03
Сря, Юни
24 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

В началото на второто десетилетие на ХХІ век се оказваме в един от сравнително редките исторически моменти, когато основните тенденции на бъдещото развитие започват да стават очевидни. Макар че първото десетилетие на настоящия век беше свидетел на дълбоки промени, светът през 2009 все пак доста приличаше на този през 1999, поне що се отнася да основните вектори на развитие: Съединените щати си останаха доминиращата военна сила в света, доларът – основна световна валута, а НАТО – най-могъщия военен съюз (ако се ограничим само до тези три от въпросните вектори).

Към края на вторите десет години от настоящото столетие, нашият свят, вероятно, ще може да се анализира от различни гледни точки. Важните промени в глобалните производствени отношения, които стават очевидни още днес, през 2020 ще бъдат много по-ясно изразени, под формата на новите лица, новите тенденции, новите проблеми и новите институции, доминиращи в глобалното пространство. Впрочем, това е историческо правило, без значение, колко драматично може да ни изглежда.

Това, което е не чак толкова нормално, ще е поведението на природата през второто десетилетие (и след това), т.е. непосредствената намеса на планетата. Какви ще бъат доминиращите особености на втората декада на ХХІ век? Подобни прогнози не могат да претендират за кой знае каква точност, но, основавайки се на текущите тенденции, можем да очертаем четири ключови аспекта: възходът на Китай, (относителният) упадък на Съединените щати, разширяващата се роля на глобалния Юг и, накрая, мощният ръст на въздействието от замърсяването на околната среда и увеличаващият се ресурсен дефицит.

Но, преди да поемем по пътя на все още неизвестното бъдеще на планетата, нека се върнем за малко назад в историята на човечеството.

Излитащият дракон

Това, че Китай се е превърнал във водеща световна държава вече дори не поражда спорове. Мощта на тази държава беше достатъчно добре демонстрирана през декември 2009, по време на срещата на върза за климата в Копенхаген, където окончателно стана ясно, че без съгласието на Пекин не може да бъде постигнат никакъв значим прогрес по въпроса за глобалното затопляне. Китайските възможности бяха илюстрирани достатъчно категорично и от начина, по който страната отговори на глобалната рецесия, инвестирайки милиарди долари в инфраструктурни и други проекти и предотвратявайки по тази начин същественото забавяне на икономическия си ръст. Освен това, Пекин изразходва много десетки милиарди за доставката на суровини и нови инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия, съдействайки за преодоляването на кризата и икономическото оживление в тези региони.

Китай, който и днес е икономически гигант, през 2020 ще се превърне в своеобразен „локомотив” на глобалната икономика. Според Департамента по енергетиката на САЩ, неговият БВП ще нарасне от 3,3 трилиона долара, през 2010, до 7,1 трилиона, през 2020 (по курса от 2005), като за известно време китайската икономика ще изпревари всички останали, което ще спаси (наред с другите) и самите Съединени щати. На практика, китайският БВП ще надхвърли този на всички държави от Африка, Латинска Америка и Близкия изток, взети заедно. В течение на следващите десет години Китай, както очакват, уверено ще се изкачи по стълбата на високите технологии и ще започне да произвежда далеч по-сложни елементи, включително биогорива и средства за транспортирането им, които ще се окажат изключително необходими за бъдещите „пост-въглеводородни” икономически системи. Тези постижения, на свой ред, ще увеличат тежестта на Китай в международните отношения.

Несъмнено, Китай ще използва богатството, икономическия си ръст и технологичните си умения за да увеличи своята военна мощ. По данни на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), Китай вече е втората по военни разходи държава в света, макар че 85-те милиарда долара, които китайците са инвестирали в сферата на отбраната през 2008, бледнеят пред 607-те милиарда, изразходвани от САЩ през същата година. Освен това, китайската армия изглежда примитивна в технологично отношение, а въоръжението и не може да се сравнява със свръхмодерното въоръжение на американците, японците или (западно)европейците. През второто десетилетие на века обаче, този разрив значително ще се съкрати, тъй като Китай влага във военната си модернизация все повече ресурси.

Критичният въпрос е, как Китай ще използва нарастващата си мощ за постигането на своите цели? Досега китайските лидери доста внимателно боравеха с нея, избягвайки да демонстрират поведение, което да провокира опасения или подозрения сред съседите или икономическите им партньори. Вместо това, те разчитаха на активната инвестиционна политика и т.нар. „мека сила” – т.е. енергичната дипломация, оказването на помощ за развитието на различни държави по света и укрепване на културните връзки, за да си осигурят повече приятели и съюзници. Китай и днес продължава да следва този „хармоничен” курс, без да си позволява да отправя заплахи към никого. Дали обаче това намалява реалните рискове за националните му интереси? Едва ли.

Китай демонстрира далеч по-голяма самоувереност („Вашингтон Поуст” дори я определи като „надменност”) в последните месеци на 2009, по време на срещите между президентите Барак Обама и Ху Цзинтао в Пекин и Копенхаген. При нито една от двете, китайската страна не демонстрира познатия стремеж да търси „хармоничен” резултат. В Пекин например, тя безцеремонно ограничи достъпа на Обама до медиите, отказа да дава каквито и да било обяснения за случващото се в Тибет и не пожела да подкрепи налагането на по-сурови санкции срещу ключовия си търговско-икономически партньор Иран. В Копенхаген пък, Китай, на практика, изпрати за преговорите с Обама второстепенни чиновници (което си беше демонстрация на открито пренебрежение) и, на всичкото отгоре, го принуди да се съгласи на компромис, освобождаващ китайците от задължителните ограничения за вредните въглеводородни емисии.

Ако срещите на най-високо равнище действително са индикатор, китайските лидери очевидно са готови да играят все по-твърдо, настоявайки да бъдат приети основните им искания и склонявайки да правят само незначителни отстъпки, дори и по второстепенните въпроси. Китай съвсем скоро ще промени досегашното си поведение, защото икономиките на твърде много държави вече са обвързани с неговото потребление и инвестиционни шаблони (т.е. той все повече започва да играе глобалната роля, която някога играеха САЩ), както и защото размерите и местоположението му гарантират доминиращи позиции в най-бързо развиващата се част от планетата. Ще добавя, че през първото десетилетие на ХХІ век китайските лидери демонстрираха отлични умения в установяването на тесни връзки с правителствата на множество големи и малки държави в Африка, Азия и Латинска Америка, които някой ден ще играят далеч по-значима роля в сферата на енергетиката и външната политика.

С какви лостове ще разполага Китай, укрепвайки своята доминация? За висшето ръководство в Пекин, най-важни несъмнено ще бъдат следните три цели: да се гарантира продължителния политически монопол на Китайската компартия (ККП), да се поддържа високият икономически ръст (който е в основата на китайската мощ) и да се възроди историческото величие на страната. На практика, тези три цели са взаимносвързани: ККП трябва да остане на власт, тъй като китайското ръководство е убедено, че засега само това дава възможност организирано да се реализира продължаващата икономическа експанзия и да бъдат удовлетворени националистическите стремежи на обществото и върховното командване на Китайската народно-освободителна армия.

Всички действия на Пекин вътре в страната и на международната сцена са съобразено с тези задачи. Тъй като страната става все по-силна, тя ще използва своите разширяващи се възможности за да „приспособи” околния свят към собственото си битие, по същия начин, по който дълги години го правеха Съединените щати. В китайския случай, това ще означава един свят, широко отворен за вноса на китайски стоки и инвестиции и позволяващ на китайските фирми да „поглъщат” глобалните ресурси, залагайки своеобразна бомба с часовников механизъм под американския долар, като основно средство на международния обмен.

Въпросът, на който още не сме отговорили е, дали Китай ще започне да демонстрира нарастващите си военни мускули? Разбира се, Пекин ще го направи, най-малкото косвено. Доставяйки оръжие и военни съветници на разширяващата се мрежа от свои съюзници, той ще установи военно присъствие в повече региони, отколкото когато и да било досега. Подозирам, че Китай ще продължи да избягва употребата на сила в ситуация, която би могла да го доведе до пряка конфронтация с най-големите западни държави, но китайците едва ли ще се поколебаят да използват въоръжените си сили във всеки сблъсък, в който са ангажирани съседните им държави. Подобна ситуация би могла да възникне например, в морския спор за контрола над богатите ресурси на Южнокитайско море или пък в Централна Азия, ако някоя от постсъветските републики се превърне в база за сепаратистите-уйгури, опитващи се да ерозират китайския контрол върху провинция Синцзян.

Орелът се подготвя за кацане

Също както възходът на Китай вече се приема като нещо естествено, отслабването на американските позиции изглежда като подразбиращо се от само себе си. Много неща се изписаха за неизбежната загуба на лидерските позиции на САЩ, тъй като страната е подложена на последиците от лошото икономическо управление и имперското свръхнапрежение. Тази перспектива присъстваше и в т.нар. „Глобални тенденции 2025” – стратегическата оценка на близките десетилетия, подготвена за поемащото властта правителство на Обама от Националния съвет по разузнаване (НСР), който е филиал на ЦРУ. Според НСР: „Макар че САЩ вероятно ще си останат единствения най-силен играч (през 2025), относителната им сила, включително и във военната сфера, ще намалее, а лостовете, използвани от американците, ще функционират все по-зле”.

Действително, каквото и да се случи в света, САЩ едва ли ще обеднеят през 2020 или пък ще отстъпят назад в технологичен план. Според новите прогнози на Департамента по енергетика, през 2020, БВП на САЩ ще достигне около 17,5 трилиона долара (по курса от 2005), което е с почти 1/3 повече, отколкото днес. Освен това, много е вероятно, че някои от инициативите, лансирани от президента Обама за стимулиране развитието на модерните енергийни системи, ще започнат да дават резултати, гарантирайки на САЩ водещите позиции в сферата на определени биоенергийни технологии. А да не забравяме и, че САЩ ще си останат водещата военна сила на планетата, докато Китай ще продължи да изостава далеч зад тях, при липсата на друг потенциален конкурент, способен да отправи предизвикателство към американските военни технологии.

Това, което ще се промени, е позицията на Америка спрямо Китай и другите държави и, разбира се, способността и да доминира в световната икономика и глобалния дневен ред. През 2005, БВП на САЩ (12,4 трлн. долара) надминаваше този на всички държави в Азия и Южна Америка, включително Бразилия, Китай, Индия и Япония. През 2020, съвкупният БВП на Азия и Южна Америка ще бъде с 40% по-голям, отколкото този на САЩ и ще продължи да нараства много по-бързо от него. По това време САЩ силно ще задлъжнеят към голям брой платежоспособни държави и особено към Китай, тъй като фондовете им ще трябва да покриват продължаващия бюджетен дефицит заради войните в Ирак и Афганистан, огромния бюджет на Пентагона, федералния стимулиращ пакет, както и заради поглъщането на „токсичните активи” на много банки и корпорации.

Въпреки всичко това обаче, във все по-конкурентоспособната глобална икономика, в която навремето американските компании съзнателно не извеждаха на преден план очевидните си предимства, перспективите за обикновените американци изглеждат най-мрачни. Разбира се, някои икономически сектори и определени райони на САЩ ще продължат да просперират, но други ще трябва да преживеят съдбата на Детройт, т.е. да подчинят всичко на необходимостта от икономии и да страдат от всеобщ дефицит. За мнозина американци, светът през 2020 вероятно все още ще гарантира значително по-високо жизнено равнище, отколкото това на повечето жители на планетата, но предимствата и привилегиите, които повечето представители на средната класа доскоро смятаха за подразбиращи се от само себе си (образованието в колежите, сравнително достъпното и възможно медицинско обслужване, високите заплати и пътуванията в чужбина), ще се окажат недостъпни.

Дори военното превъзходство на Америка ще бъде силно ерозирано. Колосалните разходи за пагубните войни в Ирак и Афганистан ще наложат определени ограничения върху националната способност да се осъществяват по-мащабни военни мисии в чужбина. Тук следва да имаме предвид, че през първото десетилетие на ХХІ век, съществен дял от основната военна техника на армейския и морския корпус беше повредена или разрушена, а боеспособността на отделните подразделения бе силно ерозирана от участието им в многобройни военни експедиции. Възстановяването на целия този ущърб ще изисква поне едно десетилетие на относително спокойствие, каквото обаче не се очертава на хоризонта.

Нарастващите ограничения на американската хегемония бяха признати преди време и от президента Обама, макар и в една малко необичайна ситуация – в обръщението му към Запада, в което бе обявено увеличаването на военния контингент в Афганистан. Безкрайно различна от някогашните декларации за американската мощ и превъзходство (като например прословутата реч на президента Буш за началото на войната в Ирак), речта на Обама беше завоалирано признание за слабостта на Америка. Отбелязвайки високомерието на предшественика си, сегашният президент посочи: „Не бяхме в състояние да оценим връзката между националната сигурност и икономиката. Прекалено много от съседите и приятелите ни бездействат и, заради икономическа криза, все по-открито демонстрират претенциите си към нас. Междувременно, конкуренцията в световната икономика стана още по-сурова. Тоест, ние просто не можем да си позволим да игнорираме цената на тези войни”.

Мнозина се опитаха да интерпретират решението на Обама за Афганистан като типична демонстрация на политическия стил на ХХ век – т.е. като готовност на Америка, в удобен момент, да се намесва във всяка точка на планетата. Лично аз го смятам за временен ход с цел да се предотврати пълния провал на необмислената военна експедиция във време, когато САЩ все повече биват принудени да залагат на невоенни средства за убеждаване и сътрудничество (макар и умерено), както и на съюзниците си. Както посочи Обама: „Трябва да бъдем гъвкави и премерени в използването на военна сила... Освен това не можем да разчитаме само на армията”. С течение на времето, последното все повече ще се превръща в рефрен на стратегическото планиране на американския „орел”.

Надигащият се Юг

Второто десетилетие на века ще ни демонстрира и нарастващото значение на глобалния Юг, т.е. на колонизираните в миналото и все още развиващи се региони на Африка, Азия и Латинска Америка. Някога, когато играеха сравнително несъществена роля в международните отношения, те се смятаха за „открита територия”, което позволяваше превръщането им в обект на интервенции и откровен грабеж, и бяха подчинени изцяло на ключовите интереси на Европа, Северна Америка и (за известно време) Япония. До известна степен, глобалният Юг, т.е. „Третият свят”, все още играе маргинална роля, но това все повече се променя.

Някога намиращият се в по-благоприятно положение (отколкото другите представители на глобалния Юг) Китай, днес се е превърнал в свръхдържава. Индия пък успешно си движи към придобиването на подобен статут. Държавите от „второто ниво” на Юга, сред които са Бразилия, Индонезия, Южна Африка и Турция, демонстрират впечатляващ икономически ръст, а дори и по-малките и най-бедни страни от Юга започват да привличат вниманието на световната общност, като доставчици на ключови суровини, или пък като жертва на изключително тежки проблеми или на местните терористични и престъпни синдикати.

Донякъде, тази ситуация е резултат от промяната на редица основни показатели, като нарастващото население и растящото богатство. През 2000, населението на глобалния Юг беше около 4,9 млрд. души, но се очаква, че през 2020 то ще достигне 6,4 млрд. Много от тези нови жители на планетата ще бъдат бедни и лишени от граждански права, но повечето ще се трудят (в официалната, или в сенчестата икономика), мнозина ще участват (в различна степен) в политическите процеси, а някои ще станат бизнесмени, учители, престъпници или терористи. Тоест, при всички случаи ще накарат останалите да усетят присъствието им.

Освен това държавите от Юга ще играят все по-значима икономическа роля, като източници на суровини и ресурси в епохата на нарастващ дефицит, както и като генератор на предприемаческа активност. Според някои прогнози, съвкупният БВП на глобалния Юг (без Китай) ще скочи от 7,8 трлн. долара, през 2005, до 15,8 трлн. долара, през 2020, нараствайки над два пъти. В частност, много от основните находища на петрол, природен газ и други природни изкопаеми, жизнено необходими за съществуването и развитието на индустриалната система на глобалния Север, вече са изтощени в резултат от свръхинтензивния добив, а повечето от все още неизчерпаните залежи са на територията на Юга.

Да вземем например петрола: през 1990, 43% от дневния добив на петрол в света се осъществяваше от членовете на ОПЕК (основните производители от Персийския залив, плюс Алжир, Ангола, Еквадор, Либия, Нигерия и Венецуела). Останалите се добиваха от африканските и латиноамериканските производители и държавите от Каспийския регион. През 2020, делът на втората група ще нарасне до 58%. Подобна промяна в географията на добива на различни суровини рязко ще повиши значението на такива, иначе много различни държави, като Афганистан, Казахстан, Монголия, Нигер (основния доставчик на уран) и Демократична република Конго.

Неизбежно е и, че глобалният Юг ще започне да играе значима роля в редица потенциално бедствени събития. Ако обединим в едно перманентната ужасяваща бедност, икономическото безразсъдство, нарастването на населението и задълбочаващата се деградация на климата, няма как да не получим, като резултат от подобна взривоопасна комбинация, политически вълнения, бунтове, религиозен екстремизъм, ръст на престъпността, масова миграция и ширещи се епидемии. Глобалният Север ще се опитва да се защити от тези негативни процеси, изграждайки най-различни прегради, но заради очевидното си числено надмощие жителите на Юга, по един или друг начин, ще го накарат да почувства присъствието им.

Планетата отвръща на удара

Всичко това би си останало в рамките на съвсем нормалната промяна в установения на планетата ред, ако самата планета не беше подложена на много по-дълбоки трансформации, отколкото която и да било отделна държава или съюзи от държави, без значение с какви възможности разполагат. Суровите реалности на глобалното затопляне, изчерпването на ресурсите и недостигът на продоволствие, към края на второто десетилетие на ХХІ век ще се изострят и, ако не през 2020, то през следващите десетилетия, ще засенчат традиционната военна сила и икономическата мощ, без оглед на това, колко значителни са те.

„Няма кой знае какви съмнения относно водещите тенденции в света – отбеляза през декември 2007 председателят на норвежкия Нобелов комитет професор Оле Данболт Мьос, при връчването на наградата за мир на Ал Гор и Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени – Повечето учени постигнаха консенсус относно все по-драматичните последици от глобалното затопляне”.

По аналогичен начин, все повече енергийни експерти стигат до извода, че глобалният добив на петрол скоро ще достигне върха си (ако това вече не е станало), а неминуемият последващ спад на производството му ще провокира глобален недостиг на енергия. Междувременно, прогресивно нарастват страховете от бъдещ остър продоволствен дефицит, породен отчасти от глобалното затопляне и високите цени на енергоносителите. Всичко това беше очевидно, когато световните лидери се срещнаха в Копенхаген, в края на миналата 2009, но там те отново не съумяха да наложат ефективен международен режим, ограничаващ емисиите на променящите климата парникови газове (GHGs). Въпреки че участниците във форума се съгласиха да продължат преговорите и да изпълняват плана за намаляване на GHGs (макар той да не ги задължава с нищо), повечето анализатори предполагат, че подобни усилия едва ли ще доведат до значителен напредък в управлението на глобалното затопляне в близко бъдеще. В същото време, вече малцина се съмняват, че през второто десетилетие на ХХІ век скоростта на промените в климата опасно ще нарасне, както и че запасите от петрол и други ключови ресурси ще станат по-оскъдни, а добивът им по-труден и, като следствие от това, в много бедни и екологично уязвими региони ще намалеят продоволствените запаси.

Учените се разминават в оценките си за характера, темповете и географското въздействие на феномена на климатичните промени, но всички са съгласни, че с течение на годините ще се сблъскваме с осезаемо нарастване плътността на пораждащия затоплянето слой от парникови газове в атмосферата, тъй като потреблението на изкопаеми горива нараства, а предишните емисии от вредни газове продължават миграцията си в атмосферата. По данни на Департамента по енергетиката например, между 1990 и 2005 глобалните емисии на въглероден двуокис са нараснали с 32%, от 21,5 до 31 млрд. метрични тона. За GHGs могат да се окажат необходими само 50 години за да създадат достатъчно плътен парников слой, което означава, че ефектът от газовите емисии ще нарасне драстично, дори ако (което не изглежда особено вероятно) държавите по света предприемат по-сериозни мерки за да намалят въпросните емисии.

С други думи, ранните прояви на глобалното затопляне през първото десетилетие на ХХІ век – усилващите се урагани и тайфуни, проливните дъждове, съпроводени от сериозни и продължителни наводнения в някои региони, рекордната по продължителността си суша в други, топенето на ледниците и повишаване нивото на моретата и океаните – всичко това ще стане съвсем очевидно през второто десетилетие на века. Както прогнозира Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени в обръщението си от 2007, в обширни региони на Централна и Североизточна Азия, Мексико, американския Югозапад и Средиземноморския басейн ще зачестят прашните бури. Значителни части от Африка пък ще бъдат опустошени от увеличаващите се средни температури и все по-редките валежи. Вероятно ще нарасне броят на градовете, жертва на същия тип наводнения и разрушения, от които пострада Ню Орлеан, след преминаването на урагана „Катрина”, през 2005. Летните горещини, съчетаните с редките и слаби валежи, ще причинят сериозен спад на добивите в редица ключови за производството на хранителни продукти райони.

В същото време, през второто десетилетие на века, ще бъде отбелязан определен напредък в развитието на системите от възобновяеми енергийни източници – вятърни, слънчеви или използващи биогорива. Но, въпреки значителните средства, които се отделят днес за развитието им, до 2020 те все още ще представляват сравнително малък дял от глобалната енергетика. Според прогнозите на Департамента по енергетика, през 2020, възобновяемите енергийни източници ще покриват само 10,5% от световните потребности от енергия, докато делът на петрола и производните му ще бъде 32,6%, на въглищата – 27,1%, а на природния газ – 23,8%. С други думи, възпроизводството на парникови газове ще продължи с пълна сила и (което е най-парадоксално) дори ако намалее, поради очакваните проблеми с изчерпването на наличните запаси от енергоносители, това ще генерира друг вид проблеми – нарастване на цените на всички енергийни източници и ерозия на икономическата стабилност. Повечето експерти, включително тези от Международната енергийна агенция в Париж, предполагат, че  разширяването на производството на обикновения и нетрадиционния петрол (включително твърдият арктически петрол, петролът от канадските битумни пясъци и битумният петрол) ще се окаже практически невъзможно без все нови и нови огромни инвестиции, от порядъка на трилиони долари, по-голямата част от които би трябвало да отидат в разорените от войните нестабилни региони (като Ирак) или в държави като Русия.

В един от последните филмови хитове „Аватар” екзотичната и богата на изкопаеми планета Пандора е атакувана от земна компания, която иска да добива там изключително ценния минерал unobtainium. Срещу нея се изправя не само местната хуманоидна раса „На’ви” (чиито прообраз очевидно са коренните американци и обитателите на амазонските джунгли), но и свръхчувствителната флора и фауна на самата Пандора. Макар че нашата собствена планета едва ли притежава такива свръхспособности, като измислената Пандора, вече се забелязва, че ерозията на околната среда, която човешката дейност причинява, поне от ерата на Индустриалната революция насам, провокира физическото противодействие на природата, като резултатът от това ще стане съвсем очевиден тъкмо през следващото десетилетие.

Най-вероятно, именно тези четири тенденции ще доминират в света през вторите десет години на ХХІ век. Възможно е, разбира се, да се появят и други, които да се окажат по-съществени, или пък случайната комбинация от необратими събития да промени до неузнаваемост глобалната картина. И все пак, това което изглежда най-вероятно да се случи до 2020 е нарастващото влияние на Дракона, низходящият полет на Орела, възходът на Юга и реакцията на планетата, която може би ще се окаже най-важният фактор от четирите.

 

* Авторът е сред най-известните американски геостратези, професор в Хемпширския колеж, автор на десетки книги, последната от които е „Възходящите сили и стесняващата се планета: енергийната геополитика”. Повече за него, виж Геополитика, бр.3/07

В началото на април, Пентагонът и президентът Обама публикуваха своя „Преглед на политиката в сферата на ядрените въоръжения”, в резултат от което хората, опитващи се да получат някаква яснота по тези въпроси от водещите медии, се оказаха още по-объркани от преди. Така, „Ню Йорк Таймс”, който отпечата на първата си страница, предварителен обзор на новия доклад, под заглавие „Обама ще ограничи възможностите за използване на ядрено оръжие”, определи новата стратегия на президента като „рязка смяна на курса в сравнение с политиката, провеждана от неговите предшественици”.

В същото време, „Уол Стрийт Джърнъл” публикува статията „САЩ си запазват правото да нанесат първи ядрен удар”, в която новият Преглед се определя като „документ, подкрепящ статуквото” и предлагащ само „незначителни промени”.

Всъщност и двата материала изкривяват действителността, преувеличавайки нещата. Истината е, че новият Преглед, изложен на цели 49 страници, действително не предлага някакви радикални промени, но в никакъв случай не може да бъде определен като банален и не променящ абсолютно нищо. Малко по-късно, в официалното си обръщение, президентът Барак Обама заяви, че възнамерява да предприеме „определени конкретни стъпки”, които „ще намалят ролята на ядреното оръжие в стратегията за гарантиране националната сигурност на САЩ”.

Именно по този начин и следва да характеризираме въпросния Преглед, който едва ли може да се нарече „тривиален”.

Наистина, активистите на ядреното разоръжаване се надяваха на нещо повече. Но, също както и привържениците на въвеждането на изцяло държавна здравна система, те просто се самозалъгваха.

Основните постановки на новата стратегия

Един от най-сериозните въпроси, по който дълго време цареше тревожно очакване в средите, ангажирани с проблемите за контрола върху въоръженията, беше, дали новият документ ще обяви сдържането на противниковото ядрено нападение за  „единствена” цел на ядреното оръжие, или пък за негова „основна” цел, което очевидно не е едно и също.

Защото, ако това беше неговата „единствена” цел, то би означавало, че президентът е обявил, че САЩ никога няма да използват ядрено оръжие, нито пък ще заплашват някого с него, освен в случаите на ядрено нападение срещу самите Съединени щати или техните съюзници. Което, на свой ред, би означавало приемане на доктрината за отказ от нанасянето на първи ядрен удар.

Ако пък това беше неговата „основна” цел, то би означавало, че САЩ могат да използват ядреното оръжие и при други обстоятелства, например в отговор на химическа или биологична атака, или пък на широкомащабно нападение срещу някой от американските съюзници, осъществено с конвенционално оръжие. С други думи, САЩ биха си запазили правото първи да използва ядрено оръжие, към което се придържаха и което декларираха още от самото начало на ядрената епоха.

Стратегията, предложена от Обама, дава възможност на Америка да заеме нова и доста интересна междинна позиция. Тя отхвърля „отказа от нанасянето на първи ядрен удар”, но при това се посочва, че „днес САЩ не са готови да възприемат универсална стратегия, според която сдържането на противниково ядрено нападение се смята за единствена цел на американския ядрен потенциал”.

В същото време обаче, в новия документ все пак се декларира, че САЩ няма да използват първи ядрено оръжие срещу някоя от държавите, подписали „Договора за неразпространение на ядреното оръжие” и спазваща изискванията му.

На пръв поглед, разликата може да ни се стори чисто семантична, но истината е, че тя е значителна. По време на цялата студена война, както и през следващите две десетилетия, президентите на ядрените държави следваха двойнствена стратегия по отношение възможното използване на ядрено оръжие. В тази връзка, често се подчертаваше, че се „разглеждат всички възможни варианти”, като понякога върху думичката „всички” се акцентираше с многозначително повдигане на веждите.

Днес обаче, Обама твърди, че „всички възможни варианти” вече няма да се разглеждат в случаите на военни конфликти с държави, които не притежават ядрено оръжие и не нарушават Договора за неразпространението му. Тоест, САЩ вече не виждат необходимост да размахват ядреното си оръжие, още по-малко пък да го използват. Днес Америка може да нанася изключително разрушителни по силата си удари, използвайки и конвенционалните оръжия, които притежава, за да се защити от всички възможни заплахи от страна на другите държави. Тази принципна постановка води до три осезаеми последици. На първо място, американските военни, ангажирани със стратегическото ядрено планиране, ще получат заповед да прекратят да търсят потенциални мишени в страните, спазващи Договора за неразпространение. Това означава и, че те ще престанат да търся причини, обосноваващи необходимостта от увеличаване на ядрения потенциал, предназначен за евентуален удар по въпросните страни.

На второ място, това е поредния стимул за държавите, които не са приятелски настроени към САЩ, да не се стремят на всяка цена да се сдобият със собствено ядрено оръжие (разбира се, ако повярват на американската декларация).

На трето място, това още повече ще изолира страните, които нарушават Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, което се отнася, в частност, за Иран и Северна Корея.

В документа се посочва, че занапред „САЩ ще разглеждат въпроса за използване на ядрено оръжие само при възникване на извънредни ситуации”, стремейки се към създаването на условия за „ненанасяне на първи ядрен удар” (макар че се запазва двусмислието относно това, какви точно условия се имат предвид). Възможно е, авторите на Прегледа да са имали предвид тъкмо това,  когато посочват, че сдържането на противниковото ядрено нападение е „основополагащата” цел на ядреното оръжие, което представлява малко по-твърд вариант на „основната” цел, но при всички случаи вече не е „единствената” цел.

В началото на април, помощникът на зам. държавния секретар по стратегическите въпроси на Департамента по отбраната Джеймс Милър заяви на пресконференция за медиите, че официалните лица са обсъдили предварително всички възможности, в хода на серия от междуведомствени съвещания, както и, че строгото съблюдаване на политиката на отказ от първи ядрен удар, е било отхвърлено от участниците в тях. В тази връзка, той подчерта, че окончателното решение по този въпрос е взето лично от президента Обама.

На първо място, Джеймс Милър обяви, че официалните лица са се споразумели, че са налице стратегически причини за запазване на възможността от нанасяне на първи ядрен удар – при определени обстоятелства и против конкретни потенциални противници. На второ място, заместникът на държавният секретар по въпросите на ядрената сигурност Робърт Айнхорн поясни (по време на същата импровизирана пресконференция) че няколко американски съюзници от Азия и Европа, с които САЩ са се консултирали при подготовката на документа, са подчертали тревогата си от възможността да бъде приета доктрина, отхвърляща възможността за нанасяне на първи ядрен удар. Тук е мястото да припомня, че и досега продължава да действа приетата по време на студената война концепция за „ядрения чадър”, в съответствие с която САЩ гарантират сигурността на съюзниците си, заплашвайки, че могат да използват и ядрено оръжие за да ги защитят. И все пак, сегашното стесняване на този „чадър” от Барак Обама бележи известно отстъпление от тази политика. Както е известно, в предишния „Преглед на политиката в сферата на ядрените въоръжения”, подготвен от администрацията на президента Джордж Буш, през 2002, този „чадър” беше разширен. Във въпросния документ (който официално се водеше секретен, макар че редица негови постановки станаха обществено достояние) се казва, че „ядреното оръжие... осигурява надеждни военни опции за сдържането на широк спектър от заплахи... все пак, днес е необходима по-голяма, в сравнение със студената война, гъвкавост по отношение на ядреното оръжие и ядреното планиране... възможностите за използване на ядрено оръжие, в различни мащаби, обеми и цели, ще укрепи потенциала на американската армия”.

Неколцина официални служители на Пентагона, начело с Доналд Ръмсфелд, се опитаха да интегрират ядреното оръжие в арсенала на законните и широко използвани средства за водене на военни действия. Разбира се, не може да се каже, че успяха. Предложенията им за създаването на дълбоководни атомни бомби, както и за атомни бомби с много малка мощ, за които се планираше да бъдат използвани в бъдещи въоръжени конфликти, или въобще не излязоха извън стените на конструкторските бюра, или пък бяха тотално отхвърлени от Конгреса.

Докладът, предложен сега от Обама, окончателно слага кръст на тези планове и напълно отрича подобна концепция. В него отчетливо се виждат очертанията на новата ядрена политика на Америка. На първо място, там се посочва, че 450 междуконтинентални балистични ракети Мinutmen 3, повечето от които са снабдени с три ядрени бойни глави, ще бъдат модифицирани, така че те да останат само с една. Това би трябвало не просто да намали, а напълно да отстрани възможните опасения на Кремъл, че САЩ могат да планират нанасянето на изпреварващ ядрен удар срещу Русия. То може значително да укрепи доверието и да стабилизира отношенията между двете държави.

На второ място, в доклада твърдо се заявява, че САЩ вече няма да произвеждат нови бойни глави. Сегашният им арсенал ще се поддържа в рамките на програмите за удължаване на сроковете за използване на ракетите. Затова се планира доста значително да нарасне финансирането на дейността на специализираните в тази сфера лаборатории. Както е известно, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс настояваше да бъде приет закон за „надеждните заменящи бойни глави”, което означава, че Обама явно е решил този път да не се съобразява с желанията му. На трето място (макар че мнозина вероятно биха възприели това, като стъпка в противоположната посока), докладът укрепва обвързаността на Обама с проекта за развитие и разполагане на прословутите системи за противоракетна отбрана. Наистина, неговият етапен подход преследва доста по-ограничени цели, в сравнение с тези на президента Буш, но да не забравяме, че навремето Обама се отнасяше крайно скептично към тази програма. Сега това отношение се е променило в положителна посока.

Заключение

Съдейки по всичко, „Прегледът на политиката в сферата на ядрените въоръжения” представлява една прогресивна, но в никакъв случай не и радикална програма. Дали президентът Обама ще се ограничи с нея, или пък тя ще се окаже само първата стъпка към реализацията на собствената му визия за свят без ядрени оръжия, ще зависи отчасти и от това, каква ситуация ще се формира в света през следващите месеци и години. В заключителната част на Прегледа са посочени редица цели за бъдещо съкращаване на ядрените арсенали, които очевидно излизат извън рамките на подписания от президентите Барак Обама и Дмитрий Медведев (на 8 април 2010, в Прага) нов договор за съкращаването на стратегическите въоръжения. Сред тях са рязкото съкращаване както на ракетите с голям радиус на действие, така и на тактическите ракети с малък радиус, и на съхраняваните бойни глави. Русия разполага с повече ракети от първия вид, а САЩ – от втория. За съкращаването на всички тези въоръжения ще се наложи да бъде преразгледана системата на американското военно планиране, да се направи преоценка на интересите на националната сигурност и да се разработят много по-стриктни инспекционни процедури за проверка на реално осъществените от страните съкращения на ядрените им арсенали.

При преминаването към този, последващ етап, преговорите могат значително да се усложнят и да станат много по-емоционални. А резултатът от тях наистина ще бъде съдбоносен за бъдещето на планетата.

* Авторът е известен американски външнополитически анализатор и автор на няколко книги за военната стратегия на САЩ, последната от които е „1959: годината, когато всичко се промени”

Според директора в швейцарския Център за политика на сигурност Пал Дунай, от доста време насам сме свидетели на намаляващото значение на Европа. Старият континент вече не е нито основния силов център, нито пък (което е добре) най-големия генератор на конфликти. А именно тези два фактора удържаха Европа в центъра на международната политика в течение на няколко столетия. Сега обаче, ситуацията е различна. В същото време, да не забравяме, че общият БВП на Европейския съюз се равнява на този на САЩ (14,5 млрд. долара) и Европа все пак продължава да е един от световните центрове.

Проблемът по-скоро опира до това, че Европа не е единна, обединените и действия са слаби, поне в сферата на отбранителната политика и политиката за сигурност. И тази стратегическа маргинализация може да бъде преодоляна, само ако Eвропа поиска и съумее да действа като единно цяло.

Националните държави очевидно ще си останат ключовите играчи в международната политика, но ролята им ще се промени не само заради междудържавната и регионална интеграция, но и във връзка с нарастване ролята на неправителствените организации. Тоест, налага се да помислим за една по-малко строга интерпретация на държавния суверенитет, в сравнение с Вестфалската система, доминирала от средата на ХVІІ до края на ХХ век.

Сериозните трансформации в международната система са свързани и с това, че за разлика от миналото, днес пазарните икономики в държавите с авторитарни режими демонстрират по-убедителни резултати, отколкото класическите либерални демокрации. В същото време, макар че осигуряват по-голям икономически ръст, те си остават непривлекателен за повечето хора политически модел.

Сегашната американска администрация наследи много тежко бреме в сферата на сигурността, което ще и се наложи да носи поне до края на сегашния президентски мандат на Обама, ако не и по-дълго. Ирак е безвъзвратно загубен, а в Афганистан не се забелязват признаци на някаква стабилност. А урокът, който САЩ би трябвало да извлекат от това е, че вече не са в състояние да действат на международната сцена както си пожелаят и без да се съобразяват особено с останалите, както и, че международните споразумения следва да отчитат не само чисто военните фактори, а и някои други. Разбира се, всичко това няма да означава драматично оттегляне на САЩ от международната сцена, а по-скоро появата там на други политически конфигурации, а не тези, които толкова необмислено се опитваше да наложи администрацията на Буш-младши. Неслучайно, американските политици (като например държавния секретар Хилари Клинтън) толкова често използват напоследък понятието „умна сила”.

От наднационален към федерален  модел?

В края на миналата 2009 се случиха две изключително важни събития, които в момента определят физиономията на обединена Европа: влизането в сила на Лисабонския договор и предшестващото го искане на Чехия да бъде освободена от задължението да спазва изцяло Хартата за основните права на ЕС. И макар че това беше сметнато от мнозина за незначително препятствие пред утвърждаването на договора, истината е, че за бъдещето на ЕС чешкият прецедент може да се окаже не по-малко важен, отколкото постановките на самия договор. Всъщност, чешкият президент Вацлав Клаус изведе на преден план основният въпрос, на който Лисабонският договор не отговаря: какво точно представлява ЕС?

Европа, която вече над половин век се движи по пътя на интеграцията, постепенно променя нейните форми, поради което е трудно да се определи както техният характер, така и целта на целия този процес. Навремето, Договорът от Маастрихт очерта далечната перспектива за създаването на европейска федеративна държава. В същото време обаче, междудържавните основи на интеграционните процеси се запазиха. Старият принцип, според който политическата интеграция трябва да следва икономическата, беше нарушен през последните двайсетина години заради политически обоснованото приемане на редица държави от Централна и Източна Европа в ЕС. Така, политическата интеграция стана и по-ясно очертана, и по-значима, а нерядко и водеща.

В резултат от това, всички опити да се характеризира достатъчно ясно днешният Европейски съюз се оказват невъзможни. Дали това е международен съюз или пък става дума за квази-държава? Всъщност, основната разлика между Лисабонския договор и предишния проект за Европейска конституция е, че в него бе премахната откровено държавническата реторика. В същото време обаче, ЕС очевидно вече е излязъл извън рамките на международната организация, а някои от регламентираните от договора органи на европейската власт са по-скоро федерални, а не наднационални. Но, ако окончателно се утвърди моделът на ЕС, като наднационален съюз, той очевидно не може да се развива като федерация.

„Подписах този договор, в резултат от който Чехия губи суверенитета си – подчерта Вацлав Клаус след като последен положи подписа си под Договора от Лисабон. Всъщност, проблемът е, че никой не може да каже, дали чешкият президент е прав, или не. Старата идея, че националните държави ще предадат на наднационалните органи на Съюза не част от своя суверинитет, а само част от суверенните си пълномощия, вече не е особено актуална. В новия ЕС съвсем не всичко ще се основава на съгласието на националните власти. Тоест, налице е принципно нарушаване на суверенитета. Което пък означава, че вече едва ли следва да смятаме държавите-членки на ЕС за пълноценни субекти на международното право. В същото време обаче, и ЕС все още не се е превърнал в такъв субект.

В момента Евросъюзът е по-скоро формираща се федерална държава, без обаче да е сигурно, че този процес задължително ще доведе до някакъв гарантиран или поне видим резултат. Засега развитието му следва принципа „пълното единство е невъзможно, но пък и разпадането е малко вероятно”. Затова продължава да не е ясно, дали ЕС е субект на конституционното и международното право. Макар че именно международните договори са в основата на първичното право на ЕС, новият правен субект вече е отчасти самостоятелен и не е производен на съставляващите го национални субекти. Тоест, ЕС е формиращо се квази-държавно образувание, което още не притежава собствен суверенитет, но все по-силно претендира за такъв.

Определено може да се твърди, че зараждащата се общоевропейска държавност вече е влязла в противоречие и дори в открито противоборство със старите национални държави. Като тези противоречия засягат не само институционалното разграничение на функциите, а, най-вече хуманитарното пространство, т.е. не правата на държавите, а човешките права.

Само по себе си, днес това противоречие е актуално за цялата система на международните отношения. Международното право в сферата на човешките права много активно се разработваше в демократичните западни държави, в годините след Втората световна война, до голяма степен във връзка с разпадането на колониалната система, и започна да се прилага в реалната политика, след края на студената война. При наличието на глобален консенсус относно тази хуманна идеология, международното право, основаващо се на старите постановки на Вестфалската система за държавния суверенитет, губи значението си, също както и формиралата се сравнително неотдавна (в исторически план) европейска система от национални държави. Защото суверенитетът на всяка самоопределила се нация неизбежно влиза в противоречие с индивидуалните човешки права. В крайна сметка обаче, тази логика доведе до това, че в единствен гарант на човешките права в света постепенно се превърнаха САЩ и доминираните от тях международни организации или временни съюзи, присвоили си правото да осъществяват (включително и без мандат на ООН) „хуманитарни интервенции” против суверенни държави, с цел да бъдат защитени правата на техните граждани. В същото време, тъй като тази международна дейност на Вашингтон и доминираните от него организации не се основава на демократичните принципи, може да се твърди и, че процедурната демокрация, сама по себе си, постепенно започна да отмира, паралелно с упадъка на своята естествена форма – суверенните национални държави.

Именно в тези условия, Европейският съюз изгражда правното си пространство, основано на човешките права, приемайки Хартата на основните права на ЕС (подписана през декември 2000 от лидерите на държавите-членки, като седем години по-късно, Европарламентът, Европейският съвет и Еврокомисията приеха адаптирания и текст), която следва да е прилага именно от общоевропейските институции. От една страна, нещата отново опират до споменатото по-горе ограничаване суверенните права на националните държави в полза на една международна организация, а от друга - става дума за инструмент, който трябва да защити ЕС от американската доминация и правен диктат. Тоест, нещо като „европейска лига”, която трябва да защити европейците от политиката на „евроатлантическия център”, тълкувайки самостоятелно съответните правни текстове.

Хартата за правата, като инструмент на суверенна Европа

За разлика от проекта за Европейска конституция, част от която бе и въпросната Харта, тя не влезе в Договора от Лисабон, макар че в него се съдържат отпратки към нея, в качеството и на отделен документ, и се гарантира задължителният характер на нейните постановки за държавите-членки на ЕС. Сама по себе си, Хартата е своеобразен „краен продукт” на цялата европейска история на човешките права през ХХ век.

В нея, за първи път, като основа за класификацията на правата се посочва не видът или сферата на прилагането им, а ценностите, на които те се основават. Хартата събира в един документ всички права и то като основополагащи. Тоест, тя премахна старата граница между „различните поколения права” (граждански, политически и икономически, социални, културни) въз основа на принципа за универсалния им характер, тяхната неделимост и ценностния подход. В самата основа на класификацията им е поставена система от седем фундаментални ценности: уважението към човешкото достойнство, гарантиране на човешките права и свободи, както и принципите за равенството, солидарността, демокрацията и правовата държава (в съответствие с което отделните глави на Хартата са озаглавени: 1. Достойнство. 2. Свобода. 3. Равенство. 4. Солидарност. 5. Гражданство. 6. Правосъдие). Тоест, става дума за документ, поставящ началото на съвършено нов етап в развитието на правната теория и, в това си качество, той несъмнено е далеч по-съвършен и съвременен, отколкото правните документи на САЩ и ООН.

Но, ако на равнището на международната общност приемането на Хартата увеличава суверенитета на ЕС в сферата на правните интерпретации, с приложението на европейското право за човешките права на равнището на държавите-членки възникват сериозни препятствия. Като въпросът не опира само до противоречията между Хартата и националното законодателство, а и до това, че Хартата формира единно хуманитарно пространство, което е несъвместимо с модела и практиката на националната държава. Вече няколко страни-членки получиха правото изцяло или частично да не прилагат на територията си изискванията на Хартата. Както можеше да се очаква, начело в тази класация е Великобритания, макар че мнозина се опитват да обяснят това с историческата специфика на британската правна система, която няма как да бъде напълно интегрирана в континенталната. Далеч по-сериозни са изключенията, направени за Полша и Чехия. Двете държави поискаха да бъдат изключени от действието на онези постановки на Хартата, които са неприемливи за тях по определени ценностни или исторически причини: за католическа Полша например, това е проблемът за правата на сексуалните малцинства, а за Чехия – този с изселените след 1945 германци.

И макар че тези отстъпки от страна на ЕС, на пръв поглед, могат да ни се сторят незначителни, те водят до запазване суверенитета на националното право над европейското, нарушаване на единното правно пространство на Евросъюза, както и на фундаменталния принцип за равенството между всички негови членове. Освен това, те очертават два проблема, които на практика имат общоевропейско значение и значително отдалечават в бъдещето реализацията на идеята за единното хуманитарно пространство на ЕС: това е противоречието между Хартата и системата от традиционни културни ценности (особено в държавите, смятани за бастиони на католицизма), както и противоречието между нея и историческите условия на формиране на европейските нации (или поне на повечето от тях).

Впрочем, очертава се, че проблемите с традиционните ценности ще засегнат всички европейски държави. Като този за правата на сексуалните малцинства е най-незначителния измежду огромния брой въпроси, с които предстои да се сблъска ЕС при утвърждаването на новото общоевропейско право. Като пример можем да посочим сравнително скорошното (от ноември 2009) решение на Европейския съд по човешките права за поставянето и носенето на християнски символи на обществени места. Така, носенето на кръстчета в класните стаи беше обявено за „нарушаване правата на родителите да възпитават своите деца, според собствените си убеждения” и противоречащо на „религиозните свободи на учениците”. Това решение на съда провокира масови протести, а някои страни-членки, като Италия, Полша и Литва, направо отказаха да се съобразяват с него. Само че подобно поведение на отделни нации не променя задължителния характер на въпросното решение за европейските органи (освен ако то не бъде преразгледано), затова предстои да станем свидетели на поредния остър конфликт между националните и общоевропейското правни системи. А в бъдеще със сигурност ще има все повече такива проблеми.

Тук следва да имаме предвид, че въпросното съдебно дело все пак беше инициирано от коренни европейци (официалният иск бе подаден от една италианка с финландски произход), но занапред можем да очакваме, че ще има все повече искове, касаещи християнското наследство, от страна на бърза растящите европейски мюсюлмански общности. При това, те ще претендират за много повече неща. Вече появилите се коментари на различни евро-мюсюлмански лидери по темата, дават да се разбере, в каква степен човешките права, фигуриращи в Хартата на основните права на ЕС, на практика, не са универсални, а са продукт тъкмо на развитието на „постхристиянската” култура. Истината е, че общоевропейската правна система лесно може да се използва от носители на други (т.е. неевропейски) култури за утвърждаването на съвършено чужди на съвременна Европа ценности, които в перспектива водят до отхвърляне на самата европейска идеология за човешките права.

Не по-малко разрушителна за формиращото се единно правно пространство, основано на човешките права, могат да се окажат и историческите противоречия. Така, чешкият случай може и да не е особено актуален за Западна Европа, но за Централна, Източна и Югоизточна, той има принципен характер. Защото в тези части на континента, в съвсем недалечното минало, и правата на човека, и правата на народите бяха нарушавани по особено фрапантен начин. И, ако условно можем да приемем, че международните отношения вече са нормализирани (което, между другото, може да се окаже само временно), проблемите с нарушаването на човешките права остават нерешени.

Сред тези проблеми е и този за судетските немци, който доскоро се смяташе за окончателно решен от съответните споразумения на държавно ниво между Чехия и Германия и Прага вече не се тревожеше, че Берлин може отново да ги постави. Само че създаването на общоевропейско хуманитарно пространство почти обезсмисли предишните споразумения: т.е., ако на междудържавно равнище даден проблем вече е решен, той може с пълна сила да продължи да „виси” на частно равнище. Прогонените навремето судетски германци и техните потомци вече бяха готови да залеят европейските съдилища с искове срещу Чехия. Фактът, че ЕС реши да отстъпи и гарантира на Прага, че декретите, издадени навремето от чешкия президент Бенеш, ще продължат да важат, напук на Хартата за основните права, беше оценен в Германия като нарушаване на европейското право. Което си е така: ограничаването на действието на Хартата на чешка територия и частичното запазване независимостта на съдебната система на страната, прекъсва единното правно пространство на ЕС и влиза в пряко противоречие с принципа за равенство на всичките му членове. Германските протести бяха съвсем разбираеми, имайки предвид, че тъкмо Германия бе основния инициатор за създаването на Хартата, чието приемане (както се надяват в Берлин) окончателно я очиства от греховете и по отношение на човешките права от времето на Хитлер. В интерес на европейската интеграция обаче, ултиматумът на Клаус беше приет. Въпреки това е очевидно, че тактическата отстъпка към Чехия противоречи на морално-правните норми и европейскитеенности, които би трябвало да залегнат в основите на обединена Европа.

Историческото бреме

Сега основният въпрос е, какво следва оттук нататък? Дали чешкият прецедент ще се превърне в правило, т.е. ще важи за всички държави от ЕС, или пък Брюксел ще съумее да го локализира само по отношение на Чехия? Ясно е, във всеки случай че влизането в сила на Договора от Лисабон няма да спре разпространението му. Доказват го например, редица изявления на управляващите в съседна Словакия. Нейният премиер Роберт Фицо наскоро напомни, че декретите на Бенеш са „интегрална част от словашкия правов ред”. Действително, тази държава, която по времето на Бенеш е съставна част от Чехословакия, има всички причини да настоява към нея да бъде приложен същия подход, който и към Чехия. Още повече, че има аналогични проблеми с германците, а в още по-голяма степен – с унгарците. Наистина, Братислава вече не разполага с политическия лост, използван съвсем навреме от Прага, но пък има всички логични и правни основания да иска от Брюксел гаранции, че резултатите от реализацията на декретите на Бенеш няма да се преразглеждат. Но, ако се отстъпи и пред Словакия, това ще е нов прецедент, защото ще означава преразглеждане на действието на Лисабонския договор, вече след като той е бил подписан от съответната държава. Което пък дава възможност и на други държави, имащи сходни проблеми, да си опитат късмета. В крайна сметка, правото на ЕС предполага, че всичките му членове са равни, а то, де факто, вече бе напрушено.

Всъщност, за Европа е изгодно да разпространи действието на „чешкия прецедент” и върху другите страни от ЕС, защото това би било гаранция срещу повторното повдигане (поне) на германския и унгарския въпроси. От друга страна обаче, това би ерозирало основите на модела за обединена Европа, съдържащ се в Договора от Лисабон и би стопирало процеса на европейската правна интеграция. Освен това, ако нациите, засегнати от следвоенната изселническа политика, решат да търсят реванш и „компенсации за нарушените си права”, те ще могат да го направят само разрушавайки институциите на ЕС, което още повече ще задълбочи конфликтната ситуация. А да не забравяме и прецедентас решението на Европейския съд по кипърския въпрос (според който кипърските гърци, прогонени от северната част на острова след турското нахлуване през 1974, запазват правата си върху своите недвижими имоти там), което тепърва ще оказва дестабилизиращо влияние върху целия регион. Централна и Източна Европа притежават огромен конфликтен потенциал, който спокойно може да се сравнява с този на Балканите и не е ясно, дали ЕС е в състояние да предотврати възможната му експлозия.

Тоест, въпросът отново опира до историческото наследство: проблемът е за правното усвояване на събитията от миналото. Именно в тази сфера най-много липсва консенсусът и общите норми, а тъкмо този проблем постепенно става все по-актуален, особено за държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа. Наистина, в миналото международната общност е допускала и дори е приемала за норма това, което днес се смята за престъпно. Следвоенната политика на изселванията, в повечето случаи, въобще не е противоречала на законите от онова време, макар че днес бива осъждана. Освен това, следва да отбележим, че проблемът възниква във връзка с утвърждаването на идеологията на човешките права и единното хуманитарно пространство на ЕС, т.е. той по самата си същност е идеологически. Предишните „нормални” практики днес се представят за „аморални” и тъй като европейското общество се основава на една доста ясна идеология, притежаваща силно морално-ценностно измерение, проблемът за отношението към миналото и поправянето на някогашните „грешки”, въз основа на съвременните „правилни” норми, ще се повдига отново и отново. Въпросът обаче е, струва ли си въобще да се разпространява сферата на действие на правните принципи на ЕС върху реалността отпреди появата на Евросъюза и ако това е така, колко назад в историята (т.е. колко десетилетия или дори столетия назад) следва да се върнем? На този въпрос, Европа тепърва ще трябва да отговори, засега обаче е трудно дори да прогнозираме, какъв ще е отговорът и. Днес европейците изглеждат доста объркани.

Освен това, осъждането на декретите на Бенеш би означавало осъждането на една от жертвите на германския нацизъм през Втората световна война. То би могло да провокира мощен процес за преразглеждане на всички резултати от нея, при това вече не само в медиите и учебниците по история, а в юридически план. Този проблем може да има взривоопасни последици в онези зони на Източна Европа, които (все още) не са част от ЕС. Тоест, „правовата идеология”, възприета от ЕС, може да реанимира конфликтните линии на Втората световна война и дори частично да легализира идеологиите на загубилите я държави.

Бъдещето на Вестфалската система

Но, основният проблем, който бе задълбочен от Лисабонския договор, е съдбата на Вестфалската система и постепенният и упадък. Структурата на ЕС, която се прокарва с този договор, води страните-членки към „Европа на регионите”. В същото време, съпротивата на старата система на суверенните национална държави срещу новата система добива все по-ясни очертания и дори доведе до провала на проекта за Европейската конституция (предшестващ Договора от Лисабон). Сега тази съпротива, принуждава Брюксел да прави изключения от постановките на Договора. Така, според зам.шефа на администрацията на чешкия президент Клаус Петер Хайек: „Приемането на Лисабонския договор означава, че губим суверенитета си и отново ще се стремим да го получим. А една от възможностите за това е излизането от ЕС”.

Не бива да се учудваме на този радикализъм, защото самата чешка нация е доста своеобразен феномен. Още в периода между двете световни войни, малцина в Европа са вярвали, че Чехословакия действително ще съумее да се „дегерманизира” (и „деунгаризира” в словашката си част), т.е. че Прага някой ден наистина „ще заговори на чешки”. Самата тази държава се е разглеждала като временен начин да бъде отслабена Германия. Но, заради резултата от Втората световна война чешката нация възкръсна от пепелта и затова лесно можем да разберем тревогата на Вацлав Клаус за съдбата на страната му в обединена Европа. Само че проблемът за съхраняването на собствените нации стои пред почти всички членки на ЕС, включително и пред България. Още навремето Дьо Гол се обявява против единното европейско образование, в което „ще изчезнат нашите народи, техните държави и закони”. Всъщност, опасността от изчезването им идва не само от тяхното обединяване в обща европейска държава, а е свързана и с процесите на вътрешен разпад, които ЕС може само да стимулира. Става дума вече не за правата на човека, а за правата на народите. Както е известно, в основополагащите документи на международното право се утвърждава правото на самоопределение не на нациите или на населението на съществуващите административни единици, а именно на народите, макар че никъде няма ясна дефиниция, какво точно следва да се разбира под „народ”. И така, субект на правото на самоопределение е народът, но какво представлява народът и кой може да се смята за такъв се решава с политически средства, т.е. оказва се сфера на различни интерпретации и постоянни спорове. Основният въпрос в съвременните международни отношения може да се формулира така: кой решава, че конкретна общност може да се смята за народ, а друга – не? Съответно, международната общност подхожда към упражняването на това право избирателно. В същото време, предвид налагането на идеологията на всеобхватната защита на правата на малцинствата, повечето интерпретации на статута на „народа” са склонни да определят като „народи” все по-малки общности.

Така в Европа се появяват все нови етнически малцинства, които все по-лесно се сдобиват със статут на национални малцинства и разширяват правата си за сметка на старите нации. При това, те се изявяват в полето на регионалната политика, която става все по-актуална. Разпадането на големите нации на по-малки (например възможното скорошно отделяне на Каталуния и Шотландия) все още не означава криза на националната държавност, както твърдят мнозина. По-скоро обратното, то е свързано с нейното утвърждаване. Но, паралелно с този „малък национализъм”, се лансира и един принципно различен проект – регионалният, и тъкмо той се възприема логически като основа за една наистина обединена Европа, преодоляла националните суверенитети и формирала единно хуманитарно и правно пространство.

Може дори да се твърди, че новият модел, опитващ се да замени националния – т.е. моделът на регионалните общности – вече получи признание, във връзка с разпадането на Югославия. Независимата Босна и Херцеговина, както и т.нар. Република Косово са, де юре, национални образувания. Макар че в същото време е очевидно, че първата е стриктно разделена на национални общности, а пък Косово, независимо от официално прокламираното етническо равноправие, си е чиста проба национално образувание. Истинско революционно събитие за международната система може да стане обаче отделянето на сръбската автономна област Войводина. Защото една независима Войводина ще се окаже именно онзи „принципно ненационален” регион, който първи (в това си качество) ще получи статут на субект на международното право. И, без значение, дали ще бъде приет в ЕС, или не, ще олицетворява новия принцип на устройство на Европа, която с течение на времето окончателно ще загуби белезите на съюз между нации, превръщайки се в съюз на регионите – като междинен етап към формирането на наистина единен европейски геополитически субект. Стига разбира се, съвременната насоченост на процесите на европейската интеграция да получи своето по-нататъшно развитие. Така, предвидената в Договора от Лисабон възможност за възстановяването на пълномощията от общоевропейско (ЕС) на национално равнище, може и да не се окаже инструмент за защита на старите нации, а точно обратното – благодарение на принципа на субсидиарността, допълнително да ерозира значението на националните институции. Така, на теория, Европа ще може да преодолее ограниченията на човешките права от страна на старите суверенни държави и техните национални конституции.

Въпреки това, има още един фактор, който, както изглежда,  може да окаже решаващо въздействие върху всички тези процеси и това е вкоренeната в европейската култура „национална визия за света” и националната идентичност. Според повечето, проведени напоследък, социологически проучвания, по своето значение за жителите на Европа, т.нар. „европейска идентичност” изостава далеч зад националната и регионални идентичности. При това, европейската идентичност може да бъде допълнително ерозирана вследствие приемането в ЕС на нови православни (засега такива са Гърция, България, Кипър и Румъния, а сред кандидатите са Сърбия, Черна гора, Македония, частично Босна, Украйна, Молдова, Грузия и Армения) и, евентуално, мюсюлмански държави (Албания, частично Косово и Босна, както и Турция), а пък регионалната идентичност, на практика, е остатък от пред-националната епоха и няма пряко отношение към съвременния процес на регионализация.

Засега дори е трудно да дадем някакво адекватно описание на евентуална бъдеща Европа на „самоопределилите се региони”. Още повече, че несъмнено са налице достатъчно ефективни механизми за самозащита на нациите (както юридически – например конституционните съдилища, така и чисто ментални), които могат отново да бъдат активирани, особено в случай, че Европа не съумее да избегне избухването на нови междудържавни конфликти на територията на континента.

Истината е, че моделът на европейската интеграция все още не е изработен и процесът, който се развива днес, не съдържа някаква цялостна концепция за бъдещето на Евросъюза. Въпросът за съхранението на националния суверенитет, както и за пълномощията на съюзните органи, самият им характер на наднационални или „ненационални” и оказващи пряко въздействие върху отделните европейски региони, все още не е решен. И, само по себе си, влизането в сила на Договора от Лисабон, не води до нищо наистина конкретно в процеса на неговото решаване.

ЕС - елемент на „Еврорусия” или на thegrandealliance.eu?

Но, независимо от това, какъв точно ще бъде моделът на обединена Европа, тя ще трябва да се позиционира в глобалното геополитическо пространство, включително като определи отношението си към другите „цивилизационно близки” силови полюси – САЩ и Русия. Както е известно, напоследък с голяма популярност се ползва идеята за формирането на т.нар. „Еврорусия”, лансирана от главния редактор на италианското геополитическо списание „Лимес” – професор Лучо Карачоло (вж. Геополитика, бр.3/09 – б.р.). Неговият сънародник професор Карло Пеланда разширява тази идея, като предлага формирането на т.нар. „Голям съюз”, или както той самият го нарича thegandalliance.eu, който, според него, следва да обедини САЩ, ЕС и Русия. Целта на подобен алианс е: „Да се подкрепи властта на едно глобално правителство „по западен модел”, след мащабния упадък на американската империя, и да се изгради геополитическа организация, превъзхождаща Китай и способна да упражнява сдържащо влияние върху него. Само така демократичният капитализъм ще може да доминира над авторитарния капитализъм, който се олицетворява от Пекин”.

Разбира се, фактите от последното десетилетие ограничават до минимум вероятността за осъществяването на подобен сценарий. Според проф. Пеланда обаче, в крайна сметка, той все пак ще се реализира, защото „ползата от него е очевидна”. Той смята, че еврото и доларът следва да „съвпаднат”, иначе и двете валути ще рухнат, а пък Русия рискува да бъде „погълната” от Китай, ако не стане част от западната икономическа и стратегическа система.

Привържениците на тази теза, не вярват в трайността на Г-2 (или „Кимерика”, както я нарича проф. Карачоло), нито пък са впечатлени от процесите на фрагментация в ЕС. Според тях, тези тенденции са временни и обратими. Те обаче са силно обезпокоени от факта, че Москва реконструира империята си по начин, който изключва формирането в бъдеще на т.нар. „Голям съюз”. Както посочва, проф. Пеланда, „Путин дойде на власт през 2000 за да възстанови централната власт в раздробената Русия, както и влиянието на Москва в постсъветското пространство. Тогава Западът, с изключение на Германия и Италия, се опитваше да му пречи, а повечето западни медии го демонизираха”. Според него, през 2004, опирайки се на мощния скок в цените на енергоносителите, пренебрегнатият от Запада Путин е решил да изгради империя, която да не е част от Запада. За целта, той постепенно връща в орбитата на Москва централноазиатските държави и ограничава разширяването на ЕС на Изток, като в същото време поощрява превръщането му в самостоятелен геополитически играч „за да успокои антируските настроения сред част от европейците и да си гарантира съюза с Берлин”.

Карло Пеланда обаче смята, че дори ако бъде създадена „нова евразийска империя с център Москва”, без подкрепата на Америка, Индия и Британската общност, тя ще бъде твърде слаба пред натиска на Китай. Затова той настоява за формирането на „Троен съюз” между САЩ, ЕС и Русия и призовава американския елит да се ориентира именно към тази стратегическа цел, вместо да хаби усилия за формирането на „нестабилни двустранни споразумения, в отчаян опит да съхрани самотната американска империя”.

При всички случаи обаче, преди да му се наложи да избира между проекта за „Еврорусия” или пък за „Големия съюз”, ЕС ще трябва да реши въпроса за собствената си идентичност и модела, който трябва да го превърне в наистина самостоятелен геополитически фактор.

 

* Българско геополитическо дружество

„Дипломацията се провали – заяви сенаторът-демократ от Ню Йорк Чък Шумър на последната конференция на Американско-израелския комитет (АІРАС) – Иран е на ръба да се сдобие с ядрено оръжие и ние не можем да го позволим”.

„Трябва да разгледаме последното възможно средство – подчерта на свой ред сенаторът-демократ от Индиана Еван Бей – т.е. използването на сила за да не допуснем иранците да създадат собствено ядрено оръжие”.

„Войната е нещо ужасно – отбеляза сенаторът-републиканец от Южна Каролина Линдзи Греъм – но понякога е по-добре да започнеш война, отколкото да допуснеш втори Холокост”. След което, се впусна в разсъждения за войната, в която ние, американците на всяка цена следва да се ангажираме:

„Ако използваме военна сила, трябва да го направим решително. Иранското правителство следва да бъде лишено от възможността да води конвенционална война против съседните държави и нашите войски в региона. У иранците не бива остане нито един самолет, способен да се издигне във въздуха, и нито един кораб, годен да се задържи на повърхността”.

Даниел Плетка от American Enterprise Institute, смятан за един от центровете на неоконсерватизма, твърди: „високопоставен вашингтонски политик ми каза, че единствените все още неуточнени въпроси са, кой ще започне тази война и как тя ще приключи”.

Що се отнася до това, кой ще я започне, това ни е добре известно. Не си спомням случай, когато Техеран е започвал война, нито пък мога да си представя, че се готви да осъществи самоубийствена атака срещу единствената в света свръхдържава, притежаваща хиляди ядрени бойни глави. Както и в случая с Ирак, през 2003, войната ще бъде започната от Съединените щати срещу една държава, която не ни е нападнала, и с цел тя да бъде лишена от оръжия, каквито всъщност не притежава.

Връщайки се към тезата на Греъм, става ясно, че ако започнем войната, задължително ще трябва да лишим Иран от способността да ни отговори. Тоест, като минимум ще трябва да използваме авиацията и крилати ракети за нанасяне на въздушни удари по редица цели.

На първо място, това ще бъдат иранските ядрени обекти, включително завода за обогатяване на уран в Натанза – т.е. построеният навремето от американски специалисти реактор, използван за производството на медицински изотопи, атомната електроцентрала в Бушер, центрофугите в околностите на свещения град Кум и заводът, произвеждащ „тежка вода” в Арак.

Проблемът ни е, че последните три още не са въведени в експлоатация и се намират под надзора на инспектори от ООН. В Бушер пък работят руски специалисти и няма никакви доказателство, че проектът има военен характер.

Ако Иран разполага със секретни заводи, където се работи по създаването на ядрено оръжие, защо никой не ни казва къде са те и не иска там да бъдат изпратени инспектори на ООН? Защо преди три години 16 американски разузнавателни служби ни заявиха, че такива заводи не съществуват, както и, че Иран се е отказал от програмата си за създаване на ядрено оръжие още през 2003?

Ако Иран действително е „на ръба” да се сдобие с атомна бомба, както твърди Шумър, излиза, че цялата американска разузнавателна общност следва да бъде обезглавена заради очевидната и некомпетентност.

Междувременно, в края на март, в един материал със заблуждаващо читателите заглавие „ЦРУ: Иран може да произвежда ядрено оръжие”, вестник „Вашингтон Поуст” обяви, че в новия доклад на ЦРУ уж се твърди, че „Иран продължава да развива редица възможности, които могат да се приложат за производството на ядрено оръжие, ако в Техеран бъде взето съответното решение”.

Извинявайте, но това е пълна глупост! Защото същото може да се каже за поне дузина други държави, използващи атомна енергия и осъществяващи изследвания в сферата на ядрените технологии.

Нека продължим обаче с анализа на „светкавичната война”, която ни препоръчва сенатор Греъм.

За да предотвратят иранската контраатака, САЩ ще трябва да разрушат 14 ирански летища и всички военни самолети още докато са на земята. Ще ни се наложи също да потопим всички военни кораби и подводници на иранските военноморски сили и да унищожим 200 ракетни, патрулни и скоростни катери, в състава на Революционната гвардия, иначе те ще започнат да минират Персийския залив и да атакуват бойните ни кораби.

Освен това, критично важно е още през първия ден да бъдат ударени стартовите площадки на иранските ракети, както и ракетните заводи, тъй като Иран (подобно на Саддам, през 1991) вероятно ще се опита да атакува Израел, за да превърне войната против Ислямската република в американско-израелска операция.

Сред останалите критични цели ще се местата, където са разположени противокорабните ракети по иранското крайбрежие, заплашващи американските военни кораби и танкерите, които преминават през Ормузкия пролив. Всяка иранска атака срещу корабите или пък минирането на пролива, най-вероятно, ще го затвори задълго и рязко ще повиши световните цени на петрола.

Ще се наложи да бъдат нанесени удари и по казармите на Революционната гвардия и особено по тези на корпуса ал-Кудс, разположени недалеч от Ирак, за да бъде забавено придвижването на иранските войски през иракската граница, където те ще атакуват американските войници и гражданския персонал. Същото може да се наложи и по отношение на иранските части, разположени край границата с Афганистан.

Имайки предвид позициите на „Хизбула” в Южен Бейрут, всички американски цивилни, най-вероятно, ще трябва да бъдат изтеглени от Ливан още преди началото на войната, за да не бъдат убити или взети за заложници. Под въпрос е и, доколко ще се чувстват в безопасност американците, живеещи в държавите от Персийския залив и особено в Бахрейн, който е база на V-ти американски флот и е населен предимно с шиити.

Освен това, на чия страна ще застанат иракските шиити?

Дали ще ни се наложи да интернираме всички граждани на Иран, намиращи се в САЩ, както постъпихме с германските и италиански граждани, през 1941? Колко терористични атаки срещу различни „меки цели” в САЩ можем да очакваме от иранските агенти и тези на „Хизбула”, в отговор на убийството на стотици хиляди цивилни в хода на стотиците американски удари по Иран?

Преди „партията на войната” да ни вкара в поредния въоръжен конфликт, Сенатът трябва да е наясно, дали Техеран действително е на „ръба” да се сдобие с ядрена бомба и защо „сдържането”, което никога досега не ни е подвеждало, не може да бъде успешно приложено в иранския случай.

 

* Авторът е сред най-известните американски геополитици. Бил е съветник на президентите Никсън и Рейгън и кандидат на предварителните избори на Републиканската партия за президент на САЩ

Напоследък много се говори, че светът навлиза в „постамериканската епоха”. Малцина са наясно, какво точно означава това, но основната идея е, че влиянието на САЩ върху хода на световните събития неотклонно ще пада, а вместо тях като водеща световна сила, рано или късно, ще се утвърди някоя друга държава, най-вероятно Китай.

Предстои да видим, дали нещата действително ще се развият по този начин. Днес обаче е трудно да си представим някой що-годе значим глобален проблем – без значение дали става дума за подпомагането на развиващите се държави или борбата с глобалното затопляне, който да може да се реши без финансовото и политическо участие на САЩ. Едва ли някой се съмнява също, че ако Съединените щати решат да осъществят мащабна хуманитарна или военна акция в някоя „неспокойна” точка на света (за което през последните години има повече от достатъчно примери), някой ще е в състояние да им попречи.

Затова Вашингтон си остава любимото и най-важно поле за действията на многобройните етнически лобита, опитващи се да осигурят с американска помощ такова развитие на световните събития, което да е най-благоприятно за интересите на техните „държави-майки”. Смята се, че поне 100 държави в света се опитват да влияят върху американската външна политика, използвайки за целта организациите на своите съотечественици, живеещи в САЩ (1).

Защо са толкова влиятелни етническите лобита?

Както отбелязва Збигнев Бжежински (2), влиянието, упражнявано от етническите лобита, се корени в отсъствието в правителството на САЩ на специален орган, планиращ и координиращ американската външна политика. На теория, тази роля би трябвало да се изпълнява от Съвета по национална сигурност, но на практика той до такава степен е зает с текущи дейности, като например осигуряването на информационния обмен между президентската администрация, Държавния департамент, ЦРУ и т.н., че почти не му остават време и сили да се занимава и със стратегическо планиране. В резултат от което, процесът на вземане на външнополитически решения се превръща в децентрализиран, фрагментиран и, следователно, подложен на най-разнообразни външни въздействия.

Впрочем, да не забравяме и Конгреса на САЩ, който никога не пропуска възможността да се намеси в процеса на формулиране на американската външна политика, макар това, по традиция, да се смята за прерогатив на Белия дом. Самата структура на Конгреса го прави особено податлив на влиянието на многобройните специфични групи, включително и на етническите лобита. Разбира се, последните отдавна са наясно с нещата и доста успешно използват финансирането на избирателните кампании на конгресмените за да постигнат целите си. В резултат от тяхната дейност, Конгресът всяка година приема огромно количество резолюции и обръщения, които, на практика, са писани от лобистите, представляващи интересите на различни чужди държави. Освен това, в нормална практика се превърна формирането на „комитети” или „съвети” (caucus), в които сенаторите и конгресмените представляват интересите на различни етнически групи. Така например, сред най-големите подобни образувания е Съветът на Конгреса за Индия и индо-американците (Cogressional Caucus on India and Indian Americans), в който членуват над 150 души (от които, между другото, нито един не е етнически индиец, по произход). Навремето аналогичният Съвет в американския Сенат се ръководеше от Хилари Клинтън (като съпредседател).

В текущата си дейност, етническите лобита са заети със следното. На първо място, те предоставят информация на членовете на Конгреса и Държавната администрация (което, имайки предвид нищожните познания на повечето от тях по проблемите на световната история и география, очевидно много се цени). На второ място, участват в разработката на законопроекти и резолюции на Конгреса, касаещи външнополитическата сфера. На трето място, организират медийни и PR-кампании, ориентирани към целева обработка на американското обществено мнение. Естествено, специално внимание се отделя на финансирането на избирателните кампании на „своите” политици. Ако пък, според съответното лоби, някой от тези политици създава проблеми, помощта моментално се прехвърля към конкуренцията.

Важно е да отбележим, че не всички етнически групи, живеещи в САЩ, разполагат със собствено политическо лоби. Според един от водещите експерти в тази сфера професор Джеймс Линдси (директор на Центъра за международна сигурност и право към Тексаския университет в Остин), съществуват редица условия, които съдействат за превръщането на имигрантската група в bona fide етническо лоби (3). На първо място, имигрантите, пристигнали в Америка като политически бежанци (каквито например са повечето кубинци), създават свое етническо лоби много по-често, отколкото имигрантите преселили се в САЩ по чисто икономически съображение (като италианците например). На второ място, имигрантите от държавите, намиращи се в постоянен конфликт със съседите си (например тези от Израел или Армения) лобират за интересите на „държавата-майка” много по-активно, отколкото имигрантите, преселили се от „благополучни” държави (като Норвегия, Швеция или Германия). На трето място, най-силните политически лобита се формират от икономически успешните етнически групи (евреи, арменци, индийци, гърци). На четвърто място, дейността на етническите лобита се оказва най-ползотворна, когато преследваните от тях цели се подкрепят и от американските политически елити. И обратното, етническите лобита, по правило, не постигат целите си, ако се смята, че те са в разрез с националните интереси на САЩ.

Кои са най-влиятелните етнически лобита?

Без съмнение, нито едно етническо лоби в САЩ не може да се сравнява по възможности и влияние с еврейското лоби (или „израелското” лоби, както го наричат в нашумялата си книга „The Israel Lobby” (4) Джон Миршаймър и Стивън Уолт). Мнозина, не без основание, поставят еврейското лоби редом с такива „титани” на американския лобизъм, като Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия или Американската асоциация на пенсионерите.

Благодарение на неуморните усилия на еврейското лоби (което неформално е обединено под егидата на American Israel Public Affairs Committee - AIPAC), Израел е най-големия реципиент на американска военна и икономическа помощ (общият и обем през годините е около 150 млрд. долара) от Втората световна война насам. Всяка година, САЩ отпускат на Израел около 3 млрд. долара (от общо 18-те милиарда, отделяни като помощ за други страни), което означава по 500 долара на всеки жител на страната. Наистина нелоша „помощ” за една държава, която е сред първите трийсет в света по доход на глава от населението. При това, освен икономическата помощ, САЩ осигуряват на Израел и мощен дипломатически „щит” – между 1972 и 2006 американците са наложили вето на 42 проекторезолюции на ООН, критикуващи израелската политика.

Какви са причините за впечатляващия успех на израелското лоби? На първо място, то е изключително дисциплинирано и сравнително единно в разбирането за своите цели и пътищата за постигането им. На второ място, то разполага със значителни финансови ресурси и съумява правилно да ги използва. Последните два фактора представляват изключително мощна комбинация: по някои данни, вноските от различните еврейски групи формират до 60% от всички дарения в избирателните кампании на кандидат-президентите от Демократическата партия на САЩ. Впрочем, освен „захарчето”, еврейското лоби редовно използва и „тоягата” – няма да е преувеличено, ако кажем, че нито един що годе нормален американски политик не би дръзнал да се противопостави открито на еврейското лоби. Защото онзи, който го направи, най-вероятно ще трябва да забрави за по-нататъшната си кариера.

Идеологическото единство на еврейското лоби изгодно го отличава от арабското лоби например, което постоянно се раздира от противоречия на национална и религиозна основа. В същото време, не бива да забравяме, че за успехите на еврейското лоби силно съдейства и обстоятелството, че дейността му не среща почти никаква съпротива, тъй като се смята, че интересите на Израел, на практика, винаги съвпадат с националните интереси на САЩ.

През последните десетина години рязко нарасна влиянието на индийското лоби, чиито успехи, според мнозина, някой ден могат да достигнат тези на еврейското. Което не е чак толкова учудващо, защото между двете етнически групи има доста прилики. Подобно на евреите, индийците са отлично образовани и, по правило, разполагат с много силни финансови позиции. Те са не по-малко склонни да бъдат политически активни, което също не е чудно, имайки предвид реалната и потенциална заплаха за сигурността на Индия от страна на Пакистан и Китай.

Успехите на индийското лоби са най-очевидни в икономическата сфера, което, не на последно място, се обяснява с тясното му взаимодействие с Американско-индийския бизнес съвет (US – India Business Council), обединяващ над 200 компании, свързани с Индия. Тук е мястото да отбележим и, че американците от индийски произход владеят около 20% от всички компании в Силициевата долина в Калифорния.

Най-забележителното постижение на индийското лоби досега е ратифицирането от американския Конгрес (през есента на 2008) на споразумението между Индия и САЩ за сътрудничество в сферата на мирния атом (т.нар. „споразумение 123”). Навремето, американските ядрени експерти изразиха опасения, че подписването му може да стимулира развитието на индийските военни програми. Това веднага провокира активната намеса на индийското лоби. За да неутрализира растящата загриженост на американските конгресмени, то си осигури подкрепата за споразумението на Американско-индийския бизнес съвет, Търговската палата на САЩ и двете ключови корпорации, произвеждащи ядрени реактори – Дженерал Илектрик и Уестингхаус и, в крайна сметка, успя да наложи ратификацията му от Конгреса.

Легендарната ефективност на кубинското лоби във Вашинтон (в лицето на Кубинско-американската национална фондация) изглежда още по-поразителна, имайки предвид, че извън Маями и Флорида, като цяло, в другите райони на САЩ почти няма компактни маси кубинци. В същото време обаче, необичайно голямото влияние на Флорида върху хода на президентски избори, позволи на хилядите шумни и агресивно настроени (но безусловно умни, отлично образовани и политически „грамотни”) имигранти-антикастристи вече петдесет години да оказват огромно и определящо влияние върху американската политика спрямо Куба.

Сред постиженията на арменското лоби (Арменската асамблея на Америка и Арменският национален комитет на Америка) е фактът, че Армения се превърна в един от най-големите (на глава от населението) реципиенти на американска икономическа помощ. За това арменците трябва да благодарят най-вече на сенатора Мич Макконъл – лидер на републиканското малцинство в Сената и влиятелен член на сенатския комитет, разпределящ помощите за чужбина

От друга страна, арменското лоби все още не е успяло да постигне напълно най-заветната си цел: приемането на резюлюция на американския Конгрес, осъждаща Турция за геноцида срещу арменците от 1915, макар че точно в момента е доста близо до нея. Впрочем, победата изглеждаше съвсем близка и през 2007, когато след като получи подкрепата на председателя на Конгреса Нанси Пелоси, арменското лоби почти успя да постави на гласуване резолюция, осъждаща турския геноцид. Тогава само намесата на Белия дом (след отчаяни призив на турското правителство) накара Пелоси да отложи гласуването на резолюцията. Естествено, за преговорите си с Белия дом по въпроса, турците наеха свои собствени лобисти от средите на високопоставените представители на американския политически елит. Днес ситуацията е сходна. В началото на март 2010, Комисията по външните работи на Конгреса прие резолюция, в която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид”. Това стана въпреки натиска от администрацията на Обама и от Турция да не се разглежда този въпрос.

Резолюцията бе приета с минимално мнозинство от 23 срещу 22 гласа в комисията и ще бъде разгледана от пълния състав на Конгреса, но не е ясно, дали ще бъде подложена на гласуване в пленарна зала и кога точно ще стане това. В отговор, Турция отзова посланика си във Въшингтон за консултации.

С потенциални възможности да лобират за интересите си разполагат и имигрантите от държавите от Централна и Източна Европа, включително и българите. Така например, наличието на около 10 милиона поляци (съсредоточени предимно в политически и икономически значимия щат Илинойс) придава определена тежест на полското лоби, действащо под егидата на Конгреса на полските американци (Polish American Congress). Относителната слабост на полското лоби обаче, се дължи на липсата на достатъчно финансови ресурси, с каквито разполагат еврейското и арменското лобита. Въпреки това, то също има с какво да се похвали – усилията му помогнаха за приемането на Полша в НАТО, през 1999. Тук е мястото да добавим, че влизането в пакта на Естония, Латвия и Литва, през 2004, също беше предшествано от целенасочената активност на балтийското лоби. За никого не е тайна и, че антируските кампании, постоянно раздухвани от полското и балтийското лобита, до голяма степен съдействаха за формирането на негативен имидж на Русия в САЩ, също както и за влошаването на руско-американските отношения, като цяло.

Както посочва някогашният съветник на президента Рейгън Дъг Бендоу от Института Катон (един от мозъчните центрове на съвременния американски консерватизъм): „Етническите лобита силно повлияха за провежданата от САЩ неадекватната политика на Балканите, която накратко можем да опишем с думите „сърбите винаги губят”. Албано-американското лоби например, активно призоваваше за военна намеса в Косово. Макар че статутът на тази територия едва ли е важен за Европа и е напълно безразличен на Америка” (6).

Дори Хаити стана жертва на лобистката активност, когато, под натиска на влиятелното афро-американско лоби (включително „събранието на чернокожите членове на Конгреса”) администрацията на Клинтън реши, през 1994, да върне със сила на власт в тази страна отчаяния демагог (и бивш активен идеолог на т.нар. „теология на освобождението”) Жан-Бертран Аристид.

Оценките на експертите за ролята и значението на етническите лобита в обществения живот и геополитиката на САЩ се разминават. Някои (5) смятат появата и действията им за своеобразно отражение на „глобализацията” на американската национална политика и изразяват надежда, че етническите лобита ще съдействат за прокарването на „американските ценности” в целия останал свят. Други обаче не са толкова оптимистично настроени и смятат, че „приватизацията” (ако използваме израза на известния консервативен интелектуалец Ричард Джон Нюхаус) на външната политика на САЩ корумпира американската политическа система и намалява привлекателността и в очите на световната общност. Още по-критични в това отношение са споменатите по-горе Миршаймър и Уолт, според които политиката на САЩ в Близкия изток например, е подчинена не толкова на американските, колкото на израелските интереси и то тъкмо заради прекалено активната дейност на еврейското лоби (тези двама автори очевидно не считат, че интересите на Израел и САЩ в Близкоизточния регион съвпадат).

Що се отнася до американските политици, те предпочитат да не коментират тази тема. Очевидно е, че след като смятат за нещо нормално съществуването на фармацевтично, енергийно, аграрно и т.н. лобита, те едва ли виждат нещо лошо в съществуването на етнически лобита. Още повече, че парите на последните не миришат по-различно. В тази връзка, Дъг Бендоу подчертава, че: „Няма нищо лошо в лобирането на групи по интереси в сферата на външната и вътрешната политика. Но политиците ни следва да се отнасят скептично към егоистичните доводи на лобистките малцинства, а гражданите да настояват интересите на Америка да стоят над всичко. За съжаление, когато става дума за „тесни места” в международната сфера, последиците от политиката, провеждана в интерес на отделни малцинствени групи, излизат далеч отвъд пределите на Америка. Повечето американци не се интересуват от външната политика на САЩ. Но тази външна политика често има скъпоструващи, а понякога и смъртоносни последици за вътрешния живот на страната. Време е, американските граждани да поискат от своите политици да виждат в проблемите на войната и мира нещо много повече отколкото поредния сблъсък между интересите на различните (етнически)  лобита и представляваните от тях малцинствени групи” (6).

Бележки

1. John Newhouse, “Diplomacy, Inc. The Influence of Lobbies on U.S. Foreign Policy”, Foreign Affairs, May/June 2009.

2. Zbigniew Brzezinski, “The Choice: Global Domination or Global Leadership” (2004) Basic Books, New York.

3. James Lindsay, “Getting Uncle Sam’s Ear”, Council on Foreign Relations (Winter 2002).

4. John Mearsheimer and Stephen Walt, “The Israel Lobby and U.S. Foreign Policy” (2007) Farrar, Strauss, and Giroux.

5. Yossi Shain, “Marketing the American Creed Abroad (Diasporas in the U.S. and their Homelands” (1999) Cambridge University Press.

6. Doug Bandow, Lobbyists, The National Interest, 08.03.2010.

 

* Българско геополитическо дружество

Збигнев Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981, Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997).

-          Д-р Бжежински, в най-известната ви книга „Голямата шахматна дъска” се твърди, че за да се противопоставят успешно на „силите на световната анархия” и да гарантират глобалната стабилност, САЩ трябва да съхранят хегемонията си в света поне в рамките на едно поколение и дори повече. Като ключът към тази хегемония е Евразия. Според Вас, именно евразийската стратегия на САЩ ще определи, дали те ще съумеят да запазят първостепенната си роля. Какво представлява днес американската стратегия в Евразия? И каква е ролята на афганистанската война, в рамките на тази стратегия?

-          В книгата си твърдя още, че американското превъзходство едва ли ще продължи вечно и, наистина, ако не водим разумна политика можем, образно казано, да изгубим контрола върху топката. Боя се, че днес тeзи мои опасения се потвърждават, защото непосредствено след 11 септември ние реагирахме по начин, който само задълбочи проблемите, и се забъркахме в една игра, чиито резултати трудно могат да се определят, но последиците от която – ако не приключим с нея, докато нещата все още не са отишли прекалено далеч – могат да се окажат разрушителни. Тоест, въвлечени сме в това, което аз, самият наричам Глобални Балкани. Както е известно, истинските Балкани са вътрешно отслабена (особено в миналото) част от Европа, раздирана от всевъзможни конфликти: етнически, религиозни и териториални, в които, по правило, се забъркват и великите държави. Днешните Глобални Балкани се простират от Суец, на изток, до Синцзян – на запад и от новата руска граница с Казахстан, на север, до Индийския океан – на юг. На тези територии живеят около 550-600 милиона души. И его че днес, за огромно съжаление, основното действащо лице в тази взривоопасна зона сме именно ние, американците.

-          Защо е така? Защо за Америка е толкова важно да доминира в този регион?

-          Господството означава способност да управляваш. Да бъдеш забъркан е нещо съвършено различно. Аз например смятам, че мащабите на военната ни намеса са прекалени. В същото време, съм убеден, че способността да управляваме различните, влизащи в конфликт помежду си, интереси и сфери на влияние в този огромен суперконтинент Евразия, е от ключово значение за собствената ни стабилност и сигурност. Което обаче не означава, че трябва да разчитаме на военните методи.

-          Вие самият, също подчертавате колосалните богатства, с които разполага регионът, за значението на тръбопроводите, минаващи през него. Защо за Америка е толкова важно да играе ролята на арбитър в Евразия?

-          Всъщност, не казвам, че Америка трябва да бъде арбитър, но е много важно да разберем, че в глобалното разпределяне на властта от изключително значение е, кой управлява и контролира ресурсите. И, ако другите части на света, в които или имаме специални интереси или просто сме тясно свързани с тях (като например Далечният Изток, Япония и Китай, или пък Западна Европа), попаднат в зависимост от една, единствена държава, това би могло да има разрушителни последици и дори да доведе до конфликти. Ето защо, разнообразието на източниците на енергоносители е залог за сигурност.

-          Каква политика се опитва да реализира президентът Обама в Евразия?

-          Отличен въпрос, който обаче би трябвало да зададете на самия него.

-          Казват, че той се съветва с Вас, затова ще Ви попитам направо, обсъди ли предварително с Вас намерението си да изпрати още войски в Афганистан?

-          Ако ви отговоря положително, това няма да е съвсем вярно. Истината е, че участвах в някои съвещания, свързани с взетите от него решения, включително и в Белия дом. Съмнявам се обаче, че приносът ми е бил кой знае колко значителен. По собствен опит знам, че наистина значителен принос имат онези, които постоянно са ангажирани с проблемите, ежедневно обсъждат различни варианти и после ги проиграват. Много често външните съветници биват канени от чиста любезност. Затова нямам никакви илюзии относно собствената си роля. Но, да се върна на въпроса ви, какво мисля за политиката на Обама. Мисля, че президентът нямаше избор. Той просто наследи тази ситуация. Въпросът обаче е, дали ще съумее да се справи с нея, така че тя да престане да бъде това бездънно блато, в което все повече затъваме? Според мен, това не е никак проста задача.

-          Но, нима идеята, че Евразия е ключът към глобалната американска доминация не е истинската причина за присъствието на САЩ в Афганистан?

-          Не. Предполагам, че основната и специфична причина за това да сме в Афганистан беше мащабното нападение срещу Съединените щати, подготвено в бункерите и пещерите на Афганистан. Тогава предложихме на афганистанските власти (а по онова време там управляваха талибаните) да избират между две възможности: или да унищожат бункерите и лагерите на Ал Кайда и ни предадат хората, организирали нападението срещу нас, или неминуемо ще последва военна операция, която да ликвидира и бункерите, и Ал Кайда. Те предпочетоха второто и затова днес сме в тази страна.

-          В книгата си говорите за значението на Пакистан, Афганистан и Туркменистан, както и на енергийния въпрос, като цяло. Несъмнено сте чувал твърдението, че нещата не опират до това, дали Ал Кайда има убежища в Афганистан или Северен Вазиристан, или пък някъде другаде, да речем в Хамбург, а до това, дали Ал Кайда разполага с база, откъдето да започне атаката си, защото тя може да атакува от много места. Тоест, от гледна точка на стратегическата визия, трябва да съществува някаква по-сериозна причина.

-          Момент, не разбирам за чия визия говорите, защото не Обама влезе в Афганистан, нали така?

-          Да, така е...

-          И това се случи преди повече от осем години.

-          Така е, но, по една или друга причина, предишната администрация не придаваше на Афганистан такова стратегическо значение, като сегашната.

-          Може и да не са придавали, но истината е, че именно предишната администрация ни вкара в Афганистан и ние останахме там. Да не говорим, че въобще не си свърши работата в тази страна, защото реши да осъществи и друга военна интервенция, а именно тази в Ирак. Което беше много съмнително решение. Мисля обаче, че имайки предвид обстоятелствата, след 11 септември, ние наистина нямахме избор – врагът беше в Афганистан. Той унищожи три хиляди американци и беше организиран. Именно тази организация трябваше да бъде ликвидирана. Що се отнася до мен, участието ми във вземането на това решение беше незначително, както съм споменавал и друг път. Просто се включих в няколко заседания в Департамента по отбраната, с участието на държавния секретар по отбраната, които касаеха Афганистан и се проведоха непосредствено след 11 септември. Тогава правителството се консултира с мнозина представители на аналитичната общност. Пак ще подчертая обаче, че консултациите нямат нищо общо с вземането на решения. Изразявайки мнението си, винаги съм имал предвид, че трябва да влезем в Афганистан за да ликвидираме Ал Кайда, но да не оставаме там, защото много добре си спомням, какво се случи със Съветския съюз в тази страна. Затова им казах: „Не оставайте и не се занимавайте с никакво държавно строителство и налагане на демокрацията, а само с Ал Кайда. Тоест, трябва да влезем, да ги ликвидираме и да се изтеглим”. Това беше, и е, моето мнение. Само че Обама реши друго.

-          Смятате ли, че президентът се е повлиял от позицията на Пентагона?

-          Всъщност, не знам точно какво е мнението на Пентагона. Защото някои там разсъждават за необходимостта да разполагаме с някакви дълговременни бази в региона... Но не това ни накара да влезем в Афганистан, повярвайте ми. Не това беше причината. Сега обаче, там съществува цялостна суперструктура, изградена от администрацията на Буш, не знам дали заради гръмките декларации, или защото хората от тази администрация наистина са вярвали, че това е правилно. Между другото, не е никак лесно да определим, в какво точно са вярвали, защото те вярваха в много неща, които после се оказаха неверни. Те например, вярваха, че демокрацията може да се изгради с помощта на военната сила. Това обаче е изключително продължителен процес, когато става дума за едно средновековно общество. Но, нека се върнем към наследството, което получи Обама. Ние влязохме в Афганистан не заради петрола, там няма петрол. Влязохме в тази страна, защото ни нападнаха. Което, разбира се, не означава, че този район не е стратегически важен за нас. Освен всичко друго, от изключително значение е, как ще действаме в него. Мисля, че да присъстваме в региона, да участваме в търговията, да осигурим повече възможности, да строим повече тръбопроводи и пътища между изтока и запада, включително нов „Път на коприната” – всичко това е начин да го стабилизираме и да установим влиянието си в него

-          Поне според Пентагона, не знам какво мислите Вие по този въпрос, в Ирак Америка трябваше да покаже, че е в състояние да се справи с враговете си, че не може да си позволи да изглежда слаба на международната сцена. До каква степен, сегашните трудности в Афганистан се дължат на това, че ако Америка възнамерява да запази господството си в региона и в Евразия, като цяло, тя не може да си позволи да загуби в Афганистан?

-          Вижте, не вярвам в подобни паралели. На първо място, не мисля, че въобще трябваше да влизаме в Ирак, нито пък вярвам, че сме влезли в тази страна за да демонстрираме силата си. Влязохме в Ирак, защото се поддадохме на редица аргументи в полза на военната интервенция, които се оказаха лъжливи и които, както знаете, усилено се внушаваха на американското общество: например, че сме в голяма опасност, защото иракчаните имат оръжия за масово унищожение. Всъщност, те нямаха такива.

-          Вече е ясно, че Буш и Чейни предварително са знаели, че такова оръжие няма...

-          Не знам, дали предварително са били наясно с това. Те самите се кълнат в обратното. Кълнат се, че са получили подобна информация. Но да не говорим за това, защото то вече е минало. Няма смисъл да размахваш юмруци, след като боят вече е прекратен. Да видим, какво ще правим с Афганистан, защото сме там вече почти девет години. И днес е по-лесно да кажем, че ще се изтеглим, отколкото наистина да го направим. Дали в резултат от това, в Афганистан няма отново да се наложи именно такъв войнствен режим, който ще бъде снизходителен към Ал Кайда? Освен това, сега има и друг проблем – конфликтът в Афганистан вече е много тясно свързан с този в Пакистан. А Пакистан е важна държава с население от 170 милиона, притежаваща ядрено оръжие и системи за доставката му, покриващи територията на целия регион. Така че трябва много сериозно да се замислим, как да решим този проблем. Не завиждам на президента, който действително е в трудна ситуация. Накрая, но не на последно място, Обама е изправен пред една много поляризирана Америка. В момента ние сме изключително разделени, като страна. По ред вътрешни причини, в САЩ вече няма двупартийна външна политика. И, ако Обама предприеме прекалено бързо изтегляне от Афганистан, републиканците моментално ще го обявят за пораженец, който само гледа как да избяга от бойното поле. Ако пък ситуацията в Пакистан рязко се влоши, за това също ще бъде обвинен той. Тоест, според мен, президентът ни е с вързани ръце и крака. Личното ми мнение е, че сме длъжни да помагаме на афганистанците с всички сили да се борят срещу талибаните. Но тази борба не бива да се води от американците, иначе ни чака същото, което се случи със Съветския съюз. На второ място, длъжни сме по някакъв начин да се споразумеем с онези представители на Движението Талибан, които наистина не са свързани с Ал Кайда. Ясно е към какво се стремят тези хора в Афганистан, но те едва ли ще искат да водят глобален джихад срещу Запада, както го прави Ал Кайда. И, на трето място, не по-малко важно е да намерим начин да помогнем на Пакистан да се справи с проблемите си и да ни помогне да решим нашите в Афганистан. Което пък поражда изключително сложния въпрос, как бихме могли да дадем на Пакистан исканите от него гаранции, че ако се изтеглим от Афганистан, там няма да дойде на власт правителство на талибаните, което да е много по-добре настроено към Индия, отколкото към Пакистан?

-          Имате предвид, че съществува евразийска стратегия, базираща се на съюза между САЩ и Индия, за която обаче гледат да не споменават, защото това може да провокира недоволството на Пакистан?

-          Точно така.

-          Но, наистина ли американско-индийският съюз трябва да бъде крайъгълния камък на евразийската стратегия на САЩ?

-          Ако действително е така, излиза че си нямам никакво понятие, какво представлява една евразийска стратегия. Защото, ако в основата и е един такъв съюз, ние очевидно не възнамеряваме да решим афганистанския въпрос, а пък, ако не го решим и конфликтът продължи, как американско-индийският съюз би повлиял на отношенията между Китай и Пакистан, които и без това са доста близки? И, до какво би довел, в световен мащаб, в контекста на нестабилните отношения между Китай и Индия?

-          Нима не съществува някакво друго решение, включващо изтеглянето на САЩ от Евразия, в качеството им на основен играч, и даващо възможност на евразийците сами да решат проблемите си, макар това да влиза в противоречие с основните тези на най-известната ви книга?

-          Първо да уточним, кои са тези „евразийци”. Защото сега говорим за Афганистан.

-          Ами да започнем с Индия и Пакистан.

-          Добре, за започнем, с Афганистан, Пакистан, Индия и, после, Китай. Добавете към тях иранците и руснаците. Фактът е, че с посредничеството на т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), всички те вече започват да си сътрудничат. Проблемът обаче е, че, в известна степен, американското участие в евразийската игра също е фактор на стабилност и предотвратява възможността нещата да се развият по начин, който би засегнал съвсем пряко нашите интереси, или тези на най-близките ни приятели в региона. А, кои са приятелите ни в региона? От една страна, това са европейците. От друга – японците. Имаме приятели и в държавите от Персийския залив, в Обединените арабски емирства, в Израел, в Египет и т.н. Не можем да пренебрегваме това и просто да кажем „всички тези проблеми са работа на самите евразийци, така че довиждане”.

Както е известно, етимологията на английските думи rival (съперник) и rivalry (съперничество) е свързана с латинската rivalis, която първоначално означава „онзи, който използва същата река” или „онзи от другата страна на реката”. Тоест, тя е свързана с отношението на древния човек към могъщата водна стихия. Днес, когато смятаме, че отдавна сме поставили под контрол тази стихия, битката за контрола върху водните ресурси отново се разгаря, първоначално в азиатския регион, а след това и върху още по-обширна територия – от Русия, до Нова Зеландия и Австралия. В същото време, почти цялото внимание на човечеството е концентрирано върху проблемите със „скъпия петрол”, затова, в повечето случаи, геополитическите последици от дефицита на питейна вода продължават да ни убягват. Но, докато петролът има своите алтернативни заместители, нищо не може да замести водата, като основен източник на живота на планетата. В настоящата статия ще се опитам да анализирам възможните сценарии за регионални конфликти, в чиято основа ще са именно водните ресурси, като съзнателно акцентирам върху ролята и мястото в тях на регионалната свръхдържава Китай.

Китайското господство над Тибет е ключът за разбирането на наближаващата геополитическа криза, която вероятно ще се разрази през следващите няколко десетилетия. Това господство означава, че Китай контролира хималайските извори на големите реки в Индия и Югоизточна Азия, които са източник на жизненоважни ресурси за селското стопанство и захранват с енергия тези необятни територии. Наистина, тази стратегическа даденост на Тибет рядко е била реализирана на практика. За да реши проблемите на Китай, който се сблъсква с недостига на вода за напояване и със засушаването,  Пекин няма да се поколебае да използва всички възможни средства в стремежа да си гарантира хималайските водни ресурси. Не бива да се съмняваме, че в този случай Китай няма да се ограничава нито от морални, нито от „добросъседски” съображения, въпреки видимо добрите му отношения с Русия и централноазиатските постсъветски републики. Китайското ръководство следва твърда и безкомпромисна „реална политика”, в чиито център са единствено националните интереси на страната. Затова, всеки път, когато Пекин се сблъсква с проблем, засягащ жизнените му интереси, особено ако касае територии или ресурси, маската на „добрия съсед” тутакси се сваля. Пример за това е развитието на териториалните спорове между Китай и Индия.

Очертаващата се водна криза

Сушата и пълзящото опустиняване са сред главните проблеми, пред които е изправен Китай, който обаче разполага за решаването им с алтернативи, каквито нямат другите азиатски държави, включително Индия. Сред тях е и контролът върху източниците на питейна вода – основните реки на Индия и по-голямата част от Югоизточна Азия, и дори върху течащите далеч от китайските граници реки в Централна Азия и Русия. Очевидно е, че ако в бъдеще Китай се сблъска с катастрофален недостиг на водни ресурси, той ще действа, следвайки собствените си интереси и без оглед на „общественото мнение”, или на факта, че самият Китай е част от „световната общност”. Намеренията на Пекин стават ясни от мащабните му планове му за строеж на язовирни стени и водохранилища в района на Хималаите. Така, водните артерии, носещи живот на цяла Азия, рискуват да се превърнат в обект на политическата воля на Пекин, още повече, че продължаващите с години дипломатически преговори няма да могат да решат проблемите с дефицита на хранителни продукти в региона.

Северен Китай постоянно се сблъсква с проблеми, свързани със засушаването. Така, през февруари 2009, в провинция Хенан (която е основния производител на хранителни продукти) беше обявена повишена готовност за борба с очакваната суша. Според китайската правителствена агенция Синхуа: „метеорологичните служби в провинцията съобщават за най-голямата, от 1951 насам, суша. Тя е засегнала 63% от всички посеви с пшеница (5,26 млн. ха)”. Сред останалите провинции, където през 2009 също беше обявена повишена готовност, са Анхой и Шанси, където приблизително един милион души и 160 000 глави едър рогат добитък изпитваха сериозен недостиг на вода. Редица други провинции, като Хебей, Цзянсу и Шандун, също пострадаха от липсата на достатъчно животворна влага. По официални китайски данни, през 2009, сушата е застрашила около 43% от зимните запаси от пшеница.

Отново според китайската агенция Синхуа: „изследваният сочат, че 2,62 млн. кв. км от територията на Китай са застрашени от опустиняване, а това са половината плодородни земи в страната”. В един доклад, поместен на интернет-сайта на Синхуа, се казва, че „около 35% от всички обработваеми земи ще пострадат от опустиняването, което поставя под въпрос самата възможност на Китай да изхранва населението си... Около 1,6 млн. кв. км обработваеми земи се размиват всяка година от водната ерозия, влияеща по един или друг начин, на всеки речен басейн. На всичкото отгоре, 2 млн. кв. км земи постоянно биват ерозирани от ветровете”.

Индия също се сблъсква с  проблема за изчерпващите се водни ресурси. В доклада на хидрогеолозите от Научната група за геосферата (Earth Science Team) на НАСА, занимаваща се с изучаване на земната гравитация и климатичните експерименти, се посочва, че водата се добива и потребява значително по-бързо, отколкото самият водоносен слой се насища, благодарение на природните механизми. Групата установява, че нивото на грунтовите води е спаднало пет пъти повече от очакваното, заради прекалено интензивната експлоатация на земните недра. Според доктор Роланд, който ръководи изследванията, „ако не бъдат наложени определени ограничения върху ползването на грунтовите води, което да стабилизира нивото им, последиците от това ще се стоварят върху 114 милиона индийци и ще включват пълния упадък на селскостопанското производство и огромен недостиг на питейна вода”.

Нивото на грунтовите води в трите северни индийски щата Раджастан, Пенджаб и Харяна, спадаше с 4 см годишно, в периода между 2002 и 2008. В доклада на спомената по-горе научна група на НАСА се отбелязва, че „в северните щати Раджастан, Пенджаб и Харяна са налице всички показатели за понижаване нивото на грунтовите води: смайващ демографски ръст, бързо икономическо развитие и селско стопанство, поглъщащо 95% от грунтовите води в региона”.

Все по-значителен дял от грунтовите води в Индия се оказват негодни както за пиене, така и за напояване. „Това е нагледно доказателство, че влошените качества на водата също влияят върху недостига на водни ресурси, тъй като ограничават годността и както за използването и от човека, така и от екосистемата, като цяло”. Според хидроложката от Тексаския университет в Остин Бриджит Скънлон: „Напоследък този цикъл ерозира запасите от прясна вода по целия свят. Водните проблеми в даден регион имат своите последици далеч отвъд границите на съответната държава”.

Контролът на Китай върху азиатските водни ресурси

В една своя статия, публикувана в Japan Times, известният индийски учен д-р Брахма Челани прави няколко сериозни извода относно водните кризи, с които се сблъсква напоследък Азия и, в частност, Китай и Индия: „Недостигът на вода в по-голямата част от Азия започва да застрашава процеса на бърза икономическа модернизация, стимулирайки изграждането на хидротехнически съоръжения по горните течения на реките, чиито води принадлежат на (и се ползват от) няколко държави. Ако водната геополитика и занапред продължи да стимулира напрежението между държавите, т.нар. „азиатски ренесанс” много съществено ще се забави. Водата се превръща в онзи ключов проблем, който ще определи, дали в Азия доминира дух на взаимноизгодно сътрудничество или там цари опасна междудържавна конкуренция. Нито една държава не може да окаже по-голямо влияние в тази сфера, отколкото Китай, който контролира Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки в Южна и Югоизточна Азия.

Според д-р Челани, Тибет притежава и контролира най-голямата речна система, благодарение на обширните си ледници и голямата височина, на която са разположени: „Обширните тибетски ледници и голямата височина, на която се намират, захранват с вода най-голямата в света речна система. Водите на тези реки са своеобразни линии на живота за двете най-големи държави – Китай и Индия, както и за Бангладеш, Мянма, Бутан, Непал, Камбоджа, Пакистан, Лаос, Тайланд и Виетнам. В тези страни живеят 47% от всички жители на планетата”.

Но, макар че в Азия живее над половината от световното население, тя разполага с по-малко водни запаси (на глава от населението) от който и да било друг континент, като изключим Антарктида. В тази връзка, Челани говори за „застрашително нарастване на противоречията” и призрака на „бъдещи водни войни в Азия, провокирани, на първо място, от климатичните промени и влошаващото се състояние на околната среда, включително намаляване площите на горите и блатата, което стимулира цикъла от постоянни наводнения и суши, посредством намаляване запасите от природна вода и изтъняване на поглъщащия водата почвен слой”.

Челани обръща внимание на крайно обезпокоителната възможност за „потенциални междудържавни конфликти за контрол върху водните ресурси”, още повече, че подобни конфликти станаха доста често явление в някои азиатски държави – от Индия и Пакистан до Югоизточна Азия и Китай: „Този тип проблеми възникват във връзка с опитите на Китай да изгради язовирни стени или да промени течението на реките (включително да го обърне в обратна посока) от Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки, включително Инд, Меконг, Янцзъ, Хуанхъ, Салуин, Брахмапутра, Карнали и Сутледж. От всички велики азиатски реки, само Ганг извира от индийската страна на Хималаите”.

Проблемите с напояването на селскостопанските площи в Северен Китай, които анализира д-р Челани, принуждават Пекин да концентрира усилията си върху контрола на водните източници в Тибет и да изгражда там хидротехнически съоръжения, не само за добив на електроенергия, но и за отвеждане на водите за напояване, както и за други цели. След като построи два язовира по горното течение на Меконг, днес Китай изгражда още три, което вече породи остри протести във Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд. Мащабните китайски планове, касаещи Западен и Централен Тибет, които, както се твърди, ще нарушат течението на големите реки в Индия, продължават да се реализират, макар че информацията за тях, предоставяна от Пекин, е крайно оскъдна.

Водните проблеми в Централна Азия

Конфликтът за контрола на водните ресурси, който в най-голяма степен засята отношенията между Индия и Китай, както и Югоизточна Азия, има своите значими последици и в Централноазиатския регион, като в перспектива може да вкара Китай в конфликт с Русия.

Река Иртиш, която е гранична за Китай, Русия и Казахстан, създава същите проблеми в отношенията между тези три държави, каквито река Брахмапутра в индийско-китайските отношения. Според казахстанския геополитически анализатор Марат Ермуканов: „Търпението на китайските съседи се изчерпа, след като Пекин започна да изгражда канал, свързващ Иртиш с разположената изцяло на китайска територия река Карамай, в резултат от което съществено се понижи речното ниво. Китайската политика по отношение на водните ресурси застрашава селскостопанското производство в толкова екологично чувствителни региони, като Източен Казахстан, Павлодар и Караганда”. Ермуканов смята, че „тази политика може да доведе до суша в руската Омска област, която е водещ производител на пшеница”.

През ноември 2005, отчаяно опитвайки се да предотврати очертаващата се екологична катастрофа, губернаторът на Омска област Леонид Полежаев отпусна 10 млн. рубли за изграждането на гигантски водни резервоари, в които да се събират дъждовните води, използвани след това за индустриални цели. Той аргументира политическото си решение с факта, че преговорите за Иртиш съзнателно са били провалени от китайската страна. В тази връзка, Ермуканов подчертава песимизма на руските специалисти по Китай за желанието на китайците да преговарят по тези проблеми: „Експертите, които са наясно с позициите на китайската страна, не са настроени никак оптимистично по отношение на Пекин, защото очакват, че китайците ще протакат до безкрайност преговорите за река Иртиш”. Между другото, те използват същата тактика и спрямо Индия, протакайки преговорите с нея за река Брахмапутра вече тринайсет години.

През 2004, Китай пусна в експлоатация нова ВЕЦ, която използва 15% от водните ресурси на реките, течащи към Централна Азия. Само на река Или вече са изградени 65 китайски ВЕЦ, като Пекин планира да построи още 13 изкуствени водохранилища. Според известния австралийски политолог и дипломат Бобо Ло, почти никой в правителството на Казахстан не е наясно с истинските мащаби на китайските хидротехнически проекти. В тази връзка, той посочва: „Специалистите-еколози предупреждават, че през следващите няколко години Китай ще изгради нови ВЕЦ-ове по течението на реките Иртиш и Или. Сред тези централи, проектите за които не бяха показани на казахстанската правителствена делегация, при последното и посещение в Пекин, фигурира гигантското Капчагайско (една от казахстанскине ВЕЦ носи същото име – б.р.) водохранилище, с вместимост 380 млн. куб. м.

Марат Ермуканов дава за пример индустриализацията на Северен Китай, станала причина за ръста на селскостопанското производство в Синзцян-уйгурския автономен район, но и за замърсяването на езерото Балхаш. В тази връзка, той акцентира върху лошото управление на водните ресурси и китайския отказ да бъде подписано споразумение със съседите за експлоатацията на общите водни ресурси. Според него: „Ускореното индустриално развитие на Североизточен Китай най-вероятно ще съдейства за по-нататъшното замърсяване на езерото Балхаш в Казахстан с химикали и торове, тъй като в езерото се влива река Или. Увеличаването на оризовите полета в Синцзян-Уйгурския автономен район вече доведе до изтощаване ресурсите на реките Иртиш и Или. По последни данни, в резултат от лошото управление, годишните водни загуби в китайската част от басейна на река Или достигат 4,4 куб. км, т.е. 15% от всички водни ресурси на реката. Това съществено намалява обема на водните ресурси на реката, като основната причина е, че Китай и досега не е подписал международната конвенция за трансграничните води”.

Ермуканов мрачно прогнозира развитието на негативна етническа динамика в региона, който, според него, съвсем скоро може да бъде обхванат от прояви на насилие. Китайците променят демографията на региона, посредством етническа експанзия и под лозунга за прокарване на „мирните търговски интереси”. Освен това, Ермуканов критикува териториалните планове на Китай, които според него пряко визират Казахстан. Макар Бобо Ло да твърди, че китайците са прекалено прагматични и имат какво да губят, за да продължат да оказват натиск върху съседите си по териториалните въпроси (както навремето го правеше Мао), плановете им по отношение на казахстанските територии дават основание да се замислим, дали Пекин действително се е отказал от териториалните си амбиции и спрямо Русия.

Наред с твърдо отстояваните териториални претенции към Индия, Виетнам и Русия, Китай предявява подобни претенции и към Казахстан. Марат Ермуканов твърди, че въпреки споразуменията между Пекин и Астана по граничните въпроси, „Китай никога не се е отказвал напълно от териториалните си претенции към някои райони в Южен Казахстан, които са отбелязани като китайски на картата, изложена в Централния исторически музей в Пекин. Само преди няколко години, при посещението си в музея, членовете на делегацията, водена от казахстанския външен министър, бяха смаяни, виждайки, че доскорошната столица Алмати, езерото Балхаш и други райони на Южен Казахстан, фигурират на нея като част от Китай. След протеста на министъра, китайците обещаха да поправят грешката. В текстовете на учебниците в Синцзянския район обаче, тези територии продължават да фигурират като китайски”.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун вече неведнъж декларира отношението си към водните спорове между държавите от Централна Азия. През 2007, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум по проблемите с водните ресурси, той отбеляза, че „планетата ни се сблъсква със задълбочаваща се водна криза, като особено тревожна е ситуацията в Азиатско-Тихоокеанския регион. Високият прираст на населението, прекалено бързо нарастващото потребление, замърсяването и лошото управление на ресурсите – всички тези фактори ерозират запасите от питейна вода в региона”.

Докладът на ЮНЕСКО „Водата в променящия се свят” призовава за незабавни и мащабни действия, ако „глобалната водна криза” продължи да се задълбочава. Всъщност, този доклад поставя водните проблеми в центъра на потенциална криза, способна да провокира сериозни национални и дори глобални конфликти: „Водните проблеми са свързани с кризисните промени в климата, изтощаването на енергийните и продоволствени ресурси и проблемите на финансовите пазари. Ако не осъзнаем връзката им с водните фактори и не се опитаме да разрешим водните кризи в различните точки на света, всички останали кризи могат да се задълбочат, а пък водните кризи, на локално ниво, да се трансформират в глобална водна криза, водеща до политическа нестабилност и конфликти на всички възможни равнища”.

Заключение

В настоящата статия бяха разгледани, най-вече, промените свързани с недостига на питейна вода в Азия. Тези промени неизбежно ще намерят своя израз във фундаменталните геополитически трансформации и почти тоталното преформатиране на съществуващите в момента крехки блокове и съюзи, като например т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). Стремежът на Китай да си гарантира, включително и с помощта на ШОС, регионална доминация и да упражнява сериозно влияние върху Индия и Русия, със сигурност не гарантира безоблачно бъдеще на този съюз. В борбата за ресурси, и особено за водни ресурси, Китай все по-открито ще се опитва да противостои на Индия, Русия и централноазиатските държави. Лично според мен, стратегическият алианс между Китай и Русия, за който напоследък толкова се говори и на който толкова се разчита за ерозирането на доминирания от САЩ „еднополюсен модел” на световно устрайство, е противоестествен, от геополитическа гледна точка, включително и поради причините, анализирани в настоящата статия. В същото време смятам, че с нарастването на китайската мощ и претенциите на Пекин за регионална хегемония, Централна Азия, Индия и дори такива далечни държави, като Виетнам, все повече ще се ориентират към Русия, в качеството и на единствения възможен „балансьор” на китайското влияние в Азия.

* Преподавател в Университета Отаго, Нова Зеландия

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020