28
Сря, Фев
27 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Както е известно, през миналата 2013 (и особено през лятото) сирийският филиал на организацията "Мюсюлмански братя" претърпя сериозни неуспехи. На първо място, един от основните им регионални съюзници - Катар, загуби водещите си позиции в "Групата на Приятелите на Сирия", както и в алианса между държавите и организациите, подкрепящи светската сирийска опозиция в противопоставянето и на радикалната ислямистка съпротива, финансирана от Саудитска Арабия. На второ място, те бяха засегнати от острата критика на египетските казионни медии срещу местните "братя" и медийните атаки срещу политическия ислям, последвали свалянето на президента Мохамед Морси. Именно това накара сирийските "Мюсюлмански братя" (за да съхранят позициите си на религиозно и социално движение) да отложат създаването на собствена политическа партия, планирано за края на юни 2013. На трето място, "братята", както и техните партньори в националната коалиция на противниците на сирийския режим, заложиха на военната намеса на САЩ в конфликта през август или септември. Това обаче не се случи поради постигнатото междувременно руско-американско споразумение, предвиждащо присъединяването на Сирия към Конвенцията за забрана на химическото оръжие.

В резултат, Националната коалиция и нейното висше военно командване се сблъскаха с проблема, породен от поражението на основните бунтовнически сили, което вече води до изместване тежестта на съпротивата към джихадисткия салафизъм и маргинализацията на умерените сили. Засега "братята" остават най-организираната политическа сила в рамките на съюзите на сирийската опозиция и продължават да се смятат за водещата сила в постреволюционна Сирия. Германия и Европа следва да подкрепят умерените сили, независимо от политическата им окраска, и да съдействат за реализацията на демократичните концепции.

Сирийските "Мюсюлмански братя", действащи предимно в изгнание след потушаването на въстанието от 1982 в Хама, винаги са се стремели да свалят режима на Асад. Въпреки това началото на революцията през март 2011 ги свари неподготвени (също както и останалите опозиционери). Все пак, макар структурите им да бяха формирани по време на периода на изгнание, те съумяха да си извоюват централна позиция при изграждането на опозиционните алианси: като координираха контактите между отделните групи, участваха във всички опозиционни митинги в чужбина и организираха с помощта на Турция първата конференция на Сирийския национален съвет (СНС) през октомври 2011. Освен постовете, които получиха в опозиционните структури в резултат от оспорвани преговори, тактическите умения на "братята" им позволиха да извоюват определени постове и за идеологически близките им лидери и групировки. Непрекъснатото преструктуриране и променящият се състав води до това, че дори за членовете на организацията е трудно да оценят обективно и точно истинската роля на "Мюсюлманските братя" в СНС. Освен това, повечето от "братята", участващи в СНС, официално представляват там други групировки. Така например, през декември 2011, 78 от общо 320 участници в СНС бяха членове на "Мюсюлманските братя", но само 20 от тях официално представляваха тази организация. Другите се смятаха или за независими, или за представители на различни граждански обществени групи и организации. Така, един от "братята" Молхам ал-Друби фигурира в списъка на СНС като "независим участник". Шефът на офиса на "Мюсюлманските братя" в Истанбул, както и главният редактор на тяхното издание "Ал-Ахд" пък се водят членове на "Революционната младеж", дакато Басем Хатахет представлява "Националната коалиция за защита на гражданите".

Освен представителството им в СНС, има поне още три фактора, обясняващи влиянието на "братята". На първо място, това е слабостта и разпокъсаността на техните съперници от светския либерален лагер. На второ място, това е способноста им (за разлика от останалите) да формират опозиционни алианси например с комунистите от Демократичната народна партия, чиито представител (член на Централния комитет) Джордж Сабра в момента е президент на СНС. На трето място следва да посочим добрите им отношения с Турция и Катар, които са ключови спонсори на опозицията.

В същото време обаче, мощта на "Мюсюлманските братя" ерозира доверието към тях както сред вътрешната опозиция, която не се чувстваше адекватно представена, така и сред светската опозиция в изгнание и в Групата на приятелите на Сирия. Именно те създадоха през ноември 2012 т.нар. Национална коалиция на революционните и опозиционни сили (Националната коалиция). С нейна помощ либералните и граждански сили, групирани около популярния дисидент Риад Сейф, се опитаха да си извоюват водеща роля в една опозиция, формирана на широка основа, и така да си гарантират огромна подкрепа, особено от страна на западните държави. Тази групировка обаче, така и не успя да промени структурата на властовите отношения в рамките на опозицията в изграние. СНС се присъедини за известно време към Националната опозиция, но запази автономията си. Освен това, с подкрепата на Катар, "братята" съумяха да наложат включването и на други сили, което до такава степен промени вътрешния баланс, че той вече напомня дисбаланса, съществуващ в рамките на СНС.

Благодарение на инициативата на Групата на приятелите на Сирия, през май 2013 беше предприет нов опит за ограничаване влиянието на ислямистите в Националната коалиция чрез интеграцията на още граждански формации. Така, включването на блока на левите интелектуалци около Мишел Кило,  целеше именно укрепване позициите на гражданските сили и търсене на решение чрез преговори, а не чрез военна победа. И тези усилия обаче се оказаха безуспешни. След няколкодневни преговори, под натиска на Катар и Саудитска Арабия, към новите 22 членове на гражданската либерална квота бяха добавени 14 нови представители на революционното движение (повечето от които принадлежат към ислямисткия спектър) и 15 от Свободната сирийска армия (ССА). Въпреки, че "Мюсюлманските братя" трудно могат открито да бъдат обвинени, че се борят за повече власт, мнозина смятат, че именно те са отговорни за парализата на опозицията. Това се отнася както за левите и либералните кръгове, така и за враждебно настроените към "братята" радикални ислямисти, както и за немалко активисти и бунтовници вътре в страната. Така, в декларацията си от 30 март 2013 ССА обвини "Мюсюлманските братя", че пречат на действията на опозицията, а косвено - и за смъртта на хиляди сирийци.

Изместването на Кувейт от лидерските позиции в Групата на приятелите на Сирия от Саудитска Арабия през май 2013 провокира нов обрат. Както е известно, Риад не подкрепя "братята", най-малкото защото в тяхната идеология няма място за монархията. Избирането на Ахмад Джарба за президент на Националната коалиция през юни 2013 беше резултат именно от саудитския натиск. Като вожд на племето "шамар", той поддържа тесни връзки със Саудитска Арабия. Но въпреки че "Мюсюлманските братя" изгубиха ключовите си позиции в Националната коалиция, те си остават най-организираната сила в нея и, заедно с Мохамед Фарук Тейфур, имат един от тримата вицепрезидента на коалицията.

Отложеният партиен проект

Развитието на събитията в Египет принуди "братята" да забавят осъществяването на отдавна планирания си проект: през лятото на 2012 те обявиха, че възнамеряват да създадат собствена политическа партия със съвременна либерална програма, отворена за политиците от либералния спектър и представителите на други религии. През последната седмица на юни 2013 говорителят на "Мюсюлманските братя" съобщи, че те, заедно с други умерени сили, ще участват в тридневна конференция в Истанбул, която ще завърши с прокламирането на нова политическа партия. На въпросната конференция трябваше да бъде обсъден и приет устав, да бъде избрано име и ръководство на новата формация, като се предвиждаше 1/3 от членовете и да са от средите на "братята", а останалите - други умерени ислямисти и либерали.

В крайна сметка участниците се спряха на името Национална партия за справедливост и конституция, чиято арабска абревиатура означава "обещание". Беше постигнато и споразумение относно устава, а членът на "Мюсюлмански братя" Мохамед Хикмет Булаид беше избран за временен партиен лидер (в ръководството бяха включени и двама християни Рамон Мажун и Набил Касис). В същото време обаче, беше решено уставът на партията и официалното и създаване да бъдат отложени за по-подходящ момент (говореше се за ноември 2013). Междувременно, бяха открити партийни офиси в Истанбул и Алепо.

Структура, база и стратегии на сирийските "Мюсюлмански братя"

Паралелно с политическата си интеграция в опозиционните алианси, от 2011 насам "братята" упорито работят за укрепване на вътрешната си база. През първото си десетилетие в изгнание (т.е. до началото на 90-те) те координираха действията си от Аман и Лондон, но през 2011 прехвърлиха основното си представителство в Турция, като откриха офис в Истанбул и създадоха свои "клетки" в района на турско-сирийската граница. През април 2013 лидерът на "Мюсюлманските братя" Мохамед Риад ал-Шакфех обяви, че организацията създава свои офиси в зоните, контролирани от сирийските бунтовници. Първият такъв офис беше открит през август 2013 в Алепо. Добре организираната задгранична мрежа и големият брой верни последователи позволи на "братятя" да разширят базата си в Сирия. Според ръководството на сирийските "Мюсюлмански братя", мрежата им включва няколко хиляди активисти в 130(!) държави, но истината е, че достоверна информация за нея просто липсва.

Факт е обаче, че част от тази мрежа са много сирийски емигранти, поддържащи хлабави връзки с организацията чрез различни ислямски кръжоци или други контролирани от нея формации, макар и чисто формално да не са нейни членове.

Братството се придържа към различни стратегии и използва разнообразни методи за изграждането на структури в Сирия. Един от тях е оказването на хуманитарна помощ: така от началото на въстанието срещу Асад, "братята" успяха да  осигурят ефективна хуманитарна помощ, разчитайки на добре развитите мрежови семейни структури, особено в традиционните си "опорни зони" в Алепо, Хама, Хомс и Идлиб. В това отношение те можеха да разчитат на подкрепата на турската неправителствена организация ІНН (Фондация за хуманитарна помощ). В началото на 2013, активисти свързани с "Мюсюлманските братя" в Турция, основаха свои собствени хуманитарни групи под егидата на организацията "Ватан" за оказване подкрепа на сирийската опозиция.

Друг такъв метод е влиянието върху революционните комитети вътре в Сирия - така голям брой млади активисти на "братята" се присъединиха към местните революционни комитети в Сирия още в началния етап от тяхната активност. Както е известно, първите подобни комитети възникват в Идлиб и Алепо, в тях обаче влиянието на "Мюсюлманските братя" е по-скоро ограничено заради спорната им роля в организацията на опозицията в чужбина.

На трето място, следва да посочим участието на "Мюсюлманските братя" във формирането на алтернативна гражданска администрация в зоните, контролирани от опозицията. Така например, на изборите през март 2013 в Алепо, петима представители на "братята" бяха избрани в съвета на гражданската администрация, включващ 29 души. Освен това, членове на организацията представляват мрежата на Сирийските граждански администрации, които определят състава, обучават и финансират нововъзникващите местни съвети.

На четвърто място е създаването на медии, контролирани от "братята". Така, организацията разполага със собствено издание "Ал Ахд" ("Завет"), което се разпространява в районите, контролирани от бунтовниците, от март 2013. Първоначално то излизаше на две седмици, като плановете да се превърне в ежедневник не можаха да се реализират. Редакторите се опитват да му придадат модерен облик, но изборът на темите в него (в които голямо внимание се отделя на историята и идеологията на "Мюсюлманските братя") го превръщат по-скоро в партиен орган, отколкото в масово издание.

Специално внимание следва да отделим на формирането на военните структури на "братята". Още през септември 2011, т.е. само месец след сблъсъците между силите на режима и опозицията в Хомс и Хама, "Мюсюлманските братя" стартираха подготовка за създаване на Генерален комитет за защита на гражданското население. Основната му задача беше да установи контакт със съществуващите въоръжени формирования и да ги обвърже с мрежата на "братята", като им осигури финансова и материално-техническа помощ. Начело на комитета е Хайтам ал-Рам, умерен ислямист от Кусейр (град, разположен близо до Хомс), който е свързан с "братята". Организацията оказва финансова подкрепа на няколко групи бунтовници: бригадата Таухид, доминираща в Алепо и околностите му; бригадата Фарук, действаща около Хомс и т.нар. бригади Шилд (обединяващи предимно туркмени), действащи в различни части на Сирия. В същото време лоялността на въпросните групировки към техните спонсори се колебае и се крепи повече на финансовите възможности на последните, отколкото на общата идеология.

Според местни източници, влиянието на свързаните с "братята" въоръжени формирования е ограничено в провинциите Алепо, Идлиб, Хама, Хомс и Дамаск, които са опорни пунктове на организацията още през 70-те години. В същото време, "Мюсюлманските братя" не играят никаква роля в останалите провинции - нито на североизток, нито в района на река Ефрат, нито по крайбрежието или на юг. Маргинализирането на част от бунтовническите групировки, включително на бригадите Таухид, от Националната коалиция и нейния Висш военен комитет, показва, че влиянието на "братята" върху военните организации на опозицията е ограничено и отслабва. В същото време, въпреки, че лидерите на "Мюсюлмански братя" не крият недоволството си от появата на просаудитските групировки "Армията на Мохамед" на север и "Армията на Исляма" на юг, те се въздържат от открити нападки срещу тях.

Религиозните организации

През последните три десетилетия сирийското общество демонстрираше определен консерватизъм в религиозната сфера. Режимът подкрепяше тази тенденция, приобщавайки и щедро финансирайки религиозните лидери. Тези елити, които са тясно интегрирани в богатите градски среди, бяха ангажирани с религиозно обучение и благотворителност чрез различни организации. Пример за това са мисионерските и благотворителни организации на движението Зайда, чиито лидер шейх Осама ал-Рифай избяга в чужбина през есента на 2011, институтът за ислямско образование Абу Нура, създаден от последния сирийския велик мюфтия шейх Ахмад Куфтаро, както и строго йерархичната женска организация Ал-Кубайсат, чиято активност е свързана с ислямското обучение и образование. След 2000-та последната формация действаше много успешно сред жените на влиятелните сирийски бизнесмени и политици.

"Мюсюлманските братя" използваха мрежите, създадени от тези групи и институции за своята дейност в Сирия, и с тяхна помощ съумяха да установят полезни контакти още преди началото на революцията. Впрочем и самото ръководство на "братята" инициира изграждането на нови нелегални мрежи в Сирия, веднага след като Башар Асад наследи баща си през 2000.

За разлика от аналогичната организация в Египет, сирийските "Мюсюлмански братя" не са движение с достатъчно широко известна база. Политическата им цел е играждането на социално справедливо ислямско общество със средствата на образованието и мисионерската активност, а не чрез силовото налагане на шариата на населението. Според тях, разпространението на ислямските ценности постепенно ще убеди обществото само да адаптира своите закони към шариата и така да се превърне в ядро на глобалната Ислямска общност.

Прагматизмът срещу догматизма

След създаването си в средата на 40-те години на ХХ век, "Мюсюлманските братя" преминават през фаза на активно участие в политиката, по време на което сътрудничеството им с националистите и левите групировки ги принуждава да преосмислят идеите си. Когато партията БААС идва на власт през 1963, тя обявява извън закона "Мюсюлманските братя" и се ориентира към радикално секуларистична политика. Това води до разцепление в редиците на "братята", които се разделят на три крила:

- Политически умерено крило в Дамаск, ръководено от върховния лидер на организацията Исам ал Атар (в изгнание след 1964), който отхвърля въоръжената борба срещу режима;

- Консервативно крило в Хама, ръководено от Марван Хадид (1934-1976), което смята въоръжената борба за единствената възможност за смяна на режима;

- Консервативно крило в Алепо, чиито водач шейх Абдел Фатах Абу Гуда (1917-1997) подкрепя курса към въоръжено въстание, но смята, че то се нуждае от по-добра подготовка и следва да се изчака.

Докато крилото от Дамаск вече не играе никаква роля, останалите две съществуват и днес. Крилото от Алепо се смята за либерално и прагматично. Под ръководството на Али Садредин ал-Баянуни (роден през 1937 в Алепо и върховен лидер през 1996-2010) "братята" предприемат няколко безуспешни опити за постигане на споразумение с режима. Въпреки това, през 90-те, както и след идването на власт на Башар Асад, мнозина членове на организацията са освободени от затвора или получават разрешение да се върнът в Сирия. Режимът обаче отказва да легализира "Мюсюлманските братя", както и да отмени Закон №49 от 1980, предвиждащ смъртно наказание за членовете на организацията.

Крилото от Хама е най-консервативното и най-непримиримо към режима. Когато през 2010 ръководството му е поето от Рияд ал-Шакфех (роден през 1944), това се тълкува от медиите като доказателство за спада на влиянието на крилото от Алепо. На този фон нарастват критиките срещу ръководството на "Мюсюлманските бретя" в Алепо по време на войната в сектора Газа, през 2008-2009, когато то временно преустанови действията срещу режима с цел "да бъде укрепен фронтът на съпротивата" срещу Израел.

Прагматичният курс на Ал-Баянуни води до открит сблъсък през 2005, когато "братята" от Алепо се присъединяват към създадения от бившия сирийски вицепрезидент Абдел Халим Хаддам Национален фронт за спасение. Този ход буди недоумение сред привържениците на "Мюсюлманските братя" и другите опозиционни групировки, доколкото Хаддам в продължение на десетилетия е ключова фигура в режима на фамилията Асад, да не говорим, че се ползва с репутацията на изключително корумпиран политик.

Пак по инициатива на Ал-Баянуни, "братята" публикуват през май 2001 т.нар. Национален пакт на честта, в който обявяват, че се отказват от насилието и призовават за сътрудничество с другите политически сили за създаване на демократична и плуралистична Сирия. През 2004 крилото от Алепо лансира мащабна програма, озаглавена "Политически проект за бъдеща Сирия", в който излага визията си за превръщането на страната в съвременна плуралистична държава с парламентарна демокрация, основана на принципите на равенството на всички граждани, върховенство на закона и разделение между законодателната, изпълнителната и съдебната власти. В програмата се говори за "възродения ислям", който да се съчетава с принципите на съвременната система за управление, включително гарантиране правата на жените и малцинствата, свобода на словото и вероизповеданията и т.н.

Либерализмът срещу консерватизма

По-внимателният анализ на документа обаче разкрива някои важни моменти, формулирани твърде неясно, което крие опасността от ограничаване на свободите чрез използването на неофициални религиозни норми и ценности. Налице са и откровени ограничения, касаещи най-вече свободата на медиите и правата на жените. Макар че в окончателната версия на документа присъства тезата за равенството на половете като основополагащ принцип, тази позиция бива ерозирана от традиционната теза, че мъжете и жените се допълват взаимно, като основна задача на жените е грижата за семейството. Друго ограничение е свързано с твърдението, че жените са равни с мъжете, "с някои малки изключения, съдържащи се в шариата". То, в частност, дискриминира жените по отношение правото на наследство.

В документа се твърди, че законодателството относно медиите следва да бъде съобразено с "основните принципи на уммата (ислямската общност) и благородните човешки ценности" и да съдейства за прокарването на "целенасочено изкуство". Използването на цензура се допуска само с цел защита на "принципите на уммата", но при това не се уточнява, кой точно формулира тези принципи и ценности, както и кой определя, дали те се спазват или не.

Конфликтите между поколенията

Тъй като дискусиите по програмите на организацията се водят зад затворени врати, остава неясно, какви идеологически различия съществуват в нея и между кого точно са те - дали между старите крила, както се твърди в медиите, или става дума за сблъсък между поколенията. Така, създаването на т.нар. Национална активна група може да се тълкува именно като израз на поколенчески конфликт. Тя възниква през 2010 по инициатива на членове на "Мюсюлмански братя", близки до Ал-Баянуни (т.е. принадлежащи към крилото от Алепо), като Ахмад Рамадан и бизнесмена Обейда Нахас. Повечето млади участници в тази група се придържат към умерен и дори либерален ислям. В Съвета за национално спасение тя има почти същото представителство както и в средите на "братята".

Според някои анализатори, след началото на сирийската "революция" през март 2011, младите кадри на "Мюсюлманските братя" са били разочаровани от отказа на ръководството да разреши привличането към нея на по-голям брой нови членове (особено измежду младите сирийци) под предлог, че това би улеснило мерките на властите срещу организацията.

Друга причина за това затваряне е, че масовото приемане на нови членове би могло да наруши баланса между отделните групировки в ръководството на "братята". Този "манталитет от времето на нелегалната борба" с основание бива критикуван от младите хора в организацията, като дори и някои нейни лидери признават, че те имат право. Как "Мюсюлманските братя" могат да разчитат на доверието на масите, при положение, че не желаят да обсъждат публично своите програмни документи и продължават да пазят в тайна имената на повечето си ръководители?

Така, с течение на времето, "братята" осъзнаха необходимостта от реформиране на организацията си. Това стана ясно през април 2013, когато в консултативния съвет и изпълнителните комитети за първи път бяха избрани и жени, както и по време на младежката конференция, проведена през декември 2012. Тя продължи три дни, като в нея участваха 350 млади активисти на "Мюсюлманските братя", подготвили списък от предложения, представен по-късно на заседанието на консултативния съвет.

Заключение и перспективи

И така, още от началото на сирийската революция, "братята" работят упорито за да възстановят структурите и влиянието на организацията си в страната. Съдейки по дискусиите в интернет-форумите на сирийското революционно движение обаче, напоследък "Мюсюлманските братя" са загубили част от позициите си заради споровете в средите на сирийската опозиция в чужбина. Подобно на други опозиционни групировки, "братята" биват обвинявани, че поставят интересите си над тези на сирийския народ. Провалът на управлението на египетските "Мюсюлмански братя" допълнително усложнява положението им. След свалянето на египетския президент Морси, който беше част от тази организация,  политическият ислям се сблъска с агресивна медийна кампания, подета се срещу него в целия арабски свят. В същото време обаче, сирийските "Мюсюлмански братя" са единствената опозиционна сила, способна съгласувано да се придържа към определени стратегии и да привлича в редовете си голям брой нови членове. "Братята" разполагат с утвърдени вътрешни демократични механизми и са заинтересови от модернизацията и обновяването на своята организация. В този смисъл те вероятно ще играят по-сериозна роля в бъдеща Сирия "след Асад", особено имайки предвид, че нито една опозиционна групировка не е в състояние да поведе останалите към постигането на общите им цели и стратегии.

В течение на последните трийсет години "Мюсюлманските братя" бяха по-добре защитени от разрушителната тактика на сирийските тайни служби, отколкото другите опозиционни групировки, заради специфичния подбор на ръководните си кадри (всички те следва да имат предварителни препоръки и да преминат изпитателен срок) и продължителната им работа в условията на нелегалност. Това предимство обаче, се превръща в недостатък, когато (както е в момента) на организацията се налага да се "отвори" за да си спечели доверието на населението.

Окончателното избистряне на идеологическата насоченост на "братята" вероятно ще стане факт, когато сегашните им твърде неясни и размити принципи бъдат конкретизирани, в частност, в контекста на бъдещата им парламентарна или управленска активност. Едва тогава ще стане ясно и, дали организацията ще може да интегрира достатъчно широк спектър от позиции, или пък ще се разпадне на няколко части. Не е без значение и, че идеологическите постановки и тяхното влияние ще зависят от позициите на другите ислямистки течения, като консервативните и умерените салафити например.

При евентуалното провеждане на свободни избори в Сирия едва ли следва да очакваме абсолютно мнозинство за "братята" или за другите ислямистки течения, ако приемем, че страната ще запази сегашните си граници. Нито религиозните малцинства, които представляват около 30% от населението, още по-малко пък националистически настроените или принадлежащи към левицата сирийски кюрди биха гласували за ислямистите. Впрочем, значителна част от сирийските араби сунити също са привърженици на светския модел на управление.

Някои препоръки към ЕС

Както е известно, Европа вече няколко години подкрепя сирийските опозиционни групировки както в преките си контакти с тях, така и в рамките на Групата на приятелите на Сирия. Струва ми се, че занапред ЕС би следвало да подчини тези отношения на три основни правила.

На първо място, ЕС и неговите партньори трябва да осигурят необходимата подкрепа на възникващите в сирийското общество нови политически и граждански структури и в тази връзка да се стремят към диалог с представителите на всички политически течения в обществото. Това следва да включва например, обсъждането на концепцията за управлението на страната с новите лидери. Те трябва да са наясно с начина, по който функционират демократичните процеси в Европа и как могат да бъдат гарантирани политическите права и свободи. Много важна тук е ролята на политическите организации, партиите и парламентите, както и тази на европейските НПО.

На второ място, Европа би повишила авторитета си, ако демонстрира нужното уважение към демократично избраните органи и избегне изкушението да формира такава опозиция, каквато смята, че би отговаряла на собствените и интереси. Всички активисти на опозиционните структури, които са склонни да участват в диалога и в бъдещото преходно правителство на Сирия, следва да бъдат разглеждани като партньори в този диалог.

На трето място, изборът на този диалог и на сътрудничеството с партньорите не бива да се ограничава само с лицата, които вече са политически организирани. Много важно е към тези усилия да бъдат приобщени и онези, които в момента работят за поддържането на нормалния обществен живот и мултиконфесионализма по линия на революционните комитети и наново възникващите местни граждански администрации.

 

* Германски институт по международни отношения и сигурност

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 15 февруари 2014 приключи вторият кръг от преговори под егидата на ООН за мирно разрешаване на кризата в Сирия (т.нар. "Женева-2"). Тази конференция обаче беше твърде далеч от реалностите на сирийското военно противопоставяне. Както е известно, малко преди началото на първия и кръг (стартирал в края на януари), стана ясно, че противоречията между участниците могат да провалят провеждането и, тъй като ООН покани и Иран да се включи в нея. В крайна сметка, представителите на сирийската опозиция успяха да се наложат и поканата беше отменена, но неспособността да се постигне споразумение дори относно състава на участниците в преговорите е лош знак за усилията на дипломатите, които още от самото начало нямаха особени шенсове за реален успех.

Налице са достатъчно сериозни основания за подобен дълбок скептицизъм. Армията на президента Башар Асад продължава военните действия срещу отрядите на бунтовниците (раздорите между които придобиват характера на братоубийствена война) и отвоюват от тях все нови територии. Затова режимът, който се ползва с мощната подкрепа на Иран и Русия, няма особени стимули да отстъпи властта на своите разединени противници, съобразяващи се указанията на Вашингтон, особено сега, когато САЩ преговарят с Техеран. Състудентът на Асад от медицинския факултет и отдавнашен фактор в лоялната към властта сирийска опозиция Али Хайдар, който в момента е министър на националното помирение, доста точно улови настроенията в навечерието на конференцията, заявявайки: "Не очаквайте нищо от "Женева-2". Нито "Женева-2", нито "Женева-3", нито "Женева-10" няма да разрешат сирийската криза. Всъщност нейното решаване вече стартира и ще продължи чрез военната победа на правителството".

Широко разпространеният песимизъм по повод възможността за сключването на действено споразумение за подялба на властта, с цел прекратяване на противопоставянето, доведе до появата на мрачни прогнози, че Сирия или ще се разпадне на сектантски мини-държави, или (както твърди Хайдар) ще се запази статуквото, след като алауитите напълно възстановят контрола си и принудят сунитите отново да им се подчинят. И двата сценария обаче имат определени недостатъци. От една страна, на този етап от кризата международните посредници едва ли ще успеят да постигнат споразумение за подялба на властта, а от друга - на управляващото алауитско малцинство ще бъде много трудно да възстанови единството на държавата. Не по-малко трудно ще бъде разделянето на Сирия по религиозен признак. По-внимателният поглед върху картата на страната ще ни помогне да разберем защо.

Геополитиката на Сирия

Гъстота на населението в в района на Голям Левант

Легенда:

Гъстота на населението (души на кв.км)

Преди тайното споразумение Сайкс-Пико (1916) да доведе до появата в Близкия Изток на хаотично формирани национални държави, названието Сирия се използва от търговците, политиците и военните, които обозначават с него територията, ограничена от Тавърските планини на север, Средиземно море на запад, Синайския полуостров на юг и Арабската пустиня на изток. Ако живеехте в Париж през ХVІІІ век и се интересувахте от памука и подправките на противоположния край на Средиземноморието, този регион щеше да ви е познат като Леванта. Латинският корен на думата levare означава изгрява, или надига се, т.е. това е мястото, където на изток изгрява слънцето. Ако пък си представите, че сте арабски търговец, пътуващ по древните маршрути на керваните в източна посока - в Хиджаз (западната част на днешна Саудитаска Арабия), щяхте да наричате тази територия Биляд аш-Шам, т.е. "земята отляво" от ислямските светини на Арабския полуостров.

Откъдето и да гледаме към Сирия - от изток, от запад, от север или от юг, тя винаги ще се намира в недобра позиция, тъй като отвсякъде е заобиколена от по-силни от нея държави. Богатите и плодородни земи на Мала Азия и онази част от Европа, прилежаща към Мраморно море, на север, долината на Нил на юг и зоната между Тигър и Ефрат на изток, способстват за появата там на по-многобройно и по-сплотено население. Когато някоя контролираща тези земи държава, търсейки нови богатства, опита да разшири територията си, тя неизбежно трябва да премине през Сирия, където вечно се лее кръв, където народностите са смесени и, където различните религии непрекъснато трябва да търсят modus vivendi, а бурно течащата търговия често поражда яростни спорове и противоречия.

Поради тази причини само на два пъти в сирийската история този регион може да се нарече суверенна и независима държава. За първи път това се случва при управлението на елинистичната династия на Селевкидите, които превръщат в своя столица Антиохия (днешният турски град Антакия) и управляват между 301 и 141 г.пр.н.е. Вторият път пък е по време на династията на Омеядите, избрала за столица на Арабския халифат Дамаск и упревлявала от 661 до 749. Сирия често е била поделяна или поглъщана от съседите си, тъй като е прекалено слаба, вътрешно разединена и силно уязвима в географски план за да може да отстоява земите си. Всъщност, такава е съдбата на много гранични територии.

За разлика от долината на Нил, в географията на Сирия липсва естественото свързващо звено, помагащо за преодоляване на вътрешните разцепления. Стремящата се да бъде самостоятелна сирийска държава се нуждае не само от широка брегова ивица за да може да се занимава с морска търговия и да се защищава от морските сили, но и от сплотени вътрешни райони, които да произвеждат достатъчно продоволствени стоки и да гарантират сигурността и. Сложните географски условия в Сирия и наличието на пъстро разнообразие от различни секти и малцинства, създават сериозни прегради по този път.

Дългата но твърде тясна крайбрежна зона на Сирия рязко преминава във верига от планини и плата. По цялото протежение на този западен пояс открай време живеят в уединение различни малцинства, включително алауити, християни и друзи, които гледат с недоверие както на чужденците от запад, така и на местните владетели от изток. Те обаче са готови да си сътрудничат с всеки, който им гарантира оцеляване. Дългата планинска верига постепенно преминава в обширна равнина, разположена от двете страни на река Оронт и включваща долината Бекаа, след което пейзажът отново рязко се променя, преливайки към Антиливанските планини, платото Хауран и планинския масив Джебел ед-Друз. Тук преследваните секти лесно могат да намерят убежище в недостъпните планински райони, формирайки въоръжени отряди за защита на селата си.

Речните системи на Сирия

На запад от Антиливанските планини, в източна посока, тече река Барада, формираща своеобразен оазис в пустинята, известен като Дамаск. Защитен от крайбрежието от два планински хребета, а от изток - от големи пустинни участъци, Дамаск на практика възнива като град-крепост, твърде подходяща за столица. Но за да може тази крепост наистина да се превърне в столица, ползваща се с уважението на целия регион, тя се нуждае от коридор в западна посока, минаващ през планините и стигащ до средиземноморските пристанища, разположени по древното финикийско (а днес ливанско) крайбрежие, а също и път на север, по засушливите степи през Хомс, Хама и Идлиб, чак до Алепо.

Сирийско-ливанската граница и животът в Латакия

Земите на север от Дамаск представляват сравнителна равнинна територия, където за еднородното население е по-лесно да живее и да се обедини, в сравнение с планинската и често сурова крайбрежна зона. Алепо се намира в горната част на Плодородния полумесец, както наричат естествения търговски коридор между Анадола на север, Средиземно море на запад (през Хомския проход) и Дамаск на юг. В исторически план, Алепо винаги е бил слабо защитен от доминиращите в Анадола държави и нерядко е използвал отдалечеността си от Дамаск за да се разбунтува срещу него. Градът обаче е важен икономически център, който е от голямо значение за Дамаск през всеки исторически период.

Накрая, от изток на Дамаск се намират обширни пустинни зони, формиращи своеобразен буфер между Сирия и Месопотамия. В тази слабонаселена зона открай време номадстват малки групи от хора - търговци и техните кервани, бедуински племена, а напоследък и джихадистите. Населението на тази пустинна територия е слабо обвързано с когото и да било, затова пък има големи амбиции.

 

Районът на Голям Левант

 

Демография по поръчка

Демографския състав на тази територия се променя твърде често и то коренно, в зависимост от това, коя държава доминира в нея през един или друг исторически период. Така, докато е част от Византия, мнозинството от населението в Сирия са християни, предимно източноправославни. След мюсюлманското завоевание там възникват разнообразни ислямски религиозни секти, включително значителна шиитска общност. С течение на времето, от Месопотамия, от долината на Нил и от Мала Азия в Сирия една след друга се налагат сунитски династии, а в страната се формира сунитско мнозинство. Сунитите заселват Арабската пустиня и участъка между Дамаск и Алепо, а изолираните крайбрежни райони в планините се превръщат в убежище за пъстра мозайка от различни малцинства. Последните формират нестабилни съюзи и винаги се ореинтират към някоя отдалечена морска държава за да създадат, заедно с нея, противовес на доминиращите във вътрешността сунитски сили.

Французите, които поддържат най-тесни колониални връзки с Леванта, майсторски използват стратегията за манипулиране на малцинстствата, но този подход води до изключително сериозни последици, които се запазват и до днес. Така в Ливан французите залагат на християните-маронити, които с течение на времето заемат доминиращи позиция в средиземноморската търговия, населявайки ключовите пристанища, като Бейрут, и действайки във вреда на по-бедните търговци-сунити от Дамаск. Освен това Франция отдава предпочитанията си на група от местното население, известна като "нусайрити", които живеят по изрязаното сирийски крайбрежие, като ги преименува на "алауити" за да им осигури по-голям религиозен авторитет и по време на своето управление разчита именно на тях при формирането на сирийската армия.

През 1943 обаче, когато приключва френският мандат, вече са съзрели всички условия за мащабна демографска и конфесионална промяна, чиято кулминация става безкръвният преврат, извършен през 1970 от Хафез Асад. Така стартира доста хаотичното управление на алауитите в Сирия. Днес междуконфесионалният баланс се измества към Иран и неговите съюзници. Историческата ирония е, че сега Франция, заедно със Саудитска Арабия, подкрепя сунитите против доминирания от алаутите режим, за чието възникване самата тя има сериозна заслуга. Всичко това обаче напълно се вписва в рамките на класическия манталитет на баланса на силите, който се запазва по отношение на този регион и днес.

Съотношение между отделните религиозни групи в Сирия и Ливан

Легенда:

Алауити   Християни

Шиити      Друзи

Сунити   Други

Кюрди      Смесено население

Какво е реалистично да очакваме

Обсъждащите сирийския проблем участници в "Женева-2" се сблъскаха с редица непримирими истини, които са свързани с геополитиката, определяща хода на събитията в този регион още от Античността насам. Сирийската аномалия, чиято същност е в това, че влиятелното алауитско малцинство ръководи страната, едва ли ще промени в близко бъдеще. Силите на алауитите удържат Дамаск и бавно, но сигурно възстановяват контрола си над предградията му. Междувременно ливанската военизирана групировка Хизбула, ръководена от сектантските си интереси, помага на алауитите да удържат властта, защитавайки традиционния път от Дамаск към ливанското крайбрежие през долината Бекаа, както и маршрута през долината на река Оронт до алауитското сирийско крайбрежие. Докато алауитите съумяват да удържат Дамаск, няма никакви шансове, че ще склонят да пожертват вътрешните райони, формиращи икономическото ядро на страната.

Затова не е чудно, че верните на Асад сирийски войски настъпват на север за да си върнат контрола над Алепо. Съзнавайки, че възможностите му за осъществяване на настъплението със собствени сили са ограничени, режимът ще се опита да манипулира Запада с призиви за локални примирия с прекратяване на огъня, използвайки ги за да съхрани своите сили и средства, а също доставяйки продоволствие в Алепо срещу съгласието на бунтовниците да преговарят с властите в Дамаск. Междувременно в отдалечените северни райони кюрдските групировки активно създават собствени автономни зони, борейки се с нарастващите трудности. Това обаче напълно устройство алауитския режим, тъй като той е наясно, че в момента кюрдският сепаратизъм представлява по-голяма заплаха за Турция, отколкото за Дамаск.

Съдбите на Ливан и Сирия продължават да са много тясно свързани. В средата на ХІХ век кръвопролитната гражданска война между друзите и маронитите в гъстонаселените градове по крайбрежието бързо се разпространява от Ливанския хребет до Дамаск. Днес направлението е обратното и гражданската война в Сирия залива Ливан. Тъй като сирийските алауити продължават да жънат нови успехи, възползвайки се от подкрепата на Иран и Хизбула, трудната за разбиране но взривоопасна смес от сунитски джихадисти, подкрепяна от Саудитска Арабия, ще действа все по-активно в Ливан. Това ще доведе до редуващи се атаки на сунитите и шиитите, във връзка с което ситуацията в страната ще остане изключително напрегната.

Макар че именно САЩ оглавиха злолопучната мирна конференция за Сирия, истината е, че те нямат там кой знае какви интереси. Порочността на гражданската война, сама по себе си, принуждава Америка да демонстрира, че върши нещо конструктивно, но основният интерес на Вашингтон в региона е подготовката и осъществяването на преговорите с Иран. Тази цел е в разрез с публичните изявления на американците, че ще се борят против участието на Асад в преходния процес в Сирия. Този момент може да се окаже едно от многото парченца в мозайката на пазарлъците между Вашингтон и Техеран. Асад обаче ще разполага с повече лостове за влияние, докато основният му покровител ще бъде ангажиран в преговори със САЩ - единствената морска държава, способна да концентрира значителни сили в Източното Средиземноморие.

Разположеният на юг, в долината на Нил, Египет дълбоко е затънал във вътрешните си проблеми. Същото може да се каже и за разположенената на север от Сирия Турция, където днес се води открита и жестока борба за власт, която не дава възможност на Анкара за авантюри в арабския свят. Така, като основни регионални фактори се очертават Саудитска Арабия и Иран, които могат пряко да въздействат върху хода на войната в Сирия с нейните многобройни и разнообразни противостоящи си сили. Иран, както и Русия, които са заинтересовани да съхранят отношенията си с алауитите, гарантиращи им достъп до Средиземно море, вероятно ще надделеят в този конфликт. В същото време обаче, пустинните райони, свързващи Сирия с Месопотамия, са пълни с отряди на сунитските бунтовници, очакващи още по-решителна саудитска подкрепа за да атакуват "вероотстъпниците и неверниците".

Ето защо военните действия ще продължат. Нито една от страните в този междуконфесионалин сблъсък не може да победи другата на бойното поле, а и двете имат регионални спонсори, които ще подливат масло в огъня. Иран ще се опита да използва предимствата си за да накара Саудитите да преговарят, но Риад, където в момента ситуацията е твърде напрегната, ще продължи да упорства, поне докато бунтовниците сунити запазват бойния си дух и продължават да се сражават.

Въоръжените групировки, действащи на място, редовно ще използват призивите за прекратяване на огъня от страна на незаинтересованите външни играчи в свой интерес, а междувременно войната ще прониква все по-дълбоко в Ливан. Сирия няма да се разпадне на няколко сектантски мини-държави. Тя обаче няма и да се възроди като единна нация, поне в рамките на наложеното от Женевската конференция политическо урегулиране. Тази клокочеща гранична зона ще продължи да бъде обединявана в едно (макар и крайно нестабилно) цяло от пъстрата мозайка от кланове с техните интереси и привързаности, както и от настоятелната потребност от запазване на стратегическия коридор между Дамаск, крайбрежието и икономическия център на страната. И то без значение какъв режим ще управлява Сирия.

* Авторката е директор по анализите на американския агенция Стратфор

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През първите две десетилетия след края на студената война НАТО гледаше предимно на изток, към Централна и Източна Европа, Украйна и Русия. Днес вниманието на алианса все повече се насочва в южна посока - към Средиземноморието, Близкия Изток и Персийския залив, което се обяснява с една проста причина: именно там възникват нови предизвикателства. Ако НАТО иска да съхрани стратегическото си значение, пактът следва да отделя по-голямо внимание на региона на Близкия Изток и Северна Африка, включително като формулира своя "южна стратегия".

Уязвимият южен фланг

Стартиралият през 1994 Средиземноморски диалог показа, че алиансът осъзнава нарастващото значение на предизвикателствата от юг. В диалога участват Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис. Развитието на тази инициатива обаче, върви бавно. Сътрудничеството на двустранна основа се осъществява сравнително гладко, затова пък в многостранното взаимодействие са налице трудности, породени от противоречията между участниците в диалога с Израел по палестинския въпрос, а през последните години - и от влошаването на турско-израелските отношения.

Пречка пред Средиземноморския диалог е и разширяването на множеството други диалози по въпросите на сигурността в региона. За много средиземноморски държави е трудно да се ориентират в голямото разнообразие от дипломатически инициативи. Политическите и военни диалози, осъществявани от НАТО и ЕС, имат до голяма степен припокриващи се цели и в тях са ангажирани почти едни и същи участници. В същото време, много държави-участници в диалога предпочитат да отделят по-голямо внимание на такива невоенни аспекти на сигурността, като тези свързани с миграцията и културата. А решаването на подобни въпроси може да стане по-лесно и по-добре в рамките на други форуми, като Барселонския процес на ЕС (и неговото продължение в лицето на Средиземноморския съюз) например. В резултат от всичко това, влиянието на Средиземноморския диалог остава ограничено.

Включването на държавите от Персийския залив

Истанбулската инициатива за сътрудничество, възникнала на срещата на върха на НАТО през юни 2004, се оказа по-успешна. Инициирана от президента Джордж Буш, тя отделя най-голямо внимание на активизирането на практическото взаимодействие с държавите-членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) в следните области:

- преобразувания в сферата на отбраната, формирането на военните бюджети, военното планиране, както и отношенията между военните и гражданските структури;

- развитие на оперативната съвместимост;

- сътрудничество в борбата с тероризма, включително обмен на информация;

- противодействие на разпространението на оръжията за масово унищожаване;

- сътрудничество в укрепването на граничната сигурност;

- планове за действия при извънредна ситуация в гражданската сфера.

Четирима от шестимата членове на ССАДПЗ (Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ) участват в Истанбулската инициатива за сътрудничество. Саудитска Арабия и Оман, които не членуват в тази инициатива, осъществяват редовен политически диалог с НАТО. За разлика от Средиземноморския диалог, където сътрудничеството се осъществява предимно под формата на семинари и дискусии, взаимодействието в рамките на Истанбулската инициатива за сътрудничество предвижда участие в реални операции на НАТО. Така, Катар и ОАЕ се включиха във въздушната компания на пакта срещу Либия и изиграха ключова роля за подготовката на бунтовническите сили в тази страна. ОАЕ и Бахрейн участваха в Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Катар пък разположи на своя територия центъра за управление на съвместните действия на авиацията и противовъздушните сили на НАТО за контрол на въздушното пространство.

Поуките от Либия

При формулирането на южната стратегия следва да се отчита неотдавнашният опит от кризисното урегулиране на Юг. В тази връзка либийската въздушна кампания ни дава редица важни поуки за бъдещето.

На първо място, както показа интервенцията в Либия, членовете на НАТО не могат автоматично да разчитат на това, че САЩ ще поемат водещата роля във всяка криза. Президентът Обама ясно даде да се разбере, че Вашингтон е склонен да оглави само началната фаза на интервенцията, когато са необходими уникалните военни сили и средства на Америка. САЩ обаче разчитаха, че след приключването на този начален етап европейските съюзници ще поемат основната отговорност за осъществяването на мисията в Либия, докато Съединените щати "ще ръководят, оставайки на по-заден план". Това не означава, че САЩ се отказват от своето лидерство. Просто Вашингтон ще подхожда по-избирателно към това, кога, къде и как да се намесва в бъдеще. Освен това, САЩ разчитат, че в някои случаи европейските им съюзници ще поемат ръководството на операцията, особено в Северна Африка, където Европа традиционно има сериозни интереси.

На второ място, либийската операция демонстрира, колко е важно да се разполага с достатъчно широка политическа подкрепа за действия в Близкия Изток. Мандатът на ООН и подкрепата на Лигата на арабските държави бяха изключително важни за гарантиране на такава политическа подкрепа при осъществяването на въздушната кампания и нейното легитимиране. Без мандат на ООН и без подкрепа от Арабската лига, мнозина съюзници и партньори на НАТО щяха да откажат да участват в операцията и да я подкрепят политически.

На трето място, либийската кампания демонстрира редица недостатъци в планирането и воденето на бойните действия. Въпреки огромното техническо и числено превъзходство на коалицията над треторазрядния и военен противник, тя изпитваше недостиг на боеприпаси и въоръжение по редица направления. Много задачи нямаше как да бъдат изпълнени без сериозната военна подкрепа на САЩ. В бъдеще европейските съюзници следва да отделят повече внимание на такива аспекти като свръхточните управляеми снаряди, разузнаването и дозареждането във въздуха, както и на безпилотните летателни апарти. Но тъй като мнозинството членове на НАТО планират съкращаване на военните си разходи, което води до упадък на военния им потенциал, ще е трудно ключовите американски съюзници да бъдат убедени да направят толкова необходимите инвестиции в своята отбрана.

На четвърто място, критично за успеха на въздушната кампания се оказа наземното разполагане на специалните части от Великобритания, Франция и други страни (особено тези от Катар и ОАЕ). Именно те помогнаха да бъдат въоръжени и подготвени отрядите на бунтовниците, освен това осъществиха координирането на непосредствената въздушна подкрепа, когато бунтовниците започнаха настъплението си срещу Триполи. Обединените арабски емирства и Катар пряко участваха в нанасянето на въздушните удари срещу армията на Кадафи. Това подчертава колко е важно да бъде задълбочено взаимодействието с държавите от ССАДПЗ и, най-вече, с Катар и ОАЕ.

Накрая, либийската кампания демонстрира, колко е важно взаимодействите и тясното сътрудничество между НАТО и ЕС да продължи и след приключването на военните действия. Много от сегашните политически проблеми на Либия са резултат от липсата на последователно и достатъчно тясно политико-икономическо взаимодействие и на планове за по-нататъшни политически действия след края на военния етап на либийската операция. ЕС на съумя да осигури необходимото икономическо и политическо сътрудничество и взаимодействие в следвоенната фаза. Това създаде изключително сериозни пречки по пътя на политическите трансформации в Либия и породи нови възможности за разширяване на въоръжената активност в района на Магреб на групировките, свързани в Ал Кайда и, в частност, доведе до кризата в Мали.

Операцията в Мали

Операцията в Мали също ни дава полезни поуки. Следва обаче да сме наясно, че между нея и операцията в Либия имаше много сериозни разлики. В Мали действаха само френски войски, разчитащи на подкрепа от съюзниците си от НАТО. САЩ ги подсигуряваха по три основни направления: дозареждане във въздуха, разузнаване и въздушен транспорт. Франция обаче сама ръководеше военните операции на място.

За успеха на малийската операция значително съдейства обстоятелството, че най-различни политически сили във Франция активно и единодушно подкрепиха използването на военна сила в Северна Африка, която Париж разглежда като ключов регион при реализацията на своята национална стратегия. Този консенсус позволи на Франция да действа бързо и ефективно в Мали.

Интервенцията в тази страна показа, че е много важно в районите, прилежащи на зоната на конфликта, предварително да бъдат разположени лека военна техника и съответните високоефективни мобилни сили. Франция успя бързо да реагира на действията на ислямистите и туарегите, защото разполагаше с предварително прехвърлени в този регион механизирани поделения и самоходна техника. НАТО задължително следва да има предвид това обстоятелство, когато разработва плановете за стратегическата си преориентация към региона на Близкия Изтоки Северна Африка.

Подкрепата и участието на съюзниците

Разработката на южната стратегия на НАТО ще изисква много сериозна подкрепа и активното участие на ключовите американски съюзници от пакта.

Отказът на Германия да участва в либийската операция поражда сериозни въпроси относно това, дали алиансът може да разчита на подкрепата и участието на Берлин в бъдещи военни операции извън границите на Европа, включително в такива, осъществявани със санкция на ООН, каквито бяха и действията в Либия. Вземайки решение да не участва в интервенцията в Либия, германското правителство изтегли военноморските си сили от Средиземноморието както и своите екипажи от самолетите за далечно радиолокационно откриване АУАКС.

През първото десетилетие след края на студената война Германия се стремеше да разшири своя хоризонт на сигурност и участваше в многонационалните мисии извън зоната на отговорност на НАТО. Така, германски изтребители участваха във въздушната операция в Косово. За Германия, това беше важна стъпка в отбранителната и политика, особено предвид факта, че в тази операция войските на съюзниците действаха без да имат санкцията на Съвета за сигурност на ООН.

През последните десетина години обаче, Берлин се старае да предприема подобни рисковани стъпки колкото се може по-рядко. Основният му приоритет е защитата на просперитета и стабилността, постигнати след края на студената война. Затова Германия все по-внимателно и предпазливо взема решения за използване на военна сила, особено ако става дума за кризи извън пределите на Европа.

Ключовият въпрос е, дали Германия е склонна да поеме задължения в отбранителната сфера, съпоставими с нейната усилваща се икономическа мощ. Или ще се превърне в една "голяма Швейцария", т.е. в търговска държава, концентрираща усилията си за укрепване на своите икономическите и търговски възможности в условията на глобалния пазар, предоставяйки на другите да решават трудните въпроси за сигурността и отбраната?

Впрочем, тревога в това отношение поражда не само Германия. По ред икономически и политически причини занапред ще става все по-трудно да бъде склонена Великобритания да участва във военни операции извън зоната на отговорност на НАТО. Това беше демонстрирано по един драматичен начин от британския Парламент, който в края на август 2013 отказа страната да участва в нанасянето на въздушни удари срещу Сирия, дори след като се появиха съобщения за използването на химическо оръжие в околностите на Дамаск.

Гласуването бе неприятно поражение за правителството на Камерън, което бе най-агресивно настроено, в сравнение с останалите членове на НАТО, по въпроса за военната намеса. То отчасти беше резултат от слабия контрол на премиера над собствената му партия, но демонстрира и по-мащабни тенденции в британската вътрешна политика и това може да окаже съществено въздействие върху перспективите за военно сътрудничество между Вашингтон и Лондон.

През последното десетелетие настъпиха и забележими промени в обществените настроения вътре в Консервативната партия. На фона на отслабването на британската икономика и глобалния спад, мнозина депутати-консерватори искат Великобритания да се придържа към "по-скромно поведение" на международната сцена. В същото време, те са все по-малко склонни да следват външната политика на Америка. До голяма степен, тези настроения се обясняват с последиците от иракската война. Решението на Тони Блеър да подкрепи Джордж Буш в тази война се оказа изключително непопулярно в британското общество и населението на страната е все по-малко склонно да подкрепя американската политика.

В същото време, наложените от правителството на Камерън мерки за строги икономии доведоха до сериозни съкращения във финансирането на британските въоръжени сили. Както посочва бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс, тези съкращения съществено ще ограничат възможностите на британските войски да участват в бъдещи военни действия съвместно със САЩ. Мнозина британски военни пък обвиняват Камерън, че разчита на плюсовете от силната отбрана, но не иска да плаща за нея.

За разлика от Великобритания, Франция застана решително на страната на Обама, подкрепяйки военната намеса, дори и без санкция на ООН, когато стана ясно, че в Сирия е използвано химическо оръжие. Но неочакваното решение на президента Обама да се откаже от нанасянето на военен удар и да приеме предложението на Владимир Путин за поставянето на сирийското химическо оръжие под международен контрол с цел последващото му унищожаване, се оказа силен удар по Франсоа Оланд. В Париж, както и в някои други страни и най-вече в Саудитска Арабия, това беше прието като признак за нерешителността и слабостта на Обама.

Укрепването на сътрудничеството между НАТО и държавите от Персийския залив

Новите предизвикателства на юг изискват нови подходи към въпросите на сигурността. В бъдеще военните намеси с участието на НАТО, най-вероятно, ще се провеждат в рамките на временни коалиции на доброволна основа, включващи както участници в пакта, така и други държави, затова е изключително важно алиансът да разполага с боеспособни регионални партньори, които да могат ефективно да взаимодействат с неговите части, както и да се постави по-голям акцент на регионалните проблеми от типа на Истанбулската инициатива за сътрудничество, които целят да повишат оперативната съвместимост и да разширят взаимодействието между НАТО и регионалните му партньори.

В това отношение Истанбулската инициатива се оказа твърде ефективна. Както вече посочихме, ОАЕ и Катар пряко участваха в либийската операция, а ОАЕ и Бахрейн се включиха в ISAF. НАТО следва да използва тази готовност на държавите от ССАДПЗ да участват активно в операциите на алианса и да задълбочава връзките си с тях.

Тези въпроси могат да оформят пространства за разширяване и активизиране на сътрудничеството. Става дума, преди всичко, за противоракетната отбрана. Перспективата Иран да се сдобие със собствен ядрен арсенал, при това в недалечно бъдеще, може да усили заинтересоваността на държавите от ССАДПЗ от системата за ПРО и другите механизми за намаляване на собствената им уязвимост от евентуален ядрен шантаж. Но, дори ако тази заплаха бъде преодоляна благодарение на очертаващата се "голяма сделка" между Техеран и участниците в "групата на шестте", Иран вероятно ще се сдобие с голям арсенал от все по-точни неядрени ракети с голям обхват, получавайки ги например от Китай. Това ще създаде нова и твърде сериозна стратегическа заплаха.

Енергийната сигурност е друга сфера, където разширяването на сътрудничеството ще бъде от полза. Европейските членове на НАТО са много силно зависими от доставките на петрол и газ от Близкия Изток и Персийския залив, необходими за техните икономики. Затова те са силно заинтересовани тези доставки да не бъдат застрашени. В качеството си на големи и важни износители на енергоносители, държавите от ССАДПЗ също са заинтересовани от това. Укрепването на сигурността на морските маршрути може да се превърне в друга сфера на сътрудничество.

Накрая, продължава да съществува необходимостта да бъде съхранен достатъчно мощен потенциал за сдържането на Иран, дори ако бъде постигнато споразумение за ограничаване на ядрената му програма. Както бе посочено по-горе, след отмяната на ембаргото, военният потенциал на Техеран със сигурност ще нарасне. Държавите от ССАДПЗ, както и Турция и Израел, ще се нуждаят от стратегически гаранции за своята сигурност и това може да се превърне във важна задача на НАТО, при това изключително сложна във военен и политически план.

В същото време, прехвърлянето на вниманието на Северноатлантическия алианс на юг не бива да става за сметка на основните му интереси, които са на изток. Тоест, НАТО ще продължи да следи амбициозните руски планове за военна модернизация и ще запази достатъчно мощни сили за сдържане на Москва по своята източна периферия.

 

* Председател на отдела за европейска сигурност на Rand Corporation и анализатор на Нешънъл Интерест

** Анализатор на Rand Corporation и Нешънъл Интерест

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Още от първите дни на съществуването на Украйна като независима държава, нейните политически и обществени лидери непрекъснато говорят за единен украински народ, за цялостна политическа украинска нация и, най-вече, за унитарна Украйна, предполагаща централизация на властта, която да притежава ясна вертикална структура, и незначителни пълномощия на регионалните власти, както и на местното самоуправление, чиито функции на практика са ограничени само до поддръжката на комуналната система и местната инфраструктура.

Въпросът за трансформацията на Украйна във федерация, предполагаща предоставяне на определена самостоятелност на нейните субекти (регионите), не се разглежда от нито един от елитарните управляващи кръгове в страната, независимо дали става дума за "партокрацията" на Кравчук-Кучма или за "корпорокрацията" (олигархията) (1) на Юшченко-Янукович. Основният контрааргумент на привържениците на унитаризма е отъждествяването на федерализма със сепаратизма и последващата балканизация на страната. При това декларациите на "унитаристите" по правило имат не конструктивен, а популистки характер и са основани на агоналната тактика, разчитаща на естествения страх от евентуално разцепление на страната. Само че, както посочват и политолозите, децентрализацията далеч невинаги е основната причина за отслабването на държавната власт и възникването на различни конфликти. Опитът на рухналия СССР сочи, че именно твърдият унитаризъм е една от причините за укрепването на центробежните сили, съдействали за неговия разпад (Лит.9, с.43, 54).

Друг контрааргумент на "унитаристите" е, че Украйна не притежава исторически опит в сферата на федеративното устройство, но той се опровергава от факта на съществуването на т.нар. Донецко-Криворожка съветска република в състава на РСФСР. Освен това, както показва международната практика, унитарната държава може успешно да се трансформира във федеративна, нагледен пример за което е Белгия (Лит.9, с.42). Сред аргументите против федерализацията са заплахата от превръщането на субектите на федерацията във "феодални владения на местните олигарси" и обвиненията в недемократичност на самата федерална институция. При това критиците и псевдоекспертите очевидно не са наясно, че федерализмът, предполагащ разпределянето на функциите и пълномощията между центъра и субектите на федерацията, скъсява разстоянието между властта и обикновените граждани (Лит.9, с.19), т.е. представлява проява на културата на политическата демокрация, за чието формиране така усърдно призовават и управляващите, и опозицията.

За първи път идеята за трансформирането на Украйна във федерация е коментирана сериозно на конгреса на Партията на регионите в Северодонецк, в края на 2004, т.е. в периода на т.нар. "оранжева революция". Тогава се повдига въпросът за създаването на "Югоизточна украинска автономна република", която да включва 9-те индустриални области на Югоизточна Украйна и Автономна република Крим, но заради победата на "оранжевата опозиция", идеята е свалена от дневния ред и заклеймена като "сепаратистка". Правителството на Юлия Тимошенко повдига въпроса за провеждането на административно-териториална реформа (макар да не предвижда федерализацията на страната), но тя не се реализира на практика. След идването на власт на Виктор Янукович стартира кампания за децентрализация на властта в рамките на т.нар. "регионализация", т.е. предоставяне на по-големи пълномощия на регионите в тяхната стопанско-икономическа активност. Но, подобно на много други начинания, идеята за регионализация приключва със създаването на представителен орган "Съвет на регионите", чиито функции много напомнят тези на британската кралица, и оптимизирането на състава на държавните служители в регионите, която не е толкова част от програмата за регионализация на Украйна, колкото изискване на международните кредитори. Тоест, въпросът за федерализацията беше "консервиран" в течение на цяло десетилетие. Въпреки това, идеята за "Югоизточна украинска автономна република" беше първият опит на украинския Югоизток да  заяви за своите права (ако не политически, то поне стопанско-икономически).

Днес, когато Украйна се намира в изключително тежка политическа криза, идеите на федерализма отново излизат на дневен ред, при това (както и преди десет години) те имат икономически характер, както ясно заяви ръководителят на Харковската областна администрация Михаил Добкин, подчертавайки, че "половината украинци, т.е. тези от западните области, бият барабаните на Майдана, докато другата половина работи".

На провелата на 12 февруари 2014 Кръгла маса "Социално-икономическите и политически процеси в посткризисна Украйна", Добкин направи по-малко емоционално, но по-конструктивно изявление, призовавайки да се разсъждава спокойно за федерализацията, като за максимално приемлив вариант на децентрализация на властта, тъй като осъществяването на политика на децентрализация в една унитарна държава е безмислено (Лит.5). Важно е да посочим, че идеите за федерализацията на Украйна се споделят от редица видни политици, като "регионала" Олег Царев или водача на местната Компартия Петро Симоненко, които неведнъж са го заявявали и от трибуната на Върховната Рада. При това, специално внимание заслужава реакцията на тези техни думи от страна на опозицията, призоваваща да се търси наказателна отговорност за разпространение на идеите на федерализма, по чл.109 на Наказателния кодекс за "действия, насочени към насилствената смяна или сваляне на конституционния строй или овладяване на държавната власт", макар че федерализацията в никакъв случай не предполага смяна на властта или на конституционния строй.

Въпреки това, анализът на един толкова сложен въпрос като промяната на вътрешното устройство на страната следва да се базира не на декларациите на политиците, търсещи повишаване на рейтинга си, а на мнението на политолозите и експертите, ангажирани професионално с темата. Така, директорът на Киевския център за политически изследвания и конфликтологи Михаил Погребински заяви на 23.12.2013, в интервю за телевизия "Завтра Pro", че ако Украйна иска да оцелее и да избегне гражданската война "следва да признаем, че тя може да бъде само федеративна държава". При това, според него, за целта не е необходимо провеждането на референдум, за което настояваше президентът Янукович.

Предпоставките за федерализация на Украйна

Сегашната политическа криза ясно демонстрира, че в Украйна вече са налице всички предпоставки за трансформацията и във федерация, като катализатор на този процес са именно западните региони, които в миналото най-яростно отстояваха идеите на унитаризма, изключително по икономически съображения:

- Флагът на ЕС беше издигнат заедно със знамето на Украйна пред сградата на кметството в Лвов;

- Декларацията на ръководството на западните области, че не възнамерява да изпълнява законите, приети от Върховната Рада на 19 януари 2014 и квалифицирани от опозицията като "диктаторски";

- Отказът на западните области да плащат за консумирания от тях природен газ, което стана една от причините Украйна да не може да покрие задълженията си към руския Газпром.

Този тип действия на западните области се обясняват не толкова с моментната политическа ситуация, колкото с дълбоките исторически противоречия между различните региони на Украйна, представляваща изкуствено държавно образувание, създадено чрез обединяването на територии, които в миналото са част от държави с различна културно-цивилизационна ориентация. В резултат, през 1991 възникна държавно обраувание, чието население не притежава цялостна украинска менталност (Лит.7, с.732), т.е. принадлежи към няколко различни психотипа. С други думи, може да се твърди, че на територията на Украйна живеят "различни украинци" (Лит.8). Тук следва да отбележим, че идеята за съществуването на "различни украинци" не е нова. Тя е лансирана още през 20-30-те години на ХХ век от украинския публицист и консервативен политик Вячеслав Липински, който посочва идеята за самостоятелна Украйна и тази за Украйна като "малката Русия" (Малая Русь) като илюстрация за съществуването на "два вида украинци" (цит. по Лит. 8). Между другото, трудовете на Липински стават особено популярни именно след обявяването на украинската независимост.

В политическата наука съществуват ясни критерии за федеративния характер на държавата: основание за обявяването на конкретна територия за отделен регион, различен от съседните територии, следва да бъде наличието на ясно обозначени социални, културни и психологически характеристики (Лит.9, с.98-99). Доказателство за наличието в украинското общество на двата, споменати по-горе, психотипа, са различните и често диаметрално противоположни културни ценности, споделяни от представителите на западните и югоизточните области: цивилизационните вектори, самоидентификацията, празниците, народните герои, традициите и езиковата принадлежност. Тези различия или съзнателно бяха нивелирани в периода на "партокрацията" на Кравчук-Кучма, или пък се правеше опит за преодоляването им чрез налагането на културния модел на Западна Украйна в югоизточната част на страната, в периода на "корпорокрацията" на Юшченко. По време на "корпорокрацията" на Янукович пък, бе предприет опит да се нивелират тези различия посредством процеса на евроинтеграцията, която (както се смяташе) ще сплоти Украйна "от Донецк до Лвов", но провалът на курса на евроинтеграция и последвалата го политическа криза потвърдиха факта на съществуването на двата основни психотипа украинци, както и на два културни модела, чиито ценности се различават.

Още по-важен обаче е въпросът за стопанско-икономическата асиметрия на украинските региони и, като резултат, за дисбаланса при финансирането им от държавния бюджет. Така, през 2013 приходите на Лвовска област достигнаха 878,2 млн. гривни, а дотациите за нея от бюджета - 1,3 млрд. гривни (Лит.4). В същото време постъпленията от Донецка област в държавния бюджет през първите седем месеца на 2013 бяха 14 млрд. гривни (70,7% от БВП на областта), докато средствата от бюджета бяха едва 5,8 млрд. гривни (29,8% от БВП на областта) (Лит.2). Следва да подчертаем, че трансферите от държавния бюджет към "дотационните региони" на Украйна непрекъснато нарастват: през 1993-1996 - 10%, през 2002 - над 35% (Лит.16).

Федеративният модел е характерен за индустриално развитите държави. Според авторитетния украински юрист и координатор на правните програми на движението "Украински избор" Василий Нимченков, федерациите произвеждат 80% от брутния световен продукт (Лит.12). Тезата, че федеративният модел е добър избор, може да се чуе дори в индустриално развитата Турция (Лит.14), но по ред причини (Лит.9, с.87-98, 261, 269-270), (Лит.18) по-подходящ пример за Украйна е не тя, а Канада (2):

- с историческото и положение между два различни политически модела: американската републиканска демокрация и британският монархически либерализъм;

- национално-културният и езиков дуализъм;

- значителната роля на регионализма и регионалната идентификация на населението;

- компактното присъствие в една от провинциите на национално-културно малцинство с ярко изразени пасионарни и сепаратистки черти;

- икономическа асиметрия между провинциите и териториите и наличието на т.нар. "бедни/изостанали" провинции.

Тоест, наличието на няколко психотипа в психологическия портрет на украинците, породено от културно-исторически причини, наред с икономическата асиметрия между Запада и Югоизтока на страната, характеризиращи се с относително компактно присъствие на представители на двата споменати психотипа, са достатъчни предпоставки за превръщането на Украйна във федеративна държава.

Съществуващите проекти за федерализация на Украйна

В общи линии, съществуват следните типове федерации (Лит.9, с.34):

- административно-териториален, при който федерациято се разделя на административно-териториални единици (щати, провинции, федерални територии, области, градове с федерално значение и т.н.);

- национално-териториален, при който федерацията се разделя на отделни национално-териториални образувания (републики, автономни окръзи/области);

- смесен, в чиито рамки федерацията се разделя на административно-териториални единици и, едновременно с това, на национално-териториални образувания.

Съществуващите проекти за федерализация на Украйна предполагат трансформацията и във федерация от смесен тип или от национално-териториален тип. Два проекта за създаване на федерация от смесен тип бяха представени от депутатите от Партията на регионите Сергей Гриневецки и Вадим Колесниченко, като Колесниченко предлага на базата на 24-те области да бъдат създадени от 3 до 12 субекта на федерацията (цит. по: Лит.7, с.733-734), а Гриневецки - 8 големи административно-териториални образувания (региони) (Лит.15). Последното предложение се вписва в обявената от Янукович обща стратегия за т.нар. оптимизация на държавните разходи. Следва да отбележим обаче, че укрупняването на регионите, само по себе си, не може да направи федерацията устойчива и стабилно развиваща се най-малкото, защото икономически развитите и политически мощни региони трудно могат да бъдат управлявани (Лит.9, с.325-327). Резултат от него може да стане появата на "държава в държавата", което, в крайна сметка, ще доведе до създаването на споменатите по-горе "феодални владения", за които предупреждават привържениците на унитаризма.

Освен това, както показва социално-икономическият и демографски анализ на ситуацията в Украйна, при евентуална федерализация на страната чрез "териториалната и оптимизация" тя рискува да се сблъска със следните заплахи:

  • Икономическа заплаха: увеличаване на натоварването върху центъра на укрупнения субект чрез прибавянето на нови територии и, като следствие, усложняване на стопанската активност поради трудностите, свързани с контрола и управлението на новите територии, което пък, на свой ред, ще се отрази на нивото на развитие на последните.
  • Демографска заплаха: фактът, че редица градове ще загубят областния си статут ще задълбочи вътрешната миграция  чрез увеличаване на потоците на работна сила и интелектуални ресурси към центровете на укрупнените субекти. Резултат от това може да стане, от една страна, превръщането на бившите областни центрове в депресивни населени пунктове, а от друга - пренасищането на пазара на труда в центровете на укрупнените субекти, което може да провокира социално-криминогенно и социално-политическо напрежение.
  • Психологическа заплаха (като продължение на демографската): превръщането на бившите областни градове в районни центрове, в съчетание с изтичането на работна ръка и интелектуални ресурси от тях, ще има сериозни психологически последици от регионален мащаб, което може да доведе до влошаване на криминогенната обстановка и поява на социално-политическо напрежение в бившите областни центрове. Нагледен пример е превземането, на 18-19 февруари 2014, от радикалните и екстремистки елементи от т.нар. "Евромайдан", на административните сгради и военните складове в "депресивния" град Иваново-Франковск, който през 2013 беше на ръба на фалита.
  • Заплаха от регионална корпорокрация: сливането на области ще доведе до конфликт между регионалните финансово-индустриални групировки (ФИГ) за преразпределяне на сферите на влияние и собственост, което няма как да не се отрази не толкова върху икономическата ситуация в регионите, колкото на инвестиционната им привлекателност, на която толкова разчита украинската олигархия.

Тоест, федерализацията на Украйна чрез укрупняване на регионите е свързана с редица заплахи и отрицателни последици и не може да бъде осъществена без определени социални, социално-икономически и политически последици по схемата "отдолу-нагоре".

Друг проект за федерализацията на Украйна, станал особено популярен в разгара на сегашната политическа криза, е федерализацията от национално-териториален тип. Става дума за формирането, от съществуващите административно-териториални единици, на културно-исторически региони: Източна Украйна ("Новорусия"), Централна Украйна и Галиция. Този проект стана популярен в социалните мрежи на фона на "интервенцията на "Евромайдана" в регионите", когато, след овладяването от щурмоваците на "Евромайдана" на административни сгради в областните центрове на запад, север и в центъра на Украйна, бяха предприети безрезултатни опити за щурмуване на такива сгради и в областните центрове на Югоизтока.

Този проект за федерализация на Украйна следва да смята по-скоро за "реакционен", отколкото за конструктивен, тъй като представлява реакция на Югоизтока на агресивното посегателство не само върху държавната власт, но и върху собствения му културен модел. Той не само притежава всички недостатъци на споменатите по-горе проекти, лансирани от Партията на регионите (тъй като също предлага укрупняване на областите), но и носи заплахата за развитие по "косовския" сценарий, т.е. на сепаратизъм на етнонационална основа. При това става дума не за сепаратизъм на рускоезичния Югоизток, митът за който се култивира в общественото съзнание от времето на "оранжевата революция" насам, а за сепаратизма на кримските татари (3), сред които особено популярна след 2007 е уахабитската групировка "Хизб ут-Тахрир ал-Ислами", финансирана от Саудитска Арабия и косвено подкрепяна от Турция, която провежда активна "неоосманистка" политика (насочена към връщане в турската орбита на териториите от някогашната Османска империя), включително и в Южна Украйна (пример за това е турският културен център в Херсонския държавен университет). Разбира се, наличието в Крим на бази на руския Черноморски флот оказва сдържащо влияние на турската активност, но възникването на каквито и да било вълнения на етноконфесионална основа могат още повече да дестабилизират крехката украинска държавност, особено в период на политическа криза като сегашната (4).

Аналогични заплахи от етнически сепаратизъм могат да възникнат в Черновицка област, чиито жители масово получават румънски паспорти (ако декларират румънския си произход), както и в Задкарпатската област, където Унгария провежда аналогична политика. Освен това, федерализацията на национално-териториален принцип не е изгодна, най-вече, за украинската централна власт, тъй като в този случай тя ще трябва да признае полиетническия и мултинационален характер на украинската държава, нещо което упорито се опитва да не допусне от 1991 насам.

Приемливият модел за федерализиране на Украйна и неговите механизми

Когато става дума за каквито и да било мащабни преобразувания в Украйна, винаги следва да се отчита специфичния и характер като държавно образувание. Украйна представлява олигархично държавно образувание, което означава, че властта е креатура на местните финансово-индустриални групировки (ФИГ). Осъществявайки преразпределяне на собствеността след идването на власт на тяхната политическа креатура през 2010 и предвид наличието на техни регионални креатури в управлението на отделните области, ФИГ не са заинтересовани от повторението на този процес, което ознава, че от икономическа гледна точка евентуалното укрупняване на украинските региони не е изгодно за тях. Налага се изводът, че оптималният за ФИГ федерален модел за Украйна не бива да налага промени в административно-териториалното разделение, т.е. на 27-те териториални образувания (24 области, една автономна република и два града със специален статут - Киев и Севастопол). Тоест, това трябва да бъде федерация от смесен тип. Подобен федеративен модел ще позволи на Украйна за избегне споменатите по-горе заплахи и рискове, което, на свой ред, няма да има "вредни" социално-икономически и (най-важното) политически последици за властта по схемата "отдолу-нагоре", от което биха могли да се възползват както нейните политически опоненти, така и международните играчи.

Легенда:

Украинските региони:

Югоизточна Украйна

Централна Украйна

Западна Украйна

 

Когато говорим за олигархията, следва да отчитаме спецификата на нейното мислене - тя мисли с категориите на бизнеса, т.е. не геополитически, а геоикономически. Това означава пълна липса или минимум прегради пред осъществяването на бизнеса - потоците на капитали, работна сила, стоки и услуги. Именно от тази позиция ФИГ са заинтересовани от трансформирането на Украйна във федерация, тъй като в много федеративни държави субектите на федерацията имат право самостоятелно да установяват договорни отношения (включително такива от икономически характер) с чужди държави, при условие, че въпросните договори не противоречат на конституцията на федерацията (Лит.9, с.242-243). Това означава, че регионалните власти и стоящите зад тях ФИГ могат, в рамките на законите на федерацията, да сключват икономически споразумения с чужди държави или с техни субекти, както и да привличат чуждестранни инвестиции, включително преки, без да се налага да ги съгласуват с федералните органи. Под съгласуване с федералните органи се разбира решаване на въпросите за данъчното облагане и отчуждаване на земи, които в една унитарна държава могат да бъдат решавани само от профилните министерства или от компетентните органи на държавната власт. В рамките на федерацията земята, нейните недра и другите природни ресурси, както и принципите на данъчно облагане, се ползват и установяват съвместно от федерацията и нейните субекти (Лит.9. с.239-240). Тази икономическа самостоятелност на субектите на федерацията дава силен импулс на тяхното развитие, което в крайна сметка, се отразява и върху просперитета на цялата федерация, тъй като нарастването на приходите на регионите предполага ръст на отчисленията във федералния бюджет.

Именно в това обаче е и основният проблем на днешна Украйна - в разпределянето на бюджетните средства между териториалните образувания и подкрепата от държавата на "дотационните" региони за сметка на регионите-лидери, за което вече споменах по-горе. Въпреки това, именно федерализацията на Украйна може да преразпредели паричните потоци, позволявайки на регионите, които генерират основната част от брутния продукт и са главните донори на държавния бюджет, да участват наравно с центъра в разпределянето на финансовите потоци. Това ще стане, като субектите на федерацията и техните органи на самоуправление получат самостоятелност в решаването такива въпроси, като въвеждане и събиране на данъци и увеличаване на местните данъци (Лит.9, с.248-250) в рамките на федералните закони и Конституцията на федерацията, а централната власт дотира нуждаещите се субекти на федерацията от "собствените" си приходи, идващи от субектите с по-високо ниво на развитие (Лит.9. с.270). Към приходите на централната власт от субектите на федерацията спадат постъпленията във федералния бюджет от експлоатацията на ресурси, обекти или стопанства, осъществявана съвместно от федерацията и нейните субекти - например приходите от ползването на земните недра, дейността на държавните и/или местни служби по събиране на федералните данъци, както и приходите от дейността на федералните служби по места.

Някои експерти разбират федерализацията, като съществено съкращаване на пълномощията на централната власт. Така например, приемайки, че изпълнителната вертикала на властта е замислена като противовес на местното самоуправление, се предлага ликвидацията на съществуващата институция на районните администрации, като на тяхно място бъдат създадени изпълнителни комитети на районните съвети, както и да се съвместят длъжностите на председателя на районния съвет и на районния изпълнителен комитет (Лит.12). Чисто формално, това отговаря на един от основополагащите принципи на федеративната държава - субсидиарността - предполагащ, че най-ефективно решаване на задачите може да се постигне, ако решението се взема на максимално отдалечено от центъра равнище, но нарушава друг ключов принцип на федералната държава - балансът между елементите на централизацията и децентрализацията (Лит.9, с.43, 223). Затова си струва да говорим не за съкращаване пълномощията на централната власт, а за увеличаване пълномощията на регионалните и местни органи, представляващи властта в субектите на федерацията. Местните администрации биха могли да се запазят (ликвидирането им само ще повиши нивото на безработицата), но в такъв случай, както показва и световната практика, следва да бъдат разширени пълномощията на субектите на федерацията чрез създаването в тях на собствени изпълнителни, съдебни и законодателни органи на всички нива (Лит.9, с.241), включително районни. Днес в областите на Украйна функционират областни съвети и областни съдилища, които, в резултат от федерализацията, ще получат допълнителни правомощия. Изпълнителните органи могат да бъдат създадени на основата на съществуващите областни администрации чрез трансформирането им (по руски модел) в областни правителства, които да получат и съответните правомощия.

За постигането на необходимия баланс, централната власт създава института на пълномощните представители на президента, които трябва са упражняват контрол върху спазването на федералните закони и съответствието на решенията и нормативно-правните актове, приемани от законодателните органи на субектите на федерацията, на федералните закони и Конституцията. При това, за постигането на баланс между федералния център и субекта на федерацията ръководителите на изпълнителните органи следва да се избират с пряко гласуване от жителите на субектите на федерацията, а не да се назначават от централната власт. Освен това субектите на федерацията трябва да делегират свои представители в отделна (горна) камара на федералния парламент: по един от изпълнителната и законодателната власт на всеки субект. Друга проява на баланса между централната власт и субектите на федерацията (на основата на опита на Канадската федерация) може да стане съгласуваното вземане на решенията по общите за цялата федерация въпроси от федералното правителство (играещо доминираща роля в структурата на държавната власт) и мнозинството от субектите на федерацията (Лит.9, с.262-263).

Това ще направи субектите на федерацията участници във вземането на съдбоносни за федерацията решения - например за присъединяването на страната към един или друг политико-икономически блок, което ще предотврати потенциалните политически кризи.

Така, съществуването на институцията на администрациите в съчетание с длъжността на политическия представител на президента и при наличието собствени органи на властта у субектите на федерацията, както и на техни представители в законодателния орган на федерацията, ще позволи да се реши въпроса за вечното съперничество между регионалната власт и представителите на централната власт по места, осъществявайки по този начин основния принцип на федерацията - автономността на субектите на федерацията, при наличието на силна федерация, притежаваща пълномощия за реализация на общите интереси (Лит.9, с.224, 227).

Възможните рискове от трансформацията на Украйна във федерална държава

Независимо от всичките си предимства, федерализацията на Украйна е свързана и с редица рискова от икономически характер:

  • В сегашните условия предоставянето на широки финансово-икономически пълномощия на регионите, при наличието на силна федерална власт и твърд контрол върху действията на субектите на федерацията, може да дестабилизира процеса на финансовите постъпления в държавния бюджет, тъй като ако днес индустриално развитите региони разполагат с мощно лоби във властта, което им позволява съществено да снижават обема на данъчните отчисления (5), бюджетната автономия в рамките на федерацията може да доведе до още по-голямо намаляване на данъчните отчисления от тези области във федералния бюджет, което ще се отрази негативно на цялата федерация.
  • Тъй като в рамките на федерацията субсидирането на дотационните субекти се осъществява за сметка на приходите на федералния бюджет от обекти, управлявани от централната власт, политиката на управляващите за приватизация на големите държавни обекти, включително производствените мощности във въглищната индустрия, ще лиши централната власт от собствени приходи за субсидиране на "дотационните" региони. В резултат федералната власт ще бъде принудена да отнема средства от бюджетите на субектите на федерацията, което ще изостри отношенията между тях и федералния център и ще породи заплаха от сепаратизъм, да не говорим за заплахата, идваща от "дотационните" региони, чието субсидиране ще бъде нарушено.
  • Свободата на действие на субектите на федерацията да сключват икономически споразумения с други страни или субекти от други държави, както и свободата им да привличат чуждестранни инвестиции, целящи реализацията на определени икономически или геоикономически интереси, без оглед на геополитическата ситуация (което, на теория, е функция на федералната власт), може да създаде условия за международни конфликти (да си припомним само плановете за изграждането от китайски инвеститори на дълбоководно пристанище в Крим, където е базата на руския Черноморски флот). Това може да стимулира и активизирането на центробежните сили в развитите региони, на чиято територия ще се реализират мащабни инвестиционни проекти с чуждестранно участие. Нагледен пример е Канада, където центробежните сили непрекъснато нарастват (Лит.9, 2.261), включително заради мащабната икономическа експанзия на Китай в нейните суровинни региони.

Мнимата заплаха от сепаратизъм в Галиция

Въпреки посочените по-горе възможни финансово-икономически рискове, свързани с федерализацията, сегашната политическа криза показва, че федерализацията на Украйна може да се превърне във "фактор за разведряване" на ситуацията, предотвратявайки балканизацията на страната, за която вече говорят не само чуждестранните, но и украинските експерти (Лит.13). Така, на 23 декември 2013, в телевизионно интервю директорът на Центъра за анализи и прогнози Ростислав Ишченко предупреди, че ако кризата се проточи до февруари-март 2014, на фона на парализата на централното правителство, регионите ще си присвояват все повече пълномощия, което ще доведе до нарастване не само на икономическата, но и на политическата им самостоятелност. Подобен сценарий е изключително опасен за самите региони, тъй като ще доведе до блокиране на целия стопанско-икономически и финансов модел (6). Случващото се в Крим обаче показва, че той може и да стане реалност.

Не бива да забравяме обаче, че опити за деклариране на политическа самостоятелност на регионите, при това в рамките на унитарна Украйна, имаха място още преди това и то не в югоизточната част на страната, а в "проевропейската" Галиция - културно-исторически регион в Западна Украйна, обединяващ Лвовска, Иваново-Франковска и Тернополска област. Така, на 25 януари 2014, под натиска на радикалите от "Евромайдана", Лвовският областен съвет, формиран изцяло от опозиционни депутати, декларира, че възнамерява да създаде Изпълнителен комитет на Лвовска област, който да поеме всички пълномощия на областната администрация, както и да подчини всички силови институции, тъй като представлява местната общност и е легитимната власт в региона (Лит.3). В Лвовска област продължава ескалацията на сепаратистките искания, принудили областната прокуратура да възбуди наказателно дело за създаването на въоръжена "гвардия за самоотбрана", в която участват мъже, притежаващи законно регистрирано оръжие (7) (Лит.6).

Ситуацията в Галиция продължи да се влошава, като на 19 февруари Народната Рада в Лвов отказа да се подчинява на централната власт и обяви, че поема управлението на цялата област. При това решението и беше подкрепено от повечето районни поделения на украинското Вътрешно министерство в областта (Лит.19). Същия ден в Тернополска и Иваново-Франковска област бяха овладени не само сградите на областните държавни администрации, но и на силовите институции. Освен това, представители на въоръжената опозиция пуснаха от следствените изолатори задържаните там криминални престъпници. Тези действия на Лвовския областен съвет нарушиха чл.109 от Наказателния кодекс на Украйна, касаещ "действията, насочени към насилствена промяна или сваляне на конституционния строй, или овладяване на държавната власт", тъй като, на първо място, позволиха създаването на обединение, които не признава държавната власт, а на второ - нарушиха това, което политолозите наричат "монопол на държавата върху насилието" (Лит.9, с.40-41), поставяйки под контрол силовите структури, подчиняващи се по закон само на централната власт.

Доколко антиконституционните действия в Галиция могат да дестабилизират Украйна, като държава? Нека се обърнем към световния опит. Както вече посочих, в света има една федерация, ситуацията в която е сходна с тази в Украйна. Това е Канада. Както и в Украйна, в Канада присъства субект, който радикално се отличава от останалите по етнолингвистичен, национално-културен и религиозен признак. Става дума за франкофонската католическа провинция Квебек, проблемът с която, според политолозите, представлява съвсем реална заплаха за целостта на Канада, като държава (Лит.9, с.334-384). Квебек е част от групата "дотационни" региони, но при това, ако провинцията излезе от канадската федерация (както посочват самите канадски експерти), това би нарушило "по-изключително драстичен начин" (цит. по Лит.9, с.347) хармонията на държавата. Причината е свързана със стратегическото разположение на провинция Квебек (излизането и от състава на Канада би отрязало провинциите по Атлантическото крайбрежие от останалите провинции и територии), обширната и площ (15,5% от територията на Канада) и големия дял на населението и (25,3% от цялото население на страната).

Ситуацията в Украйна е донякъде сходна, заради "проблема с Галиция". Подобно на Квебек областите, формиращи Галиция, са "дотационни", като в същото време притежават силна "пасионарност", а по време на сегашната политическа криза демонстрираха и склонност към сепаратизъм. Въпреки това, "проблемът с Галиция", независимо от формалната му прилика с "квебекския проблем", не представлява заплаха за целостта на Украйна по следните причини:

 

Сравнителни характеристики

Квебек

Галиция

(Лвовска,

Ивано-Франковска и Тернополска области)

Население

25,3% от населението на Канада

(6,9 млн.)

8,2% от населението на Украйна

(4,99 млн.)

Площ

15,5% от территорията на Канада

(1540,7 хил. км2)

9% от территорията на Украйна

(49 593 км2)

 

От горната таблица става ясно, че при евентуално отделяне на Галиция от Украйна, държавата няма да понесе съществени загуби, а - обратното, ще спечели, както от икономическа (отпадане на необходимостта да бъдат дотирани трите "депресивни" области), така и от политическа гледна точка (отличителна черта на Галиция е перманентната социално-политическа нестабилност). Хипотетична икономическа загуба за Украйна, при евентуално отделяне на Галиция, може да се окаже шистовият газ от Олеското газово находище, чиито предполагаеми запаси, според някои специалисти, варират между 800 млрд. куб. м и 5 трлн. куб. м, но това тепърва предстои да бъде доказано. Тоест, отделянето на Галиция не застрашава съществуването на украинската държава (8).

Заключение

Сегашната политическа криза, чиято най-ярка проява стана овладяването на административните сгради в Галиция и Централна Украйна, ясно показва, че федерализацията е от жизненоважно значение за съхраняването на украинската държава, като такава. Настоящият анализ демонстрира, че имайки предвид спецификата на Украйна като олигархична държава, преследваща изключително икономически и/или геоикономически интереси, като оптимален федеративен модел за страната се очертава федерацията от смесен тип, която не изисква укрупняване на съществуващите административно-териториални единици. Всяко укрупняване по административно-териториален или културно-исторически принцип би породило икономическа, демографска и психологическа заплаха в регионите, присъединени към други в резултат от укрупняването, да не говорим за заплахата от регионална корпорокрация. За държавата, като цяло, и за властта, в частност, това би имало тежки социално-икономически и политически последици.

Федерализацията ще позволи да се постигне баланс между федералната и регионалната власт, което изначално бе част от политическата програма на сегашния управляващ елит. Икономическата полза от федерализацията на Украйна е свързана с възможността на субектите на федерацията да осъществяват самостоятелна външноикономическа активност, което би понижило политическото напрежение, особено в Галиция, чиито жители, следвайки собствените си икономически интереси, най-активно настояват Украйна да подпише Споразумението за Асоциация и Зона за свободна търговия с ЕС.

Има достатъчно основания да смятаме, че ако управляващите продължат да игнорират въпроса за трансформацията на Украйна от унитарна във федеративна държава, това може да доведе до реализация в страната не толкова на "косовския", колкото на "либийския" сценарий.

Бележки:

1. Като "корпорокрация" се обозначава системата за държавно (негласно) управление, обединяващо корпорациите, банките и правителствата (Лит. 11, с. 18).

2. За другите прилики между Канада и Украйна от геополитическа гледна точка, виж. Лит. 1.

3. "По случайно стечение на обстоятелствата" в разгара на политическата криза в Украйна се появиха съобщения, че САЩ ще предослоцират на територията на съседна Румъния 3000 бойци на "Организацията на моджехидините на иранския народ" ("Моджехидин е-Халк"), която, макар и да не влиза в американския списък на терористичните групировки, се смята за такава от Техеран и представлява сериозна въоръжена сила. (Лит.10).

4. Между другото, в самата Турция, която със своите действия доведе до превръщането на суверенен Ирак в, де факто, арабско-кюрдска конфедерация, идеята за създаването на федерация на национално-териториален принцип не се ползва с подкрепа именно заради заплахата от етнонационалния сепаратизъм - сепаратизма на кюрдите, компактно населяващи няколко турски провинции.

5. Така например, обемът на данъчните отчисления на Днепропетровска област, която е сред първите пет в Украйна по обема на своя БВП, е с 20% по-нисък, отколкото отчисленията на дотираната Волинска област. Обемът на данъчните отчисления на Луганска област е по-малък от този на Черновицка област, която е аутсайдер по обем на данъчните отчисления в държавния бюджет на Украйна (Лит.16).

6. Балканизацията на СССР имаше изключително тежки последици за независима Украйна, без оглед на сравнително развитата и стопанско-икономическа система.

7. За сравнение, в Югоизточна Украйна се предлага създаването на "народни отряди за самоотбрана", но без те да изземат функциите на силовите органи (Лит.17).

8. Отделянето на Галиция ще породи известни трудности за Задкарпатската област, която при подобно развитие ще се превърне в ексклав, но овладяването (на 19 февруари 2014) на административните сгради в столицата на Задкарпатската област Ужгород показва, че Задкарпатието може да се присъедини към Галиция в нейните сепаратистки стремежи, имайки предвид и активната политика на Будапеща за издаване на унгарски паспорти на етническите унгарци от областта.

Литература:

1. Бакалинский М. Украина в экономических и геополитических сетях Китая. http://rusmir.in.ua/eko/4850-ukraina-v-ekonomicheskih-i-geopoliticheskih-setyah-kitaya.html.
2. Бредихин А. О бюджетном федерализме и регионализме Украины. – Украинский выбор. http://vybor.ua/article/federalization/o-byudetnom-federalizme-i-regionalizme-ukrainy.html.
3. В Лвов искат да подчинят всички силови структури на т.нар. Народна Рада, LB.UA. http://lb.ua/news/2014/01/25/253073_lvove_subbotu_hotyat.html 4. Городненко Ю. Ударная сила. Беспорядки в Киеве вновь заставили задуматься о природе украинского национализма // Деловая газета «Взгляд».23.01.2014. http://vz.ru/world/2014/1/23/669140.html.
4. Добкин призвал к федерализации Украины в обход Верховной Рады // Украинская правда. http://www.pravda.com.ua/rus/news/2014/02/12/7013658/ 
5. За создание во Львовской области вооруженных отрядов самообороны завели уголовное дело//Информационное агентство "УНИАН", 12.02.2014. http://www.unian.net/politics/883383-za-sozdanie-vo-lvovskoy-oblasti-voorujennyih-otryadov-samooboronyi-zaveli-ugolovnoe-delo.html 
6. Коваленко А. Перспективы федерализации Украины//Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012., с. 483-490. http://www.geopolitica.ru/sites/default/files/geopolitikamo.pdf 7. 7. Корнилов Д.В. Две Украины//Донецко-Криворожская республика: расстрелянная мечта. Блог Владимира Корнилова. http://kornilov.name/category/dkornilov/
8. Мелкумов А.А. Российская и канадская модели федерации. Сравнительный анализ. – М.: Логос, 2010. 388 с.
9. Михайленко А. США разместят 3000 террористов под боком у Украины?//ИА regnum. http://www.regnum.ru/news/polit/1752035.html
10. Перкинс Дж. Исповедь экономического убийцы/Предисловие и редакция на руското издание на проф. Л.Л. Фитуни. М., Pretext, 2005, 319 c.
11. От «Федеративной Украины» к Украинской Федерации?//Комсомольская правда в Украине. http://kp.ua/daily/170712/347202/ 
12. Российские эксперты: Украине грозит косовский сценарий//Украинская правда. http://ukrpravda.ua/news/rossiyskie-eksperty-ukraine-grozit-kosovskiy-scenariy
13. Турция сделала первый шаг на пути к президентской республике//МК-Турция. http://mk-turkey.ru/politics/2012/11/07/turciya-cdelala-pervyj-shag-na-puti-k-prezidentskoj-respublike.html 
14. Украину решили поделить на восемь огромных образований//LB.UA. http://lb.ua/news/2013/05/25/201469_ukrainu_reshili_podelit_vosem.html 
15. Финансовая смерть регионов провоцируется центром//Журнал «Металл и литье Украины». http://mlu.com.ua/ek/83-finansovaya-smert-regionov-provociruetsya-centrom.html 
16. Юго-восток возрождает народные дружины. Олег Царев. Официальный сайт народного депутата Украины. http://tsarov.com.ua/novosti/novosti-oleg-tsarov/yugo-vostok-vozrozhdaet-narodnyie-druzhinyi.html
17. Statistics Canada. http://www.statcan.gc.ca/pub/13-018-x/2011001/tab-eng.htm#ca 
18. Львов больше не подчиняется центральной власти//Тhe Кiev Тimes, 19.02.2014. http://thekievtimes.ua/society/325948-lvov-bolshe-ne-podchinyaetsya-centralnoj-vlasti.html

* Авторът е преподавател в Запорожкия национален университет, Украйна, член на Британския форум по лингвистична етнография

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните месеци ситуацията в сферата на сигурността в Ирак рязко се влоши. По данни на местното Министерство на здравеопазването, само през януари 2014 над хиляда души са станали жертва на терористични нападения (795 мирни граждани, 122 военни и 96 полицаи), а над две хиляди са били ранени. В сравнение с януари 2013, броят на жертвите е трикратно по-голям. Толкова много убити страната не беше виждала от 2008 (когато бе върховият момент от битката за власт между различните местни политически и религиозни групировки).

По този повод, иракският премиер Нури ал-Малики увери, че "борбата с тероризма в страната ще продължи и, всеки, който го подкрепя, ще се превърне в мишена на силите за сигурност". Според него, "международната общност следва да заеме ясна позиция по отношение на държавите и организациите, подкрепящи екстремистите, и да ги принуди да прекратят финансовата и политическата помощ за тях", като в случая се визират най-вече Саудиатска Арабия и някои други държави членки на Съвета за сигурност на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ).

Тази терористична активност се осъществява на фона на мащабната операция на правителствената армия в западната иракска провинция Анбар, където се намират основните бази на сунитските екстремистки формации. Тя стартира още в края на декември 2013 като в нея участват бронирани части, авиация и тежка артилерия. Това обаче не пречи на терористите да нанасят болезнени контраудари, включително убийството на близкия до премиера Ал-Малики генерал Мохамед Ал-Карауи и 17 офицери от елитната 7-ма дивизия, която е гръбнака на иракските части, участващи в операцията по ликвидиране на терористичните огнища. Сражения се водят в зоната между град Ер-Рамади и границата със Сирия (т.е. в провинция Анбар), където са проникнали стотици бойци от ислямистките организации "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), "Ансар ал-Суна" и Ал Кайда. От 20 януари насам, правителствените части се командват от генерал Рашид Фалих, смятан за един от най-решителните иракски военни. Назначаването му бе свързано с намерението на правителството максимално бързо да постави ситуацията под контрол. Случи се обаче точно обратното, като ислямистите успяха да овладеят градовете Рамади и Фалуджа. За да спасят положението, САЩ спешно снабдиха иракските ВВС с безпилотни самолети, с цел да бъдат нанесени въздушни удари по базите на екстремистите. Заговори се дори, че в района могат да се появят поделения на иранския Корпус на стражите на ислямската революция за да обърнат ситуацията в полза на Багдад. Както е известно, през април 2013 по време на посещението си в Ирак, ръководителят на иранската служба за сигурност Хейдар Мослехи предложи на премиера Ал-Малики пълноценно и мащабно сътрудничество в сферата на сигурността и най-вече в организиране на противодействието срещу джихадистите от ИДИЛ. Поне досега, иракчаните гледаха да не разчитат на пряката военна помощ на Техеран, но с наближаването на парламентарните избори, насрочени за края на април 2014, които трябва да решат съдбата на правителството на Ал-Малики, Багдад наистина може да прибегне до външна помощ, имайки предвид, че терористичните сунитски групировки се финансират и въоръжават от чужбина и най-вече от консервативните монархии от Персийския залив. Така или иначе, но провинция Анбар се оказа на ръба на хуманитарната катастрофа. Неслучайно на 6 февруари шефът на мисията на ООН в Ирак и бивш български външен министър Николай Младенов обяви, че международните фондове са предприели срочни доставки на храни и стоки от първа необходимост за жителите на провинцията. Три дни по-късно, иракският вицепремиер Салех ал-Мутлак се обърна към ЕС с призив да изпрати в Анбар хуманитарна помощ.

Краят на мултивекторната политика на Багдад

Както вече споменах, правителството на Ал-Малики дълго време разчиташе, че ще може да гарантира сигурността на страната, както и своята собствена, чрез умелото маневриране между Техеран, Риад и Вашингтон. То обаче, очевидно надцени дипломатическите си способности. След началото на конфликта в Сирия, за Багдад стана невъзможно да продължи "мултивекторната" си политика. Посланикът на САЩ в Ирак Залмай Халилзад - първият мюсюлманин, направил успешна кариера в американската дипломация и имащ немалки заслуги за кариерата на сегашния иракски премиер, навремето доста точно характеризира Ал-Малики като "политик, който не зависи от Иран и се позиционира като арабски националист". Сътрудничеството му с Техеран винаги се е диктувало на първо място от политическите интереси на част от иракския елит, а едва след това - от някакви "идейни" (т.е. религиозни) съображения. Към същия принцип на "равноотдалеченост" Ал-Малики се придържаше и по отношение на САЩ, заявявайки по време на едно от посещенията си във Вашингтон: "Смятам се за приятел на Съединените щати, но не съм човекът на Америка в Ирак".

Проблемът обаче е, че според краля на Саудитска Арабия Абдула (заявил го открито още през 2009), Ал-Малики е "ирански агент", а управлението му е "отворило вратите за иранското влияние в Ирак". Имайки предвид маниакалната саудитска "иранофобия", подобно твърдение е равносилно на присъда, произнесена срещу иракския премиер от саудитския монарх. И макар че няма преки доказателства, мнозина анализатори смятат, че още през 2007 Саудитите, с посредничеството на членове на Републиканската партия на САЩ, са сключили дългосрочен договор с американската лобистка група BGR, с който и възлагат осъществяването на информационна война против Ал-Малики и неговата партия "Дауа" ("Ислямски призив").

До определен момент партньорските отношения между Багдад и Техеран бяха само саудитски проблем. За разлика от Риад, Вашингтон реагира твърде спокойно на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Ирак през 2008, по време на което бяха заложени основите на партньорството между двете държави. Американците бяха наясно, че далеч не всички иракски шиити одобряват сближаването с Иран, а великият аятолах Али Систани дори отказа да се срещне с Ахмадинеджад, заради подкрепата, която последният оказваше навремето на основния му "конкурент" Моктада ас-Садр.

Впрочем, подобни "дреболии" не тревожеха особено и иранските лидери, които заложиха на Ал-Малики, включително и за сметка на традиционните си иракски протежета (т.е. хората на въпросния Ас-Садр). Стратегическото партньорство с Ирак си имаше политическа цена и Техеран беще склонен да я плати, тъй като разходите му за установяването на близки отношения с Багдад нямаше как да не се изплатят.

Така, стокооборотът между двете държави демонстрира смайващ ръст: по различни оценки, през 2012 той е достигнал между 7 и 12 млрд. долара. На фона на все по-суровите американски санкции, Ирак се превърна в своеобразна "врата към световната иконамика" за режима на аятоласите. Както е известно, западните експерти анализиращи проблема с икономическите санкции и повишаването на тяхната ефективност, нерядко използват термина "черен рицар". Така се обозначават търговско-икономическите партньори, които - с цел да си гарантират по-големи печалби или политически ползи, помагат да се нарушава режима на санкциите или, най-малкото, отслабват негативните последици от налагането му. Именно в такъв "черен рицар" за Иран се превърна Ирак.

При това, заобикалянето на санкциите се осъществява по всички направления -  от търговските до финансовите операции. Така например, Ирак рязко увеличи вноса на автомобили от Иран, след което ги "препродава" из целия регион. През 2010 пък американските експерти стигнаха до извода, че отварянето на две частни ирански банки в Ирак е целяло най-вече обслужването на международните финансови операции на иранските компании. Освен това, различни компании от Ирак и Турция се използваха за "пробив" в режима на санкциите, като с тяхна помощ Техеран купуваше технологии за нуждите на собствената си икономика.

Разбира се, това всичко това нямаше как да не провокира нарастващото недоволство на Вашингтон от Ал-Малики и курса му към партньорство с Иран. Освен това то направи американците по-податливи към молбите на Риад да му позволят "да разиграе в Ирак сунитската карта". Така, сирийската криза сложи кръст на стремежа на иракския премиер да води мултивекторна политика. Последвалите събития бяха ускорени и от желанието на Багдад да установи контакт с Москва и да отвори за Русия пазара си, включително като подпише оръжейна сделка с руснаците за над четири милиарда долара и се споразумее за сътрудничество с Газпром.

В същото време, дебатите в американския Конгрес относно случващото се в Ирак бяха доста лицемерни. На първо място, защото именно конгресмените блокираха сделката за доставката на изтребители Ф-16 и хеликоптери "Апачи", за която Ал-Малики настояваше от 2011 насам, разчитайки с тяхна помощ да смаже сепаратистите и ислямистите. В продължение на три години Вашингтон мотивираше отказа си с това, че "САЩ не са сигурни, че иракския премиер няма да използва доставеното му оръжие за да продължи да потиска сунитското малцинство и да репресира борците за неговите права". Между другото, Вашингтон беше съвсем наясно, какво точно представляват въпросните "борци на правата на сунитското малцинство". През 2004 американците на два пъти окупираха Фалуджа, а след това (през 2007-2008) неколкократно им се налагаше да я "прочистват" именно от тях. Всеки път обаче, ислямските радикали съумяваха да не допуснат сериозни загуби от тези операции, да не говорим, че племенните иракски милиции “Сахуа” ("Пробуждане"), които в момента тясно си сътрудничат с ИДИЛ, по онова време оказваха "всяческо съдействие" на американските части.

Следва да споменем още нещо много важно. През 2013 петролният гигант Ексон Мобил, който експлоатира залежите в Иракски Кюрдистан, нае като консултант бившия посланик на САЩ в Ирак (2010-2012) Джефри Джеймс. Именно той лансира идеята, че интересите на компанията изискват отслабването на централното правителство в Багдад, като за целта се провокира конфликт, който да отвлече вниманието на Ал-Малики от Иракски Кюрдистан и неговата фактическа независимост. Очевидно правилото, че "онова, което е изгодно на транснационалните корпорации, е в интерес на Америка" продължава да е в сила.

Много е възможно, ако бунтовете в Анбар не бъдат напълно смазани, рано или късно ислямистите, действащи в провинцията, да я провъзгласят за "независима ислямска държава". Можем да очакваме също, че най-малко една от арабските монархии от Залива би признала тази държава, което пък ще означава, че ситуацията и в Сирия, и в самия Ирак драматично ще се влоши.

В очертаващата се "гражданска война" в Ирак, макар и неявно, присъства и друг външен фактор, в лицето на Русия. Съзнателно забавяйки доставката на оръжие за режима на Ал-Малики, САЩ принудиха правителството да се обърне към Москва. А след оръжейните компании на иракския пазар се появиха и руските петролни и газови гиганти. Тоест, очертаха се нелоши икономически перспективи, което пък означаваше сериозна конкуренция за западните транснационални компании. А като прибавим към това развиващото се партньорство между Багдад и Техеран става ясно, че избухването на въоръжения сблъсък в Анбар беше неизбежно. Впрочем за него допринесе и "доброжелателният неутралитет" на Багдад по отношение на сирийската криза, тъй като ограничи възможностите за интервенция на "джихадисткия интернационал" в Леванта.

Истината е, че позволявайки на джихадистите да се опитат да разкъсат Ирак на парчета, оста Вашингтон - Риад - Тел Авив (колкото и парадоксално да изглежда) демонстрира пред целия свят, какво може да се случи на всяка държава, която се ориентира към "неправилните партньори". Например към Иран, Русия или Китай (между другото, китайците също са все по-активни на иракския пазар). Освен всичко друго, победата на джихадистите в Ирак би се превърнала в сериозен реванш на САЩ, Израел и Саудитска Арабия за стратегическото им поражение през 2013. Ако това се случи, въпросът, кой ще контролира Леванта моментално ще изгуби актуалност, защото споменатият по-горе "троен съюз" не би допуснал конкуренти в региона.

Неизбежно ли е разпадането на Ирак

Както е известно, парламентарните избори в Ирак са насрочени на 30 април, като след тях в държавата вероятно ще настъпят сериозни промени. Истината е, че страната се намира в задънена улица. Парламентът на практика не функционира - мнозина депутати не участват в заседанията му в знак на протест против политиката на управляващите, а липсата на кворум не позволява вземането на решения. Така, доскоро не беше започнало разглеждането на държавния бюджет за 2014, неясно остава и бъдещето на редица ключови законопроекти. Огромен брой жизнено необходими проекти, които все още не са утвърдени и не са получили финансиране, остават само на хартия, а гигантските приходи от петрола и газа се прехвърлят по сметки в американски банки. Мнозина в Ирак са наясно, къде биват насочвани тези пари след това, ето защо отказът на Финансовото министерство в Багдад (под предлог, че липсват достатъчно средства) да се съобрази с приетия през 2013 закон за петкратно увеличаване на отчисленията в провинциалните бюджети (от 1 до 5 долара на барел добит там петрол), провокира бурното негодувание на местните власти. В отговор, губернаторите и съветите на провинциите активно се ангажираха с формулирането на координирани мерки за въздействие върху правителството. Съдейки по официалните им заявления, ръководителите на иракските провинции са настроени решително и възнамеряват да постигнат ревизия на бюджета за 2014 с всички достъпни средства.

През януари в Дивания (провинция Кадисия) се проведе "конгрес на Среден Ефрат" с участието на губернатори на пет иракски провинции, които призоваха за "справедливо разпределяне на приходите, пропорционална на числеността на населението". Две седмици по-късно в петролната столица на Ирак - Басра, пък се проведе конференция с участието на официални представители на осем иракски провинции, където се добиват петрол и газ, както и на парламентарната комисия по петрола. На следващия ден губернаторът на Басра Маджид ал-Насрауи обяви, че е завел дело срещу Министерството на финансите, защото нарушава закона от 2013. Показателно е, че съветът на провинция Басра официално разреши провеждането на протести срещу действията на правителството и призова да бъдат удовлетворени "законните права на жителите на провинцията, която разполага с най-големи природни ресурси, но е на последно място по жизнено равнище".

Мнозина анализатори смятат, че личният авторитет, влиянието и политическата тежест на Нури ал-Малики и неговия блок "Държава на закона" значително са намалели. Обвиненията в авторитаризъм, мащабна корупция, неспособност да се гарантира сигурността дори в центъра на столицата (за последните три години средният брой на терористичните нападения с човешки жертви в Багдад е нараснал от 70 до 110 седмично), липсата на желание да се търси компромис, както и непрекъснатите опити да ликвидира (включително физически) опонентите си - всичко това рязко ограничава възможностите на Малики за трети път да стане премиер и върховен главнокомандващ.

Впрочем, истината е, че всички иракски политици, участвали в управлението през последните десетина години, не демонстрираха особено желание да обвържат личната си съдба с тази на страната. В престижните райони на Лондон вече са намерили убежище немалко функционери на "новата демократична власт", като започнем с първия военен министър след американската военна намеса Хазем Шаалян (обвинен, че само за година е присвоил 1,5 млрд. долара). С имоти в чужбина разполагат и мнозина от днешните управляващи. Така, по данни на парламентарната комисия за борба с корупцията, общата сума на присвоените от хазната и прехвърлени в чужбина средства е около 200 млрд. долара.

Съзнавайки, че събитията могат да се развият по опасен за тях начин, властите в Багдад предприемат отчаяни усилия за запазването на статуквото (под лозунга за "гарантиране на приемственост в реформите") за да не допуснат управлението на страната да премине в ръцете на противниците им. В тази връзка напоследък сме свидетели на трескави опити за излизане от кризата, включително чрез лансирането на доста неочаквани инициативи.

Така, официално се твърди, че властите са склонни да прекроят административната карта на страната като увеличат броя на провинциите от 18 до 30. Това беше потвърдено от редица мерки в тази посока, една от които (от 21 януари за образуването на 4 нови провинции) беше изненада дори за жителите на община Фалуджа, да не говорим за ръководството на провинция Анбар.

Прикритата цел на това "раздробяване" на страната е едновременно да бъде нанесе удар в няколко посоки:

- Ще бъдат раздробени "бунтовническите" провинции с преобладаващо сунитско население, като, паралелно с това, на власт в тях бъдат поставени представители на клановете,  участващи в племенните милиции "Сахуа" ("Пробуждане"). В частност, беше взето решение за трансформирането на редица общини в провинциите Анбар, Салах ад-Дин и Нинава в самостоятелни провинции.

-  Да бъдат отнети част от козовете, с които разполага ръководството на Иракски Кюрдистан, чрез преобразуването на 4-5 общини в самостоятелни провинции, като се разчита, че това ще доведе да намаляване на територията и населението на сегашния автономен регион и ограничаване на неговата тежест и влияние на иракската политическа сцена. При това става дума не само за спорните територии в провинциите Уасит, Дияла, Нинава и Киркук, но и за "изконно кюрдските" Дахук и Сюлеймания.

- Да се промени общото разположение на силите в страната чрез прокарването на свои хора на ръководни постове в новосъздадените провинции. На местните избори през 2013 управляващата коалиция загуби губернаторските постове дори в такива стратегически важни провинции, като Багдад и Басра, и вече разполага с по-малко от половината губернатори (и то с известни уговорки).

В същото време, предвид слабостта на държавния апарт и усилващите се центробежни стремежи на местните власти, процесът може да излезе от контрол, т.е. преразпределянето на територията да доведе до обратен резултат, включително до обособяването на цели региони и създаване на автономии (по примера на Кюрдистан). Така, губернаторът на провинция Нинава вече обяви, че ако бъдат предприети официално обявените практически стъпки за изваждането на определени общини от състава на провинцията, тя ще се самопровъзгласи за автономна зона. Декларацията му получи широка подкрепа, включително в богатия на петрол иракски Юг. В провинциите Басра и Майсан бяха организирани демонстрации в подкрепа на предоставяне статут на провинции на няколко общини, включително намиращи се в богатите на петрол райони, които по-късно да формират автономна "конфедерация на Юга" по модела на Кюрдистан.

Тоест, на практика, вече са налице предпоставките за трансформирането на Ирак във федеративна държава с десетки провинции, групирани на племенна, религиозна или икономическа основа в 3-4 автономни района (условно - шиитски, кюрдски и сунитски) като, паралелно с това, бъдат драстично ограничени властовите пълномощия на централната власт.

На пръв поглед това изглежда трудно осъществимо, тъй като за законодателното оформяне на подобни решения следва да бъдат създадени съгласувателни парламентарни комисии, комитети, подзаконови актове и т.н., да не говорим, че ще трябва да се промени и конституцията на страната. На практика обаче, ако нещата бъдат анализирани по-внимателно, става ясно, че това най-вероятно е в интерес на ключовите играчи, влияещи върху развитието на ситуацията в Ирак.

Заключение

Според повечето анализатори, сегашното изостряне на военната ситуация в Ирак е свързано с опитите на уахабитско-сунитската ос, начело с Риад, да използват сложната ситуация в страната за разпалване в целия регион на шиитско-сунитските противоречия и да ги използват не само за да попречат на опитите за намиране на мирно решение на сирийската криза, но и за да провалят очерталото се сближаване между Техеран и САЩ и Запада. Управляващото кралско семейство в Саудитска Арабия не е склонно да се раздели със статута си на основен стратегически партньор на Вашингтон в региона и използва всички възможни средства, включително провокации, организирани от саудитските специални служби, за да запази привилегированата си роля в регионалната игра на американците. Още повече, че има реална възможност след 5-7 години Ирак да повиши петролния си износ до 8-9 млн. барела дневно, т.е. колкото е и този на Саудитска Арабия, а Иран ще изнася до 3-3,5 млн. барела дневно. Това означава, че има реална опасност ухабитското кралство да загуби позициите си на основен петролен износител в Близкия Изток, което силно ще намали привлекателността му за Запада, като цяло.

В момента много зависи от това, как ще действа Белият дом: дали там са вече наясно за необходимостта от изместване на акцентите в американската близкоизточна политика към Иран, Ирак и "шиитския полумесец", като цяло, или ще продължат да залагат на ретроградните арабски монархии, както и на прословутата си "стратегия на управлявания хаос" в региона.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Унгарският премиер Виктор Орбан е почти непрекъснато във фокуса на европейските медии откакто зае поста си през 2010 (преди това той беше министър-председател и през 1998-2002). Макар че го критикуват за твърдите методи на управление и спорните реформи, истината е, че ситуацията в страната се нормализира, а икономиката демонстрира устойчив растеж. Унгария излиза от кризата, включително благодарение на осъществените от Орбан политически и конституционни трансформации и в навечерието на насрочените на 6 април парламентарни избори може да се похвали с невиждана от четвърт век насам стабилност.

Неслучайно прогнозите на социологическите агенции сочат управляващата партия "Фидес" (Унгарски граждански съюз) за безусловен фаворит в тях.

Прагматизъм, икономии и либерализъм

Когато преди четири години Орбан пое управлението на Унгария, страната преживяваше тежка криза. Позициите на лявоцентристките сили бяха сериозно отслабени след двата изпълнени със скандали управленски мандата и оставката на тогавашния премиер Ференц Дюрчани. Впрочем, Социалистическата партия все още не се е съвзела от този, изключително силен удар, който при това създаде подходящи условия за възхода на унгарските националисти, начело с Движението за по-добра Унгария ("Йобик"), превърнало се в трета парламентарна сил. Освен това страната беше силно засегната от глобалната финансово-икономическа криза и Орбан трябваше да са справя с наследените от социалистите проблеми, включително масовата безработица и големия държавен дълг.

От икономическа гледна точка, усилията на сегашния унгарски премиер дадоха отлични резултати. Унгария съумя да се измъкне от блатото на кризата. Известната консултантска компания Renaissance Capital оценява високо постиженията на страната, посочвайки, че индексът на потребителското доверие е достигнал най-високата си точка от 1998 насам, безработицата е паднала под 11%, заплатите се повишават, а нарастването на продажбите съдейства за икономическото оживление. Междувременно, държавният дълг и бюджетният дефицит намаляха. По данни на агенция Bloomberg, икономическият растеж на Унгария през 2013 е достигнал 0,7%, като се очаква да нарасне до 1,8%, през 2014 и 2%, през 2015.

Разбира се, ситуацията в страната в началото на кризата не беше чак толкова тежка, както в Испания или Гърция например, и върху нея се отрази общият подем в европейската и световна икономика. Освен това унгарският износ пострада слабо от кризата, заради тесните връзки с Германия. Независимо от всичко, правителството на Орбан пое цялата отговорност и започна да провежда една много прагматична политика, без оглед на реалната опасност да си навлече критиките не само на местната опозиция, но и на "еврократите" от Брюксел.

Макар че мнозина определят методите на управление на Виктопр Орбан като "прекалено твърди" и дори "опортюнистични", резултатите от тях са несъмнени. Неслучайно критиките от страна на унгарската левица и ЕС се концентрират предимно върху конституционните реформи и цялостния политически курс на "Фидес" от 2010 насам. Промените в политическия живот на страната породиха вляво бурни емоции и недоволство. Въпреки това, правителството на Орбан, опирайки се на демократичната си легитимност, успя да стабилизира ситуацията. В крайна сметка, осъществените от него реформи не се отличават особено от стореното от другите християндемократически правителства в Европа. Става дума за изтъкване ролята на семейството като основна традиционна ценност, изолация на антисемитски настроената крайна десница и борба с остатъците от комунизма. Макар ляво-либералните среди да подлагат на остра критика отказа на "Фидес" от признаване на еднополовите бракове или решението на правителството да замрази изплащането на семейни добавки, ако детето не ходи редовно на училище, истината е, че тези политически мерки органично се вписват в християнското наследство на Унгария и консервативната идеологическа ориентация на управляващите. Освен това, не бива да забравяме, че правителството стриктно спазва много европейски препоръки (като например забраната за съвместяване на длъжности), които и досега не са изпълнени от редица стари членове на ЕС, като Франция например.

"Руския пробив" на Орбан

Сред най-значимите промени, осъществени през последните четири години от правителството на Орбан, несъмнено е постепенната преориентация на външната политика на страната под лозунга за "отваряне на Изток". Най-общо казано, това означава намаляване на тоталната зависимост от Запада във външната търговия и инвестициите, както и в по-широк смисъл. В момента почти 80% от външната търговия на Унгария е ориентирана към държавите от ЕС, като целта на правителството е, за начало, да намали този дял до 70%. Следва да подчертаем, че подобна цел може да бъде постигната или чрез увеличаване на дела на търговията с държави извън ЕС, или пък чрез намаляването на търговията с членовете на Съюза. Разликата е огромна, защото за страна като Унгария, която е силно зависима от външната си търговия, първото би имало изключително позитивно значение, докато второто несъмнено би се отразило силно негативно на националната икономика.

Първоначално, "отварянето на Изток"  беше ориентирано най-вече към Китай, който през миналата 2013 обяви, че ще създаде секретариат за сътрудничество с държавите от Централна и Източна Европа, както и фонд за това сътрудничество от 10 милиарда долара. Освен това Пекин обеща да изпрати група за съдействие на търговията и инвестициите и да предприеме практически мерки за търговско-икономическото сътрудничество с Централна и Източна Европа. Оказа се обаче, че китайците виждат като свой основен партньор в региона Букурещ, а не Будапеща, което породи определено разочарование в Унгария и изигра немалка роля за преориентацията на нейното "отваряне на Изток" от Китай към Русия.

Така, на 14 януари 2014 министърът на националната развитие на Унгария Жужа Немет и генералният директор на руската корпорация "Росатом" Сергей Кириенко подписаха договор, с който на руснаците се възлага изграждането на двата нови енергоблока на АЕЦ "Пакш" с обща проектна мощност 2,5-3,4 ГВт. Той беше одобрен от парламента в Будапеща на 6 февруари. В момента на територията на единствената унгарска АЕЦ функционират четири енергоблока, като решението за разширяването и беше взето още през 2009, но търг за него така и не беше проведен. Говореше се, че интерес към проекта имат американската компания Westinghouse, южнокорейската КЕРКО, френската ARREVA и френско-японската  АТМЕА. В крайна сметка обаче, Будапеща предпочете "Росатом", защото само тя се съгласи да поеме предварителното финансиране на проекта под формата на руски държавен заем в размер до 10 млрд. евро, със срок на изплащане 30 години, което покрива почти 80% от цялата му стойност (13 млрд. евро).

Проектът е от национално значение, тъй като разширената АЕЦ ще осигурява до 42% от цялата, произвеждана в страната, електроенергия. А тъй като 40% от работите по реализацията му ще се изпълняват от унгарската страна, това означава, че три милиарда от руския заем ще отидат за разкриване на нови работни места (само данъчните постъпления в бюджета ще нахвърят милиард).

Впрочем, още през 2011 Орбан заяви, че "ние, европейците се нуждаем от Русия. Рано или късно - по-скоро рано - ще ни се наложи да формираме стратегически алианс с Москва". По време на срещата си с руския президент Путин през януари 2014, т.е. в навечерието на подписването на сделката с "Росатом", унгарският премиер подчерта, че "нарастването на руското инвестиционно присъствие в Унгария е в наш интерес" и добави, че "по отношение на газопровода "Южен поток", страната ни възнамерява да спазва поетите задължения и всичко, което се изисква от договора за изграждането му".

Впрочем, договорът за изграждането на новите енергоблокове на АЕЦ "Пакш" не е единственото постижение на двустранното унгарско-руско икономическо сътрудничество. Въпреки негативното влияние на финансовата криза, през последните две години в него настъпи сериозно оживление. Така, по данни на Министерство на индустрията и търговията в Москва, в края на 2012 общият обем на руските инвестиции в Унгария е достигнал 1,5 млрд. долара. Сред най-големите инвеститори в местната икономика е и ОАО "Лукойл", който контролира над 6% от търговията на дребно с петролни продукти и в края на 2012 разполагаше със 76 бензиностанции в Унгария. Впрочем, през 2013 руският гигант добави към активите си един завод за смесване на масла, както и дистрибуторския филиал на компанията ОМV, която държи 177 бензиностанции в Унгария. Във финансовия сектор пък, като най-голям играч се очертава "Сбербанк Росии", който през 2012 купи 100% от акциите на австрийската банка VBI, оперираща в Унгария, която вече се нарича Sberbank Europe AG.

Повечето унгарски медии (като изключим тези, свързани с левицата) посочват, че договорът с Росатом означава укрепване на енергийната сигурност на страната, че е изгоден за Будапеща и съдейства за формирането на стратегическо партньорство с Москва не само в енергийния сектор, но и в аграрния и туристическия. Освен това се напомня, че сегашният договор между двете страни за доставки на руски природен газ изтича през 2015 и при подновяването му няма да е без значение, дали тя ще има статута на стратегически руски партньор или на обикновен купувач.

Интересно е, че този договор беше подписан от човека, който по време на грузинско-руската война през 2008 подкрепяше Саакашвили и призоваваше за изтеглянето на руската армия. Впрочем, тогава това напълно се вписваше в цялостната му политическа кариера - както е известно тя започна с прословутата реч на церемонията по погребването на останките на Имре Над (премиер на Унгария по време на трагичните събития през 1956, по-късно обесен от комунистическия режим), в която той призова за незабавно изтегляне на съветските части от страната. През 1999, т.е. по време на първия премиерски мандат на Орбан, отношенията с Русия се влошиха много сериозно, като процесът се съпровождаше с откровено антируската реторика на управляващите и загубата на руския пазар за унгарската селскостопанска продукция. Този период беше белязан от скандала със задържането на унгарската граница на руския конвой с хуманитарна помощ за бомбардираната от НАТО Сърбия. През 2009 пък, Орбан (вече като водач на опозицията) се обяви против участието на Унгария в проекта "Южен поток". Впрочем, след като отново стана премиер през 2010, по време на срещата си в Баку с премиерите на Азербайджан, Грузия и Румъния, той дискутира с тях възможностите за прокарването на алтернативен газопровод, заобикалящ Русия.

Разбира се, впечатляващата трансформация на унгарската десница от исторически противник в партньор на Москва, склонен към постигането на мащабни споразумения с Русия, беше предопределена от редица събития, в хода на които Орбан се превърна в обект на яростната критика на "еврократите" и в "черната овца" на Брюксел. Освен това, той дръзна да влезе в открит конфликт с МВФ: отказа да изпълнява препоръките на фонда и да съкрати драстично бюджетните разходи и въведе допълнително данъчно облагане на банковия сектор. На всичкото отгоре, преди време Орбан си навлече гнева едновременно и на МВФ, и на ЕС заради опита да промени законодателството така, че да подчини Централната банка на държавата. През януари 2012, във връзка с приемането на новата унгарска конституция, в Страсбург се проведе извънредно заседание на Европейската комисия, на което нейният председетал Жозе Мануел Барозу заяви, че "ще използваме всички възможности за да накараме Унгария да спазва правилата на ЕС".

Действително, в новия основен закон на страната се казва, че унгарският народ се обединява около "Бога и християнството", че държавата е длъжна да защитава живота който "започва със зачатието" (това бе изтълкувано като опит за забрана на абортите) и, че бракът е съюз между мъжа и жената (което бе сметнато за "дискриминация на сексуалните малцинства"). Новите правила за регулиране на финансовата сфера пък изискваха одобрение на 2/3 от депутатите в Парламента за да може страната да стане част от еврозоната. В крайна сметка Европейската комисия спря финансирането на Унгария по редица програми, уж заради нарушения в контрола върху използването на предоставените средства. В отговор, по време на честването на годишнината на унгарската национална революция от 1848 Орбан заяви, че "Унгария не е колония ни никого". Своеобразен връх в този сблъсък бе искането на правителството да бъде затворен офисът на МВФ в Будапеща, след като страната предсрочно изплати заемите, отпуснати и от фонда.

Тук е мястото да напомня, че на фона на вълната от критики и обвинения от страна на ЕС, подкрепени и от Държавния департамент на САЩ, парламентарната опозиция и ляволибералните среди в Унгария твърдо застанаха на страната на европейските чиновници, демонстративно включвайки се в гей-парадите или критикувайки правителството, заради решението му да скъса с МВФ. Редица лидери на Социалистическата партия декларираха, че "европейските институции са сдържащ фактор срещу диктаторските стремежи на Орбан". Затова не е чудно, че и по отношение на споразумението за изграждането на новите енергоблокове в АЕЦ "Пакш", "еврократите" се оказват от една и съща страна на барикадата с унгарската ляволиберална опозиция. Така, според говорителя на Европейската комисия Марк Грей, комисията ще анализира внимателно доколко унгарско-руското споразумение съответства на законодателните норми на ЕС.

Външният натиск срещу правителството на Орбан

На този фон става ясно, че предизборните декларации на Виктор Орбан ("Няма да допуснем Брюксел да ни диктува условията си" и "На първо място в Унгария следва да бъдат поставени унгарските интереси") съвсем не бяха голословни - именно стриктното следване на националните интереси позволи на унгарската десница да преодолее историческите комплекси и да се ориентира към сближаване с Русия.

Картината на "политическите мутации" в Унгария няма да бъде пълна, ако не се спрем на още един нюанс на противопоставянето в страната. Именно отдясно все по-често се отправят обвинения към опозицията, че се опитва да използва "цветните" технологии на т.нар. "управляеми протести" ("по примера на Грузия и Украйна", както бе коментирано наскоро по една от големите унгарски телевизии). Според повечето консервативни и дясноориентирани унгарски медии, уличната опозиция срещу управлението на Орбан почти изцяло се финансира от Фондацията Сорос. Посочва се също, че Center for American Progress, свързан с бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, който също е спонсориран от Джордж Сорос, подпомага финансово лявото политическо движение "Отечество и прогрес" на бившия премиер на последното социалистическо правителство в Унгария Гордон Байнаи.

В тази връзка, през миналата 2013 голям резонанс в унгарското общество и политическия елит породи твърдението на най-големия унгарски вестник Magyar Nemzet, че на последната конференция на изключително влиятелния Билдербергски клуб във Великобритания, еврокомисарят по правосъдието и човешките права Вивиан Рединг е лансирала план за ерозиране легитимността на насрочените за април парламентарни избори в Унгария, в който на Байнаи се отрежда ключовата роля. Парадоксът в случая е, че навремето самият Орбан специализира в Оксфорд със средства на Фондация Сорос, а мнозина видни представители на унгарската консервативна десница подкрепяха "цветните революции" в различни точки на света. Днес обаче, опитвайки се да водят политика, съобразена с националните интереси на Унгария, те рискуват да се превърнат в мишена на подобна "революция", особено след като дръзнаха открито да се противопоставят на "еврократите" и МВФ и да потърсят сближаване с Русия и Китай, в рамките на стратегията за "отваряне към Изтока".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

За онези, които в края на февруари гледаха репортажите за случващото се не само в Киев, но и в много други украински градове, не бе трудно да стигнат до извода, че в страната цари пълен хаос и липсва какъвто и да било контрол. Както посочват редица чуждестранни анализатори обаче, това е доста погрешна представа, затова си струва да се опитаме да разберем, кои всъщност са играчите в този сблъсък и към какво точно се стремят. Само така бихме могли да осъзнаем случващото се в Украйна, включително кой дърпа конците зад сцената и какво ще се случи по-нататък. Да започнем с ключовите играчи.

Недоволните от властта украинци

Няма никакво съмнение, че голяма част от населението на Украйна изпитваше остро недоволство от управляващия режим, от самия президент Янукович, както и от случващото от дълги години насам в страната. Вече всички са наясно, че Украйна напълно се контролира от различни групи олигарси - ситуация, която силно напомня тази в Русия през 90-те години, но всъщност е още по-лоша. Огромното мнозинство украински политици се продават на онзи, който плаща повече, като това се отнася и за членовете на парламента, и за администрацията на президента, и за губернаторите на регионите, членовете на правителството, както, разбира се и за самия експрезидент Янукович. С други думи, олигарсите контролират медиите, съдилищата, полицията, банките и всичко останало. Непосредствен резултат от тази ситуация е, че украинската икономика години наред вървеше надолу и в момента по-голямата част от нея е в руини.

Ето защо, никак не е чудно, че мнозинството украинци са нещастни и, че отчаяно се стремят към просперитет, сигурност, върховенство на закона, възможности за честен бизнес, средства за лично, социално, професионално и духовно развитие. Тоест, искат същото, което и всеки човек - достойни условия за живот. Някои от тях виждат в ЕС подходящия инструмент за постигането на тази цел, други са склонни да изберат икономическия съюз с Русия, Беларус и Казахстан. Точното съотношение между едните и другите няма кой знае какво значение по една проста, макар и до голяма степен, все още неизяснена причина - народът на Украйна не играе никаква роля в този конфликт, обикновените украинци са просто пешки, използвани от всички онези, които дърпат конците в него.

Водещите украински политици

На теория, Янукович, Тимошенко, Кличко и Яценюк искат различни неща, но на практика всички те имат една и съща програма - да изпълняват желанията на своите "господари в сянка", от които зависи и политическата им кариера. Случаят с Тягнибок е малко по-различен. Той има съвсем реални шансове да се превърне в наистина силна фигура, макар и само в Западна Украйна. При това е достатъчно умен за да е наясно, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да си имат работа с него, но пък разполага с много по-влиятелна сила (както в политически смисъл, така и като реален инструментариум), отколкото която и да било друга украинска марионетка. Защото без значение, дали са водачи на опозицията или проправителствени политици, всички те са марионетки в ръцете на долеч по-мощни сили и ако Тягнибок е някакво изключение от правилото, това няма особено значение, тъй като, както вече споменах, истинските му амбиции всъщност са ограничени в рамките на Западна Украйна.

След като направихме бегъл преглед на местните политици, нека обърнем повече внимание на онези играчи, които действително са от значение.

Украинските олигарси

По-голямата част от т.нар. "олигарси" вярват, че докато Украйна стои на антируски позиции, Европейският съюз ще ги остави да правят в страната каквото си искат. И са прави. От тяхна гледна точка, подписването на безмисленото споразумение с ЕС, на практика, ще означава следното: те се превръщат във верни васали на своите нови брюкселски "сюзерени", срещу което последните им позволяват да продължат да ограбват Украйна.

Наистина има сравнително малка група олигарси, които биха загубили повече, отколкото ще спечелят, ако руско-украинските отношения се влошат и ако Москва постави прегради пред търговията с Украйна (което ще и се наложи да направи, ако Киев подпише Споразумението за свободна търговия с ЕС). Тези олигарси разчитат, че от Русия могат да се измъкнат повече пари, отколкото от Евросъюза и тъкмо те убедиха Янукович да даде внезапно "заден ход" и да се обърне от ЕС към Русия. Тоест, налице е определено разцепление сред украинската олигархия, чиито представители могат да бъдат открити и от двете страни на сегашното противопоставяне.

Европейският съюз

Европейският съюз преживява дълбока системна, икономическа, социална и политическа криза и отчаяно опитва да се спаси от бавно надигащият се колапс. За ЕС Украйне е първият и основен пазар за пласмент на европйските стоки и услуги. Освен това асоциирането и ще даде възможност на Съюза да изглежда по-мощен, по-влиятелен и по-значим. Някои смятат, че Украйна би могла да осигури на ЕС и евтина работна ръка, но не вярвам това да е повлияло върху действията на Брюксел по следните причини: в Съюза вече има прекалено много имигранти и е налице постоянен приток на украинци (и жители на прибалтийските постсъветски републики), напускащи страната си за да търсят по-добър живот на Запад. Тоест, това, към което ЕС действително се стреми, е да се възползва от Украйна, но без да се ангажира прекалено с нея, за да избегне негативните последици от сключването на каквото и да било обвързващо го споразумение. Оттук и появата на 1500-те страници на предполагаемото Споразумение за асоциацията на Украйна, в което всъщност не се съдържа нищо, което реално да отговаря на очакванията на Киев.

Съединените американски щати

Целите на САЩ в Украйна силно се различават от тези на ЕС, оттук и реалното напрежение в отношенията между техните дипломати, намерило израз в прословутата фраза "майната му на ЕС" на г-жа Виктория Нюланд. Нещо повече, за разлика от фалиралия Евросъюз, САЩ изразходваха над пет милиарда долара за да постигнат целите си в Украйна. Какви обаче са тези цели? Тук нещата стават наистина интересни!

На първо място, следва да се върнем към фундаменталното заявление, направено от Хилари Клинтън през декември 2012: "Съществува движение, насочено към ресъветизацията на региона... Разбира се, то не се нарича така. Става дума Митнически съюз, Евразийски съюз или нещо от този род... Не бива обаче да се заблуждаваме - ние знаем, каква е целта и се опитваме да формулираме ефективни методи за забавяне и предотвратяване на този план".

Днес е съвършено неуместно да спорим, дали Хилари е била права в интерпретацията си за това, в какво би могъл да се превърне Евразийския съюз. От значение е само това, в което тя и политическите кръгове, стоящи зад нея, вярват - а те наистина са убедени, че Путин иска да възроди Съветския съюз. Без значение, колко глупаво е подобно твърдение, не бива да забравяме, че именно в това искрено вярват мнозина влиятелни представители на американския елит.

Освен това, струва си да припомним друго ключово изявление, този път на Збигнев Бжежински, според който: "Без Украйна Русия ще престане да бъде империя, а с Украйна - като първо я купи, а след това я подчини, тя автоматично ще се превърне в империя". Тоест, според него, новият световен ред, доминиран от САЩ, е насочен именно против Русия и към разцеплението на Русия, а Украйна е западният форпост в битката против възраждането на Съветския съюз.

Пак ще повторя, няма никакво значение, дали Бжежински е прав или не. От значение е само, че той и Хилари Клинтън ни дават ключа към разбирането на сегашната политика на САЩ спрямо Украйна: да не се допусне превръщането на Русия в свръхдържава. За тях (за разлика от европейците) нещата не опират до това "да получат Украйна", а да "не се позволи на Русия да получи Украйна". И това е най-важното: от американска гледна точка, хаосът, безредиците и дори гражданската война в Украйна са за предпочитане пред всяка - подчертавам - всяка, форма на икономически или политически съюз между Киев и Москва. За САЩ това е игра с нулева сума: колкото по-големи са загубите на Русия, толкова по-голяма е печалбата за Вашингтон.

Руската Федерация

Сега нека променим гледната точка за да разберем следното: няма значение, колко парадоксално може да ни изглежда но, независимо от изключителната близост между украинския и руския езици и култури, независимо от дългата обща история, независимо от това, че украинците и руснаците съвместно нанесоха поражение на нацистка Германия, независимо, че Украйна е голям съсед на Русия, независимо от тесните икономически връзки между двете страни - истината е, че Русия не се нуждае особено от Украйна. Клинтън и Бжежински очевидно бъркат. Нещо повече, Русия няма никакво намерение да възражда Съветския съюз, още по-малко пък да се превръща в империя. Това е абсолютна глупост, идиотска пропаганда, с която залъгват масите на Запад, клише от времето на студената война, което съвършено не отговаря на днешната реалност. Нещо повече, Русия вече е свръхдържава, напълно способна да отправи предизвикателство на ЕС и САЩ, взети заедно (отличен пример за което е случилото се в Сирия). На практика, Русия демонстрира най-поразителен териториален растеж именно през периода, когато Украйна е окупирана от Полша (т.е. през ХІV-ХVІІ век).

Затова нека се замислим, за какво и е на днешна Русия Украйна? Украинската икономика е в руини, в страната цари невероятно социално и политическо напрежение, а Украйна не разполага с никакви природни ресурси, които би искала да получи Русия. Що се отнася до твърденията, че Украйна и е нужна за да стане "свръхдържава", ще напомня, че украинската армия е пълен фарс, а и руските военни едва ли се нуждаят особено от т.нар. "стратегическа дълбочина", предлагана от Украйна - тя се вписва във военната логика на ХІХ-ХХ век, но не и в днешната. Съвременните войни засягат цялата територия на противника - с помощта на ударни оръжия с далечен радиус на действие и Русия е в състояние да затвори украинското въздушно пространство без да се нуждае от каквато и да било форма на икономически или политически съюз с нея.

Всъщност, това което е необходимо на първо място на Русия (и то е най-важното) е стабилността и просперитета на Украйна. Не само защото немалка част от руската икономика поддържа връзки с Украйна, но и защото пълният колапс на толкова голяма съседна държава несъмнено ще окаже негативно влияние върху руската икономика (която, между другото, за първи път от дълго време насам е близо до рецесията). Нещо повече, в Украйна живеят милиони руснаци, а милиони украинци живеят в Русия. Голяма част от руските семейства имат роднини в Украйна. Затова последното, което би искала Москва, е избухването на гражданска война, в която тя, по един или друг начин, неизбежно ще бъде въвлечена.

Дори в Крим всичко, което действително е нужно на Русия, е запазване на статуквото: мир, просперитет, добра туристическа инфраструктура за руските туристи и стабилни условия за базиране на Черноморския и флот. За целта руснаците нямат нужда да окупират или анексират Крим. Но, ако Кримският полуостров бъде атакуван от украинските крайни националисти и неонацисти, нямам никакви съмнения, че Черноморският флот ще се намеси за да защити местното население, с което Русия има тесни, включително семейни, връзки. А не бива да забравяме, че Черноморският флот е несравнимо по-добре подготвен и оборудван, отколкото украинските военни и, че включва достатъчно мощни сили на морската пехота (една бригада и един батальон, специализиран за осъществяване на антитерористични операции). Едно е да биеш и палиш полицаи и съвсем друго да се изправиш срещу калени в битките (Чечения, Грузия) и отлично подготвени елитни части, въоръжени до зъби с най-добрата и модерна военна техника. В този смисъл, събитията, последвали опитите за сваляне на местната власт в Крим с помощта на кримските татари, подкрепени от кадри на „Евромайдана”, бяха очаквани и закономерни.

Все пак, що се отнася до "големите" стратегии, Русия вижда бъдещето си по-скоро на Север и на Изток, отколкото на Югозапад. Арктика, Сибир, Далечният Изток, Китай и Тихият океан - това са направленията, в които руските стратези виждат бъдещето на страната си, а не в умиращия ЕС, преживяващ упадък, нито пък в разрушените и нестабилни райони на Украйна.

Какво би могло да се случи по-нататък

Струва ми се малко вероятно ЕС да реализира целите си в Украйна по една проста причина: украинските националисти и т.нар. "опозиция" (т.е. въоръжените бунтовници) са почти изцяло "купени", т.е. финансирани от САЩ. Бюрократите от ЕС могат да продължат да обикалят Украйна и да правят гръмки декларации, които на практика не означават нищо. Тоест, и тук САЩ играят директно против Русия и следва да признаем, че американците много по-лесно могат да постигнат целите си, отколкото Москва - в крайна сметка, всичко към което се стремят САЩ е задълбочаването на хаосо в Украйна, което лесно и сравнително евтино може да бъде постигнато, докато Русия се нуждае от стабилност и просперитет в тази страна, а това, като минимум, означава гарантиране на реанимационните мерки за разпадналата се украинска икономика и стартиране на редица спешни реформи. Последното вероятно няма как да се случи, ако не бъде пречупен гръбнака на украинските олигарси. Разполага ли Русия със средства да постигне това? Силно се съмнявам. Особено на фона на очертаващите се икономически проблеми и не с помощта на такива безгръбначни и корумпирани политически клоуни като тези около Янукович. Тогава?

Но, ако приемем, че спасяването на Украйна от хаоса вече е невъзможно, остава защитата на самата Русия от преливането на този хаос и безредици извън украинските граници. Както и гарантирането на сигурността на Крим. Русия би могла например, да предостави пряка помощ на Източна Украйна и, в частност, на региони като Харков, оглавявани от компетентни и решителни местни политици. С други думи, Русия може да предприеме необходимите защитни мерки и да изчака или появата на достатъчно жизнеспособна политическа сила, която да поеме властта в Киев, или разпадането на Украйна на части.

Какво очаква обикновените украинци

Струва ми се, че на фона на казаното дотук, съдбата на обикновените украинци изглежда незавидна. Те са необходими на ЕС като икономически роби, САЩ пък се нуждаят от тях като "пешки" в сложната си геополитическа игра, а единствената държава, която обективно има интерес от техния просперите е Русия. И това е обективен геостратегически факт. Ако украинците се окажат прекалено наивни и прекалено заслепени от крайния си национализъм, за да го разберат, ще трябва да платят за заблудите си. Ако пък успеят да го осъзнаят, нека намерят смелост да действат и дадат възможност на Русия да им помогне. В противен случай, бих им предложил да спрат да бълнуват за уж неизбежното нашествие на "силите на московските специални части", които ще се опитат да окупират "независима Украйна". Москва си има достатъчно други ангажименти за да се концентрира единствено върху украинския проблем.

* Авторът е американски геополитически анализатор (виж. Vineyard of the Saker)

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 2024