големи държавни предприятия и градските инфраструктури, като – не на последно място, предоставя значителни привилегии на чуждестранния капитал, привлечен към проекти в големите градове. Според Хуан, социалните последици от този нов курс са драматични. Неравенството – не само между града и селото, но и непосредствено в средите на градското население – рязко нараства, тъй като делът на селското население в китайския БВП пада, а паралелно с това селяните започват да губят земята си, системата на здравеопазване и образование в селата е силно разклатена, в резултат от което там силно нараства неграмотността. В блестящата си глава, посветена на Шанхай – тази своеобразна витрина на китайската „хипер-съвременност”, Хуан показва, колко нищожна всъщност е ползата за средните домакинства от блестящите му небостъргачи и модернизираната инфраструктура. На фона на „грандиозните кражби”, осъществявани от проспериращите държавни чиновници, предприемачи и чуждестранни мениджъри, и без това нестабилните дребни и средни частни фирми, а и обикновените семейства едва съумяват да свържат двата края в тази „най-успешна потьомкинска столица на света”. Двайсет години по-късно, в национален мащаб, бюрократичният апарат продължава да прибира огромни печалби, а в резултат на четирите последователни и много значителни увеличения на заплатите, в периода 1998-2001, размерът на приходите му нараства над два пъти.

Стремейки се да бъде обективен, Хуан демонстрира известен оптимизъм спрямо политиката на сегашното китайско ръководство (олицетворявано от президента Ху Цзинтао и премиера Вън Цзябао), което, според него, е успяло да поправи някои от най-големите грешки на предшествениците си (тандема Цзян Цзъмин – Чжу Жунцзи), допуснати през 90-те години, отбелязвайки обаче, че е възможно осъществяваните от него реформи да се окажат твърде закъснели и да не успеят да компенсират икономическия крах в селата, опустошени от масовата миграция към градовете. Освен това, той противопоставя крайно високия кофициент Джини (мярка за разпределението на доходите, предложена от италианския демограф и статистик Корадо Джини – б.р.) на днешен Китай на относително справедливите бързо растящи пазари в останалата част на Източна Азия, обяснявайки го с несравнимо по-голямата роля в китайската икономика на чуждестранните компании и държавните предприятия и по-малкия дял на „вътрешния” частен сектор в китайския модел на развитие. Според него, изводът, който се налага е, че от средата на 90-те ръстът на производителността в Китай е започнал да намалява. Хуан е убеден, че ефективността и справедливостта винаги зависят от свободните пазари, които в Китай си остават „полузадушени”. Разбира се, китайският капитализъм реално съществува, но е силно и разнопосочно деформиран от корупцията и контрола на държавата, която, отричайки свободата на хората сами да ръководят бизнеса си, не е в състояние да осигури рационални условия за справедливост или благосъстояние.

Най-голяма загриженост, според Хуан, поражда състоянието на селските райони на Китай, където, както той аргументирано показва, все още живеят и умират по-голямата част от жителите на страната. Що се отнася до съдбата на градските наемни работници, тя е предмет на задълбочено изследване в книгата на Чин Куанли (професор в Калифорнийския университет в Бъркли) ”Против закона: работническите протести в Китай”. Навремето, изследванията, посветени на работническата класа в различните страни по света, бяха водещи в историята и социологията, но днес стават все по-малко, успоредно с упадъка на работническото движение, като политическа сила, през последните години. Книгата на Чин отразява гледната точка на един радикално ляв автор и очевидно е в разрив с тази тенденция. Макар че силно се отличава по използваните методи за анализ и мащаба на самото изследване, истината е, че подобна книга не се бе появявала на пазара от времето на „Формирането на английската работническа класа” на Еуард Томпсън (т.е. от 1963). Тя спокойно би могла да бъде озаглавена и „Ерозията и трансформацията на китайската работническа класа”. Книгата, която е резултат от седемгодишни проучвания и множество интервюта, взети от авторката на място, наистина представлява своеобразен етнографски и аналитичен шедьовър.

Съдбата на пролетариата в държавата на пролетарската диктатура

Книгата на Чин се състои от две части, като първата е посветена на „ръждивия пояс” на Манчжурия, а втората на „слънчевия пояс” на Гуандун. Първата половина анализира деструкцията на пролетариата, създал основната индустриална зона на Китай след 1949, след като големите държавни предприятия в китайския Североизток бяха разрушени или разпродадени. В хода на този процес, работниците се оказаха без работа и често без стотинка в джоба, докато държавните чиновници и посредниците-спекуланти получиха огромни суми от ликвидирането и приватизацията на онова, което бе създадено от същите тези работници. По ирония на съдбата, днес имаме възможност да видим с очите си картината на разрушаването на старата китайска работническа класа, благодарение на забележителния 9-часов документален филм на режисьора Ван Бин „На запад от жп линията” (Tie Xi Qu: West of the Tracks), появил се през 2003. Във втората част на книгата си, Чин анализира появата на новата работническа класа, състояща се предимно от млади мигранти – общи работници от селските райони, почти половината от които са жени. Характерна за тях е липсата на колективна идентичност или политическа памет, като повечето се трудят в крайбрежните „експортни” зони в Югоизточен Китай. По правило, това са нископлатени работници, заети там, където не се спазват правилата на трудовата безопасност, работят по 70 или 80 часа седмично (обикновено при много тежки условия), като работодателите им често злоупотребяват с тях, или пък стават жертва на трудови злополуки. Тоест, между запуснатия „ръждив пояс” и „слънчевия”, с характерната за него свръхексплоатация, всъщност има доста общо – отношението към труда е еднакво безжалостно и в едната, и в другата зона.

Как реагират самите работници на тази ситуация? В една система, където те не разполагат с никаква свобода, нямат нито професионална, нито политическа организация, нито социален договор, който да им гарантира поне минимална сигурност и достойнство, законът (колкото и да е авторитарен) се оказва единствения ресурс, към който биха могли да прибягнат. Всяко пряко действие рискува да им навлече полицейски репресии, докато протестите, по правило, водят до съд. Работниците се надяват, че правата им, нарушени в резултат на очевидните злоупотреби от страна на работодателите или местните държавни чиновници, могат да бъдат поне частично възстановени и вярват, че ако централното правителство разбере, как се нарушават законите, ще вземе мерки и ще наложи върховенството на тези закони. Тази популярна вяра в добрите намерения на партийното ръководство силно напомня традиционната руска вяра в „царя – бащица”, който нищо не знае за престъпленията на собствените си чиновници или на едрите земевладелци. Естествено, централната власт съдейства за разпространението на подобни илюзии, внушавайки на масите, че не е отговорна за беззаконието на по-ниско държавно равнище и склонявайки да направи определени дребни отстъпки, когато протестите започват да излизат извън контрол.

Фактически, Чин дава да се разбере, че законът може да функционира като ефективна система за контрол и мистификации само в случай, че китайските съдилища не издават несправедливи решения. Всъщност, те правят точно това. В някои случаи обаче, трудовите спорове се решават (по-скоро частично, отколкото изцяло) в полза на работниците, поддържайки наивната вяра, че законът може да те защити дори там, където управляващите гледат на него с презрение. И всичко това се реализира по начин, доста напомнящ за Англия през ХVІІІ век, така добре описата от Томпсън в книгата му „Виги и ловци”, където самото понятие „върховенство на закона” се превръща в бойно поле, на което яростта на низините се опитва да надделее над цинизма на върховете в отчаяната битка за съдебна справедливост. Причините, поради която в този неравен сблъсък постоянните неуспехи не водят до голям брой протестни „взривове”, както показва Чин в книгата си, са чисто материални, а не иделогически. В китайския „ръждив пояс” работниците, макар и лишени от всичко останало, поне запазват жилищата си, които държавата им продава на сравнително ниска цена, като някаква минимална база за оцеляване. В „слънчевият пояс” пък, общите работници-мигранти все още запазват правата върху малките си парчета земя в селата, там където земята още не е приватизирана. Тоест, при цялата им бедност, те все пак не са напълно лишени от всичко и имат какво да губят.

Разбира се, всичко това не намалява трагедията на излъганите надежди и разрушените съдби, с които са пълни страниците на книгата „Против закона”. В нея Чин съумява да улови гласовете на онези, които се оказват в менгемето на безжалостните индустриални механизми на епохата на реформи, и те звучат в покъртителните им интервюта, превърнали се в най-удачните фрагменти на книгата. В повечето случаи тези истории са сърцераздирателни, но акцентът, с който са разказани, свидетелства за храбростта, възмущението, стоицизма и дори чувството за хумор на интервюираните, но и за тяхната мъка, разочарование и отчаяние. Твърде малко социологически изследвания съумяват толкова органично да съчетаят обективните и субективни истини, както тази книга. Без да си се запознал с нея, трудно можеш достатъчно дълбоко да осмислиш съвременен Китай. През ХІХ век, Европа вижда в Америка собственото си бъдеще, макар че пътят към него и се струва твърде дълъг. През ХХІ век, Западът гледа по същия начин на Китай. Разбира се, все още не се е появил източният Алексис дьо Токвил. Дали ще се появи и ще успее ли да повтори постиженията му? Все още има достатъчно време за това. Едва ли обаче, шедьовърът на Токвил „Демокрацията в Америка” ще намери достойно продължение в който и да било вариант на „Съвременността в Китай”.

 

* Авторът е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, САЩ

Поръчай онлайн бр.3 2020