07
Съб, Дек
5 New Articles

Днес САЩ са свръхсила, търсеща подходяща стратегия. След края на студената война, нито една нова „голяма стратегия” не получи подкрепата и на двете основни политически партии, с каквато разполагаше американската стратегия на „сдържането” в периода от управлението на президента Труман до това на Рейгън. Ентусиазираните апологети на глобализацията твърдят, че международната търговия може да се окаже панацея за конфликтите, поне за тези между развитите държави (1). На свой ред, неоконсервативната визия за едноличната глобална хегемония на САЩ страда от един много сериозен недосататък – липсата на достатъчно военна сила и средства за реализацията на нейните амбициозни цели (2). Днес, след вече очертаващият се край на войната в Ирак, хегемонистичната стратегия окончателно е загубила обществената си подкрепа (3). Повечето критици на тази стратегия обаче, не предлагат някаква сериозна алтернатива, която да гарантира националната сигурност на Америка (4).

Идейният вакуум, който съществува на най-високо ниво в държавното управление на САЩ, би следвало да поражда особено голяма загриженост у американските въоръжени сили. Ако, както беше казал Клаузевиц, войната е продължение на политиката с други средства, целите и структурата на американската армия не могат да се дискутират и планират, освен в контекста на по-мащабната визия за глобалните цели на САЩ. В това отношение, тезата, че след 11 септември 2001, Съединените щати са ангажирани в т.нар. „дълга война” или в „глобалната война с тероризма” не се оказва особено полезна, защото минимизирането на заплахата от Ал Кайда и другите джихадистки организации е работа най-вече на разузнавателните служби, полицията и силите за бързо реагиране, а ролята на армията, макар и да е важна, е по-скоро поддържаща.

Новата голяма стратегия на САЩ трябва да е съвместима с фундаменталните ценности на американската нация и да гарантира постигането на основните цели на Америка в световния ред, който ще се наложи през следващите десетилетия. Нито стратегията за американска хегемония, нито двете споменати по-горе алтернативи: неоизолационизмът и „офшорният баланс”, отговарят на тези изисквания. САЩ следва да се подготвят за новия многополюсен свят, в който вече няма да са самотен хегемон, а по-скоро една от няколкото големи сили, пък макар и най-могъщата, поне през следващите десетилетия. Америка трябва да е готова, в интерес на собствената си сигурност, да сътрудничи с другите големи сили или като член на своеобразен „концерт” на великите държави, или като участник в алианс срещу един или повече могъщи агресори. И тъй като и в двата случая от САЩ ще се изисква да притежават горе долу един и същи военен потенциал, този подход би могъл да се формулира като „стратегия на концерт и баланс на силите за многополюсния свят”.

Стратегията на САЩ: Светът да стане безопасен за демокрацията

След Втората световна война, влиянието на континенталните европейски концепции за силовата политика, подкрепяни в Америка от емигрантите „реалисти” като Никълъс Спикмън, Ханс Моргентау и Хенри Кисинджър, водят до пренебрегване на уникалната американска традиция на „голямата стратегия”, според която основната цел на външната политика на САЩ е формирането на благоприятна среда за съхраняването им като гражданска, либерална, търговска и демократична рапублика. Превръщането на света в „безопасен за демокрацията”, ако използваме думите на Удроу Уилсън, не е утопична илюзия, както често твърдят повлияните от европейските концепции „реалисти”, а съвсем практичен опит да се съхрани онази геополитическа среда, в която крехките институции на демократичните републики с пазарна икономика, да могат да оцелеят (5).

Въпреки че терминът „гарнизонна държава” е използван за първи път от американския социолог Харълд Ласуел, страхът, че външните заплахи ще принудят САЩ да се трансформират в милитаризиран режим, преследва американските държавници още от създаването на републиката. Появата на враждебно настроена държава-хегемон, контролираща Европа, Азия, или пък и двете, би могла да принуди американците да превърнат своята демократична република в „Крепостта Америка”, в която гражданите, макар и неохотно, да склонят да приемат ограничаване на гражданските си права, икономическата свобода и законодателния и съдебен контрол, срещу гарантиране на по-голяма сигурност, както за страната, така и за себе си. Появата на подобна „Крепост Америка” може да бъде резултат и от продължително американско участие в изтощителни и кървави конфликти между големите сили, от типа на двете световни войни и студената война.

За да избегнат необходимостта от милитаризирането си, в резултат от често ангажиране във войните между големите сили, през ХІХ век САЩ се ориентират към политика на „неучастие”, формирайки собствена сфера на влияние в Северна Америка и оставайки встрани от европейските конфликти. През ХХ век обаче, перспективата за германска или съветска хегемония в Евразия стопяват нежеланието на американците да се месят в делата на Стария свят. Уолтър Липмън, който работи в администрацията на Удроу Уилсън, пише, че ако Германия спечели Първата световна война „защитата на Западното полукълбо ще изисква много повече средства и въоръжение, отколкото необходимите в зоната на Тихия океан, в резултат от което Америка ще се окаже в перманентно извънредно положение и бойна готовност. Тоест, съществуваше съвсем конкретно опасение, че евентуална германска победа, през 1917, би направила света много по-опасен за американските демокрации, от Канада до Аржентина” (6). Впрочем, самият президент Уилсън споделя със своя съветник полковник Едуард Хаус, че „ако Германия победи, това ще промени хода на цивилизацията и ще превърне Съединените щати в милитаризирана държава” (7). В годините между началото на Втората световна война, през 1939, и нападението над Пърл Харбър, през 1941, американските „интернационалисти” също посочват, че в един свят, доминиран от оста между Германия, Италия и Япония, САЩ ще бъдат принудени да се превърнат в „гарнизонна държава”. Така, в статията си „Не можете да правите бизнес с Хитлер”, от 1941, американският дипломат Дъглас Милър, който дълги години е работил в Германия, пише: „трябва да се превърнем в нация от „минитмъни” (по името на членовете на мобилните отряди, сражавали се с британците по време на Американската революция – б.р.), готови да грабнат оръжието при първия признак за агресия” (8). Същият аргумент се съдържа и в прословутия Доклад № 68 на Националния съвет за сигурност на САЩ от 1950, поставил основите на възприетата от администрацията на Хари Труман политика на сдържане на Съветския съюз: „Тъй като СССР мобилизира военните ресурси на Евразия, увеличава относителната си военна мощ и представлява все по-голяма заплаха за нашата сигурност, някои американци биха могли да се изкушат от съветските условия за постигането на „мир”, докато други ще се опитат да защитят САЩ, като предложат значителна част от наличните ни ресурси да отидат за националната отбрана. В подобна ситуация, националният морал може да бъде ерозиран, а жизнеността и интегритета на нашата система - поставени под въпрос” (9). В прощалното си обръщение към американския народ от 17 януари 1961, президентът Айзенхауер, въпреки че хвърля върху Съветския съюз вината за милитаризирането на Съединените щати, изказва опасенията си за дълготрайните последици от тази милитаризация за американското общество: „Комбинацията между наличието на голям военен елит и мощна оръжейна индустрия е нещо ново за Америка... Наясно сме за императивната необходимост от подобно развитие, но трябва да осъзнаем и сериозните последици от него. Защото в този процес са ангажирани нашите технологични възможности, ресурсите ни и, в крайна сметка, целия ни живот, т.е. той засяга структурата на нашето общество” (10).

Целта на американските държавници, включително на Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, не е просто да попречат на претенциите на някоя враждебна сила или алианс за хегемония, а да заменят системата от противостоящи си велики сили с „концерт на силите”, или ако използваме израза на самия Уилсън, с „общност на силите” (11). Идеята довела до създаването на Лигата на нациите, след Първата световна война, и на ООН – след Втората е, че малкото на брой велики сили биха могли съвместно да управляват света, вместо да се сражават помежду си за да го разпокъсат. Ако една или повече велики сили започне агресивна кампания, подобно на Германия в двете световни войни и Съветския съюз, след 1945, тогава вместо от „концерт на силите” ще възникне необходимост от формиране на балансиращ силов алианс, насочен против държавите-агресори. Тоест, в един многополюсен свят, системата може да варира от „концерт на силите” към силов баланс и обратното.

След като държавата-агресор бъде разгромена, тя трябва да бъде „оздравена” и окуражена да приеме да играе в бъдеще конструктивна роля, като член на „концерта на големите сили”. Но дори и ако такъв „концерт” не бъде формиран в глобален мащаб, САЩ могат да участват в „регионални концерти ни силите” в райони, където присъстват няколко големи сили, като например в Източна Азия или Европа.

Тоест, стратегиите на „концерт на силите” и на „баланс на силите” са взаимно допълващи се, а не взаимно изключващи се. Америка има интерес от един мирен свят, в който всички големи сили си сътрудничат в рамките на единен „концерт”, но САЩ следва да са готови и за възможността една или повече големи сили да възприемат агресивно и откровено враждебно към тях поведение. И тъкмо поради това има смисъл да говорим за единна стратегия на „концерта” и баланса на силите.

От казаното дотук следва, че новата голяма стратегия на Америка засяга, на първо място и най-вече, отношенията между САЩ и другите големи сили. Това уточнение е важно, защото потенциалната цена на конфликта между големите сили тотално засенчва тази на всички други, включително тероризма, осъществяван от недържавни групировки, отделни индивиди или пък от по-малки сили. Без да твърдим, че конфликтите между големите сили завинаги са останали в миналото, основният акцент в новата американска „голяма стратегия” следва да бъде поставен върху сътрудничеството (и, само когато е неизбежно, върху конфликта) с другите големи сили, в многополюсната система от държави.

Хегемонистичната стратегия

Стратегията на концерта/баланса на силите контрастира с хегемонистичната стратегия, която обикновено се асоциира с неоконсервативните теоретици, и която беше възприета като официална политика от предишната администрация на Джордж Буш-младши. И стратегията на концерта/баланса на силите, и хегемонистичната стратегия целят създаването на такъв световен ред, в който американските ценности и институции да могат да процъфтяват. Но се стремят да постигнат тази обща цел с помощта на радикално различаващи се средства. Така, според привържениците на хегемонистичната стратегия, най-добрият начин да се гарантира глобална сигурност за американската демокрация е САЩ да не позволят тяхната мощ да бъде поставена под въпрос, в който и да било ключов регион на планетата. Тоест, за Америка не е достатъчно да първа между равни, тя трябва да е по-могъща от всички останали големи сили, взети заедно.

Наред с онези мисии, които се подкрепят от всички американски стратегии, включително защитата на територията на страната, „сдържането” и глобалната проекция на американската мощ, хегемонистичната стратегия, изисква от САЩ да осъществяват и три уникални мисии: „разубеждаване, подсигуряване и принудително неразпространение”. Ако използваме терминологията на проекта за „Ръководството за планиране на отбраната” на Пентагона, от 1992, САЩ следва да възприемат стратегия за разубеждаване или „сдържане на потенциалните си конкуренти от всякакви аспирации да играят някаква по-голяма регионална или глобална роля” (12). Неоконсервативните анализатори Уйлям Кристъл и Робърт Кейган лансират същия аргумент в полза на постоянната американска глобална хегемония: „Колкото по-ясно Вашингтон демонстрира на останалите безполезността на всичките им опити да се конкурират с мощта на САЩ, независимо дали по отношение качеството на своите армии, или пък на технологичните им възможности, толкова по-малка ще е възможността страни като Китай или Иран да продължат да имат амбиции да променят сегашния световен ред” (13). На свой ред, бившият президент Буш одобри идеята за „разубеждаването” в обръщението си към курсистите във Военната академия в Уест Пойнт: „Конкуренцията между големите нации е неизбежна, но това не важи и за военните конфликти... Америка притежава, и възнамерява да продължи да притежава,  военна мощ за да отговори на всяко предизвикателство... което прави безмислена дестабилизиращата надпревара във въоръжаването и ограничава съперничеството предимно до търговската сфера” (15).

На второ място, САЩ следва да са готови и за военни действия, ако това е необходимо, за да „подсигурят” съюзниците си в Азия, Европа и Близкия изток. В този случай, САЩ (според проекта на Пентагона) ще „реагират достатъчно твърдо за да откажат съперниците си да поставят под въпрос американското лидерство или пък да се опитват да променят установения политически и икономически ред”. В книгата си „Случаят Голиат: как Америка действа като световно правителство през ХХІ век”, политологът Майкъл Манделбаум пише: „Необходимостта от подсигуряване срещу онова, което би могло да се случи, се корени в структурата на системата от суверенни държави. Тъй като не съществува „висша” сила, която да контролира отношенията между тях, винаги е възможно една държава да нападне друга. И тъкмо поради това, националните правителства гледат да са готови за подобно развитие... Но военните приготовления, които конкретна държава предприема с чисто отбранителна цел, могот да се възприема като заплаха от други, които, на свой ред, да започнат да реализират собствени военни програми и така да се задълбочи взаимното недоверие и надпреварата във въоръжаването”. За щастие, както отбелязва Манделбаум: „Американското военно присъствие в Европа изпълнява ролята на бариера срещу подобна нежелано развитие. Тя подсигурява западноевропейците, така че на тях не им се налага да увеличават военната си мощ за да се защитят от потенциалната агресивност на една възраждаща се Русия... В същото време, американското присъствие е гаранция за самата Русия, че нейния най-голям противник от първата половина на ХХ век – Германия, няма отново да се ориентира към политика, като онази, довела до двете агресии, през 1914 и 1941”(15).

Стратегията на „разубеждаването” изисква от САЩ да изразходват в обозримо бъдеще повече средства за отбрана, отколкото всички останали големи сили, взети заедно. „Американците трябва да са щастливи, че отбранителният им потенциал се равнява на този на следващите шест най-големи сили, взети заедно” – отбелязват Кристъл и Кейган, през 1996. Според тях: „САЩ следва да превърнат тази асиметрия в част от своята отбранителна стратегия. Тоест, за да могат да реагират адекватно на средносрочните глобални заплахи, Съединените щати трябва официално да включат в стратегията си необходимостта военната им мощ да превъзхожда тази на следващите ги две, три или пък четири големи световни сили” (16).

Сегашното военно превъзходства на Америка обаче, е силно преувеличено. През 2004-2005, на САЩ се падаха 45% от средствата, изразходвани за военни нужди в глобален мащаб (17). Това се дължеше най-вече на решенията на другите големи сили да изразходват по-малко за нуждите на отбраната си след разпадането на Съветския съюз. Ако американските съюзници от НАТО бяха продължили да отделят за отбрана толкова средства, колкото и през 1985 (т.е. в края на студената война), американският дял щеше да надвишава техния само с 10% (18).

Стратегията на „подсигуряването” дава необходимите основания и за провеждането на стратегията за „принудително неразпространение” от страна на САЩ или някои техни съюзници, като например Израел, която отива по-далеч от необходимостта да не се допусне враждебно настроени държави да използват оръжията за масово унищожение (ОМУ) за да атакуват Америка и нейните съюзници пряко, или предоставяйки подобни оръжия на недържавни терористични групи. Ако някой враждебно настроен към тях съсед се сдобие с ОМУ, редица съюзници и „клиенти” на САЩ могат да се почустват „незащитени” от Вашингтон и да опитат сами да се сдобият с такива оръжия за да се защитят. Така например, ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, в резултат от това с подобно оръжие биха се сдобили и Саудитска Арабия, Египет, Ирак и други средиземноморски държави. Разпалването на регионална ядрена надпревара може и да не доведе до война, или пък да застраши пряко САЩ, но би поставило под въпрос ролята им като гарант за сигурността на техните съюзници, а по този начин и цялата стратегия на „подсигуряването”, като една от основите на американската хегемония.

Стратегия на концерта/баланса на силите

За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите не изисква от САЩ сами да „разубеждават” потенциалните агресори или пък да „подсигуряват” съюзниците си, постоянно и едностранно увеличавайки своята военна мощ. В тази стратегия, задачата за „разубеждаването” на потенциалните агресори се прехвърля на концерта (или алианса) на големите сили, включващ и САЩ, но не само тях. Потенциалният агресор ще бъде „сдържан” от комбинираната мощ на Съединените щати и техните съюзници, а не само от американската. Поради това, стратегията на концерта/баланса ще се окаже много по-евтина за Америка.

Ако бъде възприета, стратегията на концерта/баланса на силите ще позволи на САЩ да прекратят усилията за „подсигуряване” на другите големи сили. Статутът на Япония и Западна Германия, като „защитени партньори” на САЩ беше една от аномалиите на студената война. Привържениците на тезата за американската хегемония биха искали да запазят и занапред подчиненото положение на Япония и Германия по отношение на САЩ. Стратегията на концерта/баланса на силите, напротив, ще позволи напълно възстановените и независими Япония и Германия да сътрудничат пълноценно както в традиционния концерт на силите, така и (в случай на конфликт между големите сили) в някакъв съюз, чиито участници са равни помежду си, ако не реално, то поне формално. Политиката на превръщане на Япония и Германия от зависими протекторати на САЩ в нормални американски съюзници, както и отказа от политиката на „разубеждаване”, ще направи стратегията на концерта/баланса на силите много по-евтина, отколкото хегемонистичната стратегия.

По същия начин, отхвърлянето на  „подсигуряването”, като стратегическа цел на САЩ, ще ограничи възможността за водене на превантивни войни срещу държавите, опитващи да се сдобият с ОМУ. Така, на САЩ няма да им се налага да воюват с Иран за да предотвратят появата на ядрена Саудитска Арабия или ядрен Египет, нито пък да атакуват Северна Корея, за да не допуснат японците да се сдобият със собствена ядрена отбрана.

Ако САЩ възприемат стратегията на концерта/баланса на силите, вероятно понякога ще им се налага да подкрепят съюзниците си в осъществяването на военни интервенции срещу регионални агресори. Затова привържениците на тази стратегия следва (не по-малко от привържениците на хегемонистичната стратегия), да концентрират усилията си за недопускане на разпространението на ядрените и другите ОМУ, което ще увеличи разходите за военните намеси в по-слаби и нестабилни държави, от страна на концерта или съюза на големите сили. Не бива да забравяме обаче, че след иракската война, самата идея за превантивни войни, в името на неразпространението на ОМУ, беше силно дискредитирана. В бъдеще, политиката за неразпространение следва да се осъществява без бомбардировки, военни интервенции и окупации. Историята показва, че там, където усилията за неразпространение се провалят, политиката на „сдържане” обикновено дава резултат.

Нарастващата цена на американския унилатерализъм

Стратегията на концерта/баланса на силите, макар и да изглежда по-скъпа от неоизолационизма например, ще изисква много по-малки разходи, отколкото хегемонистичната стратегия на САЩ. Привържениците на последната нерядко твърдят, че Съединените щати биха могли да си позволят да изразходват и далеч повече средства за военни нужди, отколкото се изискват за „разубеждаването” и „подсигуряването”. Но дори това да е вярно, американското общество очевидно няма никакво намерение да подкрепя непрекъснато нарастване на разходите за отбрана, особено след края на все още продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Даже ако проблемът с нарастването на цените в здравната система, което се се осъществява с по-бързи темпове от нарастването на брутния национален продукт (БНП), бъде решен в близко бъдеще, постоянно увеличаващият се брой на пенсионерите в САЩ вероятно ще доведе до ръст на разходите за социално осигуряване и медицински грижи до поне 4% от БНП. Малко вероятно е, че американският електорат ще подкрепи постояно увеличаване на данъците или постоянно намаляване на възнагражденията на принадлежащите към средната класа, с цел военните разходи на САЩ да се движат в рамките на 4%-6% от БНП, както предлагат някои.

Във всеки случай, разходите по реализирането на хегемонистичната стратегия, при стриктното и следване,  неизбежно ще нараснат до нива, които САЩ не биха могли да си позволят, ако политиката на „разубеждаване” се провали и въздигащите се нови сили, като Китай, решат да се сдобият с военна мощ, съответстваща на икономическите им възможности. Френският институт за международни отношения прогнозира, че до 2050 т.нар. „Голям Китай” (т.е. Китай, Хонконг, Макао и Тайван) ще стане водещата икономическа сила на планетата с 24% от световния БНП. След него ще се наредят Северна Америка (САЩ, Канада и Мексико), с 23% (19). Американската инвестиционна банка Goldman Sachs стига до същите заключения, прогнозирайки, че до 2050 Китай ще стане най-голямата световна икономика, следван от САЩ и Индия. Следващото „ниво” вероятно ще бъде заето от Русия, Бразилия и Япония, а третото ще включва Германия, Великобритания и други, някога могъщи, европейски сили. Европейският дял от глобалния БНП може да спадне от сегашните 22% (което е приблизително равно на американския показател) до само 12%, през 2050 (20).

Китай и Индия нямат нужда да достигнат американския жизнен стандарт за да настигнат или надминат САЩ по отношение на военните им разходи. Ако китайският БНП на глава от населението достигне сегашния показател на Южна Корея например, това ще означава, че общият му БНП ще бъде 1,35 пъти по-висок от този на САЩ. Ако пък китайският БНП на глава от населението стигне 50% от този в днешна Япония, общият БНП на страната ще бъде 2,5 пъти по-висок от американския. Ако ¼ от индийското население постигне жизнения стандарт на САЩ, тази ¼ ще надвишава цялото американско население, през 2050. Наличието на подобно, сравнително богато, малцинство в Китай и Индия може да осигури по-голям пазар и да „произведе” повече учени и инженери, отколкото целите Съединени щати.

За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите избягва непосилните за САЩ разходи, отказвайки се от обречените усилия да се забави появата на един нов многополюсен свят, като за целта американските военни разходи постоянно надвишават онези на всички останали големи сили, взети заедно. Вместо това, стратегията на концерта/баланса ще позволи, на основата на неизбежната глобална дифузия на военната мощ, към американската мощ да се добави онази на другите големи сили. Този метод успешно бе използван в продължение на повече от 70 години – така, САЩ на два пъти победиха Германия и веднъж Съветския съюз, именно като член на коалиция от големи сили. В такъв случай, защо Америка трябва сама да се противопоставя на евентуалната поява на враждебно настроена към нея голяма сила, без да разчита на подкрепата на други държави? В случай на открита агресия от страна на някой претендент за регионална или глобална хегемония, САЩ със сигурност ще могат да си намерят съюзници, включително и други големи сили, за които опасността от въпросния агресор е много по-непосредствена, отколкото за самите Съединени щати. Провалът на американския изолационизъм научи американците, че не могат да прехвърлят бремето на сигурността в света на другите. Споделянето на това бреме с достатъчно силни съюзници доказа ефективността си в миналото и може да бъде ефективно в бъдеще. Както подчертават генерал Джон Айкънбъри и Чарлс Купчан, САЩ трябва да „действат в синхрон (а не да се противоставят) с процеса на дифузия на глобалната мощ. През ХХІ век, обхватът на американската доминация постепенно все повече ще се стеснява, затова като крайна цел на САЩ следва да се приеме превръщането на въздигащите се нови силови центрове в партньори на Америка” (21).

Последиците за американската армия

Възприемането на адекватна голяма стратегия ще доведе до реализирането на конкретни решения за мисиите и структурата на американската армия. Стратегията на концерта/баланса на силите изисква съвършено различна военна структура, в сравнение с онази, която трябва да реализира хегемонистичната стратегия.

По-горе вече обърнахме внимание на тази разлика. Отказът от „разубеждаването”, като едностранно поета от САЩ мисия, и прехвърлянето на отговорността за „разубеждаването” и „сдържането” към концерта (или алианса) на силите с американско участие ще означава и, че Съединените щати ще се нуждаят от по-малка армия, в сравнение с онази, предназначена да реализира хегемонистичната стратегия. Защото, в този случай, срещу потенциалните агресори ще се изправи обединената мощ на САЩ и техните основни съюзници, а не само американската.

Осъществяването на стратегията на концерта/баланса на силите, както се вижда дори и от самото и название, ще се нуждае от въоръжени сили, подходящи за две ситуации. При първата, т.е. когато се реализира сценарият за „концерта” на силите, големите световни сили ще си сътрудничат в рамките на достатъчно гъвкав алианс, който понякога ще осъществява съвместни военни интервенции в зони, където са застрашени интересите на всички участници. При втората ситуация, т.е. когато се реализира сценарият за баланса на силите, отношенията между големите сили могат да се влошат и САЩ ще трябва да формират съюз, с цел да попречат на евентуална агресия от страна на враждебна държава или група от държави.

На пръв поглед, тези два сценария изискват два различни типа въоръжени сили – сравнително по-малка армия, предназначена за осъществяване на ограничени военни интервенции, под егидата на „концерта” на големите сили, и друга – доста по-мощна, която да може да се справи с враждебно настроените към Америка големи държави. Нещата обаче не стоят точно така. След ядрената революция, конвенционалните войни между големите сили, като САЩ, Китай, Русия, Япония, Индия и водещите европейски държави изглежда малко вероятна (22). Затова евентуалните сблъсъци между големите сили, в рамките на стратегията на силовия баланс, по-вероятно ще приемат формата на „студени”, а не на конвенционални войни. Подобно на приключилата преди двайсетина години студена война, тези бъдещи студени войни ще включват оръжейна надпревара, налагане на ембарго, както и индиректни локални войни от типа на тези в Корея, Виетнам и окупирания от Съветската армия Афганистан. Тоест, няма да е необходимо да се поддържат големи конвенционални армии, предназначени да атакуват и окупират друга голяма сила (или сили). Най-вероятно, краят на бъдещите студени войни ще настъпи, също както и на първата студена война, в резултат от преговори и без да се налага окупацията на победената голяма сила.

Поради това, стратегията на баланса на силите ще изисква армия, подходяща за водене на студена, а не на „гореща” (т.е. истинска) световна война (тук е мястото да припомня, че по време на първата студена война, американската армия беше подготвена по-скоро за истинска световна война, като в нея доминираха силите, предназначени за водене на малко вероятната конвенционална война със СССР, която така и не избухна). На практика, американската армия, предназначена да участва в бъдеща студена война, ще има същата структура, като тази, предназначена да участва в съвместни военни акции, в рамките на концерта на големите сили. Същите „сдържащи” сили, които могат успешно да се противопоставят на една, или няколко, вражески настроени големи държави, са в състояние да поставят на място и по-малките страни, дръзнали да оспорят авторитета на големите държави от „концерта на силите” с американско участие. Ако армията на САЩ е структурирана така, че да участва в локални войни, в рамките на бъдещи „студени” конфликти със съперничещи големи сили, тя ще може успешно да участва и в съвместни военни и хуманитарни интервенции в обзети от хаос зони на планетата, под егидата на концерта на големите сили. Това, което изисква стратегията на концерта/баланса на силите, е наличието на военни сили, които да бъдат еднакво полезни и когато големите световни сили действат заедно (т.е. в рамките на „концерта”), и когато действат поотделно (т.е. в рамките на “баланса”).

Основните бъдещи мисии на американската армия

Имайки предвид необходимостта от максимална гъвкавост, би било полезно да изброим по-детайлно основните мисии пред американската армия, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите. Свръхамбициозните и прекалено скъпи мисии, като „разубеждаването” и „подсигуряването”, които са критично важни за хегемонистичната стратегия, губят значението си в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите, акцентираща върху пет основни мисии на американската армия: сдържане, национална отбрана, гарантиране на основните жизнени потребности (т.нар. global commons), проекция на американската мощ и осъществяване на военни експедиции в различни точки на света.

Сдържането

Целта на американските сили за сдържане, чието въоръжение ще включва конвенционални управляеми ракети, наред с (или вместо) ядрените оръжия, ще бъде да възпират евентуални атаки срещу територията на САЩ и техните съюзници. В периодите на сътрудничество между големите сили, обединените им военни възможности ще сдържат агресивните пориви на по-малките, а през периодите на съперничество между тях, военната мощ на Съединените щати и техните съюзници трябва да превъзхожда общата мощ на противопоставящите им се големи сили.

Националната отбрана

И в това отношение ще са необходими едни и същи военни възможности, както в рамките на стратегията на концерта на силите, така и на тази на силовия баланс. В период на хармонични отношения между големите държави, вниманието на силите, отговарящи за националната отбрана следва да се концентрира върху предотвратяването на терористични нападения срещу територията на САЩ от страна на недържавни групировки или терористи, ползващи се с подкрепата на определени държави. В период на съперничество между големите сили пък, същият военен потенциал ще трябва да пресече евентуални опити на враждебно настроените сили да започнат асиметрична война, осъществявайки саботажи срещу американската инфраструктура или тероризирайки населението на САЩ.

Гарантиране на основните жизнени потребности

Гарантирането на това, което политологът Бари Роузън определя като „фундаментални жизнени потребности” от свободен достъп до морското, въздушното и космическото пространства, е необходима предпоставка за ефективно командване и контрол от страна на САЩ и за проекция на американската мощ, независимо дали Америка е част от концерта на големите сили или от някакъв съюз, ангажиран в битката между тези сили (23).

Проекцията на американската мощ

Дори и в един многополюсен свят, САЩ, в качеството си на велика сила, която е най-отдалечена от другите големи сили и от оспорваните зони, са заинтересовани да могат да проектират своята мощ по море, във въздуха и в космоса, независимо дали като член на „концерта на силите”, включващ всички големи световни сили, или пък като член на алианс, насочен срещу определен противник (или противници).

Военните експедиции

Конвенционалните войни между САЩ и другите големи сили са все по-малко вероятни, не само заради взаимното „сдържане”, осъществявано с ядрени оръжия, на и заради огромната цена на една такава война. В случай на нова студена война с отделна враждебно настроена голяма сила (или алианс на такива сили), на САЩ (сами или заедно с техните съюзници) може да се наложи да се ангажират в различни локални конфликти, или като участват в подготовката на местните въоръжени и полицейски сили, или (в качеството на крайна мярка ) като изпратят американски войски срещу местните въоръжени сили, подкрепяни от съперничещата велика сила. При друго развитие на ситуацията, Съединените щати, като водещ участник в концерта на великите сили, ще се нуждаят от същия военен потенциал за да участват в съвместни военни интервенции за гарантиране на регионалната сигурност или за оказване на хуманитарна помощ. Не се налага САЩ да разполагат с прекалено голям експедиционен корпус, особено ако в болшинството случаи разчитат повече на съюзниците си или на местните въоръжени сили, подготвени и въоръжени от тях, а американските части се използват само за подсилването им.

Как точно на американските въоръжени сили следва да бъде възложено осъществяването на изброените по-горе пет основни вида мисии, е предмет на дебат. Очевидно Флотът и Военновъздушните сили ще бъдат ангажирани най-вече със „сдържането”, гарантирането на свободен достъп и доминация в морското, въздушното и космическото пространство и проекцията на американската мощ. Имайки предвид, че големите морски битки, като тези по време на Втората световна война, окончателно остават в миналото, занапред може би ще има повече полза от използването на „речни” военни флотилии, които да оперират в обхванатите от хаос региони, подкрепени евентуално от авиация, базирана на  самолетоносачи, както и на групи от подводници, охраняващи основните морски пътища, отколкото от анахроничните бойни флоти, предназначени за конвенционални войни срещу съперничещи морски сили.

Отбраната на националната територия – както срещу недържавни терористични мрежи, така и срещу чужди държави, участващи в саботажи, спонсориращи тероризма или опитващи да осъществят пряко нападение срещу САЩ – може да бъде поето от гражданските служби или резервистите. Другата възможност е отговорността за нея да се поеме от американската армия, както впрочем е било през по-голямата част от историята на Съединените щати. Последиците от Урагана „Катрина” показаха ограниченията на модела, по който се реагира на подобни бедствия, като армията беше ангажирана в преодоляването на последиците едва след като местните и държавните власти се провалиха. Нападенията от 11 септември нагледно демонстрираха, че територията на САЩ е потенциално бойно поле, затова носталгията по ХХ век, когато американската армия се сражаваше само в чужбина, не бива да затваря очите, както на военните, така и на цивилните, за централната роля на армията в защитата на територията на Съединените щати. Самата армия може и да не е особено склонна да действа като полиция или като сили за бързо реагиране, но от друга страна, именно това са задачите, които може да и се наложи да изпълнява. В бъдещите конфликти между големите сили, САЩ вероятно вече няма да могат да си позволяват лукса да изпращат основната част от сухопътните си сили в чужбина, оставяйки територията на страната относително незащитена. Стратегията, изискваща използването на тези сили и за защита на територията на САЩ, и за осъществяването на военни интервенции в чужбина, може да изкуши някоя враждебно настроена голяма сила да се опита да провокира хаос в самите Съединени щати.

Някои американски стратези предлагат създаването на две отделни групи въоръжени сили – конвенционални сили, предназначени за война с противниковите армии и т.нар. „регионални” сили, предназначени за операции по гарантиране на стабилността, сигурността, прехода и възстановяването (ССПВ), както и за водене на ирегулярни войни (ИВ). Подобно дублиране обаче няма особен смисъл. Имайки предвид съдбата на Саддам Хюсеин, изглежда доста невероятно някоя слаба конвенционална сила да рискува да бъде унищожена от конвенционалните сили на САЩ. Но дори и ако го направи, пак няма да е необходима голяма американска армия, подготвена да води пълномащабни военни действия за да смаже противниковите въоръжени сили и съответния държавен апарат, и то само за да отстъпи веднага след това място на специализираните „регионални” сили, чиято мисия ще бъде да въведат ред в следвоенния хаос. Това, от което се нуждаят САЩ, са въоръжени сили, които да могат да правят и едното и другото – т.е. и да водят конвенционални военни действия, и да контролират следвоенното възстановяване – с две думи от достатъчно многобройни експедиционни сили, които да могат да се използват в едностранни или съвместни (с други големи сили) операции от типа ССПВ или ИВ, както и в локални войни, в които основните антагонисти се задоволяват да дърпат конците на своите марионетки, без да рискуват да влязат в директен сблъсък помежду си. Една такава „армия с двойно предназначение”, заедно с Корпуса на морската пехота, може да формира ядрото на гъвкавите експедиционни въоръжени сили, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите.

Заключение

Стратегията на концерта/баланса на силите е най-добрата стратегия за гарантиране националната сигурност на САЩ в епохата на все по-ясно очертаваща се многополюсност и ограничения в националния бюджет, заради бушуващата криза. Тя дава възможност Америка да изостави изключително скъпите и, в крайна сметка, обречени опити вечно да стопира появата на други големи сили, използвайки за целта такива средства като „разубеждаването” на потенциалните противници и „подсигуряването” на приятелите си, като вместо това се подготви за новата роля на САЩ, като лидер на концерти или алианси на силите в новия многополюсен свят. Тази концепция се базира едновременно на американския идеализъм, т.е. мечтата за колективна сигурност, лансирана от Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт и подкрепена от милиони хора по целия свят, и на американския прагматизъм – т.е. на успешния опит на САЩ по време на световните войни и студената война, като водещ участник в различни алианси на великите сили, а не като самотна суперсила, в каквато опитаха да се превърнат през последните двайсетина години. След края на студената война, Америка страда от липсата на адекватна визия, способна да направлява нейната политика в сферата на сигурността в новия многополюсен свят, без да доведе до фалит националната икономика или да загуби подкрепата на обществото. Стратегията на концерта/баланса на силите предоставя именно тази визия.

Бележки:

1. Тезата, че глобализацията ще доведе до установяването на мир в света се свързва с Томас Фридмън и книгите му The Lexus and the Olive Tree (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 1999) and The World is Flat: A Brief History of the Twenty-First Century (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 2005). Виж също Thomas L. Friedman, “The Impact of Globalization on World Peace” (Los Angeles: Univ. of California at Los Angeles, Arnold C. Harberger Distinguished Lecture, 17 January 2001); Erik Gartzke, “The Capitalist Peace,” American Journal of Political Science, 51 (January 2007), 166-91; and Erich Weede, “The Diffusion of Prosperity and Peace by Globalization,” The Independent Review, 9 (Fall 2004), 165-86.

2. За аргументацията на водещите неоконсервативни теоретици и публицисти, виж Charles Krauthammer, “The Unipolar Moment,” Foreign Affairs, 70 (America and the World 1990/91), 23-33; Wil-iam Kristol and Robert Kagan, “Toward a Neo-Reaganite Foreign Policy,” Foreign Affairs, 75 (July/August 1996), 20-31; Bradley A. Thayer, “The Case for the American Empire” and “The Strength of American Empire” in Christopher Layne and Bradley A. Thayer, American Empire: A Debate (New York: Routledge, 2006), 1-51, 103-20.

3. „Намалява готовността да се изразходват повече средства за международните приоритети, спада и подкрепата за разполагането на войски в редица държави. Преобладаващото мнозинства смята, че САЩ не бива да поемат отговорностите на световен полицай и, че Америка прекалено се е вживяла в тази роля“. “American Public Feels Overextended Internationally,” Media Advisory, The Chicago Council on Foreign Affairs, 28 September 2004.

4. Стратегията на неоизолационизма се защитава в Eric Nordlinger, Isolationism Reconfigured: American Foreign Policy for a New Century (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1996) and Patrick J. Buchanan, “America First—and Second, and Third,” The National Interest, 19 (Spring 1990), 77-82. An American strategy of “offshore balancing” is proposed by John J. Mearsheimer, The Tragedy of Great Power Politics (New York: Norton, 2003) and Stephen M. Walt, Taming American Power: The Global Response to U.S. Primacy (New York: Norton, 2006).

5. Повече по този въпрос, виж в Michael Lind, The American Way of Strategy (New York: Oxford Univ. Press, 2006) and Daniel H. Deudney, Bounding Power: Republican Security Theory from the Polis to the Global Village (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 2006).

6. Walter Lippmann, U.S. Foreign Policy: Shield of the Republic (Boston: Little, Brown, 1943), 34-36.

7. Wilson to House, Woodrow Wilson Papers, vol. 30, 432, quoted in John B. Judis, The Folly of Empire: What George W. Bush Could Learn from Theodore Roosevelt and Woodrow Wilson (New York: Oxford Univ. Press, 2006), 98.

8. Douglas Miller, You Can’t Do Business with Hitler (Boston: Little, Brown, 1941), 141.

9. “NSC 68: United States Objectives and Programs for National Security,” 14 April 1950, in Thomas H. Etzold and John Lewis Gaddis, eds., Containment: Documents on American Policy and Strategy, 1945-1950 (New York: Columbia Univ. Press, 1978), 401.

10. Dwight D. Eisenhower, “Farewell Radio and Television Address to the American People,” 17 January 1961, in Public Papers of the President of the United States: Dwight D. Eisenhower, 1960-1961 (Washington: Government Printing Office, 1961), 1035-40.

11. „Необходим е не силов баланс, а общност на силите, не организирано съперничество, а организиран общ мир”. Обръщение на президента Удроу Уилсън към Сената, 22 януари 1917.

12. “Excerpts from Pentagon’s Plan: ‘Prevent the Re-emergence of a New Rival,” The New York Times, 8 March 1992, A14.

13. Kristol and Kagan, 26.

14. George W. Bush, “President Bush Delivers Graduation Speech at West Point” (Washington: The White House, 1 June 2002), http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/06/20020601-3.html.

15. Michael Mandelbaum, The Case for Goliath: How America Acts as the World’s Government in the Twenty-first Century (New York: Public Affairs, 2005), 34-35.

16. Kristol and Kagan, 26.

17. Stockholm International Peace Research Institute, SIPRI Yearbook 2005: Armaments, Disarmament, and International Security (Oxford, U.K.: Oxford Univ. Press, 2005); T. V. Paul, “Soft Balancing in the Age of U.S. Primacy,” International Security, 30 (Summer 2005), 52.

18. Keir A. Lieber and Gerard Alexander, “Waiting for Balancing: Why the World is Not Pushing Back,” International Security, 30 (Summer 2005), 117-18.

19. Philippe Colombani, ed., “World Trade in the 21st Century: Scenarios for the European Union,” Report for the European Commission (Paris: French International Relations Institute, 2002).

20. Dominic Wilson and Roopa Purushothaman, “Dreaming with BRICs: The Path to 2050,” Goldman Sachs Global Economics Paper No. 99, 1 October 2003.

21. G. John Ikenberry and Charles A. Kupchan, “Liberal Realism: The Foundations of a Democratic Foreign Policy,” National Interest, 77 (Fall 2004).

22. Kenneth N. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers No. 171, International Institute for Strategic Studies, 1981. Макар Джон Мършаймър да твърди, че конвенционалната война между ядрени сили не е невъзможна, той смята, че политиката на сдържане я прави много малко верояттна: “Така, балансът на сухопътната мощ си остава основния елемент на военната сила в ядрената ера, въпреки че ядрените оръжия, без съмнение, правят войните между големите сили много по-малко вероятни.” Mearsheimer, 133.

23. Barry Posen, “Command of the Commons: The Military Foundation of U.S. Hegemony,” International Security, 28 (Summer 2003).

24. Като пример за подобен анализ, виж Frank G. Hoffman and Steven Metz, “Restructuring America’s Ground Forces: Better, Not Bigger,” Stanley Foundation Policy Analysis, September 2007.

 

* Авторът е старши анализатор в New America Foundation и автор на книгата „Американският стратегически модел”

{rt}

Удвояването на цените на пшеницата през последните две години вече провокира кървави протести в над 30 развиващи се държави и дори доведе до свалянето на хаитянския министър-председател Жак Едуард Алексис (1). Но въпреки че медиите отделиха доста място за анализите на причините за ръста в цените на хранителните продукти, на потенциалните последици от тях в сферите на политиката и сигурността не се отделя достатъчно внимание. Не всички продоволствени кризи водят до глад, но динамиката на бързо растящите цени на хранителните продукти демонстрира някои от типичните белези на глада, в началните му стадии. Въпреки че не изглежда вероятно гладът да се разпростре из цялата планета, провокирайки революции, катаклизми и смърт от изтощение на стотици милиони хора, последиците от ръста в цените на хранителните продукти, който се наблюдава след 2004, могат да се окажа потресаващи, ако те продължат да растат на фона на драстичния спад на семейните доходи в развиващите се държави заради глобалната финансово-икономическа криза.

Всъщност, терминът „криза” не би трябвало да се използва, когато говорим за последните промени в цените, защото подобна терминология само окуражава апокалиптичните прогнози във Вашингтон и другите столици, което пък може да доведе до неразумни политически действия. Политиците се нуждаят от аналитична рамка, която да може да се използва за да се минимизират хуманитарните и политическите последици от продоволствените проблеми, както и тези в сферата на сигурността. Теорията за глада, т.е. съвкупността от знанията, с които разполагаме, за макроикономическата динамика на глада, уязвимостта на хората от шоковото нарастване на цените на хранителните продукти и общите модели на поведение, които се използват за оцеляването на населението на различните етапи от продоволствените кризи, може да се превърне в основа за подобна рамка. В исторически план, политическите последици от глада се демонстрират посредством политическата система на съответната държава. Политическите и свързаните със сигурността последици от сегашния растеж на цените могат да се анализират въз основа на традиционната теория за глада, така че държавите-донори да са по-добре подготвени да идентифицират най-сериозните потенциални рискове за застрашените от глад страни с различни политически системи – от т.нар. „пропаднали” до „тоталитарните” държави – и да предприемат адекватни политически действия.

Защо растат продоволствените цени?

Ескалацията на цените на продоволствените продукти през последните години е резултат от комбинираното влияние на няколко фактора. Забележителният икономически ръст на Китай и Индия, както и наличието на редица други бързо развиващи се икономики, като Бразилия, Русия и редица африкански държави, доведе до разширяване на прослойката на т.нар. „средна класа” и, съответно, до ръст в търсенето на животински протеини от домакинствата в тези страни. На свой ред, повишеното търсене на месни продукти изискваше увеличаване производството на фуражни култури, необходими за изхранването на домашния добитък и птици, в резултат от което нараснаха и цените на житните култури в световен мащаб (една нежелана последица от иначе позитивната тенденция за ограничаване на бедността). В същото време, според Международния изследователски институт за продоволствена политика (IFPRI), отпусканите от американското правителство субсидии (както и сходната политика на ЕС) за производството на извличаните от различни зърнени култури биогорива, са причинили поне 30% от ръста в средните цени на въпросните култури, в периода 2005-2007 (2). Историческият скок в цените на петрола през същия период принуди мнозина дребни фермери, като например тези от Източна Африка, да ограничат посевите си, защото вече не можеха да си позволят да купуват необходимите им торове, чиято цена е пряко свързана с тази на петрола (3).

Около 15% от ръста в цените на хранителните продукти се дължеше на по-високите цени на енергията и торовете (4). Страните-износителки на храни въведоха квоти за износ и търговски ограничения за да запазят цените на основните храни по-ниски за собственото си население, което обаче допълнително повиши цените в държавите-вносителки. Наскоро, Световната банка публикува анализ на реакцията на 58 страни, от който се вижда, че 48 от тях са наложили контрол върху вътрешните цени и са въвели субсидии за потребителите, а също ограничения върху износа и по-високи митнически тарифи (5). В същото време, мнозина по-бедни фермери намалиха производството, тъй като нямаха достъп до евтини кредити и не можеха да платят за доставката на необходимите им химически торове (6).

Вероятността за значително съкращаване на субсидиите, които американското правителство изплаща за произвежданото от царевица етанолово гориво, е много малка. Практиката сочи, че когато едно демократично правителство започне да субсидира нещо, после му е изключително трудно да се откаже от това, в чисто политически план, понеже субсидиите гарантират избиратели, да не говорим, че раждат мощни финансови и политически лобита. Нарастващото търсене на животински протеини в порционите на разширяващата се „средна класа” в развиващите се държави, може и да спадне временно, през 2009, в резултат от глобалната икономическа криза, но отново ще стане факт, след като кризата отмине. Макар че наскоро Международният валутен фонд (МВФ) обяви, че цените на хранителните продукти са спаднали с 8%, в сравнение с максималната им цена от юни 2008, истината е, че тези цени продължават да са на непознати в миналото нива. И, ако политиците не действат достатъчно активно и адекватно, ерата на евтината храна може окончателно да приключи (7).

Какво знаем за глада

Можем да говорим за глад, когато значителна част от населението на една страна или регион страда от бързо и постоянно съкращаване на поеманите от тези хора калории, което води до масово изтощаване и смърт, причинена от болести или остро недохранване (8). Гладът рядко е причинен от липсата на храна въобще, а по-скоро от това, че наличната храна се оказва недостъпна за хората. В една от класическите формулировки на теорията за глада, носителят на Нобелова награда за икономика Амартиа Сен подчертава, че: „Изтощението е признак, че хората нямат достатъчно храна, но не и, че въобще липсва храна. Макар че понякога именно второто е причината за първото, това е само един от многото възможни варианти” (9).

Теорията на Сен е може би най-широко възприетата макроикономическа теория за глада, очертаваща рамката, в която може да се определи уязвимостта на индивида по отношение на глада и острата липса на храна, като индикатори за настъпващия глад. В основата и е твърдението, че достъпът на индивида до хранителните продукти не се определя единствено от средствата, с които разполага. Много по-важна е стойността на тези средства по отношение на пазарната цена на продоволствието (10). Тази констатация се оказва особено важна, когато търсим адекватен отговор на сегашния ръст на цените.

Непрекъснат процес, а не отделно събитие

Гладът не е някакво отделно събитие. Той е процес, който тече и се развива във времето (обикновено в продължение на години), като започва с недостиг на хранителни продукти за да кулминира във взривообразно нарастване на смъртните случаи, свързани с това, и последващото им намаляване, доколкото смъртта на най-уязвимите съкращава и броя на хората, нуждаещи се от храна (11). В редица случаи гладът продължава между четири и пет години, като например този в Ирландия (т.н. „картофен глад”) през 40-те години на ХІХ век, гладът, който Йосиф Сталин използва като политическо оръжие за да накаже, в началото на 30-те години на миналия век, онези, които се съпротивляват на насилствената колективизация, гладът по време на прословутия „Голям скок”, който Мао Цзедун се опитва да осъществи през 1958-1961,  или пък този в Северна Корея, през 90-те години.

Гладът може да започне и без да е налице висока смъртност, през първите една две години. Обикновено, поне 90% от хората, които стават жертва на глада, умират от болести, причинени от хронично недохранване, още  преди гладът да ги е изтощил напълно, което отнема доста повече време. Човешката имунна система се руши от острата липса на храна, което пък увеличава уязвимостта и от заразните болести. Бременните и майките-кърмачки и техните деца, чиято имунна система е слаба или не напълно развита, са най-уязвимите в това отношение. Разпространението на болестите се засилва, когато хората масово напускат домовете си за да търсят храна някъде другаде, което често ги поставя в нова болестна среда, срещу която собствената им имунна система не е пригодена да ги защити (12).

Абсолютната бедност увеличава уязвимостта на хората към скоковете в цените, което също води до глад, защото те обикновено не могат да компенсират намаляването на доходите си или пък увеличението на цените. Най-бедните хора в света изразходват до 70% от семейния доход за да си набавят храна. Дори и малка промяна в икономическия баланс между техния приход, състоянието им, или стойността на техния труд и цената на хранителните продукти може да се окаже катастрофална. Ако и преди да настъпи суша или някакво друго природно бедствие, те са живели на ръба, няма как да не се сринат в пропастта, когато, в резултат на това, цените започнат да растат бързо и драстично или пък когато собствените им приходи спаднат драматично. Затова, когато се опитват да реагират на  текущите повишения на цените, политиците не бива да забравят за пряката връзка между абсолютната бедност и уязвимостта пред настъпващия глад.

Глобалният ръст на цените на хранителните продукти не бива автоматично да се обвързва с глада, най-малкото по две важни причини. На първо място, гладът обикновено е свързан с ограничаване доставките на хранителни продукти и избухва, когато по някакви причини е налице драматичен спад в производството на такива продукти. Сегашният ръст на цените е, най-вече, резултат от дълготрайни тенденции, свързани с повишаване на търсенето, а не с някакво съкращаване общия обем на доставките на хранителни продукти. На второ място, този ръст на цените засяга най-вече градските потребители, зависими от продоволствените пазари. Макар че, в исторически план, гладът е по-характерен за селските райони. В миналото, част от онези, които умират в градовете по време на глад, са били вътрешно разселени лица, напуснали селските райони в търсене на храна или работа. Последното нарастване на цените на хранителните продукти обаче засяга най-вече потребителите в градовете, където потенциалните политически последици (както и тези, касаещи сигурността) са далеч по-големи, особено в хронично нестабилни държави, с голямо и бедно население.

Механизми за борба с глада

Както показахме по-горе, кризите, породени от недостига на храна, могат да доведат до глад, когато едновременно и цените растат, и доходите падат прекалено бързо и прекалено много, което не позволява на хората, живеещи в под прага на бедността, да се справят с този шок. Тъй като храната е абсолютно необходима за поддържане на човешкия живот, търсенето на хранителни продукти е постоянно. Онези, които могат да си позволят да купуват храна на по-високи цени, ще продължат да имат достъп до нея, макар че вероятно ще им се наложи да намалят дневния си порцион от калории, или пък да ограничат избора на продукти (всъщност тъкмо това правят повечето засегнати от текущия ръст на цените).

Тези обаче, които са най-уязвими пред лицето на глада, ще бъдат принудени да използват различни начини за оцеляването си. Между другото, тези начини, или механизми, за борба с глада, имат и прогнозно значение, защото използването им, само по себе си, може да бъде индикатор за започващ глад. Изследователите изброяват най-малко 14 такива механизми, които обикновено се използват на различни етапи от кризата, но само три от тях имат политически последици (както и такива, касаещи сигурността) и вече са налице в някои страни, именно поради ръста в цените на хранителните продукти.

На първо място, при повечето гладни кризи, предварителното спекулативно укриване на част от наличните хранителни стоки провокира презапасяване и задълбочава проблемите с продоволствените доставки. Така например, по време на глада в Бангладеш, през 1974, появилите се в медиите материали за очаквана лоша реколта, заради големите наводнения, подтикват към масово презапасяване, което, на свой ред, предизвиква недостиг на някои продукти на пазара и двойно повишаване цените на зърнените храни между февруари и юни. Гладът става неизбежен, след като, в резултат от това, покупателната способност на бедните (а това са мнозинството) жители на страната спада драстично (13). През 1996 пък, севернокорейските селски стопани укриват над един милион метрични тона царевица, презапасявайки се срещу прогнозираната продоволствена криза. Така, един, общо взето решим, проблем придобива катастрофално развитие.

Храната е едновременно предмет на потребление и източник на доходи за онези, които я произвеждат. Когато цените растат, едрите фермери често задържат на склад значителна част от реколтата, разчитайки, че те ще станат още по-високи, а дребните правят същото просто за да оцелеят на фона на растящите пазарни цени. Ако ръстът на цените е резултат от недостиг на доставки и хората не могат да посрещнат дори най-насъщните си нужди, това може да доведе до още по-мощен скок на цените (14). Когато тълпите гладуващи попаднат на складове с жито или други хранителни продукти, те често вземат нещата в свои ръце и просто ги разграбват, което пък увеличава риска от граждански вълнения по време на продоволствените кризи. В тези случаи, навременната, базираща се на пазарните механизми, намеса може да се окаже най-доброто средство за прекратяване на презапасяването, затова по-късно ще и отделим специално внимание.

Към края на юни 2008, най-малко 29 държави решиха да реагират на ръста в цените на хранителните продукти, като драстично ограничат износа си на храни (15). Но, ако подобна мярка осигурява временно облекчение за местните консуматори (най-вече за тези в градовете), тя се отразява крайно негативно на селските стопани, принудени да продават продукцията си на по-ниски цени, както и на търговските партньори на съответната държава, и по-специално нетните вносители, защото за тях цените нарастват. В същото време, очакванията за недостиг на храни, породени от наложените ограничения върху износа им, водят до презапасяване, в световен мащаб, от страна на фермерите, търговците и дори потребителите. На свой ред, това растящо презапасяване задълбочава проблема, провокирайки още по-голям ръст на цените. Нещо повече, някои държави, като Русия и Венецуела например, наложиха контрол върху цените на хранителните продукти, в отговор на тяхното нарастване в глобален мащаб. Също както и ограниченията върху износа, ценовият контрол цели да защити потребителите, налагайки изкуствено занижени цени, за кратък период от време, но подобна мярка със сигурност не стимулира селските стопани да увеличават производството (по-скоро обратното), да не говорим, че, в дългосрочен период, може да доведе до ръст на контрабандата и корупцията (16).

Вторият механизъм, чиито последици са едновременно политически и засягащи сигурността, е миграцията от зоните, където има недостиг на продоволствие. По правило, младите хора са първите които ги напускат още във фазата, предхождаща истинския глад, като най-често се преселват в градските зони, търсейки работа за да могат да подкрепят семействата си, останали в селските райони. Впрочем, ако условията продължат да се влошават и гладът настъпи, семействата им също могат да ги последват. В Сомалия, през 1992, гладът и интензивните сражения принудиха много семейства да напуснат домовете си, преселвайки се в лагерите за бежанци, където санитарно-хигиенните условия бяха ужасни, самотните жени ставаха жертви на физическо и сексуално насилие, а традиционните семейни връзки се късаха безвъзвратно. Населението в лагерите постепенно попадна под контрола на местните военни командири, вербуващи безработните и гневни младежи за своите армии и милиции, предлагайки им привлекателна алтернатива на ужасните условия и безнадеждността, царящи в лагерите (17).

На свой ред, бунтовническото движение в Ирак, частично, се подхранваше от миграцията на стотици хиляди мизерстващи младежи от селските райони, чиято икономика беше рухнала още преди началото на иракската война. Повечето от тези хора бяха бездомници и твърде лесно се съгласяваха да се присъединят към една или друга въоръжена групировка. Според чиновници от Мисията на ООН за съдействие в Афганистан (UNAMA), ръстът в цените на хранителните продукти в тази страна (която е сред най-уязвимите в света по отношение глобалния ръст в цените на храните), вероятно е допринесъл за увеличаване броя на хората, присъединили се към бунтовниците-талибани (18). Степента, в която миграционните движения са породени от повишаването на цените на храните, остава неясна и ще зависи от това, дали тези цени ще продължат да нарастват и в бъдеще. При подобно развитие, потенциалната миграция и уязвимостта на младиге хора и безработните мъже може да провокира политическа нестабилност, особено в страни със слаби политически институции.

Напоследък, влиянието на растящите цени на хранителните стоки се усеща все по-силно от бежанците и вътрешно разселените лица и поради намалелите доставки, по линия на програмата  „Храна за мир” (Food for Peace) на Американската агенция за международно развитие (USAID), „Световната хранителна програма” (WFP) и други донори на хранителни продукти. От началото на финансовата 2008, транспортните разходи на USAID са нараснали с 41%, а тарифите за товарни превози по море – с 26%, в резултат от което непредвидените разходи на Агенцията достигнаха 265 млн. долара (от които 200 млн. – само за транспорт). Все пак, общото количество на доставките не спадна драстично, заради рекордно високите допълнителни суми, одобрени в края на 2008 от Конгреса, които трябваше да покрият нарасналите нужди от храни в регионите, засегнати от суша или войни.

Третият механизъм за оцеляване е кражбата на хранителни продукти. Амартиа Сен посочва драматичния ръст на криминалната престъпност и най-вече на кражбите, по време на всеки от стадиите на глада, когато мъжете (особено тези, разхполагащи с оръжие) се ориентират към присвояване на наличното продоволствие за да оцелеят. Така, гладът в Северна Корея, през 90-те, води до мощен ръст на кражбите и криминалната активност, въпреки жестоките репресии на властите към заловените крадци. Ръстът в цените на хранителните продукти през последните години също провокира увеличаване на кражбите и бандитизма, особено в слабите и „пропаднали” държави, като Афганистан и Сомалия, и то не защото най-бедните са принудени да крадат, а защото стойността на чуждестранната продоволствена помощ толкова се увеличи, че превърна бандитизма в печеливш бизнес в една среда, която не предлага почти никакви други възможности за реализация. В Афганистан, където около 35% от населението, наброяващо 26,6 млн. души, не могат да си гарантират дори минималния необходим хранителен порцион, само между януари и юни 2008, бяха извършени 12 въоръжени нападения срещу конвои с храни (през цялата 2007 броят на тези нападения беше 30, при което бяха присвоени продоволствени доставки на стойност над един милион долара) (19). Ще припомня, че само на 26 юни 2008, при нападенията срещу конвой с храни, пътуващ от Кандахар за Херат, два от общо 48-те камиона бяха унищожени, а други 8 – откраднати (20).

Още по-тежка е ситуацията в Сомалия, където сушата, бандитизмът и пиратството, високите цени на хранителните продукти и горивото, както и инфлацията, принудиха над един милион сомалийци да напуснат домовете си от началото на 2007 насам.  До юли 2008, петима служители, наети да транспортират събраните по линия на WPF хранителни стоки, бяха убити (21). Макар че е възможно тези нападения да са били политически мотивирани, не бива да се подценява влиянието на скока в цените на храните, още повече че е налице исторически прецедент. По време на гладната криза от 1992, сомалийските военни командири се бяха специализирали в нападения срещу хуманитарните конвои, защото цената на храните на местните пазари беше станала опасно висока.

Какво е влиянието на политическата система

Ако цените на хранителните продукти продължат да нарастват, това със сигурност би имало политически последици, вариращи съобразно конкретните политически и икономически условия в страните, където това се случва. Политическите последици от глобалния ръст в цените на храните не могат да се анализират на регионално или дори на глобално равнище, защото, както беше казал един американски конгресмен, „всички политики, в крайна сметка, са локални”. Бунтовете и народните въстания не избухват срещу регионалните или глобалните институции, защото граждани на конкретната страна не смятат, че организации като ООН, Световната търговска организация (СТО) или Африканския съюз са отговорни за проблемите им. Електоралните катаклизми, превратите и народните бунтове избухват срещу управляващите институции на суверенните държави, на национално или провинциално равнище.

По правило, гладът и политическите последици от него са най-големи в страни със значително градско население, обвързани с международните пазари на хранителни продукти, макар че тук са налице и някои специфични изключения.  Така, професор Робърт Паарлбърг твърди, че Африка, която е най-уязвимия по отношение на глада регион, с най-високи равнища на хронично недохранване и най-голям брой нестабилни или просто „пропаднали” държави, може да се окаже най-слабо засегнатия от ръста в цените на хранителните продукти континент, защото мнозинството африканци купуват малко хранително продукти, идващи от международните пазари, и правят по-малко свързани с цената на петрола вложения в своето селско стопанство (т.е. купуват по-малко хербициди, пестициди и торове), отколкото жителите на други региони на планетата (27).

Но, макар тезата на Паарлбърг, че най-много хора, страдащи от хронично недохранване в Африка на юг от Сахара са съсредоточени в селските райони и, че недохранването им се дължи повече на бедността и ниската производителност, а не толкова на високите цените на храните на световните пазари, е вярна, неговият анализ не важи в два, много важни случая. На първо място, както вече споменахме, ръстът на цените води до значително съкращаване на средствата, които правителствата на страните-донори могат да предоставят на WFP и на неправителствените организации, поели изхранването на бежанците и вътрешно разселените лица. Освен това, високите цени на храните на международните пазари, ерозират способността на правителствата да доставях продоволствие на тези пазари. На второ място, струва си да отбележим, че повечето гладни бунтове, през пролетта на миналата 2008, разтърсиха именно Африка и бяха пряко свързани с ефекта от повишаване цените на храните на международните пазари върху градските потребители, свързани с тези пазари. Тоест, политиците следва да обърнат специално внимание на недостига на продукти в градските райони на нестабилните държави, защото политическите последици от глада се оказват най-силни именно в тях.

Потенциалните политически последици, както и тези в сферата на сигурността, от глада и ръста в цените на хранителните продукти, зависят от пет променливи фактори: скоростта и степента, с която нарастват цените на храните; нивото и степента на абсолютната бедност преди това нарастване да стане факт; наличието на функциониращи механизми за „обратна връзка”, позволяващи на местните политически лидери да осъзнаят, какво точно се случва в страните им; доколко правителствените ръководители се смятат отговорни и се отчитат пред своите съграждани; колко адекватно и бързо международната система за оказване на хуманитарна помощ може да реагира при рязък ръст на цените, още в най-ранните фази на този процес.

Схемата, показана на фиг.1, дава представа за политическите последици и тези, касаещи сигурността, от глада, при четири различни категории политически системи: системи, които можем да определим като „зрели” и напълно демократични; тоталитарни; нестабилни или „пропаднали” автокрации; полудемократични режими, разполагащи с големи армии.

Стабилни и зрели демокрации

Амартиа Сен подчертава, че в една демокрация не може да има глад (23). Макар че демокрациите на са имунизирани срещу шоковия ръст на цените, политическите последици от него обикновено биват минимизирани поради наличието на обратна връзка и подходящи механизми, интегрирани в демократичните институции. В многопартийните демокрации, където се провеждат свободни и честни избори, има свободни медии и политически свободи, а правителството гарантира онова, което Сен определя като „свободата на оцеляване” (24). Пазарните механизми, наред с обратната връзка и механизмите, с които разполагат държавните институции, дават на управляващите достатъчно ясни сигнали, че следва да се предприемат необходимите превантивни мерки, още преди очертаващата се криза да е станала необратима.

Сред най-типичните примери за това е Индия, която в исторически план често е била епицентър на гладни кризи. След провъзгласяването на независимостта, през 1947, индийското правителство решава да приложи системата, установена от британците през 1870, по време на директното им управление (1858-1947, т.нар. Raj). Тя осигурява заплащане на останалите без работа бедни индийци,  ангажирайки ги в осъществяването на големи обществени проекти, като строежи на пътища или напоителни системи, и подпомага фермерите, когато реколтата им е лоша, с хранителни продукти, съхранявани във верига от държавни складове. По време на британското управление тази система се управлява твърде хаотично и Индия продължава да страда от гладни кризи, чак до превръщането си в независима институционна демокрация, която започва да прилага същата система много по-ефективно. Оттогава насам, в Индия няма глад. В развиващите се държави с голям процент бедно население, подобни на Индия, където има развити демократични институции, подсилени от наличието на обратна връзка и подходящи механизми, използвани от институциите, гладните кризи са малко вероятни.

Тоталитарните режими

Тоталитарен режим е онзи, който „почти изцяло ликвидира съществувалия преди това политически, икономически и социален плурализъм, притежава обединяваща, ясно изразена, водеща утопична идеология, способен е да осъществява интензивна и екстензивна мобилизация и разполага с ръководство (често харизматично), чието управление не е ограничено от нищо и където и принадлежащите към елита, и онези, които са извън него, се чувстват несигурни и уязвими, а развитието на събитията изглежда непредсказуемо” (25). Тоталитарната държава е в състояние да минимизира политическите последици от глада, но не и чисто хуманитарните, защото управляващата партия може или да смаже със сила евентуален бунт, или пък да осигури субсидии или да реализира друг вид социални програми за да предотврати избухването на такива бунтове в политически чувствителните райони, каквито обикновено са градските центрове. Повечето механизми за справяне с кризата и микроикономическата динамика на глада, описани по-горе, нямат място в тоталитарните системи и затова е много трудно да бъдат наблюдавани отвън. Почти всички процеси там се развиват „под повърхността”.

През ХХ век има пет по-сериозни гладни кризи, развиващи се в условията на тоталитарни режими: гладът в Украйна, през 30-те, т.е. по времето на Сталин; гладът по време на „Големия скок”, стартиран от Мао в Китай, през 1958; гладът в Камбоджа по време на управлението на „червените кхмери” (1975) и гладът в Северна Корея, през 90-те години. При всички тях са налице някои общи белези. На първо място, всички споменати по-горе тоталитарни режими полагат извънредни усилия за да скрият глада от външния свят. Така например, по време на глада в Северна Корея, довел до смъртта на 2,5 млн. души и емиграцията на един милион корейци в Китай, Ким Чен Ир успява да предотврати избухването на метеж като осигурява доставки на храни за столицата Пхенян, въвеждайки там специална система за снабдяване, въпреки че това допълнително влошава ситуацията в провинцията (26). Фактът, че в повечето тоталитарни държави хората не могат да напуснат селищата или районите, в които живеят, без да имат специално разрешение за това, изостря хуманитарните последици от глада, но пък минимизира политическите му последици.

На второ място, въпреки че процентът на жертвите при гладните кризи в държавите с тоталитарни режими е доста по-висок от този в страните с други политически системи, нито една такава криза не води до свалянето на централното правителство. Гладът винаги има последици, но в тоталитарните държави те биват потиснати и често се проявяват доста по-късно. Властта на комунистическите партии, които са управляващи и в петте изброени по-горе държави, бива отслабена в резултат от гладните кризи, което по правило води до вътрешни чистки (непосредствено след като кулминацията на кризата отмине), с цел лидерите да съхранят позициите си. Има достатъчно основания да се смята, че агресивното поведение на севернокорейския лидер Ким Чен Ир по време и след глада от 90-те години се дължи и на страха му от вътрешни безредици, ако страната бъде сполетяна от нова подобна криза. Тоест, агресивната и често изглеждаща ирационална външна политика на севернокорейското ръководство може да придобие още по-опасни измерения, ако в страната отново възникнат продоволствени проблеми и властта се окаже неспособна да се справи с глада.

Северна Корея вероятно е най-засегнатата държава от текущия ръст в цените на хранителните продукти, защото системата и за снабдяване на населението с продоволствие и без това е прекалено уязвима и зле функционираща. Между 2007 и 2008, цените на хранителните продукти в страната нараснаха три пъти, достигайки равнища, типични за фазата, непосредствено предхождаща глада. Тези тенденции ограничават възможностите на държавата да внася пшеница на пазарни цени, както и на отделните домакинства да се снабдяват с нея. Ръстът в цените на хранителните продукти в глобален мащаб, накара китайското правителство да забрани износа на пшеница, с което допълнително влоши ситуацията, защото именно китайската пшеница гарантираше, че катастрофата от 90-те в Северна Корея няма да се повтори. В същото време, южнокорейският президент Ли Мюн Бак отмени отпускането на продоволствена помощ и химически торове за Севера, обвързвайки оказването и в бъдеще (освен в екстрени случаи) с отказа на Пхенян от ядрената му програма и подобряването на ситуацията със спазването на човешките права. Наводненията от 2006 и 2007, наред с нарасналото население (над 23 милиона), също съдействаха за ръста в цените на храните (27). По данни на южнокорейски неправителствени организации, вече са налице случаи на смърт от изтощение в много севернокорейски села. В същото време, беше съобщено за екзекуцията на 15 севернокорейци (повечето жени) от северната провинция Хамгьон, заради опита им да избягат в Китай, спасявайки се от глада (28).

Неспособността на Северна Корея да се справи с глада, произтича и от тоталитарния характер на режима, липсата на „обратна връзка” и адекватни механизми, колективизираната селскостопанска система и сталинисткото централизирано планиране, които обезкуражават чуждестранните донори и инвеститори (макара че на черните пазари в страната процъфтява търговията с всякакви стоки – от зеленчуци до автомобили „Мерцедес”) (29). В същото време, режимът драстично ограничава дейността на WFP („Световната хранителна програма”) в страната, още от нейното начало, през 1994, макар че сред изричните условия на програмата за оказване на продоволствена помощ на Северна Корея на USAID беше отмяната на тези ограничения (30). Бъдещето на страната остава неясно, включително и заради мистериозното заболяване на нейния лидер Ким Чен Ир. Няма съмнение обаче, че който и да го наследи, режимът ще продължи да контролира напълно икономиката и политическата система, влошавайки хуманитарните последици от задълбочаващите се продоволствени проблеми, за сметка на минимизирането на политическите последици от тях, в което са съсредоточени всички усилия на властта.

Нестабилните или „пропаднали” авторитарни режими

За разлика от тоталитарните, авторитарните режими не упражняват пълен контрол върху държавата, нито пък имат монопол върху използването на сила. Те обаче не притежават „обратната връзка” и адекватните механизми, характерни за демократичните институции, които позволяват на гражданите да изразяват недоволството си и правят необходимите промени възможни и с мирни средства. За разлика от тоталитарния режим (който предварително е взел всички мерки за да не допусне прояви на недоволство), при внезапен и висок ръст на цените или пък драстичен спад в семейните доходи, в рамките на авторитарната система, жителите на градовете и особено тези в столицата, могат да демонстрират, да се бунтуват и дори да свалят управляващия режим.

Политическите последици от глада и продоволствените кризи са най-сериозни именно в нестабилните или „пропаднали” държави, управлявани от авторитарни режими. Така по време на големия глад в района на Сахел (т.е. зоната между Сахара и по-плодородния район на юг, в Африка, включваща Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея – б.р.), през 1968-1974, всички местни правителства, като изключим това на Сенегал, който беше най-слабо засегнат от глада, станаха жертва на преврати. Макар че без съмнение тук действат и други фактори, гладът „много значително” ерозира способността на управляващите да се справят с нарастващата политическа нестабилност (31). Така например, етиопските офицерите-марксисти свалят император Хайле Селасие заради неспособността му да се справи с глада, поразил страната през 1972-1974 и причинил смъртта на няколко стотин хиляди души (32).

Френската революция е може би най-известния пример за политическите последици от глада, тъй като избухването и е предшествано от рязко нарастване на цените на хранителните продукти и появата на глад в селските райони, заради лошата реколта през 1788. Макар че не може да се твърди, че самата революция е резултат от ръста на цените и глада в селските райони, именно гладните бунтове подпалват фитила на клокочещото недоволство, породено от редица други нерешени проблеми във френското общество. Поуката е, че когато липсва подходящият политически механизъм за „канализиране” на общественото недоволство, ръстът в цените на храните може да се окаже обединяващ фактор, който да провокира политическа експлозия, независимо, че истинските причини за нея за други.

По дефиниция, всички нестабилни и „пропаднали” държави нямат достатъчно институционален капацитет за да осигурят основните обществени услуги, които една държава би трябвало да предоставя на своите граждани. Икономистът Пол Колиър прави опит да оцени приблизителните разходи за стабилизирането на една „пропаднала” държава в икономически план, посочвайки средна цифра от 100 млрд. долара (33). Но, ако оставим настрана тези доста относителни цифри, трябва да признаем, че този тип държави представляват най-значителното предизвикателство на нашето време в политически план, както и по отношение на сигурността, тъй като свързаните с тях конфликти, епидемии и икономически колапс ерозират регионалната сигурност (34). Стабилните държавни институции, разполагащи с функционираща „обратна връзка” и подходящи механизми, са фундаментална предпоставка за предотвратяването на всички дълготрайни политически и касаещи сигурността последици от високите цени на храните.

Последните данни сочат наличието на ясно изразена корелационна връзка между високите цени на хранителните продукти, ниските показатели за човешко развитие и слабите институции. За 25 от 30-те държави, които, според WFP, са най-уязвими от ръста в цените на храните, има информация за индекса им на човешко развитие (ИЧР) (35). От тези 25 държави, 21 са сред страните с най-нисък ИЧР, което говори за пряка зависимост между слабото човешко развитие и продоволствената несигурност. Освен това, тези трийсет държави, определени за най-уязвими от WFP, двайсет (т.е. две трети) са на дъното в класацията на „пропадналите държави” за 2008 на Foreign Policy (36). 14 от тях са в Африка.

Към този анализ обаче, може да се отправи едно доста съществено възражение. Ако авторитарният режим притежава монопол върху насилието, политическите последици от скока в цените на храните могат да бъдат минимизирани. Зимбабве, която е на трето място в споменатата по-горе класация на Foreign Policy и се смята от  WFP за най-уязвимата по отношение на ръста на цените държава, е точно този случай. След 2000, привържениците на президента Робърт Мугабе започнаха да конфискуват земите на местните бели фермери и да ги предават на своите политически клиенти, като по този начин разрушиха селскостопанската система на страната, смятана в миналото за житницата на Африка (37). Погрешната политика и последвалото нарастване на цените на хранителните продукти изправиха огромно количество хора, засегнати от икономическия колапс на страната, буквално на ръба на оцеляването. Към октомври 2008, инфлацията достигна 231 милиона процента (!), без работа са над 80% от населението, а една четвърт от 12-те милиона жители на страната бяха принудени да я напуснат (38). Бруталният и репресивен характер на режима на Мугабе обаче, засега успешно потиска всички потенциални политически последици от недостига на хранителни продукти, за сметка на задълбочаващите се хуманитарни последици. В един от последните доклади на WFP се твърди, че през първото тримесечие на 2009 от продоволствена помощ ще се нуждаят над 5,1 млн. жители на Зимбабве.

Полудемократичните режими с големи армии и предизвикателствата на глобалния протекционизъм

Сегашните тенденции в глобалната икономика могат да доведат в бъдеще до масова безработица в бързо индустриализиращите се градски зони. Днес, над половината от световното население живее в градовете, като мнозинството от тези хора са в развиващите се страни. През следващите 30 години, градското население в Африка и Азия вероятно ще се удвои (40). Комбинацията между нарастване на населението, високи цени на хранителните продукти  и растяща безработица може да доведе до опустошителни политически (както и в сферата на сигурността) последици, особено на фона на нарастващия в глобален мащаб протекционизъм. Още повече, че в това отношение е налице интересен и доста тревожен исторически прецедент.

През 1868, по времето на т.нар. „реформи Мейдзи”, населението на Япония е 32 млн. души, а средната консумация на храна е малко под четири бушела (1 бушел = 20,4 кг) ориз на човек годишно. През онази епоха, обработваемата земя в страната е 6 млн. акра, като от всеки акър се добиват средно по 20 бушела, т.е. горе долу достатъчно за изхранването на населението. През 1940 обаче, японското население достига 73 млн. души. Междувременно, производителността в селското стопанство също нараства значително, достигайки през 20-те години 40 бушела на акър, което обаче се оказва недостатъчно, отчасти защото консумацията на глава от населението също е нараснала, така че за да изхрани жителите си, Япония се нуждае от още 65 млн. бушела ориз годишно. Между 1910 и 1930, японците компенсират недостига като утрояват вноса на ориз, но населението продължава да нараства и страната е изправена пред много сериозен проблем (41). И въпреки, че Япония не е поразена от мащабна гладна криза, типичният порцион на селските семейства става все по-малък и през 30-те японците се оказват на ръба на глада. Доказателство за това е, че много момичета от село отиват да работят в текстилните фабрики или в публичните домове, съблазнени от обещанията, че там ще се хранят по-добре (42).

Известният японски интелектуалец Хашимото Кингоро описва дилемата пред тогавашните японци по следния начин: „Има само три начина Япония да се справи с натиска на непрекъснато нарастващото и население – емиграцията, пробивът на световните пазари и разширяването на територията. Първата възможност – емиграцията, се оказва ограничена заради антияпонската имиграционна политика на другите държави (включително американския закон от 1924). Втората възможност е поставена под въпрос поради митническите бариери и денонсирането на търговските договори. Какво може да направи Япония, след като две от трите възможности се оказват непостижими за нея?” (43).

Отговорът на въпроса, зададен от Кингоро, се натрапва от само себе си: имперската експанзия. Последиците от Голямата криза, започнала през 1929, допълнително подтикват японските военни лидери да се ориентират към империализма. Така, Япония колонизира Манчжурия и Индокитай с цел да си осигури достъп до техните хранителни и природни ресурси. В резултат, нейната процъфтяваща, през 20-те години, демокрация, деградира в авторитаризъм и милитаризъм, през 30-те.

Разбира се, не може да се твърди, че японският милитаризъм и империализъм преди и по време на Втората световна война е продукт изключително на недостига на хранителни продукти, през 20-те години. Нарастващото население на Япония и по-бавно растящата производителност на местното селско стопанство обаче, наред с нарастващият протекционизъм и ксенофобските настроения към японците в чужбина, оказват сериозно влияние върху нейната външна политика. Нито един от тези фактори не оправдава японския експанзионизъм, но илюстрира някои последици от постоянния недостиг на хранителни продукти в една крехка демокрация.

Не е изключено историята да се повтори. Въпреки че засега няма ясни признаци за нещо подобно, налице са някои сигнали, на които следва да се обърне специално внимание през следващото десетилетие. Ако протекционистките импулси, които се забелязват напоследък на Запад накарат политиците да се ориентират към поведение, ерозиращо международната търговска система, някои страни, които разчитат на мащабния внос на храни и, в същото време, разполагат с големи армии, могат да се ориентират към експанзионистична политика. Рязкото нарастване на цените на храните, в съчетание с висок процент безработни, може да се окаже мощна дестабилизираща сила.

Какво да се прави

За преодоляването на тези рискове е необходимо държавите донори и развиващите се страни, съвместно със Световната банка и агенциите на ООН, да приемат една, базираща се четири основни елемента, стратегия за справяне с текущото нарастване на цените, както и с нарастването им в бъдеще. На първо място, следва да се инвестира в програми за развитие, които да увеличат производителността на селските стопанства в нестабилните и „пропаднали” държави до степен достатъчна за намаляване на уязвимостта им от ценовия скок. В тази връзка, държавите-донори и развиващите се страни би трябвало да подкрепят обявения от президента на Световната банка Робърт Зелик план за отпускането на 1,2 млрд. долара, под формата на грантове и заеми, за стимулиране на селскостопанското развитие на страните, които са най-силно засегнати от глобалния ръст в цените на хранителните продукти, както и да се удвоят средствата, предоставяни на Консултативната група за международни научни изследвания в селското стопанство (CGIAR), през следващите пет години. Както е известно, CGIAR е верига от 17 изследователски центрове, пръснати по целия свят, посветили се на проблема за сигурността в продоволствената сфера и провеждащи научни изследвания в сферите на селското, горското и рибното стопанство, политическите реформи и околната среда (44).

Т.нар. „зелена революция” от 60-те години, която доведе до тройно увеличаване на добивите в Азия, спаси живота на над един милиард души и не допусна 16 млн. кв. мили гори да бъдат изсечени и превърнати в ниви (45). Правителствата на държавите-донори и международните институции следва да инвестират в устойчиви на сушата сортове пшеница, включително генетично модифицирани, както и в семена за посев, които са устойчиви срещу болести и насекоми, за да намалят уязвимостта на африканските фермери от лошите реколти и така да иницират нова „зелена революция” в Африка. Те трябва да подкрепят международните усилия за противопоставяне на вихрещите се лобистки кампании срещу биотехнологиите и генно-модифицираните храни, които забавят или парализират мащабното разпространение на генномодифицираните посевни семена. Защото тези семена остават, в близка перспектива, едно от най-обещаващите средства за решаване проблема с несигурността в продоволствената сфера и в тази връзка трябва да бъдат стимулирани изследванията и усилията на CGIAR.

На второ място, следва да се формира международна система за оказване на хуманитарна помощ, която да използва нови инструменти и нови, пазарни подходи за справяне с проблемите, породени от ръста на цените на храните, както и да усъвършенства вече съществуващите. Като модел за тази система може да се използва Мрежата от системи за ранно предупреждаване за настъпващ глад (FEWSNET) на USAID, която сътрудничи с различни международни, регионални и национални партньори за да гарантира ранното предупреждаване, както и необходимата информация за продоволствената сигурност в 25 високорискови държави. FEWSNET се превърна в пример за успешни превантивни хуманитарни действия, като напоследък разшири зоната на своите анализи и върху градските пазари, засегнати от ценовия ръст. Мониторингът, който FEWSNET осъществява, следва обаче да бъде разширен и извън въпросните 25 рискови държави.

В същото време е необходимо да се обсъди, дали бюджетът от 1,2 млрд. долара за борба с глада и други извънредни ситуации, който се отпуска от САЩ, наистина е достатъчен. В момента тези средства се използват най-вече за закупуване на американски храни и доставката им в чужбина. Подобна система е неефикасна и скъпа. Над 20% от помощта отива за морски транспорт, като към тях следва да добавим ощ 45% режийни разходи и разходи за логистика и разпределяне на продоволствената помощ. Обикновено поръчката, доставката, транспортирането и разпределянето на хранителните продукти отнема поне четири месеца. Предложението на бившия президент Джордж Буш 25% от бюджета на USAID да отиват за закупуване на храни от регионалните (а не от американския) пазари има определен икономически смисъл, защото намалява закъсненията в доставките, съкрашава логистичния риск и спестява транспортни разходи (46).

В този смисъл, новият президент Обама трябва да продължи да действа в същата посока, т.е. да поиска от Конгреса да одобри инициативата на предшественика му. Последният законопроект в тази сфера, приет от Конгреса, възлага на Департамента по селското стопанство да осъществява доставки на продоволствие от местните и регионални пазари, на обща стойност 60 млн. долара, за срок от пет години, но реализацията на тази програма е изправена пред сериозен риск, тъй като чиновниците от Департамента са сред основните противници на доставките от външни пазари. В същото време, WFP вече години наред осъществява продоволствени доставки именно от местните пазари, като при това помощта, която получава от други донори, е минимална. Най-добрият начин да предотвратим дестабилизиращият политическата ситуация ефект от масовите миграции, увеличаването на грабежите и беззаконието и другите разрушителни последици от ръста в цените на храните и техния недостиг, е да се действа бързо и решително, което най-добре може да стане, ако доставките на продоволствие се осъществяват от местните (а не само от американския или този на развитите държави) пазари.

Когато в една страна е налице бързо увеличаване на хроничното недохранване, политиците от държавите-донори и от развиващите се страни трябва да предприемат достатъчно рано необходимите превантивни мерки за да спасят живота на колкото се може повече хора – като например масова имунизация на децата под петгодишна възраст, за да се избегне появата на основните заразни болести, които убиват най-много хора по време на глад. Открай време се смята, че оказването на продоволствена помощ е най-важното средство за борба с глада, докато здравните мерки, в началните етапи на гладната криза, дълго бяха подценявани и, съответно, недостатъчно финансирани. В това отношение, Службата за оказване на помощ при бедствия в чужбина (OFDA), към USAID, трябва да получи повече средства именно за подобни спешни намеси в сферата на здравеопазването.

На трето място, в случай, че цените на хранителните продукти нарастват твърде бързо и твърде много, трябва да се предприемат спешни намеси на пазара. Ако семейните доходи спадат в една „пропаднала” държава, където значителна част от населението вече живее в бедност, намесата на пазара трябва да се реализира под формата на смекчаване на ефекта от ръста на цените, но само при извънредни обстоятелства, защото ако цените намалеят прекалено това може да откаже фермерите да произвеждат повече хранителни продукти. Набирането на продоволствената помощ от местните пазари може да стабилизира цените, като насочи потока от стоки именно към тези пазари. На този фон спадът в цените ще позволи на значителна част от населението да получи достъп до пазарите на храни.

Финансовата помощ за най-бедстващата част от населението, оказвана по линия на WFP и неправителствените организации, може да повиши покупателната способност на домакинствата и да компенсира бързия ръст в цените на хранителните продукти. Последната възможност е директното раздаване на безплатна храна. Всички тези програми бяха успешно приложени в Етиопия и Мозамбик и то в широки мащаби. Спешните интервенции на продоволствения пазар са особено подходящи при нестабилните и „пропаднали” държави и биха били полезни в Северна Корея, където градското население оцелява благодарение на черните пазари на селскостопански продукти.

На четвърто място, щедрите субсидии за производството на биогорива от различни зърнени култури следва незабавно да бъдат прекратени. Според директора на IFPRI Йоахим фон Браун, налагането на мораториум върху биогоривата ще намали цената на царевицата с около 20%, а тази на пшеницата с 10%, до 2010 (47). Политиците трябва да наложат ясно разграничение между биогоривата, произвеждани от царевица, и тези, произвеждани от захарна тръстика и друти незърнени култури, които не са чак толкова важни за продоволствената сигурност. В САЩ, вносните мита върху етанола не позволяват вноса на бразилски етанол, произвеждан от захарна тръстика, чиято енергийна ефективност е доста по-висока от онази на американския етанол, произвеждан от царевица. Наличието на подобни изкривени търговски механизми е причината за смайващи загуби, равняващи се на 7 млрд. долара годишно (48).

Накрая, развиващите се страни следва незабавно да отменят наложените ограничения върху износа и контрола на цените на ориза, царевицата, пшеницата и другите зърнени култури. Ограниченията върху износа могат да изглеждат разумна реакция на национално равнище, но комбинираният ефект от тях води до ръст в цените на храните, в глобален мащаб. Освен това, развиващите се държави трябва да намалят митата на вносните хранителни продукти и да променят цялата си регулаторна среда, така че бедните фермери да имат достъп до кредитите, необходими им за закупуването на торове (49).

Макар че ценовият контрол може временно да доведе до намаляване на потребителските цени, той намалява и доходите на фермерите от продажбата на тяхната продукция. В резултат от  това, те, на практика, са дестимулирани да произвеждат хранителни продукти, именно когато от тях има най-голяма нужда (50). Освен това, развиващите се страни биха могли да използват различни схеми за кешов трансфер за да осигурят краткосрочна подкрепа за най-бедните си фермери. Мексиканската програма PROCAMPO е успешен пример, макар че политиците не бива да забравят, че осъществяването на подобни програми изисква много сериозни усилия от страна на държавната бюрокрация (51).

Да избегнем най-лошите последици

Връзката между ръста на цените на хранителните продукти и абсолютната бедност не бива да се преекспонира. Най-добрият начин тя да бъде прекъсната, е да се помогне на икономическия растеж, както и за създаването в развиващите се (и особено в нестабилните и „пропадналите”) държави на здрави демократични институции, разполагащи с „обратна връзка” и подходящите механизми за справяне с продоволствените кризи. Използвайки аналитичната рамка, която се опитахме да развием в настоящата статия, по отношение на нестабилните и „пропадналите” държави, международните донори ще могат да реагират много по-рано и по-ефективно на потенциалните политически (и тези, касаещи сигурността) последици от ръста в цените на храните през последните години.

На свой ред, донорите от развитите държави следва да реагират адекватно на тази тенденция, най-вече от хуманитарни и етични съображения. Не бива обаче, да се пренебрегват и потенциалните политически последици, както и тези, свързани със сигурността. Макар че през последните месеци цените на хранителните продукти спадат, което се дължи най-вече на забавянето на световната икономика, по данни на Световната банка, изкупните цени на селскостопанската продукция ще запазят сегашното си равнище (най-малкото) през цялата 2009 и ще си останат много по-високи от тези през 2004, чак до 2015 (52). Ако състоянието на световната икономика не демонстрира значително подобрение и безработицата в бедните държави, лишени от системи за социална закрила, продължи да нараства, комбинацията между непрекъснато увеличаващото се градско население, все по-високите цени на хранителните продукти и растящата безработица може да се окаже фатална.

 

Бележки:

1. Andrew Martin, ‘‘Fuel Choices, Food Crises and Finger-Pointing,’’ New YorkTi mes,

April 15, 2008, http://www.nytimes.com/2008/04/15/business/worldbusiness/15food.html.

2. Joachim von Braun, ‘‘Responding to the World Food Crisis: Getting on the Right

Track,’’ IFPRI 2007-2008 Annual Report Essay (Washington D.C.: The International

Food Policy Research Institute, September 2008), http://www.ifpri.org/pubs/books/

ar2007/ar07essay01.pdf.

3. ‘‘Food and the Poor: The New Face of Hunger,’’ The Economist, April 17, 2008, http://

www.economist.com/world/international/displaystory.cfm?story_id_11049284.

4. Rising Food Prices: Policy Options and World BankResponse: Background Paper

(Washington, D.C.: World Bank 2008), p. 1, http://siteresources.worldbank.org/NEWS/

Resources/risingfoodprices_backgroundnote_apr08.pdf.

5. ‘‘Food and the Poor.’’

6. Ibid.

7. Food and Fuel Prices*/Recent Developments, Macroeconomic Impact, and Policy

Responses An Update (Washington, D.C.: IMF, 2008), p. 2, http://www.imf.org/

external/np/ppeng/2008/091908.pdf.

8. Fred Cuny, Famine, Conflict and Response: A Basic Guide (Bloomfield, CT: Kumarian

Publishers, February 1999), p. 1.

9. Amartya Sen, Poverty and Famines: An Essay on Entitlement and Deprivation (New

York, NY: Oxford University Press, 1981), p. 1.

10. Ibid.

11. Paul Walker, Famine Early Warning Systems: Victims and Destitution (London:

Earthscan, 1989).

12. Alex de Waal, Famine that Kills: Darfur, Sudan, 1984_/1985 (New York: Oxford

University Press, 1989), p. 19.

13. Ibid., p. 93.

14. Ibid.

15. Keith Bradsher and Andrew Martin, ‘‘Hoarding Nations Drive Food Costs Ever

Higher,’’ New YorkTimes , June, 30 2008, http://www.nytimes.com/2008/06/30/

business/worldbusiness/30trade.html.

16. ‘‘Don’t Impose Food Price Controls, Warns World Bank,’’ IRIN Humanitarian News

and Analysis, January 9, 2008, http://www.irinnews.org/Report.aspx?ReportId_76162.

17. Andrew Natsios, ‘‘The Politics of Famine in North Korea,’’ United States Institute of

Peace Special Report, no. 51(Washington, D.C.: United States Institute of Peace,

August 2, 1999), p. 72.

18. ‘‘What Does the Food Crisis Mean in Afghanistan,’’ NATO Review (May 2008),

http://www.nato.int/docu/review/2008/05/FS_AFGHANISTAN/EN/.

19. ‘‘Afghanistan: UN Renews Call for Food Aid Funding,’’ ReliefWeb, August 19, 2008,

http://www.reliefweb.int/rw/rwb.nsf/db900sid/PANA-7HNGVX?OpenDocument.

20. ‘‘Attacks on UN Food Convoy a Blow for Struggling Afghans,’’ UN News Service, July

28, 2008, http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID_27500&Cr_Afghan&Cr1 _food.

21. Daniel Wallis, ‘‘RPT-UN Warns Somali Crisis Could Rival ’92-’93 Famine,’’

Reuters Foundation AlertNet, July 15, 2008, http://www.alertnet.org/thenews/newsdesk/

L15602849.htm.

22. Robert Paarlberg, ‘‘It’s Not the Price that Causes Hunger,’’ International Herald

Tribune, April 22, 2008, http://www.iht.com/articles/2008/04/22/opinion/edpaarlberg.php.

23. Amartya Sen, Development As Freedom (New York: Anchor, 2000), pp. 51_/52.

24. Ibid.

25. Juan J. Linz and Alfred Stepan, Problems of Democratic Transition and Consolidation:

Southern Europe, South America and Post-Communist Europe (Baltimore, MD: John Hopkins University Press, 1996), p. 40.

26. Andrew Natsios, The Great North Korean Famine: Famine, Politics, and Foreign Policy

(Washington D.C.: United States Institute of Peace, 2001), p. 217.

27. Ibid.

28. ‘‘Survival of the Fittest,’’ The Economist, September 25, 2008, http://www.economist.

com/specialreports/displaystory.cfm?story_id_12237187.

29. Ibid.

30. Ibid.

31. John Osgood Field, The Challenge of Famine: Recent Experience, Lessons Learned

(Sterling, VA: Kumarian Press, 1993), p. 23.

32. Natsios, The Great North Korean Famine, p. 231.

33. Paul Collier, The Bottom Billion (Oxford, UK: Oxford University Press, 2007), p.73.

34. Jeremy M. Weinstein, John E. Porter and Stuart E. Eizenstat, ‘‘On the Brink: Weak

States and U.S. National Security,’’ A Report of the Commission for WeakStates and

US National Security (Washington D.C.: Center for Global Development, June 8,

2004), http://www.cgdev.org/content/publications/detail/2879.

35. Липсва индекс за човешкото развитие за следните пет страни: Афганистан, Ирак, Либерия, Палестинските територии и Сомалия.

36.  Индексът за „пропадналите държави” на Foreign Policy’ за 2008 Failed States използва 12 различни политически, икономически и социални индикатори за да представи относителната стабилност на 177 държави. Виж http:// www.foreignpolicy.com/story/cms.php?page_1&story_id_4350.

37. Martin Plaut, ‘‘U.S. Backed Zimbabwe Land Reform,’’ BBC News, August 22, 2008,

http://news.bbc.co.uk/2/hi/africa/6958418.stm.

38. ‘‘A Need to Knock Heads Together,’’ The Economist, October 16, 2008, http:// www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id_12429534.

39. ‘‘Zimbabwe: Food Security Overview,’’ The World Food Program, 2008, http://

www.wfp.org/country_brief/indexcountry.asp?country_716.

40. USAID Office of Food for Peace, ‘‘Emergencies in Urban Settings: A Technical Review

of Food-Based Program Options,’’ August 2008.

41. Paul Johnson, Modern Times: From the Twenties to the Nineties (New York: Harper

Perennial, 1992), p. 158.

42. Mikiso Hane, Peasants, Rebels, Women and Outcastes: The Underside of Modern

Japan (Lanham, MD: Rowman and Littlefield, 2003), p. 40.

43. Cited in Johnson, Modern Times, p. 189.

44. ‘‘Who We Are,’’ The Consultative Group on International Agricultural Research,

http://www.cgiar.org/who/index.html; Lesley Wroughton, ‘‘World Bank Approves $1.2

billion Funding for Food Crisis,’’ Reuters, May, 29 2008, http://www.alertnet.org/

thenews/newsdesk/N29385432.htm.

45. Alex A. Avery and Dennis T. Avery, ‘‘The Local Organic Food Paradigm,’’ The

Georgetown Journal of International Affairs (Winter/Spring 2008): 39.

46. Andrew Natsios and Norman Borlaug, ‘‘African Food to Save African Lives,’’ The Wall

Street Journal, March 6, 2008, http://online.wsj.com/public/us.

47. Joachim Von Braun, International Food Policy Research Institute (IFPRI), ‘‘Global

Response Needed to Rising Food Prices,’’ press release, May 16, 2008, http://

www.ifpri.org/PRESSREL/2008/pressrel20080516.pdf.

48. ‘‘Food and the Poor.’’

49. Ibid.

50. Von Braun, ‘‘Rising Food Prices,’’ p. 2.

51. Ibid.

52. World Bank, Rising Food Prices, p. 1. Khalid Koser, ‘‘Rising Food Prices and Displacement,’’ Brookings Institute Opinions, April 23, 2008, http://www.brookings.edu/opinions/2008/0423_food_prices_koser.aspx.

 

* Професор по дипломатически практики в Джорджтаунския университет и старши анализатор на Института Хъдзън.

** Асистент в Джорджтаунския университет

{rt}

Днес светът се нуждае от спасителна операция. Докато пиша тези редове, световната кредитна система продължава да е парализирана, а глобалният икономически спад се задълбочава. Необходима ни е реформа на онези сфери в икономиката, в които кризата стана възможна. Но макар че тази реформа действително е нужна, дори и тя би могла да почака. Защото най-главното днес е да избегнем реалната, макар и все още трудно определима, опасност. За целта, всички финансово-икономически стратези на планетата следва да направят поне две неща: да гарантират по-нататъшното кредитиране и да задържат сегашното ниво на потребление.

Първата задача е най-трудната, но трябва да бъде решена незабавно. Не минава и ден без да чуем съобщение за поредната катастрофа, причина за която е станало замразяването на кредитите.  Непрекъснато се говори например за колапс на акредитивите, които са основния начин за финансиране на международната търговия. Внезапно се оказа, че вносителите, особено тези в развиващите се държави, просто не могат да реализират сделките си, вследствието на което доставките се замразяват: така, през миналата 2008, индексът на стойността на товарните превози Baltic Dry Index спадна с 89%.

В основата на политиката на ограничаване на кредитите е дефицитът на доверие  и изтощаването на капитала на финансовите институции. Финансовите структури не искат да сътрудничат с никого, освен с притежателите на наличен капитал, който би могъл да гарантира задълженията им. Само че кризата изтощи капиталите на всички, без изключение.

Очевидното решение е в икономиката да се вкарат още по-големи капитали. Това е стандартната мярка при финансови кризи. През 1933, администрацията на президента Рузвелт използва Корпорацията за финансиране на възстановяването за рекапитализация на банките, чрез изкупуване на привилегированите акции, т.е. тези, които имат приоритет по отношение на обикновените акции при разпределянето на печалбата. Когато, в началото на 90-те, Швеция беше засегната от финансова криза, правителството се намеси и осигури на банките допълнителен капитал, равняващ се на около 4% от БВП на страната (за мащабите на САЩ, това би означавало 600 млрд. долара), като срещу това получи дял от собствеността. Когато Япония спасяваше своите банки, през 1998, държавата закупи привилегировани акции за над 500 млрд. долара, което в мащабите на Америка, би се равнявало на два трилиона долара, имайки предвид съотношението между БВП на двете страни. Във всички тези случаи, предоставянето на финансови средства помогна на банките да възстановят кредитирането, което на свой ред размрази кредитните пазари.

Подобни мерки за спасяване на финансовата система се предприемат днес в Съединените щати и другите развити държави, макар че, разбира се, те са малко закъснели. Част от вината за това забавяне носят идеологическите постановки на досегашната администрация на Буш-младши. След краха на Lehman Brothers, американският Департамент по финансите предложи да изкупи от банките и другите финансови институции проблемни активи на обща стойност 700 млрд. долара. И досега не е ясно, как подобна мярка трябваше да помогне в кризисна ситуация (ако Финансовият департамент изкупеше активите по пазарната им цена, това едва ли би помогнало за съхраняването на банковите капитали, ако пък изкупуването беше станало по цени, по-високи от пазарните, това би породило безброй обвинения за прахосване парите на данъкоплатците). Но всичко това са подробности: след триседмични колебания, САЩ все пак се присъединиха към общата тенденция, зададена първоначално от Великобритания, а след това и от държавите от континентална Европа, и започнаха да реализират плана си за рекапитализация.

За съжаление, тези мерки едва ли ще се окажат достатъчни за да пречупят очерталата се неприятна тенденция. Има поне три причини за подобни опасения. На първо място, дори ако всичките 700 милиарда долара се използват за рекапитализация (засега е използвана само малка част от тях), това, все едно, няма да е достатъчно. За пример можем да сравним обема на БВП с този на антикризисните мерки, приети навремето за спасяването на японските банки и то при условие, че сегашната финансова криза в САЩ и Европа може да се сравнява (което е доста съмнително) с кризата в Япония отпреди десет години.

На второ място, не е съвсем ясно, какво количество средства ще достигне до вторичните агенти на финансовата система – т.е. нерегулируемите финансови организации, сред които има и инвестиционни банки, и хеджови фондове, чиито действия всъщност станаха причина за избухването на кризата. На трето място, не е сигурно, дали банките ще продължат кредитирането вместо да се опитат „поне малко” да задържат получените средства (проблем, с който, преди 76 години, се сблъсква и „новият курс” на Рузвелт).

Според мен, рекапитализацията следва да се разширява все повече, като се увеличава и обемът и. С течение на времето, държавният контрол трябва да укрепне дотолкова, че да може да се говори за почти пълна временна национализация на значителна част от финансовата система. Нека бъда ясен – това не е дългосрочна цел или някакво самоцелно заемане на командните постове в икономиката: финансите следва да бъдат денационализирани веднага след като ситуацията навлезе в сравнително спокойно русло. Именно така направи Швеция, където държавата върна дела си (придобит в рамките на борбата с кризата, в началото на 90-те) в местните банки. Най-важното днес е да се реши проблемът с кредитите, като за целта всички мерки за добри и не бива да робуваме на идеологическите си предразсъдъци. Няма нищо по-лошо от това да не вземеш крайно необходимите мерки, само защото те изглеждат на някого прекалено „социалистически”.

Същото се отнася и до другия подход за разрешаване на кредитната криза: финансирането на кредитополучателите от Федералния резерв, директно от нефинансовите сектори, без да се прибягва до финансовите структури. Естествено, това е временна мярка. Готовността на Федералния резерв да купува търговски полици е важна стъпка в тази посока, макар че, най-вероятно, ще се наложат и допълнителни мерки.

Всички тези действия следва да се осъществяват в координация с останалите развити държави. Причината за това е глобализацията на финансите. Своеобразна награда за Европа, задето е помогнала за спасяването на финансовата система в САЩ, ще бъде улесняването на достъпа и до кредити. Що се отнася до САЩ, помощта, която те оказват на Европа, ще облекчи достъпа до кредитите в самата Америка. Тоест, политиката трябва да бъде, повече или по-малко, съгласувана, защото всички сме в една лодка.

Ще отбележа още нещо: разпространението на финансовата криза в развиващите се пазари превръща глобалните антикризисни мерки в задължителен елемент от борбата на развитите страни с кризата. Както и в случая с рекапитализацията, част от тези мерки вече беше реализирана през есента на миналата 2008: така Международният валутен фонд (МВФ) отпусна заеми на държавите, изпитващи икономически трудности, като например Украйна, без каквито и да било морализаторски проповеди и без всякакви изисквания за ограничаване на разходите, както беше по време на азиатската криза през 90-те години. Междувременно, Федералният резерв на САЩ предостави кредитни линии на правителствата на няколко развиващи се държави, давайки им право да вземат назаем долари, в случай на нужда. Подобно на рекапитализацията, това са стъпки в правилната посока, но както се вижда, съвсем не са достатъчни. Необходими са по-решителни мерки.

Дори ако мерките за спасяване на финансовата система започнат да връщат към живот кредитния пазар, няма как да избегнем глобалния икономически спад, който вече е съвсем назрял. Какво може да се направи? Отговорът е очевиден: добре познатото ни кейнсианско финансово стимулиране.

Известно е, че САЩ опитаха да използват финансовото стимулиране в началото на 2008. Както администрацията на Буш, така и конгресмените-демократи рекламираха това като план за „рестартиране” на икономиката. Фактическият резултат обаче се оказа твърде печален, по две причини. На първо място, мащабите на стимулирането бяха твърде ограничени, достигайки до само 1% от БВП. Следващият опит трябва да е много по-мащабен – примерно в диапазона на 4% от БВП. На второ място, повечето средства в този пакет от мерки се предоставяха като данъчни облекчения, които, на практика, бяха икономисани, а не похарчени. Затова в следващия план следва да се акцентира върху поддържащите и развиващите държавата разходи (както е известно, през януари 2009, Конгресът одобри плана за стимулиране на американската икономика с над 800 млрд. долара – б.р.).

Против повишаването на държавните разходи, като форма за икономическо стимулиране, често използват аргумента, че реализацията на подобен план би отнела твърде много време: т.е. когато бъде постигнат необходимият ефект, спадът вече ще е приключил. В сегашните условия обаче, това едва ли е сериозен довод: можем да очакваме бърз икономически подем, само ако неочаквано бъде надут някой нов „балон”, вместо вече спукалия се с жилищното строителство (ще цитирам едно заглавие в сатиричния вестник “The Onion”, което отлично илюстрира проблема: „Държава в рецесия търси нов балон за инвестиране”). Ако държавните разходи се правят с разумна скорост, ще мине доста време, докато ползата от тях се усети, но тази мярка има две големи предимство пред данъчните облекчения. Първото е, че средствата ще се изразходват за нещо, което може да се усети, а второто – че така ще бъдат създадени нови материални блага (например нови мостове, жп линии и т.н.).

Някои биха ми възразили, че финансовото стимулиране чрез увеличаване на държавните разходи е именно онова, което правеше Япония, през 90-те. Това е вярно – в Япония държавните разходи предотвратиха свличането на слабата икономика в пропастта на истинската депресия. Нещо повече, има достатъчно причини да смятаме, че стимулирането чрез държавните разходи ще сработи в САЩ още по-добре, отколкото в Япония, при условие разбира се, че тези мерки бъдат взети своевременно. На първо място, ние още не сме затънали в капана на дефлационните очаквания, в който попаднаха японците, в резултат от дългогодишната си политика. На второ място, Япония прекалено дълго се колеба, преди да стартира рекапитализацията на банковата си система. Надявам се, че САЩ няма да повторят същата грешка.

Кризата трябва да се посрещне с необходимата решимост да направим всичко за да се справим със ситуацията. Ако това, което вече бе направено, е недостатъчно – ще направим още неща и ще изпробваме други варианти, докато кредитите не станат отново достъпни и реалната икономика не започне да се възражда.

След като мерките за спасение на икономиката започнат да дават ефект, ще дойде времето на профилактичните мерки, т.е. тези за реформиране на системата с цел да се предотврати повторението на подобна криза.

Финансовата реформа

„Нямаме проблеми с генератора – беше казал Джон Мейнард Кейнс в началото на Голямата криза – повечето ни икономически механизми са в добро състояние, но ключовият измежду тях – финансовата система – не работи”. Пак според него: „Сами се забъркахме в грандиозна бъркотия, защото не можахме да се справим с управлението на една сложна машина, чиито принципи на действие не са ни ясни”. И двете твърдения са също толкова верни днес, както и по времето, когато са били казани.

Как можахме да допуснем появата на тази нова грандиозна бъркотия? След Голямата криза, икономическата машина беше модернизирана съществено и днес наистина я познаваме достатъчно за да предотвратим големите катастрофи. Банките, като част от системата, функционираща толкова зле през 30-те години, бяха поставени под твърд контрол и обезпечени със сериозни гаранции. В същото време, международното движение на капитала, което изигра толкова разрушителна роля през 30-те, също беше ограничено. Финансовата система стана доста по-скучна, затова пък – много по-сигурна.

След това обаче, отново настъпиха интересни, но и опасни, времена. Увеличаването на международните капиталови потоци подготви почвата за опустошителните финансови кризи през 90-те години, както и за глобалната финансова криза през 2008. Нарастването на сенчестата банкова система, която не бе съпроводена от съответното разширяване на регулаторните мерки, подготви почвата за миналогодишното масово изтегляне на средства от банките, от страна на вложителите. И макар че този процес не бе съпроводен с безкрайни опашки пред затворените врати на банките, а само от яростни движения на компютърните „мишки”, резултатите се оказаха не по-малко опустошителни.

Днес отново се налага да си припомним уроците, които дядовците ни научиха от Голямата криза. Няма подробно да описвам механизмите на новата система за регулиране, по-важно е да посоча само основните и принципи: всичко, което трябва да бъде спасено от финансовата криза, следва да си остане обект на регулация и след като кризата отмине – защото не бива да допускаме прекалени рискове. Още от 30-те години търговските банки бяха задължени да разполагат с адекватен капитал, да притежават резерви от ликвидни активи, които, в случай на нужда, бързо да се трансформират в наличност, както и да ограничават някои инвестиции. Срещу това банките получаваха цял пакет от държавни гаранции в случай, че настъпят трудни времена. В сегашните условия, съществуват толкова много небанкови финансови институции, допринесли за банковата криза, че съответното регулиране трябва да бъде далеч по-мащабно.

Следва да се реши, какво да се прави с финансовата глобализация. След азиатската криза от 90-те години се появиха призиви да се въведат дълговременни ограничения върху международните капиталови потоци, които да действат не само по време не кризи. Повечето от тези предложения бяха отхвърлени, като вместо това бе предпочетена стратегията за формиране на големи резервни валутни фондове, които, както се предполагаше, трябваше да предотвратят бъдещите кризи. Днес вече е ясно, че тази стратегия не сработи. За страни като Бразилия и Южна Корея, това е катастрофа: след всичко, което направиха, отново ще им се наложи да преминат през кризата от 90-те. Все още не е съвсем ясно, какви точно мерки следва да се вземат на това ниво, но финансовата глобализация се оказа много по-опасна, отколкото предполагахме доскоро.

Силата на идеите

Както читателите вероятно вече са разбрали, аз вярвам не само в това, че днес се сблъскваме с проблема на икономическата депресия, но и, че Джон Майнард Кейнс – икономистът, осмислил Голямата криза – е актуален днес, повече от всякога. Най-известният му труд „Обща теория на заетостта, процентите и парите” завършва със знаменитата фраза „така или иначе, но именно идеите, в края на краищата, се оказват много по-опасни от користните интереси”.

Можем да спорим, дали това е вярно, но поне днес е точно така. Същността на икономиката се изразява със следното популярно твърдение „безплатно сирене има само в капана за мишки”, т.е. ресурсите ни са ограничени и за да притежаваме нещо, трябва да се откажем от друго. Няма печалба без да платиш за нея. Но в условията на депресивната икономика, такова „сирене” все пак има и трябва само да сме наясно, как точно можем да стигнем до него. Налице са маса незадействани ресурси, които могат да се използват. Истинският дефицит (така е при Кейнс, така е и днес) не е липсата на ресурси или дори на добродетели, а именно липсата на разбиране.

Няма да постигнем онова развнище на разбиране на нещата, което ни е необходимо, докато не се научим да осмисляме проблемите и да следваме мисълта си, където и да ни води тя. Някои твърдят, че икономическите ни проблеми имат структурен характер, затова бързото подобряване на ситуацията е невъзможно. Аз обаче вярвам, че единственото сериозно структурно препятствие към глобалния просперитет са остарелите доктрини, затормозяващи мозъците ни.

 

* Професор в Принстънския университет, носител на Нобелова награда за икономика за 2008

{rt}

През 2001, Комисията по международно право към Организацията на обединените нации прие Проектоконвенция за отговорността на държавите за международни правонарушения (по-нататък ще я наричам просто „Проектоконвенцията”). Нейните разпоредби са задължителни за всички държави, защото представляват кодификация и прогресивно развитие на международното право в областта на международната отговорност на държавите. Това означава, че Проектоконвецията систематизира международноправни обичаи, които са основен източник на международното право. Сред основните проблеми на международната отговорност на държавата е извършването на международно правонарушение. Съгласно чл. 2 от Проектоконвенцията, нарушението на международно задължение, извършено от държавата, води до възникването на международна отговорност. Очевидна е обаче, нуждата от прецизно изясняване на понятието „нарушение на международно задължение”. Това изясняване е направено с разпоредбата на чл. 12, според която нарушение на международно задължение е налице, „когато поведението на дадена държава не е в съответствие с онова,  което се изисква от нея, по силата на въпросното задължение, без значение на неговия източник и характер”.

„Международното нарушение”

Целта на чл. 12 е, на първо място, да внесе яснота за това, какво следва да се разбира под „нарушение на международно задължение”. Но, за да придобием представа за пълната дефиниция на „международно нарушение”, е необходимо да се вземат предвид и някои други разпоредби. Това са нормите от Глава трета, в които се уточняват други изисквания, отнасящи се до наличието на нарушение на международно задължение, и нормите на Глава пета, отнасящи се до обстоятелствата, които могат да изключат отговорността на държавата, при наличието на определени предпоставки[1]. В същото време, не бива да се забравя, че окончателната квалификация за това, дали в конкретния казус е налице нарушение на международно задължение, ще зависи от точната формулировка на задължението и неговата същност, която може да подлежи на различно тълкуване, в зависимост от целта и обекта му.

Използвайки терминологията, въведена в чл. 12, може да се каже, че нарушението на международно задължение се състои в несъответствието между  поведението, изискващо се от държавата (съгласно задължението, поето от нея), и поведението, което тя на практика е възприела. Или, казано с други думи, несъответствието между изискванията на международното право и конкретните факти[2]. В практиката на международните съдилища се използват и други термини като: „актове, които са несъвместими със задълженията на държавата”, или пък „актове, намиращи се в противоречие със задълженията на държавата”. Всички тези изрази (и различни начини на изразяване) в крайна сметка обаче сочат към едно и също нещо, а именно дефиницията, залегнала в чл. 12. Според Джеймс Крофорд, най-подходящият израз в случая е „поведение на държавата, което не е в съответствие с изискващото се от нея по силата на задължението”[3]. Той смята, че този израз допуска възможност нарушение да съществува дори тогава, когато поведението на държавата само частично влиза в противоречие с международното задължение, което тя е длъжна да изпълни. Това е така, защото в някои случаи поведението, което трябва да следва държавата, е строго определено, докато, в други случаи, международното задължение поставя някакви минимални стандарти и, ако държавата ги е покрила, разполага с възможности за свободен избор на поведение. Наистина, ако се направи съпоставка с правната система на ЕС, ще стигнем до същия извод, защото регламентите на съюзните институции не позволяват никакво отклонение от съдържащите се в тях норми, докато директивите, по дефиниция, предоставят на държавите възможност за избор, като единственото ограничение е да бъде постигната целта, поставена с директивата.

Някои особености

В дефиницията за нарушение на международно задължение, по чл. 12,  е включен изразът „без неговият източник да има каквото и да е значение”. Има се предвид, че Проектоконвенцията е с универсално приложение и затова се прилага към всички международни задължения на държавата, независимо от това, как те са възникнали. Така, източник на международно задължение могат да бъдат международен договор, международен обичай, задължителни актове на международни организации, общи принципи на правото и др[4]. Но, тъй като в международноправната доктрина няма изчерпателно и безспорно категоризиране на всички източници, авторите на Проектоконвенцията са избрали именно този неутрален израз, който е всеобхватен, тъй като включва (макар и чисто хипотетично) и източници, които към настоящия момент не са признати за такива.

В чл. 12 се използва и изразът „без неговият характер да има каквото и да е значение”. Това се дължи на обстоятелството, че са налице различни класификации на международните задължения. Така например, разграничават се задълженията, които изискват извършването на определено действие, от онези, изискващи постигането на определен резултат. Това разграничение е познато и в българската правна литература, при определяне на видовете престации[5]. Следователно, смисълът на цитирания по-горе израз е да избегне всяко двусмислие по въпроса, дали обстоятелството, какво точно задължение е нарушено, има някакво значение за възникването на международната отговорност.

В практиката често възниква проблемът, дали задължението на държавата е нарушено със самото приемане на даден вътрешен нормативен акт (когато последният е в явно противоречие с международното задължение на държавата), или международното задължение на държавата се нарушава едва тогава, когато въпросният нормативен акт започне да се прилага на практика[6]. За съжаление, ясен и категоричен отговор на този проблем липсва. В някои случаи, самото приемане, от компетентния държавен орган, на нормативен акт, намиращ се в противоречие с международните задължения на една държава, представлява ipso facto нарушение от страна на държавата[7]. В други случаи, за да се приеме, че е налице подобно нарушение, е задължително държавата да прилага законодателство, несъвместимо с нейните международни задължения[8]. В тази връзка, съществува яснота поне по отношение на правото на ЕС, защото в практиката на Съда на Европейските общности категорично е възприет първият подход. Следователно, в този случай, автоматично се счита, че държава, която приема вътрешен нормативен акт, чието съдържание е в противоречие с правото на ЕС, е извършила нарушение и, съответно, подлежи на санкциите, предвидени чл. 226-228 от Договора за създаване на Европейската общност.

Независимо от точната дефиниция на чл. 12, остава необходимостта от уточняване времето на извършване на международното правонарушение, спрямо периода, през който държавата е обвързана с конкретното международно задължение. Затова, в чл. 13, се съдържа един основен принцип на международното право, съгласно който, за да възникне международна отговорност, нарушението трябва да е извършено по време, през което държавата продължава да бъде обвързана от съответното задължение. Този принцип е формулиран многократно от международни съдебни органи, но като че ли най-ясно е изразен от съдията Макс Хубер, според когото:

„Юридическият факт трябва да се оценява в светлината на правото, което е в сила към момента на възникването му, а не с оглед на правото, в сила към момента, в който се поражда спорът, отнасящ се до него”[9].

По този начин, разпоредбата на чл. 13 представлява своеобразна гаранция за държавите срещу ретроактивното прилагане на международното право. Интересен пример в тази насока  е решението на холандския юрист и нобелов лауреат Тобиас Асер (1838-1913, името му носи един от най-престижните институти по международно право и право на ЕС, със седалище в Хага), който трябвало да се произнесе, дали завземането и конфискацията, от страна на руските власти, на американски кораби, занимаващи се с лов на тюлени извън руските териториални води, представлява международно правонарушение[10]. Според Асер, въпросът следва да се уреди съгласно „общите принципи на международното право и духа на международните договори, които са в сила и обвързват двете държави по времето, когато е извършено завземането на корабите”. И тъй като, според принципите на международното право, приложими към онзи момент, Русия не е имала правото да извършва подобни действия, руската държава е осъдена да изплати обезщетение на САЩ.

Държавната практика също поддържа безрезервно този принцип. Изискването арбитрите да прилагат нормите на международното право, които са в сила по времето, когато е извършено международното правонарушение, е често използвана уговорка, включена в арбитражните споразумения[11]. Следователно, можем да приемем, че този принцип съставлява международноправен обичай, който е кодифициран в Проектоконвенцията, с оглед на повече яснота и пълнота в нейната уредба.

Някои практически проблеми

В тази връзка, възниква интересен практически проблем. Могат ли две държави да се отклонят от въпросния принцип, ако постигнат изрична договореност в този смисъл. Макар принципът против ретроактивното действие на международното право да има изключително голямо значение, би следвало да се приеме, че той все пак не може да се разглежда като императивна норма на международното право. Следователно, трябва да се приеме, че държавите могат и да не се съобразят с него, но за целта е необходимо да изразят, по безспорен и категоричен начин, волята си за това. Въпреки че няма практика в тази насока, допълнителен аргумент в полза на подобна теза е разпоредбата на чл. 55 от Проектоконвенцията (т.нар. принцип lex specialis, който ще бъде разгледан по-долу).

Важна последица от принципа за изключване на ретроактивното действие на международното право представлява обстоятелството, че след като веднъж вече е възникнала международната отговорност (в резултат на международно правонарушение), тя не се влияе от последващо прекратяване на задължението (независимо, дали става въпрос за прекратяване на международен договор или за последващо изменение на норма на международния обичай).

Друг проблем, за който не би било целесъобразно да се включва в разгледаната вече дефиниция на чл. 12, е времевата рамка на нарушението на международно задължение. Затова е приета разпоредбата на чл. 14, която гласи: „(1) Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което не е продължаващо, настъпва в момента, в който поведението е осъществено, дори и ако неговите последици продължават да съществуват. (2) Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което  е продължаващо,  се простира върху целия период, през който поведението продължава и остава в несъответствие с международното задължение. (3) Нарушението на международно задължение, изискващо от държавата да предотврати дадено събитие, настъпва тогава, когато настъпи събитието и се разпростира върху целия период, през който събитието продължава и остава в несъответствие с това задължение.”

Самата концепция за продължаващо правонарушение е позната на много национални правни системи (включително и на българската), но възприемането й в международното право дължим на известния немски специалист по международно право Хайнрих Трипел[12].

Проблемът за точното установяване, кога започва международното правонарушение и колко дълго продължава, възниква достатъчно често и затова му е отделено специално внимание в чл. 14. Въпреки че самото съществуване и продължителност на международното правонарушение, до голяма степен, зависи от съдържанието на международното задължение и фактите в конкретния случай, в чл. 14 са установени няколко основни правила, които да служат като ценен ориентир при по-усложнени, от фактическа гледна точка, казуси.

Безспорно е, че за настъпването на международни правонарушения се изисква определено време. Основното разграничение, което се прави в чл. 14, е между правонарушението, което все още продължава (като например, прилагането на законодателство, намиращо се в противоречие с международноправните задължения на държавата; неправомерно завладяване на помещенията на дипломатическо представителство; наложено със сила колониално господство; неправомерно разполагане на военни части в друга държава и т.н.), и това, което вече е приключило. Това разграничение се определя, в значителна степен, от първичното задължение и от специфичните обстоятелства на всеки конкретен случай[13].

Следва да се има предвид, че разграничението между правонарушения, които са продължаващи и тези, които са приключили, е относително. Продължаващото правонарушение може да бъде прекратено във всеки момент. Например, при освобождаването на неправомерно взети заложници, продължаващото нарушение се преустановява. По същество обаче, продължаващо правонарушение е налице тогава, когато то вече е започнало и, към съответното време, все още продължава.

От друга страна, не може да не се отчита и обстоятелството, че поведението, което съставлява международно правонарушение, не може да се разглежда като продължаващо, само защото ефектите, или последиците, от него продължат да съществуват във времето. Необходимо е самото правонарушение да продължава. Така например, възможно е болките и страданията, причинени от предишни актове на насилие или на неправомерни икономически санкции, да продължат дълго след извършването на самото правонарушение. Трябва да се има предвид обаче, че подобни последици са предмет на вторични задължения за репарации или реституция, които се уреждат в Част втора от Проектоконвенцията. И самото продължаване на тези последици има правно значение, защото може да определи по-голям размер на дължимото обезщетение, въпреки че самото правонарушение не е продължаващо по своя характер.

Алинея трета на чл. 14 се занимава с времевите рамки на една особена категория правонарушения – нарушаване на задължение за предотвратяване на дадено събитие. Обикновено, подобен вид задължения се квалифицират като задължения за полагане на максимални усилия, изискващи от държавата да предприеме всички разумни или необходими стъпки, за да попречи на дадено събитие да настъпи, но без да е напълно сигурно, че събитието, въпреки това, няма все пак  да настъпи[14].

Възможно усложнение на поведението на държавата-нарушител е нарушението, включващо съставно поведение. Именно за този проблем се отнася разпоредбата на чл. 15 от Проектоконвенцията. Според редакцията на текста на чл. 15, нарушението на международно задължение от държавата, чрез поредица от действия или бездействия, които се определят, в своята съвкупност, като правонарушение, е налице тогава, когато настъпва такова действие (или бездействие), което, взето с останалите действия или бездействия, е достатъчно, за да съставлява правонарушение. Освен това се приема, че нарушението се разпростира върху целия период, който започва с първото действие или бездействие от поредицата, и продължава, докато тези действия, или бездействия, се повтарят и остават в несъответствие с международното задължение.

Съставното поведение е тясно свързано с концепцията за продължаващото нарушение, състоящо се от няколко действия и/или бездействия. Съставното поведение, което се регулира от разпоредбата на чл. 15, включва нарушение на задължения, засягащи някакво цялостно и сложно поведение, а не отделни актове[15]. Добър пример в това отношение са задълженията за въздържане от извършване на геноцид, апартейд, престъпления против човечеството, систематични действия на расова дискриминация и т.н.

В заключение може да се отбележи, че Комисията по международно право към ООН е успяла, по изключително прецизен начин, да изработи международноправната регламентация, касаеща толкова значимия проблем за нарушението на международно задължение.

 

* Старши асистент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”

 

 


[1] Вж. Crawford, J., The International Law Commission’s Articles on State Responsibility – Introduction, Text and Commentarries, Cambridge, 2002, на с. 125

[2] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 125

[3] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 125

[4] Вж. Видин, Б., Международно публично право, обща част, София, 1999., на с. 63 и сл.

[5] Вж. Кожухаров, А., Облигационно право – кратък курс, София, 2001, с. 59 и сл.

[6] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 130

[7] Вж. напр. Norris v. Ireland, E.C.H.R., Series A, No. 142 (1988), para. 31

[8] Вж. напр. LaGrand (Germany v. USA), Merits, I.C.J. Reports 2001, p. 90

[9] Вж. Island of Palmas, R.I.A.A., vol. II, (1949), p. 829

[10] Вж. The “James Hamilton Lewis”, R.I.A.A., vol. IX, (1902), p. 66

[11] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 132

[12] Вж. Triepel, H., Voelkerrecht und Landesrecht, Leipzig, 1899, p.289

[13] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 136

[14] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 136

[15] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 141

{rt}

През последните две десетилетия, и особено след 11 септември 2001, темата за глобалния тероризъм се експлоатира активно за реализиране на определени геополитически и геоикономически цели (при това, натоварени с известна идеологическо обремененост) на водещите субекти в света. Всъщност, трябва да се говори за два аспекта на тази тема: тероризъм и антитероризъм. Защото е налице световен сблъсък, който, по различни оценки, се доближава до параметрите (използвани човешки, военни, материални и финансови ресурси) на глобална война от нов тип, непреживявана от човечеството досега (1). Освен това, става въпрос за сблъсък между добре организирани противостоящи си системи с логистично управление и ресурсна осигуреност на най-съвременно равнище (2).

В интерес на истината, повече се говори за избрания враг - системата на тероризма, дотолкова, доколкото се признава, че такава съществува. В това отношение единство на мненията все още няма, което обаче не е най-важното в нашето изложение. Далеч по-скромно е застъпена темата за антитероризма или, ако се изразим по-прецизно, за  геополитиката и геоикономиката на глобалния антитероризъм Или, формулирано по друг начин, какви геополитически и геоикономически цели преследват глобалните субекти в битката с тероризма? Остават все още открити въпросите, реален ли е този враг на човечеството, измислен ли е или пък е генериран от главните „играчи” (субекти) на глобалната геополитика, които са го изпуснали от контрол, но той продължава да действа в желаната от тях посока. На този въпрос, кабинетната геополитика има повече или по-малко мотивирани отговори. Реалната (т.е. действащата) геополитика все още се върти около тезата за новия глобален враг. Изменя се интензитета по отделните направления, като той се смекчава в някои точки на напрежение (Ирак) или пък се правят опити за търсене на нови приоритети (или на баланс), при друго подреждане на условията (например, ако Иран се откаже от ядрената си програма да се стопира изграждането на ядрения щит на САЩ в Чехия и Полша) и „бетониране” в други направления (например Афганистан). Така или иначе, остават немалко открити въпроси.

Геополитическият аспект

Първият въпрос се свежда до следното: защо след като световният тероризъм беше обявен за “глобален проблем” и “враг на човечеството”, не се отиде към институционализиране на глобален антитерористичен фронт? Историята на всички войни - горещи (Първата и Втората световни, корейската, виетнамската) или „хладни” (студената война) показва, че противостоящите лагери винаги формират (по писани или неписани правила на международното право) договорни съюзни отношения. След терористичните актове от 2001 обаче, бе регистриран единствено нерегламентиран съобразно международното право антитерористичен съюз на водещи страни и сателитни на тях държави, който по-скоро демонстрира моралната подкрепа на световната общественост към конкретната жертва в случая - САЩ. Този съюз бързо се разпадна, което свидетелства, най-малкото, за липсата на политическа убеденост в каузата.

На второ място, характерната дипломатическа активност (дипломатически преговори, совалки и пр.), съпътстваща воденето на всякакъв вид войни, за изграждане на съюзни коалиции (в случая, в контекста на антитерористичната битка) е доста рехава, непродуктивна и свеждаща се главно до натиск върху сателитните партньори да участват в акции, несвързани или отдалечени от истинските антитерористични цели, или пък центрирани върху технически аспекти  на координирането на операции, провеждани от спецслужбите на различни държави.

На трето място, „моралната антитерористична коалиция” закономерно приключи след като стана очевидно, че зад амбицията да се води безкомпромисна война срещу новата глобална заплаха, всъщност се крият нереализирани геополитически цели на „жертвата”, които до момента, по една или друга причина, не бяха осъществени с кратополитчески или геоикономически средства. Същото важи и за други субекти от „моралния антитерористичен алианс“. Откритият и досега въпрос е, защо шумно прокламираната цел - унищожаването на считаната за цитадела на световния тероризъм структура на Ал Кайда и нейният лидер Бин Ладен, беше цинично подменена с друга - международна интервенция и анексиране на Афганистан и Ирак? Мнозина анализатори посочват, че САЩ, използвайки „гополитическата суматоха” около антитерористичната истерия, „изплетоха” два важни вьзела в Rimlanda-a  - т.е. в полосата около Евразия и нейното ядро - Русия. От чисто психологическа гледна точка, геополитическият момент бе избран много добре от САЩ. Защото, макар че Русия незабавно се вьзползва от златната вьзможност да стабилизира геополитически и военно ситуацията в Чечения, позволи на „анакондата” да затегне своята „прегръдка” около нея. Така или иначе, и до днес целта - Ал Кайда, сьществува (1) и според анализаторите на спецслужбите на самите САЩ разполага с не по-малки, дори увеличени, вьзможности да нанася терористични удари от различен характер, повечето от които сериозно смущават екпертите, както е видно от многобройните изнесените факти на форуми и конференции.  Изводът е очевиден: парадигмата, т.е. идеята за битката срещу световния тероризьм беше използвана като повод от водещите субекти на глобалния свят за постигане на специфични геополитически цели. Това обяснява и скромните резултати в борбата срещу тероризма. Остава да „виси” и смущаващата хипотеза, че такъв враг е необходим на основните играчи за целите на голямата геополитика. Последните събития, свързани с конфликта Русия - Грузия, „газовия конфликт” Русия - Украйна и опитите те да бъдат разширени на геоикономическа основа (геоикономиката е провеждане на политика с икономически средства), както и ескалацията на употребата на „двойния стандарт“ в световната политика, потвърждават тази теза. При такава постановка на проблема, неминуемо следва и друга констатация - че войната срещу глобалния тероризъм се очертава да бъде най-продължителната в новата история на човечеството. И, като че ли, нейното предназначение е да поддържа определено напрежение в глобалната геополитика до намирането на други геополитически решения. Какви могат да бъдат те?

Очевидно е, че едната посока за търсене на решения е свързана с все по-трудната задача на водещата суперсила - САЩ, да удържа схемата на еднополюсния модел за развитие на света. Геополитическите опоненти, предимно в лицето на Русия ( и други страни от БРИК, т.е. групата Бразилия, Русия, Индия, Китай) предявяват претенции за конструиране на нов световен геополитически ред. Едва ли Русия и останалите имат на този етап готова формула за този нов ред, освен силната и неколебима позиция да разполагат с водещи позиции в него. Същото се отнася и за САЩ, Япония и ЕС, като цяло. Има една реалност и тя е икономическа - потребността от огромни финансови ресурси за поддържане на определен световен ред. САЩ, след Първата и особено след Втората световна война, следват тази формула, подкрепяйки я не само с военна (включително и ядрена), но и с икономическа и технологическа мощ. Във финансовата сфера това е утвърдената стратегия за ролята на долара като световна резервна валута. Макар че, след началото на глобалната криза, нещата вече имат други измерения.

Втората насока се подсказва от самия ход на развитие на глобалната финансова и икономическа криза. Това е крахът на неолибералния модел за развитие на света и в частност на икономическите системи. Не е случайно, че развитите западни държави насочват вниманието си (форума на Г-7 във Виена) към необходимостта от нов икономически и финансов ред, т.е. от нов геоикономически ред, при запазване на геополитическата конструкция на света. Но това означава запазване на геополитическия и геоикономически сегмент, както и на глобалния тероризъм. А в един наистина нов световен геополитически ред, световният тероризъм (и антитероризъм) няма място.

Геоикономическият аспект

Все по-смущаващи изглеждат и чисто икономическите и геоикономически аспекти на антитероризма. Проблемьт има две страни.

Първият е свързан с т.нар. „икономика на тероризма”. Това е ново явление в световната икономика и е свьрзано с генерирането на огромни финансови ресурси от, в  и към самата система на глобалния тероризъм. Естествено, няма официална статистика, но експертните оценки сочат суми от стотици милиарди до няколко трилиона долара.

Неприятната страна на въпроса е, че тези средства се набират по няколко канали: легитимни (по-малко) и нелегитимни, граничещи с криминалната икономическа компонента или пък изцяло генерирани от нея.

Легитимната част от финансовия ресурс идва от донори, принадлежащи кьм политическия управляващ (или намиращ се в сянка) елит на мюсюлманския свят и най-вече на арабския му ареал. Този факт е крайно нелицеприятен за каузата на антитерористичната война, защото потвърждава отново и отново тезата за „другата гледна точка“. Очевидно е, че наред с известните политически и геополитически, икономически и социални причини, породили явлението, се наблюдава растяща подкрепа от мюсюлманската общност, включително и (директно, но дискретно) от нейния политически и икономически елит. В тази връзка, възниква резонният въпрос - дали световният тероризьм не трансформира своята идеология в ново направление: да се търси глобален сблъсък с властващите и доминиращи на този исторически етап други (западни и източни) цивилизационни и конфесионални системи в света? Като израз на геозакодиран стремеж кьм цивилизован, икономически, религиозен и духовно-социокултурен реванш. Както е известно, подобна хипотеза съществува в инструментариума на западната геополитическа мисъл (Хънтингтън, Фукуяма). По-важна обаче е геоикономическата мотивация за подобно развитие. А тя е следствие от задълбочаващата се социална и икономическа поляризация и стратификация между държавите от „ядрото” (развитите страни) и страните от полупериферията и периферията (според полицентричния модел на конфигуриране на света), които стават  (след разпадането на колониалната система) все по-бедни, икономически трудно управляеми и с отдалечаващи се шансове за икономически и социален просперитет. Към това следва да се прибави и т.нар. „демографски императив” - икономически и социално мотивирано бъдещо масово преселение на огромни маси хора от периферията към ядрото. Ако понастоящем се говори за няколко стотици милиона мигриращи компактни или индивидуални потоци, при изостряне на демографската ситуация в света (нарастване в близките 20 години на населението до 11-12 млрд. души, което е максималния капацитет за изхранване на световната икономика), голяма е вероятността да се стигне до невиждани по мащабите си миграционни вълни от порядъка няколко милиарда души. Подобна огромна миграционна вълна може да бъде спряна само по един начин – с военна сила. И това не е пример за „апокалиптично” мислене, а реален сценарий за бъдещо развитие на човечеството, ако ходът на процеса излезе извън контрола на глобалния геополитически и геоикономически мениджмънт.

Нелегитимните източници на финансови ресурси са свьрзани с още по- негативни тенденции, които се наблюдават в глобалната икономика. Става вьпрос за явления като нарастващо етническо и криминално предприемачество и бизнес, развиващи се по собствена логика и формиращи значителни сегменти на глобалната икономика (и не само). Те, и особено криминалното предприемачество, имат отношение кьм финансовото „захранване“ на световния тероризъм, като се използват схемите на трафика с оръжие и стоки с двойна употреба, наркотици, нефт, диаманти, археологически и културни ценности, хора. Обезпокоителното е, че в този „тьрговски оборот“ участват и субекти от антитерористичния лагер. Финансовите потоци на тероризма имат виртуален характер и е много грудно да се проследи движението им в световната финансова система, която, през последните десетилетия, също придоби изключително виртуални параметри на развитие. Финансовият ресурс на световния тероризъм надвишава БВП на дьржави като Франция, Великобритания и Германия.

Не може да не се търси връзка между финансовия потенциал на световния тероризъм и избухналата финансова и икономическа криза. Както отбелязах, финансовите ресурси на „икономиката на тероризма” и съпътстващите я сегменти (етническият и криминален бизнес) не могат да се квантифицират (т.е. да се измерят количествено или стойностно), но по последиците им, като действия, те могат да получат квалифицирана (качествена) оценка. Едно е очевидно – тенденцията е към нарастване дела на този сегмент в глобалната икономика и финансова система (3).

Вторият аспект е активното развитие на сегмента - „икономика на антитероризма“. Накратко, касае се за висока динамика на финансови разходи в национален, регионален и глобален план, предизвикани от потребностите на антитерористичната война. Предполага се, че кьм 2008, в „икономиката на антитероризма“, са се „въртели“ повече от два-три трилиона долара. Макар че това определено е занижена цифра. По-важното обаче е, за какви цели? По долу ще изброя някои:

- За повишаване сигурността на дьржавните институции, корпоративните структури, физическите дьржавни граници, транспортните комуникации, инфраструктурните, ядрени, химически и други стратегически обекти на гражданите (4).

- За увеличаване бюджетите на военните ведомства и тези на специалните служби за сигурност (5).

- За процъфтяване на други видове бизнес: застрахователен, с недвижими имоти, финансов и други(6), съпътстващи „антитерористичната икономика“.

Тези допълнителни огромни финансови ресурси, поради своята непрозрачност, в повечето случаи са допълнителен източник за „прегряване“ на глобалната финансова система. Не може да има сьмнение, че те имат директно отношение кьм разразилата се понастящем световна финансова и икономическа криза. „Икономиката на тероризма” и „икономиката на антитероризма”, заедно с такива нови фактори като световния етнобизнес и предприемачество и световния криминален бизнес и предприемачество, формират все по-голяма част от глобалния виртуален финансов ресурс. Те не само са един от източниците за виртуалното „набъбване на световната финансова система”, но и увеличават значението си по време и след края на кризата (ако ще има такъв), защото банково-финансовият сектор все повече изпада в неликвидност и трескаво търси реален (макар и виртуален, по своето движение) финансов ресурс за оцеляване. А секторите на „икономиката на тероризма” и на етническия и криминален бизнес са именно  алтернативен източник на свободни финансови ресурси, толкова необходими на закъсалите банки. Без излишни и обвързващи условия, но затова пък непрозрачни! Така „пазарният фундаментализъм” (т.е. икономиката без морал) навлиза в нова опасна спирала на развитие, при това на глобално и регионално равнище. Ефектите от по-нататъшна дестабилизация на световната финансова система са очевидни (7). И тя ще се подхранва от пазарната логика на „търсенето и предлагането”. Мащабните финансови интервенции, главно за банковите, финансовите и други подобни институции, имащи отношения към вторичните финансови пазари (всъщност те са сред конкретните виновници за кризата, надувайки до неразумни граници механизма на кредитните суапови операции), съотнесени към предполагаемия виртуален световен капитал, очевидно са „скромна сума” по отношение на упоменатите алтернативни възможности за банките.

Алтернативата

Всяка прогноза би била приблизително вярна и затова далеч от истината. Три прогнозни аспекта обаче, заслужават внимание и могат да се приемат за относително верни:

- Сегашните поколения кабинетни геополитици - учени, разработващи доктринално стратегиите на водещите субекти на планетата, и геополитиците-практици, които управляват света и са ангажирани с проблема за генерирането и подхранването на феномена “световен тероризъм”, не са в състояние да очертаят реална алтернатива за неговото преодоляване. Още повече, че те го използват и продължават да го експлоатират за определени и специфични геополитически цели.

- След като проблемът очевидно не може да се реши с военни и специални средства, остава да се  тьрсят „нов тип решения”. Те могат да се намерят, ако се сьздаде ефективно функционираща глобална система за сигурност с равнопоставеност на всички световни субекти, ако двойният стандарт в геополитиката загуби своето значение и ако светьт тръгне по пътя на конструиране на нов световен ред, основаващ се на нова глобална ценностна система на отношения. Но, един нов световен ред, обременен с такъв проблем като световния тероризъм, на практика, няма да се отличава особено от стария (т.е. сегашния) световен ред. Това означава, че основният геополитически закон за противоборство между Сушата и Водата трябва да отстъпи на другия закон - този за геополитическо взаимодействие. С други думи, преодоляването на проблема „глобален тероризъм“ е въпрос на отдалеченото бъдеще и вероятно ще се решава от следващите поколения управници на света. Когато се предполага, че ще може да се организира нещо подобно на „глобална крьгла маса”, около която да седнат новите големи играчи, намиращи се от двете страни на барикадата. Като задачата им ще бъде именно да премахнат въпросната барикада. Дотогава обаче, реалностите на тероризма и антитероризма ще се свеждат до военни и специални терористични и антитерористични операции. И, естествено, до продължаваща финансова ескалация.

- Конструирането на нова глобална, включително и финансова, система, което се поставя като задача след преодоляването на настоящата финансова  и икономическа буря, трябва обезателно да елиминира по някакъв начин функционирането на споменатите по-горе нови (с негативен заряд) сектори на световната икономика. Възможно ли е обаче  да се поставя такава цел и доколко реалистична е тя? Особено при положение, че, в условията на икономическа и финансова криза в развитата част на света, именно военната икономика остава „най-реалният сектор”, способен да генерира икономически растеж и заетост. Дали само геоикономическата война, която перманентно се води за разпределение и преразпределение на световните ресурси, ще бъде достатъчна като инструмент на голямата геополитика на водещите субекти в света?

 

Бележки:

  1. Все повече се налага мнението, че Ал Кайда, като терористична групировка, неоснователно и умишлено се отъждествява със системата на глобалния тероризъм и нейното управление, а медийният образ на Бен Ладен се използва като олицетворение на новия световен враг. Първоначално, този враг се оказва по-скоро виртуален, отколкото реален, но към настоящия момент – края на първото десетилетие на ХХI век, това вече не е така.
  2. Авторът защитава тезата, че глобалният тероризьм представлява стройна глобална политическа и икономическа система, разполагаща с ефективно действащ логистичен мениджмънт и институции, която е ресурсно (т.е. финансово, материално и кадрово) осигурена да решава мащабни геополитически, геоикономически и кратополитически задачи.
  3. По различни експертни оценки, виртуалният капитал на глобалната финансова система (необезпечен с реално производство на стоки и услуги) варира межсу 200 и 500  трилиона долара. След началото на кризата, се появиха данни, че става въпрос вече за около един квадрилион долара. Сумарният БВП на света, към 2000, се изчисляваше на малко повече от 40 трилиона долара. Къде са останалите стотици трилиони долари? Какво е тяхното движение, какви цели обслужват?. Интересни въпроси с очаквани прелюбопитни отговори. Но още по-интересен е въпросът, колко от тях принадлежат, по различни легитимни и нелегитимни схеми, на системата на глобалния тероризъм?.
  4. Само за охрана на летища и ТНК се разходват над 1,3 трлн. долара годишно.
  5. САЩ харчат за тези цели около трилион долара. В ЕС, страни като Великобритания, Германия, Испания, Италия и Франция са изразходвали над 300 млрд. евро за екипировка и вьорьжение на антитерористичните си специални служби.
  6. Застраховките на АЕЦ, биологически и химически обекти надхвърлят вече 200 млрд. дол., като тенденцията е към нарастване.
  7. ООН, в лицето на Агенцията за борба с наркотрафика и престъпността, вече официално излезе със становище за тази тенденция, посочвайки, че само през 2005 оборотът на наркотици в света е достигнал 322 млрд. долара.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Помолиха ме да развия някои теми, които засягам в предишните си трудове и, в частност, да поразсъждавам върху въпроса, дали с течение на времето не е намаляло значението на въведеното от мен стратегическо понятие „хартленд”, особено на фона на сегашната световна война. Но, за да представя това понятие в подходящия контекст, съм принуден да разкажа накратко как то се формира (1). Най-ранният ми спомен за политическите събития е свързан с един септемврийски ден на 1870. Току що бях тръгнал на училище (2) и съобщих в къщи новината, която научих от една телеграма, закачена на вратата на местната поща: че Наполеон ІІІ и цялата му армия са се предали на прусаците край Седан. Това беще голямо сътресение за британците, които, чисто психологически, още не бяха се откъснали от епохата на Трафалгар и отстъплението на Наполеон І от Москва, но значението на случилото се беше истински осъзнато едва след години. Защото още никой не бе дръзнал да оспори господството на Великобритания над океана и единствената опасност, която тя виждаше за отвъдморската си империя, беше азиатската стратегия на Русия (3). През този период, британските вестници бяха склонни да търсят доказателства за руски интриги във всеки слух, идващ от Константинопол и във всяка племенна свада, избухнала по протежение на северозападната граница на Индия. Британската морска и руската сухопътна мощ твърдо стояха в центъра на международната политическа сцена (4).

Трийсет години по-късно, на границата между ХІХ и ХХ век, фон Тирпиц пристъпи към изграждането на германския океански флот. По онова време организирах обучението по политическа и историческа география в Лондонския и Оксфордския университети и следях текущите събития с обобщаващия поглед на преподавател (5).

Германскитя динамика означаваше (и за мен това бе очевидно), че нацията, която вече притежааше най-голямата организирана сухопътна мощ и заемаше централна стратегически позиции в Европа, се стреми да си осигури и необходимата морска мощ, достатъчна за да неутрализира тази на Великобритания. Съединените щати също неудържимо се превръщаха във велика държава. Първоначално обаче, възходът им можеше да проследи само в статистическите таблици, макар че още като дете бях силно впечатлен от американската изобретателност. Спомням си например, окачената в класната стая карта, изобразяваща сражението между „Меримак” и „Монитор” – т.е. между първия броненосец и първия кораб с куполна артилерия (6). Така, Германия и САЩ заставаха редом с Великобритания и Русия.

Събитията, с които е пряко свързана появата на идеята за „хартленда”, бяха британската война в Южна Африка и руската война в Манчжурия. Първата приключи през 1902, а през пролетта на 1904 руско-японският сблъсък вече изглеждаше неминуем (7). Така че докладът, който прочетох в началото на тази година в Кралското географско дружество, озаглавен „Географската ос на историята”, беше съвсем актуален, макар че зад него стояха дълги години на наблюдения и анализи.

Контрастът между британската война срещу бурите, водеща се отвъд океана, на 6 000 мили от метрополията и тази, която Русия започна на сходно разстояние от своята метрополия в сухопътното пространство на Азия, естествено ме провокира да направя исторически паралел – същият контраст съществува между пътуването на Вашку да Гама, който в края на ХV век заобикаля нос Добра Надежда, на път за Индия, и експедицията на казака Ермак и конния му отряд, отвъд Уралския хребет, в Сибир, в началото на ХVІ век (8). На свой ред, тази втора съпоставка провокира анализа на многобройните набези, осъществявани през Класическата Древност и Средновековието от номадскике племена на Централна Азия срещу оседналото население на Европейския полуостров, против Средния Изток, против Индия и против същия този Китай (9). А заключението, до което стигнах, беше, че: „... през настоящето десетилетие за първи път сме в състояние да направим, достатъчно пълна, корелация между най-големите географски и най-големите исторически обобщения. За първи път можем да възприемем, поне донякъде, реалните пропорции на явленията и събитията на световната сцена и сме в състояние да потърсим формула, която да отразява макар и само определени аспекти на географската обусловеност в световната история. И, ако имаме късмет, тази формула би могла да има и практическа ценност, поставяйки в (необходимата) перспектива някои от съперничещите си сили в съвременната международна политика”.

Думата „хартленд” (т.е. „срединна земя”) за първи път се появи в този труд от 1904, но само мимоходом и под формата на описателен израз, а не като термин. Вместо него там се използваха изрази като „осово пространство” и „осова държава”. Например: „Разрушаването на силовия баланс в полза на осовата държава, водещо до експанзия на последната в периферните територии на Евро-Азия, би позволило използването на обширните континентални ресурси за изграждането на флот, след което пред очите ни би могла да възникна наистина световна империя. Това би могло да се случи, ако Германия стане съюзник на Русия.

В заключение би било полезно специално да подчертаем, че замяната на руския контрол над вътрешното пространство на континента с някакъв друг контрол не би довела до намаляване на географската значимост на осовото местоположение. Ако например, китайците, организирани от японците, решат да разрушат Руската империя и да завоюват територията и, те ще се превърнат в нова „жълта опасност” за световната свобода, именно защото биха обединили излаза на океана с ресурсите на огромния континент” (10).

Към края на Първата световна война, в Лондон и Ню Йорк, излезе книгата ми „Демократичните идеали и реалността” (тя беше преиздадена и през миналата 1942 в Ню Йорк). Очевидно, етикетът „осово” (пространство или държава), достатъчно уместен за една академична теза от началото на века, вече не отговаряше на международната ситуация, възникнала от тази първа голяма криза на нашата световна революция (11). Оттук и използваните термини – „идеали”, „реалности” и „хартленд”. Но самият факт, че тезата от 1904 (макар че ми се наложи да взема предвид и да внеса някои допълнителни критерии), въпреки всичко, представляваше добра основа за оценка на разположението на силите, формирало се 15 години по-късно, ми даваше увереност, че търсената от мен формула все пак е намерена.

Какво представлява „хартлендът”?

Сега ще пристъпя кам основния предмет на тази статия и ще се опитам да дам кратка и предварително оценка на значението на понятието „хартленд” за глобалния обзор, който би трябвало да предшества бъдещото урегулиране. Следва да сме наясно, че става дума за стратегия, която, определено, е не по-малко действена в мирно, отколкото във военно време. Няма обаче да си позволя да бъда въвлечен в сегашните широко коментирани дебати, чиято перспектива е далеч напред, отвъд представите на сегашното и следващото поколения. Ще се концентрирам върху годините, в които ни предстои да обуздаем врага си, докато (ако се възползвмаме от езика на Капабланка) не бъде окончателно унищожена неговата философия на войната.

„Хартлендът” е северната и вътрешна част на Евро-Азия. Той се простира на юг от арктическото крайбрежие до срединните пустини, а широкият провлак между Балтийско и Черно море формира неговата западна граница. Това понятие обаче не допуска да бъде точно определено върху картата, защото се основава на три различни физико-географски аспекти, които, макар и да се допълват и подкрепят взаимно, не съвпадат напълно.

На първо място, в този регион се намира най-широката от низините на земната повърхност. На второ място, през тази низина текат няколко големи плавателни реки: някои от тях се вливат на север в Арктическото море (12), но са недостъпни, откъм него, защото то е покрито с ледове, докато други се вливат в затворени водоеми от типа на Каспийско море, които нямат връзка със Световния океан. На трето място, тук е налице зона на пасища, която едва пред последния век и половина престана да предоставя на номадите-животновъди, придвижващи се с коне или камили, идеалните условия за постигането на висока мобилност. От споменатите три особености, речните басейни най-лесно могат да бъдат представени картографски: водоразделът, очертаващ цялата група от арктически и „континентални” реки като едно цяло, ясно обособява върху картата този обширен и неделим ареал, какъвто представлява „хартлендът”, съобразно тези частни критерии (13). Само че простото изключване на морската мобилност и морската мощ е чисто негативна, макар и важна, отличителна черта. В същото време низината и поясът от пасища формират позитивни условия за развитието на друг тип мобилност, а именно този, характерен за степите. Що се отнася до пояса от пасища, той прекосява низината по цялата и ширина, на не покрива изцяло нейната повърхност. И все пак, въпреки тези очевидни разминавания, „хартлендът” (като понятие и представа) осигурява достатъчна физико-географска основа за стратегическата мисъл. Да се върви по-нататък, като изкуствено се опростява географията, би означавало да се тръгне по погрешен път.

За сегашните ни цели е достатъчно коректно да кажем, че територията на СССР е еквивалентна на „хартленда” по всички направления, освен едно. И за да очертаем това изключение (което наистина е голямо!), нека прокараме права линия с дължина около 5500 мили, от изток на запад – от Беринговия пролив до Румъния. На три хиляди мили от Беринговия пролив, тази линия ще пресече река Енисей, течаща от границите на Монголия на север – към Арктическия океан. На изток от тази велика река, е разположена дълбоко изрязана зона на планини, плата и (затворени между планините) долини, която почти изцяло, от единия до другия си край, е покрита с иглолистни гори. Ще я нарека условно „земята на Лена” („Lenalend”), заради основния и белег – великата сибирска река Лена. Тази територия не влиза в „хартленда Русия” (Heartland Russia). Русия на „Леналенд” обхваща пространство с площ от 3,75 млн. квадратни мили, но населението там е само около шест милиона души, от които почти пет милиона живеят покрай трансконтиненталната железопътна линия от Иркутск до Владивосток. На останалата част от тази територия, гъстотата на населението е един човек на повече от три квадратни мили. Богатите природни запаси – гори, водна енергия и полезни изкопаеми, на практика, все още не се експлоатират (14).

На запад от Енисей се намира това, което по-горе нарекох „хартленд Русия” – т.е. равнина, простряла се на 2500 мили, от север на ю,г и на 2500 мили, от изток на запад. Тоест, площта и е 4,25 млн. квадратни мили, а населението – над 170 милиона души, като нараства с по три милиона годишно.

Най-простият и може би най-ефективният начин да се представят стратегически значимите параметри на руския „хартленд” е да ги сравним със съответните параметри на Франция. Като в случая с Франция, вземем за исторически фон Първата световна война, а в случая с Русия – Втората световна война.

Подобно на Русия, Франция е компактна страна, еднакво разпростряла се по дължина и ширина и поради това разполагаща с по-малко територия, пропорционално към дължината на границата, която и се налага да защитава. Цялата страна, с изключение на североизточната и част, е заобиколена от морета и планини. През 1914-1918 тя нямаше врагове, отвъд Алпите и Пиренеите, а френският флот и този на съюзниците и господстваше в моретата. Следователно, френската армия и съюзническите сили, разгърнати така че да прикрият открития североизточен участък от границата (15), бяха добре защитени по двата фланга и разполагаха със сигурен тил. Стратегическата „врата” в равнинния Североизток, през които към страната (и от нея навън) се „изливат”, подобно на приливи и отливи, толкова армии, е широка около 300 мили, между Вогезите и Северно море. През 1914, фронтовата линия, опирайки се на Вогезите, беше обърната назад, към река Марна. В край на войната, през 1918, тя се разгърна напред (т.е. към Германия), но опорната и точка си остана същата. Макар че през четирите години, този еластичен фронт се огъваше и свиваше, той не беше пробит, дори и след мощния германски щурм през пролетта на 1918. Тоест, потвърди се напълно, че страната разполага с достатъчно пространство, както за организирането на дълбока отбрина, така и за стратегическо отстъпление. За нещастия на Франция обаче, основният и индустриален район се намира именно в този североизточен сектор, където се водеха безкрайните битки.

Русия, в общи линии, възпроизвежда характеристиките на Франция, но в много по-голям мащаб и с граница, която е отворена на запад, а не на североизток. В сегашната война (т.е. Втората световна – б.р.), руската армия се разгърна, прикривайки откритата част от границата. В тила и е огромната равнина на „хартленда”, подходяща както за организирането на дълбока отбрана, така и на стратегическо настъпление. А още по-назад (от разположението на армията) тази равнина се затваря на изток от естествен природен крепостен вал, който се формира от „недостъпното” арктическо крайбрежие, пустошта на „земята на Лена”, отвъд Енисей и планинската верига, от Алтай до Хиндокуш, отвъд която са и Гоби, и тибетските, и иранските пустини. Тези три прегради са изключително мащабни и съвсем веществени и по значението си за отбраната многогратно провъзхождат крайбрежията и планините, заобикалящи Франция.

Наистина, арктическото крайбрежие вече не е недостъпно, в онзи абсолютен смисъл, в който беше съвсем доскоро. Керваните от кораби, подкрепени от мощни ледоразбивачи, и самолетите, разузнаващи водните проходи между масите плаващ лед, вече прокараха търговски маршрути по реките Об и Енисей и дори по самата Лена, но евентуално вражеско нахлуване през огромните пространства на полярните ледове, мъхестите тундри и горите, формиращи тайгата на Северен Сибир,    изглежда почти невъзможно, предвид базираната на сушата съветска въздушна отбрана.

Завършвайки съпоставката между Франция и Русия, нека разгледаме относителните величини на някои паралелни данни. Така, руският „хартленд” превъзхожда четирикратно Франция по население, четирикратно – по ширината на открития сектор на границата си и двайсеткратно – по площ. Тоест, откритата част от границата е съвсем пропорционална на руското население и за да се справи със стратегическата ширина на съветското разгръщане Германия беше принудена да „разводни” своя доста по-ограничен човешки потенциал с далеч по-неефективните контингенти на нейните съюзници. В едно важно отношение обаче, Русия започна втората си война с Германия в сходни условия, с тези, в които беше Франция, през 1914. Както и в случая с Франция, нейните най-силно развити селскостопански и индустриални зони, бяха разположени директно на пътя на завоевателите. Вторият петгодишен план трябваше да поправи тази ситуация, стига германската агресия да мошеже да се забави с няколко години (16). Впрочем, именно това бе и една от причините Хитлер да скъса договора си със Сталин, през 1941.

В същото време, огромните възможности, които предоставя „хартлендът”, да не говорим за природните запаси на „земята на Лена”, са много добре разпределени в пространството, от чисто стратегическа гледна точка. Индустрията се развива стремително в такива райони, като Южен Урал – т.е. в най-ключовата точка от „осовото пространство”, както и в богатия Кузнецки въглищен басейн, под защитата на мощните естествени прегради, издигащи се на изток от горното течение на Енисей. През 1938, Русия превъзхождаше всяка друга държава в света по производството на пшеница, ечемик, овес, ръж и захарно цвекло. Що се отнася до въглищата, Михайлов твърди, че според данните за запасите както на Кузнецкия, така и на Красноярския въглищни басейни, те могат да покриват потребностите на целия свят, в продължение на 300 години (Mikhailov N., Soviet Geography, London, Methuen, 1937). При изпълнението на първия петгодишен план, политиката на съветското правителство целеше постигането на баланс между вноса и износа. С изключение на много малък брой потребителски стоки, тази страна вече може да произвежда всичко, което и е необходимо.

Анализирайки всички тези данни, неизбежно стигаме до извода, че ако Съветският съюз излезе от сегашната война като победител на Германия, той ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата (17). Нещо повече, той ще се окаже държавата, разполагаща с най-силна отбранителна позиция, в стратегически план. „Хартлендът” представловя огромна естествена крепост на земното кълбо, като за първи път в историята тя разполага с адекватен (както количествено, така и качествено) гарнизон.

Необходимото взаимодействие между западните държави и Русия

Не претендирам, че темата за „хартленда” – цитаделата на сухопътната мощ във великия световен континент, може да бъде изчерпана в кратка статия, като настоящата. Но, за да балансираме тази тема, нека посветим няколко думи и на едно друго понятие.

Наскоро от Казабланка беше отправен призив за съкрушаване на господстващата в днешна Германия философия. Това обаче може да стане, само ако оросим немския разум със свежата вода на някоя съперничеща философия. Допускам, че, да речем, след две години ще бъде дадена заповед за прекратяване на огъня, силите на съюзниците ще превземат Берлин, ще изправят на съд военните престъпници, ще утвърдят новите граници и ще вземат редица други „хирургични” мерки за да не може по-старото поколение германци, което най-вероятно ще умре озлобено и неразкаяло се, отново да внушава исторически лъжливи идеи на представителите на по-младото поколение. Очевидно е обаче, че ще бъде най-малкото безполезно теорията на свободата да се насажда в Германия от чужденци. Не можеш да се научиш да бъдеш свободен, свободата може само да бъде предоставена на онези, които могат да се възползват от нея. И все пак, „запушеният канал” може успешно да бъде прочистен, ако и двете му страни се контролират от достатъчно мощни прегради – сухопътната мощ от изток, т.е. от „хартленда”, и морската мощ от запад, т.е. от северноатлантическия басейн. Накарайте германският разум на осъзнае, че занапред всяка разпалена от Германия война неизбежно ще трябва да я изправи пред два несъкрушими фронта, и немците сами ще решат този проблем.

За целта обаче е необходимо, на първо място, да се формира ефективно и продължително взаимодействие между Америка, Великобритания и Франция, в чиито рамки първата ще гарантира дълбочината на отбраната, втората би представлявала заобиколен от вода преден пост (нещо като Малта, но в много по-голям мащаб), а третата – удобен за отбрана плацдарм. Последната функция е не по-малко съществена, отколкото първите две, защото морската мощ, в крайния етап на използването си, следва да бъде „земноводна”, ако действително иска да балансира сухопътната мощ. На второ място е нужно тези три държави-победителки, както и четвъртата – Русия, да поемат задължение да действат съвместно и незабавно, при появата на каквато и да било заплаха за мира – така че, Сатаната вече никога да не може да надигне глава в Германия и постепенно да умре от изтощение.

Забелязвам, че напоследък мнозина мечтаят за световна въздушна мощ, която едновременно би ликвидирала и флотите и армиите.  Бих им цитирал думите, които чух от един професионален военен летец: „въздушната мощ изцяло зависи от ефективността на наземната и организация”. Темата е прекалено обширна за да я дискутирам в рамките на настоящата статия. Мога обаче да кажа едно: още никой не е успял да докаже, че войната във въздуха няма просто да продължи дългата история на всевъзможните видове бойни действия, при които настъпателната или отбранителна тактика периодично надделяват, генерирайки междувременно постоянни промени в стратегическите условия (18).

Нямам претенциите, че мога да предскажа бъдещето на човечеството. Това, с което се занимавам, са само обстоятелствата, при които, след като победим в сегашната световна война, бихме могли да направим първите стъпки за извоюването на мира. Засягайки структурата на следвоенния световен ред, която днес за първи път се анализира от мнозина, е много важно щателно да прокараме разделителната черта между идеалистичните проекти и научните реалистични планове и карти, в които присъстват понятия – политически, икономически, стратегически и т.н. – базиращи се на признаването на съществуващите факти.

Имайки всичко това наум, можем да привлечем вниманието към една изключително важна особеност на световната география – наличието на нещо подобно на пояс (или воал), който сякаш покрива стремящите се към Северния полюс региони. Той започва от пустинята Сахара, след което, ако се движим на изток, намира продължението си в арабските, иранските, тибетските и монголските пустини и, през пустошта на „земята на Лена”, Аляска и планините Лорентиди в Канада, достига до засушливата зона в западната част на САЩ. Този пояс от пустини и пустоши е изключително важен елемент в световната география. Защото вътре в него (т.е. заобиколени от него) са разположени два взаимносвързани феномена с почти равна значимост: „хартлендът” и басейнът на „Средиземния океан” (Северна Атлантика), с неговите четири „придатъка” (Средиземно, Балтийско, Арктическо и Карибско морета). Отвъд пределите на въпросния пояс е Великият океан (Тих, Индийски, Южноатлантически), както и земите, които му отдават речната си влага (азиатските мусонни зони, Австралия, Южна Америка и Африка на юг от Сахара) (19).

Архимед казва, че би могъл да повдигне земята, стига да намери опорна точка за своя лост. Целият свят не може да бъде повдигнат (поне не отведнъж) и върнат към просперитета, но регионът между Мисури и Енисей, с неговите грандиозни въздушни магистрали за търговския флот Чикаго-Ню Йорк и Лондон-Москва, както и с всичко онова, което би съпровождало развитието им, следва да бъде основен обект на внимание и грижи, защо именно той е призван да изиграе ролята на прословутата опора на Архимед. Би било разумно, малко да се почака с покоряването на Япония. След време, Китай ще получи от нас достатъчно капитал (и това е наш дълг и въпрос на чест), в подкрепа на романтичния му опит да изгради нова цивилизация за една четвърт от човечеството – цивилизация, която няма да изцяло източна, нито пък изцяло западна. След като това стане, въвеждането на ред в света вече няма да представлява трудност, като Китай, САЩ и Обединеното кралство ще изиграят ролята на своеобразни „пътеводни звезди” по този път, по който след всяка от последните две държави ще тръгне цяла общност от свободни нации, защото макар че тяхната (т.е. американската и британската) история е различна, резултатите ще се окажат сходни. Но, първото мащабно мероприятие за икономическо оздравяване, без съмнение, следва да се реализира в пояса на пустините, защото иначе рискуваме цялата ни цивилизация да бъде обзета от хаос. Много е жалко, че съюзът, уговорен след Версай между САЩ, Великобритания и Франция, така и не бе реализиран. Защото той би ни спасил от всички сегашни бедствия (20)!

Още няколко стратегически понятия

Сега, за да завърша очертания от мен модел на Кръглата Земя, ще си позволя набързо да добавя още три понятия към двете, вече представени по-горе. За целите на онова, което в много американски трудове се обозначава като „голяма стратегия”, е също толкова необходимо да се направят достатъчно широки обобщения в сферата на географията, както и в тези на историята и икономиката.

Вече очертах понятието си за „хартленд”, което, без да се колебая, смятам днес да по-действено и полезно, отколкото беше преди двайсет или четиридесет години. Вече споменах, как то се вписва в своя широк пояс от естествени отбранителни съоръжения – от покритото с лед Полярно море, гористата и прорязана от планински хребети „земя на Лена” и централноазиатските планини и сухи плата. Въпреки това, този пояс не е напълно затворен заради наличието на отворени „врати” с ширина от хиляда мили, водещи от полуостровна Европа към вътрешната равнина, през обширния провлак между Балтийско и Черно морета.

За първи път в цялата история, вътре в тази гигантска естествена крепост има достатъчен гарнизон който да не позволи проникването на германските завоеватели. Отчитайки това обстоятелство, както и описаните от мен по-горе укрепления по фланга и в тила, ширината на въпросните „врати” всъщност се оказва предимство, защото създава възможност врагът да бъде победен, принуждавайки го да разтегли максимално своя човешки потенциал. В същото време, на повърхността на „хартленда”, както и в неговите дълбини, има богати запаси от обработваеми земи, руди и гориво, които са равни (или почти равни) на всичко онова, което може да се открие на повърхността и в дълбините на Съединените щати и Канада, взети заедно.

По-горе, изказах предположение, че потокът от прочистваща контра-философия, насочен между несъкрушимите прегради, които обграждат от запад и изток Германия, би могъл да освободи германския разум от завладялата го черна магия. Разбира се, никой от победителите няма да се окаже толкова глупав да се опита със собствените си ръце да гони злите духове от душата на победената германска нация. Всъщност, дори не съм сигурен, дали след първите (неизбежно наказателни) години, победоносните демокрации ще са склонни да запазят необходимите многочислени и поддържащи постоянна бойна готовност свои гарнизони на немска земя, защото е много трудно да призоваваш демократите да упорстват в нещо, което противоречи на самия дух и същността на демокрацията. По-добре би било, ако прочистващият поток потече от едни или други възраждащи се германски „извори”, бликащи между споменатите по-горе мощни прегради, едната от които е в „хартленда”, а другата – на територията на трите „земноводни” държави – американската, британската и френската. Двете приятелски световни сили обърнати с лице една към друга и стоящи от двете страни на течението на този поток биха били еднакво мощни и винаги еднакво готови за необходимите действия. Така, Германия би живяла под постоянната заплаха от незабавна война на два фронта, ако дръзне да предприеме каквото и да било нарушение на договорите, забраняващи и както физическата подготовка за война, така и пропагандата на съответните идеи сред немската младеж, което е другият начин за подготовка за нова война (21). Гарнизоните на демократичните сили, разположени на тяхна земя, биха изиграли ролята своеобразни „учители” за германците, със силата на своя показателен пример.

След този постулат, следва второто, лансирано от мен, географско понятие, а именно – това за Средиземния океан (т.е. Северния Атлантик) и зависимите от него морета и речни басейни. Ще си позволя да не анализирам в детайли това понятие, като вместо това отново го опиша чрез трите му основни елементи, а именно – „плацдармът” в лицето на Франция, защитеното от Ла Манша „летище” в лицето на Великобритания и резерва от обучен човешки потенциал, селско стопанство и индустрия, в източната част на САЩ и Канада. И тъй като става дума за военен потенциал, САЩ и Канада са, в еднаква степен, атлантически държави, а тъй като не бива да оставяме извън полезрението и заплахата от внезапна война по суша, и „плацдармът” и заобиколеното от вода „летище” са изклочително важни за мощта на „земноводния” свят.

Ще очертая съвсем бегло трите останали понятия и то единствено заради необходимостта от планетарна завършеност и баланс. Опасвайки двете току що описани единства – „хартленда” и басейна на Средиземния океан, на планетата се очертава своеобразен пояс от незаселени земи, образуващ практически непрекъснато сухопътно пространство, покриващо около двайсет милиона квадратни мили, т.е. около една четвърт от цялата земна суша. В това огромно пространство днес живеят общо по-малко от трийсет милиона души, с други думи – 1/70 от населението на планетата. Разбира се,  самолетите ще могат спокойно да преодоляват във всички посоки този пояс от пустоши и през него ще се прокарат автомобилни магистрали. Но той още дълго време ще прекъсва социалната връзка между основните човешки общности на Земята. Впрочем, някой ден може да се окаже, че след изчерпването на световните запаси от въглища и петрол, Сахара ще се превърне в полигон за използване на пряката слънчева енергия.

Четвъртото от въведените от мен понятия, обхваща влажните тропически гори на Южна Америка и Африка, от двете страни на Южния Атлантик. Ако бъдат покорени от съвременното модерно земеделие и заселени с демографската плътност на тропичния остров Ява например, те биха могли да осигурят живота на почти милиард души, разбира се при условие, че медицината съумее да осигури в тропиците същата производителност на човешката енергия, каквато съществува в умерените зони (23).

На пето и последно място, един милиард души, принадлежащи към древната източна цивилизация, населяват мусонните зони на Индия и Китай (24). Те следва да постигнат просперитет през същия период, през който следвоенните Германия и Япония ще бъдат укротени и дресирани от цивилизацията. След това, те ще се уравновесяват с онзи милиард, който обитава земите между Мисури и Енисей. Тоест, ще се формира една балансирана планета на хората. Която ще бъде щастлива, тъкмо защото е балансирана и свободна.

1943

Бележки:

1. При Макиндер, понятието “peace” не се покрива изцяло с българската дума „мир”, а включва и многообразните значения на латинското “pax” – като «международно омиротворяване» и «базиращият се върху него механизъм на взаимоотношения между народите» (впрочем, същото се отнася и за заглавието на известната книга на Никълъс Спикмън “The Geography of the Peace”).

2. Макиндер посещава началното училище в Гейнсбъро (Ланкашир), през 1870-1874.

3. Тук думата „position” очевидно не се употребява в смисъла на „местоположение”, нито пък в духа на израза “to be in a position to do something” (т.е. „да си в състояние да направиш нещо”). Става дума за стратегическите позиции и постановки на Руската империя в Азия и за произтичащия от тях практически курс, следван от Москва – по същия начин, по който говорим за „отбранителна позиция” или „агресивна позиция”, опитвайки се обозначим отделните позиции в някой конкретен спорен въпрос.

4. Такава по онова време е британската гледна точка. Онзи, който изучава тогавашната епоха по „Мисли и спомени” на Ото фон Бисмарк или по „Дипломатическата история на Европа” на французина Антонен Дебидур (1847-1917), вероятно би разглеждал нещата доста по-различно.

5. Макиндер преподава в Оксфорд през 1887-1905, а в Лондонския университет – през 1900-1926.

6. Броненосецът „Монитор” с въртяща се артилерийска кула, конструиран от шведа Джон Ериксон, действително е първия военен кораб от този тип. В същото време, дървената фрегата „Меримак”, преименувана от пленилите я южняци на „Вирджиния” и набързо обшита с метална броня, не би могла да се смята за първия броненосец в света, защото такива се строят в Европа от края на 50-те години на ХІХ век („Глюар” – през 1859, във Франция, или „Уориър” – през 1860, във Великобритания). „Вирджиния” обаче споделя, заедно с „Монитор” славата на първите броненосци, участвали в истинско сражение – завършилата без победител знаменита битка, състояла се на 9 март 1859 на Хемптънския рейд (вж. Encyclopedia Americana, 1973, p. 357-358).

7. Тук Макиндер очевидно бърка: през пролетта руско-японската война не просто „изглежда неизбежна”. Тя вече е започнала (на 9 февруари, т.е. само две седмици след като в Кралското географско дружество е прочетен прословутият доклад на Макиндер за заплахата, която представлява за света настъплението на „осовата държава” към евроазиатското крайбрежие).

8. Вероятно за да подсили синхронния ефект, Макиндер произволно измества времето на похода, ръководен от Ермак, от края на ХVІ век, към неговото начало. Всъщност, доста по нагледен би могъл да стане друг, хронологично достоверен, паралел: между плаването на предшественика на Вашку да Гама Бартоломеу Диаш отвъд нос Добра надежда, през 1487 и първия голям поход на московските воеводи Семьон Курбский и Иван Салтиков-Травин отвъд Урал, през 1483, т.е. сто години преди похода на Ермак, в резултат от което Великият московски княз започва да се титулува и княз на Югра.

9. Визията за руснаците, утвърдили се в Сибир, като наследници на татарските владетели, включваща и Московското царство в групата на номадските държави от „хартленда”, по-късно е усвоена и вулгаризирана от руските евразийци. Всъщност, от гледната точка на московските владетели от ХV-ХVІ век, руската миграция към гористите райони отвъд Урал се насочва не толкова по татарската, колкото по новгородската „следа”, защото новгородците стигат до река Об още през 1364-1365. Неслучайно походът на отряда, ръководен от Курбский и Салтиков-Травин, отвъд Урал е осъществен непосредствено след присъединяването на Новгород (1478) и неговото старо владение Вологда (1481) към Москва. Освен това, напук на онова, което твърди Макиндер, бойците на Ермак се придвижват в Сибир не толкова с коне, колкото със салове, т.е. по-скоро следват модела на викингските походи, а не тези на номадите. Между другото, визията за Сибир, като своеобразно продължение на новгородските владения намира израз и в разпространената през ХVІ-началото на ХVІІ век практика именно жители на Новгород да бъдат назначавани за владици на Тоболск. В геостратегията на Московското царство, разположено върху две пространства – меридионалното балтийско-черноморско и паралелното сибирско, свързани помежду си от волжко-каспийската зона, новгородските владения заемат уникално място, включвайки се и в двете направления на териториално разширяване и представлявайки тяхната пресечна точка, откъдето те се разделят като два лъча. Вероятно именно този фактор, в значителна степен, предопределя по-късното изграждане на имперската столица Санкт Петербург в тези земи (вж. Цымбурский В., „От великого острова Русии”: к прасимволу российской цивилизации, Полис, бр.6/1997).

10. На практика, именно от тези пасажи от „Географската ос на историята” по-късно се развива тезата на Никълъс Спикмън за „римленда” като истинското място, където се формира агресивната мощ, и за „хартленда” като естествен съюзник и приятел на океанските държави, превръщащ се в техен враг, само когато онези, които го контролират, се опитват да станат и господари на „римленда” (вж. Spykman N., The Geography of the Peace., N.Y., 1944, р.57).

11. Както изглежда фразата на Макиндер “…the first great crisis of our world revolution” би следвало да се тълкува като първата криза, възникнала в резултат от описаната в „Географската ос на историята” „колумбова революция”, формирала новия световен ред.

12. В настоящата статия, Макиндер обозначава Северния ледовит океан с няколко различни термина: „Арктически океан”, „Арктическо море”, „Полярно море”. Тази неточност и пренебрежение към термините, без съмнение, е свързана с представата на автора за Северния ледовит океан, като своеобразно „море” на Средиземния океан на евроамериканците (т.е. на Северния Атлантик), пък макар и покрито с ледове, което определя и особения статут на вливащите с в него реки, като относително „недостъпни” откъм океана реки на „хартленда”. На свой ред, тази представа очевидно подкрепя тезата на „късния Макиндер” за географското родство между „хартленда” и териториите, заобикалящи Северния Атлантик.

13. Фразата „… the water divide which delimits the whole group of Arctic and continental rivers into a single unit…” означава, че Макиндар, както впрочем и руските евразийци, смята за закономерно обединяването на пространствата, омивани от водите на арктическите и „континенталните” реки (като сред последните е и Волга) в едно географско цяло (“… into a single unit…”). Интересно е, че руските геополитици от втората половина на ХІХ век (т.е. периода на най-голямото разширяване на Империята в Централна Азия) са склонни, напротив, да смятат Волга за граница, на изток от която очертават т.нар. Северна (т.е. контролираната от Русия) Централна Азия, използвайки, в частност, хидроложкия критерий. В това отношение са показателните книгите на  генерал Михаил Терентиев „Русия и Англия в Централна Азия” (издадена в Санкт Петербург, през 1875) и, особено, на генерал Михаил Венюков „Опит за преглед на руските граници в Азия” (Санкт Петербург, 1873), в които централноазиатската граница на Русия в началото на ХVІІІ век се характеризира по следния начин: „в известен смисъл, това бяха естествените предели на нашата територия в Северна Азия, защото покриваха само басейните на реките, течащи към северните морета, и по онова време все още не бяхме проникнали в безводните, или напоявани от затворени водни басейни и техните незначителни притоци,  степи на Централна Азия”. Без оглед на това, дали може да се твърди, че в началото на ХVІІІ век Аму Даря и Сър Даря са били „незначителни притоци”, тезата на Венюков отлично илюстрира географската и геополитическа визия, разко различаваща се от тази на Макиндер и евразийците, които обединяват в едно двете групи евроазиатски речни басейни.

14. При Макиндер, разграничаването между руската „земя на Лена” и „хартлендът Русия” по река Енисей, фактически съвпада с линията, разграничаваща „Руската Евразия”, разположена между Волга и Енисей (като част от западната половина на Империята) и чисто азиатската, източна половина на Империята, която прави известният руски геополитик проф.Вениамин Семьонов Тяншанский (вж. Семенов Тян-Шанский В., «О могущественном территориальном владении применительно к России»,Санкт Петербург, 1915). В същото време, и двета разграничения са доста сходни с предложението на руския геополитик-евразиец Пьотр Савицкий за разграничаването на „меридианното ядро” на „Русия-Евразия” (свързващо по меридиана зоните на тундрата, горите, степите и пустините) от нейното „монголско ядро” (където източносибирските тундри и гори се комбинират по меридиана с монголските полупустини – вж. Савицкий П., «Россия - особый географический мир», Прага, 1927) .

15. Фразата „… across the open northeastern frontier…” едва ли означава, както смятат някои, „през откритата североизточна граница”. Защото “frontier” не е разграничителна ивица, а зона, в която осъществяват контакт вътрешният и външният свят. Тоест, разполагайки се “across the frontier”, армията прикрива тази зона на преход на пространствата едно в друго, не позволявайки на пришълците отвън да проникнат във вътрешността на страната.

16. Макиндер очевидно брои третия съветски петгодишен план за втори. По същия начин, споменатият от него „първи петгодишен план”, целящ „постигането на баланс между вноса и износа”, всъщност е вторият, осъществен през 1933-1937 и акцентиращ върху ускорения ръст на производството на стоки от група Б. Тоест, Макиндер, кой знае защо, напълно игнорира първия петгодишен план на болшевиките.

17. В своята доста „просъветска” статия, Макиндер никъде не дава да се разбере, колко двусмислено всъщност е това твърдение. Защото изразът “conqueror of Germany” означава не само „победителят на Германия”, а по-скоро „завоевателят на Германия”. В този случай, тезата за превръщането на СССР, след преодоляването на Германия, в „най-голямата сухопътни сила на планетата” няма как да не породи в съзнанието на читателя асоциация с плашещото пророчество от „Географската ос на историята” за последиците, които би имало за свободата в света, обединяването на руския е германския потенциали. През 1943 (когато САЩ, Великобритания и СССР са съюзници) обаче, Макиндер предпочита въобще да не развива тази линия, дори когато тя се промъква между редовете, сякаш против собствената му воля.

18. Интересно е да сравним този модел на «кръглата земя» на Макиндер с уводния обзор на ситуацията в света, съдържащ се в книгата на руския професор Вениамин Семьонов Тяншанский «О могущественном территориальном владении применительно к России», появила се през 1915, където се противопоставят Великият океан, заобиколен от «вулканичен пръстен» и «огромни планини», и «атлантическият свят... по бреговете на океанската река, ръзделяща равнинните части на континентите Евразия, Африка и двете Америки». Във всеки случай, това сравнение позволява да разберем, до каква степен очевидно изкуственото разделяне на атлантическия басейн от Макиндер, през 1943, по ивицата, продължаваща «пояса на пустините и пустошите», отговаря на самия дух на геополитиката, на патоса, с който тя често се опитва да увековечи текущата конюнктура, представяйки я като «световен» императив, с помощта на внезапно «откритите» физико-географски реалности или псевдореалности.

20. Смисълът на този рязък дискурсивен «скок» е доста прозрачен: 82-годишният тогава британски геополитик със страх прогнозира следвоенното разпадане на «Голямата тройка» (т.е. на съюза между САЩ, Великобритания и СССР), също както след Първата световна война се разпада «Версайската тройка». В същото време, той очевидно не предполага, че краят на военния съюз моментално ще се трансформира в нова полярност на конфронтационния силов баланс, от типа на договорения в Ялта. Макиндер се опасява по-скоро от свличането на «териториите, отвъд пояса на пустините и пустошите» към икономически и политически хаос и, на практика, предлага вече предвидимият бъдещ «план Маршал», като форма на следвоенно сътрудничество между съюзниците, да покрие и «хартленда» до река Енисей. В тази връзка си струва да си припомним съветско-американските «игри» от 1947 (годината, когато умира Макиндер) около плашещата и двете страни перспектива за включването на СССР и неговите сателити в «Плана Маршал».

21. И така, според Макиндер, Германия трябва да е готова за война на два фронта, ако се окаже, че нейните професори отново се опитват да объркват мозъците на младите германци с погрешно тълкуване на историята. Този пасаж от статията много напомня за Карл Попър и книгата му «Отвореното общество и неговите противници» с малко наивната вяра, че войната между армиите е продължение на битката между философите.

22. Макиндер заимства идеята за великото бъдеще на Сахара, като огромен «капан за слънчева енергия» от британския географ Джеймс Файъргрийв (1870-1953) , който в 18 и 19 глава на прочутата си книга «Географията и световната власт» лансира първата програма на «енергийната геополитика» (вж. Fairgrieve J., Geography and the World Power, L., 1924).

23. Този елемент от световния модел на Макиндер също е свързан с цитираната по-горе книга на Файъргрийв, който разсъждава за това, как с откриването на лекарства срещу тропическите болести «човек ще може да използва и да съхранява огромните запаси от енергия в екваториалните гори, а Конго и Амазонка вече няма да текат сред почти незаселени земи». Вече възрастният Макиндер възпроизвежда тезите на Файъргрийв за енергийната геополитика, без да цитира кой точно е техният автор. Впрочем по същия начин, почти двайсет години преди това (т.е. през 1924) самият Файъргрив възпроизвежда в книгата си «Географията и световната власт» концепцията на Макиндер за «хартленда» без да споменава името му. Врочем, тук е мястото да припомним и тезата на Карл Хаусхофер от 30-те години за тропиците, като «последния и най-голям резерв от обилно напоявани земи», позволила му да отправи дръзко предизвикателство към нацистката доктрина за «расовата чистота», като се обяви в полза на смесените бракове между германските колонисти и местното чернокожо население, с цел появата на «смесена раса, която да обедини добрите качества, възпитани в умерената зона, с работоспособността в условията на тропиците» (виж. Хаусхофер К., Панидеи в геополитике, в Хаусхофер К., «О геополитике», Москва, 2001). Следва да добавим, че в модела на Макиндер съотношението между двете големи пространства може да се сравни с това между световните зони на пшеницата и ориза, за които говори Хаусхофер, който нееднократно тълкува срещата между руснаците и народите от «жълтата раса» в Източна Азия като своеобразна форма на сблъсъка и борбата между тези две аграрни култури.

24. Идеята за източноазиатските «мусонни държави», като единен ареал в рамките на Световния Остров, първоначално е лансирана от Макиндер в «Демократичните идеали и реалността», а след това е представена от Хаусхофер под формата на програма за реално политическа консолидиране на цялото това пространство, под егидата и по инициатива на Япония (виж Haushofer K., Geopolitik des Pazifischen Oceans, Gruenewald, Berlin, 1924). От Хаусхофер, тази идея отново се връща при Макиндер, който я интегрира в модела на балансирания следвоенен световен ред, като прогнозира, че бъдещият лидер в тази зона ще бъде не Япония, а управлявания от Гоминдана Китай. Накрая, тя е критически деконструрирана от Спикмън, анализирал геополитическите перспективи на Индия и Китай (виж                  Spykman N., The Geography of the Peace, N.Y., 1944).

 

* Фундаменталната статия на големия британски геополитик (1861-1947) е писана през 1943, по молба на американското списание Foreign Affairs

{rt}

Когато говорим за геополитиката на Византия или наследницата на Ромейската (Римската) империя, трябва да подчертаем, че тя се  развива в пространствено-времеви измерения, различни от възприетите понятия,  характерни за геополитическата наука от ХІХ и ХХ век. В периода на Античността и Средновековието, лесостепната зона на Евразия прилича на Европа от 1648 до края на Наполеоновите войни, когато там има силни полюси и слаб център в лицето на раздробена Германия.

Обединени от Златната орда, руските княжества се обособяват в единна руска държава, която постепенно успява да отнеме от ханствата, наследили разпадналата се през ХV век Орда, нови територии на Юг и отвъд от Урал. Но Централна Азия остава фрагментирана почти до края на ХVІІІ век. През Средновековието, районът на Седморечието и днешните централноазиатски републики, откъдето преминава преселенческата магистрала на народите, са обрамчени от силни полюси - Китай и, респективно, елинистичния средиземноморски свят. Между тях се намира раздробен посреднически център. Борбата за контрола върху централноазиатското посредничество непрекъснато ражда  трусове, които бълват вълни от племена и народи както срещу Великата китайска стена, така и срещу Византия и европейския Изток.

Троянската традиция

В тази система византийската геополитика черпи традиции и възприятия от доисторическата и героическата епохи, като поставя в своя център не варварската периферия, а контрола върху таласокрацията. Византия наследява великия опит за синтез между Изтока и Запада. Това е синтез, започнал много по-рано от елинистичната епоха, но елинизмът се явява негов своеобразен венец, чието най-върхово достижение е раждането на християнството. Докато империята е оплетена в азиатската битка с Персия за контрола върху Кавказ и горните течения на Тигър и Ефат, юдео-християнският модел на Византия е оспорен от варварското епигонство, породило исляма. Вековната битка с арабите изтощава силите на Византия и принуждява империята да потърси ресурса на европейския Запад за да продължи съпротивата на Изток. Кръстоносната „помощ“ е заплатена на много висока цена, която, в крайна сметка, коства гибелта на самата Източноримска империя.

За да владееш пространството на Изток и на Запад, за да си стъпил устойчиво на два или три континента (защото Магребска Африка е едновременно и в Запада, и в Изтока) трябва да владееш свързващото звено между тях – Средиземноморието. Ключът към таласокрацията в Средиземноморието е контрола върху оста от Гибралтар, Балеарските острови, крайбрежието на Тунис, Сардиния, Малта, Сицилия, Крит, Родос, Дарданелите Босфора до Керченския пролив. Колкото до контрола върху материците, извън Юстиниановия опит за възстановяване единството на империята и епизодите с Кръстоносните походи, колонизацията се осъществява по-скоро в традициите на старогръцката колонизация, т.е. чрез икономически контрол върху пристанищата, търговските пътища и стратегическия хинтерланд. Това е и измерението, в което Византия се опитва да реабилитира ромейската имперска традиция, но среща непреодолима съпротива на Запад и непрекъснато противостояние на Изток Затова във вековете на съществуването си държавата на василевсите постепенно се свива по посока на своя център - императорският град на Босфора.

Геополитиката на Античното Средиземноморие се предопределя от изхода на две ключови, за тогавашните народи и държави, събития. Както ние днес все още използваме времевия жалон за новата ера - преди и след Христа, така и античните средиземноморски народи поставят в центъра на своето мироздание времената преди и след Троянската война (времевата мярка „преди“ и „след“ Олимпиадите е чисто гръцка и не касае останалите народи.) Описаният от древните автори катаклизъм е от особена важност, защото още там, според Херодот, се залага противостоянието Изток – Запад. Колкото и митологичен да е дошлият до нас разказ за тази героична епоха, изворите и източниците рисуват едно грамадно преселение на народите, свързано с идването на гърците и други етноси по море. Тяхната отправна точка е някъде от днешна Магребска Африка. Те успяват да наложат контрол върху морските пътища и стратегическите брегови точки. Морските пришълци постепенно покоряват или  изместват заварените народи, като пеласги, египтяни, траки илири, хети и т.н. Краят на Троянската война (независимо кога ще отнесем този край - в ХІІ в. пр. Хр. или в Х в. пр. Хр). е рухването на стария средиземноморски свят и създаването на новия модел, чийто пореден наследник след хилядолетия ще бъде именно Византия. Впрочем, доколко заимствано или не, но троянската митология е доста силно застъпена и в българските средновековни апокрифи и официалната ни книжнина. Да не забравяме и, че първата алтернатива на Константин Велики за построяване на нова източна столица е била именно Троя на Дарданелите и едва след прословутото съновидение  христолюбивият владетел премества наченатите строежи в Бизантион.

Великата Средиземноморска катастрофа

В една от последните си книги „Раждането на боговете“, проф. Иван Венедиков се опитва да хвърли светлина върху онази героична епоха, проследявайки сложния процес на културен синтез в Средиземноморието, създал онова, което днес наричаме гръцка митология. Зад изчистения и редактиран днес пантеон ясно личи основният слой на стари догръцки божества и обяснения за света, които са заимствани от пришълците гърци именно от прогонените или подчинени народи. Този процес протича едновременно с борбата на гърците за таласокрация. Ако се опитаме да продължим търсенията на проф. Ведеников, искаме или не, ще стигнем до още по-стария времеви жалон, за геополитическите отношения в Средиземноморието. Това е големият катаклизъм, който някои антични автори свързват с Атлантида, а съвременните изследователи с нещо, което условно можем да наречем „Великата Средиземноморска катастрофа“, променила света в периода от девет хилядната година пр. Хр., до ХІІ в. пр. Хр. Тук отново става дума за противостояние Изток-Запад, но центърът му е изместен по на Запад от византийския. Може би последното проявление на този разлом са Пуническите войни, но сам по себе си фактът на разпадането на Римската империя на Източна и Западна показва, че отраженията на това противостояние са много късни и са предопределени не само от чисто политически събития, но и от географски. Големият катаклизъм унищожава силата на Западното Средиземноморие като то връща значението си много по-късно, едва в модерните времена, когато бива (пре)открита Америка и се възстановяват трансатлантическите връзки. Дотогава мощта остава в източната част и това позволява на Византия да преодолее варварската вълна от ІІІ до ХІІ век и да оцелее срещу такива силни противници, като хуните, персите, славяните и арабите. Загубата на Западното Средиземноморие създава предпоставка за окончателно откъсване на Египет от Византия, а с това се отваря и пътят към загуба на контрола върху Палестина и Сирия.

Докато Византия съумява да поддържа контрола върху таласокрацията (т.е. продължава да е предимно таласократична държава), въпреки всички превратности и изпитания, тя отблъсква арабската флота, преживява удара на руските и сицилианските викинги. Владението на Босфора и Дарданелите и контролът върху комуникациите в Източното Средиземноморие и Черно море позволява на империята да се изправя след всеки удар. Византия винаги успява да мобилизира  нов вътрешен ресурс, да печели време, в което сама да се реформира и да наложи своята културна доминация над поредните варвари, като ги асимилира, „византизира“ и ги превърне в свои федерати или относително самостоятелни „охранители” на променящото се гранично пространство. Като  всеки успех на Изток, в Анатолия, циклично се редува с успех на Запад, на Балканите, или в Средиземноморието. Съответно, по същата низходяща градация вървят и циклите на пораженията.

Османската реплика на византийската геополитика

Геополитическата смърт на Византия е предопределена от пагубната политика на император Михайл VІІІ Палеолог (1260-1282) . Той уж възстановява Ромейската империя, като връща на Никейската държава Константинопол, но това става на такава цена, че „връщането“ се превръща в една дълга агония, продължила до превземането на Константиновия град от османците, през 1453. Според историците, ударът е нанесен още от кръстоносците, превзели имперската столица през 1204. Всъщност, това събитие е само началото на успешната борба на Венеция и Генуа за „смяна на караула” в Източното Средиземноморие. Финалният акорд на византийското поражение е отстъпването, от Михаил Палеолог, на приходите от търговските мита на венецианците и генуезците. Построяването на генуезките и венецианските крепости (квартали) отвъд Златния рог е знак за края на византийската таласокрация и вече е само въпрос на време, кой точно ще прекара корабите си по сушата, за да заобиколи прословутата пристанищна верига (да не забравяме впрочем, че според „Повесть временных лет”, първото заобикаляне на веригата е направено още от руските викинги, в началото на Х-ти век, които качват своите «дракари» на колела.)

Но ако държавите умират, геополитиката трудно променя своите полюси. Като реплика на Византия, Османската империя продължава нейната геополитическа традиция още пет века, за да бъде сломена едва от промените на Новото време, когато старият свят бива пометен от модерната епоха. Като проблемите за османците не тръгват толкова от сухопътното поражение край Виена, през 1683, колкото от разгрома им в морската битка за Средиземноморието при Лепанто, през 1571, поставил “началото на края” на тяхната империя.

* Авторът е член на Българското геополитическо дружество, а статията му е реплика на публикуваната в бр.1/09 на „Геополитика” и предизвикала голям интерес сред читателите уводна част от мащабното изследване на големия наш византолог проф. Георги Бакалов за геополитиката на Византия. В следващите броеве ще продължим да публикуваме анализа на проф. Бакалов.

{rt}

Още статии ...