28
Сря, Окт
6 New Articles

През пролетта на 2009 посетих няколко европейски страни за да обсъдя развитието на глобалната финансова криза с високопоставени правителствени чиновници, политици и синдикални лидери. Останах смаян от това, колко различно възприемат в Европа финансовите проблеми. Сякаш бях попаднал в друга икономическа вселена, а не просто на друг континент.

За съжаление, американската преса мълчи по най-важната тема, която дискутират  висшите европейски политици (а, както подозирам, и колегите им в Азия): как да опазят страните си от негативното въздействие на три взаимносвързани проблема:

- излишъкът на долари, наводняващи пазарите на останалия свят и използвани за нови финансови спекулации и корпоративни поглъщания;

- фактът, че централните банки са принудени да пускат тези долари в оборот, с цел да купуват дългови книжа на американската хазна за покриване бюджетния дефицит на САЩ;

- накрая, най-важният (и най-слабо осветен от медиите в САЩ) проблем за „военния характер” на платежния дефицит и дефицита на американския държавен бюджет.

Излишъкът на долари

Колкото и да е странно (и дори ирационално, ако това се случваше в доста по-логичната система на световната дипломация), но именно „излишъкът на долари” позволява на Америка да финансира глобалното нарастване на военната си мощ. Този излишък кара чуждестранните централни банки да поемат бремето на разходите по поддръжката на разширяващата се американска военна империя – своеобразно „данъчно облагане без представителство” в действие. Съхраняването на международните резерви в долари означава, че влизащите в една страна долари отново биват пускани в оборот за закупуване на американски дългови книжа, които, както е известно, се емитират най-вече за финансиране въоръжените сили на САЩ.

Досега останалите държави не можеха да избегнат това принудително финансиране на военните разходи на Съединените щати, той като то се бе превърнало в елемент на глобалната финансова система. Неолибералните икономисти, кой знае защо, определяха тази ситуация като „балансирана”, сякаш става дума за икономика и „свободен пазар”, а не за дипломация, при това налагана с нарастваща агресивност от американските чиновници. В същия дух бяха и коментарите в повечето американски медии, опитващи се да ни внушат, че другите държави вкарват в оборот излишните си долари, финансирайки отбранителните разходи на САЩ, защото „вярват в икономическата мощ на Америка” и не се боят да „инвестират в нея”. Сякаш в случая може да се говори за някакъв истински избор, а не за финансова и дипломатическа принуда, даваща възможност да се избира само между вариантите, дали да кажеш „да” (Китай, без особено желание), „да, моля” (Япония и ЕС) и „да, благодаря” (Великобритания, Грузия или Австралия). Тоест, не „вярата на чужденците в икономиката на САЩ” ги кара да „влагат тук парите си”. Това е глупаво обяснение на една доста зловеща тенденция. Защото въпросните „чужденци” не са потребители, купуващи американски стоки, нито пък са частни „инвеститори”, купуващи американски ценни книжа и задължения. Най-големите и влиятелни чуждестранни организации, които „влагат тук парите си”, са централните банки, да не говорим и, че въпросните пари въобще не са „техни”. Те влагат в Америка онези долари, които техните чуждестранни износители и другите получатели на долари, обменят в централните банки срещу съответната национална валута.

Когато, заради платежния си дефицит, САЩ „помпат” с долари чуждестранните икономики, националните банки почти нямат друг избор освен да купуват полици и облигации на американската хазна, която използва средствата от това за финансиране на огромните въоръжени сили. Последните пък са потенциална заплаха за основните реекспортьори на долари – Китай и Япония, както и за петролните производители от ОПЕК, и на практика са предназначени за стратегическото им обкръжаване. Въпреки това обаче, съответните правителства са принудени да пускат в оборот постъпващите в хазната им долари и то именно по начин, водещ до финансиране на военната политика на САЩ, върху която тези правителства нямат никаква възможност да влияят и която, на всичкото отгоре, представлява все по-сериозна заплаха за тях. Именно поради това, преди няколко години Китай и Русия обединиха усилията си, формирайки т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС).

В Европа са наясно, че платежният дефицит на САЩ е нещо много по-сериозно от обикновен търговски дефицит. Достатъчно е само да погледнем таблиците, съдържащи се в отчета за американския платежен баланс, представен от Бюрото за икономически анализи (ВЕА) и публикуван в месечния бюлетин „Survey of Current
Business” на Департамента по търговията, за да се убедим, че дефицитът се формира не просто защото на потребителския пазар вносът на стоки все повече преобладава над износа (поради осъществяваната от финансовия сектор политика на деиндустриализация на американската икономика). Още повече, че днес вносът в САЩ стремително пада, тъй като икономиката се свива, а потребителите са принудени да изплащат взетите от тях кредити.

Конгресът ясно заяви на чуждестранните инвеститори от най-големия притежател на долари – Китай, че не могат да купуват в Америка нищо, освен, може би, мрежите за продажба на стари автомобили или пък ипотеките и активите на „Фани Мей”. Тоест, ситуацията много напомня онази, когато японските инвеститори бяха подтиквани да изразходват милиарди долари за Центъра Рокфелер – сделка, донесла им 100%-ова загуба, както и ситуацията с инвестициите на саудитските безнесмени в „Ситигруп”. Изглежда именно този модел на „международен баланс” се одобрява от американските чиновници. Лозунгът “CHOOK върви си в къщи!” (1) се очертава като универсален за всички случаи, когато става дума за сериозни опити на чуждестранните правителства и техните суверенни фондове (т.е. отделите на централните им банки, опитващи се да решат, какво да правят с излишните си долари) да инвестират директно в американската индустрия.

Военният характер на американския платежен дефицит

Сега нека видим, до каква степен платежният дефицит на САЩ е обусловен от разходите за въоръжените сили на страната. Проблемът не опира само до войната в Ирак, която сега се прехвърли в Афганистан и Пакистан. Той е в скъпоструващото нарастване на броя на американските военни бази в азиатските, европейските и постсъветските държави, както и в тези от Третия свят. Администрацията на Обама обеща да направи информацията за истинските размери на тези разходи по-прозрачна. Което вероятно означава, че ще бъде публикувана и по-точна статистика за платежния баланс и разходите във федералния бюджет.

Всъщност, допълнителните военни разходи доста приличат на дълговите разходи – и едните, и другите черпят средства от икономиката. В случая – за да се плаща на военно-индустриалния комплекс, а не само на банките от Уолстрийт или на другите финансови организации. Дефицитът на американския държавен бюджет се формира не само заради гигантските суми, „изпомпани” от новата финансова олигархия. Той притежава и огромен и бързо нарастващ военен компонент.

И така, европейците и азиатците виждат, как американските компании наливат все повече долари в техните икономики. И то не само за да купуват техните експортни стоки, в обмен на собствените си стоки и услуги. Не само и за да придобиват техни компании или пък да се сдобиват с ключови позиции в приватизираните държавни предприятия, лишавайки ги, в същото време, от реципрочното право да купуват ключови американски компании (да си припомним, че опитите на Китай да влезе в американския бизнес, свързан с петролните продажби, срещнаха резкия отказ на САЩ). Не само и за да купуват чуждестранни активи, задължения и недвижими имоти. Американските медии избягват да коментират, как американското правителство изразходва в чужбина стотици милиарди долари – не само за активни военни действия в Близкия изток, а и за изграждането на гигантски военни бази, контролиращи целия останал свят, за инсталирането на радарни системи, системи за ракетно управление и други форми на военен натиск, да не говорим за осъществяването на т.нар. „цветни революции”, които се финансираха (и продължават да се финансират) от Вашингтон из цялото постсъветско пространство.

Купчините опаковани стодоларови банкноти постепенно се превърнаха в обичайния „видеофон” на някои американски телевизионни канали, но кой знае защо не ги свързват с разходите на правителството на САЩ за армията и дипломацията, или с доларовите капитали на чуждестранните централни банки, за които продължава да се твърди, че са доказателство за „огромното доверие в икономическото възраждане на САЩ”, а защо не и за възможностите в сферата на „паричните магии” на такива представители на Уолстрийт, като Тим Гейтнър – в хазната и „Бен Хеликоптера Бернанке” (2) – във Федералния резерв.

Разбира се, възникват и проблеми. Така, наскоро компанията „Кока Кола” се опита да купи най-големия китайски производител и разпространител на плодови сокове. Както е известно, Китай вече притежава американски ценни книжа на стойност около два трилиона долара, т.е. много повече от това, което му е необходимо или което би могъл реално да използва, имайки предвид, че правителството на САЩ не разрешава купуването на сериозни американски компании. Така че, ако въпросната сделка се бе осъществила, Пекин щеше да бъде изправен пред следната дилема:

Едната възможност беше продажбата да се разреши и плащането стане в долари, които след това да бъдат реинвестирани (както го налагат САЩ) – в облигации на американската хазна, носещи само 1% годишна лихва. В резултат от подобна сделка, Пекин би рискувал да загуби при евентуално повишаване на лихвения процент в САЩ или пък ако курсът на долара спадне, тъй като Съединените щати (и само те) продължават да следват експанзионистична кейнсианска политика за да осигурят на икономиката си възможност да се справи с бремето на своите дългови задължения.

Втората възможност пък беше плащането да не стане в долари, само че това би довело до ръст в курса на юана, спрямо долара, т.е. би ерозирало основното конкурентно предимство на китайски износ на световния пазар. Затова Пекин избра трети път, което обаче породи сериозните възражения на САЩ. Той отказа да продава своята, съвсем реална компания, за „американските хартийки”, защото беше наясно, че това би означавало, на практика, да продължи да финансира опитите на Вашингтон да обкръжи ШОС с мрежа от свои военни бази. Единствените, които, както изглежда, не успяха да схванат тази проста връзка, се оказаха представителите на американските медии и, съответно, американската нация.

Базирайки се на личния си опит, мога да заявя, че, за разлика от тях, в Европа разбраха за какво точно става дума (между другото, тук е мястото да предложа на читателя една любопитна тема за размисъл: коя европейска държава, освен Русия, първа ще декларира желание да се присъедини към ШОС?).

В академичните учебници не се казва нищо за това че „равновесието” (т.е. балансът) в движението на чуждестранните капитали – както спекулативните, така и тези, предназначени за директни инвестиции – се оказва безкрайно, ако става дума за икономиката на САЩ. Днес, когато доларите вече не се конвертират в злато (или поне в закупуването на американски компании), икономиката на САЩ може свободно да печата долари, защото Америка се оказва най-защитената икономика в света. Само тя има правото да защитава селското си стопанство чрез въвеждането на импортни квоти (още повече, че самите САЩ записаха това си право, още преди петдесет години, когато, в качеството на „бащи-основатели”, формулираха принципите на световната търговия). Конгресът отказва на „суверенните” фондове правото да инвестират във важни сектори от американската икономика. Тоест, хазната на САЩ предпочита чуждестранните централни банки да продължат да финансират американския бюджетен дефицит, т.е. да плащат цената на американската война в Близкия изток и обкръжаването на другите държави с мрежа от военни бази. Колкото по-голямо „изтичане на капитали” предизвикват американските инвеститори, купувайки чуждестранните икономики (т.е. най-доходните им сектори, гарантиращи на новите си американски собственици максимални монополни приходи), толкова повече средства се оказват, в крайна сметка, в трезорите на чуждестранните централни банки за да поддържат с тях глобалния ръст на военната мощ на Америка. В нито един учебник по теория на политиката или по международни отношения не се разглежда въпросът, как е възможно държавитеда  действат до такава степен в разрез със собствените си политически, военни и икономически интереси. А именно това се случва през живота на последното поколение жители на планетата.

Възможната реакция

Така, в основен се превръща въпросът, какво могат да направят другите страни за да се противопоставят на тази финансова атака. При посещението ми в Испания, лидерите на един от синдикатите в Страната на баските ме попитаха, дали контролът върху движението на спекулативния капитал може да гарантира, че финансовата система ще действа в интерес на нацията. Или пък, дали е необходима национализация за по-доброто развитие на реалния сектор?

Всъщност, проблемът не е в „регулирането” или „контрола върху движението на спекулативния капитал”. Въпросът, е как държавите могат да действат като истински държави, т.е. в защита на собствените си интереси, а не като марионетки, принудени да се съобразяват със стратегията на американското правителство, т.е. с американските интереси.

Всяка страна, която се опитва да прави това, което САЩ правеха през последните 150 години, кой знае защо бива обвинявана в „социализъм”. Подобна реторика, на практика, не оставя кой знае какви алтернативи, освен незабавната национализация на кредитите. В американския случай обаче, „национализацията” се превърна в синоним на финансова подкрепа, оказана на най-големите и най-безразсъдно действащи през последните години банки, с цел компенсиране на неизплатените им кредити, както и подпомагането на хеджовите фондове и небанковите играчи за компенсиране на загубите им от игрите с деривативите, които AIG и другите застрахователи, или играчите от загубилата страна, не са в състояние да платят. Финансовата помощ, оказвана под такава форма, не представлява национализация, в класическия смисъл, при която отпускането на кредити и основните финансови функции отново се превръщат в обществена собственост. Тя е нещо съвсем противоположно – става дума за печатане на нови правителствени облигации, които се предават (заедно с възможността за саморегулиране) на финансовия сектор, без да се позволява на гражданите да си върнат въпросните функции.

Ако пък разглеждаме проблема като избор между демокрацията и олигархията, възниква друг въпрос: кой ще контролира правителството, занимаващо се регулация и „национализация”? Ако с това ще се занимава правителството, чиято централна банка, както и основните комисии към Конгреса, се контролират от Уолстрийт, тогава кредитите пак няма да се отпускат за производствения сектор, а просто ще продължи ерата на Грийнспън, Поулсен и Гейтнър, с характерните за нея „безплатни обеди” за собствената финансова клиентела.

Идеята на финансовата олигархия за „регулирането” се заключава в това да се гарантира, че дерегулаторите са назначени на съответните ключови постове и разполагат само с минимален щат и незначително финансиране. Въпреки признанията на Алън Грийнспън, че вече е прозрял и осъзнал, че саморегулацията не работи, хазната на САЩ продължава да се управлява от представител на Уолстрийт, а Федералният резерв – от негов лобист. Но, както е добре известно, лобистите не се интересуват от идеология, а само от собствените си интереси, които пък са неразривно свързани с интересите на техните клиенти. В тази връзка, те се нуждаят от благонамерени наивници, особено ако въпросните анализатори са и уважавани членове на американската научна общност. Последните обаче са само подставени лица, начело на които в момента са последователите на Милтън Фридмън от Чикагския университет. Те редовно получават трибуна във водещите академични издания, с единствената цел да не допуснат разпространението на идеи, които биха могли да навредят на финансовите лобисти.

Като предлог да не се допусне правителството да предприеме едно наистина разумно регулиране, се използва твърдението, че финансовата сфера е толкова сложна, че може да бъде регулирана единствено от експерти от финансовата „индустрия”. Към това се добавя и необоснованата теза, че сред белезите на демокрацията е и независимостта на централната банка от правителството. Макар че на практика, подобна ситуация няма нищо общо с демокрацията. Финансите са същността на икономическата система. И, ако те не са подложени на демократична регулация, в интерес на нацията, се оказват „свободни” да попаднат в ръцете на сили, със собствени специфични интереси, разминаващи се с националните. Тоест, това е своеобразна олигархична дефиниция на „свободния пазар”.

Опасността е в това, че правителствата позволяват на финансовия сектор сам да определя, кой ще осъществява регулацията му, както и как ще се осъществява самата „регулация”. Кръговете, със собствени специфични интереси, за които споменах по-горе, търсят начини за извличане на повече пари от икономиката, а финансовият сектор им дава възможност да го направят посредством изземането на част от средствата, предназначени за развитието на реалния сектор. В това се състои неговият пазарен план. Днес финансите работят така, че деиндустриализират икономиките, а не помагат за развитието им. Тоест, въпросният „план” предполага налагането на суров аскетизъм в трудовата сфера, в индустрията и във всички нефинансови сектори. Точно това се предлага в програмите на МВФ, натрапени на нещастните страни-длъжници от Третия свят. Опитът на Исландия, Латвия и другите „финансови” икономики следва да се анализира, като класически пример, най-малкото защото те бяха поставени почти на върха в съставения от Световната банка (СБ) списък на „най-благоприятните за бизнес” държави на планетата.

Всъщност, единственото осмислено регулиране може да се реализира само извън финансовия сектор. В противен случай може да се случи това, което японците наричат „да слезеш от небето на земята”: регулаторите се подбират от средите на банкерите и техните „полезни идиоти”. След като напуснат правителството, те се връщат във финансовия сектор, където отново заемат ключови длъжности. И тъй като са наясно с това, те „регулират” в интерес именно на финансовата система, а не на обществото, като цяло.

Проблемът за контрола върху движението на спекулативните капитали излиза извън рамките на създаването на набор от специфични правила. Той засяга границите на сферите на влияние на националните правителства. Както е известно, уставът на МВФ не позволява на държавите да се върнат към системата на „двойните обменни курсове”, която съществуваше в много страни чак до 50-те и дори до 60-те години на миналия век. Това бе широко разпространена практика, позволяваща съществуването на един обменен курс за стоките и услугите (понякога дори на различни обменни курсове за различните категории на вноса и износа) и друг – за „прехвърлянето на капитали”. Под натиска на САЩ, МВФ наложи фалшивата теза т.нар. „равновесен” курс, който е един и същ както за стоките и услугите, така и за движението на капитала. Правителствата, които отказаха да я приемат, бяха изключени от МВФ и СБ, или просто бяха свалени.

Проблемът днес е, че единственият начин, по който една страна може да предотврати движението на капитала, е да прекъсне членството си в МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). За първи път от 50-те години на миналия век насам подобна възможност изглежда реална, заради осъзнаването (в глобален мащаб) на това, как икономиката на САЩ наводнява световната икономика с излишни „хартиени” долари, както и, че Вашингтон не възнамерява да допусне този процес да бъде прекратен. Защото, от американска гледна точка, това би означавало драстично съкращаване на военните разходи на САЩ, т.е. би поставило под въпрос тяхната сигурност.

 

Бележки:

1. CNOOK е голяма китайска петролна компания.

2. Бен Бернанке, който в момента е президент на Федералния резерв на САЩ, се сдоби с прякора „Бен Хеликоптера” след речта си, през ноември 2002, посветена на методите за борба с дефлацията, в която заяви, че дори ако Федералния резерв свали лихвения процент до нулата, ще продължи да разполага с достатъчно методи за борба с дефлацията, включително и „като хвърля пари на тълпите от хеликоптери”.

 

* Авторът е професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити и презизент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET)

{rt}

От 80-те години на миналия век насам, както академичните среди така и аналитичната общност, занимаващи се с международните отношения и политическата теория, демонстрират нарастващ интерес към класическата геополитика. От една страна, в своите стратегически студии, редица водещи изследователи, като Колин Грей и Джофри Слоън във Великобритания, или Маккъбин Оуън и Френсис Симпа в САЩ, изрично посочват необходимостта от преоткриването на класическите автори. Те се опитват да докажат, че класическата геополитическа мисъл продължава да бъде изключително полезен инструмент за анализ на отношенията между големите и по-малки сили в епохата след края на студената война, както и, че географията си остава най-важния фактор в международните отношения, тъй като е „най-постоянния” и, в крайна сметка, „неизбежен”, въпреки фундаменталните промени във взаимоотношенията между човека и Земята, свързани с новите военни, транспортни и комуникационни технологии.

От друга страна, представителите на т.нар. „критична геополитика” (съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито основател  е американският професор Джерард ОТол – б.р.) публикуваха множество задълбочени изследвания, които, наред с обективните биографични трудове, помагат на съвременните учени да разберат по-добре културните корени, предубежденията и теоретичните ограничения на класическата геополитика.

В същото време, както привържениците на „неокласическия”, така и тези на „критичния” подход към геополитиката, по правило, концентрират вниманието си върху трудовете на сър Халфорд Макиндер (Blouet 1987, 2004; Gray and Sloan 1999; Loughlin 1994; O’Tuathail 1996) и, в по-малка степен, към пренебрегваните доскоро геополитически тези на Алфред Маън (Sumida 1997, 1999). Като последица от това, днес теоретичните и аналитични изследвания на големия американски геополитик от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943) си остават сравнително непознати и не са преосмислени в контекста на съвременните условия.

Въпреки че Спикмън традиционно се смята за един от най-значимите и влиятелни геополитически мислители, твърде често творчеството му се свежда до прословутата идея за „Римленда”, която се противопоставя на тезата на Макиндер, поставящ акцента върху стратегическото значение и роля на „Хартленда”. Освен това, в повечето статии и изследвания, посветени на класическата геополитика, идеите на Спикмън се разглеждат в светлината на прословутия труд на Макиндер за „географската ос на историята”. Затова в настоящата статия ще се опитам да представя на читателите цялото богатство на теоретичното наследство, оставено ни от Никълъс Спикмън, оригиналният характер на идеите му и неговата далновидност. Нещо повече, ще се опитам да покажа, макар и съвсем сбито, че дълбокият анализ на политическото и стратегическо значение на географията, който Спикмън прави, продължава и днес да представлява великолепно въведение към методологията на геополитиката.

„Другият Спикмън”

Именно във връзка с очертаните по-горе цели на настоящата статия, няма да акцентирам върху значението на идеята за „Римленда” в интелектуалното наследство на Спикмън. И тъй като би било очевидно некоректно да се пренебрегне огромното влияние на тази идея върху американското (и западното, като цяло) стратегическо мислене през втората половина на ХХ век, бих препоръчал на читателите да се обърнат към публикувания за първи път година след смъртта му (т.е. през 1944) фундаментален труд „Географията на мира”, както и към серията от изследвания, посветени на класическата геополитика, за да добият реална представа за значението на неговата най-известна геополитическа и стратегическа хипотеза. В тази връзка, не мога да не спомена новаторската статия на Майкъл Джераси, посветена на реалното и мнимо влияние на идеите на Макиндер и Спикмън върху американската „стратегия на сдържането” в годините на студената война (Gerace 1991).

Ранните геополитически трудове на Спикмън

И така, вместо върху тезата за „Римленда”, ще концентрирам вниманието си върху по-ранните геополитически трудове на Спикмън и най-вече върху две големи статии, които той публикува през 1938 и 1939, и които са озаглавени, съответно, „География и външна политика” и „Географските цели във външната политика”. В тези две есета, холандско-американският професор се стреми да даде собствен отговор на географско-политическия анализ на Фридрих Ратцел за условията, от които зависи мощта и величието на една държава. В по-общ план, двете знакови статии на Спикмън, могат да се приемат като англо-саксонския „островен” отговор на германската геополитика, в смисъл, че авторът се ангажира първоначално с анализа на т.нар. Kleingeopolitik (Wilkinson 1985), преди да се заеме с глобалните геостратегически съображения (Grossgeopolitik), което прави, през 1942, с книгата си „Американската стратегия и световната политика”.

Както е известно, англо-американските геополитици, и особено Хилфорд Макиндер, концентрират вниманието си предимно върху „глобалната геополитика”, чието въплъщение е и прословутият труд на Макиндер за „Географската ос на историята”. За разлика от нея, т.нар. Kleingeopolitik (т.е. „малката геополитика”) се занимава с анализ, на микро ниво, на географските основи на държавната мощ (Parker 1998). С други думи, държавата се разглежда като „аналитична единица”. Както е известно, в края на 30-те германската геополитическа наука преживява разцвет, най-вече благодарение дейността на Мюнхенската школа и нейното изключително популярно списание Die Zeitschrift fur Geopolitik. Спикмън усеща, че англоамериканската научна общност следва да отговори на тезите на германските автори, които му изглеждат прекалено повлияни от нацистката идеология, както и, че утвърждаването на разбирането за влиянието на политико-географските фактори върху държавната мощ и международните отношение се е превърнало в належаща задача на американските геополитици.

Географските основи на мощта

Макар че цитира множество геополитически трудове, публикувани в Германия, тезите, които Спикмън развива в есето си „География и външна политика”, са повлияни не толкова от тях, колкото от идеите на американския геополитик адмирал Алфред Маън. През 1890, Маън пише фундаменталния си труд „Влиянието на морската сила върху Историята, 1660-1783”, в която твърди, че географското положение, големината на територията, топографските особености и числеността на населението, наред с „характера на съответния народ” и на неговото управление, до голяма степен, обуславят потенциала на една или друга държава да се превърне в морска сила. В статията си, писана през 1938, Спикмън споделя теорията на Маън за географските основи на държавната мощ, посочвайки, че „факторите, определящи политиката на държавите, са много. Те са постоянни и временни, очевидни и скрити, като особено важни сред тях, освен географският фактор, са гъстотата на населението, икономическата структура на страната, етническата структура на народа, формата на управление и дори предразсъдъците, от които обикновено страдат външните министри” (Spykman 1938:28).

Критик на „географският детерминизъм”

Както става ясно от цитираното по-горе, Спикмън със сигурност не може да се причисли към „географските детерминисти”. Той действително определя географския фактор като най-важен, но не и като единствения важен фактор, влияещ върху международната политика и отношенията между силите. В тази връзка, Спикмън уточнява (Spykman 1938:30), че: „Географията на една страна е по-скоро материал, отколкото причина за нейната политика. В същото време обаче, географското положение на страната не може да се игнорира от онези, които формулират нейната политика. В това отношение, характеристиките на териториите са оказвали влияние върху тях в миналото и ще продължат да оказват такова влияние и в бъдеще”.

Историята

Подобно на всички останали сериозни геополитически анализатори, Спикмън търси обосновката на своя метод в историята, особено в по-далечната. Всички примери, които той дава в своите, писани през 1938 и 1939 фундаментални статии, са взети от историята, а не са просто плод на теоретични умозаключения. Подобно на адмирал Маън преди него, Спикмън посвещава значителна част от теоретичното си въведение към същността на геополитиката, на влиянието, което размерите на територията и нейното разположение оказват върху политическата и стратегическа история на държавата. Той уточнява, че „макар размерът на територията, сам по себе си, не гарантира мощта на държавата, означава наличието на потенциал за такава мощ”, доколкото геополитиката отчита влиянието не само не географския, а и на много други фактори (теза, широко възприета и от редица съвременни автори, като например Рендъл Колинс или Франсоа Тюал). Размерът на територията означава мощ дотолкова, доколкото „е еквивалентен на наличието на повече обработваема земя, т.е. и на по-голяма човешка маса, което пък обяснява, защо в миналото повечето големи континентални сили следват политика на териториална експанзия. След Индустриалната революция обаче, силата на държавата все повече започва да се идентифицира с нейната индустриална мощ. Така, природните ресурси и суровините, както и индустриалната организация, се превръщат в предпоставки за постигане на по-голяма мощ, без значение дали по суша или по море. Въпреки това, размерите на територията продължават да играят важна роля, в смисъл, че колкото по-голяма е територията на една държава, толкова по-голям е шансът тя да покрива различни климатични и топографски зони, което пък и осигурява повече и по-разнообразни ресурси и икономически възможности” (Spykman 1938:32).

Формата и топографията на територията

Размерът може максимално да бъде оползотворен, само ако върху територията се упражнява „ефективен централизиран контрол”, благодарение, най-вече на „ефективната комуникационна система от центъра към периферията” и „липсата или успешния баланс на центробежните сепаратистки сили”. Спикмън обаче посочва, че дори и за създаването на модерна и ефективна система от комуникации, географските особености са от ключово значение, тъй като формата и топографията на територията, до голяма степен, обуславят и комуникациите. Той посочва редица примери за стратегии, целящи преодоляването на естествените прегради и оптимално използване на териториалния потенциал, от древната, средновековната и новата история на Европа, но също и от тази на Америка или Азия (Spykman 1938:36). Спикмън подчертава, че от военно-стратегическа гледна точка, „размерът е от първостепенно значение, като елемент на отбраната, особено ако жизненоважните центрове на държавата са значително отдалечени от границите и”, давайки като пример организацията на руската отбрана при нашествието на Наполеон, както и други подобни случаи (Spykman 1938:32).

Двете свръхсили

Десетилетията, последвали годините, през които Спикмън пише своите трудове, потвърждават неговите тези. Така, през индустриално-технологичната ера на студената война, двете свръхдържави действително разполагат с много големи територии: САЩ и СССР, докато друга много голяма държава – Китай с бързи стъпки се доближава до този статут. От друга страна, сравнително малки държави, с голям индустриален потенциал, макар и да запазват позициите си на средно големи сили (Германия, Япония, Франция, Великобритания или Израел) със сигурност не могат да се конкурират с гигантите за световна доминация. Тоест, онова, което класиците на геополитиката доказват по отношение на аграрните държави, се оказва теоретически валидно и за политиката през целия ХХ век – с известни корекции, разбира се. Нещо повече, размерите, формата и топографските особености на съветската територия, за пореден път гарантират на Русия необходимата стратегическа дълбочина и отбранителна мощ по време на Втората световна война, обърквайки заложената в прословутия План Барбароса офанзивна стратегия на Третия Райх. В същото време, Спикмън показва как, когато към териториалните размери и ресурсите се добави и достатъчна технологична мощ, това може да гарантира на държавата (или на съюза от държави) статут на велика сила, предсказвайки още през 1938, че в рамките на следващия половин век конфедерацията от европейски държави би могла да се присъедини към „куадрумвирата от велики сили”, включващ САЩ, СССР, Китай и Индия. В това отношение, Спикмън се оказва смайващо точен, доказвайки способността си вижда далеч отвъд собственото си време.

Значението на географското положение

Може би най-интересната част от теоретичните геополитически постановки на Спикмън е онази, посветена на значението на географското положение за потенциалната мощ на държавата. „Разположението на една държава може да се опише от гледна точка на положението и в света, т.е. по отношение на континенталните маси и океаните на планетата, като цяло, или пък от гледна точка на регионалното и положение, т.е. по отношение на територията на други държави и непосредствено прилежащите и територии. Първото описание ще използва параметри като географска дължина и ширина, а също височина и отстояние от моретата, докато второто ще касае отношенията с околните зони, разстояния, комуникационни линии и природата на граничните територии” (Spykman 1938:40).

Геополитическата промяна

По-нататък, Спикмън анализира ключовото значение на геополитическата промяна, т.е. как през различните исторически периоди се е променяло мястото на определени зони или ресурси. В тази връзка той посочва, че „Едно пълно описание на географското положение на държавата следва да включва анализ на значението на отделните, свързани с това положение факти, тъй като, макар че самото географско положение не се променя, промяната на такива, свързани с него елементи, като средствата за комуникация, комуникационните маршрути, военната техника и световните силови центрове, изисква оценката на това положение да се направи, като съответната зона се разглежда едновременно по-отношение не само на географската, но и на историческата системи”.

Важността на една толкова значима постановка, трудно може да се подценява. Защото тя показва, колко неоснователни са често отправяните обвинения към класическата геополитика, че е подчинена на „географския детерминизъм” или пък, че просто е „остаряла и демодирана”. В същото време обаче, ни помага да преоткрием „другия” Спикмън, т.е. блестящият анализатор на географските основи на държавната мощ, чиито ключови тези далеч не се изчерпват само с прословутата „теория за Римленда”.

Северноатлантическият басейн

Анализът на Спикмън за относителното разположение на великите сили, през 1938, го води до заключението, че „днес Северният Атлантик е най-благоприятната зона, в която би могла да е разположена една държава”. За разлика от Макиндер, той е убеден, че географското положение дава именно на САЩ (разположени в Северния Атлантик), а не на Русия, решаващо стратегическо и икономическо предимство. Въпреки, че тезата на Макиндер за „Хартленда” (Mackinder 1904, 1919) си остава шедьовър на геополитическото мислене и въпреки че възходът на Москва и статутът и на свръхдържава, до голяма степен, е предвиден от него, британският геополитик очевидно недооценява (поне до 1943) силовият потенциал на САЩ и нарастващото значение на Северноатлантическия басейн (Mackinder 1943). В същото време, Спикмън пророкува и неизбежното повишаване значението на Тихия океан като ключов маршрут на световната търговия. Той е убеден, че макар докато Тихият океан действително се превърне в конкурент на Атлантическия ще измине много време, „относителната позиция” на двата океана ще се променя именно в негова полза (Spykman 1938:42).

Пророчествата на Спикмън

Като доказателство за способността на Спикмън да предвижда развитието на събиията, можем да цитираме някои епизоди, на които обръща внимание Дейвид Уилкинсън – един от малцината учени, който изследва ранните трудове на Спикмън и неговата биография. През 1942, т.е. през най-трудния период на Втората световна война, той публично декларира неконвенционалните си виждания за следвоенната американска дипломация. Спикмън например е убеден, че след бъдещия разгром на Германия и Япония, и двете държави следва да бъдат включени в доминиран от САЩ антисъветски алианс, тъй като в резултат от поражението им Москва би се сдобила с прекалено силни позиции в Евразия. Така, той предвижда края на съветско-западния съюз и формирането на Западен съюз, насочен срещу Москва, чиято централна ос е разположена именно в Северния Атлантик. Ще припомня, че Спикмън лансира подобна теза по време, когато антигерманската и антияпонска пропаганда е достигнала върха си в САЩ, а Вашингтон затвърждава съюза си със Съветите срещу Тристранния пакт (Williamson 1985:83-86). Разбира се, не всички предвиждания на Спикмън се превръщат в реалност. Така например, през 1942, той прогнозира, че след края на войната Великобритания ще бъде третата световна сила, наред със САЩ и СССР, както и, че Германия ще оцелее като световна сила, за сметка на Франция (Williamson 1985:85). Въпреки това обаче, списъкът на сбъдналите се пророчества на Спикмън си остава впечатляващ.

Териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение

Показателно е, че американският социолог Рендъл Колинс, който в края на 70-те лансира блестящата си геополитическа теория, с която предсказа резултата от студената война, също включва териториалните размери, количеството ресурси и географското положение сред основните геополитически фактори, определящи развитието на света (Collins 1981, 1986). И макар че никъде не цитира статията на Спикмън от 1938, той признава значението на класическата геополитика, поставяйки я в основите на използвания от самия него геополитически подход. За Колинс, териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение, представляват двете фундаментални геополитически предимства на световната сила, като според него с течение на времето значението им в това отношение само ще нараства. В ранното изложение на своята теория (виж Collins 1981), големият американски социолог посвещава почти цялата уводна част на анализа си на такива фактори, като размера на територията, формата, топографските особености и географското разположение на световните „хартленди”, разглеждайки ги по начин, сходен с този, използван от Спикмън през 1938.

Преоткривайки географията

Освен това, Спикмън отделя внимание на редица въпроси, превърнали се по-късно във водещи теми на т.нар. „агресивен реализъм” (основните му постановки са развити в книгата на чикагския професор Джон Миршаймър „Трагедията на великодържавната политика”, появила се през 2001 – б.р.), едно от теченията на неореализма в теорията на международните отношения, акцентиращо върху стремежа на великите сили към териториална експанзия и „максимизиране” на мощта, като средство за гарантиране на собствената сигурност (виж Mearsheimer 2001).

Акцентът, който Спикмън поставя върху географията, като най-определящ фактор в световната политика, контрастира с основните течения в съвременната теория на международните отношения. През последните десетина години обаче, в тази теория, и особено в „агресивния реализъм” и неокласическия реализъм, е налице повишен интерес именно към географския фактор (Mearsheimer 2001; Mouritzen and Wivel 2005). Влиянието на географската и екологичната среда върху човешката агресивност и експанзионизма бяха анализирани също от Брадли Тайър  в новаторското му изследване за еволюционизма и международните отношения (Thayer 2004). В резултат от всичко това, днес трудовете на Спикмън и особено „Американската стратегия и световната сила” позволяват да го смятаме за предтеча на съвременната еволюция в реалистичната теория за международните отношения.

Заключение

Както вече споменах, основната цел на този кратък анализ е да стимулира преосмислянето на ранните геополитически творби на Никълъс Спикмън и по-специално на програмните му статии от 1938-1939. След като Западът преоткри геополитиката през 70-те години на миналия век, Спикмън почти навсякъде е известен като автор на „идеята за Римленда”. Истината обаче е, че приносът му към геополитическия анализ съвсем не се изчерпва с нея. Интелектуалната му обвързаност с Макиндер, Маън и германската геополитическа школа, е впечатляваща и комплексна, също както и културното му формиране като конфликтолог, силно повлиян от трудовете на известния германски социолог Георг Зимел (1858-1918).

В една епоха, когато глобалното геополитическо противопоставяне продължава да се развива предимно в зоната на „Римленда” (Близкия изток,  Южна Азия и, с по-малка интензивност, Североизточна Азия), геополитическите трудове и идеите на Никълъс Спикмън заслужават внимателно да бъдат препрочетени, включително и онези от тях, които нямат нищо общо с теорията му за „Римленда”.

 

Литература:

  • Blouet, Brian (1987), Halford Mackinder: A Biography
  • Blouet, Brian (ed) (2004), Global Geostrategy: Mackinder and the Defence of the West
  • Collins, Randall (1982), Sociology since Midcentury,
  • Collins, Randall (1986), Weberian Sociological Theory
  • Gerace, Michael P. (1991), Between Mackinder and Spykman: Geopolitics, Containment, and After, in "Comparative Strategy", vol 10, pp. 347-364
  • Gray, Colin S., and Geoffrey Sloan (1999), Geopolitics: Geography and Strategy
  • Mackinder, Halford J. (1904), The Geographical Pivot of History
  • Mackinder, Halford J. (1919), Democratic Ideals and Reality
  • Mackinder, Halford J. (1943), The Round World and the Winning of Peace, in "Foreign Affairs", July 1943
  • Mahan, Alfred T. (1890), The Influence of Sea Power upon History 1660-1783
  • Mearsheimer, John (2001), The Tragedy of Great Power Politics
  • Mouritzen Hans, and Anders Wivel (2005), The Geopolitics of Euro-Atlantic Integration
  • O’Laughlin, John (1994), Dictionary of Geopolitics
  • O’Tuathail, Gearoid (1996), Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space
  • Parker, Geoffrey (1998), Geopolitics: Past, Present, and Future
  • Spykman, Nicholas J. (1938), Geography and Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 1, February 1938, pp. 28-50
  • Spykman, Nicholas J. (1939), Geographic Objectives of Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 3, June 1939, pp. 391-340.
  • Spykman, Nicholas J. (1942), America’s Strategy and World Politics
  • Spykman, Nicholas J. (1944), The Geography of the Peace
  • Sumida, John (1997), Inventing Grand Strategy and Teaching Command
  • Sumida, John (1999), Alfred Thayer Mahan, Geopolitician, in Gray and Sloan (1999), pp. 39-63
  • Thayer, Bradley (2004), Darwin and International Relations
  • Williamson, David (1985), Spykman and Geopolitics, in Ciro E. Zoppo and Charles Zorgbibe (eds), On Geopolitics: Classical and Nuclear, NATO ASI Series, Martinus Nijhoff Publishers, pp. 77-130.

* Авторът е професор по геополитика в Римския университет „Ла Сапиенца”

{rt}

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнително икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) в свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2009 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

 

-Г-н Енгдал, някои смятат, че сегашната криза означава край на глобализационния проект и, че съвременният свят постепенно се отказва от търговската прозрачност и откритата икономика, препоръчвани от Световната търговска организация, ориентирайки се към т.нар. икономика на големите пространства. Какво мислите Вие?

-За да ви отговоря, ще трябва да се върна към събитията от началото на миналия век. Именно тогава започва разцветът на глобализационния проект, който всъщност е проект за глобалната икономическа и политическа доминация на САЩ. В периода между 1914 и 1945 се очертават основните играчи на международната финансова сцена: финансови групировки като „Джей Пи Морган”, „Сити Бенк” и т.н. Още през 20-те и 30-те години става ясно, че Британската империя, която дотогава е най-могъщата икономически свръхдържава, се намира в състояние на колапс. И въпросът е, кой ще я замени. В този смисъл, Първата световна война, до голяма степен, е опит на британския елит да отложи този крах, като унищожи основния си конкурент – Германия. Само че американският финансово-индустриален елит, който значително увеличава богатството и мощта си по време на войната все още не е готов да доминира и политически. Затова разглеждам 1914-1945 като период на конкуренция между три икономически свръхдържави (Великобритания, САЩ и Германия) за световно господство. Разсъждавам по този въпрос в книгата си „Век на войни”. В същото време, в чисто военен аспект, Втората световна война е спечелена не от САЩ, а от Съветския съюз. Междувременно, още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (тогава) проект „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения по същото време Съвет по външната политика (CFR). Според тогавашния американски президент Рузвелт, след края на войната, американското господство следва да се реализира посредством контролираната от САЩ Организация на обединените нации. Както е известно, съществувалото през междувоенния период Общество на народите е инструмент на британското влияние. Рузвелт и свързаните с него представители на деловите среди са наясно, че не бива да повтарят грешката на британците, като открито декларират доминацията си под формата на „Американска империя”. Зависимите нации биха го приели много болезнено. Затова в новия „американски век”, вместо за „Американска империя”, започва да се говори за „движение за свобода, демокрация и свободна икономика”. Доста красиви думи и изключително ефективна властова стратегия. След това същите кръгове създават, въз основа на Бретън-Уудските споразумения, доларовата система. Същността и е, че доларът получава фиксиран златен еквивалент и се превръща в световна резервна валута. Първоначално, САЩ искат да включат в тази система и Съветския съюз, но тогавашното съветско ръководство (по ред съображения) отхвърля американското предложение. Не съм комунист, но смятам, че Кремъл взема правилното решение. Тогава, след неуспеха на „план А”, спрямо Русия започва да се реализира „план Б”, чиято същност е нейната демонизация. Така американската пропаганда започва да представя Съветския съюз като „новия Трети Райх”, а Сталин – като „новия Хитлер”.

Следва създаването на военния пакт НАТО. Той затвърждава американското военно господство в Западна Европа. Разбира се, съветската заплаха е реалност, но дори и да не съществува, е трябвало да бъде измислена.

Паралелно се налага и американското влияние в Япония. В хода на войната японската икономика е напълно разрушена. Американците отпускат средства за възстановяването и, но цената за това е отказът на Токио да провежда самостоятелна външна политика. Освен това, американският капитал започва да „усвоява” нови територии. Както е известно, сред особеностите на съвременния капитализъм е, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови „девствени” територии. В началото на 70-те години, Бретън-Уудската система рухна, т.е. свободният обмен на хартиени долари за злато стана невъзможен. Доларовата система се оказа на ръба на краха. Изходът бе намерен в мощният, скокообразен ръст на цените на петрола, по време на петролната криза от 1973. Ще припомня, че официално петролната криза беше провокирана от ембаргото върху петролните доставки, наложено от ОПЕК, в отговор на поредната израелско-арабска война от октомври 1973. Твърди се, че по този начин арабите разчитат да принудят САЩ и западноевропейските държави да ограничат оръжейните си доставки за Израел. Истината обаче е, че решението за повишаване цените на петрола е взето още преди войната, през май 1973, на заседание на Билдербергския клуб в Швеция.

Това сподели, в разговор с мен, и шейх Заки Ямани, който днес живее в Лондон, а през 1973 беше министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия. По време на личната ни среща, той потвърди изводите, които правя в книгата си „Век на войни”. Шейх Закани подчерта, че тогавашният саудитски крал дълго се е колебал, дали да наложи ембаргото. Всъщност, първия, обявил повишаване цените на петрола с 400%, е шахът на Иран, който е тясно свързан със САЩ и особено със семейство Рокфелер. Когато, на срещата на министрите от ОПЕК, шейх Закани изразява пред шаха тревогата на саудитския монарх от тази стъпка, шахът му отговаря: „говорете за това с г-н Кисинджър, който толкова дълго ме убеждаваше да го направя”.

Скокът в цените на петрола, разплащанията за който се извършват изключително в долари, спасява, поне за известно време, американската финансова система. След 1979, т.е. още по времето на президента Картър, стартира съвременният етап на глобализацията. Същността му е съкращаване на инвестициите в американската икономика (и най-вече в производителния и сектор) на територията на САЩ, изнасянето на редица американски производства в чужбина, т.е. в страните, разполагащи с голямо количество евтина работна ръка, както и мащабните инвестиции в източници на суровини и спекулативна недвижимост в чужбина. Водещи в това отношение са седемте най-големи петролни компании в англо-саксонския свят, известни като „седемте сестри” (Стандарт Ойл, Шеврон, Гълф Ойл, Мобил Ойл, Тексако, Бритиш Петролеум, Роял Дътч Шел). Тясно свързани с тях са 10-11 най-големи банки от Източното крайбрежие на САЩ, чиито централи са предимно в Ню Йорк. Само че тази ненормално висока концентрация на капитала и необмислената инвестиционна политика, доведоха, през 80-те години, до рязък ръст на задълженията, застрашаващ Америка с нови финансови сътресения. Така, „Ситигруп” се оказа на ръба на фалита. Този път изходът бе открит в отслабването и, по възможност, унищожаването на основния стратегически конкурент – съветската икономика. За целта, през 80-те години, натискът върху Съветската империя започна да нараства по всички възможни направления: „звездните войни”, Афганистан, Никарагуа, Полша. В резултат от него СССР претърпя крах а Варшавският пакт се разпадна. Това откри пред американския капитал безпрецедентна възможност да се настани на територията на Русия и Източна Европа.

-Какви действия предприеха американските финансови кръгове след ликвидирането на този, както твърдите Вие, „основен” техен конкурент?

-Следващият етап бе максималното отслабване на другия конкурент – Япония. То беше осъществено през 1990, с рухването на Токийската стокова борса. След това дойде редът на азиатските „тигри”: Южна Корея, Тайланд, Индонезия. Това беше важно не само от икономическа, но и от политическа гледна точка, защото всички тези държава лансираха друг капиталистически модел, различен от американския – т.е. това не беше нито „дивият” капитализъм на САЩ, нито плановият сталински социализъм, а една много по-разумна система. Последва азиатската криза от 1997. Крахът на финансовите пазари в Азия позволи на американските банки да вдигнат долара до небивали висоти: започна износът в тези държави на американски дългови и други ценни книжа. През 2001-2003 пък стана очевиден небивалият икономически възход на Китай. Спрямо него беше предприета друга тактика – не да се притиска конкурента, а по-тясно да бъде обвързан с Америка. Китайците бяха стимулирани да купуват американски ценни книжа. След като, по този начин, финансистите в САЩ стигнаха до извода, че „светът вече е в джоба им”, те съсредоточиха усилията си за изграждането на т.нар. виртуална икономика. Смисълът на тази им дейност бе емисията на деривативи, които уж трябваше да направят сделките с ценни книжа достатъчно „сигурни”. Емблематични американски банки, като „Голдман Сакс”, „Морган Стенли” и „Мерил Линч”, започнаха да осъществяват т.нар. „секюритизация” на вземанията, т.е. да емитират ценни книжа, уж гарантиращи сигурното връщане на взетите кредити, включително ипотечните кредити на американските граждани. Последните имаха кредитен рейтинг ААА, което означаваше банкови гаранции за връщане на кредитите по тези задължения. Тоест, по логиката на финансистите, дори ако в резултат на възникнали извънредни обстоятелство, някое семейство не може да изплаща кредита си, банката, емитирала деривативите, ще го направи вместо него. Всичко това доведе до добре познатото ни безотговорно поведение, когато в САЩ започнаха да се отпускат кредити на очевидно бедни хора, за които беше ясно, че няма как да ги върнат. В същото време, големите пенсионни фондове и Китайската народна банка продължаваха да купуват големи количества от въпросните деривативи. Резултат от това стана и разрушителната криза от 2008, която бързо се прехвърли от САЩ в другите държави (защото всички купуваха тези американски ценни книжа).

В сложна ситуация се оказа и Европа. Аз самият вече дълги години живея в Германия и виждам всичко това с очите си. От една страна, европейците са наясно, че доларовата система е като „Титаник”, който бавно се отправя към дъното, а от друга – се страхуват да не останат сами пред лицето на кризата. Те знаят, че ако доларът рухне окончателно, ролята на световна резервна валута ще трябва да се поеме от еврото, но това е свързано с риска някой ден и то да последва съдбата на долара. По същия начин, отбранителната система на Европа отдавна е тясно свързана с американската. Европейците нямат собствена политика в сферата на сигурността и отбраната. Неслучайно Бжежински цинично квалифицира европейските страни като „васални държави”.

Самият аз не спирам да повтарям, че сред съществените причини за сегашната криза е концентрацията на цялата финансова мощ в ръцете на 5-6 финансови институции: „Ситигруп”, „Чейз Манхатън”, „Голдман Сакс”, „Морган Стенли”, „Мерил Линч”. Тази концентрация се извършваше през целия минал век, но особено интензивно – през последните 25 години. Днес, когато останалият свят постепенно ще оттегли подкрепата си за долара, ще започнат да се задълбочават и противоречията вътре в самите САЩ.

Най-тежката последица от кризата в САЩ е безработицата. По официални данни тя е 9%, но, както твърди една авторитетна независима статистическа агенция, реалното и ниво вече е достигнало 17-18%, което е много висок показател за толкова развита държава, като САЩ.

-В същото време обаче се налага тезата, че президентът Обама има ясна програма за излизане от кризата. Как бихте коментирали това?

-Самият аз не мисля така. Задачата на Обама е „да прелее старото вино в нови бъчви”. Ако има нещо ново у американският президент, това е само неговото лице. Вижте, кои влизат в икономическия му екип: там са Тимъти Гейтнър и Лари Съмърс. Днес първият е финансов министър, а вторият заемаше този пост през 90-те години, т.е. при Клинтън, като тогава Гейтнър беше негов заместник. И двамата носят персонална вина за кризата. Всъщност, всички „спешни мерки” на екипа на Обама целят да спасят и „да не допуснат да потънат” споменатите по-горе няколко банки. Неслучайно сравнявам сегашната криза с цунами. Защото, както е известно, цунамито се състои от няколко вълни. Първата ни заля през есента на миналата 2008. Втората ще бъде свързана с невъзможността на т.нар. „subprime” (субстандартни) кредитополучатели да погасяват  заемите си, обусловена отчасти от ръста на безработицата.

Следващата вълна на кризата ще ни удари през 2012. Тогава към високата безработица ще се добави недостигът на инвестиционни средства, а имайки предвид, че заради глобализацията, през последните 20 години, инвестициите в производството и инфраструктурата на САЩ и без това бяха недостатъчни (средствата се влагаха предимно в икономиките на държави от Третия свят), можем да очакваме упадък в индустрията и катастрофи в инфраструктурата. Към всичко това ще се насложи и „кризата на поколенията”. Защото през 2011-2012 ще започнат да се пенсионират представителите на „поколението на бейби бума”, имал място в САЩ в края на 40-те. Броят на пенсионерите рязко ще нарасне. При това, става дума най-вече за принадлежащи към „средната класа”, свикнали на определен жизнен стандарт и влагащи до половината от доходите си в пенсионните фондове. Проблемът е, че заради съмнителните си спекулации, тези фондове вече са загубили парите им. И хората ще се опитат да измъкнат оттам, каквото е останало, в резултат от което социалните ангажименти на държавата ще нараснат до критично равнище. Междувременно, бюджетният дефицит на САЩ вече надхвърля трилион долара. Не познавам друга държава, която да функционира при наличието на подобен дефицит.

В тази връзка, какво предлага Обама? Развитието на алтернативни енергийни източници, само че това не издържа сериозна критика. Защото днес слънчевата и вятърната енергия, или пък тази от изгарянето на отпадъци, са много по-скъпи от традиционните енергийни източници – петрола и природния газ. Какво друго може да се финансира от държавата? Най-вероятно, отбранителната индустрия. Само че САЩ вече имат огромен военен бюджет от 700 млрд. долара. След 1945 американската мощ се крепеше и продължава да се крепи на два „стълба” – долара, като световна валута, и военния потенциал. В известната си книга „Голямата шахматна дъска”, Бжежински ясно посочва, че „след разпадането на Съветския съюз, приоритетната цел на САЩ е да не допуснат появата, на територията на Евразия, на държава или блок от държави, способни да отправят предизвикателство към американската хегемония”. Пак там той добавя и, че Евразия е ключовия регион на планетата.

Доларът постепенно престава да бъде един от „стълбовете” на американската глобална хегемония. Според мен, съвсем скоро ще бъдат предприети опити за създаването на нови регионални валути в т.нар. „големи икономически пространства”. Ще нарасне значението на еврото и юана. Възможно е и в постсъветското пространство да се появи нова резервна валута, както впрочем и в латиноамериканския регион. Защото жителите на тези региони не искат да потънат заедно с „Титаник”. При това положение, какво може да направи американският елит?   Да шантажира Европа, да шантажира Русия, да шантажира Китай, да шантажира Япония и арабските петролни държави, надявайки се да ги накара да не напускат доларовата система.

-В тази връзка, не смятате ли, че сегашната американска администрация може да се изкуши да потърси военно решение на проблема? В края на краищата, нали Втората световна война, до голяма степен, бе резултат от Голямата депресия от 30-те години. Способен ли е Вашингтон да започне нова голяма война, например в Иран, опитвайки се да излезе от кризата?

-Съмнявавам се, че подобна война е възможна. Иран не е Ирак, а държава със силна армия и солиден икономически потенциал. Освен това, както ме увериха добре информирани бивши служители на ЦРУ, иранците разполагат с мощна агентурна мрежа в източните, шиитски райони на Саудитска Арабия, където се намират основните петролни находища и нефтопреработвателните заводи и, ако нещата се усложнят, те са в състояние да парализират производството им. Което пък ще постави под въпрос петролните доставки за Европа и Япония.

Освен това, Втората световна война беше използвана от англосаксонския елит за да сблъска и обезсили взаимно двете най-големи държави в Евразия – Русия и Германия. Участието на самите американци в тази война бе сравнително скромно и те не понесоха в нея сериозни загуби. Замисълът на Рузвелт е именно в сблъсъка между СССР и Третия Райх. Между другото, т.нар. „нов курс” на американския президент не издържа никакви критика и вероятно би се провалил в началото на 40-те, ако не беше войната.

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн