07
Съб, Дек
5 New Articles

Както е известно, според сегашната конституция на Република Сърбия в тази държава влизат две автономни области – Косово и Метохия и Войводина. На 17 февруари 2008, косовските албанци едностранно обявиха независимостта на Косово, която незабавно беше призната от САЩ, както и от водещите държави от ЕС – Великобритания, Германия и Франция. Създаването на независимо Косово накара редица многонационални държави (или такива с федерално устройство) да се замислят върху бъдещите предизвикателства за своята сигурност. Опасенията им се задълбочават от факта, че този акт беше приветстван от трима измежду общо петимата постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, включително от единствената в света свръхдържава.

В самата Сърбия, мнозина се питат, дали с отделянето на Косово процесът на разчленяване на сръбското държавно пространство окончателно е приключил, или ще продължи. Защото само няколко седмици след провъзгласяването на “косовската независимост” в сръбските медии се появиха спекулации и за бъдещето на северната автономна област Войводина.

Местните играчи

На пръв поглед, статутът и политическата съдба на Войводина в състава на Сърбия не би трябвало да пораждат съмнение. От двата и половина милиона души, които живеят в областта, сърбите са мнозинство (65%). Следващи по численост са унгарците (15%), а нито една от останалите етнически групи не надминава 3% от цялото население на Войводина.

Нещата обаче не са чак толкова прости. Сред сърбите от Войводина не са малко онези, които по време на продължителното управление на Тито (а може би още преди това, имайки предвид факта, че областта дълго време е част от Австрийската империя) почти напълно са изгубили усещането за сръбските си етнически корени и предпочитат да се наричат “войводжяни”. Техен основен политически представител е прозападно ориентираната Лига на социалдемократите на Войводина (ЛСВ). Формално, тя се бори за разширяване автономията на областта, но основната и цел е федерализацията на Сърбия и превръщането на Войводина в своеобразна “държава в държавата”.

Впрочем, водещата управляваща партия в Белград – Демократическата партия (ДС) също разполага със силни позиции в автономната област, интересно е обаче, че на парламентарните избори през май 2008,тя спечели във Войводина, залагайки на лозунги и използвайки терминология, сходни с тези на спомената по-горе ЛСВ.

В момента Демократическата партия, на практика, контролира цялата власт във Войводина и именно с гласовете на нейните депутати, само осем месеца след обявяване независимостта на Косово, беше приет новият Статут на областта, редица членове на който влизат в противоречие със сръбската Конституция, предоставяйки на Войводина някои пълномощия, принадлежащи на централната власт в Белград.

Приемането на новия областен Статут породи крайно негативна реакция в самата Сърбия, провокирайки дори намесата на Сръбската православна църква, която изпрати писмо до председателя на Скупщината, министър-председателя и президента, в което Статутът се подлага на остра критика, като се посочва, че той представлява опит за създаване на “държава в държавата”. В писмото на Архиерейския Синод се изброяват правата, които Статутът предоставя на Войводина, в разрез с действащата сръбска Конституция:

- право да сключва международни договори в сферите на своята компетенция (ius

contrahendi);

- право да създава свои представителства в чужбина, особено в Брюксел (ius representationis);

- присвоеното от парламента на Войводина право да приема закони (1).

Тук е мястото да отбележа, че все още има възможност Статутът да бъде коригиран и съобразен с републиканската Конституция, докато не е включен в дневния ред за гласуване на Сръбския парламент. Към това, в частност, призовават значителна част от сръбската общественост, известни юристи, Сръбската православна църква, както и опозиционните партии.

Третият вътрешен елемент на дестабилизацията на политическата ситуация в северната сръбска област са политическите партии на местното унгарско малцинство и техните лидери. В официалните си изказвания унгарските политици от Войводина декларират лоялността си към сръбската държава и обявяват за своя цел създаването на силна, демократична и проевропейска Сърбия. Практическите им действия обаче, не винаги съвпадат с думите.

Така, непосредствено след като косовските албанци се обявиха за независими, унгарските лидери настойчиво поставиха въпроса за правата на сънародниците си от Войводина, включително за тяхната “персонална” и териториална автономия, макар че тази етническа група в Сърбия разполага с всички възможни права на едно национално малцинство.

Още в началото на март 2008 (т.е. само няколко седмици след провъзгласяването на независимо Косово), водачът на Демократичната общност на унгарците във Войводина (ДЗВМ) Шандор Пал обяви, че е настъпил “най-подходящият момент да повдигнем темата за автономиите в региона, тъй като, както показа косовският случай, правото на самоопределение вече се поставя над принципите на държавния суверенитет” (2).

Междувременно, Пал потвърди участието си в заседанието на т.нар. Съвет за автономиите в Карпатския регион. Поканата за него му беше изпратена от легендарния борец срещу режима на Чаушеску (а днес депутат в Европейския парламент) – трансилванският пастор Ласло Тьокеш, който възторжено приветства независимостта на Косово (3), подчертавайки, че тя е “добър модел за румънската провинция Трансилвания” (4), където, както е известно, има значително унгарско малцинство. На фона на подобни твърдения, става по-разбираема позицията на такива страни-членки на ЕС и НАТО, като Румъния и Словакия, които въпреки силния натиск от страна на САЩ и някои западноевропейски държави, упорито отказват да признаят независимостта на Косово (също както Испания, Гърция и Кипър). Ясно е, че предвид нарастващите претенции на унгарските малцинства в Румъния и Словакия, евентуалното признаване на Косово само би задълбочило проблемите на тези страни, поставяйки под въпрос териториалната цялост и суверенитета им.

Както е известно, след провъзгласяването на независимо Косово, местното сръбско малцинство се оказа в тежка ситуация. Тъй като не разполага с военна сила да си върне областта, Белград се опитва да постигне от ООН поне някаква форма на самоуправление за косовските сърби, която да гарантира оцеляването им на заеманите от тях територии. От това обаче се възползва един от водачите на унгарците от Войводина – Ищван Пастор, който поиска правото на самоуправление за косовските сърби (ако бъде постигнато, разбира се) да се разпростре и върху националните малцинства в самата Сърбия, включително и унгарското малцинство (5).

Макар че трудно може да се прави паралел между положението на сръбското малцинство в Косово и това на унгарското във Войводина идеята, лансирана от Пастор, помогна на партията му да стане част от управляващото мнозинство в парламентите на Сърбия и на автономната област (заедно с Демократическата партия и вече споменатата ЛСВ), след изборите, през 2008

Външните играчи

Трудно е да дефинираме достатъчно ясно, какви точно цели си поставя външната политика на Унгария по отношение на Войводина. Безспорно е обаче желанието на Будапеща унгарците, живеещи в съседните държави, да разполагат с по-самостоятелен статут. И тъй като Румъния и Словакия вече се вписаха успешно в евроатлантическия блок, изглежда много по-вероятно, че претенциите на унгарското малцинство за по-широка автономия биха могли да се реализират не там, а във все още изолираната и до голяма степен «смачкана» Сърбия. Вероятно това беше и една от причините Унгария да признае независимостта на Косово. Оптималният вариант за Будапеща би бил постепенното превръщане на Сърбия в децентрализирана държава, в която Войводина да се ползва със статута на «федерален субект» (с много щироки пълномощия), в чиито рамки унгарците да получат някаква форма на самоуправление. При подобно развитие, сръбските граници формално няма да се променят, но, поне що се отнася до Войводина, сръбската нация би престанала да се чувства пълноправен стопанин на собствения си дом.

Междувременно, енергийното споразумение между Сърбия и Руската Федерация, против което се обявиха немалка част от сръбските политически сили (както и почти всички, призоваващи за по-широка автономия на Войводина формации), придава на въпроса за бъдещето на сръбската автономна област още по-сериозни геополитически измерения.

Фактът че руският гигант “Газпромнефт” стана собственик на контролния пакет акции на компанията “Петролна индустрия на Сърбия” (НИС), както и споразумението за изграждането на газопровода “Южен поток”, се оценяват от повечето анализатори като изключително успешен стратегически ход на Русия на Балканите.

Нещата обаче опират до това, че значителен интерес към сръбския енергиен сектор (и икономиката на страната, като цяло) проявяват и съседите на Сърбия. Така, в белградските медии отдавна се коментираше интересът на унгарската петролно-газова компания MOL не само към НИС, но и към “целия петролен и газов сектор на Сърбия” (6). За MOL би било крайно нежелателно руснаците да изградят на територията на Войводина система от подземни хранилища за природен газ, защото ако Сърбия разполага с подобни газохранилища тя ще престане да зависи от добрата воля на Унгария да подава (или да не подава) газ през зимния период, когато потреблението му е най-голямо (7).

Мнозина смятат, че унгарската MOL е била силно заинтересована именно тя да придобие контролния пакет акции на НИС. Както е известно, унгарският капитал вече реализира няколко важни проекта в Сърбия. Така, унгарската ОТП купи три сръбски банки и създаде близо 400 съвместни банкови клона, повечето от които са в Белград или на територията на Войводина. Това обаче не смекчава горчивината от загубата на най-апетитното “парче” от сръбския енергиен сектор, оказало се в ръцете на руснаците, а не на унгарците.

Закупуването на НИС от “Газпромнефт” няма само чисто икономически измерения. Основните предприятия и инфраструктурата на сръбската енергийна компания са разположени именно на територията на Войводина (два нефтопреработвателни комбината, един газопреработващ завод, няколко вече намиращи се в експлоатация петролни находища, плюс още над 500 бензиностанции). Затова всяка промяна в статута на областта (да не говорим за превръщането и в полунезависимо образувание) представлява опасност едновременно и за единството на Сърбия, и за дейността на “Газпромнефт”, чиято собственост върху предприятията на НИС, при подобно развитие, може да бъде поставена под въпрос. Впрочем, една почти независима власт във Войводина би могла (поставяйки например нови и неприемливи условия) да застраши и реализацията на такъв мащабен проект, като “Южен поток”.

Така, играта за това Войводина да се сдобие с нов статут в рамките на Сърбия придобива много по-мащабни измерения. Основните играчи са няколко. От една страна е налице очевидният интерес на САЩ да поставят под контрол (измествайки Русия) доставките на енергоносители за Европа, включително и лобирайки за реализацията на проекта за газопровода “Набуко”. От друга страна, е ясен и интересът на Унгария, която, в случай че унгарската MOL беше купила НИС, щеше да постави Сърбия в зависимо положение, в сферата на енергетиката. Освен това, да не забравяме, че колкото по-самостоятелна (независима) от Белград е Войводина, толкова по-самостоятелно (независимо), както от Белград, така и от областните власти, ще бъде местното унгарско малцинство.

Що се отнася до интересите на Сърбия и Русия, в този конкретен случай те са доста близки. Просто защото само стабилната и интегрирана сръбска държава може да гарантира безпроблемния транзит на руския газ за Западна Европа. В същото време е ясно, че сделката между “Газпромнефт” и сръбското правителство за придобиването на НИС е само епизод от една битка чиито окончателен изход ще се реши едва през следващите години, а може би и десетилетия.

 

Бележки:

1. Вестник Печат, 2009, № 50, стр. 11.

2. Вестник Дневник, 7 март 2008, стр. 4.

3. Ibid., стр. 4.

4. http://www.vesti.rs./exit/Kosovo-kao-model.html

5. Вестник Дневник, 7 март 2008, стр. 4.

6. Елица Путникович. Откъде ще минат руснаците,

http://www.balkanmagazin.net/kolumna/biznis_i_

tehnologija/koji_ce_pravac_odabrati_rusi.xhtml.

7 Ibid.

 

* Авторът е доктор по политология от сръбската автономна област Войводина

{rt}