24
Съб, Авг
4 New Articles

В началото на 40-те години на ХХ век, класикът на американската геополитика Никълъс Спикмън посочва, че „понятието за геополитически регион не съвпада с това за географския регион, обусловен от неизменните си топографски особености, а обозначава област, която се определя, от една страна, от географията, а от друга – от динамичните промени в силовите центрове”. С други думи, геополитическият регион следва да се разглежда не като затворена и притежаваща ясно очертани граници част от географската повърхност на планетата, а като такава нейна част, която:

  • може да разкрива собствената динамика на политическото взаимодействие между определени субекти, т.е. взаимодействията (по линия на сътрудничеството или на конфронтацията) между „местните” играчи;
  • върху която могат да се проектират геополитическите взаимодействия (отново с положителен или отрицателен знак) на нерегионалните играчи, като например глобалните силови центрове.

И така, нека уточним: далеч не всяка географска зона на планетата може да се дефинира като „геополитически значима”, тъй като далеч не навсякъде се наблюдава не само специфична, но и каквато и да било, динамика на междудържавните взаимодействия. По правило, последното е характерно за т.нар. „геополитически пустини” (ако използваме израза на съвременния руски геополитик Сергей Переслегин), където липсват достатъчно важни политически, икономически и стратегически проблеми, които да карат местните „играчи” да влизат помежду си в някакви специални взаимоотношения (без значение дали става въпрос за сътрудничество или за конфронтация), т.е. да реализират своите външнополитически ориентации и по този начин да защитават интересите си, като си взаимодействат по специфичен начин в рамките на конкретната зона.

Затова и границите на някои геополитически региони могат да се окажат твърде размити, неясни и подвижни, а конфигурацията им (по правило) постоянно се променя в хода на историческото развитие. В този смисъл, политико-географското разделяне на света, или районирането на съответните региони, вътре в него, е просто резултат от някакви вече случили се геополитически промени, т.е. от геополитическите трансформации, имали място на едно или друго равнище на организацията на международната система.

Горната теза се нуждае от известно уточнение. На първо място, става дума за всички сегменти на световното пространство:

- основните елементи на неговата „носеща конструкция” (геостратегическите региони, самите геополитически региони, субрегионалните единици, а също великите и големите регионални държави, много от които притежават статут на „осови” държави за своите цивилизации);

- неговите неосновни елементи, които могат както да свързват споменатите по-горе „единици”,, т.е. да бъдат свързващите звена между тях (т.нар. „региони-врати”, представляващи локални „точки” в пространството, изпълняващи ролята на комуникационни зони), или пък обратното – да създават прегради по този път (т.нар. „разединителни пояси”, зоните на геополитически разломи, „буферните” региони и държави и т.н.).

На второ място, през различните исторически епохи или периоди, геополитически „измерения” може да придобие практическа всяка географска „площадка” (т.е. географски регион или държава), което позволява да се лансира хипотезата за „дрейфуващия” характер на геополитическите феномени и постоянната промяна на тяхната дислокация. Което означава, че в различните точки на земното кълбо могат да се проявят различни по своя тип и конфигурация геополитически феномени.

Тоест, за разлика от политическата география, геополитиката се занимава не само и дори не толкова с територията, като такава, а с една по-сложна реалност, каквато е политически организираното пространство. Без значение, дали това пространство е „малко” или „голямо”, добре интегрирано или е от типа на „меките клъстъри”. Което пък означава, че в полезрението на геополитиката попадат най-вече съответните вътрешно- и междупространствени взаимодействия между „играчите” или по-точно, многообразните комбинации от такъв тип взаимодействия, които се вписват в матрицата на политически значимите територии, акватории и дори „аеротории”. В зависимост от това, кое на тези територии (акватории) представлява интерес за „местните” и особено за нерегионалните играчи, как се позиционират тези държави, какви действия извършват при това една спрямо друга и т.н., можем да говорим и за функциите („предназначението”) на конкретния геополитически регион, като сегмент от световното геополитическо пространство. В настоящата статия ще се опитам да демонстрирам това на примера на Черноморско-Каспийския регион (ЧКР).

Съвременната ситуация в Черноморско-Каспийския регион

По отношение на сегашната ситуация в ЧКР, могат да се посочат редица моменти, определящи геополитическата специфика на тази част от света и очертаващи геополитическите и качества. Тук ще се опитам да анализирам само основните, т.е. тези, които определят динамиката на региона, превръщайки го в привлекателна „площадка” за геополитическото проектиране и стратегическото калкулиране на великите държави и другите глобални играчи, както и на редица големи регионални играчи. Според мен, Черноморско-Каспийският регион има две основни особености, като ще започна с анализ на по-ясно изразената измежду тях.

Преди това обаче, нека си припомним, че според една от аксиомите в геополитиката, ако възникне ситуация, когато контролът на някога могъща държава, над едно или друго „Голямо пространство”, или много значим негов сегмент, отслабне или пък въобще изчезне (например, в резултат от „имперското свръхнапрягане” на силите на въпросната велика държава), т.е. когато в тази зона възникне своеобразен „силов вакуум”, към нея моментално започват да проявяват интерес други държави, притежаващи необходимия потенциал и възможности да я поставят под контрол или поне да се опитат да го направят. Таест, става дума за своеобразен закон за „запълването на всяка геополитическа празнота”.

Нещо подобно се случи и със Съветския съюз и неговата колосална сфера на влияние. С изчезването на този „гигант”, се осъществи много сериозно промяна на силовите полета, довела до появата, в редица зони на Евразия, на т.нар. „меки клъстъри” (ако използваме формулировката на Збигнев Бжежински), т.е. на „региони без господар”. Много бързо се оказа, че на тези територии, които доскоро се намираха под тоталния политически контрол (а в по-голямата си част и под юрисдикцията) на Москва, има и какво да се дели, и за какво да се претендира, и по повод на какво да се съперничи. Като, по правило, става дума за едни и същи неща: за територии или акватории с континентални шелфове, за контрола върху стратегически важни сегменти от пространството и комуникациите, за достъпа до жизнено важни ресурси и възможността за неограниченото им потребление, за влияние в определени части на света, за гарантиране на необходимия престиж и т.н.

В зависимост от това, дали интересите на  новите „претенденти за наследството” се оказват съвместими или не, между тях се формират и съответните взаимоотношения: сътрудничество или конфронтрация. Ако използваме известните аналогии с Османската и Австро-Унгарската империи, чието разпадане поражда изключително остри регионални кризи, спокойно можем да разсъждаваме и за вече започналата подялба на „съветското наследство” (в широкия смисъл на думата) с всички произтичащи от това последици. Този процес се проявява най-отчетливо именно в Черноморско-Каспийския регион. При това обаче се оказва, че рецесията на някога съветското, а след това руското, влияние в тази зона на планетата не води нито до появата на пълен вакуум, нито пък до укрепване на суверенитета на „освободилите се от опеката на Москва” територии (в качеството им на нови независими държави), тъй като техният провинциален статут (както доста точно отбелязва Александър Дугин) „изключва геополитическата им автаркия, като на мястото на телурократичното влияние на Русия, автоматично се настанява таласократичното влияние на атлантизма (под една или друга форма)”, т.е. започва проникването на нови извънрегионални „играчи”. Нещо подобно се случва днес и в Черноморско-Каспийския регион. Освен подялбата на „съветското наследство”, в буквалния смисъл на думата (засягащо, преди всичко, обектите на стопанско-икономическата и военната инфраструктура), която нямаше как да не породи и съответната конкуренция между „местните” играчи, се оказа, че в региона съществуват поне още няколко достатъчно значими геоикономически и геополитически проблеми, около които и по повод на които „местните” и извънрегионалните играчи градят днес системата на междудържавните отношения, както „по хоризонталата”, така и „по вертикалата”.

Водещи сред тях са следните проблеми:

  • буквално пред очите ни, ЧКР се превърна от глуха „световна провинция” в изключително важно кръстовище на световните стопанско-икономически връзки, както по паралелите, така и по меридианите, като в рамките на този процес особено значение придоби контролът над действащите транспортни „коридори” и гарантирането на нормалното им функциониране, по един изгоден за извънрегионалните играчи начин, както и получаването на преференции при реализацията на проектираните нови „коридори”;
  • по отношение на енергийната сигурност на западните държави, особено значим се оказва въпросът за безпроблемния достъп (най-вече, през територията на Южен Кавказ) до петролните и газови ресурси на Каспийския регион и тяхното усвояване;
  • с това е свързан и въпросът за организацията и гарантирането на непрекъснат транзит на енергоносители и други жизненоважни ресурси към Европа (а напоследък и към Азия) по различни схеми;
  • появата на редица сложни международно-правни въпроси, касаещи ситуацията в Черноморския и Каспийския басейни: статутът на Каспийско море и определянето на режима на функционирането му като уникална водно-транспортна система; гарантиране на нормалното функциониране на морските и речни пространства (дунавската водно-транспортна система, черноморските проливи, или решаването на проблемите в акваторията на Азовско море и Керченския пролив) и определяне статута на военните флоти на Русия и НАТО в черноморската акватория;
  • въпросите, касаещи решаването на вътрешните сецесионистки конфликти и кризисни ситуации в държавите от Черноморския регион и Южен Кавказ, борбата за лидерски позиции в групите на международните посредници и в „общността” на заинтересованите държави; острата актуализация на проблемите на ефективното миротворчество в региона, както и за „съдбата” на непризнатите държави (т.е., дали тя ще следва логиката на косовската схема, или, напротив, на отказа от нея).

Както се вижда, с края на „съветската доминация”, Черноморско-Каспийският регион съвсем не се трансформира в своеобразна territoria nulis, или, както се изразява Сергей Переслегин, в „геополитическа пустиня”, неподходяща за реализацията на мащабни операции – без значение, какви точно: военни, инвестиционни или други. Тъкмо обратното, ЧКР се превърна в изключително значим световен регион, тъй като се оказа, че в зоната, контролирана доскоро от „Кремълската империя”, е концентриран огромен ресурсен потенциал. Имайки предвид тезата, която навремето небеизвестният Френсис Фукуяма формулира от името на либералния Запад (според него, „бъдещите войни ще се водят за разпределянето и контрола над жизненоважните ресурси и това ще бъдат, най-вече, „потребителски войни”), беше ясно, че никой не би останал безучастен към използването и подялбата на тези ресурси. Нещо повече, достъпът до използването и поставянето под контрол на толкова необходимите и на Запада, и на Изтока ресурси на Черноморско-Каспийския регион се оказва най-желаната награда за победителите в студената война, а самият регион се превръща в обект на въжделенията на „големите световни сили”.

Енергийният фактор

Преди всичко обаче, днес ситуацията в тази част на света се определя от безпрецедентното нарастване ролята на енегийния фактор в „Голямата политика” и трансформацията на генералните направления на транспортните комуникации. Макар че си струва да отбележим и нарастващата борба между извънрегионалните държави в сферата на международното посредничество при решаването на замразените сецесионистки конфликти (това се отнася най-вече до Приднестровието и Нагорни Карабах). За какво конкретно става дума?

На първо място, да отбележим очевидния факт, че светът е на прага на остра енергийна криза поради изчерпването на запасите от основни енергоносители – петрол и природен газ. Затова стремително нараства и борбата за контрол върху петролно-газовите „провинции”. Имайки предви, че навсякъде, освен в Персийския залив и Каспийския регион, добивът на петрол спада (въпреки огромната зависимост на западните държави от евтиния петрол, бързият отказ от който е просто невъзможен), проблемът за каспийския петрол и, съответно, този за „петролната дипломация” в региона излизат на преден план.

През последните години всички тези въпроси неизменно присъстват в анализите на експертите за настоящето и бъдещето на Черноморско-Каспийския регион, в стратегическите планове на политиците, представляващи държавите от региона и великите държави, да не говорим за топ-мениджърите на най-големите петролни и газови компании, или преследващите собствени интереси в тази зона финансови структури. Ще цитирам само едно мнение по темата. Според авторитетният експерт в тази сфера, съветник в Департамента по търговията и представител на САЩ по въпросите на енергетиката и търговията с държавите от ОНД Ян Калицки: „Каспийският регион е обречен да изиграе много важна роля, от гледна точка на запасите от енергоресурси, които Западът ще ползва в бъдеще. И макар че няма как да засенчи района на Персийския залив, който ще продължи да бъде основния доставчик на енергоресурси, собствената му енергийна база вероятно ще се окаже толкова мощна, че в крайна сметка, може да измести някои традиционни доставчици на Запада”.

Няма да навлизаме по-сериозно в тази тема, защото тя е достатъчно добре осветена в множество специализирани публикации. В контекста на нашия анализ обаче, се налага все пак да засегнем някои моменти.

Каспийският регион съхранява значителни и почти неразработени запаси от петролни и газови ресурси (без да споменаваме наличието и на изключитеелно богати биоресурси, като например есетрата). Така, само потвърдените запаси от природен газ в региона надхвърлят 236 трлн. куб. фута. Общите запаси от петрол пък са не по-малко от 60 млрд. барела (според някои експертни оценки обаче, те достигат 200 млрд. барела). Ако през 1995, Каспийският регион е добивал само 870 хил. барела, през 2010 западните компании планират да повишат добива на петрол до 4,5 млн. барела, което ще означава петкратен ръст само за 15 години! Ако това действително се случи, Каспийският регион ще осигурява 5% от целия петролен добив в света. Именно тогава въпросът за доставката на този петрол до потребителите действително ще се превърне в най-важния, макар че и днес виждаме, каква остра битка се води за усвояване на „най-изгодните” (за отделните „играчи” те са различни) маршрути. Всъщност, сегашното съперничество между САЩ и някои други държави и Русия, борбата между различните транснационални корпорации и финансови структури за достъп до енергоносителите и най-изгодните схеми за техния транзит ще изглеждат като незначителен епизод, имайки предвид очертаващият се остър дефицит на енергоресурси в глобален мащаб.

Затова не е случайно, че играчите не се колебаят да използват всички възможни средства за да защитят интересите си. В тази връзка, редица анализатори посочват, че най-горещите зони на съвременните локални конфликти съвпадат или са в непосредствена близост с най-големите петролни и газови находища на планетата или пък с основните маршрути на транзита на енергоносители към пазарите на развитите държави. Същата ситуация е налице в Черноморско-Каспийския регион.

Важен е обаче, не само енергийният фактор, който до голяма степен определя геополитическата динамика в региона. Не по-малко важен е и въпросът за транзитните територии/акватории в Черноморието и Южен Кавказ. Защото вече е очевидно, че в близко бъдеще основните събития ще се развиват именно в пространството между Западна Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион. Затова може да се очаква и, че в Евразия рязко ще нарасне ролята на трансконтиненталните комуникации и особено на превозите на товари. Някога (между ІІ в.пр.н.е. и ІІІ в.н.е.) основната магистрала, по която се транзитират стоки, пари и технологии, т.е. основната зона в която се осъществява активен междукултурен обмен, е именно пътят между Китай и Югозападна Азия. През Средновековието, след изместването на световните комуникации от Средиземноморието към Атлантика, този уникален транспортно-комуникационен коридор, притежаващ пряк достъп до Черноморската зона, преживява упадък. Днес обаче, той може да се възроди, но вече в ново качество и със съответните мащабни инвестиции. Оттук и нарастващото значение на Черноморско-Каспийския регион като транзитна територия.

Неслучайно, още през 1993, беше лансирана широко рекламираната програма на Европейския съюз TRACECA и свързаната с нея доктрина за възраждането на „Великия път на коприната” (1998), както и проектът за Паневропейска транспортна система около Черно море (през 1998, по инициатива на Грузия). В крайна сметка, беше формулирана концептуална програма за действия и планове, насочени към формирането на съответната инфраструктура (т.нар. „Евроазиатски транспортно-комуникационен коридор”). В каспийския сегмент на Черноморско-Каспийския регион, започва да се реализира на практика идеята за създаването на международен транспортен коридор „Север-Юг” за транзит на стоки от Европа към Азия (и обратно), през Персийския залив. Този коридор се развива най-вече с усилията на Русия и Иран.

Днес, регионът е покрит с гъста мрежа от тръбопроводи: както отдавна функциониращи (като например Каспийския тръбопроводен консорциум – КТК, или Баку-Супса), така и сравнително нови (в това отношение сред най-значимите събития за Черноморско-Каспийския регион стана въвеждането в експлоатация, през май 2006, на основния петролопровод „Баку-Тбилиси-Джейхан”). Най-важното събитие през последните години бе пускането в действие на уникалния газопровод „Син поток”, свързващ руската Ставрополска област с Турция, който допълни вече функциониращия газов „коридор” от Русия за Турция, през Украйна, Молдова, Румъния и България. През лятото на 2005, редица европейски страни, сред които Австрия, Турция, България, Румъния и Унгария, се споразумяха за реализацията на международния проект Nabucco, предвиждащ изграждането на газопровод през територията на Мала Азия, с дължина 3200 км, за доставката в Европа на туркменистански и ирански газ (експлоатацията на газопровода, по който ще могат да се транзитират до 30 млрд. куб. м природен газ годишно, би трябвало да стартира след 2011). За съставна част от проекта Nabucco може да се смята и изграждането на газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. Освен това, както изглежда, най-сетне е на път да излезе от проектната си фаза т.нар. „трансбалкански тръбопровод” от Централна Азия за Европа (през Баку и Новоросийск, а оттам през Черно море, по маршрута Бургас-Александруполис-Генуа). Други два маршрута на петролния транзит засега си остават в проектна фаза: Констанца-Триест и Одеса-Броди-Гданск. Освен това, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, функционира и система от фериботни връзки.

Предвид изброените дотук моменти и отчитайки достигнатото равнище на търговско-икономическото сътрудничество между държавите от Черноморския басейн и Кавказ, можем да очертаем и „гръбнака” на геокономическата система на региона, която (условно) включва два триъгълника „голям” и „малък”.

В „големия” влизат Новоросийск (основният пункт на петролния транзит към европейските пазари), Истанбул, като най-големия търговско-посреднически център в региона (който, до голяма степен, отне функциите на Бейрут, като търговска и финансова „столица” на Близкия изток) и румънското пристанище Констанца (основната морска „врата” към Европа). В „малкия” пък влизат българското пристанище Бургас, грузинското Поти (вторият по значение пункт на петролния износ към Европа) и турското Самсун (чието значение, както изглежда, ще се повишава след въвеждането в експлоатация на газопровода „Син поток”). Последното все повече ще допълва традиционно важният както за Турция, така и за цялото Черноморие, търговски и икономически център Трабзон.

Мястото на региона в глобалната геополитика

Всичко това превръща Черноморско-Каспийския регион в твърде значим сегмент на световното геополитическо пространство, където все по-активно се опитват да действат различни нерегионални играчи и, най-вече, великите държави (което е съвсем естествено). И не само те. Налице е обаче и една друга геополитическа особеност на зоната „Черно море – Каспийско море”, която се проявява особено ясно в условията на постбиполярния свят. Според мен, тя дори е по-важна от първата, която има по-скоро геоикономически, отколкото геополитически, характер. Какво имам предвид?

Както показва световната практика, особено уязвими, в геополитически план, са онези зони, които не принадлежат на някоя от големите сили и спадат към категорията на т.нар. „маргинални територии”. За населяващите ги народи е характерно, че са подложени на различни (преплитащи се) културно-политически влияния от страна на различни силови центрове. В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че подобни региони винаги се отличават с повишено напрежение. Или, ако използваме терминологията на класика на американската конфликтология Джон Бъртън, потенциалната конфликтност е „дълбоко вкоренена” в историята на народите от региона, превръщайки се в част от историческата им съдба. Отвреме навреме негативната енергия на тази вътрешнорегионална и вътрешнодържавна конфликтност избива навън и при липсата на един единствен, достатъчно строг и авторитетен арбитър, това може да има тежки последици, включително да доведе до грандиозни измествания на основните силови полета.

Анализът на актуалните ситуации (както впрочем и всеки сериозен ретроспективен анализ) сочи, че подобно развитие може да има място, когато регионът се окаже в зона на взаимодействие между различни цивилизации, т.е. когато самият той не представлява еднородно образувание. Какво имам предвид?

Нека се обърнем към класика на съвременната геополитика Самюел Хънтингтън. Както е известно, с термина „цивилизация” той обозначава пределно широката (по отношение на обхвата и) културна общност от хора, т.е. голямо „семейство”, чиито „глава” е т.нар. „осова” държава. Именно последната, като водещ член на „семейството”, подкрепя своите „роднини” и гарантира реда в „къщата”. Ако се опитаме да дадем геополитическо тълкувание на тази идея (образ) на покойния американски учен, ще стигнем до следния извод: „В зараждащата се глобална политика, осовите държави на основните цивилизации заемат местата на двете свръхдържави от периода на студената война, превръщайки се в основни полюси на притегляне и отблъскване за останалите държави... Тук се формират цивилизационни групи, в които влизат осовите държави, редовите страни-участнички и родствените, в културно отношение, малцинства, живеещи в съседни държави”.

Ако продължим тази мисъл на Хънтингтън, няма как да не стигнем до извода, че държавите, по правило, предпочитат да задълбочават отношенията си със страните, с които ги свързва определено културно „родство”, а не с тези, с които нямат никаква културна общност. Следователно, регионите, където липсват „осови” държави и които представляват зони на цивилизационни „разломи”, винаги притежават потенциална конфликтност и при определено стечение на обстоятелствата, трупащата се в тях негативна енергия няма как да не „прелее” навън.

В тази връзка, какво би могло да се каже за Черноморско-Каспийския регион?

С разпадането на Съветския съюз и на Pax Sovietica, в него, на практика, отново се очерта геополитическият релеф на онзи тип зони в световното пространство, който за първи път е анализиран подробно от най-видния представител на британската геополитика от началото на ХХ век Джеймс Файъргрийв. Той я нарича „crash zone”, дефинирайки я като мрежа от малки, политически слаби и икономически зависими „буферни” държави, разположени между Хартленда и „морските” държави; мрежа, която се простира от Финландия към Балканите, минава през Турция, Иран, Афганистан и продължава още по на изток (според Файъргрийв, тя дори включва Сиам и Корея).

Почти трийсет години по-късно, Никълъс Спикмън очертава в Евразия т.нар. „концентрична зона”, разположена между евразийската континентална маса (Хартленда) и Великия морски път. Според него,  тя включва Западна и Централна Европа, държавите от Близкия и Средния изток, след това Тибет, Китай и дори Източен Сибир, спускайки се на юг – към Индийския и Бирманско-Сиамския полуострови. Тази „гигантска континентална дъга”, „буферна зона на конфликта между континенталните и морските държави” (и, в частност, на сблъсъка между великите сили на Морето – САЩ, и на Сушата - СССР), той нарича Римленд. Ако се вгледаме в предложения, през 1944, от Спикмън геополитически  модел на света, ще видим, че Черноморско-Каспийският регион е разположен в западния сегмент на Римленда.

През по-късния период, тази зона получава различни наименования. Така класикът на американската политическа география  Ричард Хардшорн я нарича зона на перманентна политическа нестабилност (schatter zone) в Източна Европа, от Балтика до Адриатика. Известният френски геополитик Жан Готман пък я определя като „приливно-отливни територии” (имайки предвид, че те постоянно променят държавната си принадлежност). Понякога, този сегмент от световното пространство се нарича и „поясът на Анстед” (по името на известния американски геолог Дейвид Анстед).

Без да се задълбочаваме в излишни исторически подробности, ще отбележим, че в съвременните условия между двете „Големи политически пространства” (отслабената, силно ограничена териториално, но все още твърде голяма по територия Русия, от една страна, и обединена и разширяваща се на изток Европа – от друга) отново възникна междинно геополитическо пространство, което на практика се простира от Балтика до Централна Азия, като черноморско-кавказкият сегмент представлява най-важното му звено. Ако пък решим да използваме един стар и позабравен геополитически термин, можем да кажем, че в тази зона на света отново се очертават контурите на т.нар. „Голям Лимитроф” (Лимитрофи се наричали граничните области на Римската империя, които били длъжни да издържат, разположените в тях императорски войски. След 1917, някои руски геополитици започват да наричат така държавите, формирали се в западната периферия на Империята: Латвия, Литва, Естония, Полша, и Финландия. След 1991, освен тях, в тази категория попадат и новосъздадените Молдова, Беларус и Украйна – б.р.). В руската геополитическа литература, този важен въпрос беше актуализиран от покойния професор Вадим Цимбурски, който определя, като една от фундаменталните характеристики на съвременна Русия, фактът, че на запад тя е отделена от романо-германската Европа (родината на либералната цивилизация) с широк пояс от народи и територии, прилежащи, но не влизащи непосредствено в тази „коренна Европа”. Този пояс разположен между европейското „огнище” на модернизацията (т.е. света на западната икономика) и руската цивилизационна платформа, той нарича „територии-проливи” (stream-territories). Не можем да не се съгласим с основните постановки на проф. Цимбурски, който подчертава, че днешният руски елит следва максимално бързо да се освободи от политическата митология, изискваща „връщането на страната в световната общност на цивилизованите народи”, „по-бързото и влизане в общия европейски дом” и т.н. Имайки предвид това, става ясно, че отправна точка за всички руски геополитически стратегии, поне през близките десетина години, следва да стане приемането и признаването на факта, че със съгласието и дори по инициатива на самата Русия, пространствата, които дълго време и осигуряваха достъп до „коренната Европа”, Балканите и Средния Изток, днес са придобили нови качествени характеристики на „проливи”, отделящи я от всички тези зони на световния Римленд, но най-вече от Европа. В този смисъл, безспорно са прави експертите, подчертаващи нарастващото значение на Беларус, като сравнително устойчив мост между Русия и Запада, сред нестабилните и/или неприязнено настроени към Москва държави от „Балтийско-Черноморската зона” (в този смисъл, последното изостряне на отношенията с Минск може да има катастрофални дългосрочни последици за Русия).

Санитарният кордон

Ако искаме да сме реалисти, следва да признаем, че по западната и южната периферия на руските граници е налице перспективата за поява на нов „санитарен кордон”. Наистина, поне засега, той не може да се разглежда като единно пространствено цяло, тъй като, на практика, се прекъсва от присъствието в тази зона на няколко „чужди” фрагменти, т.е. на държави, които са руски съюзници – като Беларус и Армения, а отскоро и Узбекистан, на части от самата Русия (в лицето на Калининградския „анклав”), територии, намиращи се в сферата на руското културно-политическо влияние (Крим и Югоизточна Украйна), както и ориентираните към Москва квазидържави от Черноморско-Каспийския регион (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах). Въпреки това обаче, перспективата за появата на въпросния „санитарен кордон” около Русия си остава съвсем реална, още повече, че има достатъчно кандидати да се заемат с изграждането му.

Според дефиницията на руския геополитик  Александър Дугин, „Санитарният кордон представлява територия на държави и народи, разположена между големи геополитически образувания, съюзът с които или пък интеграцията им в някое от въпросните Големи Пространства, би застрашил интересите на трета велика сила (в миналото това беше Великобритания, днес тя успешно е заместена от САЩ). По правило, държавите от „санитарния кордон” едновременно са причина за конфликта между поне две големи континентални сили, при това геополитическата им самостоятелност, де факто, е невъзможна, поради което им се налага да търсят икономическата, политическа и военна подкрепа на една от страните. В тази ситуация, същността на политиката на третата голяма геополитическа сила е да превърне „санитарния кордон” в зона на напрежение между двете близки Големи Пространства, провокирайки ескалацията на конфликта, като използва дипломатическото си влияние върху правителствата на „междинните държави”. Най-радикалният вариант на „санитарният кордон” е ситуацията, при която „междинната” държава се стреми към пълна независимост и от двамата си големи континентални съседи, което на практика, означава превръщането и в геополитически инструмент на третата „далечна” велика държава” . Можем само да добавим, че в конкретния случай става дума не само за една

„междинна” държава, а за цял „ансамбъл” от такива държави, както и че не се налага да търсим третата „далечна” велика държава, защото тя отдавна е декларирала претенциите си (става дума за САЩ, разбира се). Всичко това обаче, е само едната – чисто геополитическата - страна на проблема. Зад нея се крие далеч по-сериозен въпрос, а именно този за културно-цивилизационния аспект на проблема за „Големия Лимитроф”. По-надолу ще се опитам да обясня, какво имам предвид.

Както вече отбелязах, формирането на новия „санитарен кордон” около Русия обхваща, преди всичко, зоната на Черноморско-Каспийския регион. Цялата тази зона обаче, може (и следва) да се разглежда като единно цяло – като „маргинална (т.е. гранична) територия”. Няма да повтарям азбучни истини, но все пак бих напомнил, че тази зона на планетата се отличава с изключително разнообразие в етнически, лингвистичен и конфесионален план. На практика, всичките съставляващи я държави са „многосъставни” образувания, отличават се с достатъчно хетерогенно население и принадлежат към различни цивилизационни/субцивилизационни „плочи”. Черноморско-Каспийският регион (и особено черноморският му сегмент) е място, където се срещат и „изясняват отношенията си” три велики империи от миналото. Защото именно тук са разположени лимесите (неустойчивите периферии) на Османската, Австро-Унгарската и Руската империи. Поради това, Черноморско-Каспийският регион винаги се е отличавал с повишен „енергиен потенциал” (при това не винаги позитивен). Пак по тази причина той и днес е обречен да си остане конфликтогенен регион.

Да вземем например Кавказ. Както отбелязва руският политолог Андрей Зубов: „Изключително сложната мозайка на Кавказ няма как да не генерира войни и междуособици. Обикновено резултатът от тях е подчиняването на всички противостоящи си участници на някоя външна сила, заинтересована от наличието на стабилност в региона и опитваща се да го наложи и контролира, доколкото може”. Променя се само името на конкретния „усмирител” и „гарант на стабилността”. В продължение на почти две столетия такъв „усмирител” (и в същото време „строител”) в региона е Руската империя, а след нея СССР. В същото време, „смутните времена” настъпват тогава, когато външната власт изчезва или пък губи (по една или друга причина) интерес към местните проблеми. Тогава в района на Кавказ настъпва хаос, започват поредните междуособици, избухват локални войни. Впрочем, нима не бяхме свидетели на това и през последните двайсетина години? Нима появата в тази зона на света на поредния „пояс на нестабилност” не съпровождаше процеса на отслабване на някога могъщата „Кремълска империя” и нима кървавите вътрешни конфликти в новите независими или квазинезависими държави в района на Кавказ не бяха резултат от стремителния и разпад? Поне според мен, отговорът е очевиден – именно с появата на новите исторически условия, „фронтът” на тази перманентна нестабилност се разшири и днес обхваща почти целия  Черноморско-Каспийски регион.

Не всичко обаче е толкова просто. Външният „патронаж” от страна на силния Съсед има доста специфични последици. Става дума за това, че продължителното пребиваване на едни или други народи от Черноморско-Каспийския регион под този „патронаж” (т.е. зависимото положение на съществуващите в него държавни и квазидържавни „организми” от извънрегионалните сили) води до появата в едни и същи територии на сфери на културното политическо влияние на различни външни държави, т.е. наблюдава се своеобразно „движение на махалото” в развитието на обитаващите ги народи (от един влиятелен Съсед към друг и обратното), в резултат от което присъствието на силните съседни държави постепенно кристализира и се интегрира в етосите на местните народи, което пък прави културните различия, вътре в тях, доста съществени.

Типичен пример в това отношение е полуостров Крим. Ако се замислим за особеностите на геополитическото положение на този субрегион на Черноморско-Каспийската зона, неволно стигаме до извода, че в продължение на столетия и дори хилядолетия тя се определя от общността между съдбите на обитаващите го народи и тези на световните евразийски държави и империи. Които никак не са малко: Атинският морски съюз, империята на Александър Македонски, Римската и Византийската империи, Тюркският и Хазарският каганати. След тях щафетата се поема от Монголската империя (Златната Орда), Киевска Русия и Великото Литовско княжество, Османската и Руската империи. Над пет века Таврида се развива под влияние на културата на Древна Елада, повече от три века – на Древния Рим, почти хиляда години – под византийско влияние, около 300 години – под влиянието на Османската империя и 200 години – под това на Руската/Съветската империя. Своя следа тук оставят Херсонес и другите антични градове-държави, Скития и Боспорското царство, генуезките градове-колонии, чиято черноморска столица е Кафа (Теодосия), княжеството Теодоро (Готия) и Кримското ханство, за които Таврида се превръща в място на развитие на техните култури. Наистина убедителен пример!

Примерът на Молдова и Украйна

Формулираната по-горе теза, може да се илюстрира и ако вземем за пример някоя отделна страна от региона - да речем черноморските държави Молдова и Украйна. Нека започнем с първата.

В съвременна Молдова, която представлява разделена от сецесионистки конфликт (проблемът с Приднестровието) държава, привържениците на прозападната и проатлантическа линия водят горещи спорове за това как по-бързо и максимално успешно страната да бъде интегрирана в ЕС и НАТО, макар че на всеки сериозен анализатор би трябвало да е ясно, че без Приднестровието (защото в сегашната ситуация членството в ЕС е възможно само ако границата на Съюза мине по река Днестър) тази интеграция ще доведе до разтварянето на Молдова в пространството на Румъния и ЕС, т.е. до нейното изчезване, като отделна държава. От друга страна, разрешаването на приднестровския конфликт, най-вероятно ще тласне Молдова не към ЕС, а към Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), но като суверенна държава, т.е. съхранявайки независимия и статут. Привлекателността на ЕврАзИО за Молдова е в това, че става дума за общност, гарантираща икономическото развитие и сигурността и. В културен план, Молдова си остава пространство на взаимодействие между различни култури (най-вече европейската и славянската). Затова, независимо дали го иска, тази страна ще заеме особено място в ЕврАзИО (ако все пак стане част от общността). Защото става дума за държава, която следва да намери формата за взаимодействие между множество икономически механизми и да преодолее противоречието между тези различни култури. Тоест, за Европа Молдова ще бъде държава от ЕврАзИО и, в същото време, европейска държава – в рамките на ЕврАзИО. Що се отнася до по-далечното бъдеще, то е свързано с бъдещето на Евразия, което пък на свой ред следва да се търси в съюза между на Европа (ЕС) и държавите от днешната ОНД.

С други думи, може да се говори за специфичния статут на Молдова, като нов политически „организъм”, както и за нейната особена мисия. Както правилно отбелязва президентът на Европейския институт в Кишинеу Виктор Дораш, бъдещето на Евразия е в укрепването на нейното единство, но сегашната реалност е, че в геополитическото пространство, към което принадлежи Молдова, продължава да е налице дълбок разлом. И проблемът на страната, е че този разлом минава през всеки неин гражданин, през националното съзнание, засягайки политиката, икономиката и културата и. В същото време, преодоляването на разлома, съществуващ вътре в Молдова, може да улесни и преодоляването на разлома в Евразия, защото в тази държава се съдържат всички характерни за въпросния разлом противоречия. Като основните между тях са противоречията между културите: европейската, славянската, тюркската. Споменавайки последната, имам предвид гагаузите, населяващи Южна Молдова - етническа общност, представляваща най-северния, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, сегмент на тюркския свят.

От казаното по-горе става ясно, че трудностите на самоидентификацията на тази черноморска държава се определят именно от това, че не се отчита нейното лимитрофно положение. Както отбелязва Виктор Дораш: „И най-дългият път започва с една малка първа стъпка. А първата стъпка на Молдова в реализацията на нейната мисия е свързана с трансформацията на вътрешната и идентичност. Тоест, Молдова, в която доминира една титулна нация, следва да се превърне в Молдова на равнопоставените общности, представляващи трите основни култури: европейската общност на Молдова, в чиято основа е молдовско-румънската култура и чиито център е Кишинеу; славянската общност, с център в Тираспол, и тюркската общност, с център в Комрат. Обединяващи елементи на това взаимодействие е фактът, че и трите общности са предимно православни, както и, че културата на всяка от тях е буквално „пронизана” от културите на други две”.

Основният проблем на повечето днешни молдовски политици, както впрочем и на значителна част от общественото мнение в тази страна е, че те сякаш не осъзнават съществуването на съвременна Молдова. Т.нар. Бесарабия, с която толкова се гордеят жителите на онази част на страната, която е разположена западно от Днестър, е просто част от територията на Средновековна Молдова. Само че, през 1990, когато възниква съвременната молдовска държава, тази средновековна Молдова отдавна не съществува. Днешна Молдова е нова държава, която, разбира се, има своите исторически корени, но не и нещо повече. На практика, съвременната молдовска държава е просто гранична територия на ареалите на разселване на европейците, славяните и тюрките. В този смисъл, стремежите на прозападно (т.е. прорумънски) настроените кръгове в страната да я представят за наследница на Средновековна Молдова нямат реално покритие.

Много по-интересен в тази връзка е случаят на Украйна. Доста перипетии от съвременното развитие на тази държава могат да бъдат разбрани, само ако имаме предвид местоположението и на кръстопътя на различните културни влияния, в аспекта на взаимодействията между цивилизациите. Известният украински политолог Владимир Малинкович (директор на украинския филиал на Международния институт за хуманитарно-политически изследвания), изнася интересни данни, убедително доказващи териториалната „нееднородност” на съвременна Украйна. Според него, това е страна, дълбоко „разединена” в културно-цивилизационно отношение. Като основната „разломна” линия пресича Украйна по диагонала „Харков-Днепропетровск”, разделяйки я на две части, едната от които условно би могла да се нарече „полска”, а другата „руска” Украйна.

Що се отнася до „руската” Украйна, още от самото начало на масовото заселване на тези територии, възприетият там обществено-икономически модел е сходен с руския. Достатъчно е да споменем, че до болшевишката революция 90% от селата в тази част на Украйна се управляват от общините. Именно в Източна и Южна Украйна, през ХІХ век, започват интензивната урбанизация и индустриализация. В големите градове, с техните гимназии и университети, още от самото начало доминира руският език. Историческата специфика оказва своето влияние и върху менталността на източните украинци, както и на отношението им към Русия, връзките с която в тези земи (след ХVІІ век, на изток, и след ХVІІІ век, на юг) никога не са прекъсвали.

По отношение на „полската” Украйна обаче, нещата не са чак толкова прости. Полската корона контролира цялата тази зона само в средата на ХVІІ век. След което историята я разделя на поне три региона, всеки от които и до днес съхранява свои, собствени традиции, специфична менталност на населението и специфично отношение към много проблеми, стоящи пред страната, включително касаещи външнополитическата и ориентация.

Първият регион включва земите на някогашното Украинско Хетманство, т.е. североизточната част на днешна Украйна, от Днепър до „руската” Украйна. Първоначално, те се намират във васална зависимост от Московското царство, а след това стават самоуправляваща се част от Руската империя (чак до 1785). На тази територия се запазва украинската автономия и украинските традиции, няма общинско земевладение, а крепостното право се утвърждава едновременно с ликвидирането на Хетманството. Големите градове са много по-малко, отколкото в „руската” Украйна (на практика, това са само Киев, Чернигов и Полтава). Менталността на населението в региона, без съмнение, се различава от тази в Донбас и Юга, от една страна, и в Източна Украйна, от друга.

Вторият регион включва териториите, влизащи в състава на Полша до втората и подялба и превърнали се, след 1795, в част от Руската, а след това и от Съветската държава, в чиито състав са до 1991. До голяма степен поведението на жителите на този регион напомня това на украинците, живеещи по левия бряг на Днепър. Тук обаче е налице доста по-голяма (отколкото на изток) концентрация на малки градове и, съответно, много по-широко е разпространена съответната психология. Преди да изпитат на гърба си руското крепостничество, местните селяни са „изпробвали” полския крепостен модел. Което, разбира се, се отразява и върху менталността на украинците от десния бряг на Днепър.

Третият регион пък включва териториите на Галиция и Волиния, чието население доста често променя поданството си. Тези земи се отделят от Киевска Русия още през ХІІІ век, като Галиция, чак до идването на Червената армия, през 1939, се развива съвсем отделно от т.нар. „голяма Украйна”. От средата на ХІІІ век тя става част от Полша, а от 1596 тук се утвърждава униатската църква, признаваща върховния авторитет на римския папа. След първата подялба на Полша, през 1772, регионът става част от Австрийската империя, а след Първата световна война отново е в състава на Полша.

Очевидно, традициите, културата и утвърдилият се начин на живот на жителите на Галиция силно се отличават от тези в „руската” Украйна и по-нещо напомнят правилата и нормите на поведение на западноевропейските провинциалисти. За много поколения от местното население, руският език и руската култура са чужди. Отношението към православието е враждебно, до голяма степен това се отнася и до отношението към Русия.

Волиния има подобна историческа съдба, макар че през ХІХ век се оказва в състава на Руската, а не на Австрийската, империя. Но след Рижкия договор от 1921, областта отново става част от Полша. Впрочем, собствена специфична история имат също Задкарпатска Украйна, както и Буковина (макар че там живее малък процент от населението на страната и тези два региона не оказват особено влияние върху съдбата на Украйна, като цяло).

Какво отношение има всичко това към днешните проблеми? Съвсем пряко. Достатъчно е да анализираме резултатите от всички избори, провели се в Украйна, от 1991 насам, включително и последната президентска кампания. Веднага се вижда, че те доста ясно разделят Украйна и то точно по очертаните по-горе разломни линии. Което показва, че макар да съществува украинска държава, единна украинска нация все още не се е формирала. Тоест, създаването и предстои. Някои смятат, че изборната динамика и идването на власт на Виктор Юшченко свидетелстват за успешното постепенно налагане на украинската идея от запад на изток. Както и, че тази тенденция ще позволи, в сравнително недалечно бъдеще, постигането на толкова необходимото единство на Украйна. Само че нещата не стоят така.

Доминацията на западноукраинските идеи не означава обединяването на Украйна а по-скоро натрапването на ценностните ориентири на една част от нейното население на всички останалите сегменти на украинското общество. Цитираната по-горе теза на украинският политолог Малинкович има принципно значение. Можем да добавим само, че наличието на дълбоко „разцепление” в Украйна, по линията Харков-Днепропетровск-Одеса, беше потвърдено и от резултатите от провелите се през 2006 парламентарни избори, в резултат на което страната бе поразена от изключително остра политическа криза, продължаваща до днес.

Заключение

Да се върнем обаче към основния „сюжет” на настоящата статия – геополитическите особености на Черноморско-Каспийския регион. Преди да приключа анализа си, бих искал да подчертая още един момент: нито самият факт на „многосъставния” характер на повечето държави от региона, нито мозаечният характер на самия регион, по отношение на етническия му състав, нито спецификата на местоположението му в граничната зона на различни култури и цивилизации, не са достатъчно основание за обясняването на изключително високото равнище на конфликтност, характерно за Черноморско-Каспийския регион, в периода след края на студената война. Поне според мен, в подобно развитие не бива да се търси някаква „фатална предопределеност”. Ярък пример в това отношение е Средиземноморският регион, който винаги се е отличавал с много голямо етнорелигиозно и културно многообразие, не по-малко от това в района на Кавказ, Крим или на Балканите. Тук обаче, рязката дестабилизация на ситуацията почти винаги се осъществява в периоди на сблъсък между стратегическите интереси на геополитическите „играчи” от Изтока и Запада (например в навечерието на Първата и Втората световна войни, след разпускането на Варшавския пакт и т.н.). През останалото време диалогът между религии и култури, по правило, се развива без особени кръвопролития. Тоест, като основен фактор, усилващ потенциалната конфликтност и ускоряващ трансформацията и от латентна в активна фаза, е намесата на трета (извърегионална) сила, или пък на няколко такива сили.

В ситуацията, създала се в Черноморско-Каспийския регион след края на студената война, виждаме същото развитие на събитията. Затова, ако искаме да разберем, какво наистина се случва в тази част от света, следва щателно да анализираме взаимоотношенията в триъгълника „Европа (т.е. големите европейски държави + ЕС, като цяло) – САЩ – Русия. Това обаче е въпрос, чието разглеждане излиза извън рамките на настоящата статия.

 

* Авторът е преподавател в Южния федерален университет в Ростов на Дон, където ръководи Научно-изследователската лаборатория за геополитически проблеми

{rt}

В една наскоро публикувана статия, известният американски анализатор (и убеден неоконсерватор, макар че през 1997 реши да приеме исляма) Стивън Шварц разсъждава за формирането в Европа на „нов демократичен алианс”, включващ Полша, Украйна, Грузия и Косово, който, според него, „е призван да отправи предизвикателство пред руския империализъм”. Въпреки че въпросният „алианс”, поне на пръв поглед, не касае държавите от Централна Азия, идеите, лансирани от Шварц, няма как да не ни напомнят за някои епизоди от т.нар. „Голяма игра”, която се води в централноазиатския регион преди около 150 години. В средата на ХІХ век известният унгарски пътешественик и, в същото време, агент на британското разузнаване, Арминиъс Бамбъри (истинското му име е Херман Бамбергер), който по време на многобройните си пътувания из Ориента (включително до Мека) приема исляма, също мечтае за формирането на съюз, който да обедини народите от Синцзян до Каспийско море, превръщайки се в инструмент за „сдържане” на Руската империя, в интерес най-вече на Великобритания.

След 1991 и създаването, на територията на бивша съветска Централна Азия, на пет нови независими държави, стартира нов, доста по-сложен, етап от „Голямата игра”, свързан с плановете за геополитическа трансформация на региона и установяването на (пряк или опосредстван) контрол над огромните му ресурси. Именно в този контекст следва да се разглеждат и  много, на пръв поглед несвързани помежду си събития, включително нарастването на външното военно присъствие, спорадичната активност на радикалните ислямистки формации, както и кървавите събития в Андиджан и Бишкек отпреди няколко години.

Централноазиатският вектор в геополитиката на САЩ има комплексен характер, като усилията им включват стриктна синхронизация на действията на американските политическо-дипломатически, военни, аналитично-информационни и „неправителствени” структури. През 1997, тогавашният държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт лансира съвършено логичната, от гледна точка на амриканските стратегически интереси, идея, че САЩ следва да поставят под контрол и „да управляват” последиците от разпадането на Съветския съюз. През 2002 пък, професорът по национална сигурност във Военния колеж на САЩ Стивън Бленк представи аналитичен доклад, озаглавен „Преструктурирането на Вътрешна Азия”, акцентиращ върху развитието на комуникациите в постсъветска Централна Азия и прилежащите и територии, като почти единствена възможност за осъществяване на политическите, икономически и социални промени, способни да сложат край на географската изолация на региона, съдействаща, на свой ред, за запазването на социално-икономическата изостаналост и неефективните политически режими. През следващите години, водещите американски стратези реализираха още няколко сериозни разработки по темата, като сред тях специално внимание заслужава анализът на Фредерик Стар (публикуван, през 2005, от Университета Джон Хопкинс), в който Афганистан се разглежда като „ядро” на макрорегиона „Голяма Централна Азия”, около който, според автора, следва да се гради и цялата регионална геополитика. Идеята за „Голяма Централна Азия” претендира да се превърне в концептуално-идеологическа обосновка на американската политика в региона и, в същото време, е логично продължение на предишната политическа линия на Вашингтон.

Редица стъпки, предприети от американската държавна администрация оттогава насам (т.е. след 2005) сочат, че основните елементи на предложената от Стар стратегия, действително са били възприети от САЩ.

Така, преди малко повече от година, непосредствено след преговорите си с един от известните афганистанско-пакистански религиозни водачи Фазъл ур-Рахман, помощникът на американския държавен секретар за Централна и Южна Азия Ричард Баучър описа доста ясно, как администрацията на САЩ вижда „стабилната и демократична Централна Азия”. Според него, в бъдеще този регион ще става все по-свързан с Южна Азия, за сметка на сегашните си тесни връзки с Русия. В тази връзка, Баучър посочи, че: „Интересите на централноазиатските държави изискват създаването на нови комуникационни и други връзки с Юга, допълващи вече съществуващите със Севера. Целта ни е да помогнем за съживяването на старите връзки между Южна и Централна Азия и да съдействаме за създаването на нови връзки в сферите на търговията, транспорта, демокрацията, енергетиката и комуникациите”.

Междувременно, събитията от миналата 2008, демонстрираха нагледно, как САЩ, използвайки НАТО, като основен инструмент, последователно, умело и целенасочено реализират задачите си в региона. Неслучайно с Централна Азия са ангажирани най-добрите (без преувеличение) американски стратези и геополитици: достатъчно е да споменем архитекта на балканската политика на САЩ, а днес специален пратеник на САЩ в Афганистан и Пакистан, Ричард Холбрук. Американските действия в региона се отличават с динамизъм и стремеж за оперативно коригиране на приоритетите, без това да променя дългосрочните стратегически интереси на Вашингтон. Така, неотдавнашното изявление на Барак Обама (от края на март 2009), че има план за постепенното изтегляне на американските войски от Афганистан, на пръв поглед, противоречи на предишните му декларации, че западните воени сили ще останат още дълго в тази страна. То би могло да създаде у страничния наблюдател усещането, че САЩ нямат цялостна стратегия за региона и затова за склонни да се хвърлят от една крайност в друга. Само че, ако наистина беше така, в Афганистан просто нямаше да се случва това, на което сме свидетели. От 2004 насам, американците осъществяват мащабна строителна дейност в районите около летищата „Шинданд” и „Баграм”, чиято писта е дълга 3500 м и може да приема големи транспортни лайнери и стратегически бомбардировачи В-52. Изграждат се многобройни наземни и подземни съоръжения, позволяващи да се предполага, че става дума за създаването на мощни военни бази, разполагащи с цели подземни градове, като една от основните цели на американското (и това на НАТО) присъствие в Афганистан. Както е известно, навремето летищата „Шинданд” и „Баграм” бяха бази на съветските военновъздушни сили, а днес са се превърнали в универсални авиационни бази на НАТО, оборудвани със системи за въздушно и космическо проследяване, позволяващи да се контролира авионавигационното пространство на практическа цяла Евразия. Наред със станциите за контрол на въздушното пространство в Централна Азия, Каспийския регион, Кавказ, Източна и Централна Европа, в рамките на програмите на НАТО „Авиокосмическа инициатива”, „Нов Северен маршрут”, „Каспийски страж” и други, беше завършено създаването на единен мегакоридор за управление на въздушното движение и контрол на въздушното пространство, от Европа до Китай. И макар че някои от американските бази, в рамките на този „коридор” (като например „Термез”, в Узбекистан, и „Манас”, в Киргизстан), официално са само транспортни летища, няма никакъв проблем, при необходимост, там да бъдат разположени и бойни самолети. Тоест, на практика, Централна Азия вече е „усвоена” от военната машина на НАТО (т.е. на САЩ) и се е превърнала в „южното звено” на мрежата от бази на пакта, обкръжаваща днес Русия.

Основните цели на американската геополитика в Централна Азия са установяването на контрол върху енергийните ресурси на региона и затрудняване достъпа до тях на Русия и Китай, както и създаване на ситуация на „управляем хаос”, използвайки за целта реално съществуващият в тази част на света конфликтен потенциал (да не забравяме, че през ХІХ век границата между Руската и Китайската империи разделя районите, традиционно населени с казахи, киргизи, уйгури и т.н., и въпреки последвалите няколко масови преселвания, въпросът за „разделените народи” продължава да е актуален). Затова, преди да продължа да анализирам измеренията на новата „Голяма игра” в Централна Азия, се налага да се спра по-подробно на някои от съществуващите в региона сериозни проблеми.

Граничните спорове в Централна Азия

Както е известно, през пролетта на 2009 се изостриха граничните проблеми между Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, смятани за държавите с най-висок конфликтен потенциал в региона. Трудностите с делимитирането на границите в този триъгълник са свързани с редица исторически, етнически и чисто географски проблеми. Планинският релеф на местността, смесването на различните етнически общности (водещо до това, че значителна част от „титулния” етнос на една държава се оказва на територията на някоя от съседните) и липсата, още от съветско време, на общопризнати междудържавни граници, превръщат много гранични участъци в спорни.

Така, през април и май 2009, основна „гореща точка” по таджикско-узбекската граница стана селището Турукшурнаво в Пенджикентския район на Согдийската област в Таджикистан. Повечето от неговите 200 жители са етнически узбеки и граждани на Узбекистан. Подобна ситуация е нещо нормално в граничните зони, тъй като узбекистанското гражданство е по-атрактивно за местните жители. През последните години обаче, таджикистанските власти, опитвайки се „да въведат ред на границата”, започнаха да принуждават местните узбеки да приемат таджикско гражданство. Така, в края на април, въпросното гранично селище се оказа блокирано от таджикистански военни и милиционери, а жителите му бяха изправени пред избора, или да получат таджикско гражданство, или да се преселят в Узбекистан.

Впрочем, това съвсем не е първия подобен случай в граничните с Узбекистан райони на Таджикистан. В края на 2007, таджикистанските власти започнаха да притискат живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки да приемат таджикско гражданство, заплашвайки ги с конфискация на имуществото и насилствена депортация. Насилственото преселване на узбекското население във вътрешните райони на Таджикистан се практикува най-вече в районите на Шартуз и Турсунзаде (отново в Согдийска област), мнозинството от чието население са етнически узбеки.

В същото време, фактите сочат, че първите „етнически прочиствания” в граничните зони между двете държави са предприети от Узбекистан. Стремейки се да не допуснат нови инциденти, свързани с проникването на въоръжени групи на т.нар. Ислямско движение на Узбекистан, от територията на Таджикистан (имали място през 1999-2000), узбекистанските власти наредиха минирането на границите и преселването във вътрешните райони на живеещите тук етнически таджики. Така, през 2000, над пет хиляди етнически таджики бяха принудени да напуснат селищата си по границата (които след това бяха унищожени от узбекистанската авиация) и да се преселят в пустинните зони на Шарабадски район в Узбекистан.

През април 2009 пък, възникна конфликта ситуация и в разположеното на границата между Джалалабадска област на Киргизстан и Андиджанска област на Узбекистан селище Чек, което, на практика, е разделено на две от граничната линия между двете държави. И тук, макар че са етнически узбеки, местните жители имат киргизко гражданство. Що се отнася до непосредствения повод за конфликта, това бе появата на узбекски милиционери в киргизката част на селището, довела до размяната на остри ноти между външните министерства на двете постсъветски републики.

Разбира се, Чек и Турукшурнаво съвсем не са единствените „горещи точки” по границите на Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан. Все още не е решен проблемът с анклавите, засягащ едновременно интересите и на трите държави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклави – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души, а в Узбекистан се намира чисто киргизкото село Барак с население от 600 души. Напълно отрязани от „метрополията”, жителите на тези селища изпитват постоянни проблеми с пресичането на границата, функционирането на инфраструктурата, икономиката и социалната сфера. В Баткенска област на Киргизстан се намира таджикският анклав Ворух, който обаче,            административно, е част от Исфаринския район на таджикистанската Согдийска област. На територия с площ 130 хил. кв. км, живеят около 20 хил. души, 95% от които са таджики, а 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам,  Баткенският район на Таджикистан е зона на постоянни конфликти между киргизи и таджики, в чиято основа е нарастващото аграрно пренаселване, както и споровете за обработваема земя и вода. Освен това, няколко села, повечето от чиито жители са граждани на Узбекистан, са разположени на територията на Согдийска област на Таджикистан.

Днес по-голямата част от границите между централноазиатските държави вече е делимитирана. Това се отнася и за 80% от границата между Киргизстан и Узбекистан. Въпреки това, последните събития в Чек и Турукшурнаво, където граничната линия се смята за вече делимитирана, показват, че това съвсем не е гаранция срещу възникването на нови териториални конфликти. На фона на нарастващото напрежение между отделните държави в Централна Азия, във връзка с използването на дефицитните водни ресурси на региона, опасността от прерастването на тези кофликти, от гранични в междудържави, силно се увеличава.

Централноазиатските измерения на глобалната криза

Според последния отчет на Световната банка (СБ), практически всички развиващи се страни в света са засегнати, повече или по-малко, от текущата икономическа криза. От 116 развиващи се държави, в 84 вече е налице значителен спад в икономическата активност. През 2009, за първи път от Втората световна война насам, световният БВП сериозно намаля. МВФ рисува още по-мрачна картина, като по негови оценки, световната икономическа система може да разчита на годишен ръст от само 1,5%, а повечето бедни държави ще се окажат на ръба на краха. Що се отнася до тези от Централна Азия, нещата ще зависят от това, доколко прагматично ще действат ръководствата им и как ще се развива интеграцията в региона, като цяло. Анализът на възможностите на централноазиатските държави да оцелеят в условията на кризата, следва да се основава не толкова на наличните валутни  и други резерви, колкото на зрелостта и адекватността на възприетите от тях икономически модели.

Туркменистан. За точен анализ на икономическата ситуация в Туркменистан липсва необходимата информация. Въпреки това, използвайки оскъдните данни, които от време на време се появяват в специализираните медии, можем да заключим, че кризата е ударила най-вече индустриалните предприятия, търсенето на чиято продукция рязко е спаднало. В същото време, за разлика от големите държави от региона – Узбекистан и Казахстан, тук никога не е имало голям вътрешен пазар, а балансът между търсене и предлагане няма чак такова значение. За местния икономически модел е характерна силната централизация на политическата власт, а демократичните ценности са в зародиш. Икономиката на Туркменистан, до голяма степен, зависи от средствата от износа на природен газ. Имайки предвид дългосрочния характер на споразуменията с руския „Газпром” трудно може да се очаква, че тази движеща сила на туркменистанската икономика може да бъде ерозирана съществено. В този смисъл, Туркменистан не се опасява нито от индустриална стагнация, нито от масова безработица – просто защото в тази страна липсва промишлена инфраструктура, т.е. няма и източник, който да генерира безработица. Освен това, тя е доказателство за това, как политиката на неутралитет и хлабава интеграция в рамките на ОНД понякога може да има и позитивни резултати.

Таджикистан. Това е една от най-бедните държави в региона и, дори когато икономическата ситуация беше далеч по-благоприятна от днешната, мнозина смятаха, че страната се движи по ръба на икономическата катастрофа. Това е свързано с хроничната енергийна криза, която се задълбочава от слабата инвестиционна привлекателност на таджикистанската икономика. Ако анализираме динамиката на чуждестранните инвестиции в региона, ще видим, че те са съсредоточени предимно в страните, богати на енергоносители, каквито са Казахстан и Узбекистан. В същото време, тези две страни притежават и най-богат потенциал в сферата на индустриалната инфраструктура, както и (което е естествено) нелош интелектуален потенциал. Таджикистан получи в наследство от съветското минало някои производствени активи (като например голям алуминиев завод и др.), но перманентната енергийна криза  и хроничната липса на свободни мощности си казаха своето. Чуждите инвеститори са наясно със ситуацията, затова не са особено склонни да развиват бизнес в тази страна. За тежкото положение на Таджикистан повлияха и някои външнополитически обстоятелства, като например фактЪТ, че заради географското си положение страната се оказва силно зависима от Узбекистан. В този смисъл, сложните взаимоотношения между лидерите на двете държави и нежеланието им за постигане на компромис, вредят повече на Таджикистан, отколкото на Узбекистан. В крайна сметка, Таджикистан, на практика, се оказа в изолация от постсъветското пространство, в резултат от което силно се затруднява търговията с партньорите му от ОНД и ЕврАзИО (Евроазиатската икономическа общност). В същото време Узбекистан пречи За излизането на страната от енергийната криза, което пък рязко намалява инвестиционният и потенциал. Така, Таджикистан се превърна в един основните доставчици на евтина работна ръка за Русия и Казахстан. Паричните преводи на таджикистанските „гастарбайтери” стимулират местния потребителски пазар, заемайки все по-значимо място в структурата на БВП. Днес обаче, когато кризата удари и по икономиките на държавите, използващи чуждестранна работна ръка, този „инструмент” също става неефективен. Според прогнозите на СБ, през 2009, паричните преводи на „гастарбайтерите” ще намалеят с 40-50%, затова за Душанбе ще бъде изключително трудно да се справи с кризата. В същото време, има известна вероятност Русия, Казахастан и дори Узбекистан да вземат някакви мерки в подкрепа на Таджикистан, просто защото би трябвало да са наясно, че дестабилизацията на страната е в разрез с интересите на региона, като цяло.

Киргизстан. Това е другата много бедна държава от Централна Азия, нуждаеща се от външна подкрепа. Като сред причините за тежкото и положение е не само липсата на запаси от енергоносители, но и погрешната политика на предишния президент Аскар Акаев, който беше решил че страната му е в състояние да понесе планираните от него радикални икономически реформи (чиято радикалност се оказа правопропорционална на растящата обществена дестабилизация). Днес, Киргизстан жъне плодовете на тази политика: обществото е потиснато и лишено от ясни ориентири за бъдещето, на всичкото отгоре в страната липсва политическа сила, способна да го консолидира. Прибързаното присъединяване към Световната търговска организация (СТО) на една от най-бедните страни в света, доведе до разрушаването на нейната инфраструктура и Киргизстан изгуби почти всичко, наследено от съветските времена. На практика, тази страна все повече се превръща в суровинен придатък на Китай. Достъпът до евтините китайски, турски и други стоки, вместо да стимулира националната икономика, доведе до икономическа несамостоятелност, нарастваща външна зависимост и загуба на част от националния суверенитет. Всичко това, естествено, стимулира масовата трудова миграция в чужбина и, в частност, в съседен Казахстан. Днес бившата казахстанска столица Алмати и областта около нея са се превърнали в „Мека” за киргизките „гастарбайтери”, опитващи се да намерят по-добър живот. В същото време, чуждестранните инвеститори не виждат обекти за инвестиции в една страна която (в резултат от отмяната на всички протекционистки мерки, съгласно изискванията на СТО) се е превърнала голям източен „битпазар”, доминиран от китайци и турци. На свой ред, държавата, заради необмислената данъчнА система и огромната корупция, не е в състояние да акумулира сериозни ресурси за бъдещо развитие. В същото време, макар да разполагат със сериозен хидропотенциал, Киргизстан и Таджикистан много трудно биха могли да го развият в сегашните условия.

Узбекистан. Поради сравнително слабото си интегриране в структурите на ОНД и ЕврАзИО, а чрез тях – и в световната икономика, тази страна вероятно ще усети най-слабо и последиците от глобалната криза. Хлабавата интеграция обаче, има както предимства, така и недостатъци. Предимствата са в това, че икономическата сфера продължава да се регулира стриктно от държавата. Впрочем, след началото на кризата в света е налице именно тази тенденция – държавата все по-сериозно да се ангажира с регулирането на икономиката. Проблемът е, че в Узбекистан това става по доста различен начин, в сравнение с Европа, например. Банковата сфера в страната е тотално зависима и подчинена на Централната банка, а бизнесът обслужва властта. В същото време, дейността и на банките, и на бизнеса е концентрирана само на вътрешния пазар, доколкото външните пазари отдавна са затворени за тях и то плътно. Така банките бяха лишени от възможността да вземат заеми от чужбина, а бизнесът просто изпълняваше натрапената му от властите роля на износител на слабо конкурентната продукция на узбекистанската икономика. Изключение донякъде представлява тази на автомобилния завод, създаден с участието на „Дженерал Мотърс” и южнокорейската „Деу” в Асака (Андиджанска област), която се изнася на дъмпингови цени в Русия, в резултат от което автомобилите местно производство струват по-скъпо в Узбекистан, отколкото в чужбина. Разбира се, остават природният газ, който се изнася в Европа, с посредничеството на руския „Газпром”, а също памукът и металите, които биха могли да осигурят необходимите ресурси за модернизация на узбекската икономика. Във всеки случай, прогнозите сочат, че в тази страна кризата едва ли ще доведе до сериозни социални сътресения.

В същото време, фактът че изолираните икономики на Туркменистан и Узбекистан няма да пострадат много от кризата, съвсем не означава, че тя ще ги заобиколи и ще удари само Таджикистан и Киргизстан. Ситуацията в централноазиатския регион е такава, че проблемите на всяка от държавите в него моментално се отразяват и върху съседите и: затова можем да очакваме усилване на миграцията от проблемите страни към онези, които се смятат за, повече или по-малко, „благополучни”. Ако пък последните опитат да се изолират от миграционните потоци, граничните им зони рискуват да се превърнат в перманентен източник на напрежение. Така, по отношение на Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан, много сериозни опасения поражда ситуацията във Ферганската долина, която трите държави си поделят.

Казахстан. Икономическият модел на тази страна с основание се смяташе за най-успешния в региона, поне до началото на кризата. Икономическите свободи, в съчетание със сравнително либералната политическа „надстройка”, позволиха на Казахстан да привлече сериозни чуждестранни инвестиции, да модернизира финансовата система и да създаде нелош мениджмънт в обработвателната индустрия. За петрола и постъпленията от износа му е коментирано много, затова ще отбележа само, че въпросът за ефективността на използването на финансовите ресурси от износа на енергоносители е достатъчно сложен и суровинните ресурси могат да се окажат не само много сериозно предимство за Казахстан, но и фактор за ерозията на икономическата му мощ.

Още преди кризата, Казахстан се позиционира като регионален лидер, при това не само в политически, но и в икономическа план. С началото на кризата обаче, се очертаха и някои недостатъци на икономическия му модел: прекалено голямата зависимост от петролните постъпления и слабата диверсификация на икономиката. От друга страна обаче, слабостта на местната индустриална инфраструктура изигра и известна положителна роля в условията на кризата. Индустриалните предприятия и водещите промишлени производства в страната са сравнително малко, затова не могат да се очакват и масови уволнения на работници, които да доведат до нарастване на протестния потенциал в обществото. В същото време, въпреки колебанията в цените на световните пазари, петролът си остава изключително доходоносна суровина, чието търсене на външните пазари продължава да нараства. Като доста добра се очертава и пазарната конюнктура за казахстанската пшеница. Най-важният фактор за икономиката на страната обаче, може да се окаже съседният китайски пазар. Да не забравяме, че дори днес, т.е. в разгара на кризата, международните финансови организации фиксират ръст на икономическата активност в Китай. На свой ред, казахстанските власти твърдо са решени, независимо от кризата, да реализират амбициозните си магистрални и, особено, железопътни проекти в западната част на страната. Тоест, транзитът, от който съседен Китай силно се нуждае, може да се окаже спасението за казахстанската икономика.

Безалтернативната интеграция

Изолацията на централноазиатските държави една от друга и стремежът на всяка цена да се „затворят” в рамките на собствените си граници, опитвайки се да изградят ефективно работеща икономика само на територията на собствената държава е пагубна идея, която през последните години нанесе много сериозен ущърб на икономиката на региона, като цяло. Тя очевидно беше изгодна за определени кръгове от местните елити, но за населението на Централна Азия, както и за бизнеса, е изгодно налагането на друга схема, позволяваща постоянното движение на капитали, идеи, стоки и услуги между страните от региона. В същото време, мнозина политици започват да осъзнават, че не следва да залагат на външната подкрепа за развитието на интеграционните процеси в Централна Азия. За западните държави, регионът е интересен най-вече като алтернативен на Русия източник на енергоносители, а регионалната интеграция само би затруднила достъпа им до тях, да не говорим, че би оскъпила и самите енергоносители. В този смисъл, никой на Запад не е склонен да подкрепи практически създаването на „Обединена Централна Азия”, като единно икономическо пространство, а реториката на Вашингтон и Брюксел за необходимостта от интеграция на региона всъщност цели да стимулира изолирането му от Русия.

Истината е, че Западът може да предложи на държавите от Централна Азия технологии и финансови средства, от които те силно се нуждаят. На свой ред, Русия им предлага ресурси и интелектуален потенциал. На пръв поглед изглежда, че без пари и технологии, руските ресурси и интелект едва ли ще са от особена полза. Но само на пръв поглед. Защото природните ресурси на Русия са капитал от който са заинтересовани всички, без изключение, страни от Централна Азия. Да не говорим, че при осъществяването на адекватна индустриална стратегия, интелектуалният потенциал успешно може да се трансформира в „ноу-хау” и готови технологии. В същото време, от сметките не бива да се изключва и технологичният потенциал на Китай. В Централна Азия руснаците и китайците продължават да изпитват взаимно недоверие, но ситуацията може да се промени, ако Москва и Пекин, заедно с партньорите си от региона, съумеят на формулират съвместна стратегия за развитието на Централна Азия. Китай иска да диверсифицира източниците си на енергоносители, както и маршрутите на своя износ. Без това той просто не може да гарантира сигурността си, с което са съвсем наясно и в Пекин, и в Москва, и в централноазиатските столици. В края на краищата, Централна Азия (а и Русия) може да получи необходимите и финансови средства и технологии именно от Китай (а не от Запада). Китайските пари и технологии, заедно с руските ресурси и интелектуален потенциал, са в състояние да създадат безпрецедентен интеграционен вектор в целия евроазиатски регион, който да привлече още много страни. На свой ред, централноазиатските държави изглежда са на път окончателно да осъзнаят, че само регионалната интеграция може да им помогне успешно да преодолеят последиците от кризата. Опитите за изолиране в собствените граници само задълбочават проблемите на региона, като нестабилността в Киргизстан и Таджикистан може да се прехвърли и в съседните страни, ликвидирайки всички положителни резултати, постигнати от тях досега. Затова може да се очаква, че дори ако Русия и Китай не успеят да се споразумеят със страните от региона за осъществяването на мащабен интеграционен проект, в рамките на Евразия, последните най-вероятно ще се опитат да осъществят тази интеграция сами, пък макар и само в мащабите на Централна Азия. Като в нейните рамки всеки от участниците ще концентрира усилията си в онези сфери, където се чувства най-уверен. Стратегически обоснованата специализация и индустриалното коопериране ще помогнат на региона да преодолее по-лесно както настоящата, така и евентуални бъдещи кризи. В перспектива е възможно създаването на единно митническо пространство и дори на обща централноазиатска валута. В същото време, наднационалните икономически структури ще координират консолидацията и движението на капитала в онези направления, където те са най-необходими. Най-важното обаче е, че хипотетичната Обединена Централна Азия би се превърнала в самостоятелен субект на международното право, което рязко би повишило и инвестиционната и привлекателност. Тоест, става дума за формирането на ново регионално „Голямо пространство”, способно достатъчно бързо и адекватно да реагира на процесите, развиващи се в съвременния свят, включително на негативните, какъвто е и финансово-икономическата криза.

„Голямата игра” в Централна Азия едва сега започва

Междувременно, налице са достатъчно основания да се твърди, че новата „Голяма игра” в Централна Азия едва сега започва. Освен САЩ и Русия, активна политика в региона провеждат Китай, ЕС и, в по-малка степен, Иран и Турция. Фактът, че САЩ ще запазят известно военно присъствие във военновъздушната база Манас (Киргизстан) и ще продължат да я използват за обезпечаване на снабдяването на своите части в Афганистан, е доста болезнен удар по руските позиции в региона, особено след като преди това властите в Бишкек твърдо бяха декларирали намерението си да сложат край на американското военно присъствие в страната и дори получиха като награда за тази си стъпка безвъзмездна помощ от Москва, в размер на 150 млн. долара.

Впрочем, регионалната политика на Русия, която, след 11 септември 2001, санкционира американското присъствие в Централна Азия с цел „борбата срещу международния тероризъм и наркотрафика”, продължава да изглежда доста непоследователна. Междувременно, мащабите на наркотрафика в региона достигнаха невиждани размери, като след американската интервенция в Афганистан добивът на опиумен мак в тази страна е нараснал над 40 пъти (днес 92% от целия хероин в света има афганистански произход), като значителна част от него се прехвърля именно към държавите от Централна Азия и Русия. Що се отнася до проблема с „международния тероризъм”, той се използва по-скоро като инструмент за евентуално бъдеще преформатиране на политическото поле на държавите от региона. Така, полемизирайки с онези свои колеги, според които разпространението на ислямските фундаментализъм в страните от Централна Азия вече се е превърнало в много сериозна заплаха за тях, американският анализатор Саймън Сейбъл посочва, че „реална заплаха за стабилността и сигурността на Централноазиатския регион, включително и потенциални заплахи от страна на радикалния ислямизъм, ще възникнат едва на следващия преходен стадий, когато сегашните авторитарни режими бъдат заменени от нови „демократични” лидери”.

Сериозни въпроси са свързани и с американския транзит за частите на съюзниците в Афганистан, в чиято реализация (в качеството им на „междинни пунктове”) участват и редица централноазиатски държави. Така, твърденията, че този транзит включва изключително невоенни товари трудно се връзват с темповете, с които американците изграждат, на юг от река Пянджа (т.е. в Афганистан), свръхмодерна военна инфраструктура. Впрочем, след като Москва подписа съответното споразумение с НАТО, едва ли е учудващо, че и регионалните и съюзници от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – Узбекистан и Таджикистан, също се споразумяха с американците за т.нар. „невоенен транзит”, при посещението на Ричард Баучър в тези две държави, през април 2009. По някои сведения, превозите вече са стартирали. Очевидно, САЩ са предложили нещо твърде съблазнително на двете централноазиатски държави. В тази връзка, да не забравяме, че Таджикистан (който, в културно-исторически план, е свързан с Иран и, освен това, има дълга граница с Афганистан), се разглежда като една от страните, където се планира да бъде разположена новата военна база на САЩ в Централна Азия. Консултациите за това започнаха още при предишната администрация на Джордж Буш-младши. Междувременно, при последната си визита в региона, помощникът на държавния секретар Ричард Баучър посети и Туркменистан, като срещите му в Ашхабад съвпаднаха по време с известно охлаждане в отношенията на тази страна с Москва, заради аварията по трасето на газопровода „Централна Азия-Център”. Между другото, газовият конфликт между Русия и Туркменистан, без съмнение, ще бъде използван и за реанимацията на проекта за газопровода Nabucco. Така, на 16 април, в присъствието на президента на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов, генералният директор на германската компания RWE AG Юрген Гросман и шефът на Държавната агенция за управление и използване на енергийните ресурси на страната Ягшигелди Какаев подписаха дългосрочно споразумение за транзита на туркменистански газ за Европа. Същия ден, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Ричард Баучър обяви в Ашхабад, че „американското правителство придава особено значение на развитието на многостранното сътрудничество с държавите от Централна Азия, а в отношенията му с Туркменистан е настъпил качествено нов етап”.

Както вече посочих по-горе, ключовата държава в региона е Казахстан, опитващ се да провежда мултивекторна външна политика, включително и в сферата на износа на енергоносители. Така, очакваното изкупуване, от страна на „Лукойл”, на дела на „Бритиш Петролеум” в Каспийския тръбопроводен консорциум, може да стимулира по-нататъшното развитие на този проект (планира се той да осигури транзита на до 65 млн. т петрол годишно), който съзнателно се бавеше през последните години, очевидно по политически мотиви. За реализацията на въпросната операция се изисква съгласието на управляващите в Казахстан, които едва ли биха препятствали действията на руския петролен гигант.

От друга страна обаче, през последните години САЩ се очертаха като един от основните търговски партньори на Казахстан. През първата половина на 2008, стокооборотът между двете страни е надхвърлил 1,1 млрд. долара. При посещението си в Астана, през октомври 2008, тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс подчерта, че Казахстан е една от „осите” на американската политика в Централна Азия, в период на нарастващи предизвикателства в сферата на сигурността в огромния район от Грузия до Афганистан. Разширява се и военното сътрудничество между двете държави в акваторията на Каспийско море. Междувременно, Украйна също се опитва да провежда по-активна политика в постсъветското пространство, включително в Централна Азия. В тази връзка, някои експерти посочват, че за да провежда ефективна политика в западна посока, Казахстан се нуждае от стратегически партньори в Източна Европа (между другото, на различни официални срещи, казахстанската страна неведнъж отправяше завоалирани оферти в този дух и към България, но те бяха игнорирани от българското ръководство). При наличието на благоприятна политическа конюнктура, в такъв стратегически партньор би могла да се превърне именно Украйна.

Нарастващият интерес към Казахстан (една страна с площ от 3 млн. кв. км, което я поставя на девето място сред най-големите в света), до голяма степен, е обусловен и от ролята му като комуникационно звено, свързващо Китай с държавите от Централна Азия и Средния Изток. Както е известно, китайците вече получават петрол от Казахстан по тръбопровода Атасу-Алашанкоу. Капацитетът му засега не е голям (около 10 млн. т годишно), но скоро в експлоатация ще бъде въведен вторият етап от тръбопровода, което ще позволи този капацитет да се утрои. В същото време, съществуващият Евразийски транспортен коридор, свързващ Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай с Казахстан, може да бъде допълнен с нова магистрала, която ще свърже Китай с Узбекистан, през Киргизстан.

В рамките на новата „Голяма игра” в Централна Азия, едва ли са случайни многобройните спекулации на редица авторитетни западни и руски медии за евентуалното дистанциране (а може би и официално напускане) на Узбекистан от ОДКС. Наистина, в Ташкент поясняват, че отсъствието на узбекистански представители на последната среща на външните министри на държавите от ОДКС в Ереван (април 2009) е свързано изключително с причини от организационен характер, както и че членството на страната в тази, доминирана от Русия, организация се оценява изцяло положително.

Междувременно, изострящите се противоречия между централноазиатските държави във връзка с разпределянето на оскъдните водни ресурси на региона съдържат достатъчно мощен конфликтен потенциал, още повече, че отделни представители на някои от тези държави вече призоваха за намесата на международните институции в решаването на този въпрос. Очевидно, сегашният формат за решаването на екологичните проблеми, в рамките на т.нар. Фондация за спасяването на Арал, не е в състояние да разреши всички спорни въпроси. Да не говорим, че освен изграждането на едни или други обекти, са налице и много други болезнени проблеми, някои от които анализирахме по-горе.

Въпросът за това, кои международни организации биха могли да изиграят стабилизираща или, напротив, деструктивна роля за решаването на регионалните проблеми, остава открит. Макар че, ако си припомним за прогресиращата парализа на основните структури на ООН, както и за разногласията, продължаващи да разтърсват Европейския съюз, можем да направим известни предположения в тази посока.

Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) включва всички, без Туркменистан, държави от региона, както и непосредствените им съседи и основни търговско-икономически партньори – Русия и Китай. Наблюдатели в ШОС са ключовите регионални играчи – Индия, Пакистан, Иран. Расте и заинтересоваността на тази организация от разрешаването на афганистанския въпрос. Логично е да се предположи, че това е свързано с осъзнаването на суровата реалност, а именно, че контролираният от САЩ Афганистан е идеалната „база” за дестабилизирането, както на отделни държави, така и на региона, като цяло. Разбира се, всяко негативно въздействие върху региона може да породи ответната реакция на съседните държави (например, на Иран или Китай), които разглеждат Централна Азия като зона на собствените си жизнени интереси. Всичко това само потвърждава необходимостта от създаването на стабилна система за колективна регионална сигурност и, обективно погледнато, именно ШОС се очертава като най-адекватния механизъм за изглаждане на противоречията и формулиране на взаимно приемливи и съгласувани решения.

В същото време обаче, форматът на взаимодействието в рамките на ШОС очевидно се нуждае от усъвършенстване. Икономическото сътрудничество между участниците в организацията продължава да се осъществява предимно на двустранна основа. Като основни приоритети в това отношение се очертават въпросите, свързани с доставките на енергоресурси, включително гарантиране сигурността на съответната инфраструктура. Интензификацията на икономическото сътрудничество обаче, едва ли ще бъде възможна без изграждането на обща политическа платформа, в чиито рамки да се посочат конкретните въпроси, по които би могло да се постигне съгласие между страните-участнички. Подписаните до този момент споразумения във военно-политическата сфера не гарантират съхраняването на стабилни съюзнически отношения в бъдеще. И, ако това не се промени, Централна Азия трябва да се готви за тежки времена.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Уникалното място, което заемат държавите от Близкия изток и Северна Африка в системата на международните отношения, се предопределя от редица фактори – икономически, географски и геополитически, политически, военни и демографски.

Икономическата значимост на арабския свят се обуславя, преди всичко, от факта, че там се намират най-големите находища на енергоносители. Само в зоната на Персийския залив са съсредоточени 2/3 от световните запаси от петрол и 1/3 от природен газ. Подобна концентрация на жизненоважни за световната икономика суровини няма никъде другаде на планетата.

Стратегическото положение на арабския свят

Освен това, в Близкия изток се събират в единен поток морските и въздушни пътища, свързващи Европа с Азия и Тихоокеанския регион, а през Ормузкия и Гибралтарския проливи, както и през Суецкия канал, се снабдяват с енергоносители Европа, Южна Азия и Далечният изток. Само транзитът през Средиземно море гарантира снабдяването с петрол и петролни продукти на една четвърт от човечеството. От друга страна, свободата на корабоплаването е от жизнено важно значение за икономиките на държавите от Персийския залив, както и на Египет, който получава над два млрд. долара годишно от таксите за преминаване през Суецкия канал.

Арабският свят е разположен в контактната зона на три континента, на границата между арабско-мюсюлманската и западноевропейската цивилизации, между сунитското и шиитското разклонения на исляма, арабския, персийския и тюркския етноси, европеидната и негроидната раси. Геополитическото му положение се формира от близостта до Европа, Средния изток, Южен Кавказ, Централна Азия, зоната на Сахел и Африканския рог. Особено важна е взаимната му обвързаност с Европа, включително чрез влиянието на емиграцията от държавите от Магреб върху етническата, социална и културна ситуация в страните от ЕС.

Близкият изток и Северна Африка са сред най-нестабилните региони на планетата. Сложността на разрешаването на възникващите в него кризи, до голяма степен, се дължи на наслоените един върху друг интереси на държавите от региона, съперничеството между големите държави извън него, националните и религиозни конфликти. Допълнителни трудности за намирането на политически решения създава и дълбоко вкорененото взаимно недоверие. Продължаващите дълги десетилетия кризи (близкоизточната, южносуданската, западносахарската) доведоха до появата на цели поколения, които не знаят, какво е да живееш в мир и възприемащи насилието като начин на съществуване. Остават нерешени множество териториални проблеми (иранските претенции към Бахрейн, разногласията за принадлежността на три острова в Персийския залив, а също на испанските анклави на мароканска територия Сеута и Мелиля) и гранични спорове (между Египет и Судан, Йемен и Еритрея, Либия и Алжир). Не са делимитирани значителни участъци от границите (например, между Йемен и Саудитска Арабия или между Алжир и Мароко). Формират се огнища на напрежение, свързани с разпределянето на оскъдните водни ресурси (между Сирия, Ирак и Турция; Судан, Етиопия и Египет, Сирия, Палестинската администрация и Израел).

Високото ниво на нестабилност поражда мащабна оръжейна надпревара. Близкият и Средният изток са единствения район на планетата, в който, след края на Втората световна война, бяха използвани (по време на иракско-иранската война) оръжия за масово унищожение. Много сериозна опасност представлява появата в тази, свръхнаситена с конфликтен потенциал, зона на ядрени оръжия. Впрочем, смята се, че Израел вече разполага със собствен ядрен потенциал. Навремето опити да се сдобият с такъв, бяха предприети от Ирак и Либия. Продължават да съществуват много неясноти и относно насочеността на ядрената програма на Иран.

Специфична особеност на арабския свят е, че в качеството на водещи „играчи” там се изявяват не само отделните държави, но и различни екстремистки групировки. Въздействието на акциите, осъществявани от организацията „Кайда ал-джихад” в Месопотамия, или на „Хизбула”, Ислямското движение за съпротива („Хамас”) и „Ал Кайда” в Палестина и държавите от мюсюлмански Магреб излиза далеч извън тесните национални рамки, оказвайки влияние върху развитието на ситуацията в района на Персийския залив, Леванта, Северозападна Африка, а също в зоната на Сахел. Нещо повече, терористичната заплаха се прехвърля, през Средиземно море, към Европа. Действията на екстремистките групировки, които не се вписват в класическите параметри на „политическите игри между националните държави”, правят развитието на ситуацията в региона още по-непредсказуемо.

Друга особеност на тази ситуация е широкото ангажиране в събитията, случващи се в региона, на такива държави от Средния изток, като Иран и Турция. Особено важна е ролята на Иран, разполагащ със значителен демографски и военен потенциал (70-милионно население, 540-хилядна армия, плюс един милион запасняци). Техеран е в състояние да влияе върху ситуацията и използвайки шиитските общности в Ирак, Ливан, Бахрейн и Саудитска Арабия. Що се отнася до Турция, редовните акции на нейната армия в Иракски Кюрдистан, още повече усложняват и без това напрегнатата обстановка в Северен Ирак. От друга страна, Анкара поддържа военно сътрудничество с Израел, въз основа на сключеното през 1996 споразумение между двете страни. В същото време, турските управляващи реагираха крайно негативно на израелската военна интервенция в Газа, през декември 2008 – януари 2009. Въпреки това, Турция не е чак толкова активна в региона, колкото е Иран – както изглежда турците все още не са изяснили напълно приоритетите на близкоизточната си политика.

Външните сили

От края на ХVІІІ век насам, арабският свят е зона, в която се сблъскват интересите и си съперничат великите държави, а през периода на студената война той се превърна в едно от основните „бойни полета” на конфронтацията между Съветския съюз и САЩ. И днес Близкият изток и Северна Африка си остават сред ключовите направления на американската външна политика, както и тази на ЕС.

Ролята на основен стратегически съюзник на САЩ в региона вече над половин век се изпълнява от Израел, чиито отношения с Вашингтон са регламентирани от редица договори между двете държави, включително  основополагащият Меморандум за разбирателство от 1975, Меморандумът за сигурността на Израел от 1979, или Меморандумът за взаимно разбирателство в сферата на стратегическото сътрудничество от 1981. Стремежът да се гарантира сигурността на Израел беше сред мотивите за американската военна интервенция в Ирак, през 2003, но също и за подкрепата на САЩ за сключването, през 1979, на египетско-израелския мирен договор и опитите да се тласнат напред преговорите между израелци и палестинци. Израел е основен партньор на Съединените щати в сферата на военно-техническото сътрудничество, като американците градят отношенията си с другите държави от региона в тази област така, че Израел да може да запази „аванса” от 5-6 години по отношение на качественото си военно превъзходство над тях.

В близкоизточната си геополитика, САЩ отделят специално внимание на района на Персийския залив, където американците продължават да поддържат мащабно военно присъствие, включително армията си в Ирак, военните бази в Кувейт, Бахрейн, Катар (основния команден пункт на Централното командване на американските въоръжени сили CENTCOM) и Обединените арабски емирства. Характерно за политиката им в тази зона е, от една страна, доминацията на военно-политическия компонент над чисто политическия, а от друга – стремежът да останат единствения гарант за стабилността, което предопределя и негативното отношение към идеите за изграждането на регионална система за сигурност.

Що се отнася до европейските държави, „центърът на тежестта” на арабската им политика традиционно е изместен към Средиземно море, нещо повече, от средата на 90-те години на миналия век насам, това направление стана едно от приоритетните за ЕС. Значението на региона за Съюза се обяснява с географската близост, тесните политически, търговско-икономически, културни и научни връзки, влиянието на емиграцията от района на Магреб върху социалната стабилност на западноевропейските държави, необходимостта от взаимодействие в борбата с тероризма и пресичането на нелегалната имиграция, както и засилващото се съперничество между ЕС и САЩ в Северна Африка.

Сътрудничеството между ЕС и държавите от Магреб и Леванта се реализира в контекста на Евро-средиземноморското партньорство, чието начало беше поставено на провелата се през ноември 1995, в Барселона, конференция с участието на 15 западноевропейски и 11 средиземноморски страни (плюс Палестинската национална администрация). По-късно в рамките на това партньорство се появиха и други организации, включително Западно-средиземноморският диалог (във формат „5+5”) и Барселонският процес: Съюз за Средиземноморието. Изграждането на партньорството обаче се развива по-бавно, отколкото се смяташе в началото. Форсирането му се препятства от големия разрив в нивото на развитие между ЕС и арабските държави, както и различните визии за приоритетните направления на партньорството (така, ако на Север акцентират върху сигурността и борбата с нелегалната имиграция, на Юг поставят ударението върху укрепването на икономическото взаимодействие) и, разбира се, нерешеният израелско-арабски конфликт (което, според някои високопоставени европейски чиновници, е превърнало Евро-Средиземноморското партньорство в заложник на мирния процес в Близкия изток).

Ако по време на студената война, държавите от Близкия изток и Северна Африка, включително и прозападно настроените, се отнасяха крайно отрицателно към опитите да бъдат интегрирани в едни или други военни блокове, съзнавайки, че тови би означавало директното им въвличане в съветско-американската конфронтация, днес те поддържат доста активни контакти с НАТО, която постепенно започна да запълва вакуума в Южното Средиземноморие, появил се след разпадането на СССР.

Предпоставките за задълбочаването на сътрудничеството на арабските държави с НАТО се базират на общата им заинтересованост от борбата с екстремизма. Както е известно, пактът лансира т.нар. Средиземноморска инициатива, в чиито рамки, от 1994 насам, се води активен диалог с Йордания, Мароко, Тунис и Мавритания по въпросите на сигурността и сътрудничеството във военната сфера. През 2000, към тази програма се присъедини и Алжир. През 1995, САЩ, Франция, Германия и Италия разработиха план, предвиждащ (в случай, че ислямските интегристи овладеят властта в някоя от държавите от Магреб) стоварването на десанти и използване на военната инфраструктура на Мароко и Тунис за „бърза реакция на събитията в Северна Африка”. През 2004, НАТО одобри Истанбулската инициатива за сътрудничество, в чиито рамки алиансът установи тесни връзки с редица държави от Персийския залив. Държавите-членки на НАТО провеждат съвместни военни учения с въоръжените сили на някои арабски страни, включително и мащабни учения от типа на „Брайт стар”, в което участват САЩ, Франция, Великобритания, Египет и държави от Залива (ОАЕ).

Реализират се и съвместни антитерористични операции. Така, през 2004, американски специални части бяха изпратени в Сахара за да помогнат на алжирската армия в действията и срещу т.нар. „Салафитска група за проповеди и джихад”. През април 2007, в Алжир бяха прехвърлени части на морската пехота и група експерти на военното разузнаване на САЩ, които да обучат алжирските си колеги да проследяват и елиминират терористите. През следващите пет години, американците планират да изразходват 125 млн. долара за осъществяването на антитерористични операции по границата между Алжир и Мали. Но макар че са склонни да си сътрудничат с Вашингтон, алжирските власти засега отклоняват опитите на американците да си осигурят постоянно военно присъствие в страната под предлог за „борба с тероризма”. Така, те не приеха предложението за създаването на военни бази на алжирска територия, тъй като това „поставя под въпрос националния суверенитет и независимостта на страната”, а през юни 2007 се обявиха против разполагането, в една от държавите от Черния континент, на новото Африканско командване на САЩ (AFRICOM).

На свой ред, НАТО се опитва (при това невинаги безуспешно) да ангажира африканските държави в своите операции. Във всеки случай, Египет и Мароко (както и Йордания) взеха участие в многонационалните стабилизационни сили (ЕСФОР), действащи в Босна и Херцеговина под командването на Северноатлантическия алианс.

Позицията на Русия и Китай

Като цяло, така очерталата се геополитическа ситуация в Близкия изток и Северна Африка се формира под въздействието на три основни фактора – местните „играчи”, тези от Средния изток и външните „играчи”.

Що се отнася до последните, сред тях са и Русия и Китай. За разлика от Китай, чиято бързо развиваща се икономика е все повече зависима от сигурния и стабилен внос на петрол и природен газ, и поради това достъпът до арабските и африкански енергоносители е от жизнено значение за Пекин, Русия сама изнася петрол и природен газ и засега не се нуждае особено от подобен достъп. Освен това, заради географското положение на Русия, Близкият изток не представлява кой знае какъв интерес за Москва и като транспортен възел, свързващ Европа и Азия. Накрая, в ерата след студената война, регионът престана да играе ролята на една от основните зони на конфронтация със Запада. В същото време, за разлика от някогашния Съветски съюз, Русия едва ли е в състояние да претендира за ключова роля в развитието на събитията в арабския свят.

Но, макар че след разпадането на СССР руските граници се изместиха далеч на север, страната продължава да е част от зоната, която в геополитически план е тясно свързана с Близкия изток и Средиземноморието. Русия поддържа тесни политически, търговско-икономически, военно-технически, научни, културни и хуманитарни връзки с арабските държави, играе активна самостоятелна роля в опитите за разрешаване на близкоизточния въпрос и участва в усилията за нормализиране на ситуацията в Южен Судан, Дарфур и Западна Сахара.

И за Русия, и за Китай е от голямо значение стабилността и предсказуемостта в развитието на ситуацията в Близкия изток и Северна Африка. Не по-малко важно е този регион да не превърне в генератор на ислямистката заплаха за двете държави, в които живеят и значителни мюсюлмански малцинство (особено в Русия). Москва и, особено, Пекин са заинтересовани от гарантиране свободата и сигурността на корабоплаването в Средиземно, Червено и Арабско море, Суецкия канал, Гибралтарския и Баб-ел-Мандебския проливи. Голямо значение и за двете държави има запазването на достъпа на техни стоки (включително с военно предназначение) на пазарите на арабските държави и укрепването на икономическото сътрудничество с тях. Освен това, не бива да се забравя, че Арабският Изток е съставна (може би дори най-важната) част от един далеч по-обширен регион – Ислямския свят, връзките с който са оказвали и ще продължат да оказват сериозно влиание върху съдбата на Русия и (в по-малка степен) Китай, включително и в цивилизационен контекст.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Въпреки че американските самолетни атаки в Западен Афганистан продължават да водят до жертви сред гражданското население, президентският съветник по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс обяви, че САЩ ще продължат да осъществяват подобни акции и това няма да върже ръцете на американските генерали, сражаващи се в Афганистан. В същото време шефът на Централното командване на САЩ генерал Дейвид Питреъс предупреди да не се използва тактика, която ерозира стратегическите американски цели в Афганистан, което пък поражда въпроса, кои точно са тези цели. Последва серия от дебати, в резултат от които, най-вероятно, ще бъде определено и бъдещето на региона.

От едната страна в тези дебати са президентът Барак Обама, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс и повечето висши командири от американската армия, а от другата е генерал Питреъс – архитектът на американската стратегия в Ирак след 2006, заедно с неколцина негови приближени офицери и привърженици. Ясно е, че един армейски генерал – пък макар и с четири звезди на пагоните – няма как да се наложи над президента и военния министър. Навремето това не се оказва по силите дори на генерал Дъглас Макартър, макар че той е имал цели пет звезди. Дебатите по афганистанския проблем обаче, са много важни, защото ще ни помогнат да осмислим бъдещето на американската стратегия в региона.

Питреъс и стратегията на САЩ в Ирак

Питреъс пое ефективното командване на коалиционните сили в Ирак през 2006. Стратегията му се базираше на две неща. Първото беше поражението на републиканците на изборите за Конгрес през същата година, които мнозина разглеждаха като своеобразен референдум за войната в Ирак. Второто пък беше докладът на Групата за Ирак (в която влизаха редица изтъкнати американски държавници, включително и Робърт Гейтс), препоръчващ осъществяването на коренни промени в хода на военните действия.

Изводите от случилото се през ноември 2006 бяха, че след като стратегията на президента на САЩ Джордж Буш беше бламирана, пред него оставаше един единствен избор – да изтегли американските войски от Ирак. И дори, ако Буш не беше поискал да стартира този процес, очакваше се, че това ще направи наследникът му, след две години. Ситуацията беше излязла изпод контрол и американските войски се оказаха неспособни да го установят наново. Както е известно, сред целите на интервенцията от 2003 бе създаването на проамерикански режим в Багдад, трансформация на политическата система в Ирак и използването на тази страна като база за осъществяване на операции срещу враждебните режими в региона. Те обаче се оказаха непостижими. Нямаше как в Багдад да бъде създадено каквото и да било последователно и достатъчно стабилно правителство, след като в страната се водеше пълномащабна гражданска война, чието бреме САЩ също се оказаха неспособни да понесат.

Много важно беше, че основните групировки в Ирак бяха твърдо настроени за изтеглянето на американците от страната. Затова за тях нямаше никакъв смисъл от политически съюз със САЩ, доколкото американските гаранции бяха под въпрос. Очакваното, като неизбежно, изтегляне на войските ерозираше американското политическо влияние, а мащабите и спецификата на гражданската война сериозно отслабиха армията на САЩ. Тоест, в чисто психологически аспект поражението беше налице.

В тази ситуация, решението на Буш да увеличи американския контингент в Ирак по-скоро целеше постигането на психологически ефект. Защото във военно отношение, прибавянето на още 30 хиляди души към 120-те хиляди войници, вече разположени там, не променяше кой знае колко измеренията на войната в една страна с население от 29 млн. души. Освен това, новите части не бяха разгърнати веднага, а пристигаха в продължение на няколко месеца.

В психологическо отношение обаче, ефектът беше смайващ. Вместо да започнат да се изтеглят, както очакваха мнозина, Съединените щати, на практика, увеличиха военното си присъствие в региона. Всъщност, въпросът не опираше до това, дали САЩ ще успеят да победят всички бунтовници и въоръжени милиции, което бе невъзможно, а че те решиха да останат. При това положение, американските гаранции за техните местни съюзници придобиха реално значение, което пък утвърди САЩ като ключов политически играч в Ирак.

Освен това, Питреъс обвърза предислокацията на някои американски части с осъществяването на активна политическа програма. В основата и беше обръщението към бунтовниците-сунити, които бяха най-яростните противници на САЩ в периода 2003-2006. Освен това те представляваха традиционното ръководство на доминиращите племена, кланове и села. Американската политика за лишаване на сунитите от всичките им позиции във властта, през 2003, и запълването на този вакуум с шиити (и, отчасти, с кюрди) постави сунитите в критична ситуация и те, съвсем естествено, започнаха партизанска война.

На практика, сунитите бяха вкарани в капан от три сили. На първо място, от американците, които непрекъснато оказваха натиск върху тях, дори и когато не бяха в състояние да ги разгромят. На второ място, от шиитското опълчение, т.е. групировката, потискана от режима на Саддам Хюсеин, която, в резултат от това, започна да гледа с подозрение на всички сунити. И на трето място, от джихадистите, т.е. от чуждестранния легион от терористи-сунити, привлечени в Ирак под знамето на Ал Кайда. Всъщност, именно джихадистите представляваха най-голямата заплаха за традиционно доминиращите в тази страна сунити, защото искаха да узурпират контрола над местните сунитски общности и да ги радикализират.

При предишния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, американската политика демонстрираше открита враждебност към сунитските бунтовници. Политиката на Гейтс и Питреъс (следва да сме наясно, че те развиха тази стратегия съвместно) след 2006 пък се основаваше на презумпцията, че на сунитите трябва да бъде предложен изход от този „троен капан”. И тъй като САЩ обявиха че остават в Ирак, те можеха да предложат на сунитите защита както от шиитите, така и от джихадистите. От друга страна, увеличаването на американското военно присъствие окончателно убеди сунитите, че САЩ не възнамеряват да се изтеглят и ги склони да приемат предлаганата им сделка. Сред най-големите постижения на Питреъс беше осъществянето на контрол върху преговорите между САЩ и сунитите, а след това оказването на необходимия натиск върху шиитските милиции, на които бе намекнато, че е възможно постигане на споразумение между Вашингтон и сунитите за тяхна сметка. След това, шиитските лидери, макар и с голямо нежелание, промениха позицията си и решиха да участват в коалиционното правителство, а господстващите сунити помогнаха да бъде прекършен гръбнакът на джихадистите, след което гражданската война постепенно започна да утихва, позволявайки на САЩ да организират изтеглянето на войските си при далеч по-благоприятни обстоятелства.

Така беше постигнат много по-добър резултат, отколкото мнозина можеха да си представят през 2006. Макар че този резултат също е много далеч от американските стратегически цели от 2003. Сегашното правителство в Багдад очевидно не е проамериканско и едва ли може да се смята за съюзник на САЩ. В това отношение, най-голямото постижение на Вашингтон би било да не допусне това правителство да се превърне в инструмент на Иран. Освен това, САЩ окончателно се отказаха от илюзията си, че могат да променят иракското общество и тази страна едва ли следва да се разглежда като дългосрочна опорна база за евентуални американски настъпателни операции в региона.

Гейтс и Питреъс постигнаха може би най-добрия възможен резултат, при тези обстоятелства. Те откриха пролука за изтеглянето на америнските войски в контекста на хаотичната гражданска война, успяха да сформират коалиционно правителство и, както изглежда, съумяха да блокират иранското влияние в Ирак. Само че всички тези постижения си остават съмнителни. Гражданската война може да избухне наново с пълна сила, коиалиционното правителство би могло да се разпадне, а иранците – да станат доминиращ фактор в Багдад. Но дори и тези условни постижения са нещо много по-добро от резултатите, които САЩ очакваха през 2006. В същото време, фактът, че бе постигнат някакъв, пък макар и много условен, успех и бе избегнато поражението, съвсем не означава, че американците са извоювали победа в Ирак.

Афганистан и иракските уроци

Питреъс твърди, че стратегията, която се реализира в Ирак, трябва да се използва и като проект за Афганистан, в отговор на което Обама и Гейтс повдигнаха няколко много важни въпроса. Като например, дали постигнатото в Ирак действително е толкова добро за Америка? И, ако е така, доколко този модел може да се използва в Афганистан? Колщо мащабна трябва да е американската намеса в Афганистан и какво ще струва това на САЩ, предвид нарастващата им уязвимоост в други точки на света? И, накрая, кои са конкретните цели на Съединените щати в Афганистан?

В Ирак, Гейтс и Питреъс се стремяха да сформират коалиционно правителство, което без оглед на неговата характеристика, би облекчило американското изтегляне. В същото време, Обама и Гейтс декларираха, че целта им в Афганистан е борбата с Ал Кайда и унищожаване базите на тази организация, разположени в страната. Тоест, става дума за съвсем друга стратегическа цел, в сравнение с Ирак, защото тази цел не изисква създаването на коалиционно правителство или съгласуване действията на отделните политически елементи. Тя по-скоро предполага постигането на споразумение само с един играч – Движението „Талибан”. Ако талибаните се съгласят да блокират операциите на Ал Кайда в Афганистан, САЩ ще постигнат целта си. Затова задачата им в Афганистан е да използват американските сили за да дадат на талибаните онова, което искат – т.е. връщането им на власт – срещу решаването на въпроса с Ал Кайда.

В Ирак, шиитите, сунитите и кюрдите разполагат с реална политическа и военна сила. В Афганистан, такава сила притежават само Движението Талибан и САЩ, докато възможностите на повечето други играчи за производни от тези на американците. Афганистанският президент Хамид Карзаи е много по-различен от иракския премиер Нури ал-Малики. Докато Ал-Малики има собствена политическа платформа, Карзаи беше създаден от американците за да го превърнат в централен фактор на властта в бъдеще. Само че това бъдеще така и не настъпи. Сложната ситуация в Ирак направи възможно формирането на коалиционното правителство, докато тази в Афганистан е едновременно и по-проста, и по-сложна. Защото, макар в страната да действат различни групировка, бунтът е дело на само една от тях.

Питреъс твърди, че американската стратегическа цел - блокирането на Ал Кайда в Афганистан – не може да бъде реализирана, само чрез постигането на споразумение с талибаните. Според него е погрешно да се смята, че Движението Талибан е еднородно и отделните фракции в него не могат да играят една срещу друга. Освен това, не може да се вярва на талибаните, че ще спазят обещанията си, дори и да се съгласят да дадат такива, което е малко вероятно.

Питреъс опасява, че Гейтс и Обама ще създадат в Афганистан ситуация, сходна с онази в Ирак, преди изпращането на допълнителните военни сили, през 2006. Вместо да изненадат чисто психологически афганистанските групировки, ясно заявявайки, че САЩ са решени да останат в страната, като по този начин принудят всички местни играчи да преразгледат позициите си, Обама и Гейтс направиха съвсем противоположен ход. Те обявиха, че Вашингтон е установил ясни рамки на своите ангажименти в Афганистан, създавайки у мнозина впечатлението, че САЩ се стремят да сключат сделка само с една групировка, която всъщност не се нуждае от никакви сделки – с Движението Талибан.

В тази връзка, Гейтс и Обама посочват, че в Афганистан е налице един фактор, който няма никакви паралели с Ирак – а именно, Пакистан. Докато Иран беше фактор в иракската гражданска война, Движението Талибан е също толкова пакистански, колкото и афганистански, феномен и пакистанците нито се опитват, нито са в състояние да скрият убежищата на талибаните и маршрутите, по които те получават продоволствие и оръжие, на територията на Пакистан. Докато Пакистан продължава да съществува в сегашните условия (а пакистанските власти вероятно ще искат това да продължи колкото се може по-дълго), времето ще работи за талибаните и докато няма никакви причини за появата на разцепление в редиците им, те ще преговарят с американците твърдо отстоявайки своите искания.

Има и още една причина за опасения, която има чисто военни измерения. Навремето, Питреъс разположи американските войски в Ирак в непосредствена близост до местното население и възнамерява да направи същото в Афганистан. В тази страна, американските части са дислоцирани в т.нар „огневи точки”. Тези относително изолирани позиции са уязвими за масирани атаки от страна на Движението Талибан. Разбира се, американската авиация е в състояние да унищожи големите групи талибани, ако успее да ги открие преди те да са стигнали непосредствено до „огневите точки”. В случая обаче, най-опасното за САЩ  е, че както изглежда, талибаните все още не са използвали основните си сили за подобни атаки.

Тези тревоги на военните са свързани със съвсем реалните въпроси за „ендшпила”, т.е. за заключителната част от сложната шахматна партия, която американците разиграват в региона. Гейтс и Обама не са сигурни, че „ендшпилът” в Ирак – т.е. оптимално въъзможният резултат, който бе постигнат там, е достатъчно желана цел и в Афганистан. Защото прилагането на подобен подход, в крайна сметка, би довел на власт талибаните. Колкото и да нараства американското военно присъствие в Афганистан, то няма да намали възможностите на разузнаването на талибаните, отличното познаване особеностите на селските местности и готовността им на всякакви жертви за да постигнат целите си. Освен това, колкото и да се стараят американските инструктори, организиращи афганистанските служби за сигурност, те винаги ще си останат пълни с агенти на Движението Талибан.

Има обаче и по-сериозни причини, за които споменава и Робърт Гейтс: например руският опит в Афганистан. Привържениците на Питреъс твърдо отстояват тезата, че не може да се прави никакъв паралел между руския и американския опит. Според тях, руснаците са се опитали да смачкат бунтовниците с груба сила, докато американците се опитват да ги надиграят и да сложат край на метежа, като убедят привържениците на Движението Талибан и постигнат политическо споразумение с неговите водачи. Обама и Гейтс гледат по-песимистично на нещата и посочват, че макар навремето американските стратези също да твърдят, че няма никакви паралели между действията на САЩ и Южен Виетнам, през 60-те години, и тези на французите, през 50-те, това не им е помогнало да избегнат поражението. Според Обама и Гейтс, политическото урегулиране би означавало или обединение на всички основни сили в Афганистан, които да одобрят постигането на определено споразумение със САЩ, или принуждаването им към такова споразумение с поомощта на американската мощ. Президентът и държавният секретар по отбраната изглежда не смятат, че в Афганистан може да има  и друго развитие.

В крайна сметка, Питреъс индиректно обвинява Обама и Гейтс, че пропускат шанса да повторят онова, което бе постигнато в Ирак, докато Обама и Гейтс не крият опасенията си, че Питреъс погрешно възприема частичния успех в Ирак като универсален модел за водене на антипартизански действия. С други думи, те смятат, че макар Питреъс да е извлякъл някаква полза от случайните обстоятелства в Ирак, той много бързо може да се окаже в напълно безнадеждна ситуация в Афганистан. В тази връзка е показателно, че на 11 май Пентагонът обяви замяната на американския командващ в Афганистан генерал Дейвид Маккиернън с генерал-лейтенант Стенли Маккристъл, при това по-малко от година след като Маккиернън пое командването в Афганистан. Това може да се тълкува като началото на маащабно преразглеждане на американската стратегия в Афганистан от администрацията на Обама.

Най-важното в случая е, доколко Обама ще иска да се ангажира с Афганистан, както и доколко важна роля се отрежда на тази страна в голямата американска стратегия. Питреъс призна, че Ал Кайда се намира в Пакистан. Унищожаването и там обаче, ще изисква внимателна „хирургична намеса”. Защото окупацията и смяната на режима в Пакистан просто не са по силите на САЩ. Въпросът, какво точно очакват американците от победата си в Афганистан (ако допуснем че подобна победа въобще е възможна) си остава открит.

В заключеение, бих искал да отбележа, че в САЩ никога не се допускат дебати между президента и генералите. Навремето го разбра дори Дъглас Макартър. Ясно е, че Обама не възнамерява да залага всичко в Афганистан, и все повече разглежда тази страна като незаслужаваща по-нататъшната борба. На свой ред, Питреъс, който е истински войник, иска на всяка цена да постигне победа. В края на краищата обаче, още Клаузевиц беше казал, че войната е продължение на политиката с други средства. Затова и генералите много често не получават това, към което толкова се стремят.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Вече от доста години насам, в различни държави по света се появяват множество книги, статии, репортажи, телевизионни  филми и радиопредавания, посветени на борбата за мир в Близкия изток. За този мир се борят толкова отдавна и толкова упорито, че можем само да се учудваме, защо още не е настъпил. Струва ми се, че една от най-контрапродуктивните идеи в тази връзка беше прословутата теза за уж неразрешимия „конфликт между цивилизациите”. Защото, ако се вгледаме по-внимателно, няма как да не видим, че националните идеи на евреите и палестинските араби са сходни в далеч по-голяма степен, отколкото са склонни да признаят политиците-националисти от двата народа.

Пръснатите по света народи

Израелците, или по-точно израелските евреи (да не забравяме, че почти една четвърт от гражданите на тази страна имат друга националност), са част от еврейския народ, който, в голямото си мнозинство, все още продължава да е пръснат по света. В подобна ситуация (т.е. на „пръснат по света народ”) са и палестинските араби, както впрочем и някои други етноконфесионални групи. Така, продължителното съществуване на Ирландия като английска колония, а след това и като част от Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, води до появата на пръсната по света ирландска диаспора, много малка част от която обитава Зеления остров, но която, поколение след поколение, се бори за създаването на независима ирландска държава. По същия начин, арменците, избягали от чуждото владичество и геноцида, създават свои общности почти из целия свят. Евреите, в продължение на две хилядолетия, са диаспора без метрополия, а през 1947-1949, когато повечето палестински араби напускат родните си места, или пък биват прогонени оттам, палестинците също се превръщат в „пръснат по света народ”, без своя метрополия.

През цялата си история, в рамките на християнския свят, евреите са в положението на „необходимия чужденец”, чието съществуване зависи от това, доколко е полезен на управляващите. Междувременно, Църквата ги превръща в символ на народа, „отхвърлил и предал Христос”, и поради това обречен да служи бъде вечния парий (да си припомним образът на „вечния евреин”). На свой ред, оказвайки се в изгнание след „накбата” от 1948, съпровождаща еврейската война за независимост, както и след Шестдневната война от 1967, палестинците изпадат в положение на „чужди сред своите” и марионетки, използвани за чужди цели. Нито една арабска държава (освен Йордания) не склонява да им даде гражданство. Така, подобно на евреите, те биват превърнати в „парии” и, в същото време, в символ на жертвите на една чужда (израелска) агресия.

Процесът на формиране на националната идентичност

Както при мнозина (ако не и при повечето) асимилирани европейски евреи от ХІХ-ХХ век, чиято национална идентичност е следствие от систематичния антисемитизъм, така и палестинската идентичност, по същество, е реакция на първоначално подкрепения от Великобритания ционистки проект за колонизирането на Палестина/Ерец Израел. Националното самосъзнание на палестинците не възниква по естествен път, т.е. в резултат от вътрешните процеси сред арабското население на Югозападна Сирия, а като отговор на началото на изграждането на еврейската национална държава на територията, населявана предимно от представители на арабскоезични племена и кланове. В продължение на много години непълноправното им съществуване, като „неграждани”, в пръснатите из целия Близък изток бежански лагери, съдейства за кристализирането на националното самосъзнание, в чиято основа се превръща споменът за принудителното напуснатата родина, окупирана от дошлите отвън завоеватели. Именно такъв образ на Ерец Израел (земята на Израел, т.е. Палестина) обаче се формира и у много поколения евреи от диаспората, и тъкмо поради това една от централните концепции на ционисткия проект става идеята за „освободената земя”.

Подобно на евреите от ХІХ-ХХ век, за които (както се оказва) асимилацията не се превръща в изход от затворения кръг на неприемането, но едва разцветът на антисемитизма, сменил средновековната юдофобия, ги превръща от „чужди сред чуждите” в „чужди сред своите”, палестинците също се оказват в положението на „чужди сред своите” в държавите на другите арабски народи. И също както при евреите, това положение на „отритнати” от обществото, подсилено от постоянния външен натиск, провокира у палестинците, живеещи в бежанските лагери, в изгнание, или в градовете-гета на Западния бряг и Газа, мощен духовен подем и постоянен стремеж да се издигнат нагоре в социалната йерархия: така в окупираните територии се появяват университетски центрове, а сред палестинците от диаспората са формира сериозна прослойка от интелектуалци, някои от които си извоюват водещи позиции в най-престижните западни университети (Едуард Саид, Рашид Халиди и др.). По-високото средно интелектуално равнище на палестинците, в сравнение с другите арабски народи, освен всичко друго, ражда и прякора с който ги награждават последните, наричайки ги „евреите на арабския свят”.

Както при евреите, споменът на палестинците за изгубената земя, формира свръхмощна, в известен смисъл дори неестествена, концентрация върху идеята за земята и „националното огнище”. Също както евреите, в продължение на две хиляди години, помнят за разрушаването на Храма и принудителното им изгнание от Ерец Израел, осъществено от римляните след въстанието на Бар-Кохба през ІІ век, така и за палестинците споменът за принудително напуснатата родна земя, изоставените домове, заети от чуждестранни – т.е. еврейски, имигранти (които от палестинска гледна точка са колонизатори), както и за религиозните светини, намиращи се на контролираните от евреите територии, се превърна в крайъгълен камък на националната идентичност. По времето на британския мандат – палестинските евреи, а след 1948 – палестинските араби, се превръщат в едва ли не най-етатистки ориентираните етнонационални групи на планетата, като много важна роля в самия процес на формирането и кристализацията им играе идеята за „държавата в движение”. Както е известно, през ХХ век, за създаването на собствени национални държави активно (макар и, по правило, сравнително безуспешно) се борят много народи: баските в Испания, ирландците в Ълстър, корсиканците, сикхите, тамилите от Шри Ланка, албанците от Косово, чеченците, кюрдите, тибетците и много други, но дори и на този фон, градусът на битката, която водят евреите, а след 1948 (и особено след 1967) – и палестинските араби, е изключително висок. При това, самото формиране на еврейската израелска нация, като такава, както и обособяването, като отделен народ, на палестинците, се извършват под мощно взаимно влияние: така, ционизмът е катализатор на палестинския арабски национализъм, противопоставянето на който, на свой ред,  формира характера, облика, ценностните ориентири и институционалните основи на изграждащата се Държава Израел.

Религия и политика

Интересно е, че и единият, и другият народ водят борбата за политическа реализация на националните си стремежи едновременно под няколко флага, като и за евреите-ционисти, и за палестинските араби, най-важни измежду тях са национално-социалистическият и религиозният, като последният, и в двата случая, се оказва значително по-радикален от първия. И в единия, и в другия случай идеологията на първоначалния проект за завръщането и изграждането на национална държава се основава на съчетаването на националните и социалистическите ценности – без значение дали става дума за светския социалистически ционизъм на израелското работническо движение (изповядван от Берл Катцелсон и Давид Бен-Гурион, да не говорим за левите им съюзници/критици), или пък за национално-социалдемократическата програма на Организацията за освобождение на Палестина, формулирана под силното влияние на насъристката доктрина за „арабския социализъм”. И основателите на МАПАЙ (Работническа партия) и МАПАМ (Обединена работническа партия, през 1968 се слива с МАПАЙ), и лидерите на ООП обявяват за своя цел изграждането на национална социалдемократическа държава на територията на Палестина/Ерец Израел. Нещо повече – и еврейският, и арабският национално ориентиран социализъм се развиват в съчетание с постоянно укрепващата милитаристична идеология, изискваща безгранична готовност за борба за свободата и независимостта на Родината.

С течение на времето обаче, милитаристичният курс на социалистически ориентираните националисти все повече се измества от търсенето на пътища за мирно съвместно съществуване и, в резултат от това, в началото на 90-те години на миналия век, израелското правителство, сформирано от Работническата партия, и висшите палестински ръководители стартират политически диалог, който обаче, всяка от страните се опитва да води от позиция на силата, активно използвайки при това силовите си структури за прокарване на собствените интереси и стремежи. Дори по време на преговорите, всеки от участниците приема като гаранция за бъдещото си съществуване не мирния договор, а степента на готовност на своята армия, без значение дали става дума за ЦАХАЛ, или за отрядите на Фатах, сраснали се с многобройните служби за сигурност, създадени в Палестинската национална автономия (ПНА).

И в еврейския, и в палестинския арабски национализъм, религиозната идея присъства още от самото начало: така равините Калишер и Кук с основание се смятат за част от пантеона на основоположниците на ционизма, невъзможно е да се оспорва и ключовата роля на йерусалимския мюфтия Хадж-Амин ал-Хусейни, както и на шейх Изеддин ал-Касем за кристализирането на палестинското самосъзнание сред местните араби. В същото време, до 1967 и религиозният ционизъм, и ислямският фундаментализъм представляват сравнително слаби и маргинални течения. След Шестдневната война обаче, цялата територия на Палестина/Ерец Израел е заета от израелската армия и тази ситуация не можеше да не доведе до разцвета на месианския, по своя характер, религиозен ционизъм, виждащ Божията намеса в смайващата победа, постигната срещу три арабски държави за по-малко от седмица. На свой ред, израелският контрол над Западния бряг и сектора Газа, както и загубата на контрола на мюсюлманския свят над Стария град в Йерусалим (след повече от седемстотин години непрекъсната власт) нямаше как да не превърне в ярък пламък прехвърчащите искри на ислямския фундаментализъм. Впрочем, ако политическата роля на водещата израелска религиозно-ционистка организация „Гуш емуним” („Блок на верните”) в израелския обществен живот е твърде незначителна през последните години, а инициираните от нея заселнически проекти имаха само ограничен успех, в значително по-слабо податливото на западните влияния палестинско общество фундаменталистките ислямски организации (Хамас, Ислямски джихад) си извоюваха лидерски позиции. При това религиозните фундаменталисти, за разлика от национално ориентираните социалисти, не са готови да признаят националния проект на „противника”, под каквато и да било форма, а – напротив – призовават за създаването на една национално-религиозна държава върху цялата територия на Палестина/Ерец Израел.

Идеята за завръщането

И днес основополагаща и за двата народа си остава идеята за завръщането (и то на една и съща територия) както на палестинските бежанци от 1948 и 1967 и техните потомци, така и на потомците на евреите, принудени да се скитат по света през последните две хиляди години. Неслучайно, сред първите юридически актове, приети от суверенната Държава Израел, като антитеза на съществуващите по времето на британския мандат, е Законът за завръщането, а – от друга страна – именно дискусията за „правото на завръщане” на палестинците от диаспората се превърна в ключов момент, предопределил провала на палестинско-израелските преговори през 2000-2001. Идеята за завръщането е обща и за двата народи, при това е очевидно, че пълното и осъществяване и за палестинските араби, и за евреите на една и съща (при това съвсем малка) територия е невъзможно и в Израел няма хора (включително в средите на левите радикали), които да са готови да признаят „правото на завръщане” на палестинците от диаспората.

Не по-малко важно е и това, че и за израелците, и за палестинците, в центъра на националния им епос е поставен Йерусалим, който също се оказва един за двата народа. Данните от проведените преди няколко години анкети ясно показаха, че абсолютното мнозинство от анкетираните (както израелци, така и палестински араби от Западни бряг и сектора Газа) поставят въпроса за Йерусалим на първо място сред проблемите, обсъждани в рамките на преговорите за окончателното разрешаване на конфликта. При това, макар че, както за израелците, така и за палестинците, различните райони и светини на Йерусалим не са еднакво ценни, за контрола върху светините на Стария град претендират и двете страни.

Само че Старият град е разположен на твърде малко парче земя и практическото му разделяне вероятно ще се оказаже неизпълнимо: така например, за да може Западната Стена да остане за Израел, а джамията Ал Акса – за палестинците, ще трябва да се раздели на две един малък хълм (т.нар. Храмов хълм), като всяка част премине под контрола на друга държава. Тоест, дори и тук не се очертава никакъв, практически възможен, сценарий за постигането на компромис.

Всички тези фактори, взети заедно, формират безпрецедентен „гордиев” възел от проблеми и взаимна омраза. Трудно можем да си представим, на какви основи би могло да се гради едно поне що-годе стабилно мирно споразумение между израелците и палестинските араби, ако всеки от двата народа продължи и занапред да игнорира особеностите на историята и мирогледа на другия, т.е. оглеждайки се в огледалото, продължава да не вижда в него образа на „противника” си.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В средата на юни, китайска подводница се сблъска с подводен сонар, спуснат от американския ескадрен миноносец „Джон Маккейн” в Южнокитайско море, край бреговете на Филипините. Пентагонът побърза да заяви, че сблъсъкът, най-вероятно, е станал случайно. Мнозина анализатори обаче отбелязаха, че сонарът, който според командването на американските военноморски сили е бил предназначен за „мониторинг на подводните звукови сигнали”, най-вероятно е трябвало да следи движението на китайските подводници в района.

Пекин и Вашингтон се постараха да не придават политическа окраска на инцидента, макар че зачестилите морски инциденти с участието на американски военни кораби край бреговете на Китай говорят по-скоро за обратното. Морските „сблъсъци” между Пекин и Вашингтон в Тихоокеанския регион започнаха в началото на март, когато няколко китайски рибарски траулери се опитаха да изтласкат кораба на военноморските сили на САЩ „Impeccable” (T-AGOS-23) от Южнокитайско море. Както е известно, Китай винаги е смятал района за своя изключителна икономическа зона. Официалната мисия на “Impeccable” беше изследване на морското дъно, но според редица военни експерти, корабът се следял движението на китайските подводници, базирани на съседния остров Хайнан. След инцидента, по заповед на президента Обама, в района се появи група американски есминци, с цел да поемат охраната на невъоръжените „изследователски” кораби, принадлежащи на военноморските сили на САЩ. Още през май обаче, аналогичен инцидент сполетя друг американски „изследователски” кораб – „Victorious” (T-AGOS-19) и то в същата зона на Южнокитайско море, която Пекин смята за „преден район” на отбраната на континентален Китай.

Още през 2000, в представения пред Конгреса доклад на Пентагона, се отбелязва, че Китай увеличава военната си мощ, подготвяйки се за евентуална война със САЩ. Според този документ, след бомбардировката на китайското посолство в Белград от американската авиация (в рамките на въздушната операция срещу Сърбия, предприета в защита на косовските албанци), през 1999, Пекин е стартирал активна модернизация на военната си техника, укрепвайки в същото време военното сътрудничество с Русия. В тази връзка, в доклада на Пентагона се посочваше, че „ако на Америка се наложи да защитава Тайван, Китай ще използва всички необходими средства за да нанесе максимален ущърб на противника си”. Поредно потвърждение на факта, че Пентагонът отделя все по-голямо внимание на Източна Азия, където основните му притеснения са свързани именно с Китай, стана и аналитичния документ на Държавния департамент по отбраната, известен като „Азия 2025”, в който се разглеждат пет сценария за развитието на евентуалния въоръжен сблъсък между САЩ и Китай. В частност, американските военни анализатори прогнозират, че до 2025 китайският военно-икономически потенциал може да надмине, по аналогични показатели, военната мощ на САЩ. Тези, доста тревожни, за Вашингтон, данни бяха потвърдени, през 2008, и в доклада на Стокхолмския институт за изследване на мира (SIPRI), където се посочва, че: „по обем на военните си разходи Китай вече е на второ място в света, след Америка”. Така, между 1994 и 2004, китайският военен бюджет е нараснал с 16%, достигайки, през 2006, 38 млрд. долара (по официални данни). През настоящата 2009, военните разходи на Пекин ще нараснат с още 14,9%, достигайки 70,2 млрд. долара. Разбира се, тази цифра изглежда нищожна на фона на сегашния военен бюджет на САЩ (602 млрд. долара). Въпреки това, Вашингтон и съюзниците му продължават да изразяват безпокойство от ръста на китайската военна мощ, посочвайки, че истинските военни разходи на Пекин са далеч по-големи. Особена загриженост сред противниците (реални и потенциални) на Китай в региона поражда подготовката за евентуално „силово решаване на т.нар. „тайвански въпрос” (да не забравяме, че Пекин винаги е смятал Тайван за територия на „единен и неделим” Китай).

Историята на „тайванския въпрос”

Проблемът с Тайван е сред най-сериозните предизвикателства пред световната сигурност от 1949 насам. Когато, на 1 октомври 1949, Мао Цзедун провъзгласява в Пекин Китайската народна република, слагайки край на 100-годишната чуждестранна зависимост на Китай и продължилата дълги години гражданска война, с британска и най-вече американска помощ се създава т.нар. Република Китай, която обхваща остров Тайван и има за столица Тайпе.

Владян известно време от холандците, от 1681 Тайван е част от територията на Китайската империя, управлявана по онова време от династията Цин. През 1895, островът е завладян от Япония и остава в нейните предели до 2 септември 1945, когато японците капитулират, с което се слага и края на Втората Световна война. По решение на САЩ, островът е върнат на Китай, управляван тогава от един неособено талантлив пълководец и политик, окичил се с титлата генералисимус - Чан Кайши.

През февруари 1947, китайците от Тайван вдигат въстание срещу корумпираното и некадърно управление на Чан Кайши. Войските на Гуоминдана обаче смазват жестоко бунта на сънародниците си, жертвите сред които са огромни. Любопитното е, че нито тогавашният американски президент Труман,  нито някой от приближените му реагират на тази кървава саморазправа на управляващите със собствения им народ. Причината е ясна - САЩ винаги са се е ръководели от максимата на британския лорд Палмерстон, че „няма вечни приятели, а само вечни интереси”. По отношение на Тайван, след 1 октомври 1949, водещ в тяхната политика става принципът за т.нар. „право на народите на самоопределение”, оправдаващ откъсването на острова от комунистически Китай. През 1950, президентът Труман нарежда на VІІ американски флот да отбранява Тайван от опитите на Китай за обединение с него. Това принуждава Мао Цзедун търпеливо да изчаква близо десетилетие преди да предприеме първия подобен опит. Като тогава, както впрочем и сега, решаваща се оказва ролята на Русия.

Противно на общоприетото мнение, взривяването на първата съветска атомна бомба, на 29 август 1949, в днешен Северен Казахстан, не променя чак толкова драматично глобалния силов баланс. Защото едно е да имаш атомна бомба, а съвсем друго е да разполагаш със система за нейната доставка. До 21 август 1957, когато големият руски учен Сергей Корольов успешно изпитва първата междуконтинентална балистична ракета Р-7, единствената система за междуконтинентална доставка на атомните бомби, е статегическият бомбардировач.

Първият стратегически бомбардировач е американския В-29. С него са извършени ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, на 6 и 9 август 1945, наистина преломни дати в световната история. От 1948 до 1954, САЩ произвеждат 381 броя (колосално за времето си количество) от втория си стратегически бомбардировач В-36.

Какво прави Русия? В периода от 1949 до 1952, там е създаден средният тип ядрен бомбардировач Ту-4, с радиус на действие 6200 км, което е недостатъчно за ядрен удар по САЩ. През 1954 започва производството на следващия тип ядрен бомбардировач, Ту-16, с радиус на действие 7300 км.

До смъртта на диктатора Йосиф Сталин, през март 1953, Москва не разполага със стратегически бомбардировачи. На 12 ноември 1952 е извършен пробен полет на прототипа на първия съветски стратегически бомбардировач Ту-95, който е изцяло успешен.

Политиката на Никита Хрушчов внася известно икономическо и военно оживление в постсталинска Русия. Краят на сталинизма, ликвидирането на ГУЛАГ и серията социални мерки, лансирани от Хрушчов, дават своите плодове. През септември 1955, след поредица успешни полети, е решено да започне серийното производство на Ту-95.

През август 1957, първите ескадрили Ту-95 постъпват на бойно дежурство, слагайки края на американския ядрен монопол, т.е. на недосегаемостта на САЩ.

Вероятно мнозина си задават въпроса, какво общо има това с Китай?

Когато през 1950 сключват договора за дружба със СССР, тримата китайски ръководители  - Мао Цзедун, Чжоу Енлай и Лю Шаоци, добре си дават сметка, че сигурността на Китай зависи именно от Москва. Причините са прости - Съветите имат могъща армия и, наред със САЩ, са една от двете ядрени държави в света (също както и днес, Русия и САЩ са двете ядрени суперсили на планетата).

За Мао, който бързо доказва, че притежава забележителен геополитически усет, е пределно ясно, че само от Москва може да очаква реална защита от САЩ и подкрепа за връщането на Тайван. Затова търпеливо изчаква укрепването на руската стратегическа мощ и едва през 1958, когато вече е налице ядреното възпиране между Русия и САЩ, решава да започне Първата тайванска криза.

Кризата възниква през август-септември 1958, като със задълбочаването и САЩ започват подготовка за нанасяне на ядрени удари по Китай. Спира ги обаче твърдата позиция на Хрушчов, който, на 7 септември 1958, заявява, че „всяко нападение срещу Китай ще се смята и за нападение срещу СССР”.

В крайна сметка, американците не посмяват да рискуват. От данните на своите шпионски самолети Ю-2 те знаят, че първите ескадрили руски стратегически бомбардировачи Ту-95 са готови за война. Така кризата замира. Впоследствие, през 60-те години, нещата се променят – след провала на злополучния „Голям скок”, през 1959-1962, Пекин се ориентира към конфронтация с Москва (след 1963), чиито апогей са въоръжените гранични сблъсъци между двете държави, в края на 60-те.

На свой ред, американската геополитика също търпи редица промени. Стреснати от Карибската ракетна криза през октомври 1962, както и от общото укрепване на съветската мощ и влияние, през ранния период на Брежнев, САЩ решават да ги балансират, като се обърнат към Китай. Целта е да се вбие клин в комунистическия блок, както и да се „заобиколи” Съветската империя от изток и запад. Тогавашният съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър, успешно се справя с тази задача. През 1971 той посещава Китай, където подготвя т.нар. Шанхайско комюнике, подписано в началото на следващата година, при посещението на президента Никсън в Китай. В резултат САЩ постигат огромен външнополитически успех, привличайки Китай на своя страна, в глобалния си сблъсък със Съветите.

До 1991 американо-китайските отношения се развиват много добре. Но след разпадането на Съветския съюз те бързо започват да се влошават. През 1992, президентът Джордж Буш - старши продава няколко десетки самолети F-16 на Тайван (любопитно е, че именно той е първия представител на САЩ в Китай, през 70-те години).

Актуализирането на тайванския въпрос

Американо-китайските отношения се влошават необратимо през 1996, когато избухва нова Тайванска криза и САЩ пращат два самолетоносача в Тайванския пролив.

Осъзнавайки, още през 80-те години, че Вашингтон няма да позволи обединение с Тайван, Китай постепенно отново се обръща към Москва. През 1986, тогавашният съветски лидер Горбачов, със своята известна реч във Владивосток за „границата, която ни свързва”, слага край на обтегнатите отношения между двете страни, продължили четвърт век.

По времето на първия руски президент Борис Елцин, отношенията между Москва и Пекин се доближават до военен съюз. По съвет на Евгений Примаков, през 1997, е подписана обща декларация срещу опитите за налагане едноличната хегемония на САЩ. Но истинско развитие на отношенията между Русия и Китай се постига едва по времето на Владимир Путин.

През 2001 е основана Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), включваща, освен Китай и Русия, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан.

През август 2005 пък се провеждат първите, след 1958, съвместни руско-китайски военни учения, с участието на добре познатите руски стратегически бомбардировачи Ту-95.

Окрилен от наново предоставения му руски ядрен щит, Китай изпраща ясен сигнал на САЩ, че няма да се съобразява повече с „империалистическата” им политика. На 14 юли 2005, генерал Чжу Хънху, един от деканите на Китайската национална военна академия, заплашва Америка с ядрени удари, ако подкрепи Тайван при евентуален военен конфликт.

Възраждащата се мощ на Русия вдъхва увереност и сигурност на Китай. През декември миналата година двете страни сключиха (де факто) военен съюз с прокарването на пряка телефонна линия между руския и китайския Генерален щаб.

От своя страна, САЩ се опитват да избегнат, или поне да отложат неизбежното по-нататъшно влошаване на отношенията с Китай. След Тайванската криза от 1996 и подкрепата си за предишния президент на острова Чън Шуйбян, който искаше окончателно да обяви Тайван за отделна държава, сега САЩ залагат на президента Ма Ингдзоу от партията Гуоминдан. Идвайки на власт, през 2008, Ма декларира желание да „стопли отношенията с родината-майка”, и дори да подпомогне дългоочакваното обединение на Тайван с Китай.

Защо САЩ бяха принудени да коригират политиката си към Тайван, от 2008 насам? Отговорът е ясен. През 2007 Китай въведе на въоръжение първите модерни междуконтинентални ядрени ракети с твърдо гориво ДФ-31А, с което стратегията на ядрено възпиране срещу САЩ се затвърждава.  Новите китайски стратегически подводници тип 094 също правят намесата на САЩ в Тайван мното опасна за тях самите. Междувременно, само през периода между 2002 и 2004, Китай се е сдобил с 13 нови подводници и е построил 23 десантни кораба, способни достатъчно бързо да доставят бронирана техника и войски, през 150-километровия Тайвански пролив. Така, Пекин получава въможност с един мълниеносен удар да реши стария си териториален проблем с островната държава. Изтласквайки американския флот от източната част на Тихия океан, китайските подводници биха поставили самолетоносачите на САЩ в трудна ситуация, тъй като ще им се наложи да действат на разстояния почти 1000 км от бъдещия театър на военните действия. За да се придвижат до него, ще са им необходими няколко денонощия. Освен това, на подходите към Тайван ще ги очакват прословутите съвременни китайски „безшумни” подводници (включително и тези, руско производство), които могат да изстрелват ракети без да излизат на повърхността. Показателно е, че анализирайки последния засега китайско-американски морски инцидент от 13 юни, експертите от Китайския Военно-морски център за изследване на оборудването са стигнали до малко неочаквания извод, че ескадреният миноносец на САЩ въобще не е успял да засече приближаващата китайска подводница, която, в крайна сметка, на пълен ход се е врязала в спуснатия на значителна дълбочина американски сонар.

На свой ред, в Пентагона се опасяват, че ако някога действително се стигне до силовото решаване на тайванския въпрос, САЩ едва ли следва да разчитат на подкрепата на своята бойна авиация. Защото на американските изтребители и бомбардировачи ще се наложи да излитат от базите на островите Гуам и Окинава, намиращи се на хиляди километри от Тайван.

Както е известно, през 1996 (т.е. по време на т.нар. „втора тайванска криза”), противопоставянето между група американски самолетоносачи и китайски военни кораби, в близост до Тайван, едва не постави двете свръхдържави на ръба на войната. Тогава, американските самолетоносачи успяха да предотвратят заплахата срещу острова едва след няколко предупредителни ракетни залпа.

В края на 2007, почти две денонощия продължи противопоставянето, в Тайванския пролив, между ударната група на американските военноморски сили, начело със самолетоносача „Кити Хоук” и китайска военна флотилия, включваща един ракетен есминец и подводница клас „Сун”. Според командването на военноморските сили на САЩ, най-новият тип китайски подводници представляват и най-голяма заплаха, тъй като са безшумни и разполагат с мощно торпедно и противокорабно ракетно въоръжение. Между другото, още през октомври 2006, американците се сблъскаха с новите китайски подводници, когато, по време на учения на ударната група на военноморските сили на САЩ край японския остров Окинава, една китайска подводница клас „Сун” демонстративно изплува на повърхността на разстояние, позволяващо осъществяването на торпедна атака срещу самолетоносача „Кити Хоук”. Тогава, фактът, че американските кораби са „проспали” появата и, хвърли в паника американското военноморско командване.

Освен това, анализирайки китайско-американското морско противопоставяне, не бива да се забравя и подкрепата на Русия. През март 2006, тогавашният руски командващ военноморските сили адмирал Владимир Масорин обяви, че ще има пребазиране на руските ядрени подводници към Тихия океан. Това стана тъкмо когато САЩ обявиха  плана си да прехвърлят своите подводници от Атлантическия в Тихия океан. През септември 2008, стратегическата подводница „Рязан”, от типа „Делта-3”, премина под Северния полюс и Беринговия пролив, от Мурманск във Вилючинск, където е базата на стратегическите подводници от руския Тихоокеански флот. Това бе възприето като недвусмислен знак, че Китай отново е под ядрения щит на Русия, както и, че може да разчита на нейната подкрепа за обединението с Тайван. Още повече, че първите три руски стратегически подводници от новия клас „Борей” - „Юрий Долгорукий”, ”Владимир Мономах” и „Александър Невски”, ще бъдат дислоцирани именно в Тихия океан. Това е нещо ново, защото досега флагманите на руския атомен подводен флот винаги са били дислоцирани край Мурманск, т.е. в Северния, а не в Тихоокеанския флот.

Решаването на тайванският въпрос, за чието възникване САЩ имат сериозна „заслуга”, повече не може да бъде отлагано. Световният мир изисква обединяването на Китай и Тайван. А новите китайски стратегически ядрени сили правят още по-близък момента, когато това ще се случи.

Как обаче ще реагират САЩ? На фона на укрепващия руско-китайски съюз, тяхното евентуално противопоставяне на подобно решение, би застрашило ядрения мир в региона и света, като цяло. Защото е твърде възможно през близките години в Тайванския пролив да се разиграе ядрена криза, която да надмине по своите мащаби дори Карибската от 1962.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Скоро след като зае мястото си в Белия дом, президентът Барак Обама направи редица изявления, показващи намерението му да внесе сериозни корективи в близкоизточната политика на САЩ.

Така, по отношение на близкоизточното урегулиране, акцентът бе поставен върху създаването на Палестинска държава, като фундаментално условие за постигането на стабилен мир. Макар че Вашингтон отдавна подкрепя създаването на такава държава и това бе фиксирано в прословутата „Пътна карта”, призивът на Обама звучи по-конкретно и настойчиво, в сравнение с предшествениците му.

Вторият принципен момент в подхода на сегашния президент към близкоизточния въпрос бе твърдата му позиция относно израелските селища на Западния бряг. Обама заяви, че „изграждането на селищата трябва да бъде прекратено, за да можем да продължим нататък” и именно в тази посока бяха разговорите му с израелския премиер Нетаняху, през май 2009. Впрочем, САЩ упражняват натиск върху Израел и в някои други посоки. Така, американците за първи път поставиха въпроса за израелския ядрен потенциал, призовавайки Йерусалим да обяви че притежава такъв и да пристъпи към постепенната му ликвидация. Освен това, в разговорите си с Нетаняху, Обама отказа да санкционира евентуалното използване на сила от Израел срещу Иран, обявявайки се дори против отправянето на заплахи за подобни действия към режима в Техеран. Тоест, както посочва британският анализатор Ленърд Дойл „Вашингтон вече не е готов автоматично да подкрепя Израел, без оглед на последиците за самите САЩ”.

Позицията на Израел и арабската реакция

Изправен пред тази твърда американска позиция, Нетаняху беше принуден да направи някои отстъпки. Отказвайки се от досегашната си позиция, той изрази готовност да подкрепи създаването на Палестинска държава, макар че обвърза това с редица условия. Според него, Палестина трябва не просто да признае Израел, а да го признае като „национална държава на еврейския народ”. Той смята, че именно това е „централния и най-важен въпрос, който още не е решен, и причината, че конфликтът продължава вече толкова години”. В същото време, израелският премиер подчерта, че „Палестинската държава следва да бъде демилитаризирана, защото не искаме да имаме още един Сектор Газа или втори Иран до нашите граници”. Що се отнася до селищата, израелската страна обеща да опразни 22 от тях, които смята за „незаконни”. Нещо повече, в края на май израелската армия ръзруши (за седми пореден път) незаконно изградения кибуц Маое Естер, който обаче еврейските заселници моментално възстановиха отново. Що се отнася до останалите около 80 селища, в които живеят 300 хиляди души, според Нетаняху, те няма как да не продължат да се разширяват, поради естествения прираст на населението им. В същото време, той потвърди твърдата си позиция, че Йерусалим е „вечната столица на еврейския народ, обединен град, който никога вече няма да бъде разделян”, както и по проблема за палестинските бежанци, чието връщане, според Нетаняху, „е несъвместимо със статута на Израел като национално огнище и дом на еврейския народ”. Както констатира в тази връзка левият израелски политик Ури Авнери „Планът на Нетаняху включва запазването на израелския контрол върху цялата страна от Средиземно море до река Йордан; никакви ограничения за еврейските селища на цялата тази територия; ограничено самоуправление за палестинските анклави, с висока концентрация на арабско население, които ще бъдат заобиколени от кибуци; Йерусалим изцяло да остане в границите на Израел; нито един палестински бежанец няма да може да се върне на територията на Израел”.

В момента, вътрешнополитическите позиции на Нетаняху изглеждат достатъчно стабилни. Подходът му се споделя и от неговите, принадлежащи към десницата или религиозните кръгове, министри. По отношение на Йерусалим, позицията на премиера се доближава до тази на президента Шимон Перес, според който този град „никога не е бил нечия друга столица, освен на еврейския народ”, както и на председателя на Кнесета Руевен Ривлин, твърдящ, че израелския суверенитет над Йерусалим „не подлежи на преговори” и, че „светът трябва да признае суверенитета ни, както и водещото място на евреите в Светите места, като наше исконно право”. Не по-малко важно е и, че линията на премиера се подкрепя от почти половината население на страната – само за два дни след речта на Нетаняху в Университета Бар-Илан, в която той изложи визията си по близкоизточния въпрос, рейтингът му скочи от 16% до 44%. Освен това, израелският премиер може да разчита на подкрепата на американската Републиканска партия, където, както посочва и Ленърд Дойл, „той има много фенове”. От друга страна, възможностите му за маневри са ограничени. Политическото оцеляване на Нетаняху, до голяма степен, зависи от подкрепата на ултрадясната партия „Нашият дом Израел”, която зае трето място на последните избори и днес е част от управляващата коалиция, а водачът и Авигдор Либерман стана външен министър.

Междувременно, декларираната от израелския премиер позиция породи крайно негативна реакция в арабския свят. Както заяви, на 15 юни, говорителят на президента на Палестинската национална администрация (ПНА) Набил Абу Рудейна, „претенциите на Нетаняху саботират всички инициативи, парализират всички усилия и са открито предизвикателство към позициите на палестинците, арабите и американците”. На свой ред, самият президент на ПНА Махмуд Абас обвърза подновяването на преговорите с Израел с прекратяване действията на заселниците, а в изказването си от 15 юни, египетският лидер Хосни Мубарак подчерта, че „призивът за признаването на Израел, като еврейска държава, проваля всички възможности за постигането на мир”. Накрая, Ислямското движение за съпротива (Хамас) смята, че програмата на Нетаняху „е израз на расистка и екстремистка идеология и напълно игнорира правата на палестинците”. На 25 юни, на заседанието на Съвета на Арабската лига, на ниво външни министри, беше формулирана и общата арабска позиция, според която възобновяването на мирния процес се обвързва с „пълното прекратяване активността на заселниците, включително в Източен Йерусалим, и гарантиране, че еврейската държава ще изпълни постигнатите досега споразумения с палестинците”.

Възможностите пред Обама

В така очерталата се ситуация, Обама е изправен пред сложен избор – или да отстъпи пред исканията на Нетаняху, рискувайки престижа си, но пък запазвайки „специалните отношения” с Израел, или да увеличи натиска върху него. Засега няма признаци, че президентът е склонен да втвърди тона си по отношение на еврейската държава. Напротив, и Обама, и държавният секретар Клинтън неведнъж декларираха привързаността си към „нерушимото приятелство” с израелците и, че „гарантирането на израелската сигурност е, и ще продължи да бъде, крайъгълен камък на американската външна политика”. Що се отнася до евентуалното усилване на натиска върху Израел, на пръв поглед Вашингтон разполага за целта с един толкова сериозен инструмент, като военната помощ за тази държава от 3 млрд. долара годишно. Само че използването му, до голяма степен, зависи от отношението на влиятелната еврейска общност в САЩ. На последните президентски избори, Обама получи подкрепата на 78% от избирателите евреи, които (според Ленърд Дойл) „са сред най-твърдите привърженици на тази военна помощ”. Наистина, в подкрепа на позицията на Обама се обявиха двамата му най-близки помощници – главният секретар на Белия дом Рам Емануел и главният политически съветник на президента Дейвид Акселрод. Което обаче не гарантира, че еврейското лоби ще си затвори очите при евентуален опит на Обама да наложи някакви санкции на Израел.

Друг проблем, който ще трябва да реши президентът, е Движението Хамас, което буквално всеки момент може да взриви ситуацията в региона. Ислямистите демонстрираха сдържано-позитивна реакция на президентските изявления, посочвайки, че макар в тях да се съдържат „доста противоречия”, налице е известна промяна в поведението на Америка. На 17 юни водачът на ислямисткото палестинско правителство Исмаил Хания обяви, че Хамас ще приеме всяко предложение за създаването на Палестинска държава, в границите от 1967, със столица Йерусалим, което може да се оцени като малка позитивна промяна в позицията на палестинските фундаменталисти. Не е изключено и, че мнението на Обама за евентуалното установяване на контакти с тях, може и да не се окаже еднозначно негативно. Във всеки случай, президентът поиска от Сената да приеме закон, позволяващ финансирането на палестинското правителство, дори ако в него участват представители на Хамас. В същото време, Нетаняху продължава да заема непримирима позиция към ислямистите, подчертавайки, че „Израел никога няма да преговаря с терористите, които искат да го унищожат”.

Така или иначе, но Обама не може да е твърдо уверен, че е в състояние да постигне разрешаването на проблема, за което говори и репликата, по време на речта му в Университета на Кайро от 5 юни, че: „не можем да наложим мира”.

Иракският проблем и отношенията със Сирия

По отношение на Ирак, американският президент обяви, че войските на САЩ, които наброяват 149 хил. души, ще напуснат тази страна през 2012. Това стана възможно заради успехите на американците и иракското правителство в борбата с тероризма. Макар че бунтовниците все още са в състояние да осъществяват мащабни акции (само през март в Ирак са загинали 923 граждански лица), като цяло е налице тенденция към нормализиране на ситуацията (май, когато загинаха 134 души, стана най-спокойния месец за шестте години американска окупация). Както отбелязаха на съвместната си пресконференция, в края на май, говорителите на американския корпус генерал Дейвид Пъркинс и на иракското военно министерство полковник Касем ал-Мусауи, през последната година насилието в страната е намаляло с 60%. Макар че американците все още не могат да са сигурни, че са удържали пълна победа (само в атентата, извършен в края на юни в Багдад, загинаха над 70 души). Според командващия CENTCOM Дейвид Питреъс, „макар че в Ирак бе постигнат значителен прогрес, ситуацията остава нестабилна и все още може да се обърне”. Според началник щаба на Сухопътните сили на САЩ Джордж Кейси, ако това се случи, на американския корпус ще се наложи да остане в страната поне още 10 години.

Никак не е проста ситуацията и в политическата сфера. Както отбеляза през юни посланикът на САЩ в Багдад Кристофър Хил, американците „много усилено работят за диалога между различните политически сили в Ирак” и правят всичко възможно за постигането на консенсус между тях. На свой ред, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун констатира в доклада си пред Съвета за сигурност, от 8 юни, че са налице „обнадеждаващи признаци за прогрес”, като например успешно проведените местни избори, споразумението на избор на председател на парламента, съгласуване на плановете за разглеждане на най-важните закони и т.н. В същото време се запазват (и още дълго ще продължат да съществуват) подхранващите екстремизма етнорелигиозни противоречия. Основното обаче е, че в Ирак липсва гражданско общество, което не позволява и ефективното функциониране на държавната система, създадена по западен модел. Изключително сериозен проблем е тоталната корупция (по този показател Ирак е на 178 място от общо 180 държави).

Налице са и известни промени в подхода на Вашингтон към Сирия. Както подчерта в края на юни говорителят на Белия дом Робърт Гибс, администрацията на Обама се надява, че „сирийското правителство може да се превърне в конструктивен играч за поддържане на мира и стабилността в региона”. Беше решено в Дамаск да се върне посланикът на САЩ, двете страни се споразумяха за посещението на американска военна делегация в Сирия, с цел обсъждане „на съвместните усилия в борбата срещу терористите в Ирак”, както и на специалния пратеник на президента за Близкия изток Джордж Митчъл, който да обсъди възможностите за възобновяване на сирийско-израелските преговори. Според сирийския посланик във Вашингтон Имад Мустафа, появата на Митчъл в Дамаск „може да се окаже пробив с сирийско-американските отношения”. Както изглежда, Обама се опитва да „опитоми” Сирия, използвайки т.нар. „либийски сценарий”.

В същото време, американците гледат да не допуснат възстановяването на сирийското влияние в Ливан. Доказателство за това е изявлението на Барак Обама от 8 юни, че неговата администрация „и занапред ще подкрепя суверенен и независим Ливан”, както и на вицепрезидента Джо Байдън, който в навечелието на ливанските избори отбеляза, че ако те бъдат спечелени от опозицията, Вашингтон „може да преразгледа условията за оказване на финансова помощ”.

Политиката към Иран

Засега Обама се опитва да напипа подходите за решаването на проблема с Иран по пътя на преговорите. Така, той обеща да окаже икономическа подкрепа на иранците, ако те променят ядрената си програма и прекратят подкрепата за Хамас и ливанската Хизбула. Но, ако тези усилия не дадат резултат до края на 2009, Вашингтон ще работи за още по-сурови международни санкции срещу Иран.

Показателно е обаче, че Обама не споменава за военно решаване на проблема, очевидно съзнавайки, че евентуално нападение срещу Иран може да взриви ситуацията в целия Близък изток, да даде мощен импулс на тероризма и да доведе до появата на реална (а не само виртуална) „дъга на нестабилност” в пространството между Ирак и Афганистан. Въпреки това, според редица американски официални лица, военното решение не е свалено от дневния ред на САЩ.

Друг вариант за Вашингтон е подкрепата за „мирната демократична революция” в Иран. Както е известно, подобен вариант беше изпробван успешно от американците през 1953, когато финансираните от ЦРУ „масови народни демонстрации” в Иран подготвиха почвата за отстраняването на премиера Мосадък и възстановяване властта на шах Мохамед Реза Пахлави. През 2003, в САЩ бе приет т.нар. „Акт в подкрепа на свободата и демокрацията в Иран” и беше създадена съответната финансова фондация. От САЩ за Иран излъчват на фарси т.нар.„Национална иранска телевизия”, „Радио Фарда”, както и иранската редакция на „Гласа на Америка”, за чиито нужди Държавната администрация отпуска 15 млн. долара годишно. Освен това, американското правителството финансира преводите на фарси на филми и книги, съдържащи инструкции за организирането на мирни антиправителствени демонстрации. На свой ред, Конгресът отделя определена сума в подкрепа на „образователните институции, хуманитарните групи, неправителствените организации и отделни индивиди в Иран, подкрепящи развитието на демокрацията и човешките права”. В тази връзка, обвиненията на иранския президент Ахмадинеджад към САЩ и Запада, като цяло, че подкрепят действията на опозицията, оспорваща резултатите от последните президентски избори, може и да имат известни основания.

Ситуацията в Афганистан и „новият курс към исляма”

Ограничавайки постепенно присъствието си в Ирак, САЩ увеличават това присъствие в Афганистан. В края на юни там бяха изпратени 7 хил. американски войници, съвсем скоро ще бъдат прехвърлени още 14 хил. Във Вашингтон се надяват, че това ще доведе до прелом в битката между силите на международната коалиция и правителството в Кабул и бунтовниците талибани. В същото време, американците са наясно, че проблемите на тази страна следва да решават комплексно, т.е. не само с военни, а и със социално-икономически средства. В речта си в Университета на Кайро, Барак Обама заяви, че САЩ ще отпуснат за развитие на афганистанската икономика 2,6 млрд. долара. Остава обаче въпросът, доколко ефективно ще бъдат изразходвани тези средства. От 2001 насам, Вашингтон и предоставил на Кабул 33 млрд. долара без това да доведе до подобряване на икономическата ситуация в страната, където отглеждането на опиумен мак се превърна в основния начин на препитание за местните селяни. Социално-икономическите проблеми се задълбочават от проникването на талибаните в местната власт, което американският командващ в Афганистан Стенли Маккристъл оценява „като най-опасния процес”, тъй като Движението „Талибан” се оказва „способно да формира сенчеста власт, сплашвайки населението и ограничавайки действията на местните власти, променяйки по този начин самата структура на живот на афганистанците”. В тези условия, за разгрома на талибаните ще е необходимо продължително време, като според генерал Джордж Кейси американските войски ще останат в страната поне още 10 години.

В речта си, произнесена в Университета на Кайро, Обама призова за „нов подход” в отношенията между САЩ и исляма, подчертавайки, че „част от отговорността ми като американски президент е да се боря с негативните стереотипи” към тази религия. Няколко дни преди това, в интервю за BBC, той подчерта, че „демокрацията, върховенството на закона, свободата на словото и религиозната свобода са универсални принципи”, но американците не бива да смятат, че могат „да натрапват собствените си ценности на други държави със съвършено различна история и култура”.

Засега подходът на Барак Обама към проблемите на Близкоизточния регион и мюсюлманския свят, като цяло, повиши популярността му в арабските държави и, в частност, в Египет, където доверието към САЩ е нараснало от 6% до 25% за първите пет месеца от пребиваването му в Белия дом (същото се наблюдава в Тунис и Саудитска Арабия). Въпреки това, не може да се говори за коренен прелом в отношението към САЩ в Близкия изток. Така, в Египет, 67% от участниците в анкетата на „World Piblic Opinion” оценяват ролята на САЩ в света като негативна, 75% са убедени, че те искат да отслабят и разединят мюсюлманите, а 80% смятат, че целта на американците е контрола над близкоизточния петрол и натрапването на своята култура на ислямските държави. 60% от египтяните пък се съмняват, че Обама наистина иска създаването на Палестинска държава.

Като цяло, подчертаното внимание на президента към случващото се в Близкия изток показва, че и сегашната администрация продължава да смята региона за един от най-важните, в геополитически план, и се стреми САЩ да играят водещата роля в него.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.4/2017