Наскоро, в едно свое интервю, Збигнев Бжежински за пореден път квалифицира поведението на държавите от Централна и Източна Европа като „инфантилно” и въпреки че в конкретния случай визираше Полша и Чехия (в светлината на политиката, провеждана от Барак Обама), тази оценка се отнася за всички държави от региона (т.е. както за държавите от бившия комунистически блок, така и за тези от постсъветското пространство). В повечето политически анализи се твърди, че те нямат ясни позиции по много от ключовите проблеми на световната политика. И макар че част от въпросните държави влязоха в НАТО и ЕС, а други достатъчно ясно декларират обвързаността си с евроатлантическия или евразийския геополитически вектор, активно участват в политическите и геоикономически проекти и се намират във фокуса на актуалните процеси и на международната дискусия, ролята им в европейската и световна политика си остава недостатъчно изразителна и те продължават да вегетират в „обоза” на американската или руската политика. В момента, САЩ вече са решили успешно стратегическите си задачи в Източна (или Централно-Източна) Европа, формирайки там своеобразен противовес на основните си съперници и опоненти вътре в НАТО и създавайки достатъчно ефективна преграда между френско-германския тандем и Русия, който те преодоляват много трудно, с помощта на „обходни” магистрални комуникации. Част от държавите от региона активно продължават да се противопоставят на руската стратегия, периодично отправяйки нападки срещу Москва, но дори и лекият спад в интереса на администрацията на Обама към Централно-Източна Европа се оказа достатъчен за ерозията на „разделително-противопоставящите” функции на въпросните държави, което пък породи недоволство и страх сред управляващите там елити.
Последните са наясно, че влизането на страните им в НАТО и ЕС не повиши особено тяхното значение в европейската и световна политика. Напротив, приключването на процеса на интегрирането в тези структури, до известна степен, доведе до политическата маргинализация на въпросните държави, които, след като успешно издържаха „приемния си изпит”, на практика, се оказаха неособено нужни на Брюксел.
В същото време, Централно-Източна Европа никога не била изцяло в сферата на влияние на САЩ, като и днес продължава да е арена на доста упорита борба между Германия и нейния основен партньор Франция и англосаксонските държави. Великобритания и Германия демонстрират множества примери за последователно водена борба между подкрепяните от тях проекти на цялата територия на региона, упражнявайки влияние върху всички държави в него, включително елитната тройка – Полша, Чехия и Унгария, по-малки страни, като Словакия и Словения, балканските държави, както и Украйна, Беларус и държавите от Южен Кавказ. Класически пример за този сблъсък бе т.нар. „оранжева революция” и постреволюционните събития в Украйна. Така или иначе, но френско-германският тандем и Русия действат солидарно, опитвайки се съвместно да упражняват влияние в Централно-Източна Европа, в противовес на САЩ и Великобритания. По отношение задачите на това влияние, в частност, се очертава определена селективна политика в сферите на енергетиката, инвестициите, сътрудничеството и развитието на търговските отношения. В тези условия, в ролята на „патронажна държава”, призвана да оказва определено влияние върху региона, се изявява Полша, опитваща се да поддържа специални стратегически отношения не само със САЩ, но и с водещите европейски континентални държави. Полша обаче, е прекалено тясно обвързана със САЩ за да може да установи достатъчно доверителни отношения с Германия и Франция по въпросите на геополитическата стратегия. В Европа, почти всеки „полски проект” вече априори се разглежда като проамерикански, с което нещата обикновено приключват. Така, полско-шведската инициатива за т.нар. „Източно партньорство” беше възприета с много голямо недоверие от Германия и, особено, от Франция, което пък повлия за скептичното и предпазливо отношение на официалните институции на ЕС към нея. Тоест, Полша очевидно не може да разчита на достатъчна подкрепа от европейците, като претендент за ролята на „патрон” на цялата Централно-Източна Европа. Затова, на сцената на европейската политика напоследък все по-активно се изявява Румъния, като инициатор на определени проекти в региона.
Румъния, САЩ и „Латинската група”
Истината е, че Румъния е не по-малко свързана със стратегическите планове на САЩ, най-вече, като държава, с чиято помощ Вашингтон опитва да се утвърди в Черноморския регион, укрепвайки военно-политическото си присъствие в него. По традиция, дори и по времето на Николае Чаушеску, Румъния се смяташе за най-прозападната социалистическа държава. През социалистическия период, тя бе най-независимата от Москва държава, а елитът и, в по-голямата си част, беше индиферентен към съветското образование и кадрирането на Съветите. Както е известно, през 1940, Румъния става жертва на съветско-германското споразумение, в резултат от което губи Трансилвания и Бесарабия, което оказва огромно влияние върху ориентацията и доверието на румънското общество към Русия и Европа. Освен това, Румъния много по-рано от другите балкански страни възстановява държавността си (всъщност тя никога не я е губила напълно – б.р.) и си извоюва автономия, а след това и независимост, от Османската империя. Тя притежава внушителен външнополитически опит, имайки предвид, че външнополитическата и ориентация често се мени от антигерманска към прогерманска, както и, че дори в социалистическия период Румъния не прекратява доверителните си отношения с атлантическите държави. След разпадането на тоталитарната социалистическа система в Европа, Румъния (макар и не веднага) привлече сериозното внимание на „латинските” държави от континента – най-вече на Франция, но също на Италия, Испания и дори Португалия. Именно тези четири държави (с подкрепата на „наполовина латинската” Белгия) изиграха ключова, макар и често подценявана, роля за присъединяването на Румъния към НАТО и ЕС. Прорумънското лоби беше оглавено лично от тогавашния френски президент Жак Ширак, което до голяма степен парира критиките на Германия относно нивото на икономическото, правното и демократичното развитие на Румъния. Оттогава насам, „латинската група”, която по правило предпочита постепенните действия, без да се стреми на всяка цена да изпревари паралелно развиващите се процеси и избирайки най-благоприятния момент, очевидно използва Румъния като сериозен посредник при реализацията на различни задачи в Централно-Източна Европа. Няма съмнение, че тази група се стреми да си извоюва по-важни позиции в този обширен регион, да формира в него свои сфери на влияние и, по възможност, да провежда конкурентна политика, включително и в икономическата област.
През последните години Румъния съвсем открито започна да предявява териториални претенции, като засега те са само към Украйна. В същото време, тя очевидно не възнамерява да действа по същия начин и спрямо съседните и България и Сърбия, с които поддържа прекрасни отношения (впрочем, тя не предявява претенции към тях дори в периода на прекрояване на границите, през Втората световна война). По решение на съда в Хага, Румъния вече получи Змийския остров в Черно море, което я вдъхнови да постави въпросите за Буковина и Южна Бесарабия, както и да заяви претенции, свързани с делтата на Дунав и изграждането от украинската страна на плавателния канал „Дунав-Черно море” (известен още като „Быстрое” или Бързия канал – б.р.). През „оранжевия” период от историята на Украйна (2005-2010), румънците предпочитаха да заемат изчаквателна позиция и бяха принудени да ограничат амбициите си заради солидарността с революционните експерименти в Киев и опасенията да не бъдат критикувани от Брюксел и Вашингтон, че ерозират позициите на прозападния режим там. Очерталият се с победата на Виктор Янукович на президентските избори край на „оранжевия” период, вероятно ще даде старта на нов натиск от страна на Букурещ и предявяване на поредните претенции към Украйна. Румъния е достатъчно голяма държава (втора по територия и население в Централна Европа, след Полша) и още в социалистическия период демонстрира способността си за самодостатъчно развитие, като, благодарение на природните си ресурси и амбициите на управляващия елит, съумя да изгради почти целия набор от базови индустриални отрасли. В момента, Румъния вече успя да се измъкне от най-неприятния и тежък период на икономическата криза и успешно създава нови отрасли и нова инфраструктура. Но, така или иначе, анексията и практическото разделяне на страната (през 1940), в резултат от което Бесарабия в продължение на десетилетия беше откъсната от „метрополията”, нанесе огромен морален и исторически ущърб на Румъния, чиито елит никога не е смятал бесарабския въпрос за окончателно решен. В тази връзка, развивайки териториалните си претенции, Румъния води политика, насочена не само против интересите на Украйна, но и на Русия (в този контекст, впрочем, следва да се разглежда и решението на Букурещ за разполагането на румънска територия на елементи от американската ПРО).
Молдовският въпрос и отношенията с Украйна и Русия
Обединението на Молдова и Румъния, което напоследък изглежда все по-вероятно, ще се превърне в много сериозен проблем за отношенията на Русия не само с Румъния, но и с целия Европейски съюз. Москва не крие, че свързва проблема за съдбата на т.нар. Приднестровска република с по-сериозната задача за удържането на Молдова в руслото на руската политика. Този „дунавско-прутски ъгъл”, както го наричат някои московски геополитици, не е на последно място в йерархията на руските геополитически интереси, в чиито рамки той се разглежда в комплект със задачата за удържането на Украйна в сферата на влияние на Русия, като ключов проблем на руската геополитика. В Москва не могат да допуснат толкова груб и принципен пробив в постсъветското пространство, при което се подлага на съмнение многовековната руска геополитическа стратегия и то не някъде в безкрайните простори на Централна Азия или Кавказко-Каспийския регион, а в европейската зона. В същото време, силният румънски натиск, който може да бъде подкрепен не само от „латинската група”, но и от САЩ (ако Украйна възприеме по-лоялно поведение, спрямо Русия), ще доведе до много значителни проблеми за Киев, което пък може да го накара да потърси подкрепата на Москва.
От друга страна, възникването на подобен геополитически конфликт в тази част на Централно-Източна Европа ще позволи провеждането на по-активна политика от страна на двата „полюса” на западната общност – англосаксонския и френско-германския. Така или иначе, ситуацията няма да е еднозначна или едномерна, а доста сложна и с много участници. Освен традиционните румънски териториална проблеми, може да възникнат условия за намеса на Румъния в ситуацията в Задкарпатска Украйна, във връзка с претенциите на т.нар. русини (или рутени,), обитаващи граничните територии на три държави – Полша, Украйна и Словакия. Този възел от противоречия в самия център на Европа, наред с всичко друго, дава възможност да бъдат ограничавани или поставени под съмнение едни или други стратегии - както европейските, така и атлантическите или евразийските (т.е. руските). Освен това, поставянето на териториални проблеми от страна на Румъния може да се използва като инструмент в случай, че някоя европейска държава реши да подкрепи Унгария или унгарците по въпроса за Трансилвания. Очевидно е обаче, че сред основните външни интереси, свързани с румънските амбиции, е създаването на прегради пред интеграцията на Украйна в НАТО и ЕС, като най-заинтересовани от това са Франция и Германия. Без съмнение, в Европа много внимателно следят развитието на ситуацията в Украйна, като повечето европейски политици и експерти са наясно, че нестабилността в тази страна ще се запази в продължение на десетилетия и затова нямат никакво намерение да съдействат за интегрирането и в ЕС и НАТО, тъй като това би я превърнало в основния дестабилизиращ фактор на континента. От друга страна, в повечето анализи на европейските експерти се прокарва тезата за възможното сближаване между Украйна и Русия, в резултат от което хипотетичният руско-украински съюз ще доминира в цяла Централно-Източна Европа. Това обаче е доста опасна перспектива, от гледната точка на САЩ и Великобритания, както впрочем и на Франция и Германия. Затова, според европейските геостратези, изходът е в разчленяването на Украйна, по възможност, на повече от две части. Или, най-малкото, от нея да бъдат откъснати най-важните геополитически точки в западната и югоизточната и част.
Естествено, Румъния, като член на ЕС, използва факта, че е част от политическия проект за обединена Европа за да прокара териториалните си претенции към Украйна, но ако нещата действително опрат до радикалното разделяне на Украйна, Румъния може да се надява да получи нещо, само ако предварително си осигури съгласието на Русия.
Румънският проект и Балканите
Придобивайки нова роля, авторитет и влияние, Румъния ще може да влияе върху цялото пространство на Балканите, включително православните и католическите държави, както и Турция. Румъния например, разполага с всички предпоставки за да упражнява влияние върху Сърбия, вследствие на историческия опит, наличието на определени взаимни симпатии и острата нужда на Белград от партньор, с който Сърбия би могла да поддържа доверителни отношения и който би и помогнал да укрепи връзките си с ЕС и НАТО. На свой ред, Румъния винаги е разглеждала Сърбия като важен фактор за стабилността и балансираните отношения на Балканите и особено в западната им част. В Букурещ гледат с недоверие към засилването на германското влияние на територията на южнославянските държави и се опитват да превърнат антигерманските настроения в Сърбия в своеобразен „балансьор” на прогерманските настроения в съседна България. Тези инициативи не могат да игнорират и Южен Кавказ, като един от регионите, в които тепърва ще се усилва геополитическата борба.
„Румънският проект” е проектиран и се реализира в противовес на „Полския проект” и тъкмо в това е значението на залога, който Франция и Германия свързват с Румъния. В момента се води борба за целия регион на Централно-Източна Европа, като в тази борба се сблъскват не само интересите на двата „полюса” на западното общество, а и такива геополитически и политико-идеологически конструкции, като НАТО, ЕС, ОДКС, ОНД, Турция и Гърция, държавите от Евразия, Северна Европа, държавите от Бенелюкс, Римокатолическата и Православната църкви и много други. Засега, в англосаксонските столици все още не обръщат кой знае какво внимание на „румънския проект”. Както се изрази един от водещите британски политолози, занимаващ се с проблемите на европейската сигурност: „всичко, свързано с Румъния, разкрива интересни възможности и открива перспективи за нови инициативи в Източна Европа и Черноморския регион, но самите румънци не са особено активни, а политическите им приоритети не са достатъчно ясно дефинирани”. Но свой ред, известният румънски анализатор Нику Попеску, изследващ проблемите на Източна Европа и Черноморския регион, се опитва да определи интересите и приоритетите на страната си в тях, но пък анализът му оставя много въпроси, касаещи вътрешната политика на Румъния. Макар че сегашният румънски президент Траян Басеску винаги се е стремял да формулира по-амбициозна и конкретна външна политика, след преизбирането му на поста, можем да очакваме допълнително усилване на геополитическия елемент във външната политика на страната. Очевидно, в Румъния печелят популярност десните политици, стремящи се да и гарантират по-значима геополитическа роля в бъдеще.
Не бива да забравяме, че латинските държави в Европа, като изключим Франция и Белгия, дълги години не се опитваха да формулират и реализират външнополитическите си интереси. Това, до голяма степен, беше свързано с авторитарното им минало, липсата на желание за активна намеса в международната политика и стремеж за решаване предимно на вътрешните проблеми. През последните десетилетия обаче, сме свидетели на нова динамика във външната политика на Италия, Испания и Португалия, които утвърдиха авторитета си на демократични държави със съвременна икономика, все по-активно участват в международните миротворчески операции и лансират различни политически и социални инициативи с общоевропейско значение. Тези държави, общо взето, приемат Франция за лидер на цялата „латинска” общност и са склонни да виждат в Германия стабилен и надежден партньор за реализацията на съвместни проекти и идеи. Трудно е да прогнозираме, доколко „латинската група” ще съумее да „раздвижи” румънския елит и да го ангажира в осъществяването на достатъчно мащабни съвместни геополитически задачи, но такива усилия несъмнено вече се полагат.
* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения
