20
Нед, Окт
4 New Articles

Процесите и промените, извършващи се в съвременния свят, пораждат натрапчивото усещане за историческо, ако не и историософско, „дежавю”. Тоест, струва ни се, че човечеството вече е преживявало нещо подобно, разбира се не в буквален (митът за „вечното завръщане” очевидно не сработва, а и не може да сработи поради обективната уникалност на всяко историческо явление и събитие), а по-скоро в типологичен смисъл.

Историческият „адрес” на това „дежавю” е епохата на елинизма, т.е. последните векове преди Рождество Христово. По онова време, върху цялото пространство на световния Ойкумен – от бреговете на Лузитания до Жълто море и от Етиопското плато до Южен Урал, се създават големи и изключително могъщи политически субекти – Pax Romana, Партянската държава (заменила империята на Ахеменидите), Кушанската империя (наследник на държавата на Маурите), Pax Sinica и Аксум, всеки от които съществува в продължение на няколко века, оставяйки дълбока историческа следа, както и могъщите и също исторически значими обединения на номадите, населяващи степите от Дунав до Хинган.  Всички тези образувания (по-нататък ще ги наричам „политикуми”) се формират в рамките на съвсем определени „географски индивиди”, или ако използваме терминологията на руските евразийци от 30-те години на миналия век (и най-вече на Пьотр Савицкий), „месторазвития”. „Политикумите” обхващат функциониращите в рамките на тези „месторазвития” геокултурни общности, характеризиращи се със сходни религиозни особености, социална организация, икономически живот, и свързани помежду си от множество различни родови връзки и регулярни контакти – като започнем от расовите и езиковите и свършим с търговско-икономическите. Тоест, би могло да се каже, че изброените по-горе държавни и квазидържавни обединения („политикуми”) възникват върху обща и единна за включените в тях социуми цивилизационна основа.

Струва ми се, че и през последните пет-шест века се случва нещо подобно - две хиляди години по-късно историята се „повтаря”, естествено, развивайки се не в кръг, а по спирала. Ето защо, макар и с известни условности, бихме могли да дефинираме собствената си епоха като епоха на „новия елинизъм”. При това, днес следва да правим паралел не с ранния, а по-скоро с „късния елинизъм” или поне с прехода между единия и другия, и съвсем условно, по-скоро за по-голяма нагледност, а не толкова в духа на „историческата морфология” на Освалд Шпенглер, да сравним текущата „съвременност” (т.е. периодът от 1914 до средата на ХХІ век) с ерата на Пуническите войни (втората трета на ІІІ – средата на ІІ в.пр.н.е.). Сега нека се опитаме да анализираме един от най-важните геополитически аспекти на този „нов елинизъм”.

От ХV-ХVІ век насам, т.е. с настъпването на т.нар. „Ново време” (което можем да приемем за историческа корелация на „новия елинизъм” и негово историческо начало) започва да се очертава глобална тенденция към формирането, в рамките на разнообразните „месторазвития”, на единни „политикуми”, макар че може да се твърди и, че началото на този тип процеси поставя още монголската експанзия, през ХІІІ-ХІV век. Във всеки случай, цивилизационните „протополитикуми” в Стария свят, през ХV-ХVІІІ век, представляват (с едно, единствено изключение) своеобразни исторически наследници и продължители на едни или други сегменти (териториални или династически) на Монголската империя, или пък възникват, до голяма степен, като „отговор” на  монголското „предизвикателство”.

Така, през ХV век се появява Московската държава, която към края на ХІХ век вече се е трансформирала в Руска империя, обединявайки в границите си геокултурните общности на Руско-Евразийския „географски индивид” – общности, значителна част от които преди това са част от т.нар. „Улус на Джучи”, т.е. от Златната Орда (макар че, чисто исторически, последното наименование не е съвсем коректно). През ХХ век, Руската империя се превръща в СССР, който пък безславно (и бездарно) се разпадна в края на столетието, оставяйки след себе си прословутото „постсъветски пространство”, характерни за което са не само центробежните, а и интеграционните тенденции и импулси.

През същия ХV век, мощен възход демонстрира Османската империя, оцеляла на натиска на поредната монголска експанзия, водена от Тамерлан. В началото на ХІХ век тя (макар и до голяма степен номинално) обединява значителна част от териториите на Афразийското месторазвитие, с изключение, най-вече, на района на историческата персийска държава, където винаги са били силни собствените държавнически традиции и където съществува силна самостоятелна държава – постоянен геополитически съперник на османските турци. И макар че ХХ век бележи краха на османската форма на Афразийския „протополитикум”, очевидно е, че тенденцията за ново обединение на традиционния мюсюлмански свят е сред ключовите геополитическо проекти на неговите представители – араби и перси.

През ХVІ век, далечният потомък на Чингис хан – Бабур, основава империята на Великите Моголи, която в началото на ХVІІІ век поглъща по-голямата част от Южноазиатския „географски индивид”. Тук се наблюдава интересен исторически парадокс: британците, които завоюват Индия и през 1858 слагат край на управлението на Великите Моголи, правят  много повече за консолидирането на Южна Азия, отколкото самите и жители – през ХVІІІ век местният „протополитикум” окончателно се разпада, създавайки подходящи условия за външните завоеватели, най-успешните измежду които – британците, изиграват ролята на обединители на цялото Южноазиатско „месторазвитие”. При това, създадената от тях политико-икономическа конструкция се оказва толкова стабилна, че именно на нейна основа възниква и съществуващата днес Индийска федерална държава, която включва по-голямата част от териториите на съответния „географски индивид”.

През ХVІІ век Китай е покорен от лесостепните наследници на монголците – манчжурската династия Цин. Манчжурите обаче (за разлика от Индия, чиито завоеватели идват чак от далечния „мъглив Албион”) са завоеватели, които идват от пронизаната от китайските културни импулси географска периферия на Поднебесната империя. Можем да ги смятаме за основоположници на Източноазиатския „протополитикум”, в чиито състав те (подобно на монголските им предшественици) включват и лимитрофните (т.е. граничните) региони: Тибет, Вътрешна и Външна Монголия, както и Синцзян. Но, ако в началото на миналия век Източноазиатското „месторазвитие” се „населява” от само два или три политически субекта (поразеният от много сериозна криза Китай, успешно модернизиращата се Япония и превърналата се в „ябълка на раздора”, в хода на колониалната експанзия, Корея, плюс френските владения в „лимитрофния” Индокитай), в момента, в района на Далечния Изток, съществуват динамично развиващият се индустриално-аграрен Китай, постиндустриалната Япония, двата източноазиатски „тигри” (Южна Корея и Тайван), обявената за „държава-парий” Северна Корея, както и мощната икономическа периферия на Голям Китай в Югоизточна Азия.

Европейската цивилизация, която, за разлика от изброените по-горе, няма никакво „монголско наследство”, се развива по доста по-различен начин, след ХІV-ХV век. Извън Европейския „географски индивид” се разгръща мощна колониална експанзия (1), докато вътре в самата Европа настъпва епоха на борба за господство в собственото и геополитическо пространство – ера на „сражаващите се помежду си кралства”, подобна на ерата Чжангуо (съвременница на ранния елинизъм) в Древен Китай. Европейската „ера Чжангуо”, по принцип, може да се дефинира от началото на Стогодишната война, но по-точно би било началото и да се свърже с първата, наистина общоевропейска война – Трийсетгодишната, чиято цел наистина е континенталното лидерство, а не простото разширяване на едни или други национални граници, а пък краят и съвпада с края на Втората световна война. Именно след 1945, тенденцията за създаване на европейски „политикум” става доминираща и в крайна сметка води до създаването на Европейския съюз, който, през последното десетилетие на миналия и първото на настоящия век погълна намиращите се доскоро отвъд „желязната завеса” зони на Централна и Източна Европа.

И така, днес петте споменати по-горе „географски индивиди” на Стария свят се намират (поне според мен) в различни фази от формирането на единни „политикуми”.

В същото време, на планетата има и други „месторазвития”: Северна Америка, Южна Америка, Тропическа („Черна”) Африка, а също Австралия и Океания. В най-важните от тях – т.е. в Северна и Южна Америка, както и в Африка, също се наблюдава тенденция към формирането на съответните „политикуми” (макар и на ниво идеи и твърде ограничени политически инициативи).

Новата геополитическа структура на света

Ако лансираната в настоящата статия хипотеза-парадигма е достатъчно коректна и адекватна, през близките 100-150 години можем да очакваме формирането на нова геополитическа структура на света, която вероятно ще изглежда по следния начин.

Най-вероятно, през този период, сегашният световен лидер – САЩ (за радост на американските „изолационисти”) все повече ще бъде ангажиран с проблемите на северноамериканския континент, т.е. с геополитическата интеграция на този „географски индивид” (голямо пространство), и ще може да отделя все по-малки сили и средства за удовлетворяване на глобалните си амбиции. На първо място, това ще доведе до съществено ограничаване на активността и, съответно, на влиянието на САЩ в Стария свят, което пък ще се отрази най-вече върху съдбата на Близкоизточния регион (особено върху тази на Израел). На второ място, можем да очакваме появата на (условно казано) Северноамерикански съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. Американският долар постепенно ще загуби статута си на световна резервна валута и ще се превърне в парична единица на Северноамериканския съюз (Pax Nord-Americana). Паралелно с това, на територията на южноамериканското „месторазвитие” ще се формира Южноамерикански съюз (Pax Sud-Americana).

Ще приключи формирането на споменатите по-горе „политикуми” – глобалните играчи на Стария свят – т.е. освен ЕС, който ще премине през сериозни изпитания на своята стабилност и ще преживее процес на дълбока вътрешна трансформация, ще възникнат следните геополитически образувания (имената им са съвсем условни): Южноазиатски, Руски, Източноазиатски и Афразийски съюзи, или Pax Sud-Asiana, Pax Rossiana, Pax East-Asiana и Pax Afrasiana. Всеки от тях (също както и Северноамериканския и Южноамериканския съюзи) ще представлява, под една или друга форма, федеративна „държава-цивилизация”, с обща външна политика, граничен режим и митнически контрол, валутно-финансова система, система за отбрана (т.е. въоръжени сили) и вътрешна сигурност, пазар на труда и капитала. Всеки от тези Съюзи ще притежава собствени ракетно-ядрени сили, ще осъществява различни космически програми и ще използва собствена валута при вътрешните си разчети.

„Политикумите” ще се конкурират на глобалното икономическо поле – интересите на всеки от тях ще се простират далеч отвъд собствените им граници, но изключително активно ще се развива и сътрудничеството помежду им в най-разнообразни проекти, чиито дързост и размах трудно можем да си представим днес.

Не е изключено, в крайна сметка, да се формира и федерация на народите от Черния континент – Африкански съюз, Pax Africana. В противен случай, Тропическа Африка окончателно ще се превърне в „зона на междуцивилизационна конкуренция”, признаци за което вече наблюдаваме и днес.

В Тихия океан, най-вероятно, ще се формира съюз между Австралия и Нова Зеландия и ще се осъществи някаква форма на интеграция между него и народите от островна Океания, макар че, като цяло, тихоокеанският сегмент ще се превърне в зона на съперничество между Източноазиатския и Северноамериканския съюзи, в което ще се намеси и ЕС. По периферията на Тихия океан, в тази конкуренция ще се включат Южноамериканският, а също Южноазиатският и Руският съюзи. При всички случаи, поне според мен, „Австрало-Новозеландия”, още по-малко пък Океания, нямат потенциал за да претендират за ролята на глобални играчи и „държави-цивилизации”.

Бъдещето на лимитрофните зони

Лимитрофните зони пък ще се превърнат в сфера не само на икономическа (или по-точно на геоикономическа), а и на геополитическа конкуренция между отделните „политикуми”. По дефиниция, заради своята „раздвоена идентичност”, те не могат трайно да влязат в нито една от „държавите-цивилизации”, с които граничат и да бъдат напълно „асимилирани” от тях: в лимитрофните зони винаги ще се намерят достатъчно недоволни, неудовлетворени и склонни да заменят доминиращата в момента геополитическа ориентация, от което пък ще се възползват представителите на съперничещите „политикуми” в своите игри и комбинации. Така, в лимитрофните зони ще възникне ситуация, типологично сходна с онази по границите на „държавите-цивилизации” от античния период: Рим и Партия, Партия и Кушанската държава, или Кушанската държава и Китайската империя, т.е. ще се формира своеобразен глобален „пояс” от лимитрофни образувания, който ще се превърне в един от най-важните елементи на глобалната геополитическа структура. Лимитрофите ще се характеризират с широка (и променяща се с времето) гама от политически статути: от, на практика, пълното им включване в едни или други „политикуми” (за определен период от време, разбира се), през автономия и вътрешно самоуправление, до фактическа независимост от противопоставящите се една на друга „държави-цивилизации”, да не говорим, че, макар и много рядко, са възможни кратки (и обречени) опити за формирането на лимитрофна държавност, с претенции за водене на собствена геополитическа игра, от типа на Велика Армения на Тигран ІІ (І в.пр.н.е.) – в периоди на синхронно отслабване на мощта на конкуриращите се „политикуми” (т.е. „държави-цивилизации”).

Сферите на влияние и геополитическата клиентела, които ще се формират около различните „политикуми”, ще се разширяват, в периодите на тяхното усилване, или пък ще се свиват и ще биват поглъщани от конкурентните „политикуми” – когато бъдат поразени от сериозни вътрешни проблеми. Подобна ситуация вече се оформя в междуцивилизационните пространства на Стария свят: в Югоизточна Азия, на Балканите и Кавказ, в Леванта и Мала Азия, в централноазиатските републики и в Източна Европа (особено в близост до границите на бившия СССР). В Америка, зона на геополитическото съперничество между Северно- и Южноамериканския съюзи вероятно ще станат Карибският басейн, с неговите островни държави, и Мезоамерика – Панама, Коста Рика, Никарагуа, Салвадор, Хондурас, Гватемала, Белиз, както и прилежащите към двете последни държави индиански райони на днешно Мексико. Не може да се изключва, че съперничеството между Pax Nord-Americana и Pax Sud-Americana ще се разпростре и върху Колумбия и дори Венецуела. Гренландия пък, най-вероятно, ще се превърне в зона на своеобразна конкуренция между Северноамериканския съюз и обединена Европа.

Най-остро обаче, в тази очертаваща се нова епоха на „държавите-цивилизации”, която, ако съдим по историческите прецеденти, ще продължи поне няколко столетия (от порядъка на 500 години), ще бъде съперничеството в зоната на т.нар. „Голям Лимитроф” (т.е. граничната „междуцивилизационна” зона, преминаваща от Прибалтика, през Източна Европа, Кавказ, постсъветска Централна Азия, Тибет, Синцзян и Монголия и завършваща в Корея) и особено на неговия „гръбнак”, включващ Балканите, Анадола, Кавказ и Централна Азия (включително Афганистан и Кашмир), тъй като там ще се сблъскат интересите на най-голям брой играчи – „политикуми”. В тези пространства ще възникнат и най-интересните и най-непредсказуеми геополитически комбинации. В същото време, можем да сме сигурни, че нито една от „държавите-цивилизации” няма да има последната дума в зоната на лимитрофите, особено в тази на Големия Лимитроф (и най-вече на неговия „гръбнак”).

Очевидно е, че огромната маса от спорни въпроси, касаещи взаимоотношенията между различните „политикуми”, включително и тези, свързани с лимитрофните зони, ще изисква създаването на достатъчно авторитетен форум за разрешаването им. Като възможен вариант, можем да предположим, че това ще бъде някакъв аналог на днешната Организация на обединените нации, в който всяка „държава-цивилизация” ще се ползва с правата на сегашните постоянни членки на Съвета за сигурност, а известен брой „редови”, т.е. непривилегировани членки ще формират тяхната „клиентела” (полунезависимите „полудържави” от лимитрофната зона).

Централата на тази „бъдеща ООН” би трябвало да се намира в някакво неутрално пространство, извън пределите на която и да било от „държавите-цивилизации”, т.е. в лимитрофната зона. Най-подходящ в това отношение би бил очертаният по-горе „гръбнак” на Големия Лимитроф и особено онази му част, където се срещат четирите „големи пространства”, т.е. четирите велики цивилизации на Стария свят – Южноазиатската, Афразийската, Руската и Източноазиатската. Това е Централна Азия – там, където се срещат Памир, Хиндукуш и Хималаите. В този регион, днес са разположени афганистанската столица Кабул и пакистанската столица Исламабад, както и историческата столица на щата Кашмир – град Сринагар.

Бележки:

1. При това, колониите, създадени от европейските държави през Новото време, нямат близки аналози в цялата световна история – освен (макар и много условно) в някои елинистични монархии от Близкия изток. Така например, Египет на Птолемеите, доста условно, би могъл да се съпостави с Британска Индия, разбира се, ако последната е разполагала с пълно самоуправление, както в сферата на вътрешната, така и на външната си политика.

* Авторът е преподавател в Историческия факултет на Воронежкия държавен университет

{rt}

Сред основните постулати на исляма е концепцията за „уммата”, т.е. общността на вярващите мюсюлмани. На теория, принадлежността към уммата стои над тази към нацията или държавата. При това, сред задълженията на мюсюлманите е да помагат на всички, изповядващи тази религия и да поддържат приятелски отношения с тях (1).

Истината обаче е, че подобна единна „умма”, в която да доминира дух на взаимно разбирателство и сътрудничество, не е съществувала никога, дори и през т.нар. „златен век” на исляма. Още от самото начало на съществуването на Арабския Халифат, той се раздира от дълбоки противоречия, като двама от четиримата „праведни халифи” са убити, в средата на VІІ век мюсюлманската общност се разделя на сунити, шиити и хариджити, а век по-късно започва и разпадът на Абасидския Халифат. Цялата история на мюсюлманския свят е изпълнена с ожесточени вътрешни конфликти, включително многовековната борба между двете велики ислямски държави – Турция и Персия. През 1916, идеите на панислямизма въобще не се оказват пречка за стремящите се към независимост араби да въстанат срещу турците. Както отбелязва френският професор Мишел Дюше: „Ислямът никога не е играл, а и не е могъл да играе, ролята на двигател на еволюцията, осъществяваща се извън рамките на която и да било постановка на Корана. Истинската причина, както и истинският източник на движенията, разтърсващи периодично арабския свят, следва да се търси в историята на хората, а не в съзнанието им, в конкретните обстоятелства, а не в учението на Пророка” (2).

Въпреки това, митът за общата за всички мюсюлмани умма и за ислямската солидарност продължава да съществува и днес. Това се обяснява, най-вече, с особеностите на исляма, като религия. Той не само залага основите на мирогледа на мюсюлманите, пораждайки у тях усещането за духовна близост, но и формира редица общи стереотипи, превръща се в своеобразен регулатор на правните и социални взаимоотношения и става част от културното наследство, нещо повече – съдейства за появата на цяла самостоятелна цивилизация, известна днес като арабско-ислямска. В традициите, начина на живот и мирогледа на живеещите на десетки хиляди километра един от друг мароканци, пакистанци и индонезийци има не по-малко (а може би и повече) общи черти, отколкото между британците, италианците или българите, обитаващи тясното пространство на Европа.

Всичко това води до появата, в съзнанието на мюсюлманите, на чувство за солидарност с изповядващите тяхната религия. На практика, тази солидарност се проявява на три равнища.

Транснационалният ислямизъм

Идеята за глобалната умма е сред фундаменталните принципи на мирогледа на ислямистите. Според един от „класиците” на т.нар. „ислямско възраждане” Саид Кутб (основател на организацията „Мюсюлмански братя”, екзекутиран от египетските власти): „мюсюлманската умма предствлява общност на хора, целият живот на които – в интелектуалния, социалния, екзистенциалния, политическия, моралния и чисто практическия му аспекти – се основава на ислямския образец” (3). Друг принципен момент във възгледите им е общата борба, която „истинските мюсюлмани” водят за освобождението на своите единоверци, потискани от „неверниците” или от собствените си „еретични” правителства. Тоест, представата за солидарността на мюсюлманите се формира в рамките на ислямската религиозно-политическа доктрина, която при това предопределя и методите за реализацията на горната постановка.

Както е известно, първата транснационална ислямистка организация е основаната през 1928 в Египет Асоциация „Мюсюлмански братя”, филиали на която скоро след това се появяват и в другите арабски страни. Днес, „братята” разполагат с организации в държавите от Близкия изток и Северна Африка, Турция, Пакистан, Афганистан, както и в мюсюлманските общности в Германия, Великобритания и Швейцария. Между тях обаче съществуват достатъчно сериозни разногласия относно стратегията, тактиката и методите на борба с противниците им, затова те обикновено действат независимо една от друга, макар и понякога да опитват да координират стратегията си.

В началото на 50-те години на миналия век се формира друга международна фундаменталистка организация – Партията за ислямско освобождение, чиято цел е създаването на световен Халифат. Нейните национални и регионални поделения действат самостоятелно, макар и придържайки се към обща идеология.

Съветската интервенция в Афганистан, през 80-те, доведе до интернационализацията на „свещената война” и появата на Ал Кайда, която още от самото начало представляваше наднационална структура. По-късно, тя създаде т.нар. Световен фронт на джихада, обединяващ редица терористични групировки. Първоначално, тази организация действаше под опеката на Вашингтон, но твърде бързо се освободи от контрола му, а публикуваната, през 1996, фетва на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, призоваваща за повсеместна борба на унищожение с американците, сложи началото на глобалния джихад. Според заместника на Бин Ладен Айман ас-Зауахири, основна цел на организацията е „налагането на шариата на всички територии на исляма, създаването на световен Халифат и възстановяване някогашното величие на исляма”.

Днес не съществува някакъв единен глобален център, координиращ действията на екстремистите. На международната сцена се изявяват няколко самостоятелни организации, които не са обединени структурно, а само идейно. При това обаче, терористичните групировки разполагат с ефективни мрежи за набиране на доброволци и прехвърлянето им в зоните на военни действия, организационна, финансова и техническа инфраструктура, бази, инструктори, възможности за изготвяне на фалшиви документи, собствено разузнаване и контраразузнаване. Това им дава възможност да концентрират силите си в най-перспективните, от тяхна гледна точка, оперативни направления.

Екстремистките организации успяват да дестабилизират ситуацията в различни райони на мюсюлманския свят. В същото време, задачата, която си поставят – т.е. тоталната победа на „истинския ислям” и създаването на единна мюсюлманска държава, си остава утопична и поради това нереализуема. Нещо повече, нито „Мюсюлманските братя”, нито Партията за ислямско освобождение, нито Ал Кайда съумяха да овладеят властта в нито една мюсюлманска държава.

Разбира се, религиозната солидарност в ислямския свят се проявява и на „улично” равнище, като нейните прояви там имат спонтанен, емоционален и нерядко – алогичен характер. Така например, един, сравнително незначителен факт, като публикуването (през септември 2005) в датския вестник „Юландс Постен” на карикатурите на пророка Мохамед, породи определено неадекватен взрив на възмущение  в мюсюлманските държави. Гневните тълпи подпалиха датското посолство в Дамаск и консулствата в Бейрут. Афганистан, Пакистан и Сомалия бяха разтърсени от безредици, довели до човешки жертви, а редица религиозни водачи издадоха фетви със заплахи към антиислямски настроените журналисти и издатели (4). Не по-малко бурно реагира мюсюлманската „улица” и на споровете около носенето на забрадки във Франция или необходимостта да се спазват религиозните изисквания при клането на животни във Великобритания.

От друга страна,  макар в настроенията на мюсюлманските маси да се долавят очевидни симпатии към единоверците им в Северен Кавказ или Ирак, нито двете чеченски войни, нито превземането на Багдад от американците, през 2003, не провокираха мащабна вълна на възмущение. Мюсюлманската „улица” (ако не броим няколкото демонстрации в Турция) демонстрира, общо взето, индиферентно отношение и към тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай, където през юни 2009, в сблъсъците с полицията и армията, загинаха 156 уйгури, 816 бяха ранени, а няколко хиляди – арестувани (5). В тази връзка, американският политолог Моузес Наим с основание задава въпроса: „Къде са фетвите, къде са протестните демонстрации и огнените речи? Къде са видеокасетите на Ал Кайда? С други думи, защо срещу Дания може да се протестира, а срещу Китай не може?” (6). В ислямския сват, включително и в Северна Африка, реагираха доста спокойно и на бунтовете на младите имигранти от Магреб във Франция, през 2006. Нещо повече, създава се впечатление, че в момента обществеността в мюсюлманските страни вече не реагира толкова рязко, колкото преди, дори и на събитията в Палестина и продължаващата израелска окупация на Източен Йерусалим. Провеждащите се, отвреме навреме, демонстрации по този повод в арабските държави, постепенно се превръщат в своеобразен ритуал, без особено практическо значение. С течение на времето стана ясно и колко илюзорни са били надеждите на организациите от типа на Народния фронт за освобождение на Палестина, че „ масите от мюсюлманския свят ще се превърнат в щит и съюзник на палестинската революция” (7). Макар че правителствата на ислямските държави не могат напълно да игнорират настроенията на „улицата”, подобни спорадични вълни на религиозна солидарност имат само краткосрочно въздействие върху международната ситуация.

Международните измерения на религиозната солидарност

На ниво междудържавни отношения, проявите на религиозна солидарност не се подчиняват на емоциите, а на трезвия политически разчет и затова имат избирателен характер.

Ислямските държави демонстрираха най-голямо единство, подкрепяйки каузата на мюсюлманите от Босна и Херцеговина. През 1992, по тяхна инициатива, Генералната Асамблея на ООН прие резолюция за използването на сила в защита на босненските мюсюлмани от сръбската агресия, а през декември същата година външните министри на страните, членуващи в Организацията Ислямска конференция (ОИК), поискаха от Съвета за сигурност да санкционира военна намеса в Югославия, заради подкрепата на Белград за босненските сърби, а през февруари 1993 ОИК поиска от него да отмени забраната за доставка на оръжие за босненските мюсюлмани, запазвайки тази за Република Сръпска. Всъщност, издигайки подобни искания, ислямските държави не рискуваха нищо, защото САЩ и ЕС също стояха на тези позиции, а Русия демонстрираше пасивност.

В същото време, ислямските държави бяха крайно сдържани по въпроса за признаване независимостта на Косово, което се обясняваше, както от опасенията, че тя може да окуражи собствените им сепаратисти, така и с нежеланието да влошават отношенията си с Москва.

Доста характерна бе реакцията на правителствата на мюсюлманските държави на съветската интервенция в Афганистан, а след това и на събитията в Чечения. През 1980, беше замразено членството на т.нар. Демократична република Афганистан в ОИК, а самата организация многократно приемаше резолюции, призоваващи за изтеглянето на съветските войски от страната. Мюсюлманските държави инициираха и приемането на аналогични резолюции на сесиите на Генералната Асамблея на ООН. С това обаче, нещата приключваха. На държавно равнище, реална помощ на афганистанските муджехидини оказваха само Саудитска Арабия и Пакистан. При това, и в Ер Риад, и в Исламабад се ръководеха не само от религиозната солидарност, но и от специалните си отношения с Вашингтон, както и от страха, че евентуална победа на афганистанските комунисти в гражданската война сериозно би укрепило позициите на левите и просъветски сили в Средния изток и зоната на Персийския залив. Нещо повече, далеч не всички ислямски страни се солидаризираха с осъждането на Москва – Сирия, Ливан, Алжир и Южен Йемен гласуваха и в ОИК, и в ООН против приемането на въпросните резолюции.

Що се отнася до Първата чеченска война, реакцията в мюсюлманския свят беше нееднозначна. Първоначално, там доминираше тезата, че руската армия бързо ще смаже съпротивата на сепаратистите и, следователно, на ислямските държави няма да се наложи да формулират някаква позиция по конфликта. Но, с усложняването на ситуацията, тази позиция се промени и в ислямския свят се наложи схващането, намерило израз в посланието, изпратено на руското ръководство от либийския лидер Муамар Кадафи. В него се изказваха опасения, че „убийствата на мюсюлмани в Чечения ще влошат отношенията между Русия и ислямския свят”, но, в същото време, се подчертаваше необходимостта да се съхрани териториалната цялост на Руската Федерация (8).

В навечерието на Втората чеченска война, позицията на мюсюлманските държави стана доста по-ясна. Повечето от тях се убедиха, че властта в квазинезависимата „Ичкерия” е попаднала в ръцете на екстремисти и Чечения се превръща в гнездо на международния тероризъм. Наложи се мнението, че запазването на териториалната цялост и мощта на Русия, която да продължи да играе важна роля в международните отношения, е в интерес на ислямските държави. В тази връзка, симптоматична бе позицията на Ер Риад, че предоставяната от Саудитска Арабия (включително по линия на благотворителните фондации) хуманитарна помощ за чеченските бежанци не бива да попада в ръцете на сепаратистите и разпределението и ще се контролира от руското Министерство на извънредните ситуации. Нещо повече, разгромът на сепаратистите и ислямистите беше приет с известно облекчение в столиците на повечето мюсюлмански държави, тъй като бе ликвидирано опасно огнище за разпространение на тероризма в региона и изчезна проблемът, усложняващ отношенията им с Русия.

Сериозна еволюция претърпя и позицията на ОИК по отношение на арабско-израелския конфликт. Създадена в отговор на подпалването (през 1969) на свещената джамия Ал Акса в Йерусалим, тази организация от самото начало се обявяваше за изтегляне на Израел от окупираните територии, гарантиране националните права на палестинския народ и възстановяване на арабския контрол над Източен Йерусалим, а през 1981 срещата на ОИК призова за „джихад за освобождаването на Палестина и окупираните територии” (9). С течение на времето обаче, подходът на мюсюлманските държави към този въпрос стана по-сдържан. През 1984 бе възстановено членството на Египет в ОИК, прекратено през 1979, заради мирния договор, сключен с Израел. През декември 1991, ОИК анулира и резолюцията за антиизраелския „джихад” (която, между другото, си остана само на хартия). В същото време обаче, между мюсюлманските държави съществуваха съществени различия в подхода им към ситуацията в Близкия изток. Те не бяха преодолени дори и при израелското навлизане в Газа през декември 2008-януари 2009. Макар, че осъдиха действията на Израел, арабските правителства не бяха единни по това, как точно да реагират на случващото се – така, докато Египет и Катар се придържаха към по-умерена позиция,  Сирия и Катар бяха много по-радикални.

Разногласията между мюсюлманските държави и нежеланието на повечето от тях да усложняват отношенията си със САЩ, станаха причина те да не съумеят да изработят единен подход нито към иракската окупация на Кувейт, през 1990-1991, нито към американската интервенция в Ирак, през 2003.

Не по-малко симптоматична е и липсата на официална реакция на ислямските държави (стремящи се да не развалят отношенията си с Пекин) във връзка с тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Само турският премиер Ердоган (и то, заради обществените критики, че е прекалено пасивен) призова да бъде прекратено насилието срещу уйгурското малцинство (10). Пекин реагира мълниеносно като китайският „Глобал Таймс” подчерта, че „турската подкрепа за уйгурските сепаратисти и терористи може само да провокира вълна от негодувание в Китай, ако не искате да разрушите отношенията между двата народа, спрете да защитавате бандитите и сепаратистите” (11). В тази ситуация, шефът на турската Дирекция по вероизповеданията Али Бардакоглу призна, че „за съжаление, няма какво да направим, освен да следим за случващото се в Китай” (12).

Финансовите измерения на мюсюлманската солидарност

Друг аспект на солидарността с единоверците е помощта, оказвана от Ислямската банка за развитие на нуждаещите се от нея членки на  ОИК и мюсюлманските малцинства в неислямските държави. В тази посока се прави доста. В същото време обаче, обемът на отпусканите от банката средства, обикновено отстъпва на помощта, която оказват на същите страни западните държави и международните финансови институции (13).

Като цяло, на междудържавно равнище, към религиозната солидарност се апелира, когато правителството на една ли друга мюсюлманска държава смята, че това отговаря (или поне не противоречи) на националните и интереси. Тя обаче се пренебрегва, когато демонстрацията на подобна солидарност не изглежда политически целесъобразна. Що се отнася до тенденцията към политическа консолидация на ислямските държави, в зависимост от конкретните обстоятелствя, тя може ту да се усилва, ту да отслабва, но никога не е (нито пък ще бъде) доминираща в политиката им.

Не би било реалистично да очакваме, че мюсюлманските държави ще се превърнат в един от полюсите на формиращия се многополюсен свят. За толкова различни държави, като например разположената в Западното Средиземноморие Мароко, членуващата в НАТО и стремяща се към членство в ЕС Турция и принадлежащата към Азиатско-Тихоокеанския регион Малайзия, приоритет представлява не религиозната общност, а геополитическото им положение. Дори и само заради това, ислямските страни не са в състояние нито днес, нито в бъдеще да постигнат такава координация във външнополитическата сфера, като тази на ЕС например. Те могат да действат съвместно на международната сцена само в рамките на ОИК – регионална организация, която обаче е също толкова аморфна, както и Лигата на арабските държави или Африканския съюз.

 

Бележки:

1. Коран, сура 8, аяти 73-74.

2. M. Duchet. Islam et progres. // Nouvelle critique, № 85, 1957, p. 48.

3. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.117.

4. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

5. Ibid.

6. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

7. N. Aruri. Nationalism and religion in the Arab world: Allies or enemies. // Muslim world, vol. 67, #4, 1977, p. 278.

8. Аs-Shams, 28 кануна 1423 от раждането на Пророка.

9. The Europa World Year Book. 1995. L., 1995, p. 209.

10. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

11. Global Times, 10.07.2009.

12. Интервю на Али Бардакоглу пред азербайджанската агенция Trend News, 10.07. 2009

13. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.171.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Le monde selon K. par Pierre Pйan, 323 pp. Fayard, Paris, 2009.

В средата на май, армията на Шри Ланка завърши разгрома на тамилските „тигри”. Президентът на страната Махинда Раджапаксе определи тази кампания на „изгорената земя”, като „безпрецедентна хуманитарна операция”. Други обаче са склонни да я квалифицират като катастрофа. Сред тях е и френският външен министър Бернар Кушнер, който дори се отправи в Шри Ланка, заедно с британския си колега Дейвид Милибанд, за да склонят враждуващите страни към примирие. Както се оказа, безуспешно.

В известен смисъл, цитираното по-горе определение на Раджапаксе беше намек за това, как самият Кушнер е повлиял върху съвременния свят. Защото именно той, в много по-голяма степен от който и да било друг, съдейства за изтриването на разликата между филантропията и военните действия. Още като млад лекар-гастроентеролог и, както сам се определя, „наемник за оказване на извънредна медицинска помощ”, в началото на 70-те години Кушнер помогна за създаването на организацията „Лекари без граница”. В края на 70-те пък се превърна в нещо като говорител на бежанците от Виетнам, през 80-те беше съветник на Франсоа Митеран, през 90-те помогна за пробуждането на общественото недоволство от събитията в Сомалия, Босна и Руанда, а след нападението на НАТО срещу Сърбия стана временен губернатор на Косово. Накрая, Кушнер е най-видният измежду участващите в сегашното дясно правителство френски социалисти. И макар че едва ли именно той е авторът на понятието „хуманитарна интервенция”, със сигурност беше негов символ в продължение на последните няколко десетилетия.

Повечето французи вероятно биха казали, че това е забележително. В една страна, където е широко разпространено циничното отношение към политиката и елитите, Кушнер от дълго време се ползва с имиджа на обществен любимец, като рейтингът на популярността му понякога надхвърляше 60%. Освен това, той е любител на приключенията и политически идеалист – с други думи човек, който вероятно най-добре би могъл да играе в днешна Франция ролята, която навремето е изпълнявал Андре Малро. Показателно е, че имиджът му не пострада особено, дори след като публично одобри американската интервенция в Ирак, през 2003.

В началото на 2009 обаче, един от най-известните и скандални френски журналисти публикува резултатите от своето открито разследване, в което Кушнер е обвинен в най-различни интелектуални, политически и финансови престъпления. Авторът Пиер Пеан стана популярен, благодарение на серията от разкрития, в които разобличи централноафриканския диктатор Жан Бедел Бокаса, че снабдява с диаманти за милиони франкове Жискар Д’Eстен, както и президента Митеран – че в младостта си е сътрудничел на режима във Виши. В книгата си „Светът според К.”, Пеан анализира редица нелицеприятни моменти от кариерата на Кушнер, в качеството му на консултант. И, което е още по-скандално, той твърди, че „транснационалният хуманизъм” на Кушнер е подчинил френските външнополитически интереси на Съединените щати, както и, че хуманизмът – или поне тази му разновидност, която се практикува от Кушнер, е просто „своеобразен зародиш на неоконсерватизма”.

Появата на книгата в Париж имаше ефекта на избухнала бомба. Кушнер моментално обвини Пеан в антисемитизъм, опитвайки се да ангажира всичките си известни приятели в своя защита – от Бернар-Анри Леви, във Франция, до Хилари Клинтън и Кофи Анан, в чужбина. Част от левите издания (и най-вече „Либерасьон”) пък дадоха трибуна на Пеан, макар че „флагманът на френската левица” „Льо Монд”, публикува редица нападки срещу книгата му. На свой ред, новинарският ежедневник „Льо Пуан” предприе собствено независимо разследване на основните тези на Пеан, което, като цяло, ги потвърди. Без съмнение, „Светът според К.” е смела и важна книга, макар, че е недостатъчно премерена, често несправедлива и нерядко небрежна. Което донякъде обезценява съдържащите се в нея нападки срещу „милитаризирания хуманизъм” на Кушнер. Поне досега обаче, нито Кушнер, нито някой от неговите защитници, е дал адекватен отговор на тези нападки.

Младият К.

Както е известно, младият Кушнер е комунист, макар и доста своеобразен. Той не е особено привързан към комунистическите принципи, разглеждайки политическите ангажименти, по-скоро, като инструмент на личните си амбиции. „Аз съм едновременно и комунист, и Растиняк” – подчертава той в известното комунистическо списание „Кларте”, намеквайки за качествата на популярния герой на Балзак. 28-годишният Кушнер е малко стар за да се включи активно в събитията от 1968, оценявайки ги като „локална хедонистична революция, която, на практика, не се интересува от останалия свят”. През есента на същата година той заминава като доброволец в мисията на Червения кръст за да лекува гладните и ранените в отцепилата се от Нигерия сепаратистка „държава” Биафра. По принцип, медицинският персонал е длъжен да спазва строг неутралитет в района на военните действия, Кушнер обаче не се съобразява с това. Той открито подкрепя каузата на племето „игбо” от Биафра, заявявайки, че мнозина от принадлежащите към него са могли да бъдат спасени, ако светът бе подкрепил каузата им. „Трябваше да вдигнем повече шум – пише по-късно Кушнер – като ясно заявим, че нигерийската армия убива деца и напада цивилни”.

Разбира се, Кушнер не е единствения, който мисли така. През 1971, неколцина ветерани от войната в Биафра, предимно лекари от парижката болница Божон и сътрудници на специализираното медицинско списание „Тонус”, започват да обсъждат организацията на амбициозен доброволчески проект. Кушнер е член на тази група още от самото начало, превръщайки се в най-известния и харизматичен неин лидер. Постепенно, на базата на групата, възниква организацията „Лекари без граници”, която в книгата си „Властта и идеалистите” (2005) Пол Бермен определя като „силно политизиран Червен кръст, т.е. Червен кръст, насочен към идентифициране на политическите реалности, генерирани от хуманитарните кризи”. Като цяло, Кушнер е на мнение, че левите не бива да стоят със скръстени ръце, докато наоколо загиват хора. Тези му настроения могат да се обяснят и със специфични лични причини: неговите баба и дядо са убити в Освиенцим, когато той е на четири. По-късно, Кушнер обяснява, че нападението на нигерийските войски срещу болницата на Червения кръст, в която е работел, окончателно го убеждава, че не бива да се подчинява „на инструкциите на бюрократите от Червения кръст – една организация, която навремето си е мълчала за нацистките концентрационни лагери”. Според него, човек трябва открито да приеме политическата логика на конкретната ситуация, или рискува да се превърне в съучастник на геноцид.

В книгата си, Пеан отделя специално внимание на войната в Биафра. Както е известно, тази нигерийска провинция е богата на петрол и Дьо Гол, Франко и Салазар подкрепят обявяването и за независима. На свой ред, Жак Фокар, смятан за „идеолог и вдъхновител на френския неоколониализъм в Африка”, става инициатор за въвличането на Червения кръст в събитията в региона. Самолетите с военни доставки, с които Кушнер и сътрудниците му пристигат от Габон в Биафра, често превозват и оръжие, т.е. мисията им съвсем не е толкова „неутрална”, колкото изглежда на пръв поглед. Възможно е в очите на жертвите, конфликтът действително да е изглеждал като „геноцид”, но по-точната му дефиниция е „гражданска война”, съпроводена с особена жестокост.

Пеан разглежда „моделът на Биафра” като първия модел за хуманитарна интервенция, изобретен от Кушнер, който той нееднократно използва след това. В основата му е оптималната PR-стратегия. Тя включва три основни елемента: опростяването (чрез постоянните обвинения в геноцид), преувеличаването на собствената роля (с помощта на медиите) и милитаризма. Сред досадните детайли в книгата на Пеан е, че в нея въобще не се анализира сериозно идеята, че предотвратяването на геноцида наистина би могло да бъде морално съображение, т.е. нещо много повече, отколкото елементарна PR-тактика (авторът въобще не споменава бабата и дядото на Кушнер). Въпреки това, той е прав, посочвайки, че заетата от Кушнер позиция в конфликта му пречи да осъзнае сложността и нееднозначността на местните условия, правейки го податлив на „избирателното негодувание, което не се опира върху рационалния анализ на ситуацията”.

Така, Кушнер постепенно започва да вижда геноцид почти навсякъде – не само в Руанда, но и (което поражда много сериозни съмнения) в Косово и Дарфур. Той започва да обвинява една от страните в гражданската война, представяйки я за олицетворение на злото, оправдавайки другата, като невинна жертва. Когато войната включва етнически или племенен компонент, тази позиция се оказва най-прекия път към заклеймяването на цели народи – например на сърбите, или на хуту – като по този начин Кушнер става съучастник в същата тази етническа демонизация, борбата с която смята за своя цел. „Под влияние на приятеля му Бернар-Анри Леви, мирогледът на Кушнер постепенно бива схематизиран до крайност – отбелязва Пеан – Така, в очите му светът става опасно прост. И всичко което следва да се направи в него, е да се разграничат героите от негодниците, т.е. доброто от злото, цивилизацията от варварството и, накрая, жертвите от престъпниците. Това е своеобразна, снабдена със субтитри, версия на американската неоконсервативна идеология, която той яростно подкрепя, дори в най-баналните и аспекти”.

В книгата на Дейвид Риф „Легло за през нощта”, посветена на т.нар. хуманитарна помощ и издадена през 2002, се отбелязва друг, доста смущаващ, талант на Кушнер: „да баламосва телевизионните зрители с примитивни басни, от които, както изглежда, публиката се нуждае” и се прави опит да се обясни тази му черта:

„Лесно е да пародираш Кушнер. При всички случаи обаче, не е ясно, дали той е прав... Ако служителите, оказващи хуманитарната помощ, не искат организацията им изцяло да зависи от ограничен кръг основни донори, в лицето на няколко американски неправителствени организации, те трябва да привлекат вниманието на обществеността към дейността си, с помощта на медиите. Някои обаче прикриват тази необходимост по-добре от останалите и само малцина, подобно на Кушнер, са готови открито да си го признаят. Истината е, че хуманитарните организации въртят бизнес с медиите за да си осигурят средствата, даващи им възможност да продължат съществуването си”.

Впрочем, Кушнер не се задържа дълго в „Лекари без граници”. Когато в организацията възникват колебания относно политиката и спрямо бежанците от Виетнам, през 1979, той влиза в открит конфликт със старите си приятели и колеги, включително с президента на организацията Клод Малюре и с Рони Брауман, който оттогава насам не изпуска нито един случай за да атакува Кушнер. Последният пък превръща един товарен кораб в плаваща болница и се отправя с нея към Южнокитайско море, привличайки вниманието на медиите (макар че непосредственият медицински ефект от експедицията е доста спорен). Междувременно, Кушнер създава нова и според него по-ефективна организация, наречена „Лекарите на света”, разчитайки да реализира с нейна помощ цяла поредица подобни проекти.

Политикът К.

Кушнер прекарва последните трийсет години в постоянни опити да „конвертира” хуманитарната си репутация в по-традиционно политическо, военно и дипломатическо влияние. През 1988, Митеран създава специално за него поста министър по хуманитарните въпроси. Най-голямото постижение на Кушнер през този период е теоретичната обосновка (с помощта на известния специалист по международно право Марио Бетати) на юридическото право на намеса – т.е. правото да се игнорира държавния суверенитет и да се осъществява намеса във вътрешните работи на страни, където са налице хуманитарни кризи – което е утвърдено от ООН с Резолюция 43/131. В начина, по който се реализира това, има нещо не съвсем достойно, тъй като се призовава за намеса в случай на „стихийни бедствия и подобни извънредни ситуации”, т.е. политическите пертурбации се приравняват с бурите и земетресенията. Както е известно, през 1990 и 1991, Съветът за сигурност приложи Резолюция 43/131 за откриването на „хуманитарен коридор” за кюрдите, бягащи от Ирак.

Всъщност, това решение променя всичко. То превръща държавния суверенитет в условност и задълбочава милитаризацията на хуманизма, чието начало е поставено в Сомалия. В навечерието на интервенцията в Сомалия, през декември 1992, Кушнер пише в „Льо Монд”: „Вярваме във въоръжената намеса на международната общност, с цел да бъде подобрена ситуацията”. В книгата си, Пеан подчертава, яростната реакция на това изявление. Така, тогавашният френски военен министър Пиер Жокс посочва, че Кушнер, на практика, признава, че „животът на френските войници вече може да бъде жертван, без консултации с министъра на отбраната”, а Рони Брауман с тревога отбелязва: „В Сомалия, за първи път убивахме в името на хуманизма”. Въпреки това, всички тези представи, които само пет години преди това формираха елементарния здрав смисъл, се оказаха демодирани. Общественото мнение, или по-скоро „общественото усещане”, решително подкрепи позицията на Кушнер. Според Пеан, именно юридическото право на намеса е поставило началото на пътя от Ирак, към Сомалия и Косово, и оттам, обратно към Ирак. И, разбира се, е прав.

Ролята на Кушнер в Руанда е малко по-различна. Осъществяваният там съвсем реален геноцид не води до външна намеса. Впрочем, Пеан се придържа към специфична визия, относно случилото се в тази африканска държава, която излага в книгата си „Черните фюрери и белите им наставници” (2005). Без да поставя под въпрос насилието и геноцида от страна на хуту, той обаче смята, че именно тутси, които Кушнер и други като него представят за невинни жертви, са започнали войната. И настоява, че именно водачът на тутси – Пол Кагаме – т.е. сегашният президент на Руанда, който през онзи период командва Патриотичния фронт на Руанда (ПФР) и е доста близък с Кушнер, дава заповед да бъде свален самолетът на президента Жувенал Хабиарамана, което поставя началото на кървавите кланета (разследването за причастността на Кагаме с катастрофата от 1994, започнато от френския съдия Жан-Луи Брюгер, тихомълком беше прекратено след идването на власт на Саркози и назначаването на Кушнер за външен министър).

С други думи, Пеан обвинява Кушнер, че е бил манипулиран от ПФР. Като основното му доказателство за това е документалния филм на Жан-Кристоф Клотц, от 2006, направен при посещението на Кушнер в столицата на Руанда Кигали, в който може да се види изписаният на лицето му ужас от клането, извършено в Кибакабаге (край Кигали), в деня след свалянето на самолета на Хабиарамана. Използвайки свидетелства на чиновници на ООН, както и няколко много полезни карти, Пеан лансира тезата, че убийствата, които Кушнер използва за пропаганда в полза на каузата на ПФР, най-вероятно са извършени от самия ПФР. Кушнер твърди, че значителна част от убитите хуту са били „демократи”, станали жертва на разярените тълпи от свои съплеменници, именно заради толерантното си отношение към тутси. Пеан обаче смята, че подобно твърдение само доказва демонизацията на хуту от страна на Кушнер. Трудно може да се каже, кой всъщност е по-виновен за трагедията в Руанда, но Пеан поне се опитва търпеливо и доста убедително да реконструира случилото се там.

Онова,  с което Кушнер привлича французите, е тезата му, че хуманитарната позиция може да предложи политика, късаща с макиавелистичната традиция. Само че, както се оказва, това не е съвсем така. През 2007, Кушнер напусна Социалистическата партия за да влезе в дясното правителство. Дотогава, той бе съветник на основния противник на Саркози – социалистката Сеголен Руаял.

Въпросът, дали Кушнер упражнява някаква реална власт на Ке д’Орсе или постът е просто награда за подкрепата му за Саркози, остава открит. Във всеки случай, именно Саркози, а не Кушнер, помогна за формулирането на обща европейска позиция по грузинско-руската война, през лятото на миналата година. Що се отнася до самия Кушнер, последната му натрапчива идея е иранската ядрена програма.

Имайки предвид мащабите на промяната в цялата система на националните държави, до която доведоха усилията на Кушнер и лансираната от него идеология, изглежда странно, че почти всички дискусии, породени от появата на книгата на Пеан във Франция, бяха свързани със съдържащите се в нея няколко твърдения за корупция. Всъщност, Пеан  отправя много по-сериозни и многопластови обвинения към сегашния външен министър на Франция. Както е известно, през 2002 и 2003, Кушнер посети Бирма, като пътуванията му бяха платени от френския петролен гигант „Тотал”. Тъй като по онова време останалите петролни компании бойкотираха бирманската военна хунта, „Тотал” остана най-големия чуждестранен инвеститор, успешно работещ с бирманската армия, срещу която бяха отправени редица обвинения, включително за масово използване на принудителен труд. В доклада на Кушнер, за който му бяха платени 25 000 евро, „Тотал” бе призована „ясно да се обяви в защита на необходимостта от демокрация в страната”, но във всички други отношения поведението и беше оценена като „удовлетворително”. Компанията използва доклада за собствената си реабилитация, правейки го достояние на френските медии.

По-малко известно (поне преди появата на книгата на Пеан) беше участието на Кушнер в един, донесъл фантастични приходи, проект на правителството на Габон. През 2003, неколцина отдавнашни партньори на Кушнер, сред които Ерик Данон (днес френски дипломат в ООН), консултираха две компании - „Imeda” и “African Steps”, които подписаха договори, на стойност милиони евро, за изграждане на национална здравна служба на Габон. Кушнер беше консултант и на двете компании, срещу което получи „чисти” 216 хиляди евро, за по-малко от три години. И макар че по онова време не заемаше правителствен пост, премиерът Жан-Пиер Рафарен го назначи за шеф на квазиправителствената група „Еsther”, организираща и ръководеща оказването на помощ от френските болници за африканските. В книгата си, Пеан твърди, че покойният габонски диктатор Омар Бонго е вярвал, че си е „купил” услугите, оказвани му от френското правителство.

Всъщност, въпросът е доста сложен. Дали действително става дума за нарушение, зависи от това, как следва да се разглежда групата “Esther” и конституционния и статут като „група за прокарване на обществения интерес”. Не по-малко важен е и отговорът на въпроса, как следва да се дефинират и намеренията на Габон. Ако правителството на тази африканска държава, в действителност, не е имало намерение да създава национална здравна служба и не е направило почти нищо за това, тогава публикуването на доклада може да се оцени като порочен механизъм за предоставяне на високоплатени синекурни длъжности на ограничен кръг от „приятели”. Впрочем, писането на „доклади” е традиционен френски начин за финансиране на политическите съюзници. Така например, преди десетина години, съпругата на тогавашния кмет на Париж – съюзникът на президента Ширак Жан Тибери, беше принудена да обяснява пред съда, как е получила 200 хиляди франка за един написан през пръсти доклад по въпросите за глобалното разпространение на френския език.

Доколко основателни са „габонските обвинения” на Пеан към Кушнер зависи и от това, как следва да се разглежда френската традиция за преминаване на държавните чиновници в частния сектор – система, чрез която принадлежащите към елита сменят правителствените постове със синекурни длъжности в сферата на бизнеса. Неслучайно, веднага след излизането на книгата на Пеан, Кушнер изложи редица аргументи в своя защита, повечето от които се свеждат до фразата „всички правят така”. „Ако решите да проверите, колко министри се занимават с консултации – заяви той в пред телевизионния канал „Франс-2” – ще направите огромен списък”. Което наистина е така. Междувременно, Кушнер за пореден път посети Вашингтон, където се срещна с Хилари Клинтън, която също бе обвинена преди време, че се опитва да печели от политическите си връзки. „Това е четвъртата книга, насочена срещу мен – заяви френският външен министър при завръщането си в Париж – Хилари обаче ми каза, че срещу нея са написани 25 такива книги”.

Пеан безспорно е безкомпромисен и нелицеприятен автор. Методите, които използва в книгите си, показват, че добре познава и разчита на човешката психология. Така, той първоначално критикува Кушнер за едно, а веднага след това – за нещо съвсем противоположно: от една страна, за това, че е предал френския суверенитет в ръцете на международните институции, а от друга – че е действал без санкциите на ООН. Изтъквайки провалите на Кушнер и несъответствието между действията му и неговите собствени идеали, той, в същото време, отклонява вниманието на читателите от основното си възражение против френския външен министър, касаещо същността на въпросните идеали. Пеан е типичен френски републиканец от по-старото поколение - голист, за когото е трудно да се обяснява в любов към човечеството, ако това, дори и в нищожна степен, би противоречало на интересите на Франция. Той смята (и е прав), че логичният извод от политиката на Кушнер е отричането, или поне отслабването, на националната държава за сметка на международните структури: ЕС, ООН или Международния наказателен съд, да не говорим за неформалния съд на международното обществено мнение. Пеан обвинява и Кушнер, и Бернар-Анри Леви (когото Кушнер нарече „моята съвест”), че „ненавиждат голизма и политическата философия, която той олицетворява: ценностите на френската революция, връзката с идеологията на Съпротивата, ценностите на националната независимост. Те иронизират всички тези идеали от позицията на англосаксонския космополитизъм, основаващ се на концепцията за човешките права и неолиберализма, които са и в основата на неоконсервативната идеология, изповядвана и от френските „нови” философи”.

Контраатаката на К.

Впрочем, още на следващия ден, след появата на книгата на Пеан, Кушнер се оказа напълно готов за контраатака, поставяйки началото и в сградата на френската Национална асамблея. Подчертавайки, че Пеан го обвинява, че „персонифицира „антиидеята” на Франция – космополитизма”, той задава въпроса: „Нима тези обвинения в космополитизъм, в трудни времена, като днешните, не ви напомнят за нещо? На мен, лично ми напомнят. И ще ви кажа, че това е проблем, който далеч не е само лично мой”. Малко по-късно, Пеан дори публично беше обвинен в „антисемитизъм”, а пък Леви го нарече „джудже”.

Дали обаче, бремето на доказателствата следва изцяло да се поеме от Пеан? И дали обвинението към Кушнер, че изповядва „англосаксонския космополитизъм” действително е сходно с обвиненията, отправяни навремето от противниците на Алфред Драйфус? Самият Пеан задава в „Либерасьон” реторичния въпрос, как другояче може да се определи понятието „без граници”, освен като „космополитизъм”? В тази връзка, той цитира една статия от 1985 на Леви и още двама френски интелектуалци, в която те заявяват: „Разбира се, ние твърдо се определяме като космополити. Всичко, което мирише на национални традиции и национализъм, ни е чуждо, дори нещо повече – смятаме го за отвратително”. В страна като Франция, където се отделя толкова голямо внимание на формалното равенство във всички сфери на живота (може би с изключение на финансовата), не можем да очакваме от Пеан да признае правото на Леви и Кушнер да използват същия език, който те самите му отказват.

Фактът, че в книгата си Пеан използва думата “braderier” (т.е. „битак”) специално се подчертава, особено в „Льо Монд”. Тази дума, която Пеан толкова често употребява по отношение на Кушнер, навремето се използва и от противниците на Пиер Мендес-Франс - евреин и премиер на Франция, дошъл на власт скоро след френското поражение при Диен Биен Фу (Виетнам) и почти веднага след това сключил мирен договор с Хо Ши Мин, давайки импулс за последвалото по-късно изтегляне на французите от Тунис, Мароко и Алжир. По отношение на Мендес-Франс, думата “braderier” се използва за да се подчертае уж извършената от него „разпродажба на националните интереси”. Пеан винаги остро е възразявал, когато различни еврейски организации или групи се опитват да налагат на останалите своята дефиниция за това, кое точно е геноцид и кое не е. В тази връзка, той цитира интервю с един американски експерт по връзки с обществеността, призоваващ в началото на 90-те години западните правителства да се намесят на страната на босненските мюсюлмани. Според въпросния експерт, най-успешният му ход в тази кампания е бил да убеди организациите на американските евреи да осъдят действията на Белград като геноцид. На свой ред, Пеан смята, че откриването на офис на суданската Народно-освободителна армия в Тел Авив е било решаващия фактор за признаването и за доминираща група в Южен Судан. Той споменава и ролята, която изиграват Центърът Симон Визентал и Съюзът на студентите-евреи във Франция за създаването на френската организация „Неотложна помощ за Дарфур”.

Възможно е тази роля на „арбитър” да е преминала към евреите, без те съзнателно да са се стремили към нея, но, само по себе си, това е парадокс. Ако предотвратяването на геноцида наистина трябва да стане ръководен и задължителен принцип на новата „глобална конституция” (без значение дали тя е писана или неписана), в името на която младите хора могат да бъдат изпращани да убиват и да умират, просто не може да съществуват каквито и да било, базирани на етничността, експертизи, касаещи този проблем. Като проблем на историята, етиката и индивидуалната съвест, Холокостът безспорно заслужава специално място. Но, ако към него се подхожда като към политически проблем, ситуацията е различна. Ако новата, лансирана от Кушнер, система действително претендира да е демократична, иранският президент Ахмадинеджад би следвало да има същото право на глас, както и самият Кушнер. И тази перспектива – т.е., че дефинирането на геноцида може да бъде предмет на дебати, осъществяващи се в шумното и популистко пространство на глобалната демокрация или кибердемокрацията, поражда много по-голяма тревога, отколкото речника, който използва Пиер Пеан. Защото така апологетите на „международният хуманизъм” отварят ужасната кутия на Пандора и, както посочва Алън Финкелраут, „подбуждат към разпалването на антирасистка омраза”.

Без да дръзнат открито да обвинят Пеан в антисемитизъм, Кушнер и Леви косвено намекват за това, което пък им позволява да заобиколят обвиненията, отправяни от самия него към тях. Всъщност, няма никакви причина да смятаме, че когато Пеан говори за „англосаксонския космополитизъм”, той има предвид нещо друго. Най-критикуван в книгата му е именно „англосаксонският” (а не еврейският) аспект от идеологията на Кушнер. В тази връзка, Пеан цитира един стар приятел на френския външен министър, според който: „той често съжаляваше, че не се е родил американец”. В книгата си, Пиер Пеан поставя дипломацията, която Кушнер прокарва в Рунда, в контекста на „операциите на англосаксонската реконкиста” от епохата след студената война. Той, в частност, обвинява Кушнер и покойния Джон Гаранг (водач на сепаратистката южносуданско Народно-освободителна армия), че са ерозирали съвместната френско-суданска стратегия за противопоставяне на „англосаксонския експанзионизъм в региона”, в началото на 90-те. Що се отнася до действията на Кушнер на Балканите, според Пеан те изцяло се вписват  в руслото на американската стратегия в региона.

Пеан очевидно вярва, че основната цел на САЩ (или на англосаксонците) е „да фрагментират териториите и все още съхранилите се национални държави, с цел да ликвидират сферите им на влияние и, задълбочавайки етническите различия и вражди сред тяхното население, да отстранят потенциалните си конкуренти по пътя към глобална хегемония”. Според него, Американската империя много прилича на Империята от „Междузвездни войни” и всеки местен жител, вярващ, че влиянието на империята е полезно за страната му, е глупак, страхливец или предател.

Друг поглед към ролята на Кушнер

Разбира се, ролята на Кушнер за разпространението на американската хегемония може да се анализира и по начин, различен от използвания от Пеан. Истината е, че само малцина от онези, които в собствените им страни биват смятани за „лакеи” или „пудели” на американския „нов световен ред”, се възприемат по този начин и от самите американци (това се отнася дори за Тони Блеър). Без значение, дали това се харесва на хората от типа на Пеан, сътрудничеството на Кушнер със САЩ означава не толкова преклонение пред американската военна мощ, а по-скоро опит тя да бъде използвана в името на европейските интереси (които нерядко са „идеалистически”). В тази връзка, нека си припомним интервюто, което Кушнер даде на „Фигаро”, през пролетта на 2009, във връзка с френската реинтеграция във военната организация на НАТО. Според него, пълното членство в Алианса позволява на Франция, в перспектива, да участва в планирането на всички операции в Босна, Косово, Афганистан и т.н., в които все едно би и се наложило да участва. Нещо повече, това би позволило на европейците „по-лесно да осъществяват операции в чужбина, без съгласието или участието на американците”.

Кушнер подкрепя американската намеса в Сомалия, през 1992, отчасти защото разчита, че това ще позволи по-късно да бъде осъществена подобна намеса и в Босна. Пеан едва ли прав, смятайки това за „разпродажба на националните интереси”, но е прав, че то представлява сериозен проблем. Защото, ако намесата в Сомалия прави военните намеси допустими по принцип и позволява по-късната намеса на Балканите, последната пък прави принципно допустима военната интервенция в Ирак, през 2003. Налице бяха достатъчно силни аргументи и основания за противопоставяне на нахлуването в Ирак, но онези, които приемат юридическото право на намеса и другите принципи на „кушнеризма”, нямаха никакви принципни възражения срещу него. Правителството на Буш имаше немалко основания да смята, че „международната общност” (особено в Европа) ще се отнесе с необходимото уважение към американската дипломация, като към кокошка, която продължава да снася златни „хуманитарни” яйца. И след като бе формирана необходимата „хуманитарна” база за войната срещу Саддам Хюсеин (използването на отровни газове срещу собственото население, батальоните на смъртта, убийствата на политическите опоненти), всичко останало (за онези, които приемат предпоставките на Кушнер) беше без значение. Разбира се, отсъствието на оръжия за масово унищожение беше неуспех, но то се оказа второстепенен въпрос, както признава и самият Кушнер, според който: „Американците водиха една легитимна война, макар основанията за нея да се оказаха непотвърдени и недостатъчни”.

Както отбеляза преди няколко години Пол Бермън: „Ако Кушнер постъпи правилно, когато се отправи с взет под наем  кораб и шестима лекари из източноазиатските морета... нима трябваше да се ограничи само с това?”. Истината е, че превръщането на човешките права в приоритет обикновено води до поемането на по-големи военни задължения в опасните зони на света, отколкото повечето граждани на демократичните държави биха сметнали за допустимо. Освен това, поне на първо време, то води до деполитизирането на военните операции. Невинаги е лесно да определим, какво точно имат предвид французите, използвайки понятието „неоконсерватизъм”. Пеан обаче е напълно прав, когато казва, че това е „кушнеризмът”, в съвкупност с логичните изводи, произтичащи от него.

През двете десетилетия след падането на Берлинската стена, почти без всякаква съпротива, в света се наложиха редица нови и модни доктрини. Една от тях е и „хуманитарният интервенционизъм”. Неограниченият от нищо „див” капитализъм е друга подобна доктрина. Всички тези явления, както и техният колапс, са епифеномени на господстващата в съвременния свят доктрина за човешките права, която индивидуалистичният Запад се опитва да наложи на останалите, главозамайвайки се от собствените си успехи. Никой не би дръзнал да сравнява прозата на Пеан с тази за Литън Стречи, но „Светът според К.”, оставя у читателя същото усещане, както и книгата на Стречи „Прочутите викторианци”: тя очевидно е сляпа за достойнствата на своя герой и в същото време е прекалено обстоятелствена за да  изпада в истерия, но пък е пълна с ценни поуки за това, колко трудно е да се разграничи нравствената власт от властта въобще.

* Авторът е известен американски анализатор и главен редактор на „Уикли Стандарт”. Последната му книга, превърнала се в бестселър, е „Отраженията на революцията в Европа: имиграцията, ислямът и Западът” (2009).

{rt}

Напоследък в Иран, неслучайно наричан от мнозина „страната на чудесата”, стават все по-странни неща.  Едно от тях се случи в началото на септември, по време на петъчната молитва в Техеран, ръководена лично от бившия президент аятолах Хашеми Рафсанджани, известен сред сънародниците си с прякора „Акулата” и смятан за най-богатия човек в Иран (между другото, част от състоянието му бе натрупано и с помощта на т.нар. „Ирангейт” – тайната търговия с оръжие, осъществявана съвместно със САЩ и Израел, през 80-те години на миналия век). Както е известно, Рафсанджани плътно подкрепя Мир Хюсеин Мусави и Мохамад Хатами – лидерите на прагматично настроената консервативна фракция, която на провелите се през юни 2009 президентски избори загуби от ултрарадикалната група на аятолах Али Хаменей, Махмуд Ахмадинеджад и Корпуса на Стражите на ислямската революция. По време на молитвата, привържениците спечелилите скандираха стандартния лозунг „Смърт на Америка!”, докато „прагматично настроените консерватори” за първи път предпочетоха да крещят „Смърт на Русия!” и „Смърт на Китай!”. Както е известно, за разлика от САЩ и Западна Европа, Русия и Китай веднага приеха толкова оспорваното преизбиране на Ахмадинеджад. Но, нима това ги прави „врагове на Иран”? И нима „прагматичните консерватори” вече са забравили, че хипнотизираният от Евразия Збигнев Бжежински (в когото толкова се вслушва сегашният американски президент Барак Обама), от 90-те години насам, не спира да внушава на всички, колко важно е да бъде ерозирана оста Техеран-Москва-Пекин, както и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС)? И нима не са наясно, че Русия и Китай (също както и Иран) са твърди привърженици на идеята за ликвидирането на долара, като глобална резервна валута, замествайки я с т.нар. „многовалутна кошница”?. На последната среща на Г-8 в италианския град Акуила, руският президент Медведев дори представи прототипа на новата обща валута, подарен му от организаторите. Между другото, този прототип не изглежда никак зле – върху сечената в Белгия монета са изобразени лидерите на Г-8, както и лозунгът „Единство в разнообразието”. Само че администрацията на Обама, въпреки цялата и високопарна реторика, едва ли е склонна да разсъждава за „единството в разнообразието”, наблюдавайки развитието на интересите на Иран и Русия.

За начало, нека анализираме мястото и ролята на Иран в енергийната сфера. По данни на „Статистическия обзор на световната енергетика” на Бритиш Петролеум за 2008, тази страна е на второ място в света по доказаните си запаси на петрол (11,2%) и природен газ (15,7%). И, ако Техеран не следваше толкова ярко изразена антиамериканска политика, големите петролни компании от САЩ отдавна щяха да извличат огромни печалби от каспийските петролни и газови находища на страната. Което означава, че, независимо от реториката, нито една американска администрация никога няма да склони да сътрудничи с подобен хипернационалистически режим, като сегашната военна диктатура на иранската теокрация. Това, което най-много плаши Вашингтон (от Буш-младши до Обама), е перспективата за формирането на геополитичеса ос Русия-Иран-Венецуела. Взети заедно, Иран и Русия контролират 17,6% от доказаните световни петролни запаси. На свой ред, монархиите от Персийския залив (които, де факто, се контролират от Вашингтон) държат 45%. Оста Москва-Техеран-Каракас би контролирала 25%. Ако прибавим към тях, 3% на Казахстан и 9,5% на Африка, тази нова ос би се превърнала в повече от ефективен балансьор на американската хегемония в арабския Близък изток. Същото впрочем, се отнася и за природния газ. Ако в оста се включат и централноазиатските постсъветски републики, тя ще контролира 30% от световния добив на газ. За сравнение, целият Близък изток (включително Ирак) в момента покрива само 12,1% от световното потребление.

Всичко за новата ос

Превръщайки се в ядрена държава, Иран мощно ще влезе в наново възродения многополюсен свят. На практика, Русия и Иран демонстрират на Китай и Индия, че би било глупаво да разчитат особено на САЩ, претендиращи за пълен контрол върху по-голямата част от петрола в арабския Близък изток. И Пекин, и Делхи са наясно, че Ирак продължава да бъде окупиран, както и, че присвояването на огромното му петролно богатство, си остава фикс-идея на Вашингтон. Както обичат да подчертават китайските геополитици, четирите нови (или възродени) силови центрове – Русия, Китай, Иран и Индия, представляват стратегически цивилизационни полюси, като три от тях, на практика, са и „неприкосновени”, заради статута си на ядрени държави. Един още по-самоуверен и настъпателно настроен Иран, овладял пълния цикъл ядрени технологии, може значително да повиши относителната си тежест в Европа и Азия (както и тази на Русия), за сметка на Вашингтон, чието влияние би спаднало не само в енергийната сфера, а и сред привържениците на идеята за многополюсната парично-кредитна система. Известни договорки в това отношение вече са налице. От 2008 насам, високопоставени ирански правителствени чиновници нееднократно подчертават, че рано или късно търговията между страната им и Русия ще започне да се осъществява в рубли. „Газпром” иска да получава за своя петрол и природен газ рубли, а не долари. Междувременно, в Секретариата на Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК) смятат, че ОПЕК ще започне да търгува в евро, още преди 2020. Не само участниците в оста Москва-Техеран-Каракас, но и страни, като Катар и Норвегия например, а рано или късно и Обединените арабски емирства, са склонни да се откажат от петродоларите. А от само себе си се разбира, че краят на петродолара (който разбира се няма да стане факт още утре), ще означава и края на долара, като резервна световна валута, т.е. светът ще престане да изплаща дефицита на свръхраздутия американски бюджет, както го прави днес. Това ще бъде краят на англо-американската финансова „примка”, която държи света за гърлото още от втората половина на ХІХ век насам. Енергийното уравнение между Иран и Русия обаче, е много по-сложно, защото то ги превръща в „два паяка, затворени в един буркан”. Изолираният от Запада Техеран изпитва недостиг на чуждестранни инвестиции за модернизиране на енергийните си технологии от 70-те години на миналия век. Именно в тази светлина можем да разберем и истинския смисъл на американското решение, взето още през 90-те, САЩ да се доберат до петролно-газовите находища на Каспийския регион, оказвайки мащабна подкрепа за изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД) и газопровода Баку-Тбилиси-Супса (БТС). За „Газпром” пък, Иран буквално представлява златна мина. През септември 2008, руският енергиен гигант обяви, че проучва огромното петролно находище „Северен Азадеган”, както и три други находища. На свой ред, „Лукойл” също разшири проучвателната си дейност в Иран, а „Татнефт” обяви, че възнамерява да се включи в проучването на находищата в северната част на страната. Тоест, предишната американска администрация на Джордж Буш-младши напразно се надяваше, че с действията си отслабва Русия и изолира Иран. Всъщност, тези действия само ускориха стратегическото енергийно сътрудничество между Москва и Техеран.

Путин демонстрира мускули

През февруари 1995, Москва се ангажира да завърши изграждането на ядрения реактор в Бушер. Както е известно, този проект беше започнат още от някогашния (както сам се наричаше) „американски жандарм в Залива” – иранският шах. През 1974 той ангажира с него германската компания KWU (дъщерна компания на Сименс за атомна енергетика), но реализацията му беше прекратена пет години по-късно от Ислямската революция, а между 1984 и 1989 вече изградените мощности силно пострадаха от бомбите на Саддам Хюсеин. В крайна сметка, на сцената се появиха руснаците, които предложиха да завършат проекта срещу 800 млн. долара. Освен това, през декември 2001, Москва стартира продажбите на ракети за Техеран – добър начин да си осигури допълнителни печалби, предлагайки защита на иранските стратегически активи, включително на обекта в Бушер. Последният е източник на огромни противоречия в Иран. Както е известно, той трябваше да бъде завършен през 2000. Но, както можаха да се убедят и иранските правителствени чиновници, руснаците, изглежда, не смятат да приключат скоро с този строеж. Разбира се, за това има и конкретни технически причини – например руският реактор се оказа прекалено голям за да се помести в изградената преди време от KWU постройка, да не говорим за липсата на достатъчно ирански специалисти в ядрената сфера. Основните причини обаче са геополитически. Предишният руски президент Владимир Путин използваше Бушер, като ключов дипломатически фактор в шахматния сеанс, който разиграваше едновременно и със Запада, и с иранците. Именно Путин лансира идеята обогатяването на урана, предназначен за Иран, да става в Русия. Първоначално, Ахмадинеджад, а в още по-голяма степен духовният водач Али Хаменей, отговориха с категоричен отказ на това предложение. Руската реакция бе още по-голямото забавяне на работите и дори демонстрацията на известна подкрепа за санкциите срещу Техеран, наложени най-вече от САЩ. Така Иран осъзна, че Путин не е негов безусловен съюзник. Междувременно, през август 2006, руснаците сключиха сделка за изграждането и обслужването на два нови ирански ядрени обекти. Целта на тези действия беше светът да осъзнае, че иранското ядрено досие няма как да бъде затворено без съгласието на Русия. В същото време, самият Путин не крие, че в Москва са наясно: евентуален израелски удар срещу Иран, ще доведе до загубата на важен ядрен клиент, да не говорим, че би означавал руски дипломатически провал. На свой ред, сегашният президент Медведев се придържа към същата двуаспектна стратегия: да внушава на американците и европейците, че Русия не желае разпространението на ядрените технологии в Близкия изток, а на иранците – че се нуждаят от Русия, повече от когато и да било в историята си. Друга особеност на шахматната стратегия на Москва, която никога не се признава публично, е че тясното сътрудничество с Техеран цели да не позволи на Китай да поеме изцяло осъществяването на иранския ядрен проект и, в същото време, да не допусне американски удар срещу Иран. Докато иранската ядрена програма все още не е завършена, Русия ще може да играе удобната за нея роля на посредник между Иран и Запада. Развитието на иранската ядрена програма е добър бизнес, както за Техеран, така и за Москва, по ред причини. На първо място, и двете страни са обкръжени от врагове. Иран е стратегически обкръжен от САЩ, посредством Турция, Ирак, Саудитска Арабия, Бахрейн, Пакистан и Афганистан, както и от американските военноморски сили в Персийския залив и Индийския океан. На свой ред, Русия трудно преглътна присъединяването на балтийските постсъветски държави към НАТО и с тревога следи опитите на Грузия и Украйна да ги последват. Северноатлантическият пакт пък се ангажира с войната в Афганистан, а САЩ продължават, по един или друг начин, да присъстват в Централна Азия. Иран и Русия следват сходни стратегии, тъй като имат общи интереси в Каспийския регион. На практика, тези интереси се конфронтират с интересите на новите каспийски държави: Казахстан, Туркменистан и Азербайджан. Освен това, Русия и Иран са изправени пред заплахата на радикалния сунитски ислям и по този проблем между тях съществува своеобразна мълчаливо споразумение (в съответствие с което Иран, например, твърдо отказваше всякаква подкрепа за чеченските ислямисти). А да не забравяме и арменския проблем. Фактически съществуващата ос Москва-Техеран-Ереван отдавна е трън в очите на американците. Накрая, през първото десетилетие на новия век Иран се превърна в третия (след Китай и Индия) най-голям вносител на руско оръжие. Като успя да се сдобие и с противоракетните системи „Тор М1”, които в момента защитават ядрените му обекти.

Коя е вашата ос?

Така, благодарение на Путин, съюзът между Иран и Русия продължава да се задълбочава по три основни направления: ядреното, енергийното и оръжейното. В същото време, в този съюз са налице и известни пукнатини. На първо място, Москва е категорично против милитаризацията на иранската ядрена програма, опасявайки се, че това би довело до „регионална дестабилизация”. Освен това, руснаците продължават да смятат Централна Азия за свой „заден двор” и пречат на Иран да разшири влиянието си в региона. По отношение статута на Каспийско море пък, Техеран се нуждае от Русия за постигане на удовлетворяващо всички юридическо решение (което да отговори на въпросите, дали това е море или вътрешно езеро, както и, какъв е делът на държавите, притежаващи излаз на Каспийско море, от неговите ресурси).

На второ място, новата военно-религиозна диктатура в Иран, без съмнение, ще реагира остро, ако Русия промени досегашното си поведение и се обяви твърдо против Техеран в Съвета за сигурност на ООН. Това ще доведе до разрив в икономическите отношения (което не е добре и за двете страни) и в същото време ще даде на иранците карт-бланш за подкрепа на радикалния ислям по цялата дъга между Кавказ и Централна Азия. Колкото и малко вероятно да изглежда подобно развитие, не бива напълно да изключваме възможността от нова студена война между Техеран и Москва. От руска гледна точка, основният извод от казаното дотук е необходимостта от създаване на ос Москва-Техеран-Ереван-Делхи, в противовес на подкрепяната от САЩ ос Анкара-Тбилиси-Тел Авив-Баку. Макар че по този повод, в средите на руския елит тече сериозен дебат. „Старата гвардия”, олицетворявана от хора като някогашния премиер Евгений Примаков, смята, че Русия вече се е върнала на световната сцена, като велика държава и отново се нуждае от някогашните си арабски и мюсюлмански сателити, разглеждайки и Иран като един от тях. От друга страна, прозападно настроените среди смятат, че Иран е по-скоро бреме за Русия. Тук е мястото да напомня, че ключов момент в тази ос Москва-Техеран е опортюнизмът, т.е. противопоставянето на американските планове за глобално господство. Лансираната от новия американски президент Обама политика на „разтворения юмрук” обаче е в състояние да обърне всичко това надолу с главата (стига, разбира се, израелското лоби и военно-промишленият комплекс да не го принудят най-сетне да нанесе военен удар срещу режима, към който на Запад се отнасят с нарастващо презрение и страх). Русия и Иран са отявлени привърженици на многополюсния свят. Новата военно-теократична диктатура в Иран е наясно, че не може да си позволи да изпадне в изолация и, че пътят и към центъра на световното внимание, най-вероятно, минава през Москва. Това обяснява и защо Техеран полага толкова дипломатически усилия за присъединяването си към ШОС. Колкото и твърдо Западът да поддържа иранските „прагматични консерватори” (които, между другото, съвсем не са реформисти, както се опитват да ги представят), основният факт е, че Иран е ключов инструмент на Русия в отношенията и със САЩ и Европа. Независимо от циничността на подтекста, всичко говори за наличието на определена стабилност в тази жизненоважна артерия, в сърцето на новата „Голяма игра”.

Иран, Китай и новият „Път на коприната”

Има ли въобще смисъл да говорим за някаква (пък макар и хипотетична) ос Пекин-Техеран? Вероятно не, имайки предвид, че иранските претенции за присъединяване към ШОС бяха категорично отхвърлени на миналогодишната среща на върха в Таджикистан. И, вероятно да, ако обърнем внимание на поведението на иранската военно-теократична диктатура и на китайското комунистическо ръководство по време на случилите се през тази година две знаменателни събития: т.нар. „зелена революция” в Техеран и уйгурският метеж в Урумчи, които отново събудиха на Запад спора за митологичния „азиатски деспотизъм”.

Взаимоотношенията между Иран и Китай наподобяват играта на китайско домино (характерни за която са големият брой играчи и разнообразието от варианти за развитието и). На фона на бурната, блестяща или ужасна, многовековна история на тези две държави, днес, когато едната страна, в лицето на Ислямската Република, се трансформира в милитаризирана демокрация, а другата (т.е. Китай) – в капиталистическа олигархия, нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Без оглед на събитията от лятото на 2009 в Иран, които допълнително затвърдиха формиралата се ос между Али Хаменей, Махмуд Ахмадинеджад и Корпуса на гвардейците на ислямската революция, отношенията между Техеран и Пекин ще се развиват в рамките на продължаващото (макар и понякога официално отричано) противопоставяне между американската „супердържава” и постоянно укрепващият мощта си Китай и неговият съюзник – възраждащата се Руска държава.

Китай и Иран са силно заинтересовани от новия „Път на коприната” – т.е. от новите транспортни и енергийни маршрути през територията на Евразия. Още повече, че двете държави са сред най-старите партньори по това направление. Нека си припомним само, че първият конфликт между Партянската империя и управляваният от династията Хан Китай избухва още през 140 г.пр.н.е., когато Чжан Цян навлиза, начело на огромна армия, в Бактрия (днешен Афганистан) за да покори местните номадски племена. Това поставя началото на китайската експанзия в Централна Азия и развитието на отношенията с Индия.

Навремето, по легендарния „Път на коприната” се е търгувало с коприна, порцелан, коне, кехлибар, слонова кост и подправки, като персите, на практика, се превръщат в основни посредници между Китай и Индия и Запада, контролирайки най-важните оазиси по маршрута.

Паралелно на пътя по суша е съществувал и морски маршрут – от Персийския залив към Кантон (днешният Гуанчжоу). Както, разбира се, и религиозен маршрут – с персите, превеждащи будистки текстове и персийските ханове, където отсядали китайските поклонници на път за Индия. Зороастризмът – официалната религия на Сасанидската империя прониква в Китай, в края на VІ век, а столетие по-късно – и манихейството. Не остава назад и дипломацията: през 670, след нашествието на арабите, синът на последният владетел от династията на Сасанидите намира убежище в двора на китайската императорска династия Тан. Ислямът пък прониква в Китай, през т.нар. „монголски период”.

Както е известно, Иран никога не е бил колонизиран. Затова пък, през ХІХ век, се оказва привилегированата сцена на тогавашната „Голяма игра”, водена между Руската и Британската империя, а през ХХ-ти – на студената война между САЩ и СССР. Ислямската революция, победила в страната през 1979, първоначално използва формулата „Нито Изток, нито Запад”. На практика обаче, Иран винаги е мечтал за изграждането на мостове и с единия, и с другия.

Всичко това нагледно ни демонстрира ключовата и незаобиколима роля на Иран като своеобразен „епицентър” на Евразия. Днешният „Път на коприната” се превръща в енергиен коридор и елемент на Азиатската мрежа за енергийна сигурност, в която Каспийският регион е ключов възел, свързан с Персийския залив, откъдето петролът се транспортира към Източна Азия. Ако пък става дума за природния газ, на първи план веднага излиза наскоро изграденият тръбопровод между Иран и Пакистан, който свързва Иран и с Туркменистан, т.е. осигурява му пряка връзка с Китай.

Да не забравяме също свръхамбициозния проект за транспортен коридор и железопътна линия между Европа и Индия, през Русия, Централна Азия и Персийския залив – т.нар. Коридор „Север-Юг”. Както и актуалната мечта, свързана с новия „Път на коприната” – за алтернативен сухопътен маршрут от Персийския залив до Китай, през Централна Азия (Афганистан, Таджикистан, Узбекистан).

Радиусът на кръга

Традиционно смятан за бастион на шиизма, обкръжен отвсякъде от сунити, днешен Иран се е превърнал в теократична диктатура, която (както и преди) отчаяно иска да се измъкне от изолацията. На югозапад от Иран се намира окупираният от американците Ирак, на север пък е изключително нестабилният Кавказки регион, на североизток са все още крехките постсъветски централноазиатски републики, а на изток – разтърсваните от конфликти Афганистан и Пакистан. Без да броим, разбира се, ядрените съседи – Русия, Китай, Индия и същият този Пакистан.

По отношение на технологичното си развитие, Иран би следвало да е изцяло концентриран върху мирната си ядрена програма, която обаче, винаги може да се пренасочи и към други цели. Официално, Техеран декларира, че въобще няма намерение да създава „ислямска атомна бомба”. Пекин е наясно с деликатното положение на Иран и подкрепя правото му да използва ядрената енергия за мирни цели. На китайците беше приятно да видят, че Иран приема плана, предложен от Русия, САЩ, Западна Европа и, разбира се, от Китай. Загрижен за жизнените си интереси и своята национална сигурност, Пекин никак не би искал САЩ отново да „свият юмрука си”.

Междувременно, какво се случи с провъзгласената навремето от президента Буш-младши „глобална война с тероризма”, която днес наследникът му Обама трансформира в т.нар. „отвъдморски операции” (“overseas contingency operations”)? Неафишираната официално цел на „глобалната война с тероризма” на САЩ беше налагането на американското влияние в Централна Азия. За неоконсерваторите от предишната администрация в Белия дом Китай не можеше да бъде нищо друго, освен геополитически противник, така че единственият вариант за тях беше да настроят централноазиатските държави срещу Пекин. Само че да си мечтаеш за нещо винаги е по-лесно, отколкото да го реализираш на практика.

Китайското противодействие на тези американски планове нямаше как да не обърне цялата ситуация в централноазиатския регион. Пекин бързо осъзна, че Иран, опитващ се да гарантира растящите си енергийни потребности, е негов ключов партньор.

Разбира се, Китай се нуждае и от Русия – особено от нейната енергия и технологиите и. Но, колкото и амбициозни да изглеждат целите, декларирани от ШОС, това, най-вероятно, ще се окаже само временен съюз, а не дългосрочен стратегически алианс. По ред геополитически съображения, Русия оценява взаимоотношенията си с Иран като „ексклузивни”. Пекин пък иска да внуши на Москва да действа по-внимателно, имайки предвид и китайските интереси. Но, ако Техеран продължава да изпитва (макар и на различни нива) натиск от страна на САЩ и Русия, кой би могъл да му помогне, ако не Китай?

Иран, който продължава да е жертва на американските санкции, се обръща към Китай за да се модернизира. Междувременно, управлението на Буш-младши и Дик Чейни, както и интервенцията в Ирак, бяха ясен сигнал за комунистическото ръководство в Пекин. Овладяването на иракските петролни находища, войските в Афганистан, проникването в Каспийския регион, формираната от САЩ „дъга на нестабилност” от Близкия изток до Централна Азия – всичко това се оказа повече от достатъчно за да могат китайските лидери да стигнат до извода, че колкото по-малко страната им зависи от енергийните доставки от контролирания от Вашингтон Близък изток, толкова по-добре за нея.

Днес арабският Близък изток осигурява до 50% от петролния внос на Китай. В същото време, той скоро ще стане най-големия потребител на ирански петрол, след Япония. След съдбоносната 2003, Китай осъществява пълния цикъл на добив и преработка на петрол на собствената си територия, но китайците усърдно инвестират в активно развиващия се петролен сектор на Иран, чиито възможности за преработка на добивания петрол непрекъснато нарастват. Да не забравяме, че без осъществяването на срочни инвестиции, редица проекти за износа на ирански петрол могат да бъдат прекратени, към 2020. Освен това, Иран силно се нуждае от китайските технологии в сферата на сухоземния и морския транспорт, телекомуникациите и електроснабдяването.

Иран се нуждае от Китай и за развитието на собствено газово производство на територията на гигантските находища Северен и Южен Парс (последното се контролира съвместно с Катар) в Персийския залив. Тоест, няма съмнение, че стабилността на Иран директно засяга китайската национална сигурност.

Многополюсният свят, към който вървим

Защо смятам, че пред ШОС няма кой знае каква перспектива? Тъй като Китай традиционно се отнася много внимателно към поддържането на международния си имидж, той трябваше да претегли всички аргументи „за” и „против”, преди да блокира присъединяването на Иран, за когото ШОС и нейният лозунг за многостранно сътрудничество за стабилност в Централна Азия, както и съпътстващите участието в тази организация дивиденти в сферите на икономиката и сигурността, са просто безценни. ШОС принципно се противопоставя на ислямския тероризъм и „сепаратизма”, но междувременно успя да формира и икономическа инфраструктура, създавайки съответната фондация и многостранен икономически съвет. Като основната цел на всички тези усилия е да бъде ерозирано американското влияние в Централна Азия.

Иран има статут на наблюдател в ШОС от 2005. За него следващата 2010 може да се окаже решаваща. В предверието на евентуална отчаяна атака от страна на Израел, Техеран може да склони да сключи нещо като пакт с администрацията на Обама. Само че тези перспективи са доста мъгляви, докато нуждата му от Китай, за да може да продава повече петрол и природен газ (пък макар и на цени, по-ниски от пазарните) е очевидна, също както и необходимостта от китайски и руски инвестиции за разработката на каспийските петролни находища.

Освен това, да не забравяме, че в близост до Иран се намира и Индия. И Иран, и Индия фокусират вниманието си върху Централна Азия. В момента, Делхи инвестира в Афганистан 250 млн. долара за изграждането на шосето, свързващо Зарандж, на иранската граница, с Деларам, намиращ се на кръговата магистрала, която свързва Кабул, Кандахар, Херат и Мазари Шариф. Индия вижда в Иран изключително важен пазар. Тя активно се ангажира с изграждането на дълбоководното пристанище в Чабахар (което е „близнак” на построеното от китайците в Южен Белуджистан пристанище Гуадар). То може да се окаже изключително полезно за лишения от излаз на море Афганистан, намалявайки зависимостта му от Пакистан (и неговите пристанища).

Освен това, Иран се нуждае от своите северни „врати” – Кавказ и Турция, за да осъществява доставки на енергоносители за Европа. Тук също се води борба за доминация. Иран трябва да се съобрази със сериозната регионална конкуренция в района на Кавказ; с оформилият се в рамките на НАТО американско-турски алианс; с вечната студена война между Русия и САЩ в региона; и, накрая, с руската енергийна политика, която не предполага конкуренция с Иран в доставките на енергоносители за Европа.

Днес обаче, енергийните споразумения с Турция (постигнати след като умерените ислямисти поеха властта в тази страна, през 2002) също са част от картината. И вече не е чак толкова трудно да си представим, че в близко бъдеще Иран ще доставя толкова необходимия природен газ за изключително скъпия и подкрепян от САЩ проект за тръбопровода „Набуко”, от Турция за Австрия.

В същото време, Иран и Пекин си остават категорични противници на американското присъствие в Централна Азия и формираната от САЩ „дъга на нестабилност”. И двете държави твърдо се обявяват против американската хегемония и еднополюсния модел, лансиран от тандема Буш-Чейни. Като бързо развиващи се сили, те подкрепят идеята за многополюсния свят. И тъй като нито една от тях не е либерална демокрация, взаимната им емпатия е още по-силна. Едва ли някой не е забелязал еднозначните паралели между начина, по който беше потушена „зелената революция” на иранската опозиция и разгрома на уйгурския метеж в Синцзян. За Китай, стратегическият съюз с Иран е необходим заради реализацията на големите транспортни, инфраструктурни и енергийни проекти – пръстена на енергийна сигурност в Азия и новия „Път на коприната”. Което пък ще доведе и до по-голямото отваряне на Иран за европейските инвестиции. На Вашингтон това може и да не се харесва, но в тази нова „Голяма игра” Пекин и Техеран активно работят за бъдещия многополюсен свят.

* Авторът е известен бразилски външнополитически анализатор, автор на няколко книги по проблемите на глобализацията

{rt}

Още от дълбока древност местното население на Апшеронския полуостров (днешен Азербайджан) е знаело за нефтените залежи по неговите земи. Ирански и арабски летописи свидетелстват, че петрол от този район е изнасян в Персия още през III-IV век. Първоначално „черното злато” е събирано там, където излиза на повърхността, а по-късно за добива му започват да копаят специални кладенци. Първите сведения за бакинския нефт достигат до Европа през XIII век чрез прочутия автор на пътеписи Марко Поло. Около 1320, монахът мисионер Журден Каталини дьо Северак пише: „...на едно място – нарича се Баку – копаят кладенци, от които извличат и изгребват масло: нарича се „нафт” и е горимо и целително, добре гори”1. Друг европеец – Джон Дюкет, също  оставя свидетелство за каспийския петрол. Някъде между 1568 и 1574 той отбелязва, че около Баку от земята излиза удивително количество масло, което служи за осветление и за него идват търговци от най-далечните краища на Персия. Превозват го с кервани от мулета и магарета. Пак през втората половина на XVI век турският учен и пътешественик Хатиб Челеби съобщава, че около крепостта Баку има около 500 нефтени кладенци2.

Баку е присъединен трайно към Руската империя през 1806. Тогава ежегодният добив на нефт на Апшеронския полуостров е около 3 хиляди тона. Към новоприсъединените земи се насочва поток от руски заселници. През 1821, бакинските нефтени кладенци са дадени на нещо като концесия на търговеца Мирзоев. Две години по-късно, в Моздок (днес в Чечения), който е недалеч от Баку, тримата братя Дубинини построяват първият примитивен нефтопреработвателен завод, в който произвеждат керосин и мазут. По това време Русия вече е на първо място в света по добив на нефт със скромното за днешните мерки количество от 4000 т годишно. 90% от бакинския нефт обаче се изнася в Иран по древния транспортен способ - чрез наливане в кожени мехове. За първите шест десетилетия руска власт в Баку добивът нараства едва три пъти и през 1865 достига 10 хиляди т3. До голяма степен, бавният напредък се дължи на действащата до 1872 откупна система, при която находищата, на всеки четири години, се дават за ползване на нов предприемач. При това положение никой не е заинтересован да прави големи инвестиции в нефтодобива4.

През 70-те години на XIX век обаче, нещата се променят, след като руските власти започват да организират търгове за отдаване на нефтените участъци под аренда за дълъг срок. През 1872, добивът на петрол в Русия е 25 хил. т, а на следващата година скача на 66 хиляди т. Между 1874 и 1878 ръстът е с 416%. По това време, над 80% от световното производство на нефт е съсредоточено в САЩ. Петролът отива основно за производство на керосин, който се ползва за осветление. 90% от световните пазари за този продукт се държат от компанията „Стандарт Ойл” на Джон Рокфелер. Заради дългите си зимни вечери Русия е смятана за много перспективен пазар за керосин. Това е един от факторите, който привлича предприемачи от цял свят в Баку. Както често се случва в централизирана държава като Русия, решителният пробив в нефтодобива идва след важно решение на правителството в Петербург. През 1877, финансовият министър граф Михаил Рейтърн вдига рязко митото за вносния американски керосин като в същото време е премахнат акцизът за този, произведен в Русия. Резултатът е незабавен и впечатляващ - до 1883 вносът на керосин намалява пет пъти, а руското производство нараства 15 пъти5!

Нобел срещу Ротшилд

През 1874, на Апшеронския полуостров започват бизнес братята Нобел – първо Роберт, а след това и Лудвиг. Те вземат под аренда нефтоносен участък и придобиват малък преработвателен завод, който незабавно е модернизиран. През 1876, Лудвиг Нобел публикува програмната статия „Поглед към бакинската нефтена промишленост и нейното бъдеще”. Шведските предприемачи оценяват големия потенциал на новия за времето си бизнес и влагат в него много ентусиазъм, средства и технологични новости, които бързо ги превръщат в категоричен лидер в бакински нефтодобив. Първата голяма революция е прокарването на тръбопровод от нефтените кладенци до преработвателния завод на братята Нобел. Начинанието среща свирепата съпротива на няколко хиляди татари, които дотогава си изкарват хляба като превозват добития петрол в дървени и метални бъчви на своите теглени от магарета двуколки. Въпреки всичко, през 1877, 10-километровият нефтопровод на Нобел е построен и има огромен икономически ефект. Дори след като се прибавят разходите за наемането на казаци, които да пазят съоръжението от набезите на останалите без препитание татари, тръбопроводът се изплаща само за една година като цената за преноса на суровината до завода пада от десет на половин копейка за един пуд6.

Следващата революционна стъпка в преноса на нефт отново е свързана с находищата на Апшеронския полуостров и с името на Лудвиг Нобел. През 1878, в Каспийско море влиза в експлоатация първият в света танкер за превоз не нефт. Той носи подходящото име „Зорастър”, построен е в Швеция по поръчка на Нобел и стига до Баку по системата от руски реки и канали, свързващи Балтийско с Каспийско море. „Зорастър” прави курсове до Астрахан и помага на братята Нобел да овладеят руския пазар на керосин. През 1885, те вече имат 11 танкера в Каспийско море и още два в Балтийско7.

През последната четвърт на XIX век, Баку се превръща един от големите световни центрове на делова активност. Изтласкани от руския пазар от братята Нобел, другите нефтени предприемачи, действащи в Баку, обръщат поглед към чуждестранните клиенти. Именно в началото на 80-те години на XIX век е направен първият успешен опит за преодоляване на основният геополитически недостатък на каспийските нефтени залежи – относителната им изолираност и отдалеченост от големите световни пазари. С кредити от фамилията Ротшилд, през 1883, е построена железопътната линия Баку-Батуми, благодарение на която каспийският нефт и произведеният от него керосин излизат в черноморската акватория и оттам – през Босфора и Дарданелите, до европейския пазар. Три години по-късно братя Ротшилд създават компанията „Батумско (по-късно преименувано на Черноморско-Каспийско) нефтопромишлено и търговско общество”. В нейните структури са въвлечени 135 малки и средни бакински нефтени предприятия8. Чрез монопола върху жп линията до Батуми братята Ротшилд, на практика, диктуват условията за износа на нефт и керосин от Каспийския регион. Така, още в края на XIX век става ясно, че контролът върху експортните маршрути е не по-малко важен елемент от геополитиката на каспийските енергоресурси, отколкото притежаването на самите концесии за добив на нефт. Голяма заслуга за триумфалното шествие на бакинските нефтопродукти по цял свят има и лондонският търговец Маркус Самюел, основал компанията Shell. През 1892, негов танкер за първи път товари керосин в Батуми, прекарва го през Суецкия канал и го разтоварва в Сингапур и Банкок. Десетилетие по-късно Маркус Самюел държи 90% от нефтените превози през Суецкия канал и успешно изтласква „Стандарт Ойл” от позициите на най-голям петролен търговец в света9.

През 1888 настъпва нов обрат в данъчната политика на руското правителство. Акцизът за произведения в страната керосин е въведен отново, като не се облагат само количествата за износ. Това кара бакинските нефтени предприемачи да атакуват агресивно външните пазари. Там обаче господстват Джон Рокфелер и неговата „Стандарт Ойл”. През 90-те години на XIX век се води жестока търговска война, основно оръжие в която е дъмпингът. Руските производители продават керосина в чужбина 8 пъти по-евтино, отколкото на вътрешния пазар, а приходите на Рокфелер от този бизнес спадат наполовина. В крайна сметка, американската компания печели битката, а за бакинските производители остават само пазарите в непосредствена близост до Руската империя10.

Успехът на Ротшилд с железопътната линия между Каспийско и Черно море е предизвикателство за братята Нобел, които отговарят с построяването на керосинопровод Баку-Батуми. Той има дължина 835 км и пропускателна способност от 800 хиляди т годишно. Завършен е напълно през 1906 и е в експлоатация чак до 198111. Това е първия в света тръбопровод за пренос на нефт и нефтопродукти на дълги разстояния до международните пазари. Началният етап от днешната „битка на тръбопроводите” около Каспийско море всъщност започва именно през последното десетилетие на XIX век. Освен че тогава е направена първата копка за съоръжението на братя Нобел, Русия предлага да се построи тръба или железопътна линия от Баку до Персийския залив. Великобритания обаче възразява остро, смятайки този регион за своя сфера на влияние. Под натиска на Лондон, Иран отказва да предостави територията си за това начинание и то не се реализира12.

В началото на XX век годишният добив на нефт в района на Баку достига своята връхна точка за довоенния период - 11 млн. тона. По този показател Русия отстъпва незначително само на САЩ. По това време се открояват три основни преимущества на бакинския нефт, в сравнение с американския – по-високото качество, близостта до европейските пазари и  ниската себестойност, благодарение на евтината работна ръка.

Нефтодобивът от района на Каспийско море става една от движещите сили на започналите в началото на ХХ век процеси на сливания и придобивания в петролния бранш в световен мащаб. През 1904, най-сериозните чуждестранни играчи в добива и износа на руския петрол - Нобел и Ротшилд, се договарят за съгласувана политика при продажбата на бакинския нефт както на световните пазари, така и вътре в Русия13. Малко по-късно, сливането на компанията на Маркус Самюел Shell и холандската Royal Dutch Petroleum Company води до създаването на Royal Dutch Shell, която, през 1912, купува от Ротшилд Каспийско-Черноморското нефтено общество и в навечерието на Първата световна война вече държи 20% от нефтодобива в Руската империя14.

В периода 1903-1905 настъпва срив в добива на нефт край Баку. За пръв път в историята става ясно, колко взривоопасна може да бъде сместа на петрола със социалните и етнически вражди. Превръщането на Баку в един от най-големите руски индустриални центрове е съпроводено с изостряне на социалното неравенство. Богатите предприемачи живеят в т. нар. Бял град, а мултинационалният пролетариат в друг квартал, носещ красноречивото име Черния град. Към средата на първото десетилетие на ХХ век в Баку се установяват някои от емблематичните болшевишки лидери (включително Сталин), които там водят революционна пропаганда. В резултат от избухналите масови безредици, които кулминират през 1905, от пожари са унищожени голяма част от нефтените кладенци, а 70% от сондажните кули са разрушени. Причините за избухването на напрежението не са съвсем ясни, но вероятно става дума за смес от политически манипулации на градската беднота и дълбоко вкоренени етнически вражди15. В обстановка на хаос и насилие чуждите инвеститори и инженери бягат от Баку, защото животът им е застрашен.

След катастрофата от 1905, руският нефтодобив е в упадък и губи основните си международни пазари. Ако през 1904 износът на нефт и нефтопродукти е 119,2 млн. пуда, на следващата година той пада до 51,44 млн., а през 1906 – до 47,6 млн.16.

Скоро след това избухва Първата световна война, която също се отразява зле на бакинския нефтодобив. Русия и Османската империя са в различни воюващи лагери, поради което последната затваря Проливите за танкерите с руски нефт. Освен това горните нефтени слоеве в находищата около Баку вече са изтощени. През 1915, делът на Русия в световния петролен износ пада до 15%. На освободените пазари се настаняват големите американски нефтени компании.

В началото на ХХ век започва експлоатация на нефтените залежи и на противоположния на Баку североизточен бряг на Каспийско море, в днешен Казахстан. Концесия за добив там получава Емба-Каспийското братство. Казахстанският нефт се оказва по-лек и по-качествен от бакинския. През 1911 е открито находище с наистина промишлено значение – Доссор, а две години по-късно фирмата на братя Нобел открива и нефтеното поле Макат. До Първата световна война обаче, добивът от тях не е голям – общо 200 хиляди т, през 1914, като петролът се превозва с камилски кервани17.

Британското проникване

Първата световна война (1914-1918) е и първият мащабен военен конфликт, в който нефтът придобива стратегическо значение. Появата на автомобили, камиони, танкове и самолети, задвижвани с петролни продукти, променя из основи военното дело. Между Антантата и Централните сили се завързва борба на изтощение, в която икономическите ресурси се оказват решаващи. През 1915, за първи път, световното потребление на бензин надвишава това на керосин, който се е ползвал предимно за осветление. Към края на войната, армиите на двата противникови лагера вече разполагат с 92 хиляди камиона и значителен брой самолети и нуждата от нефтопродукти нараства рязко18. Колапсът на Руската империя, в края на 1917, разпалва апетитите на Германия, от една страна, и на Великобритания, от друга, да сложат ръка на каспийския нефт. През август 1918, в Баку влиза малък британски отряд, но на 14 септември той е прогонен от турската армия на Нури паша. Само месец и половина по-късно Османската империя капитулира и на 17 ноември британците се връщат в Баку, който междувременно е обявен за столица на новосъздадената Азербайджанска република. В началото на 1919, Великобритания вече разполага с каспийски военен флот, базиран на остров Чечен, срещу дагестанския бряг. По това време британците контролират и южното и източното крайбрежие на Каспийско море, както и цялото трасе на нефтопровода Баку-Батуми. През лятото на 1919 обаче, правителството в Лондон взема решение за изтегляне на британските войски в Кавказ, заради необходимостта да се потушат вълненията в колониите. От това се възползват болшевиките, които, в края на април 1920, влизат в Баку, ликвидират Азербайджанската република и поставят началото на продължилия седем десетилетия съветски контрол над каспийските енергоресурси19.

 

Приложение

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1818-1872 (тона)

Година

1818

1825

1831

1841

1862

1864

1866

1868

1870

1871

1872

Добив

3872

3360

4000

3491

5359

8623

9469

11772

27264

22016

24576

 

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1894-1914 (млн. тона)

Година

1894

1895

1898

1900

1901

1902

1904

1905

1906

1908

1914

Добив

4,78

6,10

7,8

9,64

10,8

10,13

9,88

6,5

7,24

7,44

7,0

 

Бележки:

1. Клокова, Лада. Сп. “Русский мир”, 2008, №2, с. 21; http://www.nefte.ru/history/RM_2-2008_neft.pdf

2. Султанов, Чапай. Нефтегазовые стратегии и политика в XXI веке. http://www.sultanov.azeriland.com/oilstrategy/oilstrategy/page_03.html

3. Бутаев, А. М. Каспий: зачем он Западу? Част 3: Каспий против ОПЕК. http://www.caspiy.net/dir3/west/3.html

4. Буторов, цит. съч.

5. Клокова, Цит. съч.

6. Tolf, Robert. The Russian Rockefellers: The Saga of the Nobel Family and the Russian Oil Industry. Stanford, California, 1976, p. 51-52. http://books.google.bg/books?id=3DmsQLtWq1wC&source=gbs_navlinks_s

7. Ibidem, с. 53-58.

8. Полонский, Л. Банкирский дом Ротшильда в Баку. Наш Баку. История Баку и бакинцев. http://www.ourbaku.com/2009/06/14/банкирский-дом-ротшильда-в-баку/#more-2391

9. Клокова, Цит. съч.

10. Пак там.

11. Бутаев, Цит. съч.

12. Akiner, Shirin.Caspian Intersections: Contextual Introduction. In: Akiner, Sh. Editor. The Caspian. Politics, energy and security. RoutledgeCurzon, London, 2004, p.5.

13. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

14. Ахундов, Ф. Рожденные быть гигантами. Ротшильды и “Ройял Датч Шелл” в Баку.

Скважина. Независимое нефтяное обозревание. http://www.nefte.ru/history/history1.htm

15. Akiner, Shirin, Op. cit., p.6.

16. Буторов, Цит. съч.

17. Адамова, Олга. Атырау - нефтяная столица Казахстана.  http://www.kazenergy.com/index.php?option=com_content&task=view&id=661&Itemid=125

18. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

19. Дарабади, Парвин. Геоистория Каспийского региона и геополитика современности, Баку, 2002, с. 96-124.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Известният канадски геополитик и специалист по проблемите на сигурността Саймън Далби е роден в ирландския град Корк. Завършва Тринити колидж в Дъблин и Университета на Виктория (в канадската провинция Британска Колумбия). От 1993 е професор по политическа география в Университета Карлтън в столицата на Канада Отава. Смята се за един от водещите представители на т.нар. „критична геополитика” на американския континент. Изследванията му са съсредоточени най-вече в сферата на екологичната сигурност, глобализацията и т.нар. „големи пространства”. В последно време работи върху мащабен анализ на „имперските” измерения на американската геополитика по времето на предишния президент на САЩ Джордж Буш-младши. Автор е на няколко книги, по-известни от които са „Началото на Втората студена война” (1990), „Екологичната сигурност” (2002), както и появилата се през юни 2009 „Сигурност и екологични промени”. Член е на асоциациите на американските и канадските географи и съиздател на канадското списание „Геополитика”.

Г-н професор, преподавате политическа география, а в книгите си засягате и проблеми на геополитиката и глобализацията, като обикновено поставяте акцента върху връзката между екологията и геополитиката и това, което определяме като „екологична сигурност”. Впрочем, последната Ви книга също разглежда тези въпроси, затова нека Ви попитам, какво е значението на екологичната сигурност за нашата уморена стара планета, като цяло, и за държавния суверенитет, в частност?

-  Всъщност, въпросът е тъкмо в това, каква е връзката между сигурност и екология. Обикновено, сигурността се обвързва най-вече със суверенитета. Тоест, става дума за заплахи, идващи отвън – как можем да държим „лошите” отвъд границите си и да защитим своя суверените от многобройните външни предизвикателства. Опитваме да се подготвим за военните заплахи, които очакваме да ни се стоварят отнякъде, макар че, на практика, повечето сериозни заплахи имат съвсем друг характер и са около нас. При това те няма да изчезнат просто така. След края на студената война, проблемите, свързани с околната среда, в различни точки на света, все повече се оказват в центъра на вниманието. След като руснаците вече не застрашават Запада, на преден план излизат всевъзможни екологични проблеми, които са достатъчно сериозни за да бъдат възприемани като реални заплахи.

Например?

-   Ами например, проблемите с озоновата дупка в атмосферата, или пък с унищожаването на тропическите гори в Бразилия, за многобройните изчезващи растителни и животински видове и т.н. Много от тези въпроси са на дневен ред, благодарение най-вече на международните екологични движения.

В същото време, мнозина специалисти, особено в средите на военните, все още се съмняват, дали тези проблеми са достатъчно сериозни за да се възприемат като проблеми на сигурността? Дали разрешаването им следва да се приеме за държавен приоритет и въпрос на националната сигурност?

В същото време, има много хора, които са наясно с тези проблеми и активно ги дискутират. Всъщност, застрашени са не отделните държави, а големи групи от хора, в различни региони, както и много животински и растителни видове, обитаващи зоните в близост до земните полюси и изложени на вредното влияние на ултравиолетовите лъчи, проникващи през озоновата дупка в атмосферата. Така че именно това следва да стане предмет на дебат: каква е характеристиката на новите заплахи, колко сериозни са те и какъв би бил най-подходящият отговор от страна на институциите? Впрочем, тези проблеми бяха обект на немалко международни срещи, като например Срещата за Земята в Рио де Жанейро, през 1992, където обаче повечето от тях не бяха обвързани със сигурността.

- Не бяха, така ли?

- Да, не бяха. Всички тези проблеми бяха повдигнати на Срещата в Рио, но не се разглеждаха в контекста на сигурността. Най-малкото, защото мнозина от представителите на държавите от Юга, просто не можеха да осъзнаят връзката между тях и сигурността, в традиционната интерпретация на това понятие.

Те смятаха, че тези проблеми са свързани по-скоро с развитието, разбирано като едно екологично устойчиво развитие, т.е. връзката със сигурността не им изглеждаше чак толкова очевидна и безспорна. Само че проблемите не изчезнаха и през последните години отново бяха поставени със страшна сила, особено в контекста на климатичните промени, на които всички сме свидетели.

- Дали това е проблем на отношенията между Севера и Юга или става въпрос за наистина глобален проблем?

- Зависи пред кого го поставяте. В много отношения, това действително е проблем между Севера и Юга, не на последно място, защото жителите на Юга смятат тези от Севера за главните виновници за отравянето на околната среда и основни производители на вредните парникови газове (и най-вече на въглеродния двуокис). И жителите на Севера следва да се замислят сериозно по този въпрос, защото не държавите от Юга са основните „генератори” на промените в климата. Те действително имат пръст в тях, но истината е, че в основата им са северните държави.

- Извеждате на преден план един доста стар аргумент за вредните последици от развитието...

-  Да, защото тези последици действително са налице, т.е. не сме ги преодоляли.

-                      Това ли е тъмната страна на въпроса за екологичната сигурност?

- Въобще не мисля, че проблемът има тъмна и светла страна. Просто смятам, че в съвременния контекст просто няма как да избягаме от дебата по този въпрос.

Дотолкова, доколкото климатичните промени са глобален проблем, именно онези, които най-много допринесоха за появата му, следва да помогнат максимално и за неговото разрешаване. Напоследък все повече хора започват да мислят по този начин и са прави.

Споменахте за Световната среща през 1992. Искам да ви върна още по-назад, към 80-те години на миналия век, когато бе създадена т.нар. Комисия Брунтланд. Тя излезе със специален доклад, в който до голяма степен, се прогнозираха и анализираха всички тези проблеми. Доколко са се променили нещата оттогава? Дали проблемите действително стоят по-остро, или просто хората най-сетне се пробудиха и осъзнаха, че не могат да ги игнорират?

-  Всъщност, именно аспектите, свързани със сигурността, в дейността на Комисията Брунтланд са най-интересни. През 80-те години се смяташе, че недостигът на ресурси може да доведе до конфликти.

-Смяташе се например, че ще водим войни за достъп до питейна вода...

-  Точно така. Само че, както виждате, днес не се сражаваме за подобни неща. Всъщност, ако се върнете назад в историята, търсейки примери за войни, водени за вода, ще откриете, че такива липсват. Мнозина си мислят, че в миналото хората са водели подобни войни, но това не е вярно. Налице са многобройни конфликти с ниска интензивност, но не и истински войни, водени между отделни държави, за вода.

В началото на 90-те, базирайки се на заключенията на Комисията Брунтланд, канадският геополитик Томас Омър-Диксън постави въпроса: кога, в миналото се е случвало, нещо подобно? Кога в историята недостигът на ресурси е водил до война? Оказва се че, напук на утвърдилите се представи, няма пълномащабни войни, водени заради недостига на ресурси. Действително съществува връзка между този недостиг и проявите на насилие, но в повечето случаи, както вече споменах, става дума за локални сблъсъци. Много по-често нещата опират до зле работещите институции или просто до липсата на институции, отколкото до липсата на ресурси.

- Например?

-  Някои от примерите, които цитира Омър-Диксън, са свързани с Индия и някои други страни, където се оказва невъзможно да се разрешат противоречията между собствениците на земи и техните арендатори. Налице са много изоставени (т.е. необработвани) земи, докато в същото време огромен брой хора отчаяно се нуждаят от земя за да се изхранват. Това особено се отнася за Индия, където липсата на институции, които да решат проблема, води до кървави конфликти, индиректно свързани с околната среда.

Тоест, недостигът на ресурси може да се окаже проблем, само ако нямаш подходящия инструментариум за да се справиш с последиците от него. Така, отново се връщаме към въпроса за институциите и най-вече за правните институции, способни да решат проблема на маргиналните обществени слоеве, отчаяно нуждаещи се от препитание.

Този вид насилие, за което става дума, силно се различава от песимистичните прогнози на Малтус за появата на огромен брой гладуващи, склонни към насилие, което действително би представлявало сериозен проблем за сигурността и от което се опасяваха и специалистите през 80-те години на миналия век.

Какъв е сегашният подход? Дали фокусът на вниманието е съсредоточен върху националната сигурност, върху международната сигурност или пък върху човешката сигурност? И, каква е Вашата гледна точка?

- Всъщност, актуални са и трите, споменати по-горе, аспекти на сигурността. Що се отнася до собственото ми виждане, то е изложено в последната ми книга, появила се през юни 2009. В първата и глава посочвам, че ако си припомним за страховете на Малтус, породени от недостига на ресурси, или пък за дебата относно ограниченията на развитието от началото на 70-те, става ясно, че притесненията за състоянието на околната среда съществуват от много време насам, а не възникват едва напоследък.

Във втората глава пък, се подчертава, че вече не е разумно да използваме традиционните подходи, свързани с националната сигурност. Не само защото, те се базират на предпоставката, че сигурността е застрашена предимно „отвън”, докато много от съвременните екологични проблеми са причинени от самите нас, а не от хипотетичните ни външни противници, което означава, че към въпросите на сигурността следва да се подхожда много по-внимателно.

Какво обаче представлява екологичният контекст, с който трябва да се съобразяваме днес? Истината е, че промените в околната среда имат дълга история, но развитието им бе силно ускорено през последните двеста години с разширяването на процеса на глобализация, в рамките на който моделът на индустриалното общество, постоянно нуждаещо се от ресурси за развитието си (и най-вече от горива, без значение, дали става дума за въглища, петрол или природен газ), се наложи на цялата територия на планетата. В резултат от това вредните емисии (особено тези на въглероден двуокис) в атмосферата рязко нараснаха, което започна да я дестабилизира. И тъкмо на този проблем, следва да обърнем първостепенно внимание.

На второ място, какво означават всички тези промени, в чисто научен план? Учените, изследващи глобалните промени, напоследък лансират един нов термин – „антропоцен”, обозначавайки с него новата геологична ера, в която живеем всички ние днес, т.е. стремят се да акцентират върху това, че именно ние, хората реално променяме базисните параметри на земната биосфера – в повечето случаи неволно, но това не променя особено нещата. Освен това, човечеството преживява процес на трансформирането си в специфичен „градски вид същества”. Това е тема на петата глава от последната ми книга, в която задавам въпроса, кой се оказва най-уязвим в рамките на този процес и какви са истинските последици от него.

-Тоест, повдигате проблема за големите градове...

-  Да, за големите градове и най-вече за огромните и непрекъснато разширяващи се гета на Глобалния Юг, където днес живеят милиони хора, особено уязвими именно предвид контекста, в който са поставени. В същото време, както преди време го демонстрира и ураганът „Катрина”, ние в Северна Америка също сме уязвими от природните промени и то много сериозно, тъй като инфраструктурата ни се оказва застрашена от все по-опустошителните урагани.

Коя инфраструктура?

- Пътищата, средствата и линиите за доставки на суровини и продоволствие и т.н.

Тоест, буквално физическата инфраструктура?

- Ами да, физическата инфраструктура. Това ни демонстрира и ураганът „Катрина”. Трябва да сме готови за подобни предизвикателство, т.е. да можем своевременно да прехвърляме храна, лекарства и транспортни средства в застрашените от природни бедствия градове. Тези проблеми заемат все по-сериозно място в дискусиите, посветени на сигурността. Затова и все по-често говорим за новото измерения на сигурността – човешката сигурност. Следва да осъзнаем, че хората са все по-уязвими за тези опасности и в този смисъл поддържането на транспортната и комуникационната инфраструктура в пълна готовност също е въпрос на национална сигурност.

В същото време, промените в климата и съпровождащите ги все по-мощни урагани, или все по-сурови суши, допълнително натоварват инфраструктурата и системите за снабдяване с продоволствие и неговото разпределяне, от които днес зависим всички. Това налага да планираме и изграждаме тези системи така, че те да могат да се справят с новите предизвикателство, свързани с климатичните промени и съпровождащите ги природни бедствия.

Още по-голямо предизвикателство е да успеем да направим всичко това и, в същото време, да ограничим енергийните разходи, необходими за целта.

- Ето че отново опираме до енергията...

-   Енергийните проблеми са ключови за сигурността и в този смисъл значението на енергоспестяващите технологии непрекъснато ще нараства. Германците сериозно мислят по въпроса за изграждането на нов тип жилища, които няма да имат нужда от отопление, въпреки суровите зими в тази част на Европа Същото впрочем правят и британците.

Именно тези проблеми следва да бъдат поставени в центъра на дебата за сигурността, въпреки че все още не сме свикнали да мислим за тях в този им аспект. Това е и голямото предизвикателство пред нас в бъдеще. Защото едва сега започваме да разсъждаваме за енергийната сигурност, директно обвързвайки я с „климатичната сигурност”. Колкото по-скоро всички тези въпроси бъдат поставени на дневен ред, толкова по-добре.

Говорите за бъдещето, но нека Ви върна малко назад, в миналото. Още през 70-те години в света се дискутираха екологичните проблеми, формира се и достатъчно мощно екологично движение. Тогава много се говореше за необходимостта от залесяване, за защита на застрашените животински видове, за ограничаване на риболова и т.н. Вероятно днес тези проблеми бледнеят пред новите предизвикателства, но съществуват ли още, според Вас?

-  До голяма степен всички те все още са актуални. Нещо повече, решаването им допълнително се затруднява от настъпилите сериозни екологични промени, свързани с промените в климата. Така, повишаването на киселинността на океанските води, както и затоплянето им, допълнително затрудняват риболова. Глобалното затопляне води до промяна на миграцията на някои риби и занапред ще ни е все по-трудно да работим за съхраняване разнообразието и количеството на океанската фауна, след като вече не можем да прогнозираме достатъчно точно тази миграция.

Важно е, че вече отделяме повече внимание на проблема за обезлесяването на планетата, но е необходимо да мислим повече и за това, с какви видове дървета се готвим да го компенсираме. Защото, предвид настъпващите климатични промени, може да се окаже, че растенията, доказали през последните няколкостотин години, че могат отлично да виреят в определени зони на света, днес вече не са подходящи за тях.

- Има ли хора, които действително мислят по всички тези проблеми?

- Естествено е онези, които обитават застрашените от унищожаване гори, да са най-загрижени за тях. Едно възможно решение на проблема, за който споменах по-горе, е обезлесените площи да се залесяват с най-разнообразни видове, като оставим на природата да реши, кои ще оцелеят в новите климатични условия. От друга страна обаче, държавата или компанията, чиято собственост са въпросните гори, очевидно би искала да ги залесява с такива растителни видове, от които после би могла да извлече най-голяма печалба. С две думи, проблемът е изключително сложен.

Ясно е, че обитателите на горите, както и учените като Вас, са ангажирани с проблемите, дали обаче и политиците се замислят за тях?

-  Не съм сигурен че го правят, не и в достатъчна степен. По ирония на съдбата, сегашната икономическа криза накара всички нас, включително и политиците, да се замислим по-сериозно за тези въпроси. Само че се налага да мислим бързо, защото ако действително възнамеряваме да стимулираме глобалната икономика, инвестирайки в инфраструктурни проекти, трябва да сме напълно сигурни, че харчим парите си за инфраструктура, която ще бъде не само достатъчно ефикасна, но и екологична и енергоспестяваща.

Смятате ли, че сегашната американска администрация например, е наясно с тези проблеми?

-  Имам усещането, че е наясно. Във всеки случай действията и са по-адекватни от тези на сегашното канадско правителство например (да не забравяме, че аз самият съм канадски гражданин). Вземете например прословутия лозунг на Обама за необходимостта от „презареждане” на Америка. Това може да се окаже правилен подход, ако въпросното „презареждане” се свърже с изграждането на енергийна инфраструктура, която да не зависи толкова от вноса на петрол от различни отдалечени точки на света, а да разчита повече на други източници на енергия. Впрочем, подобна връзка вече се прави и вярвам, че в тази посока ще се работи много по-усилено през следващите години.

-   Налице ли е истински мултилатерален подход към тези въпроси и кои институции работят за решаването им, или поне признават за съществуването им?

-   Най-важни в това отношение, разбира се, са поредните преговори за постигането на всеобхватно международно пост-Киото споразумение (действието на Протокола от Киото изтича през 2012) , включително голямата среща по проблемите на климата в Копенхаген, насрочена за края на 2009. Става дума за емисиите на въглероден двуокис и по-специално за намаляване емисиите на т.нар. парникови газове.

В тази връзка, един от сериозните проблеми е, че поне от едно поколение насам Западът се е отказал от опитите да осъществява индустриално планиране, понеже ни внушиха, че това е „социалистическа отживелица” и, че пазарът е в състояние да реши едва ли не всичките ни проблеми.

През последните две години обаче стана кристално ясно, че това очевидно не е така. И решенията, какво точно следва да произвеждаме, в ситуацията, в която се оказахме, вече не могат да бъдат оставени изцяло на пазара.

Необходимо е осъществяването на серия от инициативи, които да стимулират алтернативните енергоизточници, използващи слънчевата или вятърната енергия, както и различните енергоспестяващи технологии. И, ако ще влагаме средства за да измъкнем големите американски автомобилни компании от кризата, нека поне ги задължим занапред да произвеждат само екологични коли.

Германците отдавна насърчават развитието на алтернативната енергетика, разчитаща на слънчевата и вятърната енергия и ориентирана към бъдещето. Същото се отнася и за датчаните. Тоест, става дума за нова индустриална стратегия. Трябва да се ориентираме към строежа на сгради (без значение дали са индустриални или не), чието обслужване не изисква големи количества енергия, които да са съобразени с промените в климата и да не зависят от доставките на енергоносители (петрол, газ или въглища) от другия край на света. Това ще означава, че в случай на природно бедствие, те няма да са зависими от енергийните доставки, т.е. могат да издържат на климатичните предизвикателства. И, в същото време, поддръжката им няма да изисква кой знае какви ресурси, чието използване да води до вредни емисии в атмосферата. Ето това се все проблеми, за които следва да мислим, включително и в контекста на сигурността.

- В края на разговора ни, нека отново се върнем на това, какво точно включва понятието „сигурност”. Казвате, че историята не ни дава примери за войни между държавите, водени заради ресурси. В същото време сте съгласен, че липсата на ресурси, може да ускори избухването на конфликти. Мнозина биха ви възразили, посочвайки например, че дори и войната в Ирак започна не толкова заради скритите оръжия на Саддам, колкото заради петрола на тази страна.

-   Точно така. Петролът е голямото изключение от всички правила, по отношение на проблемите, свързани с ресурсите. От друга страна, истината е, че се намираме в една доста странна ситуация. Защото сегашните ни проблеми с климата, до голяма степен, се дължат на това, че разполагаме с прекалено много петрол. Тоест, нещата опират до това, че използвайки го в толкова големи количества, не обръщаме достатъчно внимание на вредните последици от това. Ако петролните запаси бяха по-малки, това отдавна щеше да ни накара да съсредоточим усилията си върху разработването на алтернативни енергоизточници.

-   Тоест, щяхме да използваме наличния петрол по-разумно.

-    Вероятно щяхме да го използваме много по-разумно. Той действително е перфектният енергоносител за целите на индустрията. А какво правим ние с него? Горим го неразумно, замърсявайки въздуха, който дишаме. Това със сигурност не е добър начин да управляваме собствената си планета и е крайно време да го осъзнаем, защото с това е свързана и сигурността ни.

{rt}

След разпадането на Съветския съюз и успешното прогонване на иракската армия от Кувейт, през 1991, тогавашният американски президент Джордж Буш-старши произнесе наистина забележителна реч. В нея той обяви появата на Нов световен ред, пояснявайки, че става дума за „Свят, който силно ще се отличава от този, който познаваме. Свят, в който диктатурата на закона ще измести закона на джунглата. Свят, в който държавите осъзнават общата си отговорност за свободата и справедливостта. Свят, в който силните уважават правата на слабите”.

Речта на Буш бе също толкова амбициозна, колкото и искрена. Само че той грешеше. Речта му се основаваше на предположението, че Америка и съюзниците и са изправени пред „края на историята” и в бъдеще ще отговарят колективно на всяка нова заплаха. Историята обаче сочи, че победилите коалиции никога не се запазват особено дълго, тъй като обстоятелствата се променят, националните интереси излизат на преден план, а победените противници обикновено се отказват да играят до безкрайност отредената им от победителите роля. Тоест, нито един световен ред не може да се смята за вечен.

Помнейки това, нека се върнем към важната дипломатическа среща, провела се на 1 септември в Гданск, с участието на 14 лидери на централно- и източноевропейски държави, събрали се за да отбележат 70-годишнината от началото на Втората световна война. Знаков характер имаше присъствието на трима от тях – руския министър-председател Владимир Путин, германския канцлер Ангела Меркел и полския премиер Доналд Туск. Защото именно еволюиращите отношения между тях, както и решенията, които те ще вземат през следващите години, могат да променят сегашния европейски ред. Това е особено важно днес, когато сме свидетели на очертаващата се нова стратегическа конфронтация между глобалния хегемон САЩ и наследникът на рухналия Съветски съюз – Руската Федерация.

Новата роля на Русия

На тържествената церемония в Гданск, Владимир Путин продължи опитите си за утвърждаване ролята на Русия на световната сцена и формиране на нова представа за нея в Европа. Путин получи възможност да укрепи позициите на страната си, благодарение на високите цени на петрола, консолидацията на властта и централизацията на ключовите стратегически отрасли на руската икономика. Но, още по-важно бе, че американската военна мощ затъна в Близкия изток, което откри пред Русия множество нови възможности.

По време на конференцията в Мюнхен, през 2007, Путин достатъчно точно улучи момента за да постави под въпрос доминирания от САЩ еднополюсен модел и да стартира геополитическото възраждане на Русия. Впрочем, той започна да подготвя сцената за това още през 2000, когато даде да се разбере, че е отворен за помирение със САЩ, но е готов и за нова конфронтация, ако помирението се окаже невъзможно.

Възраждането на Русия трябва да демонстрира на държавите от бившия Съветски съюз, че силовият баланс в региона се е променил и, че Русия вече не може да бъде игнорирана, когато става въпрос за проблемите на сигурността. Това стана възможно, използвайки мащабните ресурси на страната за провеждането на агресивна енергийна политика и нарастване на военната и мощ, което се прояви с пълна сила в миналогодишния военен сблъсък с управляваната от проамериканско правителство съседна Грузия.

В края на краищата, всички тези усилия бяха положени за да бъде принудена Америка да се съгласи на т.нар. „Голяма сделка”, в рамките на която Русия да бъде призната за велика държава, разполагаща със съответната сфера на влияние в постсъветското пространство. В рамките на тази сделка, претенциите на Грузия и Украйна за членство в НАТО трябваше да бъдат отхвърлени, а в Полша да не бъдат разполагани елементи от американския „противоракетен щит”. Срещу това, Русия би могла да накара Иран да седне на масата на преговорите и, макар и без всякакво желание, да склони да признае глобалното лидерство на Америка.

Възраждането на Русия не е само симптом за промяната на силовия баланс по нейната периферия, но и отговор на редица американски действия: разширяването на НАТО до руските граници; „цветните” революции в държавите от бившия СССР, признаването на независимо Косово от Запада; отказа на САЩ от Договора за противоракетната отбрана от 1972 и последвалото решение за разполагането, на територията на Полша и Чехия, на т.нар. „противоракетен щит”, притежаващ „кинематичната” възможност да прихваща руските ракети.

В тази връзка, в Москва възникнаха сериозни опасения, че американската противоракетна система е своеобразен „троянски кон”, с чиято помощ САЩ, с течение на времето, могат да разположат оръжейни системи в космоса. Освен това, Вашингтон вече демонстрира способността и готовността си да използва подобни системи за нападателни действия. Както е известно, през 2000, Департаментът по отбраната на САЩ публикува един важен документ, озаглавен „Съвместна визия за 2020”, в рамките на който беше приета доктрината за „господство на всички фронтове”. Реализацията и трябва да гарантира постоянното господство на американските въоръжени сили не само на цялата територията на планетата (по суша, въздух и вода), но и в киберпространството и космоса. Тя, освен това, е обвързана с концепцията за „разубеждаване” на потенциалните противници, според която американската мощ трябва да е достатъчно голяма за може да „разубеди” всяка друга държава, или съюз от държави, да поставят под въпрос глобалната доминация на САЩ.

На свой ред, Русия смята, че така очертаната американска политика е част от организираните усилия за стратегическото и отслабване и гарантиране съществуването на еднополюсния световен ред. В отговор на това, Москва обяви, че вероятно ще и се наложи да разположи собствени орбитални оръжейни системи в космоса, както и, че разработва нови ракети, способни да преодолеят системите за противоракетна отбрана и, ако Америка реализира плановете си, Русия ще насочи ядрените си ракети срещу Европа.

До този момент, администрацията на Обама не изглежда готова за подобна „Голяма” сделка с Путин. Обявеното от американския президент решение да се откаже от разполагането на елементи на американската ПРО в Чехия и Полша беше съпроводено от редица условия и не изключва възможността, в крайна сметка, тези елементи да бъдат разположени в Арктика, на Балканите или пък в същата тази Чехия. Затова то не удовлетворява Русия, като напоследък тя обръща все по-голямо внимание на Европа, виждайки реални възможности да промени политическата конфигурация в региона.

Докато Америка е ангажирана в други райони на света, Източна Европа, и в частност Полша, е загрижена от задълбочаването на отношенията между Русия и Германия, които, както изглежда, вече са изградили стабилно икономическо и политическо партньорство.

Отдалечаването на Германия от Америка

През последните години, позициите на Германия и Русия все повече се сближават. Първоначално това се обясняваше с топлите лични отношения между бившия германски канцлер Герхард Шрьодер и Владимир Путин, базиращи се на „общата им визия”, а за решението на Шрьодер да не изпраща германски военни части в Ирак се смяташе, че отразява неговите левоцентристки убеждения.

Когато, през 2005, за канцлер на Германия беше избрана доста по-консервативната Ангела Меркел, мнозина очакваха, че страната ще се върне към предишната си проамериканска позиция и, може би, дори ще започна да се разграничава от все по-авторитарното управление на Путин. Появата на Меркел на световната политическа сцена обаче, не доведе до възстановяването на американско-германските отношения от времето на студената война. На практика, тези отношения продължават да се влошават, като Меркел реагира негативно на молбите на САЩ да увеличи броя на германските войници в Афганистан и предпочита да използва различни от американските методи за борба с текущите икономически трудности.

Всичко това създава известен политически дискомфорт за Обама, тъй като сред основните пунктове в предизборната му програма беше обещанието да подобри отношенията с европейските държави, доста пострадали по време на управлението на Буш-младши.

Има обаче и други причини за продължаващото раздалечаване между Вашингтон и Берлин.

По време на студената война, Германия беше единствената европейска държава, поделена между двата алианса на свръхдържавите: Северноатлантическият съюз и Варшавският пакт. По онова време и Източна, и Западна Германия, на практика, изцяло зависеха от своите „покровители” и не бяха в състояние да провеждат независима външна или военна политика.

След края на студената война, Германия постепенно започна да открива новото си място в света и днес е четвъртата по големина световна икономика и най-големия износител на планетата. Разположена в самия център на Европа и действаща като икономическа и индустриална супердържава на континента, тя иска да взема свои собствени външнополитически решения и да гради стратегическите си отношения, независимо от интересите на Вашингтон. Поради това, Германия не е склонна да се окаже на предната фронтова линия на новата „студена война” между Русия и Америка. В края на краищата, след като в продължение на дълги години, всички очакваха, че първите изстрели в Третата световна война ще бъдат направени заради Берлин, Германия не би искала отново да се окаже в подобна ситуация.

Вместо това, тя предпочита да се концентрира върху руско-германските отношения, които продължават да се подобряват, паралелно с ускоряване процеса на „взаимно обвързване” на техните икономики.

Стратегическото партньорство между Русия и Германия

Двата европейски центъра на влияние си взаимодействат в рамките на редица нови икономически проекти, между техните стратегически отрасли започва да осъществява „структурна интеграция”, а руските компании се готвят да купят някои от големите германски фирми. Те и немските им партньори се споразумяха съвместно да поставят под контрол европейската империя на Дженерал Мотърс, а продажбата на германски технологии ще помогне за модернизацията на огромната железопътна мрежа на Русия. Разширява се и сътрудничеството в енергийната сфера, като германските компании купуват дялове от руските газови находища, а новият газопровод „Северен поток”, който се изгражда в момента, ще доставя природен газ директно от Русия в Германия.

Тези сделки са доказателство за развитието на отношенията между Москва и Берлин и възможността това да доведе до формирането на нови политически съюзи.

Да започнем с това, че Германия, на практика, почти не отправи критики към Москва, по време и след руската интервенция в Грузия през 2008, и се постара да минимизира реакцията на НАТО. Берлин беше най-яростния противник на присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО и демонстрираше хладно отношение към американския проект за противоракетна отбрана. Впрочем, Германия стигна до там да наложи вето на проекта за европейски енергиен пазар, чиято реализация би могла да намали зависимостта на Европа от руския газ.

През последната година Меркел и Медведев се срещнаха три пъти. Показателно е, че всяка от тези срещи непосредствено следваше личните им срещи с Барак Обама, което говори, че те вероятно са сравнявали впечатленията си от тях, уточнявайки и сближавайки своите стратегии.

Макар че за Германия определено има смисъл да остане в НАТО, тя не вижда нито икономически, нито геополитически основания да участва в усилията на пакта за сдържането на Русия. Проблемът е, че напоследък НАТО бива тласкана именно в тази посока. И, ако тези две цели се окажат взаимноизключващи се, на Германия ще се наложи да направи избор, в резултат от който НАТО може да се разпадне.

Не е чудно, че Полша и някои други европейски страни гледат с подозрение на подобряването на руско-германските отношения. Те имат достатъчно поводи за това: последният път, когато тези две държави сключиха съюз, през 1939, те си поделиха Полша, което пък постави началото на Втората световна война.

Историческите страхове на Полша

Германското нашествие започна само няколко дни след сключването на пакта с Русия, а след още известно време Съветският съюз атакува Полша от изток, реализирайки своята част от въпросния пакт. В крайна сметка, поляците не само бяха ударени в гръб, но и бяха принудени да живеят под комунистическо управление дълги десетилетия след разгрома на нацистите, през 1945.

След края на студената война, Полша стана независима и демократична държава. За да гарантира сигурността си, тя реши да влезе в НАТО, провеждайки в същото време откровено антируска външна политика.

Неспособността на НАТО да помогне на Грузия по време на войната от 2008, както и разширяващото се сътрудничество между Русия и Германия, принуди Варшава да направи преоценка на позицията си, тъй като вече не е уверена, че членството в пакта може да гарантира сигурността и в дългосрочен план. Поради това, полското ръководство енергично демонстрира готовността си да предостави територията на страната за разполагане на елементи от спорната система за противоракетна отбрана на САЩ. И няма нищо случайно, че споразумението за това беше подписано само седмица след руско-грузинския сблъсък. Както заяви полският премиер Доналд Туск: „Събитията в Южен Кавказ ясно показват, че американските ракети, разположени на наша територия, ще бъдат знак за конкретните ангажименти на САЩ по гарантиране на нашата сигурност”. Разбира се, Русия твърдо се противопоставя на това, квалифицирайки противоракетния щит като „стъпка назад” към „студената война” и посочвайки, че за Америка това е поредната възможност „да разшири военното си присъствие в целия свят”.

Още преди избирането на Обама за президент на САЩ беше ясно, че той се отнася към идеята за разполагането на елементи от американската система за противоракетна отбрана в Полша много по-хладно, отколкото предшественикът му Буш-младши. По време на предизборната си кампания Обама заяви, че ще „отмени непроверените системи за противоракетна отбрана”, а след като влезе в Белия дом действително започна да преразглежда въпросните проекти. В тази връзка, лобистите на противоракетния щит открито заявиха, че планът за разполагане на компоненти на системата в Централна Европа вече е погребан. По-късно се оказа, че това наистина е така, поне що се отнася до разполагането на такива компоненти на полска територия.

На този фон и предвид нарастващите опасения от сближаването между Германия и Русия и способността на НАТО да се противопостави ефективно на Москва, група от 22 бивши лидери на централно-  и източноевропейските държави написаха писмо до Обама, заклевайки го да не ги изоставя. В него те посочват, че „на външнополитическия хоризонт се събират бурености облаци” и, че „Централна и Източна Европа се намират на политически кръстопът и в региона се усеща нарастващо напрежение”. Според тях, това усещане се е усилило, след като „Атлантическият алианс предпочете да не се намесва”, когато Русия „наруши териториалната цялост на една страна, която е член на програмата „Партньорство за мир” на пакта и Съвета за евроатлантическо партньорство”.

В писмото се отделя специално внимание на американските планове за разполагане на компоненти на противоракетния щит в Полша и Чехия, като се подчертава, че отмяната на програмата „може да отслаби доверието към САЩ в целия регион”. Впрочем, писмото не повлия особено върху решението на Обама да преразгледа въпросната програма.

Имайки предвид всичко това, на Полша се наложи да преосмисли подхода си към Русия. Казано по-простичко, Варшава се намира под силен натиск и не иска да продължи да следва досегашната си антируска външна политика, особено ако се окаже, че САЩ действително са склонни да я изоставят.

На срещата, провела се на 1 септември 2009 в Гданск, Доналд Туск заяви, че годишнината от началото на Втората световна война е възможност за Варшава и Москва да подобрят отношенията си. Поемайки протегната ръка, Путин подчерта, че потискането на Полша от Съветския съюз по време на студената война, се е дължало на „извратения” сталински тоталитаризъм, както и, че съветско-нацисткият пакт, сключен няколко дни преди Хитлер да нахлуе в Полша, е бил „безнравствен”. Руският премиер се постара да намери подходящия помирителен тон и, когато спомена за разстрела на полските военни и представители на интелигенцията от съветските специални служби, през 1940, в Катин.

Накрая, Путин заяви, че общите страдания на Полша и Русия по време на Втората световна война трябва да помогнат на двете страни да си простят една на друга и да скърбят заедно за жертвите си. Той отбеляза също така, че промените в доскоро враждебните отношения между някои европейски страни, като например Русия и Германия, ще позволят създаването на т.нар. „Голяма Европа”, давайки да се разбере, че е позитивно настроен и към подобни промени в отношенията между Русия и Полша.

Руските представи за американската доминация

В крайна сметка, на света стана ясно, че Путин не иска Русия да се възприема като държава, стремяща се към териториална експанзия и световна доминация. Той очевидно съзнана, че именно наличието на подобни аспирации у Съветския съюз в зората на студената война помогна на Америка да формира международна коалиция, враждебно настроена към Кремъл, чиято цел бе „сдържането” на СССР.

Впрочем, тук е мястото да отбележим, че през последните девет години американската външна политика успя да свърши по-голямата част от работата на Путин вместо него. Джордж Буш-младши възприе повечето от основните тези на т.нар. „неоконсерватори”, мнозина от които заеха ключови постове в неговата администрация. Тези хора не само твърдяха, че американското превъзходство е добро за останалите, но и, че САЩ трябва да използват мощта си за да прокарват (ако е необходимо и със сила) американските ценности в целия свят. Някои дори лансираха тезата, че Америка следва да развива империята си, действайки като „добронамерен световен хегемон”.

През 1997, неоконсерваторите създадоха мозъчен център, наречен „Проект за новото американско столетие” (PNAC), според чиито експерти ХХІ век може да бъде доминиран от Америка, ако Вашингтон използва за целта „рейгънистката политика, опираща се на военната сила и моралното превъзходство”. Те смятаха, че безпрецедентното положение на Америка в света е инструмент, който следва да се използва, а не да се ограничава от някакви международни институции или споразумения.

Неоконсерваторите бяха убедени, че военната мощ е ключов фактор за трансформирането на света. Показателна в това отношение е тезата, която изложи навремето пред известния американски журналист Рон Съскайнд смятаният за „стратега на Буш” Карл Роув според когото: „Днес светът работи по различен начин. Днес ние сме империя и когато действаме, създаваме своя собствена реалност... Ние творим историята, а вие просто ще изучавате това, което сме направили”.

Сред основните цели на неоконсерваторите беше силовата смяна на режимите в такива държави, като Ирак, и стартирането в тях на демократични преобразувания. Неслучайно редица известни неоконсерватори, като Майкъл Ледийн например, открито се самоопределяха като „демократични революционери”.

Публикуваната през 2002 от администрацията на Буш Национална стратегия за сигурност на САЩ, се базираше на неоконсервативните теории, лансирайки тезата, че има „само един модел за националния успех: свободата, демокрацията и частната инициатива”. Освен това, в този документ за първи път бе озвучена радикалната доктрина за превантивната война, в рамките на която Америка се отказваше да чака, докато заплахите за благополучието и се превърнат в реалност, а декларираше правото си да нанася изпреварващи удари.

Съобразявайки се с неоконсервативната теза за необходимостта от „нов морал и нравствена чистота”, в доклада си пред Конгреса за положението в страната, представен през 2002, Буш обяви, че държави като Ирак, Иран и Северна Корея са част от т.нар. „ос на злото”, застрашаваща мира в света. По-късно това доведе до военната интервенция в Ирак, която според самия Буш беше „преломен момент в световната демократична революция”.

Тази американска надменност и агресивност вбеси повечето страни в света, а нахлуването в Ирак доведе до най-големите антивоенни демонстрации в историята. Ето защо Барак Обама трябваше да се справи с всички тези негативни последици, обявявайки, че външната му политика ще бъде подчинена на разума и прагматизма, а не на идеологията. Въпреки това обаче, той призова за запазване на глобалната доминация на Америка и обяви най-големия военен бюджет в световната история. Нещо повече, външната му политика, поне засега, почти напълно съвпада с тази на неговия предшественик, което позволява да смятаме, че зад мантрата за „промени във външната политика на САЩ” не стои нищо реално.

Опасна игра: баланс на ръба на възможното

Макар че сегашният световен ред не се намира на ръба на разпада (както твърдят някои) под повърхността му се извършват тектонични промени. Русия отново се появи на глобалната сцена като световна сила и очевидно не е доволна от сегашното статукво. Москва ясно даде да се разбере, че това е така и днес се опитва да тласне назад процеса на разширяване на американското влияние в държавите от Източна и Централна Европа.

Освен това, Германия отново е единна и силна и гради нов тип партньорски отношения с Москва. Не бива да забравяме, че хората, които управляват днес Германия не са вземали решението за присъединяването на страната към НАТО. Това членство е част от наследството им, само че днешните обстоятелства са много различни от онези по времето, когато се появи Северноатлантическият алианс. В дългосрочна перспектива, ако бавното раздалечаване между Германия и Америка продължи, то може да взриви най-успешната в човешката история военна коалиция – НАТО. Което пък ще доведе до исторически промени в силовия баланс в Европа.

Вашингтон не може да не вижда всичко това, но САЩ все още не са се отърсили от представата си за сговорчивата Германия, винаги отстъпваща и съобразяваща се с американските интереси, и не я възприемат като държава, изграждаща външната си политика, независимо от Америка.

Макар че ерозията на единството в НАТО може да се смята за голяма победа на Русия, съвсем не е задължително тази ерозия да се задълбочи. Преди няколко години Путин призова за създаването на нова система за европейска сигурност, която да включва и Русия. Тогава предложението му не предизвика почти никаква реакция на Запад. Днес обаче, когато мощта на Русия нараства, той отново повтори този призив, при посещението и в Полша, в началото на септември, настоявайки, че наследството на Втората световна война е пример за това, колко е важно Москва да участва в подобни алианси. Нещо повече, руският премиер заяви и, че е готов да сътрудничи с Америка по въпросите за противоракетния щит и предложи споразумение,  забраняващо разполагането на оръжейни системи в космоса. Както е известно, досега американците отклоняваха всички подобни предложения. Възможно е неспособността (или липсата на готовност) на Обама да сътрудничи пълноценно с руснаците да е чисто политическа, а не прагматична. Възможно е, той да се чувства ограничен в действията си от някакви вътрешни сили, или пък да разполага с някакъв „голям план”, за който все още не знаем. В същото време обаче, фактът, че Обама следва много от външнополитическите принципи на Буш, демонстрира любопитна вяра в решения, които мнозина днес определят като едни от най-лошите в историята.

Всичко това противоречи на тезата за новия американски президент, като „носител на промените”, което без съмнение тревожи онези, които очакваха, че той действително ще наложи нов курс, отказвайки се от откровения милитаризъм и политиката на силата.

Свидетели сме на опасна игра и балансиране на ръба на възможното. В края на краищата обаче, Обама ще бъде принуден да реагира и ако реши отново да заложи на стратегията и плановете на неоконсерваторите, можем да очакваме нова ескалация в разгръщащата се конфронтация между Русия и Америка, в чието основно бойно поле ще се превърне Европа.

 

* Доктор по геополитика от Университета Отаго в Дънедин, Нова Зеландия

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019