28
Сря, Фев
27 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 22 юли 2011 автомобил натъпкан с врив избухна пред сградата на норвежкото правителство в Осло. Бомбата беше добре поставена, но времето на експлозията не бе подбрано правилно. Мнозина от служителите бяха в отпуск, други бяха напуснали страдата, включително премиерът и лидер на Работническата партия Йенс Столтенберг. В резултат от взрива загинаха осем души - сравнително малко, предвид поразяващата сила на бомбата.

Неочаквано за мнозина, Скандинавия се оказва сред най-предпочитаните мишени на ислямските терористи. През 2005, когато датският вестник Jyllandposten публикува прословутите карикатури на пророка Мохамед, някои норвежки медии веднага ги препечатаха. Мюсюлманите бяха дълбоко засегнати, част от тях бяха направо вбесени. Неколцина датски имами се отправиха към Близкия Изток, пробуждайки там гняв и омраза. В резултат редица посолства на скандинавските държави в региона бяха нападнати и изгорени. Скоро хората, свързани с появата на карикатурите, започнаха да се опасяват за живота си. Един от карикатуристите беше нападнат в дома си от сомалиец, въоръжен с брадва. Ирландската полицият пък разкри заговор срещу друг художник, планиран от йеменски и марокански бежанци. Само през 2010 полицията предотврати две отделни терористични нападения срещу редакцията на Jyllandposten. Едното бе подготвено от норвежки гражданин от уйгурски произход, преминал през тренировъчните лагери на Ал Кайда, докато второто (планирано от група местни мюсюлмани) е трябвало да бъде осъществено по модела на клането в Мумбай.

Много от нападенията, провокирани от карикатурите, бяха съвсем близо до успеха. Само седем месеца преди бомбения атентат в Осло, шведски гражданин - син на бежанци от Ирак, се самовзриви в центъра на Стокхолм. Макар че това стана в близост до оживена автобусна спирка, той се оказа единствената жертва. В имейл, изпратен малко преди самоубийствената атака, той посочва като причина за нея войната в Афганистан и отново карикатурите на пророка.

Ето защо в първите часове след бомбеното нападение в Осло мнозина смятаха, че ислямистите най-сетне са осъществили първата си успешна акция. Норвежците видимо изглеждаха шокирани от случилото се. Настроението сред местната мюсюлманска общност бе не по-малко мрачно. Там също допускаха, че виновникът може да е мюсюлманин и се подготвяха за това, което можеше да последва - вълна от подозрения, полицейски проверки, безкраен поток от обвинения и дори прояви на насилие.

Пукнатини по фасадата

Шабана Рахман, актриса и журналистка, дъщеря на имигранти от Пакистан, си спомня, че в онзи паметен ден предупредила племенника си да не излиза от къщи, опасявайки си, че може да бъде линчуван. Всъщност, по улиците на Осло почти няма прояви на насилие, но мнозина норвежци са силно раздразнени. Немалко хора от африкански и азиатски произход биват спирани по улицата и "съветвани" да си вървят там, откъдето са дошли. Пътници отказват да се качат на автобус, защото шофьорът е брадат арабин. Приятелски компании внезапно се оказват разделени на "местни" и "имигранти" като всеки гледа с подозрение към другия.

Тоест, изглеждаше, че по норвежката мултиетническа фасада се появяват пукнатини. Те обаче нямаха много време да се задълбочат. Междувременно стана ясно, че мъж, облечен като полицай е пристигнал с ферибота на малкия остров Утоя край Осло, където в летния лагер на управляващата Работническа партия са се събрали 500 тинейджъри и младежи. Мъжът вади автоматично оръжие и започва да стреля по тях. Истинската полиция реагира едва след час, като през това време са убити 69 души, повечето от тях под 21 години. Още първите съобщения за трагедията на острова показват нещо съвършено различно от очакванията - убиецът е бял, с руса коса и говори отличен норвежки.

32-годишният Андерс Беринг Брейвик не е радикален ислямист, а негов огледален двойник. Той мрази исляма, смятайки го за дяволско учение, сравнимо с нацизма. Негова мишена стават активистите на Работническата партия, заради либералната и политика спрямо мюсюлманските имигранти в Норвегия. Това автоматично ги превръща в предатели. В своя манифест, разпространен в деня на нападението, Брейвик изразява надежда, че то ще провокира гражданска война срещу мюсюлманите и техните съюзници от средите на т.нар. "културни марксисти". Колкото и да е шокиращо, но антиислямистките възгледи са нещо характерно за участниците в норвежките онлайн форуми. Затова, когато чета писанията на Брейвик, изпитвам кошмарното усещане, че всичко това ми е познато. Той е сред феновете на изключително популярния норвежки блогър, известен като Fjordman. Слабо познат в родната си Норвегия преди нападението, Fjordman от години е ключова фигура в международното "антиджихадистко" движение.

Антиджихадистите смятат, че мюсюлманите и немюсюлманите не могат да съжителстват мирно. Те разбира се не пропагандират извършването на нападения срещу мюсюлманите, но вярват, че продължаващата мюсюлманска имиграция неизбежно ще доведе до насилие и остри сблъсъци в бъдеще. Брейвик пък е искал да ускори този процес, възприемайки откровено терористична идеология, вдъхновена от някогашната германска "Фракция Червена Армия" (известна през 70-те години като групата Баадер-Майнхоф) и дори от Ал Кайда.

Подозрителното отношение към исляма е широко разпространено в Норвегия. Мнозина се съмняват, че мюсюлманите  могат да приспособят религиозните си ценности към нормите на светската демокрация. Някои вярват в конспиративните теории за политиците-предатели, които съзнателно вкарват мюсюлманите в Европа. Но, както е в повечето такива случаи, Брейвик е действал сам. Поне засега, в Норвегия очевидно не съществува някаква "радикално антиджихадистка" общност, склонна да организира подобни атаки. Истината е, че норвежките радикални ислямисти са по-добре организирани, при това имат достъп до международната екстремистка мрежа. Мнозина от тях са били съвсем нормални и спазващи законите хора в родината си и са се превърнали в джихадисти именно под влияние на радикално-ислямистката общност в Норвегия. Смята се че поне 40 норвежки мюсюлмани се сражават в момента срещу силите на режима в Сирия. Мнозина са убити. Когато започвах да пиша тази статия, норвежката полиция събщи, че норвежки гражданин от сомалийски произход вероятно е бил сред участниците в кървавото нападение в мола в Найроби (Кения) през есента на миналата 2013, където загинаха повече хора, отколкото в Утоя. Ако подозренията се окажат верни, Норвегия очевидно е произвела второ чудовище, подобно на Брейвик. Впрочем, това едва ли би учудило някого.

Незабележимите проблеми

Успешните нападения, както и онези, които за малко са можели да успеят, отразяват проблемите на днешна Норвегия, която бързо се променя (в рамките на само едно поколение) от може би най-хомогенното европейско общества в най-бързо разрастващият се имигрантски център на континента. Впрочем, по-голямата част от Европа също преминава през подобни промени, които пораждат напрежение, прерастващо понякога в открито насилие.

Насилието обаче е само малка част от цялата картина. Тероризмът шокира, но се среща рядко. Всъщност, той е шокиращ, именно защото е рядък. Фокусирането само върху екстремистите омаловажава предизвикателствата на имиграцията. То означава, че е достатъчно да следим само потенциално склонните към насилие екстремисти и да не обръщаме внимание на останалите. По-големите предизвикателства обаче, са отвъд бомбите и омразата и не могат да бъдат решени без много солидни политически усилия. Членовете както на антиислямистките, така и на ислямистките движения в Европа обикновено са на възраст между 20 и 35 години. Те не са възрастни расисти или необразовани традиционалисти. Става дума за ново поколение израснало и получило образованието си в Европа, което отхвърля мултиетническото, мултирелигиозно, толерантно общество, в което живяло досега.

Глобалната криза през последните години до голяма степен помогна да осъзнаем, какво представляваме всъщност и в какво наистина вярваме. Преди нея, мнозина твърдяха, че споделят възвишените идеи за европейското единство или за мултиетническото общество. Но когато кризата удари Европа стана ясно, че на континента няма европейци, а само германци, гърци, французи, италианци и т.н. По същия начин първите часове след бомбения атентат в Осло ясно показаха не само, че съществува силно недоволство от имигрантското нашествие, но и от цялата ситуация в страната. Сякаш хората внезапно откриха, че прословутата норвежка мултиетническа хармония се крепи единствено на вярата, че такава наистина съществува.

Ежедневният живот също оголва реалните проблеми. Да вземем например семействата на коренни норвежци, които тихо "гласуват с краката си", напускайки кварталите в източната част на Осло, тъй като смятат, че там вече има прекалено много африкански и азиатски имигранти. При това норвежците имат доста по-малко причини за подобно поведение, отколкото мнозинството други коренни европейци. Въпросните квартали на Осло съвсем не са до такава степен "опустошени" или "криминализирани", нито пък там съществуват изолирани имигрантски общности, като в много подобни зони в Швеция и Франция. Всъщност, проблемът в повечето квартали са хората, които живеят в тях.

Сьондре Норстранд в югозападната част на Осло например, е приятен, зелен квартал, само на 15 минути от центъра. Половината от населението му са имигранти, родени извън Норвегия, или пък с родители имигранти. Тези хора се заселват в квартала когато вече са достигнали достатъчно висок стандарт за да си го позволят Местните пък го напускат. Тези процеси текат в цяло Осло, формирайки пъстра мозайка от "норвежки" и «имигрантски» квартали. В източната част на столицата хората с имигрантски произход бързо нарастват, като скоро могат да станат мнозинство (в момента делът им в отделните квартали варира между 15% и 50%). Контрастът е най-очевиден в училищата, където до 97% от учениците са от имигрантски произход. Норвежките семейства, които напускат тези квартали, не искат децата им да са последните в класа си представители на коренното население. Впрочем, ако са честни към себе си, те следва да признаят, че се чувстват наистина у дома си, само ако виждат около себе си повече такива като тях. Различието е нещо добро, но само като абстрактен идеал, и трудно може да се приеме като заобикаляща те реалност. Именно от тези на пръв поглед незначителни проблеми, възниква и се утвърждава сегрегацията.

Имиграционните вълни

Норвегия никога не е очаквала, нито планирала да стане основна цел на имигрантите. Никой не я смяташе за подходяща да се превърне в мултиетнически "котел за претопяване". Тя е студена, рядконаселена и затворена в себе си страна, чиито език изглежда лесен за усвояване само в очите на другите скандинавци. Чужденците трудно установяват по-тесни отношения с норвежците. Предпочитаното лично пространство на последните е самотният планински връх, позволяващ им да останат сами със скалите, вятъра и снега. Норвежката митология е пълна с герои, борещи се с природните стихии. В един от най-популярните норвежки филми за Втората световна война "Девет живота", главният герой прекарва повече време в битка с природата, отколкото с германските войници. Гражданската култура е слаба. В исторически план, норвежците са предимно фермери, пръснати из долините, фиордите и планините и отнасящи се с подозрение към малкото градски центрове. Дори днес, когато 1/4 от норвежците живеят в района на Осло, идеалната зимна ваканция за повечето от тях си остава бягството от тълпите, планинският туризъм и вечерите около камините в малките хижи, прекарани в тесен семеен или приятелски кръг.

Проблемът с имиграцията възникна сравнително късно. Великобритания, Франция и Холандия се превърнаха в мултиетнически общества още в десетилетията след Втората световна война, когато мигрантите започнаха масово да се преселват от бившите им колонии. Първата имигрантска вълна в Норвегия се появи през 70-те години, под формата на предимно пакистански гастарбайтери. Подобно на турците, дошли в Германия през 60-те, повечето от тях предпочетоха да останат в страната. Броят на пакистанците, пристигнали в Норвегия по онова време, бе около 5 000 души, като почти всички се заселват в Осло, формирайки там първия изцяло имигрантски квартал. Норвежците бяха притеснени и побързаха да хлопнат вратата пред потока от гастарбайтери. Младият американец Джим Дойл, който по онова време живее в Норвегия, я описва като "затворена" страна, отнасяща се с подозрение към чужденците, като него. Норвежците открито изразяват негативното си отношение към евреите, католиците, саамите (малцинство от угрофински произход - б.р.) и пакистанците. Междувременно, Дойл се сприятелява с неколцина пакистански гастарбайтери, един от които му признава: "Тези хора (т.е. норвежците - б.а.) буквално ме смачкват. Чувствам се така, сякаш са ми изтръгнали сърцето и го стискат". Днес броят на норвежците от пакистански произход е около 30 000, продължаващи да живеят предимно в Осло. Те са сред най-видимите, но и най-успешните малцинства в страната. Макар че родителите им са зле образовани, днес техните деца са доктори, журналисти, политици и бизнесмени.

Следващата имиграционна вълна залива Норвегия през 80-те под формата на търсещи убежище представители на развиващия се свят и техните семейства. Тази вълна не е секнала и днес. Норвегия винаги се е отнасяла отговорно към задълженията си в хуманитарната сфера. По-големите европейски държави приемат повече бежанци, като брой, но по броя на бежанците на глава от населението Норвегия сред най-популярните и открити дестинация за бежанците в Европа, като пред нея е само Швеция. Втората вълна обаче поражда повече загриженост, отколкото първите имигранти-гастарбайтери. Мащабите са доста по-големи, очертава се и увеличаващ се разрив между хуманитарните цели на системата за предоставяне на убежище и често абсурдната реалност.

Конвенцията за бежанците от 1951, въз основа на която е създаден Върховният комисариат на ООН за бежанците (UNHCR), гарантира на жертвите на преследвания правото да искат убежище в някоя безопасна за тях държава. Първоначалната цел е да бъдат подпомогнати източноевропейците, преследвани и бягащи от своите комунистически правителства. На практика обаче, се налага комисариатът да се ангажира с по-различни функции - да позволи на онези, които страдат от бедността или войните, да имигрират в избраната от тях богата държава. Пътят към получаване на убежище обаче се оказва затворен за онези, които най-много се нуждаят от него. Повечето бежанци могат само да се доберат до най-близкия бежански лагер, където, ако имат късмет, да бъдат избрани за разселване от UHNCR. Ако бежанците търсят убежище, те трябва сами да намерят пътя към страната, където искат да отидат. А това е възможно само за онези, които разполагат с някакви средства, имат добри връзки, склонни са да задлъжнеят и дори да рискуват живота си. Но дори и тогава шансовете им не са особено големи. Това е може би най-жестоката лотария на планетата.

Лъжите са нещо обичайно при тези хора. Както признава един иракски кюрд, чиято молба за убежище е отхвърлена: "повечето кюрди, идващи в Норвегия, не разказват истинската си история, това се отнася и за мен". Мнозина негови сънародници потвърждават думите му. Според тях, единствената разлика между онези, които получават убежище, и тези, чиито молби са отхвърлени, е, че първите са имали късмет. Зулмай Афзали - афганистански чиновник, получил убежище в Швеция, разказва в книгата си "Бежанец на пътя ти", че е бил шокиран виждайки как мнозина претендиращи за убежище открито се наговарят как да излъжат властите. Халед Ахмед Талеб, пристигнал в Норвегия през 2002, твърди, че е бил преследван в Сомалия. По-късно става активист на Работническата партия и присъства на семинара на остров Утоя по време на клането, устроено от Брайвик, като брат му е сред загиналите в него. През 2013 той беше арестуван и обвинен, че е излъгъл властите. Оказва се, че всъщност е дошъл от Джибути и е измислил цялата история за репресирането си. Сега предстои да бъде експулсиран от Норвегия.

Ако претендентите за убежище изиграят правилно картите си, могат да останат в системата дълги години, използвайки децата си като разменна монета и принуждавайки страната, която ги е приела, да избира между справедливостта и състраданието. Асфау Ешете и съпругата му Зинаш, които идват от Етиопия, претендират, че са репресирани в родината си тъй като са били свързани с т.нар. Фронт за освобождение на Оромо (народност в Етиопия и Кения - б.р.). Имиграционните служби отхвърлят молбата им за убежище. Двойката обаче отказва да напусне Норвегия, а Етиопия не приема върнатите бежанци. Така те остават в Норвегия и живеят в център за бежанци. Там се ражда синът им Натан, който сега учи в норвежко училище. Междувременно се очаква да бъде постигнато споразумение с Етиопия за връщане на бежанците, което ще засегне и него, макар че целият му живот е минал в Норвегия. Така той се превръща в символ на стотици деца, станали жертва на пропастта между амбициите на родителите си и изискванията на системата за предоставяне на убежище. В крайна сметка, семейството му най-вероятно ще получи разрешение да остане в Норвегия.

Третата голяма имигрантска вълна в Норвегия стартира в средата на 2000-те, когато Източна Европа се присъедини към ЕС. Норвегия не е член на Съюза, но е част от Европейската икономическа зона (ЕИЗ), което я ангажира с много от задълженията, поети от ЕС.

По-голямата част от европейското законодателство, касаещо вътрешния пазар, се отнася и за държавите от ЕИЗ. Всеки гражданин на ЕС, който може да си намери работа в Норвегия, има право да се засели в страната. Намирането на работа не е проблем в случая, така че десетки хиляди трудови мигранти (предимно строителни работници) от Полша и Литва пристигат всяка година в Норвегия. При това, докато бежанците се концентрират в няколко градски зони, като Осло например, трудовите мигранти са разпределени по-равномерно, те са навсякъде, където има строителство. Те са и сред най-уязвимите и зле интегрирани имигранти в Норвегия. Малцина говорят норвежки и дори английски. Обикновено работят в отделни бригади заедно с други поляци или литовци. Ако загубят работата си нямат много алтернативи, тъй като извън строителството е почти невъзможно да си намериш работа, ако не говориш добре норвежки.

Когато реши да привлече турските гастарбайтери през 60-те, Германия разчиташе, че те по-късно ще се върнат в родината си. Вместо това, те решиха да останат и дори доведоха семействата си. Петдесет години по-късно Норвегия все още вярва в илюзията, че гастарбайтерите присъстват само временно на територията и. Вероятно затова не се правят сериозни опити да бъдат научени да говорят норвежки. Те обаче не си отиват, а постъпват точно като турците - викат и семействата си. "Нямам нищо в Полша - твърди една полякиня пред имиграционните власти - искам децата ми да живеят тук и да се развиват". Поляците и литовците имат предимството, че пристигат в Норвегия с предложения за работа. Други нямат този късмет. "Никога не бях спал на улицата преди да дойда в Осло" - признава румънски дърводелец пред норвежкия вестник Aftenposten. Стотици като него всеки ден се редят да опашка пред приютите и безплатните кухни в Осло, разчитайки да получат храна и подслон. Повечето са мигранти от Южна Европа, опитващи се да избягат от кризата в еврозоната. Те обаче не говорят норвежки, не могат да си намерят работа, нямат право на осигуровки и са принудени да харчат мизерните си спестявания в един от най-скъпите градове в света.

Най-богатата държава в света

Тези "евробежанци" обаче, едва ли ще формират четвъртата имиграционна вълна в Норвегия. Те си опитват късмета в страната, виждат, че нещата не се получават и отиват да го търсят другаде. Това обаче не се отнася за вълните от претенденти за убежище и трудовите мигранти от Източна Европа, които не демонстрират тенденция към затихване. Взети заедно, те превърнаха Норвегия в най-бързо нарастващата имигрантска нация в Европа. Днес страната приема повече имигранти на глава от населението, отколкото САЩ по време на най-голямата имигрантска вълна в края на ХІХ век. Две трети от прираста на норвежкото население се дължи на миграцията, а само една трета - от новородените. При това, само преди едно поколение, в страната нямаше почти никакви имигранти.

Норвегия е богата държава. Откакто през 1969 в норвежката зона на Северно море беше открит петрол страната живее в собствена икономическа вселена. Тя има само пет милиона жители, но е сред най-големите производители на петрол и газ. Нейният БВП на глава от населението е 99 000 долара, т.е. два пъти по-висок от този на САЩ. Цените също са по-високи (една бира струва 15 долара), но вносът е евтин. По-голямата част от петролните приходи се заделят за бъдещи нужди, но услугите свързани с петролния сектор представляват толкова значима част от икономиката, че това води до скок на заплатите навсякъде. Инфлацията е ниска, но заплатите нарастват с 4-5% годишно от повече от десетилетие насам. Другите европейски икономики преживяват стагнация и ограничават разходите си, докато норвежкият публичен сектор демонстрира ръст с 60% в сравнение с 2005.

Петролът доминира икономиката и определя мисленето на хората. Норвежците са наясно, че живеят в "най-богатата държава в света". И докато страната може да се похвали с непрекъснато нарастващи приходи, това не се отнася за производителността. В тази връзка МВФ предупреждава, че Норвегия може да стане жертва на "холандската болест" (понятие, свързано с негативния ефект на петролните приходи върху конкурентоспособността на холандската икономика през 60-те и 70-те години на ХХ век). Петролната и газовата индустрия се оказват толкова печеливши, че изместват индустриите, от които ще зависи бъдещето на Норвегия, когато петролът свърши.

Междувременно, норвежците се чувстват богати и, съответно, правителството си позволява да харчи все повече. Това укрепва норвежката "държава на благоденствието", която поема грижата за своите граждани от раждането до смъртта им. Когато норвежецът се разболее, държавата плаща болничните му още от първия ден. В течение на цяла години те се равняват на 100% от заплатата му и едва след това бавно започват да намаляват. 9% от цялото население живее изцяло от здравни помощи, Това се отнася за 19% от всички граждани на възраст между 55 и 59 години, като мнозина от тях се оплакват от болести или депресии. Системата е отворена за всички. Имигрантите, които работят, също получават право да се ползват от нея. Бежанците пък получават допълнителна помощ. Бедността на практика се е превърнала в статистически артефакт.

Норвегия е наясно, че този модел не е устойчив, независимо дали с или без наличието на имиграция. През следващите десетилетия петролните приходи ще започнат да намаляват, което ще наложи труден икономически преход. Населението ще застарява и ще се очертае непрекъснато разширяващ се обем от социални ангажименти, които няма как да бъдат финансирани. В същото време, данъците вече са достатъчно високи, а щедрата "държава на благоденствието" се е превърналс в стълб на норвежката идентичност. Реформирането и ще бъде болезнено, независимо от начина, по който ще се осъществи. Норвежците се боят от този момент и всячески се опитват да го забавят. На теория, имиграцията би могла да реши проблема, осигурявайки необходимото количество млада работна сила. Мнозина я подкрепят именно поради тази причина. Става все по-ясно обаче, че това няма как да стане. Имигрантският поток в Норвегия отслабва "държавата на благоденствието", вместо да я прави по-устойчива. Ксенофобите традиционно обвиняват имигрантите, че "живеят със социалните ни помощи" (макар в същото време да твърдят, че "те отнемат работните ни места"). Нещата не са толкова прости, но в тези твърдения има и зрънце истина. Модерната "държава на благоденствието" осигурява по-голяма подкрепа, на онези, които повече се нуждаят от нея. А това обикновено са имигрантите. Ето как щедрите социални схеми могат да вкарат хората в капана на пълната зависимост от държавата. За бежанците имигранти е особено трудно да си намерят работа в Норвегия. Само 28% от пълнолетните сомалийци, 40% от еритрейците и 42% от иракчаните имат работа. При някои високообразовани имигранти, причина за това са и предубежденията на работодателите.

Анализите показват, че търсещите работа, които не са от норвежки произход, се нуждаят от много повече време за да си намерят такава, в сравнение с местните жители, имащи същата квалификациа, особено  в частния сектор. Основният проблем обаче е, че имигрантите не са достатъчно квалифицирани. Норвегия е постиндустриална, високотехнологична икономика. Бежанците нямат съответното (или въобще нямат) образование. Мнозина са неграмотни. В други имигрантски икономики, нискообразованите имигранти започват от ниските стъпала на стълбата и постепенно вървят нагоре. Децата им приключват този път, превръщайки се в напълно интегрирани членове на обществото. Създавайки своята "държава на благоденствието" обаче, Норвегия премахна най-ниските стъпала на социалната стълба. В страната няма сериозни различия в доходите, нито пък нископлатени длъжности, за чието заемане да е достатъчно просто желанието за работа, без да се изискват някакви специфични умения и образование. Източноевропейските мигранти намериха своята ниша в строителството. Бежанците обаче не могат да открият такава. Норвежката икономика просто не знае какво да прави с необразованите имигранти от политически нестабилните региони.

Това и излиза твърде скъпо, освен това води до формирането на значителна "нисша класа". Истинското класово разделение в една егалитарна социалдемокрация, каквато е Норвегия, не е между хората с високи и ниски доходи, а между онези, които се вписват в изискванията на трудовия пазар и онези, които не се вписват. Ако работиш, всички врати пред теб са отворени. Създаваш си връзки и трупаш опит. Ако не работиш, можеш да продължиш да живееш, при това немного зле, но възможностите пред теб рязко намаляват. Винаги е трудно да намериш първата си работа, или да се върнеш на трудовия пазар след значително прекъсване. Рискът е, че тези хора могат да се превърнат в перманентни аутсайдери и да предадат своето отчуждение от обществото и на децата си.

Третирайки източноевропейските трудови мигранти като временно пребиваващи гастарбайтери, Норвегия не обръща внимание на възможността в определен момент те също да изпаднат от трудовия пазар. Работата им не е сигурна и те не говорят норвежки. В същото време обаче, вече са довели семействата си в страната, децата им учат в норвежки училища, освен това те имат право на пособия за безработица. Тоест, съвсем скоро Норвегия ще открие това, което всички имигрантски държави вече са открили - трудовите мигранти не са части от някаква машина, а живи хора.

Новата идентичност

Имиграцията съвсем не е само икономически, но и идентичностен проблем. Бързият преход от моноетническо към мултиетническо общество е труден, често болезнен. Брейвик съвсем не е първият обявил война в името на етническата чистота. През 1985 група неонацисти се опитаха да взривят една джамия в Осло, като за малко не убиха десетки хора. Организацията им също твърдеше, че се бори против "тъмнокожата заплаха". Най-известният норвежки антиимигрантски активист по онове време Арне Мирдал беше основал две такива формации. Той вярваше, че имиграцията ще доведе до гражданска война и се опита да взриви бомба в един бежански център. Подобни екстремисти не се ползват със сериозна подкрепа. Така, на една от речите на Мирдал в Осло през 1991 дойдоха цели 10 000 души, които демонстративно застанаха с гръб към него. Всеки имигрант обаче се е сблъсквал с проявите на т.нар. "ежедневен расизъм". Образованият елит реагира, прокарвайки идеите за уважението към различните и толерантността. По този начин обаче, откровеният расизъм често бива заместен от друг тип предразсъдъци. Твърди се например, че всички в Норвегия, независимо как изглеждат, са "норвежци отвътре", или поне биха искали да бъдат. Както се пее в класическата норвежка детска песничка, някои деца по света са кафяви, други са жълти, а трети - бели. Някои живеят в сламени колиби, други в лодки, а трети в къщи. В припева към всеки куплет се казва, че "много неща са различни, но само отвън, отвътре те всички са еднакви". В реалния свят обаче, нещата не са като в песничката. Различията във външния вид и облеклото между народите в света действително не са чак толкова важни. Важни обаче са различията, съществуващи вътре в съзнанието, а истината е, че ние често живеем в различни светове.

Ако искаме да бъдем мултиетническо общество, трябва да се съобразяваме с тези различия. Тоест, с хората, които гледат на света по съвършено различен начин от нас и се стремят да съхранят тази своя специфика. Норвегия постепенно започва да осъзнава това.

За краткия си период като мултиетническо общестгво, Норвегия натрупа известен полезен опит. Тя се научи да прави разлика между мюсюлманите и ислямистите. Днес страната изглежда по-малко предубедена и по-малко наивна. Норвегия обаче все още не е в състояние да реши проблема за идентичността. Впрочем, в редица отношения тя дори не е започнала да се опитва да го стори. В прощалната си реч, след като загуби изборите през 2013, норвежкият премиер Столтенберг обяви, че интеграционният процес се развива успешно. Впрочем, интеграцията се е превърнала в нещо като мантра за всичко, касаещо имиграцията. Твърди се, че какъвто и да е проблемът, решението му е "повече интеграция".

Доказано е обаче, че интеграцията е бавен, органичен процес, който не може да бъде ускорен винаги, дори и ако за целта се инвестират сериозни средства. В цяла Европа възникват нови етнически и религиозни разделения. Безмислено е да пледираме за формирането на мултиетническо общество, което да не е, поне отчасти, сегрегирано. А това си има цена. Сегрегацията ограничава контактите между групите. Тя позволява на имигрантите да претендират, че мога да съхранят досегашния си начин на живот. Тя позволява на коренните жители да смятат "различността" за абстрактен идеал. За да работи подобно, частично сегрегирано общество, е необходимо наличието на мултиетническа идентичност, достатъчно силна за да обедини различните общности в едно цяло. Само че самата сегрегация пречи за формирането на такава мултиетническа идентичност.

Досегашната идентичност на Норвегия се крепеше на нейните специфични особености  - общите ски-ваканции, обшия "светски протестантизъм", общите национални корени. Това следва да се промени за да се отговори на новите реалности, но истината е, че тази стара идентичност няма с какво да бъде заменена. Академичните среди се опитват да я заменят с едни или други социални теории, но норвежците не ги приемат насериозно. Политиците пък се опитват да я заменят с "Европа", но норвежците гледат с подозрение на европейския проект. Впрочем, това се отнася и за останалите европейци.

В цяла Европа досегашните национални идентичности започват да остаряват, без да има какво да ги замени и да бъде прието от европейците. Дори държавите от "ядрото" на ЕС се върнаха обратно към националните си идентичности по време на кризата.

Впрочем, кратката история на имиграцията в Норвегия изглежда сравнително "благополучна" по европейските стандарти. В тази връзка ще напомня, че през 2013 в социално изолираните имигрантски предградия на Стокхолм избухнаха бунтове, участниците в които изгориха стотици автомобили и влязоха в открит сблъсък с полицията. Поне засега в Осло не се случват подобни неща. Налице са обаче зловещи признаци, че те могат да се случат в бъдеще. Новите имигрантски вълни подлагат и без това дестабилизираната норвежка социална система на още по-силен натиск и превръщат Норвегия в мултиетническа държава, при положение, че нейната сегашна идентичност и социалният и модел не са подготвени за подобна промяна. В известен смисъл, норвежката идентичност е дестабилизирана и представляват остатък от предишна епоха, която продължава да съществува по инерция. Ако имиграцията продължи да бъде основния източник на демографски растеж в Норвегия, тя ще се трансформира в едно съвършено различно общество.

Политическият контрол

Норвегия е изправена пред два важни избора. Първият е, дали имиграцията следва да бъде поставена под политически контрол, в рамките на който да бъде дискутирана и да се гласува за предприемането на съответните мерки. Това може да изглежда странно за читателите от неевропейските държави, които имат правото да решават, колко мащабна и какъв тип имиграция биха подкрепили. Канада например, наскоро стигна до извода, че традиционната и точкова система произвежда прекалено много безработни имигранти и в момента работи за промяната и. Европейските държави обаче, до голяма степен са се отказали от правото си да провеждат собствена активна имиграционна политика. Никой от основните източници на имигранти в Норвегия не попада под директен политически контрол. А би трябвало. Мащабната имиграция носи потенциал за радикална промяна - за добро или лошо. Затова е крайно безотговорно политиците да не упражняват контрол върху този феномен. Дори ако приемем, че имиграционният процес се е развивал досега без опасни ексцеси и без наличието на политически контрол, това може да се промени в бъдеще без държавата да може да реагира адекватно.

Ако Норвегия иска да наложи такъв контрол, тя следва да предприеме две важни стъпки. Първата е да предоговори или направо да се откаже от онези свои ангажименти, свързани с ЕИЗ, които я обвързват с трудовия пазар на ЕС. Това би поставило трудовата имиграция в страната под политически контрол. То не означава задължително, че тя ще бъде затруднена, а само, че ще бъде регулирана съобразно специфичните нужди и интереси на Норвегия.

Втората стъпка е да се измести акцентът по отношение на "бежанската имиграция" от хората, търсещи убежище, към системата за разселване на UNHCR. Хората, търсещи убежище, се добират сами до държавата, в която искат да се заселят. За целта те използват скъпите и опасни контрабандни канали и мрежи. Системата е силно корумпирана и приемащата имигрантите държава не може да контролира колко и какви хора влизат в нея. Въпреки това, Норвегия, както впрочем и останалата част от Европа, предпочита да си има работа директно (а не чрез посредничестото на UNHCR) с претендентите за убежище, окуражавайки още повече хора да изберат този път. За разлика от този "модел", системата на UNHCR предвижда разселването на бежанците от лагерите на ООН, на квоти, към страните-приемници, които могат да изберат дали да увеличат или да намалят тази квота. Тоест, така Норвегия ще може да избира, какви бежанци (и от какви конфликти) да приеме. Ако някъде избухне нова война например, в резултат от което се появят стотици хиляди бежанци, Норвегия би могла да ги приеме приоритетно, вместо да чака те да проникнат в страната чрез нелегалните мрежи за трафик на хора.

За да постигне това, Норвегия следва да съсредоточи повече усилия в процеса на установяване, дали претендиращите за убежище действително имат право на такова. Те трябва да бъдат задължени да представят лични документи и доказателства, че наистина се нуждаят от закрила от преследванията в родината си. Норвегия следва максимално да използва "безопасните трети страни", т.е. принципа, че претендиращите за убежище следва да получат защита в първата "безопасна" държава, в която пристигнат. Осло трябва да сътрудничи с транзитните държави за предотвратяване нелегалния трафик на хора.

В идеалния случай всичко това би могло да се направи на европейско равнище. Но, ако нещата не се получат, Норвегия следва да използва тези възможности сама. В съвременния свят има място за онези, които търсят убежище, но само ако могат да докажат, че са налице достатъчно основания за това. Хуманитарната бежанска политика трябва най-вече да подпомага бежанците, в модерния смисъл на тази дума. Това ще бъде трудно в политически план. Мнозина биха го приели като рестриктивно и дори цинично. Европейският съд по човешките права вероятно ще възрази. Същата ще бъде и реакцията на мрежата от НПО, формирала се около системата за предоставяне на убежище. Но то няма да означава задължително, че Норвегия следва да приема по-малък брой бежанци. Тя би могла да увеличи квотите си в рамките на системата на UNHCR, за да компенсира ограничаването на "бежанската имиграция". Всъщност, истината е, че много по-ефективно изглежда подпомагането на по-голям брой бежанци в лагерите, където са настанени, вместо да се акцентира върху разселването на малка част от тях в различни държави, но това е друга тема. В приоритет следва да се превърне поставянето на "бежанската имиграция" под политически контрол, в рамките на който тя да може да бъде дискутирана и утвърждавана, като всяка друга политика.

Уникална или постнационална

След като върху имиграционния процес бъде наложен политически контрол, Норвегия ще получи възможност да формулира активна имиграционна политика. В това отношение, тя ще трябва да направи още един важен избор - да съхрани онова, което прави нейното общество уникално или да се превърне в постнационална общество. Доскоро Норвегия разполагаше с уникална хомогенност, което се дължеше на факта, че е разположена в една от зоните на Европа, които най-рядко са били обект на външни инвазии. Тя притежаваше ясно изразена идентичност и съумя да създаде специфична и всеобхватна социална система именно защото норвежците запазваха високо ниво на доверие към съседите си и правителството.

Ако иска да запази това, Норвегия следва да съкрати сегашните мащаби на имиграцията. Нейният социален модел е изграден върху доверието и равенството, а високото ниво на имиграцията застрашава и едното, и другото. Етническото разнообразие може да ерозира доверието. Това все още не е станало факт, но ако се случи ще промени повечето от фундаменталните характеристики на днешното норвежко общество. И макар че Норвегия при всички случаи ще трябва да реформира своята "държава на благоденствието", сегашното ниво на имиграция води до това тя да изглежда абсурдна.

Социолозите нямат ясен отговор на въпроса, защо някои държави могат да се похвалят с по-висока производителност, прозрачност и демократичност, с по-висока степен на доверие вътре в обществото и по-ниско ниво на корупция, но знаят, че всяка от тези характеристики си взаимодейства с останалите, усилвайки общия благоприятен ефект. Смята се, че Норвегия в най-висока степен притежава въпросните характеристики. И, ако иска това да остане така, следва да анализира основите на своя социален модел и да избягва радикалните социални промени, които биха могли да го ерозират. Това ще бъде трудно, но е необходимо и морално. Дори малките държави имат правото да бъдат уникални. Струва ми се малко вероятно обаче, че Норвегия ще го направи. Липсва политическата основа за това, налице е само нарастващо разочарование сред норвежките избиратели. Дори сегашното дясно правителство, в което участва и една скептично настроена към имигрантите партия, не предлага някакви радикални ограничения. В определен смисъл, норвежкият модел може да се окаже неособено устойчив. Липсва му политическата и интелектуална култура, необходима за да стане такъв. Истината е, че оцеляването на този модел до момента е по-скоро случайно.

Това ни води до втората възможност пред Норвегия, а именно превръщането и в мултиетническа постнационална държава (като резултат от съзнателен избор, а не под натиска на обстоятелствата). Това изисква възприемането на една по-космополитна идентичност и отделянето на традиционната норвежка култура от държавата. Възстановяване на "най-ниските стъпала" от икономическата стълба чрез съкращаване на социалните привилегии и създаване на по-ниско платени работни места. Това ще даде възможност на имигрантите да стартират процеса на превръщането си в напълно интегрирани членове на обществото, макар че ще доведе до по-неравномерно разпределяне на доходите. Този модел ще изисква присъединяването на Норвегия към ЕС, което ще и позволи да влияе върху законодателството на Съюза, с което и без това се съобразява. Тя ще трябва да спре да разглежда трудовите мигранти от ЕС като временно присъстващи на територията и гастарбайтери. Ще трябва да ги накара да научат норвежки, но в същото време ще и се наложи да окуражи налагането на английския като втори език на трудовия пазар, така че този тип мигранти да бъдат по-малко уязвими. Но най-важното - ще трябва да приеме, че трудно може да се постигне обединение около някакви общи ценности. Тоест, че мнозина (включително етническите норвежци) ще се идентифицират по-силно с етническата, а не с държавната си идентичност, а част от тях ще смятат, че тези идентичности се намират в пряк конфликт помежду си. Което означава, че ще трябва се приеме наличието на определено ниво на сегрегация и породените от това напрежения.

Първата възможност е по-малко стресираща за обществото и икономиката, но ще изисква сериозна промяна във визията на елита за бъдещето. Втората ще означава отказ от норвежката мечта за изграждането на общество, в което държавата премахва основните причини за стрес и всички граждани са, повече или по-малко, на едно материално равнище.

Не става въпрос за избор между ксенофобията и толерантността, а между националната и постнационалната държава. Лично аз предпочитам първата, защото никой не е наясно, как точно може бързо и безопасно да бъде "разглобена" една национална държава. Идеята за постнационалната държава е близка само до сърцата на политиците и академичните среди. Опасявам се, че Норвегия няма да е в състояние да направи подобен преход, без да изгуби нещо ценно по пътя. При това не е сигурно че напрежението и проблемите между етническите и религиозни групи ще бъдат разрешени успешно. Те могат да се запазят за поколения напред. Мечтата за постнационалното мултиетническо общество може да се трансформира в конфликт между подозрителни една към друга, нетолерантни и (в определена степен) враждебни и склонни към насилие идентичности. Проспериращата норвежка икономика смекчава всички вътрешни вражди, но само временно. Кризата на прехода може да ни изправи пред неподозирани конфликти.

Не съм привърженик на "тясната" етническа идентичност, изключваща мюсюлманите, евреите, католиците или който и да било, чиито предци са дошли от Сомалия, Пакистан, Ирак или Полша. Подкрепям такава национална идентичност, която да е над и да обединява всички тези идентичности, вместо да бъде засенчена от тях. При всички случаи Норвегия ще трябва да избира. Дали да наложи политически контрол върху имиграцията или не. Дали да съхрани уникалната си национална идентичност, или да се превърне в постнационално общество. Много европейски държави се сблъскват с този избор в момента и дават различни отговори. Норвегия тепърва ще осъзнае, че такъв избор действително трябва да бъде направен. При това, опитвайки се да вземем най-доброто от двата свята, рискуваме да получим най-лошото от всеки от тях.

 

* Авторът е норвежки политически експерт, анализатор на Уорлд полиси джърнъл

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Изострянето на националния въпрос в австрийската политика, което наблюдаваме напоследък, става на фона на нарастващия мюсюлмански компонент с имигрантски произход. Мюсюлманската общност в Австрия се формира от два основни потока - турската трудова миграция и имигрантите от бивша Югославия, повечето от които получават право да се установят в страната със статут на бежанци. Последната достъпна демографска статистика по конфесионален профил е тази от 2012 и според нея броят на австрийските мюсюлмани варира между 500 и 600 хиляди души (1). Тези данни са почти идентични с резултатите от анализите, публикувани през 2009 (2). Косвено допълнение към тях е т.нар. "статистика за произхода и миграцията" от 2013, в която се посочва, че 275 000 жители на Австрия са етнически турци, формиращи най-голямата група в местната мюсюлманска общност. Що се отнася до бивша Югославия, можем условно да се базираме на следните данни: в началото на 2013 512 хиляди души, живеещи на територията на Австрия, са дошли там от страни от бивша Югославия (без Словения) (3). Но, имайки предвид православния и католически компоненти на "югославската" имиграция, тези данни вече не изглеждат толкова представителни. Трудностите при създаването на етническия портрет на австрийските мюсюлмани са породени от това, че детайлизацията на използваните от автора изследвания от периода 2009-2013 е направена на принципа на гражданската принадлежност, а не съобразно етническия профил на имигрантите от екс-Югославия. Така, единственото уточнение във връзка с данните от 2009 е, че най-малко 109 хиляди австрийски мюсюлмани са турски граждани, поне 52 хиляди са граждани на Босна и Херцеговина, а 253 хиляди са австрийски граждани. Тези проучвания обаче не дават ясна представа за общия брой мюсюлмани с "югославски произход" в Австрия, тъй като при получаване на австрийско гражданство, тези мюсюлмани автоматично "изпадат" от етноконфесионалната статистика, касаеща имигрантите.

Католическа Австрия и мюсюлманската имиграция

В началото на ХХІ век Австрия се оказа първата европейска държава, в която мултикултуралисткият дискурс бе поставен под сериозен въпрос, а загрижеността от растящата имиграция и, нещо повече, ксено- и исламофобията в избирателните кампании отразяваха настроенията на значителна част от коренното население. По тази причина случващото се в Австрия прикова вниманието на всички мюсюлмански държави, ангажирани по един или друг начин в системата на съвременните международни отношения, а партньорите на страната от ЕС бяха принудени да се съобразяват с присъствието на австрийската крайна десница в управлението на национално равнище, при формулирането на вътрешнополитическата си позиция.

Всичко това стана факт още преди съдбоносния 11 септември 2001, преди терористичните нападения в Лондон и преди поредицата провокирани от мюсюлманите в различни европейски градове, през 2005 и 2006, масови безредици, в които мнозина видяха доказателство за наличието на прословутия "цивилизационен сблъсък". От края на 90-те години на миналия век населението на тази демократична централноевропейска държава започна систематично да дава значителна част от гласовете си на радикалната десница. Именно тогава и на тази вълна, връх в своята популярност достигна Австрийската партия на свободата (АПС), за която на парламентарните избори през 1999 гласуваха 27% и която по абсолютни показатели изпревари дори най-голямата Австрийска народна партия, смятана за "стълб" на партийно-политическата система на страната. След триумфалното влизане на АПС в коалиционното правителство през 2000 Австрия дори бе подложена на международни санкции, принудили скандалния тогавашен лидер на партията Йорг Хайдер да се оттегли от поста си.

По-късно, по вътрешни причини, партията се разпадна на две структури: Партия на свободата на Австрия и Съюз за бъдещето на Австрия. На първите избори след разцеплението и двете партии не регистрираха кой знае какви резултати, но впоследствие стратегията им отново се оказа успешна. На предпоследните парламентарни избори през 2008 те събраха, съответно, 18% и 11% от гласовете, което за малко не им осигури парламентарно мнозинство и правото да формират правителство.

В течение на няколко години преди тази победа, сред политолозите и представителите на медиите се бе наложило мнението, че популярността на крайната десница се е дължала на харизматичния политик Йорг Хайдер, който дълги години оглавяваше АПС, а след това стана един от лидерите на Съюза за бъдещето на Австрия. Въпреки това обаче, смъртта на Хайдер през 2008 не доведе до загуба на електорат за партиите от крайната десница. Макар че водачът на Свободната партия Ханс-Кристиян Щрахе не е толкова ярка политическа фигура като покойния Хайдер, неговите антиислямски изказвания (както и тези на колегите му, като Сузане Винтер например) по време на кампаниите за местните и национални избори, доведоха до още по-добри разултати за десницата.

Именно по времето на Щрахе из цялата страна започнаха да се разпространяват агитационни материали - книги, плакати и видеозаписи с изказвания на партийни активисти. Против Свободната партия периодично се водят съдебни дела за разпалване на етническа омраза и ксенофобия. Сред предизборните лозунги на партията са "Pummerin statt Muedzzin" ("Пумерин (4) вместо мюезин"), "Daham statt Islam" ("Родината вместо Исляма"), "Heimat-Liebe statt Marokkaner-Diebe" ("Патриотизъм вместо крадците-мароканци"). По време на общинските избори във Виена през 2005 на плакатите на Свободната партия можеше да се види снимка на лидера и Щрахе на фона на виенската катедрала "Свети Стефан" (националния символ на Австрия) и снимка на столичния кмет социалдемократ на фона на джамията на ислямския културен център, а надписът под тях гласеше: "Имате избар".

През 2005 този пропаганден модел донесе на Свободната партия 15% от местата в парламента на Виена, който дотогава се смяташе за бастион на социалдемократите. Пет години по-късно, през 2010, лозунгите "Край на фалшивата толерантност", "Нашите пари са за нашия народ" и "Виена не трябва да се превръща в Истанбул", както и компютърната игра, участниците в която стрелят по мюезина и подпалват джамия, помогнаха да партията да достигне качествено ново равнище, спечелвайки 27% от местата в столичния парламент и то в един град смятащ се за най-космополитния и толерантен в Австрия. На този фон, "загубите" под формата на условни присъди и парични глоби, наложени на активисти на партията, бяха оценени от медиите като "несъществени" (5).
На последните парламентарни избори в Австрия през 2013 партията на Щрахе зае третото място, оказвайки се единствената, съумяла да подобри резултата си от 2010 (с 2,75%). Въпреки това, като цяло, партиите от крайната десница влошиха позициите си, тъй като партньорът на Свободната партия - Съюзът за бъдещето на Австрия, който реши да не използва темата за ислямизацията на страната в кампанията си, влоши своите резултати и не съумя да преодолее 4%-та бариера.

Впрочем, Свободната партия демонстрира стабилни електорални резултати не само на национално ниво. На регионално равнище тя присъства във всички провинциални парламенти, както и в общинските съвети. Особено добри са позициите и във Виена (на последните избори за Ландтаг тя получи 25,7% от гласовете).

Дискурсът за "прекалено голямото мюсюлманско население" възникна в контекста на антиимигрантското програма на Партията на свободата, разглеждаща миграцията като генератор на криминална престъпност и бреме за австрийския бюджет. През последните десетина години обаче, основните претенции на десните към имигрантите се базират на критиката именно срещу ислямския културен компонент.

В австрийското общество са налице очевидни признаци за възприемането на християнската религиозна идентичност като основа на националната идентичност, противопоставяйки я на имигрантите мюсюлмани. Залагайки на тази тенденция, лидерите на Свободната партия акцентират върху връзката между защитата на интересите на коренното население и привързаността към християнската църква, като нерядко държат речи с кръст в ръка и на фона на католически катедрали (6). Въпреки това обаче, Щрахе на съумява да привлече значителен брой гласове на активно практикуващи християни - именно активно практикуващите католици не демонстрират желание да гласуват за крайната десница (7), предпочитайки пред тях (20%), християндемократите от АНП и "зелените" (по 20% от гласовете).

Въпреки това мюсюлманите са в епицентъра на обществено-политическото внимание като събирателен образ на "другия", който не само лишава австрийците от работа и незаслужено претендира за помощи от държавата, но и посяга на техния културен код. Примери за това има достатъчно. Така, силна тревога в австрийското общество породи писмото на анонимна австрийска учителка, според която, стремейки се да демонстрират толерантност към мюсюлманите, управляващите се готвят да забранят носенето в училищата на каквито и да било християнски символи, както и споменаването на Бог, включително традиционния австрийски поздрав "Gruss Gott". По-късно се оказа, че писмото е фалшиво, но инцидентът стана причина за старта на официално парламентарна разследване - до такава степен населението и политиците бяха разтревожени от евентуални атаки срещу свързаните с християнството традиции (8). Друга проява на християнската идентичност бе острата обществена реакция срещу опитите на някои активисти-атеисти да се обяват против разпятията в общообразователните училища. Тази инициатива провокира мощен обществен протест, като според една социологическа анкета от 2011, 80% от австрийците смятат, че страната им е християнска и трябва да си остане такава (9).

Следва да се подчертае, че тази самоидентификация остава незасегната от нарастващото недоверие към Католическата църква, като организация, резките критики срещу нейните привилегии и нарастващият брой австрийци, които официално заявяват, че я напускат (в Австрия тази процедура дава възможност да не се плаща т.нар. църковен данък) (10). Това за пореден път потвърждава тенденцията към превръщането на християнството в Европа в символ на определен културен код, чиито маркери са коледните елхи, разпятията, религиозните поводи за ваканции, като някои страни (Великобритания и Белгия) са склонни постепенно да "отказват доброволно от тях", докато други (Италия, Германия, Австрия) очевидно нямат такова намерение (11).

Между другото, в пореден повод за австрийските политици да декларират новата си позиция по въпросите на идентичността на международно равнище стана възникналото напрежение във връзка с разпятията в училищата в Италия. През 2009 Европейският съд по правата на човека прие за разглеждане иска на едно италианско атеистично семейство против християнските символи в учебните заведения (в крайна сметка, съдът взе решение, потвърждаващо тяхната неприкосновеност (12)). В този случай политическите сили в Австрия демонстрираха относително единни позиции: така, решението на Европейския съд да приеме иска беше разкритикувано както от крайната десница, така и от Австрийската народна партия. Аргументите им бяха, че християнството е интегрална част от националната идентичност и културата на австрийците, както и на всяка европейска държава, а разпятието е символ на тази идентичност. На свой ред, социалистите реагираха по-сдържано, очевидно съобразявайки се с възможната реакция на имигрантите, 80% от които гласуват именно за тази партия (13). Еднозначна позиция против разпятията в училищата заеха само "зелените" (14). Впрочем, сред австрийските избиратели по този въпрос цари още по-голямо единодушие: 79% от избирателите на социалистите, 87% от привържениците на АНП и 86% от тези на крайната десница подкрепиха запазването на разпятията в училищата на Австрия (15).

Би било наивно обаче да свеждаме всички противоречия само до ценностните представи. В отношението на австрийците към мюсюлманите, както и към всички мигранти, присъстват и расизмът, и баналната ксенофобия, и нежеланието да се окажат жертва на криминални прояви, характерни за проблемните млади хора от имигрантски произход, и икономическите причини.

Както е известно, навремето "гастарбайтерите" бяха допуснати в Европа като евтина работна сила, а не като потребители на благата на социалната държава. При това мюсюлманите съвсем не са единствени в списъка на нежеланите съседи. Така, проведената през 2012 анкета на тема "Кого не бихте искали за съсед", показва наличието на цял списък от "аутсайдери": хора с друг цвят на кожата, имигрантите въобще, евреите, румънците (т.е. румънските цигани) и т.н. (16).

Интересно е, че австрийците демонстрират най-впечатляващ ръст на антиимигрантските настроения сред 50-те европейски държави. Особено показателна в това отношение е качествената промяна в периода 1998-2008. Въпреки на пръв поглед по-голямото внимание към "ислямската тема" във Франция, Белгия или Швейцария, където след бурни обществени дискусии бяха наложени забрани за носенето на някои ислямски символи на обществени места, в тези държави нежеланието да имаш мюсюлмани за съседи е характерно за по-малък брой от анкетираните. От друга страна, по време на т.нар. "скандал с карикатурите на пророка Мохамед", половината австрийци се обявиха против публикациите, оскърбяващи исляма (17). Впрочем, сред причините за това биха могли да бъдат както разбирането на спецификата на оскърбените религиозни чувства, така и страхът от исляма и мюсюлманите, който (според социологическото проучване "Религия и свобода") изпитват поне 50% от австрийците.

Споменатото проучване "Религия и свобода", осъществено през 2010 от института IMAS (чиято централа е в Линц), заслужава специално внимание. Резултатите от него "говорят за трансформация на антиимигрантските настроения, имащи социално-икономически характер, в идеологически обосновани антиислямски настроения. Според получените данни, 72% от австрийците критикуват недостатъчната готовност на местната мюсюлманска общност да се приспособи към приелото я общество. 71% смятат, че ислямът няма нищо общо със западните представи за свободата, демокрацията и толерантността, а 61% подкрепят тезата, че Австрия е католическа държава и следва да си остане такава (макар че само 20% се самоопределят като "религиозни хора"). 60% се обявяват за забрана на джамиите и минаретата, а 51% - за забрана на носенето на забрадки. 54% са убедени, че ислямът е най-голямата заплаха за Западна Европа, а 42% споделят тезата "колкото по-малко мигранти, толкова по-добре". При това, австрийците свързват с понятието "християнска държава"  такива позитивни характеристики като демокрация, просперитет и прогрес, докато "мюсюлманската държава" се асоциира с неравенство между половете, нетърпимост към другомислещите и изостаналост (18).

Само малцина австрийци се замислят за това, че не гастайрбайтерите от Турция и бежанците от рухналата Югославия първи са се опитали да натрапят на страната чужда за нея религия, а самата Австрия, още в качеството си на Австро-Унгарска империя, интегрира мюсюлманското население на Балканите. През 2012 австрийското правителство и ръководството на ислямската религиозна общност в Австрия (ІRСА), която е официално призната за представител на тази общност, тържествено отбелязаха стогодишнината от приемането на "Закона за исляма" (19), който утвърждава официалния статут на мюсюлманската религия в тогавашната империя и гарантира правата на мюсюлманите да разполагат със свои религиозни институции и да практикуват обредите си (т.е. същите права, каквито имат и християните). Дори след разпадането на Хабсбургската империя и преминаването, през 1918, на Босна и Херцеговина към Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 - Кралство Югославия), законът остава в сила, макар че мюсюлманското население в Австрия намалява до едва няколкостотин души. На тази правна основа, след Първата световна война във Виена продължава да съществува Ислямски културен съюз, който след 1939 е трансформиран в Ислямска общност на Виена , а през 1951 – в Съюз на мюсюлманите на Австрия. През 1964, след идването на първите гастарбайтери, броят на мюсюлманите в страната достига 8 000 души. В рамките на съществуващия закон те стартират преговори с властта за създаването и легитимирането на национална мюсюлманска организация, както и за въвеждане на уроци по ислям в училище. Законът е в сила и днес, въпреки че съвременна Австрия не се смята за наследник на приелата го навремето империя.

Мюсюлманската общност демонстрира най-високи темпове на растеж – така, ако през 2001 мюсюлманите са били 4,3% от населението (346 хиляди души), през 2009 те са вече 6,2% (516 хиляди) (20).

Идентичността на австрийските мюсюлмани и перспективите за интеграцията им

Доколко реалистични са опасенията на коренните австрийци? Какво мисли в действителност за мястото си в Австрия мюсюлманското население на страната? На какви групи и идеологически течения е разделено? Как може да се характеризира идентичността на австрийските мюсюлмани, въз основа на техните ценностни и религиозни представи и, дали те биват интегрирани в австрийското общество?

За да избегнем повърхностните отговори, нека  се обърнем към няколко мащабни изследователски проекта, реализирани или по поръчка на австрийското правителство, или по инициатива на академичната общност. През 2009 световният лидер в проучването на общественото мнения GfK осъществява, под ръководството на проф. Петер Улрам,    изследването „Интеграцията в Австрия”. В частта му, посветена на религията, имигрантите биват разделени на две групи: „светски ориентирани по отношение на държавата” и „религиозно-политически ориентирани”. Първите поставят законите и правилата на австрийската държава над законите и предписанията на своята религия, а вторите – обратното. Експертите стигат до извода, че именно сред мюсюлманите е сравнително висок делът на онези, които дават предпочитание на религиозните норми пред законите на държавата и по тази причина могат да бъдат определени като религиозно-политически ориентирани (45% от анкетираните) (21).

Аналогични са данните на Берлинския социологически институт, който през 2008-2009 осъществява проучване на религиозния фундаментализъм сред християните и мюсюлманите в шест европейски държави. В него към фундаменталистите се причисляват онези, които смятат за необходимо връщането към първоначалните корени на тяхната религия (над 55% от живеещите в Европа мюсюлмани), вярват, че буквалното тълкуване на свещените текстове е възможно (75% от мюсюлманите), поставят религиозните закони и норми над тези на държавата (66% от мюсюлманите) и, на всичкото отгоре, са враждебно настроени към групите, които не се одобряват от съответната религия (като такива на анкетираните християни и мюсюлмани се предлагат едни и същи групи – хомосексуалните и евреите). В резултат, 45% от анкетираните мюсюлмани отговарят и на трите изброени по-горе критерии на фундаментализма. Нивото на враждебността им към неодобряваните групи също е по-високо, отколкото при християните. Интересно е, че степента на фундаментализма при австрийските мюсюлмани е по-висока, отколкото при мюсюлманите в останалите европейски страни (22).

Други експерти обаче смятат, че достатъчно ясна картина за мирогледа и ценностните предпочитания на австрийските мюсюлмани дават само многостепенните изследвания. Според едно такова комплексно изследване, озаглавено „Мюсюлманите в Австрия” и публикувано на сайта на федералното интеграционно ведомство (23), не повече от 17% от мюсюлманите в страната притежават религиозно-политическа идентичност, в която могат да се открият препятствия пред интеграцията им в светското общество и австрийската държава. При това, макар че преобладаващото мнозинство от мюсюлманите смятат австрийските закони за съвместими със собствените им разбирания, около половината твърдят че изповядването на тяхната религия в Австрия се сблъсква с известни ограничения.

Още по-нюансирани данни по тази проблематика се съдържат във фундаменталния труд на австрийския социолог и теолог Паул Цулехнер "Религията в живота на австрийците 1970-2010" (24). Според него, при второто поколение мюсюлмански имигранти се забелязва значително по-малък интерес към религията - само 29% от принадлежащите към него се съобразяват стриктно с религиозните предписания (докато при представителите на първото този дял е 54%). Само 48% от мюсюлманите посещават джамията всеки петък и спазват задължителното изискване да се молят по пет пъти дневно (25). Ако 75% от първото поколение мюсюлмани в Австрия приемат ислямските авторитети и ценности за неоспорими, при второто така смятат само 50%. Налице са и сериозни признаци за еманципация по полов признак - така, почти два пъти е намалят броят на жените-мюсюлманки, склонни да се подчиняват на ислямските авторитети. Според цитираните от Цулехнер данни, в това отношение жените-мюсюлманки дори изпреварват мъжете.

Нагледно потвърждение на изводите му са поредицата интервюта на австрийския вестник "Der Standart" (26). В първото са интервюирани три ученички от Инсбрук, които се оказват по-независими в оценките и постъпките си от своите съученички-немюсюлманки, склонни да правят много неща само за да се утвърдят в средата на връстниците си. Без да се ограничават в общуването, експериментите с външния си вид, музикалните и другите видове развлечения, тези момичета, не от религиозни, а от съвсем рационални позиции, отказват да употребяват алкохол на вечерните партита и оценяват положително забраната жените и децата в мюсюлманските държави да употребяват алкохол. Затова пък отношенията между половете, възприети от европейците, се ползват с по-голямо одобрение сред австрийските мюсюлманки, отколкото сред тези в историческата им родина. Подобно на еманципираните западни жени, тези момичета поставят на първо място образованието и кариерата си, а бъдещото семейство и децата - на второ. Потиска ги необходимостта да се съобразяват с религиозните и консервативни възгледи на родителите си и да съобразяват с тях външния си си вид, както и своите постъпки и изказвания. И трите анкетирани ученички демонстрират забележително свободомислие, заявявайки, че са чели Корани, опитвайки се да намерят там отговори на много текущи проблеми, но не са ги открили - там например, никъде не се съдържа изискване жените да носят забрадки. Те не се колебаят при нужда да критикуват собствената си етническа и религиозна общност в Австрия и не приемат двойните стандарти - например, когато някои от познатите им смятат за нормално да се държат по един начин с мюсюлманите и по друг - с всички останали.

Други двама интервюирани - босненци от Виена (младеж на 23 години и момиче на 29) - интерпретират религията по собствен начин, смятайки това за свое право, но, в същото време, приемат исляма за интегрална част от своята идентичност. Това не им пречи да посещават вечерните младежки купони, да употребяват алкохол, да поддържат интимни връзки с немюсюлмани и да пренебрегват постите по време на Рамадана. В същото време, дори за такива свободмислещи хора вярата се оказва твърде важна, като те я смятат за една от ценностите, които задължително следва да предадат на децата си. В тази връзка, анкетираната босненка смята, че е по-добре да се омъжи за мюсюлманин, така че децата и "автоматично" да станат мюсюлмани и нейните родители да одобрят брака и, докато момчето смята, че може да сключи брак и с немюсюлманка, тъй като родителите му биха го приели, а пък децата му сами ще изберат религията, която искат да изповядват.

Участниците в серията интервюта посочват, че не се чувстват представени от официалната организация на австрийските мюсюлмани ІRСА и се съмняват в ползата от съществуването и. Според тях, тя не изразява интересите на онези, които вярват по-друг начин или са по-малко религиозни. В резултат от общуването единствено с нея, у австрийските политици и обществото се формира изкривена и шаблонна представа, валидна само за малка част от мюсюлманите, но разпространяваща се върху цялата общност. Младите мюсюлмани смятат, че в Австрия вече има много мюсюлмани, които "имат по-опростено отношение към религията" и са много по-малко онези, които възприемат своята религиозност като повод да не се адаптират към чуждата културна среда. Според тях, не са малко и хората, които имат умерено отношение към ислямската религия.

Тази самооценка съвпада с резултатите от проучването на Паул Цулехнер. Той разделя мюсюлманите на две основни групи: "практикуващи" и "секуларисти", плюс една междинна, чиито представители с течение на времето ще преминат или в първата, или във втората. Цулехнер включва в първата онези, които не се молят и не смятат за важни петте стълба на исляма, а понякога и не вярват в Аллах, което ги сближава с "културните християни", за които религиозните смисли за вече изгубени, но християнството им е скъпо като част от националната или семейна традиция. Според него, обратът в съзнанието, който преживяват мюсюлманите в Австрия в рамките на едно поколение, идвайки в страната като носители на "предмодерната форма на религиозната вяра от Анадола" и попадайки в постмодерния свят, представлява своеобразен "скок към секуларизацията", подобен на този, който европейското християнство осъществява за период от 400 години (27).

Доказателство за този скок са появата в мюсюлманската общност в Австрия на няколко идеологически направления, както и възможността представителите на алтернативните ислямски течения да отстояват правата си, тъй като вече не са заплашени от преследвания. Това се отнася, на първо място, за многобройната турска диаспора, както и за тази на кюрдите-алауити, които не се смятат за "истински мюсюлмани" от сунитския ислям. Така, държавата признава за "официално лице" на исляма ІRСА (28), която е предимно турска (по етническия състав на ръководството и членовете и) и сунитска (по конфесионалният си профил) организация. Някои арабоезични имигранти от Близкия Изток, изявяващи се като идеологически опоненти на ІRСА, формират алтернативно обединение, наречено "Инициатива на либералните мюсюлмани в Австрия" (ILMA) (29). Членовете на ILMA са притеснени от действията на политическите организации, използващи исляма като инструмент за постигане на целите си в Европа. Те се обявяват против присъствието в ръководството на ІRСА на представители на турско-мюсюлманската паневропейска организация АТІВ (Avrupa Türk İslâm Birliği), които са проводници на определена политизирана интерпретация на исляма сред турските диаспори (под тяхно влияние се намира, в частност, цялата система на училищното религиозно образование на децата на турските имигранти в западните държави). Впрочем, "либералите" поставят под въпрос и легитимността на ІRСА и австрийският Конституционен съд вече потвърди, че решението на правителството да обяви една единствена организация за представител на всички мюсюлмани е противоконстуционно. Между другото, с аналогични претенции към Конституционния съд неколкократно се обръщаха и алауитите, но не по идеологически, а по конфесионални причини. "Либералните мюсюлмани" критикуват ІRСА не само заради позицията и по въпросите на интеграцията, но и и заради вътрешната и недемократичност и най-вече заради начина на избиране на висшите и органи, които на практика лишават стотици хиляди мюсюлмани от право на глас. Освен това "либералите" лансираха инициатива проповедите в джамиите да се водят на немски, а имамите, които възнамеряват да проповядват в Австрия, следва писмено да декларират, че ще уважават правата на жените и западните демократични ценности.

Активистите на ILMA се обявяват против строителството на нови джамии в Австрия, тъй като и сега съществуващите обикновено са полу или напълно празни и се оживяват само на големи празници. Освен това те съветват мюсюлманите да не настояват за изграждането на минарета в Европа, поради липсата на функционална необходимост от тях, тъй като в наши дни всяка джамия може да бъде открита с помощта на пътеводител или навигатор, освен това те действително променят традиционния архитектурен облик на австрийските градове. В тази връзка, "либералите" предупреждават властите да не позволяват на ислямистите и фундаменталистите, под предлог, че осъществяват "социални активности за интеграцията на мюсюлманите", да изграждат с пари от чуждестранни спонсори инфраструктура, включваща културни центрове, ислямски училища, болници и детски градини към всяка джамия. Според тях, тази концепция се вписва в нежелателния както за коренните австрийци, така и за мюсюлманите, проект за формиране на "паралелно общество"

Либералният срещу радикалния ислям

Друго, още по-либерално идеологическо течение е възприело провокационно звучащото име «Бивши мюсюлмани». Според лидера му Шахит Кая (политолог от кюрдски произход), задачата на «Бившите мюсюлмани» в Австрия е публично да отстояват правото на отказ от вярата или промяна на религията си, което не се позволява в исляма (30). Личните си мотиви обаче, той обяснява по друг начин: ако човек се обявява за самокритика в рамките на исляма, първо му се налага да излезе извън правилата на негласното табуиране на проблемите на мюсюлманската общност или на спорните аспекти на ислямската доктрина. На практика, Кая признава, че движението «Бивши мюсюлмани» е начин да се дискутира за исляма с онези, които са способни да слушат, включително с управляващите в западните държави, които невинаги подбират адекватно партньорите си в диалога с мюсюлманската общност.

Този опосредствен упрек е основателен, тъй като европейските правителства (Австрия не е изключение) се опитват да опростят проблема и да използват за решаването му готови схеми, ориентирайки се към отношенията между държавата и църквата, при положение, че ислямът все още не е готов да даде собствен «вътрешен» отговор на всички предизвикателства на новото време и новия статус на своите общности в немюсюлманските държави през ХХІ век. Всъщност, подобен отговор от името на цялото религиозно учение и на всичките му привърженици напират да дадат именно фундаменталистите и ислямистите, готови да използват предоставяните от властите опции за постигане на собствените си цели.

Движението на «Бившите мюсюлмани» е алтернативен резултат от търсенето на този отговор. На пресконференция по повод откриването на център на движението в Австрия, неговата основателка – германската феминистка от турски произход Мина Ахади, посочва, че сред причините за недобрата интеграцията на турските мюсюлмани в европейските общества е и политиката на сегашния премиер на Турция Реджеп Ердоган, чиято партия изповядва идеологията на най-консервативния, а нерядко и фундаменталистки ислям и я разпространява, чрез деловите кръгове, не само в страната, но и в европейските диаспори        , включително с помощта на многобройните землячески и религиозни организации, както и в джамиите. Според нея, именно в резултат от тази пропаганда, а не под влияние на лошите социално-икономически условия, младите мюсюлмани възприемат идеята за несъвместимостта на исляма като «господстваща религия» със собствения си статут на малцинство и заради фундаменталистката интерпретация на исляма не виждат начин да съвместят религиозната идентичност с либерализма на западните общество. Мина Ахмади акцентира и върху някои основни за момента въпроси към мюсюлманските духовни водачи: кога ще бъде преразгледана визията за правата на жените (при това не само теоретичните, но и практическите проблеми, свързани с този проблем) и ще бъде сложен край на убийствата «в името на честта», принудителните бракове, задължителното носене на забрадки от жените мюсюлманки и ще бъдат премахнати пречките пред образованието на момичетата? Какви конкретни мерки могат да ограничат разпространението на фундаментализма и появата на паралелни общества в Европа (31)? Ахмади посочва, че ако мюсюлманите не започнат сами да решават тези въпроси, европейската радикална десница, от една страна, и мюсюлманите-фундаменталисти, от друга, ще усилят позициите си, за сметка на интересите на мюсюлманите в европейските държави.

Трябва да сме наясно обаче, че критично настроените мюсюлмански опозиционери, като "либералите" и "бившите", не могат да привлекат мюсюлманската младеж, тъй като и предлагат не да започне със синтеза на ценностите на Запада и на исляма, а по-скоро да се откаже от правото да има собствена специфика и сама да преценява, кое е по-добро. Съдейки по цитираните по-горе интервюта, младите мюсюлмани предпочитат да отстояват идентичността си именно чрез своята специфика и индивидуалните комбинации на елементи на ислямското и европейското във своята визия и поведение, като не признават правото на когото и да било (включително собствените им ръководители или училищното ръководство) да решават вместо тях.

Разногласията вътре в мюсюлманската общност не засягат и друг важен проблем - патриотичното възпитание на младите мюсюлмани в Австрия. В тази посока се предприемат само плахи опити, като можем да споменем планираните в рамките на няколко години обществено-политически проекти за младите мюсюлмани, лансирани от младежката организация на IRCA (като "Аз съм от Австрия" например) (32). Подобни търсения, срещи и съвместни мероприятия на християнските и мюсюлманските младежки организации се оказват много по-полезни, отколкото изначално разделящите населението въпросници, изправящи младите хора пред неразрешимата дилема, какви са преди всичко - австрийци или мюсюлмани? За мнозинството това, поне засега, води само до негативни изводи: ако си преди всичко австриец, значи си лош мюсюлманин, ако пък си преди всичко мюсюлманин, значи не обичаш Австрия. Тоест, необходими са обединените усилия на теолози, политици и журналисти за да могат (и в религиозния живот, и в политиката, и в медиите) да бъдат запълнени разривите между религиозната идентичност на мюсюлманина и хармоничното му поведение в немюсюлманската австрийска държава, от една страна, и между националната гордост на австрийците и начина, по който възприемат промените в етническия състав на страната - от друга.

Известният богослов от Виенския университет Мохамад Курчид предупреждава за опасността, свързана с ислямистите, които често говорят много "правилни неща" за необходимостта от интеграция, само за да избегнат намесата на властите в дейността им, насочена към ерозията на светската и демократична държава (33). Мнозина австрийски мюсюлмани обаче демонстрират разумен и критичен подход както към ислямистите, разчитащи, че Австрия може да се превърне в ислямска държава, така и към салафитите, откъсващи младите хора от съвременните реалности. Така, в споменатия по-горе труд "Мюсюлманите в Австрия" се посочва, че по-голямата част от родителите мюсюлмани не водят децата си на уроци по ислям в държавните училища, тъй като според тях там се разпространяват фундаменталистки идеи (34). Именно бдителността на родителите мюсюлмани позволи навреме да бъде прекратена антисемитската пропаганда, осъществявана от ислямистите в едно виенско училище.

Тези сигнали би трябвало да стреснат IRCA, но истината е, че политиката на националната организация на австрийските мюсюлмани по-скоро навява подозрения, че тя покровителства подобни учебни програми. Така например, нееднократните питания в австрийския парламент за пропагандата на действията на религиозните терористи-самоубийци в училищните учебници по ислям, както и изследванията на Мохамад Хорхид, потвърждаващи, че мнозина преподаватели по ислям в държавните училища съзнателно не възпитават децата в дух на толерантност и патриотизъм (35), породиха неeоднозначна реакция в ръководството но ІRСА. Не е решен и въпросът с подбора на преподавателите по основи на исляма, които да възпитават учениците си в дух на интеграция, а не на салафизъм, въпреки стартирането в Австрия на различни образователни академични проекти за подготовката на такива преподаватели.

Впрочем, немюсюлманите също са изправени пред сложни задачи, свързани с конструирането на нова австро-ислямска идентичност и преосмисляне на религиозните постановки в съвременния контекст. На австрийските политици (като изключим популистите), които решават практическите въпроси, свързани с интеграцията на мюсюлманското население (а не само спекулиращи с тази болезнена проблематика по време предизборните си кампании), също се налага да вземат трудни решения. Например, дали да включат мюсюлманските религиозни празници в списъка на официалните, както предлагат активистите от ІRСА? Ако го сторят, това би означавало отказ от тяснохристиянската платформа на националната идентичност. Ако пък откажат, трудно ще могат да убедят мюсюлманите от второ и трето поколение, че Австрия е и тяхна страна, че тук са у дома си и, че религията им не се дискриминира.

Някои възможни решения

В тази връзка, перспективно изглежда не изкуственото противопоставяне между ценностите на исляма и на християнска Европа, а - обратното, признаването на сходството между повечето от тези ценности и правото им да присъстват в политическия дискурс. Добре би било, консервативните ценности да бъдат защитавани не само от "десните" исламофоби, а от своеобразни християнско-мюсюлмански алианси, без при това да се посяга на фундаменталните принципи на политическата култура на западната демокрация и най-вече на свободата на вероизповедание и равенството между половете. Подобен "постсекуларен" подход обаче, не би могъл да понижи градуса на напрежението навсякъде, където има проблеми с интеграцията на мюсюлманите. Той може да бъде конструктивен само при съчетаването, като минимум, на две условия: когато християните не се отказват от присъствието на религиозния компонент в обществено политическия дискурс (в Европа такива страни стават все по-малко, но Австрия е една от тях), а мюсюлманите са по-склонни към своята еманципация, отколкото към радикализацията си.

Възприемането от немюсюлманското общество на борбата на ислямските активисти за повишаване статута на исляма в страната и нарастване броя на визуалните символи на неговото присъствие (джамии и минарета) няма да е чак толкова негативно, ако самите мюсюлмани също толкова ентусиазирано се заемат с усвояването на езика и историята на държавата, в която пребивават. В използваните в настоящата статия материали, често се споменава, че мюсюлманите биват анкетирани на родния им език, тъй като не владеят немски, както и, че турските мюсюлмани в Австрия например, предпочитат като основен комуникационен канал турскоезичния интернет и турските телевизионни канали. Родителите поощряват децата си да говорят в къщи на турски или на езиците на съответните балкански народи, в резултат от което над 120 хиляди австрийски ученици, макар и да учат в държавни училища, продължават да общуват на тези езици, вместо на немски (36).  Към тази езикова обособеност следва да добавим и факта, че 17 000 етнически турци и 35 000 ученици с балкански произход нямат австрийско гражданство (не е ясно, дали заради доброволния избор на техните родители, които не искат да губят гражданството на историческата си родина, или поради проблеми при получаване на австрийско гражданство).

Ситуацията се задълбочава и от сравнително скорошното решение на Европейския съд по правата на човека (37), което защитава турците от "езиковата дискриминация" от страна на Австрия. Това е свързано с факта, че и след влизането си в ЕС през 1995, Виена продължава да изисква от пристигащите в страната имигранти определени езикови познания, при положение, че наличието на договор за асоциирано партньорство между Турция и ЕС, отменя това ограничение за турските имигранти. След това Австрия беше принудена да отмени изискването за познания по немски и за онези, които пристигат в страната по покана на родните си, живеещи там. Незаконно се оказва и изискването към пристигналите по тази схема поне впоследствие да покрият тест за минимално владеене на немски език. Австрийците гледат негативно и на последвалата в резултат от решението на Европейския съд отмяна на правото на Виена да иска доказателства за приходите на канещата страна, както и на онези, които претендират да работят в Австрия. Отпадна и ограничението за влизане в Австрия, като брачни партньори, на турски граждани под 21 години, което означава масов приток на претенденти да използват австрийската социална система без да работят.

В този контекст, допълнително напрежение нагнетяват твърденията в интернет-форумите, че в такъв мултикултурен център като Виена не само потомците на имигрантите трябва да учат немски, но и коренните виенчани следва да започнат да учат турски, за да разбират по-добре новите си съседи.

Както признава ръководителят на IRCA Фуат Санач, само допреди десетина години, австрийските турците масово инвестираха средствата си в недвижими имоти в историческата родина и смятаха Австрия за временно местожителство с цел да осигурят спокойните си старини в Турция. Дори днес не всички от тях са се отказали да изпращат телата на починалите си роднини за да бъдат погребани в Турция, макар че и в Австрия вече има мюсюлмански гробища (38).

Ето защо, когато говорим за антиимигрантските и антимюсюлмански настроения сред коренните австрийци, следва обектовно до оценим ненавременните (най-малкото) или въобще спорните претенции на местните мюсюлмански активисти (например за включване на мюсюлманските празници в списъка на официалните). Възможно е някой ден подобни искания да изглеждат по-нормални. Засега обаче, говорещите немски ислямски активисти представляват значителни общности от хора, които въобще не изглеждат заинтересовани от интеграцията си, отхвърлят австрийската култура, и виждат в страната, създадена от бащите и дедите на австрийците, съвкупност от комфортни битови условия, социални помощи или добри заплати. Очевидно е, че всяка общност, която претендира за промяна на националната идентичност и културния код в една страна, така че той да отчита собственото им присъствие в нея, на свой ред следва също да е готова за много сериозни промени в своята идентичност и културен код.

Бележки:

1. Zahl der Muslime in Osterreich wochst bestundig. (публикация на сайта на Католичествата църква в Австрия с линк към изследването "Muslime in Osterreich. Geschichte, Lebenswelt, Religion, Grundlagen fur den Dialog" (Hg.: Heine/Lohlker/Potz, Tyrolia 2012).
http://kathpress.vivolum.net/site/focus/meldungen/islam/database/47759.html des Internetauftritts der Katholischen Presseagentur Osterreich. http://kathpress.vivolum.net/site/focus/meldungen/islam/database/47759.html des Internetauftritts der Katholischen Presseagentur ?sterreich.
2.  https://www.statistik.at/web_de/statistiken/bevoelkerung/index.html
3. http://medienservicestelle.at/migration_bewegt/wp content/uploads/2011/07/IBIB_Broschuere_Muslime.pdf
4. Така наричат камбаната на главната католическа църква в Австрия - катедралата "Свети Стефан" във Виена.
5. Auch S.Winter FPOE zieht in Wiener Parliament. -http://www.kybeline.com/2013/10/03/auch-susanne-winters-fpoe-zieht-ins-wiener-parlament-ein/#more-49151
6. Koechler H. Das Verh?ltnis von Religion und Politik in Оsterreich und Europa. – 25.05.2012. -S.9. - http://hanskoechler.com/Koechler-Religion-Politik-%C3%96sterreich-ATIB-25Mar2012-V5.pdf
7. Бележки на стената: Анализ на избирателната кампания за национален парламент, октомври 2013. Die Zeichen an der Wand. - S.36.
http://www.dieweissewirtschaft.at/ZeichenanderWand_NRW_2013.pdf
8. Brief einer Lehrerin. - https://open-speech.com/showthread.php/636953-Brief-einer-Lehrerin; Verbot der Gru?formel "Gr?? Gott" in Schulen (7988/AB). -
http://www.parlament.gv.at/PAKT/VHG/XXIV/AB/AB_07988/imfname_221178.pdf
9. IMAS-Umfrage: Grosse Mehrheit fur Kreuze in Osterreichs Schule. - 25.3.2011. - http://www.schulamt.at/index.php/aktuelles/pressespiegel/736-imas-umfrage- grosse-mehrheit-fuer-kreuze-in-oesterreichs-schulen; 70 Prozent der Osterreicher fur Kreuz in der Schule Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011. - http://diepresse.com/home/bildung/schule/hoehereschulen/644769/70-Prozent-der-Osterreicher-fur-Kreuz-in-der-Schule
10. Erneuter Ruckgang bei Kirchenaustritten/Katholisch.08.January 2013. 
http://www.katholisch.at/site/home/aktuelles/article/103031.html
11.Osterreich:''Kreuz gehurt zur Identitut Europas/Die Presse. 
http://diepresse.com/home/panorama/religion/519476/index?gal=519476&index=1&direct=&_vl_backlink=&popup=
12. Prozent der ?sterreicher f?r Kreuz in der Schule/Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011.
13. Wen die Wiener Migranten wuhlen. Die Presse. 23.07.2013. 
http://diepresse.com/home/politik/innenpolitik/1433229/Wen-die-Wiener-Migranten-waehlen
14. Ibid.
15. 70 Prozent der Osterreicher fur Kreuz in der Schule/Die Presse", Print-Ausgabe, 19.03.2011.
16. Antipathie gegen Migranten nahm in Osterreich stark zu. -17. Junner
2012. - http://derstandard.at/1326502987385/Europa-Vergleich-Antipathie-gegen-Migranten-nahm-in-Oesterreich-stark-zu; Целият текст е достъпен на адрес: http://werteforschung-pt-ktf.univie.ac.at/
17. http://www.ots.at/presseaussendung/OTS_20060208_OTS0120/umfrage-knappe-mehrheit-der-oesterreicher-gegen-islam-karikaturen
18. Целият анализ "Ислямът през очите на австрийците» може да се види тук: http://images.derstandard.at/2010/04/07/IMASreport.pdf; кратко резюме се съдържа в статията: Islam fuer jeden zweiten Oesterreicher eine Bedrohung. – 01.03.2010. [Electronic recourse]/www. Der Standard. Mode of access:http://derstandard.at/1267131982424/Studie-zu-Religion-und-Freiheit-Islam-fuer-jeden-zweiten-Oesterreicher-eine-Bedrohung
19. Законът и коментарите към него е достъпен на сайта на националния Парламент.
http://www.parlament.gv.at/PAKT/VHG/XXIV/AB/AB_01596/index.shtml
20. Статистиката за мюсюлманската общност в Австрия се базира на поместения на сайта на държавния Интеграционен фонд доклад «Muslimische Bevoelkerung Oesterreichs». 25/09/2010 [Electronic recourse]/www.Integrationsfond.at. – Mode of access: http://www.integrationsfonds.at/de/monographien/islam_in_oesterreich/#c6384
21. Integration in Oesterreich. 2009. http://www.bmi.gv.at/cms/BMI_Service/Integrationsstudie.pdf
22. Osterreichs Muslime strenger religius/DiePresse. 11.12.2013. http://diepresse.com/home/panorama/oesterreich/1503287/Osterreichs-Muslime-strenger-religios; Mehrzahl der Muslime in Westeuropa sind Fundamentalisten / Berliner Umschau. http://www.berliner-umschau.de/news.php?id=24022&title=Mehrzahl+der+Muslime+in+Westeuropa+sind+Fundamentalisten&storyid=1001386844025 Пълният текст на този анализ е достъпен на сървъра на Die Presse: http://diepresse.com/mediadb/pdf/Koopmans_Kurz.pdf)
23. Muslime in Oesterreich. Bundesintegrationsamtwebseite. http://www.integration.at/media/files/studien/Muslime_in_Oesterreich.pdf
24. Die neue Generation/Profil. 17.11.2011. http://www.profil.at/articles/1146/560/312184/muslime-die-generation
25. Пълният анализ, включително анкетите и хронологичните таблици, могат да се видят на сайта: http://www.zulehner.org/site/forschung/religion
26. Junge Musliminnen Rebellion gegen veraltete Werte/[Electronic recourse]/www. Da Standard. Mode of access: http://dastandard.at/1329870463019/Junge-Musliminnen-Rebellion-gegen-veraltete-Werteoseite=2;
http://dastandard.at/1326504363423/Muslime-in-Oesterreich-Untypisch-muslimisch
27. Wer stark ist, hat keine Angst und pflegt den Dialog. 13.04.2011. [Electronic recourse]/www. avusturya.zaman.com.tr. Mode of access:
http://avusturya.zaman.com.tr/at/newsDetail_getNewsById.action?newsId=249899
28. Официалният сайт на тази структура в Интернет: www.derislam.at
29. По-подробно за членовете и активността на това движение с линкове към публикации в медиите за по-значимите инициативи и акции на либералните мюсюлмани, виж на официалния му сайт в Интернет: www.initiativeliberalermuslime.org
30. Gegen den Islam als Herrenreligion/Der Standard [Electronic recourse].- Mode of access: http://derstandard.at/1266541545251/Gegen-den-Islam-als-Herrenreligion-Ex-Muslime-fordern-Recht-auf-Nichtglauben
31. Ibid.
32. I am from Austria. Leben und Glauben junger Muslime in ihrer Heimat/DonBosco. №2., 2012. http://donboscomagazin.de/index.277.de.html
33. Ednan Aslan: Muslime brauchen gewisse Impulse/Die Presse [Electronic recourse]. Mode of access: http://diepresse.com/home/panorama/religion/1261326/Ednan-Aslan_Muslime-brauchen-gewisse-Impulse
34. Muslime in Oesterreich. Bundesintegrationsamtwebseite. http://www.integration.at/media/files/studien/Muslime_in_Oesterreich.pdf
35. Khorchide M. Der islamische Religionsunterricht in Osterreich. [Electronic recourse]/www.Integrationsfond.at. Mode of access: http://www.integrationsfonds.at/de/monographien/islam_in_oesterreich/#c6395
36. Mehr Schuler, die zuhause nicht Deutsch sprechen./Die Presse. 28.08.2013
http://diepresse.com/home/bildung/schule/1446123/Mehr-Schuler-die-zuhause-nicht-deutsch-sprechen
37. Verhaertete Fronte nach Aufhebung der Deutschpflicht/Die Presse. 1.05.2012. 
http://diepresse.com/home/panorama/integration/753893/Verhaertete-Fronten-nach-Aufhebung-der-Deutschpflicht
38. Die Muslime wollen erst seit 10 Jahren hier bleiben./Die Wiener Zeitung. 02.11.2012. http://www.wienerzeitung.at/themen_channel/wz_integration/gesellschaft/498607_Die-Muslime-wollen-erst-seit-10-Jahren-hier-bleiben.html

 

* Институт за научна информация по обществените науки към Руската академия на науките

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На фона на конфликта между Запада и Русия заради анексията на Крим, в края на март 2014 германският канцлер Ангела Меркел поиска да бъде намалена зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки и лансира идеята за "нов подход към цялата енергийна политика на Съюза". Тя направи това след разговорите си с канадския премиер Стивън Харпър, който пък предложи страната му да поеме част от доставките на енергоносители за ЕС: "Без оглед на руско-украинския конфликт, бихме искали да диверсифицираме износа си на енергоносители. Разполагаме с огромни енергийни ресурси, но в момента продаваме само на северноамериканския пазар". В същото време Харпър призова да се действа внимателно по въпроса за санкциите срещу Русия поради риска от подобни мерки за световната икономика. В тон с него, Меркел изрази надежда, че няма да се стигне до третата фаза в санкциите срещу Русия, т.е. до налагане на икономически санкции.

Може ли Америка да разреши "газовия проблем" на Европа?

Междувременно, президентът на САЩ Барак Обама също декларира готовност да помогне за решаването на "газовия проблем" на Европа, в случай, че срещу Москва все пак бъдат наложени и икономически санкции. На пресконференцията за резултатите от срещата между ЕС и САЩ в Брюксел в края на март той заяви: "Готови сме да разрешим износа на природен газ в количества, които да покрият ежедневната консумация на Европа".

В същото време обаче, както призна говорителят на Държавния департамент Дженифър Псаки, през следващите няколко години САЩ няма да са в състояние да помогнат на ЕС да диверсифицира доставките на природен газ. Като основна причина тя посочи техническите проблеми, свързани с инфраструктурата на газопроводите.

Въпреки това, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой обяви, че страните членки ще предприемат мерки за ограничаване на зависимостта си от руските енергоносители. Според него, това може да стане чрез повишаване ефективността на използване на енергията, диверсификация на източниците на доставки и използването на възобновяеми енергийни източници. Повечето експерти обаче, оцениха твърденията на Ромпой като "твърде екстравагантни", особено на фона на разногласията в средите на американския елит относно подпомагането на Европа.

В тази връзка ще напомня, че през последните години Старият континент вече се е сблъсквал с непланирани прекъсвания на газовите доставки заради липсата на споразумение между Москва и Киев относно цената на руския енергоносител. Така, в началото на 2009, когато "Газпром" спря доставките на природен газ за Украйна, а украинският "Нафтогаз" реши в отговор да отклони част от транзитирания за Европа газ, от това пострадаха редица държави от Централна и Югоизточна Европа, които най-силно зависят от руските газови доставки.  Това с най-голяма сила се отнася за България. Затова лесно можем да си представим, какво ще се случи, ако тези доставки бъдат прекратени отново.

Мнозина експерти посочват, че поне на теория, руските петролни доставки за Европа могат да бъдат заменени с американски, но за целта е необходимо политическо решение на управляващите в САЩ, с което да бъде отменена забраната за износ на суров петрол от страната, която действа от 70-те години на миналия век насам. Само че вземането на подобно решение ще стане изключително трудно, да не говорим, че дори то не е в състояние да ликвидира напълно зависимостта на Европа от руския петрол.

Замяната на руския природен газ пък ще бъде още по-сложно, ако въобще е възможно. Наистина в края на 2014 в щата Луизиана следва да бъде въведен в експлоатация терминал за втечнен газ, който ще се изнася в Европа, но не е ясно, дали процесът може да бъде ускорен. Сега в САЩ има един единствен терминал за втечнен газ, който е в Аляска и работи за Япония.  В момента в Европа се изграждат няколко терминала за ректификация на втечнен природен газ (т.е. за превръщането му в "нормален" газ), което означава, че вероятно този проблем ще бъде решен, но наистина сериозните трудности са свързани с потенциалните доставчици на енергоносители, защото дори ако терминалът в Луизиана бъде завършен предсрочно, той не е в състояние да покрие напълно газовите потребности на европейския пазар.

Въпреки това Обама упорито настоява, че Европа следва да диверсифицира доставките на петрол и газ. В отговор Брюксел съобщи, че до средата на 2014 ще разработи план за усвояване на нови видове доставки на енергоносители, целящ намаляване на тези от Русия. Както можеше да се очаква, първата инициатива за диверсификацията беше лансирана от Полша, която на 70% зависи от доставките на "Газпром". Полският премиер Доналд Туск обяви, че в Европа се създава Енергиен съюз, в който трябва да влезе и Украйна.

Основни лобисти на идеята за внос на американски газ в ЕС са Великобритания и Полша, които дори предложиха темата да бъде включена в подготвяния договор за създаване на Трансатлантическа зона за свободна търговия между САЩ и ЕС. При това обаче, не се обръща внимание на обективно съществуващите пречки пред реализацията на подобен мащабен проект. Нито пък на факта, че широко рекламираната "шистова революция" в САЩ не може да осигури доставки на външните пазари на достатъчно конкурентоспособно (като цена) "синьо гориво" или, че по източното американско крайбрежие все още липсва необходимата инфраструктура.

Активното британско-полско лобиране на американските газови интереси в пространството на ЕС не е никаква изненада, особено след случилото се в Крим.

Междувременно обаче, в рязък контраст с всичко това, Великобритания съобщи, че планира да осъществи преки покупки на газ от Русия. В момента, руският газ стига до страната през територията на Германия и други европейски държави. От октомври 2014 обаче, голямата британска енергийна компания Centrica, която е собственик на British Gas, ще започне да осъществява директен внос на руски газ. Според местните медии, тези планове на Centrica продължават да са актуални, въпреки опитите на европейските политици да ограничат енергийната зависимост на страните си от Русия.

Според шефа на отдела за газ, въглища и електроенергия на Международната агенция по енергетика (МАЕ) Ласло Варо, ако положи наистина сериозни усилия, Европа би могла да получи известно количество газ от други източници, но това не е никак просто и ще изисква доста време. Проблемът е, че газовите договори по правило са дългосрочни и, на практика, целият обем изнасян природен газ се доставя съобразно тези договори. Ситуацията може да се промени, само при появата на нови мащабни източници на газ, което едва ли е възможно.

Затова Европа поне още няколко десетилетия ще остане най-големия потребител на руски природен газ, тъй като рязкото нарастване на вътрешния добив на енергоносители, например за сметка на шистовия газ, ще бъде изключително трудно постижимо. Реалната ситуация е такава, че в момента някои членове на ЕС, като България, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Чехия и Словакия зависят на 100% от руския газ.

Атаката срещу проекта "Южен поток" и последиците за България

Неслучайно, в началото на април 2014 министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев изрази сериозна загриженост във връзка с възможността проектът за газопровода "Южен поток" да се превърне в жертва на отношенията между Москва и Брюксел. В тази връзка той препоръча и на еврокомисаря по енергетика Гюнтер Йотингер да се съобразява с мнението на всички членки, обвързани с проекта и подчерта, че става въпрос и за солидарност, т.е. както има "Северен поток", така може да има "Южен поток". Както е известно, газопроводът ще минава през най-бедните региони в България, ще създаде работни места и няма да струва нито стотинка на бюджета. По повод приетите на първо четене промени в Закона за енергетиката, изключващи морското трасе на тръбопровода от изискванията на ЕС и други компании освен "Газпром" да имат достъп до тръбата, министър Стойнев подчерта, че става дума за трасе, което няма да минава през територия на ЕС и според българската страна за него не би трябвало да важи т.нар. Трети енергиен пакет. Впрочем, едва ли някой у нас е забравил кошмара с газовата криза от 2009, когато никой не компенсира България за загубите от над 500 млн. лв.

Междувременно обаче, Украйна призова ЕС да прекрати реализирането на проекта „Южен поток”. Според представителя на новите украински власти в Брюксел Константин Елисеев: „ЕС трябва да направи всичко, което е по силите му, за да замрази проекта за газопровода „Южен поток”, тъй като е очевидно, че той противоречи на законодателството на Съюза”. В същата посока бе и предложената и гласувана на 17 април в Европейския парламент резолюция, препоръчваща икономически санкции, включително за енергийни фирми, както и намаляване на зависимостта от руския петрол и газ и насочена директно срещу "Южен поток".

Срещу подобни мерки обаче се обявява значителна част от европейския и особено германия бизнес. Както обяви ръководителят на брюкселския офис на немския концерн BASF (най-голямата химическа компания в света) Волфганг Вебер: "Запознати сме с дискусиите и с твърденията на хора в Еврокомисията, че проектът за газопровода "Южен поток" трябва да бъде преразгледан. В същото време, базирайки се на трийсетгодишния си опит от работа с "Газпром", смятаме, че отказът от него не изглежда добра идея. Ден след ден руснаците изпълняват своите задължения по договорите". Както е известно, BASF използва газ като суровина в своите химически заводи и като енергиен източник. Компанията има дял в проекта "Южен поток" чрез своята дъщерна фирма Wintershall Holding, както и смесена фирма с "Газпром".

За страната ни забавянето, да не говорим за евентуалното спиране на реализацията на проекта, би имало изключително негативен икономически ефект. Впрочем, както посочва главният икономист на Института за пазарна икономика Десислава Николова, България е една от страните, които най-силно ще усетят евентуални санкции на международната общност спрямо Русия във връзка с украинската криза, подчертавайки, че както Украйна, така и Русия са сред основните ни икономически партньори.

Ако проектът за газопровода действително бъде преустановен,  страната ни би загубила възможността за разкриване на над пет хиляди нови работни места само в най-бедния си регион (Северозападна България), да не говорим, че би породило несигурност относно доставките на природен газ въобще. Освен това ще бъдат загубени планираните около три милиарда лева външни инвестиции по изграждането на тръбопровода на българска територия, което трябва да бъде осъществено изцяло от български фирми. Възможно е също в резултат от подобно развитие (и особено ако бъдат ожесточени санкциите срещу Русия), България да загуби още 3 млрд. евро потенциални руски инвестиции в развитието на базовата транспортна инфраструктура по Черно море и река Дунав, за която ЕС не ни отпуска почти никакви средства. За подобна възможност бе съобщено в края на март 2014, по време на срещaта на членове на Българо-руската търговско-промишлена палата с премиера Пламен Орешарски и министрите на транспорта и икономиката Данаил Папазов и Драгомир Стойнев. Сред проектите,които се визират, са жп магистралата между Варна и Русе и модернизацията на жп линията Варна – Горна Оряховица – София, като предложението за руско участие в тях е било отправено неотдавна към министър Данаил Папазов.

Междувременно, в средата на април стана ясно, че проектът за газопровод „Южен поток” получава допълнителна подкрепа от Турция, чието правителство съобщи, че може да допусне преминаването на газопровода през турска територия. Според министъра на енергетиката Танер Йълдъз, турското правителство ще обмисли възможността за прокарване на газопровода през територията на страната, ако получи такова предложение от Москва, като въпрос ще бъде тема на преговори между двете страни в Анкара. Тоест, много вероятно е проектът все пак да бъде реализиран, дори ако България бъде принудена от Брюксел да замрази участието си в него. При всички случаи, при подобно развитие страната би следвало да предяви насрещни финансови претенции към Европейската комисия с цел да бъдат компенсирани загубите и от евентуалното и отстраняване от проекта.

Реалистични ли са очакванията за намаляване на зависимостта от руския газ

Както вече споменах по-горе, Брюксел възнамерява да намали зависимост на Европа от руския природен газ чрез повишаване ефективността на използване на наличната енергия, което да ограничи търсенето на енергоносители, както и чрез преразпределяне на доставките и използването на възобновяеми енергийни източници. Това обаче е възможно само в дългосрочна перспектива. Дори Германия, където през 2013 делът на руския газ бе едва 28%  (в Италия например, той е 38%), е прекалено зависима от него и, поне засега, не може да си позволи да намалява тази зависимост с достатъчно бързи темпове, макар че се опитва да го направи от доста време насам. За страни като България пък няма какво да говорим. Освен това, експертите прогнозират, че през следващите години добивите на природен газ в други региони на Европа ще падат, като паралелно с това ще намаляват и запасите от този енергоносител в Холандия, Великобритания и Норвегия. Затова пък газовото потребление на континента ще продължи да нараства, достигайки през 2020 700 млрд. куб. м годишно (днес то е 650 млрд. куб. м). При това е неясно, откъде Европа може да получи недостигащите и количества газ. Защото газовите доставки от САЩ за Европа ще имат по-скоро политически, отколкото икономически измерения, тъй като не бива да очакваме, че те могат да се осъществяват в наистина големи обеми.

Действително САЩ разполагат с достатъчно газ, който биха могли да изнасят, но (както вече споменах), засега те не разполагат с инфраструктурата, необходима за транзитирането на втечнен природен газ, а това е единствената възможност той да се достави по море в Европа. При това, дори за водещата германска икономика пълният преход към втечнен газ може да се окаже неоправдано скъп, да не говорим за другите държави, като България например.

Както е известно, през 2013 делът на руските енергоносители на европейския пазар достигна 34%, което е с 1% повече, отколкото предвиждаше енергийната стратегия на ЕС. Което означава, че радикалната трансформация на този пазар едва ли е възможна. Тя би могла да стане факт само, ако междувременно бъдат открити нови видове енергоносители, но в сегашната ситуация това няма как да се случи.

Нещо повече, ако не станем свидетели на драматични промени, в средносрочна и дългосрочна перспектива делът на руския газ на европейския енергиен пазар ще продължи да нараства. Повечето находища са почти изчерпани. Що се отнася до Алжир, газовият му износ непрекъснато намалява. По отношение на очаквания внос на втечнен газ от САЩ, той също изглежда доста проблематичен. В САЩ чак до 2012 имаше дефицит на природен газ (макар че този дефицит непрекъснато намаляваше). През 2013 за първи път беше регистриран профицит, но той е твърде малък и, поне засега, остава неясно, колко американски втечнен газ ще може да бъде доставян на европейския пазар. Що се отнася до Норвегия - това е единственият източник на газ за Европа, където е налице известен ръст, само че тази страна не е член на ЕС и продава газ не само в Европа.

От друга страна, напоследък се откриват нови находища в шелфа на Северния ледовит океан, където може, сравнително лесно, да се добиват петрол и газ. Вероятно разработката им ще стартира съвсем скоро, затова можем да очакваме на европейския енергиен пазар да се появи известно количество енергоносители и оттам, но то няма как да покрие гигантския дефицит, който ще настъпи в Европа, ако тя се откаже от руския газ. Впрочем, подобно развитие (колкото е малковероятно да изглежда) очевидно не притеснява руските производители, тъй като, както заяви наскоро президентът на "Роснефт" Игор Сечин, те има къде да пренасочат своята активност: "икономиката е глобална, а светът е голям и в него отдавна не управляват Европа или Америка"

Има ли реална алтернатива на руските газови доставки

Както изглежда, наднационалните органи на ЕС не възнамеряват да се ограничат с въвеждането на персонални санкции срещу редица руски висши държавни чиновници и представители на бизнеса. Показателни (и пряко касаещи България) в тази връзка са поредните и отново вдъхновени от кримските събития опити на определени влиятелни среди в Брюксел да "погребат" проекта за газопровода "Южен поток", по който ще се доставя природен газ за държавите от Южна и Централна Европа. При това, въпреки очевидно слабите шансове той да бъде заменен от някакъв достатъчно мащабен алтернативен проект. Нито Азербайджан, нито Туркменистан, нито Иран ще съумеят през следващите години да влязат със значително количества свои енергоносители на платежоспособния пазар на ЕС. Така, азербайджанският газ вероятно ще може да компенсира донякъде намаляващите доставки на енергоносители от Северна Африка (Алжир, Либия), както и да осигури известни допълнителни количества за нуждите на турската икономика, но не повече от това. Разработката на втората фаза на азербайджанското находище Шах Дениз би могла да осигури на европейския пазар максимум 16 млрд. куб. м природен газ, при положение, че през миналата 2013 потребностите му са били 55 млрд. куб.м.

Въпросът за доставките на туркменски газ пък изцяло зависи от изграждането на т.нар. Транскаспийски газопровод. Няма сериозни основания обаче, да очакваме, че прокарването му по дъното на Каспийско море може да стане факт през следващите 5-7 години. Освен това, липсва яснота за реалните експортни възможности за  централноазиатската държава в западно направление. Според прогнозите на туркменистанското правителство, през 2016 износът на природен газ от страната може да достигне 80,7 млрд. куб. м, а до 2030 - 180 млрд. куб. м. В същото време обаче, експертите от МАЕ смятат, че през 2035 Туркменистан ще може да добива (но не и да изнася) не повече от 138 млрд. куб. м годишно.

Що се отнася до Иран, отношенията между режима на аятоласите и Запада са достатъчно сложни. Наистина, през последните месеци се очертава известно подобряване на политическия климат между Техеран и западните столици, но до пълното разрешаване на съществуващите противоречия предстои да бъде изминат много дълъг път. Освен това, надеждите на Брюксел, че иранският газ може да замести поне отчасти руските доставки се сблъскват не само с продължаващите противоречия между Запада и Иран в Близкия Изток и извън него. Техеран се ориентира към осъществяване на качествен пробив в своя енергиен сектор и постигане на значителен ръст на износа на петрол и газ, като бъдат достигнати и дори надхвърлени нивата отпреди въвеждането на санкциите срещу режима. При това се залага за привличането на западни инвестиции и технологии, без които иранците няма да могат в съкратени срокове да осъществят сериозен износ на природен газ. Както е известно обаче, през последните десет години вътрешното потребление на газ в страната нарасна двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд. куб. м, през 2012. Покриването на собствените нужди от енергоносители поставя под въпрос сериозното нарастване на газовия износ на Иран.

Още по-съмнително пък изглежда иракското направление за внос на природен газ в Европа. Според плановете на Брюксел, най-отдалеченият във времето етап от разширяването на газовите доставки за европейския пазар по т.нар. Южен газов коридор (обединяващ мощностите на двата проектирани газопровода - Трансанадолския - TANAP, и Трансадриатическия - ТАР) е именно включването на перспективните находища в Северен Ирак. Става дума за трите етапа от преминаването на Южния газов коридор в режим на пълно натоварване. На първият етап, част от европейското търсене ще се покрива за сметка на азербайджанския газ. На втория етап по тръбопроводите на Южния газов коридор трябва да започне да се подава туркменски газ. Но едва включването, на третия етап, на северноиракските находища, ще позволи по Южния газов коридор да се доставят обеми, съпоставими с руските газови доставки.

Тази стратегия може доста ясно да се проследи и в позицията на енергийната дипломация на САЩ. Преди да бъде назначен за посланик на САЩ в Азербайджан Ричард Морнигстар работеше изключително активно за прокарването на идеята за Южния газов коридор. Така например, през ноември 2011, по време на срещата си с азербайджанския президент Илхам Алиев, Морнингстар (който тогава беше специален представител на държавния секретар на САЩ по енергийните въпроси в Евразия) заяви, че Вашингтон предпочита проектът да стартира с по-малкия газопровод, който може да бъде разширен, когато станат достъпни нови и по-големи обеми природен газ.

Според екперти от руския "Газпром", през 2025 Европа ще се нуждае от 145 млрд. куб. м вносен природен газ, като през 2030 тази цифра ще нарасне до 200 млрд. куб. м. Предвид очаквания ръст на търсенето на природен газ в Европа, от руския гигант неведнъж са изразявали готовност да доставят на "енергийния пазар на континента толкова газ, колкото му е необходимо".  Разбира се, ако в Брюксел решат да наложат икономически санкции на Русия, това предложение автоматично ще отпадне, а Европа неминуемо ще се изправи пред много сериозни проблеми.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Джим Синклер е сред най-известните американски финансисти и експерти в сферата на скъпоценните метали. През 1977 създава групата компании Sinclair, занимаваща се инвестиционни инструменти. През 1981-1984 е съветик в Hunt Oil. Синклер е президент на Sinclair Global Clearing Corporation и Global Arbitrage, а от 2002 е председател на компанията за добив на злато Tanzanian Royalty Exploration. През 2013 Джим Синклер става изпълнителен директор на новосъздадената Сингапурска борса за скъпоценни метали.

Автор е на множество статии, както и на три книги, посветени на търговските стратегия и геополитическите проблеми и тяхното отражение върху световната икономика и пазарите.

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Грег Хънтър.

- Мнозина твърдят, че предстои налагането на икономически санкции срещу Русия, т.е. икономическа война, която и без това вече е в ход. Една от възможните мерки, които се коментират, е изключването на руснаците от системата за международни разплащания SWIFT, т.е. забраната да я използват. На свой ред, Москва може да поиска да плащат за доставяния от нея газ със злато и сребро. При това, руснаците ще действат избирателно - ще искат от Европа и западните съюзници да плащат в злато, а от Китай - в юани. Какво мислите за това?

- Повдигате едновременно няколко проблема. На първо място, използването на системата SWIFT за създаването на огромни затрудния при превеждането на банковите разплащания. Това е една от възможностите. Само че държавите от BRICS вече развиват собствена система за разплащане. Така че използванетот на системата SWIFT като инструмент за натиск е погрешна стъпка във всяка ситуация, освен когато сме в състояние на война. Западът просто си създава конкурент.

Според мен, използването на системата SWIFT за упражняване на натиск (макар и изборен) върху Иран беше грешка, това бе преждевременно вкарване в употреба на едно изключително мощно оръжие. Ако се води "гореща" война можете по този начин да ударите икономиката на противника. Но използването на този инструмент в ситуацията на студена война само стимулира създаването на конкурентен механизъм на системата SWIFT. Това всъщност е само западна комуникационна система. Тя е просто една платформа, която лесно може да бъде копирана.

Налагайки санкции срещу Русия, забравяме, че тя е източник на природен газ за Европа. Налагайки санкции срещу Русия, забравяме, че в момента на територията и работят многобройни европейски и американски компании. Твърдо съм убеден, че налагането на санкции срещу Русия е все едно да се простреляме в крака. То може да доведе до формирането на нова система на международните плащания и налагане на ответни санкции срещу западните компании, които ще бъдат също толкова тежки за западните държави, като собствените им действия срещу Русия. Това е студена война, която буквално за секунди може да се превърне в гореща.

- Говори се, че руснаците ще се появят в европейските и американските компании, действащи в Русия, и ще им заявят – всичко това е наше, тъй като го национализираме. След като наложихте санкции срещу нас, сега ние ще наложим санкции срещу вас, затова се махайте от страната.

- Ако си въобразявате, че можете безнаказано да ударите шамар на бившия полковник от КГБ, очевидно имате съвършено погрешна представа за него. Досега всички официални изявления на Путин бяха твърде меки, той не споменаваше за никакви твърди мерки и, в общи линии, се държеше като джентълмен в сферата на международните отношения. Ние обаче постоянно заплашваме с драконови мерки срещу Русия, затова бих прогнозирал, че той ще продължи да се държи сдържано, но ще започне да ескалира ситуацията, в съответствие с изискванията на текущия момент.

- Наскоро четох интервю с руски официален представител, според който техните санкции ще бъдат симетрични на тези на Запада.

- Да, можем да очакваме симетрични действия, т.е. (поне засега) руската реакция ще бъде ограничена. Въпреки това, ситуацията изглежда достатъчно опасна. Да вземем самата идея, че Русия е само регионална държава. Кой го е измислил? Всяка държава, разполагаща с ядрени оръжия и средства за доставката им, в такива мащаби като Русия, е световна държава. В същото време упорито ни внушават, че тя е само регионална сила. Тоест, просто ни заблуждават. Това е лъжа. Очевидно нямаме ясна представа за случващото се. Големите корпоративни медии наричат Русия агресор, докато истината е, че в Украйна беше извършен преврат и в резултат от него на власт в Киев дойде ново правителство, което е още по-малко легитимно, отколкото руското присъствие в Крим.

- Да се върнем към финансовата страна на въпроса. Могат ли тези санкции да взривят световната икономика? Действително ли това е началото на края?

- Когато в началото на 70-те години Никсън премахна златното обезпечение на долара, той го прехвърли към петролно обезпечаване. Президентът на САЩ се споразумя със Саудитска Арабия за това, че всички енергийни договори ще бъдат номинирани в долари. Тоест, петродоларът се търси, защото за плащанията по договорите трябва да се купуват долари, петродоларът е стандартът, на който се основава силата на американския долар. Съвсем наскоро, когато индексът на американския долар (USDX), т.е. индексът, показващ съотношението на долара към кошницата от шестте основни валути: еврото, йената, паунда, канадския долар, шведската крона и швейцарския франк, падна под 80, изглеждаше, че доларът губи мощта си, макар че той не се задържа дълго под тази черта, тъй като на валутния пазар постоянно присъства Фондът за стабилизиране на обмена (Exchange stabilization fund) и когато доларът падне под нея, той съдейства за връщането му към ниво 80,50 или 81,20, за да се създаде впечатление, че все още е достатъчно силен. Само че доларът упорито се задържа около тази черта и причината е ответната реакция, а именно приемането за разплащанията с Европа на най-различни други валута. Плащанията в евро например, въобще не са проблем за енергийните брокери.

Силата на долара е в това, че ви се налага да купувате долари за да осъществите плащанията по договорите за доставка на енергоносители. Всъщност, битката е именно заради петродолара, защото ако петродоларът бъде още съвсем малко отслабен, това ще доведе до фундаментална промяна. Петродоларът крепи мощта на американския долар. А, ако Русия отправи открито предизвикателство към петродолара като започне да продава енергоносителите си за друга валута, тази подкрепа за долара ще бъде силно ерозирана и индексът му може да се срине до 76.

- Тоест, Русия може спокойно да каже, че вече иска да и се плаща в злато, или в рубли…

- Или в каквато и да било друга валута…

- Да, или в юани, в евро, в рупии, в каквото искате, тъй като вече не държи да и плащат в долари?

- Точно така, не е задължително да се плаща в рубли, но в крайна сметка на големите потребители вече няма да се налага да осъществяват валутни транзакции за да се сдобият с долари, а енергоносителите ще поевтинеят заради опростяването на валутния обмен. Защо да плащаш с долари, когато можеш да плащаш със собствената си валута? Така обаче, доларът ще се окаже под такъв натиск, под какъвто не е бил никога досега – и тъкмо за това говори фактът, че доларовият индекс упорито не се покачва над 80. Въпреки че европейците продължават да купуват долари и държавни ценни книжа на САЩ, доларовият индекс не може да се покачи над 80. Защо? Ами защото съществуват опасения, че Русия може да нанесе ответен удар и това ще окаже огромно влияние върху долара. При това не става дума за продажба на ценни книжа, руснаците просто могат да заявят, че вече не са част от системата SWIFT и искат плащанията за техните енергоносители да стават във всяка друга валута, но не и в долари.

- Какво влияние ще окаже това върху цената на златото?

- Бих прогнозирал, че при подобно развитие цената на тройунция злато моментално ще скочи до 1 550 долара, а доларовият индекс ще падне до 76, с тенденция да се срине до 72.

- Ако руснаците предприемат такива мерки, възможно ли е нещата да се върнат назад, или това ще бъде началото на края на петродолара? Дали и Саудитска Арабия няма да реши да тръгне по този път и да започне да приема юани, рупии и т.н.?

- Можем да очакваме всякакво развитие. За сравнение, нека приемем долара за обикновена акция на САЩ, чието търсене значително ще намалее, което ще срине курса и. И това се случва в момент, когато бичият пазар (пазар, който се характеризира с покачващи се цени – б.р.) бива изместен от мечият (пазар, който се характеризира с понижаващи се цени – б.р.). Русия разполага с възможности и, разбира се, с желание да стори едно единствено нещо: да започне да приема плащанията за нейните енергоносители да се осъществяват в най-различни валути. Това ще доведе до съотношение между долара и еврото на ниво 1,45/1,50 и сриване на доларовия индекс до диапазона 72-76.

- Подобно развитие би било своеобразен бонус за европейците. Валутата им ще поскъпне, а цените на енергоносителите ще паднат и те ще стигнат до извода, че никак не е зле да плащат за петрола и природния газ в евро.

- Точно така, Меркел най-сетне ще спре да се оплаква и ще бъде щастлива. Нима не е по-евтино, ако можеш да минеш без да опираш до валутните пазари? Търговията се нуждае от евтино евро, а дългосрочната перспектива от скъпо евро.

- За американските потребители обаче, това ще бъде катастрофа. Цената на бензина вероятно ще скочи от 3,5-4 долара за галон (3,78 литра) до 4,5-5 долара.

- Вече 12 години говоря за инфлация на себестойността, породена от валутни фактори, която може да породи хиперинфлация, при това в най-лошата ситуация за бизнеса. Ако стойността на вашия износ скача до тавана, какво ще стане с цената на стоките, които продавате на местния пазар – тя също ще скочи до тавана.

- Доста песимистично виждане за това, което може да се случи. Струва ми се, че САЩ и Западът, като цяло, действаха много необмислено, те сякаш не виждат по-далеч от носа си и не смятат, че подобна заплаха действително съществува. Друга заплаха е военният сценарий. Мнозина говорят за разделянето на Украйна на две. Нима това е възможно? Нима Русия би позволила на НАТО да разположи свои войски и ракети в Западна Украйна, би ли допуснала нов член на пакта непосредствено до своите граници? Смятате ли, че нещата ще се развият именно по този начин?

- Замисляли ли сте се някога за това, какво всъщност възнамерява да направи МВФ с – нека да я наречем така, приемайки споменатата от вас хипотеза - Западна Украйна. Ще и отпуснат заеми, при положение, че тя не се нуждае от 15 млрд. долара, а поне от 37 млрд., защото не бива да забравяме за сумите, които ще и се наложи да изплаща след 2015. МВФ ще направи същото, което и в Гърция. Само след шест месеца жителите на Западна Украйна ще започнат да протестират и да искат да станат част от Русия, защото пенсионерите, които днес получават по 165 долара на месец, ще получават по 80, съобразно условията на МВФ. Дали мислите, че ще живеят щастливо в свободната Западна Украйна? По-вероятно е да поискат да станат руснаци. Лично аз не се съмнявам, че заемите на МВФ ще докарат Западна Украйна дотам да поиска от Путин да я направи част от Русия.

- Путин увеличава броя на войските по украинската граница. Мислите ли, че ще изчаква или все пак ще влезе в Украйна?

- Виждате на снимките в медиите как руският президент язди кон гол до кръста, разглежда нови модели оръжия или претегля на ръка кюлче злато. Не е необходимо да си гений за да разбереш, че с такъв човек не бива да се заяждаш и да го провокираш. Той е бивш офицер от КГБ и ако го притиснете прекалено силно, нищо чудно руските войски действително да минат границата. Струва ми се, че американците не са наясно какво правят. В момента страната ни се ръководи от кръгове, чиято идеология изисква разпалването на нови и нови войни, липсва ни достатъчно разум и способности за да бъдем истински лидер, за да признаем, че в момента Русия държи всички козове. В момента петродоларът е единствения и най-важен фактор в световната икономика, без каквито и да било изключения. И Москва го държи, като е в състояние да отговори мигновенно по начин, който да провокира такъв срив на индустриалния индекс Доу Джоунс, какъвто историята не познава.

- Тоест, твърдите, че това ще пречупи американската икономика и ще провокира инфлационен бум?

- Няма никакви други сценарии, истината е, че руснаците разполагат с по-силно оръжие от системата SWIFT. Както вече казах, евентуалното им изключване от тази система е равносилно на това да се простреляме сами в крака, защото те са в състояние да срутят всичко, особено заради пазара на деривативи, който е толкова тясно свързан с лихвените проценти.

- Искате да кажете, че в рамките на своя ответен удар те могат буквално да ликвидират американската икономика?

- Руснаците могат да обърнат американската икономика с главата надолу и напълно да я унищожат. Фактът е, че те действително разполагат с подобна възможност.

- Това е потресаваща прогноза!

- Всъщност, това е реалността.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Основна задача на настоящата публикация е да разкрие част от инструментите, чрез които съвременните терористични организации постигат някои от своите цели (радикализация, привличане на внимание, придобиване на информация) възползвайки се от възможностите на Интернет и специфичните му функции. Тази тенденция е представена чрез анализа на електронното списание на Ал Кайда Inspire, което е разпространявано и популяризирано посредством Интернет. За целите на изслед­ването ще бъде приложен комбиниран модел, обединяващ модела на Ole Holsti за анализ на съдържание[1] и метода на Paul Ricoeur за анализ на комуникацията и комуни­кационните отношения[2]. Така ще се демонстрира обхватът, значе­нието и ролята, която имат подобни информа­ци­онни съдържания за съвре­менните проявления на тероризма.

Терористичните дейности през ХХI век се осъществяват предимно в зони на нискоинтензивни конфликти или в региони на следконфликтно възстановяване[3]. Измененията в информационната среда и важното значение, което придобива сблъсъкът на идеи и гледни точки, водят до нови аспекти в развитието на изследваните явления. Във такива райони ставаме свидетели на битка в информационното пространство и адаптация на терористите към новата среда чрез последователното използва­не на новите медийни технологии. Пробиването на „медийния монопол“, олицетворяван от контрола и „пазителските“ функции на традиционните медии, е основна характеристика на адаптацията на терористичните организации в съвременните измерения на конфликтите. Това проникване в медийния дневен ред и реализацията на определени теро­ристични цели става възможно чрез създаването на информационни източници като електронни списания (Inspire и Azan), авторски видеоклипове, използване на социални мрежи и други инструменти, достъпни благодарение на съвременната информационна революция. Представянето и разпространението на информация посред­ством основ­­ните характеристики на Интернет – специфично адресиране, интер­активност, асин­хронна комуникация, директност, мултимедийност, създава различни възмож­ност­и за терористичните организации да реализират своите цели на една по-ефективна цена.

Общи характеристики на „Inspire“

Причините да бъде анализи­ра­но списание Inspire са няколко. Първо, това е най-известното електронно издание, списвано от терористична орга­ни­зация. Второ, броевете на Inspire се издават, освен на арабски, и на английски, което предполага, че имат много по-голям обхват и достигат до по-широка аудитории. Трето, изданието е лесно достъпно, тъй като се разпространява чрез Интернет. Четвърто, подобен тип информационни съдържания олицетворяват основни тенденции в терористичните стратегии, адаптиращи се към новата медийна среда.

В съвременната епоха терористичните организации придобиват нови инструменти и възможности да реализират своите цели без да е необходимо да разчитат на традиционните медии. Благодарение на основните функции и характери­стики на Интернет става въз­можно прякото представяне на послания и постигането на непосредствено, мигновено взаимодействие с разнообразни аудитории. В едно от основните си измерения, съвременният тероризъм представлява комуникационен акт, имащ за цел разпространяването на послания до разнообразни аудитории и, в това си качество, той се адаптира към възможностите, предоставяни от Интернет.

Анализирането на терористични списания, разпространявани в Интернет, позволяват ясното разбиране и открояване на новите тенденции и проблеми в адаптирането на терористичните стратегии към аспектите на съвременната информационно-конфликтна среда.

Анализ на съдържанието на списание „Inspire“

Списание Inspire се списва от представители на Ал Кайда на английски и арабски език. За първи път се появява в Интернет през лятото на 2010, като всеки нов брой излиза през няколко месеца. Към юни 2013 в Интернет са качени 11 броя - осем от тях са редовни, а три са специални, извънредни издания. За разбирането на значението на списание Inspire е важно да се анализират основните общи графични и структурни характеристики и така да се определи мястото му в съвременната медийна среда. Всеки брой на списанието условно може да бъде разделен на три части – увод, основна част и заключение.

Уводната част се характеризира с няколко ключови елементи – корица, ко­мен­тар на редактора със съдържание на списанието, секция с основни цитати, секция отразяваща реакции към списанието, секция с въпроси на читатели и отговори от представители на списанието.

Корицата на списанието се отличава с високо качество на изработка и обик­но­ве­но отразява основната тема на броя, която често съвпада с някое важно междуна­родно събитие, имащо отношение към мюсюлманския свят, Близкия Изток или борбата на Ал Кайда със Запада. В някои случаи на корицата присъства и заглавие на извънредна тема като интервю на лидер или важен анализ, присъстващ в списанието.

Коментарът на редактора е оформен като писмо и обобщава накратко основ­ни­те теми, които ще бъдат разгледани в съответния брой. Освен това редакторът взема отношение към основната тема (която често е отразена на корицата) или отправя призив към читателите. Редакционният коментар обикновено е разположен като допълнител­но обяснение към съдържанието, което включва списък на статиите, страниците им и снимки, свързани с темите.

Секцията с основни цитати отразява гледните точки на различни експерти, изказани в публичното пространство. Тези експерти могат да са последователи на Ал Кайда, но може и да са нейни противници. Те са политици, лидери, журналисти, военни и т.н. Основната цел е по подходящ начин да се отразят изказ­ванията, направени в полза на борбата на Ал Кайда или пък да се демонстрира безпомощ­ността на противниците на организацията и на крайния Ислям.

В секцията, отразяваща реакцията към списанието, са извадени основни цитати и твърдения, изказани в традиционните медии по повод на материали, публи­ку­вани в списанието, или за значението на самото списание за медийната среда. Целта на тази секция е да демонстрира важното място, което заема Inspire, и да демонстрира нарастващото му влияние като източник на информация, идеи и трибуна за изява на организацията и нейните симпатизанти.

Секцията с въпроси и отговори отделя внимание на читателите, техните въпро­си и темите, които поставят за разискване. Целта е да се обърне внимание на най-важните проблеми, вълнуващи основното читателско ядро.

Основната част на списанието се състои от разнообразни статии, ин­тер­вюта, реклами на книги, пропагандни материали и снимки. Статиите от­разяват разнообразни проблеми и спомагат за постигането на различни терористич­ни цели. Част от тях представляват задълбочени анализи за политическата, военна и икономи­ческа ситуация, отразяващи гледната точка на списанието и основните лидери на Ал Кайда. Освен това в списанието присъстват обръщения от водачите на организацията, отделни статии са посветени на загинали бойци или на популяризиране на успешни военни сражения. Интересно е присъствието на анализи, които се разделят в няколко части и се представят в поредица от броеве. Така се гарантира последовател­ност сред заинтересованите читатели и търсене на всеки следващ брой.

Важно е присъствието в основната част на секция, посветена на обучение, инструк­ции и разпространяване на информация за това, как да се реализира борбата срещу врага. Тази част се нарича „Открит извор на джихад“ („Open Source Jihad“) и в нея присъстват тактически указания за използване на оръжия, инструкции как да се направи бомба, инструкции, къде и как е най-подходящо да се извърши атака, дават се идеи за по-смъртоносни начини да се уязви врага, как да се използва криптиращ софтуер, за по-безопасна електронна комуникация и т.н. От тази секция се придобива представа, че в списанието участват хора с дългогодишен опит във военната борба.

Освен статии и анализи, в основната част присъстват и пропаганди материали – снимки на мъченици, призиви от Корана за борба, придружени от графично и снимково оформяне, осмиване на врага и неговите духовни ценности.

В заключителната част присъства описание на начините за комуникация със списанието – дадени са няколко e-mail адреса като изрично се настоява да се внимава откъде и как се изпращат писма за да не бъдат засечени от разузнавателните служби. Списанието винаги помества на последната си страница въздействаща снимка. Тя може да е на група бунтовници, на загинало дете или друга човешка трагедия, причинена от врага, или пък изображение на повален противник. Общото между всички снимки е, че те са въздействащи, добре оформени и служат за постигането на основни комуникационни цели – всяване на страх в противника или най-често радикализация на симпатизантите.

Същност, роля и значение на списание Inspire в съвременната информационна среда

За по-задълбочен анализ на този информационен източник ще бъде приложен представеният комбиниран модел на Holsti и Ricoeur към съдържанието на списание Inspire.

Кой е източникът на посланието?

Това периодично издание е дело на "Ал Кайда на Арабския полуостров". Основните лич­ности, които взимат участие в него, са Ануар Ал-Аулаки, Самир Хан, Яхия Ибрахим, Абу Ал-Сури и други. Първите двама са основни дейци и редактори на списанието, но са ели­ми­нирани след американска бомбардировка през 2011. Въпреки, че след смъртта им се очаква списанието да изчезне, това не се случва. След едногодишно прекъсва­не, Inspire продължава да излиза и да отразява гледната точка на организацията.

Какво е посланието?

Локуционните измерения (как, с какви средства се търси постигане на определени цели и ефекти) в сп. Inspire са разнообразни. Налице са както матери­али, насочени към противника и неговото общество, целящи да разпространяват страх, така и такива, имащи за цел да радикализират привърженици и да покажат, че тяхната кауза е справедлива. Това се постига чрез препратки към Корана, изваждат се цита­ти, подкрепящи тезите на организацията. Също така се дават примери от съвре­менния поли­тически живот, като двойни стандарти, прилагани от „западния враг“, вой­ни­те и структурното насилие, за чиито първоизточник се сочи американското правителство.

Основното послание, което представлява и съдържа Inspire е, че Ал Кайда и сунитският мюсюлмански свят, за чиито основен представител се самопосочва организацията, има право на справедлива борба и средствата за нея варират от медийна пропаганда до пряко насилие. Крайната цел е да се прогонят „неверниците“ и да се възстанови величието на арабския халифат.

Кои са аудиториите?

Основните аудитории, към които са насочени посланията на списанието, са няколко и могат да бъдат подредени така: общностите, подкрепящи терористичната организация; потенциални симпатизиращи местни и чуждестранни (диаспора) публики; членове на Ал Кайда и други терористични организации; медиите; противникът на терористичната организация (обикновено правителствата на САЩ и Западна Европа ); обществото на противника (най-вече американското).

Как и чрез какви канали се споделя посланието?

Списанието достига до читателите си чрез Интернет. То е прикачено в различни фору­ми, сайтове и е със свободен достъп, като за улеснение на аудиторията се издава едновре­менно на английски и арабски език. Разпространението на списанието се улеснява от такива качества на Интернет като директност, асинхронна комуникация, специ­фична адресираност и мултимедийност.

Каква е целта на съобщението?

Чрез списанието Inspire се търси постигането на разнообразни комуникационни цели. Терористичните цели са трудно разграничими една от друга и обикновено се търси постигане на няколко цели едновременно. Освен това, основните терористични цели реализирани чрез новите медии, са привличане на вни­мание, разпространяване на страх, радикализация, набиране на хора, комуникация, обучение, придобиване на информация и др. Авторите на списание Inspire преследват най-вече реализацията на цели, свързани с радикализи­ране, набиране на нови членове, разпространяване на страх и обучение. Това се постига чрез възможностите, които предоставят характерните функции на Интернет.

Какъв е ефектът на посланието?

Перлокуционните измерения (ефектите) на посланията в Inspire могат да бъдат разделени спрямо аудиториите, към които е ориентирано съдържанието на списанието.

За общностите, подкрепящи терористичната организация, посланията в Inspire позволяват да се поддържа форма на контакт и да се следи развитието на борбата срещу общия враг. Търсеният ефект в преобладаващата част от съдържанието е да се привлекат нови хора, да се радикализират привържениците на Ал Кайда и да се постигне по-широка подкрепа за крайните средства, които използва организацията. Пример за това са статиите, които издигат в култ загинали бойци на Ал Кайда и превръщането им в мъченици. Чрез подобни статии се цели да се намерят последователи, които да продължат делото и да се присъединят в редиците на Ал Кайда.

Посланията, насочени към потенциално симпатизиращи местни и чуждестранни (диаспората) публики, позволяват комуникация със симпатизанти на Ал Кайда, които живеят извън арабския свят. Основният перлокуционен елемент, който се постига е, че се създава възможност за саморадикализация на определени индивиди, създава се чувство за общност и може да се достигне до пряко насилие, вдъхновено от призивите в списанието. Като трибуна за изява на организацията, изданието позволява да се представи нейната алтернативна гледна точка с цел да се спечелят привърженици.

Сериозен ефект се постига чрез представянето на инструкции, тактики и стратегии за нанасянето на материални и нематериални щети над врага. Освен детайлното показване на варианти за извършване на атентати, списанието отделя внимание на значимото място, което има информационната война и борбата за „сърцата и умовете на хората“. Един от търсените ефекти е постигането на победи, както във физическото, така и на информационното бойно поле, а в главен инструмент за това се превръщат информационните източници като списание Inspire.

Голяма част от съдържанието на списанието е насочено към традиционните медии. Ефектът, който се постига е, че големи новинарски организации като CNN и Al Jazeera взимат отношение към публикации и становища, изказани в списанието. С други думи, постига се диалог, дебат и спор със световните медии и експерти. Преди да бъде елиминиран Ануар Ал-Аулаки, той често взема отношение по важни политически въпроси и дори влиза в диалог с представители на CNN, давайки становище в списанието и получавайки отговор в ефира на CNN[4]. С други думи, чрез списването на Inspire и директното му качване в Интернет, става възможно заобикалянето на цензурата на традиционните медии и пряко се представят мотиви и аргументирани позиции, свързани с конкретни дейности на организацията или дори със световни събития като "арабската пролет". От друга страна копирането и отразяването на съдържание от Интернет в традиционните медии, дава възможност на терористичните организации да постигат по-ефективно своите комуникационни цели.

Посланията към обществото и правителствата на противниците на терористич­ната организация са свързани със заплахи и убеждаването, че терористичната организация има достатъчно възможности да се противопостави на САЩ и съюзниците им както на своя територия, така и да нанесе щети на територията на врага. Чрез непрекъс­нати заплахи и декларации се търси ефект на създаване на страх от ново голямо терористично нападение от типа на 11 септември 2001.

Друго перлокуционно измерение (ефект) е всяването на съмнение в противниковото обще­ство за правилността на провежданата правителствена политика, свързана с участието във военни конфликти. Това се постига чрез очертаване на основни противоречия в поведението на САЩ и съюзниците и представянето на информация, която е цензурирана от традиционните медии. Такава информация се свързва с прикриването на провали на американската армия, прикриване на „косвени щети“ нанесени от американски военни и др. По този начин, чрез списанието се търси пробив в медийната среда и преодоляване на „опазващата“ и цензурираща функция на традиционните медии. Тоест, целта е пораждане на обществен натиск върху правителството, което може да доведе до определени последици (недоволство, нежелание да се продължава военния конфликт и др.)

Казаното дотук позволява да се направят някои изводи свър­зани със списание Inspire. Първо, графичното оформление и качествените характе­рис­тики на изданието са на много високо ниво. Второ, съдържанието му е насочено към разнообразни аудитории – потенциални симпатизанти, медиите, вражеското общество и др. Трето, основните цели, които авторите на Inspire опитват да постигнат, са радикализиране, набиране на нови членове, разпространяване на страх и обучение. Четвърто, информационното съдържание на списанието получава отзвук в традицион­ните медии, т.е. преодолява се контролът върху информацията. Пето, чрез списание Inspire авторите получават възможност да представят позицията на Ал Кайда и така да достигнат до обществата на противниците си.

Терористичните цели и реализацията им чрез списание Inspire

Таблица 1. Присъствие на терористични цели в списание Inspire

 

Фигура 1. Съотношение между различните цели, постигани чрез списание Inspirе

Фигура 1. Съотношение между различните цели, постигани чрез списание Inspirе

Таблица 1 и фигура 1 представят обобщена информация за реализа­ция­та на терористичните цели в списание Inspire. Основните данни, които включва табли­ца 1 са дата на изданията, основните терористични цели и какво е количеството им във всяко издание. Броят страници и броят статии позволява да се види по-ясно относителният дял на присъствието на определени цели. В една статия обикновено присъства постигането на повече от една цел, затова броят на целите е по-голям от броя на статиите.

Привличане на внимание и всяване на страх

Фигура 2. Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, свързани с постигането на целта: привличане на внимание и всяване на страх.

Фигура 2. Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, свързани с постигането на целта: привличане на внимание и всяване на страх.

При тази цел първоначално има възходяща тенденция, а впоследствие низходя­ща. Възходящата тенденция в първите броеве се дължи на факта, че списанието е ново и задачата му е да привлече внимание и да демонстрира силата и възможностите на органи­зацията. За разлика от следващите броеве, в първите два броя има много повече ста­­тии насочени към „тероризиране“ на обществото на противника и пораждане на страх.

Впоследствие привличането на внимание и всяването на страх се превръща във второстепенна задача. Може да се твърди, че списанието се обръща „навътре“ към общностите, симпатизиращи на организацията и радикалните ислямисти, като цяло. В този случай доминиращи стават други цели, като радикализацията например, които ще разгледам по-късно.

Трябва да се отбележи, че при издаването на специалните/извънредни броеве (брой 3 от ноември 2010 за атентат срещу товарен самолет, брой 7 от септември 2011 за отбелязване годишнината от 11 септември 2001, брой 11 от пролетта на 2013, отразяващ Бостънските атентати през с.г.) привличането на внимание и всяването на страх имат висок относителен дял като желана цел на терористите. Това се дължи на факта, че тези броеве са посветени на успешни терористични атентати и публикуването на информация за тях служи като допълнителен катализатор за разпро­стра­нението на страха в противниковото общество. С други думи, част от търсените ефекти са насочени навън като целта е максимално да се разпространят страх и несигурност сред аудиториите на противниците на организацията.

Разпространение на мотиви

Фигура 3: Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, отнасящи се до разпространението на мотиви

Фигура 3: Списание Inspire: отношение между общия брой статии и тези, отнасящи се до разпространението на мотиви

Следващата важна цел, която терористите постигат чрез създаването на информационни източници и разпространението им в Интернет, е разгласяването на моти­ви. С изключение на брой 3 (ноември 2010) и брой 7 (есен 2011), разпространението на мотиви бележи стабилно присъствие в съдържанието на списанието. Пикът на присъствието на тази цел в списание Inspire е в брой 5 от пролетта на 2011. В него най-силно присъстват материалите, целящи разкриване, аргументиране и обявяване на мотивите и причините за борбата и каузата на организацията. Този брой на списанието отразява едно от най-изненадващите и мащабни събития в световната политика – "арабската пролет". Това е и основната причина, на която се дължи това нарастване в представянето на мотиви в списанието. Целта на въпросния брой е да представи ролята и важното влияние на Ал Кайда в бунтовете и промените в арабския свят. Много от статиите възхваляват „прогонването на врага и неговите марионетки“ от свещените мюсюлмански земи. Изказват се мотиви за започването на борбата, причините за послед­валите събития и се очертават основните проблеми, които водят до процеса олицетворяващ "арабската пролет".

Като цяло, разпространението на мотиви поддържа стабилна и последователна тенденция като част от съдържанието на списанието.

Радикализацията

Фигура 4. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до радикализацията и набирането на кадри

Фигура 4. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до радикализацията и набирането на кадри

Радикализацията и набирането на нови членове е целта, която присъства най-силно в списание Inspire. Това се дължи основно на специфичното адреси­ране, което е характеристика на Интернет. С други думи, хората, които най-много се интересуват и търсят списанието, са потребители, симпатизиращи на органи­зация­та, нейната идеология и дейност. Присъствието на тази цел, като цяло, бележи стабилна тенденция и най-висок относителен дял в различните броеве на списа­нието. Изключение от това са брой 3, брой 7 и брой 11, чиято основна цел, както вече посочих, е да отразят успешни атентати. В този смисъл, тези извънредни издания имат по-различен характер от останалите броеве на списанието, затова може да се твърди, че са по-скоро изключения.

Фигура 4 показва, че радикализацията, като цел, преобладава в съдържанието на списанието. Директността и възможността за специфично адресиране, като характер­ни черти на новите медии, са в основата на тази тенденция.

От данните, изложени в Таблица 1, може да се направи извод, че основната цел, търсена от авторите на списание Inspire, е радикализация и набиране на хора, което не означава, че това е единствената цел. Останалите цели също получа­ват реализация чрез този информационен източник, но в по-малка степен.

Придобиване на информация

Фигура 5. Списание Inspire: Отношение между общия брой статии и тези отнасящи се до придобиване на информация

Сред основните цели на терористичните организации е разпространението на информация до симпатизанти и членове на организацията. Придобиването и разпространението на информация се състои най-вече в представянето на истории за успешни операции, за героизъм на отделни членове на организацията, интерпретация на някои религиозни текстове, представяне на данни по основни проблеми и т.н. В списание Inspire се отделя внимание на постигането на тази цел като се включват различни текстове с такава тематика. И тук отклоняващи случаи от общата картина представляват броевете 3, 7 и 11, по вече разгледаните причини. Като цяло, терористичната цел за разпространение на информация бележи стабилна тенденция без резки спадове или възходи (с изключение на извънредните броеве).

Обучението

  Фигура 6. Списание Inspire: Отношенио между общия брой статии и тези, отнасящи се до обучението и разпространението на инструкции

Фигура 6. Списание Inspire: Отношенио между общия брой статии и тези, отнасящи се до обучението и разпространението на инструкции

Сред важните терористични цели, постигани чрез Интернет,е разпространението на материали и инструкции за обучение. Тази цел получава реализация в списание Inspire, най-вече във вече споменатия раздел „Открит извор на джихад“. Възможността да се разпространяват инструкции и да се дават обяснения за тактики, оръжия и начини за извършване на атентати е особено важно за авторите на списание Inspire. В почти всеки брой присъства обучение или инструкции за насоки, как да се води борбата и какви средства и оръжия да се използват. Отклоняващи се случаи отново са брой 7 и брой 11, както и брой 5, посветен на "арабската пролет" и политическите процеси. В брой 3, който при другите цели бележи отклонение, при тази цел не е така. Причината е, че изданието е посветено на успешен атентат срещу товарен самолет и се представят факти от извършването му и инструкции за неговата реализация. Така се цели да се разпространи „успешната практика“ и подобни атентати да бъдат извършвани отново.

Реализирането на терористичната цел обучение зависи от наличието на материали и идеи, които да се публикуват в списанието. Като цяло, в почти всеки брой е отделено пространство за включване на подобни инструкции. Интересно е, че за някои от обученията, които са включени в списание Inspire, впоследствие се твърди, че са реализирани от различни симпатизанти и привърженици на организацията. Дали това наистина е така трудно може да се определи, но не може да се отрече, че инструкциите, представени в списанието, са достъпни и лесно приложими.

Изводи за значението и ролята на списание Inspire

Списание Inspire успява да лансира много теми и да представи сполучливо позицията и гледната точка на Ал Кайда по разнообразни проблеми, свързани с борбата и стратегията на организацията.

Като основни цели, постигани чрез списанието, се очертават радикализацията и набирането на нови симпатизанти, представянето на информация и разпространението на мотиви. Списание Inspire създава впечатление, че e насоченo преди всичко към близки общности, а другите аудитории са цел само в отделни случаи, най-вече след успешен атентат (например след Бостънските атентати от 2013). Голяма е вероятността радикализацията да продължава да бъде водеща цел. Трябва да се отбележи и, че Inspire постига популярност и успява да стане част от конфликтния дискурс, съпътстващ регионите, в които Ал Кайда развива дейността си. Чрез Inspire терористичната организация успява да се въз­ползва от основните функции на новите медии и да реализира по нов начин сво­и­те стратегии. Адаптирането към новите характеристики на информационната сре­да се олицетворява от съдържанието, формата и каналите за разпространение на този информационен източник. Все по-голямо значение ще придобиват подобни про­дук­ти, които на относително ниска цена позволяват постигането на основни теро­ри­стич­ни цели като радикализация, разпространение на мотиви и разпростра­не­ние на страх. Анализът на списание Inspire представлява доказателство, че чрез информационни продукти, разпространени в Интернет, терористичните организации могат да постигат своите основни цели.

Първо, особено значима е демонстрацията на способност да се преодолее контролът върху информацията и да се представи гледната точка на организацията пред различни аудитории. Това става възможно чрез разпространяването на информа­ци­онното съдържание директно в Интернет. Теро­ристич­ните организации се възползват от възможностите да се създава, споделя и използ­ва разнообразна информация, която остава извън контрола на традиционните медии. Така се постигат описаните цели като разпространение на страх, ради­ка­лизация, обучение и др.

Второ, постига се максимализиране на ресурси. Чрез децентрализираната система за комуникация терористичните организации успяват с малко ресурси да създават информационни материали с широко влияние.

Трето, използва се пълен контрол върху съдържанието. Тези списания демонстрират т.нар. пълен контрол над медийното съдържание и отразяване, при което терористите придобиват много по-голямо влияние. Те създават, редактират, моделират и директно разпространяват своите информационни послания. По този начин се постигат важни цели като радикализация, разпространение на мотиви и привличане на внимание.

Четвърто, съдържанието е насочено в преобладаваща степен към близки до организацията общности. Радикализацията е основна цел на списанието. Може да се твърди, че Inspire e „обърнатo навътре“ към симпатизанти и съмишленици. Основно се търси представяне на гледна точка и информация до близки общности.

Пето, привличането на внимание и разпространяването на мотиви са също силно застъпени. Тези насочени „навън“ цели получават своето приоритетно място в съдържанието. Освен това, списание Inspire получава отзвук и внимание в традиционните медии, което доказва, че привличането на внимание и разпространяването на мотиви са цели, които успяват да получат своята реализация. По-важното е, че чрез подобни информационни съдържания, терористичните организации успяват да заобикалят контрола над информацията и да достигнат до обществото на противника.

Шесто, цели като придобиване на информация и обучение също получават опре­де­лено внимание. В списание Inspire секцията, посветена на обучението, е важна част от съдържанието. Представените инструкции в списанието пораждат твърдения, че някои от съвременните атентати са извършени на базата на информация, съдържаща се в Inspire.

И накрая, списанието реализира важни терористични цели, възползвайки се от новите медийни тех­но­­логии и характерните възможности, които предоставя съвременната инфор­ма­ционна среда.

Тези изводи, приложени към основните цели и задачи на настоящата публикация, показват значимото влияние, което имат новите медийни технологии и създа­дените от радикалните организации информационни източници, върху реализа­цията на терористичните стратегии. Списание Inspire демон­стри­ра адаптивността на терористичните организации към новите измерения на съвременната информационна среда.

 

* Преподавател в УНСС


[1] Вж. Holsti, Ole (1969) Content Analysis for the Social Sciences and Humanities, Addison-Wesley.

[2] Ricoeur, Paul (1981) Hermeneutics and the Human Sciences: Essays on Language, Action and Interpretatio, Cambrige University Press, pp. 134-135.

[3] Hewitt, Joseph, Wilkenfeld, Jonathan, Gurr, Ted (2010) „Peace and Conflict 2010”, Paradigm Publisher, р.54.

[4] Вж. Bergen, Peter (2011) ‘Al Qaeda responds to CNN’, достъпно към май 2013 г. на http://articles.cnn.com/2011-03-31

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Никола Аврейски, САЩ и Европа: Европейската политика на Вашингтон, 935 стр., Фабер, 2013.

 

Когато през август 1914 в Европа избухва Първата световна война, един провинциален вестник в Аризона пише: ”Отново с благодарност  си спомняме за онези наши прадеди, които са ни измъкнали от този дяволски континент, наситен с вечни кръвопролития!”. Но тази презрителна незаинтересованост към Европа трае кратко. При дебаркирането  на американската армия във Франция през 1917, генерал Пършинг произнася фразата: ”Лафайет, ние сме тук!”. Споменаването на революционния маркиз е признание, че САЩ и Европа и преди са имали исторически връзки. Оттогава, САЩ са плътно ангажирани с Европа, въпреки кратките периоди на изолационизъм. Солидно изследване от български автор проследява кратката, но драматична история на тази преориентация. Полиграфичният финес на една книга невинаги съвпада със стойностите на нейното съдържание. Но в този случай не е така! Пред нас е обемистата книга на Никола Аврейски, „САЩ и Европа”. Книгата е обнародвана от престижното издателство от Велико Търново „Фабер” през 2013 във впечатляващия обхват от 935 стандартни страници. Обемът,както и полиграфията този път съвпада с качеството на изложението. Кому е малко това? Казват, че политологията е само лоша историография. Вече не е така. А все пак следва да познаваш миналото преди да пишеш за настоящото. Нека напомня, че Хенри Кисинджър започва кариерата си с дисертация, посветена на европейската история в началото на XIX век. Така че в тази книга срещаме осмисленото историческо познание, комбинирано с аналогии и прогнози на съвременна политическа обстановка, така потребни за разбирането на реалностите от съвременния свят. Да се пише история на други народи и континенти е едновременно лесно и рисковано. Леснотата идва от слабата познаваемост на проблема от страна на българския читател, при която всяка трактовка може претенциозно да се представи като оригинален принос. От друга страна, с едно натискане на бутон по Интернет могат да се открият стотици заглавия по темата, която се анализира в съответната книга. Така  всеки значим автор може да остане незабелязан в общия водопад от заглавия.

Да изследваш историята на другите

Но има и още нещо. Да изследваш историята на другите е улеснение поради липсата на пристрастия. Ако напомним трудно осъществимия принцип на Тацит да се пише „без гняв и пристрастие”, то такава обективност най-естествено се постига когато пишеш за другите. По родната история описанието, героите и негодниците се представят по-трудно. Не можеш да се оградиш от себе си, а обективната история е ограждане от предубеждения. Ако направим едно сравнително съпоставяне в световната историография може би с изненада ще установим, че повечето от значимите академически постижения са осъществени от автори, които не са принадлежали пряко към страните, станали обект на техните усилия.

Рискът да останеш незабелязан при това разнообразие се възнаграждава с лекотата, че нямаш предпочитания. После, при възприемането на чужда история винаги има особен привкус на чужденеца, който неизбежно влага свои наблюдения към съдбата на другите. Научавайки повече за тях, ние така по-добре разбираме себе си. Арнълд Тойнби твърди, че нито една история не може да бъде обяснена сама по себе си. Универсалното заимстване и обогатяване между цивилизации, религии и народи е органична част на всеки исторически процес. Затова в повечето страни по света има цели историографски школи по историята на другите народи, които често са съпоставими с достиженията на „местната” историческа наука. Взаимният интерес към миналото на Америка в България и българистиката в Америка, поне що се отнася до историческите значения на тези определения, има повече от вековна история. Без да е равностойна по мащаб, тя свидетелства за взаимен интерес. Разбира се, във времена, когато някои сенатори не са знаели нищо за цяла Европа, не можем да гигантизираме тези докосвания през Атлантика.

Съвременната историческа американистика у нас почти съвпада с приложната политология. В това няма нищо укорително. Това съотношение в същата степен се отнася и до българистиката в САЩ. А все пак, освен предсказването на изборни резултати, анализи на външнополитически акции и вътрешни кризи, предсказания за близки политически стълкновения, изследванията за САЩ имат и други измерения. Те са основни, а не спомагателни. Затова намирам, че тези научни и преподавателски дисциплини следва да запазят своя преобладаващ облик на изследвания на онова минало, което в значителна степен обяснява съвременните състояния. Но най-напред и повече именно миналото. Защото всякакви днешни триумфи и провали имат дълбок исторически смисъл като предпоставени в историята причини, методи и принципи. Както казват, нищо не започва от днес. Разбира се, не всичко е крайно предопределено или мотивирано с история. Понякога скъсването с миналото може да донесе до трайни позитивни промени. Германия и Япония са добрите съвременни примери в този смисъл. Едни от малкото научени уроци на историята. Познаването на историята не е самоцел, нито пък магическа формула за вземане на сегашни правилни решения. Това познание невинаги ни внушава какво трябва да се прави, а само какво не трябва да се прави.

Нашата позната адаптивност след края на студената война зае противоположни насоки. Ние се „преобръщахме”, което не е прецедент в нашите възприятия на съюзници, покровители, победени и победители. Но самата студена война не се водеше само от ангели и само от благородници. От мистиката на вечната дружба с СССР, ние прибързано се обявихме за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. Натруфената словесност беше същата. Само с променен адрес. Така е с всички крайности и двете претенции бяха не само неоснователни, но и комични. Америка наистина имаше значителна роля в нашето духовно Възраждане, което отричаха малцина. Въпреки географската дистанция. Същото се отнася и до приноса й в нашето Освобождение, макар и само чрез няколко значими нейни представители от журналистиката до дипломацията. Именно поради това, дори и когато над нас падаха бомбите от самолетите, назовани „Освободител”, никой не промени имената на американските и английски благодетели на България, благодарствено поставени по улици и площади. Това в значителна степен се отнася дори за най-умопомрачителните идейно-политически противопоставяния на студената война. Значи респектът и симпатиите са останали, въпреки всичките амплитуди на изкуствената враждебност.

Без да ги преувеличаваме, те са реален факт и фактор в нашето възприемане на Америка. Така за нас, както и за останалата част от света, Атлантическият океан от преграда се превърна в път. Но на какво се дължи тази особена чест на тази страна с име на континент дори и тогава когато е била неправа? Защо толкова критично я възприемаме и толкова й подражаваме? Защо толкова скептично се отнасяме към нейната култура и, в същото време, световната слава на повечето европейци се утвърждава там? А и защо другите държави от същия континент дълги години имаха невеселата слава на бедни, тиранични, завистливи и агресивни? Може би защото там, в края на XVIII век, в конституционна форма най-напред се появи фразата „Ние,народът”. Без непременно да е бил спазван по отношение на робите, цветните и жените в продължение на столетие! А все пак този успешен експеримент бе предизвикал неведнъж  възторга на един Любен Каравелов в коментарии във възрожденската преса още за Гражданската война през 1861-1865. Нека напомня, че въпреки че до 1892 в Русия се учат 686 българи, а в САЩ само 5, престижът на американското образование вече е много висок в новото ни княжество, наследен още от Възраждането чрез мисионерската им дейност. Без да посочваме ролята на Роберт колеж в историята на нашата интелигенция.

Ето такива размисли предизвиква компетентното съдържание на тази книга, която открива зависимости и проследява динамика, които сме си въобразявали, че познаваме изцяло. Тя обхваща един широк хронологически диапазон от създаването на САЩ през 1776, трасира първите стъпки на младата република, отразява доктрината „Монро” като начало на световната й политика, минава през Втората световна война, следи драматичните синкопи на студената война, за да приключи с нейният необичаен край. С изключение на Гражданската война, когато американци побеждават други американци, или крахът във Виетнам, тази линия е не само успешна, но и победоносна. Силно впечатление прави богатата документация и историографска литература, проявена от автора, където всяко твърдение е подкрепено със солидна и разнолика фактографска документация. Авторът най-скрупульозно е отразил писаното по тази тема от страна на други автори, умее да отдели значимото от нетолкова значимото, знае на кого да се опре като академичен авторитет, на кого да повярва в богатата мемоаристика по такава сложна проблематика. Той последователно проследява външната политика на САЩ от регламентиран изолационизъм към активна намеса в европейските и световните дела. Проследява основните етапи, принципи и методи в американската политика, които имат косвено, а понякога и пряко отношение към историческата участ и на България. Трудът е обемист не като натруфена самоцел, а защото темата е прекалено дълга и сложна, за да получи кратки отговори, които често пъти са еднопосочни. Нейните три големи части, обособени с вътрешни глави, са богато илюстрирани с архивни материали, често наскоро разсекретени, статистика, протоколи, изказвания и тайно и официално поведение на американската дипломация. Както и с оценки на вътрешния граждански климат и обществено-политически живот в държавата. Невинаги в такива изследвания срещаме толкова много свидетелства, сравнения и съпоставяния с паралелни процеси в други части на света, както в това изложение. Много интересни са изследванията за отношения между НАТО и Русия след присъединяването на част от бившите социалистически страни към атлантическия съюз. По тази тематика можем вече да посочим и книгата на професор Надя Бояджиева "Русия, НАТО и средата на сигурност след студената война 1989-1999", излязла наскоро от печат. В книгата са изследвани факторите на сигурността след създадения стратегически вакуум на сигурността, последвал разпадането на Варшавския договор, когато неговите членове се „лутат”за контрагенти на сигурността.

САЩ и другите

Но виждаме в добре разположен баланс и едни дискретни различия, които, без да са изразени като противоречия, съществуват вътре в разположенията на страните от съюзническите коалиции и страни като Япония, вън от тях. Много интересен и назидателен е успешният анализ на автора за бъдещето на ядреното наследство на бившия СССР, към чието притежаване от Русия американците имат подчертано предпочитание. Авторът завършва книгата си с цитат. Това напомня и цитираният от самия него Ралф Емерсън с назидателната фраза: ”Не ми  цитирай, кажи ти какво мислиш!”. Това напомняне се отнася и до автора на книгата. Тя е предостатъчно самостоятелна и оригинална като принос, за да завършва с цитат. Като свидетелство, напомням първото изречение на този труд: ”Независимо от интензивността на отношенията между Европа и САЩ, те рядко са обект на специални научни изследвания”. Да, и тази монография запълва една съществена академична празнота, а самата книга би правила част на всяко издателство, на всяка изследователска школа и дори на всяка държава!

Именно поради това, тази обемиста книга представя целия завършен цикъл на отношенията между Европа и САЩ и не само между тях. С леки корекции и резервиран скепсис към някои мрачни предсказания, тя разширява кръгозора не само на обикновения читател, но и на познавача на сходна или дори същата тематика. Дори впечатляващата библиография в книгата е сама по себе си източник на интерес. За първи път, така панорамно, българският читател получава подобна възможност. Защото тя е свидетелство за способности от различно естество - политика, икономика, стратегически стойности, финанси и право, които правят панорамата в нея така пъстра и поучителна.

 

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съдържание бр.3 2014 сп. ГеополитикаБългария

М.Лепоев, Й.Тасев, Железниците като инструмент за превръщането на България в транспортен център на Балканите

Балканите

В.Костадинов, Западните покрайнини в рамките на Сърбия: политико-географски особености

К.Методиев, Парламентарните избори в Сърбия и българското малцинство

Б.Банчев, В сянката на Косово и "Южен поток": Сърбия и украинската криза

Светът

А.Политов, Външната политика на ЕС в контекста на новия световен ред

П.Шулце, Германско-руските отношения и източната политика на ЕС

К.Наама, Феноменът на "арабската пролет": бъдещето на политическите промени в постреволюционния Близък Изток

Д.Шекерлетов, Федерализмът като инструмент срещу религиозния радикализъм и териториалната дезинтеграция на Нигерия

В.Симеонова, Трансформацията на Куба: от социална революция към пазарен социализъм?

Фокус: Украинската криза

А.Атанасова, Украйна като лимитрофна зона

Н.Петров, Кризата в Украйна: целите на Русия и икономическите интереси на Брюксел

Д.Фридман, Украинската стратегия на САЩ и позицията на Русия

У.Мацеи, Р.Жигон, Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък

E.Денесе, Украйна: обърнатата наопаки реалност

Р.Менон, Украйна като илюстрация за екзистенциалната криза на НАТО

Фокус: Европа на имигрантите

Б.Старк, Изборът на Норвегия: най-богатата европейска държава и имигрантите

E.Пинюгина: Имиграцията и проблемът с религиозната идентичност: австрийският случай

Геостратегия

Б.Хаджиев, Списание Inspire: Ал Кайда и джихадът в глобалната мрежа

Геоикономика

С.Каменаров, Опитите за преразглеждане енергийната политика на ЕС и проблемът с алтернативните доставчици на енергоносители

Книги

Д.Пантев, Изследване неподвластно на конюнктури

Интервю

Джим Синклер за последиците от политиката на санкции срещу Русия

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.1 2024