28
Сря, Окт
6 New Articles

„Стратегическата концепция е декларация за задачите на НАТО, в която, на най-високо равнище, са формулирани директивите за политическите и военни средства, използвани за реализиране мисията на алианса”. Тази дефиниция на основния стратегически документ, регламентиращ действията на Северноатлантическия пакт, се съдържа в „Справочника на НАТО”. Необходимостта да бъде разработена нова стратегическа концепция беше изтъкната от новия генерален секретар на алианса Андерс Фог Расмусен, веднага след встъпването му в длъжност, на 1 август 2009. Впрочем, предшественикът му Яп де Хоп Схефер призоваваше лидерите на държавите-членки на НАТО да се заемат с разработването на нова стратегия още през декември 2006. На Брюкселския форум на НАТО, провел се на 15 март 2008, Схефер дори изнесе програмен доклад, озаглавен „След срещата на върха в Букурещ”, в който формулира някои нови тези на бъдещата концепция. Изострящите се противоречия между тогавашната американска администрация на президента Буш и европейските лидери обаче (както и тромавата брюкселска бюрокрация), в продължение на три години затормозяваха процеса на разработване на нова стратегическа концепция на пакта.

НАТО излезе извън рамките на традиционната си зона на отговорност

Фундаменталните промени във военно-политическата картина на света се развиха по-бързо, отколкото процесът на адаптация на Северноатлантическия алианс към тях. Тъкмо това обстоятелство наложи спешното стартиране на процеса на разработване новата стратегическа доктрина на НАТО. Само ден след като Расмусен оглави пакта, беше формирана т.нар. „група на мъдреците”, включваща 12 представители на страните-членки, начело с бившия американски държавен секретар Медлин Олбрайт, на които бе възложена непосредствената разработка на новата стратегия. На първата си работна пресконференция в Брюксел, новият генерален секретар обяви, че основният стратегически документ на НАТО ще бъде официално представен на декемврийската среща на пакта, през 2010.

Както е известно, сегашната стратегическа концепция на Северноатлантическия алианс беше приета през април 1999, във Вашингтон. Тя включва четири основни раздела: „Цели и задачи на пакта”, „Стратегически перспективи”, „Основи на сигурността през ХХІ век” и „Принципи за използване на въоръжените сили на НАТО”. На първата си пресконференция, Андерс Фог Расмусен представи някои от постановките в новата доктрина на НАТО, най-вече в сферата на стратегическите перспективи. Както е известно, в началото на новото хилядолетие дейността на алианса излезе далеч извън рамките на „традиционната евроатлантическа зона на отговорност”. В рамките на политиката за гарантиране на стабилно стратегическо обкръжение, концепцията от 1999 разглеждаше Балканите като основна операционна зона на действие на НАТО. Съответно, за основно предизвикателство се смяташе „нестабилността по граничния периметър на алианса и възможността от възникване на регионални кризи по периферията на евроатлантическата зона на отговорност”. Сега, както отбеляза Расмусен, нов приоритет е борбата с тероризма в Афганистан. Според него: „ние ще останем там толкова дълго, колкото е необходимо”. Тоест, очевидна стратегическа перспектива е укрепването на военно-политическото присъствие на НАТО в Централноазиатския регион. Без съмнение, пряко свързано с този нов стратегически приоритет е и съобщението, което направи генералният секретар за предстоящото изтегляне на военния контингент на пакта от Косово.

Поне на сегашния етап, изострянето на отношенията с Русия не е в интерес на алианса, затова Расмусен определи като друг „важен приоритет” развитието на стратегическото партньорство с Москва. Без съмнение, подобно партньорство действително е възможно, при положение разбира се, че бъдат преразгледани някои постановки в концепцията на НАТО от 1999. В тази връзка си струва да напомня, че в раздела „Основи на сигурността през ХХІ век” на Русия, на практика, се отрежда ролята на периферна, по отношение на ЕС, държава: „съвместната ни цел е изграждането на такава европейска архитектура на сигурност, в която НАТО ще разполага с доминиращи позиции”. В зависимост от това, каква ще бъде трактовката на тази постановка в новата стратегическа концепция, ще се реши и съдбата на лансираните от руския президент Медведев инициативи за формирането на структури на колективна европейска сигурност и обединена система за противоракетна отбрана.

Разсъждавайки в Брюксел за новата стратегия на пакта, Расмусен недвусмислено заяви: „Очаквам, че политиката на разширяване на НАТО ще продължи и по време на моя мандат”. При това обаче, той уточни, че има предвид само балканските държави (Македония, Черна гора, Сърбия и Босна). „Засега нито Украйна, нито Грузия покриват стандартите, необходими за членство в НАТО” – подчерта Расмусен. Въпреки това обаче, практическите действия както на ръководството на Северноатлантическия алианс, така и на американската администрация, позволяват да се предположи, че едва ли можем да очакваме приемането на някаква наистина нова стратегия спрямо тези две постсъветски държави. В концепцията от 1999 се казва, че „Украйна заема специално място в евроатлантическата система за сигурност и е важен и ценен партньор на алианса. НАТО ще укрепва тясното си партньорство с Украйна, на базата на Комитета Украйна-НАТО. Алиансът ще продължи да подкрепя украинския суверенитет, териториалната цялост, демократичното развитие, икономическата и независимост и статута и на неядрена държава”. Тази постановка, на практика, беше повторена от вицепрезидента на САЩ Джо Байдън, по време на посещението му в Украйна, през юли 2009. Имайки предвид динамиката в развитието на политическата ситуация в постсъветското пространство, Вашингтон и Брюксел нямат никаква нужда да форсират процеса на „евроатлантическа интеграция” на Киев и Тбилиси. Консервирането на руско-грузинския конфликт и голямата вероятност Юлия Тимошенко да победи на президентските избори в Украйна, в перспектива, гарантират благоприятна за интересите на НАТО вътрешнополитическа ситуация и в двете държави. Освен това, на сегашния етап, изострянето на отношенията с Кремъл въобще не е изгодно за алианса, тъй като би повлияло негативно върху хода на военните действия в Афганистан.

Залезът на „еднополюсния свят” изисква промяна в принципите на НАТО за употреба на сила

Краят на ерата на „еднополюсния свят” и появата на международната сцена на нови глобални „играчи”, сред които са Китай и Русия, императивно налага промяна на принципите за използване на въоръжените сили на НАТО. Нарастващото съперничество между водещите световни държави, извежда на преден план необходимостта от разработването на съвършено нови методи за водене на война. Затова, в ключов елемент на новата доктрина на Северноатлантическия алианс ще се превърне „стратегията на непреките действия”. Мнозина анализатори отбелязват, че напоследък САЩ и НАТО все по често използват тази стратегия за да поставят под контрол развитието на ситуацията в зоните на своите жизнени интереси. „Стратегията на непреките действия” представлява комплексно въздействие (политико-дипломатическо, военно, икономическо, идеологическо, информационно-политическо), целящо дестабилизиране на ситуацията в един или друг регион (държава). За реализацията и се използват технологиите за кризисно управление, сред чиито съставни елементи е и провеждането на военни операции в т.нар. „условия, когато формално не се води война”. Така, според някои китайски експерти, юлските безредици в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай са били част от подобна операция, което пък е станало основния мотив за провеждането на съвместните руско-китайски военни учения „Мирна мисия-2009”, в края на същия месец.

Формално, членовете на „групата на мъдреците” са независими, по отношение разработването на своите предложения за новата стратегическа доктрина на НАТО. Още преди те да са започнали работата си обаче, различни заинтересовани страни предприеха опити да повлияят върху бъдещите стратегически решения. Така, внезапно се изостри ситуацията по границата между Грузия и отцепилата се Южна Осетия. Последва поредният дипломатически конфликт между Русия и Украйна, чиито непосредствен повод бе демонстративното изгонване на един руски дипломат от Севастопол. Азербайджански официални лица пък обявиха за намерението на Баку да реши карабахския въпрос „като принуди Армения да приеме мира”. Накрая, бившите президенти на Полша и Чехия Александър Квашневски и Вацлав Хагел, президентите на балтийските държави и редица проамерикански настроени източноевропейски политици и интелектуалци изпратиха открито писмо до Барак Обама, предупреждавайки го, че „САЩ могат да загубят подкрепата на Централна и Източна Европа, ако развиват сътрудничеството си с Русия, игнорирайки техните интереси”. Смисълът на всички тези събития може по-лесно да бъде разбран, ако си припомним тезата на покойния американски геополитик Самюел Хънтингтън, че „след края на студената война, НАТО има една основна и ясна цел: да гарантира съществуването си, като не допусне възстановяване на руското политическо влияние в Централна Европа”.

Завръщането на политическия реализъм

Всъщност, опасенията на проамерикански настроените политици и интелектуалци от т.нар. „Нова Европа”, може и да се окажат основателни. Според анализатора на лондонския „Гардиън” Йън Трейнър: „в първите си изказвания Расмусен предпочита да говори за общи интереси и въобще не споменава за общи ценности”. Засега в тях доминира политическият реализъм – доктрина, чиито корени могат да се открият още в политическата философия на Тукидид, Томас Хобс и Карл Клаузевиц. Признати идеолози на това течение са Раймон Арон и Ханс Моргентау, а за най-изтъкнат негов съвременен представител се смята Хенри Кисинджър. Политическият реализъм поставя в основите на всичко националните интереси на суверенните държави, които, действайки в хаотична среда, неизбежно влизат в конфликтни противоречия помежду си. Основната цел на държавата в международната политика не е прокарването на някакви ценности, а гарантиране на собствената сигурност. Според „реалистите”, природата на междудържавните отношения не може да се промени, затова пък е напълно възможно да се промени конфигурацията на политическите сили, да се смекчат последиците от международната анархия и да се установят по-стабилни и „безопасни” отношения между държавите. В книгата си „Политическите отношения между нациите: светът и борбата за власт”, Моргентау посочва: „реалистите смятат, че подобна трансформация може да се осъществи само посредством изкусната манипулация от страна на силите, които са влияели и ще продължат да влияят върху политиката”.

Прекаленото увлечение по либерално-идеалистическата парадигма доведе до загуба на значителна част от американското глобално влияние, както и до разрив с повечето водещи европейски държави. В същото време, според прогнозите, съдържащи се в доклада на Националния съвет по разузнаването на САЩ „Глобалните тенденции през 2025 - променящият се свят”, следващите десетилетия ще бъдат период на прогресивен упадък на американската военно-политическа и икономическа мощ. В тази връзка е показателно, че Барак Обама не успя да убеди европейските държави да подкрепят лансираната от него програма за стимулиране на световната икономика, на последната среща на Г-20.

Днес Америка е изправена пред редица съвършено реални проблеми: глобалната икономическа криза, международният тероризъм, наркотрафикът, ситуацията в Афганистан, Пакистан и в Близкия изток, разпространението на оръжията за масово унищожение, глобалните екологични проблеми. Сред новите заплахи пред цялата световна общност са кибертероризмът и морското пиратство. Съвсем реален проблем за САЩ е и бъдещето на Договора за ограничаване и съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия с Русия, чиито срок изтича след няколко месеца. В същото време, разполагането на елементи от американската Система за противоракетна отбрана в Източна Европа въобще не е първостепенна задача за САЩ, поне докато ефективността на тази система не бъде доказана, и няма никакви основания, в разгара на кризата, за нея да бъдат изразходвани стотици милиони долари.

Именно за решаването на тези, насъщни жизнени проблеми, а не за борба за налагане на абстрактните „ценности на свободния свят”, насочва усилията си сегашната администрация в Белия дом. Разбира се, дори и тези „насъщни американски интереси”, влизат в противоречие с китайските, руските (и дори европейските) интереси, особено в сферата на енергийната сигурност. Това обаче не означава, че САЩ трябва да се откажат от толкова необходимото сътрудничество с Москва и Пекин заради нечии идеологически амбиции или исторически обиди. Впрочем, същото се отнася и за Русия, която не бива да допуска „принципния антиамериканизъм” на определени руски интелектуални (и не само) среди да пречи на взаимодействието с Вашингтон по жизненоважните за двете страни въпроси.

Атлантизмът и русофобията не са синоними

Новият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен е убеден атлантист и неведнъж го е доказвал на практика. Никой не се съмнява и в проамериканските му настроения. Той е не по-малко добър приятел на САЩ, отколкото Вацлав Хавел или Лех Валенса например. Затова и партньорството между НАТО и Русия едва ли ще се развива лесно и безконфликтно, особено имайки предвид способността му упорито и твърдо да отстоява собствената си гледна точка. В същото време е ясно (и това най-сетне следва да осъзнаят българските политици), че човек може да бъде проамерикански политик и да вярва в трансатлантическата солидарност, без да страда от фобии по отношение на Русия, както успешно ни го демонстрират Ангела Меркел или Силвио Берлускони. Самият блок НАТО очевидно не е еднороден и в него влизат редица приятелски настроени към Русия държави, като Германия, Италия, Испания, Гърция или България.

Макар че мнозина в Москва възприеха крайно негативно връщането на Франция във военната организация на НАТО, истината е, че това само усили позициите и тежестта на т.нар. „Стара Европа” (която, общо взето, е добре настроена към Русия) в алианса. В същото време, фактът, че САЩ и „Стара Европа” действаха съвместно за прокарването на кандидатурата на Расмусен, показва, че курсът на Вашингтон става все по-малко идеологизиран и все по-прагматичен.

Според анализаторите, новият генерален секретар на НАТО притежава три важни качества: твърдост, упоритост и прагматизъм. А именно прагматизмът диктува на САЩ и съюзниците им да се откажат от конфликтната реторика по отношение на Москва.

Очевидно е, че идеологизираната „партия на войната” в САЩ претърпя стратегическо поражение. В тази връзка, встъпването в длъжност на новия генерален секретар на НАТО усилва шансовете за нова ера във взаимоотношенията между Северноатлантическия пакт и Русия. А дали такава ера действително ще настъпи ще разберем още през следващата 2010, до края на която трябва да бъде официално представена и новата стратегическа доктрина на НАТО.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Източна Европа, независимо от различните дефиниции за географските граници на региона, продължава да представлява труден проблем за Европейския съюз и водещите държави в него. Самата Европа все още е „двуполюсна”, като френско-германският „полюс” продължава опитите си да отслаби англо-саксонското влияние, а борбата се води по целия фронт на съприкосновение между Западна и Източно-Централна Европа. От нейния изход зависи твърде много в съвременния свят, включително балансът и разположението на силите в него. За САЩ например, това е не просто борба за влияние в Европа, но и в по-глобален мащаб. В определен смисъл, това противопоставяне би могло да се определи като „Голямата европейска игра”. За държавите от района на Южен Кавказ тази игра представлява изключително важен приоритет. Макар че тя все още не се възприема от политическите елити в региона като ключов фактор с голямо значение за съдбата на собствените им страни, събитията от миналата 2008, когато ЕС ясно заяви за себе си, като напълно самостоятелен силов център, бяха ясен знак за държавите от Южен Кавказ, че занапред трябва много по-внимателно да наблюдават, а може би и сами да се включат в „Голямата Европейска игра”, пък макар и като второстепенни партньори.

Развитието на „Европейската игра”

Обикновено с понятието „Голямата игра” се обозначава борбата между великите държави и, преди всичко, между Великобритания и Русия за влияние в т.нар. „Голям Близък изток”, Централна Азия и съседните им региони. От много по-голямо значение в световната политика обаче, винаги е била „Голямата европейска игра”, която през цялата Нова история се намира във фокуса на международните процеси. От края на Втората световна война до разпадането на комунистическата система, „Европейската игра” се определя от противопоставянето между европейския и евроатлантическия проекти, в рамките на което Франция, в партньорство с Германия, се опитва да наложи провеждането на една, повече или по-малко независима от САЩ и Великобритания, европейска външна и вътрешна политика. Всички без изключение политически ръководители на Франция и Германия, включително и подкрепящите атлантическата идея, се опитват да реализират „европейската идея”, което обаче не изключва доста твърдата им позиция по отношение на Русия. След като гигантите на френската и германска политика Франсуа Митеран, Жак Ширак, Хелмут Кол и Герхард Шрьодер успешно изпълниха мисията си по формиране новите очертания на европейската политика, на власт в тези две страни дойде ново поколение политици с други, не по-малко амбициозни цели. Съвършено ясно е, че Никола Саркози и Ангела Меркел са си поставили задачата да осъществят последния или завършващия етап на този процес, като максимално „европеизират” НАТО (подчинявайки, на практика, Алианса на интересите на ЕС), а може би и като го сведат до второстепенна система за сигурност, прехвърляйки ролята на основна структура за отбрана и сигурност на т.нар. Европейски въоръжени сили (Корпуса за бързо реагиране). По-тесните отношения със САЩ на днешните лидери на европейската политика, съвсем не означават отказ от принципните позиции на Франция и Германия, а напротив – целят да сведат до минимум конфронтационните отношения в НАТО и така да направят политиката им „по-свободна” и независима. Урегулирането на отношенията със САЩ позволява на тези две европейски държави да поставят открито своите сериозни претенции и да ги лансират вътре в НАТО.

След като Саркози постави въпроса за връщането на Франция във военната организация на Северноатлантическия алианс и то вече е факт, възниква въпросът за условията, които Франция постави в тази връзка. Защото, както отбеляза по този повод известният американски неоконсервативен анализатор и политик Ричард Пърл: „Франция поставя условия и претенции, вместо самата тя да изпълни определени условия, потвърждаващи лоялността и към трансатлантическите отношения”.

В тази връзка, става все по-очевидно, че едно от условията за завръщането на Франция е ограничаване разширяването на НАТО. То напълно се споделя от Германия, която дори заема още по-твърда позиция относно приемането на нови членове на пакта. Този факт доста се коментира в медиите и политическите анализи, макар че в повечето от тях доминира тезата за уж „егоистичните” цели, преследвани от Германия и Франция, свързани с нежеланието им да влошават отношенията си с Русия, която е най-важния доставчик на енергоносители за континентална Европа. Показателно е, че тази пропагандна теза се лансира най-вече от медиите в САЩ и Великобритания и се подкрепя от либералните и проамерикански настроени европейски медии. Трансформирайки се в широка политическа дискусия, тя се превърна в средство за упражняването на силен натиск върху Германия и, в по-малка степен, върху Франция.

Тоест, създава се политико-идеологически формат, в чиито рамки „източната политика” на ЕС не само да бъде подложена на съмнение, а и на откровени нападки от най-различни посоки. В същото време, трябва да подчертаем, че проруският вектор в германската и, особено, във френската политика не определя основните посоки на външната политика на двете държави, въпреки че, без съмнение, руският фактор е много важен за тях.

„Голямата европейска игра” беше и си остава приоритетна задача за Франция и Германия, а истинската борба за Европа едва сега започва, като нейното глобалното значение ще обуслови влиянието и върху, практически всички, региони на света. Френско-германският тандем търси партньори извън рамките на Евроатлантическата общност, но прекаленото сближаване с Русия би означавало края на НАТО, а двете водещи европейски държави още не са готови за това. Франция и Германия не биха искали да делят с когото и да било (включително и с другите европейски държави) позициите си в света. Значението на руския фактор за френската и германската позиции относно разширяването на НАТО силно се преувеличава. Освен това, следва да отбележим, че не само тези две държави, а на практика цяла Европа се противопоставя на по-нататъшното разширяване на пакта и, ако в Алианса се отнасят търпимо към членството на Хърватия, Албания и Македония, кандидатурите на Украйна и Грузия са съвършено неприемливи. Така, въпреки многобройните заявления, че подкрепя влизането на Украйна в НАТО, на практика, Великобритания не изпитва никакъв ентусиазъм в това отношение. Дори Полша и Литва, т.е. две държави, които са част от т.нар. „централноевропейски проект” и се обявиха за основни лобисти на украинската кандидатура за НАТО, тайно се надяват, че това няма да се случи, тъй като присъединяването на Украйна към пакта с нищо няма да допринесе за сигурността им, но пък ще намали стратегическото им значение. Тоест, САЩ не разполагат в Европа с безусловни и абсолютно верни партньори по въпроса за приемането на Украйна в НАТО. Всъщност, този проект дори не бива да се определя като „американско-британски”, защото е чисто американски. В същото време, британският проект за геополитическото блокиране на Германия по всички направления, в източна посока, без съмнение, няма конюнктурен характер и си остава ключов елемент във външната политика на Великобритания, но дори и той не включва присъединяването на Украйна към НАТО, като фундаментално и принципно условие.

В определен смисъл, разширяването на НАТО ограничава британските планове за разделението на Европа. Лондон все още не решил окончателно как ще действа по въпроса за присъединяването на Украйна. Обединяването на Източна и Централна Европа, в рамките на НАТО, не само е непредсказуемо в геополитически и геоикономически аспект, но може, в средносрочна перспектива, да се окаже важно условие за включването на Русия в стратегическите планове на силно европеизираната НАТО, накъдето ще тръгнат нещата, ако „Голямата европейска игра” бъде загубена от британците и американците, пък дори и само частично. Трансформацията на НАТО в система, в която ще се реализират европейските измерения на пакта, би била катастрофа за британската и американска политика. И това най-много повишава геостратегическото значение на Украйна, макар че в същото време я прави и по-уязвима на международната сцена.

Германският и руският фактори

Германия се опитва да направи „последния скок” по пътя към излизането си на международните политически простори, освобождавайки се от „статута” на политическо „джудже”. И това съвсем не е план, изработен от Ангела Меркел, а е стратегическа линия на приемственост в германската политика. Засега обаче, Германия, заедно с малобройните си, но пък предани, съюзници в Европа няма да пречи на развитието на „Голямата европейска игра” (докато въпросната цел не бъде постигната). Германия последователно, макар и невинаги успешно, гради своята „икономическа империя” в Европа, привличайки в сферата си на влияние повечето държави от Централна и Източна Европа, т.е. в регионите, където и се налага да води ожесточена борба с американско-британския „блок”. В тези региони няма нито една държава, освен Полша, която да не е склонна да влезе в немската икономическа зона, най-малкото защото те просто нямат друга алтернатива, особено по отношение на инвестициите. Впрочем, Полша също не може да игнорира предимствата на икономическото сътрудничество с Германия. Истината е, че резултатите от приемането на централноевропейските държави в НАТО и ЕС облагодетелстваха, най-вече, Германия, а не някоя друга държава. При това демократичният и хуманитарен потенциал на сегашната германска държава не позволи на противниците и да заложат на неприятните исторически реминисценции от миналото, свързани с германската експанзия на Изток.

Що се отнася до ролята на руския фактор в Европа, тя е твърде преувеличена от политическата пропаганда. На практика, Русия не оказва чак толкова силно влияние върху реалностите в Европа, както това се представя от медиите. Русия няма възможност да изнася другаде такива огромни обеми природен газ, освен за Европа, където наличието на развити и платежоспособни партньори и гарантира сигурни и стабилни приходи.

Дестабилизирането на износа на енергоносители и суровини в Европа би нанесло непоправима икономическа и политическа вреда на Русия. Германия заема приоритетно място във външноикономическите отношения на Русия - само германското машиностроене и инвестиции са в състояние да гарантират модернизацията на руската индустрия. Германия и Франция биха могли да не акцентират върху ролята си за неприемането на Украйна и Грузия в НАТО, като по този начин си „измият ръцете” и се престорят, че няма как да не проявят солидарност със своите атлантически съюзници. На практика, това не би довело до сериозни промени в геоикономическата сфера, както и в отношенията с Русия, но ако все пак нещо би се променило, то щеше да е за кратко. След известно охлаждане на отношенията с европейците, Русия би се принудила да ги възстанови на предишното равнище. Тоест, европейците просто използваха изключително удобен пропаганден прийом за да обяснят позицията си по разширяването на НАТО.

Украйна и Южен Кавказ в „Голямата европейска игра”

В актуализираното политическо пространство, както и преди, най-драматична роля играят Украйна и Южен Кавказ, имайки предвид усилващото се геополитическо значение на Черноморския регион. В тези зони Европейският съюз (т.е. най-вече Франция и Германия), без все още да разполага с „предсказуеми” партньори, се опитва да формира нови отношения. Предишните подходи, заключаващи се в отказа да се подкрепи политиката на САЩ, като начин за ограничаване на влиянието им, вече не могат да се смятат за адекватни. Всъщност, САЩ въобще не са заинтересовани от подкрепата на водещите европейски държави, тъй като им е напълно достатъчна британската подкрепа, затова пасивната роля на европейците вече не може да ограничи американския натиск в Източна Европа. Събитията от миналата 2008 само още по-отчетливо очертаха проблемите и заплахите в региона, включително и в Южен Кавказ и в тази връзка ЕС се опитва да провежда нова политика, която обаче ще има не по-малко конфронтационен характер спрямо САЩ, отколкото предишната.

Така, Германия, която (като никоя друга европейска държава) е заинтересована да не допусне геополитическото си блокиране от Изток, активно се включи в „Голямата европейска игра”, в която на Украйна се отрежда една доста съмнително роля. Наред с това обаче, възниква проблемът за „внедряването” на Германия в Украйна, където немският капитал вече разполага с водещи позиции, поставяйки си още по-амбициозни задачи. На практика, Германия, след като дълго време декларираше подкрепата си за Украйна, отказа да подкрепи присъединяването и към НАТО. Разбира се, украинският елит не е готов, пък и няма възможности за ответна реакция спрямо Германия и Франция. Проблемът е, че самите европейци не могат да не лансират „алтернативни” предложения към Киев, които (по модела на европейско-турските отношения) да включват например участието на Украйна в различни мероприятия на Европейските въоръжени сили и, което е най-важното,  оказване на помощ и развитие на икономическите отношения, както и предоставянето на благоприятен визов статут. Тоест, Германия и заинтересованите европейци очевидно са стигнали до извода, че интересите им в Украйна не са застрашени от нищо и, че имат какво да предложат на тази страна. Затова е напълно възможно скоро да започнат преговори за нов етап в развитието на отношенията между ЕС и Украйна.

Ако анализираме основните политически и геополитически „предпочитания” на европейците (и, най-вече, на Франция и Германия) по отношение на Украйна, ще стигнем до следния извод. В геополитически формат, европейците виждат бъдещето на Украйна като неутрална държава, като този статут бъде закрепен и в нейната конституция. Що се отнася до управлението и, наличието на толкова крайни „полюси” в местния политически спектър (т.е. групировките около Юшченко и Янукович, които се възприемат в Европа като, съответно, дясно-националистическа формация и консервативно-олигархична група, интегрираща „левия проект”) никак не устройва европейците. Затова и най-приемливия за Европа украински политик е Юлия Тимошенко.

Южен Кавказ е не по-малко проблемен регион, макар че за сигурността на Европа Украйна, разбира се, има приоритетно значение, още повече, че в момента тази страна е изправена пред реалната перспектива да се разпадне на две, съпоставими по територия и население, държави. Затова ЕС вече се опитва да не губи време и да форсира курса към политическо, икономическо и институционално сближаване с държавите от Южен Кавказ. В тази връзка възникват немалко въпроси, най-важният сред които е, кого Европа ще предпочете за свой основен партньор в реализацията на кавказката си политика – САЩ или Русия. Що се отнася до такива държави, като Турция и Иран, те биха могли да се превърнат в такива партньори, но само на думи, а не на практика. Най-вероятно е, ЕС да предпочете да лавира между Вашингтон и Москва, но в същото време ще се стреми да провежда самостоятелна политика в Южен Кавказ.

При това разположение на силите, няма как да не се предвиди и политиката на Великобритания, която ще се опита да заеме позицията на „диригент”, опитвайки се да неутрализира политиката на европейското „ядро”. На първо време, между тези три сили едва ли ще бъде актуална дискусията за характера на управляващите режими в страните от региона, но този въпрос не може да не бъде повдигнат, което пък ще провокира допълнителни спорове между така очертаните външни играчи. В тази схема на конкурентна, ако не и конфронтационна, борба в Южен Кавказ, Европа претендира за ролята на самостоятелен и ключов „полюс”, затова и външното влияние в региона ще се прокарва именно в рамките на „Голямата европейска игра”.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

Посещението на вицепрезидента Джо Байдън в Грузия и Украйна, през втората половина на юли т.г., донякъде даде отговор на и въпроса за резултатите от приговорите по време на визитата на президента Барак Обама в Москва, в началото на същия месец. Самият факт, че Байдън посети тези две държави потвърждава привързаността на САЩ към принципа, че Русия няма право на собствена сфера на влияние, както в Украйна и Грузия, така и в цялото постсъветско пространство.

Тази готовност на американците да се противопоставят на руснаците по един въпрос, представляващ фундаментален проблем на руския национален интерес, изисква по-задълбочен анализ, тъй като, поне на пръв поглед, подобно поведение е твърде рисковано. В интервюто си за „Уолстрийт Джърнъл” от 26 юли, Байдън даде известна представа за аналитичната основа, върху която се гради „руската” геополитика на президента Обама. В него, той заяви, че САЩ силно недооценяват положението си, добавяйки, че на Русия тепърва ще се наложи да вземе редица много трудни и добре премерени решения. Намалява числеността на руското население, икономиката отслабва, а банковият сектор и банковата структура едва ли ще оцелеят през следващите двайсет години. Според Байдън, Русия се е оказала в ситуация, когато светът наоколо се променя, докато тя упорито се държи за миналото, което не може да и гарантира устойчив икономически ръст.

Приемствеността в американската геополитика

Руснаците обвиняват САЩ, че подкрепят проамериканските сили в Украйна, Грузия и другите постсъветски държави, под предлог че защитават демокрацията. Те смятат, че целта на Вашингтон е да обкръжи страната им с мрежа от проамерикански държави, което би застрашило бъдещето на Руската Федерация. Руските военни действия в Грузия, през лятото на 2008, трябваше да внушат на САЩ и бившите съветски републики, че Русия няма да търпи подобни промени и е готова да обърне процеса, включително с военна сила, ако това се наложи.

След юлското си посещение в Москва, Обама изпрати Байдън в двете най-чувствителни точки на бившия Съветски съюз – Украйна и Грузия, за да даде знак на руснаците, че САЩ няма да се откажат от стратегията си, въпреки руското военно превъзходство в региона. В дългосрочна перспектива, САЩ са много по-силни от Русия и в този смисъл Байдън беше прав, споменавайки руските демографски проблеми, като принципно важен фактор за бъдещия упадък на Москва. Днес обаче, разположението на руските военни сили по границите на страната очевидно благоприятства реализацията на интересите на Русия, а мащабното разгръщане на американските сили в Ирак и Афганистан ще попречи на САЩ да се намесят, ако Москва реши да отправи директно предизвикателство към проамериканските правителства в бившите съветски републики.

Въпреки това, посещението и изказванията на Байдън показват, че администрацията на Обама не се отказва от позицията на САЩ спрямо Русия, която не се е променила от времето на Роналд Рейгън насам. Както е известно, Рейгън смяташе, че най-голямата руска слабост е икономиката и вярваше, че колкото по-силен натиск се оказва върху руската икономика, толкова по-лесно ще може да бъде постигнато споразумение с Москва по основните геополитически въпроси. А също, че колкото по-големи отстъпки направят руснаците по тези въпроси, толкова по-бързо ще отслабва влиянието им в Източна Европа. Както и, че ако Горбачов удовлетвори американското искане и разруши „стената” (не просто Берлинската, а тази между Западна и Източна Европа), СССР ще се разпадне. От времето на администрацията на Рейгън, в своеобразна фикс-идея, не само за САЩ, но и за НАТО, Китай и Япония, се превърна увереността, че слабостта на руската икономика не дава възможност на страната да играе ролята на значителна регионална, да не говорим за глобална, сила. Тоест, независимо от желанията на Русия, Западът може сам да определя какви ще са отношенията му с нея, т.е. да действа по същия начин както например спрямо Сърбия или постсъветските държави. Наистина, през 90-те години Русия беше парализирана.

Байдън обаче твърди, че с каквито и регионални предимства да разполага Русия, нейната икономика, в крайна сметка, се разпада и затова тя не бива да се приема насериозно. Така той публично посочи нещо, което нямаше право да посочва, тъй като няма никакъв смисъл Русия да бъде унижавана. Сега вече руснаците са съвсем наясно, какво точно означава „презареждането”, за което толкова често говори Обама: всъщност, САЩ им предлагат „презареждане” обратно към епохата на 80-те и 90-те години.

Презареждането от 80-те и 90-те години

За да прогнозираме руската реакция е важно да осъзнаем, как човек, като руския премиер Владимир Путин, вижда събитията от 80-те и 90-те години на миналия век. В края на краищата, Путин е бил офицер от КГБ при управлението на Юрий Андропов, който дълго време ръководи тази институция, а след това за кратко време беше и генерален секретар на КПСС. Както е известно, Андропов бе истинският архитект на „гласността” и „перестройката”. Именно в КГБ първи стигнаха до извода, че Съветският съюз се срива. Което е разбираемо, защото само там разполагаха с точна представа за ситуацията.

Стратегията на Андропов предполагаше да се премине от „усвояването” на технологии по пътя на шпионажа (каквато вероятно е била и мисията на Путин, като офицер от разузнаването в Дрезден) към един по-формален (т.е. нормален) процес на технологичен трансфер. За да склони Запада да изнася технологии и да инвестира в Съветския съюз, Москва трябваше да направи сериозни отстъпки в сферата, която беше най-важна за Запада. Тоест, за да получат онова, от което се нуждаеха, Съветите трябваше да „понижат градуса” на студената война.

Така, цената на „гласността” беше намаляването на заплахата срещу Запада. Много по-важна част от пъзела обаче бе „перестройката” – т.е. преструктурирането на съветската икономика. Именно там бяха съсредоточени най-големите рискове, тъй като цялата обществена и политическа структура на Съветския съюз се базираше на командната икономика. Тази икономика обаче, вече не можеше да функционира, затова без „перестройката” всички инвестиции и трансфер на технологии щяха да се окажат безсмислени. Съветският съюз, просто нямаше да може да ги „усвои”.

Бившият съветски лидер Михаил Горбачов беше комунист (което, както ми се струва, сме склонни да забравяме) и последовател на Андропов. Той не призоваваше към либерализация, просто защото я смяташе за ценност, а защото виждаше в нея средство за постигане на поставената цел. А целта беше спасяването на Комунистическата партия, а заедно с нея – и на съветската държава. Освен това Горбачов беше наясно, че двойната задача – едновременно да се правят геополитически отстъпки на Запада и да се провежда, отгоре надолу, икономическа революция, вътре в страната, съдържаше риск от гигантска дестабилизация. Тъкмо на това разчиташе Рейгън  и тъкмо това се опитваше да избегне Горбачов. В крайна сметка обаче, той провали проекта на Андропов. Съветският съюз се разпадна, а заедно с него и Комунистическата партия.

Последва десетилетие на икономически ужас – поне повечето руснаци си спомнят за този период именно така. От гледната точка на Запада, разпадът изглеждаше като либерализация. От руска гледна точка обаче, Русия смени статута си на бедна велика държава срещу този на още по-беден геополитически инвалид. За руснаците, експериментът се превърна в двоен провал. Руската империя се върна към границите си от ХVІІ век, а икономиката стана още по-неефективна, ако не броим малцината олигарси и прозападно настроени политици, окрали всичко, до което можаха да се доберат.

Руснаците и особено Путин извлякоха съвсем други поуки от това десетилетие. Така, докато Западът смята, че икономическата недееспособност е довела до краха на Съветския съюз, Путин и колегите му стигнаха до извода, че Русия е пострадала най-вече заради опитите да се справи с икономическата недееспособност чрез мащабни реформи. Според Путин,  не е задължително икономическият просперитет и националната мощ винаги да вървят ръка за ръка, поне в руския случай.

Руската мощ, със или без икономически просперитет

През по-голямата част от историята си (и по време на царете, и на комунистите), Русия се намира в състояние на икономическа катастрофа. Както вече посочих в някои от предишните си анализи (вж. статията на Дж. Фридмън в бр.5/08 на „Геополитика” – б.р.) географското положение на Русия има редица слаби места. Руската география, плашещите проблеми с инфраструктурата и демографската структура на страната – всичко работи против нея. Само че стратегическата мощ на Русия никога не е съвпадала с икономическото и благосъстояние. Както е известно, след Втората световна война руската икономика е разрушена и така и не се възстановява напълно. Въпреки това, глобалната мощ на Русия си остава огромна. Ако видим как, от 1600 до идването на власт на Андропов, съкрушителната бедност успешно се съчетава с неоспоримата мощ на Русия, става ясно, че гледната точка на Путин вероятно има основание.

Проблемите от 80-те години са резултат не толкова на вътрешните икономически слабости, а и на отслабването и корумпирането на комунистическите партии при управлението на Леонид Брежнев. С други думи, по времето на Йосиф Сталин, Съветският съюз също е пример за икономически провал. Но германците правят огромна грешка, като бъркат съветската икономическа слабост с военна.

По време на студената война, САЩ не допускат подобна грешка. Те са наясно, че съветската икономическа слабост не се отразява върху руската стратегическа мощ. Москва може и да не е в състояние да гарантира покрив над главата на всичките си граждани, но огромната и военна мощ е факт.

Факторът, който превръща икономическия инвалид във военен гигант е политическата власт. И царете и компартията твърдо контролират обществото. Което означава, че Москва може да насочва производствените ресурси от потребителската сфера към военно-индустриалния си комплекс, потискайки всяка съпротива срещу това. В държавата, управлявана с авторитарни средства, неудовлетвореността от икономическото състояние не води автоматично до промяна в политиката или до военна слабост (поне, в краткосрочна перспектива). Огромен дял от БВП може да бъде изразходван за военни цели, дори ако подобно използване на наличните ресурси е неефективно.

Както е известно, царете масово използват репресии, но царският режим рухва едва когато, по време на Първата световна война, въстава самата армия. При Сталин, дори в най-тежките моменти на Втората световна война, няма бунтове в армията. Тоест, и при единия, и при другия режим икономическата недееспособност се  приема като неизбежна цена за стратегическата мощ на страната.

От гледната точка на Путин, който нарече разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа трагедия на съвременността, проблемът не е в икономическата недееспособност. Според него, причината за краха на СССР е опитът изцяло и едновременно да се промени радикално и вътрешната, и външната политика на страната. Като този крах не бе последван от икономическо възраждане.

Вероятно, Байдън не е искал да злорадства за сметка на Русия, но истината е, че успешно успя да накара всички да осъзнаят, в какво вярва Путин. А той е убеден, че Западът и, най-вече САЩ, са провокирали разпадането на Съветския съюз с помощта на политиката, разработена от администрацията на Рейгън, както и че тази политика си остава същата и при администрацията на Обама.

Не е съвсем ясно, дали Путин и руският президент Дмитрий Медведев наистина не са съгласни с изводите на Байдън, защото спадът в руската икономика е реалност. Несъгласие би могло да има само в един аспект. Имайки предвид политиката, провеждана от Путин, руският премиер би трябвало да е сигурен, че има начин да се пребори с този спад. В краткосрочна перспектива, той действително би могъл да разполага с подобен механизъм и тъкмо това са онези „временни възможности”, за които намеква Байдън. В дългосрочна перспектива обаче, въпросът въобще не опира до радикалното подобряване на икономическото състояние – в една толкова голяма страна с толкова малко население, това би се оказало твърде сложно, ако въобще е възможно. Решението е по-скоро в това да се приеме руската икономическа слабост, като нещо обичайно за страната и се формира режим, който да позволи на Русия да си остане велика държава, въпреки това.

Много е рисковано да се съди за икономическия потенциал на Русия по стратегическата и мощ. Разбира се, именно така беше през 80-те и 90-те години, но Путин направи необходимото за да се избави от тази зависимост. На пръв поглед, подобни усилия биха изглеждали напразни, но в руската история това разделение е по-скоро правило. Обама, както изглежда, го разбира, поне донякъде, след като се опита да противопостави Медведев (който, както изглежда е по-малко традиционен политик) на Путин (който изглежда по-традиционен), но не мисля че това е жизнеспособна стратегия, защото нещата тук не опират до личността на руските политици, а до геополитическите нужди на Русия.

Както изглежда, Байдън смята, че стратегията на Рейгън спрямо Русия може да се възпроизвежда до безкрайност. Аз обаче смятам, че това е възможно само докато руският режим не заяви с пълна сила за себе си и, с помощта на службите за сигурност, не осъществи разделянето на икономическия от военния ръст. Тоест, стратегията на Байдън ще работи докато това не се случи. Само че в руската история наличието на подобно разделение е правило, а последните 20 години просто бяха изключение от него.

Стратегията, предполагаща че руснаците отново ще разделят икономическата от военната мощ, изисква друга реакция от Америка, а не продължаване на „натиска под критичната черта”. Тя изисква САЩ бързо да сложат кръст на „временните възможности”, открили се пред Русия в резултат от американската война със света на исляма, а натискът върху Русия да бъде максимално засилен, още преди руснаците да преминат към пълномащабно настъпление и бързо превъоръжаване.

Иронията е в това, че в дългосрочната перспектива на следващите поколения, няма кой знае какво значение, дали Западът ще продължи да оказва натиск върху Русия, и то заради още един фактор, споменат от Байдън: намаляването на руското население. Демографската ситуация в Русия неизменно се влошава от Първата световна война насам, като това е свързано най-вече със спада в нивото на раждаемостта. Тази бавна деградация се трансформира в истински колапс, през 90-те. Днес нивото на раждаемост в Русия е значително по-ниско от явно по-високото равнище на смъртност – броят на петдесетгодишните там вече е по-голям от този на тинейджърите. Русия може да остане велика държава и без стабилна икономика, но нито една държава без достатъчно многоброен народ не може да претендира за величие. Само че дори и една толкова ужасна демографска ситуация, като тази в Русия не може да промени страната само за една нощ. Днес на световната сцена отново е дошло времето на Русия и това време (равняващо се на живота на поне едно поколение), което ще се изисква за спирането на нейния възход, може да се окаже много болезнен период за американците.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

През последните месеци, американската администрация продължава да демонстрира нарастващ интерес към региона на Южна Азия, доказателство за което беше и посещението на държавния секретар Хилари Клинтън в Индия, през втората половина на юли. Пред своите домакини, тя потвърди желанието на САЩ да „разширят и задълбочат нашите отношения”.  В тази връзка, от особено значение са следните американски инициативи: т.нар. „отбранителен пакт”, съгласно който Вашингтон ще предоставя на Делхи високотехнологична продукция с военно предназначение; изграждането на две АЕЦ с американски реактори; фактическият отказ на САЩ и занапред да обвързват развитието на двустранното сътрудничество в сферата на ядрената енергетика с искането Индия да подпише Договора за неразпространение на ядреното оръжие.

Тоест, става дума за стартирането на достатъчно мащабна американска стратегия в Южна Азия, в която (както се надяват в Делхи) Индия ще играе решаваща роля. На Вашингтон обаче се налага, да действа в контекста на все по-усложняващо се силово „уравнение”, както в Южна Азия, така и на съседните и територии.

От няколко години насам, експертите определят Южноазиатския регион като зона на остро кризисно развитие. Остротата и противоречивия характер на социално-политическите процеси в Южна Азия, в крайна сметка, са свързани с това, че към продължаващото вече дълги десетилетия драматично развитие на отношенията между най-големите държави от региона – Индия и Пакистан (които се влошиха още повече след трагедията в Момбай, в края на 2008) се прибави и изострянето на вътрешнополитическата ситуация в самия Пакистан. Последната се усложнява не само от специфичните проблеми на страната, но и от намесата (пряка или косвена) на нерегионални сили в социално-политическите процеси в Южна Азия (1).  Става дума най-вече за продължаващото присъствие на експедиционния корпус на НАТО (доминиран и ръководен от САЩ) в Афганистан, макар дори американските военни да признават, че опитите за „умиротворяване” на тази страна напоследък изглеждат все по-безперспективни.

Силовият „квадрат” на южноазиатската криза

Повишеното внимание на САЩ към Южна Азия е непосредствено свързано с изместването на тежестта в осъществяваните от тях военно-политически операции от Ирак към Афганистан. При това, както признават във Вашингтон, евентуален повторен неуспех на американските военни, за сравнително кратък период от време, би имал крайно неблагоприятен „демонстрационен ефект” върху позициите на Съединените щати в света. В така очерталото се сложно стратегическо „уравнение”, специфична роля е отредена на Пакистан. Официалните представители на американската администрация подчертават, че обемът на военната и друга помощ за тази страна ще зависи от готовността на Исламабад да се противопостави успешно на Ал Кайда на собствената си територия. Така, Конференцията на страните-донори за отпускане на финансова помощ за Пакистан, провела се в Токио, през април 2009, приключи с обещанието за предоставяне на 5,28 млрд. долара на Исламабад, с цел „спасяване на националната икономика”. През следващите две години, САЩ и Япония например, планират да предоставят по 1 млрд. долара на пакистанското правителство за възстановяване на икономиката, докато обемът на финансовата помощ от Саудитска Арабия ще достигне 700 млн. долара, а от ЕС – 640 млн. долара.

Усещането за неизбежния колапс на пакистанската икономика, с всички произтичащи от това геополитически последици, нарастващото недоволство на американското общество от „безкрайната и безперспективна” война в Афганистан, както и редица други фактори, принуждават Запада, и най-вече САЩ, отново да се върнат (пък макар и вече в новите условия) към идеята за Пакистан като „фронтова държава в борбата с ислямския екстремизъм”. Тази идея достатъчно образно беше формулирана от специалния пратеник на американския президент за Афганистан Ричард Холбрук: „Терористите от Западен Пакистан планират деструктивни действия из целия свят, затова наш дълг е да укрепваме позициите на пакистанското правителство”. Според него, общият обем на помощта на Пакистан може на нарасне до 50 млрд. долара. Самата американска администрация, планира през следващите пет години да подпомага Пакистан с 1,5 млрд. долара годишно. Разсъждавайки за обвързването на тази помощ с определени политически условия, които Пакистан следва постоянно да изпълнява (за което споменахме по-горе), експертите обаче отбелязват, че пакистанските власти вече са наясно, как могат да оказват реално влияние върху Пентагона и институциите за сигурност на САЩ, като по този начин намаляват ефективността на политическия натиск на Вашингтон върху Исламабад. Впрочем, американските власти се опитват да оказват натиск върху управляващите в Пакистан и с посредничеството на разполагащите с определени позиции в тази страна Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, които са сред най-големите донори на Исламабад.

Администрацията на Барак Обама разглежда Пакистан и Афганистан като единно геополитическо пространство (AfPak, според терминологията на американските военни експерти), затова своеобразно „ядро” на стратегията на САЩ в региона е „афганизацията” на войната, продължаваща вече почти осем години. Смисълът на понятието „афганизация” (очевидно сродно на „виетнамизацията” от 70-те години на ХХ век) е намаляване на загубите, които понасят частите на НАТО в Афганистан, с цел до 2011 (когато стартира следващата кандидат президентска кампания в САЩ) да бъде „успокоено” американското обществено мнение. Според американските експерти, тази дългосрочна цел може да бъде постигната в рамките на реализацията на „двойнствената” стратегия, предвиждаща подпомагане победата на „умерените” сили в Движението Талибан над техните „радикални и непримирими” противници (макар мнозина да поставят под съмнение подобно разделяне на привържениците на политическия ислям) и „изтласкването” от Афганистан на чуждестранните „моджехидини”, тясно свързани с Ал Кайда.

Доколко утопични са тези сметки, косвено показва следното изказване на иранския външен министър Манучер Мотаки, направено по време на Конференцията на донорите в Токио: „регионалният подход е необходим, по отношение на формата, съдържанието и организацията на преговорите, които, на свой ред, следва да се определят от държавите от региона, а не от външни сили”. Тоест, регионалният подход към южноазиатската криза автоматично изключва „едностранния” подход на САЩ към афганистанско-пакистанското „урегулиране”, към който се придържаха американците през последните седем години. В същото време обаче, липсват каквито и да било признаци, че САЩ са склонни да изоставят този подход.

Като цяло, Пакистан запазва стратегическото си значение в системата от приоритети на американската външна политика в Южна Азия. Вътрешната нестабилност в тази страна сериозно безпокои американските стратези, които напоследък определят като една от основните задачи съхраняването на съществуващата политическа система в Пакистан. Както е известно, предишната администрация на САЩ настояваше за ускорена демократизация на пакистанското общество без да отчита вътрешните условия за либерализация на институциите и практиките на масово политическо участие, с което допринесе немалко за изострянето на целия комплекс от противоречия, характерни за развитието на тази държава. Управляващият елит така и не съумя да превърне Пакистан в истинска национална държава, т.е. да интегрира т.нар. малцинства, представляващи около 40% от населението, в структурите на икономиката, властта и политиката. Недостатъчно развитите хоризонтални връзки (т.е. взаимозависимостта на регионите, на независима от централната власт основа), предопределят устойчивата тенденция към военно-авторитарно управление (от общо 61 години на независимо съществуване, през 33 властта в страната е била в ръцете на армията). През тези години и особено при управлението на генерал Зия ул-Хак (1977-1988), военните, без да разполагат с ясна социално ориентирана икономическа политика, акцентираха върху развитието на „ислямската идентичност”, използвайки идеите на радикалния ислямизъм като външнополитически инструмент, както и за консолидиране на пакистанското общество.

Втората стратегическа грешка на военния (а, отчасти, и на гражданския) елит беше надценяването значението на геополитическото положение на Пакистан за САЩ, което до голяма степен (макар и в скрита форма) обясняваше запазването на военното управление и блокирането на развитието на демократичните институции и съответните практики в страната. Неизбежен резултат от подобна траектория на общественото развитие е и сегашната уязвимост на пакистанската политическа система от периодично повтарящите се икономически кризи и бързото укрепване позициите на политическия ислям, практически, във всички провинции. Нарастването на влиянието на ислямистите е факт в такива, силно различаващи се по степента на социално-икономическото си развитие, територии, като проспериращият Пенджаб, от една страна, и традиционалистката Северозападна гранична провинция – от друга. Показателно е, че ислямистите се ползват с подкрепата на значителна част от заможните слоеве на пакистанското общество, включително на „уестърнизираните” му сегменти. В същото време е налице реална възможност за обединяване на „десни” и „леви” на основата на антиамериканизма. С други думи, тенденциите в развитието на масовото съзнание определено затрудняват американско-пакистанското стратегическо партньорство. Може да се каже, че в момента Пакистан не разполага с потенциал за осъществяването на самостоятелен и дългосрочен политически курс в Южна Азия. Тоест, Пакистан очевидно представлява слабото звено на оформилия се  в региона „силов квадрат” (включващ, освен него, Индия, САЩ и Китай), което постоянно дестабилизира тази геополитическа конструкция. Затова, освен решаването на собствените си стратегически задачи, САЩ, Индия и Китай са принудени да съобразяват действията си с необходимостта да бъде запазено единството и териториалната цялост на Пакистан.

В тези условия, със сериозни трудности при преследването на своите интереси се сблъсква и Индия, която активно се стреми да извлече максимална полза от подобряването на отношенията си със САЩ. Така, в началото на 2009, се появиха редица фактори, пречещи за развитието на отношенията в Южна Азия по „индийския сценарий”:

- Смяната на американската администрация, на фона на задълбочаващата се финансово икономическа криза. Барак Обама и екипът му съзнават първостепенното значение на американско-китайските отношения за стабилизирането на икономическата система на САЩ, което обективно ограничава възможностите на Индия да постигне целите си в региона, особено по отношение на Пакистан. Освен това, сегашната администрация в Белия дом, базира южноазиатската си политика на презумпцията, че Китай разполага със значително влияние в Пакистан, имайки предвид и икономическите, и военно-техническите аспекти на китайската външна политика по това направление.

- Индийският политически елит е наясно за ограничената ефективност на силовия натиск върху сериозно отслабения в момента Пакистан, тъй като дезинтеграцията на тази държава не отговаря на дългосрочните интереси, както на Пекин и Вашингтон, така и на Делхи. Това очевидно обяснява и сдържаното поведение на Индия, която разполага с достатъчен потенциал за да осъществява „хирургични военни удари”, след трагичните миналогодишни събития в Момбай, индиректното участие на пакистанските тайни служби в които се смята за „доказано”.

- Осезаемото отслабване на американското военно-политическо влияние в света, което превръща в труднореализуема идеята на част от индийския „стратегически елит” (включително академичната общност на страната) за вписването на Делхи в американоцентричното глобално икономическо и политическо пространство. Показателно е, че погрешният характер на подобни конструкции бе подложен на мощна критика, както от дясно, така и от ляво, по време на последните избори в Индия, през май 2009. При всички случаи обаче, корекцията на осъществявания през последните години външнополитически курс ще изисква време и ще бъде доста болезнен за индийския политически и икономически елит. На Делхи, в частност, ще се наложи отново да проверява баланса в отношенията си с Вашингтон и Пекин, включително отчитайки ролята на Китай в американската политика по време на глобалната криза.

В чисто географски план, Китай не принадлежи към южноазиатския регион, но заради отношенията си със страните в него (Пакистан, Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Непал), някои от които са негови съседи, Пекин активно присъства в това икономическо и политическо пространство. Сред държавите от южноазиатския регион, най-активен външнополитически (и външнокономически) партньор на Китай е Пакистан. Той не само продължава да бъде „балансьор” на Индия, но и неволно се превръща в източник на възможно изостряне на национално-етническите противоречия в най-населената държава в света.

Така, укрепването на позициите на политическия ислям в Пакистан, оказва непрекъснато нарастващо влияние върху положението в неспокойния Синцзян-Уйгурски автономен район на Китай, където е налице пореден бум на сепаратистките настроения. Отчитайки неефективността на централните власти на Пакистан, в усилията им за неутрализиране на ислямистите, Пекин активно развива преките си отношения с регионалните елити на тази страна. Така, наскоро бе сключен договор за икономическо, инвестиционно и културно сътрудничество с властите в Северозападната гранична провинция, който, освен всичко друго, цели ограничаване влиянието на радикалните ислямисти. Китай е готов да посредничи между Индия и Пакистан за подобряване на двустранните отношения, макар че засега индийската страна учтиво, но твърдо, се отказва от подобни услуги. Развивайки отношенията си с Индия, Китай поставя акцент върху форсираното задълбочаване на външноикономическите връзки между двете страни, разчитайки, че „териториалният спор” и спомените на индийците за войната от 1962 постепенно ще останат в историята.

Оценявайки обективно действията на Пекин в Южна Азия, редица индийски външнополитически и военни анализатори са принудени да признаят, че:

-          сегашната китайска политика не е логично продължение на геополитическата активност на императорски Китай, а по-скоро цели укрепване на собствените позиции в съседните региони, още повече, че през последните шест-седем години в Южна Азия е налице очевидна военно-политическа активизация на САЩ;

-          действията на китайските власти са просто опит за „мекото обратно сдържане” на определени, тревожещи Пекин, външнополитически инициативи на Вашингтон, като например идеята за „съюза на четирите демокрации” от Азиатско-Тихоокеанския регион (т.е. антикитайската коалиция между САЩ, Япония, Индия и Австралия).

Като цяло обаче, китайско-индийските отношения се характеризират с взаимна коректност, прагматизъм и стремеж и на двете страни да мислят в категориите на външнополитическата перспектива.

Заключение

Очертаният по-горе „силов квадрат” не е устойчива политическа конфигурация, а възникнала в конкретните условия в Южна Азия, през 2008-2009, комбинация на сили и интереси, отразяваща основните тенденции в регионалната политика. В същото време, това сложно „уравнение”, макар и да не решава основните проблеми на южноазиатските държави, определено стабилизира регионалната криза, вкарвайки развитието и в приемливи за международната система рамки.

 

Бележки:

  1. През последните години в южноазиатския регион все по-често се включват свързаните с него, исторически и културно, съседни държави – Афганистан и Иран.
  2. Индийските военни обаче, засега не са склонни да приемат подобна логика. Така, в един, сравнително наскоро публикуван от Министерството на отбраната на Индия, доклад не се изключва военен конфликт между Китай и Индия през следващото десетилетие.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Две събития, станали през юли 2009, могат много сериозно да променят съотношението на силите в „енергийната битка за Европа”, която се води от доста години насам. Първото е смяната на властта у нас и фактът, че някои водещи фигури от новото българско правителство изразиха сериозни резерви към големите енергийни проекти с руско участие, засягащи България, включително към смятания за „най-безспорен” измежду тях проект за газопровода „Южен поток”. Както е известно, през май 2009, Русия, България, Гърция, Италия и Сърбия подписаха в Сочи споразумение, което (поне както изглеждаше тогава) трябваше да гарантира решително предимство за „Южен поток” пред всички останали проекти за транзит на енергоносители през територията на Югоизточна Европа.

На 13 юли обаче, в Анкара беше подписано Междуправителствено споразумение за реализацията на конкурентния газпровод „Набуко”, като в церемонията по подписването му взеха участие представители на 17 държави, редица европейски банки и международни организации, включително председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, специалният пратеник на американския президент по енергийните проблеми в Евразия Ричард Морнингстар и еврокомисарят по енергетиката Андрис Пиебалгс. Турция, Австрия, Унгария, България, Румъния и Ирак бяха представени от своите премиери. Грузия се представляваше от президента Саакашвили, а Азербайджан, Сирия и Египет – от енергийните си министри.

Разбира се, следва да споменем, че преговорите, предшествали непосредствено подписването на споразумението, вървяха доста трудно. Турция например, само ден преди заключителната церемония, опита да си извоюва правото да използва по собствено усмотрение 15% от транзитирания по тръбопровода природен газ. В крайна сметка обаче, партньорите на Анкара не склониха да приемат това искане и турската страна бе принудена да се откаже от може би най-привлекателния за нея елемент от проекта „Набуко”. Впрочем, тук е мястото да напомним и, че подобни разногласия се появиха и в навечерието на подписването на споразумението за „Южен поток” през май. Тогава италианската енергийна компания ENI поиска да увеличи дела си в потенциалните газови доставки по този тръбопровод, което доведе до сериозни търкания с Русия.

Параметрите и значението на „Набуко”

Проектът за тръбопровода „Набуко”, оценяван на 8 млрд. долара, трябва да осигури транзита на природен газ към европейските държави, през територията на Азербайджан, Грузия, Турция, България, Унгария, Румъния и Австрия, т.е. заобикаляйки Русия. Експертите са единодушни, че това не е окончателната цена на проекта и посочват, че ако той все пак бъде реализиран, ще се окаже по-скъп поне с 2-2,5 млрд. долара. Предвижда се „Набуко” да стане продължение на вече изградения газопровод Баку-Тбилиси-Ерзурум, като максималният му капацитет ще бъде 31 млрд. куб. м газ годишно. Първоначално обаче, се планира по него да се пренасят между 8 и 15 млрд. куб. м. Основната транзитна държава по маршрута на тръбопровода, с обща дължина 3,3 хил. км, е Турция, през чиято територия ще преминава почти две трети от него.

Според проекта, 400 км от тръбопровода ще преминават през територията на нашата страна, 460 км – на Румъния, 390 км – на Унгария и около 50 км – на Австрия. Планира се строителните работи да започнат през 2010 и да приключат през 2014 („Южен поток” пък би следвало да е готов година по-късно).

В речта си при подписването на споразумението от Анкара, турският премиер Реджеп Ердоган го определи като „исторически момент”, отбелязвайки че тази стъпка поставя юридическата основа за реализацията на проекта „Набуко”. Освен това той изрази надеждата си, че в бъдеще към него могат да се присъединят Русия, а „при появата на съответните условия” и Иран. На свой ред, Ричард Морнингстар потвърди, че „САЩ са силно заинтересовани от реализацията на „Набуко”, подкрепят го изцяло, готови са да поемат ролята си за гарантиране сигурността на тръбопровода и винаги ще са редом до своите партньори”. Освен това, той за пореден път призова всички заинтересовани страни да подкрепят практически проект, тъй като иначе „всички рискуваме да изпуснем историческия момент да реализацията му”, акцентирайки върху необходимостта да се активизира организационното формиране на Международния координационен център на проекта.

Разбира се, опитвайки се да оценим обективно подписването на споразумението в Анкара и подчертавайки значението му като първа практическа стъпка по пътя към реализацията на проекта, не бива да забравяме, че всъщност става въпрос за документ, с който се декларират най-вече намерения. Макар че междувременно, т.е. през септември, започнаха и практическите преговори между държавите-участнички и Управляващия комитет на проекта. Основният им проблем обаче е, че те много трудно могат да доведат до положителен резултат при липсата на задълбочена предварителна експертиза по въпросите за финансовото и суровинно обезпечаване на бъдещия тръбопровод.

В това отношение Анкара възлага определени надежди на САЩ, които не се и опитват да крия заинтересоваността си от изграждането на газопровода „Набуко”. При това американската мотивация е съвсем прозрачна: САЩ биха искали да поставят под контрол газовите находища в Централна Азия и да насочат местното „синьо гориво” по маршрута през Турция към Южна Европа, заобикаляйки Русия. Освен всичко друго, това би дало на американските енергийни гиганти съвсем реална възможност да си осигурят сериозни печалби от газовите доставки. Не е чудно, че съвпадението между геополитическите и търговско-икономически интереси на САЩ превръща „Набуко” в толкова стратегически значим проект за Вашингтон. Ако той се реализира успешно, това ще означава, че САЩ ще могат да влияят върху жизненоважно звено от системата за енергийна сигурност на Европа и то сметка на отслабването на руското влияние в региона.

Привържениците на „Набуко” в турския политически и бизнес елит подчертават следните предварителни данни, получени от експертите. Изграждането на газопровода ще осигури 4,5 млрд. евро инвестиции на турския пазар, както и 10 хиляди нови работни места. 60% от данъците, свързани с работите по проекта на турска територия, ще попаднат в турската хазна. Освен това, САЩ и ЕС не изключват напълно, в хода на успешната реализация на тръбопровода, отново да обсъдят турското искане, Анкара да разполага с 15% от обема на газа, транзитиран по него.

В същото време, Турция, без съмнение, ще реализира стратегическия план на сегашното си ръководство за диверсифициране на източниците на природен газ, намалявайки зависимостта от руските енергоносители (в момента, 65% от цялото количество газ, внасяно в Турция, идва от Русия), и за укрепване статута на страната като влиятелна регионална сила и ключова транзитна държава за енергоносителите от Централна Азия, предназначени за Европа. Освен това, както подчерта при подписването на споразумението за „Набуко” в Анкара, турският министър по европейските въпроси Егемен Багиш, „газопроводът постоянно ще напомня на Европа за Турция”, т.е. ще се превърне в поредния турски коз на преговорите за присъединяването на страната към ЕС. Освен това, министърът характеризира „Набуко” като „един от най-мащабните проекти, гарантиращи мира и стабилността” и укрепващ позициите на Турция на международната сцена, включително и като „мост” между ЕС и държавите от Изтока, с които Съюзът се опитва да установи по-тесни отношения. „Турция за пореден път демонстрира значимостта си пред Европа” – заяви в тази връзка Багиш. Впрочем, може да добавим, че тази „значимост” успешно се демонстрира не само пред Европа, но и пред Америка. Което е особено важно за турците, предвид сегашното състояние на отношенията им със САЩ.

Проблемите пред „Набуко”

Далеч не всички в Анкара обаче, оценяват толкова оптимистично подписаното през юли споразумение и перспективите за реализацията му. В турските политически и делови кръгове, както и в медиите, се отбелязва, че сериозните проблеми пред „Набуко” остават. Като на първо място се посочва липсата на конкретни договорки за това, с чии природен газ и в какви обеми и срокове да бъде запълнен проектирания нов тръбопровод, както и за източниците на финансирането му. В тази връзка водещите турски медии цитираха руският вицепремиер Виктор Зубков, който по време на посещението си в Германия, в средата на юли заяви: „Не смятаме, че „Набуко” е сериозен конкурент на нашите проекти „Северен поток” и „Южен Поток”. Впрочем, същата позиция неведнъж са изразявали и президентът, и премиерът на Русия”.

Да не забравяме, че засега е налице само едно, и то предварително, споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), която е готова да отдели 1 млрд. долара, като начална сума за реализацията на проекта, през 2010. Във всеки случай директорът на банката Томас Мироу, който присъства при подписването на споразумението за „Набуко”, не направи никакви допълнителни изявления по тази тема, макар че мнозина го очакваха от него.

В това отношение, лансираният от руснаците проект „Южен поток” има някои предимства пред „Набуко”, доколкото разполага както с необходимите количества газ, така и с гарантирано финансиране. В същото време, мнозина анализатори подчертават, че проектът „Набуко” има не само (и дори не толкова) икономическо, а и много важно геополитическо значение. Според авторите на проекта, газопроводът ще може да покрие 5-10% от потребностите на Европа от природен газ. По независими оценки, максималната пропускателна способност на „Набуко” ще достигне 31 млрд. куб. м природен газ годишно. Само че това ще стане едва след приключването на втория етап от строителството на тръбопровода, което, в най-добрия случай, ще стартира през 2014. Дотогава, пропускателната му способност ще варира между 8 и 15 млрд. куб. м годишно, което не може да се сравнява с 31 млрд. куб м, които руският „Южен поток” ще транзитира още на началния си етап, да не говорим, че при достигане на пълната му мощност, по него ще се пренасят по 47 млрд. куб. м годишно.

Съществено в случая е и, че докато газът за „Южен поток” е съвсем реален (т.е. ясно е откъде точно ще дойде), на сегашният етап на „Набуко” може да се говори  само за предположения, пожелания и прогнози. Не може просто така да се игнорира фактът, че проектът „Набуко” страда от липсата на необходимия обем газ за запълване на капацитета му и е зависим от доста несигурни (в геополитически план) доставчици и транзитни държави. Освен сеизмичните зони и трудния релеф, характерни за значителна част от маршрута на „Набуко”, налице са и сериозни геополитически проблеми, които няма как да не тревожат европейците (а това означава и нас, българите).

В Турция напоследък отново се изостря кюрдският проблем, липсата на дългосрочно решение за който се отразява негативно и върху ситуацията в Северен Ирак. А той, както е известно също се смята за един от потенциалните източници на газ за „Набуко”. Истината обаче е, че макар иракските находища да се охраняват щателно от американските части и техните съюзници, те си остават сравнително лесна мишена за местните терористи. Освен това, както заяви в началото на юли прес-секретарят на правителството в Багдад Али ад-Дабах, „днес страната ни не разполага с достатъчни запаси от природен газ за да се включи в „Набуко”, макар че не може да се изключва това да стане в по-далечно бъдеще”.

В същото време, в качеството си на „транзитна държава”, през последните две години, Грузия даде доста примери за неадекватни действия на политическото си ръководство. На този фон, сред малкото възможности за поне частично запълване на проектния капацитет на газопровода „Набуко” са доставките на природен газ от Иран. Както е известно, тази страна разполага с най-големите в света доказани газови запаси (27,5 куб. м, т.е. 18% от всички световни запаси и 33% от запасите от „синьо гориво” на държавите-членки на ОПЕК). Само че и тук нещата не са толкова прости, както изглежда на пръв поглед. Засега добивът на природен газ в Иран не е особено внушителен – около 460 млн. куб. м в денонощие, като по този показател страната съвсем не е лидер сред основните доставчици на газ в света. Има и нещо друго – Иран никога не е бил и не е крупен износител на природен газ. Страната изнася малко над 15 млн. куб. м на денонощие. За това има две основни причини.

На първо място, огромната част от добивания в страната газ се използва за вътрешни нужди (населението потребява около 360 млн. куб. м в денонощие). В същото време, правителството в Техеран има доста амбициозни планове в това отношение. Така, през 2014 се планира да бъдат газифицирани 93% от домакинствата в 630 ирански градове, както и 18% от селското население в 4200 села в страната. Освен това, големи обеми газ отиват за нуждите на индустриалните предприятия и електроцентралите. Накрая, иранците са принудени да използват значителна част от вече добития природен газ в петролните си находища, като с негова помощ се поддържа високата производителност при добива на петрол (според експертите, това увеличава добивите с 30%), който е основното перо в износа на Иран. Тоест, в страната вече съществува и активно се експлоатира необходимата инфраструктура за износ на петрол, докато необходимата за мащабен износ на природен газ инфраструктура засега липсва.
На второ място, повечето ирански газови находища се намират в южната част на страната – по крайбрежието на Персийския залив и в неговия шелф, т.е. доста далеч от съществуващите и проектираните трасета на газопроводите, включително и от това на „Набуко”. Типичен пример в това отношение е иранското находище „Южен Парс”, разполагащо с огромни запаси от природен газ (13,2 трлн. куб. м, плюс 19 млн. барела газов кондензат), което е разположено в морето, на границата между Иран и Катар. В момента, над 90% от иранския газов добив се осъществява, освен от „Южен Парс”, от такива находища, като „Нар”, „Канган”, „Шанун”, „Варуй”, „Хома” и „Танбак”. Над 60% от газовите запаси на Иран обаче, се падат на все още неразработените находища. Всичко това обяснява парадоксалния факт, че страната не само че почти не изнася, но и внася природен газ от Туркменистан и, от време на време, от Азербайджан. По данни на Бритиш Петролеум, през цялата си история, Иран е консумирал повече природен газ, отколкото е добил от собствените си находища.
Тоест, за да се запълни тръбопроводът „Набуко” с ирански природен газ, трябва едновременно да се случат няколко неща. Като минимум, следва да се появят инвеститори, готови да финансират не само изграждането на тръбопровод, много по-дълъг (с около 1500 км), отколкото е сегашният вариант на „Набуко”, но и разработването на самите находища. В Иран отдавна действат (при това активно) редица европейски енергийни компании и, в частност, италианските ENI и Agip. Освен тях, в разработването на иранските находища участват корейци, французи, малайзийци, датчани, както и руският Газпром. Мнозина потенциални инвеститори обаче, се притесняват от санкциите, които САЩ наложиха на Иран, полагайки максимални усилия за да попречат на чуждестранните инвестиции в иранския енергиен комплекс (оставяме настрана факта, че предишната американска администрация беше обявила тази страна за „парий” и  част от прословутата „Ос на злото”).
В същото време, да не забравяме, че Иран планира, през 2015, да доставя 20 млрд. куб. м природен газ в Индия, 7 млрд. – в Пакистан и 2,3 млрд. – в Армения. Техеран сключи договори за доставка на газ дори с някои от арабските си съседи (с ОАЕ за 14 млн. куб. м в денонощие и с Кувейт – за 8 млн. куб. м). Както се вижда, поне засега, европейското направление не доминира в плановете на иранците.
Междувременно, докато във Вашингтон и Брюксел още се чудят, дали Иран е „държава-парий”, или бъдещ ключов енергиен партньор на САЩ и ЕС, Русия е на път да затвори и последната възможност за запълване капацитета на все още несъществуващия газопровод „Набуко”. В началото на март 2009, по време на посещението си в Техеран, руският енергиен министър Сергей Шматко предложи на иранците да продават част от петрола си през Санкт-Петербургската стоково-суровинна борса и обяви готовността на Москва да сътрудничи с режима на аятоласите за износа на ирански природен газ за Европа. „Ние подкрепяме развитието на руско-иранското сътрудничество, включително в сферата на маркетинга на иранския газ на територията на Европа” – отбеляза министърът.

Потенциалните египетски доставчици също не могат да решат проблема за сигурността и обема на газовия транзит по „Набуко”. Декларациите на високопоставени представители на Азербайджан, Туркменистан и Казахстан в подкрепа на проекта, по различни причини, все още не са подплатени със съответните официални документи, окончателно потвърждаващи готовността им да доставят газ за „Набуко”. Както е известно, Азербайджан се смята за основния потенциален доставчик на газ за „Набуко”. Само че газовите ресурси на страната не са достатъчни за да гарантират необходимите обеми за Европа. Наистина, в Баку планира да променят тази ситуация, като през следващите години започнат да добиват газ от находището „Шах Дениз-2”. Междувременно обаче, правителството подписа с Москва Споразумение за приоритета на Русия при покупката на азербайджански газ. Така че „Набуко” може да получи природен газ от „Шах Дениз-2”, само ако участниците в проекта направят значително по-изгодно, във финансово отношение, предложение на Азербайджан, което засега изглежда малко вероятно.

Що се отнася до Туркменистан, целият предназначен за износ обем природен газ от тази страна и сега се транзитира за европейския пазар (пък макар и през Русия). Напълно възможно е да се увеличи добива му, само че още през 2010 влиза в експлоатация газопроводът за Китай, чиято мощност е 40 млрд. куб. м годишно. Тъкмо това обяснява предпазливите коментари на местните лидери относно възможността по „Набуко” да се транзитира туркменистански газ, „в случай, че се появят някакви излишни количества”. А също и мълчаливият отказ на Ашхабад да изпрати своя делегация при подписването на споразумението от Анкара. Истината е, че партньорството в „Набуко” е по-скоро политически коз за Туркменистан, с чиято помощ страната се опитва да укрепи позициите си в Централна Азия. Междувременно, редица американски компании намекнаха, че са готови да предоставят на Ашхабад допълнителни възможности, с чиято помощ страната да ускори и оптимизира разработката на енергийните си находища.

На фона на всичко това, заявената от туркменистанския президент Бердимухамедов (по време на посещението му в София, в края на август) готовност да продаде на страната ни 2 млрд. куб. м природен газ, е просто поредното от серията подобни обещания, които напоследък Туркменистан раздава с широка ръка и в най-различни посоки (включително за захранване на хипотетичния Трансафганистански газопровод), без обаче да ги обвързва с някакви официални междуправителствени документи.

Много сериозно препятствие пред проекта (с което са съвсем наясно и основните му лобисти) остава и неуточненият правен статут на Каспийско море (в региона напоследък се изостриха противоречията между Азербайджан и Туркменистан за каспийския шелф). Това не само пречи за изработването на конкретния проект за полагане на тръбопроводи по дъното му, но и за разработката на нови находища, без което запълването (пък макар и в минимален обем) на газопровода „Набуко” остава крайно проблематично.

Според анализатора на Иранската информационна агенция (ИРНА) Садък Челеби, с подписването на споразумението от Анкара „на първо място, се демонстрира стремеж за изолирането на Иран и Русия, като се игнорира мнението им при реализацията на регионалните енергийни проекти, а на второ – очертава се комична ситуация: газ няма, но пък вече е подписано споразумение за изграждането на тръбопровод, по който той ще се доставя в Европа. Кой би инвестирал в проект, чиято икономическа целесъобразност е съмнителна? Разбира се, в случая доминират геополитическите съображения, затова и церемонията в Анкара много ми прилича на политическо шоу”.

Впрочем, именно осъзнаването на сложността на всички тези проблеми, обяснява и, защо опитният и прагматичен турски премиер Ердоган, подписвайки споразумението за „Набуко”, призова в него да се включат Русия и Иран. Въпраеки че в същото време напомни: „макар навремето мнозина смятаха проекта за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан за мечта, днес той е реалност и функционира успешно”.

Тук обаче е мястото да напомним, че сегашният обем на транзитирания по него азербайджански петрол (както и количествата, които се товарят на танкерите в пристанището на Джейхан) е на доста ниско равнище, при това с тенденция за още по-нататъшно намаляване. Така, през първата половина на 2009, този обем е намалял с 4%, в сравнение със същия период на 2008, достигайки 17,5 млн. т. По данни на азербайджанската държавна петролна компания (ГНКАР), през юни т.г., от Джейхан са били натоварени 3 млн. т азербайджански петрол, а от въвеждането на тръбопровода в експлоатация (в средата на 2006) до средата на 2009 от Джейхан за били изнесени 85,9 млн. т петрол, което означава, че капацитетът на му е бил запълнен едва наполовина.

Нов етап от битката на евразийското газово поле

Разбира се, подписването на споразумението от Анкара за „Набуко”, независимо от всичките му икономически недостатъци и геополитическата му обремененост, постави началото на нова фаза от изострянето на ожесточената конкурентна битка на евразийското „газово поле”. Битка, която се води най-вече за източниците на енергоносители, задълбочавайки разногласията и влошавайки и без това напрегнатите отношения в триъгълника „доставчици - транзитни държави - потребители”. Днес вече е ясно, че нейният ход, както и изходът и, до голяма степен, ще зависят от политиката на Турция, като ключова транзитна държава, както и от отношенията и с Русия, която е основния доставчик на енергоносители за европейските страни. Между другото, Москва нееднократно декларира, че принципно подкрепя диверсификацията на източниците на енергийните доставки за Европа, подчертавайки обаче необходимостта стриктно да се отчита икономическата ефективност на всеки отделен проект.

От една страна, Турция, на практика, се превърна в основното звено в реализацията на проекта „Набуко”, предвиждащ транзита на енергоносители, заобикаляйки територията на Русия, което очевидно не съвпада с руските интереси. Ясно е и, че имайки предвид всички изброени по-горе аргументи на привържениците на този проект, Анкара, която съзнава също и ценността на евентуалните политически дивиденти, както и икономическите изгода, които би получила (при това, почти без да рискува нищо), нямаше как да се откаже от участието си в него. Макар че имаше известни знаци в тази посока, като например популисткото заявление на турските управляващи, че е възможно да преразгледат решението си за целесъобразността от тази стъпка.

От друга страна, Анкара много държи да задълбочи партньорските си отношения с Москва, които през последните години се развиват изключително успешно, достигайки в енергийната сфера (както твърдят и двете страни) до равнище на стратегическо сътрудничество. Обемът на търговията между Русия и Турция достигна 40 млрд. долара, турските компании продължават да осъществяват мащабни строителни работи на руска територия (стойността на договорите, сключени през последните десетина години надминава 17 млрд. долара), а общият обем на турските инвестиции в Русия надхвърля 5 млрд. долара.

През последните години се очертава и значително повишаване интереса на руските инвеститори към турската икономика. Сериозен потенциал за взаимодействие е налице във военно-техническата и някои други сфери на високите технологии. Добри перспективи за сътрудничество има и в областта на ядрената енергетика. Освен това, двете държави натрупаха уникален опит по време на сътрудничеството си в рамките на проекта „Син поток”, за чиято реализация турският премиер Ердоган специално благодари на руския си колега Путин, по време на разговорите с него, през май 2009, в Сочи. И Анкара, и Москва за заинтересовани от разширяването на капацитета му, включително чрез полагане на паралелен газопровод („Син поток - 2”) по дъното на Черна море и продължаването му, през турска територия, до Средиземно море.

В тази връзка, мнозина анализатори си задават въпроса, как ще продължат да се развиват турско-руските отношения? Някои смятат, че след подписването на споразумението от Анкара за „Набуко” охлаждането в тях е неизбежно. Възможно е обаче, това да се окаже прибързано заключение. Както е известно, в началото на юли, работни посещения в Москва направиха турският външен министър Ахмет Давутоглу и министърът на енергетиката и природните ресурси Танер Йълдъз, като последният бе придружаван от почти всички началници на отдели от своето министерство.

В рамките на преговорите с тях, Русия предложи на Турция да сътрудничи за изграждането на конкурентния на „Набуко” газопровод „Южен поток”. „Надяваме се, че турската страна ще разгледа предложенията ни, като ще се постараем те да станат още по-привлекателни и ясни за нашите партньори” – заяви по този повод руският вицепремиер Игор Сечин, който в края на юли се появи в Анкара, където бе приет от Ердоган и отново се срещна с енергийния министър Йълдъз. Що се отнася до „Набуко”, Сечин констатира, че „е необходимо проектът да бъде икономически целесъобразен, както и да има прагматичен подход, основан на достатъчно трезви предварителни разчети”. На свой ред, Танер Йълдъз потвърди, че Турция не смята двата проекта за конкурентни, като и двата заслужават да бъдат подкрепени, ако това е от взаимна полза и във взаимен интерес, заключавайки, че в крайна сметка, решаваща дума по този въпрос ще имат двамата премиери.

Впрочем, турският министър-председател достатъчно ясно изрази позицията си относно „Набуко” при подписването на споразумението за газопровода в Анкара, през юли. А на 6 август 2009, по време на посещението на руския му колега Путин в турската столица, Ердоган декларира и позицията си по проекта за „Южен поток”. Както е известно, в присъствието на италианския премиер Берлускони (италианският концерн ENI е сред инициаторите на проекта), Ердоган и Путин подписаха протокол за сътрудничество в газовата сфера, с който Турция официално дава съгласие за изграждането на газопровода „Южен поток” в нейните териториални води. Между другото, пак на 6 август, в Анкара беше подписан и протокол за изграждането на газопровода „Син поток -2”, по който руски газ ще се транзитира за Израел, както и протокол за възможното руско участие в проекта за петролопровода Самсун-Джейхан, който ще позволи транзита на петрол от Черно към Средиземно море, заобикаляйки претоварените проливи (Босфора и Дарданелите), и е пряк конкурент на проекта с българско участие „Бургас-Александруполис”.

Покрепяйки реално проекта за газопровода „Южен поток” и продължавайки преговорите за руското участие в изграждането на първата си АЕЦ, Турция има шанс да се настани удобно едновременно „на два стола”, опровергавайки поговорката, че който се опитва да го направи обикновено пада на земята. Ако това наистина стане, то без съмнение ще е голям успех за турската дипломация.

Някои изводи за България

Очевидно е, че подписвайки споразумението от Анкара за „Набуко”, България, Унгария и Румъния, не на последно място, разчитат на транзитните такси, инвестициите и целевите програми на ЕС, както и на останалите, съпътстващи функционирането на газопровода, източници за попълване на своите бюджети. Може да се окаже обаче, че именно тук ги очаква най-голямото разочарование. Защото, както посочват редица западноевропейски енергийни експерти, основното финансиране на работите по изграждането на „Набуко” вероятно ще трябва да се поеме именно от онези държави, през чиято територия ще преминава бъдещият газопровод (и то, което е естествено, още преди в хазната им да са постъпили каквито и да били транзитни такси). Що се отнася до участието на ЕС и европейските финансови институции, то ще се определя в Брюксел и другите големи западноевропейски столици, на базата на собствените икономически интереси и ситуацията в световната икономика, която едва ли ще се подобри сериозно в близко бъдеще.

Нещо повече, според пожелали анонимност висши еврочиновници от Брюксел, цитирани от някои европейски медии, проектът „Набуко” трябва да се превърне във финансово-бюджетен приоритет на заинтересованите от него транзитни държави, тъй като ще им помогне да се почувстват част от обединена Европа и да допринесат за гарантиране на енергийната и сигурност. Тоест, много е вероятно на бедните източноевропейци (в това число и на нас, българите) да се наложи да плащат от собствения си джоб за реализацията на геополитическите проекти (а, може би, миражи?) на чиновниците от Брюксел и Вашингтон. В крайна сметка, важните решения, касаещи големите финансови разходи, се вземат на ниво Европейска комисия (или съответните и подразделения) на основата на консенсуса. А много трудно можем да очакваме, че заетите със собствените си проблеми Испания и Португалия, или пък руските енергийни „партньори” Германия и Италия ще склонят да плащат с парите на собствените си данъкоплатци, за реализацията на икономически недоказани проекти, с единствената цел да провалят конкурентните им руски (но също германски и италиански) проекти „Северен поток” и „Южен поток”.

Затова България едва ли трябва прибързано да поставя под въпрос ангажиментите си по изграждането на газопровода „Южен поток”, наивно разчитайки на приходите от уж по-сигурния „Набуко”. Истината е, че нито „Набуко” е достатъчно реалистичен (особено по отношение запълването на капацитета му) проект, нито пък Москва държи на всяка цена да строи „Южен поток” и затова ще бъде склонна да направи някакви сериозни допълнителни отстъпки към България, както разчитат някои у нас. Според професора от Военния колеж на САЩ Стивън Бленк, в списъка на приоритетите на Кремъл, „Южен поток” отстъпва пред два други големи проекта – усвояването на Амалското и Щокмановото газови находища.

Междувременно, колебанията на България, която е ключова държава за реализацията на проекта, накара някои руски експерти да анализират идеята за преориентацията на „Южен поток” към Румъния. Основният им аргумент е, че „пътят през Черно море до Румъния е със 100 км по-къс, което означава, че подводната част на газопровода ще излезе с 12% по-евтино”. Разбира се, трудно можем да очакваме, че именно Румъния, в чиито елит са налице силни антируски настроения, ще се превърне в „лобист” на „Южен поток”. И все пак... В началото на август, председателят на румънския Сенат Мирча Джоана заяви пред Аджерпрес, че „при реализацията на проектите за изграждането на газопроводите „Набуко” и „Южен поток”, следва да се търси балансирана формула, отчитаща руските интереси”. Според Джоана, самата Румъния трябва да избягва капаните, свързани с избора на енергийните маршрути и да не се превръща в обект на традиционното в подобни случаи геополитическо влияние”.

Тоест, ако не си направи добре сметката, страната ни рискува да излезе от проекта за „Южен поток” без срещу това да има никакви сериозни гаранции, че някой ден, в обозримото бъдеще, ще получава природен газ по тръбопровода „Набуко”. А кратката среща между руския и българския министър председатели, провела се на 1 септември в Гданск, показва че новият ни премиер Бойко Борисов също е наясно с това..

* Център за анализи в енергийната сфера

{rt}

Динамиката на геополитическите процеси в постсъветското пространство през последните години значително повишава интереса и вниманието не само към Русия и провежданата от нея нова геополитика, но и към отделните бивши съветски републики. Една от тях е Република Казахстан, която, с потенциала и с поведението си на международната сцена, се утвърди като стабилен политически субект с нарастваща регионална значимост. Част от фундаменталните характеристики на тази постсъветска република – огромната територия, богатия природно-ресурсен потенциал и значителния брой славянско население, определят нейната роля и място в новата геополитическа архитектура на Евразия.

Известно е, че географските представи за постсъветските републики са все още тясно преплетени с образа на Русия. Това широко разпространено ментално възприятие има своите обективни предпоставки, произтичащи от традиционно силното руско влияние върху тяхното развитие. То се допълва от общата историческа съдба, както и от сходните проблеми и процеси в постсъветската идентификация. В резултат от продължителното съвместно съществуване в рамките на единен държавен организъм, политическите субекти от постсъветското пространство притежават специфични сходства в социално-икономическото и политическото си развитие. В политикогеографски план, те определят съдържанието на евразийския макрорегион, отъждествяващ се с пространството на бившия СССР. Обхванат от процеси на дълбоки социално-политически промени и, същевременно, осъществяващ преки взаимодействия с останалите макрорегиони от Евразия (европейския Запад, ислямския свят, азиатския Изток), евразийският регион се отличава със сложни процеси на вътрешна стабилизация. Със създававането на условия за гранична комуникативност, след разпадането на Съветския съюз, новите независими държави в него стимулират процесите на вътрешна регионализация, обособяващи субрегионалните измерения в  географската им принадлежност. В това отношение, Казахстан е част от евразийския регион, но определящо значение за неговото местоположение има пространството на Централна Азия.

Централна Азия: проблеми на пространственото дефиниране

Поради нееднозначните тълкувания на пространствения обхват на Централна Азия, в чиито преки географски координати попада и Казахстан, в началото бих искал да откроя причините за съществуващите в литературата и обществените представи разнообразни възгледи и дефиниции за понятийното й разбиране. В тесен смисъл (главно обществено-политически), терминът Централна Азия в съвременността се използва като обединяващо понятие за петте нови тюркоезични държави на изток от Каспийско море, появили се след разпадането на СССР: Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. В по-широк (етнокултурен) смисъл, към понятието Централна Азия се причисляват още Афганистан, Монголия, китайската провинция Вътрешна Монголия, както и Синцзян-Уйгурският и Тибетският автономни окръзи.

Съгласно физикогеографските схеми, предлагани от учени-страноведи, в границите на Централна Азия влизат още Прикаспийският регион, Североизточен Иран, Поволжието, Приуралието и даже Южен Сибир. Обяснение за подобно схващане може да се търси във възприемането на Централна Азия като обширна природна област, чиято отдалеченост от Световния океан обуславя нейния континентален ариден климат, благоприятстващ формирането на пустинни, полупустинни и степни ландшафти. От своя страна, орографските й граници от юг, запад и север определят наличието на предимно вътрешен речен отток (Физическая.., 2005, с. 236).

В отделни исторически периоди, наред с различията в пространствения обхват и конфигурацията на региона, се появяват и топонимични несъответствия. В подобен аспект изтоковедът Зарине Джандосова пояснява, че през ХІХ век в руската (като и в съветската) и немската литература започва да се използва терминът Средна Азия. Той служи като обединяващо понятие за пространството, разположено между казахската степ и Афганистан (наричано по-рано Източен или Руски Туркестан). След административните реформи в СССР, от 1924, Средна Азия се обособява и териториално-политически, но включва само четири съветски републики – Киргизия, Таджикистан, Туркмения и Узбекистан. Казахстан е изключен, понеже по-голямата част от територията му влиза в състава на Оренбургското генерал-губернаторство на РСФСР. Териториите на Монголия, Синцзян и Тибет формират Западен Туркестан, който в западната литература (с изключение на немската) е познат под наименованието Вътрешна Азия. След разпадането на СССР, понятията Средна и Централна Азия се възприемат все повече като синоними, но впоследствие се налага повече второто, обединяващо и петте бивши тюркоезични републики на изток от Каспийско море (Джандосова, 2005, с. 5).

Сред най-важните и актуални аспекти на понятието Централна Азия е геополитическият. С това наименование известният американски политолог Збигнев Бжежински обединява пространство, включващо девет страни - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Азербайджан, Армения, Грузия и Афганистан. След преустановяването на биполярната геополитическа система и разпадането на СССР, тези страни се превръщат в обект на геополитическа борба между Русия, САЩ, Иран, Турция и Китай. Според Бжежински, това пространство представлява “властови вакуум”, в който решаваща е външната геополитическа намеса (Бжежински, 1997, с. 143–173). В този контекст Централна Азия се разглежда като регион на геополитическо съперничество между великите сили. Още от началото на ХІХ век сблъсъкът на интереси между Руската и Британската империи превръщат Централна Азия в своеобразен буфер между две могъщи държави. След разпадането на СССР, борбата за геополитическо влияние в региона се засилва заради концентрацията на колосални природни ресурси, чиито прогнозни запаси постоянно променят своето количествено изражение във възходяща посока. В глобален геополитически план, природно-ресурсният потенциал на региона се разглежда като бъдещ макрорезерв, който може да осигури разнообразни суровини за развиващата се световна икономика. Контролът върху тях има ключово значение за разпространението на регионално влияние, стимулирайки създаването на редица конкурентни геостратегии за неговата реализация.

Всички страни от широко разбираната Централна Азия попадат в геополитическото пространство на т. нар. Източен Санитарен кордон – зона на смесено външно геополитическо влияние. Той притежава функции на буферен пояс между Големите пространства на Русия, Китай, Атлантизма и Ислямският свят (най-вече Иран и Турция). Конкуренцията за влияние от страна на външните сили, примесена със сложните междуетнически и териториални проблеми на страните от региона, повлича към обхвата на Централна Азия и вече споменатият Синцзян-Уйгурски автономен окръг, а също Северен Иран и Турски Кюрдистан. Нестабилната ситуация се поддържа не само от регионалното съперничество на утвърдени геополитически сили, но и от вътрешнорегионалните процеси на етническа консолидация и борбата на някои етноси за политическа независимост. Тези характеристики карат Бжежински да нарича централноазиатското пространство Евразийски Балкани, по аналогия с пословично известната геополитическа нестабилност на класическите  Балкани.

Предвид специфичната пространствена конфигурация на голямото централноазиатско пространство, обхващащо територии, разположени както на изток, така и на запад от бреговете на Каспийския воден басейн, в международната политика се утвърждава и понянието Каспийски регион. Неговият пространствен обхват също варира в широки граници и не се свежда само до държавите, имащи пряк излаз на Каспийско море. Каспийският регион включва също страни и райони с пряка или косвена зависимост от неговата комуникационно-образуваща роля. Тук е важно да се отбележи, че както Каспийският регион, така и Централна Азия не представляват самостоятелни геополитически региони (в прекия властови смисъл на това понятие). Основни аргументи за това са отсъствието на стабилна регионална структура, подчертаваща тяхното политико-икономическо и културно единство, както и липсата на утвърден регионален геополитически лидер, чието влияние да преобладава над останалите. Това са и съществените причини за ясно изразеното съперничество от страна на външни геополитически сили в региона. Съобразно така изложените особености, Казахстан следва да се определи като част от евразийския (постсъветския) геополитически регион, но географското му положение в Централна Азия оказва съществено значение върху отделни аспекти на съвременната му икономическа, политическа и културна идентификация.

Политикогеографско положение и природно-ресурсен потенциал

Специфичното място на Казахстан в евразийския и централноазиатския регион се обуславя, на първо място, от неговата огромна територия от 2724,9 кмІ. Този показател поставя страната на 9-то място в света и предопределя тежестта и при осигуряването на транспортните, икономическите и културните връзки между редица страни от ОНД, Централна, Западна и Южна Азия, и Кавказ. В източно-западно направление ширината на казахстанската територия достига близо 3 хил. км, а в меридионално – повече от 1,7 хил. км. Казахстан има общи гланици с Русия (7591 км), на север, с Китай (1460 км), на изток, с Туркменистан (380 км), Узбекистан (2300 км) и Киргизстан (1051 км), на юг, а на запад има широк излаз на Каспийско море (600 км). Младата република е втория по големина териториално-политически субект от бившия Съветския съюз (след Русия), който участва в образуването на новата политическа карта на света. Делът на Казахстан от световната суша е 2%, а от територията на Азия – 6,1%. В централноазиатското пространство, образувано само от петте бивши съветски републики, на изток от Каспийско море (4 млн. кмІ), казахстанският дял е почти  3/4-ти (Ахметов и др., 2005; Джандосова, 2005).

Разположен между Европа и Азия, Казахстан заема части от Прикаспийската и Туранската низини, на запад, Западно-Сибирската равнина, на север, планините Алтай, Тарбагатай, Жонгарски Алатау и Тян-Шан, на изток и югоизток. Централно-източните райони на страната са заети от платото Казахски мелкосопочник. Водните ресурси на Казахстан се изчисляват на близо 120 кмі. На територията му са разположени хиляди малки и десетки големи езера, между които почти половината от пресъхващото Аралско море, впечатляващите по размери и с уникална хидрология езера Балхаш, Зайсан и Алакол, и голямото Капчагайско водохранилище. Техният хидроенергиен потенциал се оценява на 173 млрд. кВтч (Россия и страны.., 2006, с. 54), като по този показател страната се нарежда на 3-то място в евразийския регион (след Русия и Таджикистан). Климатът е преобладаващо сух със силно изразени континентални черти.

Огромната територия на Казахстан обуславя наличието на голямо разнообразие и богатство на природни ресурси. Страната заема първо място в света по общи запаси на цинк, волфрам и барит; второ – на сребро, олово, уран, хром и фосфорити; трето – на мед, манган, никел и флуорид; четвърто – на молибден. Петролните и запаси се изчисляват в диапазона между 2,6 и 3,6 млрд. т – 13 място (2,3%), тези на природен газ 2-5 трл. мі – 12 място (2%), а на въглища 160 млрд. т (3,5%). Оценката на общото количество запаси на минерални ресурси поставя Казахстан на 2-ро място в ОНД и на 6-то място в света (Ахметов и др., 2005; Усиков и др., 2005).

Географското положение на Казахстан в центъра на Евразийския континент обуславя важната му роля при осигуряването на международните транзитни и съобщителни връзки. Разположените на казахстанска територия транспортни коридори и съобщителни мрежи са от огромно значение за комуникационното взаимодействие между редица страни и региони, някои от които не разполагат с алтернативни трасета. В източно-западно направление международните транспортни коридори съединяват почти целия Северен Казахстан с Русия (Поволжието, Приуралието, Южен Сибир). Това са магистралите с приоритетно значение – Трансибирската (при Петропавловск), Средносибирската (Костанай–Кокшетау–Корасук) и Южносибирската (Карталы–Астана–Кулунда, към Барнаул). С най-голяма тежест в меридионално направление се ползват Оренбург–Ташкент (преминаваща на голямо протежение през източните части на Казахстан), Трасказахстанската (свързваща централните с южните казахстански райони и продължаваща към Киргизстан), Трансазиатската (в направление за Китай – Актогай–Алашанкоу) и Турксиб (Семипалатинск–Алмати–Тараз) (фиг. 1). На голямо протежение, през южните части на Казахстан, се предвижда и преминаването на трансконтиненталния проект ТРАСЕКА, свързващ Европа с Азия (маршрут, целящ възраждането на Великия път на коприната). Във връзка с него се модернизират голяма част от старите и се изграждат нови пътно-транспортни съоръжения. Инфраструктурата на въздушния транспорт е представена от 51 летища, от които 13 са с международно значение. Основната част в осигуряването на транзитните международни връзки изпълняват летищата на Алмати, Астана и Актау. Водният транспорт на Казахстан е представен от речен и морски флот, като най-голямото пристанище е Актау на Каспийско море. Чрез него се осъществяват транзитни превози от и за Русия и Европа.

Медународни транспортни коридори на териоторията на Казакстан

Фиг. 1.

Съвкупната тежест на транспортния потенциал на Казахстан го превръща в ключова държава, при реализирането на транзитните и съобщителни връзки в Централна Азия. На практика, през голяма част от територията на страната преминават транспортни участъци на всички международни магистрални трасета, свързващи както Русия с останалите централноазиатски републики, така и отделни нейни региони (например Приуралието с южните части на Западен Сибир). С оглед динамизирането на отношенията с Китай, Казахстан е в състояние да осигури най-пряк и най-кратък път между Източна Азия и Каспийския регион. Транспортната инфраструктура, в съчетание с географското положение, предоставят солидни преимущества за съвременното стопанско развитие на Казахстан. Паралелно с това се увеличава и неговата геополитическа значимост в центъра на Евразия.

Историческа съдба и етническо многообразие

Независимо от многовековната си история, казахите се сдобиват със своя държавност едва през 1991, в резултат от разпадането на СССР. Поради отсъствието на каквито и да било целенасочени действия от страна на Казахстан, а и на останалите централноазиатски републики в процеса на съветския демонтаж, редица геополитически анализатори говорят за “присъдена” (по политическия си характер) независимост. Според Анатолий Уткин, “...тази независимост идва като природен катаклизъм. Централноазиатските елити, даже и не мечтаеха за разширение на регионалната си власт и, ако зависеше от тях, още щяха да са „клиенти” на Москва. Ако зависеше от тях, те биха спасили Съветския съюз, но оказали се изтласкани от него, са принудени да  търсят своя модус вивенди”. (цит. по Гладкий, 2006, с. 688).

До ХVІІІ век, когато територията на днешен Казахстан е поетапно завладяна от Руската империя, казахите са обособени в три големи племенни общности (Старши, Среден и Младши Жуз), без политическо единство помежду им. Нападенията на джунгарите, от изток и на хивинските и бухарските ханове, от юг принуждават Младшия и Средния Жуз да влязат в пределите на Русия практически доброволно (Экономическая.., 2002, с. 274). Построените от русите редица градове-крепости, като Гурьев (Уралск), Омск, Коряковская (Павлодар), Семипалатинская, Усть-Каменогорская, Къзълорда, Тараз, впоследствие прерастват в търговски и административни центрове, които на по-късен етап стимулират активната миграция на казахите все по-на север. В своя първоначален етап, с функции на руско военно укрепление от средата на ХVІІІ век, възниква дори бившата столица (до 1998) и понастоящем най-голям град на Казахстан – Алмати (до 1921 Верный, а впоследствие - до 1993, Алма-Ата). Преимуществено мирният и ненасилствен характер на руската колонизация сред казахите приключва с присъединяването на Старшия Жуз още в началото на ХІХ век, предотвратявайки търговията с роби и опустошителните набези на джунгарите (Зеленлва, 2005, с. 167).

Продължителен период от време северните части на Казахстан влизат в обхвата на Оренбургското и Западно-Сибирското генерал-губернаторства в състава на Руската империя, докато южните – в Туркестанското генерал-губернаторство. Тази вътрешно-административна подялба по-късно намира израз в етнокултурния и стопанския облик на страната, отличаващ се с резки контрасти между индустриализираните, русифицирани и ориентирани към Русия северни части и преобладаващо аграрния казахстански юг. От образуването на Съветския съюз до 1925, цялата територия на днешен Казахстан е част от Киргизката Автономна Съветска Социалистическа Република (КАССР). В периода 1925-1935, Казахстан се ползва със статут на автономна република ( първоначално с център Къзъл-Орда, а след 1929 - Алма-Ата), разширявайки се на югоизток, с включването на Семиреченската и Сърдаринска области от Туркестанската република. През 1936, Казахстан е преобразуван в съюзна република (КССР), чиито граници и териториален обхват съвпадат с тези на днешната независима казахстанска държава (Экономическая.., 2002, с. 274–275; Российская.., с. 82–120). Според географските (в т. ч. геокултурни и геоикономически) особености в развитието си, подобно на Русия, Казахстан може да бъде окачествен като евразийска държава, в прекия и в преносния смисъл на това понятие.

Огромната територия на Казахстан се населява от едва 15 млн. души (2004), като ниската средна гъстота (5,5 д./кмІ) формира демографски вакуум по отношение на многолюдните му съседи – Китай (1,3 млрд. души), Русия (144 млн. души), Узбекистан (24 млн. души). Основна отличителна черта на населението е пъстрият етнически и религиозен състав. Сред причините за многонационалния характер на Казахстан са проявилите се в различни периоди процеси на масова имиграция на население от различни части на Русия (СССР) и света. Още от началото на ХІХ век, като резултат от вътрешната колонизация на централноазиатското пространство от русите, в казахските земи се заселват много руски и украински преселници от централните губернии на Руската империя. Те се установяват в северните рядконаселени райони и, на практика, не изтласкват и не нарушават етническите ареали на казахите. Историкогеографските етапи на усвояването на северните централноазиатски части от русите и постепенното им въвличане, в стопанската ориентация, към Поволжието, Приуралието, а впоследствие и към Западен Сибир, превръщат територията в традиционен ареал на разпространение на руския етнос. Този факт дава основание на някои изследователи да разглеждат територията на Северен Казахстан като автохтонна не само за казахите, но и за русите. След отделянето на Казахстан и превръщането му в независима държава, руско-казахстанската граница фактически разделя съществуващо и до днес общо етнокултурно пространство.

Значителни промени в националния състав на Казахстан настъпват през 30-те и 40-те години на ХХ век, главно в резултат от сталинските репресии. На територията на републиката са депортирани многобройни и с разнообразна етно-цивилизационна принадлежност групи население – кримски татари, чеченци, калмики, ингуши, германци, поляци, корейци и др. Етнодемографската ситуация се изменя съществено и от проведената колективизация, когато от глад умират няколкостотин хиляди етнически казахи, а около 100 хил. от тях емигрират, което значително намалява дела им в етническата структура на републиката (Ахметов и др., 2005, с. 15). В годините на Втората световна война, наред с насилственото заселване на хора от множество националности, тече процес и на повсеместна евакуация на големи групи учени, интелектуалци и хора на изкуството от Москва и централните съветски райони. За няколко години в Алма-Ата се установяват и работят редица световно признати руски учени, сред които и доайените на съветската география – Владимир Вернадски (1863-1945), Лев Берг (1876-1950) и Николай Барански (1881-1963). През следвоенните години се засилват процесите на вътрешнорепубликанска миграция, повлияна от бурната индустриализация, усвояването на целинните земи и разработването на находища на различни видове полезни изкопаеми. Само в периода между 40-те и 60-те години на територията на Казахстан се установяват повече от 2 млн. души (основно руси, украинци и белоруси) - квалифициран персонал за новостроящите се заводи. Същевременно, значителен брой етническо казахско население емигрира и се установява в различни райони на Урал и Западен Сибир (Усиков и др., 2005, с. 70–71).

През 1989, непосредствено преди разпадането на Съветския съюз, населението на Казахстан достига 17 млн. души. Делът на руския етнос (37,8 %) е почти равностоен на казахския (39,7%), а общо славянският компонент е доминиращ както на територията на републиката (48%), така и в нейната столица (80%). Само за период от 15 години обаче, в етническия състав на населението и регионалното му разпределение настъпват сериозни промени. Те се дължат на масовата емиграция, продиктувана от политическите промени и разпадането на Съветския съюз. Съществено намалява броят на славянското население. Близо 2 млн. етнически руси и украинци напускат завинаги Казахстан, установявайки се основно в границите на днешна Русия. Освен тях, около 600 хил. депортирани немци  от Втората световна война и потомците им са репатрирани в обединена Германия. Като ефект от силната емиграционна вълна съществено се повишава делът на казахите в етническата струкутра на населението. Броят им нараства допълнително в резултат на имиграцията на няколкостотин хиляди етнически казахи от приграничните райони, основно от Западен Китай и Северен Узбекистан. Като следствие от особеностите в историкогеографското развитие, етническата регионализация запазва дългогодишната си специфика. Славяните, германците и по-голямата част от корейците са концентрирани предимно на север и в големите градове, а казахите – в южните и в централните части на страната. От 14 административни области, казахите преобладават в 9, а русите в 6.

Дълбочината на геодемографските промени не обезличава толкова полиетническия състав на Казахстан (повече от 130 националности), колкото повишава дела на казахския етнос в него – 53% (8 млн. души , през 2005). Казахите продължават да населяват всички райони на страната, но преобладават в западните и южните части, а сред селското население делът им надхвърля 90%. Втори по численост са русите (около 4 млн. души), на които се падат 27%. Заедно с украинците (450 хил.) и белорусите (100 хил) делът на славянското население достига 31,5% (фиг. 2.). Други по-големи етнически групи са узбеките – 410 хил. души (2,7%), немците – 250 хил. души (1,6%) и татарите – 250 хил. души (1,6%). Характерна особеност за населението е значителният брой потомци (около 20%) от смесени бракове (т. нар. метиси), главно между казахи и руси. Независимо че официалното им етническо самоопределение се обвързва само с един от двата етноса, менталните връзки на техния произход определят и двойнствената им идентичност. Голяма и специфична етническа общност съставляват и оралманите (около 400 хил. души) – потомци от казахско-китайски бракове.

 

Фиг. 2. ДИНАМИКА НА ЕТНИЧЕСКИЯ СЪСТАВ НА НАСЕЛЕНИЕТО НА КАЗАХСТАН ЗА ПЕРИОДА 1989-2005 г.

Източник: Агенция по статистика на Република Казахстан – http://www.old.stat.kz/

 

Геокултурни измерения на казахстанската идентичност

Геодемографските особености на Казахстан са тясно обвързани с геокултурния му облик. Опирайки се на концепцията за „географските образи”, разработена от руския географ Дмитрий Замятин, следва да отбележим, че геокултурният образ в странознанието играе ролята на своеобразен интегратор за останалите териториално-образни типове (геоисторически, геоикономически, геосоциални, геополитически). Според функционалната му тежест, от методологична гледна точка, геокултурният образ представлява тип на първо йерархично ниво. Голямо значение за характеристиката му имат междукултурната и междуетническа комуникация, както и колективните представи на отделните етноси едни за други (Замятин, 2004, с. 17–26). Следователно, познаването на геокултурния образ на Казахстан предоставя възможност за формиране на относително устойчиви във времето представи за същността и мястото му на съвременната политикогеографска карта.

Процесът на геокултурна идентификация на Казахстан, след провъзгласяването на независимостта, е силно повлиян както от вътрешната ситуация в страната, така и от придобивките, наследени от съветското минало. Този процес се осъществява плавно и на практика няма нищо общо с проявите на „съветска непоносимост”, характерни за някои от останалите постсъветски републики. В геокултурен аспект Казахстан притежава уникална по своя характер физиономия. Казахите, които са носители на степната култура, специфичното източно мислене и обществена организация, формират благоприятна среда за взаимодействието на културните форми от Изтока и Запада. Полиетническият и поликонфесионалният състав, в съчетание с широкото разпространение на руската култура, предопределят особеностите на неговото геокултурно пространство. Съвкупността от взаимодействието на евроазиатски елементи предразполага образуването на уникална културна среда, съществено отличаваща се както от света на исляма, така и от страните с подчертана привързаност към източните култури.

Пряко повлияни от дълбочината на междуетническите отношения в съвременен Казахстан, както и от продължителното силно влияние на съветската субкултура, са статусът и отношението на обществото към религията. Тенденции към засилване на религиозната дейност (най-вече на исляма) в обществения живот започват да се забелязват още в началото на демократичните промени. В резултат от повишената геокултурна активност на водещите мюсюлмански страни (най-вече Турция, Иран и Саудитска Арабия) се изграждат стотици джамии и религиозни училища. Търсейки геополитическа идентификация в ценностите на ислямския свят, Казахстан става член и на Организацията Ислямска конференция. Но като източник, стимулиращ междуетническото напрежение, тези процеси протичат под наблюдението на държавното ръководство. Паралелно с ислямското възраждане се предприемат и мерки за разширяване ролята на православието в страната. Опасенията от ислямския фундаментализъм сред държавното управление дори стимулират подкрепата му за възстановяването на институциите и дейността на Руската православна църква. Като признания за тази инициатива президентът на Казахстан получи лично от покойния руски патриарх Алексий ІІ ордена „Дмитрий Донской”.

По исторически причини, свързани с номадския начин на живот на казахите, ислямът няма тази определяща обществена роля, както за повечето мюсюлмански държави. Той се проявява в много мека форма, чието въздействие не се свързва толкова с религията, колкото с поддържането на обособилата се културна традиция. В тази насока, познавайки в дълбочина вътрешнополитическата ситуация, американският експерт от Фондация Карнеги Марта Олкот е категорична, че Казахстан е единствената държава в Централна Азия, която може да се нарече светска, понеже само тук ислямът няма обособен правов статут и изпълнява „по-скоро ритуален, отколкото доктринален характер” (Олкотт, 2003, с. 238–239). Предвид конфесионалната структура на населението, сред което изповядващите ислям (47%) са почти изравнени с тези, придържащи се към православието (44%), не може с категоричност да се твърди, че тази страна е определено ислямска или подчинена на източната култура. Широкото разпространение на православните традиции сред голяма част от корейците, татарите и най-вече казахите, е повече от показателно за присъствието и на европейския културен компонент в казахстанския геокултурен образ.

Пряк фактор за формирането на обективни представи за геокултурния образ на Казахстан представлява междуетническото взаимодействие. На територията на републиката то има вековни традиции, а социалните, конфесоналните и културните му особености потвърждават неговата евразийска природа. Като важно доказателство за отсъствието на изразен междуетнически антагонизъм може да послужи общото количество на междуетническите бракове – 18 477 (близо 20% от всички, сключени през 2004). Тази тенденция е продължение на традицията от съветския период, когато, по броя на междуетнически бракове, Казахстан отстъпва само на Латвия. Подобен индикатор на взаимодействие позволява да се говори за подчертано изразена казахско-руска междуетническа комплиментарност. Толерантността в междуетническите отношения между казахи и руси намира своето обяснение и в близките обществени нагласи на двата етноса. В геокултурен аспект, сходни психологически черти се откриват и в битуващите приоритети и стереотипите на масовото съзнание. В изследването си на ценностно-нормативната ориентация на населението на Казахстан Серик Нурмуратов установява, че както русите, така и казахите споделят общи приоритетни жизнени ценности. Според него, това се дължи най-вече на постсъветската патриархално-поданическа култура с характерната за нея общочовешка ориентация, поставяща на първо място семейството, живота и благополучието, а в дъното на класацията – духовността, патриотизма и демокрацията (www.ca-c.org).

Предвид значителния дял на руския етнос и географската му концентрация в северните, гранични с Русия райони,  в началния период на независимостта в Казахстан възникват опасения от появата на етнически, а оттам и на политически разлом в страната, който би могъл да има катастрофални последици. Вероятността от междуетническите противоречия, както и преекспонираната заплаха от сепаратизъм стават главна причина за преместването на столицата от Алмати в Астана, през 1998. Проявите на национализъм от страна на русите обаче се отличават с локален и неорганизиран характер и не предизвикват сериозни опасения за нарушаване териториалната цялост на Казахстан. Те не се оправдават както поради изразена липса на етническа или религиозна нетърпимост сред населението, така и поради отсъствието на дискриминационна политика от страна на централната власт към руския етнос. Пренасянето на столицата в северните русифицирани части на Казахстан изиграва по-скоро роля на катализатор за качеството на междуетническите връзки от вътрешен характер, както и за интензитета на двустранните отношения с Русия. Затова съществуват няколко убедителни доказателства: обликът на Астана – модерен град, подчертаващ европейската (включително и проруската) ориентация на младата средноазиатска република; мерките за узаконяване статута на руския език, изпълняващ функциите на втори официален език (т.е. всички държавни документи и постановления, освен на казахски, се издават и на руски език); запазването на културните ландшафти от руско-съветски тип, както и съхраняване на по-голямата част от рускоезичната топонимика в северните части на страната и в столичните градове;  създаване на Асамблеята на народите от Казахстан.

Като единствената централноазиатска държава, имаща обща граница с Русия, на север, а на юг – с другите постсъветски републики, т.е. защитена от пряко ислямско влияние, Казахстан се утвърждава като основен приемник на руското геокултурно влияние. Последното и днес оказва всеобхватно въздействие върху формите на културна организация на обществото. Мащабите на руското културно влияние, на практика, ограничават въздействието на мюсюлманския свят, както и развитието на ислямистки и фундаменталистки организации. Затова значението му не се ограничава съществено за сметка на чисто казахската култура, а бива съзнателно поддържано. В тази насока дори президентът на страната подкрепя общопризнатото руско влияние в обществения живот. Според него, “руската култура, като един от мощните източници, подхранващи световната култура, принадлежи не само на славянските, но и на всички други народи от Казахстан. Чрез руската култура и руския език ние се приобщаваме към световната култура” (Назарбаев, 1996, с. 10).

Руското геокултурно влияние в Казахстан се улеснява от повсеместното разпространение на руския език, който от 2004 насам, има статут на официално употребяван и изучаването му в училищата е задължително. Красноречив пример за отношението на населението към него е проведеното в средата на 90-те години обществено проучване, касаещо установяването на държавните езици в Казахстан. Тогава повече от 53% от анкетираните се обявяват за утвърждаване на руския и английския език. Близо 29% смятат, че казахският трябва да има статут на държавен език, но, паралелно с него, отреждат официален статут и на руския в междунационалното общуване. Едва 4% от респондентите в представителната извадка се обявяват за признаване само на казахския или само на руския, като единствени официални езици в страната (цит. по Олкотт, 2003, с. 207). Наличието на подобна обществена нагласа свидетелства както за привързаността на неславянското население към руския език, така и за потребностите и перспективите от неговото изучаване с пряко значение за образователното равнище на населението. Според много съвременни социологически изследвания, най-разпространен в Казахстан е руският език, предпочитан за общуване от над 2/3 от жителите. Той има доминиращи позиции в науката и в образованието и преобладава  както във висшето (68 %) и в средното образование (57 %), така в медиите. Към 2000, на руски език се издава по голямата част от периодиката (393 вестника, 78 списания). Рускоезични са 20 телевизионни канала в страната  (Государственная.., www.akorda.kz).

След разпадането на СССР, дълбочината на руското езиково влияние в Казахстан се изразява и в запазването на кирилицата, като основа в графичната писменост на казахския език. Подобно културно влияние се наблюдава и в Киргизстан, но не и в останалите страни от региона, въвели латиницата или арабската писменост (Туркменистан). Руският език присъства, редом с казахския, дори върху копюрите на националната валута на страната – “тенге”, въведена през 1993 (подобно нещо не съществува дори в Беларус). Изборът на тази дума, означаваща на казахски “небе”, също не е случаен. Основният мотив и стремеж на политическото ръководство е въвеждането на такова национално название за местна валута, което да е най-близко по изговор до руското “деньги”.

Тези и други фактори очевидно не позволяват грубото и привидно правилно отъждествяване на Казахстан като страна от ислямския свят. Очевидно е, че в съвременната му културна идентификация се съчетават образите на Съветския съюз, светът на исляма и културните традиции на степния Изток. Като, поради силата на първия, до голяма степен трансформиращ въздействието на втория и третия, в геокултурната структура на света страната нерядко бива поставяна в пределите на Руската (Евразийската) цивилизация (вж. Переслегин, 2005, с. 102). Тоест, повечето факти говорят за евразийския характер на Казахстан, позволяващ на територията му да се формира уникално геокултурно единство. С увереност може да се твърди, че политикогеографското положение, в съчетание с геокултурната детерминанта, гарантира на Казахстан ролята на основен мост в цивилизационното взаимодействие между Изтока и Запада.

Стопански облик и вектори на геоикономическо взаимодействие

Известно е, че в геоикономически план основната отличителна черта на централноазиатските (както и на южнокавказките) републики от бившия СССР, е силно изразената им ресурсна ориентация. Тази обща регионална диагноза, макар да важи до голяма степен и за Казахстан (доколкото на петрола, природният газ, химическите суровини и металите се падат около 80% от търговския му експорт), съвсем не дава изчерпателна характеристика за икономическите му възможности. Казахстан, единствен от страните на Каспийския регион, разполага с диверсифицирана икономика, позволяваща му сравнително по-бързо и успешно да се адаптира към новите пазарни условия, както и да устоява на регионални и глобални катаклизми, свързани с ресурсната зависимост. В структурата на казахстанската икономика се открояват развити горивно-енергиен, металургичен и машиностроителен комплекс (включително космическа и военна промишленост). Широко застъпени са също отделни отрасли на химическата, хранителната и леката промишленост, както и редица дейности от постиндустриален характер (във финансовата сфера, туризма, информационните технологии).

Икономическият потенциал на Казахстан, изграждан още през ранните години на съветската епоха, го превръща в една от най-индустриализираните републики на СССР. Само през довоенния период, на територията му са построени над 860 завода и се поставят основите на металургията и енергетиката. В годините на Великата отечествена война (1941-1945), когато преместването на съветската икономическа база на изток се осъществява с геостратегическа цел, стопанската мощ на Казахстан нараства неколкократно. За 3-4 години в републиката се пренасят повече от 140 големи промишлени предприятия от европейската част на СССР. Те се превръщат в основа на неговата общосъюзна специализация. В годините на т. нар. „развит социализъм” Казахстан постига  много високи темпове на стопанско развитие, мощен тласък получава и добивната промишленост. С изграждането, през 50-те години, на главния космодрум на СССР – Байконур, и най-големия полигон за ядрени опити – Семипалатинск, републиканската икономика се разширява с отрасли на военната и космическата промишленост. От 1973 насам, стопанският профил на Казахстан се обогатява и с развитие на ядрена енергетика (с въвеждане в експлоатация на АЕЦ в град Актау). В края на съветския период, по производство на индустриална и селскостопанска продукция в рамките на СССР, Казахстан се нарежда, съответно, на 4-то и на 3-то място сред 15-те съюзни субекта (Усиков и др., 2005, с. 10–11).

По пътя си към пазарно преустройство Казахстан преминава през катаклизмите на постсъветския преход, реализирайки смели реформи в икономиката. Преломна за него е 1999, когато спадът в стопанското развитие е преодолян. Инвестиционният бум и стабилността на финансовата система, след 2000, са предпоставка за изключително високи темпове на икономически растеж (средногодишен ръст на БВП 9,5%, като пикът е през 2001 – 13,5%) и на външна търговия (15-23%, вж фиг 3). Казахстан се превръща в най-големия приемник на преки чуждестранни инвестиции в ОНД, след Русия, но е на първо място по инвестиции на глава от населението. Инвестиционните потоци се формират както от западния, така и от новия руския капитал. Паралелно с икономическия подем, освен със страните от ОНД, се разширява географията на стопанските връзки и с повечето от водещите икономики в света (Китай, Италия, Великобритания, Германия, Швейцария, Иран, Турция, САЩ). Днешното равнище на макроикономическите показатели доближава Казахстан до източноевропейските държави и Русия и запазва същественото му превъзходство над останалите страни от ОНД.

 

Фиг. 3. - Динамика на външната търгоовия на Република Казакстан за периода 2000-2008

Фиг. 3.

Съставено по данни на Статистическата агенция на Република Казахстан – http://www.old.stat.kz

 

В годините на постсъветско развитие, силен тласък получава горивно-енергийният комплекс. За 17 години добивът на петрол в Казахстан нараства повече от 2,5 пъти (25,8 млн. т през 1990, срещу 67 млн. т, за 2007), а прогнозите до 2015 очертават годишен нефтодобив от над 100 млн. т (Омар, 2008). Страната разполага с три големи нефтопреработвателни завода, задоволяващи нуждите й от горива, но по-голямата част от суровината се изнася зад граница. Добивът на природен газ също е значителен (около 10 млрд. мі), като всяка година обемът му нараства. Огромно значение за регионалната тежест на Казахстан има изградената на негова територия инфраструктура за пренос на енергоносители. Общата дължина на газопроводната мрежа, преминаваща през страната, е 10 000 км и има ключово значение за транзитирането на туркменския и узбекския газ, през Русия, към Европа (чрез газопроводите Бухара–Урал и Средна Азия–Център). Дължината на нефтопроводите надхвърля 7000 км (включваща част от международните трасета Тенгиз–Новоросийск, Атирау–Самара, Омск–Чарджоу и Атасау– Алашанкоу). Поради факта, че казахстанският нефто-газов сектор играе ключова роля в геоенергийната схема на Каспийския регион, републиката отдавна се е превърнала в обект на геополитическо въздействие от страна на водещите държави.

Непосредствено след прокламирането на независимостта, в енергийния комплекс на Казахстан се внедряват почти всички големи западни компании – Тексако, Амоко, Бритиш Петролиум, Шел, Тотал, Елф-Акитен Аджип, ЕНИ, Филипс петролиум, Мобил, Шеврон. С участието на последната е създадено и най-голямото до момента съвместно нефто-газово обединение в страната – ТенгизШеврОйл. Проникването на водещите западни енергийни корпорации в добивната промишленост и ресурсопреработването на Казахстан свидетелстват за силен геополитически интерес. Съвкупното влияние на Запада се подпомага и от големия приток на чуждестранни инвестиции в сектора, както и от придобиването на някои находища, вследствие на продажбата им от държавата. Силно изразена е геополитическата активност на САЩ, чиито позиции в добива на природни ресурси се обвързват с търсене на нови маршрути за транспортирането им (заобикаляйки Русия). В това отношение значителна част от казахстанския нефт се пренасочва за износ по нефтопровода Баку–Тбилиси–Джейхан, оценявано като едно от големите постижения на американската геостратегия в Каспийския регион. Американски компании заемат важни позиции в металургията и тютюневата промишленост, в която компанията Филип Морис контролира близо 80% от производството. Понастоящем, геополитическите усилия на САЩ в региона, насочени към създаване на т. нар. Голяма Централна Азия, имат за базова цел привличането на азиатските постсъветски републики към региона на Близкия Изток, където американското влияние е доминиращо и със сигурност би способствало за по-нататъшното им „управление”. Спецификата на американското влияние в региона, чрез износа на демокрация по западен модел, си остава обаче силно застрашена от възраждането на руската геополитика и спадът в доверието на САЩ след провала на „цветните революции” в Азербайджан и Узбекистан.

Независимо от силата на съвременното западно влияние, в геоикономически план, определящи за Казахстан остават отношенията му с Русия. Наследените от съветското минало тесни връзки в областта на транспорта и в други икономически сектори предоставят реални възможности за развитие, както и за подновяване на стопанската интеграция в постсъветското пространство. Нещо повече, широката граница и наличието на общи отраслови комплекси е причина казахстанско-руското взаимодействие да продължава да носи оттенъка на общата историческа съдба и продължителното съвместно съществуване. Според известния географ-страновед Юрий Гладкий, стопанските връзки и изградената комуникационна мрежа съединяват „като с нитове двете държави, вследствие на което Северен Казахстан, Южен Сибир и Приуралието представляват единно икономическо пространство и дори единен териториално-производствен комплекс” (Гладкий, 2006, с. 691).

Делът на Русия във външната търговия на Казахстан остава изключително висок – повече от 1/3, като значителна част от него се реализира посредством граничните териториални субекти, в които надхвърля 50%. Само на непосредствено граничещите с Русия седем казахстански области, съставляващи 47% от територията на страната, в които живее близо 37% от населението, се формира 44% от нейния БВП. Голямото значение за непосредственото им взаимодействие имат подписаните между двете страни договори и спогодби. В този план, от повече от 900 междурегионални съглашения на Русия със страните от ОНД, 200 са подписани с Казахстан, 77 с Узбекистан, 46 с Киргизстан, 20 с Таджикистан, 10 с Туркменистан. Ключова роля в преките отношения между казахстанските и руските райони играят също Москва и Петербург, поддържащи преки стопански отношения с почти всички области на Казахстан. (Россия и страны.., 2006, с. 158).

От съветския период между Казахстан и Русия са запазени много икономически връзки от производствено-кооперативен и специализиран характер. Подобни отношения се развиват в автомобилостроенето (при доставката на оборудване за производството на автомобили ВАЗ и Камаз в съществуващите на казахстанска територия автомобилни заводи) и във военно-промишления комплекс (където редица детайли и съоръжения, произвеждани в казахстански предприятия, намират приложение в създаването на апаратурна техника в Русия). Специално значение има двустранното взаимодействие в космическата сфера и високите технологии. В тази връзка, космодрумът в Байконур е арендуван от Русия, а прилежащото към него космическо градче се намира под прякото й федерално подчинение (т. е. Байконур се ползва със статут подобен на този, който притежават Москва и Санкт Петербург).

Още през втората половина на 90-те години, наред с широкото присъствие на западните концерни, в казахстанската нефто-газова промишленост навлизат и руските енергийни гиганти – Газпром, Лукойл, Транснефт, Башнефт, Роснефт и др. Съвместно с националната  нефто-газова компания КазМунайГаз, на територията на страната са създадени казахстанско-руските КазРосГаз, КазТрансОйл и КазТрансГаз, подпомагащи добива, преработването и преноса на значителна част от суровините. Водещи позиции в енергийния пазар на Казахстан има руската електроенергийна компания (ЕЕС), която участва и в разработването на редица въглищни басейни. Руските инвестиции в горивно-енергийната сфера, само за десетилетие, нарастват неколкократно и понастоящем имат определящо значение в строителството на нови инфраструктурни проекти в отрасъла. Сред тях е Каспийският тръбопроводен консорциум (КТК), в чиято основа е нефтопроводът Тенгиз-Новоросийск. Открит през 2001,. той е важно предимство и инструмент за влиянието на Русия не само в Казахстан, но и в региона, като цяло. Друг, макар и потенциален, проект засягащ бъдещето на централноазиатския газов пренос, е Прикаспийският газопровод, към чиято съвместна казахстанско-руска реализация е привлечен и Туркменистан (Газпром, КазМунайГаз и ТуркменГаз). По прогнози на Газпром, по този газопровод през Русия ежегодно се очаква да бъдат транзитирвани около 30 млрд. мі туркменски и 10 млрд. мі казахстански газ (www.gazprom.ru).

Ясно се вижда, че в рамките на руската геостратегия, тръбопроводите се превръщат в един от основните инструменти за съвременно влияние в Централна Азия. Чрез тях Русия успешно конкурира действията на САЩ за диверсификация на суровинно-енергийния пренос. По данни на електронното издание „КазИнвест”, анализиращо в дълбочина съвременното развитие на нефто-газовия комплекс, Казахстан транзитира 100% от газа и 75% от нефта, предназначени за износ, през руска територия. По-голямата част от останалите 25% от нефта са предназначени за захранване на Баку–Тбилиси–Джейхан, чрез танкери, от пристанище Актау. Едва около 1,5% са предназначени за нефтопровода Атасу–Алашанкоу, действащ от 2006 в направление към Китай (www.investkz.com). Участието на Казахстан в последните два проекта позволява реализацията на многовекторност при избора на маршрути в преноса на нефт. Като цяло обаче, Русия запазва предимството си по отношение на техния транзит, печелейки „тръбопроводното съперничество” в региона.

Геополитическата линия на Назарбаев като фундамент на успешната трансформация

С оглед на източните традиции и нрави, авторитарността в политическото управление е присъща и на Казахстан. След прокламирането на независимостта, подобно на другите постсъветски републики от Централна Азия, в Казахстан се налага формулата „силен президент, слаб парламент и маргинално правителство”. Затова политическият живот на Казахстан е неразривно свързан с неговия президент – Нурсултан Абишевич Назарбаев, бивш първи секретар на Комунистическата партия на КССР, а впоследствие избран и за президент на страната. Във вътрешнополитически аспект, концентрацията на държавната власт около него се установява като изключително силна. Приетата конституция на страната допълнително укрепва президентската власт, предоставяйки й широки пълномощия и свобода за еднолично управление.

Още по време на промените, свързани с „преустройството” в СССР, активната дейност на Назарбаев, насочена към запазване на политическото му единство, го превръща в един от най-популярните политически лидери. Поставяйки интересите на всяка съветска република в пряка зависимост от обединените им усилия в периода на вътрешнополитическа нестабилност, казахстанският лидер се утвърждава като отявлен застъпник за съхраняване териториалната цялост на Съветския съюз. Макар да не намира твърди съмишленици сред останалите съветски ръководители, дори и след разпадането на СССР Назарбаев продължава да провежда целенасочена политика за запазване на общите придобивки в постсъветското пространство. Малко известен факт е, че независимо от разпадането на СССР, той застава на твърди позиции за съхраняване на „зоната на рублата”. Днес, президентът е сред най-убедените привърженици на използването на руската рубла като разплащателно средство и основна резервна валута за страните от Евразийската общност. Тези му изяви го поставят сред най-активните радетели за политическото обединение в ОНД, с което печели симпатиите не само на болшинството руси, живеещи в пределите на Казахстан, но и на тези в Русия.

Още в началния етап от социално-политическите реформи, ръководството на Казахстан демонстрира сериозни резерви към демократизацията по западен модел. Дистанцирането от прозападна политика е продиктувано не само от сложността на геополитическото положение, в което се оказва страната, но и от стремежа за търсене на опора в националните традиции. Според Назарбаев, „казахите, като азиатски народ, нямат нито историческа, нито културна предразположеност към демокрацията, и участието на народа в управлението на държавата може да усили ролята на националистическите настроения, на демагозите, комунистите и ислямските радикали, поставяйки бъдещето на страната под заплаха” (цит. по Олкотт, 2003, с. 110).

Сред международната  общност  Назарбаев се ползва не толкова с имиджа на едноличен властелин в страната си, колкото на уважаван лидер в постсъветското пространство и последователен прагматик в управлението. Предвид стила на дългогодишното му управление той може да се определи като един от малкото държавни глави, осъзнали навреме проблема с изолираното географско положение на Централна Азия от основните финансови и икономически потоци в света, налагащо търсене на ориентири за неговото преодоляване. Задоволяването на стопанските потребности на страната и решаването на много от общите проблеми от постсъветско естество, предопределят последователното му отношение към Русия. От позицията на времето, избраният от президента геополитически курс доказва както трезвата му оцененка за вътрешната обстановка в Казахстан след разпадането на СССР, така и за възможностите и перспективите на неговото развитие. Назарбаев се дистанцита от оказалите се впоследствие пагубни инициативи на редица постсъветски лидери. Така например, наивният национализъм на първия грузински президент – Звияд Гамсахурдия, издигнал крайно неприемливия за една многонационална постсъветска република етнически лозунг “Грузия – за грузинците”, доведе в крайна сметка до сегашното й положение на териториално окастрен и регионално изолиран политически субект. По своя прагматизъм и умереност, Назарбаев трудно може да се сравнява и с постсъветски държавни ръководители като Гейдар Алиев (Азербайджан) или Сапармурад Ниязов (Туркменистан), също ползващи се приживе с репутацията на еднолични лидери на своите страни. Обсебени от първоначалната еуфория на придобитата независимост, те изпадат в плен на демагогски и грандомански увлечения, нанасяйки сериозен ущърб на държавния напредък. Първият например обявява Азербайджан за “Втори Кувейт”, а вторият представя Туркменистан като “златната държава на Азия”. Впоследствие, стратегическите им проекти се оказват крайно нереалистични и граничещи с геополитическата фантастика. От своя страна Назарбаев, бидейки наясно със сложните проблеми в постсъветското пространство и с възможните перспективи пред Казахстан, се придържа към умерени позиции и подкрепя необходимостта от запазване на тесни отношения с Русия. По.късно, тези постановки започват да определят и цялата външна политика на държавата.

Особено място във вътрешната и външната политика на Казахстан заема развитието на евразийската геополитическа идея, като съществени заслуги за нейното съвременно проявление и популяризиране има именно Нурсултан Назарбаев. Според него, „Евразия, определяща се от географските граници, аналогични на Съветския съюз, представлява, сама по себе си, органично цяло, което трябва да притежава и особено политическо измерение” (по Василенко, 2006, с. 243). Известната българска изследователка на геополитическите процеси в ОНД проф. Нина Дюлгерова, пояснява, че “Назарбаев формулира основните акценти на неоевразийството, които по-късно се превръщат в официална идеология на страната..., определяща ключовата роля на Астана, като многовекторен медиатор между Европа и Азия” (Дюлгерова, 2009, с. 184). Преименуването, през 1997, на националния казахстански университет в Астана в Евразийски университет „Лев Гумильов” е сред потвържденията за определящото място на евразийската идеология в държавното управление. Апелирайки за подновяване на реинтеграционния диалог в постсъветското пространство, президентът на Казахстан първи се обявява за създаване на Евроазиатски съюз (учредената впоследствие, през 2000, Евразийска Икономическа Общност - ЕврАзИО) с лидерската роля на Русия, целящ реанимиране на политико-икономическите и културните връзки между постсъветските републики. Понастоящем евразийската регионална структура се сочи като най-успешната и перспективната сред страните от ОНД, а Казахстан е един от най-дейните й членове.

Геополитическото бъдеще на Казахстан в регионалните структури

В структурно-организационен геополитически план, Казахстан членува в почти всички регионални обединения, насочени в една или друга степен към запазване (и подновяване) на взаимодействието в евразийския регион. Непосредствено преди официалното разпускане на СССР (25.12.1991), на 23 декември 1991, политическото ръководство на Казахстан приема именно в неговата столица да се подпише договора за създаване на Общността на независимите държави (ОНД). Казахстан членува във всичките й структурни подразделения (включително в икономическия съвет, икономическия съд и антитерористичния център). През 1992, подкрепяйки инициативата за създаване на единна отбранителна система, става действителен член на новообразувания военен съюз в постсъветското пространство – Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС). Понастоящем, тази регионална структура представлява отбранителна общност извън рамките на ОНД, чието разширение през 2005, с приемането на Узбекистан, очертава нови обнадеждаващи перспективи пред развитието и. В геостратегически аспект, Казахстан поддържа тесни отношения с Русия, които се съчетават със сътрудничество във военната промишленост и предприятията на авиационно-космическия комплекс.

В търсене на регионална идентичност, в началния период на независимостта си, Казахстан става една от четирите централноазиатски републики (съвместно с Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан), учредили, през 1994, организацията на Централноазиатското икономическо сътрудничество (ЦАЕС, преименувана по-късно в ОЦАС). Процесът на икономическо взаимодействие в рамките на четворката обаче така и не се активизира, а се очертава сериозна тенденция към спад. Така например, през 2001, вътрешнорегионалната търговия в ОЦАС намалява почти с 1,5 пъти, в сравнение с 1994, като до 2004 Казахстан запазва най-нисък дял – едва 2,5 % (Россия и страны, 2006, с. 176). Нарастващата нова геоикономическа зависимост на централноазиатските републики, и най-вече на Казахстан, от Русия, от 2000 насам, на практика приключва с присъединяването на Русия към ОЦАС, през 2005, Доказвайки ниската си икономическа ефективност и политическа маргиналност, ОЦАС преустановява съществуването си през същата година. Тя е погълната от набиращата регионален просперитет Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО).

Членството на Казахстан в ЕврАзИО е повече от емблематично. Още през 1995, той е първата азиатска република от бившия СССР, която, сключвайки договор за митнически съюз с Русия и Беларус, демонстрира ясна ангажираност за създаване на икономическо обединение от интеграционен тип. На тази основа, през 2000, се създава ЕврАзИО от пет страни членки – Русия, Беларус Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, които декларират намерение да формират единно митническо пространство. За сравнително кратък период от време, в рамките на Евразийската общност, са постигнати няколко значими резултата: създаване на зона за свободна търговия; общ енергиен пазар; транспортно съглашение за безпрепятствен транзит на стоки. ЕврАзИО се утвърждава като най-перспективната регионална структура в евразийския регион, със значими успехи в търговско-икономическите отношения и в реализацията на инфраструктурни проекти, а Казахстан – като един от най-активните й членове. В резултат от интензивните междудържавни връзки, геоикономическата обвързаност на Казахстан с ЕврАзИО е повече от очевидна. Към страните от организацията са ориентирани 40% от вноса и 16% от неговия износ (Россия и страны, 2006, с. 195). Като свързващо звено между северните и южните субрегиони на ЕврАзИО, Казахстан съществено повишава транзитното си геоикономическо значение, свързвайки Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан с Русия. Разширяващата се дейност на на Евразийската общност помага и за укрепване международния статут на страната, особено след 2003, когато организацията получава статус на наблюдател в ООН.

Особеностите на геополитическото положение в Централна Азия и заинтересуваността на Астана от поддържане на стабилност в региона са причините Казахстан да стане един от учредителите, през 2002, на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Придобиващите все по-изразен геополитически характер отношения в нея са продиктувани от присъствието и намесата на САЩ в региона. Макар ШОС да се крепи на руско-китайското стратегическо партньорство, участието на Казахстан има пряко отражение както върху международния му политически статут, така и върху бъдещите възможности за стопанско развитие и инвестиционна привлекателност. Наред със стабилните отношения с Русия, голям стопански ръст през последните години бележат и връзките на страната с Китай. Азиатският гигант вече е втория външноикономически партньор на Казахстан, след Русия, а пускането в експлоатация на нефтопровода Атасу-Алашанкоу, през 2006, го превръща в пряк участник в геоенергийната игра в региона. Разбира се, за силно изразено геополитическо влияние на Китай в Казахстан е още трудно да се говори, но то несъмнено ще стане факт, ако междудържавните процеси в ШОС навлязат в нова фаза на взаимодействие. На този етап от развитието на Шанхайската организация, според казахстанския геополитически анализатор Мурат Лаумулин (2006), Китай все още е в процес на преодоляване на доскорошната си изолация от централноазиатските републики, които, благодарение на общото си минало и проблеми, винаги успяват да намерят общ език помежду си, а Русия, от своя страна, има специфични отработени подходи към всяка от тях.

Участието на Казахстан в Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС) и Организацията Ислямска конференция са главните предпоставки за влиянието на мюсюлманския свят в страната. И двете обединения обаче нямат съществена регионална тежест в Централна Азия. Предвид слабите позиции на исляма в Казахстан, прякото му въздействие се блокира допълнително от останалите постсъветски републики в региона. Това са и основните фактори за относително слабото геоикономическо и геокултурно влияние на Турция и Иран. Постоянството и дълбочината в отношенията на Казахстан с Русия, на практика, предопределят дистанцираното му поведение и към западната геополитика. Доказателство за това е неучастието му в структурите на ГУАМ – организация, отличаваща се с прикрита антируска насоченост. Тесните отношения с Русия са и факторът, предпазил Казахстан от избухналите в някои страни от ОНД „цветни революции”, съхранявайки имиджа на страната като „фактор на стабилност” в Евразийския регион.

С поведението си на международната сцена, Казахстан се утвърди като близък и надежден партнор на Русия. Двустранните връзки между двете страни, в някои свои аспекти, се оказват по-устойчиви и обнадеждаващи дори от тези между Русия и Беларус (особено напоследък). Стабилността в отношенията се демонстрира и по време на посещенията между водещите политически лица на двете страни. Потвърждение за това е и една от последните срещи на високо равнище между политическите ръководители на Казахстан и Русия, по случай 10-годишния юбилей на новата столица в Астана, през юли 2008. Тогава, в речта си пред тържественото събрание, новият руски президент Дмитрий Медведев нарече Казахстан “стратегически партньор за Русия, дружбата с който трябва да се поддържа така, както се поддържат братя”. От своя страна, президентът Назарбаев подчерта, че “Русия винаги е била и ще си остане надежден и стратегически съюзник на Казахстан”.

 

Литература:

Ахметов Е.А. и др. Экономическая и социальная география Казахстана. Алматы, 2005.

Бжежински З. Голямата шахматна дъска. С., 1997.

Василенко И.А. Геополитика современного мира. М., 2006

Гладкий Ю.Н. Россия в лабиринтах географической судьбы. СПб., 2006.

Государственная программа функционирования и развития языков на 2001-2010 годы // www.akorda.kz

Джандосова З.А. География Центральной Азии. СПб., 2005.

Дюлгерова Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката. С., 2009.

Жильцов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.

Замятин Д.Н. Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. М., 2004.

Зеленлва И.В. Геополитика и геостратегия России (ХVІІІ – первая половина ХІХ века). СПб., 2005.

Лаумулин М.Т. Геополитическое положение Центральной Азии и Казахстана на современном этапе // Сб. ІV Ежегодной Алматниской конференций „Концепций и подходы к региональной безопастности”. Алматы, 2006.

Назарбаев Н.А. На пороге ХХІ века. Алматы, 1996.

Нурмуратов С. Изменение ценностно-нормативных установок в полиэтнической культуре современного Казахстана // http://www.ca-c.org/datarus/nurmuratov.shtml

Олкотт М.Б. Казахстан: непройденный путь / Моск. Центр Карнеги. М., 2003.

Омар Б. Объем добычи нефти в Казахстане к 2015 году планируется увеличить до 100 миллионов тонн (от 07.09.2008) // http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1220766540

Переслегин С.Б. Самоучитель игры на мировой шахматной доске. М. – СПб., 2005.

Российская многонациональная цивилизация: Единство и противоречия / Отв. ред. В.В. Трепавлов; Ин-т рос. истории. М., 2003.

Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / (отв. Ред. Л.З. Зевин); Ин-т экономики РАН. М., 2006.

Усиков В.В. и др. Экономическая и социальная география Казахстана. В двух частях. Алматы, 2005.

Физическая география материков и океанов. / Т.В. Власова, М.А. Аршинова, Т.А. Ковалева. М., 2005.

Экономическая, социальная и политическая география мира. Регионы и страны / Под ред. д-ра геогр. наук, проф. С.Б. Лаврова, канд. геогр. наук, доц. Н.В. Каледина. М., 2002.

http://www.investkz.com/journals/50/467.html

http://www.gazprom.ru/articles/article29083.shtml

http://www.old.stat.kz/

 

* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, целта на движението за независимост, ръководено от Индийския национален конгрес (ИНК), е създаването на независима и единна индийска държава и принуждаване на британските управници да напуснат територията и, но влошаването на отношенията между хиндуисти и мюсюлмани, които преминават в открита враждебност, както и претенциите на Мюсюлманската лига за създаване на отделна държава за изповядващите исляма, проваля реализацията на мечтата за независима и единна Индия и прави разделянето на субконтинента неизбежно. И макар че предложението за разделянето първоначално поражда острата реакция на повечето лидери на Конгреса, като Махатма Ганди, Джавахарлал Неру и Абул Калам Азад, които го квалифицират като „британски заговор за разделянето и обезсилването на Индия”, в крайна сметка то бива одобрено от ИНК, най-вече поради опасенията, че ако не го направи, това би могло да се използва от британските колониални власти като предлог да продължат присъствието си в страната, както и с надеждата, че недостигът на ресурси, специфичното географско положение (в резултат от което двете части на новата мюсюлманска държава се оказват разделени помежду си от огромно разстояние) и липсата на опитни политически водачи няма да позволят на Пакистан да оцелее дълго време и, в крайна сметка, отново ще се обедини с Индия.

Няма съмнение, че разделянето на Индия, през 1947, е голям шок за водачите на ИНК, както и, че те така и не се примиряват с мисълта за независим Пакистан, тъй като цялата им борба за отхвърляне на колониалното господство цели създаването на единна Индия и това ги кара да предприемат всичко възможно за да анулират промените, довели до разделянето на индийския субконтинент. Намеренията им спрямо Пакистан никога не са били тайна, което пък поражда множество проблеми, както и липса на доверие между двете държави.

През първите години след обявяването на независимостта, стремежът на Пакистан е да съхрани единството и да осигури балансирано развитие на двете части на държавата, да гарантира сигурността и прогреса, като консолидира позициите си на субконтинента, както и да попречи на индийските опити за „възстановяване на единството”. В същото време обаче, пакистанските лидери демонстрират опасно политическо късогледство, отказвайки да признаят бенгалците (т.е. жителите на тогавашен Източен Пакистан, а днес Бангладеш) за равноправни партньори, споделяйки с тях политическата власт и икономическите ресурси, което поражда масово недоволство сред тях. На свой ред, Индия умело се възползва от него в политиката, която провежда през следващите години спрямо Пакистан. Индийските политически лидери ангажират дипломатическите канали и разузнавателните служби на страната за да изградят тесни връзки с източнопакистанския политически елит и почти всички местни политически движения, така че да използват недоволството сред населението на Източен Пакистан за собствените си политически цели. Стремежът на Делхи е да задълбочи противоречията между двете части на Пакистан и стимулира процеса на дезинтеграция, отново в името на мечтата за единна Индия.

В крайна сметка се оказва, че политическите преговори между представителите на двете части на страната не могат да променят ситуацията в Пакистан, като основната причина е упоритостта на западнопакистанските лидери, която поражда нарастващо отчуждение и потиснатост сред хората от Източен Пакистан, така че, когато, през 1970, шейх Муджибур Рахман (1920-1975) и ръководената от него Лига Авами (призоваващи за автономия на Източен Пакистан) печелят изборите, но не получават право да сформират местното правителство, бенгалците решават завинаги да излязат от състава на Пакистан. Така, за първи (и вероятно за последен) път в историята, дезинтеграцията на Пакистан се оказва обща цел както на Индия, така и на бенгалците, като Делхи иска да я използва за да реализира стратегията си за обединяване на Индустан, докато бенгалците се стремят към създаване на независима държава, т.е. да се освободят от един безчувствен и репресивен политически режим.

Веднага след като пакистанската армия стоварва жестоките си репресии върху невъоръжените източнопакистанци, Индия, ръководена по онова време от Индира Ганди, предприема решителни мерки за да помогне на бенгалците в справедливата им битка за независимост срещу фашизоидния режим на Яхия Хан. Тези мерки включват:

- осигуряване на безопасен канал за прехвърляне водачите на  Лига Авами в Индия и подпомагане формирането на правителство, начело с Муджибур Рахман;

- подпомагане създаването на селските партизански отряди Мукти Бахини и осигуряване на необходимата им военна подготовка и оръжие;

- формиране, в рамките на Мукти Бахини, на 60-хилядни „специални части”, известни като Муджиб Бахини;

- осигуряване убежище на десет милиона бежанци от Източен Пакистан;

- разгръщане на мощна дипломатическа кампания, чрез индийските дипломатически служби, така че светът да подкрепи справедливата борба на източнопакистанците за свобода;

- да използва военните и разузнавателните си ресурси за да помогне, доколкото е възможно, на борците за свобода да издържат продължителната война с превъзхождащата ги пакистанска армия.

Индия продължава да следва стратегическата си цел

Мнозина вероятно смятат, че решението на Индия да помогне на бунтовниците в Източен Пакистан, се ръководи изцяло от хуманитарни мотиви, но истината е, че мащабната индийска подкрепа за освободителната война на Бангладеш се предопределя най-вече от стратегическата цел на Делхи да дезинтегрира Пакистан и, в крайна сметка, да възстанови единството на индийския субконтинент. Бившият секретар на индийското Външно министерство Джиотиндра Диксит посочва: „помогнахме за освобождението на Бангладеш, защото то беше от взаимен интерес, а не просто проява на добра воля”. На свой ред, високопоставен офицер от индийската разузнавателна агенция RAW признава, че „Появата на Бангладеш беше резултат от продължилото над десет години подклаждане на недоволството от пакистанските управници” (RAW: Top-Secret Failures, p.5). Тези свидетелства на двамата бивши високопоставени служители на индийското правителство, показват, че помощта на Индия за Бангладеш, не е толкова проява на алтруизъм, колкото целенасочен стремеж за дезинтеграция на Пакистан, както и, че индийските разузнавателни служби са пряко ангажирани в подготовката на бунта в Източен Пакистан. Следвайки своята стратегия, Индия сключва прословутото споразумение от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман, което, на практика, предрешава съдбата на преговорите между Източен и Западен Пакистан и, в същото време, лишава новата държава Бангладеш от правото да създаде собствена постоянна армия и да провежда напълно независима външна политика. Тези 7 точки на следните:

- Правителството на Бангладеш ще назначи в администрацията на новата държава само активни участници във войната за освобождение, като евентуалният недостиг на чиновници ще бъде запълнен с административни кадри от Индия;

- Ще се формират съвместни въоръжени сили, включващи части на индийска армия и отрядите Мукти Бахини, които, под командването на индийски офицер, ще продължат войната за освобождение;

- Бангладеш няма да има редовна армия;

- Индия ще помогне на новата държава да създаде паравоенни формирования за поддържане на реда и закона в страната;

- Принципите на отворения свободен пазар ще са в основата на търговските отношения между двете страни, като това споразумение ще може да се преразглежда периодично;

- Части на индийската армия ще бъдат разположени в Бангладеш за неопределено време, като времевата рамка за постепенното им изтегляне ще се определи на ежегодни срещи между двете правителства;

- Бангладеш ще формулира външната си политика, само след консултации с Индия.

Подписването на споразумението от 7 точки, гарантира, че правителството на Муджибур Рахман ще продължи войната, докато Бангладеш не извоюва независимостта си от Пакистан, но не дава гаранции, че Китай или САЩ няма да се включат, имайки предвид пряката намеса на индийската армия във военните действия. За да не допусне подобно развитие, правителството на Индира Ганди предприема стъпки за сближаване със Съветския съюз, стремейки се да получи от Москва гаранции за индийската сигурност от китайската и американска заплаха. В крайна сметка, Индия получава тези гаранции под формата на т.нар. „25-годишен договор за дружба”, още повече, че Съветите също се стремят да играят по-сериозна роля на субконтинента и да разширят сферата си на влияние.

Подписването на споразумението от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман и на 25-годишния договор за дружба със СССР, отстранява всички пречки пред индийските въоръжени сили за пряка намеса в Източен Пакистан. Необходими са им само две седмици за да пробият отбранителните позиции на пакистанската армия, която е изтощена от 9-месечната партизанска война срещу отрядите на Мукти Бахини и вече е започнала да се разпада. Така, в крайна сметка, Бангладеш се сдобива с толкова желаната независимост, а Индия успява да постигне разпадането на Пакистан, за което мечтае още от 1947.

Бангладеш попада в стратегически капан

Докато обществото в Бангладеш, като цяло, и правителството на Муджибур Рахман, в частност, демонстрират изключително признателност към Индия за подкрепата, оказана им във войната за освобождение и не крият, желанието си да поддържат възможно най-близки и приятелски отношения с индийския народ, политическият и военен елит в Индия започва да реализира стратегическия си план (в съответствие със споразумението от 7 точки) за ограничаване възможностите на Бангладеш да провежда напълно независима политика. Така, новата държава попада в стратегическа капан, под формата на „25-годишния договор за дружба” с Индия, който, на практика, поставя под въпрос правото и самостоятелно да формира, външнополитическите, отбранителните и икономическите си отношения с другите държави. По-долу ще цитирам някои от клаузите на въпросния договор, с негативен ефект върху външнополитическите, отбранителни и икономически интереси на Бангладеш:

Член 4 : Двете държави ще провеждат редовни срещи помежду си на всички нива, за да обсъждат най-важните международни въпроси, така че решаването им да бъде от взаимно полза;

Член 5: Двете държави ще си сътрудничат в сферите на търговията, транспорта и комуникациите, на основата на равноправието и взаимната полза, предоставяйки една на друга статут на най-облагодетелствана нация;

Член 8: Нито една от двете държави няма да влиза във военен съюз, насочен срещу другата и няма да позволи на трета сила да използва територията и за военни цели, които биха могли да застрашат сигурността на други държави;

Член 9: Двете държави ще се въздържат да оказват каквато и да било подкрепа за трета сила, участваща във въоръжен конфликт с някоя от тях, с цел да гарантират регионалния мир и сигурност;

Член 10: Нито една от страните няма да поема какъвто и да било ангажимент – явен или таен, по отношение на една или повече държави, който може да наруши духа на това споразумение.

Както се вижда, член 4, на практика, лишава Бангладеш от правото да провежда независима външна политика и я задължава да се консултира с Индия по всеки по-сериозен външнополитически въпрос.

Член 5 принуждава Бангладеш на предостави на Индия статут на най-облагодетелствана нация, т.е. да разчисти пътя на индийските компании към националния си пазар, без всякакви ограничения. В същото време, като далеч по-слаба икономика, Бангладеш не е в състояние да извлече реална полза от статута на най-облагодетелствана нация, предоставен и от Индия.

Член 8 пък означава, че в случай на военен конфликт между Бангладеш и Индия, първата (която е много по-слаба) не може да търси подкрепа отникъде за да защити териториалната си цялост.

Член 9 гарантира стратегическия интерес на Делхи в гъмжащите от бунтовници североизточни индийски щати, като забранява на Бангладеш да оказва подкрепа на бунтовниците, докато, в същото време, самата Индия си позволява да наруши този член, оказвайки военна и политическа помощ на партизаните от т.нар. отряди Шанти Бахини (въоръжено сепаратистко движение, действащо в района на Читагонг Хил – б.р.).

Накрая, член 10, ограничава правото на Бангладеш да подписва отбранителни договори с трети страни, с цел да подобри състоянието на въоръжените си сили.

Тоест, по силата на този договор Индия ограничава възможностите на Бангладеш да се защитава сама, както и правото и самостоятелно да гради политическите си и икономически отношения с други страни, превръщайки се в опекун на новосъздадената държава по отношение на нейната сигурност и икономическото и развитие.

Политическата промяна през 1975 и новата формула на отношенията между Индия и Бангладеш

След обявяването на независимостта, разорената от войната държава се нуждае от солидно ръководство, притежаващо необходимата политическа зрялост за да се справи с изключително сериозните проблеми, породени от деветмесечната война за независимост, и да мобилизира нацията за изграждането на общество, свободно от корупция, потисничество и експлоатация, чрез утвърждаване на националното единство, налагане върховенството на закона, укрепване на демократичните институции и създаване на икономически възможности за гражданите на страната. За съжаление, за тригодишното си управление, новото правителство забранява всички (освен четири държавни) национални вестници, разпуска парламента, опитвайки се да наложи еднопартийно управление, назначава очевидно некомпетентни чиновници в различни държавни предприятия, пренебрегва и унижава военните и създава алтернативна агенция за сигурност за да репресира опозицията, разрушавайки всички надежди, че новата държава ще се развива по демократичен път и, че ще може да постигне икономическа самостоятелност. Всичко това провокира широко недоволство в обществото и, в крайна сметка, води до военния преврат през 1975, сложил край на управлението на този непопулярен режим (и довел до гибелта на Муджибур Рахман).

Новото правителство предприема поредица от мерки за постепенното възстановяване на реда и законността в страната, възстановяване на дисциплината в икономическия сектор, премахване на забраната върху националните медии и политическите партии, увеличаване на средствата за отбрана и промяна във външната политика към установяване на близки и ползотворни отношения с Китай, САЩ и Европа и близкоизточните държави, както и към ограничаване на индийското влияние в страната, по линия на прословутия 25-годишен договор за приятелство. Неизбежният резултат от подобна драматична промяна, става конфронтацията с Индия, която вижда в нея предизвикателство за доминацията си в региона, а също политическа и стратегическа заплаха, при това идваща от една страна, чиято независимост от Пакистан е постигната с нейната решаваща помощ. В стратегическа план, Бангладеш е прекалено важна за Индия за да и бъде позволено просто така да се измъкне от сферата и на влияние, затова Делхи възприема нова стратегия за да запази западната си съседка в тази сфера, отчитайки новата политическа реалност в Бангладеш. По-нататък, в настоящата статия, ще анализирам стратегическото значение на Бангладеш, както и стратегиите, към които се ориентира Индия, опитвайки се да запази влиянието си върху нея.

Стратегическото значение на Бангладеш

Въпреки неголемите си размери, Бангладеш притежава редица географски предимства, които я правят важна за регионалните и извънрегионалните играчи и които могат да я въвлекат в сложни стратегически сценарии, заради съперничеството между големите сили. Причините, поради които Бангладеш може да се разглежда като ключов играч в стратегическите планове на Индия, Пакистан, САЩ и Китай, са следните:

-          Ролята и на мост между Индия и Североизтока. Уникалното географско положение на Бангладеш, чиято територия отделя неспокойния Североизточен регион на Индия от основната и територия, представлява сериозна „слаба точка”, от гледна точка на индийската сигурност, още повече че въпросният регион има обща граница с Китай и в него отдавна действат многобройни бунтовнически групировки, борещи се за автономия от Делхи. В светлината на опита си от индийско-китайската война през 1962, индийските военни стратези оценяват тесния коридор, който свързва основната част на Индия с нейния Североизточен регион, като недостатъчен и затова разглеждат Бангладеш като най-краткия и безопасен маршрут за снабдяване на индийските части в региона, в случай на нова война с Китай. Стратегическият коридор през Бангладеш се смята за важен и за успеха на военната кампания срещу бунтовническите групи в Североизточния регион.

Икономическото значение на този „коридор” също е значително, тъй като това е най-ефективния маршрут между Североизточния регион и останалата част на Индия за транзит на индустриални товари от и за североизточните индийски щати, което пък е от жизнено значение за подобряване на икономическите условия в тази откъснат район.

-          Ролята и на мост между SAARC и АSEAN. Бангладеш, която се смята за „мост” между Асоциацията за регионално сътрудничество на страните от Южна Азия (SAARС) и Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN), разполага с много сериозни географски предимства и заради близостта си с Мианма и другите държави от Югоизточна Азия, като може да помогне за развитието и задълбочаването на междурегионалното сътрудничество в сферите на икономиката, сигурността и политиката. След като бъдат свързани помежду си от Азиатската магистрала и Трансазиатската жп линия, страните от Южна и Югоизточна Азия ще могат да използват Бангладеш като основен транзитен възел, задълбочавайки икономическото си взаимодействие. Провеждайки подходяща политика и разполагайки със съответната инфраструктура, Бангладеш може да играе водеща роля в определянето на основните направления на икономическите отношения между двете, развиващи се с бързи темпове, регионални групи.

-          Врата към Бенгалския залив. Бангладеш с основание се смята за „врата” към Бенгалския залив, със своите 45 000 кв. мили морска територия, разполагаща със значителни ресурси от енергоносители, риба и т.н. Добре развитите пристанища на страната предлагат отлични икономически и военни възможности, тъй като Индия например, може да ги използва за да увеличи търговския обмен със своя изолиран Североизточен регион, а други страни от Южна и Югоизточна Азия, както и Китай, могат да ги използват за задълбочаване на икономическите връзки помежду си. Стремейки се да гарантират сигурността на петролния трафик и търговските маршрути в Индийския океан, през последните години Пекин непрекъснато укрепва военното си сътрудничество с крайбрежни държави от региона, като Мианма и Бангладеш, за да получи достъп до техните пристанища, т.е. да разполага с постоянно военноморско присъствие в Индийския океан. В светлината на сключеното наскоро стратегическо споразумение между Индия и САЩ, можем да предположим, че САЩ също се интересуват от пристанищата на Бангладеш, особено предвид нарастващото китайско военноморско присъствие в Бенгалския залив.

-          Енергийната сигурност. Поради бурно нарастващото население, високия икономически ръст и бързата индустриализация, Индия се превърна в шестия най-голям енергиен потребител в света, като и се налага да внася 70% от необходимия и петрол, изразходвайки за целта до 40% от постъпленията от износа си. В същото време, тя трябва да диверсифицира източниците си на енергоносители за да гарантира непрекъснатия внос, но, по чисто политически причини, вносът на енергоносители от Иран и Венецуела остава несигурен, а Бангладеш и Мианма се превръщат в единствените евтини и сигурни енергийни доставчици. Въпреки че експертите оценяват запасите от природен газ на Бангладеш на 33 трилиона куб. фута (TCF), доказаните запаси са само 12-15 ТCF, което не покрива дори собствените нужди на страната, така че правителството взе решение да не се изнася природен газ, докато не бъде доказано наличието на по-големи запаси. Но, макар че днес Бангладеш не изнася природен газ, Индия продължава да я разглежда като потенциален доставчик в дългосрочна перспектива, заради очакването да бъдат открити нови големи находища в Бенгалския залив. Освен това, през Бангладеш минава най-ефективният маршрут за транзит на газ от Мианма за Индия, т.е. имаме всички основания да очакваме че страната ще се превърне в стратегически участник в регионалната енергийна игра.

-          Силовият баланс. Значението на Бангладеш се повишава и в рамките на комплексния геополитически сценарий, който се очерта след сключването на стратегическия съюз между Индия и САЩ, целящ най-вече „сдържането” на Китай, както и заради индийско-пакистанското съперничество за регионална доминация. Правителството в Делхи вижда, че Бангладеш поддържа доста тесни отношения с Китай в сферата на отбраната, както и, че е през последните години значително е подобрила отношенията си с Пакистан, именно с цел да преодолее силовия дисбаланс в отношенията си с Индия. В тази връзка, възможната военна роля на Бангладеш при евентуален въоръжен конфликт между Индия и Китай или Индия и Пакистан, се превръща в стратегически проблем за Делхи.

Стратегиите на Индия за запазване на влиянието и над Бангладеш

Предвид, стремежа на Бангладеш да поеме пълния контрол върху собствените си дела и нейните опити да си извоюва по-голяма независимост във външнополитическата сфера, Индия лансира цяла „мрежа” от стратегии, целящи да се изолира и притисне Бангладеш, принуждавайки я да признае индийската доминация и стратегическите позиции на Делхи в региона, завоювани след разпадането на Пакистан, през 70-те години на миналия век. Сред тези стратегии, провеждани от индийските дипломатически и военни институции, спрямо Бангладеш, са:

- Тактиката на забавяне решаването на важни двустранни проблеми. След като двете страни имат обща сухопътна и морска граници, Бангладеш и Индия трябваше да ги демаркират, на основата на взаимното сътрудничество, доверието и споделения интерес за мирно съвместно съществуване. За съжаление обаче, въпреки поредицата дипломатически стъпки от страна на Бангладеш, Индия отказва да реагира адекватно, така че граничните спорове да бъдат решени добронамерено и предпочита да следва тактика на съзнателно забавяне на решаването им, упражнявайки натиск върху Бангладеш. От друга страна, Бангладеш демонстрира политическа зрелост и желание за приятелско съжителство и ратифицира подписаното още през 1974 гранично споразумение между двете правителства, а освен това предприе редица дипломатически стъпки за дамаркиране на морската граница, но срещна хладното отношение на Индия. Отказът на Делхи да ратифицира граничното споразумение и нежеланието да се намери решение на спора за морската граница, доведе до постепенно влошаване на отношенията между двете страни и ръст на взаимните подозрения и недоверие.

- Демонстрацията на сила. Агресивното поведение на индийските гранични войски по дългата над 4000 км граница с Бангладеш, както и разполагането, през 80-те години на миналия век, на индийски бойни кораби край спорния остров Южен Талпати в Бенгалския залив, трябваше да покажат, че ако Бангладеш не се съобразява с интересите на Индия и рискува допълнително да влоши отношенията си с нея, Делхи няма да се поколебае да използва военна сила.

- Подкрепата за сепаратистките движения в Бангладеш. Зоната на Читагонг Хил, която заема около 1/10 от цялата територия на страната, притежава много сериозни природни ресурси и има стратегическо географско разположение, е от жизнено значение за съществуването на Бангладеш. Възползвайки се от близостта на тази зона до индийския щат Трипура, както и от желанието на местните племена Чакма за по-голямата автономия (а, в крайна сметка, и за създаване на независима държава – „Джумаленд”), Индия ангажира военните и разузнавателните си ресурси в подкрепа на сепаратистите от Шанти Бахини, действащи в района на Читагонг Хил. Дискретната индийска намеса и фактът, че след 1976 племенните партизански отряди получават финансови средства и оръжие от Индия бяха признати и от един от водачите на Шанти Бахини – Бимал Чакма, в интервю за американския „Ню Йорк Таймс”, още в края на 80-те. Делхи се опитваше да използва бунтовниците като инструмент за запазване на политическото и икономическото си влияние в Бангладеш. В крайна сметка, през 1997, правителството в Дака постигна мирно споразумение с ръководството на Шанти Бахини за възстановяване на реда и законността в зоната на Читагонг Хил. Въпреки това, разузнавателните служби на Бангладеш са убедени, че мнозина от бившите членове на Шанти Бахини, както и други терористи, продължават да получават помощ от индийските служби за сигурност и се крият в североизточните щати на Индия.

- Обвиненията срещу Бангладеш, че дава убежище на индийските сепаратисти. Поради недостатъчното внимание и пренебрежението, с което централното правителство дълги години се отнасяше към отдалечените североизточни щати на Индия, напрежението там нарасна, което пък доведе до появата на няколко въоръжени бунтовнически движения, сражаващи се за автономия и дори за независимост от Делхи. Необмисленото решение на индийското правителство да смаже бунтовниците с въоръжена сила, без да потърси по-дълбоките корени на проблема, както и липсата на достатъчно икономически и социални инициативи за подобряване положението на местното население, само влошиха ситуацията и задълбочиха отчуждението сред коренните жители на Североизтока. Опитвайки да се представи за жертва на тероризъм, Индия се стреми да прехвърли вината върху Бангладеш, обвинявайки правителството в Дака, че подкрепя бунтовниците, като по този начин едновременно иска да оправдае провала на стратегията си за борба с тях и да отхвърли всички подозрения, че подкрепя сепаратисткото движение в зоната на Читагонг Хил.

- Медийната пропаганда. Въпреки малката си територия (144 хил. кв. км), Бангладеш е на седмо място в света по численост на населението си и дом на 144 милиона мюсюлмани. Тя играе важна роля в усилията на международната общност за съхраняване на мира, както и във войната срещу тероризма, като осигурява втория по численост експедиционен корпус за мисиите на ООН и прие сурови антитерористични мерки, включително въвеждане на смъртно наказание за обвинените в тероризъм. В тази връзка, бившият зам. държавен секретар на САЩ Никълъс Бърнс посочва Бангладеш като уникален пример за демокрацията в Южноазиатския регион, а доскорошният американски посланик в Дака Хари Томас я определя като  „модел за демокрация и толерантност”. Въпреки подкрепата и одобрението на международната общност за ролята на Бангладеш във войната срещу тероризма, индийските медии продължават да внушават, че Бангладеш не е в състояние да съдейства адекватно за сигурността на Индия, в частност, и на света, като цяло, с цел да упражнят натиск върху правителството в Дака. Истината обаче е, че Бангладеш се отнася съвсем сериозно към проблемите на регионалната и глобална сигурност и работи в тясно сътрудничество с международната общност за да не допусне територията и да бъде използвана от елементи, работещи срещу тази сигурност. В тази връзка, трябва да споменем международното признание за правителството на страната (след разгрома на терористичната мрежа на „Джамаат ул-Моджахедин Бангладеш” - JBМ и екзекуцията на нейните водачи), и обявяването му за „важен партньор във войната срещу тероризма”.

- Търговският дисбаланс. В двустранната търговия със съседите си, Индия следва политика на гарантиране на максимални печалби, като се стреми да осигури свободен достъп на своите стоки до чуждите пазари, без да гарантира на по-малките страни от региона реципрочен достъп до собствения си пазар, поставяйки разнообразни нетарифни бариери пред техния износ. Бангладеш е сред най-пострадалите от тази търговска стратегия, в резултат от която дефицитът и в търговията и с Индия достигна 2 млрд. долара (най-вече поради наличието на разнообразни тарифни и нетарифни бариери пред нейния износ за индийския пазар). В същото време, Индия не е осъществила нито някакви по-значими инвестиции, нито пък е отпуснала големи заеми на Бангладеш, за да компенсира негативния ефект от този огромен търговски дисбаланс.

- Водните проблеми. Индийската стратегия на търсене на двустранни договорки и отказът на Делхи да се приложат споразуменията за подялба на наличните водни ресурси, поражда големи проблеми за нейните съседи, през чиято територия минава долното течение на редица индийски реки, тъй като ги лишава от необходимия им воден ресурс. Това причинява сериозни екологични вреди на речната система на Бангладеш, тъй като по време на сухия сезон водата започва да намалява със застрашителни мащаби.

Силовата асиметрия и стратегическите възможности за Бангладеш

Със своята 20 пъти по-голяма територия, 10 пъти по-голямо население и 10 пъти по-голяма армия, Индия може да си позволи да преговаря с Бангладеш от позиция на силата, опитвайки се да наложи такъв модел на двустранни отношения, който да съответства на собствените и политически, стратегически и икономически интереси.

Тъй като е в очевидно по-слаба позиция, Бангладеш би следвало много внимателно да формулира стратегията си спрямо Индия, използвайки нейните слаби места – включително географската и уязвимост (например трудният достъп до северозападните щати), а също да се ориентира към алианси с достатъчно силни и приятелски настроени държави, както и към активно участие във влиятелни международни форуми по сигурността, с цел да редуцира собствената си стратегическа уязвимост, произтичаща от силовата асиметрия спрямо Индия, и да защити стратегическите си, политически и икономически интереси.

Долните таблици илюстрират съотношението между военната и икономическа мощ на двете държави:

 

Сравнение между икономическата мощ на Индия и Бангладеш

Икономически показатели

Индия

Бангладеш

БНП

3.267 трлн. Долара

224 млрд. долара

БНП – на глава от населението

2800 долара

1500 долара

Износ

175,7 млрд. долара

13,97 млрд. долара

Внос

287,5 млрд. долара

20,17 млрд. долара

Валутни резерви

250 млрд. долара

5,934 млрд. долара

Дълг

163,8 млрд. долара

21,72 млрд. долара

Източник CIA Fact book

 

Сравнение между военната мощ на Индия и Бангладеш

Държави

Армия

Флот

ВВС

Численост

Танкове

БТР

Артилерия

Численост

Кораби

Численост

Самолети

Индия

1263000

3500

317

4350

53000

155

110000

738

Бангладеш

150000

200

250

200

15000

83

17000

83

Източник: Jane’s Defence weekly & csis.org

 

Правителството на Бангладеш ще трябва да дефинира отговорностите на отделните специализирани държавни агенции за формулирането, прилагането и подсилването на стратегиите за справяне със съществуващия силов дисбаланс с Индия. Те трябва да преразгледат досегашните стратегии за да оценят силните и слабите им страни, да гарантират ефективен отговор на текущите рискове и да подготвят страната за бъдещите предизвикателства.

Само една единствена стратегия (колкото и да е добра) не е достатъчна по отношение на толкова голяма и могъща държава, каквато е Индия, така че Бангладеш би следвало да си изработи няколко различни стратегии за ограничаване на индийските стратегически предимства, като за начало ясно дефинира слабите точки на Индия и ги използва в свой интерес, а след това се опита да интернационализира двустранните проблеми и потърси помощ за решаването им от достатъчно могъщи и приятелски настроени държави, както и в рамките на международните форуми, така че да склони Делхи всички спорове между двете държави да се решават на основата на справедливостта, равнопоставеността и взаимното уважение.

В тази връзка, Бангладеш би могла да се ориентира към следните стратегии за да защити националните си интереси vis a vis Индия:

- Дипломацията. Да се използват двустранните дипломатически канали за решаване на споровете по приятелски начин и само ако този опит пропадне, да се използват регионалните форуми за поставяне на въпросните проблеми като се включат и други регионални играчи в процеса на решаването им, а пък ако и това не проработи, да се използва ООН за да се предприемат необходимите действия и да не се допусне ескалацията на споровете в конфликти.

- Международните форуми за сигурност. Да се положат необходимите усилия за поставяне на двустранните проблеми с Индия, касаещи сигурността, на Регионалния форум на ASEAN, т.е. да се ангажират всички негови членове в конструктивен диалог по въпросите на сигурността за разрешаване на споровете чрез изграждане на липсващото доверие или със средствата на превантивната дипломация.

- Стратегическите алианси. Да се формира стратегически съюз с Китай за да се осигурят гаранции, в случай на военен конфликт с Индия, както и политически гаранции, че Пекин ще използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да спре опитите на Индия да използва Съвета за да легализира действията си спрямо Бангладеш. Освен това, Бангладеш следва да работи с Китай по въпросите, касаещи китайската сигурност, на основата на взаимното сътрудничество, общия интерес и максималното уважение към суверенитета на всяка от страните.

- Оптимално използване стратегическото положение на страната. Да се осъзнае, че географското положение на Бангладеш и дава стратегическо предимство и да се вземе политическо решение (основаващо се на национален консенсус) да не се позволява на Индия да осъществява неограничен транзит на товари – военни или промишлени – към своя Североизточен регион, през територията на Бангладеш. Това ще осигури стратегическо предимство на Бангладеш по отношение на Индия, защото Делхи ще трябва да разчита на добрата воля на Дака за гарантиране на стабилността и икономическото развитие на Североизточния регион.

- Укрепване на военната мощ. Това е необходимо за да може, в случай на война, Бангладеш да може да ангажира изцяло вниманието на Източното командване на индийската армия, като по този начин постави под въпрос възможностите на Делхи да води едновременно война с Бангладеш и Китай, или пък с бунтовниците от Североизточния регион, както и да се даде възможност на Пакистан да превърне постоянния спор за принадлежността на Кашмир в повод Индия да бъде притисната и от запад.

Към сътрудничество и партньорство с Индия

В крайна сметка обаче, въпреки проблемите в двустранните отношения между Бангладеш и Индия, тези две страни са близки съседи и членуват съвместно в редица регионални и международни форуми. Затова те трябва да положат много сериозни усилия за да минимизират различията помежду си, да стимулират взаимното разбирателство и сътрудничество по различни социално-икономически проблеми и такива, свързани със сигурността, така че да възстановят приятелските си отношения и да съдействат за регионалната стабилност. В тази връзка, е необходимо да се предприемат следните действия:

- Да се укрепи регионалното сътрудничество с цел справедливото разпределяне на наличните водни ресурси, което да е от полза за развитието и на селското стопанство, и на производството на електроенергия;

- Да се гарантира свободен достъп да пазарите и суровинните запаси на всяка от страните с цел да се задълбочи икономическото сътрудничество между тях;

- Да се вземат необходимите мерки, на дипломатическо равнище, за ускоряване демаркацията на сухопътната и морската граници, в духа на справедливостта, равноправието и добросъседството;

- Да се работи в тясно сътрудничество за борба с морското пиратство, нелегалния оръжеен трафик, наркотрафика и трафика на хора, с цел укрепване на регионалната сигурност и стабилност;

- Да се формира култура на ненамеса във вътрешните работи на всяка от страните, с цел между тях да се установи атмосфера на доверие и сътрудничество.

 

* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн