20
Нед, Окт
4 New Articles

През ХХІ век т.нар. Голям Близък изток окончателно се превръща в централна точка на световната политика. Най-вече, заради мощния конфликтен потенциал на региона. Така например, в условията на глобалната криза, сред основните приоритети на всички големи държави-потребителки на енергоносители, е да не допуснат значителен ръст в цените на петрола и природния газ. В същото време, ключовите държави от региона са заинтересовани от обратното, т.е. от ръста на цените на изнасяните от тях петрол и газ.

Друг изключително важен фактор е, че моделът на следкризисния свят до голяма степен ще зависи от това, кой и как ще контролира основните източници на енергоносители, най-вече в мюсюлманските страни и Русия.

През последните 5-7 години в Близкия изток се формира принципно нов силов баланс, като основната конфронтационна линия разделя два противопоставящи се „съюза”. От едната страна е т.нар. „северен съюз”: Иран, Сирия, Хамас и Хизбула, а от друга – „западната коалиция”: САЩ, Израел, Египет и администрацията на Палестинската автономия. Първият съюз, в една или друга степен, се подкрепя от Русия, Китай, Турция, Либия, Катар, Алжир, Судан, Венецуела, Боливия, както и от стотици антиглобалистки и хиляди мюсюлмански организации и движения в целия свят. Вторият пък се подкрепя от повечето членки на НАТО.

На практика, всички взаимодействащи си и взаимносвързани регионални конфликти в Близкия изток, още през 2005-2006, се сляха в един системен конфликтен възел, в който е налице достатъчно устойчив баланс на силите. Нееднократните опити на САЩ и Израел да променят в своя полза този баланс приключиха с неуспех. Израелската интервенция в Газа, през декември 2008, целяща унищожаването на Хамас, беше последния от тях.

Днес и двете коалиции се подготвят за един принципно нов – преговорен – етап от стратегическата си борба. При това обаче, не бива за изключваме периодичното „военно-силово” изостряне на ситуацията и дори вариант за неуправляемото и прерастване в регионален и глобален конфликт.

В условията на сегашната икономическа криза, за Запада е изключително важно да не допусне резки скокове в цените не енергоносителите, което може значително да удължи глобалната рецесия. Което пък означава, че администрацията на Обама (за разлика от тази на Буш) всячески ще се стреми да избегне изостряне на ситуацията в Близкия изток. Паралелно с това, Вашингтон е принуден да съкрати военните си разходи в региона.

Междувременно, сблъсъкът по повод новата близкоизточна стратегия на САЩ, в средите на американския елит, се задълбочава. След избирането на Обама, активността на произраелското лоби във Вашингтон силно нарасна. В същото време, експертите прогнозират, че в предстоящото преразпределяне на зоните на влияние в Големия Близък изток, Вашингтон ще поиска именно от Израел да направи най-големи отстъпки за да могат САЩ да реализират целите си в региона. Неслучайно в новата американска стратегия за национална отбрана, Израел не само не фигурира сред най-близките съюзници на САЩ, но и въобще не се споменава. Затова за Тел Авив е много важно, опирайки се на лобито си в Русия, да получи подкрепата на Москва, за да може да се противопостави на натиска на Вашингтон. По-долу ще разгледам петте най-вероятни сценарии за развитие на ситуацията в Големия Близък изток.

Първи сценарий: установяване на „ междинно статукво”

Този сценарий се базира на това, че едва през втората половина на 2010 ще започне реалното, постепенно преодоляване на глобалната икономическа криза. При това не се очакват каквито и да били радикални и неочаквани промени в системата от ключови фактори в Близкия изток: американското военно присъствие в Ирак ще се запази; няма да започнат всеобхватни преговори по основните стратегически въпроси между Вашингтон и Техеран; няма да бъде създадена и независима палестинска държава, която да устройства и Хамас, и Фатах; САЩ и Израел няма да поемат риска да осъществят през този период пълномащабна военна операция срещу Иран; макар че новата администрация във Вашингтон ще се постарае да активизира индиректните си контакти с Хамас, САЩ няма да установят официални отношения с Движението за ислямска съпротива, но новата американска администрация, която смята Сирия за слабото звено в противниковия алианс ще отдели специално внимание на развитието на политическите и други отношения с Дамаск. Иран пък, до средата на 2010, няма да влезе в клуба на ядрените държави.

Затова, през този период, умерената и контролирана конфронтация между двата очертани по-горе съюза ще се запази.

Самите американски стратези изразяват същността на извършващата се трансформация на американската външна политика в Големия Близък изток с формулата „лидерство вместо хегемония, на основата на целенасоченото управление на регионалните противоречия”. Стартирайки мащабни преговорни процеси и стремейки се към постигането на съответните споразумения с Техеран, Дамаск, умерените ислямски фундаменталисти и т.н., Вашингтон би искал да изгради в региона такава коалиционна структура и да наложи такъв силов баланс, при който ролята на ключов арбитър отново да се окаже в ръцете на САЩ. С други думи, целта е създаването на специфичен формат на стратегическо партньорство между Запада и ислямския свят. В самия американски елит обаче, има достатъчно влиятелни кръгове, които настояват за продължаване на силовата политика в региона.

Втори сценарий:  осъществяване на мащабен военен удар срещу Иран

Ориентирането към този сценарий (най-голяма е вероятността за реализацията му в периода от лятото на 2010 до пролетта на 2011) може да започне при: рязко влошаване на световната икономическа ситуация и провал на икономическия план на президента Обама; съществено изостряне на противоречията в американския елит и усилване влиянието на произраелските лобистки групи; нанасяне на „провокационен” въздушен удар от израелските военновъздушни сили срещу цели на територията на Иран; рязко дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация в Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт.

Основната задача на този сценарий е да не се допусне Иран да реализира ядрената си програма. Сценарият обаче предполага и рязкото влошаване на ситуацията около Израел, което може да повиши вероятността от спонтанен преход към мащабен регионален военен конфликт.

При реализацията на втория сценарий, рязко ще се усложни положението на американския окупационен корпус в Ирак. Ако това действително се случи, може да се осъществи частичната реализация на третия сценарий – т.е. прехвърлянето по въздух на нови големи военни контингенти (американски, а може би и френски, британски и т.н.), както и рязко нарастване на военноморското присъствие на САЩ в Персийския залив. По този начин, Вашингтон ще даде знак, че е готов към по-нататъшна ескалация, включително и за пълномащабна сухопътна операция на иранска територия.

Поне засега, вероятността от реализацията на втория сценарий не изглежда голяма, поради:

-          твърдото противопоставяне на американското военно командване;

-          крайно ограничената подкрепа на въпросния сценарий от ключови сегменти на американския елит;

-          отрицателното отношение на американското обществено мнение;

-          липсата на готовност у европейските съюзници да подкрепят подобна военна акция.

Теоретично погледнато, Вашингтон би се решил да реализира втория сценарий само ако американските военно-оперативни загуби ще бъдат минимални. Тоест, ако Русия продължи да доставя на Иран средства за укрепване на противовъздушната му отбрана, способни да поставят под въпрос пълното въздушно господство на американските и израелски самолети, това (наред с останалите дипломатически, политически и други мерки) може да се окаже важно средство за предотвратяване реализацията на втория и третия сценарии.

Третият сценарий: пълномащабна регионална война

Този сценарий се базира на предпоставката, че на определен етап от стартиралия мащабен процес на преговори, Иран, Сирия, Хамас и Хизбула могат да откажат да приемат американските „правила на играта” и да заемат по-твърда позиция, особено ако Техеран проведе успешни изпитания на собствено ядрено оръжие, значително нарастнат цените на енергоносителите и рязко се изостри вътрешнополитическата ситуация в Ирак. При подобно развитие, Вашингтон (на фона на нарастване влиянието на произраелското лоби) светкавично ще промени цялата си близкоизточна стратегия. Администрацията на Обама може да се окаже раздвоена, като отново ще надделее тезата, че именно „северният съюз” си остава дългосрочната стратегическа заплаха за САЩ и Запада, като цяло, в Големия Близък изток.

При неблагоприятно за Запада развитие на глобалната икономическа криза, може да станем свидетели на бърза военно-политическа консолидация на основните американски съюзници, под лозунга за „необходимата победоносна война”, в която, за първи път от 1945 насам, може да бъде използвано и ядрено оръжие.

На практика, подобна регионална война в Близкия изток ще означава за Запада радикална промяна на цялата парадигма за излизане от сегашната световна икономическа криза.

Формален повод за стартирането на този вариант може да стане евентуална иранска декларация, че страната е създала ядрено оръжие. На практика, третият сценарий може да започне да се реализира не по-рано от средата на 2010 – средата на 2011.

Този сценарий предвижда осъществяването на комплекс от военни мероприятия, силови подривни операции,       операции в стила на „психологическата война” и т.н. Драстично ще нарасне военното присъствие на САЩ и основните им съюзници (Великобритания, Франция) в Ирак, Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, както и в зоната на Персийския залив, достигайки до 500-550 хиляди бойци, за провеждането на сухопътни военни операции на иранска територия.

Паралелно с това ще бъде форсирана реализацията на проекта за създаване на т.нар. „независима палестинска държава”, която ще се съпровожда с безпрецедентен натиск върху ръководството на Хамас.

Важна цел, в рамките на този сценарий, ще бъде и Сирия. От една страна, ще бъде предприет опит за политически натиск, който да я принуди да напусне „антизападния алианс” срещу обещанието за десетки милиарди европейски и арабски инвестиции в сирийската икономика. Пред практическата реализация на третия сценарий обаче, има няколко препятствия.

На първо място, САЩ и основните им съюзници в момента просто не разполагат д достатъчно военна „жива сила” за да осъществят успешно подобна операция. Затова, на определен етап, Западът ще бъде принуден да използва ядрено оръжие, което пък ще провокира най-острата, след Втората световна война, глобална криза.

На второ място, необходимо е изключително високо ниво на координиране на интересите и съгласуваност на действията между основните потенциални участници: САЩ, Израел, Франция, Великобритания. В същото време, общественото мнение и елитите в последните две държави се отнасят крайно отрицателно към всяка възможност за голяма война срещу Иран, разполагащ с най-боеспособната армия в региона.

На трето място, Западът никога няма да се осмели да води пълномащабна война в региона, ако не разполага с еднозначната и решителна подкрепа на регионалните си съюзници и, най-вече, на Саудитска Арабия, Египет, Йордания, Кувейт, ОАЕ, Катар, Оман и Турция. Съответно, за да си гарантира тази подкрепа, Вашингтон трябва, преди всичко, да принуди Израел да се съгласи в съвсем кратки срокове да бъде създадена наистина независима палестинска държава. Много малко вероятно е обаче, израелският елит и диаспората (особено онази част от нея, ангажирана с международни финансови операции) да склонят да подкрепят този вариант, поне през близките 3-5 години.

На четвърто място, дори и само за да стартират този сценарий, САЩ ще трябва по някакъв начин да неутрализират Русия и Китай. Ако това не стане (което е и най-вероятното), едва ли руснаците и китайците ще склонят без съпротива да бъдат напълно изтикани от Близкия изток.

Четвъртият сценарий: стратегически процес на преговори в средносрочна перспектива и в контекста на „контролираното напрежение”

Изходните предпоставки за реализацията на този сценарий са следните: в края на 2009 – началото на 2010 световната икономика постепенно ще започне да излиза от кризата; в американския елит няма да настъпи някакво радикално разграничаване по повод на съгласуваната близкоизточна стратегия на президента Обама; формиралият се военно-политически силов баланс в региона няма да се промени драматично; социално-икономическата ситуация в Сирия и Иран ще се влоши сериозно; дори и ако Техеран се сдобие с ядрено оръжие, Вашингтон няма да рискува да започне мащабни военни действия срещу Иран.

В рамките на този сценарий, още в началото на 2010, преговорите между двата „алианса” („северният” и „прозападният”) постепенно ще започнат да придобиват официален характер. Вашингтон, още от самото начало, ще се стреми максимално да ангажира в преговорите основните си регионални съюзници и, най-вече, Саудитска Арабия и Египет. В същото време, САЩ ще се опитат (поне в началния етап) да ограничат тези преговори, най-вече, до собствените си стратегически приоритети.

Що се отнася до „северния алианс”, основната дипломатическа задача пред участниците в него ще бъде веднага да наложат провеждането на преговори по целия комплекс от регионални проблеми.

В условията на запазващ се силов баланс, тези преговори между двата алианса се очертават като доста сложни, мудни и продължителни. Като е напълно възможно, до 2015, те да не доведат до някакви стратегически резултати.

В рамките на този сценарий, САЩ ще преследват две стратегически цели:

  • формирането, съобразно американските интереси, на новата структура на силовия баланс в Големия Близък изток, която да бъде институционализирана в пакет от международно признати юридически документи, като САЩ си гарантират ролята на ключов арбитър в системата на вътрешнорегионалните противоречия;
  • максимално да ограничат влиянието на Китай и, особено, на Русия, най-вече, в Ирак, Саудитска Арабия и Иран.

Петият сценарий: преговори в условията на постепенна промяна на силовия баланс в полза на „северния съюз”

Основните предпоставки за реализацията на този сценарий са следните:

  • твърде бавното и несигурно излизане на западната икономика от глобалната криза;
  • изостряне на противоречията в американския елит във връзка с невъзможността да се предотврати появата на иранско ядрено оръжие и, паралелно с това, отслабване влиянието на произраелското лоби във Вашингтон;
  • запазване на съществените противоречия и напрежението в отношенията между САЩ и основните държави от ЕС;
  • укрепване на глобалните политически и икономически позиции на Китай и Русия;
  • нарастване на недоверието към администрацията на Обама сред ключовите регионални съюзници на САЩ в Големия Близък изток.

При подобно развитие е вероятна рязката активизация на съпротивата в Ирак; задълбочаване на противоречията в сегашното правителство в Багдад; съществено нарастване на загубите на американския окупационен корпус; сериозна дестабилизация на вътрешнополитическата ситуация и възможно повторение на т.нар. „виетнамски синдром”.

В случай, че през 2010-2012 в Багдад действително бъде установен антиамерикански режим, който да постигне относителна стабилизация на вътрешнополитическата обстановка в страната през „постамериканския период”, това може радикално да промени ситуацията в целия регион. На първо място, подобно развитие ще означава, че Иран отново (след близо 40-годишно прекъсване) ще си извоюва статут на регионална свръхдържава. Значително ще нарасне напрежението в такива страни, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания. Рязко ще се изострят вътрешните противоречия в израелския елит. В същото време, вътрешнополитическият силов баланс в Ливан ще се промени още повече в полза на Хизбула. Рязко ще се задълбочи кризата вътре в институциите, контролирани от Фатах в Палестина, и Хамас ще се окаже единствената реална политическа сила, представляваща интересите на палестинците.

С изтеглянето на американските части от Ирак, там ще нараства влиянието на Анкара. Вашингтон пък ще активизира усилията си за превръщането на Турция в регионален „балансьор” на Иран. Освен това, на фона на отслабващото американско влияние, правителствата на арабските петролни държави ще трябва да подкрепят амбициите на Турция, като ключова сунитска държава в зоната на Големия Близък изток. От друга страна, самата Анкара може да се възползва от тази възможност не само за да укрепи влиянието си в Ирак (което, донякъде, може дори да бъде приветствано от Техеран), но и за да форсира присъединяването си към ЕС.

* Авторът е сътрудник на Института за стратегически оценки и анализи в Москва

{rt}

През последните няколко години, смятаната в миналото за централна ос на противопоставяне между Израел и Сирия, постепенно беше изместена от тази между Израел и Иран. След като, през октомври 2007, Израел бомбардира строящите се сирийски ядрени обекти, а в отговор Сирия не предприе някакви по-сериозни антиизраелски действия, напрежението между двете страни значително спадна. Въпреки липсата на мирен договор между Израел и Сирия, след войната от 1973, границата между двете страни е много спокойна, като през изминалите оттогава 36 години там не са регистрирани никакви военни действия, нападения или терористични акции. Затова можем да предположим, че едва ли следва да очакваме нови усложнения между двете държави.

Редица други проблеми обаче (Израел-Палестина, Израел-Иран), изглеждат доста по-сложни. Продължавайки, по навик, да разсъждаваме за проблема със създаването на палестинска държава, следва да си даваме сметка, че днес не съществува единна Палестина, а има две съвършено несвързани помежду си и неподчиняващи се едно на друго палестински правителства: правителството на Фатах, начело със Салам Фаяд, на Западния бряг на река Йордан, и това на Хамас, начело с Исмаил Хания, в Газа. И е напълно възможно, докато Израел подписва един или друг договор с президента на палестинската администрация Махмуд Абас, израелските самолети да бомбардират сектора Газа. След като Хамас овладя цялата власт в Газа, през юни 2007, функционират две отделни палестински правителства и целият свят, включително Израел, следва да градят отношенията си с всяко от тях поотделно. Впрочем, през последните две години, Израел бойкотира правителството на Хамас, докато с администрацията на Махмуд Абас и Салам Фаяд се опитва да провежда някакви преговори, макар че на сегашния етап те не водят до нищо реално.

Разбира се, оста Израел-Иран се очертава като най-опасната. При това, развитието на събитията по тази ос може да бъде най-различно. От една страна, не бива напълно да отхвърляме възможността Израел все пак да осъществи военната операция, за която се говори поне от пет години насам и за която отдавна и интензивно се подготвя, но, от друга, подобна операция съвсем не е неизбежна, именно защото за нея толкова се говори, но досега нищо не се случва. Това е нагледно доказателство, колко трудно е за израелското ръководство да вземе подобно решение. Проблемът се обсъждаше от правителствата на Ариел Шарон и Ехуд Олмерт, а сега е в дневния ред на кабинета на Бенамин Нетаняху. На него бяха посветени монографията (www.inss.org.il/upload/(FILE)1188302029.pdf), както и сборникът от анализи на известни израелски експерти (www.inss.org.il/upload/(FILE)1216203568.pdf), издадени наскоро от влиятелния Институт по проблемите на националната сигурност в Тел Авив. През октомври 2006, с цел да бъде намерено решение на този проблем, дори беше създадено отделно министерство по стратегическите въпроси, което първоначално бе оглавено от Авигдор Либерман (днес външен министър и водач на втората по значение парламентарна фракция в управляващата коалиция), а сега се ръководи от бившия шеф на Генералния щаб Моше Яалон. Проблемът обаче, си остава нерешен, затова ще повторя, че можем да очакваме всякакво развитие на събитията – от това Израел да бъде принуден да приеме факта, че Иран се е превърнал в ядрена държава (втората в мюсюлманския свят, след Пакистан), до бомбардирането на различни обекти на иранска територия. Вземат се (и ще продължат да се вземат) предвид максимално широк кръг от фактори, включително, разбира се, реакцията на големите световни държави – и то не само на САЩ или ЕС, но и на Русия, където през септември направиха официални посещения и президентът, и премиерът на Израел, но въпреки това е много трудно да се прогнозира какво точно ще се случи. Най-вероятно, Иран наистина ще стане ядрена държава, ако Израел не осъществи срещу него операция, сходна с бомбардировката на иракските ядрени обекти, през 1981, или на сирийските, през 2007. Поне според мен, ако Израел не предприеме подобни действия, Иран няма от какво друго да бъде спрян.

Колко опасна може да бъде иранската бомба?

Впрочем, светът, включително и израелските лидери, би следвало съвсем обективно да анализират въпроса, доколко атомната бомба в ръцете на Али Хаменей и Махмуд Ахмадинеджад застрашава стабилността повече, отколкото бомбите, с които навремето разполагаха Йосиф Сталин и Мао Цзедун, както и доколко ядрен Иран би бил по-голяма заплаха за Средния изток, отколкото Пакистан например, който доста отдавна е ядрена държава. Освен това, не бива да забравяме, че, поне досега, единствената страна, използвала на практика ядрено оръжие, не е нито Съветският съюз, нито Китай, нито пък Пакистан, а САЩ, по времето на президента Труман. Ясно е, че от септември 1945 насам, светът много се е променил, но ми се струва, че надеждата, че едни държави ще съумеят безкрайно дълго да сдържат стремежите на други да се сдобият с ядрен статут ми изглежда доста илюзорна и в тази връзка би следвало по-скоро да се замислим за това, какъв би трябвало да е моделът на международна сигурност в ситуация, когато немалко държави (чиито брой неминуемо ще нараства, колкото и да не ни се иска) постепенно ще се сдобиват с ядрено оръжие. Израел, който притежаваше собствен ядрен потенциал още в края на 60-те години на миналия век, дълги години беше единствената ядрена държава в Близкия изток, но след проведените от Пакистан (през май 1998) серия изпитания, „ислямската бомба” се превърна в реалност. В тази връзка, нека не забравяме, че Пакистан и Израел досега не са установили дипломатически отношения. Тоест, ситуацията е достатъчно сложна, като най-вероятно ще продължи да се усложнява през следващите години и би следвало да помислим, как да се приспособим по-добре към нея, без излишно истеризиране и ненужни илюзии.

Важно е да осъзнаем, че израелското общество е в непрекъснато очакване на нова война. Професор Ашер Ариан от Университета в Хайфа от дълги години насам прави проучвания на общественото мнение, в които неизменно фигурира въпросът: „каква, според вас, е вероятността през следващите три години да има голяма война?”. Всъщност, този въпрос се задава вече няколко десетилетия и преобладаващата част от израелците традиционно определят вероятността от подобно развитие като „голяма” или „много голяма”. Тоест, в Израел постоянно очакват нови въоръжени конфликти. Както е известно, през 2008-2009, имаше голям конфликт с Газа, преди това пък се водеше Втората ливанска война (юли-август 2006), а преди нея – Втората палестинска интифада (2000-2005). Наистина, в момента не се наблюдава такъв подем на терористичната активност, като онзи през 2001, когато само за една година жертва на терора станаха над 400 израелци, но липсва и усещане за траен мир и стабилност. Впрочем, в израелското общество това усещане липсва много отдавна, най-малкото от началото на Първата палестинска интифада, през декември 1987, а може би и много по-рано – още от самото начало на еврейската имиграция в Палестина. Ретроспекцията на събитията показва, че има отделни периоди (например между Синайско-Суецката кампания от 1956 и Шестдневната война от 1967, или между „Войната на Съдния ден” от 1973 и началото на първата интифада през 1987), които се характеризират с по-голяма стабилност, отколкото други, но ще повторя, че през цялата нова история на Израел войните, както и локалните военни кампании, се превърнаха в ключови компоненти на социално-политическия пейзаж и не се смятат за някакви извънредни събития.

Мнозина обвиняваха израелското правителство, че е започнало (в края на декември 2008) операцията срещу Хамас в Газа, преследвайки предизборни цели. Но, ако сравним, резултатите от проучванията на общественото мнение в средата на декември 2008 и резултатите от изборите, провели се през февруари 2009, става ясно, че на практика войната въобще не е повлияла на резултатите от тях. По време на самата война, някои смятаха, че Партията на труда може да получи трима или четирима депутати повече, но в крайна сметка, тя получи точно толкова, колкото се прогнозираше в средата на декември (т.е. преди началото на военната операция в Газа). Тоест, в Израел, военните действия са се превърнали в нещо толкова обичайно, че невинаги водят до вътрешнополитически сътресения. И израелското ръководство може да вземе решение за провеждане на една или друга военна операция, без оглед на това, колко време остава до следващите избори.

Макар че днес провеждането на нова операция срещу Хамас в Газа изглежда напълно възможно и дори вероятно, подобни действия едва ли ще бъдат предприети в краткосрочна перспектива. По-скоро напротив, на югозапад от Израел е налице едно, макар и доста условно, затишие, затова през следващите месеци такава операция изглежда малко вероятно. Ключова ос на напрежение в момента е противопоставянето Израел-Иран.

Военният вариант

Всъщност, въпросът стои по следния начин: дали Израел ще се ориентира към военно решение, т.е. към бомбардировки на едни или други обекти на иранска територия, без предварително американско съгласие. И, на второ място, дори ако Бенямин Нетаняху реши да действа без да чака благословията на САЩ (а се задоволи с обсъждането на подобни действия в т.нар. „тесен кабинет” или пък в правителствената комисия по военно-политическите въпроси), дали някой в арабско-мюсюлманския свят (пък и където и да било другаде) ще повярва, че Израел е дръзнал да осъществи толкова рискована военна операция, без подкрепата на Белия дом?! Което поставя Америка в твърде сложна ситуация, защото излиза, че тя не само че не може да спечели двете войни, които води в момента, но и най-близкият и съюзник Израел дори не смята за нужно да се съветва с нея по толкова съдбоносен въпрос. Що за супердържава е тя тогава?! Ако пък Вашингтон реши да подкрепи позицията на „ястребите” в израелското правителство, всички усилия на президента Обама за подобряване на отношенията с държавите от арабско-мюсюлманския свят ще отидат по дяволите, а триумфалното му изказване от 4 юни 2009 в Университета на Кайро моментално ще бъде забравено. Все пак Обама не спечели президентските избори в САЩ, побеждавайки републиканския кандидат Джон Маккейн, само за да продължи провалилата се стратегия на Джордж Буш-младши в Близкия изток.

Някои смятат, че Америка уж е заинтересована да реши иранския проблем с „ръцете на Израел”. Ще си позволя да не се съглася с тях. Силата на една свръхдържава не е само (и не толкова) в това, че може да свърши нещо с чужди ръце, колкото в това, че може да предотврати подобно развитие на събитията. Лично аз никак не съм сигурен, че САЩ искат да се забъркват в тази израелско-иранска „руска рулетка”, чието развитие е съвършено непредсказуемо. Срещата между Бенямин Нетаняху, Махмуд Абас и Барак Обама, в навечерието на заседанието на Генералната асамблея на ООН, през септември 2009, демонстрира пълната неспособност на американския президент да постигне каквото и да било, или както доста точно се посочва в коментара на израелския вестник „Маарив”: „колкото и възвишени да ни изглеждат думите и стремежите на президента на САЩ, пътят за никъде си остава път за никъде”. Първият премиерски мандат на Нетаняху, през втората половина на 90-те, показа, че той е доста гъвкав и склонен на отстъпки политик, но в този случай Барак Обама не можа да изтръгне нищо от него. Тоест, на практика, е налице ситуация, когато в Близкия изток вече не съществува никакъв фактор (включително и никаква свръхдържава), способен на наложи волята си на противопоставящите се страни. Всички станахме свидетели на това с провала на „Пътната карта”, която беше публикувана през 2003, като съвместна инициатива на САЩ, Русия, ООН и ЕС, но въпреки наличието на толкова мощни и влиятелни „лобисти” така и не бе реализирана. По отношение на САЩ пък, това стана очевидно с провала на инициираните от Клинтън и Буш-младши палестинско-израелски срещи на високо равнище в Кемп Дейвид (2000) и Анаполис (2007). Днес Америка не е в състояние да играе ролята на свръхдържава в Близкия изток, впрочем подобна роля не е по силите и на никоя друга страна в света.

На практика, днес регионът се намира в ситуация, когато са налице известен брой по-влиятелни и по-малко влиятелни държави, но надеждите за „спасителната” намеса на Великобритания, Франция, САЩ или СССР, които през 50-те – 70-те години на миналия век, хранеха и Израел, и арабските държави, вече не съществуват. Без значение дали това ни харесва, в наши дни величието и влиянието на една държава се определят най-вече от това, дали тя притежава ядрено оръжие. Съответно, въпросът е, какво ще се случи, когато Иран се сдобие с такова оръжие? Как ще реагират на това другите страни от региона, които не желаят да зависят от иранската политика, като Турция, Саудитска Арабия или Египет например?

Днес, в Близкия и Средния изток, с ядрено оръжие разполагат само Израел и Пакистан, в обозримо бъдеще с него може да се сдобие и Иран. Досега, страните от региона възприемаха тази ситуация по следния начин: Израел е предсказуема държава и най-вероятно не би използвал ядрения си арсенал при никакви обстоятелство, а що се отнася до Пакистан, ядрената му мощ цели единствено укрепването на позициите му в контекста на традиционното противопоставяне с Индия. Иранското ядрено оръжие обаче би се възприело като заплаха за цялата система на регионална сигурност. На всичкото отгоре, вече няма свръхдържава, към която би могло да се апелира да въздейства върху своя „клиент”. Тоест, страните от региона могат да разчитат само на себе си. В подобна ситуация трудно можем да си представим, какво би накарало Египет, Турция и Саудитска Арабия – т.е. трите най-влиятелни държави от региона, да се откажат от придобиването на ядрено оръжие. Всъщност, истинският проблем е, че появата на ирански ядрен потенциал открива пряка възможност за възникването на поне още три ядрени държави в Близкия изток. Това е ситуация, в каквато никога не сме попадали, но в която, както изглежда, ще ни се наложи да живеем през следващите десетилетия.

Иранският проблем и американската Система за противоракетна отбрана

Показателно е, че решението на Барак Обама да се откаже от разполагането на елементи на американската ПРО в Европа съвпадна с изострянето на иранския проблем. При това е съвършено очевидно, че проблемът с иранския ядрен потенциал едва ли можеше да бъде технологично решен с наличието на каквито и да било американски ракети в Източна Европа. Разстоянието между Техеран и Варшава е над 3000 километра, а между иранската столица и Прага – 3400. Това между двете източноевропейски страни и атлантическото крайбрежие на САЩ пък е почти 7000 км... Нещо повече: не съществуват никакви прецеденти с въздушно нападение срещу САЩ от страна на която и да било арабско-мюсюлманска държава, затова ние, европейците трудно можем да разберем, защо американците се опитват да изградят толкова скъп и сложен (както по отношение на създаването, така и на експлоатацията му) „въздушен щит”. При всички случаи, идеята територията на САЩ да бъде защитавана от възможна иранска въздушна атака, чрез разполагането на системи за ПРО на територията на Чехия и Полша, беше, меко казано, твърде екзотична.

Лично аз не изключвам, че в крайна сметка САЩ могат да решат да разположат въпросните системи на територията на Израел. Това би позволило на Белия дом да поиска израелското правителство да се откаже от плановете си за нападение на обекти в Иран. Подобно решение би устроило мнозина от местните и регионалните „играчи”: и Русия, която сигурно ще предпочете разполагането на елементите от ПРО в Израел, вместо на територията на държавите от бившия Варшавски пакт, и Израел, на когото новите системи за ПРО биха гарантирали много по-голяма сигурност, и дори Иран, който, по този начин, би получил своеобразен карт бланш за завършването на ядрения си проект. Дали обаче нещата ще се развият точно по този начин, предстои да видим съвсем скоро.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В ситуацията на продължаваща глобална икономическа криза, държавното и военно ръководство на Ислямска република Иран смята за една от основните насоки в развитието на ключовия по своето значение транспортен отрасъл на страната привличането на транзитните товаропотоци в региона, като при това отделя много сериозно внимание на техническото развитие и увеличаване пропускателната способност на транспортната инфраструктура и създаването на нови маршрути.

Общият обем на стокооборота за периода март 2008 – март 2009 (т.е. 1387 по ислямското летоброене), надхвърли 5,7 млн. тона, а стойността му – 19 млрд. долара. Основните групи товари, транзитирани през територията на Иран в момента, са:

- леки и товарни автомобили и специална техника (241 хил. т, на стойност 2,7 млрд. долара);

- хранителни продукти (650 хил. т, на стойност 1,3 млрд. долара);

- гориво (около 700 хил. т, на стойност 0,45 млрд. долара);

- памук (около 560 млн. т);

- строителни материали (около 370 млн. т);

- петрол (над 3,3 млн. т).

Основното направление на транзитния товаропоток е между пристанището на Персийския залив Бендер Абас и митническия терминал „Серакс” (на иранско-туркменистанската граница). По него, през последната година, са обработени над 1,2 млн. т транзитни товари, т.е. около 18% от целия обем на транзита.

Друго ключово транзитно направление е между митническия терминал „Базарган” (на турско-иранската граница) и митническия пункт „Лотф Абад” (на ирано-туркменистанската граница). Обемът на транзита по този маршрут през последната година достигна 800 хил. т, т.е. 15% от целия транзит през територията на страната.

Крайни получатели на транзитните стоки, преминаващи през Иран, са най-вече държавите от постсъветското пространство, чиито дял е 37% от целия обем на транзита, т.е. над 2 млн. т.

Общият обем товари, превозени през иранска територия за държавите от ЕС за последната година, е около 21 хил. т (0,39%), а транзитният товаропоток, идващ от основните участници в Международния транспортен коридор „Север-Юг” - Русия и Индия, е около 400 хил. т (7%).

Коментирайки тези данни, иранските експерти посочват, че нито един от широко рекламираните международни транспортни коридори, минаващи през иранска територия (т.е. коридорите „Север-Юг” и „Изток-Запад”), не функционира с максимална мощност, тъй като основните товаропотоци са между страните от региона.

В момента, сред основните проблеми на международните транспортни коридори е именно недостатъчната им натовареност. Освен това, ситуацията се влошава и от нежеланието на водещите международни спедиторски компании (като Maersk и Wai Hai) да предадат на иранската страна принадлежащите им контейнери за по-нататъшното им транспортиране към държавите от Централна Азия. Причината е големият риск тези контейнери никога да не им бъдат върнати. Освен това, собствениците на контейнери налагат завишени тарифи, в резултат от което иранските спедитори са принудени да плащат, като залог, по 6000 долара за 20-футов контейнер на международните компании. Тази сума е несъизмерима с очакваната печалба на спедиторите и превръща транзита на контейнерни товари през Иран в губещ. Което принуждава иранците да търсят решение на проблема със собствени сили. Така, през последната година, с помощта на контейнерния парк на „Иранската корабна компания” (IRISL), успешно бе реализиран първият транзитен контейнерен превоз на 30 хил. т петролни продукти от Китай за Азербайджан.

Иранските пристанища

Според местните специалисти, ключова роля за увеличаване на транзитните товаропотоци трябва да изиграе развитата пристанищна и пътна инфраструктура на Иран. В резултат от реализацията на третия и четвъртия петгодишни планове за развитие на страната, в южната и част бяха изградени значителни пристанищни мощности.

Основните ирански транзитни пристанища в Персийския залив са Шахид Раджаи, Шахид Бахонар, Бендер Ленге и Бендер Имам Хомейни. Общият обем на транзитните товари, обработени в тези пристанища през последната година, надхвърля 3,3 млн. т. Като 90% от общия обем се падат на Шахид Раджаи, което е предназначено най-вече за обработка на контейнерни товари и разполага с десетки, специализирани за целта, портални кранове, десет козлови кранове и един транстейнер (специализиран козлови кран за обработка на контейнери в тиловите зони на пристанището), което позволява обработката на 15 млн. т товари годишно. За последната година обаче, в него са били обработени по-малко от милион тона.

На свой ред, пристанищата Шахид Бахонар и Бандар Ленге са ориентирани предимно към обработката на транзитна автомобилно и пътностроителна техника. За последната година в тях са приети и обработени около 100 000 т транзитни товари, предназначени най-вече за Русия и държавите от ОНД. Поради задълбочаващата се световна криза обаче, както и заради промените в руското митническо законодателство и по-суровата кредитна политика на страните от ОНД, през последната година беше регистриран 60%-ов спад в обемите на транзита на автомобилна техника.

Иранското правителство полага сериозни усилия за развитието на пристанището Чабахар, което, според местните експерти, трябва да се превърне в ключов възел на транзитните транспортни коридори и е единственото океанско пристанище на страната, т.е. разположено е извън Персийския залив. То разполага с два терминала (Шахид Бехещи и Шахид Калантари) и може да обработва до 3,5 млн. т годишно. Напоследък се работи за по-голяма дълбочина на пристанищната акватория и изграждането на кейове за океански кораби и контейнеровози, с водоизместимост до 100 хил. т. Освен това, предстои да влезе с сила споразумението, според което няколко китайски компании ще инвестират 2 млрд. долара за изграждането на железопътната линия Чабахар-Бам, с дължина 698 км, която ще свърже пристанището с жп мрежата на страната.

Най-важното иранско транзитно пристанище по южното крайбрежие на Каспийско море е Нека. Навремето то беше изградено в рамките на проекта CROS (Caspian Sea Republics Oil Swap), целящ да улесни доставките на вносна суровина (предимно от Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) за нефтопреработвателните заводи в Северен Иран срещу предоставяне, на вносителите, на същите обеми ирански петрол в Персийския залив (от терминала на остров Харк) за продажба на световните пазари.

В периода март 2007-март 2008 (1386 по ислямския календар), в пристанището са обработени над 4,5 млн. т транзитен каспийски петрол (около 30 млн. барела), но през следващата година (март 2008-март 2009) обемите на транзита, в рамките на проекта CROS, са намалели с повече от 25%, достигайки 3,3 млн. т.

Второто по значение иранско транзитно пристанище на Каспийски море е Ензели, чиито капацитет в момента се равнява на 4,5 млн. т. Само преди две години обаче, в него бяха обработени над 5 млн. т товари, включително над 330 хил. т транзитни товари, от които 250 хил. т бензин, предназначен за Ирак, 10 хил. т автомобилна и пътностроителна техника и над 32 хил. т транзитни контейнерни товари.

В момента, поради голямата си претовареност, пристанище Ензели, не може да увеличи обемите на обработваните транзитни товари. Следва обаче да се отбележи, че вече стартира изграждането на разширение на пристанището, което ще позволи капацитетът му да достигне 11 млн. т. Модернизацията на морския терминал на Ензели включва и изграждането на два специализирани кея за преливане на петрол, както и на един фериботен, където ще могат да се обработват кораби от типа Ro-Ro.

Основният проблем пред развитието на това пристанище е, че то се намира в чертите на града. Тоест, налице са сериозни трудности при отчуждаването на териториите, необходими за развитието на пристанищната инфраструктура, увеличаване на складовите площи и развитието на системата от подходи към пристанището.

Според иранските експерти, важно място в осъществяването на транзитните превози през Каспийско море, предстои да заеме пристанището Амирабад. Основното му предимство е, че е свързано с жп мрежата на Иран. Досега, американската компания Tidewater е инвестирала над 200 млн. долара за развитието на пристанищната инфраструктура, като в резултат беше създаден най-големия в Каспийския региона контейнерен терминал, с капацитет над 10000 TEU (единица за контейнерни превози, равняваща се на средното тегло на товарите, превозвани в един 20-футов контейнер). В момента, пристанището може да обработва над 5 млн. т товари годишно, но реалната му натовареност не надхвърля 1 млн. т. Това се дължи, най-вече, на отдалечеността му от големите селища и бизнес-центрове в Иран. Основните маршрути за доставка на товарите минават през планински проходи, което удължава времепътуването и оскъпява превозите, особено през есенно-зимния период. В момента инвестициите в пристанище Амирабад са спрени.

Според експерти от иранското транспортно министерство, обработваните  през последните години обеми товари не отговарят на реалните възможности на пристанищната инфраструктура на страната. По данни на местната Организация на пристанищата и корабоплаването, транзитните възможности на иранските пристанища в зоната на Персийския залив се използват под 30%.

Шосейната и железопътната мрежа на Иран

Важен елемент на транзитните превози през иранска територия е автомобилният транспорт. Делът му в целия транзит е около 80%. За последната година, по шосе са били превозени над 4,6 млн. т товари. Това се дължи на ниската цена на дизеловото гориво на вътрешния пазар (в момента литър дизел струва 6,5-7 цента, т.е. под 10 стотинки).

При реализацията на третия и четвъртия петгодишни планове, в страната бяха изградени големи гранични терминали, предназначени за прием и обработка на значителен брой автовлакове. В момента, в Иран има около 20 гранични терминали за пътници и товари. Най-големи (по обем на обработваните в тях транзитни товари) са Астара (на иранско-азербайджанската граница, с капацитет 750 хил. т), Латф-Абад (на границата с Туркменистан, с капацитет 555 хил. т) и Дугарун (на границата с Афганистан, с капацитет 343 хил. т).

В резултат от осъществяването на третия петгодишен план за развитие (2002-2006), общата дължина на магистралните пътища в Иран нарасна със 70%, достигайки 3175 км.

Не по-малко внимание се отделя от правителството и за развитието на националната железопътна мрежа и постепенното увеличаване дела на жп превозите в общата структура на товарните превози през територията на Иран. В момента, железниците държат около 20% от всички транзитни превози. При това, следва специално да отбележим, че напоследък се полагат сериозни усилия за преориентиране на транзитните превози от автомобилния към железопътния транспорт. Това е свързано, най-вече, с постоянно растящата цена на автомобилните превози. През последните пет години, стойността на товарните превози по шосетата нараства с около 30% годишно, като в момента средната и стойност е 0,025 евро на тон/км. Според прогнозите на иранското транспортно министерство, през настоящата година, във връзка с увеличаването на цената на дизеловото гориво и прекратяване на дотациите за енергоносителите, ръстът в цените на автомобилните превози може да достигне 40-45%. Така, стойността на  превоза с камион на един 20-футов контейнер по маршрута Бендер Абас – Ензели, или Бендер Абас – Амирабад, ще достигне около 1100 евро. Между другото, тази тенденция се отразява доста негативно и върху конкурентоспособността на международните транспортни коридори, минаващи през територията на Иран.

В момента, в страната се изграждат 3823 км нови железопътни линии, като значителна част от тях се строят именно за да увеличат транзитните възможности на страната. За приоритетни транзитни жп магистрали се смятат Бам-Захедан и Казвин-Рещ-Астара.

Железопътната линия Бам-Захедан е с дължина 315 км и свързва жп мрежите на Иран и Пакистан. Тя бе завършена през август 2009, когато по нея мина пробен контейнерен влак, движещ се по маршрута Исламабад-Техеран-Анкара. Според иранското транспортно министерство, потенциалната пропускателна способност на този транспортен коридор е 3 млн. т контейнерни товари годишно.

Що се отнася до строежа на железопътната линия Казвин-Рещ-Астара, чиято дължина е 372 км, до момента са изградени само 25% от нея. Според най-оптимистичните оценки на иранските железници, изграждането и ще приключи към края на 2012.

В момента, в Иран се очертават няколко основни направления, по които се осъществяват транзитни превози на товари с железница:

- Бендер Абас - Серакс. Дължината на този коридор е около 1620 км. Номиналната му пропускателна способност е 5 млн. т годишно, но през последната година по него са били превозени не повече от 1 млн. т транзитни товари.

- Рази (на иранско-турската граница) – Серакс. Дължината на този коридор е 2008 км. Пропускателната му способност е 2 млн.т годишно, като за последната година по него са били превозени само 60 хил. т.

- Бендер Абас – Амирабад. Дължината на коридора е 1795 км, а пропускателната му способност е 1 млн. т годишно. През последната година обаче по него са били превозени само 42 хил. т товари.

Някои изводи

Въпреки изгодното географско положение на Иран, позволяващо осъществяването на товарен транзит, както по направлението „Север-Юг”, така и по „Изток-Запад”, транзитният потенциал на страната, на практика, не се реализира. Според повечето есперти, налице са редица фактори, които пречат за развитието на това направление в иранския транспортен отрасъл.

На първо място, негативно влияние оказва функциониращата в момента система за задължително застраховане на митническото обезпечение на товарния транзит. Тя води до значителен ръст на стойността на транзитния превоз през територията на страната. Така например, за застраховането на митническото обезпечение на транзита, при превоз на товари за 100 000 долара, се плаща по 250 долара. Това значително увеличава стойността на транзита, тъй като при превоза на една единица контейнерен товар, делът на застраховането на митническото обезпечаване може да достигне 20%. Много негативно се отразяват върху развитието на транзита през иранска територия и икономическите санкции, които не позволяват използването на такава алтернатива на застраховката на митническото обезпечение, като банковите гаранции. Режимът на санкциите налага редица ограничения и върху сътрудничеството на иранските транспортни компании с международните логистични оператори. Твърде висока е и себестойността на самите превози. За сравнение, при наличие на разлика в цените на дизеловото гориво от почти 700% (!), себестойността на транспортирането на единица товар в Иран е по-малка от тази в повечето съседни държави само с 20%.

За да промени към по-добро ситуацията в товарния транзит през територията на страната, Техеран очевидно трябва да предприеме редица мерки, които да привлекат допълнителни транзитни товаропотоци и да окажат положително въздействие върху иранската икономика, като цяло, особено на фона на сегашната глобална икономическа криза. На  първо място, необходимо е да бъдат намалени транспортните разходи, да се промени сегашната система за застраховане на митническото обезпечаване на транзита, както и да се въведе ред в отношенията с международните контейнерни компании, или пък да се създаде общ контейнерен парк за транспортирането на товари в рамките на международните транспортни коридори „Север-Юг” и „Изток-Запад”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Крахът на Съветския съюз и дълбокият икономически и политически хаос, в края на 90-те, провокираха в Русия процес на преосмисляне на нейната идентичност, стратегии и интереси в несигурния нов световен ред. Този процес бе особено отчетлив по време на втория президентски мандат на Владимир Путин и първата година от мандата на Дмитрий Медведев. Именно тогава се появиха и редица ключови документи и заявления, касаещи външната политика и политиката на сигурност на Русия. Tака през юли 2008 бе публикувана новата Външнополитическа концепция на Руската Федерация, през август 2008 пък президентът Медведев огласи петте основополагащи принципа на руската външна политика и политикатa за сигурност, а през 2008-2009 пак той лансира предложенията си за нова архитектура на сигурносттa в Европа, зa реформа на международната финансова система и нa досегашната схема на енергийна сигурност.

Тясно свързана с тези документи е и обявената през май 2009 нова Стратегия за национална сигурност на Русия до 2020 (СНС), която би трябвало да залегне в основата на очакваната към края на 2009 ревизирана руска Военна доктрина и нa Доктрината за развитие на тайните служби. СНС се опира и, до голяма степен, обобщава съдържанието на Външнополитическата концепция от 2008, посочвайки, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националнитe си интереси, вместо пасивно да приема да бъде повлияна от интересите на западните “играчи”. С други думи, Русия се отказва от досегашната си политика в сферата на сигурността, основана единствено на реакция на външни инициативи, ориентирайки се към една по-активна и конструктивна политика.

Този преход се базира на няколко фундаментални схващания от страна на Русия и по специално на:

  • необходимосттa от създаването на многополюсен свят, ръководен от международното право и отхвърлящ всяка едностранна доминация;
  • жeланието на Русия да трансформира отношенията си с евроатлантическите структури за сигурност, в случай, че са налице подходящите условия, като замени сегашната схема на съвместно съществуване или дори антагонизъм с интеграция между равнопоставени партньори;
  • защитата на руските граждани, живеещи в чужбина, считана за външнополитически приоритет;
  • възстановяванетo статута на Русия като велика сила, способна да влияе върху развитиеto на международните отношения;
  • акцентa върху сътрудничеството с партньорите на Изток, като възможност да се диверсифицират външнополитическите перспективи на Русия;
  • използванетo на енергийните ресурси  като инструмент за стратегическо предимство на Русия.

Тези елементи целят да дефинират контурите на една официално приета oт руския управляващ елит система от приоритети, засягащи сигурността в нейните вътрешнo и външнoполитически измерения и способни да гарантират прогреса на Русия в дългосрочна перспектива.

Основни тенденции в новата руска политика за сигурност

Новата Стратегия за национална сигурност заменя Концепцията за национална сигурност от 2000 година и демонстрира известна приемственост с руските политически и икономически приоритети, изложени в небеизвестния “План Путин” и Концепцията за социално и икономическо развитие до 2020. С други думи, Стратегията може да се смята за един от първите и значими резултати от процеса на промяна, стартиран при управлението на Путин и все още продължаващ в Русия. В нея се подчертава, че страната е превъзмогнала системната политическа и социално-икономическа криза oт края на ХХ век и, изхождайки от тази гледна точка, сe анализира новата роля на Русия в света. Отбелязва се, oсвен това, че страната е преодоляла национализма, сепаратизма и тероризма (макар че последните сигнали от Северен Кавказ по-скоро противоречат на подобна теза), гарантирала е териториалната си цялост и е възстановила възможността да защитава  интересите си в систематa на международните отношения. В този смисъл се твърди, че Русия “е достигнала качествено ново, дългосрочно стратегическо ниво на развитие” (1), при което бъдещето и зависи най-вече от успешната защита на суверенитета и модернизацията на обществото – две постоянни теми в руския национален дебат, още от времето на Петър Велики. Eто кои са основните тенденции, очертаващи новата фаза на руския възход.

Сигурността не може да се гарантира само с военна сила

Акцент в Стратегията е приемането на по-широка дефиниция на националната сигурност, включващa както външни, така и вътрешни измерения (американската стратегия за национална сигурност, например, третира само проблемитe на външната политика и отбраната) (2). Taka cред приоритетите на руската сигурност в бъдеще ще фигурират също: развитието на демокрацията и гражданското общество (3), повишаване на жизнения стандарт, преодоляване на демографската криза, подкрепа за средната класа, намаляване на пропастта между бедни и богати, усъвършенстване на здравната система, икономически ръст и конкурентоспособност (които биха могли да се постигнат чрез трансформирането на сегашната руска икономика, базирана на износа на суровини, в иновационна икономика), ограничаване на широко разпространената корупция, осигуряване на научния и технологичен напредък, защита на околната среда и съхраняване на наличните природни ресурси. Този аспект придава на концепцията за сигурност ново стратегическо значение, надхвърлящо традиционната, ориентирана към отбраната, концепция и средствата за прилагането и. Подобен подход потвърждава широко разпространената теза, че най-големите предизвикателства и кризисни фактори пред руската сигурност и прогрес се намират именно във вътрешнополитическата сфера. По този начин, националната сигурност се обвързва не само с военния потенциал на страната, но и с нейната социална и икономическа стабилност.

Всичко това трябва да подскаже, че за разлика от възприетото от СССР разбиране за национална сигурност, чиято цел е била единствено да се гарантира сигурността на държавата, новата визия за националната сигурност на Русия се стреми да гарантира както сигурността на страната, така и тази на руската нация, доколкото именно тя е в основата на държавата, нейните институции, територия и ценности. Новото понятие за сигурност обхваща всички онези елементи, които сa липсвали в политиката на СССР и които, в крайна сметка, предопределиха провала на цялата съветска система. На практика, “Русия традиционно e залагала на концепцията за военната сила (hard power) и акцентът винаги e бил поставян върху нуждите на военно-промишления комплекс, а не на гражданското общество. Днес, социалните, икономически и хуманитарни условия се смятат за не по-малко важни за гарантиране сигурността на страната, отколкото размерите на нейната армия, като много по-голямо внимание се отделя на анализа на вътрешните проблеми, отколкото на търсенето на външни противници” (4). Затова и Кремъл вижда защитата на руската нация, като начин да неутрализира евентуални заплахи. Подобна стратегия e доказателство, че в Русия е налице процес на ревизия на системата от национални приоритети и интереси, касаещи нейната национална идея (5). Тази идея е свързана с необходимостта страната да хармонизира вътрешните аспекти на националната си сигурност с промените, осъществяващи се в глобален план.

Русия като “регионален център” на постсъветското пространство

Руският управляващ елит претендира страната да се обособи като “регионален център” в постсъветското пространство. Някои анализатори обясняват това с факта, че от 1991 насам Русия така и не е съумяла да открие собствена ниша в европейскатa система, оформила се след студената война. Ангажиментът да спазва правилата на световните “клубове”, в които членува, не осигурява на Русия същата власт и влияние, които тя би могла да има като “регионална сила” и лидер на свой собствен “клуб”, основаващ се на вече съществуващи икономически, политически и военни групировки като ЕврАзИО, ОНД, ОДКС, ШОС (6). Затова създаването на подобна система в постсъветското пространство, начело с регионален център, е oт изключителнa важнoст за Москва. Със сигурност, упадъкът на американската мощ позволява на Русия да прокара този модел. Впрочем, има и друго обяснение на тази идея. Руският политически елит вярва, че страната може да бъде отново велика сила, но за да си извоюва този статут трябва първо да си осигури статут на независима регионална сила. Именно по тази причина, в обозримотo бъдеще, нейните главни интереси ще бъдат концентрирани предимно върху държавите от някогашното съветско пространство. Следователно, този регион се превръща в своеобразна естествена териториална граница на руската сигурност и външна политика, както и в отправна точка за изграждане на отношенията на Русия с Европейския съюз (ЕС), в рамките на евентуалната им бъдеща интеграция в общо икономическо пространство (7).

Oпитите на Путин за възстановяване на международната роля и влияние на Русия минават през реорганизацията на постсъветското пространство и формирането в него на привлекателен и реален център на власт, в лицето на Руската Федерация. Това означава стремеж към постепенната реализация на проекти, целящи създаването на общo икономическo пространствo, митнически съюз, система и политика на колективна сигурност, т.е. все инициативи, консолидиращи регионалния и субрегионален интеграционен потенциал на държавите от т.нар. “близка чужбина” (near abroad)(8). Основният подход за постигането на тези амбиции са по-тесните икономически връзки с въпросните държави, които, на свой ред, биха стимулирали политическата им лоялност към Москва и биха ограничавали влиянието на трети страни като САЩ, ЕС, Турция или Китай. Така, споразуменията с политическия елит на бившите съветски републики и подпомагането на проруски “групи nа влияние”, които да неутрализират прозападните настроения, вече се превръщат в официална руска регионална стратегия. Това, което Путин безуспешно се опита да получи от Вашингтон в началото на управлението си, т.е. американското признание, че Русия има “специални интереси” и отношениe към постсъветското пространство, сега се възприема като водещ принцип на руската стратегия в сферата на външната политика и сигурността. И в това си качество, тoзи принцип може да се превърне в претекст за евентуалнa военнa реакция, какъвто бе случаят с миналогодишния конфликт между Москва и Тбилиси. Действително, военният сблъсък от август 2008 с Грузия доказа, че следваната от бившия президент на САЩ Джордж Буш-младши стратегия на “сдържането” (containment) вече няма да се толерира от Москва. Той беше достатъчно ясно послание и към новата американска администрация, която наскоро лансира т.нар. политика на “презареждане” (reset) по отношение на Русия. Посланието съдържа три основни подтекста. На първо място, съществуват добре очертани зони на влияние в постсъветското пространство, навлизането в които може да предизвика руска военна намеса. На второ място, Русия доказа, че при подобно развитие, опитите на страни като Грузия да търсят подкрепа от Вашингтон биха се оказали безуспешни и Вашингтон не би рискувал да започне война с Русия, за да ги защити. Tрето, конфликтът имаше за цел да демонстрира и липсата на обща система за сигурност в Европа и необходимостта Русия да участва в бъдеща нейна реконфигурация – нещо, за което президентът Медведев вече призова, лансирайки предложението си за рeформиране на общоевропейска архитектура на сигурност oт Ванкувър до Владивосток (9).

Въпросът тогава е, дали Русия има икономическия, военен и политически потенциал и нужната визия, за да постигне тези цели и да обедини постсъветското пространство. Новата руска Стратегия за национална сигурност не включва никаква реална програма, нито пък посочва инструменти за реализацията нa подобни резултати. Трябва да отчетем и, че това пространство е зона на напрежение между Русия, САЩ, ЕС, НАТО и Китай и Москва трудно успява да се наложи над тези съперници. Освен това, много от новите държави, възникнали по мирен път на мястото на разпадналия се СССР, имат етнически проблеми, пречещи на тяхното успешно национално изграждане и стимулиращи и Русия, и тях самите да провеждат (донякъде пагубната) националистическа външна политика (10). Постигането на стабилни икономически (включително в енергийната сфера), отбранителни (т.е. защита на националните граници и съхраняване на сегашния баланс на силите) и политически отношения със съседите е от ключово значение за “външната” сигурност на Русия. Доколкото обаче, тази политика изисква съобразяване с интересите на Запада в региона, можем да предположим, че и занапред в центъра на вниманието на стратегиите на Кремъл ще продължат да бъдат именно отношенията му със западните държави (а не тези с източните съседи).

НАТО и САЩ: от противници към “условни партньори”

Новата Стратегия потвърждава традиционно негативното отношение на Русия към разширяването на НАТО на изток, към едностранните отбранителни инициативи на САЩ (като планoвете за разполагане на система за противоракетна отбрана в Европа) и възможността за задълбочаване на военното и технологичното изоставане на Русия от САЩ. В доктрината се посочва, че: “глобалната архитектура на сигурност, ориентирана изключително в полза нa НАТО, е обречена на провал” и, че Русия “няма да намали бдителността си към плановете за доближаване на военната инфраструктура на пакта още по-близо до нейните граници и усилията алиансът да придобие глобален характер, което е в нарушение на международното право”. Тази позиция отразява все още съществуващата в Русия визия за НАТО като групировка, трансформирала се от антикомунистически отбранителен блок, по времетo на студената война, в офанзивен военен съюз. Нещо повече, Русия продължава да се противопоставя на опитите на НАТО да “оправдае” съществуването си и да добави към своите компетенции и цели едно ново измерение, това на енергийната сигурност, което би позволило да се използват военно-политическитe средства нa aлианса за осигуряване на достъп до енергийни ресурси, намиращи се на териториите на други държави, включително и в Арктика. Освен тези критики, Москва възприема експанзията на НАТО в страни, чиито политически елит изживява исторически комплекс по отношение на Русия, като начин за задълбочаване на различията със Запада, засилване на антируските настроения в Алианса и, вследствие на това, за създаване на условия за нарастващ натиск НАТО да се върне към “класическата си задача” за сдържане на Москва (11). Подобен сценарий контрастира с очевидния стремеж на Русия към сътрудничество със Запада, което тя смята необходимо за своята модернизация, икономическия си и социален прогрес. В желанието си да замрази разширяването на НАТО руският представител в централата на Алианса Дмитрий Рогозин наскоро спомена дори възможността да се създаде съвместна противоракетна отбрана с пакта. Последното изявление напълно се вписва в предложението на президента Медведев за създаване на Общоевропейска система за сигурност, макар че не е ясно, доколко тази идея е практически осъществима. Гореспоменатото предложение отговаря нa идеята за постепенно възприемане на интеграционен модел в отношенията с ЕС, като начин Евросъюзът и Русия да формират общо пространство на сигурност, наред с другите общи икономическо, законово и търговско пространства, основаващи се на споразуменията за сътрудничество между Брюксел и Москва .

Именно тези аспирации обясняват неочакваната промяна от традиционно агресивния към “помирителен” тон, характерна за новата Стратегия, в която се посочва, че “Русия е готова да развива отношенията си с НАТО на равноправна основа, с цел да бъде укрепена общата сигурност в Евроатлантическия регион, при условие, че при формирането на своята военна и политическа среда НАТО демонстрира необходимото уважение към легитимните интереси на Русия”. Очевидно става дума за руските интереси в “близката чужбина”, където са налице два конкуриращи се противоположни подхода. От една страна, Русия, която прокарва политика на съхраняване на статуквото, а, от друга, ЕС и НАТО, следващи политика на разширяване. Съобразяването с позицията на Москва изисква зачитане на руските интереси, което предполага, следователно, едно “условното партньорство” в отношенията Русия-НАТО. Ясно отчетлив тук е опитът на Москва да постигне стабилност в региона, опасявайки се, че евентуалнa дестабилизация в него би моглa да се отрази негативно на собственото и развитие. В същото време руският подход цели да стимулира диалога със Запада във въпроснaтa зона. В тази връзка, си струва да отбележим, че, за разлика от предишната Концепция, в която НАТО еднозначно се приемаше като заплаха и Русия не допускаше, че може да разчита на каквато и да било подкрепа от средите на Алианса, по време на двата президентски мандата на Путин, някои членки на НАТО откритo демонстрираха разбиране на руските опасения (особено на срещите на върха на пакта, през 2008 и 2009). Именно на тези страни-членки Москва може да разчита и днес, лансирайки политиката си на “условно партньорство” с НАТО.

Що се отнася до САЩ, тази страна все още се възприема като основния (военен) противник и източник на повечето заплахи за сигурността на Русия. Глеб Павловски смята, че тази представа произтича от аспирациите на САЩ на всяка цена да запазят военното си превъзходство, желанието им да глобализират “политиката на намеса и използването и в собствен интерес, както и от техния стремеж да използват превантивно сила във всяка точка на света, което се счита за стратегическа заплаха за Русия” (12). Отслабването на силата на Вашингтон, в резултат от световната икономическа криза и появата на нова администрация в Белия дом позволи на Москва да лансира проекти за колективно лидерство в глобалното управление и да се съпротивлява още по-упорито срещу това, което тя определя като унилатерализъм от страна на САЩ. Въпреки че Русия все още няма ясна визия за точното съдържание на концепцията зa мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения), можем да тълкуваме нейната цел като стремеж към стабилно управление, което да не се основава на един, единствен универсален модел (13). Точно обратното, Москва се обявява в защита на възможността за паралелно съществуване на различни модели в глобалната политика, които да се балансират взаимно, но и да позволяват на Русия да набере нужната сила и влияние.

Очевидно по-високото ниво на доверие, създало се между президентите Медведев и Обама, наред с американския подход на “презареждане” на отношенията с Русия, са били внимателно използвани от страна на Москва. Факт е, че тонът в новата Стратегия за сигурност е доста по-умерен, като се подчертава руското желание  за установяване на “равноправно и пълноценно стратегическо партньорство със САЩ, базиращо се на съвпадащите интереси на двете държави” (14). Сред тези общи интереси са споразумението за съкращаване на стратегическите въоръжения (срокът на договора СТАРТ 1 изтича през декември 2009), задълбочаване на мерките за укрепване на взаимното доверие, разширяване на сътрудничеството в борбата с тероризма и урегулиране на регионалните конфликти, т.е. все въпроси, в чието решаване Русия би искала да е равнопоставена на САЩ. Нещо повече, Москва подчертава, че разногласията в руско-американските отношения не бива да пречат на общото желание и тласък към сътрудничество в сфери от взаимнa изгода и на формирането на сътрудничество, основано по-скоро на общи интереси, отколкото на общи визии или ценности. Призивът за укрепване на партньорството с “хегемона” (както в Стратегията индиректно се определят САЩ) показва, че Москва вижда в сегашното развитие на двустранните връзки възможност да разчупи логиката “на играта с нулева сума”, заменяйки я с тази, при която и двете страни печелят. В края на краищата една държава-хегемон не може да съществува, aко от нея се “изисква” да признае (квази)равнопоставения статут на друга държава. Тезите, съдържащи се в СНС и предложението на президента Медведев, демонстрират наличието на нов подход по отношение сигурността на Русия и, по-точно, на промяна към по-активна и кохерентна политика, вместо досегашната “пасивна” политика. И макар Москва дa разглежда отношенията със САЩ и НАТО като условно партньорство със “стари” противници (все още представляващи заплаха за сигурността и), тя вярва, че създаването на подобна военно-политическа рамка на сътрудничество би му позволила да прерасне в по-мащабно икономическо взаимодействие (15).

Мрачна визия за конкуренцията в енергийната сфера

В параграф 9 на Стратегията се изтъква, че “промяната от “блоково” противопоставяне към принципите на многовекторната дипломация, ресурсният потенциал на Русия, наред с прагматичната и политика за използването му, са допринесли за възможносттa на Руската Федерация да засили влиянието си на световната сцена”. В параграф 47 се акцентира на взаимозависимостта между енергийната и националната сигурност, изтъквайки че “фактори като изострянето на борбата за природни ресурси, включително за енергоносители, вода и продоволствие, могат да се превърнат в източници на заплаха за националната сигурност”. Дори се уточнява, кои са най-вероятните критични зони на енергийната геополитика, a именно Близкият изток, шелфът на Баренцово море, Централна Азия и Арктика. Освен това документът дефинира “енергийната сигурност”, като “устойчивия баланс между доставки и търсене на качествени енергийни ресурси” и призовава за по-нататъшното развитие на глобалните енергийни пазари.

Тези откъси потвърждават факта, че oт втория президентски мандат на Путин насам eнергетиката постепенно започва да заема ключово място в анализите, касаещи руската сигурност. Новата Стратегия я характеризира като средство, укрепващo не само влиянието на Москва на международната сцена, но и като средство, коeто може да се използва за целите на стратегическото сдържане.

Някои анализатори посочват, че постановките в Стратегията, касаещи тази сфера, демонстрират приемственост с тези в появилата се през 2003 Енергийна стратегия на Русия до 2020, и в частност с тезата, че Русия има статут на енергийна сила и притежаваните от нея енергоносители могат да помогнат за реализацията на вътрешната и външната и политика (16).

Новото в Стратегията е убеждението на авторите и, че заплахите за енергийна нестабилност и конкуренцията за достъп и контрол на енергийните ресурси могат да създадат напрежение в близост до руските граници, което да ескалира и да доведе да употребата на военна сила. С други думи, твърди се, че е възможно да възникне заплаха за Русия, ако лишените от енергоресурси държави се опитат да поставят под контрол активите на разполагащите с такива ресурси страни (каквато е и самата Русия), провокирайки въоръжени конфликти. Необходимостта Москва да осигури военна защита на енергийните си богатства се обяснява с факта, че няколко поредни руски правителства работиха упорито, за да гарантират, че петроло- и газопроводите в постсъветското пространство ще останат под почти пълния контрол на Русия. Трябва също да се изтъкне, че тези енергийни маршрути придобиват за Русия и стратегическо значение, тъй като при нужда могат лесно да се трансформират в зони на (въоръжени) конфликти с геополитическо значение.

Нещо повече, тезата за използването на военна сила напомня за Външнополитическата доктрина от 2008 (и за “петте принципа на Медведев”) (17), даваща “право” на Москва да се противопостави на всяка агресия срещу живота и достойнството на руските граждани, както и срещу руските бизнес-общности, където и да сe намират те, и, по-специално, в ключовото за руските интереси постсъветско пространство (пример за което бе и петдневната война с Грузия). Но, ако тази доктрина си поставя за задача да предпази “близкатa чужбина” от външна намеса, декларацията за неизключване на възможността за използване на военна сила за съхраняване на контрола над природните ресурси цели запазването на ключовия фактор за възраждането на Русия, a именно огромните запаси от енергоносители. Освен това, възможността от неауторизирано от международните институции използване на сила е начин да бъде “охладенo” предложението НАТО да гарантира и енергийната сигурност на своите членки. Ако това наистина е така, то би потвърдило тезата, че “доброжелателният руски контрол върху газовите доставки за централно- и източноевропейските пазари цели неутрализирането на ролята, която страните от тези региони играят в НАТО, без да забравяме, разбира се, бoрбата за увеличаване печалбите на руските компании” (18).

Отвъд икономическата криза: Русия сред първите пет световни икономики

Като първостепенни приоритети на руската национална сигурност, в документа се изброяват отбраната, държавната и социална сигурност, следвани от социално-икономическите проблеми. Това означава, че способността на Русия да гарантира националната си сигурност зависи, до голяма степен, от нейния икономически потенциал. Само икономическият ръст може да осигури на Русия средства да подплати претенциите си да бъде велика сила. Нещо повече, международният и престиж и сигурност са в пряка зависимост от стабилността на националната и икономика, въвеждането на иновационни технологии и развитието на науката. Всичко това се съдържа във формулата, използвана от Медведев при представянето на Стратегията: “сигурност чрез стабилно развитие”.

В главата, посветена на икономиката, авторите концентрират вниманието си върху необходимостта от постоянно развитие на индустрията, което (както те се надяват) би намалило зависимостта на руската икономика от износа на суровини. Възможността от забавяне на индустриалния прогрес се определя като особено пагубна. В тази сфера, отношенията със Запада следва да бъдат подчинени на прагматична политика, целяща преди всичко модернизацията на руската икономика. Това е особено важно в ситуация на глобална икономическа криза. На практика, сегашната рецесия оказа най-голямо влияние върху формулировките в документа, в които негативните ефекти от кризата в световен план се приравняват дори с тези на мащабното използване на военна сила.

Макар развитието на международните отношения след края на кризата да е неясно и непредвидимо, Русия си определя като крайна цел за следващите пет години да се нареди сред петте най-мощни световни икономики. Това обаче изглежда крайно амбициозна задача. Според документа (параграф 55) основните заплахи пред постигането и са: запазването на сегашния модел на “суровинна икономика”, загубата на контрол върху енергийните ресурси на страната, неравномерното регионално развитие и слабата технологична конкурентност на руската икономика. Решението да се търси икономически модел, основаващ се на иновациите и интензивното регионално развитие, изглежда реалистична и дори необходима цел. Текстът препоръчва развитието на индустриалната и военната инфраструктури в Арктика, Източен Сибир, Далечния изток и Урал. Регионалното развитие е, може би, един от секторите, където вътрешната сигурност е най-тясно свързана с външната и енергийната политика (така например, липсата или недостатъчно развитите регионални инфраструктури могат да попречaт на осъществяването на официално декларираната многовекторна външна политика). Ако се вгледаме по-внимателно в ситуацията в далекоизточните региони на Русия, граничещи с Китай, където заплахата от нарастващото китайско влияние е все по-голяма, става ясно, защо за Москва е толкова важно да стимулира и ускорява регионалното развитие.

Освен това, Русия се нуждае от баланс между своите отделни териториални единици (т.е. от равновесие във властта между федералния център и периферията), създадени съобразно съветския модел, с цел да се предотврати изоставането на отделни региони, което би улеснило реализацията на стратегии на други държави. Що се отнася до външните измерения на икономиката, Русия продължава да се стреми да стимулира реорганизацията на глобалния финансов ред (19) и да провокира изместването на световните икономически центрове към БРИК (т.е. групата Бразилия, Русия, Индия и Китай) или РИК (Русия, Индия, Китай). В същото време обаче, както показва и примерът с БРИК, “липсва перспективата за формирането на подобен блок. Размерите на държавите от тази група, тяхната мощ и стратегиите им за утвърждаване, правят доста трудно сътрудничеството по въпроси, различни от онези, където интересите им съвпадат. Нещо повече, възможността тези четири държави да заговорят на един глас в международната политика са твърде ограничени” (20).

Заключение

В заключение, новата Стратегия за национална сигурност се представя като реалистична доктрина, доколкото признава вътрешните проблеми, тревожещи днешна Русия. Тя има иновативен характер (особено за едно общество, преживяло такава катастрофа, като краха на Съветския съюз), поставяйки акцента върху просперитета и жизнения стандарт на гражданите и включвайки пасажи, посветени на науката, културата, общественото здравеопазване или екологията. Тази стратегия е иновативна и, защото признава наличието на тясна връзка между вътрешната стабилност и външната сигурност, а именно, че няма чисто външни или вътрешни заплахи и, че вътрешната политика задължително се отразява и върху съдържанието на външната. Освен това, стратегията съвсем коректно набляга на необходимостта от осъществяване на всеобхватна икономическa модернизация на страната.

В същото време, мнозина критикуват документа, заради липсата в него на конкретни мерки или на стратегия за постигането на набелязаните цели. Новата СНС дари не съдържа цялостен структурен анализ на рисковете. Вместо това, тя просто изброява съществуващите заплахи. Стратегията изглежда прекалено идеалистична, или пък просто е твърде рано да се прогнозира, дали и как Русия ще се превърне, в краткосрочен план, в една от петте водещи световни икономики, особено в период на глобална икономическа криза (21). В това отношение, Стратегията не дава оценка на рисковете, свързани с недостатъците на капитализма, либерализма и глобализацията, на които сме свидетели в момента, нито пък предлага реализуеми алтернативи за спасяването на руската икономика. “Кардиналният и, може би, реторичен въпрос, дали сегашният, донякъде етатистки, донякъде пазарен, донякъде либерален и очевидно глобализиран руски модел на развитие, изложен в стратегията, ще проработи в новите условия, така и не се задава” (23).

Като цяло, новата Стратегия за сигурност позволява постигането на по-широк вътрешен консенсус, което е от фундаментално значение за изграждането на стабилно общество след периода (по времето на двата президентски мандата на Путин), когато изглеждаше, че възраждането и укрепването на държавата имаха само външнополитическо измерение и желанието за възстановяване на международния имидж на Русия беше единствения водещ фактор. След разпадането на Съветския съюз, днес страната постепенно започва да постига необходимия баланс между вътрешната и външната си политика.

 

Бележки:

1. G. Bovt, The Doctrine and the Practice, May 19, 2009, EU-Russia Centre

2. Храмчихин отбелязва, че в един комплексeн и взаимнозависим свят, изглежда логично концепцията за “сигурност” да третира и действия, които не са свързани само с въпроси от военeн характер. Военната доктрина следва да е тази, която дефинира целите и задачите на въоръжените сили с цел преодоляване на външните военни заплахи и да посочвa как трябва да се развива военнo-отбранителния апарат. Освен това, Храмчихин подчертава, че проектът за нова Военна доктрина на Русия предвижда, че въоръжените сили ще трябва да противодействат на икономически, информационни и социално-политически заплахи, които традиционно нямат военен характер. Виж A. Храмчихин, Совбез озаботился национальной безопасностью, 16 януари, 2009, http://nvo.ng.ru/forces/2009-01-16/1_sovbez.html.

3. Интересно е да отбележим значението на документа по отношение на човешките права. Уводът към раздела “Държавата и вътрешната сигурност”, включва сред целите си защитата на “фундаменталните права и свободи на човека и гражданина”. В тази връзка руските служби за сигурност са натоварени със задачата да потискат всяко “криминално посегателство върху човешките права, свободите и собствеността”. Този раздел е последван от друг, посветен на “подобряване качеството на живот на руските граждани”, което очевидно изисква “подобряване на националната система за защита на човешките права чрез развитието на съответната правна система и законодателство”.

4. F. Lukyanov, A Positive but Confusing Security Strategy, May 20, 2009, http://eng.globalaffairs.ru/engsmi/1271.html.

5. В. Кременюк, Преодолеть национальный кризис, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 3, May-June 2009, pp. 99-106.

6. ЕврАзИО - Евроазиатска икономическа общност; ОНД – Общност на независимите държави; ОДКС – Организация на Договора за колективна сигурност; ШОС – Шанхайска организация за сътрудничество.

7. Д. Тренин, Новые приоритеты в российской внешней политике: проект СНГ, в  “Россия: ближайшее десетилетие”, Carnegie Endowment for Peace, Moscow, 2004, pp. 99-106.

8. В параграф 8 на Стратегията се твърди, че появата на нови центрове на икономически рaстeж и политическо влияние създава нова геополитическа конфигурация, в която разрешаването на кризи от регионално значение следва да се извършва без участието на извънрегионални сили. В параграф 41 пък се добавя, че основните заплахи за интересите на Русия и сигурността на границите и са възможната ескалация на военни конфликти, както и незавършеният процес на делимитиране на федералните граници с някои съседни държави.

9. Д. Тренин, Непрактичный прагматизм, в “Pro et Contra”, n. 5-6, 43, September-December 2008, p. 26-27.

10. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 58.

11. S. Karaganov, The Magic Numbers of 2009, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 2, April-June 2009, p. 80.

12. G. Pavlovsky, How the West Misunderstands Russia, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 76.

13. T. Bordachev, Multipolarity, Anarchy and Security, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, pp. 61-66.

14. Целта за установяване на стратегическо партньорство със САЩ напомня за “благоразположението” на Русия, през 2001-2002.

15. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, p. 55-56, cit.

16. R. Kupchiinsky, Energy and the Russian National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, vol. 6, issue 95, Maй 18, 2009.

17. http://www.un.int/russia/new/MainRoot/docs/warfare/statement310808en.htm.

18. R. Kupchisky, Energy and the Russian National Security, cit

19. “Това означава създаването на алтернатива, а не просто осъществяването нa “козметични промени”, както някои страни, а може би и международните финансови организации, вероятно биха искали” – заключи Медведев в речта си на срещата на ШОС. “Това, от което се нуждаем, са финансови институции от нов тип, в които да не доминират отделни политически въпроси и мотиви, нито пък отделни държави”. M. Hudson, Washington cannot call all the shots, Financial Times, June 14, 2009.

20. BRIC, but no bloc, The Economist Intelligence Unit, June 16, 2009.

21. Някои критикуват избора на момента за публикуване на доктрината, опредиляйки го като най-лошия възможен за представянето и, тъй като политическите последици от глобалната финансова криза, до голяма степен, остават все още неясни. Виж R. McDermott, Russia’s National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 96, May 19, 2009.

 

* Анализатор в Института за изследване на международната политика в Милано, Италия, асистент в Католическия университет в Милано, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

През последните години иранско-руското сътрудничество привлича като магнит вниманието на западните анализатори и медиите. Причината е, че, от една страна, държавата на аятоласите продължава да укрепва възможностите си в ракетно-ядрената сфера, въпреки наличието на цели пет резолюции на Съвета за сигурност на ООН по въпроса. Вследствие на това, Техеран се оказва все по-близо до „ядрения праг”, което може да има изключително сериозни последици за международната сигурност, предвид крайно провокационната иранска външна политика и активната подкрепа, която режимът оказва на голям брой радикални ислямистки формации в различни региона на света.

От друга страна, Русия е единствената голяма държава, която продължава да си сътрудничи с Иран в сферата на атомната енергетика, както и  във военно-техническата област. Москва, в частност, вече достави на Техеран модерни дизелови подводници, самолети МиГ-29, Су-24 и Су-25, с цялото им ракетно въоръжение, хеликоптери Ми-171Ш, зенитни ракетни комплекси Тор-М1, както и разнообразна бронирана военна техника. В същото време, руснаците твърдят, че не оказват никакво съдействие на Иран за усвояването на критични, от гледна точка, на ядреното неразпространение, технологии за обогатяване на уран и  производство на плутоний, както и че продаденото на аятоласите оръжие е предназначено най-вече за отбрана.

В настоящата статия обаче, ще отделим повече внимание на иранско-руското сътрудничеството в ракетно-космическата сфера, което поражда растяща тревога на Запад. Всъщност, истината е, че това сътрудничество има доста ограничен характер, за разлика например от сътрудничеството между Иран и Северна Корея. В потвърждение на тази констатация, нека анализираме един, появил се в януарския брой на специализираното американско издание Journal of Slavic Military Studies, материал, озаглавен „Иранската ядрена програма и руската подкрепа за нея”, чиито автори са двама известни експерти от САЩ - Александър Немец и майор Робърт Кърц (1).

Според тях, Иран е влязъл в „клуба на космическите държави” още на 27 октомври 2005, когато изстреля няколко микроспътника (с тегло под 50 кг) със сравнително проста конструкция. В същото време обаче, появата на тези обекти в Космоса не бе потвърдено от никого, въпреки наличието на достатъчно развити системи за наблюдение в космическото пространство.

Още по-нелепо изглежда опитът на двамата американски автори да свържат това събитие с изстрелването на създадения от руското Производствено обединение „Полет” (от град Омск) руски микроспътник, който те обявяват за възможен прототип на иранските. Изглежда, става дума за извеждането в орбита (през януари 2005) на спътника „Университетски” (в различни източници, той е обозначен и като „Татяна” или МГУ-250), с тегло 30 кг, разработен съвместно с Физическия факултет на Московския държавен университет „Ломоносов” и Военната космическа академия „Можайски”. В руския случай обаче, става дума за модерен микроспътник, снабден със специализирана апаратура за анализ на радиационната обстановка в околоземното пространство, движещ се по орбита с височина хиляда км от повърхността на Земята. Тоест, ясно е че хипотетичните ирански и съвсем реалният руски спътник имат съвършено различно предназначение и орбитални параметри.

Истината е, че Иран стана космическа държава едва на 2 февруари 2009, когато конструираната от иранските инженери двустепенна ракета-носител „Сафир-2” изведе на ниска околоземна орбита (250 км в перигей и 450 км в апогей) първия ирански спътник „Омид”. При това става дума за експериментален спътник, оборудван само с контролни прибори и средства за връзка.

Първоначално, иранците планираха самостоятелно да произведат още два спътника: технологичния „Мезбах” (предназначен за обучаване на иранските космически кадри) и многоцелевия SMMS (Small Multi-Mission Satelite). Разработката на микроспътника „Мезбах” стартира още през 1997-1998, като в нея се включиха Иранската изследователска организация в сферата на науката и технологиите и Изследователският телекомуникационен център, с решаващата помощ на италианската компания Carlo Gavazzi Space. През септември 2005, прототипът на този спътник (имащ формата на паралелепипед, с височина 0,5 м) беше показан по иранската телевизия. Той трябваше да бъде изведен на орбита с височина 900 км (в апогей), с помощта на руска или китайска ракета-носител.

Освен това се предполагаше, до изстрелването на спътника „Мезбах”, напълно да бъде въведен в експлоатация създаденият с помощта на индийски специалисти Център за управление на полетите, край Техеран. Именно в този център трябваше да се получава и обработва информацията през цялото време на работа на спътника (около три години).

При разработването на спътника „Мезбах” обаче, иранците се сблъскаха с многобройни технически проблеми, които се оказаха непосилни за тях, въпреки помощта на италианските специалисти. В резултат от това те бяха принудени да си поръчат спътник в Русия, разчитайки постепенно да усвоят руските космически технологии. Така се появи спътникът за дистанционно зондиране на земната повърхност, известен като „Синах-1”.

Микроспътникът „Синах-1”, с тегло около 160 кг, беше разработен и произведен от руското Производствено обединение „Полет”. През октомври 2005, той бе изстрелян с ракета-носител „Космос-3М” от космодрума Плесецк. Въпреки мнението на някои експерти и макар че спътникът разполагаше с две камери, с разрешаваща способност 50 и 250 м, той трудно можеше да се използва за разузнавателни цели, именно поради ниската разрешаваща способност на камерите му. Обикновено, подобни спътници се използват за анализ на мащабни геофизически процеси, като например за прогноза на добивите в селското стопанство.

Мнозина западни специалисти смятат, че предоставяйки на Техеран спътника „Синах-1”, Москва е дала силен тласък на усвояването на космическите технологии от иранците. В същото време обаче, те не дават никакви конкретни доказателства за това и са склонни да забравят, че в средносрочна перспектива извеждането в космоса, с иранска ракета-носител, дори и на микроспътник, си остава технически непостижимо за Техеран. Освен това, опитите за създаване на микроспътник в самия Иран бяха предприети не с руска, а с италианска помощ. Що се отнася до разработката и извеждането в орбита на спътника „Синах-1”, те бяха осъществени изцяло на руска територия, т.е. иранското участие в тях беше минимално и, на практика, се ограничаваше с разработката на техническото задание и обслужването на вече изстреляния в Космоса спътник.

Скоро след това, Иран сключи договор за създаването, в Научно-производственото обединение за приложна механика „Академик Решетников” в Железногорск, на телекомуникационен геостационарен спътник „Зохре”, който трябваше да бъде изстрелян през 2007. Всъщност, това бе поредния опит на иранците да получат достъп до руските космически технологии. Косвено потвърждение са цитираните от споменатите по-горе американски експерти Александър Немец и Робърт Кърц данни за обучението, през 2006, на членове на Корпуса на стражите на ислямската революция в Самарския авиокосмически университет „Корольов”. По-вероятно е обаче, че иранците не са успели да постигнат някакви сериозни успехи в това отношение, което обяснява  и прекратяването на въпросния договор, както и постепенното ограничаване на иранско-руското сътрудничество в космическата сфера.

Ролята на Китай и Северна Корея

Тук мястото да отбележа, че по същото време, в рамките на съвместната програма на държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, в която, освен Иран, участват Китай, Южна Корея, Монголия, Пакистан, Тайланд и Бангладеш, се разработваше изкуствения спътник SMMS. В този проект, основен ирански партньор беше Китай, който предостави съответната космическа платформа и се съгласи да помогне за извеждането на спътника в орбита. Предполагаше се, че спътникът, с начална маса 380 кг, ще може да носи до 100 кг полезен товар, включително многоспектърна видеокамера с разрешителна способност до 20 м, широколентова камера с разрешителна способност около 250 м, както и оборудване за връзка и предаване на информация. Сътрудничеството между Пекин и Техеран се разви доста успешно и, през септември 2008, с помощта на китайска ракета-носител, иранците изстреляха спътника Environment-1, разработен съвместно с Китай и Тайланд. За параметрите на спътника липсва достатъчно информация, знае се само, че е предназначен да следи промените в околната среда и природните катастрофи и, най-вероятно, се използва съвместно от трите страни. Можем да предположим също, че Environment-1 e създаден на базата на разработения преди това многоцелеви спътник SMMS, или пък е негов аналог.

Всъщност, макар мнозина на Запад да смятат, че иранските успехи в космическата сфера се дължат изключително на руската помощ, истината е, че Техеран върви по собствен път, преодолявайки постепенно възникващите трудности. Първото съобщение за извеждането в орбита на собствен спътник с помощта на иранска ракета-носител, се появи на 26 януари 2007. То обаче не бе потвърдено от независими източници, тъй като най-вероятно ставаше дума за т.нар. сонда, която не е в състояние да направи пълна обиколка на Земята и, следователно, не се смята за истински спътник. След този неуспех, Иран реши да концентрира усилията си върху суборбиталните полети, като първият такъв полет беше осъществен само месец по-късно, а като носител бе използвана балистична ракета „Шахаб-3А”.

И така, Техеран продължи научно-изследователските и опитно-конструкторски дейности в тази сфера, в резултат от което, през 2008, световните медии съобщиха за две успешни суборбитални изпитания на ирански ракети (наред с тях, разбира се, имаше и няколко неуспешни, като например това през август 2008, с ракета-носител „Сафир-1”). Така, на 4 февруари 2008, беше проведено изпитание на едностепенната ракета „Кавешгар-1”, създадена на базата на балистичната ракета със среден радиус „Шахаб-3В”. Паралелно с това, започна пълноценно да се използва капацитетът на току що създадения първи национален космически център, разположен на 60 км югоизточно от град Семнан. На 26 ноември 2008, Иран изстреля в космоса две ракети „Кавешгар-2”. Според данните, появили се в медиите, двете ракети са достигнали височина 200-250 км, като след 40 минутен полет, основните им части са се приземили с парашут. Експертите смятат за напълно възможно, по време на полета им, иранците да са успели да изведат на околоземна орбита макети на спътници.

Накрая, през февруари 2009, толкова очакваният от режима на аятоласите космически триумф най-сетне стана факт, след като иранците успяха, със собствена ракета носител, да изведат в орбита микроспътник. Този успех можеше да се очаква и то не благодарение на „руската ръка”, а на тясното сътрудничество в ракетно-космическата сфера със Северна Корея. Най-яркият пример в това отношение е създаването на иранските балистични ракети, в рамките на програмата „Шахаб”. Така, ракетата „Шахаб-1” е точно копие на севернокорейската ракета SCUD-B, а „Шахаб-2” – на SCUD-C. Що се отнася до ракетата със среден обсег „Шахаб-3”, тя бе конструирана на базата на корейските ракети No Dong-1A и No Dong-1B. При това, съответните образци на севернокорейското ракетно въоръжение бяха доставяни в Иран, в комплект с необходимото технологично оборудване и пълна техническа документация. На този фон, успехите на Техеран в разработването на собствена ракета-носител едва ли могат да учудят някого.

Митът за „ръката на Москва”

Специално внимание заслужава и въпросът, дали Иран не използва и съветски ракетни технологии в космическата си програма. Той често се повдига на специализираните международни конференции и семинари, а в медиите се поднася като общоизвестен и безспорен факт. В частност, авторите на цитираната в началото статия, публикувана в Journal of Slavic Military Studies, убедено твърдят, че още преди посещението в Москва на тогавашния ирански президент Мохамад Хатами, през 2001, Руската Федерация е продала на Иран технологиите за производството на ракетния корпус и двигателите на съветския ракетен комплекс с наземно базиране Р-12 (SS-4 Sandal, според обозначението на НАТО).  Освен това, според тях, Москва е помогнала на Техеран за реализацията на програмите „Шахаб-3” и „Шахаб-4”. Накрая, Немец и Кърц смятат, че само през 2006, около 30 хиляди руски специалисти са работели в Иран, в сферата на военните технологии или тези с двойна употреба. Макар че подобни твърдения не се приемат насериозно от повечето авторитетни западноевропейски и американски експерти, те заслужават по-внимателен анализ.

Както е известно съветските едностепенни ракети Р-12 Двина (SS-4 Sandal) са приети на въоръжение през 1959 и бяха напълно унищожени през 1991. Възобновяването на производството им е практически невъзможно, поради тоталната промяна на профила на съответните руски предприятия и уволняването на по-голямата част от предишния персонал. Теоретично е възможно иранците да са се сдобили с техническата документация на въпросните ракети, но това, най-вероятно, не би им помогнало особено да усвоят тези отдавна остарели ракетни технологии. Освен това, възниква проблемът за създаването на аналогична мрежа от предприятия, вече на иранска територия, което може да постави под въпрос целесъобразността на подобен подход в условията на глобалната икономическа криза и сериозните санкции, наложени на иранската икономика.

Както вече посочих по-горе, при реализацията на програмата „Шахаб-3” активно се използваха конструктивните решения на севернокорейските балистични ракети от типа No Dong. Иранците започнаха изпитанията на ракетата „Шахаб-3” през 1998, но производството и бе усвоено едва през 2003 и то с активната помощ на няколко китайски компании. Последната модификация на тази едностепенна ракета, която работи с течно гориво и е известна като „Шахаб-3М”, притежава обсег 1,1 хиляди км и тегло на основната и част от 1 тон (по други данни, обсегът и е 2 хил. км, а теглото – 700 кг). Според публикувания през май 2009 от американския Институт „Изток-Запад” съвместен доклад на американски и руски учени, озаглавен „Иранският ядрен и ракетен потенциал” (2), в момента начините за модернизация на ракетните двигатели на „Шахаб-3М”, както и за увеличаване на горивния им запас, на практика, вече са избрани, което не би било възможно, ако Техеран действително разполагаше с достъп поне до съветските (да не говорим за руските) ракетни технологии. Не е ясно и, защо в статията си американските експерти отделят толкова внимание на ракетите „Шахаб-4”. Както е известно, разработването им започна през 1998, с цел да се постигне обсег от 2,2-3 хиляди км. През октомври 2003 обаче, иранците прекратиха програмата по политически причини и досега няма никакви данни, че тя е била възобновена.

Много съмнителна е и информацията, че, през 2006, в Иран е имало 30 хиляди руски специалисти, ангажирани в сферата на военните технологии или тези с двойно предназначение. На първо място, подобно мащабно руско участие в работата на иранския военно-индустриален комплекс не би могло да се скрие. На второ място, липсват каквито и да било сериозни основания за подобно сътрудничество, предвид запазващото се недоверие между двете страни. На трето място, възможно е американските експерти да смятат за „руски специалисти” гражданите на цялото постсъветско пространство, работещи в Иран, за които обаче Москва няма как да носи отговорност. Накрая, представителите на иранската опозиция, които цитират Немец и Кърц, едва ли са достатъчно сигурен източник на информация, имайки предвид че става дума за имигранти, които отдавна живеят в САЩ и много от тях са загубили връзка с родината си.

Тоест, данните, цитирани в статията „Иранската космическа програма и руската подкрепа за нея”, имат предимно субективен характер. Освен това, опирайки на остарели и пораждащи сериозни съмнения сведения за ракетно-космическото сътрудничество между Техеран и Москва, през 90-те години на миналия век, авторите очевидно преувеличават руската роля в реализацията на иранската космическа програма и, в същото време, са склонни да не обръщат внимание на другите, достатъчно активни, партньори на Иран в тази област: Китай, Северна Корея, Италия и Индия. Силно се подценяват и успехите на самите иранци, които с цената на огромни усилия и ресурси, съумяха да създадат собствена, пък макар и неособено мощна, ракета-носител и да изстрелят в Космоса свой микроспътник. В резултат от всичко това, не само силно се изкривява същността на реалното иранско-руско сътрудничество, но и се поставя под съмнение самата възможност за сътрудничество между САЩ и Русия в борбата срещу разпространението на ракетните технологии.

 

Бележки:

1. Alexandеr V. Nemets; Robert W. Kurz The Iranian Space Program and Russian Assistance, The Journal of Slavic Military Studies, Volume 22, Issue 1, 2009.

2. Iran’s Nuclear and Missile Potential: A Joint Threat Assessment by U.S. and Russian Technical Experts, EastWest Institute, May 2009.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На 26 юли 2009, в присъствието на премиера на Индия Манмохан Синг, официално бе въведена в действие подводницата „Арихант” - първата в индийския флот, снабдена с ракети с голям радиус на действие и ядрени бойни глави.

Първата си такава подводница изгражда и Бразилия. Тоест, виждаме, че светът става многополюсен, не само в политически и културен аспект, както и, че новите „възходящи” икономики започват да влияят все по-сериозно и върху архитектурата на глобалната сигурност.

На пръв поглед, терминът „архитектура” предполага статичност. В сферата на глобалната сигурност пък, през последните десетилетия, липсваха сътресения от подобен мащаб, като разпадането на Съветския съюз например. Въпреки това системата на международната сигурност се променя – бавно, но затова пък кардинално.

Много е вероятно, през следващите две десетилетия, САЩ да си останат най-голямата военна държава в света. На 10 септември 2009, Конгресът утвърди военния бюджет от около 700 млрд. долара, включително разходите за военните кампании в Афганистан и Ирак, но без „косвените” разходи за отбрана. Според Стокхолмския международен институт за изследване на мира, делът на САЩ в глобалните военни разходи е 42%, докато този на Китай – около 7%, на Франция и Великобритания – по 4,5%, на Русия – 4%, на Германия и Япония – по 3%, на Индия – над 2% и на Бразилия – почти 2%.

Впрочем, макар че тези цифри действително отразяват съотношението на силите на водещите държави в света, те не характеризират напълно реалните им възможности. Освен това, нито абсолютният, нито относителният мащаб на военните разходи дава отговор на въпроса, доколко тези разходи гарантират укрепването на националната сигурност.

Както е известно, националната сигурност съвсем не се изчерпва само с отбранителната способност. Тя притежава и икономически, дипломатически, разузнавателни и политико-културни компоненти. Разбира се, докато в света, една до друга, съществуват национални държави с разнопосочни интереси, нито една страна няма да се откаже от военните средства за гарантиране на сигурността си. Друг въпрос обаче е, че мащабът им зависи от това, какво точно се влага в самото понятие „национална сигурност”.

Националната сигурност: превъзходството срещу сдържането

Независимо от това, как се формулират задачите на националната сигурност, от гледна точка на теорията на международните отношения, военният аспект на това понятие може да придобие „минималистични” или, напротив, „максималистични” измерения.

„Максималистичната” концепция за националната сигурност поставя за цел съответната държава да си гарантира хегемония в мащабите на своя регион или пък на целия свят. Именно към този подход се придържаха Съединените щати през целия ХХ век: Америка трябва не просто да бъде най-силната държава в света, но и да превъзхожда (с военните си възможности) всеки потенциален алианс на съперничещите и държави.

На свой ред, „минималистичната” концепция за национална сигурност цели създаването на потенциал, достатъчен за сдържането на противника. По същество, сдържането означава националните въоръжени сили да могат достатъчно убедително да демонстрират на всеки потенциален противник, че в случай на военна агресия, той може да претърпи неприемлив за самия него ущърб. Част от него е и способността потенциалният противник да бъде убеден, че всеки опит за шантаж (под формата на заплахи за жизнените интереси на съперниците, включително и извън пределите на националните им граници) е безсмислен.

Концепциите за военното сдържане (т.е. за предотвратяването на външна агресия, шантаж и засягане на жизнените интереси) се разработват както от ядрените, така и от неядрените държави. Само че в случаите, когато една неядрена държава се противопоставя на ядрена, сдържането се оказва неефективно. При това, самата възможност за ядрено нападение може да бъде минимална, но неядрената държава се оказва незащитена от шантажа и покушението срещу жизнените си интереси от страна на ядрената. Тоест, в света на ядрените оръжия, само ядрените държави са в състояние да осъществяват ефективно военно сдържане. Всички останали имат само две възможности – да влязат в съюз с някоя ядрена държава, което обаче може да има труднопредсказуеми последици, или пък достатъчно бързо да се сдобият с ядрен статут, което също никак не е лесно.

Индия догонва останалите

От 1998 насам, Индия официално е ядрена държава и разполага с военна доктрина на „минималното достоверно сдържане”. Подобна доктрина за първи път беше приета от Франция, при управлението на Шарл дьо Гол. По онова време, тази страна разработваше самостоятелно бойни ядрени средства. За френската ядрена ударна сила (force du frappe) беше създадена доктрината за сдържане на заплахата от „кръгова атака” (dissuasion tout azimut), даваща възможност за ефективно използване на ядрена сила срещу всеки потенциален агресор (не само СССР). При това, тъй като липсваха гаранция, че наземните и въздушни ядрени сили ще оцелеят при нанасяне на първи ядрен удар от страна на противника, Франция произведе четири подводници, снабдени с ядрени ракети с голям радиус. Според френските стратези, това беше минималното необходимо количество такива подводници, като две от тях трябваше да бъдат базирани край бреговете на страната (атлантическия и средиземноморския), а другите две да са в постоянно движение в океанските дълбочини. Така, имайки предвид практическата неоткриваемост на подводниците, потенциалният агресор беше застрашен от мощен удар на възмездието (втори удар).

По-късно, френският модел бе възприет и от Великобритания и Китай, който гарантира „сдържането” с помощта на неголям флот от подводници с ядрени ракети (SSBN). След разпадането на Съветския съюз, към същата тактика се ориентира и Русия, която съкрати своя атомен подводен флот от 60 до 10 подводници.

През 90-те години, Израел също се сдоби с атомен подводен флот. Днес тази държава разполага с три, произведени в Германия, дизел-електрически подводници, снабдени с крилати ракети с голям радиус и ядрени бойни глави. В Германия се строят още две подводници с въздушно-независими енергийни установки (АІР), позволяващи продължително пребиваване под вода. Косвено доказателство за това, колко се ценят тези системи, е опитът на консорциума от няколко американски компании да купи техния производител – германската компания HDW, базирана в Кил. Следва да отбележим и, че САЩ наеха една подводница „Готланд”, снабдена със системите, произвеждани от HDW, от шведските военноморски сили и я използват в маневрите, провеждани в близост до Западното крайбрежие.

Индийската SSBN ще стане напълно боеспособна едва след година-две. А докато тази страна се сдобие поне с още четири подводници, които да и гарантират възможност за „достоверно ядрено сдържане”, вероятно ще мине доста време. Въпреки това, с въвеждането в действие на подводницата „Арихант”, ядреният потенциал на Индия надхвърли регионалните мащаби. Можем да очакваме, че в скоро време, Делхи ще разполага  и с междуконтинентални ракети за тези подводници. Освен това, индийците купиха от Русия една подводница, клас „Акула”, на която в момента се извършва подготовката на акипажите на „Арихант”.

Бразилската програма за създаване на атомен подводен флот

На 7 септември 2009, президентът на Бразилия Луис Игнасио Лула да Силва и френският държавен глава Никола Саркози се споразумяха за доставката на 36 бомбардировача „Дасо-Рафал”, които ще се сглобяват в самата Бразилия. Сделката моментално привлече вниманието на световните медии. Само че, споразумението между двете страни има и друг аспект, който при това е доста по-важен, в стратегическа перспектива. В хода на двустранните преговори, на 23 декември 2008, беше постигнато споразумение за доставката в Бразилия на френски подводници, заедно с технологията на производството им. Накрая, през септември 2009, стана формалното подписване на договора между бразилските военноморски сили и френската компания DCNS, 75% от чиито акции са собственост на държавата.

Според публикуваното комюнике за медиите, DNCS поема функциите на генерален доставчик за производството на четири подводници с двигатели от стандартния тип. Изграждането им ще се осъществи от съвместното предприятие на френската компания и бразилския и партньор Odebreht. Проектирането им пък ще се контролира от проектантското бюро на DNCS, в съответствие със специфичните потребности на бразилския военноморски флот: те трябва да са оптимално пригодени за защита на 8500-километровото атлантическо крайбрежие на Бразилия. Първата подводница трябва да влезе в експлоатация през 2015, като високотехнологичното и оборудване ще се произведе в предприятията на DNCS.

Освен проектирането на неатомната част на първата бразилска подводница, DNCS ще предостави функциите на технически клиент на Odebrecht, за създаване на съответните корабостроителни мощности, както и на военноморска база за бразилския подводен флот.

Най-вероятно, четирите подводници ще бъдат снабдени с АІР, но по-важен в случая е технологичният трансфер, за който също се споменава в комюникето за медиите. Така, атомният реактор за подводниците се проектира и ще се изгражда самостоятелно от бразилските специалисти (които работят в тази сфера от 1979 насам). През втората половина на следващото десетилетие, проектът ще бъде напълно реализиран. Най-вероятно, новите бразилски подводници няма да имат ядрени балистични ракети. Но, както сочи и опитът на Израел, подобни ракети с голям радиус ще могат да се изстрелват от торпедните отсеци на потопените под водата подводници. Затова бразилската програма за изграждането на собствен подводен флот има не само регионални, но и стратегически последици. Възможно е, именно това да е била причината, поради която, на 1 юли 2008, САЩ възстановиха своя 4-флот, предназначен да контролира Южния Атлантик, който беше ликвидиран през 1950.

Клубът на самолетоносачите

Наред с подводния флот, сред показателите за регионалното или стратегическо нива на отстояване жизнените интереси на една държава, е наличието на флот от самолетоносачи. Налице е показателно съвпадение между групите държави, разполагащи с подводници с атомни двигатели и/или ядрени ракети (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Китай, Индия, Израел, а вече и Бразилия) и тези, притежаващи самолетоносачи (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Индия, Бразилия, Италия и Испания).

Военноморският флот на САЩ разполага с 11 самолетоносача. При това, днес те са най-големите и технологични съвършени кораби от този клас. Освен това американците имат огромен и несравним опит в практическото им използване. Великобритания разполага с два самолетоносача, които ще бъдат заменени с по-съвършени (65000-тонни), през следващото десетилетие. Франция има един самолетоносач („Шарл дьо Гол”) и възнамерява да построи още един. Руснаците също имат един самолетоносач („Адмирал Кузнецов”) и вече строят втори. Индия пък купи от Русия самолетоносача „Адмирал Горшков”, който, след модернизацията му, ще стане част от военноморския и флот, през 2010. На свой ред, Китай възнамерява да построи три самолетоносача, а пък Бразилия разполата със самолетоносача „Сау Паулу” (бившият френски „Фош”).

Тоест, оказва се, че списъкът на членовете на ексклузивния „клуб” на държавите, притежаващи ядрени подводници и/или самолетоносачи, в значителна степен, съвпада с този на водещите, в икономически и политически план, държави на планетата. Всички членове на този „клуб” принадлежат към първите, по своя ВВП, 12 държави в света. Изключение са само Германия и Япония (по очевидни историческо-политически причини), както и Канада.

 

Държава

ВВП (по данни на МВФ, 2008) долари

Самолетоносачи

Подводни ракетоносци

САЩ

14 264 600

11

18

Китай

4 923 761

(3)

3

Япония

4 401 614

0

0

Германия

3 667 513

0

0

Франция

2 865 737

1(1)

4

Великобритания

2 674 085

2(2)

4(3)

Италия

2 313 893

2

0

Русия

1 676 586

1(1)

10(8)

Испания

1 611 767

2

0

Бразилия

1 572 839

1

1

Канада

1 510 957

0

0

Индия

1 209 686

1(2)

1

 

Горната таблица не отчита бойните противолодъчни подводници, с изключение на Бразилия. В скоби са посочени изграждащите се в момента самолетоносачи и подводници.

Основната движеща сила, която постепенно променя глобалната система на сигурност, са растящите икономики на Китай, Индия и Бразилия. Между нарастващата икономическа мощ и увеличаващата се необходимост от сигурност, съществува очевидна корелация. При това, нещата не опират само до това, че тези някога бедни държави вече могат да си позволят скъпоструващи и сложни оръжейни системи и, съответно, да участват активно в новия тип „оръжейна надпревара”. Тези „растящи икономики” изпитват силна потребност да гарантират националната си сигурност за да защитят своята териториална цялост, специалните си икономически зони и да предотвратят всякакъв външен натиск или шантаж. Постоянно нарастващият им дял в глобалната икономика поражда необходимостта от защита на морския трафик и запасите от полезни изкопаеми. Тази защита е неизбежна и законна – разбира се, в случай, че военният аспект на националната сигурност се базира на принципа за „достоверното сдържане”. А поне засега липсват каквито и да било признаци, че „растящите икономики” се готвят да го престъпят.

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

В увода към внушителния колективен сборник, озаглавен „Световното пространство: разцепление или взаимозависимост” неговите съставители – френските геополитици Пиер Дален и Ален Нонжон, предлагат като ключ за разбирането на един толкова сложен феномен, какъвто е процесът на глобална интеграция и унификация (термин, широко използван в англосаксонската културна зона), геоикономическият анализ, като за негова цел се обявява необходимостта „да се избегне произвола на една или друга геополитическа перспектива”.

Както е известно, напоследък усилено се работи за задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и създаването на регионални мрежи, позволяващи освобождаването на субконтинента от икономическата и военна опека на САЩ. Подобни тенденция са налице и в други зони на света. Оставяйки настрана полемиката по повод на геополитиката, която се съдържа в горния цитат, следва да отбележим, че безспорна заслуга на геоикономическия анализ, чието изследователско поле е изучаването на търговско-икономическите и финансови стратегии на държавите, големите индустриални компорации и международните организации (например ООН, МБР и МВФ), е оценката както на макро-, така и на микроикономическите тенденции, които пораждат, предполагат и подкрепят подобно геополитическо поведение.

Икономическите променливи, които са достатъчно добре изучени на глобално равнище, извън идеологическите схеми и историцизма, позволяват по-добре на бъдат разбрани някои явления от геополитическата практика и по-точно да се очертаят възможните сценарии на бъдещия световен ред. Освен това, едно такова изследване позволява да се уточнят „тежестта” и стратегиите на някои важни групи за финансово-икономически натиск, влияещи върху вземането на решения от националните правителства и нарушаващи социално-политическото равновесие на цели региони, в името на собствените си специфични интереси, както и на подкрепяните от тях правителства.

Ще дам само един пример: добре известно е влиянието, което оказва военно-индустриалният комплекс на САЩ и тясно свързаното с него петролно лоби върху вземането на стратегическите решения, засягащи продължаващата все още „война с тероризма”, обявена в световен мащаб от администрацията на Буш, след събитията от 11 септември 2001. Или пък друг пример: всички знаят за ролята, която изигра влиятелната корпорация ONG (Oklahoma Natural Gas Company), наред с известният финансист и „филантроп” Джордж Сорос, за дестабилизирането на ситуацията в бивша Югославия, за сътресенията в руската „близка чужбина” (Беларус и Украйна), както и в някои критично важни точки на евразийския континент (Чечения, Грузия, Осетия, Киргизстан, Мянма, Тибет и т.н.).

Засягайки въпроса за тясната взаимна връзка между икономическата политика на САЩ и глобализационния процес, Жак Сапир пише следното: „това, което в ежедневния език е прието да се нарича „глобализация”, на практика, съчетава два процеса”. Първият е световното разпространение на капитализма, в индустриалната му форма, в регионите, където доскоро той не беше се утвърдил напълно. Вторият процес пък е не нещо друго, а именно практическата реализация на американската политика, т.е. на волунтаристична политика на неограничената от нищо финансова и търговска свобода.

Глобализация и регионализация

Ако разглеждаме държавите като големи предприятия, можем да дефинираме световната реалност като огромно поле за действие на сили, превръщащи света в доминиращи и периферни пространства, които, повече или по-малко, са икономически интегрирани. Това разбиране за държавните „единици” и ролята им в пространството и разпределението на силите, в стратегиите, насочени към постигане на търговско и технологично превъзходство (два характерни елемента на съвременната глобализация), ни помага да осъзнаем, че съвременният глобализационен процес преживява изключително дълбока криза, освен всичко друго, и защото икономическата, търговската и финансовата активност все повече се проявяват на регионална основа и в мащабите на отделния континент.

Убеден съм, че от политическа гледна точка (т.е. от гледната точка на суверенитета), търговският регионализъм, или с други думи – регионалната интеграция на финансово-икономическа и търговска основа, която днес се реализира с помощта на такива инструменти, като междудържавното сътрудничество, зоните за свободна търговия и обмен, митническите съюзи, общия пазар и единната валута, представлява най-важната геополитическа сила, способна да се превърне в двигател на политическото обединение на всяка териториална зона, за която става дума.

В социално-икономически план, тази еволюция на икономическите процеси към регионализация и континентализъм може да се тълкува като отговор на сътресенията, предизвикани през последните години от процеса на глобализация в значителна част от планетата. Струва си да напомним, че този процес вече провокира (и продължава да провокира) по-нататъшното ерозиране на териториалния суверенитет на някои отделни пространства на земното кълбо, раздробявайки ги на изключително крехки и трудно управляеми държавни образувания в интерес на западната система, т.е. на доста незначителна част от световното население, да не говорим, че всъщност става дума само за елита на тази система.

Формирането на големи, икономически самодостатъчни и политически суверенни пространства, започвайки от консолидацията/интеграцията на вече съществуващите (като Русия, Китай, или Индия – в Северното полукълбо, Бразилия и Аржентина – в Южното) би могло да се превърне в елемент от укрепването на социалната и политическа стабилност в света, като цяло. Друг момент, на който следва да обърнем особено внимание е, че глобализацията, която води до унифицирането, в световен мащаб, на производството и потреблението, в същото време постепенно изтрива спецификата на културите на различните народи и, освен това, води до асимилирането им от света на „западните ценности”, в духа на неоколониализма.

Във връзка с глобализацията, мога да се съглася с Пиер Дален и Анри Нонжон, които (цитирайки Жак Тение) констатират, че „регионалната интеграция диалектически се съчетава с глобализацията в рамките на правилото, че всяко действие поражда съответното противодействие”. Става дума за усилването на глобализационните механизми, когато цели региони се включват в глобалния пазар, следвайки принципа за икономическата взаимозависимост, както и за противодействието на този процес, когато, напротив, по политически съображения и/или геополитическа необходимост, цели пространства попадат в контекста на т.нар. самодостатъчност или взаимно допълване, отстранявайки се по този начин от действията на глобализационните процеси.

Тоест, според специалистите, регионалната интеграция очевидно има двойнствен характер. В рамките на настоящата статия ще се опитам да анализирам, как тази особеност се проявява в два региона на планетата: Южна Америка и Евразия, и каква е връзката и с процесите на глобализация, раздробяване и интеграция на геополитическите пространства.

Западното полукълбо: южноамериканският случай

Нека разгледаме първо случая на Южна Америка и как двете противоположни тенденции – задълбочаването на процеса на глобализация и противодействащите му паралелни процеси могат да си взаимодействат в борбата за влияние и върху бъдещите геополитически сценарии за цял един регион.

От една страна, можем да констатираме, че САЩ отдавна се стремят да въвлекат държавите от Централна и Южна Америка в търговско-икономическите мрежи от типа на Северноатлантическата зона за свободна търговия (ALENA/NAFTA – North Atlantic Free Trade Area) или Зоната за свободна търговия на държавите от Америка (ALCA/FTAA – Free Trade Area of the Americas), както и в сферата на военното сътрудничество, по линия на Междуамериканския договор за взаимна помощ (TIAR) с очевидната цел да укрепят собствената си хегемония в цялото Западно полукълбо, следвайки традицията, чието начало поставя още президентът Монро, през 1823.

Създаването на подобни мрежи ще доведе до териториално раздробяване и отслабване на националните суверенитети в цяла Южна Америка. Обикновено, раздробяването и отслабването се реализират чрез деполитизацията на елитите в страните, ангажирани с процеса на търговско-икономическа интеграция - или следвайки рецептите на привържениците на т.нар. „мека сила”, чрез директното, а нерядко и временното, кооптиране на отделни избрани представители на местните олигархии (политически, културни или икономически) в световните икономически и финансови структури, или пък това става по-грубо и безцеремонно, посредством политическата и икономическа дестабилизация в сферите, представляващи особен интерес, използвайки най-вече съществуващото напрежение, имащо ендогенен характер, или изкуствено провокирайки нови конфликти.

Основната цел на САЩ и големите компании, при осъществяването на този тип интеграция, свързана с процеса на глобализация, е ерозията на суверенните територии и раздробяването им на слаби и взаимнозависими (квази)държавни единици. Друга важна цел е утвърждаването на принципа на икономическата взаимозависимост на целия субконтинент, както и установяването на тотален контрол над него.

И така, в насъщна задача за привържениците (и „контрольорите”) на създаването на „свободен пазар” се превръща недопускането, под каквато и да е форма, на сплотяването на регионалните играчи, сред първите политически последици от което би било формирането на единно геополитическо пространство, притежаващо определена икономическа самодостатъчност. Именно от този императив, както изглежда, ще се ръководи и Вашингтон в стратегията, която възнамерява да следва през следващите години за да защити собствените си приоритетни интереси в своя, вече бивш, „заден двор”.

От друга страна, усилено се работи за постигане на съгласие и задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и най-вече между Аржентина и Бразилия, Венецуела и Боливия и Венецуела и Бразилия, както и за създаване на необходимите регионални мрежи, позволяващи освобождаването на целия субконтинент от икономическата и военна опека на САЩ.

Според редица южноамерикански анализатори и политици, сред които са бразилците Самуел Пинейро Гимараеш и Луис Алберто Мониц Бандейра, а също аржентинците Алберто Буела и Феликс Пеня, такава форма на регионална интеграция, като Южноамериканския общ пазар (Mercosur), Боливарианската инициатива за Америка (ALBA), Андската група и др., квалифицирани от привържениците на неолиберализма като „регионални блокове” (с цел да се подчертае негативната им роля по отношение на глобализационните процеси) би могла да стане отправна точка за създаването на валутно и геополитическо обединение на целия южноамерикански субконтинент. В тази връзка ще напомня, че от октомври 2008 Бразилия и Аржентина преминаха, във взаимните си разчети, към т.нар. система SML, която замени американския долар. Приемането на SML е първата стъпка към валутната интеграция на целия Южноамерикански регион. Между другото, интеграционният процес в Латинска Америка се подкрепя и от Китай и Русия, които, в качеството им на „далечни приятели”, се възприемат от правителствата в Каракас, Буенос Айрес и Бразилия като по-надеждни партньори от северноамериканските им съседи.

Така, вместо принципа за икономическата взаимозависимост, който е основен елемент на глобализационния процес, се налага принципът на „взаимното допълване”. Напрежението, породено от противоречието между създаването на южно обединено икономически пространство и обяснимата съпротива на САЩ срещу този процес, както изглежда, ще определи геополитическото бъдеще на цялото Западно полукълбо.

Показателно е, че редица известни американски анализатори, като Робърт Пастор например, съзнавайки че мощта на САЩ постепенно залязва, смятат, че за да преодолее сегашната критична ситуация Вашингтон трябва да възприеме „континенталния подход” по отношение на Северноамериканската общност, която, според тях, трябва да включва Канада, САЩ и Мексико.

Източното полукълбо: евразийският случай

Що се отнася до Евразия, въпросът изглежда по-сложен. Тук са налице няколко важни геостратегически фактора, обуславящи, още от времето на Съветския съюз, геополитическата и геоикономическа стратегия на САЩ и няколко достатъчно мощни лобистки групи, заинтересовани от огромните ресурси на евразийската територия. По-долу ще изброя накратко, как е принуден да действа Вашингтон, следвайки геостратегическите си интереси:

- Анализирайки политическите реалности, очертаващи като все по-очевидна тенденция „залеза на Запада”, Збигнев Бжежински смята, че „Европейската Общност следва да демонстрира своята откритост и желание за по-голямо участие от страна на неевропейските държави”, т.е. да запази и укрепи присъствието си в западната част на Евразия (т.е. в Европа, като такава), представляваща плацдарм за контрол над Русия и Близкия изток;

- Да генерира нестабилност в някои азиатски региони и, най-вече, в Кавказ и зоната на Хималайската дъга, с цел да окаже влияние върху позицията на Москва и Делхи, както и да доведе до успешен завършек проекта си за т.нар. Голям Близък изток;

- Да се опита да раздроби територията на Китай, като минимум, на 4 региона: Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Централно-Източен Китай;

- Накрая, да съхрани опеката си над Япония (източната част от територията на Евразия), в качеството и на плацдарм, огледално разположен спрямо европейския, за контрол върху двата „бели дроба” на Евразия – Русия и Китай.

В средносрочна и дългосрочна перспектива, запазването на това положение изглежда невъзможно за Вашингтон. Реализирайки комплекс от мерки, подкрепящи американския експанзионизъм, той следва да отчита финансово-икономическата криза, която удари страната. Освен това доскорошната единствена суперсила ще трябва да осъзнае и да приеме съзряването на многополюсната система, базираща се на големите континентални пространства, разположени както в северната, така и в южната половина на планетата и макар че става дума за много различни (от политическа и икономическа гледна точка) пространства, вътрешната им сплотеност е достатъчно силна. В Северното полукълбо, тя се основава на руско-китайско-индийските споразумения, а в Южното (където голямото пространство, формиращо се в Южна Америка, изглежда още по-еднородно), на новите взаимоотношения между Аржентина и Бразилия.

Според Жак Сапир, в недалечното минало, „ключов момент в хегемонистичната стратегия на САЩ, след 1991, беше съчетаването на политическото отслабване на Русия, така че тя вече никога да не може да стане такъв конкурент на Америка, какъвто беше СССР,         с привличането на тази страна към сферата на интереси на Съединените щати. Политическата полза от това отслабване на Русия беше очевидно. Що се отнася до интеграцията, с нейно помощ се разчиташе да бъде предотвратен всеки възможен алианс между Русия и Китай, свързан с риска САЩ да станат свидетели, как военната мощ на първата се обединява с невероятната икономическа динамика на втората.

Ограничен, от една страна, от императивите на геостратегическия ред, като тежко наследство от краткия период на „еднополюсния свят”, а от друга – от насъщните задачи, които му диктува процесът на глобализация на пазарите, Вашингтон е принуден фундаментално да преразгледа ролята си на световна супердържава. През лятото на миналата 2008, в известната си статия, публикувана в списание Foreign Affairs (което, на практика, е орган на изключително влиятелния Съвет по международните отношения - CFR), държавният секретар Кондолиза Райс недвусмислено призна сегашната слабост на Америка, прагматично отбелязвайки, че САЩ все пак трябва да имат „постоянни съюзници”.

Що се отнася до Европа, Съединените щати, с помощта на основния си партньор Великобритания, бързо съумяха да привлекат към своите позиции не само правителствата на държавите от източната част на континента (балтийските рапублики, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Унгария и Румъния), т.е. „Нова Европа” (ако използваме израза на Доналд Ръмсфелд), но и Франция и Германия. Европейският съюз, контролиран от тандемите на „атлантистите-модернизатори” Меркел-Щайнмайер, Саркози-Кушнер и Браун-Милибенд, на практика, вече не е толкова „европейски”, колкото „атлантически”. Една такава Европа, създадена в канцелариите на Лондон, Париж, Берлин и Вашингтон, е доста далеч от това съзнателно и целенасочено да укрепва политическото единство на собственото си пространство, а изглежда по-склонна да търси разграничение по основните линии на разделение: континентална Европа (Германия и Франция), Нова Европа (Източна Европа) и Средиземноморския съюз.

Що се отнася до процесите на глобализация, средиземноморско-европейската интеграция на „атлантистите” Саркози и Меркел, вместо да си постави за цел създаването на средиземноморски „регионален блок”, се стреми да деполитизира управляващите елити в арабските държави, интегрирайки ги в глобалните пазарни и финансови механизми, повишавайки по този начин нивото на взаимна зависимост между тези страни и световната икономика, и, най-важното, да попречи на Турция на Ердоган, която е заинтересована от интензифициране на отношенията си с Москва и Техеран, да се превърне във важен и автономен геополитически субект, способен да взема самостоятелни решения в района на Средиземноморието и Близкия изток. Тази нова „трисъставна” (а това означава, още по-слаба) Европа е елемент от сегашния трансатлантически стратегически модел, налаган от САЩ. Той цели да ограничи вредите, нанесени от политиката на предишната администрация на Буш-младши в Средиземноморския регион, и се основава на необходимостта да се укрепват отношенията с Европа, като „политически партньор”, но, в същото време, не допуска и най-малката възможност този партньор да стане поне малко (или дори само потенциално) независим. Защото една „не съвсем атлантическа” Европа наистина би могла да преразгледа собствената си роля в посока към отказ от „западния” американоцентричен контекст, сближаване с Русия и интензифициране на отношенията с Китай и Индия (на основата на принципа за взаимното допълване, а не на икономическата взаимозависимост), а в Западното полукълбо – с държавите от Южноамериканския общ пазар (Mercosur).

В „кризисните зони” (Южен Кавказ, Средния и Близкия изток, Хималайската дъга) процесите на глобализация се развиват паралелно с прилагането на отработената стратегия за дестабилизация, насочена към по-нататъшно отслабване в политическата и социалната сфери (Афганистан, Ирак, Пакистан, Мянма), както и с помощта на „изключителните” кредити, отпускани на онези организации и/или държавни образувания, които декларират че искат да изграждат демократично общество, т.е. да приемат правилата на свободния пазар (както в случаите с Грузия, Азербайджан или Узбекистан).

В пространството, доминирано от Индия и Китай, процесът на глобализация, както изглежда, не се развива според предварителните макроикономически и финансови прогнози.  Икономическите модели, избрани от правителствата в Пекин и Делхи, макар и да се различават, на практика, се базират на перспективата за създаването, през следващите години, на интегрирана икономическа система на двата азиатски гиганта, като започнем с мащабните китайски инвестиции в развитието на индийската инфраструктура и подкрепата, която Индия оказва на китайците в информационния сектор и сектора на услугите, предоставяйки им информационни технологии, необходими за по-нататъшното успешно развитие на националната икономика.

На практика, очевидно става дума за формирането на своеобразен „регионален блок”. Двете страни планират, през следващите 2-3 години, търговският им оборот да достигне 50 млрд. долара. Следва да имаме предвид и, че потребностите на Китай и Индия от енергоносители са огромни – те внасят, съответно, 70% и 40% от необходимия им петрол, което принуждава правителствата им да следват един по-скоро „евразийски” курс, т.е. да търсят дългосрочни икономически споразумения с Русия и Иран (в качеството им на „допълващи партньори”), както и с някои държави от Латинска Америка (споразуменията с Бразилия и Венецуела), т.е. все със страни, на които Вашингтон гледа с подозрение. Миналогодишният спор (от юли 2008) между САЩ, Китай и Индия, в хода на преговорите за световната търговия със селскостопанска продукция, също се вписва в този по-общ контекст. Впрочем, в същия контекст следва да разглеждаме и срещата на т.нар. „голяма петорка” (Бразилия, Индия, Китай, Мексико, Южна Африка), провела се в Сапоро, паралелно със срещата на Г-8 (Хокайдо, юли 2008).

Индийско-китайските споразумения биха могли да съдействат и за установяването на нов тип взаимоотношения между Пекин и Токио. В контекста на икономическата и търговската интеграция на целия Източноазиатски регион, двамата исторически антагонисти биха могли да открият редица политически допирни точки в стремежа си за изграждане на многополюсна система в света. И в този случай има всички предпоставки да се премине от принципа на икономическата взаимозависимост към принципа на допълването. Ако това стане, то би ускорило упадъка на САЩ, като световна държава, правейки го неизбежен. При наличието на подобна потенциална заплаха, Съединените щати, особено на фона на сегашната финансово-икономическа криза и възхода на Китай и Индия, ще трябва фундаментално да преразгледат позицията си, включително и по отношение на Япония, също както и трансатлантическата си политика, по отношение на Европа, както по редица очевидни стратегически причини, така и в интерес на икономическата си експанзия.

Анализирайки новите политически реалности в света, които нагледно илюстрират залеза на „Запада”, Бжежински посочва, че „Европейската общност следва да демонстрира, че е открита за по-голямо участие от страна на неевропейските държави в трансатлантическото сътрудничество”. Бившият съветник на Картър очевидно има предвид предоставянето на определена роля на страни като Япония, Южна Корея и Австралия в рамките на НАТО, с цел още по-тясното им обвързване (това особено се отнася за Токио) с националните интереси на САЩ.

Заключение

Както вече посочих по-горе, процесът на регионализация на пазарите в двете полукълба, която доскоро беше тясно свързан с глобализационния процес и органично произтичаше от геополитическите доктрина за световна доминация, от която се ръководят САЩ през последните десетилетия, демонстрира очевидна еволюция в посока към създаването на големи континентална образувания и, в средносрочна перспектива, съдейства за геополитическата интеграция на обширни „самодостатъчни” пространства. Принципът на глобализацията и привързаността към тезата за глобалната икономическа взаимозависимост на планетарно равнище, отстъпва пред този за взаимното допълване, като нова основа за сплотяването, на континентално равнище, на различните икономики, при необходимото уважение и съхраняване спецификата и културните традиции на отделните народи на планетата.

В мащабите на световната икономика, ХХІ век ще бъде белязан от фундаменталното противоречие, което ще възникне между глобализацията и процесите, насочени към създаването на икономически допълващи се континентални „големи пространства”.

Литература:

1. Pierre Dallenne, Alain Nonjon (a cura di), L'espace mondial: fractures ou interdependence? Un panorama geoeconomique, in L'espace mondial: fractures ou interdependances?, Ellipses, Paris 2005, pp. 11–23.

2.  Aymeric Chaupadre, FranHois Thual, Dictionnaire de geopolitique, Ellipses, Paris 1999, pp. 551–555.

3. Sui rapporti tra geopolitica e geoeconomia, rimandiamo a Pascal Lorot (a cura di), Introduction B la geoeconomie, Economica, Paris 1999.

4. Franco Cardini, Astrea e i Titani. Le lobbies americane alla conquista del mondo, Editori Laterza, Roma–Bari 2003. Sul ruolo delle lobby, si veda anche John J. Mearsheimer, Stephen M. Walt, La Israel lobby e la politica estera americana, Mondadori, Milano 2007.

5. Yves Bataille, Il futuro geopolitico della Serbia, in Y.Bataille, A.De Rienzo, S.Vernole, La lotta per il Kosovo, Edizioni all'insegna del Veltro, Parma 2007.  Y.Bataille, «Rivoluzione arancione» in Ucraina, tentativi USA in Eurasia e Banana Chiquita, www.eurasia-rivista.org, 25 января 2005 года.

6. Jacques Sapir, Le nouveau XXI siecle, Paris, 2008, p. 63–64.

7. Jacques Tenier, Integrations regionales et mondialisation. Complementarite ou contradiction, La Documentation franHaise, Paris, 2003.

8. Pierre Dallenne, Alain Nonjon, op. cit., p. 12.

9. Joseph Nye, Soft Power, Einaudi, Torino, 2005.

10. Samuel Pinheiro Guimarnes Le sfide dell'integrazione sudamericana, www.eurasia-rivista.org, 8 июля 2008.

11. Luiz Moniz Bandeira (intervista a), Unasur: un sistema efficace per evitare la subordinazione dell'America del Sud, www.eurasia-rivista.org, 28 мая 2008.

12. Robert A. Pastor, The Future of North America, Replacing a Bad Neighbor Policy, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 84–98.

13. Jacques Sapir, Le nouveau XXI si?cle, Paris, 2008, p. 113.

14. Richard Hass, The Age on Nonpolarity. What Will Follow U.S. Dominance, Foreign Affairs, vol. 87, n. 3, May-June 2008, pp. 44–56.

15. Condoleezza Rice, Rethinking the National Interest. American Realism for a New World, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 7.

16. Jean Dufourcq, Pour une solidarite strategique euro-maghrebine) в сп. Geoeconomique, n. 42, 2007, Choiseul, Paris 2007.

17.  Aldo Braccio, Russia e Turchia: aumenta la collaborazione, или друга негова книга: Turchia e Iran: un laboratorio per l'intesa contro gli scenari di guerra, на сайта www.eurasia-rivista.org, 5 юни 2008 — 24 юли 2008.

18. Fabio Mini, Prove di battaglia oltre lo stretto dei Dardanelli, La Repubblica, 27 августа 2008, с. 2.

19. Francis Fukuyama, State Building. Governance and World Order in the Twenty-First Century, Profile Books Ltd, Great Britain 2005.

20. Zbigniew Brzezinski, L'ultima chance, Salerno editrice, Roma 2008, p. 150.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия”

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019