12
Сря, Юни
7 Нови статии

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Изменения в политическите граници на държавите в света се извършват и днес, като типичен пример в това отношение е Балканския полуостров, където през последните две десетилетия броят на държавите в региона се увеличи двойно. През този период в него настъпиха значителни политически и икономически промени и открито се заговори за положението на националните малцинства в държавните, възникнали на мястото на разпадналата се Югославия. В този контекст, широк обществен интерес в България традиционно поражда казусът със Западните покрайнини. Към днешна дата всички бивши югорепублики вече са независими държави, Бившата автономна република Косово обяви независимост през 2008, а Войводина е със статут на автономна област в рамките на Република Сърбия. На този фон българското национално малцинство продължава да е жертва на сръбската асимилационна политика, а пасивната българска дипломация не се възползва по никакъв начин от членството на страната ни в Европейския съюз, за да търси гарант за спазване правата на нашите сънародници в западната ни съседка.

Ньойският договор и „черната граница“

След края на Първата световна война Версайската система от договори откъсва територии от различни държави като 35 млн. граждани са принудени да сменят родината си. Безразсъдното и неморално прекрояване на границите е сред основните причини за избухването на Втората световна война и възникналите по-късно етнически и междудържавни конфликти в Източна Европа.

На 27 ноември 1919 в Ньой на България е наложен несправедлив мирен договор, който лишава страната ни от изконни национални земи и население. Решителна роля за подготовката на договора играят победителките във войната Франция и Великобритания, усърдно подтиквани от съседните ни държави Сърбия, Гърция и Румъния. Претенциите на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 Кралство Югославия) са за градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. Сръбската държава претендира и за територията около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия за да убеди западните си съюзници, че икономическите и интереси налагат да получи и Пернишкия въглищен басейн. За целта Белград представя фалшифицирани карти и документи, с които се опитва да докаже съществуването на сръбско малцинство в България. Правителството изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести с  20 до 70 км навътре в територията на България, отнемайки и територия с обща площ над 13 000 кв. км и население от половин милион българи, което е наречено „чисто сръбско”. Без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско, и околиите на Цариброд и Босилеград.

Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8 637 - власи, 549 - цигани и едва 127 - сърби. Повече от 30 000 българи търсят спасение в България. По-късно около 5000 от тях емигрират в Западна Европа и Северна Америка. „Това, което Сърбия не постига в Сръбско-българската война от 1885 - посочва председателят на Културно-информационния център „Босилеград“ Иван Николов - и в Междусъюзническата война от 1913, получава на 27 ноември 1919 с Ньойския договор“[1].

Съставена е международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава, че "няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини"[2]. „Черната граница“ разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, гробове.

За несправедливата граница пишат и много чуждестранни медии като италианската „Импера”, германският „Телеграф Берлин”, лондонският „Гардиан”, френското списание „План” и особено френският журналист Анри Поззи. В книгата си „Войната се връща” той разказва: „Видях гробища, разделени на две... нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат”[3]. Заради обективно отразяване на събитията в Западните покрайнини от Белград през 1929 е изгонен германският кореспондент на „Берлинер Тагеблат“.

Новата граница прекъсва естествените пътища на пазарите към Кюстендил, Трън, София и Враца. Планинските вериги от запад възпрепятстват достъпа до сръбските пазари. Така, за да стигнат до Враня, босилеградчани и трънчани следва да преминат планинския масив Хайдушки преспи, висок 1270 м н.в., който за трънчани е непроходим дори и през лятото. В сравнително по-изгодни позиции са жителите на Цариброд (разположен на пътя София – Белград) тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират със сръбските, доставени от развитите промишлени зони на Ниш и Белград. Затворените пътища създават непреодолими трудности, а всяко преминаване на границата крие сериозни опасности. Всичко това не убягва от погледите на Великите сили, но за тях по-важно остава да се подобри положението и да се угоди на съюзника им Сърбия.

Западните покрайнини в годините между двете световни войни

След присъединяването на Западните покрайнини към западната ни съседка, югославските правителства осъществяват процес на денационализация и насилствена сърбизация на местното българско насебение. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените български окончания "ов" и "ова", принудително се поставят сръбски окончания на "ич". Налагат се тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Не се урежда и въпросът с двувластните имоти, което става повод за чести убийства. През 1920 е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в Югославия.

Опитите за сърбизирането на българското население в Западните покрайнини срещат съпротива, която, на свой ред, води до засилване на терора от страна на властите. През 1924 в София е свикана първата Конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трън. С това се поставят основите на легална организация, която привлича голям брой бежанци от Западните покрайнини и развива мащабна културно-просветна дейност в България и Западна Европа. Осъществяват се първи срещи с легендарния лидер на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Тодор Александров. Постепенно се оформя течение, настроено за оказване на въоръжен отпор на сръбските власти. На 16 декември 1928 е учредена Вътрешната западнопокрайска революционна организация (ВЗРО) "Въртоп", която пристъпва към провеждане на серия от атентати и политически убийства на територията на Враня, Ниш, Пирот, Цариброд и Белград. След Деветнадесетомайския преврат (1934) в България, „Въртоп“ е забранена от новото правителство, оглавено от Кимон Георгиев, което е просръбски настроено. През 1937 е сключен договор за „вечно приятелство“ между Царство България и Кралство Югославия, с което сърбите на практика си гарантират неприкосновеността на източната граница.

"Българският период"

През 1941, в хода на Втората световна война, Силите на Оста разгромяват и окупират Югославия, а Западните покрайнини са върнати на България за административно управление до края на войната. Населението устройва триумфално посрещане на българската войска. След двайсетгодишна сръбска диктатура идва периодът, известен в Западните покрайнини като „българския". По-голямата част от избягалите в Царство България западнопокраинци се завръщат по родните места. Българите от разделените села се събират отново. Икономиката в Покрайнината се съживява чрез помощи от българското правителство, а пътищата към вътрешността на България са отворени и откриват възможности за търговия. Частично е подобрена пътно-транспортната мрежа. В памет на загиналите във войните за национално освобождение и обединение на България е построен мемориален военен парк. Присъединените земи отново преминават към диоцеза на Българската православна църква. През този период Западните покрайнини изживяват своя краткотраен икономически разцвет, въпреки военното положение.

Титова Югославия

След края на войната Западните покрайнини са откъснати от България и са предадени на новосъздадената Федеративна народна република Югославия. Първенството на сръбския елемент в западната ни съседка отново се налага, което довежда до задълбочаване на конфликта между отделните републики, от една страна, и Белград, от друга. Периодът между 1941 и 1944 е заклеймен като време на "българска фашистка окупация". През 1945 е унищожен мемориалният военен парк в Царибродските гробища. За кратко време са издадени множество книги, фалшифициращи случилото се прези тези години. Издигнати са десетки паметници, посветени на „зверствата на българските фашистки окупатори“.

През 1948 настъпва рязко влошаване в българо-югославските отношения след разрива между Тито и Сталин. Българското малцинство отново е подложено на системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагери. В комунистическа Югославия българските концлагеристи са на второ място по брой след черногорците. За да избегнат последиците от мащабната сегрегация, осъществявана спрямо българското население, хиляди западнопокраинци започват да се определят като сърби. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират към вътрешността на Сърбия, където, включително и заради смесените бракове, постепенно губят българската си идентичност.

След 9 септември 1944 трагична съдба сполетява много активисти на ВЗРО „Въртоп”. Красноречив пример в това отношение е случката с 19 бивши западнопокраински революционери, арестувани от комунистическата власт в България и предадени на Югославия. След двумесечни разпити в Ниш следствието приема, че арестантите са се борили против кралския режим и не са били на страната на противниците на Тито. Българите са оневинени и са върнати обратно в България с предложение да бъдат освободени. Въпреки това, групата патриоти е незабавно отведена в един от задънените рудници в Перник и разстреляна от българските комунисти.

В началото на 60-те години на миналия век от Босилеградска и Царибродска община се отнемат по около 1/3 от териториите и се присъединяват към съседните общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. По този начин компактността на българското малцинство е силно ерозирана, още повече, че на населението в съседните сръбски общини са предоставени по-добри условия за живот. Остатъците от общините Босилеград и Цариброд остават икономически най-изостанали в цяла Сърбия[4].

Селата в Западните покрайнини обезлюдяват. Заменени са българските имена на селища и местности. Родилните домове в Цариброд и Босилеград са закрити. Българките са принудени да раждат в Пирот, Сурдулица или Враня, където новородените се записват съгласно сръбската именна система, като женските фамилни имена не се различават от мъжките (напр. Иванка Иванова се трансформира на Иванов Йованка). Възстановяване на името става възможно само по съдебен път.

С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите  всъщност са "сърбо-шопски етнос". Обучението на български език е сведено до два часа седмично и то факултативно. Въпреки формалното равноправие на българския и сръбския езици, гражданските книги за раждане, венчаване и регистрация на починалите се водят на сръбски език. Училищните свидетелства, административните формуляри, личните, църковни и други документи също се издават само на сръбски език. Повсеместно са осквернявани и унищожавани културно-историческите паметници на българското национално малцинство. По-голямата част от църквите и манастирите не се поддържат и са оставени на саморазрушение. В действащите църкви служат сръбски свещеници на сръбски език. Не се преподава българска национална история и култура. Създава се ценностна система, в която всичко българско е „лошо“ и „негативно“, а всичко сръбско е „модерно“ и „прогресивно“.

Българската политика спрямо Западните покрайнини в разпадаща се Югославия

След края на студената война и рухването на Желязната завеса в бившия "социалистически блок" започва т.нар. процес на демократизация. Паралелно се поставя и началото на постепенния разпад на Югославия. За първи път в новата ни история след 1919, в периода 1992-1994 българските правителства поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаването на техните граждански и човешки права пред ООН. Разбира се, Белград отрича наличието на такъв проблем, а през 1992, в една своя реч в Неготин, тогавашният президент на Съюзна република Югославия Слободан Милошевич дори заявява, че от двете страни на река Тимок живее един народ – „сръбският“. Нещо повече, видни сръбски учени открито подкрепят шовинистичните претенции на Белград. Така например проф. Раде Джорджевич твърди, че: „И днес голям брой сърби живеят в Западна България, но са вече напълно асимилирани. Ако вече става дума за промяна на границата, то границата на Сърбия трябва да се премести до София, пък и по-нататък”[5]. Тези твърдения не са подкрепени от нито един исторически, етнографски или статистически документ. Официална София не реагира на сръбските провокации, а през месец май 1995 тогавашният български министър-председател Жан Виденов дори заявява публично, че „истинското име на Западните покрайнини е Източна Сърбия“[6].

Междувременно, през 1992 е създаден Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). През 1997 се откриват културно-информационни центрове (КИЦ) в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След 1998, благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, все повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в български университети.

Въпреки това, през последните две десетилетия моралната и материална подкрепа на българските правителства към сънародниците ни в Западните покрайнини остава епизодична. В повечето случаи проблемът се повдига единствено в предизборни кампании, без да се предприемат реални мерки и действия. В този смисъл, българската външна политика следва да формулира ясно дефинирана стратегия по отношение на българите в Западните покрайнини. Нейни цели трябва да бъдат опазването на националната идентичност на българското население и създаване на условия за неговото икономическо, културно и политическо развитие. Всичко това трябва да се постави на легитимна основа съобразно международните правила, но и в съгласуваност с инициативите и действията на другите държави, които работят за опазване на своите национални малцинства в Западните Балкани.

Защитата на правата на българското национално малцинство е не само въпрос на национален интерес, но и на национален дълг на България. В това отношение председателят на Културно-информационен център „Босилеград“ Иван Николов справедливо отбелязва, че: „Западните покрайнини са цената, с която е заплатена независимостта на България през 1919 в Ньой. ...Само жителите на Босилеград, в състава на Тринадесети Рилски пехотен полк, са дали над 410 убити за свободата на България  през Междусъюзническата и Първата световна война.“[7]

Бележки:

Литература:

1. Алтънков, Н. Нарекоха ги фашисти. С., 2004.

2. Бърдаров, Г. Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз. С., 2012

3. Илиев, Н., Г. Спасов. Селища, църкви и манастири в Западните покрайнини. С., 2012.

4. Мишев, Т. Покрайнини в центъра на Балканите – Западните покрайнини (1990-1995). С., 2003.

5. Нанева, Д. Паралелна история. Национализъм и европейската идея (1789-1945). С., 2010.

6. Николов, И. Българите в Югославия – последните версайски заточеници. Босилеград, 2002.

7. Николов, И. и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. С., 2010.

8. Петров, М. „Въртоп” – революционна организация за освобождение на Западните покрайнини. ВИ, 2003.

9. Поззи, А. Войната се връща. С., 2009.

10. Райчевски, С. Нишавските българи. 2004.

11. Русков, В. Българи и сърби. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. С., 2007

12. Тодорова, З. Взривената памет. Цариброд-София, 2004.

13. Списание "Геополитика & геостратегия", www.geopolitica.eu

14. Закон за връщане на взетите имущества и обезщетения в Сърбия, http://www.kicbos.org/index.html

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"


[1] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 19.
[2] Николов, Иван и др. Пак там, с. 18.
[3] Поззи, Анри. Войната се връща. София, 2009, с. 40.
[4] Вж. Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 20.
[5] Цит. по: Николов, Иван и др. Пак там, с. 28.
[6] Цит. по: Енчев, Велизар. България е срещу своите в Западните покрайнини. Десант [онлайн]. 03.04.2010 13:27. [прегледан 27.02.2013]. http://www.desant.net/show-news/20111/
[7] Николов, Иван и др. Съдбата на българите в Западните покрайнини. Т. 1, София, 2010, с. 34.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Украинската криза поставя на изпитание съществуващите геостратегически баланси и поражда опасения от глобален конфликт. Изненадващо за някои наблюдатели, подобни страхове остават чужди за масовото съзнание на балканските народи, въпреки усилията на големите медии. Ако не сме свидетели на инфантилна проява на тотално безразличие към геополитическите катаклизми, би следвало да търсим възможното обяснение в една по-различна гледна точка, която балканските общества и техните елити имат към събитията. Тя се изразява в наличието на специфични приоритети, при които включването на балканските страни в процеса на европейска интеграция се съчетават с финансовата и културна обвързаност с Русия. Сърбия представлява, може би най-характерният пример за такова съчетание.

Смяната на властта в Киев и отделянето на Крим, които белязаха разгара на кризата в Украйна, съвпаднаха с разгара на изборната кампания в Сърбия. Повече от всякога след промените през 2000, изборната дискусия в Белград бе съсредоточена върху вътрешнополитически теми, свързани със икономическите и социални проблеми в страната. Предстоят тежки финансови и структурни реформи. Сръбската прогресивна партия и Сръбската социалистическата партия, които управляват от 2012, имаха нужда от препотвърждаване подкрепата на избирателите. Силният човек в правителството – вицепремиерът Александър Вучич, който е и председател на Сръбската прогресивна партия, демонстрира в кампанията категоричното намерение да спечели пълно мнозинство и да получи цялата отговорност за формиране на новото правителство (както и стана). Сред най-значимите аргументи, че неговата партия заслужава да получи доверието на избирателите се посочваше и успешното начало на преговорите за присъединяване към ЕС, започнали през януари 2014. Това се оценява като исторически успех за сръбското общество и по тази причина моментът бе използван за насрочване на извънредни парламентарни избори. Посланието беше, че интеграцията в ЕС е моделът за спасение и благоденствие на страната.

Тезата се споделя и от основните политически партии. Единствено Демократическата партия на Сърбия на бившия президент и премиер Воислав Кощуница пропагандира прекъсване на преговорите с ЕС и по-тясно обвързване с Русия. Всъщност, по-тясното обвързване с Русия се подразбира от само себе си в сръбското обществено мнение. Съвместните икономически проекти и особено строителството на газопровода „Южен поток“ се възприемат като важен инструмент за създаване на работни места. Руските заеми са един от основните канали, по които в държавата влизат свежи пари.

Реакцията на украинската криза

На този фон, развитието на кризата в Украйна се следи от сръбската преса, без да влиза сериозно във вътрешнополитическия дебат. Коментарите се ограничават до „Сърбия не е Украйна”, като обществото много повече се притеснява от социалните вълнения в Босна и Херцеговина и възможността те да се прехвърлят през границата.

Безредиците в Босна и Херцеговина обаче постепенно затихнаха през февруари, а в края на месеца в Лондон дори се обсъждаше необходимостта да бъде създаден нов „План Маршал“ на ЕС за Босна[1]. Темата бързо бе забравена, когато през последните дни на февруари започна отделянето на Крим от Украйна. На 3 март беше свикано извънредно заседание на Съвета на ЕС. То оцени действията на Русия като агресивен акт на нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Украйна. Решението е важно за държавите кандидат-членките на ЕС, защото всяка от тях има подписано споразумение за сътрудничество и асоциация със Съюза, което ги задължава да съгласуват външната си политика с тази на ЕС.

Задължението е в сила и за Сърбия. На следващия ден беше публикувано изявление на сръбското Външно министерство. То набляга на подкрепата за политическите усилия за изход от тежката ситуация и се въздържа от осъждане на Русия. Препоръчва се на сръбските граждани да не пътуват до Украйна, а на тези, които са там – да поддържат връзка с посолството. Към него трябва да се обръщат и пребиваващите в Украйна граждани на Босна и Херцеговина и на Черна гора, които нямат собствени посолства[2]. Интересно е сравнението с Черна гора, където на 5 март правителството в Подгорица осъди „откритото нарушаване на суверенитета и териториалната цялост на Украйна и агресията на руските въоръжени сили“.

В Сърбия подобно изявление не би получило подкрепата на населението, което реагира емоционално на страната на Русия. Емоционалната подкрепа беше продължена от практически действия. На 5 март група сръбски доброволци от организацията „Четническо движение” дадоха пресконференция в Севастопол, че са се притекли на помощ на „братята руси“. „Нашата цел е да изразим подкрепата от сръбския народ за руския народ, който се намира в същата ситуация, в която е била и Сърбия”. Ръководител на групата е Милутин Мишкович. Той и четиримата му сподвижници са участвали в боевете в Косово през 1999, като сътрудници на полицията. Групата беше включена в казашките части, охраняващи един от контролно-пропускателните пунктове към Севастопол. Сръбските медии отделиха голямо внимание на четниците, за разлика от руските, предпочитащи да показват подкрепящите ги политици от Западна Европа[3].

В същото време, за сръбските медии, по-важна е темата за икономическите контакти с Русия. На 6 март беше подписан анексът към договора за руския кредит за реконструкция на шест участъка от сръбските жп линии с обща дължина от 112 км. Кредитът е в размер от 89,9 млн долара. По този повод ръководителите на сръбските и руските железници дадоха съвместна пресконференция. Бе съобщено, че за проекта са привлечени и 25 млн евро от Европейската банка за възстановяване и развитие. Скритото послание е, че отпуснатите от Русия средства са повече, но на заден план се налага още един извод – че Сърбия се нуждае като от парите на Русия, така и от тези на Европа[4].

Икономиката обаче, не успява напълно да измести политиката. Повод стана интервюто на руския президент Владимир Путин от 3 март, в което той за първи път официално прокламира възможността Крим да бъде присъединен към Русия. Според него, гражданите на всяка територия могат имат право на самоопределение, както то е било признато на косовските албанци и на много други народи по света. Както е известно, до този момент Русия твърдеше, че косовската независимост е сериозно нарушение на международното право. Сега Путин се позова на Косовския прецедент, за да оправдае референдума в Крим. Сръбските официални лица се надяваха, че Русия няма да позволи Косово да се превърне в прецедент, макар че за подобна възможност се заговори още при проблемите с Абхазия и с Южна Осетия. Остава въпросът, дали Русия ще запази позицията си да не се допуска Косово да стане член на ООН. В Европа дори се появиха коментари, че се обсъжда сделка – международно признаване за връщането на Крим към Русия срещу руско признаване на косовската независимост[5]. Дилемата се отразява със смесени чувства от сръбската преса, а опозиционното консервативно движение „Двери“ обвинява управляващите социалисти и прогресисти, че са допуснали загубата на Косово[6]. Представители на Сръбската прогресивна партия пък отказаха да коментират изказването на руския президент, ограничавайки се с твърдението, че въпросът за отцепването на Крим е голяма геополитическа тема и в този момент Сърбия трябва да бъде неутрална.

Наложи се лично руският посланик в Белград да обяснява, че думите на Путин не означават признаване на Косово, а целят единствено да бъдат разобличени „двойните стандарти“ в международните отношения[7].

Все пак, косовският прецедент е важен за Русия, което пролича в изявлението на Външното министерство в Москва от 11 март, във връзка с декларацията за независимостта на Крим. В краткия текст, руските дипломати използват като основен аргумент именно заключението за Косово на Международния съд на ООН от 2010[8]. Посолството в Белград обаче отново направи спешно изявление, че няма промяна на руското становище за Косово.

Всичко това обаче не се отразява на сръбско-руските връзки. На 13 март сръбската агенция за чуждестранни инвестиции организира работна среща за насърчаване на взаимния износ между Русия и Сърбия, под мотото „Износ без ограничения“. Беше подчертано, че Сърбия е единствената страна, извън Митническия съюз Русия – Белорусия - Казахстан, която има подписано споразумение за свободна търговия с Москва. Срещата бе обявена за работна, но на нея, освен сръбски и руски бизнесмени, присъстваха премиерът Ивица Дачич, вицепремиерът Александър Вучич и председателят на вече разпуснатия парламент Небойша Стефанович. Присъствието им безспорно имаше предизборен характер, което още повече подчертава значението на Русия за външноикономическите отношения на Сърбия[9]. Събитието беше отразено и на официалната страница на сръбското правителство.

Сръбските избори и кримският референдум

На 16 март 2014 едновременно се проведоха извънредните парламентарни избори в Сърбия и  референдумът за независимост на Крим. Предният ден руският посланик в Сърбия Александър Чепурин изрази надежда, че на власт в Белград ще дойдат сили и партии, които са приятелски настроени спрямо Русия[10]. Както е известно, изборите бяха спечелени категорично от Сръбската прогресивна партия. На второ място са досегашните им коалиционни партньори от Социалистическата партия. Демократическата партия на Сърбия, която официално се възприема като най-проруската в Белград, не влезе в парламента, за първи път след политическата промяна през 2000.

Дебатите по съставянето на новото сръбско правителство съвпаднаха със задълбочаване на противоречията между ЕС и Русия. В дните около референдума в Крим (и изборите в Сърбия) течаха интензивни дискусии за налагане на санкции от страна на ЕС. Въпросът засяга пряко Сърбия, защото от страните с кандидат-членски статут се очаква да споделят общата външна политика на ЕС. На 17 март в Брюксел се проведе извънредна среща на върха, в резултат, на която стартира процедура по налагане на санкции на ЕС срещу Русия. На този етап, санкциите са ограничени и това позволява на сръбския политически елит да забави своята реакция. В Белград трябва да отчитат и случващото се в Москва. На 18 март президентът Путин обяви решението за присъединяване на Крим към Русия. В речта му отново бе споменат косовският прецедент и по-конкретно становището на САЩ, внесено в Международния съд на ООН през 2010.

Възниква и въпросът за отражението на Кримската криза върху териториалната цялост на Сърбия. Кметът на населената с албанци община Буяновац в Южна Сърбия Йониз Муслиу заявява, че те имат същото право като Крим да се присъединят към Косово, защото са провели референдум още през 1992. Муслиу е бивш политически лидер на т.нар. Армия за освобождение на Прешево, Медведжа и Буяновац по време на албанските бунтове през 2001[11].

Вътрешният натиск съвпада и с външен, при това от противоположни страни. На 19 март външният министър Иван Мркич бе посетен последователно от посланика на ЕС Майкъл Дейвънпорт и от руския му колега Александър Чепурин. В медиите проникна информация, че сръбски дипломати са канени за разговори в украинското Министерство на външните работи, където са изразили подкрепата на своята страна за териториалната цялост на Украйна. На 21 март сръбското Външно министерство заяви обаче, че няма да има официална позиция, защото държавата се ръководи от служебно правителство, а то не е разполага с капацитета да коментира актуални политически събития по света[12].

Очерта се и друга интрига. Два дни никой не знаеше, къде са лидерите на победилите на изборите партии - Александър Вучич и Ивица Дачич, които към момента бяха служебни вицепремиер и премиер. Появявиха се твърдения, че двамата са на посещение в Москва. На жълтата преса дори бе подхвърлена снимка на Вучич, който уж вечеря в ресторант в Белград, но никой не я прие за достоверна. Следващата информация бе, че Вучич е в Москва за контролен преглед, но и тя не беше потвърдена. Правят се предположения, че в Москва са водени разговори за състава на следващото сръбско правителство, но няма как да не е била обсъждана и темата за евентуални санкции срещу Русия. За Белград е важно да продължи да получава руски заеми, а за Москва – да продължи изграждането на газопровода „Южен поток“[13].

В крайна сметка, Александър Вучич се появи на 22 март при президента на Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Първата официална среща на победителя в изборите е символична сама по себе си. На въпросите на журналистите към Вучич за случващото се в Крим, той отговори, че националната позиция по украинската криза не може да бъде формулирана от едно служебно правителство. Все пак, Вучич бе категоричен, че Сърбия ще изпълни задълженията си към ЕС, но няма да има враждебно поведение срещу Русия. Още по-многозначително бе изказването му: „Ние категорично зачитаме нормите на международното право и териториалната цялост на всички страни, но не приемам по този въпрос да бъда поучаван от тези, които са потъпкали териториалната цялост на Сърбия… Правителството не е нито руско, нито немско, а сръбско“[14]. Думите му бяха разпространени от всички основни медии. Бъдещият премиер гарантира, че официалната позиция ще бъде балансирана и отговорна и поясни, че не става дума за балансиране между Европа и Русия, въпреки че на практика нещата стоят точно така. Не бе коментирано отношението към САЩ, защото самата Западна и Централна Европа балансира между САЩ и Русия.

Същият ден избухна и друг скандал. Временният украински премиер Яценюк публикува видеообръщение, с което мотивира необходимостта Украйна да стане член на ЕС. В него бе включена карта на Европа, но Сърбия липсваше в нея. Скандалът бе раздухан  от хърватски медии, твърдящи, че става дума за умишлена украинска провокация заради „близките” отношения между Сърбия и Русия. Сръбският външен министър извика украинският посланик за обяснение.

Трудно може да се говори обаче за сръбски неутралитет, относно случващото се в Украйна, тъй като на 22-23 март в Белград на официално посещение беше делегация на въоръжените сили на Руската Федерация, начело с командващия на 106-та въздушно-десантна дивизия Дмитрий Глуженков. Делегацията се срещна с колеги от специалната бригада на Сърбия. Обсъдени бяха бъдещи съвместни учения на специалните части на двете страни. Датата не е уточнена, но бе съобщено, че учението ще се проведе в близост до границата с Косово. По същото време в Белград се проведе и международна конференция „Глобалният свят срещу глобалния интервенционизъм и интернационализъм“. Сред участниците беше руският професор Владимир Козин, главен съветник в Руския институт за стратегически изследвания (аналитично звено към администрацията на руския президент). В Белград Козин представи доклада „Главната цел на натовските бомбардировки над Сърбия през 1999 и позицията на Русия“. Както  е известно на 26 март 2014 се навършиха 15 години от началото на конфликта между бившата Съюзна Република Югославия и НАТО. През 1999 СРЮ включваше Сърбия и Черна гора, но натовските бомбардировки бяха само срещу Сърбия. По този повод медиите припомниха за материалните щети понесени от страната, включително заради използването на боеприпаси с обеднен уран, които продължават да причиняват онкологични заболявания. Темата беше подета и от руската информационна агенция ИТАР-ТАСС. Президентът Томислав Николич положи венец пред паметника на пострадалите от бомбардировките, като повтори думите на Вучич, заменяйки германци с европейци: „Новото правителство няма да бъде нито проруско, нито проевропейско, а просръбско“.

На 25 март официално стартира началото на модернизацията на жп линията Белград – Панчево, финансирано с руски кредит. На церемонията присъстваха служебният премиер Ивица Дачич и руският транспортен министър Максим Соколов. Соколов се срещна и с бъдещия сръбски премиер Александър Вучич. Срещите бяха широко огласени от информационната служба на сръбското правителство, без някой да се притеснява, че се провеждат в момент, когато на много руски официални лица е забранено да посещават страните от ЕС[15].

Сръбският неутралитет

Най-старият белградски вестник „Политика” публикува на 26 март статията „В състояние ли сме да предложим титовски отговор на украинската криза”. Водещи сръбски политолози отбелязаха нуждата от решение, „по модела на тези, които изработваше Тито”. В тази връзка се предлага Сърбия да се присъедини декларативно към официалната позиция на ЕС, но да се придържа към политика на неутралитет. Споделя се опасението, че поради липса на ресурс да упражни сериозен натиск върху Русия, ЕС (както се оказва) може да притиска само по-малки страни, като използва подписаните Споразумения за стабилизиране и асоциация[16]. По този повод, се коментира, че най-добрият сценарий за Сърбия би бил „Тито да излезе от гроба”. Всъщност, това е послание не само към сръбската публика, но и към външните наблюдатели, на които се припомня модела на равноотдалеченост и ухажване от страна на двата враждуващи блока, който Тито успя да извоюва по време на студената война. Експертите предлагат да се балансира „по тънка линия” докато може, а след това Сърбия да подкрепи евентуалните санкции на ЕС срещу Русия, но само на „декларативно ниво“.

Сръбският неутралитет беше подложен на изпитание на 27 март 2014. Тогава Общото събрание на ООН прие резолюция, осъждаща Русия. Въпреки, че тя няма задължителен  характер, Сърбия и Босна и Херцеговина отказаха да участват в гласуването, докато по време на дискусиите изрично бе подчертано, че позициите на ЕС се споделят от Черна гора и Албания.

На 28 март повечето сръбски медии съобщиха, че върху Сърбия се упражнява натиск да наложи санкции срещу Русия, като бяха цитирани две ключови фигури от служебното правителство. Така, според външния министър Иван Мркич, Сърбия няма да предприема нищо против Русия и повечето страни от ЕС проявяват разбиране към спецификата на Сърбия и нейната история. На свой ред, главният сръбски преговарящ с ЕС, Таня Мишевич акцентира върху факта, че в ЕС няма изработена обща външнополитическа позиция към Русия.

Натискът се усили с наближаването на 31 март, за когато бе насрочен поредният кръг от преговорите в Брюксел по косовския въпрос. Реакциите в сръбското обществено мнение бяха доста бурни. В социалната мрежа Фейсбук се появи група, призоваваща руския президент Владимир Путин да присъедини и Сърбия. Само за няколко дни тя събра над 27 500 членове. Поддръжниците на противоположната теза опитаха да се включат в дискусиите с няколко статии, оценени като антируски и породили бурно недоволство. На 30 март представители на народното движение „Наши“ посетиха руския посланик в Белград и му предадоха списък на „30-те най-отявлени сърбофоби“, с настояване да се забрани влизането им на територията на Русия. В списъка са включени директорът на Радио Б-92 Веран Матич, директорът на Фонда за хуманитарно право Наташа Кандич, писателите Владир Арсениевич и Светислав Басара, журналистката Биляна Сърбиянович, политолозите Бранко Радун и Иван Вейвода.

На 31 март сръбска делегация начело с Александър Вучич посети Брюксел за поредния кръг по преговорите за Косово. Вучич се срещна и с европейския комисар по външните работи Катрин Аштън. Пред медиите той заяви, че има молба към европейските си съюзници: „не искайте от нас да станем врагове на Русия. За Сърбия е още по-тежко, защото същите, които днес защитават териториалната цялост на Украйна, нарушиха териториалната цялост на Сърбия. Сърбия не желае да бъде враг на Русия и западните страни трябва да се съобразят с това. Те трябва да го направят заради историята и заради позицията на Русия през 1999. Знае се от кои държави и каква подкрепа сме получавали през 1999, както и при някои други кризи. Затова извинете, Сърбия не застава на страната на Русия или на някои друг. Сърбия никога няма да въведе санкции срещу Русия и никога няма да участва в това“. Макар да нямаше официално възражение от страна на Аштън, същият ден радио „Дойче веле“ излезе с коментар на неназовани „дипломатически източници” от Брюксел, според които „ЕС разбира трудностите за Сърбия и за Босна и Херцеговина да вземат становище“.

На практика Сърбия все пак въведе санкции, но… срещу Украйна. На 3 април сръбската авиокомпания „Ер Сърбия”отложи за неопределен период началото на полетите си до Киев „заради нестабилната ситуация в страната”. Според генералния директор на компанията, безопасността на пътниците и екипажите е на първо място.

На 3 април германският и руският посланик в Белград дадоха две отделни пресконференции, в които подкрепиха Вучич. Според посланик Хайнц Вилхелм: „Германия е удовлетворена от позицията на Сърбия, че зачита териториалната цялост на всяка страна. Приемаме за сведение и позицията, че Сърбия няма да наложи санкции спрямо Русия. Не мога да го коментирам, но аз лично разбирам тази позиция, още повече че ЕС също не е наложил такива санкции“. Няколко дни по-късно германският посланик присъства, редом до Александър Вучич, при първата копка за изграждането на фабрика на германската компания „Доктор Йоткер“ в Шимановце, край Белград. Компанията инвестира собствени 9,5 милиона евро, което показва, че германският бизнес не очаква бъдещи усложнения в отношенията между Сърбия и ЕС.

Руският посланик пък говори срещу използването на двойни стандарти и за пореден път обясни, че „при обявяване независимостта на Крим и неговото присъединяване към Русия напълно са спазени принципите на международното право и устава на ООН, докато тези принципи не бяха спазени в случай с Косово. От изказванията на някои западни представители, може да се остане с впечатление, че в Косово също е бил проведен референдум.“ В медийната кампания се включиха и представители на руското министерство на извънредните ситуации. Те напомниха, че руските специалисти са единствените, които помагат за разчистването на страната от неизбухнали бомби от бомбардировките от 1999, като от 2008 до 2013 е обработена площ от 369 хектара и са открити 12 344 експлозивни материала.

Подкрепата на сръбското обществено мнение за Русия може да се счита за спечелена, но сръбските елити искат още нещо. Според новия сръбски премиер Александър Вучич, не е правилно цялата печалба от дейността на националната петролна компания NIS, 56% от която се контролират от руския гигант „Газпром“, да отива в ръцете на руските партньори. Той смята за необходимо Сърбия да получи своята част от печалбата и да използва средствата за погасяване на многомилионния дълг, който националната газова компания „Сърбиягаз“ има към „Газпром“. Вучич анонсира, че преговорите по този повод още не са започнали, но предстоят. Показателно е изказването му: „Имаме добри и приятелски отношения с Русия, но това не означава, че не трябва да се грижим за собствените си пари и граждани“.

Значението на енергийната тема се открои и при посещенията на посланик Чепурин в сръбската провинция на 9 април в град Крушевац. Формалният повод бе обсъждането на сътрудничество с местните сръбски власти в областта на строителството, земеделието, енергетиката и културата. Чепурин отказа да коментира геополитически теми, включително и опасенията за блокиране изграждането на „Южен поток“, но не пропусна да отбележи, че ако Русия е по-силна, от това печели и Сърбия.

На газова тема беше и срещата на посланик Чепурин на 10 април. Той връчи на сръбския президент Николич писмото на Владимир Путин до всички европейски лидери,  в което се предлагат спешни преговори за гарантиране доставките на природен газ и решаване на въпроса с неразплатените задължения на Украйна към Русия. Николич използва случая да повтори сръбската позиция за неутралитет относно ситуацията в Украйна: „Искреното ни приятелство към Русия и личното ми уважение към президента Путин остават непроменени“. От своя страна, руският посланик заяви, че Русия цени приятелството и принципната позиция на Сърбия. На следващия ден ръководителят на Департамента за управление на проектите в „Газпром“ Леонид Чуганов съобщи, че началото на основните строително-монтажни работи по „Южен поток“ в Сърбия ще започне в края на второто тримесечие на 2014.

Заключение

Междувременно сръбско-руските връзки успешно преминаха и изпитанието на Съвета на Европа. На 11 април Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отне правото на глас на Русия до януари 2015 и не разреши на руските представители да участват в работата на органите на ПАСЕ. Сръбските парламентаристи от опозиционните Демократическа партия (ДП) и Обединени региони на Сърбия (ОРС) подкрепиха решението, но другата опозиционна Либерално демократическата партия, която традиционно се определя като най-прозападно и пронатовски ориентирана, изненадващо се въздържа. Двете, управляващи до изборите Прогресивна и Социалистическа партии гласуваха против. Стигна се до малка криза, защото сръбското Външно министерство бе препоръчало на всички да гласуват против, но някои от парламентаристите се съобразиха с ръководството на европейската политическа група, към която принадлежат. В Белград ръководството на  ОРС се разграничи от своя депутат, който гласува „за“, същото заявиха в по-мека форма и от ДП. Служебният министър-председател на Сърбия Ивица Дачич обяви, че гласуването на депутатите от управляващите досега партии „против“ е показало ясно позицията на сръбското правителство по отношение на санкциите.

Така, от анализа на сръбската позиция относно присъединяването на Крим към Русия може да се направи изводът, че финансовата и културна обвързаност на страната с Русия определят и нейното нежелание да подкрепи каквито и да е санкции. На този етап, подобна позиция не влиза в противоречие с реалната политика на ЕС, която огласява „политически санкции“ от съображения за престиж, но се въздържа да прекъсне огромните си икономически връзки с Русия. Известен проблем за сръбското обществено мнение представлява включването на косовския прецедент в аргументацията на Москва, но истината е, че мнозинството от сърбите вече са се примирили със загубата на Косово. Освен това сръбското национално самочувствие беше зачетено със заявленията на Русия, че ситуацията в Косово и Крим е била коренно различна. За сръбския политически елит се предлага и друго удовлетворение. Той ще получи своята част от баницата при изграждането на новите европейски газови коридори.

 

* Институт по балканистика при БАН

 

 

 


[1] Вълненията в Босна са местен „пожар“, който може да бъде угасен с повишаване на жизнения стандарт, заяви босненският премиер: БТА-Балкански новини – Лондон, 24 февруари 2014; Сараево, 25 февруари 2014; Сараево 26 февруари 2014.
[2] Саопштење Министарства спољних послова Републике Србије поводом ситуације у Украјини, 04. март 2014 - http://www.mfa.gov.rs/sr/index.php/pres-servis/saopstenja/12198-2014-03-04-13-09-00?lang=cyr
[3] Српски добровољци у Севастопољу, Танјуг - 05.03.2014
[4] Потпис на уговор за реконструкциjу 112 километара пруге, Танјуг- 06.03.2014
[5] Eric Frey, Realpolitische Antworten auf Putin, Der Standard, 04.03.2014.
[6] Путин: Ако може КиМ, може и Крим, Политика, 05.03.2014; Издајници Србије се не могу сакрити иза Путина: Јавни сервиси тајних налога натократије, 06.03.2014 - http://www.dverisrpske.com/sr/za-dveri-pisu/saradnici/114-vladimir-dimitrijevic/5030-izdajnici-se-ne-mogu-sakriti-iza-putina.html
[7] Александар Чепурин: Русија није мењала и неће мењати свој став о питању Косова, Политика, 08.03.2014
[8] Заявление МИД Российской Федерации о принятии Декларации о независимости Автономной Республики Крым и г.Севастополя, Москва, 11.03.2014 - http://www.mid.ru/brp_4.nsf/newsline/D0970B9343D2FD9644257C98004F470A
[9] Велике могућности за српске компаније на руском тржишту - http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=206702
[10] Чепурин: Нова влада да реализуjе оно што jе потребно Србиjи: Танјуг - 16.03.2014
[11] Албанците от Южна Сърбия смятат, че щом Крим се е присъединил към Русия, те могат да се присъединят към Косово – БТА, Балкански новини, 18 март 2014
[12] Саопштење Министарство спољних послова поводом писања извесних медија о ставу Р. Србије око Украјине, петак, 21. март 2014 - http://www.mfa.gov.rs/sr/index.php/pres-servis/saopstenja/12237-2014-03-21-17-02-08?lang=cyr:
[13] V. N. Vučić u Moskvi zbog pregleda, 21. mart 2014 - http://www.novosti.rs/vesti/naslovna/politika/aktuelno.289.html:483750-Vucic-u-Moskvi-zbog-pregleda
[14] Србија ће увек штитити стабилност и опстанак Републике Српске - http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=207040
[15] Развој железнице важан фактор даљег економског раста Србије - http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=207105; Инфраструктурни пројекти окосница развоја Србије
http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=207136
[16] Ј. Церовина, Б. Баковић, Имамо ли титовски одговор на украјинску кризу, Политика, 26.03.2014 - http://www.politika.rs/rubrike/Politika/Imamo-li-titovski-odgovor-na-ukrajinsku-krizu.sr.html

 

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Още преди почти две години и половина скопският „Утрински вестник” публикува няколко материала, в които съобщи, че водещи македонски фирми, чрез Стопанската камера в страната, искат да участват в приватизацията на Солунското пристанище. Това бе времето, когато финансовата криза в съседна Гърция беше в разгара си и съседите ни бяха подложени на силен натиск от международните кредитори да приватизират значителния държавен сектор в гръцката икономика. Тогава мнозина възприеха съобщението, като едва ли не политическа заигравка на Скопие, с цел да я използва в спора с Атина по въпроса за името на бившата югославска република. Всъщност, зад инвестиционното намерение стояха десетте фирми в Македония с най-голям износ през Солунското пристанище. За намерението официално бе информиран и Димитриос Бакацелос, председател по това време на солунската Търговско-индустриална камера. През септември 2011, в разговор с председателя на Македонската стопанска камара Бранко Азески, Бакацелос обясни, че въпреки липсата на яснота, дали ще се приватизират само терминалите или цялото пристанище продажбата е ангажимент поет пред Европейския съюз, който Гърция ще изпълни до края на 2011 (1).

Приватизацията на солунското пристанище

Фактът, че в началото на 2014 приватизацията на солунския порт все още предстои, означава, че темата е актуална. Както е известно, и през миналата година Гърция беше вторият по значимост външнотърговски партньор на Македония след Германия (2). Още през 2011 обаче македонските фирми си дават сметка, че подобна значителна инвестиция не може да се осъществи индивидуално, а ще трябва да се търси някаква форма на консорциум. Придобиването на терминал или съсобственост в пристанището, което е естествената геополитическа морска врата не само на балканския износ, но и на целия внос, идващ от Далечния Изток, през Суецкия канал, за Централна, Източна и Северна Европа, освен всичко друго, е и  възможност да се преодолеят честите стачки в порта, които блокират логистичните връзки на стопанските субекти. Македонският интерес към приватизацията на Солунското пристанище е ясен, защото 90% от корабния износ на страната преминава именно през гръцкия порт, като става дума за около 2000 TEU (стандартен 20-футов контейнер) годишно.

По-интересното и печалното в случая е, че никой в България (поне публично) не проявява интерес, към приватизацията на Солунското пристанище. Това е най-малкото странно, защото от интервюто дадено пред „Darik Finance” в края на 2013 от Стилианос Агелудис, изпълнителен директор на Thessaloniki Port Authority SA (компанията, управляваща Пристанище Солун) става ясно, че общо 26% от транзитните товари, преминаващи през пристанище Солун, идват от България. Става въпрос за над 16 000 TEU. Което все още е далеч от рекордния износ през 2007, т.е. от времето преди кризата, когато българските контейнери, преминали през порта, са били 35 500 TEU. Увеличението за последните три години е близо двойно. Само през 2013 българският износ през Солунското пристанище е нараснал с 29%. При това, за да привлече български товари и спедитори, през ноември 2013 Солунското пристанище създаде специално бюро за обслужването на българските клиенти в София. Това е само първа стъпка към формирането на блок-трейдинг или  общ търговски и икономически блок, който да привлича инвестиции и търговски компании. На сегашният оператор на Солунското пристанище е пределно ясно, че Паневропейски транспортен коридор №4, както по трасето му по поречието на Морава и Вардар, така и по това на Искър и Струма, е ключов за създаването на комбинирана транспортна мрежа за товари от Далечния Изток до Централна Европа през пристанището в Солун. Той служи и за надеждна железопътна връзка, която преминава през балканския регион и е от полза за тясното сътрудничество между железопътните оператори. В момента, липсата на ефективна логистика и сухопътен транспорт са пречки пред развитието на важни алтернативни маршрутни мрежи от пристанище Солун през България до нови пазари. В същото време потенциалът на комплекса, особено в посока към Украйна и Русия, е далеч отвъд сега обслужваните направления, отстоящи на около 800 километра от Солунския залив (3). Любопитно е, дали ще дочакаме някаква смислена реакция по въпроса за българско участие в приватизацията на Солунското пристанище от Българската търговско промишлена палата или от Българската стопанска камера. Впрочем, българската държава също не проявява никаква активност по отношение на тази историческа възможност за излизане на българската икономика към така бленуваното през вековете ключово пристанище за Южна и Западна България. А може би, по стар байганьовски навик, българските предприемачи имат интерес само към „солунската митница”, но не и от същинското място за печалба по линия на транспортния бизнес.

Възможният балкански консорциум

За щастие не всичко е изгубено. Заради ориенталското забавяне на процедурата по приватизацията на Солунското пристанище, все още съществува възможност за навременна реакция от българска страна към тази, бих я нарекъл ключова бизнес и геополитическа за Балканите сделка. При неформални разговори и питания до български институции получаваме само неглижирано повдигане на раменете или показването на непростимо неразбиране и незнание по въпроса. Най-често, като оправдание се изтъкват оправдания, като факта, че българският износ е твърде малък дял от товарооборота на порта, така че всеки български интерес към приватизационната сделка е икономически неоправдан или обречен. Изтъква се и факта, че още през 1919 Сърбо-хърватско-словенското кралство и наследилата го Югославия получава търговски излаз към Солун, но поради липсата на достатъчно капацитет, той остава нереализиран. Същата е и съдбата на обещания в Ньойския договор търговски излаз на Българската държава към Бяло или Егейско море. Дават се за пример и спогодбите от 1964 между България и Гърция, когато страната ни получава специален достъп до съществуващата свободна зона на пристанището в Солун, но поради тогавашната насоченост на българския износ предимно на Изток и тази възможност остава неизползвана.

Изобщо не се разсъждава, че печалбата от Солунското пристанище идва не от частните транспортни интереси на една или друга страна, а от континенталния трафик, преминаващ през порта. Така например, само през 2012, през солунското пристанище са преминали общо 315 000 контейнера и 4.4 милиона тона конвенционални товари. Оборотът на комплекса за 2012 е почти 52 милиона евро. Чуват се и гласове, че държавата, която държи лъвския дял в този трафик - Китай, вече се е наместил (чрез своята компания „Cosco Group”) в гръцкото пристанище Пирея, италианското Неапол и египетското Порт Саид и и при това положение едва ли може да се очаква някакъв съществен товаропоток от Поднебесната империя да преминава през Солун. Факт е, че Cosco се отказа и от участие в процедурата по приватизацията на Солунското пристанище, въпреки, че бе сочен като един от основните претенденти. Засега без покритие остават и намеренията, изразени от някои руски държавни фирми (включително железниците - ОАО РЖД) да стъпят във владение на порта в Солунския залив. От амбицията да изкупят порта се отказаха и други смятани до неотдавна претенденти катоLamda Development” на групата Лацис, както и местният строителен гигант с опит в обновяването на пристанища „Aktor”, нашумял в България като строител на магистралите „Тракия”, „Струма” и на новия завод за боклука в София.  Скептичният балканец веднага ще се запита, след като те се отказват от Солунското пристанище, защо да го вземем точно ние? Или, както вероятно би отсякъл Бай Ганьо, засуквайки мустак, „види се, че в тая работа няма келепир”.

Според информационният портал „Grreporter”,  пристанището на Солун е второто по големина в Гърция. През 2001 то е дадено на концесия чрез публично-частно партньорство за срок от 50 години. В смесеното дружество гръцката държава държи 74% от капитала, а останалите са собственост на частни инвеститори. Пристанището има девет кея и няколко терминала – за насипни товари и за контейнери. Проблемът му е, че в него не могат да акостират големи кораби. Има и свободна търговска зона. Акциите на оператора на пристанището Thessaloniki Port Authority SA се търгуват на Атинската фондова борса (4). Инвеститорът, който ще придобие пристанището ще трябва през следващите години да направи сериозни вложения в размер на поне 11 милиарда евро, за да модернизира порта. Със сигурност цената по закупуването на Солунското пристанище няма да е висока, проблемът ще е в средствата за модернизацията на комплекса. Но, ако вземем за пример, как румънската държава през последните 20 години постепенно модернизира пристанище Констанца и го превърна в едно от най-големите в Европа и във водещо за черноморския регион (южният контейнерен терминал на пристанището се управлява от арабската компания Dubai Ports World), перспективите пред Солунското пристанище съвсем не изглеждат безнадеждни. Въпросът е, кой и как да направи това?

Две мнения по темата

По-долу ще цитирам мненията по тази важна тема на Бранко Азески, председател на Македонската стопанска камара, и на Зоран Темелковски, председател на Македонско-българската стопанска камера, в разговор с автора, в качеството му на представител на телевизиа ТV+.

Eто какво казва Азески: " Интересното е, че българският, сръбският, косовският и албанският бизнеси са в много по-малка степен застъпени и представени през пристанището в Солун, докато там доминира македонският бизнес, затова спорадично сме поставяли тези въпроси пред тях и всеки път сме били подтиквани ние да сме водещи в тези процеси, а в момента в който преценим, че има нужда от тяхното включване да засилим разговорите. В момента ситуацията е следната. Според сайта на държавната агенция за приватизация на Гърция, процесът на приватизация на всичките 12 порта в Гърция трябва да започне през 2014. Ще има два модела. Единият е да се отдават правата за ползване на определени части от пристанищата, а вторият е да се купуват акции от борсата. Какво е положението сега? В момента всички пристанища в Гърция са изключителна държавна собственост. Само пристанищата в Пирея и Солун са с ограничена държавна собственост от 76%. В момента на борсата в Атина се котират 25% от акциите на Солунското пристанище. Притежание са на инвестиционни фондове и засега цената им е доста ниска (по оценки на капитализацията на акциите, стойността на порта е около 100 млн евро. - И.И.). Очакваме двата нови пакета от 23,1% и от 23,3% да бъдат листвани за продажба през втората половина на годината. Впрочем, нашата заинтересованост все още е предпазлива заради ситуацията в Гърция, като очакваме подходящия момент за да се влезе в някаква транзакция. Що се отнася до взимането под наем за използване на отделни части от пристанищата, каквито например са контейнерните терминали, очакваме сигнала, който ще дойде от Държавната агенция за приватизация на Гърция, и бихме се включили в този процес. Тоест, на практика в момента се движим по два успоредни коловоза. Ние сме в контакт с пристанището, с държавната агенция по приватизация, както и с търговската камара на Солун, която също от дълго време е заинтересована от този проект. Мислят, че нямат подкрепата на гръцката държава да влязат в него. Но останалите възможности са отворени и мога да ви потвърдя, че ще ги използваме.

Данните показват, че от януари 2013 Македония и Косово са имали трафик от 14 250 контейнера, България 10 429, а Албания само 227. Данните за Косово и Македония са общи, защото гърците не признават Косово за отделна държава и водят и техните бройки заедно с нашите. Което означава, че най-големият дял от контейнерния износ на българските фирмми е насочен именно към Солун. Но при другите видове товари, данните сочат, че пристанището се използва най много от македонските стоки. Това обаче не означава, че нямаме намерението да подтикнем за участие и четирите съседни държави и да поискаме и тяхното съгласие и мисля, че винаги ще имаме тяхната поддръжка за този проект. Данните показват, че само за първите 10 месеци на миналата година балканският регион е изнесъл през Солунското пристанище 1 528 305 т конвенционални товари и 25 008 контейнера. Но още не е настъпил моментът да излезем с предложение за формиране на общ консорциум. Ще го направим в момента, когато бъде разписан търга и когато ще се знае точно цената, която може да бъде достигната".

А ето какво каза пред ТV+ Зоран Темелковски: " Солунското пристанище е от траен интерес за македонската бизнес общност, защото ние нямаме друго пристанище освен солунското, което да е осигурено инфраструктурно с добър път и железница. Пропуснахме няколко възможности и за бизнеса това е една черна точка, защото по тази тема политиката доминира над икономиката. В този аспект, в един момент Солунското пристанище може да бъде затворено за нас за три или повече месеца. Затова ние, като македонска бизнес общност, трябва постоянно да мислим за алтернативи. Някога, в недобрите времена, когато бяхме затворени от сръбско-гръцкото ембарго, единственият ни коридор бе Гюешево – Варна и това бе нашата единствена възможност за оцеляване. Изпуснахме също една близка възможност, когато албанският бизнес и политически елит ни предложиха да участваме в обновяването и разширяването на пристанището в Дурас. Тогава, според мен, трябваше да вложим малки пари за да имаме алтернатива. Смятам, че ние, бизнесмените от Македония, сме обременени при закупуването на части от Солунското пристанище. Водени сме от силно политизираната визия, че докато не отпаднат ограниченията, за нас, като отделни бизнесмени, рискът при трафика остава висок. Но дори и когато отпаднат, не отпада риска от екстремисти като “Златна зора” и други подобни групи в региона. Затова ние като "Македонско-българска стопанска камера" заставаме зад идеята за общи балкански продукти и стоки, които трябва да отворят общи сектори и интереси, така че и български, и сръбски, и македонски бизнесмени да купят дялове в подобен проект и тогава той ще може да се менажира съвместно и безрисково. Призоваваме да се измъкнем от политическите сметки, да се измъкнем от националистическите идеи и заедно да правим бизнес. За мен обаче, рискът от национализма си остава, затова по-печеливш ще е коридорът към Драч и железницата дотам ще ни помогне да отворим херметично затворената Македония. Това е нещо, което много малко се дискутира в у нас. За съжаление, в Македония не се гледа позитивно на възможностите на Албания. Подобно на прибалтийските държави, които правят свързваща ги обща високоскоростна железница, такава трябва да направим и ние в региона. Защото иначе ще ни подмине глобалното инфраструктурно развитие. Смятаме, че рисковете в Гърция, заради поставянето на политиката над икономиката, са по-големи и проблемни при приватизацията на Соленското пристанище. Затова е по-добре да инвестираме в Коридор №8".

Железопътен коридор VІІІ и връзката му с други жп коридори

Революционен геополитически проект

Както е известно, от средата на ХІХ век контролът върху Солунското пристанище е сред най-големите политически дразнители на Балканите. Към порта имат претенции Австро-Унгария, Белград, София, Москва...  Всички географи и дипломати, независимо от политическите и националните каузи, които защитават, признават, че Солунският залив е естествения излаз на Македония към морето и Средиземноморската цивилизация. За този Солун днешните балкански държави са влизали в кървави войни, затова днес трябва да покажем мъдрост и зрялост. Съдбата е отредила, че Солунското пристанище се продава или поне ще се отдаде на дългосрочна концесия. Това ни дава шанс да преодолеем вековните стереотипи и да покажем, че сме достойни за измеренията на обединена Европа, към която се опитваме, повече или по-малко успешно, да се равняваме, като се модернизираме. Интерес от едно общобалканско решение на съдбата на Солунското пристанище има както самата Гърция, така и трите най-близки страни: България, Македония и Сърбия. Затова ще си позволя да очертая едно възможно решение. Напълно е възможно, ако се действа навременно и оперативно, търговско стопанските камери в София, Солун, Скопие и Белград да изградят общ консорциум. Пример за подобно успешно регионално и транспортно сътрудничество са Скандинавските авиолинии „SAS”. Общият балкански консорциум ще привлече национални фирми които да участват със свои средства в търга за приватизацията на Солунското пристанище. След това същият балкански консорциум ще може да се листва на борсите и да привлече поне част от средствата за инвестиции и обновяване на порта, а ще може и да кандидатства за благоприятен заем от кредитна институция като Европейската банка за възстановяване и развитие например. Подобна обща инвестиция ще придаде нов тласък и смисъл на обновяването на пътната инфраструктура в региона. Ще обезсмисли и дребнавата конкуренция, кой първи и как ще модернизира своите участъци от трасетата на Паневропейски  транспортен коридор №4. Въпросът е, дали бизнесмените в четирите съседни балкански страни са по-умни от политиците, дали са се еманципирали от тях и дали биха застанали зад подобен бих го нарекъл революционен геополитически проект.

Бележки:

1 - http://www.utrinski.mk/default.asp?ItemID=CE559B7BB88DFB4AA531559C14BAF510

http://www.utrinski.mk/default.asp?ItemID=FC5D3E3EE886A449B20A057CAF6ED9CD

2 - http://www.stat.gov.mk/PrikaziSoopstenie.aspx?rbrtxt=78

3 - http://www.grreporter.info/Blgariya_e_nay- dinamichniyat_klient_na_Solunskoto_pristanishche/14546

http://www.darikfinance.bg/novini/100941/%C3%FA%F0%F6%E8%FF+%EE%F2%E2%E0%F0%FF+%E2%F0%E0%F2%E0+%E7%E0+%E1%FA%EB%E3%E0%F0%F1%EA%E8%FF+%E8%E7%ED%EE%F1

4 – Виж пак http://www.grreporter.info/Blgariya_e_nay- dinamichniyat_klient_na_Solunskoto_pristanishche/14546

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В началото на ХХІ век развитието на глобализационните процеси, особено в границите на евроатлантическата общност, демонстрира  тенденции, които отразяват промените в състоянието на  световния социален хабитус. Те генерират преориентация на нагласите и очакванията на политическите общности, проявяващи се предимно на национално равнище. Новите комуникационни технологии, както и „медиатизацията” на политическите пространства, интензифицират допълнително тези промени и поставят на изпитание установените държавни и политически механизми за управление.  Възникват  непредвидими социални конфликти и следващи една подир друга политически кризи, сходни по профила на факторите (предимно икономически), които ги причиняват. Поради това опитите за  разрешаването им от страна на държавните субекти се концентрират в търсенето на управленски алгоритми, разчупващи рамката на политическия универсализъм (т.е. на либерално-демократичната политическа система), проектиран като съпътстващ икономическата глобализация. Това е и начин да се открои спецификата на географския регион на проявлението им, на контекста на историческото им развитие, както и на особеностите на съвременното състояние на тези субекти. От тази гледна точка,   общоцивилизационните, космополитни идеи като екология , права на човека , глобален тероризъм и т.н., на регионално и локално равнище се изместват или (още по-драстично) престават да се третират като основополагащи по отношение на стратегическото развитие на международната общност (1).

В същото време глобализационният процес продължава да катализира тенденции като интернационален тероризъм, международна организирана престъпност (наркобизнес), разпространение на световни епидемии и „разпадаща”се държавност на международноправните субекти (предимно държавите-нации) (2). И, ако превенцията на интернационалните по мащаба си тероризъм, организирана престъпност (финансова и социална) и здравни пандемии е въпрос на регулации, следващи от компетентността на  световните организации, то „разпадащата се държавност” на държавите-нации (и най-вече на европейските държави, особено принадлежащите към  някогашния източен блок), налага извода, че се изисква  „индивидуална”стратегия – т.е. решения и политики на локалната, държавна изпълнителна власт за преустановяване на процеса. Най-малкото, за да няма основания за претенции и отрицателни оценки към тези международни субекти, че са  естествен генератор на  негативни, деструктуриращи сигнали към регионалните и световни организации. Новите стратегии трябва да са в синхрон с либералните принципи на политическото пространство, изграждащо се след 1948 и основаващо се на режима за защита на индивидуалните човешки права - другият, т.е. политическият „стълб” на „космополитната глобализация”. През 2003 Улрих Бек въвежда този термин в научната социална теория (3). Неговата евристична  стойност се свежда до очертаването на разграничителната линия между субектите на икономическата глобализация” - „световните икономически играчи”, държавите, и потребителското, т.е. ”реално съществуващото световно общество”. Бек постулира  „метавластта на глобалното гражданско общество”, която обаче  не отменя, а само допълва  капацитета на локалната, т.е.  „индивидуална”,държавна власт.

В края на първото десетилетие на ХХІ век достигнатата висока степен на взаимозависимост между държавите и обществата, вследствие на икономическата глобализация - търговия и директни инвестиции, се демонстрира нагледно от развихрилата се през последните години финансова криза. Започнала от САЩ през есента на 2008,  нейната спирала следва „ефекта на доминото” - тя последователно засяга както „центъра”, така и „периферията” на  евроатлантическата общност, при това с  мултиплициращ ефект. Такива са финансовите казуси на Исландия, Португалия, Испания, Гърция, Италия, Ирландия в периода 2011-2013 - все държави, членуващи в Европейския съюз (ЕС) и еврозоната след  въвеждането на еврото като разплащателно средство  от 1 януари 2002.

В Латинска Америка (Венецуела, Боливия, Еквадор, Перу) стремежът за овладяване на финансовата криза води дори до използването на противоречащи на доминиращата в глобален мащаб либерална икономическа парадигма механизми, като масова национализация и силен държавен протекционизъм. Това е основание част от европейските държави да оценят тези „политически решения” като авторитарни и дори „тоталитарни”. От друга страна става ясно, че под въздействието на глобализацията държавното управление на резултатите (кризи и сривове на националните икономики), осъществявано извън евроатлантическата общност, води до появата на качествено  различни политически решения и стратегии. В този смисъл, икономическите кризи в условията на глобализацията не „унифицират” световното политическо пространство, а тъкмо обратното - подчертават особеностите му, най-вече на регионално равнище.  Поради това провокираният от американската финансова криза призив на част от световното ляво политическо пространство за установяване на „глобална власт” – т.е. на нов правен ред и „космополитен режим” на управление, е най-малкото преждевременен. Под въздействието на глобализацията, икономическите диспропорции в световен мащаб, унаследени от периода на студената война (а и преди нея), се задълбочават, ето защо липсват реалистични основания за осъществяването на подобен „скок”в глобален план. Стабилността на националните икономики и строгата финансова дисциплина,  в противовес на ускорения икономически растеж, също е опция, която няма само чисто политическа стойност, а е и начин за туширане на непредвидимите рискове. Проблемът е структурен, а не системен.

В този план, примерът с валутната и капиталовата криза, поразила  през лятото на 1997 страните от Югоизточна Азия, също е много важен. Държави като Китай, Виетнам, Тайван и Сингапур (4) остават почти незасегнати от нея. Нещо повече - Китай и Виетнам, в които политическата система е от тоталитарен тип, успяват, чрез реформи в икономиките си, да ги преструктурират към експорт, възползвайки се от обезценяването на  своята национална валута спрямо долара. Привличането на ”горещи пари” води до 8-10% ежегоден ръст на техния БНП и укрепва доверието на населението им в „правилността” на тоталитарната политическа система.От друга страна, използването на този „алгоритъм”  при кризата с песото  в Мексико (1994) и Аржентина (2001) дава различни  политически  резултати (5).

В чисто прагматичен план тези примери  аргументират тезата, че от гледна точка на политиката и социалната теория понятието „глобализация” е теоретично неизяснено и идеологическо обременено (6). Валидността на тази оценка проличава в още по-голяма степен при всекидневната критика на „мултинационалните концерни и институции” както от страна на десните и леви политически партии, така и на равнище гражданско общество – НПО, синдикати и други групи по интереси. Защото макар те, в зависимост от политическата кауза, която преследват, да подхождат към глобализацията и социалните резултати от въздействието й от гледната точка на  различни ценностни системи, въпреки това всички я критикуват. При това, докато водещи за лявото политическо пространство са  ценностите „демокрация и социална справедливост”, дясното  политическо пространство  защитава националната идентичност и суверенитета на нацията-държава. На свой ред, центристите, т.е. либералите, постепенно се преориентират към идеите на либералния национализъм. Конфликтът на ценности провокира дискусии за намиране на „коректна оценка” за същността на глобализацията” (7), като се предлагат решения в различни концептуални рамки:  „национализъм и демокрация”, „включване-изключване на различните социални групи в гражданското общество”, „институционална фабрика на либералната демокрация-политическо участие и мобилизация”, „реформи-политическа стабилност”и т.н..

От своя страна, всяка концептуална рамка на този конфликт се оказва исторически обусловена и регионално диференцирана. Тя провокира за пореден път преосмислянето на предвоенното статукво в света (8). В резултат, икономическата глобализация очертава  различни политически перспективи  пред отделните световни региони.. Поради това тяхната „транзитивност” (в смисъл на привеждане на тези тенденции под общ знаменател), се дефинира вече като „популизъм”. Защото в центъра на търсените решения предварително е поставен „гражданинът”, защитата на чиито права и свободи е неприкосновена. Следващият „бастион” са  конструкциите: нацията-държава и държавата-нация и политическите им суверени, т.е. съвкупността от гражданите, или „народът”.  Това е „полето” на историческата традиция и нейните аналози в съвременността. След 1989, с установяването на либерално-демократичния модел в границите на евроатлантическата общност,  въпросът  за сходствата и разликите между историческите и политическите нации последователно се тества и с доктрините за интеграцията и мултикултурализма на обществата (9). Изходната разлика в оценката  за същността на „нацията” като колективна общност, но с различен произход, и на „народа” като колективна съвкупност, се оказва мултиплицирана, а не преодоляна, при това с отрицателен знак. Процесът е особено очебиен при повсеместното прилагане на общата стратегия за „добро управление” - т.нар.,  институционален подход, практикуван от Световната банка след 1989. В резултат от тази практика, в началото на ХХІ век се очертава тенденция икономическата глобализация да провокира недоволството на социалните общности - нации и народи, Този популизъм преследва различни политически цели в отделните географски региони, в зависимост от произхода на социалните общности; които от своя страна са и различно стратифицирани, в резултат от историческите и съвременните процеси. Така либерално-демократичната хипотеза „доброто управление”се оказва специфичен, а не всеобщ, универсален стандарт-конструкция, изпълняващ ролята на политически аналог на икономическата глобализация (10).

От тези позиции, за безспорен  се приема само принципът, че в условията на глобализация по-големите политически единици по-лесно могат да контролират пазарните процеси (11). Прагматичният отговор на това предизвикателства е разширяването на ЕС след 2000. Стратегията обаче не отменя дебата, дали в наши дни глобализацията изисква повече или по-малко „държавност”. От друга страна, отговорът на този въпрос провокира появата на различни тенденции и, съответно, практики в популистките социални движения - по правило регионално специфични, според целите си. Характерни за националните популизми в ЕС стават ксенофобията и евроскептицизмът (12), които не се наблюдават в други географски региони, чиито начин на политическа организираност се свързва със структурата „държава-нация”. Втората особеност на „европейския популизъм” се отнася до растящата подкрепа за „десния популизъм” предимно от страна на работниците в старите  демокрации –Австрия, Белгия, Франция, Норвегия и Швейцария (13).

Популизмът

В англосаксонската литература още в средата на 80-те години на ХХ век се появяват редица изследвания, посветени на същността на популисткия феномен (14). Мнозинството изследователи подчертават приноса на професора от Килския университет (Великобритания) Маргарет Канован (15) към анализа на  тази проблематика, запазил актуалността си и до днес. Тя дефинира популизма като „вид политически възглед или движение”, в зависимост от характеристиките на неговия политическия субект – нация, класа или индивид и с оглед на  класическите идеологии: консерватизъм, либерализъм и социализъм. Това са двата критерия, според които  популизмът се постулира като „десен”, „ляв” или „центристки”и, съответно, преследва различни политически каузи.

Именно на Конован съвременната социална теория дължи дебата за поредното преосмисляне на исторически адекватното разграничение между „нация” и „народ”, въведено на европейския континент от Френската революция през1789 и отразяващо идеята за създаването на Новия свят (САЩ). С оглед на европейската традиция, проф. Конован определя „нацията” като обхващаща цялата политическа общност в дадена нация-държава. Тя е корпоративна по характера си, т.е. представлява структурирана общност с общ социален живот, имаща  минало, а следователно - настояще и бъдеще. Нацията  е „туземна”, т.е. местна за дадена страна  и е обединена под опеката на естествените си лидери. „Нацията”, която често се представа като „едно задружно семейство”,  е политическият субект на консерватизма. От своя страна, „народът”обхваща една определена част от „нацията”, т.е. мнозинството от нея - „третото съсловие”, („common people” в англоезичната литература) или „производителните” класи. На свой ред, социализмът свързва „народа” с работниците, с работещата класа (в противовес на „паразитните капиталисти”), представяйки го като „жертва на обществената несправедливост” (16). Либерализмът пък разглежда „народа” като „неограничена съвкупност от индивидуални личности”, т.е. индивиди (17).

80-те години на ХХ век е периодът, когато във Великобритания се формира алианс между Лейбъристката и Либералната партия, превърнал в своя политическа кауза „новия вид лидерство, представляващо интересите на целия народ”, а за своя политическа цел – „изземането на политиката от ръцете на професионалистите (т.е. на истъблишмънта, „политическата класа”) и връщането й на народа”.Това е конкретният повод, насочил вниманието на Конован към  популизма. Впоследствие алиансът свързва „истъблишмънта” и със средната класа на Острова. Лявото крило на английската Лейбъристка партия и неговият изявен лидер през 90-те години на ХХ век – Тони Уеджууд Бен, също подкрепят  идеята за интегрирането на средната класа в истъблишмънта и необходимостта „народът на страната да вземе контрола над съдбата си в свои ръце” (18).

Според Маргарет Канован, друг значим исторически пример на популизъм в англосаксонското пространство е създадената в САЩ през 90-те години на ХІХ век  Популистка партия  (1891-1908) на основата на Алианса на фермерите. В него членуват над 400 хиляди американски фермери. Основните им искания са свързани с премахване на златния стандарт на долара и замяната му със сребърен, премахване на националната банка, въвеждане на подоходен данък, пряк избор за сенатори, реформи в публичното управление и установяване на 8-часов работен ден за фермерите. За времето на съществуването си партията изпраща шестима свои представители в Сената (19).

Въз основа на тези два исторически примера, Конован прави извода, че популизмът включва две направления – аграрен популизъм и политически популизъм.

В изследването „Демокрациите и популисткото предизвикателство” (20) популизмът вече се свързва с изместването на хоризонталното идеологическо противопоставяне„ляво-дясно”от вертикалното –„народът срещу елитите и емигрантите”. Твърди се, че „народът” е предаден от елита поради стремежа му към властта, който го покварява. Ето защо в обществото следва да бъде възстановено „върховенството на народа”, т.е. сегашният елит да се замени от нови лидери (популисти), работещи за благото на „народа”.В този смисъл популизмът се представя  като идеология, разделяща обществото на две хомогенни , но антагонистични групи – „чистия народ” и „покварения (corrupted) eлит”. Популизмът, като идеология, призовава да се възстанови суверенитета на „народа” (21) в държавата. В друго изследване (22) понятието „ народ”се декодира като „маси”, които освен към елитите, изпитват и „недоверие към институциите”. Като изразяващ  тоталното”недоволство на народа”, популизмът се превръща в своеобразна ”catch-all”идеология, претендираща да бъде и политическа концепция. Той често се определя като „политика на протеста”, използвана и за пропагандни цели. Натрапчиво осъществяваната от медиите артикулация в публичното пространство на пренебрегвани от политическата класа проблеми на „народа”, сглобява характеристиките на популисткото движение. От една страна, това е неговата масовост (23) в количествено отношение, а от друга –  „единението” на масите, обединяващи се срещу различни „врагове”: елит, емигранти, бивши „поробители” (етнически и партийни) и т.н. Това е и плоскостта, в която популизмът се представя като „културно специфичен феномен” - той  „опреснява” миналото на колективното национално самосъзнание и в този смисъл изначално е „антиинтернационален” и  „антиглобалистичен”.

Популизмът изпъква като „националистичен” (24) в европейските „нации-държави”, докато в „държавите-нации”, създадени в Северна и Южна Америка, Азия и Африка през ХІХ и ХХвек той обикновено се проявява под формата на „патриотизъм”. Причината за тази качествена разлика, която се запазва и през ХХІ век, включително в рамките на евроатлантическата общност, е етноисторическият и, съответно, граждански произход на суверена - нация/народ. В Европа историческата нация е „рамката”, в която се формира „народът”, т.е. политическата общност от граждани, претендираща да бъде безотносителна спрямо своето минало, етнически и културни характеристики. В другите географски региони появата на „народа” пък е резултат от въвеждането на една рационална, без минало, структура - държавата. Същността на социалната връзка в този втори „тип” държави  е също рационална: гражданите са лоялни към държавата, нейните  институции и правила, тъй като тяхното гражданство е резултат на доброволния им избор, а не е историко-етнически обосновано. В европейските нации-държави  тя е унаследена, „етно-културна” по същността си, и представлява белег за национална идентичност..

Поради тази особеност на европейските народи, американската доктрина за „мултикултурализма” се оказва  масово„неработеща”на Стария континент, особено в нациите-държави, които нямат имперско колониално минало. Нейното място се заема от своеобразния й аналог – доктрината за „интеграцията”, защитена  като нова „писта”на развитие от канцлера на Германия през 2012. Интеграцията  обаче съживява старите европейски „демони”- национал-социализъм, фашизъм и комунизъм, и изостря позабравени идеологически  конфликти. В този план популизмът се обогатява с ново измерение: това е политическият проект популизмът да се използва като „ракета-носител”на „пряката демокрация” – т.е. като начин да се възстанови „позабравения блясък на народния суверенитет” и да се подсили рутинната визия за представителната демокрация чрез референдуми, създаване на граждански (обществени) съвети към представителните институции на държавата и т.н. „Антиелитизмът” на пряката демокрация  е толкова очевиден, че  безапелационно се приема на „grass-roots” (25) равнището на представителната демокрация като „спасително действие” за запазване на  партийното статукво. Това е и посоката, подхранваща извода,  че политическите нагласи и убеждения на „народите” са сходни, за разлика от тези на нациите, но по принцип са конформистки ориентирани, а не са плуралистични и „прогресивни” (26). Което пък е белег за „близостта”на популизма с екстремизма. .

В тази концептуална рамка „десният популизъм” в ЕС, определян още като „неопопулизъм” (27), се позиционира в параметрите на европейския тип „нация”. Той се дефинира като кохерентно единство от „кръв, култура, религия и раса”и действа безотносително социалната стратификация на гражданите. Такъв е случаят с политическия профил на поддръжниците на Националния фронт във Франция.В програмно отношение, фронтът залага на комбинация от „неолиберална пазарна политика и социален, и политически авторитаризъм и ксенофобия” (28). „Левият  популизъм” пък се свързва с определена социална класа или социална база в границите на „народа” – носители на тези позиции са Швейцарската народна партия и Австрийската партия на свободата. Лявопопулистките партии отхвърлят по принцип капитализма и подчертават „солидарността”на работническата класа като своя водеща гражданска ценност. Някои от изброените партии също поставят въпроса за заплахата за социалния статус на „народа”. от притока на емигранти. В списъка на европейските популистки партии изключение прави италианската Северна лига, която на регионален принцип се разграничава от „народа” на Южна Италия. Въз основа на казаното дотук се лансира тезата, че популизмът на „центъра” (heartland-a) по правило се изявява като „десен”, а левият популизъм – като „периферен”.Артикулацията на популизма като „центристки”, т.е. като идеология на едно „всенародно движение” в нациите-държави, ,, консенсусно” (29) утвърдили включването си в политическата конструкция – ЕС, все още няма  адекватни идеологически прояви.

Популизъм, национализъм и демокрация

В началото на ХХІ век политическият анализ на популизма изолира два фактора, които се разглеждат като „обективни” по отношение бъдещото развитие на този феномен. Те предвещават трайното му присъствие в политиката не само в евроатлантическата общност, но и в глобален план. Първият фактор е т.нар.демократичен парадокс (30). Този фактор акцентира върху неодобрението, от страна на народа, на институциите, намиращи се между него и изразяването на общата му воля. Оттук следва предпочитанието на популизма към инструментите на пряката демокрация.  Приема се, че „популистката демокрация” неутрализира  парламентаризма като превръща резултатите от работата му в „странични”и „допълнителни” по отношение на собствената си кауза (31). Отхвърлянето на действащата партийна система, като непредставителна спрямо интересите на народа, поражда и „институционален парадокс” – популизмът, по правило, отрича установената партийна система и същевременно я използва за проявите си.

Вторият фактор е „медиатизацията на политиката”, т.е. политическото представяне на популизма се осъществява предимно чрез електронните медии и социалните мрежи. Те са особено въздействащи инструменти в ръцете на харизматичните популистки лидери, търсещи  директна връзка с „народа”.

С оглед на тенденцията, активирана от тези два фактора, популизмът и през следващото десетилетие ще бъде съпътстваща  идеология  в либералнодемократичната политическа система. Тази перспектива налага изследване на взаимозависимостите между трите феномена: национализъм, демокрация и популизъм, които по различен начин  въздействат и се проявяват в нацията-държава и държавата-нация.

На първо място, национализмът, като доктрина, в двете си измерения - етническо и гражданско, поставя въпроса за влиянието, което оказва хомогенността или хетерогенността на социалния субстрат -„нацията”, върху демокрацията като форма на държавно управление. Тук особено значение придобива въздействието на национализма  върху гражданските ценности – солидарност, доверие, участие. Пряко свързан с „упражняването” на тези ценности е въпросът за  „изключването” по морални съображения на гражданите с различен етнически произход от етническата нация  и обратно – „включването” на гражданите в гражданската нация (32). От друга страна, либералната демокрация, като доктрина, налага идеята, че индивидите са „самостоятелни”единици (граждани), притежаващи капацитета да вземат рационални решения. Лишени обаче от „наследството” на националната общност, в която са родени и формирани, те изпадат в състояние на алиенация, самота и аномия. Поради това се търсят „граждански заместители”на национално/етническата идентичност – такива са политическото представителство и политическото  участие. Първата ценност е ориентирана към установяване на  „идентичност” с избраните делегати (политици, партии, правителство), на които се оказва доверие с оглед степента на представяне на интересите на гражданина. Втората - политическото участие, се разглежда като „емблема” на добрата демокрация, т.е. това е тази демокрация, при която гражданите активно участват в политическия живот на общността и, следователно, са мотивирани към съгласуване на интересите си (предимно икономически). Водеща тук е позицията за „споделеното разбиране за социална справедливост (33).

На практика, това е политическото измерение на редистрибутивната политика на държавата-нация, т.е. „социалната държава”, която се превръща в източник на напрежение и често е мотив за популистки  изяви. При нациите-държави  се наблюдават прояви на граждански  „социален шовинизъм”, какъвто в ЕС е примерът с практическата реализация на принципа за „свободно движение на хора, услуги и капитали”, лансиран през 1986. Заплахата от масова емиграция от източноевропейските държави към  старите демокрации, която да „изпомпа” социалните им системи, подхранва  не само популистката реторика на „народните” партии в държавите-реципиенти на мигрантите. Нещо повече, то генерира политическо напрежение, водещо до ксенофобия и скептицизъм дори относно глобалната приложимост на универсалистката демократична идея. В този смисъл, както етническата хомогенност  на националните общества, така и хетерогенността на мултикултурните общества,  не препятстват  проявите  на популистките тенденции в тях. По принцип, разликата е в „йерархията”на ценностната мотивация на „разгневените” социални общности.

В съвременността пресечната точка между двете доктрини – национализма и демокрацията, следва да се търси в баланса на основните им ценности. В резултат, социалната и икономическата интеракция  в държавите-нации и политическата интеракция в нациите-държави предопределят появата на такива феномени като „етнизация на демокрацията” и „демократизация на национализма”. И в двата случая обаче, управлението на мнозинството не бива да пренебрегва „защитата на малцинствата”.

В това отношение заслужава внимание опитът на държавата-нация Канада, където през 1991 правителствена комисия въвежда списък от „критични”ценности, които са необходими за развитие на демокрацията в страната. Той включва критерии като „убеденост” в принципите на равенството и справедливостта, ангажираност с принципите на свободата, мира и ненасилствената промяна (34). Този специфичен начин на институционално регулиране на културната хетерогенност на обществата в държавите-нации предвижда предотвратяване на потенциалните негативни ефекти и конфликти на гражданска основа, като се сведе до „санитарния минимум” периметърът от политически рискове. Застраховка срещу тези политически рискове представлява  държавноустановеният регламент за задължително владеене на официалния език от всички граждани, тъй като се предполага, че той е условие за успешна интеракция и политическа комуникация в гражданската общност. В по-нататъшния анализ на демокрацията, като процес, водещ става обаче проблемът за легитимността на културните граници на „демоса” (35), т.е. политическата общност от граждани или „народът”.

Отговорът на въпроса, дали национализмът, като етническа или гражданска доктрина, и/или демокрацията, като политически режим, създават предпоставки за прояви на популизъм в нациите-държави и държавите-нации  в условията на глобализацията, изисква водещ в анализа да бъде ситуационният регионален подход, допълнен от концептуалната рамка на историческия, културен и социален контекст. Поради това в социалната теория до днес отсъства валидна дефиниция на популизма, както и на тенденциите за приемственост  в неговото  развитие и възможните му ценностни промени в бъдеще (36).

Бележки:

 

1. В това отношение са показателни примерите с протокола от Киото, въпросът с визовия режим между държави-членки на ЕС:България, Румъния, Полша, Хърватия, Кипър и Малта и САЩ и Канада, проблемът с нееднозначното решение на въпроса за добива на шистов газ от двете страни на Атлантика и др.

2. Вж. Schneckener, U. Staats- Zerfall als globale Bedrohung. In:Internationale Politik, 2003,N 11. Авторът разглежда държавността от гледна точка на три функции – властови монопол на държавата, държавна дейност в сферата на услугите и политически ред. Въз основа на тях се създава петстепенен модел на съвкупността държави, членуващи в ООН с оглед на критерия „деликатна държавност”и нейните храктеристики.

3 . Вж. Beck,U. Kosmopolitische Globalisierung. Internationale Politik, 2003, N 7, SS.9-14.

4. Както е известно, суверенитетът на Хонконг е прехвърлен от Великобритания към Китай на 1.1.1997.

5. В Аржентина  се утвърждава „авторитетът” на президентската двойка: през 2003 президент на държавата става Нестор Кирхнер, а неговата съпруга Изабел Кирхнер печели през 2011 втори пореден президентски мандат от 2007 насам.

6. Hartleb. Florian. Nach ihrer Etablierung- Rechtspopulistische Parteien in Europa. Konrad Adenauer Stiftung,2011,S.30.

7. Miller,D.The Left, The Nation-state and European Community. In ? Dissent, 1998q N 2 , p.50.

8. Дебатът се концентрира върху политическата оценка  за ориентацията на фашизма и национал-социалзма като „леви” или „десни” социални движения и идеологии. В европейската социална теория , в съзвучие с коминтерновската практика  от 1934, те продължават да се оценяват като”десни”в противовес на „лявото”, т.е. на комунизма. В съвременните социални изследвания на САЩ набира скорост позицията, защитена от американския философ на политиката Ерик Фьогел  (1901-1985) още в края на 50-те години на ХХ век за „социализма, фашизма и национал-социализма  като политически форми на лявото”. Днес валидността на този извод се проявява  отново чрез  социалните процеси в Латинска Америка. Вж. по-подробнж- Morera,D.Populism  in Latin America and The United States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.

9. Вж. Elkins,Z.J.Sides Can Institutions build unity in multiethnic states.in American Political Science Review,2007, N4. Kymlicka,W. American multiculturalism in the international arena.in Dissent, 1998, N2, Plattner,M. Populism, pluralism and liberal democracy. In  Journal of democracy, 2010, N,1,

10. Тази тенденция е особено различима в по-малко развитите държави, включително в значителна част от латиноамериканските. Двустепенната схема на „доброто управление”- първо поколение реформи - States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.

11. Идеята за континенталните суперсили – Източна Азия, Евразия и Океания, принадлежи на Дж.Оруел и е pазвита в книгата му „1984”. Тя е особено плодотворна в икономическата и военната сфера. На този фон малките държави имат предимството на „конника” (free rider),който ползва възможностите на мобилността и може да поеме риска не само за себе си, но и за региона. Вж. Lind,M.In Defense of Liberal Nationalism. in  Foreign Affairs, 1994, N 2-3.

12. Hartleb, Fl. European Project in Danger. Understanding Precisely the Phenomena Euroscepticism,Populism and Extremism. In  Review of Europian Studies, 2012, N 5.

13. Вж. Oesch,D. Explaining  Worker Support for Right-Wing  Populist Parties in Western Europe. In International Political Science Review , 2008, N 3, pp. 349-373.

14. Началото на изследванията на популизма се отнася към анализа на G.Joneskoand E.Gellner, Populism-its Meanings and National Characteristics. L., 1969.

15. Вж. статията на Маргарет Канован „ People, Politicians and Populism”. In: Government and Opposition,  1984, N 3, pp.313-327. В тази статия  се развива тезата, че „популист” е човекът, който разглежда или оценява политическия „свят”от гледна точка на „народа”; т.е. „people”. На латински „народ” е „populus”, идващо от „popellus”, т.е. прост народ, тълпа (Войнов,М.Милев,А. Латинско-български речник. С., 1990, с.528), откъдето следва и  понятието „популизъм”.

16. Івid., p.315.

17. Превръщането на европейските „нации” в „народи” по примера на Франция от 1789 е илюстрация за „политическо инженерство. Третото съсловие, което е „народът”, завоювайки властта, става „нация”, т.е. това е „управляващият народ”. Впоследствие, социалната „еднородност”на”народа” улеснява „социалистическата революция” и  появата на „партията –държава”, тъй като социалната еднородност води до „политическа еднородност”, съответстваща на критерия за „равенство и братство” (лозунг на Френската революция).

18. Вж.по-подробно – www.de.wikipedia.org.- Populist Party USA.

19. Ibid.

20. Вж. Menu,Y., Sorel,Y./edt./ Democracies and Populist Challenge.2002, N.Y.

21. Mudde, Cas. The Populist Zeitgeist. In  Government and Opposition, 2004, N 8,p.543.

22. Вж. Taggart,P. .Populism.. Buckingham, 2000.

23 . Това е „количествено измерение” на проблема, какъвто е случаят с медийната реторика за „най-бедната държава в ЕС - България”, целяща „укрепване на социалната база на идеологията „популизъм” и използваща политико-психологическия феномен „ние-народът”. Вж. Льобон, Г. Психология на тълпите. С., 2002.

23. Понятието „националистичен” в случая не трябва да се отъждествява с коминтерновското определение за национализма като „шовинистичен”и „буржоазен”.Поради това са лишени от логика и такива съвременни определения  за национализма като „радикален” или „агресивен”национализъм”, плод на „ коминтерновски” и социалдемократически трансмисии в ХХІ век.

25. Преводът на това понятие от английски език буквално означава „прости и ограничени хора”. Вж. Агло-български речник (ред. Р.Русев), С., 1965, с.204.

26.  Conovan,M.Ibid., p.326.

27.  Deiwiks, Chr., Populism in Lieving Reviews in Democracy, 2009, N 3, p.2.

28.  Ibid., p.7.

29. Всички нации-държави, членуващи в ЕС с двете му разширения - през 2004 и 2007, чрез референдум удостоверяват „общата воля” на народите си  да се разделят с част от „народния  суверенитет”. Изключение прави само България, където референдум по този повод не се провежда. „Инцидентът” може да се разглежда като начин да се предотврати  избликът на „ляв популизъм”, доказващ етикирането на държавата ни като „най-верния сателит на ех-СССР” по време на студената война.

30. Приема се, че колкото повече власт се разпределя между увеличаващ се брой граждани, тя (властта) става всe по-малко авторитарна. В този смисъл, политиката вече не е действие в резултат на насочеността на общата воля на суверена, т.е. народа, а интеракция и съгласуване на интересите на неопределен брой актьори. В една представителна демокрация , в която властта е дифузна, т.е. разпръсната, а не концентрирана, ще се увеличава възможността политически неориентирани, безпартиини и политически неутрални граждани все по-често да търсят управление, което не е партийно оцветено или е надпартийно. Вж. Canovan, M. Taking politics to people-populism as the ideology of democracy. In Menu, Y.Y.Sorel/edts/ Ibid., 2002., Panizza,Fr. (ed.), Populism and the mirror of democracy. L., 2005, Papadopoulus, J., Populism,democratic question and  the contemporary governance, in Menu, Y.Y.Sorel (ed.), Ibid..

31. Deiwiks,Chr., Ibid., p.4.

32. Установяването на „народа” като заместител на етническата нация в нациите-държави, по примера на Френската  революция, го превръща не само в носител на суверенитета и на политическата солидарност, но и в „нов елит”. Съгласуването между суверенитета на „народа” и принадлежността му към определена територия е вече белег за неговата уникалност. Тоест, става дума за партикуларистки подход. Универсалисткият подход пък се свързва с държавата-нация и проявите на универсалните ценности - суверенитет, равенство и демокрация. на основата на гражданството. Това е „договор” между рационалния актьор и едно правителство, от който произтичат взаимни права и задължения. „Включването” на нисшите класи в политическия живот/възлагането на граждански права в началния момент на създаването на нацията-държава, на практика, също представлява популизъм.

33. Вж. Helbling,M..Nationalism and Democracy-Competing or Complementary Logic. In Living  Reviews in Democracy, 2009, N1, p..7.

34. Kymlicka,W., Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of  Minority rights, Oxford, 2005, p.188-189. Цитат по Helbling,M. Ibid., p.11.

35. Scherz, A., The Legitimacy of the Demos: Who schoud be included in the in the Demos and on What Grounds. In  Living Reviews in Democracy, 2013, N1.

36. Hartleb, Fl., Populismus als globales Phaenomen in der heutigen Polittik. Konrad-Adenauer Stiftung , Tagung-Febr., 2013.

* Преподовател в Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Нашумелият напоследък датски историк и политолог Дино Кнудсен е роден през 1975.  Завършва Университета на Копенхаген, където по-късно защитава и докторска степен.

Специализира в Градския университет на Ню Йорк. Автор е на няколко книги, по-известни от които са "Американизацията на датското синдикално движение: Планът Маршал, студената война и трансатлантическите връзки 1945-1956" и "Свидетели на окупацията: ежедневният живот в Дания през 1940-1945". През 2014 ще излезе от печат книгата му "Трилатералната комисия: глобалният възход на неформалния елит и дипломация 1972-1982".  Кнудсен е единственият учен, получил от Фондацията Рокфелер достъп до нейните архиви.

Интервюто с Дино Кнудсен публикуваме с любезното съдействие на Александър Артемиев.

 

- В най-новата си книга твърдите, че създавайки т.нар. "Трилатерална комисия" (1) Дейвид Рокфелер и Збигнев Бжежински са се ръководели от стремежа да не допуснат САЩ да изгубят ролята си на глобален лидер. Всъщност, доколко Америка е трябвало да се съобразява по онова време с интересите на Япония и Европа?

- От самото начало на студената война сред западните държави съществува консенсус относно необходимостта заедно да се борят срещу комунизма и да сдържат експанзията на съветския блок. В началото на 70-те години обаче, този консенсус започва да се пропуква: войната във Виетнам се развива по съвършено различен от очаквания начин, а критиките срещу правителството в самото американско общество стават все по-ожесточени. Тази ситуация изисква постигането на нов консенсус за международната дипломация и Трилатералната комисия се превръща в своеобразен изпитателен полигон за този консенсус. Очевидно е, че всички усещат настъпващите промени. Самия Дейвид Рокфелер, в качеството си на ръководител на Chase Manhattan Bank, както и други финансисти, виждат как се развива икономиката и как САЩ губят привилегированите си позиции. Както е известно, през първите 20-25 години след Втората световна война САЩ остават неоспорим икономически хегемон. В началото на 70-те обаче, Япония започва да се оформя като нова икономическа суперсила, а в Западна Европа стартират процеси на интеграция, довели до създаването на Европейската икономическа общност, а в крайна сметка и на Европейския съюз. Нараства тревогата, че Америка губи позициите си и става все по-ясно, че САЩ трябва да се адаптират към новите условия, сближавайки се с естествените си съюзници в Европа и Тихоокеанския регион. Поне така смятат американските участници в Трилатералната комисия. Съоснователите на комисията от САЩ са силно обезпокоени от политиката на администрацията на президента Никсън. По негово време американската дипломация често действа едностранно, пораждайки опасения, че подобен подход може да доведе до нов изолационизъм. Следователно, активността на комисията може да се интерпретира така: част от политическите и финансови елити на САЩ решават да отправят предизвикателство на политиката, провеждана от Никсън, макар и да не се обявяват открито против нея.

По време на проучванията си, открих някои данни за реакцията на дейността на Трилатералната комисия в тогавашния СССР. В Москва изглежда са смятали, че комисията представлява "реакционен заговор", целящ да ерозира политиката на разведряване, която следва администрацията на Никсън по отношение на Съветския съюз. Всъщност, истината е, че участниците в Трилатералната комисия се безпокоят, че срещите на Никсън и Брежнев водят до отчуждаването на европейците, които нито биват канени на преговорите, нито участват във вземането на решенията. В Азия същестува същия проблем. Когато Никсън слага началото на нова ера в отношенията с Китай, последиците за японско-американските отношения са катастрофални, тъй като Вашингтон не води никакви предварителни разговори с Токио за промяната в отношенията с комунистически Китай. Тоест, налице са няколко причини, поради които влиятелни американски дипломатически и икономически кръгове стигат до извода за необходимостта отношенията със Западна Европа и Япония да бъдат изведени на качествено ново равнище.

Един от ключовите американски участници в Трилатералната комисия - бившият съветник по националната сигурност в администрациите на Джон Кенеди и Линдън Джонсън Макджордж Бънди, лансира идеята в по-далечна перспектива в този "клуб" да бъде поканен и Съветският съюз. На практика, същото предлага още през 1971 (т.е. преди създаването на комисията) и Бжежински. Във всеки случай, в книгата му "Между две епохи" се твърди, че в определен момент развитите западни държави и държавите от т.нар. "социалистически лагер" ще осъзнаят, че имат общи икономически задачи и това ще накара САЩ и СССР да седнат на една маса.

- Всъщност, каква роля отреждат на СССР създателите на Трилатералната комисия в проекта си за "нов световен ред"?

- Комисията се опасява да не се превърне в заложник на антагонизма, който разделя капиталистическите и социалистическите държави. При нейното създаване, Москва е уведомена чрез някои представители на дипломатическите среди, че не става дума за нов антикомунистически алианс, който преследва конфронтационни цели и се стреми към сдържането на Съветския съюз в какъвто и да било аспект. Подобно послание е изпратено и на китайците. В своите анализи, които се публикуват два-три пъти годишно, комисията съзнателно избягва въпросите, касаещи международната сигурност. В тях става дума за енергетиката и международната търговия, но не и за сигурността. Членовете на комисията са наясно, че тази тема е твърде проблематична и, че дори вътре в самата комисия ще бъде трудно да се постигне консенсус. По-късно, комисията все пак публикува няколко анализа, касаещи взамиоотношенията между Запада и Изтока, като в тях се съдържат най-различни позиции относно това, на каква основа следва да се градят отношенията с Москва. Бжежински например, се обявява в подкрепа на "разведряването", но смята, че подходът на Никсън е погрешен, тъй като дава на руснаците твърде много предимства пред американците. Той не е доволен и от секретността, с която са обвити преговорите и смята, че те следва да са по-прозрачни.

През 1976 Трилатералната комисия се опитва да организира среща непосредствено със съветското ръководство. В тази връзка са планирани серия от срещи със съветски дипломати във Виена, но по ред причини те не се провеждат. Две години по-късно отново са установени контакти с руснаците, като се преговаря за евентуално посещение на представители на комисията в Москва, т.е. плановете са много по-конкретни от тези за срещата във Виена, но именно тогава Съветският съюз осъществява интервенцията в Афганистан. В резултат комисията отменя посещението си и подобна среща не е осъществена чак до краха на Съветската империя.

По същия начин, комисията се стреми да не отблъсква и Китай. Аналогични преговори се водят и с китайското ръкъводство. През 1981 представители на Трилатералната комисия посещават Пекин и разговарят там с Дън Сяопин. Тоест, не може да се твърди, че комисията е настроена антикомунистически. Бжежински например смята, че политиката на разведряване е полезна, доколкото поддържа диалога между двата блока, и оценява като полезни "срещите между елитите" на СССР и държавите, представени в Трилатералната комисия.

- Друг интересен въпрос е този за участието на редица членове на Трилатералната комисия в управлението на САЩ - става дума както за Бжежински, така и за Робърт Боуи, който е в ръководството на ЦРУ. Както е известно, американските левичари критикуват администрацията на президента Картър именно заради това, че на практика се е превърнала в администрация на Трилатералната комисия. Как става така, че група интелектуалци и представители на едрия бизнес успяват да се сдобият с такава власт?

- Истината е, че 23-ма души от американския "контингент" в Трилатералната комисия (чиято обща численост, заедно с канадците, по онова време е 60 човека) стават част от администрацията на Картър. Това е 1/3 от целия и състав, което никак не е малко. Мнозина от тях се превръщат в ключови фигури в президентската администрация, като всички са свързани с външната политика. Самият Картър е член на комисията още от създаването и. Този факт дава основание на привържениците на конспиративните теории и търсещите сензации медии да твърдят, че именно създателите на комисията са направили Картър президент, тъй като са смятали, че могат да упражняват влияние върху него, превръщйки го в своя марионетка. Това, разбира се, не е вярно. Картър е поканен в комисията тъй като представлява онази част на американския политически елит, с който тя би искала да установи по-тесни връзки. Той е от южните щати. По онова време, Атланта преживява икономически бум, там тепърва започват да се откриват представителства на транснационалните корпорации, а Картър е губернатор на щата Джорджия. Всъщност, Картър е идеалният кандидат за да бъде ограничена традиционната доминация на политическите елити от Източното крайбрежие на САЩ. Членовете на комисията търсят някой, който да представлява интересите на самото "сърце" на Америка. Ето защо Картър е поканен да участва в нея, а когато обявява, че иска да издигне кандидатурата си за президент на САЩ, останалите участници в комисията просто не могат да повярват, че получават такъв шанс.

Всъщност, истината е, че както Картър ползва ресурсите на комисията, така и тя се възползва от позициите му във властта. От колегите си в Трилатералната комисия той получава необходимите му външнополитически познания, каквито дотогава въобще не притежава. И едва след като придобива това необходимо за един бъдещ президент знание, той реално може да претендира да влезе в Белия дом.

След като става президент, Картър избира от състава на комисията редица експерти, които се превръщат в най-близките му съветници, като сред тях е държавният секретар Сайръс Ванс и съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински. Самият аз си обяснявам факта, че толкова много членове на комисията влизат в президентската администрация с това, че самата комисия представлява неформална група хора от политическите и интелектуални среди, притежаващи изключителна компетентност. Вътре в тези елити винаги се е извършвала подобна циркулация: някои хора влизат в правителството, други в различни комисии, някои се оттеглят или пък прекратяват активната си политическа дейност и се ориентират към други организации. Затова, когато разсъждаваме как точно работи правителството, следва да съсредоточим вниманието си върху това, как функционира тази елитна мрежа, която не е концентрирана единствено във формалните правителствени кръгове.

- Дали когато се създава Трилатералната комисия, нейните членове се консултират по един или друг начин с Конгреса и Белия дом? И доколко администрацията на Никсън приветства появата на тази частна инициатива за създаването на подобен "мозъчен суперцентър"?

- Този тип консултации са изключително важни за основателите на комисията и, в крайна сметка, те получават "зелена светлина" за нейното създаване. Не бих използвал обаче, понятието "частна инициатива" по отношение на Трилатералната комисия. В крайна сметка, тя винаги е била толкова близка с правителството на САЩ, че нейните интереси и тези на правителството се пресичат. Затова предпочитам термина "неформален правителствен играч". "Неформален", защото комисията, разбира се, не е част от официалния апарат, но "правителствен", тъй като в нейните рамки се осъществява интензивен процес на формулиране на правителствените решения. Мисля, че е важно да не се прави изкуствено раграничение на характера на комисията като "държавен" или "обществен", защото тя е и едното, и другото.

В американския контекст, консултациите по създаването и се водят с тогавашния държавен секретар Хенри Кисинджър и, косвено, със самият Никсън. Именно те дават зелена светлина на проекта. Така например, когато комисията установява контакти със съветските дипломати, тя разполага с мандат за това от американското правителство. Последното разчита на нея като посредник, за да не бъде компрометирана политиката на администрацията или тя да стане обект на нападки, ако пряко контактува с вероятния противник. Тоест, комисията постоянно се консултира с президентската администрация.

Същата е и ситуацията по отношение на европейските правителства. Единствената страна, където комисията се сблъсква с определено противодействие, е Франция. Когато създателите и уведомяват Париж за своите планове, президентът Жорж Помпиду подкрепя проекта им, но френското Външно министерство е настроено много критично към него. Така че във Франция позициите на комисията са нестабилни поне до 1974, когато голистката традиция отслабва достатъчно, а на власт идва президентът Валери Жискар д'Естен. Осъществяват се консултации и с японското правителство, което подкрепя предложения от комисията формат на тристранен диалог.

Тоест, комисията още от самото начало поддържа тесни контакти с официалната власт, т.е. с тези, които вземат решенията. Всъщност, това се вижда и от самото и название - "комисия". Комисиите обикновено се създават от правителството, т.е. не става дума за организация на гражданското общество. Всъщност, идеята е на Бжежински, който казва на останалите: нека се наречем Трилатерална комисия, това ще придаде официално звучене на проекта. В същото време комисията се стреми да си остави достатъчно пространство за маневриране, защото основателите и са много критично настроени към курса на Никсън, впрочем те критикуват не по-малко остро и курса на Роналд Рейгън.

- Тоест, твърдите, че администрацията на Никсън е подкрепила създаването на група, която е действала против собствените и интереси или, най-малкото, е критикувала политиката и?

- Всъщност, комисията никога не е заявявала "ние подкрепяме Никсън" или "ние сме против него". Тя винаги е подчертавала своя надпартиен и надидеологически характер. Единствените, които липсват в нея, са представителите на радикалната левица и радикалната десница. От друга страна, мисля че Кисинджър се е опасявал, че комисията може да се превърне в център на постоянно противопоставяне на неговата крайно прагматична външнополитическа доктрина. Той обаче е заинтересован от това да има поле за диалог, така че да може да дискутира политиката си с нейните критици, а вероятно и за да може да им влияе. Намерих едно писмо, което не е писано от самия Кисинджър, а от един от помощниците му, в което на комисията се предлага своеобразно "разделение на труда" с Държавния департамент на САЩ относно американската реакция на петролната криза от 1973. Така Кисинджър разчита да бъде чут от лидерите на арабските държави (както е известно, в отговор на разгрома на египетските и сирийските войски от израелската армия в хода на т.нар. "Война на Йом Кипур", държавите от Персийския залив налагат ембарго на петролните доставки за съюзниците на еврейската държава - б.р.). Той смята, че комисията може да се окаже много полезна в подобни случаи. И макар че това предложение така и не се реализира на практика, то показва, как администрацията на Никсън гледа на Трилатералната комисия. От една страна, комисията може да помогне, от друга - би могла да създаде пречки.

Сред докладите, публикувани от Трилатералната комисия, е "Кризата на демокрацията" на Мишел Крозие, Самюел Хънтингтън и Дзьодзи Ватануки. Той се появява през 1975 и провокира вълна от критики от страна на американските либерали: авторите и смятат, че търсейки баланса между реда и демокрацията едно отговорно правителство следва да поддържа определено равнище на пасивност на населението, особено сред потисканото малцинство на недоволните, така че да гарантира стабилни условия за дългосрочно развитие. Книгата бива подложена на критики както на Запад (например от Ноам Чомски), така и от съветската историография. Трилатералната комисия бива заклеймявана като "организация на манипулатори", защитаваща интересите на монополисткия капитал, който поробва населението, залъгвано с илюзии и вкарано в капана на масовото потребление.

- Всъщност, наистина ли комисията е смятала за допустима манипулацията на общественото мнение с цел да бъдат изолирани от политиката радикалните елементи?

- Следва да сме наясно, как се изготвят докладите на комисията. Членовете и обсъждат помежду си, как точно да бъдат подготвени тези доклади-препоръки. Ясно е, че стотина човека от различни страни, които се събират веднъж годишно на едно място, едва ли могат да постигнат пълен консенсус помежду си. Затова е решено, че тези доклади няма да се пишат от името на комисията, а по-скоро ще бъдат адресирани до нея, т.е. тя трябва да ги разгледа и да се произнесе по тях. При това авторите им могат да бъда както членове на комисията, така и специално поканени външни експерти от всеки от трите региона (Северна Америка, Западна Европа и Източна Азия). В качеството си на възложител, комисията определя само темата, а крайният резултат от усилията на авторите става обект на дискусии.

Споменатият по-горе доклад обаче е уникален по рода си. Той не е общ, а има трима автори, като всеки от тях пише отделна, своя част - западноевропейска, американски и японска. И тъкмо американската, писана от Хънтингтън, се оказва най-противоречивата. Мнозина вътре в самата комисия не са съгласни с изводите му, т.е. не може да се каже, че докладът отразява общата позиция на членовете и. Може да се твърди обаче, че мнението на Хънтингтон не е само негово: така при изготвянето на доклада Бжежински на няколко пъти го подтиква да направи именно тези, изводи, които в крайна сметка се съдържат в текста. В първоначалния вариант на доклада, Бжежински (привлечен като експерт) разсъждава за това, колко е трудно за едно демократично общество да започне война. Да си припомним, че става дума за средата на 70-те години, когато в САЩ са съвсем пресни спомените от Виетнамската война, населението е настроено против елитите, а "Ню Йорк Таймс" вече е публикувал "Документите на Пентагона", като всичко това няма как да не се отрази върху мисленето на политическите елити. Паралелно с това нараства влиянието на движенията за еманципация на чернокожите, жените и хомосексуалните...
Тоест, докладът може да се приеме за своеобразен отговор на комисията на така формиралата се ситуация. Той представлява опит политиката да продължи да се прави в затворените правителствени кабинети (както е било дотогава). Именно в това, впрочем, е и смисълът от съществуването на Трилатералната комисия - обществеността остава отвъд затворените и врати, а дискусиите между участниците се водят свободно, тъй като на тях не присъстват медии. Кисинджър, който в крайна сметка също се присъединява към комисията, смята, че членовете и не трябва да се съобразяват с общественото мнение, а сами да го формират. Тоест, подобна тенденция в дейността на комисията определено съществува.

Има обаче и друга тенденция. Така, президентът Картър лично подлага на критика изводите на Хънтингтън в споменатия по-горе доклад, в който той твърди, че правителството има право понякога да лъже гражданите. Впрочем, докладът е разкритикуван и от американския дипломат Ричард Холбрук, както и от мнозина в Западна Европа и Япония.

Днес обаче, идеите лансирани тогава от Хънтингтън, вече могат да се смятат за общоприети. Тезата, че радикалната опозиция е пречка за доброто управление на държава е близка на всички апаратчици - и на технократската бюрокрация в САЩ, и на руските т.нар. "силоваци". В крайна сметка и самата комисия се придържа към позицията: "ние не сме манипулатори, а просто отговорни администратори".

Днешната Трилатерална комисия обаче, представлява съвсем различна организация. Основната и идея не е свързана с технологиите за манипулация на масите, а на първо място с търсенето на консенсус, който да позволи реализацията на ефективна държавна политика. Тоест, комисията просто се е превърнала във форум за диалог: в момента тя е прекалено многочислена (в нея членуват 320 души) за да може да формулира каквито и да било единодушно приети препоръки.

- Доколко краят на управлението на президента Картър и идването на власт на Рейгън, както и предшестващата ги съветска военна интервенция в Афганистан, могат да се приемат като свидетелства за идеологическия провал на Трилатералната комисия?

- Може да се твърди, че когато Картър влиза в Белия дом той е готов напълно да следва доктрината на трилатерализма (т.е. на "тройния съюз"), която се изповядва от комисията, т.е. да укрепва връзките с Япония и страните от Западна Европа. Картър веднага изпраща вицепрезидента Уолтър Мондейл да посети тези държави. В крайна сметка обаче, той не съумява да прокара идеята за тристранното сътрудничество през целия си мандат. Сред причините за това е втората петролна криза (1978-1979). По онова време Япония е силно зависима от вносните енергоносители, САЩ са доста по-слабо зависими от тях, а европейците поддържат специални отношения с близкоизточния регион (Франция например, поддържа такива отношения с Иран, където през 1979 е осъществена т.нар. ислямска революция). В края на краищата Рокфелер обявява, че комисияте вече не подкрепя президента Картър.

Рейгън пък се възползва от тази ситуация. Когато решава да издигне кандидатурата си за президент, той атакува своите съперници от собствената си Републиканската партия, като Джордж Буш-старши например, който е член на комисията. Рейгън ги обвинява, че игнорират интересите на САЩ и, че олицетворяват типичните елитарни кръгове. Тази кампания се оказва много болезнена за комисията. Веднага след като става президент обаче, отношенията между администрацията му и комисията много бързо се нормализират, а някои нейни членови дори стават част от президентския екип. Тоест, не бива да преувеличаваме мащабите на стратегическия неуспех на проекта за формирането на стабилен блок, обединяващ постиндустриалните държави. Понякога комисията реагира твърде критично на някои стъпки на администрацията на Рейгън, като изострянето на отношенията със Съветския съюз например. В същото време обаче, президентската администрация и комисията продължават да си сътрудничат.

- Можем ли да приемем, че комисията е рожба на епохата на студената война, когато на капиталистическите държави, независимо дали го искат или не, се налага да бъдат заедно, за да могат съвместно да се противопоставят на комунистическата заплаха?

- Ни мисля, че комисията е чак толкова свързана с ерата на студената война, като такава. Тя е създадена в периода на "разведряването", когато американската външнополитическа стратегия търпи сериозни трансформации и на дневен ред е въпросът за по-нататъшната и артикулация. В същото време, в течение на последните двайсет години, комисията страда от непрекъсната криза на идентичността. През 70-те години тя разполага с известен прогностичен потенциал и може да разсъждава за това, накъде върви светът. Тя беше в състояние да анализира, как двуполюсният свят се превръща в многополюсен и да прогнозира къде ще се формират новите икономически сили. Това представлява един наистина пионерски пробив. Днес обаче (макар че не съм проучвал този въпрос в архивите, мога да изразя собственото си мнение) е много трудно да се постигне какъвто и да било консенсус вътре в комисията, където вече има представители на Китай, Индия, Мексико и други държави, които вече не са обединени от някакви общи интереси. Днес това е обикновен форум за неформални срещи, в хода на които участниците могат спокойно да изясняват позициите си.

 

Бележки:

1. Трилатералната комисия, Билдербергската група и Римският клуб, са неформални политически структури, които от 50-те години на миналия век насам обединяват (предимно, но не само) влиятелни западни финансисти, дипломати и известни интелектуалци. За привържениците на конспиративните теории те олицетворяват т.нар. "световно правителство в сянка". Разбира се, такова "правителство" не съществува, но това не е причина да се подценяват резултатите от активността на международните елитарни групи, като споменатите по-горе. Така например, именно Трилатералната комисия успява да наложи приемането на Япония в неформалния клуб на великите държави през 70-те години.

През пролетта на 1972 Дейвид Рокфелер, внук на основателя на петролната империя Джон Рокфелер и председател на Chase Manhattan Bank, организира среща на група съмишленици, сред които са членът на Съвета по международни отношения Збигнев Бжежински, директорът на Института Брукингс Хенри Оуен и професорът от Харвардския университет Робърт Боуи, които по онова време се смятат за най-авторитетните американски външнополитически експерти. На срещата се обсъжда идеята за създаването на елитарна експертна група, в която да участват американци, японци и представители на западноевропейските държави. Малко преди това, Рокфелер - един от най-богатите хора в САЩ, тясно свързан с политическия елит в страната (по онова време единият му брат е губернатор на Ню Йорк, а другият току що е напуснал поста губернатор на Арканзас) - стига до песимистичния извод, че Вашингтон постепенно "губи форма" и САЩ и съюзниците им вече не са в състояние адекватно да анализират широк кръг от ключови икономически и политически проблеми и да реагират на предизвикателствата на новото време. Според Рокфелер, тази ситуация би могла да се промени, ако в дискусията по жизненоважните проблеми на световната политика бъде включена и Япония, която по това време преживява впечатляващ възход, но до този момент е изключена от световната експертна общност.

Впрочем, през същата 1972 Рокфелер предлага японците да бъдат поканени и в друг "международен елитен клуб" - Билдербергската група. И след като получава отказ, под предлог, че Япония е основния противник на САЩ по време на Втората световна война и с нея не могат да се обсъждат стратегическите въпроси на глобалното развитие, той решава да действа самостоятелно. Гарантирайки си подкрепата на Бжежински, Оуен и Боуи, той изпраща състудента си от Харвард Джордж Франклин в Европа за да сондира, дали европейските елити са склонни да обсъждат важните световни проблеми съвместно с японците, докато самия Рокфелер прави подобно предложение на японците по време на заседанието на Американската търговска палата в Токио. Накрая, на 23 юли 1972, в имението на семейство Рокфелер в Покантико Хилз (щата Ню Йорк), се провежда първото заседание на групата, станала известна като "Тристранната (Трилатералната) комисия".

{backbutton}

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Michael Burleigh, Small Wars, Faraway Places: Global Insurrection and the Making of the Modern World, 1945-1965, 608 p., Viking Adult, 2013.

Студената война доминира почти половин век след края на Втората световна война, но много от регионалните конфликти, останали в сянката и, всъщност имат изключително важни последици, които се осъзнават много по-късно. Залезът на империите - както официалните, така и другите, който засяга пряко или косвено повечето страни в света след края на ХІХ век, също поражда множество ужасни конфликти.

Раздвижването на коренното население, притежаващо специфична местна динамика, провокира събития, неподвластни на политиците и държавниците от далечните метрополии, затънали в блатото на собствените си неотложни проблеми. В резултат от деколонизацията възникват голям брой нови независими държави, много от които не са в състояние да контролират собствените си територии и да поддържат реда в обществото. Онези от тях, които имат собствена държавна традиция, съумяват, повече или по-малко успешно, да я възродят, преминавайки през период на вътрешни безредици и бунтове, чието ехо отеква далеч отвъд границите им. Именно тези събития, които тогава изглеждат далечни и второстепенни за развития свят, залагат основите на трудноразрешимите проблеми, доминиращи в днешните заглавия на световните медии.

В новата си книга "Малки войни, далечни места" американският историк Майкъл Бърли предлага на читателя проницателна и нерядко язвителна сюжетна и тематична картина на борбата, формирала днешния свят. Умело смесвайки интересните характеристики на героите и впечатляващите исторически епизоди с геополитическия анализ, той ни дава представа за първите две десетилетия след края на Втората световна война и влиянието на случилото се през този период върху сегашните ни проблеми. Предприетите през онези години действия прокарват пътя на по-късния политически курс и формират представи, от които и днес ни е трудно да се откажем. След края на войната САЩ започват да играя нова глобална роля, но американците не са наясно, до каква степен тоталната война е ерозирала световния ред. На свой ред, лидерите на другите държави са в плен на собствените си заблуди относно възможността те да възстановят позициите си, за което обаче просто не разполагат с необходимите ресурси. В мащабния си труд Бърли анализира взаимоотношенията между политическите промени и реакцията на тях, както и трудностите, свързани с начина по който се възприемат отвън съвършено различните общества.

Генезисът на проблемите

Всъщност, проблемите започват бързо да се натрупват още преди 1945, макар че последиците от тях биват осъзнати едва по-късно и то постепенно. Жестоката военна кампания на Япония в Китай опустошава и без това разрушената от гражданската война и икономическата криза държава. Първите японски победи в тази война разклащат основите на европейското колониално господство в Югоизточна Азия. Последвалият разгром и окупация на Япония пък създават вакуум на властта в Корея, където местните групировки започват яростна битка за контрол над страната. Европейските даржави са изправени пред трудната задача да възстановят контрола над изгубените си колонии, разполагайки с ограничени ресурси.

Британските войски в Югоизточна Азия отчаяно се опитват да удържат позициите си до момента, когато холандците и французите отново поемат част от бремето по управлението на региона. Националистическите движения в колониите обаче променят толкова сериозно ситуацията, че възстановяването на довоенното статукво се оказва невъзможно. При тези обстоятелства САЩ, макар и без особено желание, се отказват от противопоставянето си на колониалния модел, най-вече защото се опасяват от отслабването на съюзниците си в Европа. На свой ред, управляващите в Холандия и Франция смятат, че престижът и приходите от колониалните им империи са  от ключово значение за тяхното следвоенно възстановяване, но късметът вече им е обърнал гръб. Вашингтон принуждава холандците да се откажат от Индонезия, след като местните националисти доказват готовността и способността си да се справят с комунистите. Франция обаче си гарантира подкрепата на САЩ за своята борба в Индокитай, превърнала се в ожесточена война на изтощение и, в крайна сметка, завършила с пълен провал за французите. Малко по-късно, на мястото на тази европейска колониална сила се оказват самите Съединени щати.

С ескалацията на студената война, необходимостта от съюзници поставя САЩ и Съветския съюз в ситуация, която те биха могли да избегнат при друго развитие на нещата. Обикновено Сталин се старае да действа много предпазливо, оказвайки натиск там, където не очаква сериозна съпротива и отдръпвайки се назад, ако такава съпротива все пак възникне. В книгата си Бърли показва, как съюзниците и сателитите често използват противоречията между двете суперсили в собствен интерес. Така Ли Син Ман (първият премиер на временното корейско правителство и първи президент на Южна Кория - б.р.) използва американската подкрепа за да се справи с противниците на Корея и да укрепи режима си, който до голяма степен разчита на бивши колаборационисти, сътрудничели с японските окупатори. Слабият външен контрол, както и недостатъчната информация за спецификата на Корея, с която разполага Вашингтон, позволяват на Ли да се развихри. Бърли го описва като един от първите чуждестранни лидери, на които Америка решава да заложи, виждайки в него харизматичен политик, владеещ английски и подкрепящ САЩ. При това американците се отказват да подкрепят редица местни движения, ползващи се с по-голяма популярност сред самите корейци. Междувременно, Ким Ир Сен изключително умело се възползва от разрешението на Сталин за нахлуване в Южна Корея за да превърна северната част на страната в собствено наследствено владение. Разпалената от него жестока война води да значително нарастване на военните разходи на САЩ и Великобритания и принуждава американците да се ангажират със "сдържането" на комунизма по цялата евразийска периферия. По онова време, реалната ситуация в един или друг район остава в сянката на необходимостта "да бъде пресечена комунистическатаа агресия".

Победата на Мао Цзедун над противниците му националисти през 1949 и последвалото сближаване между Пекин и Москва, провокират в САЩ яростни спорове за това, кой точно е виновен за загубата на Китай. Което, на свой ред, налага тезата, че големият губещ е именно Вашингтон. Взаимните обвинения и упреци водят до формулирането на твърда линия във външната политика, оказала се определяща за случилото се по-късно в Корея и Индокитай. Междувременно, събитията в Китай излизат извън рамките на страната и водят до дестабилизацията на тези два региона.

Зародилата се във Франция "теория на доминото" придава по-твърд характер на стратегията на сдържането, разработена от Джордж Кенън с цел да бъде ограничена комунистическата експанзия в Европа. В ерата на студената война тя придава характеристики на идеологически сблъсък на редица конфликти, които всъщност са породени от съвършенно различни фактори.

В Близкия Изток влиянието и авторитетът на Европа отслабват много по-силно и по-бързо, отколкото в останалата част на Азия. Там обаче промените пораждат нарастване на разходите на империите, докато приходите им от колониите непрекъснато спадат. Впрочем, още преди световната война британският министър на колониите Малкълм Макдоналд се оплаква, че управлява 50 колонии, но половината му време отива за решаване проблемите на Палестина. Опитите за запазване на мира между местните араби и евреите въвличат британците в скъпоструваща и неудобна от всяка гледна точка война с бунтовниците, приключила през 1948 с едностранното решение за изтеглянето им оттам. Вместо да се споразумеят за подялбата на териториите, евреите и арабите започват битка на живот и смърт за по-изгодна за себе си конфигурация на бъдещите граници. Израел успява да отвоюва еврейската родина с цената на продължаваща до днес вражда, позволила на арабските националисти, а по-късно и на радикалните ислямисти, да си гарантират народната подкрепа с откровено екстремистка реторика. Тъй като Британия няма кой знае какви интереси в Палестина, отказът от ангажиментите и изтеглянето и оттам се оказват най-рационалната стратегия за нея. В Иран обаче действат други фактори и съображения. Всъщност, Британия решава да заложи на иранската петролна индустрия още когато кралският флот започва да преминава от въглища към дизелово гориво. Това осигурява на Иран жизненоважни приходи в условията на следвоенните икономически трудности. Но след като премиерът Мохамед Мосадък, ползващ се със значителна подкрепа отдолу, национализира петролната индустрия, правителството е свалено през 1953 в резултат на заговор, подкрепен от ЦРУ. Британско-американският консорциум възстановява предишното статукво, но решава да подели приходите от петрола поравно с иранските власти, действайки по модела на договора между Aramco и Саудитска Арабия. Напрежението обаче се запазва и след свалянето на Мосадък като дава възможност на шиитското духовенство, което навремето се разграничава от него, да поеме нещата в свои ръце. На свой ред, иранският шах, превърнал се в американска марионетка, опитва да използва тесните си връзки с Вашингтон за прокарването на собствените си смахнати идеи за превръщането на Иран във велика държава.

Безмисленото пилеене на ресурси

В книгата си Бърли демонстрира откровена неприязън към имперските стремежи на Британия, определяйки ги като "безмислено пилеене на ресурси", които според него е трябвало да се използват за модернизацията на самата британска индустрия. Британските лидери тълкуват неправилно редица събития и допускат грешки в много ситуации, както впрочем го правят и колегите им от Вашингтон и Париж, вместо, в качеството си на по-опитна колониална държава, да им дават пример за здрав смисъл. При това те дори не се опитват да се оправдават. Великобритания обаче плаща за грешките си по-ниска цена, отколкото Франция и САЩ, избягвайки въвличането си в продължителни и скъпи войни, способни да усложнят изключително вътрешнополитическата ситуация.

Междувременно, случващото се в Алжир изправя Франция на ръба на военния преврат. Дълбоката пропаст между бедното и лишено от националните си богатства мюсюлманско мнозинство и колонистите, управляващи в това северноафриканско владение на Париж, водят да ескалация на напрежението и криза, с която френските власти се оказват неспособни да се справят. Изтеглянето от Алжир дълго време изглежда абсолютно неприемливо за Париж, особено след поражението във Виетнам. Шарл дьо Гол обаче съумява да ампутира този "поразен от гангрена" (поне според него) крайник, за да предотврати по-нататъшното разпространение на заразата.

След това, алжирските националисти започват междуособна борба, оказвайки се неспособни да гарантират на страната си нито стабилност, нито икономическа развитие. Там, както и в други части на света, деколонизацията рядко отговаря на стремежите и надеждите на населението. Прогонването на чужденците и местните колаборационисти почти никога не води до укрепване на реда и просперитет. Модернизационните проекти, особено в мюсюлманските общества, се сблъскват с противодействието на масите и провокират реакция на отхвърляне, което пък води до познатата ни днес борба между ислямистите и подкрепяните от армията режими. Освен това тоталната корупция няма как да не отдалечи населението от неговите управници.

Периодичните победи са изключения, които след 1945 просто потвърждават общото правило. Така САЩ успяват да разгромят партизанските отряди "Хукбалахап" (Народна антияпонска армия) на Филипините, подсилвайки военните успехи с реформи, благодарение на които правителството в Манила си гарантира народната подкрепа. Сдържането и потискането на партизанското движение тук се оказва по-лесно, отколкото в други части на света, където партизаните могат да намерят убежище и подкрепа в съседни държави. Когато кризата е преодоляна обаче, социално-политическите реформи биват прекратени и Филипините се връщат в предишното си състояние, макар този път без хаоса и безредиците, от които биха могли да се възползват едни или други външни сили. Илюзията за постигнатия там успех, създава един заблуждаващ прецедент, който американците по-късно се опитват да пренесат във Виетнам, заменяйки там претърпелите поражение французи. Целящата разгрома на комунизма политика, реализирана чрез опита да се приложи по бреговете на Меконг програмата за "Великото общество" на президента на САЩ Линдън Джонсън, предсказуемо приключва с пълен провал, превръщайки се в трагедия за Америка.

На свой ред, победата на британците в Малая, която днес често се цитира като образец за антибунтовническа стратегия, всъщност отразява специфичната ситуация на тази територия. В източник на жива сила и подкрепа за комунистическите бунтовници в Малая се превръща китайското етническо малцинство. След като британците установяват там свой военен контрол, позволяващ им да сдържат действията на бунтовниците, полицията и специалните служби изолират партизаните, а след това успяват да ги настроят един срещу друг. С помощта на методите на психологическата война и мерките за интегриране на етническите китайци в малайското общество биват подкрепени целенасочените военни действия, в чиито ход армията разчита на мобилността си и умелото маневриране. Да се повтори тази стратегия в други части на света обаче, се оказва възможно само на теория, но не и на практика.

Малките войни, разтърсващи различни отдалечени части на планетата в течение на повече от двайсет години след 1945, нагледно демонстрират, колко е трудно да се поддържа политическия ред в условията на мощни обществени и културни вълнения. За западните лидери се оказва непосилно да осъзнаят сложността на ситуацията, особено когато става дума за чужди култури, и те много рядко успяват да се справят с този проблем. Военните интервенции твърде често се трансформират в скъпоструващи войни или пък превръщат осъществилите ги чуждестранни държави в инструмент за постигането на користните цели, преследвани от едни или други местни групировки.

В анализа си Бърли подчертава ограничените възможности на външните играчи да постигнат своите цели. Понякога те могат да се възползват от благоприятната възможност за да се опитат да тласнат събитията в нужната им посока, но много често такава възможност просто липсва. Ето защо, посочва Бърли, когато имаш да решаваш достатъчно спешни и сериозни вътрешни проблеми, би било по-добре да се откажеш от амбициозните стремежи за промени в отдалечени от собствената си страна територии и да забравиш мечтите си за слава.

 

* Доцент в Държавния университет на Мисисипи

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните 40 години етническата и демографската ситуация в Европа се промени радикално, затова ми се струва целесъобразно да бъде преразгледано съдържанието на такива понятия като "нация", "държава" и "национално самосъзнание". Основната ми идея е, че европейците могат да си гарантират бъдеще (или, по-точно, да оцелеят) само когато склонят да се откажат от тясно ограничените си "национални интереси" и междуетнически вражди в името на възраждането на "европейската империя", т.е. превръщането на Европа в единен геополитически субект.

В тази връзка бих искал да обърна вниманието на читателите върху някои парадоксални събития от неотдавнашната европейска история. В края на 80-те години на миналия век паднаха комунистическите режими в държавите от Източна Европа. Комунизмът рухна, защото много от идеалите му, макар и под други форми и имена, бяха реализирани на практика в капиталистическия Запад. Такива палео-комунистически идеи на руските болшевики и европейските интелектуалци-маркисти като: егалитаризма, интелектуално-идейното "изравняване и интегриране" (съвсем в духа на нацисткия Gleichschaltung), както и възможността за постоянен икономически растеж в рамките на въображаемата мултикултурна система - всичко това твърде успешно беше реализирано на Запад. Тъкмо то обяснява впрочем и "изящната" трансформация на европейските интелектуалци и политици, стоящи доскоро на откровено марксистки позиции, в яростни либерали и защитници на идеологията на "свободния пазар".

Друг странен исторически парадокс е, че a posteriori трябва да сме благодарни на отделни елементи на комунистическото си минало, а именно - на изключително малкия (в сравнение със Западна Европа) брой на имигрантите неевропейци от Третия свят. Въпреки че комунистическата система отхвърля всякакви прояви на национализъм и на практика се стреми към изграждането на мултикултурен модел, всичките и усилия в тази посока се оказват неуспешни. Имигрантите не са наивни и са наясно, че условията за живот за много по-добри в бившите колониални метрополии или ексфашистките държави. За тях Франкфурт на Майн е далеч по-привлекателен от Франкфурт на Одер.

И, накрая, третият исторически парадокс. Онези, които са имали възможност да прекарат повече време в държавите от Третия свят, отлично знаят какво означава расова дискриминация, или, с други думи, социално-културното изключване на "другия". Някой метис, който живее в Мексико, или турчин от източната част на страната, живеещ в Истанбул, са наясно за границите на онзи расов и културен слой, част от който са в собствената си родина. Бедният турчин с азиатски черти няма как да попадне във висшите кръгове на богатите "бели" турци, гордеещи се с "европейския" си (обикновето босненски или албански) произход. За разрика от тях, нелегалният имигрант-мексиканец, който току що е пристигнал в САЩ, вече знае правата си почти наизуст. В родината си той би могъл само да мечтае за подобни права, затова със зъби и нокти се стреми да попадне в "расистките" Съединени щати. След като вече живее там обаче, той може да разчита на безусловната подкрепа на северноамериканските леви интелектуалци. И Германия, и САЩ предоставят на имигрантите от Третия свят такива социални възможности, каквито са абсолютно непостижими за тях в родината им.

Оттук можем да направим един междинен извод. Изборът на Историята да тръгне в едно или друго направление винаги остава открит. Трябва да внимаваме с апокалиптичните прогнози за неизбежния край на коренните европейци. Историята не е предварително програмирана и до "края" и остава още много време. Потокът на Историята не търпи изкуствено поставяни прегради и (ако перефразираме Ернст Юнгер) може лесно да разруши всички стени на времето, стоящи на пътя му. Либералната стена пред хода на Историята, съществуваща в момента, може да рухне всеки момент, затова би било грешка да лансираме сценарии в духа на "филмите на ужасите", мрачно предричайки неминуемата гибел на коренните европейци.

От какво се ръководят източните и западните европейци?

Следва да направим ясно разграничение между самоидентификацията на източно- и западноевропейците. От какво се ръководят те в своите действия? Кои са доминиращите сред тях митове?  Преди трийсет-четиридесет години западноевропейските националисти не дискутираха проблемите на имиграцията. Основна тема на дискусиите им беше комунизмът, породените от него заплахи и възможните начини за преодоляването им. Въпросът за националното самоопределение на европейските нации все още не беше на дневен ред, ако не броим тлеещите конфликти в Южен Тирол, Северна Ирландия и Страната на баските. Западноевропейските националисти и техните политически институции виждаха основния си противник в лицето на "комисаря-комунист", а не на "имигранта-неевропеец". Днес обаче, образът на комисаря-комунист е напълно забравен тъй като всички западноевропейски нации, без изключение,  са подложени на масов приток на имигранти-неевропейци. На фона на тази непрекъснато нарастваща имигрантска вълна, оглеждайки се назад, неволно си задаваш въпроса, действително ли комунизмът е застрашавал самото съществуване на европейците? Както и, дали по време на неговата диктатура, въпреки декларирания от него интернационализъм, идентичността на източноевропейците не се е съхранила в по-голяма степен, отколкото тази на коренните жители на Западна Европа, живеещи в условията на либерална демокрация?

В крайна сметка, днес националното самосъзнание е по-ясно и релефно изразено у източноевропейците, отколкото у западноевропейците. Отчасти, това може да се обясни със суровите репресии срещу всяка националистическа проява от страна на някогашните комунистически режими, под предлог, че се борят срещу т.нар. "(нео)фашистка заплаха".

Страхът пред нескончаемия приток на имигранти и реалната (или все още само хипотетична) заплаха за разпадането на етническите ядра на националните държави кара мнозина европейски националисти и консерватори да преосмислят такива понятия като "народ", национално самосъзнание" или "национален дух". Някога западноевропейските националисти се самоидентифицират чрез противопоставянето си на националистите от съседните държави. Днес тези времена вече са минало. Днес на преден план за всички традиционалистки и консервативни сили на континента излиза проблемът за оцеляването и съхраняването на общата (за всички коренни европейци) биокултурна уникалност. И тук се сблъскваме с поредния исторически парадокс, заключаващ се в това, че вероятността от конфликт между яростно враждуващите помежду си западноевропейски народи е обратно пропорционална на броя на преселващите се на континента имигранти-неевропейци. Съгласете се, че трудно можем да се представим война между фламандци и валонци или пък, как австрийското правителство подстрекава южнотиролците да се отделят от Италия.

Представителите на източноевропейските нации, на практика, никога не са изпитвали чувство на историческа вина или отвращение към самите себе си, за разлика от западноевропейците и особено германците, за които подобни чувства се превърнаха в нещо обичайно. Така например, обикновените хървати или унгарци нямат нужда да четат научни трактати за опасносните, които крие мултикултурализма или да дискутират същността и смисъла на "националната душа". Те и без това знаят, че са европейци и християни.

Въпреки това обаче, независимо от всички предимства, обясними от гледната точка на националната еднородност, взаимоотношенията между източноевропейците не са толкова добри, както би ни се искало. Всички източноевропейци демонстрират висока степен на "негативност" или, с други думи, на "реактивност" на националното си самосъзнание, изразяваща се в изключването на "другия съсед - европеец". Не бива да се подценява съществуващото в Източна Европа междуетническо и междудържавно напрежение, което във всеки един момент може да генерира нови конфликти в региона. Въпреки че народите от Източна Европа все още, до голяма степен, са встрани от проблемите на масовата имиграция, те продължават да страдат от наличието на остри вътрешни проблеми, свързани с междуетнически вражди и взаимна неприязън.

Ще цитирам няколко примери за споменатото по-горе "негативно" или "реактивно" национално самосъзнание, доколкото то трудно може да бъде разбрано от някой френски или американски традиционалист. Един полски националист например, може да споделя едни и същи възгледи с германските националисти по отношение на всичко свързано с критиката на глобализационните процеси и да стои на сходни с техните антикомунистически и антилиберални позиции, но в националното му самосъзнание се съдържат ярко изразени антигермански чувства. Друг пример: 1/3 от етническите унгарци (над 2 млн. души) живеят под юрисдикцията на държави, доминирани от други нации - Словакия, Сърбия, Румъния, но националното им самосъзнание до голяма степен се определя от тесните им отношения със сънародниците, живеещи в самата Унгария. Или да вземем Сърбия и Хърватия. Въпреки официално сключеният мирен договор между тези две държави, тяхното самовъзприемане, както и начинът, по който се възприемат една друга, са просто несъвместими. Народите на двете страни имат противоположни визии за историческите събития и взаимно неприемливи оценки за понесените от тях жертви. С други думи, въпреки очевидното си етническо сходство, сърбите и хърватите притежават национални самосъзнания, които взаимно се изключват, при това много радикално. Тоест, хърватският националист се самоидентифицира най-вече като "яростен антисърбин", като задължително условие за да може да се идентифицира след това като "добър хърватин".

Кой е виновен за това, сред народите от Източна Европа и между тях да са все още живи подобни представи, които са колкото взаимно неприемливи, толкова и пагубни? Огромен дял от отговорността за негативния начи, по който се възприемат един друг отделните народи, носи съвременната историография и всевъзможните "придворни" историци, както и съвременната медиокрация. Източноевропейските народи съумяха да се избавят от комунистическите режими, но общоприетата във всяка отделна източноевропейска държава интерпретация на историята, на практика, остава непроменена от 1945 насам. В основата на националните митове и взаимноизключващи се възприятия са заложени непълните и често погрешни данни от историята на Втората световна война. По-долу ще приведа един достатъчно ярък пример за това.

Изначалните предпоставки за разпадането на посткомунистическа Югославия и последвалата през 1991 война са заложени в официално възприетата от югославските комунисти историография. В продължение на десетилетия комунистическата пропаганда тръбеше за 600 000 сърби, евреи и комунисти, ликвидирани в годините на Втората световна война от хърватите-усташи. По време на комунистическото управление в Югославия образът на хърватите-усташи, както и разточителните хвалебствия по адрес на ръководената от Тито антифашистка съпротива, не само се превърнаха в основните маркери на господстващия режим, но и залегнаха в основите на двата негативизиращи мита в самосъзнанието на сръбския и хърватския етноси, превърнали се в своеобразни "символи на вярата" на гражданската религия, която навремето обединяваше в едно цяло комунистическа Югославия. През 1991, в центъра на вниманието се оказа Франьо Туджман, историк и бъдещ президент на независима Хърватия. В трудовете си, писани в края на 80-те, той преразглежда общоприетите исторически факти и оценява общия брой на сърбите, евреите и комунистите, загинали в лагерите на хърватските усташи, на 60 000 души. Последиците от този необичаен исторически наратив, появил се в нововъзникналата хърватска държава, скоро отекнаха в целия свят. Сърбите в остатъците от разпадащата се Югославия и, в частност, сръбското етническо малцинство в Хърватия, възприе историческия ревизионизъм на Туджман като признак за възраждането на фашизма в Хърватия и буквално изпадна в паника. След което на територията на бившата федерация се отвориха портите на Ада.

В това отнешение може да се направи известен паралел с Германия. Както е известно, по време на последните президентски избори в Чехия, провели се през януари 2013, между двамата основни кандидати Шварценберг и Земан избухна яростна полемика относно декретите на Едуард Бенеш от 1945 за изселването на 3,5 млн. судетски немци, като беше направен опит в нея да бъде въвлечена и Европейската комисия. Ако това беше станало, то вероятно щеше да провокира не само сериозно напрежение между Чехия и Германия, но и появата на сериозни проблеми в цяла Европа.

С други думи, погрешните, преувеличени, сюрреалистични, фалшиви и дори романтичните исторически наративи и особено онези от тях, които съзнателно се опитват да преразгледат броя на жертвите във Втората световна война, са сред основните виновници за все още тлеещата междуетническа омраза и взаимните опасения сред народите от Източна и Централна Европа.

Очертаващият се сблъсък в Европа

Независимо от това, как го виждат мнозина националисти в САЩ и Европа, очертаващият се на Стария континент сблъсък няма да да бъде между коренните европейци и "нежеланите пришълци". Той най-вероятно ще притежава някои черти на класовата борба, примесени с елементи на расовия конфликт и хаотични етнически стълкновения между и вътре в самите европейски народи. В днешния свят нито един от споменатите от мен по-горе исторически наративи, които са политически мотивирани и изкривяват реалността, не може да послужи като оправдание за мухлясалите, провинциални национализми на европейците. Ограничените национализми на германците, хърватите, американците, британците или французите вече докараха немалко беди на всички европейски народи. Днес, поглеждайки назад, можем в пълна степен да оценим гибелното наследство, което ни оставят националните държави. През последните двеста години се сблъскваме с опустошителни религиозни войнни, непрекъснати териториални спорове и фалшификация на историческата памет. И в тази връзка, ето го най-важният въпрос, който всички следва да си зададем, но на който много трудно може да се отговори. При положение, че в момента 10% от гражданите на Германия и 15% от тези на Франция не са европейци по своя произход, какво означават думите "гордея се, че съм германец (или фламандец, или французин)"?

Не бива да концентрираме вниманието си само върху решаването на въпросите за възможността, желанието и задължителния характер на интеграцията на имигрантите-неевропейци, или пък на въпросите за степента и рамките на подобна интеграция. Вече е казано достатъчно за изначално присъщите системни противоречия на мултикултурализма. Ето защо, в наша основна задача следва да се превърне връщането на огромната маса европейци към ясното осъзнаване на собствената си "европейскост". Милиони германци, хървати или французи, смятащи се за "европейци по подразбиране", но задоволяващи се със съществуването на пасивни потребители, които не помнят собствената си история и не се замислят за собствената си съдба, представляват много по-сериозен проблем, отколкото продължаващият приток на милиони нови имигранти от Третия свят. Както посочва известният немски консервативен философ Артур Мьолер ван ден Брук (1876-1925): "Да бъдеш германец не означава само да говориш немски, да си роден в Германия, или да имаш немско гражданство. Страната и езика са естествени основи на нацията, но нацията придобива собствена историческа самобитност само чрез способността на своето духовно начало да определя ежедневния живот на хората с еднаква кръв. Да живееш, осъзнавайки своята нация, означава да живееш съобразно рамките на осъзнатите (и признати?) от нацията ценности".

Когато разсъждаваме за имиграцията на неевропейците, много често бъркаме причините със следствията. Тоест, търсим виновника не там, където трябва. Нека се опитаме да разберем, какво всъщност се случва. Обикновено имигрантите неевропейци прекалено опростенчески биват определяни като "мюсюлмани" или "ислямисти", сякаш в Европа пристигат само имигранти-мюсюлмани. Следва да отличаваме конкретните хора от техните религии. Така например, на Балканите живеят над 10 милиона европейци мюсюлмани, при това много от тях са коренни жители на континента. И тях ли трябва да изгоним от Европа? От друга страна, дори ако утре всичките четири милиона турци, живеещи в Германия, решат да станат християни, поне за мен, това не би променило абсолютно нищо. Националното ни чувство, както и чувството ни за принадлежност към конкретен исторически формирал се народ, зависи не само и не толкова от вероизповеданието, колкото от вкорененото у нас специфично усещане на трагедийността на битието, от нашето общо и уникално възприемане на историята и, разбира се, от биологичните ни особености.

Освен това, мнозина колеги допускат концептуална грешка. В наши дни демонстрирането на антиислямски позиции се смята за безопасно интелектуално приключение, което не влиза в разрез със закона. Очевидно е, че този дискурс се стимулира от определени представители на висшите правителствени кръгове, някои собственици на големи медии (а в САЩ например, от т.нар. "неоконсерватори"). По стечение на обстоятелствата, антиислямизмът се превръща в удобно прикритие за демонстрация на неприемането на мултикултуралистката система. Тоест, ако не критикувате открито европейската или американската олигархия, можете съвсем спокойно и без последици за професионалната си кариера, да атакувате вербално неевропейските имигранти. От това впрочем, побързаха да се възползват и мнозина европейски и американски националисти, опитващи се да прикрият зад критиката на исляма, критичното си отношение към мултикултурализма.

Олигархията като основен враг на европейците

Не бива да се стоварва върху имигрантите неевропейци изключителната отговорност за

имиграцията и духовната ерозия на европейските народи. Всъщност, формирането на многомилионен резерв от евтина работна ръка в Европа и САЩ обслужва интересите на местните олигарси, позволявайки им съвсем легално да понижават възнаграждението на своите работещи съотечественици. Освен това имигрантите рядко създават социални връзки извън собствената си затворена среда, странят от синдикалните движения и, на практика, са равнодушни към съдбата на Европа. Тоест, те са лесно уязвима мишена за манипулации от страна на олигарсите, ето защо не имигрантите, а именно глобалистите и транснационалните финансови кръгове са основния враг на европейските народи.

Докато има възможност да получава неограничени печалби, германският борсов посредник въобще не се интересува от принадлежността си към своята нация, същото впрочем се отнася за хърватския или руски бивш комунистически номенклатурчик, превърнал се през последния четвърт век в "капиталистическа акула".

В този смисъл може да се твърди, че сме свидетели на своеобразно обединяване на едрия транснационален капитал и левичарите. Европейските леви се обявяват в подкрепа на масовата имиграция, тъй като за тях екзотичният образ на имигранта неевропеец се е превърнал в символ-заместител на отдавна изчезналия пролетариат. За транснационалните компании пък, привличането на хора от Третия свят е изгодно, тъй като те по-добре обслужват интересите на космополитния капитал. За тях е добре да се избавят от своите служители-сънародници, тъй като те им излизат прекалено скъпо. От друга страна, левичарите "антифашисти" гледат да се отърват от собствения си народ, който винаги ще им напомня за възможността от "новото пробуждане на фашисткия звяр".

Църквата, със своите екуменически проповеди за "необходимостта да помагаме на ближния", също следва да понесе своя дял от отговорността за разпадането на европейските нации. Днес много европейски християни изглеждат по-загрижени за благополучието на неевропейците, отколкото за своето собствено. Петролните шейхове от Саудитска Арабия или Катар са съвършено безразлични към съдбата на безработните млади хора в Молдова или към проблемите на ниско платените служители във Франция или Испания. Впрочем, те не са особено склонни да помагат дори на собствените си съплеменници и единоверци в Палестина, да не говорим за подобряване положението на милионите безработни в Европа.

Влиятелният американски кардинал Тимъти Долан открито подкрепя в медиите необходимостта от политика на отворените граници и проповядва в защита на нелегалните имигранти. В редица свои книги и статии съм анализирал разрушителната доктрина за равенството, към която се придържат повечето християнски теолози. Затова само още веднъж ще подчертая, че в това отношение Църквата застава редом с транснационалните олигарси, етническите лобита и фанатичните левичари, в усилията им за ерозията на народите на Европа.

Заключение: крахът на Системата

Историческата мисия на националните държави в Европа вече приключва и то със серия от катастрофи. Идеята за Европейската империя отново става актуална. При това най-важното не е как точно тази идея ще се прояви в бъдеще и какви организационни и правни форми ще възприеме. Тя може да се нарича Европейска конфедерация или дори да запази името Европейски съюз, тъй като важна е не формата или названието, а съдържанието на възродената имперска идея. Тази идея следва да прати в забвение крайния национализъм, гарантирайки на народите на Европа възможността да съхранят своята уникалност в рамките на изпълнението на възложените им общи задължения. При това става дума за формирането на европейска Империя по германския имперски модел, който доста се различава от британската или френската идеи за Империята (виж. статията на Ален дьо Беноа "Имперската идея и бъдещето на обединена Европа", в брой 4/2009 на "Геополитика" - б.р.).

Централизмът винаги е бил ядрото на френската идея за Империята, която в хода на развитието си поражда първо ксенофобните национални държави на Модерна, а след това подпомага появата на странната централизирана структура, известна като Европейски съюз. За разлика от твърдия централизъм, управляващите елити в рамките на германския имперски модел (Първата германска империя, Австрийската империя) в течение на векове се придържат към наднационалния принцип, който при това се основава на дълбоко вкоренени федералистки тенденции. Този модел означава, преди всички, етнически плурализъм, макар и в рамките на твърдото политическо единство. В същото време, идеята за Империя на народите на Европа се нуждае от нова йерархия на ценностите, при това на такива ценности, които рязко да се отличават от сегашните либерални. В сегашната егалитаристка, меркантилна система, в която всичко е подчинено на парите и доминира унилото еднообразие на хора и култури, самото понятие "имперска идея" звучи като оксиморон.

В същото време обаче, тя е и достоен отговор на външната политическа заплаха. Преди хиляда години само имперската идея съумява да се противопостави на хуните, монголците и турците. Всъщност, ако я нямаше имперската идея, ако не беше европейският принц Евгений Савойски, днес доктор Сунеч сигурно щеше да се занимава с други теми и да се нарича Али или Мохамед.

Какъв е смисълът от т.нар. "независимост" на Хърватия, Литва или Германия, при положение, че всички западни държави, без изключение, вече не разполагат със суверенитет и се управляват от проконсули на САЩ, еврокомисари и анонимни "банкстъри" (от "банкер" и "гангстер" - б.р.).

Добрата новина е, че досегашната система вече умира. Експериментите с абстрактните догми на мултикултурализма се провалиха, а надеждата за икономическо развитие в етнически безродна среда не се оправдаха. Текущите събития в Европа и САЩ показват, че либералният експеримент постепенно остава в историята и за това съществуват множество емпирични доказателства. Типично за една умираща система е патетично да декларира своята "непогрешимост" и "вечност"! Типично е да се разсъждава за "истиността и непогрешимостта" на системата, когато тя всъщност се разпада на части! През своята история Западът безброй пъти е демонстрирал самоуспокоение и самодоволство, представяйки желаното за действително.

В своето самодоволство, преди време управляващият елит в ЕС прокламира "края на историята" - теза, фалшива по самата си същност. Това много ми напомня поведението на политическия елит в Източна Германия или комунистическа Югославия, малко преди техния колапс. Така, през лятото на 1989 в тогавашната Германска демократична република се провеждаха масови митинги и демонстрации, на които местните комунистически лидери твърдяха от трибуните за "непоклатимостта на социалистическия строй". Само след няколко месеца падна Берлинската стена, а комунистическата система умря. Днешният управляващ елит на Запада, и по-точно в ЕС, е много слаб и е наясно за своята слабост, но не може да го признае открито. Елитите вече не знаят накъде да вървят. Масите обаче се интересуват, кога на това ще бъде сложен край и кой точно ще го направи. Тогава и сегашният политически дискурс ще придобие съвършено друго значение.

* Авторът е бивш хърватски дипломат и преподавател в Университета на Калифорния и Англо-американския колеж в Прага, един от теоретиците на европейската "нова десница"

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024