26
Пон, Окт
6 New Articles

Повечето експерти смятат, че толкова очаквания изход от сегашната световна криза ще наподобява верижна реакция. Първоначално ще се активизират най-жизнеспособните (най-малко паразитните) икономики. След това критичната маса на тяхната активност ще стартира механизмите на възстановяването на държавите, имащи вредната склонност към свръхпотребление, за сметка на безкрайни заеми и авантюристични финансови спекулации.

Китай има всички предпоставки да е сред първите, които ще излязат от блатото на кризата. Поне в това е убеден китайският елит. Така, Държавният съвет на Китай планира ръст от 8% за 2009 (смятана за „най-кризисната”). Разбира се, в сравнение с 2008, това означава известен спад. Но в сравнение с останалия свят, то би било фантастично постижение.

На едно провело се наскоро съвещание в Гуанчжоу, ръководителят на Центъра по проблемите на развитието към Държавния съвет Джан Юйтай заяви, че страната му не се нуждае от много време за да преодолее кризата. Преди това, на форума в Давос, премиерът Ван Цзябао пък подчерта, че «най-добрата помощ, която можем да окажем на останалия свят, е да се погрежим нещата при нас да вървят».

Китайският инструментариум

Истината е, че Китай разполага с достатъчно широк инструментариум за да демонстрира пред света поредното си икономическо чудо:

- 30% от златните резерви на планетата, т.е. около 1,9 трилиона долара, на фона на ниския външен дълг (0,363 трлн. долара);

- Още по-мащабни корпоративни и частни влогове в банките;

- Адекватно на сегашните сътресения държавно управление, което е в състояние бързо да мобилизира обществото и да модернизира националните ориентири;

- Служители и бизнесмени, готови на всякакви самоограничения и бързо адаптиращи се към променилите си реалности;

- Традиционно евтина работна сила и спадналите цени на вносните енергоносители;

- Постепенното компенсиране на сегашните експортни загуби за сметка на нарасналото вътрешно търсене и приориентацията на чуждестранните потребители към по-евтините стокови сегменти;

- Развит реален сектор на икономиката, което гарантира устойчив БВП. Така, 48,6% от китайския БВП се осигурява от индустрията, а 11,3% - от селското стопанство, докато за САЩ (където започна кризата), съответните цифри са 19,8% и 1,2%.

Антикризисните мерки на Пекин също силно се различават от американските, както впрочем и от европейските. Щедрата държавна подкрепа не е насочена към фондовите пазари, банките и финансовите компании (още повече, че в Китай няма криза в този сектор, който се контролира от държавата), а отива за строежа на жилища, пътна и жп инфраструктура, съществени кредитни и данъчни облекчения за населението и бизнеса, включително малкия и средния. За да се стимулират вътрешните инвестиции, с пъти беше понижен лихвеният процент за рефинансиране.

Разбира се, забавянето на ръста на китайската икономика, която е интегрална част от световната, засега продължава. Като особено важни в това отношение се очертават резултатите от първото тримесечие на 2009, които ще позволят с по-голям процент вероятност да се прогнозират и темповете на излизане от кризата. Ако през този период ръстът на китайският БВП не падне под очакваните 6,5%, а през второто тримесечие надмине 7,5%, Китай ще излезе от кризата още преди края на 2009. Ако пък тези цифри се окажат по-ниски, това ще стане през следващата година. Според Артър Кребър, от пекинската консултантска агенция Drаgonomics, липсата на структурни проблеми в икономиката прави много малко вероятно «твърдото кацане» на страната. Той смята, че дори това да се случи, най-лошият сценарий ще изглежда така: много бавен ръст в продължение на година и среден ръст от 6,25-6,5% годишно, през следващите пет години.

По-песимистично настроените експерти са склонни да акцентират върху зависимостта на Китай от износа, най-вече в САЩ. Което, разбира се, е вярно. Не бива обаче да се подценяват и противоположните тенденции, защото кризата съдейства за нарастването им. Става дума, най-вече, за прехвърляне на акцента върху вътрешното потребление, развитието на «икономиката на знанието» и замяната на вносното с местно производство, които, взети заедно, осигуряват сериозно намаляване на зависимостта от външните пазари.

Доскоро ръстът на вътрешното потребление в Китай беше 15-20% годишно – главозамайващи цифри за страна с почти милиард и половина население. Спадът на приходите от износа и притока за чуждестранни инвестиции, без съмнение, ще забави тези темпове, но те пак ще си останат високи. В днешните смутни времена, повишаването на покупателната способност на населението е сред най-важните задачи, които си поставят китайските власти, а Пекин е доказал, че може да ги решава бързо и ефективно. Още повече, че през десетилетията на реформи не само бизнесмените, но и огромната армия от редови служители, се сдобиха с лични влогове. От 2000 насам, делът на спестяванията в БВП е нараснал от 37% до 51%. Бързо се развива и кредитирането на населението. Ако преди кризата, държавата беше наложила ограничения за максималните кредити на банките, сега много от преградите са премахнати. В същото време, т.нар. «лоши» кредити (т.е. тези, перспективите за чието погасяване са неясни) на китайските банки са само 5% от техните активи.

В преориентирането на икономиката към вътрешния пазар изключително голяма е ролята на приетия от правителството, през ноември 2008, пакет от мерки за стимулиране на инвестициите. Съвкупната му стойност е 4 трлн. юана (586 млрд. долара, или 15% от БВП), които ще бъдат похарчени до края на 2010. Те ще бъдат разпределени между десет програми, основни сред които са тези за изграждането на пътища, евтини жилища, развитие на селското стопанство и внедряването на съвременни технологии. Така например, общата дължина на китайската жп мрежа ще се увеличи от 78 хиляди до 120 хиляди км. Между другото, чуждестранните експерти не очакваха, че стимулиращият пакет ще се окаже чак толкова мащабен и сега го оценяват не само като преломен момент в контекста на антикризисните мерки, но и от гледна точка на китайското развитие през ХХІ век, като цяло.

Впрочем, наред с финансирането от централния бюджет, гигантски инвестиционни източници са и местните бюджети (15 трлн. юана), и банковите влогове – още 44 трлн. юана.

Китайските високи технологии

Според агенция Синхуа, износът на високотехнологична продукция през предкризисната 2007 е бил 347,8 млрд. долара, а делът му в общия обем на китайския износ е достигнал 30%. Перспективната програма за създаване на «икономика на знанието» си поставя за цел, през следващите 15 години, зависимостта на Китай от вносните технологии да падне от 80% до 30%.

Поетият още преди кризата курс към ускорено развитие на високотехнологичните отрасли (китайският дял в световните разходи за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи достигна 15%) може в кратки срокове да осигури на китайците не само значителна по обем замяна на вносните с местни технологии, но и нови експортни позиции. Високите технологии на китайски цени ще се ползват с огромен успех в кризисния и следкризисния свят. Изграждането на «икономика на знанието» ще завърши и формирането, около Китай, на динамичен азиатски «клъстър» от доставчици.

Впрочем, пред китайците има още един път към иновациите в най-различни сфери. Те лесно могат да вложат част от доларовите си резерви в поевтинелите напоследък западни активи. За размерите на възможните придобивки можем да съдим по едни сравнително пресен пример. През февруари 2009, в Австралия беше обявено, че китайският алуминиев гигант Chinalco ще вложи 19,5 млрд. долара в британско-австралийския минен концерн Rio Tinto, като така делът му в него ще достигне 18%. Това е най-голямата инвестиция, правена досега от китайска компания.

Можем да очакваме, че (включително и заради кризата) още в съвсем близка перспектива Китай ще стане един от «законодателите» в сферата на високите технологии в редица области. Характерен пример в това отношение е решението на Nokia да концентрира 40% от всичките си опитно-конструкторски разработки, касаещи мобилните телефони, в своя научно-технически център в Пекин. Между другото, изтласкването на европейската технологично-сложна продукция от китайските и аналози отдавна е факт и на българския пазар.

Разбира се, дори при най-оптимистичния вариант, китайската икономика не е чак толкова мощна (10% от световния БВП), че сама да изтегли света от кризата. Но пък може да му даде много сериозен импулс, като това особено се отнася за съседите на Китай.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В началото на 2009,  лошите новини, свързани с банковия сектор следваха една след друга, почти без прекъсване (да си спомним само, какво се случи през януари със Citigroup, Bank of Amerika, Merril Lynch, Royal Bank of Scotland и други). В Германия, Deutsche Bank беше принудена да обяви загуби от 4,8 млрд. евро за четвъртото тримесечие на 2008. Предвиждайки натрупването на още по-мащабни „токсични активи” в банковите си системи и подложени на постоянен натиск от банките и истеризиращите медии, правителствата на САЩ и Великобритания, както изглежда, са на път да създадат държавна „лоша банка”. Схемата предполага изкупуването, от страна на държавата, на секюритизираните (ABS) или структурираните (деривативни) активи, които на практика вече не струват нищо,  от частните банки за около два трилиона долара.

На практика, създаването на държавна „лоша банка” означава пълната социализация на възникналите по линия на частната инициатива спекулативни загуби, което може да доведе САЩ до фалит.

Посланието на банките, които продължават да шантажират държавата, е просто: не влагайги средства в реалната икономика, а ни помогнете да се избавим от некачествените си активи.

В Германия, поне засега, правителството категорично отказва да реализира описаната по-горе схема на „лошата банка”. Финансовият министър Пеер Щайнбрюк квалифицира тази схема като „политически динамит”, лишен от всякакъв икономически смисъл. Банките обаче, усилват натиска си, припомняйки, че правителственият „фонд за стабилизиране на финансовия пазар”, на стойност 500 млрд. евро, има времеви лимит от 36 месеца. През този тригодишен период, държавата ще може да гарантира „токсичните активи”, но след това те отново ще бъдат включени в балансите на банките. Без съмнение, тази тревога на банкерите доказва, че те самите не вярват в „лечимостта” на своите активи.

Междувременно, известният германски икономист Вилхелм Ханкел лансира едно съвсем разумно предложение за решаване на проблема с „токсичните активи” в банковата система. Според него, това може да стане като „лошата банка” или дори няколко такива „лоши банки” бъдат създадени от самите банкери, а не от държавата. В същото време, той предлага държавата да внесе такива промени в правилата за отчетността, които да позволят на частните банки да превеждат средства в специално управление на фондирания дълг. Тези управления, на свой ред, ще въведат процедура за постепенното ликвидиране на тези задължение за период от 10, 20 или повече години. Предложението на Ханкел напълно съответства на юридическия принцип за отговорността на частния бизнес за собствените му действия и, ако бъде реализирано, достатъчно дълго време ще бъде „обица на ухото” на последния, напомняща за тежките последици от безотговорните спекулативни игри. Но, което е още по-важно, по този начин банките получават възможност изцяло да се концентрират върху кредитирането на реалната икономика. А именно тези вложения в реалната икономика ще им позволят да формират необходимата им стойност за постепенното погасяване на задълженията си. През последните месеци все повече се учудвам на това, че разумни, във всяко друго отношение, хора наивно вярват на онова, което пишат за финансовата криза американските и британски медии. Неслучайно в една, публикувана в началото на годината статия в Neue Zuericher Zeitung, директно се говори за „англо-американските продавачи на истерия”. В тази статия, чиито автор е кореспондентът на вестника в Токио Урс Шютли, се поставя въпросът: „Ако общественото мнение се определя от малка група британски и американски медии, не означава ли това, че пожарът на финансовата криза се раздува изкуствено, чрез едностранчивото му осветяване?”.

В тази връзка, Шютли напомня за твърдението на въпросните медии, че „днес Азия и останалите континенти са в една и съща лодка със САЩ, където започна кризата”. Според тази медийна версия, нито една държава не е в състояние да остане встрани от кризата. Шютли обаче смята, че това противоречи на икономическата логика.

В статията си, той посочва, че проекцията на кризата в САЩ или Великобритания върху икономиката на Япония или Индия например, е не просто повърхностна интерпретация, но и е в „разрез със здравия смисъл”. Шютли смята, че „качествените медии” в Япония, Индия и „някои европейски страни” биха могли да се измъкнат от „сянката” на американско-британската пропаганда. Впрочем, ако европейците прелистят страниците на англоезичните Times of India, Indian Express или The Hindu, вероятно ще разберат, каква точно информация им липсва.

Три книги за разширяване на кръгозора

Както известно, през януари 2009, германското правителство стартира „конюнктурна програма”, на стойност 50 млрд. евро, която ще действа в периода 2009-2010. Тази програма представлява странна смесица от данъчни облекчения, инфраструктурни инвестиции и субсидии за създаване на работни места. Онзи, който я прочете, няма как да не си припомни, че на 27 септември 2009 в Германия предстоят избори за Бундестаг.

В сравнение с 850-милиардният „стимулиращ пакет” на Обама, германската програма изглежда доста скромна и непретенциозна. Впрочем, бихме могли да попитаме, какво, освен трескавата разработка на мерки за „стимулиране” на икономиката, може да направи държавата за стимулиране и подкрепа на научните иновации, заетостта и ръста на реалната икономика?

Опитвайки се отговорим на този въпрос, следва за начало да внесем известна яснота относно природата на сегашната криза. В случая, точната диагноза не е никак излишна, напротив – тя е необходимо условие за грамотното кризисно управление.

В края на миналата 2008, в Германия бяха преиздадени три книги, които действително помагат да осмислим същността на кризата и разкриват пътищата за преодоляването и. Става дума за изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, новото издание на монографията на Фридрих Лист „Националната система на политическата икономия”, под редакцията на Ойген Вендлер, и книгата „Конюнктурните цикли” на Йозеф Шумпетер.

Книгата на Лист не беше издавана в Германия от 1959 насам, а „Циклите” на Шумпетер за последен път видяха бял свят през 1961. Сегашното им преиздаване, макар и доста закъсняло, без съмнение има знаков характер. Frankfurter Algemeine дори публикува рецензия за книгата на Лист с показателното заглавие „Адам Смит или Лист – кой ще се окаже победител?”.

„Циклите” на Шумпетер, които са публикувани за първи път през 1939 на английски език, представляват изчерпателен икономически анализ, изложен върху цели 1100 страници. Анализирайки теорията за „големите икономически цикли” на Николай Кондратиев, Шумпетер стига до извода, че Голямата криза от 30-те години е резултат не само на „Версайската финансова система” и процъфтяващите в навечерието и финансови спекулации в САЩ. Според него, Третият цикъл на индустриализацията, започнал с фундаменталните открития в областта на физиката (електричеството) и химията, в края на 20-те и началото на 30-те години, навлиза във фаза на насищане.

Междувременно, новият, Четвърти индустриален цикъл, чиято движеща сила са новите постижения във физиката на двигателите и нефтохимическата сфера, все още не е започнал. Въпреки че автомобилът, самолетът и петролните енергоносителите се използват отдавна, икономиката и обществото все още не са трансформирани съобразно новия икономически цикъл. Дори в САЩ – най-могъщата индустриална държава в света, след 1916, масовото производство на автомобили, изграждането на мрежи от национални автомагистрали, общото застраховане на бензиностанциите и авторемонтните центрове, както и автомобилното застраховане са все още в зародиш.

Според Шумпетер, фазата на спад на т.нар. „К-цикъл” винаги има критичен характер, тъй като в тази фаза икономиката и обществото биват подложени на сериозни трансформации, имащи нерядко доста болезнен характер. Тази неизбежна „криза на прехода” може да се превърне в икономически и социално деструктивна депресия, когато финансовите ексцеси и политическата некомпетентност започнат да играят ролята на самостоятелно действащи фактори, превръщайки се в спирачка за процеса на обществено икономическа реорганизация. Всъщност, именно това се случва през 30-те години на ХХ век. Дори първият вариант на „новия курс” на Рузвелт осигурява само временна стабилизация – истинската реорганизация на американската индустрия е реализирана едва в хода на предвоенната мобилизация, през 1936-1938.

„Автомобилният цикъл”, продължил от 40-те до 70-те години на ХХ век, беше съпроводен от Петия цикъл на Кондратиев, чиито двигател стана „революцията” в сферите на информационните и комуникационните технологии. Днес, този цикъл вече е достигнал своята степен на насищане, което съвпадна с чудовищни финансови ексцеси. Естествен завършек на този етап трябда да стане „новото мислене” и базовите иновации, поставящи основите на Шестия цикъл на Кондратиев.

Много важни за разбирането на тези обстоятелство са разработките на Фридрих Лист. Последният най-често се възприема като твърд привърженик на протекционистичната политика, в противовес на „свободния пазар”, истината обаче е, че той е и основния теоретик на „К-цикъла”, основан на производството на стомана и строежа на железопътни линии. Лист е убеден, че занапред икономиката ще се развива за сметка на строителството на железопътни артерии на национално, континентално и тронсконтинентално равнище. Между другото, той разработква схемите на жп мрежите на Германия и САЩ. През 1844, т.е. половин век преди изграждането на Транссибирската и Багдадската железници, Лист предлага да се построи непрекъсната жп линия от холандското пристанище Остенде до Бомбай. Той обаче отделя най-голямо внимание именно на националното развитие на индустрията и транспортната инфраструктура – т.е. на това, което през последните десетилетия се случи в Китай, Индия и Бразилия. Според неговите представи, глобализацията следва да се основава не на свободната търговия, а на индустриалното и инфраструктурното развитие на нови световни икономически центрове с колосални вътрешни пазари.

Както подчертава Ойген Вендлер, през периода, в който трудовете на Лист не се преиздаваха, нови преводи на неговата „Национална система” бяха публикувани на испански, португалски и корейски. През 2006, китайската държавна телевизия направи голямо интервю с професор Вендлер, почти изцяло посветено на ролята на трудовете на Лист за развитието на „догонващите икономики”.

Новото издание на изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, направено от Едмунд Щайншулте, е великолепен анализ на некомпетентността на  финансовите и политически решения от началото на 30-те. В същото време обаче, трудът на Шефер, писан през 1939, по време на емиграцията му в Швеция, убедително документира факта, че през анализирания от него съдбоносен период в Германия е имало и високопрофесионални и честни финансисти и чиновници, които са стигнали буквално на няколко стъпки от правилното решение на острите икономически и политически проблеми. Действително, през онзи период, в Германия съществуват достатъчно здрави концепции за необходимата финансова и политическа реорганизация, които, ако са били реализирани през 1931-1932, щяха да помогнат за преодоляване на политическата и социална криза. Тук е мястото да отбележа, че в книгата е включен и текстът на меморандума на Вилхелм Лаутенбах „Възможности за стимулиране на икономиката чрез инвестиции и дългосрочно кредитиране”, с който той участва, през септември 1931, на конференцията на Дружеството „Фридрих Лист”, както и меморандума „За преодоляване на безработицата чрез организирането на обществени работи”, появил се на бял свят през април 1931.

Инвестициите в иновационни технологии

Сега нека се върнем на въпроса, какво следва да направи държавата, за да стимулира и подкрепи научните и технологични иновации, осигуряващи окупаеми инвестиции, трудова заетост и икономически ръст. Днес европейците като хипнотизирани са се втренчили в реализацията на гигантския 850-милиарден „стимулиращ пакет” на американския президент Обама. В самата Америка обаче, се чуват и други гласове. Така в специализираното издание Aviation Week & Export Technology се появи любопитен коментар, озаглавен „DARPA следва да се пренасочи извън рамките на военно-индустриалния комплекс”. Ще поясня, че става дума за държавната Агенция за челни изследователски проекти в сферата на отбраната (Defence Advanced Research Project Agency - DARPA), която през последните 50 години имаше ключов принос в сферата на американските отбранителни технологии. В същото време обаче, технологичните пробиви, реализирани от Агенцията, получиха изключително важно приложение и в индустриално-търговската сфера – от гражданската авиация до Интернет.

Обръщайки се към президента Обама, авторите на въпросната статия в Aviation Week твърдят, че: „Разширяването на компетенциите на DARPA извън традиционните рамки на военно-индустриалния комплекс, ще ви помогне да реорганизирате американската икономика и да създадете нови работни места, инвестирайки в иновационните технологии и развитието на научно-технологичната база на САЩ”. В тази връзка, те предлагат да се анализират задълбочено мащабите на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи, осъществявани от DARPA, като вниманието се концентрира върху:

  • нанотехнологиите, с изграждането на центрове за производство на нови материали, превключватели и електронни компоненти;
  • биотехнологиите, като се поощри производството на биоматериали, биоелектрониката и биометрията;
  • информатиката, с изграждането в САЩ на производствени центрове за внедряване на информационните и комуникационни технологии от ново поколение;
  • човешкия капитал, с култивирането на природната среда, стимулираща американците към самореализация в научната и инженерната сфери.

Разбира се, този списък от иновационни технологии следва да се разшири. В него например, не фигурират технологиите на ядрения синтез, водородната енергия, челните екологични технологии, иновациите в сферата на обществените организации (и, в частност тези, насочени към увеличаване на трудоспособната възраст). И това съвсем не е всичко, което може да бъде заложено в основите на Шестия цикъл на Кондратиев.

Днес правителството на Германия, както и другите европейски правителства, се нуждаят от компетентни консултации за да концентрират политическата си енергия и данъчните лостове, с които разполагат, върху въпросите на развитието, а не само върху трескава дейност за спасяване на банките. В тази връзка, трудовете на Шумпетер, Лист, Шефер и Лаутенбах са неоценимо пособие в търсенето на по-достойна перспектива в усилията за преодоляване на сегашната криза.

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

Далечният Изток е географско понятие, обхващащо цивилизационния ареал на индийската, китайската и японската цивилизация в Южна и Югоизточна Азия. От началото на ХVІ век това пространство предизвиква интереса на европейските мореплаватели и търговци, най-вече заради подправките, които са широко търсени по европейските пазари. По силата на Турдесийския договор (1494), Португалия придобива законното право да търгува с източни стоки. За да успее в този отдалечен и непознат район португалският флот трябва да разчита на една добре планирана морска стратегия.

Португалия е колониална държава чак до 1975, когато се разделя с Източен Тимор и африканските владения от задморската си империя. В периода 1530-1822 нейна колония е и Бразилия, където португалците отглеждат каучуконосно дърво, тръстика, кафе и добиват злато, диаманти и желязна руда. След загубата на Бразилия, Португалия се ориентира към Африка, разширявайки и оформяйки окончателно владенията си в Ангола и Мозамбик. През 1498, португалският мореплавател Вашку да Гама достига пристанището на Каликут при Малабарския бряг на Индия, което е последвано от създаването на колонии по крайбрежието на Индийския океан. С цената на много жертви и огромни трудности Португалия започва изграждането на източната част от колониалната си империя.

Търговското господство и военноморската стратегия

Португалската колониална организация в Далечния Изток е епична сага за величието и падението на един европейски народ, видени през призмата както на политическата география и стопанската история, така и от гледна точка на чисто морално-философските размишления. Очертаването на грандиозния план за създаване на отвъдморска империя е сравнително лесна задача в този обширен и богат на ценни стоки район, контролиран ревниво от арабските търговци и исляма. Изпълнението му обаче се оказва прекалено трудно заради огромното разстояние между метрополията и Индия и непривичния тропично-мусонен климат. Освен това, португалският флот трябва да се сражава с турци, араби, персийци и малайци, прочути с военната си сила и мощ. Единственото предимство на португалците срещу многократно превъзхождащите ги противници е въоръжението и корабите.

Отвъдморската експанзия на Португалия преминава през четири основни етапа. Първият обхваща периода между 1501 и 1505 и се свързва с дейността на Дуарте Пашеку Перейра, който организира и разработва защитата на търговията по крайбрежието на Източна Африка. През втория етап (1505-1509) е създаден поста вицекрал на Индия на който е назначен Франсишку Алмейда. Вицекралете  се подпомагат в дейността си от секретар на общата администрация (първоначално един, после трима), контрольори на хазната (проверяващи, дали се спазват кралските разпоредби) и един главен съдия. Колониалната администрация включва още капитани, кметове, управители на фактории и началници на крепости. По времето на Алмейда, започва да се води адекватна на новата географска среда геополитика, с чиято помощ португалците се опитват да гарантират господството си в западната част на Индийския океан. Особено важен е периода до 1515, когато португалската инвазия в Ориента се ръководи от Афонсу де Албукерки. Той основава т.нар. Португалска Индия и налага нови и методи на завладяване и господство, използвани и през следващите векове. Четвъртият етап продължава до 1557 и определя характера на португалския монопол по бреговете на Индийския океан. Особено плодотворен е периодът до 1529, когато бива  подписан Сарагоския договор с Испания. Той приключва със смърта на крал Жуау ІІІ, след което значението на империята в Ориента бързо намалява за сметка на колониите в Южна Америка и Африка.

От началото на ХVІ век, експедициите към Индия зачестяват. За разлика от използваните дотогава кораби, каравелите и галеоните вече са снабдени с модерни за времето си оръдия и са много по-големи и тежкотоварни, а екипажите, съставени някога от по двеста-триста моряка, включвали армия от над две-три хиляди войници, начело на вече не са “старите морски вълци”, а високопоставени аристократи, борещи се за високи постове, титли и богатства. Скъпоценните камъни и метали, коприната, златните и сребърни изделия, орнаментите от слонова кост и най-вече ароматните подправки (черен пипер, канела, карамфил, джиджифил, шафран, индийско орехче) разпалват въображението и алчността на португалските търговци, авантюристи и мореплаватели. Многобройни флотилии, повечето от които се ръководят от талантливи военни пълководци, редовно биват изпращани на изток. Възможността за мирни търговски връзки с местните владетели, основаващи се на взаимната изгода и приятелското отношение, се оказва практически трудно съществима. Посланическите мисии и любезности обикновено завършвали с бомбардирането на местните пристанища. Мирните преговори са обречени на неуспех и поради друга важна причина – португалската политика в Индия е поверена на аристократите, чийто войнствен дух ги прави склонни към насилие и вместо да преодолеят съперничеството чрез проговори и компромиси, те предпочитат да правят това, което най-добре умеят, т.е. да воюват за своя крал и родина. Това обаче изисква добре планирана морска и военна тактика, тъй като португалците трябва да се изправят срещу силен и добре подготвен съперник, далеч от своята територия, в едно огромно пространство, което, макар че предлага големи възможности, с многобройните си пристанища и добре развита мрежа от търговски пътища, си остава чуждо, враждебно и непознато.

В началото на този труден процес португалската морска организация страда от липсата на единен център, който да гарантира сигурността и стабилността на управлението. С течение на времето, особено след окупирането на Кочин[1], се налага изборът столица на португалската империята в Изтока да бъде Гоа. Разположен на остров, в съседство със западния бряг на Индия, градът разполага с удобно пристанище и стратегическо местоположение, осигуряващо господство над морските пътища към Персийския залив и Червено море. Според португалските стратези, онзи, който притежава Гоа, владее и пътищата за Ормуз и Аден.

Битката с местното население и обсадата на Гоа са трудно начинание, но през 1510 португалската армия завладява града. Така е създадена жадуваната база за военноморски походи и търговски офанзиви в района. В Гоя започват строежи на нови укрепления и католически църкви, бързо развитие получава и корабостроенето. Градът е център на португалските колониални владения в Индия и Ориента чак до 1961[2].

За да бъдат овладени търговските маршрути, свързващи богатите пристанища по бреговете на Индийския океан, трябва да се изградена мрежа от опорни пунктове, които да пазят „входовете” на океана от нашествия и тъкмо това е основната идея на португалската задморска експанзия в Изтока. В началото на ХVІ век морската стратегия се изразява в завземането на четири важни опорни точки, които да осигурят търговския монопол на португалците.

Най-важна е крепостта при нос Добра Надежда, в най-южната част на Африка. „Носът на бурите”, както го наричат по онова време, е достигнат за първи път от Бартолумеу Диаш, а след експедицията на Вашку да Гама е превърнат от португалците в стратегическо брегово укрепение и преден пост към богатствата на Ориента. На другия край на океана, Малака представлява гъстонаселен град с голямо пристанище и кръстопътно местоположение, център на огромен островен свят, богат на екзотични подправки. През 1511, стотици малки лодки обсаждат португалската армада, насочила се към пристанищата на града. Султанът на Малака се оказва добре подготвен – срещу португалската армия той разполага с осем хиляди оръдия, трийсет хиляди бойци и дори четиринайсет бойни слона. За португалците няма съмнение, че който завладее Малакския пролив, ще контролира и цялата ориенталска търговия. Така, на 25 юли 1511, започва една от най-важните битки за разпределение на търговията с подправки в района на Мусонна Азия през ХVІ век.

Пристанищният град е поделен на китайска и малайска част, свързани с мост. Превземането на моста е от решаващо значение. Португалците обаче не успяват да се справят с огромната противникова армия и са принудени да се върнат на корабите си, откъдето безучастно гледат издигането на нови укрепления. Нова битка за моста се води на 10 август, когато в края на деня, след много жертви и от двете страни, португалците завладели моста. След още няколко часа пада и султанският дворец. Гледката е ужасна – реки от кръв се стичат надолу към морето, къщите са опожарени, а градът е напълно унищожен. Превземането на Малакското султанство позволява установяването на търговски връзки с Цейлон, Тайван, Ява, Суматра, Сиам и Бирма. Малака е и отправна точка към мечтаните Молукски острови. Макар и за кратко тя се превръща в португалски град с голяма крепост, болница и църкви, пряко подчинен на Гоа - командният пунт към експанзията в Далечния Изток.

Следващата важна стъпка е овладяването на входа на Червено море. За целта, португалските армади първоначално се насочват към Сокотра, но тъй като островът се намира сравнително далеч от бреговете му, той скоро бива напуснат. В същото време, Аден – крепост в южния край на Червено море, отдавна привлича вниманието на португалците със стратегическото си географско положение. През 1513 те предприемат рискована офанзива към пристанището на града. Геополитическите планове на португалските адмирали са грандиозни, но практическата им реализация се оказва почти невъзможна. Сред най-важните геостратегически цели е пресичането достъпа на турския султан до Индийския океан. До 1515 аденската крепост многократно е обсаждана, без съпротивата ù да бъде сломена. В крайна сметка, експедициите в Червено море се превръщат в истинска военна катастрофа. Всички опити за обсадата на Аден се провалят и градът така и не става португалско владение.

Въпреки това обаче, португалците все пак съумяват да овладеят източните търговски маршрути. Скоро след поражението при Аден, те окупират Ормузкия проток. Стратегически разположен в южната част на Персийския залив, край оманския бряг, Ормуз брани залива от другите европейски флоти и остава португалска собственост до 1622.

Славата (макар и несъвсем заслужена) на португалците като жестоки и безкомпромисни нашественици нараства, докато препълнените със скъпоценности и ароматни подправки кораби потеглят един след друг към родината. За кратко време, военни фортове, над които се веел червено-зеленият флаг, се появяват по източния бряг на Африка и крайбрежието на Индия. По същото време португалски търговци се отправят към недостъпното дотогава за европейските кораби Жълто море, където започват да търгуват пряко с Китай и Япония, въпреки крайно негативното отношение на последните към чужденците[3].

Незавладян до този момент остава Молукският архипелаг. Според легендите, тайнствените острови са приказно място, истински земен рай, богат на непознати в Европа екзотични стоки. Нито един мореплавател обаче не знаел, къде точно се намират те. Междувременно, в Лисабон се засилват подозренията, че архипелагът попада в испанската зона (по силата на спогодбата от Турдесия[4]). Подобна хипотеза изказва и португалският мореплавател Фернанду Магелан, който, през 1518, представя план за откриването на островите в Кастилския кралски двор[5]. Три години по-късно Магелан наистина достига островите и те стават испанско притежание, което пък провокира поредния конфликт между двете велики тогавашни морски сили. Всичко обаче се решава по мирен път, подписания през 1529 в Сарагоса договор, сред който испанският крал продава правата си над островите за 350 000 златни дуката. Срещу тях Португалия прибавя най-голямата перла към короната на търговската си империя в Ориента и цялата търговия в Изтока се оказва само в нейни ръце. Разполагайки основните си сили в стратегическите пристанища по бреговете на Индийския океан, превърнат в “португалско море”, каравелите на Жуау ІІІ вече бродят и сред вълните на Тихия океан[6].

Португалската морско-военна офанзива в Далечния Изток успява и благодарение на двамата най-влиятелни и способни индийски вицекрале – Франсишку Алмейда и наследника му Афонсу де Албукерки. За съжаление, от един момент нататък, двамата влизат в открит конфликт помежду си, което се отразява и върху колониалната организация в региона. Алмейда завладява редица важни крепости, като Килуа, Суфала, Мумбаса, островите Анджидив и Кананур и основава търговски фактории в Каликут и Кочин, а водената от него битка край Диу завършва с една от най-бляскавите португалски победи в Индия. Управлението на Албукерки пък се свързва с изграждането на колониалното ядро в Гоа и на многобройни стратегически крепости, най-важни сред които са Ормуз и Малака. Той всъщност е първият португалец, ангажиран със задморските дейности, считащ, че португалското господство в Индийския океан не може да се гарантира само като се насочи потокът от подправки към вече завладените източни пристанища. Според него, за целта е нужно създаването на отвъдморска империя, т.е. на първата колониална колониална държава на изток. Основната му геополитическа идея е, че Португалия трябвало да владее всички пунктове, контролиращи влизането в Индийския океан, и да създаде колонии по бреговете му. Само по така начин тя ще бъде неуязвима, както от страна на местните княжества, така и по отношение на Испания – най-големия португалски съперник в Европа. Стратегията на Албукерки се съдържа в думите му: “дори когато завладея Гоа, няма да се върна, преди да бъде завладея и цяла Индия”.

Заради военното поражение при Аден и често неразумното си и тиранично поведение, Албукерки изпада в немилост пред краля. Освен това, той има много врагове в лисабонския двор. Те настройват срещу него Дон Мануел[7] и кралят, притеснен от нарастващият му авторитет, който застрашава собствената му власт, решава да го отстрнани от заемания пост. Малко преди смъртта си вицекралят пише, изпълнено с достойнство и вълнение, писмо до Мануел І, в което защитавал поведението си. Убеден със закъснение във верността му, кралят опитва да изкупи вината си, оказвайки големи почести на сина на адмирала, получил всички награди, падащи се по право на неговия баща. Индийците в Гоа, за които това е благословен период на развитие, запомнят с добри чувства управлението на Албукерки и, посещавайки гроба му, се молят за помощ срещу потисничеството на неговите наследници. Албукерки умира в края на 1515, когато корабът му е на рейд, недалеч от завоюваната от него столица на португалските колонии в Ориента.

Загубата на търговския монопол и разпадането на военноморската система

Цената на великолепието на португалские двор при Мануел І се оказва обаче по-висока от приходите на империята. Немалко автори, писали по въпроса, определят отвъдморската система на Португалия в Ориента като нетрайна или „невъзможна”, а идеята за просперитет, базиран на монопола търговията с Изтока – илюзорна. Геополитическата ситуация, създадена от португалците през ХVІ век, благодарение на забележителната им морска стратегия, в крайна сметка,  не успява да превърне малкото кралство в световна икономическа сила.

Огромните печалби от задморската търговия и богатствата, спечели на Изток, обогяват найвече аристорацията и краля, чиито двор се слави с невиждан разкош. Целият този външен блясък обаче само прикрива застоя и упадъка на самата Португалия.

Положението ù на колониална сила изисква огромно натоварване и напрежение. Най-напред се усеща недостигът на хора. В експедициите на изток загиват много войници и моряци, не толкова в сраженията, колкото от различни болести, пред които лекарите обикновено са безпомощни. Смъртното наказание, осъждането на затвор или на каторжна работа, започват да се заменят с изпращане в Индия. В един момент, там вече е пълно със затворници и престъпници, които в замяна бива аминстирани, а флотилиите се водят от неопитни и непознаващи обстановката морски капитани. Величието в Ориента струва на страната огромни военни усилия. Славните победи се редуват с тежки поражения в изтощителни битки, в които португалските ресурси никога не се оказват достатъчни. Това е време на постоянни войни по суша и море, водени по бреговете на Индийския океан, чийто разходи се поемат от Лисабон.    След средата на ХVІ век критиките срещу на икономическия експеримент в Ориента се привръщат в любима тема на португалските хуманисти. Голяма част от интелигенцията в страната смята търговията с подправки за главен фактор за упадъка на Португалия. Ползата от канелата и черния пипер е много по-малка от риска за живота на португалците по тези места. Поддържането на португалското присъствие в Индия вече се определя като истинско чудо.

Внасянето на огромни количества източни стоки оказва крайно неприятен ефект и върху традиционното равновесие в португалското общество. Освен това, продължава, започналата още преди географските открития, интензивна емиграция от провинцията към столицата, където се появило паразитно дворцово общество, което не произвеждало блага. Забогатяването на населението от първите години на източната търговия е временно явление, но промените, които то поражда, се оказват трайни. Кралският двор в Лисабон става огромен и все по-разточителен, а висшата аристокрация прави всичко възможно, за да поддържа високия си социален статус и, като цяло, разходите и се оказват много по-големи от приходите.

Колкото повече се увеличава потреблението на благата от изток, толкова повече намаляват приходите в държавната хазна, които спадали и като абсолютна, и като относителна стойност. В първия случай, това означава, че стойността на внасяните стоки започва да намалява, а във втория – че печалбата от препродажбата им става все по-ниска. Междувременно, се нарушава и равновесието в търговския баланс, заради увеличения обем на вносните стоки.

Геополитическата ситуация към края на ХVІ век вече е променена. Португалия продължава да пази опорните си точки в Изтока, но старите търговски пътища, по които източните богатства достигат от Мала Азия до средиземноморските пристанища, отново се активизират. С всяка изминала година, превозите до Индия стават все по-скъпи, увеличават се корабокрушенията, смъртните случаи сред военното и цивилното население, както и разходите по поддържането на армадите, заради по-големите им мащаби. Все повече пирати кръстосват Атлантика, поради което на натоварените с подправки галеони се налага да пристан на Азорите и оттам да бъдат конвоирани с военни кораби до Лисабон.

Освен това, войните в Ориента вече са прекалено скъпо удоволствие. По време на първите пътувания към Изтока, португалските оръдия изглеждат мощни и сигурни, но впоследствие тъкмо португалците са онези, които се притесняват от тежката индийска артилерия. Дълго време капитаните успяват да удържат морското си превъзходство, но защитата на крепостите става все по-трудна. Огромните човешки жертви и опожаряването на складовете с ценна стока се редуват с удивителни военни подвизи срещу далеч по-многочислен и добре подготвен съперник.

Търговският процес се затруднява и от сложната обстановка в района. В Индия, черният пипер най-напред трябва да бъде купен, преди да се натовари на корабите. Повечето индийски княжества обаче, предпочитат да го изнасят, с посредничеството на арабите. Разплащането с местните търговци обикновено става с пари, а в някои случаи и със стокова размяна. Португалците продават стоки, които изобилстват в Европа, но в Индия са редки, интересни и скъпи – мед, олово, живак, платове и др. Всички те обаче се купуват от чужбина, тъй като не се произвеждат в самата Португалия[8]. Плаща се с кредит на различни банкови кантори, който впоследствие трябва да бъде изплащан със стоката, докарвана от армадите.

Затова португалският крал решава да открие терминал за източните стоки във фламандското пристанище Антверпен. Факторията там представлява търговска организация, осъществяваща връзките между Португалия и цяла Западна Европа. Кредитите обаче са с твърде високи годишни лихви (понякога над 25 %). Така кралският двор задлъжнява и към 1524 вече дължи три милиона крузадуш, което съответства приблизитено на стойността на стоките внасяни в рамките на тригодишен период.

По правилата на пазарната логика, при огромното количество подправки, предлагани европейският пазар, спадът в цената им е неизбежен. А, когато старите търговски пътища започват да се възстановяват, италианските градове отново получават възможност за активна търговска дейност. Така европейците могат да избират между черния пипер, внасян от Португалия и този, продаван в Италия. Италианците претендират, че тяхната подправка е по-качествена, тъй като португалският пипер пътувал много по-дълго по море и, следователно, се развалял. Това поставила началото на поредната търговска война.

Вследствие на тези процеси португалската нация прогресивно обеднява. Черният пипер и канелата се заплащани не само със злато, но и с живота на хората. Корабите, отплаващи от естуара на Тежу, са пълни с португалци, а се връщали, натоварени с източни стоки. Чувалите с пипер заемали мястото на умрелите по време на пътуването и на онези, които оставали в Индия и никога повече не се завръщали. Смъртността в открито море е твърде висока, като обикновено оцелява не повече от половината екипаж. Освен това, португалците трудно понасят мусонния климат. Към болестите можем да прибавим и честите корабокрушения, тъй като Индийският океан се прекосява през влажния сезон, изпълнен с ужасни тропически бури, при които галеоните трудно оцеляват.

Експанзията на Изток влошава социалния климат и поражда сериозни проблеми в обществения живот на страната. По време на географските открития, аристокрацията бива обуздана и превърната в слуга на краля, едрата буржоазия на практика изчезва, а на политическата сцена се утвърждава влиятелната прослойка на духовниците. Те започват да стават все по-силни, придобивайки значително политическо влияние.

Източните богатства така и не успяват да достигнат до португалското село. Сред селското население, което е и най-многобройно, отрицателните последици от експанзията са особено силни. Борбата за по-високо заплащане на селяните става все по-трудна, тъй като робите вършят приблизително същата работа като тях. Търговията с роби из португалските земи процъфтява, като, според някои изчисления, всяка година са внасят около десет-дванадесет хиляди африкански роби.

Икономическите промени, дължащи се на отвъдморската експанзия, водят до внезапното забогатяване на придворната аристокрация, която се превръща в мощна паразитна прослойки, смазваща с тежестта си класата на производителите, които по онова време се представят почти единствено от селяните. Богатствата на Изтока поддържат блясъка и разкоша на кралския двор и огромната аристокрация, а политиката на меркантилизъм[9] ерозира местното производство, поради което настъпва сериозен икономически застой. През целия ХVІ век, буржоазната класа остава изключително слаба и не играе каквато и да било роля в обществения живот. Много скоро в търговската дейност и занаятчийското производство се появяват чужди търговци – фламанди, немци, венецианци, ломбардци, флорентинци. Крайният икономически резултат от търговския монопол в Ориента (постигнат благодарение бляскавите победи на португалската армия, дала толкова много жертви в битките), уви, се оказва твърде неприятен. Всъщност, равносметката от експанзията е проста – богата държава и бедна нация.

Португалия не е и свободна страна. Когато кралството навлиза в европейското културно пространство, западната част на европейския континент е разделена на два враждуващи лагера – между католическа и консервативна Европа, подчинена на Папата, и противопоставящата ù се реформистка и занаятчийска Европа, бунтуваща се срещу Рим. Конфликтът се дължи на социално-икономически различия, но се проявява под формата на културен проблем. Поради географското си положение, социалния състав, икономическото развитие и политическото си състояние, Португалия застава на страната на католическите сили в този спор, а тъй като в страната липсват много подръжници на Лутеровите идеи, в обект на антиреформистки преследвания се превъщат евреите и маврите (т.е. христианизираните араби). При това, еврейската общност ника не е малобройна и притежава голяма част от богатствата в страната (повечето евреи са изкусни занаятчии и най-добрите търговци). Те живеят отдавна в Португалия и плащат високи данъци на кралете, поради което интересите им обикновено се защитават от тях. Дон Мануел също е наясно, колко полезен източник на доходи е еврейската общност и първоначално няма намерение да я прогонва. Впоследствие обаче, ситуацията се променя – кралят иска да обедини под властта си целия полуостров и затова се стреми да получи ръката на испанската принцеса Изабела[10], която е фанатична католичка и поставя като условие за брака прогонването на юдеите. През 1496, Мануел издава указ за прогонване на евреите от страната и те биват принудени да емигрират, най-вече, в Италия, Нидерландия, Англия и Франция. В 1536 започва да действа португалската Инквизицията и, съответно, да се осъществяват прословутите „аутодафе”, взели хиляди жертви. Тази своеобразна духовна цензура отнема възможността за творческо мислене, унищожавайки проявите на научния хуманизъм в онази велика епоха на географски открития и търговска експанзия, от което, в крайна сметка страда и цялата икономика на страната.

Анализът на тези събития недвусмислено показва трудната политикогеографска обстановка, в която Португалската колониална империя в Ориента трябва да се бори за  съществуването си. Междувременно, във водите на световния Океан вече бродят всякакви европейски кораби – холандски, английски, френски и скоро те напълно ще изместят португалците от търговията в Ориента.

След отрезвяването от силния аромат на канелата и пипера, португалците си дават сметка за случилото се през ХVІ век[11]. Оказало се, че по бреговете на Индийския океан Португалия построила система, опирайки се на невъзможна морска тактика, тъй като опорните точки в нея били доста отдалечени помежду си. Отвъдморската империя в Изтока е изградена без ядро, а отделните ù колонии и фортове са разделени от огромни водни пространства. В очите на изпълнените с надежда хора в метрополията, империята изглежда цялостна и величествена, но самата Португалия бавно пропада и този процес няма как да бъде спрян.

В източната част на империята, ситуацията не изглежда така, както трябвало да бъде според първоначалния замисъл. Всъщност, истината е, че малцина португалци, подобно на Албукерки, мечтаят за велика колониална империя. За повечето португалски командири, Индия е просто огромен пазар за подправки и екзотични стоки, както и военна арена за демонстрация на сила, изразяваща се в непосилни данъци, грабежи, всякакви жестокости и лицемерие, което естествено настройва местното население срещу пришълците.

Португалската отвъдморска система в Ориента изглежда измамно силна и стабилна. При това, където и да се настаняват, португалците се оказват прекалено уязвими за конраатаки. Така, през 1594, командирът на малка португалска крепост в Персия, пише злополучна докладна до краля, в която се оплаква, че укреплението му е направено от кал и всяка година трябва да се строи наново, след дъждовете. Гарнизонът пък се състоял от повече наемници, отколкото португалци, съобщава се за недостиг на муниции и най-вече (което е твърде показателно) за невъзможността войниците да се снабдяват с опиум. Писмото дава отлична представа за живота на португалците в един от пунктовете на разпадащата се имперска система от военно-търговски бази.

Португалците в Индия получават съответното възнаграждение от държавната хазна, поради което се смятат за господари и не работят, разчитайки на многобройните роби, а търговските дейности все повече преминеват към индийците и арабите. Според някои тогавашни автори, португалските владения на изток са пълни с “тълпи от безделници, играещи зарове и карти и пушещи опиум”. Към средата на ХVІ век, от 16 000 португалци в Индия, може да се разчита на не повече от две хиляди, в случай, че се наложи допълнителна мобилизация на гражданско население в армията. Освен това, оказват се, че в средите на колонизаторите има и предатели. Така, още през 1510, при обсаждането на Гоа, на страната на противниците се сражавала и малък португалски отряд .

Управниците в Индия също не са безупречни. Повечето от тях са търсачи на приключения и хора, стремящи се към бързо и лесно забогатяване. Разхищението на държавни средства и подкупите са обичайно явление в Ориента. След смъртта на Албукерки, крал Мануел престава да изпраща в Индия талантливи хора, тъй като се опасява, че ако вицекралят затвърди положението си, може да откаже да се подчинява на Португалия. Затова, ако Албукерки не жали нито сили, нито средства за осъществяване на идеята си за морско господство, губернаторите, дошли след него, гледат само как да забогатеят по най-бързия начин, за сметка на местното население, държавата и сънародниците си.

В този си стремеж за забогатяване, португалците не се спират дори пред открито предателство. Постъпките им скоро подкопават всякакво доверие към законите в страната. Процъфтява търговията с длъжности, която почти се легализира, като съдиите открито вземат подкупи. Задържайки заплатите на моряците и войниците, кралските чиновници на краля търпеливо изчаквали момента, когато склонят на много по-малко възнаграждение.

През 1521, Мануел І починал и мястото му заема Жуау ІІІ. Многобройните оплаквания за случващото се в Индия, го кара да замени губернатора Диогу Лопеш де Секвейра и да назначи на негово място Дуарте де Менезиш. Той обаче се оказва още по-лош от предшественика си, а подкупността и разхищението на финансови средства надминават всичко, познато дотогава. Естествено, лисабонският кралски двор е затрупан от нови оплаквания, молби за присъди и петиции. Жуау ІІІ се принуждава да прати в Индия престарелия Вашку да Гама, за да наложи там дисциплина и по-добра организация. Адмиралът склонява, защото, подобно на краля, смятал, че цялото зло идва от недостойните хора, на които е поверено управлението на колониите в Ориента. Нито той, нито кралят разбират, че проблемите в Португалска Индия са многобройни и трудно разрешими, а причините за неблагополучията имат трайни, дълбоки корени.

Междувременно, войните с Испания, по море и суша, продължават, а във вътрешнополитически план нараства влиянието на реакционните кръгове на феодалната аристокрация и католическата Църква. Настъпилият упадък в търговията, флота и армията се съчетава с многобройни вътрешни конфликти. Португалският флаг вече губи морското си господство, когато армията на испанския херцог Алба преминава границата, а испанската армада блокирала португалската ескадра по крайбрежието. Португалската армия търпи тежко поражение, сложило край на династията Авиш. Кортесите са принудени да признаят новия владетел и, на 27 юли 1581, испанският крал Фелипе ІІ тържествено влиза в Лисабон. Португалия губи независимостта си и става част от Испанската империя. Към Испания са присъединени и всички португалски колонии. Начело на държавата, обхванала вече целия Пиринейски полуостров, в която Португалия все пак имала гарантирана административна автономия, застава един от най-влиятелните европейски владетели.

Макар че по онова време Португалската отвъдморската империя представлява едно „съмнително наследство”, пагубната испанска външна политика на Испания ускорява и придава катастрофални измерения на процеса на нейната ерозия и очерталия се крах. Единственият положителен момент е подобряване положението на Молукските острови, благодарение на испанската помощ от Филипините, тъй като двата архипелага са разположени един до друг. Когато Португалия възстановява независимостта си, през 1640, и на престола се възкачва Жуау ІV (първият от династията Браганса) е вече ясно, че епохата на португалското морско могъщество окончателно е отминала и старата слава на световна търговска сила не може да бъде възвърната. Със загубата на Малак,а през 1641, португалското търговско и военно-морско господство в Ориента приключва.

Заключение

Мнозина автори, писали по темата, смятат, че наследник на португалското могъщество в Изтока е Нидерландия. Действителн, ситуацията в Ориента придобива изненадващ обрат към 1580, когато Португалия става част от Испания, едновременно с обявяване независимостта на седемте протестантски провинции край бреговете на Рейн, Маас и Шелда. Най-важният холандски град – Амстердам, се възползва от ситуацията и поема ролята на фламандския Антверпен (който продължава да е под испанска власт) като главно търговско пристанище за стоките, пристигащи от Индия. С други думи, към началото на ХVІІ век Амстердам се превръща в това, което е Лисабон през ХV и по-голямата част от ХVІ век

Първите новини за появата на холандски кораби в Ориента, идват в Гоа, през 1597 и пораждат основателна тревога сред португалското население. Следват многобройни битки между португалските първооткриватели и холандците. През 1619, последните основават столицата си в Холандска Индия – Батавия, на остров Ява[12], а към 1655 завладяват португалския форт Коломбо на остров Цейлон. Скоро след това, в Индийския океан се появява и британският флот. Колониалните инициативи на Великобритания са ускорени съблазнителния пример на холандските успехи в Ориента. Първоначално, Англия и Нидерландия се насочват към Малайския архипелаг и Молукските острови, а впоследствие, стимулирани от търговските си успехи в Изтока и очевидната португалска слабост, други европейски народи (французи, датчани) също започват да проявяват нескрит интерес към богатствата на Мусонна Азия.

Географските условия, историческото развитие, социалната обстановка и състоянието на икономиката в Холандия се различават значително от тези в Португалия. Самата Нидерландия е много по-различна от всички останали страни на континента, тъй като, за разлика от повечето европейски държави, е почти изцяло зависима от външната търговия и морските дейности. Холандците, като никой друг европейски народ, отдават огромно значение на това да бъдат свободни и успели хора, което е свързано и изповядваното от тях протестантнство.

Още в началото на ХVІІ век мнозина холандци са наясно с предимствата на отвъдморската търговия и печалбите от нея. През 1602 е основана Холандската източноиндийска компания, осъществяваща търговска дейност в огромната зона между нос Добра Надежда и Магелановия проток, и от Кейптаун до Японските острови. Компанията разполага със значителен ресурс – 150 търговски кораба, 40 военни фрегати и 10 000 войници. За кратко, Нидерландия се превръща в най-голямата търговска сила в света, елиминирайки португалците в редица стратегически точки по брега на Индийския океан.

Реализирайки колониалната си стратегия, холандците разполагат и с важно техническо предимство – създаденият от тях и нов за времето си „кораб-флейта”. Нидерландската „флейта”, наричана още “Летящия холандец”, е значително по-лека от португалската каравела и лесно може да се движи срещу вятъра. За разлика от португалските колонизатори, холандците нямат никакво желание да покръстват местното население, нито да завладяват земите му. Те търсят само чисто търговската печалба. Нидерландското търговско надмощие в Ориента през този период е очевидно и води до осъществяването на холандско икономическо чудо[13], нещо непостижимо за Португалия, дори в най-добрите години на колониалната и империя. Успехът на отвъдморското начинание на Холандия е за сметка и на португалските амбиции. Един непознат дотогава новаторски модел на колониална политика се налага над архаичнните разбирания на Португалия.

След средата на ХVІІ век португалската морско-търговска система в Изтока практически престанава да съществува. Португалците насочват икономическите си интереси към Бразилия, а след раздялата си с нея се опитват да съхранят каквото могат от колониите си в Африка. В Ориента, където вече доминират Нидерландия, Великобритания и Франция, като португалски владения останават само Гоа, Диу, Дамау, Източен Тимор и Макао.

Едва през ХХ век, по време на диктатурата на Салазар[14], понятието Португалска колониална империя отново придобива популярност. През първата половина на ХХ век колониалното наследство се смята за единственото оцелямо доказателство за подвизите на португалците по време на славния период на експанзията. Към 1939, Салазар, който за кратко е и министър на колониите, прокарва т.нар. Колониален закон, изиграл важна роля в португалската отвъдморската политика през този период. В него се уреждат основните принципи на администрацията в обвързаните с Португалия задморски територии.

След Втората световна война обаче антиколониализмът се налага като фундаментален принцип от ООН, което дава тласък на движенията за независмост в колониите. Тази тенденция, с някои изключения, не среща сериозна съпротива от страни-метрополии като Великобритания, Франция и Нидерландия, тъй като те разполагат с достатъчно механизми за дълготрайно икономическо влияние в колониите, позволяващо им да запазят позициите си в тях и след политическата им независимост. Променената международна обстановка поражда външнополитически проблеми, с които португалското правителство трябва да се справя, и те се проявили най-напред в обвързаните с Португалия територии на изток. Появата на независима Индия, през 1947, внася напрежение в португалскоо-индийските отношения в “португалските” щати (Гоа, Диу и Дамау). Индийското правителство започва военни действия, довели до инцидента от Дадра и Нагар-Авели – два малки анклава, подвластни на Дамау, като през 1954 достъпът до тях е блокиран. Шест години по-късно Португалия за кратко възстановява контрола си, но в крайна сметка, индийското правителство решава да използва сила и, през 1961, многобройни военни части навлизат в контролираните от Португалия области. Без изобщо да стига до военни действия, изправена пред смазващото превъзходство на противника, малочислената португалска войска бързо слга оръжие.

Португалското колониално присъствие в Ориента продължава с различна степен на влияние, дълги години след първоначалното настаняване по бреговете на Индийския океан към началото на ХVІ век. Португалският флот овладява редица ключови позиции, като нос Добра Надежда, Ормуз и Малака. Това помага на португалците да осъществят активна търговия с източни стоки, препродавани в Европа на много високи цени, но тя обогатява само краля и придворната аристокрация. През целия период на търговски монопол в Ориента В Португалия не възниква силна буржоазия, способна да усвои капиталите от Изтока и да ги включи в процеса на производство, превръщайки ги във финансов ресурс. Икономическата слабост на Португалия довела до загубата на независимостта ù, в периода 1580-1640, когато е завладяна от Испания (испанско притежание стават и португалските колонии). Всъщност, португалските вицекрале не съумяват да създадат истинска колониална империя в Ориента и да я подчинят на властта си, задоволявайки се само с изграждането на фактории по бреговете на Индийския океан, поради което задморската им система придобива точков характер. Търговските пунктове трябва да бъдат бранени от военни кораби, което, през следващите години, става все по-трудно. Когато Португалия възстановява независимостта си, че морското ù господство вече е силно застрашено от бързия и маневрен холандския флот. Холандците се настаняват в подвластните на Португалия територии и напълно разстройват португалската търговия в района. В тази връзка, Португалия активизирала колонизацията на Бразилия и създава няколко колонии в Африка. В Азия, макар и по-скоро символично, португалската администрация задълго се задържа в Източен Тимур и Макао, макар че величието на страната като морска и търговска сила отдавна е останало в миналото.

Загубата на Гоа бележи края на португалското присъствие в Индия. Този пристанищен град, столица на империята в Ориента, е под португалска власт 450 години. Въпреки огромното му историческо и духовно значение, португалското общество остава почти безучастно, приемайки поражението спокойно, и не подкрепя организираните от правителството символични протестни демонстразии..

 

Литература:

Азия, енциклопедия ТЕМА. С., 2005

Беров, Л. Стопанска история. С., 1999

Бешков, А. и др. История на географията и географските открития. С., 1966

Боавен, М. История на Индия, С., 2002

Божинов, Н. и др. Светът – карти, имена числа. С., 2007

Бояджиев, В. Класическите колониални империи. – Год. СУ, Геол.-геогр. фак., 95, 2003, 1

Бретон, Р. География на цивилизациите. С., 2002

Бродел, Ф. Игрите на размяна. С., 2005

Ваис, М. Международните отношения след 1945 г. С., 2004

Дерменджиев, Ат., В. Дойков. Португалия. С., 2000

Динев, Л. Цейлон. С., 1962

Карастоянов, Ст. Лисабон – География, 1976, 1

Карастоянов, Ст. Политическа география, геополитика, геостратегия. С., 1997

Киндер, Х. В. Хилгеман. Атлас Световна история. т. 1, 2, Пловдив, 1999

Куртезау, Ж. История на португалската експанзия. С., 1998

Лакост, Ив. Политически речник на света. С., 2005

Луканов и др. Страните в света. С., 2003

Магидович, Й. П., В. И. Магидович. Очерки по истории географических открытий в 5 томах. М., 1982-1983

Петков, П. История на Ниските земи. С., 2005

Панайотов, И., Р. Чолаков. Календар на географските открития и изследвания. С., 1989

Ралф, Ф. и др. Световните цивилизации – т. ІІ, ІІІ. С., 1998

Роб, П. История на Индия. С., 2006

Ротермунд, Х. История на Южна и Югоизточна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Русев, М. Страните от Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския геополитически център. – Военен журнал, № 3, 1996

Сарайва, Ж. История на Португалия. С., 2002

Свет, Я. Фернандо Магеллан. М., 1956

Фернандес-Арместо, Ф. Хилядолетието. С., 1995

Фернандес-Арместо, Ф. Цивилизациите. С., 2004

Хауърд, М., У. Луис. Оксфордска история на ХХ в. С., 2000

Boxer, C. The Portuguese seaborne empire 1415-1825, London, 1991

Russell-Wood, A. A world on the move: The Portuguese in Africa, Asia, and America, 1415-1808. Manchester, 1992

Бележки:

1. Кочин е пристанищен град, разположен южно от Каликут, където португалците изграждат форт. По-късно некалцина от малабарските князе обсаждат крепостта, но благодарение помощта на корабите от португалската ескадара, кръстосващи морето, местните владетели са принудени да отстъпят. Защитата на Кочин показва силата, но и слабостите на португалския флот в Индия. Дисциплинирани, прекрасно въоръжени и снабдени с мощни и бързоходни кораби, португалците с лекота побеждават своите далеч по-многочислени съперници. Ако корабите са наблизо, фортовете изглеждат непобедими, но когато се връщат към родината, натоварени с подправки, португалските позиции се оказват застрашени. Това налага създаването на постоянна база, която да определя стратегията на управлението в Изтока.

2. Днес в Гоа са запазени внушителни останки от многобройните португалски сгради в ренесансов стил, напомнящи за господството почти петстотин годишното португалско присъствие.

3. В близост до китайския бряг португалците създават търговска кантора в Макау, където местният мандарин не спазва имперските закони, и чак до 1999 това пристанище (което вече се налича Аомън) остава под португалски контрол. По време на японската самоизолация, през периода на шогуната (1633-1854), на португалците било разрешено да търгуват в района на Нагазаки.

4. Според Тордесийския договор, районът на Далечния Изток попада в колониалната зона на Португалия, но конкретно Молукските острови са в испанската сфера

5. В тази деликатна ситуация, Магелан се обръща към испанския крал, тъй като заслугите му не били оценени подобаващо в Португалия. Опитите да бъде спрян от португалския монарх са неуспешни, като мореплавателят дори заявява, по думите на един летописец от епохата, че “в Испания просяците живеят по-добре, отколкото в Португалия хората със заслуги към Отечеството”.

6. Това предизвиква желание за свързване на източната и западната част на империята в едно цяло, но те не се оказват успешни, тъй като по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка вече са се разположили испанците.

7. Мануел І Велики (1495-1521), наречен още Щастливия, е монархът, комуто се падат най-сладките плодове от периода на португалската експанзия на изток. “Мануелизмът” е период, изпълнен с величие, който превърнал Португалия от малко и периферно кралство в силна морска държава.

8. Според изследванията, през ХVІ в., времето в което Португалия осъществила търговски монопол в Далечния Изток, нямало никакви сведения на територията на страната да е започнала някаква нова производствена дейност. Занаятчийското производство от ХVІ в. в този смисъл, не се различавало особено от това през ХІІІ в.

9. Меркантилизмът е икономическа теория, възникнала в края на ХVІ век, чиято основна идея е свързана със стремежа към забогатяване чрез активна външна търговия, което е възможно само при осъществяване на отвъдморска експанзия. Основен нейн принцип е поддържането на положителен търговски баланс, при който приходите от износа трябва да надвишават разходите по вноса.

10. Дъщеря на арагонския крал Фернандо и на Изабела Кастилска

11. В португалските летописи ХVІ век е определян като “златен”

12. Джакарта

13. Всъщност, Холандия, първа в Европа, осъществява буржоазен преврат

14. Португалски диктатор, управлявал страната през 1928-1968

 

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Дарина Григорова, „Евразийството в Русия”, „Парадигма”, 354 стр., София 2008.

Темата за евразийството е актуална не само защото Русия, независимо от катаклизмите, съпътстващи развитието и, продължава да е сред основните ориентири на глобалното развитие. Първите години на ХХІ век отново доказват необходимостта от постоянното изучаване и, което е по-важно, точното определяне на процесите и тяхната съдържателна характеристика. Много политолози и историци извън Русия, особено през последните години, тренират своето остроумие и познания за ролята и мястото на тази страна в динамичните процеси на съвременността. Малцина са обаче онези, които обръщат внимание на идеологическите модели и техните проекции в обществено-политическата мисъл и действия в руската държава. Според мен, в монографията на доц. Дарина Григорова за първи път се прави цялостен историософски анализ на евразийския модел на руската идентичност и то в разгърнат план.

Ценността на това изследване е не само в задълбоченото проучване и ясно излагане на многопластовия и богато нюансиран процес на развитие на евразийството в исторически и съвременен план. Тя е и в обоснованите и аргументирано изложени алтернативи, очертаващи се пред Русия, в контекста на динамично развиващата се глобална ситуация.

Отличното познаване на огромния материал, който, особено през последните двайсетина години залива медийното, академичното и политическото пространство в Русия, както и използваният историко-философско-политологическия подход към изследването на евразийството, като теория, процес и политически ориентир, позволяват на автора успешно да постигне главната си цел – „да открие всички пластове идентичност в руското национално съзнание, наслоени в националната дъга на евразийската идея”. За целта са проследени архетипите на евразийската историософия от втората половина на ХІХ век, формирали православната, месианската и “чаадаевската” идентичност на евразийството.”

Споделям идеята на Дарина Григорова за историческата същност на евразийството като нереализирана национална идея на дореволюционна Русия, осмислена в принудителната изолация на емиграцията. Вярно е и това, че евразийството е и отказ от припознаването на руската идея като славянска. След кулминацията и през Руско-турската война (1877–1878), славянската идея престава да бъде част от руската. Неслучайно евразийците (Николай Трубецкой, Пьотър Савицкий, Георгий Вернадски, Пьотр Сувчинский, Лев Карсавин, Николай Алексеев и др.) създават алтернатива на европоцентричната славянска идея, следвайки ориентира на външнополитическите приоритети на Русия от края на ХІХ и началото на ХХ век към Средния и Далечния изток.

Следвайки хронологично-тематичния подход в изследването, авторът проследява емигрантската участ на евразийското движение, както и евразийската тема след разпадането на СССР, когато настъпва поредната криза в руското национално съзнание, резултат от която е създаването на постсъветското евразийство. И “старото” (емигрантското), и “новото” (постсъветското) евразийство се раждат при колапса на две империи – Романовата и на Съветската. Това определя и неоспоримите хронологични граници на изследването - преди и след 1917-а, както и след 1991.

Силен момент в монографията е изследването на един постоянно избягван въпрос - еврейският в Русия, който авторът определя като начин на мислене. Верен е изводът на Дарина Григорова, че истинското богатство на Русия е руската култура, принадлежаща на евреи, украинци, чеченци, руснаци и обединяваща ги в събирателния образ “Русия”.

Много са приносите, които авторката прави в своето изследване. Такъв принос е и самата му тема, коренно различаваща се от написаното досега, дори и в Русия, където броят на представителите на различните обществено-политически течения,  търсещи поредния път за решаване въпроса за бъдещето на Русия и нейната идентичност, е огромен. Не подлежи на съмнение удачно представеният тематичен модел на изследване, който, върху основата на многообразен като извори и проучвания материал, позволява на автора да представи задълбочено и аргументирано въпроса за евразийството в Русия.

Сериозен принос в изследването са въведените нови термини, които Дарина Григорова предлага, като точен израз на различните видове идентичност. Това позволява да се открият и нюансите в еволюцията на евразийската идея - “чаадаевска идентичност”, “варварска идентичност”, “евразийска реконкиста”, “Русия извън Русия”. Те естествено се вписват в историята на евразийството в Русия. Изясняването на понятията “руски” и “русийски” в езика на дореволюционното, на емигрантското и на постсъветското общество позволяват на автора да намери адекватно решение на един стар спор сред руската интелигенция, добил особена актуалност през последните две десетилетия.

Успешното използване на сравнителния анализ дава възможност да изпъкнат оригиналните и заимстваните черти на евразийската историософия спрямо идеите на съвременната ù емиграция. Така се отговаря на въпроса, доколко евразийството е единственото емигрантско течение със свой принос в руската философия след ХІХ век.

Достъпният и ясен език на автора позволява да се възприемат с лекота сложните и сухи като материя въпроси, свързани с евразийството.

Многообразните предизвикателствата на новия век не само поставят на изпитание държавите, но и разкриват идеологическия катарзис, разтърсващ обществата по света. Геоенергетиката, която все повече засилва значението си за регионалните и глобалните отношения, е в непосредствена връзка с изследваната от Дарина Григорова тема за евразийството в Русия. Най-силното съвременно оръжие на Москва – енергийните суровини и транспортните коридори, кореспондира с евразийското разположение и връзки на Руската Федерация. Независимо че евразийството, или някои от неговите актуализирани варианти, не се превърна в идеологически инструмент за външнополитическо въздействие на Кремъл, тази идея тепърва ще намира своето място в динамично развиващите се международни процеси.

Енергийният фактор неминуемо концентрира процеси, явления и идеи в Евразия, където централноазиатския и кавказкият вектори са съществена част от най-големия регионален субект там – Русия. Затова изследването на Дарина Григорова за „Евразийството в Русия” като теория, история и съвременност, е актуално и нужно на обществото, за да може да посреща съвременните предизвикателства с полезни знания за идейното наследство и бъдещето на човечеството.

* Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”

{rt}

Мондиализацията модифицира конкуренцията между държавите. Днес конкурентоспособността на предприятията в различните държави не се покрива с конкурентоспособността на самите държави. Транснационалното пространство, в което действат големите компании, вече на съвпада с оптималната организация на националните пространства. Позицията на една или друга страна в света вече се определя само от нивото на конкурентоспособността на продукцията и на глобалния пазар. За да се удържат на този пазар, нейните бизнесмени трябва да намерят оптималното съотношение между риска и приходите (т.е. между себестойността и печалбата). В резултат от тези тенденции, държавите постепенно се превръщат просто в „точки” от производственото пространство на големите транснационални компании, а понятието „сравнителна доходност” придобива абсолютен характер.

Ерозията на националните държави

Държавите вече нямат друга възможност, освен да провеждат политика на конкурентоспособност, без оглед на социалната и цена. Всичко това се случва в Европа от началото на 80-те години на ХХ век насам, първоначално под влияние на либералните теории, реализирани на практика от Роналд Рейгън в САЩ и  Маргарет Тачър, във Великобритания, а след това това и на „критериите на конвергенцията”, съдържащи се в Договора от Маастрихт. Това приемане на изискванията на глобализацията, придоби следните форми: всеобща либерализация и дерегламентация; приоритет на износа пред вътрешното потребление; приватизация на държавните предприятия; превръщането на световния пазар в определящ фактор по отношение на цените и заплатите; отваряне на националните пазари за международните инвестиции; прогресивно съкращаване на социалните помощи и другите форми на социална подкрепа; тотално съкращаване на всички видове разходи, нямащи отношение към повишаване на конкурентоспособността, включително тези за образование и опазване на околната среда. Една след друга, европейските държави се ориентираха към строго монетаристична политика, борейки се срещу инфлацията с помощта на високите лихвени проценти. Всичко това водеше до увеличаване на безработицата и забавяне на икономическия ръст. Освен това, финансовите капитали се облагаха с по-ниски данъци, отколкото заплатите, което пък водеше до намаляване дела на частните капитали в общите разходи.

Междувременно, дълговата криза принуди държавите от Третия свят да предприемат аналогични мерки: в своите програми за „структурно оздравяване”, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) предписваха на тези страни същите рецепти, както и на развитите, което имаше още по-катастрофални последици. Международните организации се превърнаха в инструменти на мондиализацията. Всъщност, истината е, че целта на МВФ и СБ е да наложат на държавите либерализацията, да увеличат текучеството на капиталите и да подчинят икономиките на страните от Третия свят на обслужването на външния им дълг. На свой ред, Г-8 се опитва да насочи усилията на лидерите на развитите държави към оказване на помощ за ликвидиране на последиците от кризите, вместо за отстраняване на причините за тях. Най-мащабна обаче е ролята на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ) и наследилата го Световна търговска организация (СТО).

В миналото, търговските отношения се регулираха от националните законодателства. Това засягаше вносните квоти, митническите тарифи, контрола върху движението на капиталите и т.н. Днес, търговската дипломация действа над държавните бариери, като преговорите се водят за вътрешните държавни институции: банковата система, мястото което се отрежда в националните икономики на частната собственост, социалното им законодателство, регламентирането на конкуренцията, концентрацията на индустриалната собственост и т.н. Скритата цел на тези преговори е обвързването, в рамките на СТО, на държавите със сходни институции, законодателства и отношение към собствеността.

Често, всички тези критерии просто се заимстват от американците, за да се намалят рисковете за чуждестранните инвеститори. При това нараства влиянието на транснационалните корпорации (ТНК), оказващи натиск върху държавите да променят в тяхна полза законодателството си, установявайки изгодна за тях система от трудови възнаграждения и данъци. В крайна сметка, посредством множество преговори на локално и международно равнище, националните държави биват принуждавани да променят своите закони и институции, така че да отговарят на изискванията, налагани им отвън. Условията и ограниченията, налагани от СТО, далеч надхвърлят рамките на традиционните споразумения за свободна търговия. Те са насочени, преди всичко, към осигуряване мобилността на капиталите. Тоест, споразуменията, в които се съдържат, не са споразумения за свободна търговия, а за свободно движение на капитали. Те целят формулирането на нови правила за международната собственост и създаването на нови ограничения за националните законодателство и правителствените инициативи. Или, както отбелязва канадският анализатор Йън Робинсън: „Споразуменията за свободно движение на капитали следва да се възприемат като инструменти, които в името на преодоляването на препятствията пред търговията, позволяват (или не позволяват) да се променят законите, политиката и практиката, препятстващи превръщането на света в единен планетарен пазар”.

Друг феномен на съвременната епоха е културната мондиализация: днес капитализмът продава не само стоки и услуги, но и символи, образи, сънища и културни връзки. Той не само обзавежда домовете ни, но и колонизира въображението и доминира в общуването. Докато през 60-те години на миналия век потребителското общество все още се захранваше и вдъхновяваше от съвсем конкретни материални блага – автомобили, музикални уредби и т.н., през следващите десетилетия постепенно се наложи една система, която британският професор Бенджамин Барбър нарича McWorld, по аналогия с Mcintosh и McDonald. Тя формира своеобразна виртуална вселена, образуваща се в резултат от пресичането на различните транснационални потоци, призвани да хомогенизират света, налагайки навсякъде един и същи начин на живот. Барбър уточнява: „днес системата на McWorld се крепи не на автомобилите, а на Дисниленд-парковете, мрежата на МТV, холивудските филми, компютърните програми, т.е. на образите и символите, а не на реалните обекти”.

Тази тотална експанзия на пазара превръща зрителско-рекламното потребление в единствена форма на социална ангажираност. Пак тя провокира агресията към онези, които нямат средства за да постигнат подобно ниво на потребление, и ги изтласква в периферията на обществото. Потопът от универсални образи и мечти води до унифициране на живота, постоянен стремеж към изтриване на различията и особеностите, уеднаквяване на привичките и отношенията и лишаване на традиционните култури и общности от техните корени.

Мондиализацията не бива да се бърка с интернационализацията, към която държавите се стремят с цел установяване на оптимална система на международните отношения. Тя представлява преход от международната икономика, като съвкупност на националните икономики, към икономика на планетарния пазар, регулиран от еднотипни правила, както го дефинира австрийският професор Карл Полани (1886-1964). Същността на мондиализацията е „растящата взаимна зависимост на всички съставни елементи на нашия свят, водеща до еднообразната им интеграция в едно цяло”. Начело на този процес са новите наднационални и наддържавни „играчи”, които се стремят към максимално увеличаване на изгодите и дивидентите си, планирайки своите действия така, че нищо да не пречи на тяхната активност. Тези нови „играчи”, които с всяка изминала година увеличават независимостта си от държавите, в същото време, стават все по-зависими един от друг и все по-осезателно се сливат в огромен единен пазарен организъм.

Последиците от мондиализацията

След като очертахме природата на икономическата и финансова мондиализация, нека се опитаме да анализираме и нейните последици. Едно от тях е придобилият трагични мащаби постоянен ръст на неравенството в света. Още Хегел отбелязва, че богатите общества не са достатъчно богати за да се справят с нарастването на бедността, която пораждат. Днес бедността не се поражда от дефицита на произведените блага, а от лошото им разпределяне, както и от културната и психологическа блокада, препятстваща връщането към обществата, за които трудът и производството не са всичко.

Между 1975 и 1985 нивото на индустриалното производство нарасна с 40%, от 1950 насам световният икономически ръст се е увеличил пет пъти, а нивото на стокообмена – 11 пъти. През същия период обаче, станахме свидетели и на постоянен спад на средното жизнено равнище, увеличаване на безработицата, разкъсване на социалните връзки и разрушаване на околната среда.

Днес, реалният БВП на глава от населението в страните от Третия свят е 17% от този на жителите на развитите държави от Севера. В индустриално развития свят, където живеят не повече от 1/4 от жителите на планетата, са концентрирани 85% от световните богатства. Държавите от Г-8 представляват само 11% от световното население, но притежават 2/3 от световния БВП. Само Ню Йорк потребява повече електричество от цяла Африка на юг от Сахара. Между 1975 и 1995 богатството на САЩ е нараснало с 60%, но то е акумулирано от само 1% от населението. И още една, може би най-съкрушителната, цифра: финансовият потенциал на 385-те официално известни милиардери (в долари) надхвърля този на 2,3 милиарда души, принадлежащи към най-бедните слоеве (а това е почти половината от световното население). Може да се каже, че колкото повече нараства натрупаното на планетата богатство, толкова повече нараства и бедността. Този извод поставя под въпрос либералния мит, че излишъците у богатите, в крайна сметка, съдействат за нарастване благосъстоянието на цялото общество. На практика, мондиализацията, водеща до тотален монопол на пазара, съдейства за ръста на неравенството и социалното отчуждение, ерозирайки стабилността на обществото.

Паралелно с това, ставаме свидетели на своеобразно (макар и неформално) възраждане на колониализма. Защото, на практика, „помощта” за Третия свят от страна на международните финансови организации е трансформиране на контрола над тях с помощта на заеми и откровено лихварство. СТО принуждава държавите от Юга да приспособят законодателството си към претенциите на чуждестранните инвеститори, отстранявайки всички прегради пред тях, включително законодателството в сферите на охраната на труда, здравеопазването и околната среда. Повсеместно явление е там, където се прилагат либералните методи за структурно оздравяване, да се влошават жизнените условия на мнозинството от населението и да се изостря социалното напрежение. По някаква парадоксална логика задълбочаването на тези процеси е последвано от закономерното изтегляне на капиталите от въпросната страна. Всичко това дава основание да се говори за фундаментално паразитния характер на системата. Що се отнася до държавите, които не искат да се подчинят на тези изисквания, те биват маргинализирани и изпадат от „играта”, т.е. изключват се от международната икономическа активност.

Впрочем, това е очевидно не само за страните от Юга, които най-остро усещат последиците от мондиализацията. На Север, изострящата се транснационална конкуренция, породена от изкривяването в баланса на износа и преките инвестиции провокира мащабно съкращаване на работните места и трудовите възнаграждения. Този, който може да си позволи да произвежда дадена стока на оптималната и цена, става уязвим към натиска на капитала, подтикващ го да намалява трудовите възнаграждения и социалните добавки. В същото време, поскъпването на работната сила, във връзка с изискващата се висока квалификация на служителите и застаряването на населението, подтиква компаниите да прехвърлят производството си в страни, където работната ръка е по-евтина, а работната сила се характеризира с повишено текучество. Производствата в развиващите се страни въвличат голямо количество неквалифицирана работна ръка, което кара собствениците да се ориентират именно към трудовите ресурси на Юга като все повече намаляват заетостта на тези от Севера (това пък води до ръст на структурната безработица там). За да оцелеят в сегашната ситуация, когато не се очертава увеличаване на пласментните пазари (тенденцията е точно обратната), компаниите са принудени да „усвояват” пазарните сегменти на своите конкуренти. За целта им се налага постоянно да повишават конкурентоспособността си, осъществявайки преструктуриране на индустриалните си мощности и съкращавайки личния състав, което не може да няма катастрофални социални последици.

При това, споменатият по-горе процес на делокализация едва започва да набира сили. През 1990, промишлените стоки, изнасяни от новите индустриални държави от Югоизточна Азия в развитите страни от Севера, бяха само 1,67% от БВП на последните. Във Франция например, стокообменът с новите индустриални държави, до голяма степен, обяснява сегашния ръст на безработицата. При това още не сме стигнали до апогея в разрастването на този феномен. Ако делът на новите развити държави в търговията с развитите страни продължава да се увеличава със същите темпове, както през последните десетилетия, съвсем скоро той ще достигне 55%.

Индустриалната революция позволи интегрирането на неквалифицираната работна сила в глобалното общество. Мондиализацията, напротив, изключи от него онези, които не можаха да докажат своята полезност. И тъкмо в това е фундаменталният разрив с цялото предишно развитие на капитализма, елиминиращ всички положителни ефекти на социалния компромис, станал възможен благодарение на кейнсианската Държава-Провидение (т.е. социалната държава).

Комбинацията между мондиализацията на пролетариата и финансовата глобализация може да промени икономическият и социален курс, доминиращ през десетилетията на икономически ръст след Втората световна война. По време на т.нар. „славно трийсетилетие” (1945-1975) капитализмът от „фордистки тип” се съобразяваше със социалните изисквания, възприети като норма във водещите индустриални общества, както и с волята на държавата да влияе върху международния икономически ред. Държавата-Провидение беше резултат от този исторически компромис между труда и капитала, т.е. резултат от приемането на определени социални искания от стратезите на капиталистическото развитие. Мондиализацията провокира прекратяването на този обществен договор. Логиката на капитала започна да игнорира социалните искания, което постави под въпрос йерархията на трудовите възнаграждения и колективната солидарност.

Този разрив между икономиката и социалната ситуация протече паралелно с разрива между Държавата-Провидение и средната класа, на която Западът дължеше икономическия си ръст през предходните десетилетия. Наред с мондиализацията, ставаме свидетели на появата на едно общество, изградено върху пясъчна основа. А това означава, че като последица от неустойчивия характер на социалното устройство, огромни маси могат за миг да се окажат на дъното, докато по-голямата част от капиталите се концентрира на върха. Резултат от това е размиването на средната класа, която в началото на ХХ век не само генерираше капитализъм, но и помагаше за неговия ръст. По време на „славното трийсетилетие”, тази средна класа не преставаше да се консолидира, въвличайки в редовете си все по-широки маси от населението, което пък водеше до относително намаляване на неравенството. Днес този модел на средната класа, разпростиращ се върху все по-широки слоеве от населението, който смятахме за необратим, все повече бива поставян под въпрос.

* Авторът е известен френски философ и геополитик, член на Френската академия и един от основателите на идейното течение на западноевропейската „нова десница” (повече за него – вж. Геополитика, бр. 2/09)

{rt}

Както всяко нормално разрастващо се семейство не може през цялото време да съществува и да се изхранва от един участък земя, така и всеки нормално увеличаващ се народ не може да се задоволява само с една и съща, заселена някога от прадедите му територия и, с разрастването си, е принуден да се стреми към разширение отвъд границите на първоначалните си владения. Тази нужда от пространство, която навремето дава тласък на номадските народи от Азия да започнат масово да се преселват в Европа, ги кара след това, вече превърнали се в земеделци, да продължат движението си на запад. Веднага след откриването на Новия Свят, най-предприемчивите и търсещи простор западноевропейци се отправят отвъд Атлантическия океан, където полагат основите на Нова Испания, Нова Португалия, Нова Холандия и Нова Франция. Това разселване на народите от континентална Европа по земното кълбо се сблъсква обаче с мощното противодействие на притежаващите изключителни военни таланти обитатели на Британските острови. След като, с помощта на своите прочути мореплаватели, проучват океаните и разположените отвъд тях земи и набелязват най-добрите територии за създаването на многобройното семейство на „Новите Англии”, британците изграждат една наистина гениална система за борба с континентална Европа. Чрез поредица от упорити войни, те последователно изтласкват от моретата всичките си съперници, а с помощта на формираните от тях коалиции с едни или други континентални народи, до такава степен ерозират мощта, първо на Испания, а след това и на Франция, че и двете престават да застрашават разпрострялата могъщите си разклонения по целия свят английска раса. По-късно, насочвайки основните си усилия срещу разширяващата се на юг Русия, британците, паралелно с разрушаването на руския флот в Черно и Жълто морета и изтласкването на руснаците от Тихия океан, почти плътно барикадират целия стратегически фронт на Империята, от устието на Дунав до устието на Амур.

Неминуемият британско-германски сблъсък

Осъщественият наскоро остър завой в британската политика от открита враждебност към едно чисто повърхностно приятелско отношение към Русия, беше направен под натиска на много сериозните промени в стратегическите условия в континентална Европа, станали през последните години. Тези промени бяха изброени от фелдмаршал граф Робъртс, в една от речите му пред Камарата на лордовете, в следния ред: „Бързо увеличаване на размерите и бойните качества на чуждестранните флоти, което създава немислимата доскоро заплаха от съвместни действия срещу Великобритания. Огромен ръст на търговския тонаж на германските кораби, особено на тонажа и превозните качества на най-новите модели пътнически параходи, даващи възможност за осъществяването на мащабни отвъдморски експедиции с по-малко на брой кораби и по-лесно. Мащабно нарастване на мощта на Германия и съюзниците и, на суша и по море. Застоят в нарастването на населението и военната мощ на Франция. Умелите действия на германската дипломация, за привличане на своя страна на малките западноевропейски държави и, накрая, най-важното – успешно реализиращият се стремеж на Германия към доминация на европейския континент”. Сега нека се опитаме да анализираме тези промени, но не от британската, а от една по-обективна гледна точка. Сред основните и постоянни принципи на британската държавна политика (Висша Стратегия) е да бъдат унищожени морските сили на основните съперници и последните да бъдат „затворени” на континента, като не им се позволява да действат извън него, с помощта на могъщия английски флот. Но, макар че е напълно достатъчна за да пресече слабите опити на отделни европейски народи да преодолеят блокадата, мощта на този флот може да се окаже недостатъчна, ако задъхващите се и стремящи се към световните простори континентални народи решат да се обединят около някоя достатъчни силна и инициативна държава и със съвместни усилия опитат да пробият британската блокада. Тъкмо поради това, вторият основен принцип на британската държавна стратегия изисква на континенталните народи да бъдат наложени специфични окови, под формата на т.нар. balance of power (баланс на силите). Според лорд Кързън, под това понятие следва да се разбира потвърденото от времето решение на Великобритания да не допуска доминацията на само една държава в континентална Европа. След Испания и Франция, които вече са загубили настъпателната си енергия, и след временната загуба на тази енергия от страна на Русия, опитала се да доминира на континента в началото на ХІХ век, днес в най-опасна за Великобритания държава се е превърнала Германия. Лишена от възможността да продължи да съществува само със средствата, които извлича от собствената си територия, нито да се разширява в свръхнаселения континент, бързо растящата германска нация промени икономическата си система, преминавайки от селско стопанство към фабрична и заводска индустрия и трансформирайки съобразно новите изисквания мрежата на вътрешните си съобщения. В стремежа си да потърси необходимите и средства в отвъдморските територии, тя изгради множество модерни пристанища и създаде превъзходен търговски флот. С други думи, превръщайки се в морска държава, Германия дръзко се изправи срещу могъщата и недопускаща никакви посегателства срещу жизнените и интереси Океанска Империя, като по този начин сложи началото на цял ураган от събития, чиито вътрешен смисъл ще се опитаме да си изясним по-долу.

За неизбежната при подобно развитие британско-германска война, стратегическото положение на новата морска държава е изключително неизгодно. Всичките и комуникационни линии, се прекъсват от гиганската преграда на Британските острови. Заобикалянето на последните, както от юг, през тесния пролив Ла Манш, така и от север (заобикаляйки Шотландия), е невъзможно по време на война, тъй като, отделяйки Норвегия от Швеция, изграждайки бази на Оркнейските и Шетландските острови и съсредоточавайки в собствени си води 80% от своя флот, британците, образно казано, „запечатааха” Северно море, така че при евентуално начало на военни действия индустриална и търговска Германия внезапно може да се окаже в положението на армия, чиито пътища за снабдяване са се оказали в ръцете на противника. За да се измъкне от тези стоманени клещи, т.е. за да запази по време на войната (особено ако тя се превърне в общевропейска) връзките си с държавите извън континента, Германия предварително започна да изгражда в тила си дълга комуникационна линия от Берлин, през територията на съюзната и Австро-Унгария, Балканския полуостров и Мала Азия, към самия център на мюсюлманския свят (Багдадската железница) и постепенно да подготвя в Турция, Персия и Арабия необходимата база за прехвърляне в бъдеще на продоволствени стоки и разширяване на стокообмена, като за осигуряването на тази база и защитата на турския участък от въпросната комуникационна линия германците се заеха с реорганизацията на турската армия. Пак за да гарантира сигурността на тиловите си комуникации, Берлин започна да поощрява проникването на австрийците на Балканите, в посока към Солун. След това, тъй като в Средиземно море (със Суецкия канал) са съсредоточени основните комуникации на Океанската Империя, Германия настоя съюзните и Австро-Унгария и Италия бързо да увеличат флотите си и тихомълком подготвя реорганизираната от нея турска армия за експедиция в Египет, която с един удар да прекъсне сънната артерия на Суец. Накрая, освен Турция, тя привлече на своя страна и друга, разположена едновременно на Средиземно море и на Атлантическия океан, мюсюлманска държава – Мароко, опитвайки се да постави под контрол едно от изключително важните, в стратегическо отношение, нейни пристанища, да го укрепи и, превръщайки го в база на изгражданите специално за „лов” на търговски кораби свои крайцери с огромен радиус на действие,  да проникне в тила на Великобритания, пресичайки всички британски комуникации през Гибралтарския пролив, около Африка и към двете Америки. Ако Германия бе успяла да осъществи този мащабно и правилно замислен план, тогава тя (отговаряйки със заплаха на заплахата), би могла да си гарантира за достатъчно дълго време мира и устойчивото развитие на своите морски сили. Впрочем, дори и при негативно развитие, т.е. избухване на война, тя щеше да удържи инициативата в свои ръци и да има значителни шансове за успех, тъй като, изпращайки в подходящия момент турската армия срещу Египет, създавайки сериозни затруднения за британците в Средиземно море и ангажирайки в него значителна част от техните сили, Германия би могла, като използва основната си (разширена с холандското и белгийско крайбрежие) база, да осъществи решителни операции срещу британската морска мощ в Северно море. За съжаление на германците обаче, техните, сравнително наскоро придобити умения в борбата за оцеляване, се оказват несравними с изумителната система, която успешно функционира в Англия още от времето на некадърния философ, но пък гениален стратег Френсис Бейкън. Съумявайки да внушат на правителствата в Мадрид и Париж, че германците се опитват да овладеят испанска и френска Сахара, британците принудиха (с помощта на такова, овладяно до съвършенство от тях средство, като международните конференции) съперниците си да напуснат мароканските пристанища Танжер и Агадир. Като още на първата конференция, посветена на този въпрос, Лондон успя да наложи необходимият му „баланс на силите в Европа”, т.е. да формира собствена група от държави, в противовес на Германия и съюзниците и. След това, за да провокира разногласия в групата на противниците си и да я отслаби материално, Великобритания даде на Италия да разбере, че няма да и пречи, ако реши да окупира обещаната и още през 1881 (т.е. по времето, когато британците окупираха Египет, а французите - Тунис) Триполитания. Сблъсквайки по този начин Италия с Турция, британците, на първо място, отслабиха две от държавите, принадлежащи към германския „лагер”, на второ – отнеха на турците последните им африкански владения, укрепвайки по този начин собствените си позиции в Египет и, на трето, поставиха Германия, като доминираща сила сред тази група от държави, в доста затруднено положение. Демонстрирайки неспособността си да предотврати конфликта между двамата си съюзници, тя всъщност се компрометира и пред Турция, и пред Италия.

В същото време, наблюдавайки внимателно ситуацията на Балканите, Великобритания реши, че всички освободени от Русия християнски народи вече са дорасли и укрепнали до степен, да бъдат използвани като подходящ инструмент за осъществяване на собствените и цели, затова сметна за целесъобразно да пристъпи към реализация на онези действия, за които се говореше (като за нещо съвсем нормално) още през 1885. Така, на 7 декември 1885, британския посланик в Константинопол сър Уйлям Уайт пише до колегата си в Санкт Петербург сър Робърт Мориър, че „що се отнася до възприетия от нас начин на действие, аз съм сигурен, че ще го одобрите. В бъдеще, Европейска Турция, включително Одрин, следва да принадлежи на християнските народи... Русия постоянно ни обвинява, че сме основната преграда пред освобождаването на християните в Европейска Турция. Но причините да постъпваме по този начин вече не съществуват и днес имаме възможност да действаме безпристрастно и постепенно, като с необходимите уговорки реализираме политиката, която навремето прослави Палмерстон в очите на Белгия, Италия и т.н. Руснаците дадоха много жертви за освобождението на Сърбия, Гърция и Дунавските княжества, но загубиха цялото си влияние в Гърция, Сърбия и Румъния. Вярна и благодарна им остава само Черна гора... В момента те са на път да загубят и България... Всички тези, току що освободили се народи искат да дишат свеж въздух, но не през руските ноздри”.

На първо място, Великобритания помогна на добре познатият и от Критските събития Венизелос да стане министър-председатела на Гърция (през 1910, британският печат, в продължение на няколко седмици, непрекъснато внушаваше, че само Венизелос може да изведе Гърция от вътрешнополитическата криза и да повиши международния и престиж), след което този ловък и умен левантинец организира, и то тъкмо по британската рецепта за „баланса на силите”, Балканския съюз, прехвърляйки, на първо време, основната тежест и отговорност за това на най-силния измежду съюзниците – България и тласкайки под нейно ръководство отдавна очакващите подобен призив християнски балкански народи срещу Турция. А, когато вдигната, почти буквално, на щиковете на съюзниците Турция беше отхвърлена към Проливите и, българите, които имаха най-големи заслуги за това, поискаха да бъдат възнаградени по достойнство, на предварително подготвения нов Четворен съюз, вече под ръководството на Гърция, беше внушено, че и тази държава (т.е. България) следва да бъде подчинена на „висшите стратегически съображения”. А тези съображения бяха следните: след като в продължение на около сто години подкрепяха Турция срещу Русия, след войната от 1877-1878, британците стигнаха до извода, че тази държава вече не е в състояние да контролира и да затваря за руснаците пътищата към Средиземно море, минаващи през територията и, а именно:

- През западната част на Балканския полуостров (санджаците Нови Пазар и Македония) към Солун;

- През Проливите;

- От Кавказ, през Армения, към Александрета.

Предвид нарастващият с всяка година натиск от страна на Германияа и Русия, беше решено на всеки от тези пътища да бъде поставен отделен „пазач”. Затова, при разпределянето на отнетите от Турция територии, бяха усилени най-вече Сърбия и Черна гора, докато разположената на юг от тях Гърция беше превърната в почти второстепенна държава. С тази двойна бариера беше преграден първият път – този през Балканите. След като даде на турците възможност да си върнат, по време на Втората балканска война, част от вече загубените територии около Одрин, Великобритания „уплътни” Турция, концентрирайки силите и в по-малко пространство, като по този начин беше подсилена отбраната на Проливите. Накрая, за да барикадират и третия път – този през Кавказ, британците, паралелно с обявения от Лондон протекторат над Армения (турската и част – б.р.), набелязаха създаването в Мала Азия на нова държава, като подготовката на почвата за това се прави в момента (т.е. в навечерието на Първата световна война – б.р.). Всъщност, въпросът за създаването на такава държава открито се обсъжда от много години насам, от целия англосаксонски печат. Така, още през 1900 известният американски военен теоретик адмирал Маън пише: „Прехвърляйки се към десния фланг на Русия, нека си представим вместо сегашния турски хаос в Мала Азия, Сирия и Месопотамия, една високоцивилизована съвременна държава, с добре организирана армия и флот. Разположена между Каспийско, Черно, Средиземно и Червено море и Персийския залив, тя плътно би затворила пътя, по който днес Русия все още може сравнително лесно да стигне до Индийския океан и Средиземно море. Тази държава все още не съществува, но няма причини да не се появи в бъдеще. Като процесът на формирането и следва да започне отвън, защото и турското, и персийското правителства са доказали неспособността си да модернизират своите народи. Освен това, по отношение на местното население, не бива да забравяме принципа, че естественото право върху една територия не принадлежи на този, който просто я обитава, а на онзи, който е в състояние да добива богатства от нея”. Така,  променяйки в благоприятна за себе си посока цялата ситуация в Средиземноморието и на Балканите, т.е. на второстепенния театър на конфронтация, Великобритания, със същата енергия и същото умение, преминава към подготовката на действията си на основния театър. Какъв точно район ще покрие последният, т.е. дали ще се ограничи само със Северно море или пожарът на войната ще обхване (както в началото на миналия ХІХ век) цяла Европа, не е лесно да се предвиди, но, в същото време, подобна прогноза е крайно необходима . Затова, нека продължим нашия анализ.

Основите на британската мощ

Мнозина военни теоретици смятат, че Великобритания дължи сегашното си могъщество, най-вече, на своето стратегическо положение. Действително, разположената в близост до континента територия на тази държава представлява естествена крепост, чиито чудовищни водни ровове и подвижните стени на нейния флот винаги са били сигурна преграда пред нашествията на континенталните народи. Тази преграда разбива усилията на Филип ІІ, Шуазел и Наполеон. Въпреки това обаче, струва ми се, че също както водеща роля в отбраната  на една крепост играят уменията на нейния комендант и енергията на гарнизона и, така и по отношение на Великобритания първостепенна роля играят не толкова природните особености на Британските острови, а деятелният характер на английската нация и изумителните военни способности на управляващия я елит. Към изброените по-горе доказателства в полза на това твърдение, ще добавя още няколко. През последните години военното изкуство беше обогатено от две съвършено нови оръжия: подводниците и самолетите. Появили се първо на континента, тези оръжия, заедно с торпедата и авиобомбите, обещаваха, след по-нататъшното им усъвършенстване, да дадат в ръцете на континенталните нации изключително мощно средство за нападение срещу Британската крепост, а именно: създавайки, с помощта на подводни и надводни торпедни атаки достатъчно широка пролука в „стените” на британския флот, към нея да бъде насочена, качена на съвременни гигантски транспортни средства, армия, която да направи десант на островите, осъществявайки операцията, за която през целия си живот е мечтал най-големия пълководец в световната история – Наполеон. Затова е лесно да разберем, с каква тревога британците следяха опитите на континенталните си съседи. Само че тази тревога не продължи дълго. Веднага след като стана ясно, какво предимство биха представлявали, при определени условия, мините и торпедата, пред артилерията, и Великобритания, смайващо бързо, остави далеч зад себе си всички континентални държави, по отношение на числеността и устройството на собствения си флот от миноносци и подводници (когато британците вече разполагаха с 85 подводници, в списание Naval and Military Record се появи следният текст: „мнозина наши читатели ще бъдат поразени от факта, че през 1912 германския флот ще има поне 30 подводници”). Паралелно с това, изобретателният и неуморим „британски гарнизон”, без да губи време, преформулира целия план за активна отбрана на своята „крепост” срещу застрашаващата я от изток Германия. Същият плацдарм (Северно море), на който посредством блокада на крайбрежието, обстрелване на пристанищата и класически сражения между морските ескадри на двете страни, някога беше ликвидирана холандската мощ, сега беше оценен от британците като прекалено тесен за съвременния им океански флот и удобен, особено в началото на войната, само за техните флотилии от миноносци и подводници. За целта, днес във Великобритания се реализират редица изключително интересни мерки. За да не се допусне, с началото на войната, да бъде преустановена търговската дейност на разположените по крайбрежието на Северно море градове, те се свързват с удобни пътища със западната част на острова, т.е. с атлантическите пристанища. На източното крайбрежие, освен наскоро изградените флотски бази в Шиърнес и Розит, завършва строежът на следните бази на подводните и надводните миноносни флотилии на страната: Абърдийн, Розит, Мидълсброу, Хъл, Уош, Ярмут и Харуич. Цялото крайбрежие се свързва с радио и телеграфна връзка, с каквато са оборудвани не само подводниците, но и хидропланите. Имайки предвид, освен всичко това, и факта, че често практикуваната мобилизация на британския флот е така организирана, че по време на миналогодишните маневри например (т.е. през 1912 – б.р.) тя беше осъществена почти автоматично, можем да добием известна представа за стратегическото разгръщане на морските сили на страната и за началото на бъдещите военни действия в Северно море: в необходимия момент, само с простото натискане на един бутон, океанският флот ще бъде разположен по фланговете за да прегради Ла Манша и пътя около Шотландия, прекъсвайки цялата морска търговия на Германия, а в затвореното по този начин Северно море ще бъдат насочени британските миноносви флотилии (подводни и надводни). При това, докато британските подводници се готвят да атакуват противниковите кораби, въздушният флот ще се опита да унищожи германските подводници с помощта на специално предназначените за целта 300-фунтови пироксилинови бомби, чиито ефект наскоро беше изпитан с помощта на биплана „Шорт”. С други думи, първата задача на британците ще бъде да нанесат на противника си жесток икономически удар и, в същото време, да унищожат миноносните му флотилии (особено подводните). Предвид голямото им превъзходство по отношение на подводниците и миноносците и, ако поемат инициативата в бойните действия, те без съмнения могат да постигнат целта си, което пък ще им гарантира успех и в последващите сражения между доста неравностойните британски и германски океански флоти. Но, колкото и обмислена и щателна да е подготовката на британците за бъдещата война в Северно море и колкото да са големи шансовете им за успех в нея, истината е, че те не могат да влязат в подобен сблъсък с германците по следните причини: завладявайки всички най-ценни територии на земното кълбо и създавайки гигантската си Океанска Империя, британците са принудени да защитават не само нейната цитадела (т.е. Британските острови), но и периферията и, при това не само от германците, а и от всички затворени на континента народи от бялата раса. Досега те бяха в състояние да постигнат тази цел с помощта на многобройни и разнообразни средства, оказващи се достатъчно действени, защото зад тях стоеше с цялата си мощ британският флот. Нека си представим обаче, че в тези условия британците, по някаква причина, загубят характерното за тях хладнокръвие и решат сами да се справят с германците. В такъв случай, можем да очакваме следното развитие. Поради малката численост на британската армия, тя не би могла, дори и след решаваща морска победа, да осъществи достатъчно мащабен десант на континента и да довърши разгрома на противника си на собствената му територия. И това не е всичко. Основната опасност е, че самата морска победа вероятно няма да бъде постигната бързо, да не говорим за цената и. Преди да бъдат изхвърлени на сушата, германците, които така дълго и упорито се готвеха за тази война, вероятно ще нанесат на противника си толкова жестоки загуби, че със своя силно пострадал флот, Великобритания би се оказала на едно ниво (а може би и по-зле) с някои европейски държави, запазили флотите си цели и невредими. Помислете си само, колко беззащитна би се оказала Океанската Империя пред останалите континентални нации, чиито настроения към нея вероятно биха се променили още по-бързо и по-силно, отколкото по време на Трансваалската война. Затова, от само себе си е ясно, че при подобни обстоятелства, британците никога не са мислели и не мислят да осъществяват, каквито и да било „фронтални атаки” в Северно море. Великолепно познаващи характера на континенталните народи и способни да ги манипулират не по-малко изкусно, отколкото навремето Наполеон е командвал армиите си, британските стратези ще водят битката си с Германия по същия начин, по който в миналото са я водели срещу Испания и Франция, т.е. не на тесните плацдарми на Британската цитадела, а на обширната територия на цяла Европа и с участието на всички континентални народи. През последните осем години, и британските политици, и британският печат толкова много говорят и пишат за бъдещата общоевропейска война, че основната идея на последната вече изглежда достатъчно кристализирала и може да се обобщи така. Германия и съюзниците и разполагат с централна позиция на континента, с добре разработени изходи към Северно и Средиземно море. Срещу тях, по море, ще бъдат насочени следните сили.

На Северния морски фронт: британският флот, най-добрата част от руския и френския флоти, както и елита на френските миноносни флотилии, като задачата им ще бъде да „затворят” Северно море, да прекъснат морската търговия на Германия и да разрушат морските и сили.

На Средиземноморския фронт: целият френски флот (без миноносните флотилии, действащи заедно с британците в Северно море), разположена там британска ескадра, подсилена от корабите на бреговата, а също флотите на Испания и Гърция, като задачата им ще бъде да унищожат морските сили на Италия и Австро-Унгария, да блокират неприятелските пристанища и да гарантират свободното корабоплаване на британските търговски кораби в Средиземно море и през Суецкия канал.

На Балтийския морски фронт ще действат останалите морски сили на Русия, чиято задача ще бъде да облекчат британските действия в Северно море, като привлекат част от германските кораби в Балтийско море.

На суша, ще се действа по следния начин. На Запад, основната тежест ще се поеме от френската армия, подсилена от 250-хилядна британска армия, плюс 2-3 испански корпуса. Задачата им ще бъде, разполагайки се по цялата линия от изключително силни гранични крепости, да не допуснат навлизането на противника във вътрешността на Франция и да минат в настъпление едва след като Русия започне решителни операции. На Изток, пък ще действа руската армия, чиято задача ще бъде осъществяването на успешни настъпателни действия срещу германската и австрийската армии.

В същото време, всички, разположени най-близо до театъра на военните действия, но невключени в така очертаните фронтове, народи ще формират резерва за въздействие върху хода на събитията, особено в края на войната, т.е. при преразпределянето на Европа. Така, от казаното дотук, става ясно (потвърждават го и изказванията на самите британски политици), че решаването на поредния жизненоважен за Океанската Империя въпрос – германския, е възможно не чрез фронталния сблъсък между Великобритания и Германия в Северно море, а чрез разпалването на общоевропейска война, със задължителното участие в нея на Русия и при условие, че тя поеме поне три четвърти от цялото бреме на войната по суша. Тук обаче е мястото да се запитаме, какво представлява „германският въпрос” за самата Русия, дали тя следва да го решава съвместно с британците (както, в началото на миналия ХІХ век, беше решен „френският въпрос”) и какъв ще бъде резултатът за самата нея, ако решението бъде реализирано по британския модел. С две думи, какви перспективи ще се разкрият пред Русия след тази общоевропейска война. Струва ми се, че трябва да се замислим върху това и то много по-сериозно, отколкото го правят нашите поклоници на стратегическото изкуство, опитващи се да решават на политическите банкети, с чаша шампанско в ръка, по десетина световни проблема едновременно.

Англосаксонската, германската  и руската стратегии

Както във Великобритания, така и в САЩ, при решаването на всички задачи на Висшата Стратегия се ползват т.нар. „military charts” (т.е. военни карти), но за нас е достатъчно да погледнем и обикновена географска карта за да стигнем до следния извод. Днеес, на земното кълбо има само два наистина велики народа – 160-те милиона англосаксонци и 160-те милиона руснаци. Първите, утвърждавайки (в различна степен) господството си над всички океани, три и половина континента и почти всички острови, са създали една поразяваща въображението Океанска Империя. Вторите, овладявайки полузамръзналите и дълбоко изрязани от океанските плитчини земи, създават огромна държава, която обаче вече им е тясна и в същото време плаши останалите народи с мрака на своите нощи и жестоките си студове – Сухопътната Руска Империя. Между тези две Империи, на малкото пространство на Западна Европа, са притиснати:

- Окончателно разгромените от Великобритания в битката за доминация и оцеляване, морално подчинени от нея и използвани като полезни инструменти на британската стратегия – Испания и Франция;

-  Държави, които нито заради етническия си състав, нито заради качествата на населението си, нито заради таланта и ефективността на своите елити, могат да разчитат на някакво кой знае колко велико бъдеще – Австрия и Италия;

- Късно започнала съществуването си на Велика Държава и веднага попаднала в трагична ситуация – Германия.

Трагизмът на последната е в това, че на фона на огромния приръст на нейното население и лишена от възможността да изхранва от една и съща територия първоначално 40 милиона, после 50 милиона, а днес вече 65 милиона души, тя беше принудена да се насочи срещу една от двете Империи. Още при първото усещане за това стеснено положение, из цяла, все още земеделска, Германия се надигна глух стихиен призив „Drang nach Osten”, т.е. „да потърсим нови земи на Изток”. Популярността на този лозунг, за който ние, руснаците, никога не бива да забравяме, не се оказа обаче особено продължителна. Големите германски умове бързо осъзнаха колко проблематично е разширяването за сметка на почти също толкова гъсто населената Европейска Русия и потърсиха друг изход от ситуацията. Поощрявана отгоре, германската нация, наред с изграждането на фабрики и заводи, модернизацията на пътищата и пристанищата и създаването на търговски и военни флоти, започна да се мобилизира за осъществяване на основния си удар в съвършено противоположната на нас посока – срещу Островната Империя. Оттогава, т.е. още преди да бъде изречена знаменитата фраза на император Вилхелм: “Unzere Zukunf liegt an der See” („Бъдещето ни е в моретата”), която от гледната точка на Висшата Стратегия беше заповед за начало на немския поход nach Western, Германия престана да бъде наш съперник в битката за съществуване, превръщайки се в естествен съюзник на Русия. Добре обмисленото и съобразено с взаимната полза желание двете страни действително да станат съюзници, беше изразено от Берлин по следния начин.  Оценявайки значението на Транссибирската железница и съзнавайки, че подобна грандиозна и скъпоструваща транспортна магистрала се нуждае от оптимален достъп до Тихия океан, Германия, заедно с Франция, помогна на Русия първо да изтласка от Порт Артур Япония, чиято поява там беше подтикната от англосаксонския лагер, а след това, заемайки обещания ни от Китай Циндао, даде на Москва подходящ повод да навлезе на още по-необходимия и Квантунски полуостров. Както е известно, заради подкрепата на Русия при сключването на Симоносекския договор, Китай обеща да предостави база за руския флот в залива Циндао, а пък ако тя бъде заета от някоя друга държава – да и отстъпи Порт Артур и Да Лянван. И тъй като, заради убийството на двама свои мисионери, Германия междувременно окупира Циндао, руският флот хвърли котва в пристанището на Порт Артур. В отговор, Великобритания, която много внимателно следеше развитието на събитията, моментално овладя Вей Хай Вей. От само себе си се разбира, че съдействайки за руското настъпление на изток, към великата арена на бъдещето, Германия целеше да отслаби натиска на Русия по десния си фланг и да отстрани всички пречки пред планирания си марш на запад, към Атлантическия океан. Само че, така очерталото се сближаване между трите най-силни континентални държави (Германия, Русия и Франция) не беше задълбочено достатъчно. Което пък даде възможност на оказалата се този път не в „блестяща”, а в много опасна, изолация Великобритания да провокира разпадането на случайно формиралият се континентален съюз и да организира незабавна атака срещу най-опасния от участниците в него. Използвайки влиянието на британските върху континенталните медии, Лондон бързо успя да внуши на Москва дълбоки подозрение по отношение на германските намерения, в резултат от което Русия така и не се реши да прехвърли в Далечния изток част от съсредоточените на западната и граница сухопътни и морски сили и така изостави грандиозния си източен проект и всички толкова трудно спечелени и благоустроени на огромна цена територии там почти без всякаква защита. (вж. „Резултатите от войната” на генерал Куропаткин). След това Великобритания успешно балансира френско-руския съюз, сключвайки съюз с Япония, а малко по-късно, с ръцете на жълтите си съюзници, унищожи руския Тихоокеански флот. Накрая, другата англосаксонска морска държава – САЩ, отново и още по-плътно барикадира, с помощта на Япония, пролуката, която Русия с толкова усилия беше пробила към Тихия океан, считан от англосаксонците за част от тяхната Океанска Империя..

Веднага след края на руската тихоокеанска трагедия, Великобритания, с ловкостта на опитен фокусник, надяна маската на руски приятел и доведе Русия от Портсмут в Алхесирас, за да започне да изтласква, с помощта на Москва, Германия от Атлантическия океан, постепенно отхвърляйки я на изток, т.е. към зоната на руските интереси. Първите стъпки, които Русия направи по този нов път и с новия си британски приятел, доведоха до следното: изтласкана от мароканските пристанища Танжер и Агадир, Германия постави под контрол естествения излаз на Кавказкия път към Средиземно море – Александрета. Лишена от възможността да проникне в Мароко (т.е. в една зона, далеч от руските интереси), Германия рязко активизира дейността си в Азиатска Турция.

Бъдещата общоевропейска война и вероятните последици от нея

Проваляйки се в опитите си да се закрепи в Югозападна Африка, тя усили проникването си в Персия, включително и по Каспийското крайбрежие. На този фон не е трудно да си представим, че когато, в резултат от систематичните ходове на британската стратегия, Германия окончателно бъде притисната до стената, тя няма какво да направи, освен, заедно със съюзниците си, да предприеме отчаян опит да пробие със сила наложената и изолация. Имайки предвид обаче качествата на руската армия и натрупания от нея боен опит, едва ли можем да се съмняваме, че след като пролее реки от чужда и собствена кръв, Русия, в крайна сметка ще удържи също толкова решителна победа по суша, колкото и Великобритания – по море. Но, не бива да забравяме, че също както в стратегията една блестяща тактическа победа, ако е удържана не навреме и не на място, може понякога да обърка цялата ситуация и да доведе до провал на кампанията, така и в сферата на Висшата Стратегия, дори и най-победоносната, но несвоевременна и ненужна (предвид конкретните обстоятелства) война може да постави държавата в изключително неизгодно положение в по-нататъшната борба за оцеляване, която никога не спира. Именно към този тип войни можем да отнесем и онази, която днес толкова усърдно ни натрапват британците – т.е. бъдещата, водена съвместно с тях, война с Германия. За да се убедим в това, нека анализираме основната цел на британската стратегия. А тя е унищожаването на търговския и военния флот на Германия, отнемането на нейните, макар и бедни, но играещи ролята на своеобразни предни постове, колонии и нанасянето на такъв удар по суша срещу нея, след който тя да бъде толкова смазана морално и материално, че да не може да възобнови морските си проекти достатъчно продължително време. С други думи, основната цел на Великобритания е да отблъсне германското настъпление срещу Океанската Империя в Атлантическия океан, по същия начин, по който беше спряно и руското в Тихия океан. И едва когато тази цел бъде постигната, т.е. когато единствената достатъчно силна в момента западноевропейска държава (която в момента е приковала значителна част от британската енергия) бъде разгромена и върната на сушата, ще могат да се оценят и истинските резултати от бъдещата общоевропейска война. А те ще бъдат следните:

- При прекрояването на европейските граници, за сметка на победените, Франция ще получи Елзас и Лотарингия, т.е. ще възстанови своите „естествени граници”. В същото време, Белгия, Холандия и Дания, от една страна, и Италия, Сърбия и Черна гора – от друга, ще бъдат усилени териториално по такъв начин, че Германия и Австрия да се окажат, ако не отрязани, то със значително ограничен достъп до Северно (за Германия) и Адриатическо (за Австрия) море. С други думи, цялата разположена на запад от Германия и Австрия Европа ще бъде разширена на изток и, най-вероятно, сплотена чрез система от съюзи, ръководени от Франция и Италия.

-  Загубвайки, заедно с възможността да станат морски сили, огромни източници на приходи и лишени от възможността да съществуват само със средствата, които им осигуряват техните собствени територии, германците и австрийците ще бъдат принудени да концентрират всичките си усилия за организиране на настъпление срещу недостатъчно подготвения за подобна борба за оцеляване руски народ.

- Тъй като, след разгрома на Германия, Русия ще остане единствената силна държава на целия европейски континент и съобразно кристално ясното тълкуване, което лорд Кързън дава на един от основните и постоянни принципи на Висшата Британска Стратегия, британските стратези ще започнат да прилагат срещу Русия същата схема на „баланса на силите”, която успешно използваха, в други исторически периоди, против Испания, Франция и Германия. Простичко казано, ще пристъпят към формирането на антируски коалиции с цел постепенното изтласкване на Русия не само от Балтийско и Черно море, но и от Кавказ, както впрочем и от Китай. Именно тази титанична борба между Русия и англосаксонската общност, която неминуемо ще започне след разгрома на Германия в назряващата европейска война, ще определи и съдържанието на целия ХХ век, в пълно съответствие с прогнозите на редица известни учени и мислители за постепенното изместване на „центъра на борбата” между Океанската Империя и Континента. Този център, който първоначално се намира на брега на Атлантическия океан, в Мадрид, с упадъка на Испания, се измества в Париж. След поражението на Франция, той се измести в Берлин, а оттам, според повечето британски стратези, ще се прехвърли в Москва. От само себе си е ясно, че това отстъпление на континенталните народи от запад на изток не се дължи на някакви тайнствени сили на съдбата. Талантливите британци дължат непрекъснатите си успехи над жителите на континента не на божествената подкрепа, а на самите себе си, т.е. на големите си и точни знания, ясната постановка на целите и настойчивата им планомерна реализация. Превъзхождайки в това отношение континенталните народи, те се отнасят към тях по същия начин, по който умелите и опитни майстори се държат със своите чираци. Това неравенство на силите и произтичащите от него резултати беше демонстрирано на всички, провели се през последните години, дипломатически конференции, да не говорим, че ежедневно ни се внушава от британските, а и от нашите, т.е. от руските вестници.

Ако обаче, непосредствено след като нашият флот беше потопен в Жълто море от японците, не бяхме се доверили толкова лековерно на продиктуваните от добре познатите ни „тактически съображения” статии в британските вестници, а се бяхме вслушали по-внимателно в онова, което говорят в Камарата на лордовете такива талантливи британски стратези, като лорд Робъртс например, както и ако се бяхме замислили върху това, колко бързо нарастват, в центъра на Европа, огромните човешки маси, всекидневно нуждаещи се от средства за съществуване, и в каква посока би следвало да бъде насочен техният натиск, тогава би ни станало ясно, че:

- трескаво изграждащата бойни кораби (и стимулираща съюзниците си да правят същото) Германия застрашава в много по-голяма степен Океанската Империя, отколкото Континенталната;

- избухването на общоевропейска война с цел да бъде отразено германското нашествие и след това то да бъде насочено срещу Русия е изгодно на британците, а не на руснаците;

- Великобритания не може да води тази война нито сама, нито в съюз с Франция и Испания, както поради големия риск, така и защото не иска да остави Русия със свободни ръце и неангажирана във войната армия, докато тя самата воюва, защото при подобно развитие целият контрол върху събитията ще се прехвърли от Лондон към Москва;

- правилно оценявайки психологическото състояние на руската нация, формирало се в резултат от неуспехите и вътрешните проблеми и умело използвайки близките отношения между Русия и Франция, Великобритания, веднага след Руско-японската война в Далечния изток, успя да въвлече Москва в едно сътрудничество, което е полезно само за британците;

- предвид подготовката на общоевропейска война, Русия в никакъв случай не бива да рискува да влезе в съюз с народи, чиито умения в битката за оцеляване са много по-големи от нашите собствени, а следва да разчита само на себе си. Русия е голяма и могъща. Нейните материални и духовни ресурси нямат равни на планетата и ако бъдат организирани в съответствие с потенциала им, ако задачите на нейната стратегия бъдат формулирани ясно и точно, а армията и флотът са в пълна готовност във всеки момент да защитят правилно разбраните интереси на страната, тя няма да има причини да се опасява от съседите си, защото най-силният измежду тях – Германия, отлично разбира, че ако бъдещето и зависи от нейния флот, съществуването на последния зависи от руската армия.

Необходимо е обаче Русия да ускори максимално подготовката си, тъй като, ако се вгледаме внимателно, няма как да не видим вече очертаващият се нов период от човешката История.

1913

 

* Авторът (1867-1933) е  царски генерал и един от „бащите-основатели” на руската геополитика. Участник в Англо-бурската и в Първата световна война. По време на Гражданската война в Русия  е сред командирите на Северната белогвардейска армия. Умира в емиграция в Естония. Статията е писана през 1913, т.е. в навечерието на Първата световна война и, до голяма степен, прогнозира хода на последвалите събития.

{rt}

Махарджа Кришна Расготра е индийски дипломат от кариерата. По различно време е бил посланик на страната си в Непал, Кения, Испания, Франция и Великобритания, както и представител на Индия в ЮНЕСКО. През 1982-1985 е секретар на индийското Министерство на външните работи (с ранг на първи заместник министър). По-късно ръководи Института за азиатско-тихоокеански изследвания. В момента е президент на Центъра за международни отношения Observer Research Foundation. М.К. Расготра е автор на няколко книги, по-известни от които са: „Генезисът на регионалните конфликти – Кашмир, Афганистан, Камбоджа, Западна Азия и Чечения” (1995), „Отношенията на Индия с Русия и Китай” (1997) и „Новата динамика на силите в Азия” (съставител и редактор, 2007).

Носител е на наградата „Падма Бушан”.

 

- Г-н Расготра, споделяте ли тезата на някои европейски политици, че Съединените щати са основния виновник за световната финансова криза, а останалите държави са по-скоро нейни жертви?

- Причината за глобалната финансова криза е в това, че банките си позволяваха да отпускат кредити, надвишаващи собствените им възможности. И тъй като Съединените щати са водещата икономически и финансово държава, всичко, което се случи там, имаше определени последици за целия свят. Затова именно САЩ носят основната част от отговорността, както за самата криза, така и за ликвидирането на последиците от нея. Впрочем, те вече започнаха да реализират определени мерки и мисля, че до края на 2009 ситуацията ще се промени към по-добро.

- Доколко глобалната финансова криза се усеща и в Индия?

- В Индия тя няма чак толкова сериозен характер. Пострадаха някои чуждестранни банки, но индийската финансова система е достатъчно стабилна. Ние не усещаме кризата толкова болезнено, като някои други държави. Наистина, на борсата имаше сериозни колебания и спад в курса на акциите, но мисля, че до края на годината всичко ще се стабилизира.

- Съгласни ли сте с твърдението, че САЩ са претърпели неуспех в опитите си за формиране на устойчив световен ред, след края на студената война?

- Светът, възникнал след края на студената война, има доста сложна характеристика. Сега той преживява своеобразен преходен период. Днес нито една страна не е в състояние сама да формира устойчив световен ред. На планетата се надигат две нови могъщи държави: Китай и Индия. Русия се възражда като световна сила. А да не забравяме за Бразилия и ЮАР. Новият световен ред може да се формира само в резултат от консултациите между тези пет или шест водещи държави. Вероятно, Европейският съюз все още не може да се квалифицира като самостоятелен и единен силов полюс, но и той включва няколко могъщи държави. Някоя от водещите световни сили трябва да поеме инициативата за провеждане на подобни консултации – може би това ще бъдат САЩ, може би Русия, а може би Русия, Китай и Индия ще действат заедно.

- Престана ли да съществува еднополюсният свят?

- Струва ми се, че вече не може да се говори за еднополюсна структура на света. Светът е многополюсен и мисля, че в бъдеще най-голямо значение ще имат не формалните съюзи, а реалното партньорство. Разбира се, САЩ ще продължат да играят водеща роля, но същото можем да кажем и за Русия, Китай, Япония, Европа и Индия. Тези държави са основните колони, върху които ще се крепи новото устройство на света. Вече нито една страна няма да може да натрапва собствените си ценности на останалите  Водещите световни държави ще трябва да изградят такъв свят, в който основният движещ мотив да бъде сътрудничеството, а не конфронтацията.

- Кои от сега съществуващите международни институции могат да станат основа на системата за сигурност през ХХІ век и каква роля в нея ще играе, според Вас, Индия?

- ООН и останалите международни организации се нуждаят от реформи. Необходима е сериозно структурна и процедурна трансформация на дейността им. Петте или шестте големи държави, които споменах по-горе, трябва заедно да решат, както точно ще се реформира ООН. Без съмнение, Съветът за сигурност на Световната организация следва да остане основа на системата за сигурност, но съставът му трябва да бъде разширен. Не само за сметка на Индия, но и на други страни, например на Бразилия. Освен това, сред постоянните членки на Съвета за сигурност няма нито една африканска държава, затова е необходимо една или две от тях да получат статут на постоянни членки.

- Стреми ли се Индия да стане член на Г-8?

- Не бих могъл да кажа нищо определено за стремежа на Индия да влезе в „Голямата осмица”. Бихме станали част от тази организация, но не възнамеряваме да се борим за това със зъби и нокти. Светът обаче ще трябва да признае съществуването на една нова Индия – страна, демонстрираща невероятен икономически подем. Тоест, ще трябва да се признае нейното ново място в света.

- Смята се ,че Централна и Южна Азия са сред проблемните региони на планетата, по отношение на сигурността. Как виждате решаването на проблемите тук?

- Ако става дума за проблемите между Индия и Пакистан, те успешно се решават на двустранно основа. Налице е обмен на делегации на най-високо равнище и съм сигурен, че съществуващите в отношенията между двете страни проблеми могат да се решат въз основа на принципите на мира и добросъседството.

Всъщност, истинския проблем на региона е този за сигурността в Афганистан, който се отразява и върху сигурността на Пакистан. А, ако той не бъде решен, т.е. ако не бъде сложен край на насилието в Афганистан, то може да се прехвърли и в други държави от региона – в Централна Азия, в Южна Азия, в Персийския залив и т.н. Сегащната ситуация обаче представлява най-голяма и непосредствено опасност именно за Пакистан. Победата срещу Движението Талибан е насъщна необходимост, която няма алтернатива. Не мисля обаче, че НАТО е в състояние да се справи с този проблем сама. Затова към процеса на консултации за решаването на афганистанския въпрос следва да бъдат привлечени и други държави – и на първо място, съседите на Афганистан. В самия Пакистан нивото на насилие и без това е доста високо. Затова трябва да се окаже всестранна подкрепа на демократично избраното пакистанско правителство и с всички възможни средства да се предотврати дестабилизацията на Афганистан, която ще дестабилизира и ситуацията в Пакистан, и тази в региона, като цяло.

- Според някои анализатори, през последните години Индия е влошила отношенията си с Русия, за сметка на тези със САЩ. Така ли е наистина?

- Не мисля, че има някаква промяна в индийската политика спрямо Русия. Отношенията ни имат дълбоки политически корени и съхраняването им е сред постоянните приоритети във външната политика на Индия. Що се отнася до САЩ, с тях ние не поддържахме сериозни отношение в продължение на последните 50-60 години, т.е. след обявяването на независимостта. Сега се опитваме да компенсираме това. Би било погрешно обаче, да смятаме, че развитието на отношенията ни със САЩ става за сметка на тези с Русия. Така например, ако наскоро САЩ и Индия не бяха подписали договора за сътрудничество в ядрената сфера, нямаше да възникнат възможности за такова сътрудничество и между Делхи и Москва.

- Поражда ли стратегическият съюз между Китай и Пакистан някакви притеснения у Индия?

- Всъщност, ние не сме убедени, че този съюз е чак толкова стабилен. Целта на Китай е очевидна и тя е да насъсква Пакистан срещу Индия. Какво обаче можем да направим против това? Китай преследва собствените си интереси. Но дори и това не пречи на Индия да развива и подобрява икономическите и търговските си отношения с Китай. Надявам се, и китайците да осъзнават, че развитието на отношенията им с Индия е в техен интерес.

- Как оценявате ролята на Шанхайската организация са сътрудничество (ШОС) и участието на Индия в нея, като наблюдател?

- Не мисля, че в качеството си на наблюдател Индия може да влияе по някакъв начин на формулирането на политиката на ШОС. В момента ние просто стоим и слушаме, какво говорят другите. Освен това, не смятам, че ШОС играе някакво роля в системата за сигурност на региона, нито пък че тази организация се противостои на НАТО. Това е блок, чиято задача е развитието на мирното сътрудничество, най-вече в региона на Централна Азия, което е от жизненоважно значение, особено за Русия. В това е и нейната позитивна роля. В същото време, не бих анализирал протичащите там процес с терминологията на „Голямата игра”, която, както е известно, се води между Руската и Британската империи през ХІХ век.

- Смятата ли, че при новият американски президент Барак Обама външната политика на САЩ ще претърпи сериозни промени?

- Промени, разбира се, ще има. Впрочем, те вече се наблюдават. Струва ми се, че по различен начин ще бъдат поставени акцентите в изграждането на отношенията между САЩ и Китай, или пък между САЩ и Русия. В същото време, не мисля, че Обама незабавно ще изпълни обещанието си за изтегляне на американските войски от Ирак. Сигурно е обаче, че той ще се придържа към по-твърда линия по отношение на Афганистан и Пакистан. Да не забравяме, че още като кандидат-президент, той лансира идеята, че ако пакистанските власти не прекратят проникването на терористите през границите на страната, САЩ могат да бомбардират нейната територия и дори да изпратят войски там.

Вярвате ли, че това би могло да се случи?

- Разбира се, в една предизборна кампания могат да се правят всякакви декларации, за да се спечелят повече избиратели. Но когато вече си на толкова отговорен пост, когато става дума за реална политика, тогава действията могат значително да се различават от обещанията. Затова нека се надяваме на по-добро и да видим, какво ще се случи.

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн