25
Вт, Юни
7 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Най-големите промени през настоящата 2014 ще бъдат свързани с Европа, която най-сетне демонстрира тенденция към икономическо възстановяване. За автомобилната индустрия това ще означава край на петгодишната криза на продажбите в тази част на света. Очаква се и  ръст в продажбите на потребителски стоки, както и по-голяма стабилност на финансовия сектор. В Северна Америка икономическият растеж вече е факт в редица отрасли. В енергийния сектор например, САЩ вече са сред водещите производители на енергоносители, благодарение на бума в производството на шистов газ.

Развиващите се пазари, напротив, демонстрират известно забавяне в темповете си на растеж. Развитието на Китай ще продължи да бъде критично важен фактор за глобалните икономически сектори, като се очаква той да покаже достатъчно висок ръстеж - от порядъка на 7%. През тази година индийската икономика също ще се развива със сравнително високи темпове, докато за Бразилия и Русия прогнозата за 2014 и 2015 не е много добра (виж таблица 1).

 

Таблица 1. Темпове на нарастване на БВП, %

 

2009

2010

2011

2012

2013

2014*

Светът като цяло

-2,3

4,0

2,6

2,2

2,0

2,7

САЩ

-2,8

2,5

1,8

2,8

1,7

2,6

Япония

-5,5

4,7

-0,6

2,0

1,9

1,7

Държави от зоната на еврото

-4,4

1,9

1,6

-0,6

-0,5

0,9

Китай

9,2

10,4

9,3

7,7

7,7

7,3

Латинска Америка

-1,5

5,8

4,4

2,9

2,7

3,2

Средният Изток

1,8

5,4

2,7

3,6

2,6

3,8

Русия

-7,8

4,3

4,3

3,6

1,3

2,2

*Прогнозни данни

Източник: World Bank; EUI global forecast, 20th November, 2013.

 

През тази година ще се очертаят региони и държави с особено благоприятни перспективи за икономически растеж. Според резултатите от анкетите на списание Economist, сред водещите глобални компании, като най-перспективни за инвеститорите държави (освен тези от BRICS) се посочват Индонезия и Мексико, а сред отделните икономически сектори - телекомуникациите и финансовите услуги.

Автомобилната индустрия: годината на европейското възраждане?

За автомобилната индустрия 2014 ще бъде годината на края на продължителната рецесия и връщането на държавите от ЕС на траекторията на положителните темпове на растеж. Белезите за това бяха ясни още през последните месеци на миналата 2013. Във Франция ръстът на продажбите на нови автомобили вероятно ще надхвърли 2%, в Италия - 4%, а във Великобритания ще е около 5%.

Разбира се, автопроизводителите ще продължат да се сблъскват с редица предизвикателства, включително с дългосрочната тенденция за прехвърляне на производството от развитите към развиващите се страни. През 2014 азиатските държави ще контролират 43% от глобалния пазар на автомобилни продажби (преди шест години делът им беше 30%), а Латинска Амерека и другите развиващи се пазари - още 15%. Тази тенденция ще ограничи дела на Северна Америка до 25%, а делът на Западна Европа ще падне до 17% (срещу 26% през 2009).

Доскоро инвестициите в нови мощности на бързоразвиващите се пазари изпреварваха съкращаването на мощностите на традиционните автомобилни пазари. Въпреки затварянето на немалко заводи в Европа и Северна Америка, основните автопроизводители ще бъдат принудени да се занимават с проблема с излишните мощности и през 2014. Формираните в последно време международни алианси, като този между френската PSA PeugeotCitroen и китайската Dinfeng Motor, няма да защитят Европа от загубата на работни места.

Впрочем, проблемът с излишните мощности може да се изостри и в някои развиващи се държави - особено, когато заводите, чието изграждане е стартирало по време на бума, достигнат проектната си мощност. Китайските заводи например, съвсем скоро ще могат да произвеждат до 30 млн. автомобили годишно, при положение, че подобно ниво на продажби в страната ще бъде достигнато едва след няколко години. Пред аналогичен проблем са изправени и страните от АСЕАН: така производствените мощности във Виетнам са натоварени едва на 30%. Инвестициите, направени в Русия и Украйна преди пет години, също ще изискват определено време преди да започнат да се изплащат, тъй като конюнктурата в тези страни все още не е достатъчно стабилна. В Китай, Индонезия, както и в редица други държави, се запазва възможността от по-стриктно регулиране на пазарите поради необходимостта да се реши проблема със замърсяването на околната среда.

Съчетаването на глобалното свръхпроизводство с понижаването на търговските бариери на много пазари означава усилване на международната конкуренция, оказваща натиск върху цените, и понижаване на нормата на печалба в сектора. Страните от региона на АСЕАН опитват да се борят за запазване на позициите си в условията на понижаване на тарифните бариери, докато усилването на натиска върху пазарите, кара държавите от Латинска Америка да се ориентират към протекционизма. Китайските компании пък реагират на влошаването на конюнктурата вътре в страната с активна експанзия на нови експортни пазари.

Досега Китай се ориентираше предимно към пазарите на Средния Изток и Африка, където изискванията за безопасност и екология са по-ниски. В перспектива обаче, подобрявайки качеството на собственото си производство, китайските компании планират да проникнат и на пазарите на развитите държави. През септемри 2013 автомобилът Qoros (произвеждан от китайско-израелска компания в Шанхай) стана първият произведен в Китай, който получи максималната оценка (пет звезди) от Европейската програма за оценка на новите автомобили (NCAP). Eдва ли е далеч денят, когато китайският износ реално ще застраши вътрешните пазари на САЩ и Европа. Ето защо европейските автопроизводители продължават активно да лобират за разследване на споразуменията за свободна търговия с Индия и Китай. Макар че са заинтересовани да получат по-свободен достъп до китайския и индийския автомобилни пазари, те са все по-притеснени от заплахата за бъдеща конкуренция в собствените си страни.

Огромният трафик, недостатъчно добрата инфраструктура и високото ниво на замърсяване от емисиите на въглероден двуокис, принуждават китайските мегаполиси да ограничават регистрацията на нови автомобили. Примера им се готвят да последват Индонезия и някои индийски градове. Другаде (например в Лондан) с борят със задръстванията с помощта на по-високи данъци и такси.

Макар че по пътищата все още не можем да видим автомобили, движещи се без шофьор, много компании увеличават инвестициите си за тяхната разработка. Така, компанията Nissan твърди, че ще пусне подобен автомобил през 2020. Още през 2014 обаче, някои модели на Mercedes ще разполагат със системи, позволяващи на водача да не държи кормилото при движение с малка скорост. Още по-голямо разпространение ще получат системите за автоматично паркиране и предотвратяване на аварии.

Очаква се, че през тази година ще бъдат сменени ръководствата на много автомобилни компании. Така, френската Peugeot вече обяви, че вместо Филип Варен президент на компанията става Карлос Таварес. През декември 2013 пък, ръководството на General Motors реши да замени 65-годишния си президент Дан Акерсън с Мери Бара. Упорито се говори и за предстоящо пенсиониране на председателят на борда на директорите на Ford Алан Мълъли (68-годишен) и президента на Volkswagen Фердинад Пиех (76). Сред малцината ключови фигури, които със сигурност ще запазят поста си и през 2014, е шефът на Renault-Nissan Карлос Гон.

Доскоро се смяташе, че водородният двигател едва ли ще стане факт в близко бъдеще. Още пред пролетта на тази година обаче, Hyundai възнамерява да пусне първата версия на своя джип Tucson с водороден двигател. На свой ред, през ноември 2013 Тoyota представи опитен образец на автомобил с водороден двигател като възнамерява да го пусне на пазара през 2015.

Производството и търговията с потребителски стоки: постепенно излизане от зоната на здрача

Основните тенденции, очертали се в този сегмент на глобалната икономика през последните години, ще се запазят и през 2014. Като цяло, глобалните пазари ще се върнат на траекторията на стабилното развитие. Обемите на продажбите на дребно в Западна Европа ще започнат да нарастват, а в другите региони този растеж ще се ускори (виж фиг.1).

Най-високи темпове на растеж ще има в държавите от Латинска Америка и Азиатско-Тихоокеанския регион - 1,5 пъти по-високи от средните за света. Вниманието на компаниите, произвеждащи потребителски стоки, ще бъде приковано към Индия и Китай. Отварянето на сектора на търговията на дребно в Индия за преки чуждестранни инвестиции продължава да е изключително актуално. Докато процесът на либерализация на инвестициите с единични брандове се оказа сравнително успешен, условията за мултибрандови инвестиции все още не са добри. Въпреки че правителството даде одобрението си още през 2012, прилагането на съответното законодателство се стопира от опозицията, локалната бюрокрация и неработещите поправки и членове. В резултат глобалната компания WalMart вече излезе от играта, прекратявайки договора си с местната фирма Bharti. Очаква се изборите през май 2014 да сложат точка по този въпрос, тъй като редица опозиционни партии твърдят, че ако дойдат на власт ще преразгледат концесиите, вече дадени от сегашното правителство на чуждестранните компании.

В Китай, наличието на известен спад в потребителското търсене се усложнява от стартиралата кампания за борба с корупцията и демонстративното изтъкване на собственото богатство, както и от опасенията във връзка с държавното регулиране, поставящо под още по-стриктен контрол активността на  западните компании. Разбира се, това не означава, че в Китай този сектор преживява криза. Прогнозите сочат, че през 2014 търговията на дребно ще нарасне с 9%, включително благодарение развитието на Интернет-търговията и търсенето в бързо нарастващите провинциални градове (виж. фиг.2).

Компаниите, произвеждащи луксозни стоки, както и големите търговски компании, ще продължат да реализират в Китай амбициозните си планове за отваряне на нови търговски центрове и мощности, а производителите на потребителски стоки ще инвестират в производството и каналите за дистрибуция.

Наличието на известна несигурност по отношение на Китай и Индия дава възможност на други бързоразвиващи се пазари да излязат от зоната на здрача. Африка, която дълго време се разглеждаше от повечето търговски компании като инвестиционна периферия, сега се оказва сред лидерите. Макар че растежът в ЮАР, където WalMart погълна местния голям играч Massmart, е по-скоро умерен, страната се разглежда и използва като трамплин за проникване на северните пазари. Инвестициите на френската корпорация Carrefour в Западна Африка са част от подобна стратегия.

Нараства и значението на такива азиатски пазари, като Тайланд, Виетнам, Индонезия и Малайзия. По-нататъшният подем на развитите пазари ще актуализира характерния за периода преди кризата акцент върху качеството, аутсорсинга и стабилността, въпреки предпазливостта към разходите и цените. Населението ще продължи да икономисва от стоките за масово потребление и хранителните продукти за да поддържа отложеното търсене на по-скъпи и габаритни стоки и най-вече на битова техника.

За превръщането на Интернет-търговията в своеобразен "мейнстрийм" на този сегмент на икономиката ще съдейства нарастващата роля на мобилните устройства: смартфони, хибридни таблети и т.н. Паралелно с това ролята на традиционните настолни компютри в онлайн-търговията ще продължи да намалява. Ако 2013 беше годината на "шоуроуминга", 2014 обещава да стане година на "хибридните" технологии, съчетаващи онлайн и традиционните канали на търговия.

Търговските компании ще се постарят да изтискат максималното от използването на информационните технологии. На първо място, те ще акцентират върху предлагането на стоки съобразени с профила на купувача. Що се отнася да традиционните форми на търговия, там технологиите за анализ на големи информационни масиви ще помогнат например за определяне нивото на запасите. Всички инструменти за използване на наличната информация за потребителите могат обаче да се сблъскат със съпротивата на последните, силно притеснени от скандалите във връзка с глобалното следене на огромен брой физически лица.

Традиционните форми на търговия ще продължат битката за потребителите, използвайки мултимедийни технологии и експериментирайки с тях за да привлекат повече клиенти, както го прави компанията Louis Vuitton например, предлагаща истински театрални представления в прочутия лондонски универсален магазин Selfridge.

Персоналното обслужване си остава сфера, в която традиционните магазини имат предимство. В същото време онлайн-играчине активно се опитват да го ликвидират, използвайки уеб-обслужване на клиентите в реално време или възлагайки на постоянните си клиенти да консултират новите потребители. Възникването на социалните мрежи като средство за привличане на нови купувачи и предоставянето на последните на разнообразни услуги, вместо традиционните продажби, както и използването на електронни устройства от типа на Amazon Kindle (четец за електронни книги) отразяват стремежа да се използва личностният индивидуален подход и във виртуалното пространство. Традционните ритейлъри (търговски единици, които в едни случаи купуват готови стоки, а в други организират дизайна, производството, дистрибуцията и предлагането им на крайния потребител) отговарят на това като подобряват професионалната подготовка на своя персонал за да може да предоставя по-квалифицирани услуги и да поддържа по-тесни отношения с потребителите. Така, компанията Amazon инвестира значителни средства за разширяване на мрежата си от дистрибуторски центрове, позволяващи бърза доставка на стоките до определени региони. Корпорацията е-Bay пък купи компанията Shutl, разполагаща с ефективна куриерска система, която позволява съществено да се съкрати времето за доставка.

Енергийният сектор: неравномерна експанзия

През 2014 енергийното потребление ще продължи да нараства, тъй като търсенето в развиващите се държави ще надхвърли спада в развитите. В същото време, вътре в самия сектор, т.е. в различните му субсектори, ясно се очертават съвършено различни тенденции.

Добивът на петрол ще продължи да нараства на фона на високите цени и бързия ръст на автомобилния парк в развиващите се държави, който се нуждае от все по-големи количества гориво.

Доскоро природният газ оставаше по-малко търсен, но напоследък търсенето му бързо нараства, като паралелно с това нарастват и инвестициите в изграждането на газопроводи и заводи за втечняване на газа. Съществена роля в този процес играят ниските цени на газа в Северна Америка, както и политиката за преориентация на електроенергетиката от въглища към природен газ.

Впрочем, макар да са най-замърсяващия вид, въглищата се оказват достатъчно жизнеспособно гориво, тъй като развиващите се държави, като Китай (най-големия потребител на енергия) и Индия, се стараят максимално да разширят енергийните си мрежи. Както и през миналата 2013, най-бързи темпове на растеж се очакват в сегмента на възобновяемите енергийни източници (виж. фиг.3).

Макар някои анализатори да предупреждават, че петролният добив вече не може да нараства с предишните темпове, при цена на петрола сорт Брент от над 100 долара за барел, добивът през 2014 най-вероятно ще надхвърли този през 2013. Ръст на добива се очаква в САЩ, Канада, Бразилия и Ирак.

През 2014 САЩ вероятно ще изпреварят Русия по добив на енергоносители благодарение на шистовия петрол и газовия бум. През пролетта на 2014 добивът на шистовото находище Bakken в Северна Дакота вероятно ще достигне милион барела дневно. За САЩ това ще означава сериозен спад на зависимостта им от вноса (два пъти, в сравнение с максималното ниво от 60%, фиксирано през 2005). А когато бъде постигнат максималният добив от канадските петролни пясъци, Северна Америка буквално ще се къпе в петрол. Всичко това обаче ще се превърне в тежко бреме за съществуващата инфраструктура. Все пак, прогнозите сочат, че още през тази година ще се очертае известно смекчаване на ситуацията, с влизането в екплоатация на петролопроводите в щата Оклахома. Очаква се също, че президентът Барак Обама най-сетне ще вземе решение за изграждането на тръбопровода Keystone XL, по който в САЩ ще се доставя канадски петрол. Освен това, пред американския Конгрес стои нелеката задача да вземе отговорно решение за използване на шистовите запаси на страната за износ на втечнен газ в азиатските държави и капитализирането на натрупаното в тази сфера предимство.

Впрочем, експертите не очакват, че през 2014 ще станем свидетели на пълномащабна "шистова революция", въпреки че през март на търг ще бъде предложена експлоатацията на гигантското находище на шистов газ Vaca Muerta в Аржентина. Мнозина американски проекти все още чакат окончателно одобрение, тъй като регулиращите органи трябва да балансират експортните прогнози с възможния ръст на цените на вътрешния пазар (поради прекалено големия износ на енергоносители в чужбина). Що се отнася до Канада, макар че тя също възнамерява да се бори за азиатските потребители, нейната инфраструктура изостава от тази на САЩ.

На свой ред, през 2014 Австралия възнамеряда да отправи открито предизвикателство към Катар, който държи водещите позиции в износа на втечнен газ. Там ще влязат в експлоатация два гигантски обекта - «Queensland Curtis» и «Gordon», чиито общ капацитет е 24 млн. тона, което надхвърля годишното производство на Малайзия - друг голям световен доставчик на втечнен газ. Подобно на природния газ от Северна Америка, и австралийският ще се насочва към държавите от Азия, заради привлекателните цени, които предлагат.

В сегмента на възобновяемите енергийни източници, през 2014 глобалните мощности ще надхвърлят 1500 гигавата. По-голямата част от този ръст ще се дължи на Китай - вследствие на последователно провежданата в тази страна борба срещу замърсяването на околната среда. В САЩ и Германия също ще има нарастване на мощностите, въпреки по-непредсказуемия им регулаторен режим. Сред стимулите за разширяване на производството на енергия от възобновяеми източници е борбата с климатичните промени. Други такива стимули са спадът на цените на оборудването, необходимо за това производство, изтощаването на невъзобновяемите източници и т.н.

Аналогични мотиви ще стимулират нарастващото използване на неорганични енергоносители. Въпреки антиядрените настроения, залели редица държави след катастрофата в японската АЕЦ "Фукушима" през 2011, през 2014 глобалните мощности на ядрената енергетика ще нараснат, включително и благодарение изграждането на нови ядрени реактори в Русия и Индия. Основният играч тук обаче е Китай. През 2014 в тази страна трябва да влязат в екплоатация четири нови реактора, като се планира да стартира изграждането на още 6-7 реактора.

Затова пък в САЩ например, заради ниската цена на природния газ на вътрешния пазар се очаква да бъде затворена АЕЦ "Вермонт Янки". Производството на енергия от най-замърсяващия околната среда енергоносител - въглищата, също ще излезе от мода във втората по енергийно потребление държава в света. През 2014 в САЩ най-сетне ще бъдат наложени стриктни стандарти за емисиите на парникови газове от новите енергийни централи. Доскоро обаче тази тенденция, на практика, не оказваше сериозно влияние върху добива на въглища в САЩ поради голямото търсене в чужбина. Основна роля и тук играе Китай, на който се пада над половината от световното производство и потребление на въглища. През 2014 в Китай ще ще приключи реализацията на програмата за модернизация на железопътната инфраструктура, което ще улесни превозите на въглища на цялата територия на страната.

Причината за жизнеността на този енергоносител е достъпността и евтиния внос. Дори някои европейски държави консумират все повече въглища. Друга причина е недостатъчно високото данъчно облагане на енергийното производство от тази суровина. На този фон не бива да очакваме голям екологичен ефект от производството на енергия от възобновяеми източници, чиито дял в глобалното енергийно потребление няма да надхвърли 4%. В същото време емисиите от органичните енергоносители ще надхвърлят нивото от 1990 със 160%.

Секторът на финансовите услуги: розови перспективи

За играчите на финансовия пазар 2014 се очертава като много по-добра, в сравнение с мрачните посткризисни години. Като цяло обаче, секторът няма да се върне към предишните си форми. Финансовата активност вече ще се разпределя в света по-равномерно, доколкото беше преформатирана от новите регулации, технологии и бизнес модели.

Много компании вече трансформираха основния си капитал, възстановиха оказаната им извънредна държавна помощ и се върнаха към печелившата си активност. Дори онези, които продължават да са в "червената зона", имат шансове за пълно възстановяване през 2014. В основни линии проблемите с кредитната криза в САЩ и суверенния дълг в Европа могат да се смятат за решени.

В много държави финансовите компании спечелиха от ръста на цените на активите и най-вече на ценните книжа и недвижимите имоти, което укрепи балансовите им сметки и стимулира финансовата активност, като цяло. Тази тенденция, най-вероятно, ще се запази: централните банки ще продължат да подходжат предпазливо към съкращаването на монетарните стимули, а цените на основните активи ще продължат да нарастват.

Тъй като съдбата на финансовите компании е тясно свързана с икономическия цикъл, възходящата глобална тенденция ще подобри техните икономически показатели. През 2014 прирастът на световния БВП ще нарасне до 3,5% (от 2,9% през 2013). Развитите държави от ОИСР ще участват активно в този процес, макар че развиващите се пазари съществено ще ги изпреварват.

Постепенната промяна на политиката на Федералния резерв на САЩ, която се очерта в началото на 2014, може да доведе до ръст на лихвените проценти. Това ще се отрази положително на банките, които получават по-голямата част от приходите си от трансформацията на краткосрочните депозити в дългосрочни кредити. Високите лихви ще помогнат и на застрахователните компании и компаниите, управляващи активи, които традиционно инвестират в облигации.

Въпреки породения от нея хаос, икономическата криза генерира и някои полезни ефекти. Един от тях е по-равномерното географско разпределение на финансовите услуги. В много случаи западните компании се отказват от прекалено широкия спектър на своите операции с цел да оптимизират балансите и портфолиото си. На свой ред, компаниите от развиващите се държави разширяват своите операции за сметка на органичния си ръст или пък поглъщайки други фирми. Най-очевидната последица от икономическата криза стана възходът на китайските държавни банки, които бързо овладяха водещите позиции в сектора.

Въпреки това балансът между глобалното търсене и предлагането на финансови продуки за спестяване, кредитиране и инвестиране на средства си остава далеч от оптималния. В момента на развитите държави се падат около 54% от световния БВП, докато делът им в банковите активи е 77%, в капитализацията на фондовия пазар - 79%, в обема на застрахователните премии - 84%, а в недържавните инвестиционно фондове - 91%. Ще са необходими десетилетия преди това съотношение да се промени в полза на развиващите се държави. Междувременно "Глобалният Юг" страда от огромно и неудовлетворено търсене на банкови услуги, застраховане и търговия с ценни книжа.

През 2014 се очаква да продължи да се усилва държавното регулиране на финансовата активност. Международните банки ще бъдат принудени да вдигнат коефициента на достатъчност на капитала си в съответствие със стандартите Basel III. ЕС планира създаването на банков съюз който да упражнява определени централизирани функции за надзор на кредиторите, макар че конкретната му форма все още не е съвсем ясна.

Паралелно с това се усилва и регулирането на национално ниво. Мерки от типа на приетия в САЩ закон Дод-Франк (1) заплащват да превърнат финансовия сектор в аналог на регулираната инфраструктура.

Като цяло, финансовите компании имат по-стабилни позиции, отколкото в предходните години. Що се отнася до възстановяването на фондовия пазар, заслугата за него е не толкова на самия финансов сектор, колкото на информационните технологии, използвани в този отрасъл. Вълната от технологични иновации обещава сериозно да го трансформира. Финансовата активност се осъществява все повече не в банковите офиси, застрахователните агенции или консултантските компании, а с помощта на електронни устройства или в такива нестандартни места като офисите на банките в големите молове например.

Новите технологии промениха начина на плащане на сметките, сключването на застраховки, търговията с ценни книжа, паричните преводи, заплащането на стоките на продуктовите пазари и привличането на капитали за реализацията на венчърни проекти.

Здравеопазването: американската революция

За глобалния сектор на здравеопозването през последните години бяха характерни две различаващи се тенденции. От една страна, продължава ръстът на разходите за здравеопазване в световен мащаб, при което се съкращава разривът между развиващите се държави и развитите икономики. От друга, все повече се акцентира върху съкращаването на разходите, особено във фармацевтичната индустрия.

През 2014 развитието на тези тенденции ще продължи, като ще се допълни от друг важен фактор: стартът на знаковата реформа на здравния сектор в САЩ. От януари 2014 в тази страна действа система от индивидуални осигурителни сметки, които американците следва задължително да притежават, ако не искат да бъдат глобени и то доста сериозно. Макар че другите изисквания на реформата се отлагат във времето (включително осигурителните задължения за малките компании) администрацията във Вашингтон разчита, че до април 2014 системата на задължително здравно осигуряване ще обхване още седем милиона американци.

Ако всичко върви по план, реализацията на реформата ще доведе до нарастване на разходите за здравеопазване през 2014 с 5% и, паралелно с това, ще създаде редица проблеми за играчите на пазара (от застрахователните компании до болниците), опитващи се да променят стратегията си за да спечелят от новата конкурентна ситуация.

През 2014 глобалните разходи за здравеопазване ще достигнат максимума си не само заради американската реформа, но и благодарение на подобрения достъп до медицински услуги в развиващите се страни. За сметка на държавите с преходна икономика и другите развиващи се пазари, продукцията на фармацевтичната индустрия ще продължи да нараства дори още по-бързо. Този растеж е обусловен от увеличаващото се население, по-голямата продължителност на живота и подема на благосъстоянието. Важна роля обаче играе и държавната политика. През 2014 много развиващи се държави, включително Китай, Индия, ЮАР, Бразилия и ОАЕ, ще се стремят да разширят осигурителната си система, да гарантират по-голяма достъпност на лекарствените средства и дори да развият универсална здравна система. Някои страни искат да увеличат инвестициите в здравеопазването не само за покриване на вътрешните потребности, но и с цел стимулиране на "здравния туризъм".

Въпреки икономическото си възстановяване, Западна Европа ще изостава от другите региони по темпове на нарастване на разходите за здравеопазване. Макар че процесът на застаряване на населението ще увеличи търсенето на здравни услуги, правителствата на европейските държави ще продължат да се борят с бюджетния дефицит, а безработицата и високите данъци ще поддържат постоянно напрежение в здравната система.

Много страни вече приеха закони, целящи съкращаване на разходите. В това отношение, фармацевтичните компании често се оказват първия обект на държавното регулиране като продължава натискът върху тях да разширят производството и използването на генерични лекарства.

Смята се, че от гледна точка на патентната защита на произвежданите лекарства 2014 няма да се окаже толкова тежка за фармацевтичните компании, както миналата например. Измежду най-известните лекарства, изтичането на патентните срокове ще засегне препарата срещу разсеяна склероза Copaxone на компанията Teva и препарата за лечение на киселинен рефлукс Nexium на компанията AstraZeneca. В момента тези компании осъществяват много сериозно преструктуриране за да се подготвят за новата ситуация.

Други наукоемки компании също опитват да се приспособят към промените на пазара. Компанията Pfizer например, планира през 2014 да се раздели на три по-тясно специализирани фирми. Ще продължи процесът на консолидиране на отрасъла, характерен и за 2013. В някои случаи той е обусловен от желанието за производството на нови препарати, а в други - от стремежа за разширяване на присъствието на бързо разширяващите се пазари. Някои страни се опитват да ограничат този стремеж - като Китай например, докато Индия предпочете да игнорира призивите за ограничаване на чуждестранните инвестиции в местните фермацевтични компании.

Като цяло, фармацевтичните компании от развиващите се страни демонстрират все по-голяма активност на международните пазари. Растящото глобално търсене на генерични лекарства позволи на индийските компании да укрепят позициите си в държавите от Латинска Америка и Средния Изток. Индия увеличава и инвестициите в научни изследвания, стремейки се да разработва и произвежда по-конкурентни оригинални лекарства. По същия път вървят Китай и Бразилия, често с помощта на международните здравни организации, заинтересовани от диверсификацията на доставките на медикаменти на глобалните пазари.

Сред основните проблеми на компаниите от развиващите се страни (в хода на тяхната експанзия) ще продължат да са гарантирането на безопасността на лекарствата и регулиране правата на интелектуална собственост. Практически всички играчи на пазара за съгласни, че през 2014 конкуренцията ще нарасне, особено ако влязат в сила някои споразумения за международната търговия, като Транстихоокеанското партньорство например. Това доведе до понижаване на цените и ще позволи на повече хора да получават медицинска помощ. Обратна страна на този процес може да стане спадът на инвестициите в иновации, затова 2014 едва ли ще се характеризира с рязко нарастване на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи.

През 2014 Европейската комисия ще трябва окончателно да утвърди процеса на модернизация на клиничните изпитания на новите лекарства с цел гарантиране на по-голяма прозрачност и минимизиране на рисковете. Фармацевтичните компании в Индия също разчитат, че правителството ще внесе по-голяма яснота относно новите правила за гарантиране безопасността на медикаментите.

През тази година ще се осъществят глобални клинични изпитания на новия медицински уред "Odon device", използващ се при усложнения по време на раждане. Създаден от аржентиския автомобилен конструктор Джордж Одон и подкрепен от Световната здравна организация, той трябва да докаже, че е по-ефективен от традиционния инструментариум.

Телекомуникациионният сектор: възстановяване на доверието

През 2014 операторите най-сетне ще видят, как инвестициите им в четвъртото поколение мобилни връзка и суперскоростни широколентови системи, започват да се изплащат.

Таблица 2. Основни показатели за развитието на глобалните телекомуникации

 

2013 г.

2014 г.

Рост в %

Брой на телефоните, млн.

780

750,6

-3,8

Брой телефони на 100 души от населението

14,7

14,1

-4,1

Брой на ползвателите на мобилна връзка, млн. души

5437

5754

5,8

Брой ползватели на 100 души от населението

102,7

107,7

4,9

Общ брой широколентови линии, млн.

678,8

739,6

9,3

Брой широколентови линии на 100 души от населението

12,8

13,8

7,8

Източник: The Economist Intelligence Unit.

 

2014 обещава да стане година за по-нататъшна консолидация, тласък за която ще бъде стремежът към максимизиране на приходите и оптимизиране на разходите. Ролята на тези фактори ще нарасне на фона на увеличаващия се глобален БВП. През 2013 стойността на сделките по сливане и поглъщане в телекомуникационния сектор достигна 340 млрд. долара (срещу 160 млрд. през 2012). Този скок до голяма степен беше обусловен от покупката от компанията Verozon на 45% от конкурента и Vodafone, което е най-голямата корпоративна сделка от този тип в историята на телекомуникационния сектор. Но дори и без нея, обемът на сливанията и поглъщанията, осъществени през 2013, се оказа с 30% по-голям, отколкото през 2012. Процесът на консолидация ще продължи и на национално равнище в европейските държави. ЕС смята сливанията и поглъщанията за полезни за привличането на инвестиции в новите мрежи. През 2014 приходите на компаниите от един ползвател ще нараснат средно с 10-30%.

В същото време обаче, мрежите от четвърто поколение все още не са широко разпространени. С течение на времето изострящата се конкуренция неизбежно ще доведе до спад в цените. Така, ако благоприятните лицензионни споразумения позволиха на компанията ЕЕ да изпревари конкурентите си в сферата на 4G-връзката и да привлече 1,2 милиона нови клиенти само през октомври 2013, тази ситуация може да се промени с появата на пазара на трима нови конкуренти в лицето на Vodafone, O2 и Three.

През 2014 ще стартира широкото разпространение на четвъртото поколение мобилна връзка сред китайското население. Очевидно е, че лидер в това отношение ще бъде най-голямата китайска телекомуникационна компания China Mobile, която има 450 млн. клиенти. Тя вече е инвестирала в 4G-мрежите около 2,3 млрд. долара. Макар че China Mobile ще трябва да реши редица проблеми, свързани с предоставяните от нея услуги от трето поколение (като ниската скорост и недостатъчния пространствен обхват вътре в помещенията), експертите я смятат за вероятния лидер в сферата на LTE-технологиите. На свой ред China Telecom и China Unicom (втората и третата най-големи китайски компении) ще съсредоточат вниманието си върху хибридните мрежи използващи технологиите TDD и FDD.

Според прогнозите, на Китай, заедно с Индия и Бразилия, ще се падне основния дял от растежа на приходите в телекомуникационния сектор през следващите пет години, а развиващите се държави, като цяло, ще осигуряват по-добри възможности за развитието на телекомуникациите, отколкото развитите.

Прогнозите са, че мобилните оператори ще отделят по-голямо внимание на усвояването на специфични сектори, следвайки примера на British Telecom, извоювала си ключови позиции в спортните телевизии. През ноември 2013 тази компания обяви, че е привлякла 2 млн. абонати на своите спортни канали. По-късно тя купи за три години ексклузивните права върху предаването на футболните мачове от Лига Европа и Шампионската лига срещу сумата от 1,4 млрд. долара. На свой ред, компанията Vodafone демонстрира интерес към пазара на британските платени телевизионни канали и е склонна на инвестира в подобни канали и в други държави.

През 2014 ще се изостри битката за неутралитета на мобилните мрежи в САЩ. През 2010 националният регулатор в лицето на Федералната комисия по телекомуникации въведе определени правила за неутралитета на мрежите с цел да се блокират действията на такива оператори, като АТ&Т, Comcast и Verison за създаване на изкуствени препятствия пред конкурентите си.

Мобилните оператори ще се стремят да използват в свой интерес натрупаните бази данни за клиентите, конкурирайки се с такива гиганти като Facebook и Googlе, предоставяйки на абонатите на LBS (local based service) различни информационни и развлекателни услуги, базиращи се на определяне текущото местоположение на мобилния телефон на ползвателя.

 

Бележки:

1. Законът е приет в САЩ на 21 юли 2010 с цел намаляване на рисковете в американската финансова система. Смята се за най-мащабната промяна в сферата на финансовото управление в страната от Голямата депресия насам. Законът съществено промени начина на действие на федералните органи, регулиращи реда за оказване на финансови услуги и създаде допълнителен регулиращ орган - Съвет за надзор на финансовата стабилност (Financial Stability Oversight Council, FSOC).

* Ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания на Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В хода на реализацията на проекта за Източното партньорство на ЕС и на идеята за Митническия и Евразийския икономически съюз, в редица държави от постсъветското пространство се изостря дискусията относно приоритетния характер на единия или другия проект в рамките на собствената им национална стратегия. В тези дискусии, обективният анализ на възможните плюсове и минуси често бива засенчен от идеологически оцветени емоции и наивно звучащи твърдения. Така, тезата за неизбежността и безалтернативността на "евроинтеграцията" нерядко се превръща в своеобразна "държавна религия", налагана на обществото с помощта на мощна пропагандна кампания.

Практиката обаче сочи, че нещата не са толкова прости. Разпадането на съществуващите икономически и други връзки след краха на Съветския съюз се отрази силно негативно на възникналите на територията му нови независими държави, включително и на най-голямата от тях - Русия. Така, ако в началото на 90-те години стокооборотът между сегашните членки на ОНД достига 21% от техния БВП, през 1997 той вече е паднал повече от три пъти, т.е. до 6%.

Сред ключевите фактори за дезинтеграцията на икономиката на постсъветското пространство е и политиката на определени външни силови центрове. Така, предоставяната (както директно, така и чрез международните финансови организации) от САЩ, ЕС и големите транснационални корпорации значителна финансова помощ за държавите от ОНД обикновено се съпровожда с изисквания, които влизат в разрез със стремежа за въстановяване на предишните връзки. Производствата, способни да се конкурират със западните си аналози, целенасочено биват ерозирани, а структурата на националната икономика съзнателно се "архаизира".

Под натиска на чуждестранните си кредитори, редица държави от ОНД бяха принудени да станат членове на определени международни организации (като СТО например) при неприемливи за естествените им търговски партньори условия. Прекъсването на интеграционните и кооперативни връзки между тези страни е и една от причините за запазващата се "суровинна" външнополитическа специализация на Русия (делът на горивата, суровините и полуфабрикатите в руския износ продължава да е над 90% като не се очертава тенденция към намаляването му).

Новите реалности

В същото време постепенното възстановяване на икономическия потенциал от 2000-та насам, както и новите реалности, изискващи постепенен отказ от суровинния модел на развитие, диктуват на държавите от постсъветското пространство необходимостта от по-тясна интеграция в рамките на един макрорегионален съюз, който е еднакво изгоден както за Русия, така и за нейните съюзници и партньори. Както е известно, именно подобни съюзи формират устойчиви пазари, съдействат за повече или по-малко балансираното развитие на всички икономически отрасли и гарантират социалната стабилност, защитавайки я от всевъзможни сътресения. Собствени търговски съюзи се формират в рамките на Евроатлантическия регион (TAFTA), Източна Азия (ASEAN) и Латинска Америка (MERCOSUR). В същото време, глобализацията по американския модел предполага САЩ да запазят максимално изгодни позиции навсякъде, където това е възможно и най-вече в Източна Европа и постсъветското пространство.

Така, определяйки създаването на Евразийската икономическа комисия като едно от най-важните събития през 2011, влиятелното азиатско издание Asia Times посочва, че "проатлантическите сили започват да губят самообладание в резултат от възникването на подобен модел на мощно наднационално обединение, способно да се превърне в един от полюсите на съвременния свят и да играе ролята на ефективно свързващо звено между Европа и динамично развиващия се Азиатско-Тихоокеански регион".

В същото време, Русия никога не се е противопоставяла на Европейския съюз, а идеята за "Голяма Европа от Лисабон до Владивосток" продължава да е част от външнополитическата стратегия на Москва. Всъщност, трудно може да се открие алтернатива на балансираната комплементарна политика, целяща съхраняването на баланса между всички основни центрове на сила в света. На този фон лансирането на проекти, които са изначално несъвместими с подобна политика, трудно може да доведа до позитивни резултати, да не говорим, че ерозира доверието между отделните центрове на влияние.

Така, за никого не е тайна, че проектът за "Източното партньорство", който официално беше иницииран от Полша и Швеция, всъщност отразява най-вече интересите на САЩ за ограничаване влиянието на Русия в постсъветското пространство. Да не забравяме, че тук не става дума само за икономически проект, но и за ангажиране на участниците в него в общата политика за отбрана и сигурност на ЕС. След доказателствата за това са усилията за формирането на литовско-полско-украинска бригада и за привличането на украинските въоръжени сили към планираната обща военна структура в рамките на Вишеградската група, която, де факто, ще представлява европейски компонент на НАТО и проектират мощта на алианса извън зоната на неговата отговорност. В по-широк план, това е свързано с опитите за съживяване на самия Северноатлантически алианс, който страда от задълбочаваща се криза на идентичността, въпреки натрапчиво прокарваната теза за "все още съществувашщите заплахи от Изток".

Както вече споменах, Москва никога не се е противопоставяла на ЕС. Разбира се, САЩ и онези европейски държави, които споделят подходите им, не могат да бъдат упреквани, че в битката си за разширяване на своите пласментни пазари и максимално изгодно използване на суровинния, транзитен и геополитически потенциал на постсъветското пространство, отстояват своите (макар и интерпретирани по твърде специфичен начин) национални интереси. Още по-малко обаче могат да се предявяват подобни претенции към Русия (която при това не заплашва никого) заради стремежа и да поддържа максимално приятелски отношения с най-близките си съседи, с които в продължение на векове е формирала едно цяло.

Както посочват редица експерти, сближаването между Украйна и Брюксел, което породи такива проблеми и изправи страната на ръба на гражданската война и разпада, не предполагаше нито мащабни инвестиции в икономиката на тази страна, нито пък отваряне на европейските пазари за нейните експортноориентирани отрасли. Както посочи в края на 2013 украинския президент Виктор Янукович, аргументирайки отказа си да подпише споразумението за асоциация с ЕС: "Какво би ни дало това споразумение? Десетки милиарди долари в стабилизационния фонд на страната? Някакви конкретки блага за Украйна? Засега не виждаме нищо, освен икономическа примка, която заплашва да ни задуши". Между другото, значителна роля за решението му изигра позицията на украинския национален капитал, който очевидно беше наясно за възможните последици. Както е известно, проектите, разчитащи на държавна подкрепа за националните производители, са в разрез със законодателството на ЕС. Тоест, ако беше подписала споразумението с ЕС, Украйна (както и всяка друга държава) автоматично би се лишила от правото да подпомага своите компании във всички сектори, с изключение на опазването на околната среда. Впрочем, след като реши да възобнови "евроинтеграционния процес" в резултат от "революцията" през февруари 2014, Киев очевидно няма да избегне това.

Осъществената "на сляпо" интеграция с ЕС обаче би означавала крах на редица отрасли на украинската индустрия, както и колапс в сферата на сигурността за Армения, и тъкмо това бе причината Ереван да откаже да подпише споразумението за асоциация и създаване на зона за свободна търговия с ЕС. Да не говорим, че то предполагаше не само поемането на конкретни политически и икономически задължения, но и безусловното възприемане на редица принципно нови за въпросните страни социално-битови стандарти (включително по отношение "защитата на правата на сексуалните малцинства"). Характерен в това отношение е примерът на Грузия, която доскоро се сочеше като "най-напреднала в процеса на сближаването с ЕС и НАТО". Днес, освен че трябва да се справя с огромни икономически проблеми, тази страна е на път окончателно да се прости с надеждите си да съхрани своята териториална цялост в границите на някогашната Грузинска ССР.

Отказът на Армения да подпише предложените им документи в рамките на "Източното партньорство", масовите протести в Молдова и промяната на ситуацията в Грузия означават, че в тези страни е налице известна преоценка на западноцентричните илюзии както от част от политическите им елити, така и от достатъчно широки обществени кръгове. Макар и изключително трудно, там постепенно започват да осъзнават, че възстановяването на тесните производствени и социални връзки, сътрудничеството в сферата на сигурността и запазването на единното културно-цивилизационно пространство, нямат разумна алтернатива.

Интеграционният проект на Москва

През настоящата 2014 ще бъде подписан и ратифициран договорът за Евразийския икономически съюз (проектът за него беше одобрен от президентите на Русия, Беларус и Казахстан през декември 2013), който трябва да влезе в сила от 1 януари 2015. Водеща роля в него ще играе Русия. Както известно, ключовият проблем на руската държавност е, че от геополитическа гледна точка Русия не представлява класическо имперска образувание. В същото време, по своята етнонационална структура, тя очевидно не спада и към категорията на националните държави. Според редица експерти, това противоречие може да се разреши само посредством реинтеграцията на постсъветското пространство, тъй като в противен случай страната може до безкрайност да продължи да търси собствената си национално-държавна идентичност. Русия очевидно никога не може да стане класическа национална държава, като Германия или Франция например. Това е невъзможно поради нейния етнически състав, териториалното разнообразие, ресурсната мощ и геополитическите и традиции. Това впрочем я отличава и от другите страни в постсъветското пространство, като балтийските например.

Що се отнася до останалите постсъветски държави, те вече над двайсет години с различен успех се опитва да се приспособят към статута си на "буферни държави", продължавайки да търсят собствен място на международната сцена, като при това разчитат на противоречията между големите световни играчи и се опитват да ги манипулират в свой интерес. Постоянното "тактическо маневриране" на държавите от ОНД в рамките на тяхната "буферна зона" води до това, че старите постсъветски интеграционни икономически, техлогични и културни ресурси постепенно се изчерпват, а липсата на устойчива външнополитическа ориентация не им дава възможност да привличат сериозни външни инвестиции - руски, европейски, турски, китайски и т.н. В същото време по-нататъшното им съществуване в инерционната фаза на политическата мултивекторност вече е невъзможно, също както вече не могат да съществуват и за сметка на ресурсното наследство от съветската епоха. Ето защо проточилото се "блуждаене" на въпросните държави между различните центрове на геополитическо влияние доведе до това, че ресурсния потенциал от съветската епоха вече не може да гарантира пълноценното функциониране на институциите на постсъветските държави и поставя императивно пред тях въпроса за избора на вектор на бъдещото им развитие.

Характерно за съвременният свят е формирането на големи геополитически блокове и тези държави, които си затварят очите за извършващите се процеси, са обречени на социално-политическа деградация, деморализация на своите елити и общества и, в крайна сметка, на провал на своите национално-държавни проекти. Затова интеграцията е императив за цялото постсъветско пространство, т.е. става дума за трансформацията му в нов тип държавност, чиято основна задача е обединяване на наличните ресурси с цел да бъдат парирани заплахите и предизвикателствата на съвременната епоха. Необходимо е формирането на общ пазар на евразийското пространство, реанимиране на производствените вериги в рамките на общото митническо пространство и преход от икономика, разчитаща на приходите от износа на суровини и енергоносители, към икономика, генерираща добавена стойност. Последните финансово-икономически кризи показаха, че държавите със слаб икономически потенциал и ниско ниво на производство на добавена стойност са най-уязвими в конкурентната борба на световния пазар.

Украйна би могла да изиграе ключова роля за формирането на пълноценен Евразийски съюз. От една страна, тя е нужна на Русия за да бъдат възстановени икономическите връзки между двете, като основа за тяхната модернизация и иновационното им развитие. От друга страна, Москва не се нуждае само от украинския икономически потенциал. Украйна е голяма държава, която не отстъпва по своя икономически и демографски потенциал на повечето държави в Европа. Без украинското участие в пректирания Евразийски съюз ще нарасне тежестта на ислямския елемент, ключова роля в който ще играят Казахстан и централноазиатските държави. Тоест, Украйна е важна за Евразийския съюз не само от гледна точка на развитието на търговските, икономически и финансови връзки, но и на запазването на оптималния етнически състав на бъдещото образувание, тъй като става дума за славянска и православна държава, която етнически и конфесионално е най-близка до основния руски етнос. Затова последното развитие на ситуацията в тази страна е голям удар за интеграционните проекти на Москва.

При реализацията на концепцията на руския президент Путин за Евразийския съюз, за Русия е жизненоважно изграждането на вътрешен и външен пояс от зони за сигурност в контекста на запазващото се критично ниво на нестабилност и турбулентност на социално-политическите процеси в ислямския свят.

Друг важен момент в евразийската стратегия на Москва е създаването на механизъм за контрол на миграционните потоци. Русия се нуждае от работна ръка, като недостигът на неквалифицирани трудови ресурси се компенсира от притока на мигранти от централноазиатските държави. Това е икономически проблем, който следва да бъде решен в интегрираното пространство на бъдещия Евразийски съюз. В момента миграционните потоци променят етническата картина в руските градове и тяхната социално-икономическа структура, изостряйки междуетническите отношения и отлабвайки държавните институции. Затова Русия ще трябва да положи много сериозни усилия за интензифицирането на интеграционните процеси с цел развитието на индустрията и селското стопанство на постсъветските държави и така да отслаби миграционния натиск, който изпитва.

В тази връзка можем да прогнозираме, че формирането на геополитическото пространство на Евразийския съюз ще се реализира в следната последователност:

- консолидиране на вътрешните територии на Русия на основата на развитието на икономическата, транспортна и информационна интегрираност на субектите на Федерацията;

- конфесионално-културна консолидация на народите, живеещи в Русия;

- създаване на "близка буферна зона" на пряко руско икономическо и политическо влияние от държавите в постсъветското пространство;

- формиране на "външна буферна зона" на икономическо и политическо сътрудничество с цел съвместно париране на предизвикателствата и заплахите в съвременния свят.

Лансирането на концепцията на Путин за Евразийския съюз, само по себе си, говори за това, че е дошло времето на нов тип образувания - своеобразни неоимперии, изградени на основата на наднационалната властова вертикала и на конкретна културно-конфесионална доктрина, в качеството и на идеологическа основа на въпросните обединения. В този смисъл, структурата на Евразийския съюз ще включва следните три съставляващи я елементи:

- ядрото на Съюза в лицето на Русия в сегашните и граници.

- близката буферна зона на Съюза, включваща държавите от ОНД, обединени на основата на специално създадени за целта наддържавни институции;

- външно геополитическо пространство, структурирано около основните полюси на политико-икономическото и конфесионално-културно влияние (Китай, Индия, Пакистан, Иран, Турция).

Някои експерти смятат за целесъобразно, в рамките на Евразийския съюз да бъде създадена международна структура - например "Евразийски форум", чиито учредители да са всички членове на съюза, представляващи неговото ядро. Изграждането на такова мощно континентално образувание като Евразийския съюз ще формира основата за нова конфигурация на световния ред през ХХІ век.

Геополитическите последици от процеса на евразийска интеграция

Развитието на сега съществуващият Митнически съюз между Русия, Беларус и Казахстан, и прерастването му в Евразийски съюз, както и разширяването му с присъединяването на Киргизстан, Таджикистан и Армения, ще създаде в тези държави условия за успешни инвестиции в онези сектори, които зависят от цената на енергоносителите. Инвеститорите ще бъдат стимулирани да влагат в тяхната преработка, което постепенно ще генерира нови работни места в тези страни и ще намали изтичането на население към Русия.

От друга страна, осезаемо по-ниските цени на руските енергоносители, в сравнение с цените в някои съседни държави, ще даде възможност за повишаване конкурентоспособността на индустриалните стоки, произвеждани от участничките в съюза, на пазарите на страни като Грузия, Турция и отчасти Иран - за Армения, китайски Синцзян, Афганистан и Узбекистан - за Киргизстан и Таджикистан.

Нито едно друго интеграционно обединение, освен Митническия съюз, не би могло да осигури на тези страни възможност да съхранят или възобновят индустриалния характер на своите икономики. Държавите-участнички в съюза стават привлекателни за реализацията на мащабни инвестиционни проекти, ориентирани към пазарите на съседните им страни. Примерът на Беларус показва, че членството на страната в Митническия съюз, в който участва и Русия, значително е повишило привлекателността и за реализацията на големи инвестиционни проекти, разчитащи на външни инвестиции. В редица случаи това създава възможност за радикална промяна на цялата геополитика на региона, в който е разположена Беларус. На подобни позитивни последици могат да разчитат и другите страни-членки на Митническия съюз.

Сред най-мащабните проекти в Беларус, станали възможно след създаването на Съюза, е строителството на първата АЕЦ в страната, както и стартът на изграждането на китайско-беларуски индустриален парк. Освен, че ще окаже положително въздействие върху развитието на националната икономика, Беларуската АЕЦ може да превърне страната във важен регионален износител на електроенергия (в края на 2013 президентът на Беларус и ръководството на Росатом намекнаха, че новата АЕЦ може да има повече от два енергоблока).

Аналогичен проект в Киргизстан е изграждането на верига от ВЕЦ-ове на няколко високопланински реки. В Таджикистан такъв проект е завършването на Рогунската ВЕЦ, както и строежът на още няколко водни електроцентрали. В Армения пък, подобен проект може да стане разширяването на АЕЦ Мецамор. И в трите случая става дума за превръщането на страните-участнички в Съюза в регионални енергийни "донори", което ще засили позитивния импулс за индустриалното им развитие чрез изравняване цените на енергоносителите с тези в Русия.

Както е известно, Митническият съюз стимулира превръщането на Беларус в транспортен хъб на цяла Източна Европа. В тази връзка през последните години в страната се реализира програма за изграждането на над 50 логистични центрове и се осъществява мащабна модернизация на жп мрежата. Предстои изграждането на високоскоростни жп линии към Москва, Варшава и Калининград. Аналогични проекти вероятно ще бъдат реализирани и в Армения (модернизацията на жп връзките с Русия, през Грузия, и с Иран), Киргизстан и Таджикистан.

След сключването на Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан, стана възможна и реализацията на най-големия инвестиционен проект в Източна Европа - този за китайско-беларуския индустриален парк край столицата Минск. За нуждите на тази своеобразна свободна икономическа зона е отделена площ от 90 кв км. Очаква се, през следващите 15 години в в парка да бъдат инвестирани 30-35 млрд. долара за различни високотехнологични преработващи производство, и то въпреки кризата, от която Европа още не е излязла.

Очаква се Армения, Таджикистан и Киргизстан също да станат обект на интересите на най-различни групи на международния капитал. Днес е трудно да се прогнозира, какъв би могъл да е аналогичния проект за Армения, но е очевидно, че трябва да се използва потенциално евтината енергия на националната АЕЦ и достъпът до иранския пазар. Също както в рамките на Митническия съюз Беларус има шанс да се превърне в индустриално и икономическо ядро в прилежащата и част от Източна Европа, така и Армения може да опита да се превърне в индустриален център за прилежащата и част от Иран, а евентуални на Грузия и дори Турция. Във всеки случай, тази тема вече може да се дискутира, докато ако въпросните три държави бяха предпочели да се ориентират към друго интеграционно обединение, това щеше да е принципно невъзможно.

Разбира се, възможностите, които дава участието в Митническия съюз, не са безусловни. От тях може да се възползва само една силна национална държава. Съюзът не само създава условия за повишаване конкурентоспособността на националните производители, но изисква и дава възможност и за укрепването на всички институции на националната държава, тъй като едрият капитал (особено транснационалният) следва да бъде контролиран.

В рамките на Митническия съюз поне засега не се предвижда създаването на разполагащи с прекалено големи пълномощия наднационални политически органи, т.е. за разлика от ЕС например, това е съюз на национални държави, който усилва именно националните държави.

Нещо повече, стимулирането на възникването на силна и ефективна държава в страните-членки, оздравяването на местните общества от корупцията и решаването на ред други остри социални проблеми, най-вероятно ще е сред основните условия за членството им в Съюза (и основна задача на самия съюз в рамките на преходния период преди получаването на пълноценно членство). Можем да си представим, какво ще означава за геополитиката на региона, където са ръзположени страните-членки на Съюза, съвкупният ефект от индустриалния и инвестиционен тласък в развитието им в рамките на Митническия (а след това и в Евразийския) съюз и паралелното укрепване на държавността в тях.

Някои изводи

Очевидно е, че в обозримо бъдеще държавите от постсъветското пространство ще продължат да бъдат обект на едновременното въздействие на няколко конкуриращи се интеграционни проекти - "руският", "западният" и "китайският". При това "битката за умовете и сърцата" на активната част от населението ще се съпровожда от точкова икономическа експанзия и активна пропаганда в полза на една или друга стратегическа ориентация.

Обективно погледнато, руският интеграционен проект притежава редица сериозни предимства, но ако иска да му придаде необходимата логическа завършеност Москва би следвало да отговори на редица важни въпроси, включително за съотношението между икономическото и политическото измерения на интеграцията. Защото балансът между различните силови центрове не отменя необходимостта от избор на основните приоритети. В рамките на бъдещия Евразийски съюз тепърва предстои да се постигнат споразумения по редица ключови проблеми, например за разделението на труда, съобразно конкурентните предимства на всяка отделна държава.

Необходимостта по по-тясно икономическо взаимодействие предполага дискусията на такива деликатни въпроси, като унификацията на данъчната и индустриалната политика, а в перспектива - прехода към обща парично-кредитна политика и обща валута. Все още не е съвсем ясно, как ще бъде преодолян естественият пазарен егоизъм, съпротивата на влиятелни вътрешни икономически и политически групи, както и поетите въшнополитически ангажименти (включително и неформални).

Залогът единствено върху "икономическия прагматизъм" не изглежда съвместим с ефективната активност на бъдещото обединение. Догматичната привързаност към нормите и принципите на Световната търговска организация ще означава ръст на цените на много групи стоки и услуги, включително базови, което вече тревожи партньорите на Русия, да не говорим, че ще задълбочи зависимостта им от вноса. А това неизбежно ще влезе в противоречие с необходимостта да бъдат възстановени собствените производства и взаимодействието между тях в рамките на евразийския общ пазар.

Не по-малко важен впрочем, е бъдещият модел на социалните отношения в рамките на Евразийския съюз.

Напълно нормално е между участниците в едно интеграционно обединение да има разногласия по редица въпроси, важно е обаче да не се позволява те да се задълбочат. В този смисъл, добро решение на съществуващите проблеми би могло да стане придаването на политическо измерение на интеграционните процеси, както и съвместната политика в сферата на сигурността, което пък налага изграждането на обща политико-правна основа, включително на конкретни институции. Немаловажно значение ще има и формулирането на общи културни ориентири, което едва ли е възможно без наличието на ясна информационна политика и общи мирогледни ориентири.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Много политически институции в САЩ преживяват упадък. Не става дума за общ упадък на американското общество и цивилизация, макар че тази тема е изключително политизирана в дискурса за Америка. В случая, под политически упадък се има предвид просто, че конкретен политически процес, а понякога и отделна държавна институция, не работи или не се справя със задълженията си. Това е резултат от интелектуалната изостаналост и нарастващото влияние на бетонирали позициите си политици, пречещи на реформите и възстановяването на баланса. То не означава, че Америка безвъзвратно е поела по пътя на упадъка и разложението, или че нейната мощ и влияние по отношение на другите държави задължително ще отслабнат. В същото време реформирането на институциите е изключително трудна задача и няма гаранции, че ще бъде възможно без да породи големи сътресения в политическата система на САЩ. Затова, макар че отслабването и крахът не са едно и също нещо, дискусиите по тези теми все пак са свързани помежду си.

Генезисът на днешните проблеми на Америка

Има немалко диагнози за сегашните американски проблеми и неприятности. Според мен, не може да се изтъкнe една, единствена причина за институционалния упадък, също както липсва и каквато и да била по-обща представа за него. Като цяло обаче, към историческия контекст в анализа на политическите събития в Америка твърде често се използва погрешен подход, който на моменти се доближава до пълното му игнориране. Ако внимателно се вгледаме в историята на САЩ и я сравним с историята на другите либерални демокрации, можем са очертаем три ключови структурни характеристики на американската политическа култура, които в миналото бяха достатъчно добре развити и ефективни, но днес се сблъскват с много сериозни проблеми.

Първата особеност е, че в сравнение с другите либерални демокрации, в САЩ съдебната и законодателната власт (включително активността на двете водещи политически партии) продължава да играе прекалено значима роля в системата на държавното управление, за сметка на изпълнителната власт и нейния бюрократичен апарат. Традиционното недоверие на американците към правителството формира условията за това административните проблеми да се решават по съдебен път. С течение на времето обаче, това се превърна в изключително скъп и неефективен метод за управления на административните процеси.

Втората особеност е, че разширяването на групите със специфични интереси и на влиянието на различните лобита изкриви демократичните процеси и лиши правителството от възможността да работи ефективно. Това, което биолозите наричат "родов подбор" и "реципрочен алтруизъм" (т.е. предпочитанието към роднините и приятелите, с които се осъществяват взаимни услуги), представляват два естествени вида човешки връзки. Именно към този тип отношения се обръщат хората, когато съвременната обезличена власт започва да се разпада.

Третата особеност е, че в условията на идеологическа поляризация на федералната структура на управление, американската система на сдържания и противотежести, чието първоначално предназначение е да не допусне прекаленото усилване на изпълнителната власт, се превръща в своеобразна "забранителна власт", която условно бихме могли да наречем "ветокрация". Системата на вземане на решения се оказа твърде "пореста" и прекалено демократична, което и влияе отрицателно. Прекалено много играчи разполагат с инструменти за сдържане на корекциите в държавната и обществената политика. САЩ се нуждаят от по-мощни механизми за вземане на колективни решения, но заради прекалено голямата рола на съдебната власт в управлението на държавата и прекалено голямото значение на групите с общи интереси, подобни механизми едва ли могат да бъдат създадени в отсъствието на системна криза. В този смисъл, трите очертани по-горе структурни особености тясно се преплитат.

Трите ключови категории политически институции, каквито са държавата, върховенството на закона и отчетността, намират въплъщението си в трите видове власт в съвременната либерална демокрация: изпълнителната, законодателната и съдебната. Заради своето традиционно недоверие към държавната власт, Съединените щати винаги са акцентирали върху инструментите за сдържането и, към които се отнасят съдебната и законодателната власт, придавайки им по-голямо значение, отколкото на държавната и нейните легитимни фундаментални приоритети. Нещата стигат дотам, че през ХІХ век Америка бива наричана "държава на съдилищата и партиите". Онези държавни функции, които в Европа се реализират от бюрокрацията на изпълнителната власт, в САЩ биват оставени в ръцете на съдиите и членовете на Конгреса и Сената.

Създаването на съвременен, централизиран бюрократичен апарат, способен да упражнява юрисдикцията си върху цялата територия на страната, стартира едва след 1883, когато е приет Законът Пендълтън. Всъщност, САЩ започват, повече или по-малко, да приличат на съвременните европейски държави едва към края на Втората световна война, но по отношение на мащабите и обема на функциите на държавата, те си остават анормален феномен. В САЩ делът на разходите за държавния апарат в БВП на страната, както и общата сума на данъчните постъпление по отношение на БВП, продължават да са по-ниски, отколкото в повечето развити държави членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

Макар че американската държавна власт е по-ограничена, в сравнение с повечето европейски държави, в абсолютно изражение, през последния половин век тя бързо нараства. В същото време, изглеждащият необратим процес на разширяване пълномощията на американската държава през ХХ век прикрива упадъка на нейното качество. На свой ред, влошаването на качеството на държавното управление сериозно усложнява борбата с бюджетния дефицит. Няма как да се реши проблемът с количеството, ако паралелно с това не се решава и проблемът за качеството, или мощта.

Влошеното качество на американското държавно управление

Влошаването на качеството на американското държавно управление е пряко свързано с "държавата на съдилищата и партиите", която през последните петдесет години отново се върна в центъра на сцената. Съдилищата и законодателните органи все повече узурпират пълномощията на изпълнителната власт, поради което действията на правителството стават все по-несвързани и неефективни. Заради устойчивия преход към сферата на съдебната власт на онези функции, които в другите развити демокрации са прерогатив на административната бюрокрация, станахме свидетели на рязко нарастване на скъпоструващото съдопроизводство, забави се процесът на вземане на решения, а прилагането на правото се осъществява изключително непоследователно. Вместо да сдържат държавната власт, съдилищата се превръщат в алтернативен инструмент за нейното разширяване. Колкото и да е парадоксално, но в стремежа си да не предоставят прекалено много пълномощия на "голямата държава", САЩ в крайна сметка създадоха много голяма държава, която при това стана  и по-малко подотчетна, тъй като е съсредоточена предимно в ръцете на съдилищата, които не се избират от никого.

Междувременно, групите със специфични интереси, които след приемането на Закона Пендълътън, загубиха възможността директно да подкупват законодателната власт и да "хранят" клиентите си, откриха нови, при това напълно законни, начини за контрол над законодателите. Тези групи деформират системата на данъците и разходите и повишават общото ниво на дефицита, благодарение на способността си да манипулират бюджета за собствена изгода. Понякога те използват съдилищата за постигането на тези и други предимства и влошават качеството на държавното управление чрез многобройните и често противоречиви инструменти, които използват за да си гарантират подкрепа в Конгреса. В същото време, прекалено слабата изпълнителна власт обикновено не е в състояние да ги спре.

Всичко това доведе до сегашната криза на представителността. Обикновените американци усещат, че уж демократичната власт вече не изразява техните интереси, а вместо това обслужва интересите на различни сенчести елити. Този феномен има една особеност, а именно, че тази криза на представителността е резултат най-вече на реформите, които уж трябваше да направят системата по-демократична. Както узурпацията на пълномощията на изпълнителната власт от съдебната система, така и разширяващото се влияние на групите със специфични интереси ерозира доверието към държавата. Недоверието към изпълнителния орган пък поражда искания за допълните правни средства за "сдържане" на администрацията, което пък още повече понижава качеството и ефективността на управлението, ерозирайки автономията на чиновническия апарат. Може да изглежда парадоксално, но ограничаването на автономията на бюрокрацията на свой ред води до появата на мудна, ограничена от многобройни правила, непоследователна и невъзприемчива към иновациите държавна власт. Обикновените американци вероятно биха обвинили за тези проблеми чиновниците (сякаш последните са доволни, че са принудени да работят под бремето на многобройните и сложни предписания, наложени им от съдилищата и законодателните органи, пред които те са безсилни). Те обаче не са прави. Проблемът на американското държавно управление е свързан не толкова с безотговорността на бюрокрацията, а с общата система, предоставяща сериозни административни пълномощия на съдилищата и политическите партии.

С други думи, проблемите на американското държавно управление са породени от структурния дисбаланс между силата и компетентността на държавата, от една страна, и институциите, изначално призвани да сдържат държавата, от друга. В САЩ има прекалено голямо присъствие на закона и прекалено много "демокрация" под формата на намеса на законодателната власт, в сравнение с възможностите на държавното управление. Ще се опитам да илюстрирам тази теза с помощта на няколко исторически примера.

Сред най-великите преломни моменти в американската история през ХХ век е решението на Върховния съд от 1954 по делото на Браун срещу Департамента по образованието, с което се обявява за противоконституционно съдебното решение от ХІХ век до делото на Плеси срещу Фъргюсън, наложило расовата сегрегация в училищата на САЩ. Решението от 1954 дава началото на движението за граждански права, което през следващите десет години успява да премахне формалните прегради по пътя към расово равенство и гарантиране правата на афроамериканските и другите малцинства в страната. Още преди това обаче, съдилищата натрупват сериозен опит в борбата за организационни права на професионалните синдикати. Новите социални правила, съобразени с тези права, стават модел за подражание на следващите обществени движения от края на ХХ век - от тези, защитаващи околната среда и правата на жените, до тези, ангажирани със сигурността на потребителите и еднополовите бракове.

Тази героични история е толкова добре позната на американците, че те рядко осъзнават, колко изключителна е всъщност. Основна движеща сила в делото на Браун е частната доброволческа Национална асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население. Несъмнено, подобна инициатива биха могли да лансират само частни организации, защото властите в южните щати са контролирани от привърженици на сегрегацията. Тоест, една от най-важните промени в американската обществена политика става факт не защото за нея са гласували в Конгреса, в качеството му на представител на нацията, а защото частни лица стартират съдебни процеси, т.е. използват съдебната система за да променят съществуващите правила. По-късните промени, като например закона за гражданските права или закона за избирателните права, които слагат край на дискриминацията в тези сфери, са резултат от действията на Конгреса, но дори и в тези случаи практическото им прилагане се осъществява с решения на съда по искане на частни организации.

Нито една друга либерална демокрация не действа по този начин. През втората половина на ХХ век всички европейски държави минават през подобен процес на промени в правния статут на расовите и етническите малцинства, а също на жените и на хомосексуалните. Във Великобритания, Франция и Германия обаче, тези резултати са постигнати вследствие на това, че техните министерства на правосъдието внасят съответните закони за одобрение в националните парламенти. Промените в законодателството нерядко също са резултат от обществен натиск, но ги осъществява самата власт, а не частни организации, действащи в тандем със съдебната власт.

Американската специфика

Корените на тази американска специфика могат да се открият в историческата последователност, в която се развиват трите вида институции. Така, във Франция,     Дания и Германия първоначално възниква законодателството, после съвременната държава и едва след това демокрацията. Историческото развитие на САЩ обаче протича по-различно. Там традицията на общото британско право е наложена още от самото начало в тринайсетте северноамерикански колонии (подписали Декларацията за независимост и поставили началото на Съединените американски щати - б.р.). После, в резултат от извоюването на независимостта, възниква демокрацията, а след това се появява и започва да се развива съвременната държава. Всъщност, според мнозина, по своята базова структура, американската държава си остава същата, като по време на династията на Тюдорите (именно по тяхно време започва британската колонизация на Америка - б.р.) и тази структура е наложила мощен отпечатък върху американските институции по времето на първите заселници. Но, каквито и да са причините, американската държава винаги е била по-слаба и е разполагалаа с по-малко възможности, отколкото държавите в Европа и Азия. Следва да отбележим също, че недоверието към властта не е монопол на консерваторите: мнозина левичари също се безпокоят от факта, че националните институции са "заробени" от могъщите корпоративни групировки и предпочитат да постигат търсените от тях резултати, активизирайки масите и използвайки съдилищата.

В резултат, след победата на движението за граждански права в Америка възниква това, които Робърт Кейгън нарича "антагонистично законодателство". Юристите винаги са играели прекалено голяма роля в американския обществен живот, но тази роля нараства многократно в бурния период на социални промени през 60-те и 70-те години на ХХ век. По онова време Конгресът приема над двайсет важни закони, касаещи гражданските права и защитата на околната среда - от безопасността на хранителните продукти и премахване на токсичните отпадъци до частните пенсионни фондове и трудовата безопасност и хигиена. Това представлява колосално разширяване на регламентиращата държавна власт, зародила се в "ерата на прогреса" и в периода на Новия курс, което днес бива подложено на толкова критики от американския бизнес и консерваторите.

Тази система е прекалено сложна и неповратлива, но не заради броя на законите, нормите и правилата, на които се крепи, а заради онези юридически формалности, с помощта на които се реализира на практика. Конгресът решава да бъдат създадени огромен брой всевъзможни федерални институции, като Комисията за равните възможности, Агенцията за защита на околната среда, Управлението за безопасност и хигиена на труда и т.н., но не е склонен да им даде достатъчно ясни пълномощия за налагане на правила и тяхното спазване, с каквито се ползват държавните органи в Европа и Япония например. Вместо това, той възлага на съдилищата да следят за спазването на закона и да налагат изпълението му. Тоест, Конгресът съзнателно съдейства за разширяването на съдопроизводството, увеличавайки броя на страните, имащи право да се обръщат към съда и разпространявайки това право дори върху онези, които само косвено и съвсем слабо са засегнати от едно или друго правило.

Така например, федералните съдилища промениха чл.7 от Закона за гражданските права от 1964, "превръщайки един слаб закон, поставящ в центъра на вниманието преднамерената дискриминация, в смело разпореждане, позволяващо да се търсят компенсации за дискриминация, допускана в миналото". Вместо да осигурят на федералните чиновници адекватни пълномощия за принудителна налагане спазването на закона, "републиканците в Сената, на практика, съществено приватизираха функциите на обвинението. Те превърнаха частните искове в основа за прилагането на въпросния чл.7, създавайки механизъм, който с течение на времето породи огромно количество съдебни процеси по искове на частни лица и страни". Броят на тези дела в САЩ нарасна от по-малко от сто годишно, през 60-те, до 22 000, в края на 90-те. През този период разходите за адвокатски услути нарастват шест пъти. При това рязко скачат не само преките разходи за съдебни дела, но и косвените разходи, което е свързано със забавянето на процесите и неяснотата относно резултата на разглежданите дела.

Така онези конфликти, които в Швеция или Япония се решават в хода на спокойни консултации между заинтересованите страни, с посредничеството на бюрократичния механизъм, в САЩ се превръщат в истински съдебни битки. А това поражда редица неблагоприятни последици за държавното управление, сред които са "неопределеността, сложните процедури, дублирането, незавършения характер на правораздаването и големите операционни разходи". Отделяйки правоприлагането от бюрокрацията, американската система се оказва и по-малко прозрачна. В европейската парламентарна система всяко ново правило, издадено от държавните чиновници, се подлага на щателна проверка, то се дебатира и може да бъде променено чрез политически действия на поредните избори. В САЩ обаче, политиката се прави на парче в хода на тясноспециализиран, следователно непрозрачен, процес с участието на съдии, които не се избират от никой и които обикновено заемат поста си пожизнено. Освен това, ако една от страните изгуби битката в един съд, може да я продължи в друг чак до момента на изпълнение на решението. Именно такъв беше случаят със закона за достъпното медицинско обслужване, станал известен като Obamacare.

Огромните възможности за водене на съдебни дела, осигуриха достъп до съдопроизводството, а следователно и власт, на редица лишени преди това от него групи от населението, като започнем с афроамериканците. Именно по тази причина американските леви толкова ревностно защитават съдопроизводството и правото на достъп до него (пак по същата причина съдебните адвокати създадоха собствена лобистка група, която е тясно свързана с Демократическата партия). Всичко това обаче е свързано с гигантски разходи, пряко касаещи качеството на обществено-държавната политика. Като подходящ пример, Робърт Кейгън посочва делото за удълбочаването на пристанище Оуклънд.

През 70-те години на миналия век пристанище Оуклънд престъпва към планиране на удълбочаване дъното на порта, така че той да може да приема по-големи контейнеровози. Планът обаче следва да бъде утвърден от редица държавни институции, сред които са инженерните войски на САЩ, Управлението за лов и риболов, Националната служба за морски риболов, Агенцията за защита на околната среда и съответните ведомства на щата Калифорния. Съдилищата започват да разглеждат множество искове против многобройните варианти на плановете за удълбочаване на дъното и отстраняване на токсичните материали от пристанището. В резултат от това, всеки подобен план се сблъсква с многобройни протакания, както и със сериозно оскъпяване. В отговор, Агенцията за защита на околната среда предпочита за заеме пасивна и отбранителна позиция. Окончателният план за удълбочаване на дъното влиза в сила едва през 1994, като разходите за реализацията му неколкократно надхвърлят първоначално обявените.

Има огромен брой подобни примери в най-различни сфери от дейността на американската държава. А резултатът от тях е, че съдилищата, съвместно с Конгреса, на практика, съдействат за гигантското разширяване на държавните органи, без това да повиши ефективността на тяхната работа. Сред стотиците примери са програмите за специално образование за умствено изоставащи деца и деца-инвалици, разходите по които, от 70-те години насам, нарастват като гъби след дъжд в резултат от законодателно утвърдените от Конгреса  през 1974 обширни правомощия. Последните, на свой ред, възникват въз основа на решенията на федералните окръжни съдилища, че децата със специфични потребности имат "права", които трудно могат да се сравняват с другите обществени блага и за които е трудно да се формулират критерии по принципа "разходи-ползи". Нещо повече, Конгресът упълномощава съдилищата да тълкуват тези правомощия и практическата им реализация, макар че те далеч не са институции, способни да функционират в рамките на бюджетни ограничения и сложни политически компромиси.

Възможното решение на проблема

Съвсем не е задължително решението на този проблем да се търси там, където предлагат мнозина консерватори и либертарианци. Всъщност, те предлагат просто да бъде сложен край на държавното регулиране и да бъде "ликвидирана" държавната бюрокрация. Само че задачите, които решава държавният апарат, като например гарантирането на гражданските права и защитата на околната среда, често са исключително важни и частният пазар не може да се справи с тях, ако ги оставим само на него. Консерваторите често не осъзнават, че именно недоверието към държавата принуждава американската система да се обръща към административното управление въз основа на съдебни решения, което е много по-малко ефективно, отколкото в онези демокрации, където има силна изпълнителна власт. Впрочем, американските прогресисти и либерали също са съучастници в създаването на тази система. Те гледат с недоверие на държавните чиновници, допуснали сегрегацията в училищата на южните щати, или попаднали в мрежите на интересите на едрия бизнес, затова активно се включват в процеса на осъществяване на обществената политика от съдиите, които не се избират от никого. Тоест, всеки има своите причини, но именно тези причини, в своята съвкупност, пораждат сегашната мащабна неработоспособност на американското държавно управление.

Този децентрализиран и базиращ се на юриспруденцията подход към управлението е тясно свързан с друга отличителна черта на американската политическа система: податливостта и на натиска на различните лабистки групи. Подобни групи са в състояние да постигат целите си, действайки против властите пряко, с помощта на съда, както се случи наскоро, когато редица компании за търговия на дребно заведоха дело срещу Федералния резерв във връзка с таксите за обслужване на дебитните и кредитни карти. Те обаче имат и друг, много по-мощен канал за въздействие, притежаващ далеч по-големи правомощия и ресурси и това е американският Конгрес.

През ХІХ век американската политика се гради най-вече на принципите на личните контакти и подкупите. Политиците си гарантират подкрепата на избирателите, обещавайки им индивидуални привилегии, нерядко под формата на малки услуги, любезности, а понякога и на пряко купуване на гласове. Най-често обаче става дума за обещания за работа в държавни учреждения, като пощата или митницата например. Тези възможности за гарантиране на изборна подкрепа водят до сериозни последици, например до корупция във властта, когато политическите лидери и членовете на Конгреса обират каймака на държавните ресурси, които контролират.

Тези исторически форми на корупция и подкуп биват прекратени (поне в общи линии) след 80-те години на ХІХ век, когато набира сили движението на реформи в държавния бюрократичен апарат. Днес на федерално равнище, трудно можем да видим прояви на подобна "старомодна" корупция. Наистина важните дипломатически постове продължават да се разпределят сред основните "донори" на съответните избирателни кампании, но американските политически партии вече не практикуват масово раздаване на държавни длъжности на своите политически активисти и спонсори. В същото време обаче, търговията с политическо влияние срещу пари се връща отново в американската политика, и то в много сериозни мащаби. При това този път тя е напълно легална и борбата с нея е много по-трудна.

В американското законодателство вземането на подкуп се смята за углавно престъпление и се дефинира като сделка, в рамките на която политик и частна страна се договарят за взаимен обмен на услуги. За разлика от този тип чисто пазарна сделка, ако някой поднесе подарък на някого и ведната поиска от него ответен подарък, получателят на подаръка със сигурност би се почувствал обиден и би се отказъл от него. Но, ако предполажим, че няма подобно искане, получателят все едно би се чувствал морално задължен на другата страна, затова със сигурност би отвърнал с любезност на проявената към него любезност, макар и на друго място и по друго време. Законът забранява само пазарните сделки, а не размяната на любезности. А именно на тази размяна се гради цялата американска "индустрия на лобизма".

Вече споменах по-горе, че родовият подбор и реципрочният алтруизъм са два естествени вида човешки връзки. Те не са сред постъпките, на които трябва да се учиш, те са генетично закодирани в мозъка и емоциите ни. Във всяка култура, човек, който получава подарък от друг член на обществото, се чувства морално задължен да му се отблагодари. Неслучайно Макс Вебер нарича първите държави "надследствени имения", защото те се смятат за лична собственост на своя управлник, който щедро раздава административните постове на своите роднини или приятели. Тоест, този тип държави се градят на основата на естествените форми на човешките връзки.

За разлика от тях, съвременните държави създават строги правила и стимули за да преодолеят тенденцията към предпочитане на семейните и приятелските връзки. Те включват практиката за провеждане на конкурси за всяка държавна длъжност, квалификационна оценка на достойнствата и заслугите, правила относно конфликта на интереси, както и закони против непотизма и корупцията. В същото време обаче, силата на естествените човешки връзки е толкова голяма, че те постоянно напомнят за себе си, постоянно се завръщат. И, за да се противодейства на това, следва непрекъснато да се проявява бдителност. Проблемът е, че ние, американците сме загубили тази бдителност. Американската държава се е превърнала в истинско "наследствено имение". В това отношение, САЩ не се различават особено от китайската държава в късната епоха на династията Хан, от режима на египетските мамелюци, преди да бъдат разгромени от османците, или от държавата в предреволюционна Франция. Правилата на противодействие на откровения протекционизъм и семейственост продължават да са достатъчно силни, за да не допуснат повсеместното разпространение на подобно патримониално поведение, но проявите на "реципрочния алтруизъм" във Вашингтон вече са достигнали застрашителни размери. Това е основният канал, посредством който лобистките групи развращават и корумпират държавната власт. Тези групи могат да упражняват влияние върху членовете на Конгреса по напълно законен начин, за което им е достатъчно просто да направят парично дарение, а след това да очакват определени необозначени ответни услуги. В други случаи членовете на Конгреса сами инициират подобни сделки с размяна на подаръци, демонстрирайки благосклонно отношение към определени кръгове, като разчитат да получат възнаграждението си за това на по-късен етап, независимо дали под формата на парични дарения за избирателната си кампания, или чрез други жестове, които могат да бъдат осребрени по-нататък. В много случаи, става дума за своеобразно "безналично плащане". Така например, конгресменът, който участва в конференция за регулирането на вторичните ценни книжа, която се провежда в някой скъп курорт, със сигурност ще изслуша множество презентации за това как следва да бъде (или пък да не бъде) регулиран банковия сектор. Със сигурност обаче, той няма да чуе никакви сериозни алтернативни аргументи, идващи отстрани, т.е. извън банковата сфера. В този случай политикът бива спечелен за каузата не с пари (макар че и в тези случаи се харчат немалки средства), а по един по-скоро интелектуален начин, доколкото той ще остане само с положителни впечатления за позицията, прокарвана от съответната лобистка група.

Бумът на лобизма

Бурният ръст на този тип групи и на лобистките сили, като цяло, във Вашингтон е наистина изумителен. През 1975 там фукционират 175 официално регистрирани лобистки групи, а само десет години по-късно броят им е 2500. През 2009 броят на регистрираните лобисти нараства до 13700, като годишните им разходи се оценяват на 3,5 милиарда долара. Разрушителните последици от тази активност за американската държавна политика могат да се видят в най-различни сфери, като започнем с данъчното законодателство. По принцип, всички данъци ограничават възможността на пазарите ефективно да разпределят ресурсите. Както е известно, най-ефективните данъци са онези, които са прости, еднообразни и предсказуеми, тъй като позволяват на бизнеса да планира своите действия и да инвестира капиталите си. В същото време, американският данъчен кодекс представлява пълна противополжност на простотата, еднообразието и предсказуемостта. Номиналната данъчна ставка на данъка върху печалбите на корпорациите в САЩ е по-висока отколкото в повечето други развити държави. На практика обаче, само малко американски компании плащат данъците си по нея, тъй като корпоративният бизнес си е извоювал маса отстъпки, изключения и привилегии. Често тези привилегии представляват вратички в закона, позволяващи прехвърлянето на печалбите в офшорните зони и в различни арбитражни схеми.

Някои политически анализатори твърдят, че всички тези пари, както и активността на лобистите, не са довели до сериозни промени в политиката, съобразени с желанията на въпросните лобита. Не по-малко са политолозите, според които огромните средства, изразходвани за предизборни рекламни кампании, не оказват забележимо влияние върху резултатите от изборите. Подобни аргументи ми се струват неверни, особено имайки предвид размерите на средствата, които уж са били похарчени напразно. Авторите им игнорират обстоятелството, че бизнесът и лобистите често се стремят не към формулирането на нова политика и правила, а  просто към изкривяването и заобикалянето на действащите закони, с помощта на методите на "регулаторното пиратство" на бюрократично-административно равнище, което не се намира в пряката зона на видимост на политиците.

Законодателният процес в САЩ винаги е бил много по-фрагментиран, отколкото в държавите с парламентарна система и дисциплинирани партии. Бъркотията с комисиите на Конгреса, чиито пълномощия често съвпадат или се пресичат, нерядко води до конфликти и дублиране. Така във федералния закон за достъпните жилища от 1990 се съдържат три различни предложения относно проблема, който би трябвало да реши въпросният закон. Има много санкционирани способи  и за реализацията на закона за чистия въздух. Конгресът иска федералното правителство да осъществява евтини и ефективни покупки на стоки и услуги, но в същото време въвежда за съответните държавни фирми, осъществяващи тези покупки, изключително обременяващи правила ("Правила за осъществяване на покупките за нуждите на федералните власти"). За разлика от този вид сделки в частния сектор, държавните следва да се реализират в съответствие със строга процедура и почти винаги са застрашени от обжалване. В много случаи отделни конгресмени пряко се месят в тази дейност, стремейки се сделките да се осъществяват така, че да са от полза за избирателите им. Това се отнася най-вече за големите и скъпоструващи доставки за Пентагона, които на практика се превръщат в програми за заетост на населението. При това новите работни места се разпределят от конгресмените, ползващи се с по-голямо влияние.

Когато Конгресът предоставя на някого сложни и често противоречащи си правомощия, държавните институции се оказват, до голяма степен, лишени от възможността да следват самостоятелна политика и да приемат целесъобразни решения, съобразени със здравия смисъл. Тази ерозия на административната автономия поражда низходяща спирала. Сблъсквайки се с неефективността на бюрокрацията, Конгресът и обществото започват да критикуват "разточителността, измамите и злоупотребите" във властта и се опитват да решат проблема, въвеждайки още по-подробни ограничителни правила, което в крайна сметка води до ръст на разходите и понижаване на качеството.

Примерите за тази низходяща спирала и за разрушителната намеса от страна на Конгреса са безброй. Някои от тях буквално се набиват на очи. Така, законът за достъпната здравна грижа (АСА), който администрацията на Обама прокара през Конгреса през 2010, беше превърнат от законодателните органи в чудовищно безобразие в резултат от многобройните отстъпки и допълнителни плащания на различните лобистки групи  - от лекарите до застрахователните компании и фармацевтичните предприятия. В други случаи тези групи се опитват да блокират законите, вредящи на собствените им интереси. Така, най-простият и най-ефективен отговор на финансовата криза през 2008-2009 и на непопулярното решение за оказване на финансова помощ на банките за сметка на средствата на данъкоплатците, би могъл да стане закон, стриктно дефиниращ обема на резервите на финансовите институции или поне значително повишаващ изискванията към него, което на практика би имало същия ефект. Ако съществуваше подобен лимит, поемащите необмислени рискове банки биха фалирали без да провокират криза на цялата система и на правителството нямаше да се налага да ги спасява. По примера на закона Глас-Стийгъл от времото на Голямата Депресия, и този закон би могъл да се вмести само на няколко страници.

По време на дебатите в Конгреса за финансовото регулиране обаче, тази възможност въобще не бе дискутирана. Вместо това станахме свидетели на реформата на Уолстрийт и закона Дод-Франк за защита правата на потребителите. Макар че тези мерки все пак са нещо по-добро от пълната липса на регулация, те са изложени на стотици страници, като към тях се прилагат и многобройни подробни правила (много от които все още дори не са изготвени). Всичко това води до гигантски разходи на банките и, съответно, на потребителите. Вместо просто да бъдат дефинирани пределните размери на банките, законът създава Федерален съвет за надзор на стабилността, на който е поставена гигантската (и вероятно неизпълнима) задача да дава оценка и да управлява институциите, генериращи системни рискове. В крайна сметка, това няма как да реши проблема на банките, които са прекалено големи за да им се позволи да фалират. Може никога да не видим ясни улики за наличието на връзка между даренията на банките за избирателните кампании и начина, по който гласуват отделни конгресмени. Няма как да повярваме обаче, че легионите лобисти на банковия сектор не са оказали никакви влияния върху окончателния вариант на закона Дод-Франк както и върху начина, по който неговите постановки се тълкуват в различните норми и правила.

Влиянието на деловите среди и техните пари върху Конгреса поражда огромно отвращение у обикновените американцци. Усещането, че демократичният процес е извратен или "откраднат" е налице не само в двата края на политическия спектър. И републиканците от "Чаеното парти" на десния фланг, и либералните демократи на левия смятат, че лобистките групи упражняват неправомерно политическо влияние, опитвайки се да гарантират печалбите си с всички възможни средства. Оказва се, че и едните, и другите са прави. В резултат доверието към Конгреса падна до исторически минимум и днес подкрепата за него се измерва с еднозначни цифри.

Налице са редица исторически и социологически анализи, потвърждаващи тези твърдения. Така, още през 1982, в книгата си "Възходът и упадъкът на нациите", покойният Мансур Олсън подчертава зловредните последици от активността на лобистките групи за икономическия растеж, а в крайна сметка и за демокрацията. Анализирайки, в частност, постоянния икономическа спад във Великобритания през целия ХХ век, той твърди, че в периодите на мир и стабилност демокрациите демонстрират склонност да формират все нови и нови лобистки групи, които вместо да концентрират усилията си върху икономическата активност с цел създаването на материални блага, използват политическата система за получаване на всевъзможни улеснения и привилегии. В своята съвкупност, тези улеснения и привилегии са непродуктивни и излизат скъпо на обществото, но проблемите на колективните действия пречат на пострадалите да се организират и да започнат борба например срещу банковия сектор или пък с производителите на царевица, които много по-бързо обединяват усилията си в защита на своите интереси. В резултат обществото става все по-пасивно, като този процес може да бъде спрян само от някакво мощно сътресение, например от избухването на война или революция.

Гражданското общество и демокрацията

От друга страна, макар подобен анализ да изглежда правдоподобен и достоверен, съществува и далеч по-позитивно разбиране за предимствата на гражданското общество и доброволните организации за здравето на демокрацията. Добре известна е тезата на Токвил, че американците са силно предразположени към създаването на частни общества и организации, които според него представляват "демократична школа", тъй като утвърждават навика хората да се обединяват за реализацията на една или друга обществена цел. Сами по себе си, хората са слаби и само ако се обединят в името на общата цел, те, освен всичко друго, могат да се противопоставят на тиранията. Тази традиция се пропагандира в края на ХХ век от такъв известен учен като Робърт Пътнъм, който твърди, че въпросната предразположеност към самоорганизация ("социален капитал") е полезна за демокрацията, но в края на ХХ век тя се оказва застрашена.

Президентът Джеймс Мадисън (1809-1817) също се е отнасял положително към групите с общи интереси. Разбира се, той е бил наясно за вредния потенциал на т.нар. "фракции", но това не го е безпокояло особено, тъй като в огромната Америка е имало твърде много подобни групи, което не позволява на нито една от тях да доминира над останалите. Както посочва професор Тиъдър Лоуи, "плуралистичните" политически теоретици от средата на ХХ век, се придържат към сходни с тези на Мадисън възгледи, обявявайки се против техните критици, като Чарлс Райт Милс например. Разнообразните групи със специфични интереси си взаимодействат, пораждайки определени обществени интереси, също както конкуренцията на свободния пазар генерира обществено благо посредством хората, преследващи своите частни интереси. В същото време, Лоуи смята, че опитите на държавата да регулира този процес са неоправдани, защото липсват достатъчно основания за поставянето на "общественото благо" над тесните интереси на отделните групи. В решението си по делото на Бъкли против секретаря на Сената на САЩ Валео и организацията Citizens United, на практика, се утвърждава благоприятното тълкуване на това, което Лоуи нарича "либерализъм на групите с общи интереси".

За съжаление обаче, "групите с общи интереси" и "частните организации" са просто двете имена на един и същи феномен. Как можем да постигнем компромис между тези диаметрално противоположни гледни точки, първата от която смята, че въпросните групи "ерозират демокрацията", а втората - че са необходим елемент на здравата демокрация?

Най-очевидният начин е да се опитаме да разграничим "добрата" организация на гражданското общество от "лошата" група с общи интереси. Първата, ако използваме терминологията на покойния Албърт Ото Хиршмън, "се ръководии от страстите, а втората - от интересите". Първата може да бъде неправителствата организация, бореща се за изграждането на жилища за бедните, или лобистка организация, която отстоява обществените интереси, защитавайки природната среда по крайбрежието. Втората пък може да бъде лобистка група, защитаваща интересите например на производителите на захар или пък на големите банки, чиято единствена цел е гарантиране на максимални печалби за компаниите, за които работи. Освен това, Пътнъм се опитва да очертае разликата между малките обединения, разчитащи на активното участие на своите членове, и "членските организации", в които най-важното е плащането на членския внос.

За съжаление, тези две разграничения не издържат сериозна критика. Твърдението на една организация, че работи за обществените интереси, съвсем не означава, че това наистина е вярно. Така например, една организация на медици, призоваваща за това да се отпускат повече средства за борба с определена болест (например със СПИН), може на практика да изкриви обществените приоритети, отнемайки средства, необходими за борбата с друго, също толкова смъртоносно, заболяване. При това ще го направи само, защото е в състояние да упражни по-силно влияние върху общественото мнение. От друга страна, фактът, че групата с общи интереси преследва користни цели съвсем не означава, че претенциите и са незаконни или необосновани, че тя по дефиниция не може да работи за общественото благо или, че няма право да бъде представена в политическата система. Ако някой необмислен закон или директива вреди сериозно на определен отрасъл, той има правото да поиска от Конгреса да я отмени.
Независимо дали ни харесва, лобистите често са важни източници на информация за последиците от едни или други действия на държавата. В продължителните битки между прирозащитните организации и корпорациите, претендиращите че отстояват обществения интерес природозащитници невинаги са прави по отношение на компромиса между устойчивото развитие, отчитащо бъдещите потребности, печалбите и работните места. Това нагледно се демонстрира от цитирания по-горе пример с удълбочаването на пристанището на Оуклънд.

Основният аргумент срещу многобройните групи с общи интереси е свързан с изкривената представа за тях. Така в известния си труд "Полусуверенната нация", появил се през 1960, политологът Елмър Ерик Шатшнайдер твърди, че реалната демократична практика в Америка няма нищо общо с популярния имидж на САЩ като държава "на народа, за народа и в името на народа". Политическите резултати рядко отговарят на предпочитанията на масите поради твърде ниското ниво на тяхното участие и на политическото им съзнание. Реалните решения се вземат от много по-тесни групи от организирани хора с общи интереси. Същият аргумент можем да открием трудовете на Мансур Олсън, който посочва, че не всички групи са еднакво способни да се самоорганизират за предприемането на определени колективни действия. Групите с общи интереси представляват по-скоро най-организираната и най-богата (което често е едно и също) част на американското общество. Неслучайно интересите им почти винаги са в разрез с интересите на слабо организираните маси, които често са бедни, зле образовани и съществуват в периферията на обществото.

Политологът Морис Фиорина също посочва, че американската "политическа класа" е много по-поляризирана, отколкото американската нация. Повечето американци стоят на умерени или компромисни позиции по много спорни въпроси - от абортите и бюджетния дефицит, до вероучението в училищата и еднополовите бракове. За разлика от тях, партийните активисти винаги са по-идеологизирани и по-често заемат крайни позиции, както на левия, така и на десния фланг. В същото време обаче, това мнозинство, стоящо на центристки позиции, не влага нито особена страст, нито въодушевление, отстоявайки мнението си. То има определени трудности с предприемането на колективни действия и обикновено е неорганизирано.

Действително, непредставителните групи с общи интереси са рожба на корпоративната Америка и десните сили. Най-влиятелните организации в демократичните държави са синдикатите, природозащитните и женските организации, дружествата за защита правата на хомосексуалните, престарелите, инвалидите, коренните народи и практически всички други слоеве на обществото. Една от причините американският държавен сектор толкова трудно да се поддава на реформиране е съпротивата на синдикатите. Сперед теорията за плурализма, съвкупността от всички тези съперничещи си групи формира обществения интерес. Но поради това, че тесните групови интереси са прекалено силно представени, тази съвкупност по-често лишава представителната демокрация от възможността наистина да отразява обществените интереси.

Впрочем групите с общи интереси, както и плуралистичната гледна точка, разглеждаща обществения интерес просто като съвкупност от отделни частни интереси, имат и друг проблем. Подобна съвкупност ерозира възможността за дискусия и игнорира способите, с чиято помощ индивидуалните предпочитания биват оформени от диалога и общуването. В класическата атинска демокрация, както и на заседанията на общините в Нова Англия, от които се възхищава Токвил, гражданите пряко общуват помежду си. Лесно е да бъде идеализирана подобна "демокрация в малки мащаби" и да се сведат до минимум реалните различия, съществуващи в големите общества. Всеки експерт ще ви каже обаче, че гледната точка на индивидите по вълнуващите ги теми може да се промени в резултат от трийсетминутна дискусия с хора, придържащи се към други възгледи, стига те да разполагат с повече информация и дискусията да се води в рамките на вежливостта и коректността. Малцина от борещите се за едни или други специфични цели ще продължат да настояват, че те са по-важни от всички други полезни и важни неща, ако бъдат подробно запознати с интересите и потребностите на останалите. Тоест, един от проблемите на плуралистичната теория е в нейната изначална предпоставка, че интересите са постоянни и, че ролята на законодателите е само да бъдат тяхна трансмисия, а не да отстояват собствените си възгледи, формирали се в хода на дискусията им с други политици и с обществото.

И това не е просто реторика. Мнозина съвсем правилно отбелязват, че днес никой в американския Конгрес вече не води каквито и да било дискусии. "Дебатите" в Конгреса се свеждат до излагането на поредица от тези, предназначени не за колегите, а за аудиторията от активисти и лобисти, които винаги са готови да накажат конгресмена, дръзнал да се отклони от техния дневен ред и цели в резултат от дискусиите и получената допълнителна информация и знания. А това води до появата на бюрократични правомощия, разработвани от лобистките групи, които ограничавата независимостта на държавните чиновници.

Нещо повече, в добре функциониращите системи на държавното управление дискусиите често се водят не толкова в законодателния орган, а в самия бюрократичен апарат. Чиновниците не просто разговарят помежду си, а става дума за сложна последователност от консултации между държавните служители и компаниите, в които не участват изпълнителите, доставчиците на услуги, обществените организации, медиите и другите източници на информация за интересите и позициите на обществото. Конгресът благоразумна санкционира провеждането на задължителни консултации в знаковия си закон от 1946 относно процедурата за вземане на административни решения, който изисква от съответните органи да публикуват предлаганите промени в съществуващите правила и да стимулират хората да изказват мнението си по тях. Само че тези консултативни процедури бяха силно бюрократизирани и постепенно се превърнаха в чиста формалност, като решенията днес се вземат не на основата на истински консултации и дискусии, а в резултат от политическата конфронтация между добре организираните групи с общи интереси.

Упадъкът на американската политика

Прехвърлянето на административните функции в сферата на правосъдието и влиянието на лобистките групи върху Конгреса са пример за упадъка на американската политика. Тези феномени са вкоренени дълбоко в политическата култура на Америка, както и в сравнително новите политически реалности, като крайната поляризация между двете основни партии например. Един от източниците на този упадък е интелектуалната леност. Другите демократични държави невинаги споделят американската теза, че юристите и съдебните процеси следва да бъдат интегрална част от държавното управление, но тази практика до такава степен се е вкоренила в САЩ, че вече се смята за безалтернативна.

Истината е, че това не е идеологически проблем, а политическа традиция, с която са съгласни и левите, и десните. По същия начин, макар че мнозина се възмущават от несъразмерно голямото влияние на лобистките групи в Конгреса, елитът (като започнем с Върховния съд) не си мърда пръста за решаването на този проблем.

Фундаменталните причини за политическия упадък, като интелектуалната леност и влиянието на отделните групи от елита, са характерни за всички демокрации. Освен това има проблеми, с които се сблъскват всички държави, независимо дали са демократични или не. В другите демократични страни, също има проблем с прекаленото участие на правосъдието и групите със специфични интереси в държавното управление. Само че степента на въздействие на въпросните лобистки групи силно зависи от конкретната институция. Има голяма разлика в начините, по които демокрациите формират структурата на стимулите и подбудите за политиците и техните организации, която ги прави повече или по-малко податливи на въздействието на лобистите. Днес САЩ, в качеството им на първата в света и най-развита либерална демокрация, страдат от много по-остра форма на политически упадък, отколкото другите демократични държави. Традиционното недоверие към държавата, което винаги е било характерно за американската политика, доведе до дисбаланс на държавното управление, което намалява шансовете за предприемане на необходимите колективни действия. Тази ситуация постепенно води страната към режим на  "ветокрация".

Под "ветокрация" имам предвид процесът, при който американската система на "сдържания и противотежести" изключително силно затруднява вземането на колективни решения на основата на електоралното мнозинство. Всяка система, дублираща властта на най-различни равнища и предоставяща на федералните, щатските и местните органи на управление властови пълномощия в обширни сфери на държавната политика, в определена степен, рискува да породи ситуация, в която различните съставляващи на държавната власт ще си пречат и ще се блокират взаимно. В условията на политическа поляризация обаче, когато водещите партии се ползват с приблизително еднаква популярност (или са еднакво непопулярни) сред избирателите, напрежението нараства многократно. Именно в такава ситуация се намираме днес. Фактическото блокиране на правителството и кризата, възникнала през октомври 2013 заради тавана на държавния дълг е пример за това, как позицията на малцинството (в случая на движението на "Чаеното парти" в Републиканската партия) може да лиши правителството от възможността на функционира. Именно поради тази причина в началото на ХХІ век американската политическа система бе лишена (наред с всичко друго) от възможността да решава колосалните си бюджетни проблеми.

Поляризацията е факт. Впрочем, тя и преди е съществувала в американската политика, навремето дори става причина за гражданска война. Добрата политическа система обаче смекчава тази поляризация и съдейства за вземането на такива мерки и решения, които да отговарят на интересите на колкото се може по-голяма част от населението. Но когато поляризацията влиза в сблъск с установената още по времето на президента Мадисън система от сдържания и противотежести, резултатът се оказва изключително разрушителен. И причината за това е, че в САЩ има прекалено много сили, които могат да наложат вето на решението, способно да отстрани проблема.

Големият брой на притежателите на такова право на вето става очевиден, ако погледнем друга демокрация с вековни традиции, каквато е Великобритания. Т.нар. уестминстърска система, възникнала след "Славната революция" през 1688, е една от "най-решителните" системи в демократичния свят, защото в своята чиста форма позволява на много малък брой играчи да имат право на вето. Великобритания е демокрация, защото гражданите и разполагат с една много важна формална възможност да упражняват влияние върху държавната власт: те периодично избират представители в Парламента (впрочем, има и друг важен фактор - британската традиция на свободните медии, които не са част от официалната политическа система). Във всички останали отношения обаче, този тип система концентрира властта, а не я разпространява. Тази система създава държавна власт и правителство с далеч по-големи пълномощия, отколкото в САЩ.

"Решителността" на системата нагледно може да се проследи в процеса на изготвяне, утвърждаване и изпълнение на бюджета. Във Великобритания, националният бюджет не се изготвя от парламента, а от Уайтхол, където заседава правителствената бюрокрация и където професионалните държавни служители от Министерството на финансите действат съобразно инструкциите на кабинета и премиера. След това финансовият министър представя бюджета в Палатата на общините, която решава да го одобри (или да го отхвърли) с гласуване. Това обикновено става в рамките на една-две седмици след публикуването му от правителството.

В САЩ този процес е съвършено различен. Според конституцията на страната, основните пълномощия по формиранета на бюджета са предоставени на Конгреса. Президентът предлага проктобюджет, но това е само предложение и пожелание и малко прилича на бюджета, който в крайна сметка бива приет. Административно-бюджетното управление на Белия дом не разполага с формални пълномощия да утвърждава бюджета и на практика представлява лобистка организация, подкрепяща приоритетите на президента. Бюджетът минава през голям брой комисии и този процес отнема няколко месеца. В края на краищата, за ратифициране от Конгреса и Сената се представя продукт на многобройни сделки с отделни техни членове, сключени за да се гарантира подкрепата им. И тъй като партийната дисциплина в САЩ е слаба, ръководството на Конгреса не може да принуди членовете му да подкрепят неговото решение, дори ако те са от една и съща партия. Съвършено очевидно е, че формирането и утвърждаването на бюджета в САЩ представлява изключително децентрализиран процес, в който липсва реална стратегия, за разлика от Великобритания например.

Откритият характер на процеса на прокарването на бюджета в САЩ и липсата на ограничения във времето дават на лобистите и групите със специфични интереси маса възможности да упражнят влиянието си. В повечето европейски парламентарни системи за една група с общи интереси няма смисъл да се опитва да оказва натиск върху отделни депутати от парламента, защото правилата на партийната дисциплина не им позволяват (или почти не им позволяват) да влияят върху позицията на ръководстнвото. За разлика от Европа, в американската система председателят на някоя влиятелна комисия в Конгреса разполага с огромни правомощия за внасяне на промени в законодателството, в резултат от което се превръща в обект на мощно лобиране.

Разбира се, приемането на бюджета не е единствения аспект в дейността на американската държава, който силно се различава от другите демократични страни по отношение на възможностите за налагане на вето. В парламентарните системи, значителна част от законопроектите се създават от изпълнителната власт, където работят много технократи, подбрани измежду държавните служители. Министерствата се отчитат пред парламента, а в крайна сметка и пред избирателите, чрез оглавяващите ги министри. Подобна йерархична система притежава стратегическа визия за перпективата и е в състояние да произвежда по-последователни и цялостни закони.

Тя обаче е съвършено чужда на политическата култура на Америка, където Конгресът ревниво защитава правото си на законодателна дейност, а групите със специфични интереси усърдно усъвършенстват механизмите за подкупване на неговите членове. Липсата на последователност и вътрешна съгласуваност в законодателните органи, на свой ред поражда огромен, постоянно нарастващ и често неотчитащ се пред обществото държавен апарат.

Така например, пълномощията по регулирането на финансовия сектор се поделят между Управителния съвет на Федералния резерв, Департамента по финансите, Комисията по ценните книжа и борсите, Федералната корпорация за застраховане на депозитите, Националното управление на кредитните съюзи, Комисията за срочна борсова търговия, Управлението за контрол на спестовните учреждения, Федералната агенция за жилищно финансиране,       Федералната резервна банка на Ню Йорк и прокурорите на отделните щати, които силно разшириха контролните си пълномощия в банковия сектор. Контрол върху федералните институции упражняват различни комисии на Конгреса, чиито членове не искат да се разделят с властта си и да я предадат в ръцете на някой по по-хармоничен и единен разпоредителен орган. В края на 90-те години тази система твърде лесно склони да ограничи още повече държавното регулиране на кредитната система на финансовите пазари, затова пък повторното въвеждане на мерки за държавно регулиране след кризата се оказа далеч по-сложно за нея.

Заключение

В американската политическа система постепенно настъпва упадък, защото традиционният и механизъм за взаимно ограничаване между отделните власти се усили и стана много по-сложно да бъде променен. В днешната епоха на остра политическа поляризация тази децентрализация все по-малко е способна да представлява интересите на мнозинството, затова пък прекалено активно представлява интересите на различни групи с общи интереси и лобистки организации, които, дори взети заедно, в никакъв случай не представляват американската нация.

САЩ се оказаха в капана на един пагубен баланс. Тъй като американците традиционно не изпитват доверие към държавата, те обикновено не са склонни да и делегират голяма власт. Вместо това виждаме, как Конгресът налага сложни системи от правила, ограничаващи автономността на правителството и правещи процеса на вземане на решения бавен и скъпоструващ. Затова и правителството действа все по-неефективно, затвърждавайки по този начин изначалното недоверие на американците към него и към държавата, като цяло. В тези обстоятелства, мнозинството американци не искат повишаване на данъците, опасявайки се, че държавата просто ще ги пропилее. И макар че ресурсите не са единствения, а често не са и основния източник на ефективността на държавното управление, без тях то дори не би могло да се надява да функционира както трябва. Затова недоверието към властта се превръща в самосбъдващо се пророчество. Можем ли да спрем тази тенденция на упадък? Вероятно, но за целта ще трябва да преодолеем две сериозни препятствия, свързани със самия феномен на американския политически упадък.

Първото препятствие е чисто политическо. Мнозина американски политици и политически сили признават, че системата не работи добре, но въпреки това са заинтересовани от запазването на сегашното положение. Нито една от двете големи партии няма мотив сама да прекъсне достъпа си до парите на групите със специфични интереси, а пък въпросните групи не са склонни да подкрепят установяването на система, в която влиянието вече няма да може да се купува с пари. Както и през 80-те години на ХІХ век, САЩ се нуждаят от формирането на мощна коалиция за реформи, която да обедини групите, които не подкрепят сега действащата система. Следва да сме наясно обаче, че ще бъде изключително трудно да се стигне до решителни колективни действия от страна на тези групи. За целта е необходимо умело и търпеливо ръководство, разполагащо с ясна програма за действие. Такова обаче няма и не се очертава да има. То няма как да възникне автоматично, от самосебе си. Може би ще е необходим някакъв мащабен трус или серия от трусове, които да разтърсят системата. В края на краищата, именно такива сътресения водят навремето да формирането на движението на прогресистите: убийството на президента Гарфийлд, необходимостта САЩ да се превърнат в световна държава, влизането в световната война и кризата по време на Голямата депресия.

Второто препятствие има връзка с идеите. Системата на взаимно ограничаване между властите, която придава неправомерно значение на групите с общи интереси и е неспособна да обедини интересите на мнозинството, не може да бъде коригирана с помощта на няколко прости реформи. Така например, президентската система се сблъсква с изкушението да решава сложните проблеми на законодателната власт чрез създаването на нови изпълнителни правомощия. По този начин обаче тя поражда също толкова проблеми, колкото и решава. В условията на остра политическа поляризация, отказът от лимитите и укрепването на партийната дисциплина може дори да затрудни усилията за постигане на мащабни законодателни компромиси. Използването на съдилищата за реализацията на административните решения е изключително неефективен вариант, но при липсата на силна и сплотена бюрокрация, то няма алтернатива.

Много от тези проблеми могат да бъдат решени, ако САЩ преминат към по-унифицирана парламентарна система на държавно управление, но толкова радикални промени в институционалната структура на страната са просто немислими. Американците смятат своята Конституция почти за свещен документ. И едва ли е възможно да бъдат убедени да преразгледат нейните основополагащи догми и принципи, тъй като биха го приели като тотален крах на системата. Затова следва да признаем, че Америка е изправена пред много сериозен проблем.

* Старши научен сътрудник в Центъра по демокрация, развитие и върховенство на закона към Станфордския университет, анализатор на American Interest

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Днешната глобална политическа икономия представлява мозаечно и противоречиво платно: вътрешен разпад и обогатяване на елитите, нови източници на свръхпечалби и задълбочаващо се разочарование на масите от политиката, понижаване жизненото равнище на населението на фона на екстравагантния разкош, демонстриран от малцина избрани, военни загуби в едни региони и имперски реванш в други.

Говори се за еднополюсен, многополюсен и дори за неполюсен модел на глобалната власт. Къде, кога, при какви условия и до каква степен са оправдани подобни твърдения?

Всички виждаме, как се пукат финансовите балони и се рушат финансовите пирамиди, затова нека поразсъждаваме за онези, за които това е изгодно, онези, които бяха в основата на финансовия крах, но днес са най-големите печеливши от него, заставяйки жертвите му да мълчат. Мошеническата икономика и престъпната държава просперират, стимулирайки ерозията на културата и неграмотността. "Разследващата журналистика" и папарашките репортажи се превърнаха в последния писък на модата. Преживяващата упадък глобална власт на всеослушание обявява: "или аз, или потоп".

Глобалното разположение на силите

Властта представлява отношението между социалните прослойки, държавите, военните и идеологическите институции. Всяка конфигурация на властта отразява миналата и днешната борба между отделните слоеве на обществото, едни или други промени в съотношението на силите. Концентрацията на ресурси, богатства, оръжие и медийно влияние - всичко това играе ключова роля и определя основата, върху която се изявават основните политически играчи. Стратегиите за завоюване и удържане на властта са свързани с формирането на алианси, воденето на войни и постигането на мир. Повече от всичко обаче, глобалната власт зависи от стабилността и надеждността на своите вътрешни основи. Тя се нуждае от динамична, производителна икономика, независима държава, която не е склонна да се забърква в скъпоструващи външнополитически авантюри, и управляваща класа, способна да използва глобалните ресурси за да си "купи" вътрешен мир и подкрепата на мнозинството свои съграждани.

За да оценим положението на САЩ в структурата на глобалната власт се налага на анализираме икономическите и политически съотношения на две равнища: на регионално равнище и в сферата на властта. Историята не се развива по права линия или в рамките на повтарящи се цикли: военните и политическите поражения в едни региони могат да се съпровождат от успехи в други. Икономическият спад в някои сфери или региони може да се компенсира с очевидния прогрес в други сектори или части на света. В крайна сметка обаче, въпросът не е да се води точна сметка за "точките" от победите и пораженията, а да се използват резултатите в конкретните региони и сектори за формулиране на общото направление в развитието на структурите на глобалната власт.

Затова нека започнем с анализа на наследството от последните войни и тяхното влияние върху икономическата, военната и политическата мощ на САЩ.

Гарантирането на стабилността на Америка: пораженията, отстъпленията, настъпленията и победите

Сред мнозинството критично настроени анализатори доминира тезата, че през последното десетилетие американската имперска мощ е претърпяла редица военни поражения, а в момента се сблъсква със сериозна конкуренция и с перспективата за нови неуспехи. В потвърждение се цитира впечатляващ набор от факти: САЩ бяха принудени да се изтеглят от Ирак след проточилата се цяло десетилетие и изключително скъпа окупация на тази страна, оставяйки след себе си режим, който е приятелски настроен към Иран - основният американски съперник в региона.

Войната в Ирак изтощи икономиката на САЩ, лиши американските корпорации от петролните богатства на страната, съществено повиши бюджетния и търговски дефицит на Вашингтон и удари по жизнения стандарт на американските граждани. Войната в Афганистан имаше сходен резултат - огромни разходи, военно отстъпление, несигурни клиенти, вътрешно разочарование, никакви приходи от окупацията на страната както за хазната, така и (макар в много по-малка степен) за частните корпорации.

Войната в Либия пък доведе до тоталното ликвидиране на съвременната сравнително благополучна суровинна икономика на тази северноафриканска страна, пълен разпад на държавата и гражданското общество и преминаване на властта в ръцете на въоръжени криминални формации на фанатици-фундаменталисти, враждебно настроени към прозападните режими в региона.

Вместо да продължи да печели от изгодните договори с послушния режим на Кадафи, Вашингтон се ориентира към неговата смяна, разпалвайки война, която разруши Либия и хвърли остатъците от нея в хаос и застой. Продължаващата в Сирия "война, водена с чужди ръце" укрепва позициите на радикалните ислямисти, унищожава икономиката и увеличава бежанския поток, който и без това нарасна неимоверно заради войните в Ирак и Либия.

Тоест, американските имперски войни водят до икономически загуби, регионална политическа нестабилност и укрепване на ислямския фундаментализъм, който е враждебен към САЩ.

Латинска Америка решително отхвърли усилията на Вашингтон за сваляне на правителството на Венецуела. Целият свят, освен Израел и САЩ, не приема блокадата на Куба. Регионалните икономически алианси без американско участие стават все по-широко разпространени, а азиатските  икономики постепенно изтласква САЩ от латиноамериканските пазари.

В Азия Китай задълбочава и разширява икономическите си връзки с ключовите държави, докато основните усилия на САЩ са насочени към обкръжаването на Китай с американски военни бази, разположени в Япония, Австралия и на Филипините. С други думи, Китай е по-важен за растежа на азиатската икономика, отколкото САЩ. Освен това Пекин финансира американския търговски дефицит, поддържайки нормалното функциониране на икономиката на Съединените щати.

В Африка, военните операции на САЩ съдействат най-вече за изостряне на въоръжените конфликти и увеличават нестабилността. Междувременно, азиатските капиталисти инвестират мащабно в африканската икономика, жънейки плодовете от бума в недвижимите имоти и разширяващите се пазари и гарантирайки си нови печалби.

Разкритията за глобалната шпионска мрежа на Агенцията за национална сигурност на САЩ нанесоха сериозен удар по осъществяваните от Вашингон разузнавателни и подривни операции. Масираните инвестиции на САЩ в сферата на киберсигурността, макар и да осигуриха сериозни печалби на частните корпорации, нанесоха значителен ущърб на престижа и дипломацията на Америка.

Като цяло, глобалният обзор на създалата се ситуация очертава нерадостната картина на тежки военни и дипломатически поражения на американската имперска политика, съществени загуби за хазната на САЩ и ерозия на обществената подкрепа. Въпреки това, подобен подход има сериозни недостатъци, особено по отношение на други региони, връзки и сфери на икономическа активност.

На първо място, следва да сме наясно, че основните структури на Американската империя остават непокътнати.

НАТО - основният военен алианс в света, доминиран от САЩ, увеличава броя на членовете си и разширява сферата на своята активност. Балтийските постсъветски държави и особено Естония, се превърнаха в плацдарм за провеждане на мащабни военни учения в непосредствена близост с най-важните руски градове. В Централна и Източна Европа се разполагат ракети, насочени към Русия. Съвсем доскоро Украйна демонстрираше желание да стане част от ЕС и НАТО, като след безредиците и бунтовете в страната новите власти вероятно ще подновяват тези усилия.

Доминираното от САЩ Транстихоокеанско партньорство прие в редовете си нови членове: Чили, Перу и Колумбия. Както е известно, то се използва като инструмент за отслабване на регионалните търговски блокове, като MERCOSUR и ALBA, които изключват Вашингтон. Междувременно, ЦРУ, Държавният департамент и свързаните с тях неправителствени организации са се ангажирали с тоталния икономически саботаж и политическа дестабилизация на Венецуела, опитвайки се да отслабят нейния националистически режим. Проамериканските настроената част от бизнеса саботира икономиката, провокира инфлация (50%), недостиг на стоки от първа необходимост и проблеми с електроснабдяването. Контролирайки почти всички венецуелски медии, тя съумя да убеди значителна част от населението, че за икономическите проблеми в страната е виновно "неефективното правителство".

Като цяло, настъплението на САЩ в Латинска Америка, включваше военния преврат в Хондурас, непрекъснатия икономически саботаж на Венецуела, електоралните и медийни кампании в Аржентина и кибервойната в Бразилия, както и укрепване на връзките с новоизбраните и сравнително проамерикански настроени неолиберални правителства в Мексико, Колумбия, Чили, Панама, Гватемала и Доминиканската република.

Тоест, от една страна, в началото на ХХІ век Вашингтон загуби значителна част от влиянието си в Латинска Америка, от друга обаче той съумя да възстанови част от своите клиенти и партньори в региона. Относителното възстановяване на северноамериканското влияние се илюстрира от факта, че "смяната на управляващите режими" и загубата на част от печалбите не отслабиха сериозно традиционните финансови и корпоративни връзки на САЩ дори в държавите, управлявани от леви и антиамерикански режими. Наличието на мощни политически съюзници, пък макар и "извън правителството", представлява добър трамплин за възстановяване на северноамериканското влияние. Националистическата политика и новите регионални интеграционни проекти са обект на контранастъплението на Вашингтон.

Макар че САЩ загубиха част от влиянието си в някои петролни държави, в същото време те съумяха да намалят зависимостта си от вноса на петрол и газ в резултат от съществения ръст на вътрешното енергийно производство, включително добива на шистов газ. Разширяването на самодостатъчността на икономиката означава понижаване на енергийните разходи на американските производители и повишава конкурентоспособността им на световните пазари, като увеличава вероятността САЩ да възстановят дела си на външните пазари.

В същото време очертаващият се спад на влиянието на Вашингтон в арабския свят след бунтовета от т.нар. "арабска пролет" вече е прекратен и дори бива заменен от обратния процес. Военният преврат в Египет и установяването на диктатура на армията в Кайро бяха удар срещу масовата мобилизация "отдолу" и, на практика, върнаха страната в американско-израелската орбита.

В Алжир, Мароко и Тунис старите и новите власти успешно потискат опитите за протести, особено тези с откровено антиамерикански характер. В Либия авиацията на НАТО ликвидира национал-популисткия режим на Кадафи заедно със създадения от него алтернативен модел на социална държава, опитваща да се съпротивлява на неоколониалния грабеж. Засега обаче, Западът не успява да създаде в Триполи стабилен неолиберален клиентелистки режим. Вместо това, въоръжените отряди на ислямистите, монархистите и етническите фанатици разграбват и унищожават страната. Тоест, ликвидирането на "антиимпериалистическата диктатура" не доведе до възникването на прозападна и квазидемократична клиентелистка държава.

В Близкия Изток Израел отказва да даде на палестинците земята и водата, за която претендират. САЩ пък продължават да водят твърде противоречива политика по отношение на Иран, отказвайки да прекратят едностранно наложените санкции срещу тази страна, като по този начин отслабват Техеран но в същото време губят богатите персийски пазари. По същия начин в Сирия САЩ и част от съюзниците им от НАТО унищожиха икономиката на страната и атомизираха нейното сложно структурирано общество. И тук обаче те няма да са основните печеливши от случващото се. Ислямистките наемници се сдобиха с нови бази за своите операции, докато Хизбула укрепи позициите си на ключов регионален играч. Текущите преговори с Иран откриват шанс за САЩ да намалят загубите си и да ограничат регионалната заплаха от нова скъпоструваща война. В момента обаче, тези преговори се блокират от странния алианс между милитаризирания Израел, ултраконсервативната Саудитска монархия и "социалистическа" Франция.

Контранастъплението на САЩ в Азия

В Азия Вашингтон изгуби част от икономическото си влияние за сметка на Китай, но в момента осъществява мащабно регионално контранастъпление, стъпвайки на мрежата си от военни бази в Япония, Филипините и Австралия. Той усилено прокарва споразумението за Транстихоокеанското партньорство, изключващо Китай. Това демонстрира способността на САЩ да се намесват и да прокарват имперските си интереси. Но, прокламирането на нова политика не означава, че тя действително ще бъде изпълнена с динамично съдържание. Военното обкръжаване на Китай, осъществявано от САЩ, се неутрализира от трилионите долари дълг на Вашингтон към Пекин. Агресивната американска политика на военно обкръжаване на Китай може да накара Пекин да стартира мащабна продажба на дългови книжа на хазната на САЩ и така да застраши инвестициите на петстотинте водещи американски ТНК.

Подялбата на глобалната власт между зараждащата се и съществуващата световна супердържава, т.е. между Китай и САЩ, не може да бъде "урегулирана" от американското военно превъзходство. Заплахите, самохвалството и дипломатическите уловки са подходящи за вдигане на пропаганден шум, но само дългосрочните икономически успехи на САЩ могат да ерозират динамичния растеж на Китай. Впрочем, днес китайският елит харчи грамадни средства за образованието на наследниците си в най-престижните университета на САЩ и Великобритания, където те усвояват доктрините на свободния пазар. През последните десет години водещи китайски политици и бизнесмеси са внесли по сметките си в чужбина десетки милиарди долари легални и скрити доходи, инвестирайки в недвижими имоти в Северна Америка и Европа и прехвъряйки милиардите си във всевъзможни "данъчни убежища". Съществува много влиятелна група от китайски икономисти и финансови експерти, призоваващи за "финансова либерализация", т.е. за проникване в китайската финансова система на най-големите спекуланти от Уолстрийт и лондонското Сити. Така, докато китайската индустрия печели победи на световните пазари, САЩ могат да се сдобият с мощни лостове за въздействие върху финансовата структура на Китай.

Делът на САЩ в латиноамериканската финансова търговия може да спада,    но абсолютният и обем в долари многократно е нараснал през последните десет години. Вашингтон действително загуби част от десните си политически "клиенти" в Латинска Америка, но новите лявоцентристки режими в региона активно си сътрудничат с най-големите американски и канадски рудодобивни и селскостопански корпорации, както и с агенциите за недвижими имоти и търговските къщи.

Макар че Пентагонът вече не е в състояние да организира военни преврати в региона (с едно жалко изключение в лицето на Хондурас), той продължава да поддържа тесни работни отношения с латиноамериканските военни под формата на регионална полицейска активност за "борба с тероризма, наркотиците и миграцията", осигуряване на техническа подготовка и политическа индоктринация по линия на задграничните военни "образователни" програми и участието в съвместни учения.

Като цяло, структурите на Американската империя, както корпоративните, така и финансовите, военните и политико-културните, не са особено пострадали и са напълно готови да опитат да си върнат доминиращите позиции ако възникнат подходящи политически възможности. Така например, рязкото понижаване на цените на суровинните стоки вероятно ще провокира дълбока криза и ще изостри социалния конфликт в държавите, управлявани от лявоцентристки режими, които са силно зависими от износа на суровини и селскостопанска продукция за да финансират социалните си програми. САЩ несъмнено ще опитат да се намесят в хода на породеното от това вътрешно противопоставяне, използвайки за целта своите "клиенти" в местния икономически и военен елит за да отстранят управляващите антиамерикански сили и да поставят на власт по-сговорчиви неолиберални политици. В това отношения сегашният етап на пост-неолибералната политика и конфигурация на властта е силно уязвим. Напълно възможно е тенденцията за относителен спад на влиянието на САЩ да бъде обърната, дори това да не доведе до връщане към предишната  конфигурация. Основният проблем е, че докато имперските структури продължават да съществуват и са в достатъчно добра форма, а техните "клиенти" в чужбина запазват стратегическите си позиции, САЩ все още могат да възстановят лидерството си в глобалната конфигурация на властта.

При това не е задължително връщането на северноамериканската имперска доминация да бъде осъществено от "добре познатите стари лица". Редица нови политически фигури, много от които имат репутация на "прогресивни политици" и дори се смятат за привърженици на идеологията на "социалното включване", вече играят водещи роли в редица нововъзникнали имперски търговски структури. В Чили например, новоизбраният президент - социалистката Мишел Бачелет, както и перуанският и колега - бившият националист Олянта Умала, са убедени привърженици на прокарваното от Вашингтон Транстихоокеанско партньорство - търговски съюз, противопоставящ се на MERCOSUR и ALBA и изключващ Китай.

В Мексико президентът Енрике Пеня Нието (който също се смята за "клиент" на Вашингтон) обяви приватизацията на "бисера" на националната икономика - гигантската държавна петролна компания РЕМЕХ, укрепвайки по този начин контрола на САЩ върху ресурсите на региона и допълнително намалявайки зависимостта им близкоизточния петрол.

На свой ред, обявилият се за "президент на мира" колумбийски държавен глава Хуан Мануел Сантос активно преговоря за прекратяване на проточилата се дълги десетилетия партизанска война, което би гарантирало на чуждестранните компании (и най-вече на северноамериканските петролни ТНК) възможността да експлоатирлат минералните и енергийни ресурси в зоните, контролирани в момента от партизаните.

В Аржентина държавната петролна компания Yacimientos Petroliferos Fiscales (YPF) се споразумя с гиганта Chevron за създаването на съвместно предприятие за експлоатацията на гиганските находища на природен газ и петрол Vaca Muerte. Това ще разшири северноамериканското присъствие в енергийния сектор на страната, докато в същото време концернът Monsanto усилено прониква в аржентинския селскостопански отрасъл.

Без съмнение, през последните години Латинска Америка съумя да диверсифицира търговията си и да намали дела на САЩ в нея. Латиноамериканските лидери вече не търсят благословията на американския посланик за да издигнат кандидатурата си. САЩ се намират в пълна изолация, продължавайки да бойкотират кубинския режим, а Организацията на американските държави вече не е един от инструментите на Вашингтон.

Въпреки това са налице редица обратни тенденции, чието отражение са такива нови алианси като Транстихоокеанското партньорство. Новите зони за икономическа експлоатация, които вече не се контролират само от САЩ, се превръщат в трамплин за разширяване на тяхното имперско влияние.

Заключение

Икономиката на САЩ все още не е излязла от стагнацията и не може да получи сериозен импулс за развитие, включително заради серията "неоимперски" войни на Америка. В същото време обаче, ограничаването на американското влияние (в сравнение с миналото) не се съпровожда от възхода на някакви ясно изразени антиамерикански (антиимперски) сили.

На свой ред, Европа продължава да се намира в дълбока криза, с огромна армия безработни, хроничен отрицателен растеж и, на практика, без сериозни признаци за истинско възстановяване в обозримо бъдеще. Дори новата глобална сила Китай забавя движенито си напред - през последните десетина години темповете му на растеж са паднали от над 11% до 7%. Пекин се сблъсква и с нарастващо вътрешно недоволство. В същото време Китай, както и Индия, либерализират финансовите си системи, отваряйки ги за проникването и влиянието на северноамериканския финансов капитал.

Независимо от надеждите на левите теоретици, днес основните антиимперски (т.е. антиамерикански) сили в Азия и Африка не са прогресивните, светски, демократични и социалистически движения. Напротив, истината е, че днес на Американската империя яростно се противопоставят религиозни, етнически, антифеминистки и авторитарни движения с иредентистки наклонности. Старите светски, социалистически сили и гласове вече губят почва, още повече, че много от тях на практика подкрепиха неоимперските операции в Либия, Мали и Сирия. Френските социалисти, които през 2003 се обявиха против войната в Ирак днес подкрепят президента Оланд, който изглежда си въобразява, че може да стане "новия Наполеон" в т.нар. Голям Близък Изток.

Следва да сме наясно, че тезата за "упадъка на Американската империя" и "кризата, поразила САЩ" е силно преувеличена, лишена от конкретност и ограничена от определени времеви рамки. На практика, не се очертава никаква реална алтернатива на империята, на хоризонта няма никаква антиимперска тенденция или признаци за появата на такава. Западният либерален капиталистически модел действително преживява криза, но е вярно и това, че бързоразвиващият се доскоро азиатски капитализъм на Индия и Китай е изправен пред своя собствена криза, кореняща се в нарушения социален баланс и убийствените кастови отношения. Дори ако приемем за вярна тезата, че обективните условия благоприятстват "завоя наляво" и възхода на "социалистическата левица", не бива да забравяме, че социалистите (или поне тези, които запазват някакво реално политическо присъствие) отдавна не представляват реална алтернатива на "имперския модел". Така например, марксистите и социалистите в Египет подкрепиха военните, които свалиха демократично избрания ислямистки режим в Кайро и възстановиха статута на страната като един от основните регионални "клиенти" на САЩ, а косвено - и на Израел. Френските и британските "марксисти" пък подкрепиха намесата на НАТО в Либия и бяха склонни да подкрепят подобна намеса в Сирия. Тоест, ако приемем, че имперският модел, доминиран от САЩ, действително преживява упадък, същото се отнася и за антиимпериализма. Ако либералният капитализъм е в криза, противниците му са в паническо отстъпление. Затова, след като имперския модел така усилено търси нови лица и нови идеолози за да промени съдбата си, не е ли време онези, които твърдят, че светът има нужда от алтернатива, да сторят същото?

 

* Авторът е професор в Университета Сейнт Мери в Халифакс, Канада

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През миналата 2013 в САЩ беше публикуван докладът на известния американски политолог Уйлям Антолис, изпълнителен директор на Института Брукингс, посветен на политиката на Вашингтон по отношение на Индия и Китай (1). Струва ми се, че докладът заслужава специално внимание по няколко причини. Той е структуриран по всички правила на жанра "нонфикшън": започва с интересна и добре поднесена история и продължава като теза, подкрепена от множества факти, статистически данни и лични наблюдения на автора. Всичко това е илюстрирано с отлична инфографика (т.е. илюстрации, диаграми, снимки, тримерни модели, анимации и дори видеоматериали). В заключението на доклада се съдържат редица препоръки към представителите на американски елит относно това, което те следва да предприемат.

Неоправданото "пренебрегване" на китайските и индийските региони

В центъра на доклада е поставен един сериозен според автора проблем. Антолис твърди, че САЩ изразходват прекалено много усилия за развитие на отношенията си дори с малките държави от ЕС, но в същото време нямат свои представителства в много от най-големите региони на Китай и Индия, чиито демографски, икономически и (както подчертава Антолис) политически потенциал нерядко превъзхожда аналогичните показатели на редица големи самостоятелни държави. Така, през миналата 2013 в Китай са функционирали само шест американски консулства, т.е. по едно на 200 милиона китайци, а в Индия те са били пет, т.е. по едно на 240 милиона индийци. В същото време, в момента на територията на ЕС има 54 официални представителства на САЩ. В Русия пък има пет американски консулства, т.е. по една на 30 милиона руснаци.

В доклада си Антолис дава характерен пример - през 2012 на шефа на полицията в зоната на Чунцин (в целия конгломерат около града живеят над 32 милиона души) се налага да бяга в съседната провинция, опитвайки се да получи убежище в американското консулство в Ченду. Тази скандална история беше дискутирана месеци наред в световните медии, но никой не се сети да обърне внимание на очевидния факт, че по населението си Чунцин може да се сравнява с Канада, но там няма нито един постоянно пребиваващ американски дипломат.

Подобна ненормална (според Антолис) ситуация е характерна и за много индийски щати. Например за богатия западен щат Гуджарат с население над 60 милиона души и общ обем на износа от 61 млрд. долара годишно. Ако Гуджарат беше независима държава, вероятно щеше да бъде 50-тата икономика в света. В същото време най-близкото до столицата на щата Ахмедабад американско консулство се намира в Делхи, т.е. почти на 800 км на североизток. Нещо повече, на главният министър на Гуджарат Нарендра Моди е забранено да влиза в САЩ заради обвиненията срещу него в религиозна нетърпимост и притесняване на местните мюсюлмани. Впрочем, това не му пречи да управлява щата от 2001 насам, а профилът му в Туитър (https://twitter.com/narendramodi) да има над три милиона почитатели. Според Антолис, подобно пренебрежение от страна на Вашингтон към регионалния индийски лидер е изключително вредно за американските интереси, като същото може да се каже и за политиката на САЩ към останалите 60 щати и провинции на Индия и Китай.

В тази връзка той призовава Америка да се откаже (поне що се отнася до отношенията и с Индия и Китай) от принципа да гради външната си политика върху отношенията с централните власти в една или друга държава. Според него, "САЩ следва да са наясно за нуждите и динамиката на интересите на регионалните лидери" в тези две страни и "да градят преки връзки с тях, така както го правят днес с отделните страни-членки на ЕС".

Поне според, мен това е теза с далеч отиващи последици. Ако бъде възприета от американската дипломация, тя би могла да промени всички традиционни принципи на международната политика. Много е вероятно също, да става дума за официална препоръка към американския елит окончателно да се откаже от спазването на принципите на националния суверенитет. В крайна сметка, доста мъглявите формулировки в доклада на Антолис, апелиращи към логиката на т.нар. "мека сила" (soft power), допускат и едната, и другата интепретации.

Новата американска дипломация

През 2012 Уйлям Антолис посещава Индия и Китай и се среща с редица провинциални лидери, като анализира психологията им и представата за тяхното собствено място в системата на националното управление и бъдещето на своите държави. Паралелно с това той се опитва да пропагандира сред китайците и индийците федералния модел на САЩ, подробно описвайки усилията на Вашингтон да направи щатските власти свои съюзници. Посланието към политици като споменатия по-горе Нарендра Моди е ясно: вие също можете да си извоювате подобен статут и да влияете върху централните власти.

Показателно е, че когато разсъждава за броя на американските консулства в Китай, Антолис кой знае защо не споменава, че в съответствие с принципа за дипломатическия паритет, китайците също имат само шест представителства на територията на САЩ. Интересно е, как Вашингтон би реагирал на евентуален опит на Китай да прокарва политиката си спрямо един или друг американски щат през главата на Белия дом? Антолис разбира се не казва нищо по въпроса. За него в ролята на политически субект се изявяват изключително САЩ, докато Китай и Индия се разглеждат по-скоро като територии, населени с гигантско количество хора, по отношение на които Америка следва да заеме далеч по-активна позиция. Обратното не само че не е вярно, но и по принцип не се допуска от новата американска стратегия, лансирана от Уйлям Антолис.

В този смисъл, той смята, че различията между регионалните структури на Китай и Индия са по-скоро тактически, т.е. и двете страни изглеждат еднакво подходящи за осъществявана отдолу нагоре (bottom up) експанзия на американската дипломация и бизнеса. Така, според Антолис, на Запад са се наложили редица митове за Китай, които просто не са верни. Страната действително се управлява централизирано от чиновниците в Пекин, но там съществува много по-голяма свобода на медиите и академичните изследвания, отколкото си мислят повечето американски политици. Що се отнася до регионалната власт в страната, всички местни лидери се назначават от Пекин, което, на пръв поглед, сериозно затруднява предложената от него стратегия за американска експанзия в китайските провинции. Антолис обаче акцентира върху факта, че основното изскване на Пекин към местните лидери е да гарантират икономическия растеж, съхранявайки политическата стабилност и лоялността към управляващата Комунистическа партия. Ето защо, мнозина регионални чиновници, които се справят добре с тази задача, концентрират в ръцете си огромна власт. Както посочва в тази връзка Антолис, тенденцията е местните власти от богатия китайски Юг да разполагат с много повече пълномощия от тези в бедния Север (където е и столицата Пекин).

Между другото, той посочва, че в момента Северен Китай се разглежда от централните власти като своеобразен аналог на "фронтира" (т.е. "границата" - има се предвид границата с "Дивия Запад" т.е. с индианските територии - б.р.) в американската история. И макар че не се споменава директно Русия, очевидно е, че в тази схема ролята на "Дивия Запад" се отрежда именно на руския Далечен Изток.

На свой ред, Индия е най-голямата по население демократична държава в света, чиято политическа система обаче е изключително сложна и объркана. В доклада си Антолис дава следния пример: индийската конституция е най-дългата на планетата - в нея се съдържат 117 хиляди думи, докато в американската например има само 7 хиляди, и то заедно с Поправките.

В историята на Индия по-голямата част от втората половина на ХХ век минава под знака на икономическата политика на примиера Джавахарлал Неру, който опитва да се пребори с индийските проблеми - деколонизацията, бедността, кастовите традиции и т.н. - с помощта на съветските методи на централно планиране. В резултат от това Индия тръгва по пътя на реформите цели десет години след Китай, т.е. едва в началото на 90-те години. По онова време в страната се появяват и първите влиятелни регионални политици.

Като цяло, индийските щати се разделят на три основни категории: напреднали, изоставащи и преходни. Характерно за изоставащите е ниското ниво на урбанизация, инфраструктурно развитие и други елементи, характерни за съвременния свят. На практика, тяхната икономика си остава почти изцяло аграрна. Пример за изоставащи щати са Бихар, на изток, и Утар-Прадеш, в северната част на страната, където живеят общо около 300 млн. души.

Сред напредналите щати пък можем да посочим, освен вече споменатия Гуджарат, Махаращра, чиито административен център е Мумбай, както и разположения на юг Тамил Наду. Характерно за тях е по-високото ниво на образование, електрификация на домакинствата, достъп до здравни услуги и развитие на транспортната инфраструктура, отколкото е средното в страната.

В доклада си Антолис твърди, че примерът на гигантската индийска федеративна държава показва съвсем ясно, че старите принципи на външната политика, залагащи на връзките със столиците на националните държави, са остарели. Тук отделните щати имат твърде различаващи се потребности и приоритети, при това вече се е формирала прослойка от местни политици, готови да представляват своите граждани в директен (т.е. без посредничеството на централната власт в Делхи) диалог с Америка.

Именно с това е свързана и първата препоръка на автора - САЩ следва да се откажат от "политическото мислене, акцентиращо върху столиците". Сделката, оформена в столицата, не е края, а само началото на пътя. Ако Вашингтон не обърне необходимото внимание на регионалните икономики, а разсъждава само в мащабите на споразуменията в рамките на Световната търговска организация, икономическата му политика рискува да се провали. Тоест, САЩ следва да търсят по-преки пътища към регионите на Индия и Китай. Те обаче трябва да го правят предпазливо, тъй като централната власт в Делхи и Пекин няма да е във възторг от подобна намеса във вътрешните си работи. Според Антолис обаче, тъй като в авангарда на американската експанзия ще бъдат големите компании, развиващи интеграцията на местните пазари със световната икономика, Делхи и Пекин едва ли ще открият достатъчно аргументи за да се противопоставят на тази "мека икономическа инвазия".

Освен това, предвид продължаващата бюджетна криза и дефицитът на средства, вместо да продължат да развиват мрежата от официалните си представителства, САЩ могат да мобилизират в подкрепа на своите компании губернаторите на щатите и кметовете на големите американски градове, залагайки на т.нар. "естествена дипломация".

Накрая, Антолис препоръчва на американския елит щателно да анализира политическите системи на Китай и Индия, като ключова роля за това може да изиграе именно оценката на регионалните процеси в тези две държави. Колкото по-добра представа имаме за случващото се в китайските провинции и индийските щати, толкова по-наясно ще бъдем за това, как в действителност работят техните системи, заключава Антолис.

Заключение

Всъщност, неособено обемистият доклад на Института Брукингс представлява своеобразен манифест на новата логика на Американската империя. Както е известно, крахът на Съветският съюз означаваше, че в зоната на интереси на САЩ вече влиза цялата територия на планетата. Наистина, чисто формално, тази неоимперска концепция беше поставена под въпрос от външнополитическата реторика на президента Обама и доктрината му за "многостранното партньорство". В същото време обаче, военните операции на САЩ в Афганистан, Ирак и Либия, както и все още съществуващата заплаха от военен конфликт със Сирия и Иран, демонстрираха, че американският елит продължава да разглежда националния суверенитет на другите държави като "ограничен". Тоест, този суверенитет може да бъде игнориран, ако това се изисква от гарантирането на сигурността на империята, или от войната срещу тероризма например.

В този смисъл, аналитичният доклад на Уйлям Антолис логично допълва идеята за ограничения суверенитет с концепцията за пряката дипломатическа намеса в ключовите региони на двете най-големи държави в света - Китай и Индия. Така, ако военната сила предполага свалянето "отгоре" на правителството на една или друга държава, което се смята за неудобно, от гледна точка на американските интереси, т.нар. "мека сила" на бизнеса и дипломацията дава възможност да се действа "отдолу нагоре" (bottom up), формирайки проамерикански настроен регионален елит.

Показателно е, че в доклада на Антолис националните държави не се разглеждат като реално съществуващи политически образувания. Очевидно, занапред вече няма да се говори толкова за "добрите демокрации", нуждаещи се от подкрепа, и "лошите диктатури", изискващи налагането на санкции. На по-ниското, регионално ниво тези условности нямат принципно значение.

Държавите, с изключение на самите САЩ, вече не се определят с термините на суверенитета, а чрез своите територии и население. На практика, като "нови играчи в световната политика" се дефинират онези териториално-административни образувания, с които американските власти установяват директен контакт (включително през главата на съответното централно правителство). И както става ясно от доклада на Института Брукингс, тези нови играчи могат да играят само една игра - тази на интеграцията на над 60 нови региони (индийски щати и китайски провинции) в глобалната икономика, доминирана от САЩ.

Впрочем, при положение, че Вашингтон вече открито декларира приоритета на своята "мека сила", в лицето на американската дипломация и бизнес, пред суверенитета дори на такива гигантски държави като Китай и Индия, повече от ясно е, какво могат да очакват онези, които не разполагат с тяхната мощ и възможности.

Бележки:

 

1. William Antholis//New Players on the World Stage: Chinese Provinces and Indian States// Brookings Institute, 2013.

* Българско геополитическо дружество с любезното съдействие на Terra America

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Развитието на събитията около кризата в Сирия показва, че в САЩ са си взели поука от случилото се в Ирак. Американците очевидно не искат то да се повтори. Именно тази активна съпротива "отдолу" накара администрацията на Обама, както и "ястребите" от двете фракции в Конгреса да се откажат от първоначалните си намерения за военен удар срещу режима в Дамаск. Преди всичко, стана ясно, че за американските конгресмени става все по-трудно или просто невъзможно да гласуват против собствените си избиратели. Така, един от тях обяви, че 97% от избирателите от неговия избирателен окръг са против каквато и да било военна намеса в Сирия. По данни на Gallup, в началото на септември 2013 36% от възрастните американци са подкрепяли подобна намеса, докато 51% са били против, а 13% са се колебаели. При това социолозите от Gallup посочват, че по правило американците са склонни да подкрепят военните интервенции на страната си, непосредствено след тяхното начало. Така, малко преди нахлуването в Ирак през 2003, 59% са подкрепяли военната намеса, а веднага след началото на военната операция делът им е нараснал до 76%. Впрочем, първоначалната подкрепа за войната в Афганистан беше още по-висока - 82% (като ведната след началото на военните действия тя скочи до 90%).

 

Този път обаче, ниското равнише на подкрепата за евентуална военна акция в Сирия просто отразяваше общата тенденция в страната. Според социолозите от Gallup, "повече от десет години след началото на конфликтите в Афганистан и Ирак, обществото е безкрайно уморено от тези войни". Отражение на тази промяна в обществените настроения стана и промяната на позицията на мнозина сенатори и конгресмени.

 

Промяната в американското обществено настроение

 

В коментар на "Ню Йорк Таймс" от началото на септември 2013 се анализира как този процес се е отразил на позицията на конгресмена-републиканец от Оклахома Томас Кол. Първоначално, този склонен на компромиси с изпълнителната власт ветеран в Конгреса, където е избиран шест пъти поред, е готов да подкрепи войнствената позиция на Обама. Собствените му избиратели обаче го принуждават да промени мнението си. Друг негов колега - Мик Малвани от Южна Каролина (също републиканец) твърди, че за цялото му досегашно пребиваване в Конгреса, нито един проблем не е провокирал толкова емоционална реакция сред избирателите като сирийския. Според него, от над хилядата телефонни обаждания и имейли, които е получил във връзка с възможната военна намеса в Сирия, само три са били в нейна подкрепа. Думите му се подкрепят от конгресмена от Мичиган Кендис Милър, която посочва, че докато е участвала в различни мероприятия, нямащи нищо общо с политиката, постоянно е била засипвана с искания да гласува против военната намеса.

 

Показателен в тази връзка е коментарът на "Ню Йорк Таймс", че дори в избирателния окръг на Томас Кол в югозападна Оклахома, който се смята за бастион на републиканците и където традиционно доминира милитаристичния дух (предвид наличието на голяма военновъздушна база с персонал от 23 хиляди души), е имало масови протести срещу военната намеса в Сирия. В крайна сметка, имено те карат Кол да коментира сирийската криза по следния начин: "Всъщност, става дума за гражданска война, за опосредстван сблъсък между регионалните сили и за религиозен конфликт. Съществува ли тук пряка заплаха за сигурността на САЩ? Трябва да признаем, че не".

 

В резултат от сходния натиск, на който са подложени и другите представители в Конгреса, стана очевидно, че мнозинството не само в доминираната от републиканците долна камара на американския парламент, а вероятно и в Сената, където демократите са повече, ще гласува против военния удар. Така, според прогнозите на "Вашингтон Поуст", 222 от общо 433-мата конгресмени са щели да гласуват твърдо против, 184 все още не са изяснили напълно позицията си и едва 24 подкрепят удара. В Сената, където демократите са мнозинство (54, срещу 46 републиканци), в навечерието на планираното гласуване, повечето от тях не бяха наясно с позицията си, при положение, че за да бъде подкрепен ударът срещу Сирия, за това трябваше да гласуват поне 60 сенатори.

 

Какво можеше да направи в подобна ситуация президентът Обама? Да започне войната въпреки позицията на законодателната власт? Едва ли някой би си представил подобно нещо. Както посочва в тази връзка ветеранът на американската журналистика Питър Бейкър в "Ню Йорк Таймс", подобно решение на Обама би го обрекло на тотална изолация и със сигурност би довело да опит за импийчмънт.

 

Според мен обаче, по-вероятно изглежда друго обяснение за решението на Обама да поиска предварително одобрение за действията си от Конгреса, а именно - да бъде легитимирано истинското намерине на президента да не предприема нищо в случай, че конгресмените реагират отрицателно (както се очакваше). Както подчертава "Уолстрийт джърнъл", предположението, че след като не е показал воля самостоятелно да вземе решение за удар срещу Сирия, президентът внезапно би проявил такава, нареждайки предприемането му въпреки позицията на Конгреса "граничи с фантазията". Всъщност, защо Обама въобще реши да лансира идеята за военна интервенция срещу режима в Дамаск? Можем да предположим, че го е направил под обединения натиск на военно-индустриалното, финансовото, саудитското и израелското лобита (които в общи линии съвпадат), без самият да е бил напълно убеден в правилността на тази идея.

 

В същото време обаче, в случилото се във Вашингтон по време на дискусията за евентуална военна намеса в Сирия има и друг ключов аспект (който се запазва и днес), проявил се с пълна сила през октомври 2013, във връзка със спирането на работата на държавната администрация и заплахата от дефолт по дълговите задължения на САЩ. Става дума за разцеплението на елитите в САЩ и резкия спад на авторитета както на законодателната, така и на изпълнителната власт в очите на американската нация.

 

Що се отнася до Обама, както посочва бившият съветник в администрацията на Клинтън Дейвид Роткопф, отказът на Конгреса да подкрепи предложения от Обама удар срещу Сирия, би се превърнал в катастрофа за президента. "Той би затвърдил представата за него като "куца патица", още в самото начало на втория му мандат - нещо, което не се е случвало в цялата най-нова история на САЩ - твърди Роткопф - Обама щеше да изглежда отчайващо слаб и едва ли щеше да може да постигне каквото и да било до края на мандата си". Бих предложил на читателите да си представят, как би приключила в такъв случай битката на Обама с републиканците относно бюджета, развихрила се само месец по-късно.
Между другото, по време на споровете по сирийската политика в Конгреса се оформи парадоксална коалиция между крайно десните републиканци от "Чаеното парти" и левите либерални демократи. И едните, и другите открито декларираха намерение да гласуват против военния удар.

 

Всичко това, взето заедно, накара известния американски журналист (и двукратен носител на наградата Пулицър) Дейвид Роуд, да подкрепи тезата на Чарлз Блоу, лансирана на страниците на "Ню Йорк Таймс", че в Америка е настъпила "ера на недоверието", като нацията е престанала да вярва и на президента, и на Конгреса. Според него, всичко е започнало с войната в Ирак, но "дългият списък с други полуистини смъкна общественото доверие към държавните институции до рекордно ниско равнище".

 

Следва да отбележим, че вътрешнополитическите събития от октомври и ноември 2013 само влошиха ситуацията. Провокираната от републиканците, под натиска на "Чаеното парти", криза със спиране работата на правителството и заплахата от дефолт на държавата рязко ерозираха доверието на американците и към техните законодатели, и към президента. По-късно, провалът на "знаковата" инициатива на Обама за гарантиране на безплатно медицинско осигуряване на американците удари още по-силно по имиджа на Конгреса. В резултат доверието към него падна до рекордните за САЩ 32%.

 

Още по-драматична е ситуацията, в която се намира Обама. Съдейки по всичко,  кумулативният ефект от очевидната "слабост на президента по сирийския въпрос" и скандалите около спиране работата на правителството, дефолта и закона за медицинските застраховки се оказва пагубен за популярността му. Във всеки случай, както посочва агенция Франс прес, "гафовете" по време на втория президентски мандат са му донесли рекордни ниски рейтинги и тотално са ерозирали доверието към него на американската нация. Така, социологическата анкета на телевизия NBC и "Уолстрийт джърнъл" от 1 ноември 2013 показа, че действията на Обама се одобряват от 42% от избирателите. Седмица по-късно, подобна анкета на агенция Pew му даде 41% одобрение, а в проведението на 13 ноември традиционно проучване на университета Куинипиак показа, че това одобрение е паднало до 39%. Впрочем, в същото проучване участниците за първи път изразяват мнение, че Обама е "ненадежден" и "нечестен".

 

Както посочва Дейвид Роуд, първият провал в управлението на Обама е свързан с противоречията в прокарваната от него политика. По редица въпроси, касаещи войната с тероризма, той нарушава собствените си обещания или заема непоследователна позиция. Въпреки това, президентът поиска от американците да му се доверят по сирийския въпрос, което те закономерно отказаха на направят.

 

На първо място, възниква въпросът за близкоизточната политика на САЩ, като цяло. Доскоро Обама твърдеше, че американците трябва да се изтеглят от този регион и в тази връзка обяви "завой към Азия" - региона, който според него е несравнимо по-важен за икономическото бъдеще на Съединените щати. Тъкмо поради това - обяви той - трябва да се изтеглим от Ирак и Афганистан и никога вече да не се връщаме там. В течение на две години същото се твърдеше и за Сирия. Внезапно обаче, президентът обяви, че намесата в тази страна е станала "жизненоважна" за Америка. Въпросът е, защо?

 

Според Роуд, сред "най-удивителните" от американска гледна точка събития е фактът, че въпреки мощната подкрепа за удара срещу Сирия от страна на изглеждащото доскоро всемогъщо израелско лоби, дори то не можа да пречупи нежеланието на конгресмените да започнат нова война, като това се отнася и до консервативното крило на републиканците, което досега винаги подкрепяше активно Израел.

 

Що се отнася до Обама, недоверието към него от страна на десницата не е нещо ново. Всъщност, консерваторите никога на са му вярвали. Това, което реално заплашва президента обаче, е липсата на доверие от страна на собствената му либерална база. От преизбирането му насам, либералите буквално тикат в очите на Обама все по-дълъг списък от неизпълнени обещания. Те, в частност, посочват, че е предприел само слаб (а на практика никакъв) опит да закрие американската военна база и затвора в Гуантанамо (макар в речта си през януари 2014 отново да обеща да го стори).

 

Освен това той настояваше за продължаването на тайните удари с безпилотни летателни апарати (в частност, в Пакистан и Йемен, където това води до многобройни жертви сред гражданското население, по данни на Амнести интернешънъл" и "Хюман райтс уотч" ) и твърдо подкрепяше разкритата от Едуард Сноудън мрежа за глобално следене на граждани на САЩ и други държави, включително водещи политици във Франция, Германия, Бразилия, Мексико и т.н.

 

В резултат от това човекът, който (както се надяваха либералите) трябваше да върне в рамките на закона войната с тероризма, продължи незаконната практика на Джордж Буш-младши. В същото време, след като посвети по-голямата част от управленските си мандати за да разшири правомощията на Белия дом, Обама внезапно реши да се обърне към Конгреса с молба да подкрепи решението му за военен удар срещу Сирия.

 

Роуд посочва, че подобно недоверие към президента Обама изпитват и извън САЩ. Европейците, които очакваха реални резултати от обещаните от Вашингтон антитерористични мерки, от гледна точка на гарантирането на собствената им сигурност, днес са по-скоро разочаровани. Скандалните разкрития на Сноудън пък имаха направо катастрофални последици за имиджа н САЩ - оказа се, че Американската агенция за сигурност е шпионирала чуждестранни лидери по целия свят, от Германия до Мексико, декларирайки при това, че въобще не се занимава с подобна дейност.

 

Не по-малко критично коментира създалата се ситуация на страниците на "Ню Йорк Таймс" друг известен журналист Рос Даутхет, чиято статия започва с думите "Дами и господа, добре дошли на провала на американската външна политика". Според него: "Още от самото начало беше очевидно, че Обама не разполага с добър ход в сирийската гражданска война. Въпреки това, той успя да постави и Конгреса в същата губеща позиция. Защото, ако трябваше да гласуват за нанасянето на военен удар срещу Сирия, Конгресът и Сенатът щяха да бъдат принудени да избират между две еднакво катастрофални решения: или да подкрепят косвената война между многото противопоставящи се играчи в този конфликт, т.е. предприемайки нещо, на което самата президентска администрация не може да намери подходящо оправдание, или пък да гласуват така, че да сложат край на кариерата на сегашния президент, като незаслужаващ доверие играч на световната сцена".

 

Любопитно е, че по аналогичен начин оценяват провала на външната политика на САЩ

 

не само либералите от "Ню Йорк Таймс", но и неоконсерваторите от "Уолстрийт джърнъл". Така, според известния "ястреб" Норман Подхорец, който цитира "авторитетния експерт в сферата на международнатга политика" Конрад Блек, "нито при разпадането на на Съветския съюз през 1991, нито преди падането на Франция през 1940, сме наблюдавали толкова бърза ерозия на световното влияние, каквото виждаме днес в случая със САЩ".

 

Факторът Путин

 

Междувременно обаче се случи още нещо, което за Запада и особено за Вашингтон изглеждаше като осъществен наяве кошмар: на фона на външнополитическия провал на САЩ, демонизираният от Вашингтон руски лидер Владимир Путин неочаквано се оказа в центъра на световната политика. Възприетият от него на срещата на върха на Г-20 в Санкт Петербург подход към разиграващия ролята на "обиден" Барак Обама и осъщественият по време на разговора между двамата brainstorm, доведоха до драматичен обрат на цялата световна политика - от пряка заплаха за "Голяма война" в Близкия Изток с катастрофални последици за планетата, към политическо решение на проблемите със сирийското химическо оръжие, което накара мнозина да заговорят за "възраждане на класическата дипломация", базираща се на нормите на международното право, като предпочитан вариант за решаване на сложните конфликти. Всичко останало беше технически проблем.

 

В резултат от това, в ролята на звезда на световната политика (най-малкото временно и ситуационно), вместо традиционно претендиращия за нея носител на Нобеловата награда за мир Барак Обама, неочаквано се оказа Владимир Путин. Първи признаха това не други, а американските консерватори. Така, известният дясноориентиран американски блогър Матю Драдж го обяви (ни повече, ни по-малко) за "лидер на свободния свят". Впрочем, позитивни коментари за руския президент се появиха и в такива влиятелни медии, като списание "Форийн Афеърс", издавано от американския Съвет по външна политика. Това се обяснява с простия факт, че Путин се оказа от една и съща страна на барикадата с мнозинството американци - противници на намесата на САЩ в сирийската война.

 

Както посочи през септември 2013 преподавателят в Харвардския университет Саймън Сараджан, "основната причина за бума на позитивните коментари за позицията на Русия е последователността, проницателността и ефективността, демонстрирани от Путин при решаването на такива проблеми като сирийската война или случая Сноудън, в сравнение със западните му партньори. Въпреки натиска на Вашингтон, той не промени позицията си, а както посочват социологичните анкети, тя е много по-близка до позицията на американското общество, отколкото тази на Обама по отношение на съпротивата срещу въвличането на САЩ в една чужда гражданска война".

 

Според икономиста Клифърд Гади от Института Брукингс, случилото се показва, колко сложна политическа фигура е Путин. "Той е може би най-сериозния противник, с който се е сблъсквала Америка от много време насам - твърди Гади - той е умен и безпринципен и отлично използва слабостите и грешките на хората в играта си срещу тях, т.е. използва уменията, придобити по време на работата му в КГБ".

 

В тази връзка агенция Асошиейтед прес (АР) посочва друга характерна черта на руския президент, неочаквано спечелила му симпатиите на мнозина в САЩ - неговият консерватизъм - както социалния (подкрепата за Руската православна църква и отказът да се заиграва с правата на сексуалните малцинства) така и финансовия (стремежът към балансиран бюджет, ниски данъци и т.н.). Според агенцията, това прави Путин по-привлекателен в очите на някои консервативни американци, отколкото собствения им президент.

 

"Това, което американските десни говорят за Путин, е породено най-вече от противопоставянето им на Обама - твърди Гади - те мразят Обама, не понасят външната му политики и неговите експерти в сферата на сигурността като Сюзън Райс (съветник на президента по националната сигурност) и Саманта Пауърс (постоянен представител на САЩ в ООН) и т.н. Затова, когато Путин пое ролята на неоспорим лидер на опозицията срещу планираната от Обама военна интервенция срещу Сирия, той неочаквано започна да изглежда по-симпатичен на десницата във Вашингтон".

 

"Всъщност Путин не спаси Обама, а го смачка" - отбелязва с неприкрито злорадство Ли Смит в консервативния ежедневник "Уикли Стандарт". Друг фактор за тази подкрепа е рамото, което Путин даде на закона, ограничаващ правата на хомосексуалните в Русия. Както посочва Гади, американските десни смятат, че Путин е иззел от САЩ лидерските позиции в сферата на външната политика, докато екипът на Обама е поставил ударение върху прокарването на ценности, към които десницата изпитва абсолютно отвращение, като правата на сексуалните малцинства например. "Ето защо, в стремежа си да провокират Обама, те му противопоставят Путин с неговия имидж на "доброто момче".

 

Независимо какво точно се крие зад това, смятат от агенция АР, в днешният свят имиджът на Путин като "твърд" лидер е достатъчно уникален, особено в сравнение с "мекотелия" стил на ръководство на Обама, Камерън, Оланд или Меркел. "Днес всички се нуждаят от лидерство - признава сътрудникът на Института Брукингс и автор на книгата "Путин - силният човек в Кремъл" Фиона Хил - а в това отношение Путин има предимство".

 

Аналогични оценки се съдържат и в аналитичната статия на Reuters, озаглавена "Как Путин открадна отговора на Белия дом на Сирия". В нея се цитира признанието на редактора на дясното списание "Ню Рипъблик" Джулия Йофе: "В тази катастрофа на забавен каданс се очертават двама чисти победители. И това не са Обама или Кери. Това са Асад и Путин". В края на октомври 2013 лондонският "Дейли Телеграф" пък посочи, че сега "западните лидери ще трябва да се примирят с това, че Асад печели и контролира ситуацията...  В дългосрочна перспектива, от по-голям интерес за Запада е да има стабилна Сирия, пък макар и управлявана от Асад, отколкото неуправляема квазидържава, в която ще процъфтяват ислямистките терористични ядра".

 

Тоест, случилото се говори не просто за наличието на дълбоки противоречия, а и за истинска криза на американската външна политика (съпътствана при това и от вътрешна криза, разразила се особено силно през октомври 2013, когато демократите, републиканците и Белият дом се конфронтираха по бюджетно-финансовите въпроси, което породи у американците още по-голямо възмущение от действията на Конгреса и президента, отколкото провала им по сирийския въпрос).

 

Истината е, че по отношение на Сирия, външната политика на Вашингтон, наистина беше "препъната" от Путин. Което беше прието там много нееднозначно, като злорадството на противниците от десницата на Обама се съпровождаше с болезнената реакция на по-голямата част от елита и обществото, т.е. на тези американци, които бяха свикнали (особено след 1991) да смятат страната си за единствен и незаменим световен лидер, а Русия - за победена страна, с която, по принцип, може и да не се съобразяват. В този смисъл, най-болезненият удар по самолюбието на американците беше нанесен не толкова от факта, че Путин им е отнел поредния военно-политически триумф в Близкия Изток, колкото че този удар им е нанесен от такъв "маргинален" (за какъвто го смятаха някои във Вашингтон) лидер.

 

Самият Путин, който е достатъчно опитен политик, беше наясно с това и съвсем преднамерено нанесе още един удар в най-уязвимото място на "американската душа", декларирайки в своята много професионално написана статия в "Ню Йорк Таймс", че Русия не признава изключителността на Америка. Тоест, ударът бе нанесен по фундаменталния принцип на американската политика, около който се гради възпитанието на поколения граждани на САЩ. При това той беше нанесен в момент, когато, под влияние на провалите в Ирак и Афганистан и, най-вече, на задълбочаващата се финансово-икономическа криза и очевидната загуба на лидерските позиции на САЩ в света, самият американски елит и обикновените американци на практика започнаха да стигат до същия извод.

 

Както се посочва в обзора на BBC, първоначалната реакция на американския политически елит - и на консерваторите, и на либералите, беше да разкритикуват текста на Путин. Първи усетиха, че бъркат обаче именно консерваторите, осъзнавайки, че в статията си руският президент не казва нищо по-различно от това, което вече е заявявал и самият Обама. Така, на сайта на консервативното издание "Америкън Спектейтър", Джeймс Пиърсън коментира, че Путин буквално е повторил това, което американските либерали и левичари (т.е. средите от които произлиза и Обама) говорят още от началото на 60-те години насам.

 

"Вече сме чували лансираните от г-н Путин принципи - посочва Пиърсън - всъщност те са ключови принципи на американските либерали, които от десетилетия насам твърдят, че САЩ не трябва да използва сила без санкцията на ООН, че не бива да се месим в гражданските войни в чужбина, както и, че идеята за американската изключителност е мит, предназначен да прикрива престъпленията против жените и всевъзможните малцинства в самата Америка и против бедните и потиснатите по света". Според Пиърсън, "днес във всеки голям американски университет се преподава мултикултурализъм и американистика и системно се атакува концепцията за американската изключителност, която се тълкува като проява на национална надменност".

 

Авторът продължава: "Представата, че Америка е изключителна държава се заражда скоро след Революцията, когато хората от поколението на "бащите-основатели" стигат до извода, че САЩ са първата държава, основаваща се на универсалните принципи на свободата и равенството. Тоест, те бяха "първата нова държава" и образец за подражание. В днешните университетски кампуси на Америка обаче, тази представа бива заклеймявана като фикция, тъй като, въпреки използваната от нея реторика, нейната управляваща класа е поощрявала робовладелството, расовите и националните предразсъдъци. Академичната общност концентрира усилията си за систематичното развенчаване на идеала за американската изключителност, тъй като смята, че той оправдава привилегиите на белия човек и използването на американската мощ в чужбина... Това са основните принципи на либералите и левите от времето на Виетнамската война насам".

 

Тоест, заключава Пиърсън, излиза, че критикувайки лансираните от Путин принципи, американските либерали предават своите собствени. На практика, към същата гледна точка се придържат и най-известните американски консерватори и идеолози на десницата. Така, Пат Бюкенън обяви, че Путин е попаднал "право в целта", тъй като е апелирал към онази част от американците, на която разчита и Обама. На свой ред, в статията си на сайта PJmedia Ендрю Клейтън директно твърди, че Путин и Обама споделят едни и същи идеи.

 

Впрочем, в американските медии могат да се открият и противоположни мнения. Така в статията на Пеги Нунън в "Уолстрийт джърнъл" се цитира мнението на известен външнополитически експерт, според който самият Путин би предпочел да си има работа с някой като Ричард Никсън, т.е. с "американски президент, с който би могъл да води истински преговори, с твърд играч, с който би могъл да обсъжда геополитиката и интересите на своята страна и заедно с който би могъл да намери решение на проблемите. Вместо това обаче, той е принуден да се задоволи с Обама, този зациклен върху самия себе си "харизматичен" лидер, който не вижда разлика между шоу-бизнеса и стратегията и е склонен да досажда на събеседниците си със своите морални прозрения".

 

При всички случаи, станахме свидетели на уникална ситуация, когато по съвършенно различни ценностни и политически причини, мнозина десни, леви и либерали в САЩ се оказаха обединени от пълното неприемане не просто на очакваната сирийска авантюра, а и на основната линия на цялата външна и военна политика на Вашингтон през последните десетилетия - политиката на интервенционизма и натрапването на цялото човечество на интересите на едрия американски капитал и военно-индустриалния комплекс. Между другото, за огромната опасност, която представляват последните както за самата Америка, така и за целия свят, предупреждават още в средата на ХХ век такива авторитетни фигури като президентът Дуайт Айзенхауер и сенаторът Уйлям Фулбрайт.

 

Нов изолационизъм?

 

Уникалният характер на ситуацията се прояви и в това, че под влияние на "сирийския синдром" в дневния ред на националната дискусия в САЩ се върна философията на изолационизма, която изглеждаше отдавна запратена в историята и през последните десетилетия се споделяше единствено от маргинална група консерватори, обединени предимно около либертарианския по идеологията си Институт Катон.

 

Както посочват американските медии, очевидното нежелание на президента и Конгреса да затънат в поредното блато в чужбина е отражение на отдавна формиралата се позиция на мнозинството американци. Двете, проведени през септември 2013, национални социологически проучвания показаха, че независимо от всички приказки за "американското лидерство" и уж възложената от Бог на САЩ отговорност за съдбата на останалото човечество, повечето граждани на страната са склонни да отстъпят тази "чест" на други държави, а в конкретния случай със Сирия - на Русия и Путин.

 

Така, според данните от въпросните проучвания, публикувани във "Вашингтон Поуст", само 34% от американците смятат, че САЩ трябва да играят водеща роля в разрешаването на международните конфликти, а 72% се обявяват против усилията на своето правителство да сваля лидери на други държави, без оглед на това, дали го заслужават, или не. Както твърдят, авторите на статията във "Вашингтон Поуст" Арън Блейк и Син Съливан, днес американците се обявяват дори още по-решително против военните намеси на своята страна в чужбина, отколкото в разгара на протестите срещу войните в Афганистан и Ирак. При това американските коментатори посочват, че "лидерът на свободния свят" не се е сблъсквал с подобни изолационистки настроения от 30-те година на миналия век насам. Както е известно, след края на Втората световна война, тези настроения биват изместени от убеждението, че САЩ имат мисията да бъдат единствения защитник на световния ред, отговарящ на собствените им интереси.

 

В течение на десетилетия (ако не и столетия) американците следват натрапчивите си идеи за глобално лидерство под лозунга за налагане на собствения им демократичен модел на останалото човечество. Затова е много показателно, че днес от това са склонни да се откажат дори републиканците. Така, по данни на Би Би Си, ако по времето на Буш-младши 60% от активистите на Републиканската партия са смятали, че Америка трябва да наложи демокрацията в света, днес така мислят само 19%.

 

Много показателна в тази връзка е статията на Патрик Смит в списание "Салон". Според него, американците трябва да се надяват, че "плановете на Белия дом, който управлява "държавата-парий" САЩ, за военна намеса в Сирия окончателно са забравени, защото въпреки, че това би означавало дипломатическо поражение на Вашингтон, то би спасила Америка от нова интервенция, целяща да се извлече максимума от всеки петролен кладенец в Близкия Изток".

 

Според Смит, днес "САЩ имат шанса най-сетне да сложат край на старата си маниакална претенция за световно лидерство, която няма никакви исторически основания, нито разумно обяснение, да не говорим, че не съответства на сегашните реалности. Подобни шансове не се появяват често, затова нека се възползваме от тях и да премахнем от външната си политика елемента на натрапчива ирационалност, довела до гибелта на милиони хора по време на т.нар. "американски век" и непрекъснато напомняща, колко е опасна и за света, и за самите Съединени щати".

 

Според други американски анализатори, освен САЩ, все още има и други, интервенционистки настроени държави, демонстриращи нарастваща готовност да се намесват в такива точки на света, които Америка би трябвало да избягва. В тази връзка, Сюзън Къски, от "Уик" дава за пример Франция, която се е оказала в авангарда на интервенцията в Либия, след това и в Мали, а днес е най-активния привърженик на военни действия срещу Сирия. Тя смята, че САЩ трябва да дадат възможност на подобни държави да вършат "мръсната работа", ако действително го искат. Самите американци обаче са безкрайно уморени от това.

 

Темата за геополитическата "умора" на САЩ, проявила се във връзка със сирийския конфликт, се анализира подробно в ключовата статия на Хауърд Лафранчи, появила се в "Крисчън сайънс монитър" в края на септември 2013. Според нейния автор, "след десетилетието на войни в Близкия Изток и мюсюлманския свят, и след "голямата рецесия" (т.е. финансовата криза от 2008 - б.р.), изтощила САЩ икономически и психологически, американците са все по-склонни да забравят за останалия свят, като делът на онези от тях, които искат страната им да избягва сериозни ангажименти в световната политика достига 70%". Що се отнася да Обама, подчертава Лафранчи, социологическите анкети, направени по време на десетдневната му кампания за популяризиране на идеята да бъде "наказана" Сирия, са показали наличието на по-голяма обществена съпротива, отколкото при всички непопулярни интервенционистки инициативи през последните десетилетия. Нещо повеече, анкетите сочат, че най-младите американци са и най-негативно настроени към ангажирането на страната им с глобалните проблеми, което показва, че тази тенденция ще влияе върху ролята на Америка в света и в бъдеще.

 

Впрочем, както отбелязва Лафранчи, макар че редица експерти и анализатори прогнозират появата на нов изолационизъм, други смятат, че дори това да се случи, няма да е скоро. И либертарианците, и "прогресивните интернационалисти" твърдят в един глас, че след войните в Афганистани Ирак, които струваха на САЩ много кръв и пари (макар, че жертвите и загубите на въпросните две държави са многократно по-големи), американците решително са обърнали гръб на интервенционизма. Разбира се, това не означава автоматично, че те подкрепят самоизолацията на страната от останалия свят. Според Лафранчи: "Те биха искали Америка да продължи да си взаимодейства със света, но да не действа едностранно. Онова, което ги отвращава, е образът на Америка, готова да се заеме с решаването на всеки проблем в света, особено ако това включва и военна намеса".

 

Днес американците се опасяват от използването на сила. Те искат да се съсредоточат върху собствените си проблеми в собствената си страна, твърди анализаторът на Pew Research Center Адрю Коут като цитира данни на центъра от юли 2013, според които 46% от американците предпочитат САЩ да се занимават само със своите проблеми и да оставят другите държави да се развиват така, както искат, без да им се месят". Все пак, онези, които не споделят тази гледна точка, продължават да са мнозинство (50%). В същото време обаче, Pew Research Center и други социологически агенции фиксират спад с 15%  (в сравнение с върховия показател от 11 септември 2001) в броя на тези, които подкрепят ангажирането на САЩ в световните дела.

 

Заслужава внимание и тезата на Лафранчи, че една от причините преобладаващото настроение в днешна Америка да се асоциира с изолационизма е историята на страната и, в частност,  периодът след Първата световна война, когато изолационизмът в САЩ достига зенита си. През 20-те и 30-те години на ХХ век американската антипатия към ужасите на войната и опасенията от непрекъснатата политическа конфронтация в Европа укрепват настроенията за ненамеса.

 

Според някои историци, сравнението между сегашните събития в Близкия Изток и това, което се случва в Европа преди около век, се превръща в своеобразен катализатор за онези американци, които искат "армията да не напуска САЩ". Така, известният американски военен експерт Кристофър Никълс подчертава, че "през 20-те и 30-те години американците изпитват силна умора, затова неясните, трудни за разбиране и изглеждащи нерешими проблеми в Европа само усилват обществените настроения, че Америка няма смисъл отново да се намесва в случващото се на Стария континент".

 

Според него, днешните паралели с Близкия Изток, особено след войните в Ирак и Афганистан, са очевидни. Този опит само укрепва убеждението, че интервенцията не е начин за решаване на американските проблеми. И тогава, и сега е налице силен импулс "да не се намесваме в чужбина при положение, че имаме толкова проблеми за решаване вкъщи". Никълс посочва и друго сходство между ерата на изолационизма след Първата световна война и сегашната епоха: и в двата случай "радикалните политици от неинтервенционисткия лагер - от консервативните "традиционалисти" в сферата на външната политика до борците за мир, формират парадоксален алианс против намесата на САЩ в конфликти извън техните граници".

 

Така например, либертарианецът сенатор Ренд Пол (републиканец от Кентъки) и любимецът на "Чаеното парти" сенатор Тед Круз (републиканец от Тексас) се обявиха против намесата на САЩ в Сирия, използвайки реторика, сходна с тази на левия сенатор Бърни Сандърс (независим от щата Вермонт), активистите на антивоенната група "Коуд Пинк" или на бившия конгресмен Денис Кусиниц, обявил се навремето против американската военна намеса в Либия.

 

"Дяволът присъства и от двете страни на фронтовата линия в Сирия и не виждам никакъв ясно изразен американски интерес, който да оправдае участието на САЩ в тази гражданска война" - посочва сенатор Пол. На свой ред, колегата му Круз твърди, че "не е работа на американската армия да действа като полицай и да контролира спазването на международните норми за химическото оръжие".  Според сенатор Сандърс пък, "американската нация споделя загрижеността на президента по отношение на химическото оръжие в Сирия, но огромното мнозинство от нея иска този въпрос да бъде решен с дипломатически средства, а не чрез едностранни военни действия".

 

В тази връзка коментарът на Кристофър Никълс е: "Виждаме, че двата крайни полюса на американската левица и десница са се обединили против намесата в Сирия, също както навремето, т.е. през 30-те години на ХХ век, пацифистите и изолационистите се сближават в стремежа да се противопоставят на намесата в международните конфликти и дори да работят за всеобщо разоръжаване". В края на 40-те години, посочва той, в САЩ се разгарят бурни дебати относно степента на участие на страната в следвоенното устройство на света. По онова време един лидерите на движението за "ненамеса" е влиятелният сенатор от Охайо Робърт Тафт, станал известен като "господин Републиканец". Тафт яростно се противопоставя срещу участието на САЩ в току що формирания блок НАТО, който, според него, неминуемо ще въвлече страната му в изпълнението на полицейски функции в света и ще съдейства за формирането на класа от "професионални милитаристи". Вместо това, той призовава САЩ да се ограничат с отбраната на "крепостта Америка".

 

Според Лафранчи, сравнението между линията, прокарвана от Тафт, с днешните процеси в САЩ и света, е "коректно само отчасти", тъй като за всички е ясно, че визията за Америка, изолирала се от останалия свят, днес вече няма как да се реализира. Въпреки това, очевидно сме свидетели на възхода на един "нов изолационизъм", който от една страна се корени в печалния опит от провала в двете близкоизточни войни и съмнителните от морална гледна точка аргументи за продължаване на американските военни намеси в чужбина, а от друга - признава необходимостта от глобално взаимодействие, особено с цел стимулиране на световната търговия (от което отчаяно се нуждае в момента най-вече икономиката на САЩ).

 

"Това, което виждаме днес, е нещо подобно на изолационизъм, но не в мащабите от 20-те и 30-те години на ХХ век - смята Джеймс Меерник от Университета на Северен Тексас - подобно нещо вече не е възможно за днешните Съединени щати" Според него, глобализираната икономика, търговските отношения на САЩ с останалия свят и признанието, че все повече проблеми (от тероризма до климатичните промени) имат международно измерение, означава, че "американците са наясно, че вече не можем просто да хлопнем вратата и да забравим за останалия свят".

 

В същото време, опитът от войните в Ирак и Афганистан, както и от намесата в Либия (която първоначално беше приета от обикновените американци като успех, докато местните ислямисти не щурмуваха посолството на САЩ и не убиха посланика им), рязко влоши отношението на американското обществено мнение към евентуални нови военни ангажименти в чужбина, особено в гражданските войни в Близкия Изток. Меерник подчертава, че убийството в Бенгази на посланик Кристофър Стивънс, който заради ключовата си роля в свалянето на Муамар Кадафи се смяташе за герой от промериканската либийска опозиция, "постави в центъра на вниманието огромното разочарование, обзело американците, като цяло, във връзка с нашите военни намеси в Близкия Изток, усилвайки съмненията относно това, кои все пак са "добрите" в региона и, дали американските действия ерозират позициите на Ал Кайда или, напротив, ги укрепват".

 

В тази връзка, особено показателно е отношението към идеята за "новия изолационизъм" на принадлежащите към поколението на т.нар. "милениълс" (т.е. младите американци, родени в края на миналия век, които днес на на възраст между 18 и 29 години). Данните сочат, че сред тях настроенията срещу ангажирането на САЩ в световните проблеми са доста по-силни, отколкото сред американците, като цяло.

 

Както посочва Стивън Кул от Университета на Мериленд, "в течение на дълги десетилетия около 2/3 от американците смятаха, че САЩ трябва да играят активна роля в световната политика, въпреки че кривата на успехите им беше по-скоро низходяща. Напоследък обаче, нараства загрижеността им, че Америка прекалено се е отдалечила от своите граници, особено в Близкия Изток, където нашето присъствие беше очевидно неефективно и повече от всичко провокира обратна негативна реакция".

 

Проведеното през миналата 2013 проучване на Чикагския съвет по международни отношения показа, че над половината (52%) от американците на възраст между 18 и 29 години предпочитат страната им "въобще да не се меси" в световните дела. От друга страна, 38% от всички анкетирани смятат, че САЩ би трябвало да участват, "но не и да играят активна и водеща роля в тях". Според Кул, тези 38% на привържениците на пасивното поведение на САЩ в световната политика са най-високия показател от седемдесет години насам.

 

В края на краищата, твърди Лафранчи, очевидното нежелание на т.нар. "милениълс" страната им да се бърка в работите на другите държави е съвсем обяснимо. Еспертите посочват, че тези млади хора са израснали в обстановка, когато Америка е била подложена на терористични атаки и е реагирала на тях, започвайки поредица от войни. Силна роля върху формирането на мирогледа им изигра и "голямата ресеция", довела до проточили се с години политически сблъсъци във връзка с бюджетния дефицит и нарастващия държавен дълг, заслуга са които имаха и огромните разходи за военни операции в чужбина.

 

За младите американци глобалният финансов крах не е някаква абстракция. Той продължава да е реална опасност, поради слабото търсене на работна ръка и понижаващото се жизнена равнище на много американци. Тези фактори, наред с твърдата им увереност за безполезността от използване на военната мощ на страната в чужбина, обясняват донякъде "затварянето в себе си" (т.е. концентрирането на вниманието към вътрешните проблеми на Америка), след взрива на интервенционистките емоции в стнаната, като естествена реакция на събитията от 11 септември 2001.

 

Следва да добавим също, че младото поколение американци възприе изключително болезнено отношението на американската държава към редовите военни, участвали във войните през първото десетилетие на ХХІ век. Въпреки всички обещания и цялата квазипатриотична демогагия на политиците, агитиращи младите хора да участват в тези войни, мнозина завърнали се от фронтовете, се сблъскват с безработица, бедност и болести, а инвалидите от войните - и с липсата на адекватна медицинска помощ. Тоест, с равнодушието на държавата и обществото към техните проблеми.

 

"Ние действително можахме да окажем ограничено влияние върху развитието на държавите, станали обект на нашата военна намеса, но то бе съвсем краткотрайно - посочва в тази връзка един от представителите на поколението на "милениълс" Даниел Оливарес от Бостънския университет - Обръщайки се към миналото, виждаме какво ставаше, когато изпращахме свои войски в други държави и се опитвахме да ги убедим да живеят като нас. Това никога не се случваше".

 

Както посочва Лафранчи, подобни прагматични изводи относно неефективността на американските военни намеси в чужбина (и особено в Близкия Изток) са безкрайно далеч от сантиментите относно американската изключителност и наличието на специални морални ангажимента на Америка към света, които можем да открием в повечето речи на Обама, включително в тези за необходимостта от военен удар срещу Сирия. Той например твърдеше, че "САЩ трябва да действат за да попречат на злото по света, защото именно това ни прави изключителни". Впрочем, именно тези внушения накараха руския му колега Путин да реагира на страниците на "Ню Йорк Таймс" с думите: "много е опасно да провокираш хората да се смятат за изключителни, независимо по какви мотиви го правиш".

 

Мнозина пък смятат, че подобни, лишени от реално основание, отправки към "особената роля" на САЩ в света все повече отчуждават американците от техните политически лидери, тъй като те категорично отхвърлят едностранните действия на САЩ. "Ако изключителността е оправдание за военна интервенция, това автоматично обезмисля всички цели на многостранната политика - посочва Кристофър Никъл от Орегонския университет - призивите за действие, основаващи се на американската уникалност, са несъвместими с общите усилия в рамките на международната общност и именно това най-много обърква и дразни обикновените американци".

 

Както самият Обама можа да се убеди, призивите му дори за "скромни усилия" по организирането на военна намеса в Сирия се сблъскаха с непробиваемата стена от скептицизъм на американското общество. Както посочват редица известни историци като Ендрю Басевич от Бостънския университет, тази стена се изгражда в течение на повече от три десетилетия на непрекъснати американски военни интервенции в Близкия Изток - от Рейгън, изпратил морските пехотинци в Бейрут, до Обама, който реши да изпрати (макар и временно) допълнителни части в Афганистан. Според него, през този период нито една от целите, които САЩ са преследвали с тези намеси, не е била постигната.

 

Басевич, който между другото е автор на излезлия наскоро бестселър "Границите на мощта: краят на американската изключителност", на практика, повтаря извода на средния американец, че интервенциите в Близкия Изток "не са сработили", като посочва, че "военните експедиции" на САЩ в региона не са го направили нито по-стабилен, нито по-демократичен, нито пък са укрепили авторитета на Америка в очите на мюсюлманския свят".

 

В същото време, в статията си в "Крисчън сайънс монитър" Хауърд Лафранчи съвсем правилно акцентира върху това, че след като американците са стигнали до извода, че вече не искат страната им да играе ролята на "световен полицай", това не означава, че биха искали САЩ да се изолират от останалия свят. Както посочва споменатият по-горе Стивън Кул от Университета на Мериленд (съавтор на книгата "Митът за новия изолационизъм"), една от причините сегашните настроения в САЩ да бъдат определяни като "изолационизъм" е, че в социологическите проучвания на общественото мнение на анкетираните се е предлагало да избират между само две опции: изолационизъм или интервенционизъм, макар че, както смята той, повечето американци искат страната да избере друг, трети път на развитие.

 

Според Кул: "Социолозите са склонни да смятат, че общественото мнение се развива линейно, между "да" и "не", позитивното и негативното, или, в конкретния случай, между изолационализма и интервенционизма. Но ако замените тази права линия с триъгълник, ще получите по-различен резултат". Той смята, че ако на американците бъде предложено да избират между триада от опции, включваща едностранно ангажиране на САЩ извън границите на страната, неангажиране или пък ангажиране, осъществено съвместно с международната общност, предпочитанията към изолационизма няма да са толкова силни.

 

Така, в една анкета на Gallup от 2011 на американците се предлагат четири варианта за отговор на въпроса, каква би следвало да е ролята на страната им света: никаква, много скромна, голяма, но не лидерска, и лидерска. Само 16% смятат, че САЩ трябва да бъдат световен лидер, още по-малко обаче (7%) са тези които твърдят, че те не трябва да играят никаква роля в света. Изводът на Кул е, че хората все по-малко подкрепят ангажирането на Америка във военни конфрикти в чужбина, свидетели на което са през последното десетилетие, тъй като смятат подобно поведение за "прекалено едностранно". Голямото мнозинство от тях подкрепят това ангажиране да става в по-тясно сътрудничество с другите държави.

 

Според Стивън Кул, в началото на септември 2013 Обама много трудно би могъл да убеди мнозинството американци да подкрепят военна намеса в Близкия Изток, особено при липсата на пряка заплаха за страната им, каквато е ситуацията след 11 септември 2001 например. Той обаче смята, че ако днес президентът може да докаже, че светът би подкрепил подобен удар срещу Сирия, а самата операция би имала многонационален характер, обществото, въпреки че принципно е против военните намеси, вероятно би подкрепило такъв курс.

 

Следва да подчертаем обаче, че за разлика от ситуацията след 11 септември, днес светът отдавна не подкрепя Америка, тъй като е уморен от нейните безрезултатни и кървави операции не по-малко, отколкото самите американци. Що се отнася до участието в тях, като изключим феодалните монархии от Персийския залив и, донякъде, френския президент Оланд (превърнал се доброволно в марионетка на оста между тези режими и Израел), други желаещи просто няма. Дори най-близкият съюзник на САЩ, в лицето на Великобритания, очевидно не е склонен да го направи.

 

В края на статията си в Лафранчи цитира знаменитата фраза на американския президент Джон Куинси Адамс отпреди почти два века, че макар Америка "да е изпълнена с желание всички страни в света да бъдат свободни и независими, тя не е склонна да търси в чужбина чудовища за да се опита да ги унищожи".

 

Според автора на статията, вследствие на настъпването на "американския век" в резултат от "лидерската роля на Америка за унищожаването на нацисткото чудовище в Европа" и още повече - от настъплението на глобализацията, тезата на Адамс вероятно вече не е актуална. Лафранчи обаче твърди, че "днес американците демонстрират стремеж да играят по-скромна роля в света". Струва ми се, че именно реалните (силно различаващи се от очакваните) последица от тяхната "лидерска роля" и от глобализацията както за самите САЩ, така и за целия свят, са основната причина за тази смяна на приоритетите.

 

Кризата на съзнанието в американската външна политика

 

Впрочем, следва да се има предвид, че днес далеч не всички в Америка разсъждават по този начин. Така например, Хойт Хилсмън от либералното издание "Хъфингтън Поуст" твърди, че би било глупаво Америка да разчита, че другите нации са в състояние да поддържат световния ред. Според него, въпреки че САЩ "понякога допускат грешки във външната си политика, нещата биха се развили много по-зле, ако те се отдръпнат и допуснат Русия или Китай - две държави, в които масово се нарушават човешките права, да поемат ролята на световен полицай".

 

Изводът на Хилсмън е, че "има случаи, когато американците биват принудени да действат активно в защита на своите ценности, свободата и отварянето на света". А също, че икономиката на САЩ "зависи от наличието на стабилен и сигурен свят, в който пазарите могат да функционират свободно и мирно". По този начин, твърди той, "независимо дали искаме или не да бъдем световен полицай, просто няма как да не сме част от световната полиция". Тоест, макар че повечето американци са наясно, какво е донесла на света и на самата Америка ролята и на "световен полицай", това не се отнася за друга част от тях, чиито представител е и Хилсмън.

 

Очевидно е, че сближаването на позициите на повечето десни, леви и въобще на обикновените американци и критичното им отношение към външната политика на собствената им страна, няма как да не поражда сериозна тревога и разочарование у американския елит, който, както посочва Нийл Монро от "Дейли Колър", смята случилото се със Сирия за най-големия провал на външната политика на САЩ от времето на Джими Картър (квалифициран от него като "лузър") насам.

 

На второ място, особено унизителен за мнозина американци изглежда фактът, че именно Путин на практика се оказа човекът спасил собствения им президент Обама от задънената улица, в която сам се беше вкарал по сирийския въпрос. А Америка - от поредната външнополитическа авантюра, която би могла да приключи както за нея, така и за значителна част от света с още по-голяма трагедия, отколкото всички досегашни. По данни на Reuters, в средата на септември 2013, 75% от американците са подкрепяли руския план за ликвидиране на сирийските химически оръжия, а само 18% са били против. И то на фона на сравнително високото равнище на антируските настроения в САЩ. Така, по данни на Gallup, за първи път от 15 години насам, в края на 2013 делът на американците, отнасящи се негативно към Русия (50%) е надхвърлил този на смятащите я за приятелска държава (44%).

 

При това само 19% от анкетираните са изразили позитивно отношение към руския президент Путин, докато 54% се отнасят към него отрицателно. По-горе се опитах да анализирам причините за "новите симпатии" към Русия и Путин, появили се на фона на сирийската криза. Какви обаче са причините за тези негативни подходи? Те не са малко, като сред тях са и някои традиционни за Америка и Запада, като цяло: остатъчните настроения от студената война (за която известният американски експерт Стивън Коен смята, че или никога не е приключвала или, че твърде бързо е била заменена от "нова студена война"); негативното влияние на крайно отрицателно настроените към Русия представители на различни национални малцинства в Руската Федерация и на някои постсъветски и източноевропейски държави, емигрирали в САЩ; дълбоките геополитически противоречия и противопоставянето между Вашингтон и Москва; манипулативната роля на големите американски медии и ред други фактори.

 

В същото време са налице и нови причини за тази вражда, някои от които вече споменах по-горе. Повечето американци и най-вече елитът на САЩ отдавна, вече повече от двайсет години (т.е. от разпадането на СССР насам), са отписали Русия като равностоен противник. Затова не е чудно, че самият факт, че именно в сегашния период на сериозно вътрешно и външнополитическо отслабване на САЩ и прогресивна девалвация на авторитета на изпълнителната и законодателната власт на страната, на сцената внезапно се появи "някой си Путин", който не само се опитва да разговаря с Вашингтон като с равен, но и да го критикува, позволява си да предоставя убежище на американски политически дисидент, а на всичкото отгоре - да спаси американския президент от сирийското блато, в което беше затънал, за мнозина изглежда най-малкото оскърбително.

 

В коментарите на водещите американски медии по тази тема се появиха редица знакови публикации на известни политолози и анализатори. Така, в началото на октомври 2013, Алън Коуел публикува в "Ню Йорк Таймс" статия с показателното заглавие "Москва пренаписва дипломатическата партитура", в която се подчертава, че в продължение на десетилетия протагонистите на студената война съзнателно са ограничавали локалните конфликти за да не прераснат в криза, способна да провокира открита конфронтация между двете най-могъщи ядрени държави. След краха на Съветския съюз, мнозина стигнаха до извода, че неочаквано възникналият еднополюсен свят се е оказал под контрола на възходящата Америка.

 

На фона на последното (макар и все още недоказано на практика) сближаване между Кремъл и администрацията на Обама, съчетано със също толкова внезапното затопляне на отношенията между САЩ и Иран (за чиято трайност също има сериозни съмнения), тези знакови твърдения бяха поставени под съмнение. И макар че никой не говори за връщане към стария модел на студена война, Русия, както твърди Коуел, "извървя сериозен път към преутвърждаването си като противовес на САЩ, което отразява дългосрочния стремеж на Владимир Путин за възраждане на световното влияние на своята държава". В статията се признава, че в резултат от сирийската инициатива на руския лидер (освен прякото и въздействие върху американската външна и вътрешна политика) някои от ключовите европейски съюзници на САЩ са се оказали изтласкани в дипломатическата периферия, а признаците за сближаване между Вашингтон и Техеран (които също са резултат от руската инициатива) породиха неочакван антагонизъм между САЩ и техните традиционно арабски партньори и Израел. Както е известно, последните дълги години градяха политиката си, използвайки американско-иранското противопоставяне за собствените си цели.

 

Както посочва Ян Бонд - външнополитически експерт на Центъра за европейски реформи в Лондон, руският външен министър Сергей Лавров, дълго време беше смятан от Запада за "господин Не", що се отнася до опитите за свалянето от власт на Башар Асад. "Внезапно обаче - отбелязва Бонд - видяхме, че той е способен да използва умна и квалифицирана дипломация", убеждавайки администрацията на Обама да се откаже от подготовката на вече обявения наказателен удар срещу Дамаск.

 

Особено интересно в тази връзка е цитираното в статията мнение на редактора на германския "Ди Цайт" Улрих Ладурнер, според който: "САЩ вече не са в състояние сами да определят дневния ред в Близкия Изток. Това е особено очевидно по отношение на Сирия. Обама отчаяно се нуждае от помощта на Русия в сирийския лабиринт, т.е. САЩ имат нужда от партньори".

 

Към това следва да добавим, че пак през октомври 2013 в САЩ се появиха призиви (именно във връзка с очерталата се внезапно тяхна "уязвимост" в Близкия Изток) Вашингтон да ограничи военно-дипломатическата си активност в региона, пренасочвайки я към "новия глобален център" на световната геополитика - Азиатско-Тихоокеанския регион. Авторите на тези призиви обаче изглежда не си дават сметка, че в този регион, освен азиатските "тигри" и "дракони", традиционно присъства и Русия на Путин, който по ред причини също вижда в Азия основния плацдарм за реализацията на геополитическите си стремежи.

 

Впрочем, както вече споменах, описаните по-горе процеси пораждат сериозно раздразнение у американския елит. Илюстрация за това е статията на един от водещите американски експерти по Русия Томас Греъм, който дълго време беше водещ анализатор на посолството на САЩ в Москва. На сайта на Йейлския университет (където работи в момента) Греъм коментира, че "Русия отново изплува на световната сцена. С инициативата си за ликвидирането на сирийското химическо оръжие, президентът Владимир Путин превърна страната си в ключов играч в Близкия Изток, за първи път от краха на СССР насам. Разбира се,  нещата могат да се развият не според очакванията и да зачеркнат постигнатата от него тактическа победа, но днес изглежда, че Путин буквално диша във врата на Обама".

 

Според Греъм, "въпреки широко разпространеното мнение, че уж е напълно объркана и изиграна от руснаците, администрацията на САЩ съзнателно допусна изтичането на сведения, от които става ясно, че именно тя още преди година и половина е изиграла решаващата роля за формулирането на руското предложение. При това Вашингтон е позволил на Путин да си присвои авторството на тази инициатива за да го накара да поеме и цялата отговорност за нейната реализация... Ще трябва да минат месеци, ако не и години преди да бъде унищожено сирийското химическо оръжие и дотогава могат да се случат много неща".

 

Поне за мен, тези твърдения на Томас Греъм пораждат много сериозни съмнения. През последните десетилетия американската дипломация (включително сегашната) не дава основания да смятаме, че притежава онази интелектуална "талейранова" изтънченост, каквато се опитват да и припишат. Затова ми се струва, че зад тях се крие просто разбираемото огорчение на автора, че "маргинални политици", като Путин и Лавров, са надиграли "елитните дипломати" от Държавния департамент. Така, Греъм с открито раздразнение признава, че "в момента Путин успя да наложи руските интереси не само в Сирия, но и в много по-широк контекст... Дълги тодини той се обявяваше против американските "хегемонистични стремежи", пренебрегването на международното право от страна на САЩ, ерозията на националния суверенитет и злоупотребата с принципите на "хуманитарната интервенция" с цел да бъдат свалени нежелани от Вашингтон режими... Той нееднократно се опитваше да застане на пътя на САЩ, но без особен успех и с минимална международна подкрепа. Този път обаче, на срещата на Г-20 в Санкт Петербург, Путин най-сетне успя да надиграе Обама".

 

В същото време, Греъм признава и, че "именно инициативата на Путин спаси Обама от унизително поражение в Конгреса, където съпротивата срещу военните му планове нарастваше с всеки изминал час, което отразяваше едновременно и слабостта на Обма, и ширещите се на Запад съмнения относно правилността на американската политика".

 

Посочвайки, че Путин "вероятно завинаги" е отложил използването на военната мощ на САЩ срещу Асад, Греъм обаче веднага отбелязва, че това постижение на руския президент "несъмнено е свалило планина от гърба на собствените му генерали, които са наясно, колко е изостанала руската армия, както и каква е цената да се изправиш на пътя на Съединените щати".

 

Според него, "основната цел на усилията на Путин за възстановяване на руското влияние, особено в Близкия Изток, е поставянето на американската военна мощ в задънена улица. Възможно е водещите арабски държави да искат оставката на Асад, но те уважават силата, както я уважават и Иран и Израел. Решителността на Путин, наред с очевидно двойнственото поведение на Обама по отношение на използването на сила и по-сериозното ангажиране на САЩ с близкоизточните проблеми, ще принуди регионалните държави да преразгледат стратегиите си и занапред да обръщат повече внимание на Русия".

 

В същото време, посочва Греъм, Путин прокарва по сирийското направление двата най-важни руски приоритета: предотвратяване на организираното от САЩ сваляне на режима в тази страна и противопоставяне на радикалния ислям, който е най-непреклонния противник на Асад.

 

По-нататък той анализира основната необходимост, с която беше принуден да се съобрази Вашингтон, оказвайки се в наистина унизителна ситуация. Инициираното от Москва ликвидиране на сирийското химическо оръжие, което бе принуден да приеме Обама след провала на опита му да използва този фактор като предлог за военна операция срещу Асад, сега изисква същият този Асад да остане на власт, защото само той знае, къде (и в какви количества) се съхранява химическия арсенал и само той може да гарантира сигурността на експертите на ООН, изпратени за неговото унищожаване. Въпреки че доскоро призоваваше за оставката му, сега Вашингтон се оказва заинтересован от оставането му на власт при това за период от време, който вероятно ще се окаже достатъчен за правителството в Дамаск да се справи с въоръжената опозиция. Впрочем, това е ясно и на самата опозиция - така командващият на Свободната сирийска армия генерал Салим Идрис почти директно обвини американците в предателство.

 

Всичко това се случва в ситуация, когато Западът и особено САЩ вече изпитват сериозни притеснения от факта, че водещите позиции във въоръжената съпротива срещу Асад се държат от радикалните и екстремистки елементи. Според Греъм, в тази ситуация Путин разчита, че именно те ще се превърнат в лице на опозицията, което тотално би ерозирало цялата политика на Запада срещу Асад и би изместила акцента и върху терористичната заплаха. Откъдето пък следва, че т.нар. конференция Женева-2, стартирала в края на януари 2014, която според предварителните планове на Запада трябваше да легитимира отстраняването на Асад от властта, нямаше как да доведе до подобно развитие.

 

Интересно е, че цитираните по-горе признания на Греъм съвпадат с тезите, лансирани от такъв признат корифей на американската и световната дипломация като Хенри Кисинджър. Още в края на септември 2013 той заяви, че сирийският конфликт "не може да бъде решен с отстраняването на един единствен човек", тъй като в основата му са сунитско-шиитските противоречия, а не само фактът, че на власт в Дамаск е Асад.

 

Впрочем, Кисинджър отиде много по-далеч. Според него, Русия заслужава доверие, когато става дума за "прокарването на нейните интереси". А поставянето на химическото оръжие под международен контрол е именно такъв случай. За разлика от мнозина други експерти, включително Греъм, Кисинджър твърди, че вярва на Путин, за когото "ликвидирането на химическото оръжие в Сирия е основен руски интерес". Кисинджър смята (и това наистина е така), че "най-големият проблем за Путин в сферата на сигурността е радикалния ислям".

 

Нещо повече, той посочва, че Русия и САЩ са изправени пред обективната необходимост да си сътрудничат в различни сфери "в интерес на двете страни", особено имайки предвид дължината на руските граници и огромната територия на Русия. Разбира се, както признава Кисинджър, Русия няма да започне да гледа на света, от позициите на американските интереси и вероятно тъкмо това е обсъждал ветеранът на американската дипломация на срещата си с Путин през октомври 2013.

 

За разлика от него, хора като Греъм са далеч от признаването на формиралите се реалности, които влизат в толкова рязко противоречие с лансираните от тях през последните две десетилетия триумфалистки сценарии за бъдещето на САЩ. Все пак и те не могат да отрекат, че на фона на развитието на събитията около Сирия, "не е чудно, че Путин направит такъв пробив със статията си в "Ню Йорк Таймс", в която с очевидно удоволствие просвещава американците за достойнствата на международното право, Съвета за сигурност на ООН и ограничените възможности на САЩ на световната сцена. Но най-голяма радост вероятно му е доставила възможността да отправи открито предизвикателство към американската изключителност".

 

Впрочем, най-важното в статията на Томас Греъм се съдържа в заключителните и редове: "Тепърва ще видим, дали Путин няма да съжалява за тази си публикация. Във всеки случай, сега той е на върха. Успехът му обаче е до голяма степен резултат от нерешителността и объркването на президента и неговата администрация във Вашингтон, оказали се неспособни да представят убедителни аргументи в подкрепа на своето решение или да формулират комплексна стратегия както за Сирия, така и за целия регион. Това от което Путин би следвало да се опасява обаче е, че дипломатическият му успех може да стане сигнал за мобилизация във Вашингтон. Той е наясно, че САЩ лесно могат да изтласкат Русия в дипломатическата периферия по отношение на Сирия и Близкия Изток. Те разполагат с много по-мащабни ресурси за влияние върху ситуацията от Русия. Това, което ни липсва обаче, е воля, каквато Путин притежава повече от достатъчно".

 

 

 

* Ръководител на Центъра за социално-хуманитарни науки в Руския държавен търговско-икономически университет

 

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 18 януари 2014 в Youtube се появи декларация на неизвестната до този момент организация "Ансар ал-Суна", в което тя поема отговорността за атентатите в руския град Волгоград през декември 2014, довели до гибелта на десетки невинни хора. Досега въпросната организация не е свързвана с каквито и да било знакови терористични нападения, извършвани от нелегалните терористични групи в Северен Кавказ. Затова пък организация с подобно име (Джамаат Ансар ал-Суна) е активна от септември 2003 насам в Северен и Централен Ирак, като действията и там първоначално бяха насочени срещу военното присъствие на САЩ и съюзниците им страната, а след това и срещу властите в Багдад.

Макар че липсва релевантна информация за наличието на стабилни или поне на фрагментарни връзки между иракската "Ансар ал-Суна" и севернокавказките екстремисти, ясно е, че активизацията на руските усилия в Близкия Изток през последните години (особено по отношение на сирийската криза) потенциално би могла да генерира нови опасности за Москва от страна на онези среди, които не приемат нейната политика в подкрепа на светските режими в региона, негативното и отношение към "революционните сътресения" и чуждестранните военни намеси, както и стремежа и за съхраняване на регионалното статукво. Те освен това са противници на прагматичното сближаване между Русия и Запада, доколкото запазването и дори задълбочаването на противоречията между Москва, Вашингтон и Брюксел отвлича вниманието им от новите заплахи и предизвикателства и дава възможност да се използват тези противоречия за прокарването на собствените политически цели на въпросните играчи.

Новата геополитическа роля на Саудитска Арабия

С най-големи възможности сред тях несъмнено разполага Саудитска Арабия. Както е известно, тази страна се управлява от семейна диктатура, която не търпи никакви опозиция и сурово се разправя с всички политически дисиденти и защитници на човешките права. Кралското семейство напълно контролира стотиците милиарди долари, получавани от продажбата на енергоносители, използвайки ги за спекулативни инвестиции в различни точки на света. Стремейки се максимално да защити съществуващия модел, саудитският елит разчита на огромните количества оръжие и военна техника, които режимът купува предимно от Запада, както и на американските военни бази в страната и около нея. В същото време именно този елит финансира най-фанатичната, реакционна и антихуманна версия на сунитския ислям - т.нар. "уахабизъм".

Сблъсквайки се нарастващата съпротива на вътрешните противници на този модел (и особено на представителите на местните религиозни малцинства, най-многобройни сред които са шиитите), управляващите виждат заплахи за себе си навсякъде: така в чужбина техни врагове са светските националистически и шиитски режими, а вътре в страната - умерените сунитски националисти, демократите и защитниците на човешките права, както и съществуващите в рамките на самия режим монархистки групи, традиционалистите и реформаторите. За да се справи с тях, той  нерядко прибягва до финансирането, подготовката и въоръжаването на международна мрежа от ислямистки терористи, които биват използвани за ерозиране позициите на режимите, противопоставящи се на саудитския клерикално-диктаторски модел. Според мнозина западни анализатори, като американския професор Джеймс Петрас например, вдъхновител на тази терористична мрежа е шефът на саудитските разузнавателни служби принц Бандар бин Султан. 65-годишният член на управляващата фамилия е завършил Университета Джон Хопкинс в Балтимор, а по-късно преминава военна подготовка в базата на американските ВВС в Максуел. Повече от двайсет години (1983-2005) принцът беше посланик на страната си във Вашингтон, след което стана секретар на Националния съвет за сигурност, а през 2012 беше назначен за генерален директор на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия. Още в ранните години на кариерата си, Бандар натрупва богат опит в сферата на тайните терористични операции. Сред многобройните му "мръсни операции", осъществени съвместно с ЦРУ през 80-те години на миналия век, е прехвърлянето на 32 милиона долара за никарагуанската въоръжена съпротива (т.нар. "контрас"), опитваща се да свали прокубинското сандинистко правителство в Никарагуа. Според споменатия по-горе проф. Петрас, Бандар, както и някои други членове на саудитското кралско семейство, са имали информация за подготвяното предимно от саудитски терористи (11 от общо 19-те) нападение от 11 септември 2001 срещу САЩ. Петрас твърди, че документите, касаещи тази връзка, са представени за разглеждане на Конгреса на САЩ.

Именно благодарение на богатия си опит в осъществяването на тайни терористични операции, натрупан през двайсетте години на тясно сътрудничество с американските специални служби, принц Бандар съумява да организира своя собствена глобална терористична мрежа, чиято цел е защитата на изолираната, ретроградна и уязвима саудитска монархия.

Мрежата на принц Бандар

Бандар бин Султан превръща Саудитска Арабия от затворен режим на племенна основа, чието оцеляване изцяло зависи от американската военна мощ, в мащабен регионален център на обширна разузнавателна и терористична мрежа и активен финансов спонсор на светски военни диктатури (като управляващата в момента египетска военна хунта) и клиентелистки режими (Йемен), както и във военен гарант на статуквото в държавите от Персийския залив (военната намеса в Бахрейн). Принцът финансира и осигурява с оръжие голям брой терористични операции, използвайки свързани с Ал Кайда ислямисти, контролирани от уахабитите местни секти, както и голям брой други въоръжени сунитски групировки. Именно той е "прагматичният координатор" на терористите, потискащ противниците на Ал Кайда в Саудитска Арабия и финансиращ терористите на мрежата в Ирак, Сирия, Афганистан и на други места. При това, макар че отдавна е свързан с американските разузнавателни служби, напоследък принцът пое собствен независим курс, който се разминава с интересите на САЩ. По същия начин, въпреки традиционната вражда между Саудитска Арабия и Израел, Бандар бин Султан установи с правителството на Нетаняху работни отношения, базиращи се на общата им омраза към Иран и отказа да приемат очерталото се сближаване между Обама и новия ирански лидер Рухани.

Принцът активно участва (пряко или косвено) в процесите на реконфигурация на регионалните политически алианси, дестабилизирайки противниците и укрепвайки и разширявайки сферата на саудитското политическо влияние от Северна Африка от Южна Азия и от руския Северен Кавказ до Африканския Рог - понякога съвместно с САЩ и съюзниците им, а понякога играейки собствена игра.

Саудитската геополитика в Северна Африка

Бандар бин Султан наля милиарди за укрепване позициите на проислямските режими в Тунис и Мароко, като така успя да постигне маргинализирането и дори ликвидирането на масовите местни движения за демокрация. В същото време на ислямските екстремисти, получаващи финансова помощ от Саудитска Арабия, се внушава да подкрепят "умерените" ислямисти в правителството, включително и чрез физическото отстраняване на светските демократични лидери на опозицията и местните синдикати. Тази политика на принца в общи линии съвпада със стратегията, следвана от САЩ и Франция в Тунис и Мароко, но не и в Либия и Египет.

Както е известно, саудитската финансова подкрепа за ислямистките терористи и свързаните с Ал Кайда групировки, въстанали срещу либийския диктатори Кадафи, съвпадаше с целите на военната кампания, водена от НАТО срещу режима. След падането на Кадафи обаче, тези цели вече силно се разминават - така подкрепяният от САЩ и съюзниците им клиентелистки режим, включващ предимно либерално ориентирани бивши емигранти, се сблъска с подкрепяните от Саудитите филиал на Ал Кайда в Магреб и другите терористичните групировки, както и с племенните опълчения и криминалните банди. Финансираните от мрежата на принц Бандар ислямски екстремисти по-късно бяха използвани и за разпалването на гражданската война в Сирия, където саудитският режим организира мащабна военна операция за свалянето на Башар Асад. Междувременно, конфликтът между НАТО и просаудитските въоръжени групировки в Либия излезе от контрол и доведе до убийствата на посланика на САЩ и неколцина служители на ЦРУ в Бенгази. След като свали Кадафи, Бандар бин Султан на практика загуби интерес към последвалото кръвопролитие и хаоса, провокирани от подкрепяните от него въоръжени формации. Така те бяха принудени да се "самофинансират", включително чрез банкови обири, конфискация на големи количества петрол и присвоявайки си държавни средства като постепенно станаха сравнително независими от Саудитите.

В Египет принцът действаше съвместно с Израел (макар и по различни причини), следвайки стратегия за отслабване на сравнително независимото и демократично избрано управление на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси. Бандар бин Султан и кралското семейство подкрепиха финансово военния преврат и диктатурата на генерал Сиси. Така американската стратегия за съгласувана подялба на властта между "Мюсюлманските братя" и военния режим и съчетаване на процеса на демократизация със запазване на произраелската и прозападна ориентация на страната (гарант за която са именно военните) се провали. Предоставяйки 15 милиарда долара и обещавайки още повече в бъдеще, Бандар бин Султан осигури на военните необходимия финансов спасителен пояс, гарантиращ им икономически имунитет от евентуални международни финансови санкции. Така армията разгроми "братята" и прати в затвора (заплашвайки да ги екзекутира) техните лидери. Парелелно с това военните поставиха извън закона и ляво-либералния сектор на опозицията, който преди това използваха като пушечно месо за да оправдаят извършения от тях преврат. Подкрепяйки преврата, принц Бандар отстрани съперника си - демократично избрания ислямски режим, който не устройваше Риад. Вместо него в Кайро днес управлява просаудитски диктаторски режим, независимо че египетските военни се придържат към по-светски, прозападни и произраелски възгледи, отколкото "Мюсюлманските братя". Успехът на принца в Египет му гарантира регионален политически съюзник, чието бъдеще обаче остава неясно.

В случай че в тази страна отново възникне антидиктаторски масово движение, сред мишените му несъмнено ще бъде и просаудитската ориентация. Нещо повече, Бандар ерозира и постави под въпрос единството на арабските монархии от Персийския залив - Катар например, финансираше режима на Морси и загуби петте милиарда долара, инвестирани в него.

Появата на терористичната мрежа на принц Бандар е най-видимия резултат от дългосрочното саудитска финансиране, въоръжаване, подготовка и прехвърляне на десетки хиляди ислямски терористи - "доброволци" от САЩ, Европа, Близкия Изток, Кавказ, Северна Африка и други части на света. Терористите от Ал Кайда от Саудитска Арабия се превърнаха в "мъченици на исляма" в Сирия. Десетките ислямистки въоръжени групировки в тази страна яростно се конкурират за саудитското оръжие и пари. В Йордания, Пакистан и Турция бяха създадени тренировъчни лагери с американски и европейски военни инструктори, финансирани от Саудитска Арабия. За осъществяване на трансграничните си операции Бандар инвестира в основната бунтовническа групировка на ислямските терористи в региона - т.нар. „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ).

В отговор на подкрепата за Асад от страна на Хизбула, Бандар бин Султан започна да изпраща пари и оръжие на бригадите "Абдула Азам" в Ливан, организирали взривовете в Южен Бейрут и Триполи и атаката срещу иранското посолство. Принцът прехвърли 3 млрд. долара и на ливанските военни, опитвайки се да разпали нова гражданска война между тях и Хизбула. Взаимодействайки си с Франция и САЩ, но използвайки много по-големи финансови средства и разполагайки с по-голяма свобода за привличане на ислямските терористи, Бандар пое водещата роля и се превърна в своеобразен главнокомандващ на военното-дипломатическата офанзива, осъществява едновременно на три различни фронта - против Сирия, против Хизбула и против Иран. Принцът разчиташе, че ислямисткият преврат в Сирия ще бъде последван от навлизане на сирийските ислямисти в Ливан, които да подкрепят там частите на Ал Кайда и да разгромят Хизбула, което пък би довело до пълната изолация на Иран. При подобно развитие Техеран би се превърнал в мишена на съвместното настъпление на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.

Разминаването между Бандар и Обама и саудитското настъпление срещу Ирак и Иран

Саудитска Арабия доскоро беше изключително полезен, макар и понякога неуправляем сателит на Вашингтон. Поне докато принц Бандар не оглави разузнаването на Кралството. Макар че дълги десетилетия тясно си сътрудничи с ЦРУ, принцът нерядко използва тесните си връзки с управлението за да улесни собствената си кариера. Така например, именно тези връзки му помогнаха да осигури доставката на самолети AWACS за Саудитска Арабия, въпреки съпротивата на израелското лоби в САЩ (АІРАС) срещу сделката. Пак те позволиха на принца да организира спешното изтегляне на няколкостотин члена на саудитското кралско семейство от САЩ, веднага след атаката от 11 септември, въпреки забраната за полети, наложена от Белия дом.

Както посочва проф. Джеймс Петрас обаче, с течение на времето действията на Бандар бин Султан започват все повече да се разминават с американската политика – принцът упорито изгражда собствена терористична мрежа, целяща да укрепи и разшири саудитската хегемония, дори ако това влиза в противоречие с интересите на регионалните съюзници и „клиенти” на САЩ.

Така, докато в Ирак например САЩ подкрепят консервативния режим на Нур ал-Малики, принц Бандар оказва политическа, финансова и военна помощ на терористичната сунитска организация ИДИЛ. Докато Вашингтон договаряше междинното споразумение с Техеран,

принцът се обяви против смекчаването на санкциите срещу Иран и си „купи” подкрепата на Франция като по време на посещението на френския президент Оланд в Риад саудитците подписаха с него оръжейна сделка за милиард долара срещу налагането на още по-сурови санкции срещу режимаа на аятоласите. Освен това Бандар бин Султан изрази подкрепата си за усилията на произраелското лоби в Конгреса, опитващо се да провали преговорите между САЩ и Иран.

Така принцът постепенно се освободи от ангажиментите си към американските служби. Тесните му връзки с предишните (а и със сегашните) лидери на САЩ и ЕС, го стимулираха да се опита да повиши геополитическия статут на Саудитска Арабия. Така, той се срещна  през лятото на 2013 с руския президент Путин, опитвайки се да го убеди да прекрати подкрепата за Сирия. Според някои руски анализатори, срещу това принцът е предложил на Кремъл страната му да купи руско оръжие за няколко милиарда долара, заплашвайки, че в противен случай вече няма да възпира чеченските ислямисти да атакуват обекти в Русия (включително по време на Олимпийските игри в Сочи). В сощото време той успя да накара турския премиер Ердоган да преориентира подкрепата си от умерените противници на Асад, към крайните ислямисти от ИДИЛ, свързани тясно с Ал Кайда. При това принцът си затвори очите за „опортюнистичните” усилия на Ердоган за сключване на петролни сделки с Ирак и Иран, ангажиментите му в НАТО и подкрепата му за сваления режим на Морси в Египет, само и само да си гарантира подкрепата на турския премиер за безпрепятствения транзит на голям брой обучени от саудитите терористи в Сирия, а вероятно и в Ливан.

Паралелно с това, Бандар бин Султан укрепи връзките си с Движението „Талибан” в Афганистан и Пакистан, снабдявайки го с оръжие и финансирайки съпротивата му срещу частите на САЩ и НАТО и, в същото време, предлагайки на американците „коридор за организираното им изтегляне от страната”.

Според Петрас, Бандар най-вероятно подкрепя и въоръжава и уйгурските мюсюлмански терористи в Западен Китай, както и чеченските и други ислямски екстремисти в Русия, независимо от факта, че Саудитите разширяват петролните си споразумение и сътрудничат с руския гигант Газпром.

В същото време единственият регион, в който Риад се ангажира с пряка военна намеса, е малкото кралство от Персийския залив Бахрейн, където саудитските специални части смазаха бунтовете на продемократичното шиитско движение, обявило се против местния владетел сунит.

Външната експанзия и вътрешните проблеми

Както посочва проф. Джеймс Петрас, през последните години принц Бандар осъществи фундаментална трансформация на саудитската външна политика, опитвайки се да разшири влиянието и в света. Навсякъде в Големия Близък Изток, където възникне ислямистка терористична мрежа       , опитваща се да свали местния националистически, светски или шиитски режим, тя може да разчита на саудитските фондове и оръжейни доставки. Това, което някои западни анализатори лицемерно определят като „плахи усилия за либерализация и модернизация” на реакционния саудитски режим, всъщност представлява военни мерки за усъвършенстване на неговата терористична мрежа в чужбина. Принц Бандар залага на съвременните терористични методи, опитвайки се да натрапи средновековния саудитски модел на управление на редица по-близко или по-далеч разположени мюсюлмански държави.

Проблемът обаче е, че тези мащабни авантюристични операции, осъществявани от принца в чужбина, влизат в противоречие с „интровертния” стил на управление на някои ключови членове на кралското семейство. Те искат да бъдат оставени спокойно да трупат стотици милиарди от петролния добив и да ги инвестират по целия свят в скъпи недвижими имоти и производства, да водят скандален живот в чужбина и в същото време да съхранят имиджа си на благочестиви пазители на свещените градове на исляма Мека и Медина. Доскоро Бандар бин Султан избягваше открития сблъсък с тези среди, тъй като действаше изключително предпазливо и всячески демонстрираше уважението си към краля и най-близкото му обкръжение, включително като щедро спонсорираше посещенията в Реад на редица западни и източни политически лидери, дошли за подписването на изгодни за тях сделки и изразяващи почитта си към управляващата династия. Въпреки това обаче, прекаленият му интерес към задграничните операции на Ал Кайда и стимулирането на саудитските екстремисти да участват в различни терористични войни в чужбина тревожат консервативните монархически кръгове в страната. Те се опасяват, че някой ден тези образовани, обучени и въоръжени от саудитите терористи, придобили междувременно ореола на „бойци за правата вяра”, могат да се върнат в Кралството и да се обърнат срещу монархията. Възможно е също, чуждестранните режими, оказали се мишена на саудитските терористични мрежи, да решат да им отвърнат със същото – т.е. иранците, руснаците, иракчаните, сирийците, египтяните или пакистанците биха могли да финансират собствени „оръдия на възмездието”. А истината е, че въпреки стотиците милиарди, похарчени за закупуване на оръжие, саудитският режим е изключително уязвим на всички нива. Дори ако оставим настрана племенните легиони, които са гръбнака на армията, кралското семейство се ползва с твърде слаба подкрепа сред масите и с още по-малка легитимност. Страната е тотално зависима от чуждестранната работна ръка, чуждите експерти и военната подкрепа на САЩ. Освен това, повечето представители на уахабитското духовенство се отнасят с презрение към управляващия елит, защото е допуснал „неверниците” на свещената територия на Кралството. Затова, докато принц Бандар разширява саудитското влияние в чужбина, вътрешните опори на властта са подложени на ерозия. Макар принцът да си позволява да отправи предизвикателство към американската стратегия в Сирия, Иран и Афганистан, режимът в Риад зависи от защитата на VІІ американски флот и ВВС на САЩ, а междувременно броят на външните му противници непрекъснато нараства.

Възможно е, посочва проф. Петръс,  принц Бандар наистина да си въобразява, че е „новия Саладин”, изграждащ основите на съвременна Ислямска империя, но истината е, че само с едно махване на ръка, кралят, който засега все още го покровителство (или просто го търпи), може да го изпрати в забвение. В същото време, прекалено наглата намеса в работите на другите държави от региона на Големия Близък Изток може да провокира международна криза, в резултат от която имиджът на Саудитска Арабия да пострада безвъзвратно.

Впрочем, има и друга възможност. На 17 февруари 2014 иранската телевизия съобщи, че съвсем скоро принц Бандар може да бъде отстранен от ръководството на саудитските специални служби. По това време принцът се намираше във Вашингтон, където трябваше да премине лечение в болницата "Джон Хопкинс", както и да се срещне със сенатор Джон Маккейн. Малко по-късно редица електронни медии лансираха версията, че мястото му може да бъде заето от 54-годишния принц Мохамед бин-Наиф. Можем само да гадаем обаче, дали подобна промяна би сложила край на саудитската "геополитика на терора", или просто би означавала продължаването и под други форми.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024