13
Пон, Юли
30 New Articles

Държавата и предизвикателствата на ХХІ век

брой3 2010
Typography

 

Още от възникването си, държавата, като универсална обществена организация, обладаваща суверенна публична власт, а и специализиран апарат за регулиране на определени страни от обществените отношения и за легитимна принуда, носи печата на нейното обожествяване. Този теологизъм  кристализира в съзнанието на древните юдеи и намира отражение в свещените исторически книги на Стария Завет[1] Хилядолетия наред, теологичният възглед за възникването на държавата и същността на упражняващия политическата власт в нея не се поставя под съмнение.

През Древността обаче, елинските мислители Харонд от Катана и Талес Милетски залагат основите на друга трайна традиция - философската мисъл да се ангажира с перманентен анализ на държавата, изтъквайки нейните несъвършенства, като лансира различни модели на “идеалната” държава. За утвърждаването и развитието и в античната елинска и римска философия способстват творческото наследство на Платон[2], появата на първата рационалистична теория за произхода на държавата (на Аристотел), като надграждане над семейството и общината в името на “общата полза”[3], и политическите трактати на Цицерон[4].

Средновековните учения за държавата обаче, отново са върнати в руслото на универсалната религиозност. Но, изпитвайки известно въздействие на античната традиция, най-големите християнски авторитети (св. Иоан Златоуст и св. Августин Блажени) разглеждат държавата като дяволско установление, “основано на неравенството в живота” и намиращо се в антагонизъм с “Божието царство”[5], и дори като “разбойнически шайки, единство от грабежи, интриги и измами”[6].

Постепенно обаче възникват обективни условия за трайно утвърждаване на нова трактовка на държавата. Епохата на Ренесанса с присъщия й хуманизъм – нов антропоцентристки светоглед, дръзнал да оспори духовния монопол на църквата, уронва престижа на религията и поставя под съмнение опекунството на теологията над познанието. Това дава възможност на италианския хуманист Николо Макиавели в труда си “Владетелят” (1513, публикуван посмъртно през 1532 и включен още в първия “Индекс на забранените книги”, през 1559) да въведе термина “държава” като понятие за концентрирана публична власт в една територия (дотогава се използват различни други термини – империя, царство, кралство, княжество, страна, земя, народ, владение, управление, и др.) и да отправи обвинения срещу папата за съзнателно фрагментиране на Италия с користната цел да утвърди контрола си над италианските държавици[7]. Друго крупно постижение в тази област са прочутите “Шест книги за държавата” (1576) на френския историк Жан Боден, в които авторът излага учението си за държавния суверенитет, отхвърлящо божествения произход на властта на монарха и обосноваващо идеята за управление в съгласие с народа[8].

Последвалият Рационализъм залага трайния фундамент на науката, насажда творчески скептицизъм в нея и дава тласък на нейната еманципация от религиозната догматика. Сред първите респектиращи победи на разума над вярата е появилата се през ХVІІ век теория за обществения договор и естественото право, снела божествения ореол около държавата. Един от основателите на международното право -  нидерландският юрист Хуго Гроций, разглежда държавата не като Божие установление, а като резултат от обществен договор, по чиято сила гражданите доброволно се отказват от част от своите свободи, делегирайки ги на държавата срещу поетото от нея задължение да уважава неотменимите (от държавата) естествени права на гражданите и да гарантира тяхната вътрешна и външна сигурност. “Държавата, - констатира Гроций, - е съвършен съюз на свободни хора, сключен в името на съблюдаването на правото и общата полза.”[9]

Налагането на този нов светски възглед за държавата, като човешко творение, става възможно благодарение на мощното духовно движение на Просвещението, заляло през ХVІІІ век Стария и Новия свят и родило знаменития трактат на Жан-Жак Русо “За обществения договор”, обосноваващ неотчуждаемостта на естествените права и пълното народовластие[10]. Критичният поглед върху несъвършенствата на държавата подтиква немския професор Имануел Кант да обоснове в съчинението си “За вечния мир” (1795) своя философски проект за създаване, чрез  отказ от „необузданата свобода” (т.е. от част от националния суверенитет), на универсална (световна) държава като федерация на „свободни държави” с “републиканско устройство”[11].

И макар че традиционният теологичен поглед върху държавата продължава да се поддържа във философската доктрина на томизма, а впоследствие и на неотомизма, нарастват и съмненията, дали държавата изпълнява коректно своите ангажименти по обществения договор.

Съмненията прерастват в негативизъм под въздействието на европейските народни революции от средата на ХІХ век, помели ретроградните абсолютистки държави. Когато депутатът във френското Учредително събрание - публицистът Пиер Прудон, убедено настоява за “ликвидиране” на ненужната държава (1848), това не е прието сериозно. Но, през 1851, той публикува съчинението “Основната идея на революцията от ХІХ век”, в което лансира идеята за “премахване на властта в църквата, в държавата, в земята и в парите” и изграждане на “общество без авторитет” (наречено от него “анархия”), съставено от уравновесяващи се свободни сдружения[12]. Така Прудон става основоположник и теоретик на анархизма[13], получил разпространение в Европа и Америка. Основно му послание - отхвърляне на държавата като обществен анахронизъм, и замяната и със самоуправляващи се производствени, кредитни и потребителски работнически организации, основани на принципа на “взаимните услуги” - се отстоява не само от международния анархизъм, но и от анархо-синдикализма, създал, през 1922, свой Берлински интернационал на профсъюзите.

Резервите към държавата са подсилени от конкурентната на анархизма идеология – марксизма. Основателят и – немският философ Карл Маркс, разглежда държавата като “машина за класово господство” и “за социално поробване”, подчертавайки “чисто потисническия характер на държавната власт”[14]. А съратникът му Фридрих Енгелс в книгата си “Произход на семейството, частната собственост и държавата” (1884) констатира, че съвременната му държава върви “с бързи стъпки” към стъпало, на което ще се окаже “положителна пречка за производството”, и се ангажира с прогнозата за нейното по-нататъшно развитие: “С изчезването на класите неизбежно ще изчезне и държавата. Обществото, което ще организира производството по нов начин,  въз основа на свободна и равна асоциация на производителите, ще запрати цялата държавна машина там, дето ще бъде истинското и място: в историческия музей”.[15] Прогнозата е приета като неоспорима истина от Ленин в съчинението му “Държавата и революцията” (1917)[16], широко рекламирано от неговата болшевишка партия, от Комунистическия интернационал и комунистическите партии по света. Разграничилите се умерени марксисти – социалистите – ратуват, от своя страна,  за държава без принудителна власт.

Дооформянето на “учението за държавата” (термин, въведен от Роберт фон Мол) като съвкупно научно познание за държавата[17] съвпада с рухването на авторитета на националните държави, през първата половина на ХХ век. Насаждането на великодържавен шовинизъм, унизителното третиране на малцинствените общности, раздухването на междунационални вражди и вкарването на огромен брой държави в изтребителни локални и световни войни предизвиква растящо недоволство от държавата. Австрийският професор Лудвиг Гумалович лансира нова “теория за насилието” като иманентно присъщо на държавата още от самото й възникване. Уважавани професори по държавно право обявяват държавата за мъртва: французинът Леон Дюги, германците Ернст Форстхоф и Карл Шмит.

Тенденцията към отслабване на държавността получава развитие и след приключването на студената война, във връзка с едностранното поддържане на изкуствени държавни формирования (т. нар. Севернокипърска турска република), изчезването на неиздържали изпитанието на времето държави (Германската демократична република) и разпадането на наложени съставни държави (СССР, СФРЮ, Чехословакия).

Най-авторитетните днешни изследователи на държавата обаче не споделят този песимизъм. Впрочем, те не са и оптимисти за бъдещето и. В труда си “Държавата” (1998), проф. Щефан Бройер от Хамбургското висше училище за икономика и политика констатира, че държавата не е мъртва, а е само „размагьосана” и се намира в криза, но ще продължи съществуването си като най-важен орган на политическата власт в обществото, споделяйки господството си с други инстанции на властта[18]. В монографията си “Съвременната държава” (2001), известният руски професор по държавно право Вениамин Чиркин я характеризира като “демократична, правова, социална, светска държава” и я разглежда като “първообраз на бъдещата държавност, основана на общочовешките ценности”. Анализирайки най-разпространените концепции за съвременната държава (за “силна” и за “слаба” държава, за “минимална” държава, за “народна” държава, за “нова демократична” държава, за “държава на благоденствието” и др.), авторът отстоява тезата за “ефективна” държава. Като най-голямото предизвикателство пред съвременната държава Чиркин откроява нейното “отчуждение от обществото”. За да го преодолее, държавата трябва “да се върне в обществото, по най-тесен начин да сътрудничи не само с партийните върхушки, но и с нисшите звена на различните организации на населението, с гражданските инициативни групи”.[19] В появилата се през 2004 книга “Строежът на държавата”, нашумелият след студената война американски политолог Френсис Фукуяма стига до извода, че се ерозират устоите на днешната държавност, макар да е убеден, че държавата не отива към залез, тъй като, според него, това би означавало катастрофа[20]. “Отстъплението на държавата не е нито всеобщо, нито необратимо”, констатира директорът на Френския международен изследователски център Сами Коен[21].

Ерозията на съвременната държава

Кои са факторите, явленията и процесите, ерозиращи буквално пред погледа ни съвременната държава?

Към подриване на устоите на държавата неумолимо води самата природа на капитализма. Още немският философ Хегел забелязва, че капитализмът означава освобождаване от обвързаност с определена територия. Със свободното движение на идеи, хора, стоки и услуги, както и с преплитането на международните финансови пазари, съвременният капитализъм като „най-съдбовната сила в нашия модерен живот”[22], прави държавните граници все по-несигурни и по-пропускливи. Към началото на 90-те години на ХХ век, мултинационалните корпорации надминават 37 000 и имат около пет пъти повече дъщерни фирми, концерни и холдинги. Вече е налице организирана транснационална икономическа власт, оказваща перманентно въздействие върху политиката на държавите. Ерозиращ ефект имат и някои други измерения на капитализма: икономическият растеж е съпътстван от замърсяване на околната среда; трупането на богатства произвежда бедност и отваря ножицата на социалната несправедливост; капитализмът е саморегулиращ се хаос, в който най-високите сметки се плащат от губещите. Така, присъщите на капитализма хаотични процеси, съчетани с несъвършенствата на държавата и с финансовия ресурс на крупния бизнес, намаляват държавния авторитет и създават благоприятна среда за подчиняването и на корпоративните играчи. Така, триумфално шестващият във времето капитализъм наистина изправя държавата пред реалната заплаха да не може да изпълнява главните си функции - контрола върху територията, народа и властта.

Държавата изпитва нарастващи трудности в осигуряването на властта си над своята собствена територия и по друга важна причина. Части от територията на държавата са недосегаеми за самата нея – ромските гета на Балканите, арабските квартали в Западна Европа, негърските зони в САЩ и други подобни са почти непристъпни както за публичната администрация, така и за полицията.

Днешната държава все по-трудно контролира и своя народ. Нарастващи проблеми създават зачестилите след студената война миграционни вълни. Към началото на 90-те години на ХХ век, под закрилата на Върховния комисариат за бежанците на ООН, са 23 млн. души. Непрекъснатото навлизане на имигранти хетерогенизира населението и изостря конфликтите в него. От опитите на държавата да регулира този проблем са недоволни всички страни: имигрантите – защото са третирани като втора категория жители на страната; обществото – защото държавата не провежда приемлива социална политика спрямо пълноправните си граждани; държавата – защото е изправена пред необходимостта да осъществява социална политика спрямо лица, по отношение на които юрисдикцията и е ограничена.

Очевидно, държавата отдавна не се справя убедително с основните си задължения по обществения договор. Тя вече не може да гарантира сигурността на гражданите от външна опасност – изобретеното към средата на ХХ век ядрено оръжие може да порази всяка точка на всяка държава. Дори изглеждащите всемогъщи САЩ се оказват, в началото на ХХІ век, уязвими и въпреки предупрежденията не съумяват да спестят на своите граждани шока от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон, на 11 септември 2001. Оказва се, че съвременната държава не е в състояние да гарантира и вътрешната сигурност на гражданите. След студената война рискът в Германия човек да стане жертва на взлом се е увеличила четири пъти, а рискът да бъде ограбен – пет пъти. При положение, че германската държава е постигнала разкриваемост при взлома едва 16.2%, а при грабежите – само 30%, като значителна част от престъпниците не са заловени от полицията, а от пострадалите. Неспособността на държавата да гарантира сигурността на гражданите поражда бум на частните служби за сигурност. В Германия лицензираните охранители, детективи и специалисти по техниката на безопасност, през 1990, са около 200 000, при 245-хилядна полиция; а в САЩ те са 1.5 млн., при 600  000 полицаи. Освен това, съществуват много нелицензирани частни охранители. Да не говорим за мафиотските групировки и частните рекетьори, определящи обществения ред в обширни територии, които на практика контролират (в доста бивши съветски републики, в някои латиноамерикански държави, в Сомалия, и другаде).

Освен това, съвременните държави разделят изкуствено национални и етнически общности: българи са принудени да живеят от двете страни на българо-сръбската граница, посред земите на баските преминава испанско-френската граница, компактни земи на кюрдите се оказват в пределите на Турция и на Ирак, и прочее.

Друг проблем произтича от наличието на самите граници на днешните държави, които препятстват нормалното общуване между хората, а те, вече обладани от  гражданско съзнание и гражданска активност, проявяват все по-малка готовност да се съобразяват с тези наложени им от държавите ограничения.

Върху възможностите на държавата да изпълнява успешно своите функции, влияние оказва и неефикасността на държавното право. То става все по-несистематично и по-непрегледно, в резултат на което гражданите все по-трудно успяват да установят валидното в момента право. А и държавата не е вече в състояние да застави гражданите си да спазват правото, дори когато става дума за опазването на собствения им живот и частна собственост.

Устоите на съвременните държави се подкопават и от протичащите съществени изменения в механизмите на тяхното функциониране. В модерния свят държавното управление вече не е познатата класическа пирамидална система с централизирано вземане на решенията и автоматичното им последващо прилагане. Законодателната власт се преориентира към политика на финално проектиране, поставяща общите цели, но оставяща на изпълнителната власт широко поле за избор на подходящи стратегии за реализацията им. Политиката на държавата в икономическата, екологичната и социалната област се определя чрез договаряне със социалните партньори – мощните национално представителни работодателски организации и синдикати. Политиката на административните единици се поставя в зависимост от корпоративните мрежи и социалните актьори. Така, изтощената публична администрация се пренасочва към децентрализиране и делегиране.

Ограничените възможности на държавния апарат се усещат все по-осезателно от растящия брой основни проблеми на нашето време, които не могат да намерят своето решение в рамките на отделната държава. Формира се широка обществена нагласа, че очертаващата се екологична опасност, планетарната климатична сигурност, гладът и нелечимите болести, бежанските и миграционните потоци, хуманитарните катастрофи, организираните престъпни мрежи, международният тероризъм и други насъщни проблеми на съвременността правят безпомощна която и да било отделна държава.

Големи пробойни в държавата нанася процесът на глобализация. Религията, изкуствата, философията, науката и културата по начало не търпят държавни ограничения. От века на интернационализацията (ХІХ век) стопанските връзки получават световни измерения и започва изграждането на глобален пазар, който прави държавите пропускливи за стоки, услуги, капитали и работна ръка. В самото начало на ХХ век възниква съвременното международно право, утвърждаващо редица световни стандарти. От Първата световна война насам, глобална става и политиката. Съвременните технологии правят света видимо по-обвързан в сравнение дори с близкото минало. Модерните комуникации и медиите компресират времето и пространството, превръщайки живеещите в различни държави хора в единно социално и културно пространство. Така, сред тях се налага усещането, че живият в едно “глобално село”. Изграждането на отношенията между хората на наднационална планетарна основа неумолимо води до промяна на отношенията вътрешно – външно. Напредва процесът на увеличаваща се прозрачност на държавните граници и на тяхното отваряне. Държавите се размиват, като автономни и затворени единици, губят контрол върху данъците и все по-трудно контролират вътрешните икономически, социални и културни процеси. Създадените глобални институционални структури превръщат държавите в брънки на една наднационална верига[23].

Тези глобални структури са само част от по-широк проблем, свързан с международните междуправителствени организации, чийто брой надминава 1000, още през 1989. Държавите делегират на международните организации, в които членуват, определени управленски функции. Самите международни организации изработват стандарти и правила, чието спазване става международно правно задължение на страните-членки, и налагат санкции на държавите при тяхното неизпълнение. Всяка страна членува в много международни организации и поемането на ангажименти по членството в тях, както и по множество международни конвенции и споразумения, ограничава все повече периметъра на държавата.[24]

Настъпилите от началото на 90-те години на ХХ век промени в света поставят съвременните държави пред нови сериозни изпитания. Ако по време на студената война рисковете за световния мир произтичат от конфликтите между държавите, то след нея те се оказват, преди всичко, вътре в самите държави. Това води до ревизия на действащото международно право по отношение традиционния принцип за ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави. От средата на 90-те, Организацията на обединените нации, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, НАТО и други влиятелни международни организации започват да се преориентират към концепцията за международна “хуманитарна намеса” в суверенни държава, чиито власти издевателстват над своите малцинствени общности[25]. Тази нова ориентация превръща множество от държави от различни континенти в обект на външна намеса, като в някои от тях са установени международни протекторати.

Сред по-новите „ограничители” на държавата е наблюдаващото се след Студената война намаляване броя на тоталитарните и авторитарни режими. Самото им установяване в миналото е свидетелство за слабостта на държавата. А след превъзмогването им, обществата вече не са така склонни да придават на държавата прекомерна власт. Още повече, че тя е активно използвана при преразпределението на общественото богатство в полза на малцина олигарси[26].

Ключов фактор за задълбочаване на недоверието в държавата е утвърждаването на гражданското общество. Към края на Студената война то се активизира и успява да помете повечето от тоталитарните и авторитарните режими. Укрепвайки позициите си във все повече държави, гражданското общество отново поставя в дневния ред на нашето време въпроса: “колко държава ни е нужна?”. Традиционният етатизъм, разглеждащ държавата като най-съвършената социална организация и претендиращ за все повече и повече държава, се подлага на непримирима критика със справедливия упрек за стремеж към тоталност[27]. Сочейки очевидните несъвършенства на държавата, гражданското общество все по-настойчиво се стреми към деетатизация – освобождаване на държавата от непредвидени в обществения договор правомощия, ограничаване на възможностите й за прекомерна намеса в живота на гражданите и извоюване на територии в икономическия и духовния живот, заети неправомерно от държавата[28].

Анализът на състоянието на съвременната държава не оставя съмнение в ускоряващия се процес на нейната ерозия и задълбочаване на кризата на доверието към нея. Малкото останали посттоталитарни държави, макар и да правят опити за адаптирането си към новата международна среда, преживяват масови бягства (Куба) и протести на студенти и малцинства (Китай). Расте широкото обществено недоволство от авторитарните държави. Тежък удар върху престижа на държавата нанасят т.нар. провалили се държави. Някои от тях стигат до фатален край (ГДР, Съветският съюз, Югославия, Чехословакия). Други пък преживяват пълен разпад на държавността (Хаити, Сомалия, Судан, Афганистан, Ирак). Провалилите се държави стават източници на напрежение, конфликти, организирана престъпност и международен тероризъм. Намалява доверието към държавата дори в САЩ, чиито граждани не бяха предпазени от терористични атаки, а след тях се оказаха лишени от значителна част от своите свободи. По всичко личи, че общата криза на държавата не дава възможност тя да продължава да се развива в традиционните си параметри: териториална принадлежност, политическо господство, правов ред, стопанска организация, социално-културна хомогенност.

Положението на днешната държава не бива обаче излишно да се драматизира. Държавата си остава главния носител на вътрешната и външната сигурност, както и на юридическа сигурност за икономиката. Държавата се опитва да се справи и с поетите нови компетенции в областта на икономическата, екологичната и социалната политика. А и хилядолетният опит показва способността на държавата да се развива и да се адаптира към променящата се вътрешна и международна обстановка. Тоест, няма изгледи за изчезване на държавата в обозримо, а и в по-далечно бъдеще.

Следователно, въпросът опира до отговорите на държавата на предизвикателствата, пред които е изправена. Те обаче са доста различни. Особен интерес представляват отговорите на най-напредналите в развитието си държави – северноамериканските и западноевропейските. Нагласите от двете страни на Атлантическия океан обаче са противоположни: демоскопско проучване от 1981 показва, че гражданите на САЩ, които се гордеят много със своята нация, са 79%, докато делът на тези граждани в Западна Европа е само 38%. При това положение не е чудно, че западноевропейците и северноамериканците търсят решението в различни посоки.

Отговорът на САЩ

Останали единствена световна суперсила, след края на студената война, САЩ издигат глобализма в ранг на държавна политика. Идеята да се използва напредващият реален процес на глабализация за изграждане на доминиран от Вашингтон “нов световен ред” е възприета още в началото на 90-те години на ХХ век от президента Джордж Буш-старши и скоро след това е обоснована от свързания с Белия дом американски политолог Франсис Фукуяма в мощно рекламираната му книга “Краят на историята и последният човек” (1993). Разсъжденията си за съвременната държава авторът изгражда върху разгромна критика на националната държава. Отрича се наличието на ““обективен” национален интерес, задаващ обща линия на поведение на държавите”. Национализмът, като идеология на националната държава, “не е универсално човешко достойнство” и “не е напълно рационален”, твърди Фукуяма, обявявайки го дори за “случаен феномен” с дремеща “ужасяваща ирационалност”. Но “нациите не са вечни” - “нацията, като източник на тимотична идентификация, вече започва да губи значението си”, а “национализмът неизбежно ще изчезне като политическа сила”, както се вижда от “постепенния му упадък”, пророкува авторът. Днес, мощни “икономически сили стимулират премахването на националните бариери, чрез изграждане на единен интегриран световен пазар”. Този процес, според Фукуяма, трасира пътя на нов “световен ред”, вдъхновен от великите идеи на космополитизма и универсалната държава[29].

В името на глобализацията са впрегнати всички международни организации, доминирани от САЩ: Световната банка, Международният валутен фонд и други международни финансови институции, НАТО, създадената през 1995 Световна търговска организация, и други. В началото на ХХІ век обаче, и особено след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, на 11 септември 2001, все по-ясно започва да се очертава крахът на глобализма: пропадат надеждите на САЩ той да бъде представен като “регионален проект” на Запада; останалите велики сили и другите големи геополитически играчи съзират опасност в предприетия от Белия дом глобален експеримент; става очевиден резултатът от така налаганата глобализация – разширяване на пропастта между богати и бедни; надделява разочарованието от глобализацията в американското й разбиране; вижда се, че светът не е готов за подобна глобализация, както и неспособността на САЩ да я наложат.[30]

Сред най-убедителните признания за краха на глобалистката политика е книгата на същия този Фукуяма “Строежът на държавата” (2004). В нея няма и помен от убеждението, че “намалява ролята на държавата”, че “мощта на националната държава залязва” и, че “националните държави са умиращи динозаври”. Липсват и възхвалите по адрес на “виртуалната държава”. Прокламира се връщане към традиционното за политиката, дипломацията и науката в САЩ убеждение, че бъдещето принадлежи на суверенната национална държава[31]. Разбира се, в американското й разбиране - т. нар. „минимална държава”, “ограничена до тесните функции на защита от насилие, кражба, измама, неизпълнение на договори и т. н.”, на която се гледа като на „единствената морално предпочитана и морално допустима държава”[32].

Тези, препотвърдени в началото на ХХІ век, тези на американския елит произтичат от собствения му исторически опит – култът към националната минимална държава досега е носил успехи на САЩ. Затова актуалният американски отговор на предизвикателствата пред държавата включва: укрепване на националната държава; изграждане на национална държава там, където тя липсва; по-малко присъствие на държавата в живота на гражданите, но по-надеждна държава в делегираните от обществото области; пренебрежение към международните междуправителствени организации, ограничаващи националната държава (което обаче не пречи на Вашингтон да държи на доминираните от него международни организации, за да отстоява чрез тях собствените си глобални интереси в областта на свободната търговия, програмата “Открито небе”, присвоеното право на  намеса във вътрешните работи на други национални държави, и пр.)

Опитите на САЩ да прокарват във всички части на света своите предпочитания към националната държава често се натъква на големи трудности. Особено в Азия и Африка, където процесът на формиране на нациите е доста закъснял и протича твърде бавно. Изключение правят само Япония, Китай и Иран, а в известна степен и арабските държави, поради етническата еднородност на населението. Повечето азиатски и африкански народи са бивши колониални владения, чиито държавни граници не съвпадат с етническите. Сериозни трудности създава и тяхната икономическа неразвитост. В повечето случаи националнообразувателният процес приключва едва след извоюването на независимостта, след Втората световна война. В редица страни на Тропическа Африка процесът на формиране на нации пък едва прохожда през втората половина на ХХ век. А етническото развитие в някои африкански страни още не е достигнало равнището на народност.

След студената война САЩ лансират тезата за “провалените” държави и въз основа на нея обявяват за “остарял” националния суверенитет, като фундаментален принцип на международното право[33]. Вашингтон смята, че посегателствата на държавата върху човешките права дава правото, дори налага задължението, за външна намеса. Като единствена, след студената война, суперсила, САЩ се опитват да поставят в центъра на световната политика въпроса за повишаване на демократичната легитимност на слабите национални държави и създаване на самоподдържащи се институции. С тази доктрина, и понякога без санкция от ООН, САЩ организират “хуманитарна намеса” в редица страни от почти всички континенти: Сомалия, Камбоджа, Босна, Съюзна република Югославия, Източен Тимор, Афганистан, Ирак. Усилията на Вашингтон за изграждане на национални държави в тези случаи преминават през няколко етапа. Първият е свързан с нарушаване на суверенитета и установяване на международен протекторат. Вторият се характеризира от официален Вашингтон като „постконфликтна реконструкция” и включва създаване, с международна подкрепа, на стабилни институции: армия, полиция и администрация. Целта на третия етап на това своеобразно държавно инженерство е изграждане на самоподдържащи се национални институции, които да могат да функционират и след оттеглянето на външните сили. Последният, четвърти, етап се свежда до укрепване на все още слабата национална държава, която още не е в състояние да изпълнява някои важни функции: ефективно законодателство, финансова стабилност, ефикасно образование, и други. Отделни елементи от тази стратегия САЩ прилагат и спрямо други държави: Мексико, Панама, Перу, Хаити, Кения, Гана.

Ако допуснем, че негативната реакция на засегнатите страни и на  държавите-опоненти на САЩ е субективна и пристрастна, можем да се позовем на американския анализатор на тази политика на Вашингтон – добре осведомения проф. Фукуяма, бивш служител в Държавния департамент. Той прави следните по-важни констатации за основните й проекции:

- САЩ пренебрегнаха предупрежденията на европейците, че нация и национална държава не се създават „отвън” (опитите за създаване на нации в някои африкански страни на юг от Сахара търпят неуспех, тъй като създаденият там институционален капацитет бързо бива ерозиран);

- САЩ подцениха факта, че в Афганистан никога не е имало национална държава, а при това положение шансовете за успешна външна намеса изглеждат нищожни;

- Самонадеяността на САЩ по отношение на Ирак им изигра лоша шега – те осъществиха едностранно интервенцията в страната, оставяйки „държавното строителство” в ръцете на Министерството на отбраната, без то да има необходимия капацитет за това;

- В Босна и в Косово САЩ наложиха институции и законодателство без оглед на местните традиции.

Обобщавайки всички опити на САЩ за международно изграждане на национални държави, Фукуяма стига до следните изводи:

- При осъществяването на своята политика САЩ допускат повтарящи се грешки, например неумение да се предотвратят масови грабежи и граждански безредици;

- Понякога САЩ успяват да стабилизират ситуацията и да разчистят пътя за постигане на споразумение между различните вътрешни сили, но в крайна сметка усилията им за “изграждане на капацитет”, на практика, водят по-скоро до “изсмукване на капацитет”;

- Вместо да изграждат капацитет, САЩ го заместват, в резултат от което локалният капацитет не нараства;

- Впоследствие възниква криза в друга част на света, САЩ пренасочват вниманието си натам и локалният капацитет не може да издържи, като се явява и рискът от възстановяване на предконфликтната ситуация.

Освен че не дава очаквания ефект, продължава анализа си Фукуяма, тази политика на САЩ поражда и други проблеми:

- Страните-бенефициенти са поставени в квазиколониални отношения спрямо т. нар. международна общност, с което фактически се възстановява компрометираната “мандатна система” на Обществото на народите, действала между Първата и Втората световна война, при която една държава получава управлението на друга с мандат на световната универсална организация (резултатът отново е взаимно разочарование – и на донорите, и на бенефициентите);

- Опитите за изграждане на национални държави отвън поставя остро въпроса за международната легитимност на външната намеса, по който се очертава истинска пропаст между САЩ и ЕС: докато американците се ориентират към външна намеса без международна санкция, европейците държат на международните организации и на международното право, убедени, че външната намеса трябва да произтича не от националния интерес на една държава, а от общото благо, международната справедливост и международната легитимност (а и съвременният свят приема за легитимно не управлението на външни сили, а единствено  самоуправлението).

Глобалната оценка на Фукуяма за усилията на САЩ за изграждане на национални държави по света е необичайно откровена за толкова обвързан с  официален Вашингтон анализатор. Той определя тази политика като “имперска” и “неефективна”[34].

Европейските алтернативи

Европейците търсят отговорите на предизвикателствата пред съвременната държава в други посоки. Техните разбирания за държавата също произтичат от собствения им исторически опит, но той е далеч по-богат, със своите четири хилядолетия политическа история, и дава различна насока на мисълта им. Те не споделят американските надежди за суверенната национална държава, макар че именно в  Европа се поставя началото на процеса на формиране на първите нации (през ХІV век), заражда се и кристализира идеологията на националната държава (от края на ХVІІІ век) и се утвърждават първите национални държави (към средата на ХІХ век). Но именно най-богатият европейски опит по отношение на националната държава показва и какви са обективните резултати от налагането на този модел: етнически и религиозни чистки, напрежение в междусъседските отношения, териториални претенции, великодържавен шовинизъм, политически авантюризъм, междунационални ежби, провокативни действия, кървави двустранни, регионални и европейски войни[35]. Особено поучителни за европейците са двете световни войни, разпалени от непримиримо настроени една към друга европейски национални държави, когато европейци избиват европейци, под звуците на патриотични маршове. В крайна сметка чудовищната сметка е платена от Европа като цяло: Старият свят прахосва живота на десетки милиони жертви, понася нечувани материални разрушения, изчерпва златните и валутните си резерви, попада под външна финансова зависимост, губи моралните и фактическите основания да бъде колективен световен лидер, а непосредствено след Втората световна война попада в клопката на двете извъневропейски суперсили – САЩ и Съветския съюз.

Трескавото търсене на спасение от задънената улица, в която моделът на националните държави натиква Европа, ражда най-убедителната европейска алтернатива на националната държава – изграждане на наддържавна организация на принципа на интеграцията, предполагащ доброволен отказ от части от националния суверенитет и тяхното делегиране на наддържавни институции. Смисълът на започналата в средата на ХХ век европейска интеграция не е премахване на държавите, а изграждане и укрепване на наднационалните институции, които да развиват солидарността между нациите. С всеки нов редакционен и учредителен договор функциите, на органите на Европейския съюз нарастват. Предимно чрез квалифицирано или обикновено мнозинство, и само по изключение с консенсус, се формира Общностно право, ерозиращо един от класическите белези на досегашната държавност – суверенното вземане на решенията. При това, правото на ЕС има примат над националните законодателства на държавите-членки, без да оспорва върховенството на собствените им конституции. Съюзът се изгражда на принципа на субсидиарността – създаване на многоетажна политическа организация (общини – области – държави – наднационална общност), в която компетенциите преминават на по-горен етаж само ако не могат да бъдат изпълнени на по-долен. ЕС работи в пряко сътрудничество не само с националните власти, но и с местните и регионалните власти, а също с множащите се наднационални социални партньори: европейските политически партии, представителните европейски синдикати и работодателски съюзи, екологични и други неправителствени организации. Наред с това, Съюзът осъществява тясно взаимодействие с националните администрации (по данни от 1990, 1/4 от висшите служители на Германия са преки участници в комисиите на Общността). Окуражен от успешното развитие на европейския интеграционен проект, след приключването на студената война ЕС се заема с осъществяването на респектиращи проекти, променящи представите за съвременната държава: вдигане на вътрешните междудържавни граници, в рамките на Шенгенското пространство (от 1995), в което участват не само държави от Европейския съюз, но и други европейски страни; учредяване на Еврозоната (2002), като участващите в нея държави изоставят вековните си национални валути и възприемат еврото като обща парична единица; създаване на Европейски сили за бързо реагиране (2003), включващи военни контингенти на всички държави от Съюза и подвластни на наднационалните европейски институции.

Досегашният резултат от европейската интеграция е появата на уникален и трудно обясним политически феномен – Европейският съюз. Той принадлежи към международните организации, но се отличава принципно от класическите им образци, тъй като надвишава значително тяхната правоспособност. Съюзът притежава повечето качества на държава и действа в международните отношения почти като държава, но не е такава. В сегашния си вид, той наподобява конфедерация, но не е. Има характерни елементи на съюз, но това не изчерпва дълбоката му същност. Външно, той все повече прилича на федерация, ала първичното му право не обхваща всички съществени елементи на една федерална конституция, макар Съдът на Европейските общности да разглежда учредителните му договори като “конституционна харта”. Някои анализатори (особено неевропейски) го подозират в стремеж към изграждане на централизирана супердържава, но самият Съюз открито се разграничава от подобна перспектива и се отнася с искрено уважение към националните, регионалните и локалните идентичности. ЕС още дълго ще си остане “неидентифициран политически субект” – една “доста объркваща конструкция”, “хибрид” на международното право, своеобразна “политическа система”, основана на “споделен суверенитет” между държавите-членки и наднационалните им институции[36]. Ясно е обаче, че Съюзът върви към нова суверенна структура, която все повече ще определя функционирането на държавите-членки и живота на техните граждани.[37]

Наред с успешното развитие на европейския интеграционен проект (най-голямото му постижение безспорно е отказът от войната като средство за решаване на спорове между държавите от Съюза), волята за неотклонно следване на избрания път има и други източници. Самата дефиниция за националната държава не се вмества в традиционно нехомогенни европейски държави, като Белгия и Швейцария например. Тежненията към националната държава обективно вече не обслужват общоевропейския интерес[38]. Като най-малък континент, разделен на над 50 държави, Европа просто няма  шанс пред основните си конкуренти – САЩ и Япония (сега), Китай, Русия и Индия (в недалечно бъдеще).

Всъщност, междудържавната интеграция вече не е само европейски феномен. Уникалният политически проект на европейците се следи отдавна с огромен интерес от всички други континенти. След края на студената война се предприемат и опити той да се приложи в други части на света. В Латинска Америка, групата Меркосур работи успешно (от 1991) за изграждане на  Общ пазар, а алиансът ALBA (основан през 2004) реши да въведе, от 2010, обща валута „сукре”. На мястото на Организацията за африканско единство, през 2001, е създаден Африкански съюз. Обсъждат се проекти за създаване на Азиатска икономическа общност и на Американска икономическа общност. Очертаващото се сближаване на законодателствата, икономиката и условията за живот в посочените региони дава шансове за успешни повторения на пионерския европейски интеграционен проект.

Но междудържавната интеграцията между държавите всъщност е само един, макар и най-убедителния европейски отговор на предизвикателствата пред съвременната държава. В търсенето на алтернативи на доминиращата през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век национална държава, Старият свят дава още няколко интересни отговора.

Горчивият собствен опит в областта на националната държава, както и разразилата се към средата на ХХ век дълбока криза на общественото доверие към нея, подтиква европейците да започнат да отдават предпочитание на друго свое отроче – социалната държава. Началото на ангажирането на държавата в социалната област е поставено още през ХІХ век в Германия, Швеция, Франция и Великобритания, а западноевропейската социална държава кристализира след Втората световна война. Като основни стълбове на социалната държава се очертават “хуманизирането” на капитализма, намаляването на неравенството, социалната справедливост, социалното здравеопазване и социалната образователна политика. Социалната държава дава най-убедителен отговор на безжалостния „социален дарвинизъм” на ранния капитализъм. Тя преструктурира държавния бюджет в полза на социални програми, чрез които преразпределя националното богатство. Голямо предимство на социалната държава е нейната повишена чувствителност към бедните и осигуряването на определено минимално равнище на качеството на живота на всяко човешко същество. Социалната държава се ангажира с решаването на важните за обществото проблеми, свързани със замърсяването на околната среда, чрез провеждане на екологична политика, основана на научните знания. Освен това, тя е диалогична държава. При корпоративния модел на представителство на интересите, държавата установява социално партньорство с национално представителните работодателски и синдикални организации и търси консенсус с тях по проблемите на трудовите отношения, социалните застраховки и равнището на живота на гражданите (Австрия, Норвегия, Швеция, Холандия, България, и много други). При консенсусния модел, социалната държава работи в сътрудничество с елитите на социалните сегменти – етнически, религиозни, езикови и други (Швейцария, Белгия, Люксембург, Босна и Херцеговина, Македония и т.н.). При плуралистичния модел (прилаган последователно и в самия ЕС), социалната държава включва в решаването на проблемите групите по интереси с големи ресурси и субсидирани от самата нея малки групи, за да ги превърне в значим противовес на мощните лобита. Социалната държава е икономически по-ефективна държава, която не се бои да се намесва в стопанския живот за да превърне икономиката във функционално обвързана система, а също да осъществява коригиращи и компенсиращи мерки в името на обществения интерес. Социалната държава е и по-стабилна държава – неслучайно в Швеция, дала класическия й модел, след 1914, са проведени само едни предсрочни избори (през 1958). И макар въпросът за мярата на социалната държава да продължава да се дискутира, предимствата й изглеждат неоспорими: тя притъпява социалните колизии, гарантира обществено равновесие и осигурява по-благоприятна среда за успешна икономика[39].

Друг европейски отговор на предизвикателствата на съвременната държава е създаването на Съвета на Европа (1949) и утвърждаването му като надежден гарант за спазване на индивидуалните и колективни права в държавите-членки (към настоящия момент организацията включва всички европейски държави, освен притежаващата статут на наблюдател Ватикана и Беларус). В най-важната от над 200-те си конвенции – Европейската конвенция за правата на човека (в сила от 1953), този своеобразен “клуб на европейските демокрации” предвижда и успешно задейства (от 1959) наднационален механизъм за ефективна закрила на тези права – Европейския съд за правата на човека[40]. Успехът на организацията се утвърждава с течение на годините чрез разширяване на закриляните права с протоколи (досега общо 14), допълващи посочената конвенция. Признание за ефикасността на европейската система за закрила на човешките права са проявяваният голям интерес към нея в света и опитите тя да се приложи, в адаптиран вид, и на други континенти. През 1969, Организацията на американските държави приема Американска конвенция по правата на човека, влязла в сила през 1978, макар САЩ да отказват и до днес да я ратифицират. Впоследствие, Организацията за африканско единство приема Африканска харта за правата на човека и народите (1981, в сила от 1986).

Прегледът на основните европейски отговори на предизвикателствата пред съвременната държава няма да е пълен, ако не обърнем внимание на важния принос на Стария свят в обогатяването на теорията за нацията. През 1990, повлиян от края на студената война, един от най-големите мислители на нашето време – Юрген Хабермас, лансира плодотворната концепция за “гражданската нация”, като алтернатива на традиционното разбиране за “етническа нация”. Идеята си той обосновава в сборника с политически есета “Постнационалната констелация” (1998). Хабермас посочва наличието на “първи пукнатини в сградата на “нацията”, констатира ”обезсилването на националната държава” и поставя въпроса, “може ли демокрацията на социалната държава да се запази и развие отвъд националните граници” през “идващото хилядолетие?”[41]. Въз основа на разбирането за необходимостта от отказ от утвърдената представа за нацията като “еднородна общност”, творяща “национална култура”, Хабермас разработва идеята си за “нация на гражданите” като “политическа публично-правна общност”, която “остава отворена за включването на граждани от всякакъв произход”, основаваща се на “конституционен патриотизъм” и “обща политическа култура”[42]. “Една нормативно задоволителна алтернатива” на националната държава авторът вижда “във федеративното оформяне на дееспособен, в сферата на социалната  и икономическата политика Европейски съюз, който по-нататък да може да обърне погледа ни към бъдещето на притежаващия усет за различията и социално израстващ космополитен ред. Една Европа, която се ангажира с опитомяването на властта във всяка форма – както социална, така и културна”[43]. Идеите на Хабермас намират добър прием не само в Европа, но и във философската мисъл на други континенти[44] и очертават перспективата на извършващата се фундаментална промяна в европейското разбиране за нацията, което помага и на практическата политика за преодоляване недостатъците на националната държава и, по-специално, на изкушенията й да посяга върху правата и свободите на малцинствените общности.

В глобален план, европейците приемат необходимостта от външна намеса при очевидни проблеми вътре в държавите. Самите те участват в международни намеси (във вътрешните конфликти в Югославия, през 1991-1992, по време на кризата в Македония, през 2001, при учредяване на временния Съюз Сърбия и Черна гора, през 2003, в Грузия, през 2008, и пр.) и в това отношение позицията им изглежда се родее с тази на северноамериканците. Но това е така само на пръв поглед, защото подходът на Европа много съществено се отличава от използваната от САЩ стратегия, за която стана дума по-горе. Докато Вашингтон предпочита да борави с термина “международна общност”, включвайки в нея само държавите, готови да следват САЩ на световната сцена, европейците държат на международните организации и не споделят американския негативизъм към тях. Те схващат междудържавните организации като попечители на общото благо на света и виждат в тях богати възможности за мирно решаване на сложни международни въпроси, за установяване на по-балансиран и справедлив свят и за развитие на международното право, което, според тях, трябва да се спазва от всички държави. Освен това, те държат на равноправното участие на държавите в международните организации и не приемат опитите на отделни държави да търсят в тях само изгода за себе си. При възникване на необходимост от външна намеса в определена държава, по хуманитарни подбуди, европейските държави и ЕС, като цяло, настояват за спазване на международното право и легитимна санкция от страна на ООН. В тях европейците виждат норми и институции, ограничаващи изкушенията на силните държави да се намесват своеволно във вътрешните работи на по-слаби суверенни държави, следвайки собствените си национални интереси[45]. Освен това, ЕС настоява, при възникване на необходимост от външна намеса в конкретна държава, да се отдаде приоритет на регионалния подход (ако държавата е в Азия, ООН да възложи намесата и регулиращата роля предимно на азиатски държави; в случай че държавата е европейска, подобен мандат да получат предимно европейски държави; и пр.). В това отношение, ЕС намира подкрепата на международната общност (в европейския смисъл, този термин включва всички държави-членки на световната универсална организация), доколкото почти всички държави по света са заинтересовани от по-надеждни международни гаранции за собствената си национална сигурност, отчитане на регионалните и местните традиции, зачитане на международните организации, спазване на международното право и повече справедливост в международния живот.

Някои изводи

Въз основа на изложеното по-горе могат да бъдат направени няколко по-общи изводи:

- След Първата световна война държавата изпада в криза, която се задълбочава след Втората световна война, като тази тенденция продължава да се изявява и след студената война.

- Въпреки своите несъвършенства и общественото недоверие към нея, държавата остава основен носител на политическата власт в обществото и няма изгледи за изчезването и.

- Големият въпрос, следователно, се свежда до усъвършенстване на държавата чрез търсене на оптималните й параметри и споделяне на нейната власт с вътрешни структури на гражданското общество и с наддържавни институции.

- Наследените от миналото и днешните сериозни предизвикателства, пред които е изправена съвременната държава, получават различни отговори по света. Многообразието на апробираните алтернативи на съвременната държава предлага ценен опит за свободния избор на стратегия за изграждане на държавата на бъдещето.

- Преодоляването на кризата на днешната държава и обликът на бъдещата държава ще зависят от способността на самата държава да се развива и адаптира към променящата се среда, от готовността на обществото да делегира на държавата определен обем от функции, а също от темповете на разграждане и размиване на държавата, в резултат от развитието на регионалните интеграционни процеси, дейността на междудържавните организации, както и от разширяването и задълбочаването на глобализационния процес.

 

Бележки:

[1] Библия, София, 1991, Бит.

[2] Платон. Държавата. София, 1981, с. 88-92, 161-194, 221-223, 293-299, 455-456.

[3] Аристотел. Политика. София, 1995, с. 4-5.

[4] Цицерон, М. За държавата. За законите. София, 1994, с. 9-69, 97-101.

[5] Иоан Златоуст. Безсмъртни слова: Избрани Златоустови беседи на нравствени теми. София, 1998, с. 30-31, 35; Събрани творения на Светителя Иоан Златоуст в 24 тома. Т. 1. Атон, 2007, с. 285.

[6] Августин Аврелий. За Божия град. Т. 1. София, 2005, с. 309.

[7] Макиавели, Н. Владетелят. София, 2005.

[8] Алексиевъ, Н. Жанъ Боденъ: Етико-политическа студия. София, 1910, с.  55-105.

[9] Гроций, Г. О праве войны и мира: Три книги, в которых объясняются естественное право и право народов, а также принципы публичного права. Москва, 1956, с.  74. Вж. също: Владикин, Л. Общо учение за държавата. София, 1992, с. 145-171.

[10] Русо, Ж.-Ж. За обществения договор. София, 1996.

[11] Кант, И. Към вечния мир: Философски проект. София, 1977, с. 30-39.

[12] Кювилие, А. Прудон. София, 1947, с. 28, 193, 196-200.

[13] Препозие, Ж. История на анархизма. София, 2009, с. 155 сл.

[14] Маркс, К. Гражданската война във Франция. София, 1971, с. 70.

[15] Енгелс, Ф. Произход на семейството, частната собственост и държавата. София, 1975, с. 178.

[16] Ленин, В. Полное собрание сочинений. Т. 33. Москва, 1962, с. 95.

[17] Йелинек, Г. Принос към общата теория на държавата. – В: Дюги, Л., К. дьо Малберг., Г. Йелинек. Общо учение за държавата. София, 1993, с. 172.

[18] Бройер, Щ. Държавата: Създаване, типове, организационни стадии. София, 2004, с. 8, 271, 273.

[19] Чиркин, В. Современное государство. Москва, 2001, с. 7, 5, 409-411.

[20] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004, с. 156.

[21] Le Monde, 7 february 2008, p. 8.

[22] Вебер, М. Протестантската етика и духът на капитализма. София, 2005, с. 11.

[23] Бауман, З. Глобализацията: Последиците за човека. София, 1999;  Олброу, М. Глобалната епоха: Държавата и обществото отвъд модерността. София, 2001; Бек, У. Що е глобализация? Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията. София, 2002; Стиглиц, Д. Глобализацията и недоволните от нея. София, 2003; Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред: От модерната държава към космополитно управление. София, 2004.

[24] Вж., напр., Драгиев, А.. Основания на международната отговорност на държавата за трансгранични вредни последици от правомерна дейност. София, 1995, с. 5-18.

[25] Карасимеонов, М. ООН – възход или залез? 50 години Организация на обединените нации. София, 1995, с. 31-32.

[26] Linz, J. Totalitare und autoritare Regime. Berlin, 2000.

[27] Вярата в неограничените предели на държавната власт е развенчана убедително още в края на ХІХ век от английския социолог Хърбърт Спенсър: „Ако държавата  беше изпълнила успешно своите безспорни задължения, тогава щеше да има някакво извинение за този силен стремеж да й се назначат още задължения. Нямаше ли оплаквания от нейното дефектно раздаване на справедливост; от нейните безкрайни закъснения и безчислени разходи; от нейното разрушение вместо възстановяване; от нейната тиранична игра там, където трябва да бъде закрилник; никога ли не сме слушали за нейните объркани глупости; нейните 20 000 закона, които тя смята, че всички ... трябва да знаят и които никой ... не познава; нейните многочислени форми, които в усилията си да предвидят всяка случайност, отварят далеч повече вратички, отколкото предотвратяват; не е ли демонстрирано нейното безумие в системата на извършване на всяка дребна промяна чрез нов закон, влияещ по различен начин на неизброими предшестващи закони, или нейната игра с последователни серии правила на Върховния съд, които така видоизменят, ограничават, разширяват, унищожават и променят всяко друго правило, че даже адвокатите на Върховния съд не знаят какви са правилата; ... не сме ли открили в нейната дейност такава ужасна непоследователност като арестуването на един гладен скитник за открадването на една ряпа, докато гигантските злоупотреби на един директор в железниците не довеждат до никакво наказание; накратко, ако бяхме свидетели на нейната ефективност като съдия и защитник вместо на нейното коварство, жестокост и силно желание да избяга от отговорност, щяха да съществуват някакви основания да се надяваме на още блага от нейни ръце.” Спенсър, Х. Човекът срещу държавата. София,1999,  с. 173-174.

[28] Кабакчиева, П. Гражданското общество срещу държавата. София, 2001.

[29] Фукуяма, Ф. Краят на историята и последният човек. София, 2006, с. 372, 356, 359, 361, 360, 362, 367, 371.

[30] Сол, Д. Краят на глобализма и повторното изобретяване на света. София, 2009.

[31] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата..., с 161.

[32] Нозик, Р. Анархия, държава и утопия. София, 2005, с. 9, 394.

[33] Фукуяма, Ф. Строежът на държавата..., с. 131.

[34] Пак там, с. 139-140.

[35] Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002, с. 335-337. Вж. също: Herz, J. The Nation-state and Crisis of World Politics. New York, 1976; Гросби, С., 2008. Национализмът: Кратко въведение. София, 2008, с. 237.

[36] Ван Гервен, В. Европейският съюз: Политическа общност на държави и народи. София, 2007, с. 57 сл.

[37] Вж. Auf dem Wege zu einer Europaischen Staatlichkeit. Stuttgart, 1993.

[38] Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. София, 1999; Купър, Р. Разпадане на нациите. София, 2004.

[39] Schleyer, H. Das soziale Modell. 2. Aufl., Stuttgart, 1974; Ritter, G. Der Sozialstaat: Entstehung und Entwicklung im internationalen Vergleich. Munchen, 1989; Стоянова, В. Социалната държава в реформиращата се икономика. В. Търново, 2005.

[40] Бюрбан, Ж.-Л., 1997. Съветът на Европа. София, 1997, с. 81 сл.

[41] Хабермас, Ю. Постнационалната констелация: Политически есета. София, 2004, с.  108, 104, 8.

[42] Пак там, с. 110, 112, 126.

[43] Пак там, с. 9.

[44] Бонаци, Т. Гражданска нация и етническа нация. – В: Общности и идентичности. София,1998, с.  85-113.

[45] Маркова, Е., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004, с. 26-3

 

* Авторът е преподавател в Бургаския свободен университет

Поръчай онлайн бр.3 2020