28
Вт, Май
23 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Само няколко дни след като ЕС обяви, че е съгласувал т.нар. "трети пакет" от санкции срещу Русия, на 6 август 2014 Москва нанесе мощен контраудар, обявявайки, че руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане са подписали петгодишен Меморандум за взаимно разбирателство между правителствата на двете държави, който поставя основите за гигантско пакетно споразумение в търговската и енергийната сфера между тях.

Според източници от руското Министерство на енергетиката, цитирани от вестник "Комерсант", меморандумът предвижда разширяване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областите на строителството и модернизацията на генериращи мощности, развитието на електропреносната инфраструктура и петролногазовия сектор, както и доставката на машини и оборудване и потребителски стоки. Подробностите по конкретните договори бяха обсъдени в началото на септември в Техеран, по време на заседанието на междуправителствената комисия, чиито съпредседатели са министрите Новак и Зангане.

Според повечето анализатори, подписването на меморандума е било договорено на срещата между президентите на Русия Владимир Путин и Иран Хасан Рухани в Бишкек през септември 2013. В подготовката му са участвали министерствата на външните работи, енергетиката, индустрията и транспорта на двете държави, както и на Росатом, руските железници (РЖД) и иранските им партньори. Нерешените в Бишкек въпроси пък бяха уточнени на срещата между Путин и Рухани през май 2014 в Китай. Очаква се практическата реализацията на постигнатото споразумение да бъде ключовата тема на Каспийската среща на върха в Астрахан в последните дни на септември, където ще присъстват и двамата президенти.

Споразумението ще доведе до активизиране на руско-иранското икономическо сътрудничество по редица важни направления. На първо място, очаква се Русия да купи голямо количество ирански петрол, като първоначално се споменаваше гигантската цифра 500 барела дневно (1/4 от целия добив на страната), но вероятно става дума за 2,5-3 млн. т годишно, които ще бъдат купувани от специално създаден за целта "трейдър" (т.е. търговско дружество), контролирано от руската държава. Целта е да бъдат сведени до минимум евентуалните западни санкции. Всички средства, които Иран ще получава от продажбата на тези количества петрол, ще отиват за закупуването на руски стоки. Смята се, че става дума за около 2,35 млрд. долара годишно.

Като основен проблем пред сътрудничеството в петролната област се очертава намирането на такива варианти на доставките, които да са икономически целесъобразни и да отчитат действащото петролно ембарго срещу Иран. Затова първоначално е бил обсъждан вариант те да се осъществяват през Беларус и Украйна, където руските компании разпологат със сериозни мощности за преработка на петрол, но той е отпаднал след февруарската революция в Киев. Най-вероятно изглежда руснаците да се ориентират към спот доставки на закупения от тях ирански петрол за Китай и Африка (най-вероятно ЮАР).

Според директора по развитието на руската аналитична компания в сферата на енергетиката Argus Media Михаил Перфилов, "полученият от Иран петрол със сигурност може да бъде продаден и на спотовия пазар, въпросът опира само до цената". Той обаче подчертава, че в момента монополистът в износа на ирански петрол - държавната компания NIOC, не търгува на спотовия пазар и продава само на крайни потребители (най-вече на Китай, Индия и Япония), затова текущите котировки на иранския петрол са доста условни. Според него, това очертава редица интересни възможности, например за суапови сделки с този петрол в рамките на експортните задължения на руските компании, които в резултат от това, ще се сдобият със свободни количества петрол в Русия, които ще могат да преработват. Перфилов твърди, че Лукойл и Газпром Нефт вече добиват петрол в региона и са наясно с възможностите за търговия с него, но ако договорът за това бъде възложен на нов държавен трейдър, за него ще е по-трудно да продаде иранския петрол с достатъчна печалба.

На свой ред, руският посланик в Техеран Леван Джагарян твърди, че Иран може да доставя в Русия не само петрол, а и "петролнохимическа продукция, цимент, текстил и хранителни продукти". Според иранския посланик в Москва Мехди Санаи пък, иранците биха искали да купуват руско машинно оборудване, железопътни релси, тежки камиони, метали и пшеница.

Твърди се, че в сделката между Русия и Иран ще бъде включена и руската държавна корпорация Ростех, чиито предприятия могат да се превърнат в ключови доставчици на технологична продукция, имайки предвид, че корпорацията обединява голям брой заводи, произвеждащи високотехнологична продукция. Вероятно става дума за товарна техника (Растех държи 49,9% от акциите на КамАЗ), петролнопреработвателна и медицинска техника, както и оборудване за иранските летища.

Според посланик Санаи: "Иран би могъл да инвестира част от средствата от продажбата на петрол в строителството на втория блок на атомната си електроцентрала в Бушер, което се извършва от руски компании. Впрочем, подписаният между двете страни меморандум предвижда и участието на руски компании в различни проекти на иранска територия, свързани със строителството и модернизацията на електроцентрали и електропроводи. Техеран например е заинтересован от руското участие в електрификацията на железопътната си мрежа. Освен това иранците са склонни да купуват от Русия няколкостоти мегавата електроенергия. Те вероятно биха подкрепили и реализацията на съвместни проекти за създаването на малки нефтопреработвателни заводи на иранска територия и разработката за местните газови находища (например в Асалуя и Южен Парс, където в миналото работеха и руски компании).

Геополитическите основи на сближаването между Русия и Иран

Ислямската революция радикално промени външнополитическите подходи на Иран, както и приоритетите и съдържанието на основните направления във външнополитическата му активност, която придоби съвършено ново, идеологизирано съдържание. Въпреки това, водещ принцип на иранската външна политика си остава прагматизмът. Доказателство за това е и позицията на страната в споровете за каспийския петрол. Както е известно, появата след разпадането на Съветския съюз на нови независими държави в Каспийския регион породи проблема за статута на Каспийско море - дали то ще остане съвместно владение на всички държави, имащи излаз на него, или ще бъде поделено между Русия, Иран, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Подходите на Русия и Иран към новия правен статут на Каспийско море са много близки или съвпадат. Москва и Техеран смятат, че всички права по отношение на този воден басейн принадлежат само на каспийските държави и само те следва съвместно да определят правилата за осъществяване на различните видове активност в неговите води.

Що се отнася до Северен Кавказ, той не се смята от Иран за зона на неговите приоритетни интереси, тъй като Техеран гледа да избягва каквото и да било усложняване на отношенията с Русия. По време на двете чеченски войни, иранците всячески се стремяха да избегнат ангажирането си със случващото се там. Въпреки че в Иран имаше обществени организации, оказващи натиск върху правителството да се намеси в събитията в Северен Кавказ, управляващите успешно го отбиваха. Те бяха наясно, че Чечения се е превърнала в база на финансираните от основния ирански съперник - Саудитска Арабия, уахабити, затова мълчаливо подкрепяха усилията на Москва за ликвидирането на последните.

Тоест, в Северен Кавказ Иран и Русия имат повече общи интереси, отколкото поводи за съперничество. Налице е и друг важен фактор за заинтересоваността на Техеран от запазването на руския контрол над региона. Иранците се опасяват,  че ако той се откъсне от Русия, там може да се формира интегрирана с Турция и враждебна не само към Москва, но и към Техеран квазидържава, която да се превърне в генератор на напрежение в региона. Ето защо иранската активност в Северен Кавказ и най-вече в Чечения и Дагестан никога не е имала антируски характер. В общи линии, Иран преследва в региона следните цели: ограничаване на турското влияние и присъствие; събиране на стратегическа и текуща информация за активността в региона на различни чуждестранни специални служби и влиянието им върху местната мюсюлманска общност и борба срещу уахабитските движения и организации, съчетана с подкрепата на традиционните ислямски структури (в тази връзка, интерес за иранците представляват връзките на мюсюлманите от Северен Кавказ с Азербайджан и осъществяването на антитурска и антиазербайджанска пропаганда сред тях).

Като цяло, Иран е ключов партньор в усилията на Москва за поддържане на стабилността в Севернокавказкия регион. Както посочват, редица западни експерти, по време на двете чеченски войни иранците изиграха важна роля за смекчаване на негативното отношение на ислямския свят към Русия.

Впрочем, през 90-те години, с появата на ОНД и формирането на нова геополитическа реалност, възникна още една важна сфера на сътрудничеството между Иран и Русия - регионалната. Нестабилността на ситуацията в Южен Кавказ еднакво тревожи и руснаците, и иранците.

В съвременния свят стратегическото партньорство между толкова големи и близки в географски план държави, като Иран и Русия, играе сериозна роля за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност, което пък, на свой ред, формира благоприятни условия за развитие на взаимноизгодното икономическо и културно партньорство. То, освен това, ограничава влиянието на други големи политически блокове, които са по-отдалечени географски, но също преследват свои интереси в конкретния регион (особено ако последните не съвпадат с интересите на партниращите си държави).

Тук е мястото да напомня и за сходството между руската и иранската концепции за развитието на света през ХХІ век - така, руската идея за многополюсния свят има много допирни точки с иранската концепция за "диалога между цивилизациите".

Обяснимо е, че особено голям интерес, често примесен с известна тревога, поражда военно-техническото сътрудничество между Иран и Русия. Мнозина експерти подчертават, че съседните на Иран арабски държави се отнасят крайно сдържано към него, именно заради стремежа му да увеличи военната си мощ. Това обаче е необходимо на Техеран за да контролира морските си комуникации и да може да формира регионална система за колективна сигурност, в която да играе ключова роля.

Мощта на иранската армия е далеч по-голяма от тази на която и да било арабска държава, но изостава от тях по отношение качеството на въоръжението си. Тоест, Иран се нуждае от модернизация на въоръжените си сили. Поне на теория той би могъл да расчита да получи всичко необходимо в тази сфера от Русия, но сагата с провалените доставки на руски зенитни ракетни системи със среден радиус С-300 показва, че на практика това невинаги е така.

Предвид факта, че продължава да се намира в международни изолация и е притиснат между разполагащия с ядрено оръжие Пакистан, враждебно настроените афганистански талибани, опитващата да се превърне в регионален хегемон Турция, Израел, арабските петролни монархии и американския флот в Персийския залив, Иран очевидно смята, че единствения начин да гарантира сигурността си е да създаде собствено ядрено оръжие. В същото време, ако развитието на стратегическото партньорство с Русия се задълбочи до степен Москва открито да обяви Техеран за свой военен съюзник, поставяйки го под защитата на ядрения си "чадър", този проблем би отпаднал от самосебе си.

На практика, позициите на Иран и Русия по всички основни проблеми (при това не само регионалните) са близки или съвпадат. Така, Техеран се обявява против разширяването на НАТО на Изток, не подкрепя кавказките сепаратисти и заема твърда позиция по отношение на Афганистан, което пък го превръща във враг на Пакистан и симпатизиращите му арабски държави, начело със Саудитска Арабия.

В Кремъл очевидно смятат, че като една от ключовите държави в региона Иран обективно (без оглед на политическата конюнктура и позицията на едни или други властови кланове) стои на близки до руските позиции. Това се отнася най-вече до такива комплексни проблеми като бъдещето на Афганистан, статута на Каспийско море, международния тероризъм, наркотрафика и нелегалния оръжеен трафик.

Иран притежава изключително изгодно военно-стратегическо положение, тъй като е едновременно и близкоизточна, и кавказка, и централноазиатска, и каспийска държава. Всички ключови точки в региона, по един или друг начин, са свързани с Иран. Всички на пръв поглед чисто вътрешни проблеми на отделните му части - етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или свързани с наркотрафика, тероризма и сепаратизма, могат ефективно да бъдат решени само с участието на Техеран. Затова тази страна традиционно е обект на много сериозно внимание не само от страна на Русия, но и на други сили и най-вече на САЩ и ЕС. Около Иран и за по-голямо влияние върху него се разгръща прикрита, но ожесточена борба. Според повечето анализатори обаче, именно руснаците имат най-добри шансове да установят стратегически отношения с Техеран. Причините за това са няколко.

На първо място сред тях е че руско-иранските връзки имат дълбоки исторически корени. На второ място, следва да изтъкнем географската близост, а на трето е фактът, че Русия и Иран са разположени на границата между две велики цивилизационни системи - християнската и мюсюлманската.

И все пак, основното, което сближава Русия и Иран - двете най-мощни държави от региона - е стремежът им да поемат отговорността за него, което предполага взаимни усилия за създаване на многопластова система за сигурност, включително военна, икономическа, екологична, политическа и т.н. Важно място в тази система заема съвместното противодействие на тероризма и наркотрафика, които, благодарение на афганистанските талибани, се сдобиха с опорна база в самото сърце на региона, превръщайки се в основната дестабилизираща го сила, застрашаваща не само държавите в него. Освен това, както Русия, така и Иран, се противопоставят на опитите на някои държави извън региона и най-вече САЩ да го превърнат част от собствената си зона на влияние.

След разпадането на Съветската империя, Иран разчиташе, че ще се сдобие с важен съюзник в лицето на Русия, разполагаща както с ядрено оръжие, така и с право на вето в Съвета за сигурност на ООН. В Техеран престанаха да смятат, че тази страна представлява потенциална военна или идеологическа заплаха за ислямски Иран. Двете страни нямат обща сухопътна граница, но пък имат общи интереси в три района - Кавказ, постсъветска Централна Азия и Афганистан. И двете оценяват по сходен начин ситуацията в региона, до голяма степен съвпадат и опасенията им за бъдещото му развитие. Ето защо установяването на стратегическо взаимодействие между тях би могло да съдейства за мира и стабилността в Централна Азия.

Основните направления на очертаващото се стратегическо сътрудничество между Русия и Иран са свързани с проектите за изграждане на железопътни и автомобилни магистрали, съвместното усвояване на ключови морскти маршрути, транзитът на природен газ и петрол към Европа, многостранана координация на действията в района на Каспийско море, включително съхраняване на екологичните му параметри, организирането на корабоплаването и добива на енергоносители от каспийския шелф. Освен това, Иран може да осигури на централноазиатските държави достъп до южните морета, което е важно и за Русия и ОНД, като цяло.

Перспективите пред оста Москва-Техеран

От казаното дотук се налага изводът, че евентуалната ос Москва-Техеран изглежда оправдана във всяко отношение. От гледната точка на Русия, нито ориентираният към Анкара пантюркизъм, нито спонсорираният от Риад уахабизъм, нито дискредитиралият се окончателно панарабизъм могат да са полезни за прокарването на нейните интереси. Иран обаче предлага такава възможност. Сближаването между Москва и Техеран до голяма степен решава изкуствения проблем за "несъвместимостта" между Русия и мюсюлманския свят. В Южен Кавказ интересите на двете страни до голяма степен съвпадат както по отношение на регионалните конфликти, така и в енергийната сфера. В Карабах например, иранците действат в синхрон с руснаците. Освен това, обективно погледнато, Иран препятства превръщането на прилежащите до южната граница на Русия територии в буферни зони на НАТО или в антируски "санитарни кордони". Освен това Иран може да осигури на руснаците достъп до "топлите морета". И Иран, и Русия са стратегически противници на атлантизма, ето защо, съвместно с Русия и другите държави от Митническия (Евразийския) съюз, Иран може да изиграе ключова роля за изграждането на мощен геополитически съюз на евразийския суперконтинент.

Всъщност, най-големият парадокс в най-новата иранска история е, че тъкмо ислямските революционери, свалили иранския шах преди 35 години, реализираха на практика, това, за което монархът-модернизатор можеше само да мечтае, превръщайки Иран в регионална суперсила. Обяснението за това е, че както шахът, така и аятоласите декларират, че водят Иран към т.нар. "велика цивилизация". Разбира се, схващанията им относно въпросната "велика цивилизация" се различават, но междинните цели по пътя към нея са едни и същи:

- на първо място, решаването на вътрешноиранските задачи и, в частност, гарантиране на военно-политическата стабилност на държавата, създаване на независима икономика с развита индустрия (включително военна) и изграждане на мощни въоръжени сили;

- на второ място, превръщането на Иран (без значение дали той ще бъде монархия или ислямска република) в регионален силов център, чрез постигането на военно-политическо, военно-икономическо и чисто военни лидерство в Близкия и Средния Изток.

При всички случаи, преследвайки собствените си цели в региона, Иран е в състояние да противодейства и неутрализира контролираното и направлявано от САЩ (с цел да омаломощи стратегическите им противници) разширяване на уахабизма, спонсорирано от Саудитска Арабия, както и на разпространението на идеите на панкюркизма с неговата непостижима мечта за обединяване на всички тюркски държави. По този начин, формирането на руско-иранската ос дава на Москва възможност да използва авторитета на Иран в ислямския свят за да възстанови позициите си в него, а на Иран - да се сдобие с изключително мощен съюзник, способен да го защити от многобройните му регионални и глобални противници и да улесни превръщането му в регионална суперсила.

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Съединените щати към руско-иранското сближаване, което, след подписването на меморандума между Москва и Техеран в началото на август 2014, започва да се превръща в оживял кошмар за Вашингтон. Според руски правителствени източници, цитирани от вестник "Комерсант", САЩ са се опитали да провалят сделката между Москва и Техеран, заплашвайки с нови санкции компаниите от двете страни. Във Вашингтон смятат, че рязкото активизиране на руско-иранското сътрудничество е в разрез с все още действащите санкции срещу режима на аятоласите и постигнатите през 2013 междинни споразумения относно иранската ядрена програма, в рамките на които американските санкции бяха смекчени, но не и отменени. В Белия дом очевидно се опасяват, че приходите от сделката с Москва могат да отслабят интереса на Техеран от постигането на дългосрочен компромис за ядрената му програма.

Според повечето експерти, подписването на руско-иранския меморандум именно в началото на август до голяма степен се обяснява с изострянето на отношенията между Русия и Запада. Така, според анализатора на Центъра за политически изследвания ПИР в Москва Андрей Баклицки: "Днес Русия в далеч по-малка степен е склонна да се съобразява с препоръките на САЩ, а Иран, чието значение за Запада нарасна значително, включително и заради случващото се в Ирак и търсенето на алтернатива на руските енергоносители, вече разполага с по-голямо пространство за маневриране. Освен това преди Москва трябваше да се съобразява със заплахата от американски санкции, ако наруши петролното ембарго срещу Иран, но днес, когато срещу руския петролен сектор също са наложени санкции, този фактор губи значението си".

Друга причина за ускорената реализация от Москва на плановете и по отношение на Техеран е изострящата се битка за иранския пазар. От края на 2013, когато стартира процесът на отмяна на санкциите срещу Иран, тази страна беше посетена от внушителни групи представители на бизнеса от Китай, Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Швеция и др. В началото на август 2014 пък Reuters и Wall Street Journal, цитирайки свои източници в германските индустриални среди, съобщиха, че заради ситуацията в Украйна и наложените от САЩ и ЕС санкции срещу Русия, германският бизнес може да пренасочи инвестициите си от руската към иранската икономика. На свой ред германската Търговско-промишлена палата прогнозира, че след като санкциите срещу Техеран отслабнат още повече, годишният износ на Германия за Иран ще достигне 10 млрд. евро (през 2013 той беше едва 1,85 млрд.). Според Щефани Спинер-Кьониг от германската компания Spinner GmbH, която произвежда компоненти за високотехнологично оборудване, "щом санкциите срещу Иран бъдат премахнати, пазарът там буквално ще експлодира".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Украинската криза и дестабилизацията на ситуацията по западните граници на Русия обяснимо засенчва очертаващата се от юг стратегическа заплаха. Планираното изтегляне на силите на НАТО и армията на САЩ от Афганистан до края на 2014 окончателно ще премахне американския натиск върху местните екстремисти, които ще се окажат с развързани ръце. Сред възможните последици от това е дестабилизацията на постсъветския Юг и провокирането на вривоопасен ръст на потока от имигранти към Русия, каквито де факто са пристигащите и днес в тази страната гастарбайтери от Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан.

В това отношение много неща ще зависят от Пакистан, който представлява ключова държава от азиатското крайбрежие на Индийския океан. САЩ очевидно се стремят към "управляваната хаотизация" на този нов съюзник на Пекин, тъй като това може да отслаби стратегическите позиции на Китай и, косвено, на Русия. Целта е да бъде установен контрол върху територията на т.нар. "наркоталибани", където се произвежда около половината от всички "тежки наркотици" в света, както и да бъде неутрализирана пакистанската ядрена програма,  реализираща се с подкрепата на китайски специалисти (или пък, ако последното не бъде постигнато, да бъде премахната психологическата бариера пред използването на ядреното оръжие). Както е известно, след септември 2001, Исламабад започна да губи статута си на привилегирован съюзник на Вашингтон в региона и отношенията между двете страни тръгнаха надолу.

От една страна, за това говорят: затварянето от пакистанска страна на "военния коридор" за окупационните сили на САЩ в Афганистан, отказът на нееднократните предложения американски специални части да навлязат в т.нар. "племенна зона", полученото от пакистанската армия официално разрешение при нужда да открива огън по частите на НАТО, обстрелът на американски хеликоптери от пакистанската противовъздушна отбрана, участието на Граничния корпус на Пакистан, съвместно с талибаните, в атаки против афганистанската армия и западната коалиция и предоставянето, от пакистанските специални служби, на разузнавателни данни за антитерористичните планове на НАТО и афганистанската армия на талибаните.

От друга страна, следва да напомним за американските въздушни удари по пакистански гранични постове, довели до десетки убити войници и офицери; публикуваните още през 2006 карти на разчленения Пакистан, според които в тази най-голяма ислямска държава ще останат само провинциите Пенджаб и Синд, а останалите територии или ще станат независими (Белуджистан), или ще бъдат присъединени към Афганистан; подробният план за проникване на американски специални части в Пакистан и овладяване на ядрения му арсенал, под предлог, че властта в страната може да попадне в ръцете на талибаните и Ал Кайда (разработен от началник щаба за специални операции на армията на САЩ генерал Стенли Маккристъл и станал известен още през 2009); сътрудничеството в ядрената сфера между САЩ и основния пакистански противник Индия.

Бъдещето разчленяване на Пакистан според Ралф Питърс (2006)

Иранското направление

САЩ са заинтересовани от раздробяването на Пакистан, като потенциален "енергиен коридор" между Иран и Китай и от използването на местните екстремисти срещу иранците с цел налагането на "управляван хаос" в региона. Вашингтон се отнася крайно негативно към инициараното от Пакистан споразумение с Иран за изграждането на газопровода "Южен Парс - Мултан". Проектът, на стойност 7,5 млрд. долара, не е само инфраструктурен, но и геополитически, като за сериозността му свидетелства например готовността на Индия да се включи в него, за което официално обяви секретарят на Министерството на петрола в Делхи. Интересът на Пекин, на когото Исламабад официално предложи да участва в проекта, ако Делхи в крайна сметка се откаже от него, накара САЩ да ускорят реализацията на тръбопровода Туркменистан - Афганистан - Пакистан - Индия, в противовес на проекта Иран - Пакистан - Индия, интерес към който проявява и Русия.

И двата тръбопровода трябва да минат през пакистанското пристанище Гуадар, разположено в провинция Белуджистан. САЩ с всички сили се опитват да откъснат и поставят под свъй контрол този стратегически регион. Както е известно, той заема около 40% от територията на Пакистан и контролира морските и сухопътни маршрути от Персийския залив и Иран към Индия, а неговото "проирански настроено" население се конфронтира с Исламабад и поддържа контакти с кюрдите в Ирак, Сирия, Ливан и Турция. Освен Гуадар и споменатите тръбопроводи, там е разположен и ядреният полигон в Чагай, както и редица находища на злато и природен газ. Появата в района на марионетна и подчинена на САЩ квазидържава би създала проблеми на Иран, още повече, че към нея може да бъде присъединена и собствената му провинция Белуджистан.

Северното направление

Възможното връщане на талибаните на власт в Афганистан след изтеглянето на американците и поглъщането от тях на "отрязаните" от Пакистан пущунски територии може още през 2014 да се превърне в заплаха за Централна Азия и интересите на Русия и Китай. Укрепвайки позициите си в региона, ислямистите могат да се заемат не само с раздробяването на Пакистан и с експанзията си в китайски Синцзян, но и да тръгнат на север. Първоначално - в поразените от корупция и бедност и страдащи от недостиг на питейна вода и плодородни земи Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и Киргизстан, а след това - към водните и земеделски ресурси на Казахстан и Южен Сибир и петролно-газовите находища в Поволжието и Северен Кавказ. При това с външната подкрепа на Исламабад, заинтересован да поощрява претенциите на талибаните за да предотврати раздробяването на собствените си територии. А също с вътрешната подкрепа на афганистанско-пакистанската наркомафия и структурите на "Ислямското движение на Туркестан".

През май 2014 ръководителят на руската Федерална служба за контрол на наркотрафика Виктор Иванов заяви, че западното военно присъствие в Афганистан е довело до катастрофално нарастване на производството на хероин в тази страна: "При управлението на талибаните посевите с опиумен мак намаляха 8 пъти, докато по време на реализацията на операция "Несъкрушима свобода" те нараснаха 30 пъти, достигайки историческия максимум от 250 хиляди хектара". Съществен момент тук е, че практически всички, вече унищожени от правоохранителните органи лаборатории захранваха с наркотици трафикантите, действащи предимно по т.нар. "Северен маршрут", т.е. към Централна Азия и Русия. Паралелно тече процес на бърза милитаризация на концентрираните в този регион международни наркогрупировки. Според Иванов: "Виждаме, че днес въоръжените групировки представляват сегмент от наркокартелите в Северен Афганистан. Последните разполагат със собствени въоръжени отряди. В Афганистан се осъществява стремителна милитаризация на наркогрупировките, които вече са отлично въоръжени, разполагайки със стрелково оръжие, гранатомети и дори ракети. Бюджетът на въпросните наркогрупировки е около 18 млрд. долара (именно толкова им осигурява производството на наркотици). Затова те се превърнаха в сериозен фактор при формирането на политическата, икономическа и криминална ситуация на територията на централноазиатските държави".

Изводът е прост: използвайки наркотиците като инструмент, американците вече дълги години водят своеобразна "студена война" на изтребление срещу постсъветските републики от региона. В навечерието на изтеглянето на окупационните части на НАТО от Афганистан те с всички средства поощряват наркопроизводството и съдействат за преминаването на тази война в "гореща" фаза с помощта на въоръжаваните от тях и концентрирани в "южните слабини" на бившия Съветски съюз структури на наркомафията, прикриващи се зад ислямистки лозунги.

Китайското направление

Вашингтон е заинтересован от появата на "дъга на нестабилност" около Китай, в която на Пакистан се отрежда ролята на своеобразен "фитил". Целта е гарантиране на американския контрол върху транзита на енергоносители от Персийския залив към Япония и ликвидирането на китайската военна база в пристанище Гуадар. Вътрешнокитайският аспект на тази стратегия пък е свързан с "хаотизацията" и откъсването на Синцзян и Тибет по "белуджистанския сценарий" с помощта на джихадистите от мюсюлманските общности в западните държави, Близкоизточния регион и Северна Африка. Външният аспект е свързан с ерозирането на ролята на Пекин, който, съвместно с пакистанската армия, напълно е в състояние да гарантира реда в региона.

Китай, който укрепва връзките си със съседите по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), е първата страна в света, чиито ключов геополитически залог в азиатския регион става Пакистан. През 2013 китайците поставиха под контрол дълбоководното морско пристанище Гуадар, разположено недалеч от Ормузкия пролив и позволяващо "да бъдат хванати за гърлото" петролните монархии от Залива и ЕС при евентуална военна акция срещу Иран.

Благодарение на това Пекин си осигури: свързващо звено с Техеран, тъй като именно в това пристанище трябва да бъде доставян иранският петрол, след което да продължи по суша към китайски Синцзян; разширяване на собствената си сфера на влияние в региона и формирането на ос Пекин - Техеран - Исламабад; потенциална база за китайския флот в Арабско море; усилване на контрола над енергоносителите и морските маршрути; икономическа "врата" към Южна Азия и Близкия Изток; достъп до морските маршрути към Персийския залив; по-кратки връзки между близкоизточния регион и Западен Китай (преди това се налагаше да се използват пристанищата в Югоизточен Китай); проваляне на дългогодишните опити на Вашингтон и Лондон да ограничат достъпа на Пекин до енергоносителите в Близкия Изток и Централна Азия и до Индийския океан.

Специално следва да отбележим възможността Китай да използва ядрения потенциал и армията на Пакистан (въоръжена от китайците) за защитата на общите им интереси в региона. Още преди три години Пекин официално заяви, че "всяко нападение срещу Пакистан ще се смята за нападение срещу Китай". Този демарш беше първият стратегически ултиматум към Вашингтон от половин век насам, т.е. от времето на Берлинската и Карибската кризи.

Стратегическото военно обкръжаване на Китай и Русия от САЩ и НАТО

Легенда:

Елементи на балистичната ракетна отбранителна система на САЩ/НАТО (включително антиобалистичните ракети в Полша)

Военновъздушни и военноморски сили на САЩ/НАТО в Югоизточна Азия

Модернизиране на базите на САЩ в Азия и Тихия океан

Оперативни зони на американските подводници с балистични ракети клас Трайдънт

Всичко това очертава един от най-големите геополитически провали на англосаксонската политика през последните десетилетия. Сега геополитическите позиции на Китай могат да бъдат отслабени само от евентуална индийско-пакистанска война, която би могла да се трансформира в индийско-китайски конфликт, както и от възможна гражданска война и разчленяването на Пакистан на Белуджистан, Пенджаб, Пущунистан и Синд.

Вашингтон не изключва нито един от двата сценария. Както заяви в тази връзка бившият шеф на пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI) в Пенджаб бригаден генерал Аслам Гуман: "по време на едно от посещенията си в САЩ разбрах, че ЦРУ, със съдействието на Мосад и в тандем с индийската Агенция за външно разузнаване, планира да дестабилизира Пакистан на всяка цена".

В рамките на реализацията на първия сценарий, който между другото пряко засяга икономиката на един от членовете на BRICS – Индия, и завинаги би я обвързал със САЩ и Запада, бе рязко изострен кашмирският проблем, а над морските маршрути на петролния транзит от Иран и Близкия Изток за Китай надвисна заплахата да бъдат прекъснати от военноморските сили на Индия и САЩ. Проблемът с Кашмир се задълбочи дотолкова, че Исламабад вече заплашва Делхи, че може да използва ядрено оръжие. В отговор провителството и полицията в Индия препоръчаха на гражданите на страната да се готвят за атомна война: да се запасяват с храна и лекарства и да превърнат мазетата си в убежища, "в които семейството им да може да живее в течение на две седмици". Това е цитат от специалната инструкция за поведение при ядрено нападение, която се разпространява сред индийското население.

Разчитайки на ядреното си оръжие, Пакистан, макар и да разполага с огромна (спрямо територията на страната) брегова линия, въобще не развиваше военния си флот, за разлика от съседна Индия: всъщност, пакистанците запазваха акваторията си само, защото там доминираше флота на САЩ, които по онова време все още бяха техен съюзник. За разлика от тях, индийците, с посредничеството на Вашингтон, активно укрепваха позициите си по море и суша - и най-вече в Афганистан, чието ръководство се стреми да се опре на Делхи за да балансира пакистанското влияние. Нещо подобно могат да направят и талибаните, които на практика вече са откъснали от Пакистан населените с пущуни северозападни райони, превърнали се в база на Ал Кайда, където през февруари 2006 обявиха създаването на "Ислямска държава Вазиристан".

В рамките на реализацията на втория сценарий, ЦРУ вече няколко години организира нападения с безпилотни летателни апарати (БЛА), при които загиват множество мирни граждани, като по този начин стимулира разпалването на гражданска война и разпадането на Пакистан. Директорът на Азиатските програми в Центъра за международна политика Селиг Харисън вече постави в САЩ въпроса за "правните основания" на евентуален независим Белуджистан, контролиран от американците, който, наред с присъединяването към Афганистан на Племенната зона може да сложи кръст както на съществуването на Пакистан, така и на "проекта Гуадар". Показателно в това отношение е, че в навечерието на откриването на китайската база в Гуадар беше убит твърдият противник на талибаните и на идеята за ориентиран към САЩ "свободен Белуджистан" главен министър на провинция Хайбер-Пахтунхва Башир Ахмад Билур. Буквално ден след смъртта му от Северна Америка в Исламабад триумфално се завърна (оглавявайки т.нар. "марш на милионите) радикално настроеният теолог-ислямист Тахир ул-Кадри. Демонстрираната от него още през първите седмици след появата му в страната хиперактивност накара някои експерти преждевременно да обявят началото на "пакистанска пролет". Зад движението на Кадри стоят интересите на редица високопоставени фигури от пакистанските специални служби и армията (за които Вашингтон вече призна, че са получили "целеви субсидии" от 230 млн. долара), финансирани от Лондон, където живеят редица бивши, а вероятно и бъдещи лидери на Пакистан, включително бившият шеф на военната хунта генерал Первез Мушараф, който даде висока оценка на действията на въпросния "революционер".

Всички тези, предимно външни фактори, би трябвало, по замисъла на американските стратези, да доведат до възникването на перманентен "управляван хаос" в непосредствена близост до Китай и Русия още преди края на 2014.

 

* Авторът е преподавател в Института за парламентаризъм и предприемачество в Минск, Беларус

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Според мен, истинската причина за войната бе тази, на която официално не се обръщаше внимание, а именно нарастващата мощ на Атина и тревогата, породена от това в Спарта, направи сблъсъка между тях неизбежен

Тукидид, "История на Пелопонеската война"

 

Преди две хиляди и петстотин години големият гръцки историк Тукидид вижда основната причина за войната между двете "супердържави" от онази епоха в задълбочаващия се разрив между относителната мощ на Спарта (Лакедемон) и съперничещата и Атина и доминирания от нея Делоски морски съюз. Изкушението за намиращата се в упадък Спарта да удари съперника си Атина, разчитайки, че текущият силов баланс все още е в нейна полза, се оказва непреодолимо.

В началото на ХХІ век американският политически елит изглежда смята, че е налице аналогична ситуация по отношения на преживяващия възход Китай. Опитвайки да се справи с това предизвикателство, ръководството на САЩ стриктно следва принципите на т.нар. realpolitik. Както е известно, привържениците на тази доктрина (т.нар. "реалисти") смятат, че светът се намира в състояние на постоянна анархия (т.е. никой не управлява на глобално равнище, а висшето ниво, на което съществува някакво реално управление, са националните държави) и отделните страни следва да се стремят да максимизират собствената си мощ (т.е. способността да заставят другите да правят, това, което иначе не биха правили). Реалистите са убедени, че тази мощ трябва да се използва за прокарване интересите на собствената им държава, без оглед на морала, честността или справедливостта, т.е. че правото се определя от силата.

Горчивата истина е, че Америка вече не е демократична република, а се е трансформирала в олигархия. В публикуваната в есенния брой за 2014 на списание Parameters фундаментална статия, базираща се на анализа на 1779 политически публикации и озаглавена "Проверка на теориите за американската политика: елитите, групите по интереси и обикновените граждани" (2) професорите от Принстънския и Северозападния университети Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж посочват: "Основният извод от нашето изследване е, че икономическите интереси и организираните групи, представляващи определени бизнес интереси, оказват съществено самостоятелно влияние върху политиката на американското правителство, докато групите по интереси, опиращи се на масите, както и обикновените граждани на САЩ оказват или незначително влияние, или въобще не влияят върху тази политика".

Кой всъщност  управлява Америка

Истината е, че американските политици продължават формално да "царстват", но вече не управляват. На практика, те са се превърнали в прости изпълнители на интересите на елитите. И тъй като тези интереси се различават, политиците могат да представляват интересите на определени, но не и на всички елити. Президентът Обама например, изцяло "принадлежи" на Уолстрийт, също както и Хилари Клинтън и по-голямата част от ръководството на Демократическата партия.

Републиканците пък в момента обслужват най-вече собствениците на големите индустриални корпорации, особено тези от енергийния сектор.

В моментите, когато всички интереси на отделните фракции в елита съвпадат, американското правителство, армията и цялата икономическа мощ на САЩ моментално биват задействани за реализацията (или защитата) на тези интереси. Големите световни медии, повечето от които са консолидирани в Съединените щати в ръцете на няколко големи корпорации (общо шест на брой, ако искаме да сме точни), също биват светкавично активирани от някой с възможностите на General Electric например, за да демонизират действията на едни играчи, оправдавайки в същото време тези на други (3).

Както посочват Гилънс и Пейдж, истинските интереси, желания, мечти и опасения на непринадлежащите към елита 99,99% от американското население просто се игнорират. Ако не броим това, че те могат да бъдат манипулирани за целите на пропагандистката кампания, оправдаващи едни или други конкретни действия на управляващите. Тази американска "държава в държавата", или "неотчитаща се пред никого държава", за която предупреждаваше още Дуайт Айзенхауер, съществува с единствената цел да гарантира бъдещето на Уолстрийт и корпоративните интереси. Това е новата версия на Америка през ХХІ век.

Днес американската глобална империя, основаваща се на долара и контрола върху световната финансови система, е подложена на усилващ се натиск. Съхраняването и дори укрепването на тази система за глобална финансова доминация е единственото, което поражда тревога сред нашата очевидно неморална и все по-нелигитимна управляваща класа и нейните продажни политически марионетки. Всички значими събития, на които сме свидетели днес из целия свят, се въртят около постигането на тази цел, или пък - напротив - работят за нейния провал.

Всъщност, ситуацията е още по-сложна, защото американската глобална империя, в крайна сметка, се основава на енергоносителите - и най-вече на петрола - и на контрола над тях. Известният финансов анализатор Гейл Тайбърг посочва, че ако извадим увеличените петролни количества, свързани с добива на шистов петрол в САЩ, от общото производство на суров петрол в света, резултатът е следния:

 

Излиза, че производството на суров петрол в света не нараства вече десет години, напук на гигантската пропагандна кампания, осъществявана непосредствено от Обама, от корпоративните медии и от корпоративните мозъчни центрове, твърдящи обратното. Тоест, добивът на петрол се стабилизира и си остава един и същи вече цяло десетилетие, макар че населението (а следователно и търсенето) продължава да се увеличава, а икономиката продължава да нараства, на фона на намаляването на заплатите от страна на корпорациите.

Това означава, че светът не навлиза в епоха на петролно изобилие, а се намира в зоната на "платото" на петролното производство, така че оттук нататък ни очаква неумолимия му спад.

По какъв начин това е свързано с интересите на Уолстрийт и транснационалните корпорации. Много просто - разходите за добива на петрол нарастват заради спада на получаваната от него чиста енергия. Преди 150 години съотношението между получаваната енергия и тази, която се изразходва за получаването и (т.нар. енергийна фективност EROEI) е била приблизително 100 към 1. Днес това съотношение е 10 към 1 и бързо намалява. По отношение на прословутите петролни пясъци и "тежкия" петрол, добиван от тях, чистата EROEI може да се окаже по-малка от 2 към 1 (5)! Впрочем EROEI за петрола, добиван от канадските битумни пясъци е 5 към 1 (6).

На фона на постоянното намаляване на достъпните за индустрията енергоносители, корпоративните печалби се поддържат чрез съкращаване заплатите на служителите. Аутсорсингът, т.е. прехвърлянето на производствата (и работните места) в чужбина, позволяваше на закостенялата икономическа система да остава печеливша в течение на десетилетия. В края на 90-те години на миналия век, когато печелившите инвестиции в производството отново започнаха да намаляват, Уолстрийт се ориентира към "финансиализацията" на икономиката, в резултат от което беше създадено огромно "хартиено" богатство, което обаче не бе обезпечено от съответните реални стоки или услуги. Един след друг изкуствено бяха създавани различни "балони" - доткоми, ипотеки, а сега и шистовият газ, с единствената цел да бъдат източени гигантски средства от обикновените хора към финансовите и корпоративни елити.

В момента тези "прекалено големи за им позволим да фалират" финансови и корпоративни институции са обременени с невъобразими дългове. Само че въпросните дългове просто няма как някога да бъдат изплатени, защото икономиката се формира от циркулацията на енергийните потоци, т.е. реалното богатства се създава с труд, а не надувайки различни "балони".

Ръстът на финансиализираните активи заема ключово място в мнимия икономически растеж. Тези "активи" обаче са просто хартийки, а не материално богатство. За да струват нещо, те трябва да бъдат обменени срещу реални стоки, произведени в бъдеще. В същото време, понижаването на енергийната ефективност, в комбинация със стагнацията (а в скоро време и със спада на петролните добиви), означава по-малко богатство в бъдеще. Ето защо, тези хартиени активи просто няма как да се трансформират в реални ценности, както в близка, така и в далечна перспектива.

Ще се взриви ли икономическата система

Веднага щом всичко това бъде осъзнато, цялата икономическа система ще се взриви. А заедно с нея ще изчезне в небитието и сегашната американска доминация в света.

Кога обаче ще настъпи това "просветление"? Мнозина анализатори очакват, че добивът на шистов петрол и газ ще започне да спада през 2016-2017. Сред причините за това са и твърде високите темпове с които спада добивът от шистовите кладенци (по правило със 70-80% още през първата година от експлоатацията им) (7). Тоест, малко е вероятно илюзията за растеж да продължи да бъде поддържана и след 2017.

Американският елит е наясно с това. Принадлежащите към него разбират, че надигащият се Китай и, което е още по-лошо, надигащият се Китай заедно с Русия, представлява гигантско предизвикателство за контрола им над световното богатство и възможностите да го манипулират. Именно за постигането на тази цел, Украйна следва със сила да бъде привлечена към орбитата на НАТО. Действително, реакцията на американските елити може нагледно да се види именно в тази страна. Като стратегическата цел е поставянето под контрол на Русия заради огромните и запаси от полезни изкопаеми и енергоносители.

Санкциите срещу Русия трябва да ерозират доверието към Путин от страна на руския финансов и бизнес-елит, което пък да доведе до свалянето му и установяването на марионетно правителство, което да съдейства за разграбването на огромната ресурсна база на страната от Запада. Срещу това на руския елит може да бъде позволено да печели от унищожаването на собствената си страна, нейния народ и нейните ресурси.

Ако Русия бъде поставена под контрол, Китай ще загуби основния си съюзник в битката против глобалната доминация на американския елит. Неговият свръхамбициозен проект за Новия път на коприната, целящ да свърже в едно икономиките в цяла Евразия, ще бъде обречен на провал. На Германия пък няма да бъде позволено да стане крайната гара на Новия път на коприната през ХХІ век. Както изглежда, именно това е и основната причина за подслушването на телефона на канцлера Ангела Меркел от американските специални служби.

Всичко по-значимо, което се случва днес по цялата територия на планетата, е свързано или с бъдещето на този корпоративен дневен ред, или с опитите да се противодейства на неговата реализация. Ето защо нашите, т.е. американските елити са принудени да действат бързо, преди спукването на шистовия балон да ги прати в историята. А това означава, че са готови на всичко за да спечелят тази битка. Тоест, че световната война е почти на прага ни. Всъщност, вече сме свидетели на първите "пробни" въоръжени сблъсъци, предшестващи непосредствено нейното начало.

Бележки:

1. http://ancienthistory.about.com/od/peloponnesianwar/qt/073009CausesofPeloponnesianWar.htm
2. https://www.princeton.edu/~mgilens/Gilens homepage materials/Gilens and Page/Gilens and Page 2014-Testing Theories 3-7-14.pdf
3. http://www.businessinsider.com/these-6-corporations-control-90-of-the-media-in-america-2012-6
4. http://ourfiniteworld.com/2014/07/23/world-oil-production-at-3312014-where-are-we-headed/#more-39124
5. http://www.westernresourceadvocates.org/land/oseroi.php
6. http://insideclimatenews.org/news/20130219/oil-sands-mining-tar-sands-alberta-canada-energy-return-on-investment-eroi-natural-gas-in-situ-dilbit-bitumen
7. http://www.climatecentral.org/news/fracking-boom-leading-to-fracking-bust-scientists-16680

 

* Авторът е доктор по политология, преподавател по политическа икономия и политология в Университета на Сан Диего, САЩ

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Съдържание бр.5 2014 сп. Геополитика

България

И.Гогев, Преди Дунав мост и след това

М.Русев, Силистра-Кълъраш: геостратегически приоритети и комплексна ефективност на третия мост между Румъния и България

С.Тодорова, Социално-икономическото състояние на районите в България в контекста на стратегия "Европа 2020"

Гледна точка

А.Кондаков, Либералният ислям като инструмент в борбата срещу радикалния ислямизъм в България

Балканите

С.Хайтов, Гърция в очакване на поредното имигрантско нашествие

М.Петров, Руската „мека сила” в Западните Балкани

Е.Сафонкина, Турция като нов играч в политиката на "меката сила"

Светът

А.Тодоров, Руско-иранската петролна сделка и шансовете на геополитическата ос Москва-Техеран

Н.Малишевски, Южният фронт срещу руско-китайския алианс

В.Чуков, ИДИЛ, между халифата и тероризма

Геостратегия

М.Байрън, Империята като генератор на хаос

Й.Бремър, Четиримата конници на геополитическия Апокалипсис

E.Зюсе, Как и защо САЩ рестартираха студената война

Д.Китфийлд, Новият триъгълник на великите сили: Китай и Русия срещу Америка

Геоикономика

П.Захариев, Украйна на ръба на икономическата пропаст

Ю.Николов, Южна Америка между неопротекционизма и либерализма

П.Яковлев, Европейският съюз в ерата на New Normal Economy

Идеи

Д.Читати, Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция

Книги

Ж.Нюмайер Дийл, Дългосрочната стратегия на възходящата суперсила

Интервю

Михаил Хазин за краха на глобализацията и ролята на регионалните съюзи

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

През 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал

Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

 

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state, 28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците, индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html, 22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан, което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир: Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976, 207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html, 24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни. През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу Омар аш Шишани....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от „чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, „Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", София, 1999.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Светът навлезе във втората половина на 2014, като единствената сериозна промяна в международния ландшафт стана разширяването на геополитическия конфликт. Защо това трябва да ни тревожи? В какво се състои същността на сегашната колизия и какво означава тя за глобалната икономика? Какво да мислим за геополитиката? Опитвайки се да намеря отговор на тези въпроси, смятам за необходимо да концентрирам вниманието си върху четири ключови геополитически елемента, свързани с Евразия, Близкия Изток, Азия и трансатлантическата геополитика.

Геополитиката

Преди няколко години анализирах корените на геополитическата нестабилност, която преживява светът днес - новият "свят Г-0" (Бремър има предвид появилата се през 2011 в списание " Форийн Афеърс" негова статия, в съавторство с Нуриел Рубини, в която се лансира идеята, че днес светът не се управлява нито от Г-20, нито дори от Г-7, а просто от никого – б.р.), в който САЩ са по-малко заинтересовани да гарантират глобалното си лидерство, но никой друг не желае или не е способен да поеме тази роля. Този първичен лидерски вакуум влиза в противоречие със ситуацията на конкуренция между външнополитическите приоритети на ставащите все по-мощни развиващи се пазари (с много различни политически и икономически системи) и оглавяваната от Германия Европа; предизвикатествата към системата на международните отношения, отправяни от ревизионистично настроената Русия и  все по-трудната координация заради увеличаващият се брой дееспособни държави и недържавни играчи, дори в случаите, когато интересите им съвпадат.

Всичко това задълбочи проблемите и напреженията, които ни остави в наследство финансовата криза: нестабилността в целия Близък Изток след оказалата се мъртвородена "арабска пролет"; тригодишната сирийска гражданска война; проваленото "презареждане" с Русия, нарастващият конфликт между Китай и Япония и изчерпването на американските алианси с такива държави като Бразилия, Германия и Саудитска Арабия.

Все пак, геополитическите проблеми не промениха сериозно визията ни за глобалните пазари, тъй като всеки конфликт ни се струваши "малък" и автономен (или пък страничните конфликти не се възприемаха като заслужаващи по-голямо внимание). Геополитиката пораждаше тревоги в кулуарите, но с това нещата сякаш се изчерпваха. Това трябва да се промени. Макар че събитията се възприемат като дискретни, нарастването на геополитическото напрежение е пряко свързано с креативното разрушаване на стария геополитически ред. Това е процес, който набира обороти, провокирайки, на свой ред, още по-големи кризи и още по-мащабна пазарна нестабилност. Вече достигнахме точката, когато най-близките, в средносрочна перспектива, последици от няколко геополитически конфликта могат да се превърнат в основните двигатели на геополитическата икономика. Това е вярно по отношение на конфликтите Русия/Украйна, Ирак, Източно- и Южнокитайско морета, както и за отношенията между САЩ и Европа. Във всеки от тях статуквото е нежизнеспособно (макар и по различни причини). Така или иначе, при всички случаи сме изправени пред "четирима конници на геополитическия Апокалипсис".

Русия/Украйна

Перспективата да загуби и Украйна беше последната капка, препълнила чашата на търпението на руското правителство, което последователно губеше геополитическо влияние след колапса на Съветския съюз преди повече от двайсет години. Москва разглежда разширяването на НАТО и разширяващата се европейска икономическа интеграция, както и диверсификацията на енергийните източници и т.нар. "енергийната революция", като преки заплахи за руската сигурност, които не бива да остават без внимание. За Кремъл, Украйна е и възможност за президента Путин да консолидира вътрешната си подкрепа.

Путин възнамерява да усилва икономическия и военния натиск върху Киев докато, като минимум, югоизтокът на Украйна не се окаже на практика под руски контрол. Това обаче е неблагоприятна за Киев алтернатива. Ако украинската армия продължи натиска си, руската подкрепа ще нарасне, което пък ще доведе или до разгрома на украинската армия, или до много сериозни загуби за нея и, в крайна сметка, ще наложи прякото "формално" влизане на руски войски в страната. Ако пък сегашните управляващи в Украйна отстъпят, те ще загубят Югоизтока, който е критичен за вътрешната им легитимност сред цялото украинско население. Междувременно, украинската икономика става все по-нестабилна, тъй като е лишена от по-голямата част от индустриалната си база, а също заради руските митнически санкции и тези, касаещи търговията и газовите доставки. Задълбочавашият се конфликт ще доведе до по-нататъшното влошаване на отношенията на Русия със САЩ и Европа: до прекъсвания на газовите доставки, ръст на разходите за отбрана и координиране на действията между НАТО и Полша и балтийските постсъветски държави, вълнения и нестабилност в Молдова и Грузия, които неотдавна подписаха споразумения за асоциация с ЕС, както и до "трето ниво" на секторните санкции срещу Русия. Това, на свой ред, може да доведе до съществен икономически спад в самата Русия и... до ответни икономическа последици за Европа, която е много по-зависима от руснаците, отколкото САЩ например. През последните няколко години основните пазарни рискове за Европа имаха икономически характер: например възможният колапс на еврозоната. Сега опасността е друга. Днес първичният риск за Европа очевидно има геополитически характер - разрастващият се руско-украински конфликт ще удари по континента, като най-вероятно ще го върне обратно към рецесията.

Ирак

Подобно на много друго от световното колониално наследство, повечето близкоизточни граници съществуваха единствено благодарение на комбинацията между авторитарното светско управление и международната военна и икономическа подкрепа. Това, разбира се, се отнася и за Ирак, който близо 40 години (до 2003) се намираше под контрола на партията БААС. Свалянето на Саддам Хюсеин от САЩ и Великобритания, в съчетание с демонтажа на почти цялата военна и политическа структура, която го крепеше (в очевиден контраст със свалянето на Хосни Мубарак в Египет например), ерозира териториалната цялост на Ирак. Оттогава насам управлението на страната можеше да функционира само номинално, имайки предвид мащабното американско военно присъствие, както и военната и икономическа помощ на САЩ. Веднага след като тази ситуация се промени, останаха твърде малко неща, които да гарантират съществуването на Ирак, като самостоятелна държава.

Сектанството е първична форма на поданството в днешен Ирак, която едновременно ограничава властта на шиитското правителство на вече бившия премиер Нури ал-Малики и формира по-тесни връзки между иракските сунити, шиити и кюрдското население и техните братя, извън пределите на страната. Като следствие от това, екстремизмът в Ирак също рязко нарасна, особено сред лишеното днес от право на глас сунитско население, задълбочавайки се в резултат от тежките загуби на ислямистите във войната им срещу Башар Асад, отвъд границата (която в голямата си част е доста неясна) със Сирия. Преломният момент настъпи с мащабното настъпление на групировката "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), ускорило хода на десетилетната експанзия на конфесионалното насилие и етническите прочиствания между сунити и шиити. На свой ред, сравнително богатите на петрол и политически стабилни кюрди направиха всичко възможно за да останат встрани от тези вълнения, съсредоточавайки се върху дълго чаканата възможност да станат, де факто, независими.

Американският отговор беше предпазлив. Подкрепата за вътрешното военно противопоставяне в Ирак силно намаля, при положение, че войната продължи, а икономическите и човешки загуби нараснаха. Обама нееднократно обещаваше да сложи край на окупацията и смята пълното изтегляне на американските войски от Ирак за най-голямото постижение на своето управление. В същото време, поемането на ангажименти за разрешаването на сегашната криза не носи почти нищо положително на САЩ. Съответно, позицията на Обама беше, че всяка пряка военна намеса следва да бъде предхождана от смяната на управлението в Багдад от самите иракчани - това първоначално звучеше като препоръка за формиране на правителство на националното единство, но постепенно се трансформира в призив за смяната на правителството на Ал-Малики (станала факт на 15 август). След като върховният аятолах на иракските шиити Али ал-Систани също призова иракския премиер да разшири базата на правителството, включвайки в него кюрди и сунити, натискът върху Ал-Малики нарасна.

ИДИЛ действително представлява заплаха за единството на иракската държава, но не и за управлението на шиитското мнозинство, което (трябва да признаем) днес е още по-силно, отколкото в началото на бойните действия. Освен това ключовият международен спонсор на иракския премиер - Иран, е слабо заинтересован да принуди шиитите да направят компромис докато не съществува пряка заплаха за Багдад: иранците са убедени, че биха разполагали с по-силни стратегически позиции при доминирано от шиитите правителство на Ирак, отколкото при едно по-широко правителство, тъй като при подобно развитие биха се превърнали просто в една от многото конкуриращи се международни сили. Освен това, дори ако новият премиер Хайдер ал-Абади е склонен да сподели властта с иракските кюрди и сунитите (което би било чисто формален жест от негова страна, предприет под неформалното "влияние" на изпратените в Багдад 300 американски военни съветници), той едва ли би проявил особен ентусиазъм при практическата реализация на този план. Що се отнася до кюрдите, те предпочитат да съхранят своята номинална (с тенденция да се превърне и във формална) независимост, а пък сунитските лидери, които дръзнат публично да обявят, че са склони да търсят сближаване с Ал-Абади, би трябвало да са сигурни, че ИДИЛ няма да се добере до семействата им.

Предвид нежеланието на САЩ да предприемат по-мащабни реални военни действия, иракското правителство едва ли е способно да изтласка ИДИЛ от завзетите от ислямистите части на страната, и, съответно, да възстанови контрола на централната власт над сунитските и кюрдските зони. Това ще доведе до значителен ръст на екстремисткото насилие в ислямския свят - тенденция, която значително се влоши през последните години - от 2010 насам броят на бойците-джихадисти се е удвоил, а броят на нападенията, осъществени от Ал Кайда, се е утроил.

Съчетанието между сложните икономически условия, религиозното лидерство и революцията в средствата за комуникация, стесняващи политическите и идеологически призми и разкриващи нови възможности пред отделните, радикално настроени индивиди, най-вероятно ще задълбочат тази тенденция. Това не само представлява голяма опасност за бедните близкоизточни икономики, но и ще се трансформира обратно в нарастваща терористична заплаха, насочена против западните активи в региона и извън него. Което, на свой ред, ще изисква много по-големи инвестиции в сферата на сигурността и ще породи много по-сериозни опасения за терористичен бум в развития свят и особено в Южна и Западна Европа (където наличието на голямо количество неинтегрирано и безработно мюсюлманска население ще представлява още по-голяма пряка заплаха).

По-сериозният риск обаче е, че конфликтът между сунити и шиити вероятно ще прерасне в мащабна регионална война. ИДИЛ обяви, че създава Халифат на цялата сунитска територия на Ирак и Сирия, превръщайки се в епицентър на спонсорирането на тероризма и набирането на джихадисти из целия регион.

Саудитската правителство остро критикува както отказа от международна намеса в конфликта, така и нежеланието за пряко противопоставяне на нарастващото влияние на Иран в управленито на Ирак и Сирия.  САЩ обаче предпочитат да приключат всеобхватната ядрена сделка с Техеран и предварително тръбят за победата си (което, на практика, е силно пресилено), избягвайки да се ангажират с нарастващите разногласия между двете основни сили в Близкия Изток.

Междувременно, Съветът за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) започна да се разпада, след като част от членовете му съзряха възможност за съвместни икономически проекти с Иран. Иранските "съветници" в Ирак се трансформират във въоръжени сили. На свой ред Саудитска Арабия публично се обявява против ИДИЛ, но саудитските пари и оръжия се оказват в ръцете на ислямистите, а наличието на множество неформални връзки между тях и Риад става все по-очевидно. Нараства милитаризацията на отношенията между все по-смелия Иран и все по-изолираната и заемаща отбранителна позиция Саудитска Арабия. Всичко това прави геополитическият залог на проблема за цените на енергоносители изключително сериозен.

Източно- и Южнокитайско морета

Украйна и Ирак са двата основни геополитически конфликта. Съществуват обаче още две геополитически точки на напрежение с участието на най-големите световни икономики, които стават все по-значими.

В Азия това е следствие и реакция на действията на все по-могъщия и самоуверен Китай. Ръстът на китайското влияние от дълго време насам е най-важната геополитическа промяна в съвременния свят. В същото време, поне днес, китайският растеж представлява в по-голяма степен възможност, отколкото опасност, за останалия свят. За Близкия Изток например това е принципно нов източник на приходи, тъй като САЩ стават все по-независими в енергийната сфера. За Африка пък това е най-добрата възможност да изгради толкова необходимата инфраструктура на цялата територия на континента. Накрая, за Европа и дори за САЩ това е критично важен източник на кредити и подкрепа за собствените им валути, както и ключов производител на евтини стоки. Разбира се, всички тези твърдения могат да се приемат само с известни уговорки (чиито брой между другото непрекъснато нараства), но като цяло Китай все още се разглежда от всички тези играчи по-скоро като възможност, отколкото като заплаха.

В Азия обаче, преживяващият небивал възход Китай винаги се смятал за "двуостър меч". Сравнително голямото влияние на китайската икономика традиционно се трансформира в политическо (формално и неформално) влияние върху останалите държави от региона. Междувременно рязкото нарастване на военната мощ на Китай фундаментално промени силовия баланс в Азия - нещо което силите извън континента кой знае защо оставиха без необходимото внимание.

Военната напористост на Китай нараства най-вече в прилежащите му територии. В другите райони на света китайците продължават да се представят за бедна държава, която иска да фокусира усилияха си върху стабилността и собственото си развитие. В Източна и Югоизточна Азия обаче, Пекин има ключови интереси, които защитава, включително поставяйки под все по-голямо съмнение съществуващото статукво, защото влиянието му нараства асиметрично.

Най-очевиден пример за това е Виетнам. Както е известно, Китай изпрати своя петролна платформа, която да осъществи сондажи в спорните води, непосредствено до виетнамските брегове, като тя беше съпроводена от няколкостотин китайски рибарски кораби. Наскоро, Пекин съобщи е инсталирал в района още четири платформи. Не е чудно, че виетнамците реагираха с масови антикитайски демонстрации и погроми, усилване на виетнамското военноморско присъствие в региона и координиране на действията си с Филипините.

Нищо от това, само по себе си, не създава политически риск за Вашингтон: Виетнам не е съюзник на САЩ, затова не може да разчита на същата подкрепа, каквато получават Филипините или Япония например. Тъкмо поради това Пекин реши, че това е най-подходящата точка за стартиране на промяната в регионалния баланс на силите.

В Токио обаче, смятат другояче. Японското правителство осъзнава, че възходът на Китай е дългосрочно предизвикателство и много сериозен проблем за сигурността на собствената му страна в Азия, затова то не е готово да чака докато позициите на Япония отслабнат още повече и едва тогава да обяви тревога. Ето защо Синдзо Абе декларира подкрепата на страната си за сигурността на Виетнам.

На свой ред, Обама сякаш изглежда склонен да се откаже от официално прокламираното от самия него "обръщане към Азия". Администрацията му обаче продължава да е убедена, че центърът на американските интереси в сферата на сигурността днес и в бъдеще се намира именно в Азия и, ако Китай провокира значителен ръст на напрежениота в Източно- и Южнокитайско морета, САЩ едва ли ще демонстрират същото спокойствие, както по отношение на Украйна или Сирия.

Добрите новини са, че (за разлика от страните, които нагнетяват напрежение в Евразия и Близкия Изток) Китай е политически стабилен и не изглежда като международна заплаха. Реалностите на китайския възход обаче, наред с ключовата роля на Япония и (с течение на времето) Индия и с мощния американски фактор, ще съдействат за формирането на много по-неспокойна геополитическа ситуация в региона.

Основната опасност за икономиката и пазарите е това, което ще се случи, ако китайското правителство престане да се придържа към тази концепция. През първата година от управлението си, президентът Си Цзинпин демонстрира силна привързаност към осъществяването на дълбоки икономически реформи, при това поне засега той се сблъсква с твърде слабия отпор на закостенелите комунистически елити.

Въпреки това, неопределеността относно средносрочния курс на Китай продължава да е много по-голяма, отколкото за която и да било друга ключова световна икономика. Ако в Китай възникне сериозна нестабилност, твърде правдоподобен изглежда сценарият, че Пекин ще се ориентира към много по-напориста (и по-рискована) стратегия за сигурност в региона, прокарвайки китайския национализъм със същите методи, които днес използва Владимир Путин, разширявайки вътрешната си подкрепа. В такъв случай, Източно- и Южнокитайско морета автоматично ще се изкачат напред в списъка с основните геополитически заплахи.

САЩ и Европа

Накрая, нека се спрем на трансатлантическите отношения. В зоната, доминирана от водещите индустриално развити икономики с консолидирани институции и политическа стабилност, липсват геополитически конфликти от типа на тези, които наблюдаваме днес в Близкия Изток, в Евразия или Азия. Дълго време геополитическото напрежение напълно отсъстваше в трансатлантическите отношения, което бе сред най-големите постижения на НАТО. Въпреки демонстрираното периодично от Европа несъгласие с американската военна политика и политика за гарантиране на сигурността както по време на студената война, така и след нея (войните в Ирак, израелско-палестинския конфликт, борбата с тероризма и т.н.), европейските държави никога не са разглеждали необходимостта от разширяването на сътрудничеството помежду си в сферата на сигурността като противовес на НАТО.

Променящият се характер на геополитиката обаче поражда сериозно разцепление между САЩ и Европа. Американската глобална хегемония включваше два основни елемента: икономически и свързан със сигурноста и именно колективната сигурност беше оста, около която се формираше трансатлантическият алианс. Това вече не е така: в резултат от серията промени в приоритетите на американците и европейците и еволюцията на световния ред (конфронтацията Русия/Украйна е ключов, но не и единствен пример), трансатлантическите взаимоотношения вече са много по-слабо балансирани икономически.

И това не е просто широко разпространено мнение. Повечето анализатори твърдят, че след Буш, сегашната американска политика изглежда по-европейска, т.е. по-малко милитаристична, и по-многострнна. Истината обаче е, че политиката на САЩ не става по-европейска, а по-скоро започва да прилича на китайската. Тя в по-малка степен се концентрира върху военните въпроси, с изключение на онези, които са свързани с изключително важни предизвикателства пред сигурността (и по които Вашингтон действа без да се налага да се консултира със съюзниците си), докато американската икономическа политика е склонна към предприемането на едностранни действия с цел укрепване на привилегированото геополитическо положение на САЩ, което - грубо казано, се вижда в стремежа ни да налагаме санкциии (в момента над 20 банки - най-вече европейски, са обременени с американски наказателни санкции за над 15 млрд. долара), както и в следенето и подслушването, осъществявано от Агенцията за национална сигурност (особено предвид отказа на САЩ да си сътрудничат с Германия в рамките на предложеното от нея споразумение за взаимен "отказ от шпиониране").

Доказателство за трансатлантическият икономически дисонанс са и редица по-фундаментални разногласия: между американския подход, следващ принципа "растежът над всичко" по отношение на спада в икономиката, и германският акцент върху фискалната стабилност. Друг пример е по-тясното взаимодействие между европейските правителства и корпорациите по въпросите на индустриалната политика, в противоположност на децентрализирания, оглавен от частния сектор (а нерядко и погълнат от него) подход на американския политически елит. Или пък по-гъвкавият икономически обоснован подход на европейците към Китай, Русия и другите развиващи се икономики, докато американското правителство изглежда по-ангажирано с традиционно водещите за САЩ  "универсални принципи", индустриалния шпионаж, авторското право и т.н.

В рамките на лансираната от мен теория за света на Г-0 (т.е. свят, лишен от единен ръководен център), вероятно ще станем свидетели на това, как САЩ ще се опитат да натрапят на останалите своите по-едностранни икономически стандарти, пораждащи възмущението и съпротивата на европейците. В същото време, последните виждат във възходящите нови държави възможен стратегически баланс на американската икономическа хегемония (в това отношение от критично значение са германско-китайските връзки). Всичко това означава много по-малък "универсализъм" (от американска гледна точка) и по-голяма "мултивекторност" (от европейска гледна точка). Този сумарен стремеж към "нулев баланс" в трансатлантическите отношения представлява сериозна промяна в геополитическата ситуация. Той е предвестник на появата на истинска мултиполярност, а в периода преди това - на един по-фрагментиран и далеч по-малко ефективен глобален пазар.

Заключение

И така, разглеждам сегашното "геополитическо пробуждане" като ключов фактор за глобалните пазари - в много по-голяма степен, от когато и да било след края на студената война. Тази промяна ни носи и добри, и лоши новини.

Добрите новини са, че най-вероятно нито един от тези геополитически рискове няма да окаже върху пазара толкова голямо влияние, като макроикономическите рискове след финансовата криза. Причините за това са много. Ниското ниво на лихвените проценти и непрекъснатият растеж, демонстриран от САЩ и Китай - плюс излизащата от рецесията еврозона - наред с неудовлетвореното търсене на инвестиции, поражда сериозен оптимизъм, който геополитиката няма да може лесно да ерозира.

Историята на енергийното търсене и предлагане говори за един по-скоро "мечи" пазар (т.е. пазар, който се характеризира с понижаващи се цени - б.р.), което означава, че геополитическите рискове в Близкия Изток не формират устойчиво високи цени. Пазарите си нямат понятие, как да оценяват правилно тези геополитически рискове, те са трудни за анализ, затова инвеститорите обикновено не им обръщат особено внимание (преди и докато това не им се наложи).

Лошите новини пък са, че самото отсъствие на натиск от страна на пазарите означава, че политическите лидери няма да чувстват спешна необходимост да разрешат тези геополитически кризи, дори ако те се разраснат, като това се отнася най-вече за САЩ. Това е още една причина, поради която можем да очакваме, че е напълно възможно избухването на евентуална нова икономическа криза да се случи още преди да бъдат предприети сериозни мерки за тяхното смекчаване. А в бъдеще тези геополитически фактори само ще нарастват. Затова е крайно време да им обърнем внимание.

* Авторът е профессор в Нюйоркския университет и президент на геополитическия център "Еуразия Груп"

{backbutton}

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

На 20 юни тази година се навършиха 60 години от официалното откриване на Дунав мост Русе-Гюргево, обект с изключително геополитическо и стратегическо значение за България. За разлика от белязания с трагични събития 20 юни на 2014, преди 60 години денят е бил светъл и топъл, и Русе и България са празнували откриването за експлоатация на това впечатляващо и сега съоръжение. Радостта е била спонтанна и искрена. Всички са изпълнени с усещането, че това е начало на нови възможности както за града, така и за региона и за страната. По случай онова знаменателно събитие през 1954 е учреден и специален паметен знак.

Има нещо дълбоко символично в това, че русенският митрополит, благословил за „Многая лета!“ моста между Русе и Гюргево за неговата 50-годишнина, сега е патриарх на Българската православна църква.

И ако вървим от общото към частното, би трябвало да започнем с прекрасния син Дунав, една от главните водни магистрали на Европа. Дължината на българския участък (река Тимок – Силистра) е 471 км. и представлява почти 20% от общата плавателна дължина на реката (Келхаим – Сулина). Общият брой на мостовете, „прехвърлени” над Дунав е над 100.

Жалонни моменти по „пътя“ към Дунав мост

Разбира се, в Началото е бил Рим. Според историка проф. Румен Теофилов, римляните са построили на Дунава 8 постоянни и 46 временни мостове. Счита се дори, че именно от времето на първия постоянен мост - този на император Траян, датира и прекрасната римска сентенция „най-здраво е това, което се движи”.

Може да се приеме, че „жалонните“ моменти във времето преди началото на строителството на моста Русе-Гюргево, започнало през 1952, са поне девет: 105 г.н.е. – мост Потес – Дробета (Траянов мост), 325 – мост Улпия Ескус – Сукидава (Константинов мост), 367 – мост Трансмариска – Константиана Дафна, 369 – мост при Новиодунум, 1606 – мост Видин – Калафат, 1865 – време на надежди за мост Гюргево-Русчук, 1895 – мост Черна Вода – Фетещ, 1909 – опити за иницииране на строителство на мост Видин – Калафат, 1940 – Ферибот Русе – Гюргево.

На мостовете, построени от императорите Траян и Константин, както и на ферибота Русе – Гюргево, поради знаковото им присъствие във времето, трябва да бъде отделено специално внимание. Съоръженията, построени през 367 и 369 (при управлението на император Валент) са временни решения и имат военно предназначение. Построяването им е и доказателство, че масивният мост при Улпия Ескус е съществувал по-малко от 40 години. Трансмариска е римското име на Тутракан, а Новиодунум е римско селище, разположено на изток от Силистра.

На карта от 1731 на района около крепостта „Баба Вида” е показан мост между днешните Видин – Калафат. Данните за това съоръжение са повече от оскъдни, но очевидно на това място някъде в края на ХVІ век такъв мост все пак е бил изграден. Вероятната година на неговото откриване е 1606.

Първата голямата надежда за мост между Русе и Гюргево е от 1865 – тогава акционерното дружество „Бърклей и Гладстон” (братята Тревор и Хенри Бърклей са строителни инженери, а Уйлям Гладстон е финансист) сключва договор с Румъния за построяване на железопътната линия Букурещ – Гюргево (същото акционерно дружество в периода 1864-1866 строи и нашата жп линия Русе – Варна), като неразделна част от него е изграждане и на мост между Гюргево и Русе. Това обаче не се случва. По-скоро „не” е отговорът на въпроса, дали тогава въобще е било възможно изграждане на такова съоръжение.

В края на ХІХ век е построен великолепният мост Черна вода – Фетещ (известен още и като мост „Крал Карол”, и като мост „Салини”).

Поради ускоряващото се икономическо развитие на региона, в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век са правени много опити (на правителствено и експертно ниво) за иницииране на строителство на мост на различни места, но до разбирателство не се стига най-вече поради различните интереси, свързани с транзита. Много характерен в това отношение е опитът от 1909 на общините на Видин и Калафат – те влагат много енергия в начинанието, но на съдбата е угодно двата града да се свържат с мост цели 104 години по-късно, чак през 2013.

През 1940, вече в хода на Втората световна война, е въведена в експлоатация фериботна линия Русе – Гюргево, последният „жалон” по дългия вековен път към Дунав мост. До построяването на ферибота за връзка между гарите Русе и Гюргево е използван малък парен кораб, който превозвал пътниците от влаковете и техния багаж.

Действително цяла бездна от време, почти две хилядолетияq е „дистанцията” между моста Русе – Гюргево от 1954 и първите масивни съоръжения, построени по долното течение на Дунава във вековете на великата цивилизация на Рим. Това не почива на никаква логика, но е така.

Марк Улпий Траян, тринайстият римски император, е сред най-успешните владетели на империята. Той е вторият от т.н. „петима добри императори” (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий, известни и като династията на „Антонините”), управлявали почти век (96-193 г.н.е.) и допринесли много за разцвета на Рим. Траян присъединява към империята Месопотамия и Дакия. Дакия е царство, разположено в днешна Югозападна Румъния. Отношенията между нейния цар Децебал и Рим са, меко казано, сложни. Провинция Мизия често става обект на техните набези. Затова в самия край на І в.н.е. император Домициан изпраща голям наказателен експедиционен корпус по долината на река Олт. При крепостта Буридава обаче, римските части търпят тежко поражение, загива и предводителят им, генерал Корнелиус Фускус. Той е обезглавен и главата му е изпратена на императора в Рим. Естествено, суперсилата по онова време не може да прости толкова нагло предизвикателство – на всички вече е добре известно, че Рим забавя, но не забравя. В началото на второто столетие на н. е., малко след като стъпва на престола, император Траян предприема грандиозна (дори и за мащабите на нашето време) военна кампания против Дакия: под знамената са мобилизирани 14 елитни легиони, 69 отделни конни и пехотни формирования, две дунавски флотилии, както и племена, съюзници на Рим, общо около 250 хил. души. И веднага Траян се изправя пред тежък логистичен проблем: за много кратко време той трябва да прехвърли на левия бряг на Дунава освен цялата тази ограмна човешка маса от четвърт милион души, и гигантско количество военно оборудване, снаряжение и хранителни припаси. Легионите с ускорени темпове започват да изграждат понтонни мостове – по онова време подобно съоръжение се строи за около две седмици - известно е, че легионерите са били изкусни строители. Съвсем скоро обаче става очевидно, че следва да се изгради и постоянно съоръжение. Първоначално то трябвало да осигурява нуждите на армията, а след завладяването на Дакия (в което императорът не е имал никакво съмнение) по моста щели да потекат към Рим богатства от царството на Децебал, както и добитото от неговите сребърни и златоносни мини.

Мястото на моста е избрано между селищата Понтес и Дробета (района на днешния град Турну Северин). Мостът е построен от легионерите за три години – от 102 до 105. Интересно е, че технологичният проект на моста Русе – Гюргево, построен 1849 години след Траяновия, също е предвиждал това да стане за три години.

Междинните опори на моста са масивни (каменни), а връхната му конструкция е дървена и представлявала елегантно съчетание от запънати рамки с дъгообразно очертание. На основание на археоложки изследвания се предполага, че основните параметри на Траяновия мост са били: пълна дължина – 1135 м, ширина – 15 м, височина на пътя над повърхността на водата – 19 м, разстояние между междинните опори – 38 м, напречно сечение на опорите – петоъгълник (или шестоъгълник).

Основните източници на информация за съоръжението са два: Траяновата колона в Рим и достигналото до нас от 1856. През лятото на същата година Дунавът почти пресъхва и над речното дъно се издигат всичките 20 междинни опори. Строителят на моста Понтес – Дробета е много известния в древността Аполодор от Дамаск - грък роден в Сирия, главен архитект и военен инженер на император Траян, придружавал го при всичките му военни походи, включително и при кампанията в Дакия. Сред строежите, обезсмъртили името на Аполодор, освен моста на Дунав, са форума на Траян (построен в чест на победата на императора над Дакия) и сградата на Пантеона в Рим, която именно той завършва. В древността името на Аполодор било митологизирано, макар, че големият строител завършва живота си трагично – той критикува направен лично от император Адриан (наследника на Траян) проект за храм на Венера и Рома и е изпратен е в заточение, където е убит. Един от кратерите на планетата Меркурий сега носи името на този велик архитект и строител на древността.

Барелефите на Триумфалната колона от форума на Траян в Рим (височината й е 40 метра, като в средата на XVI век статуята на императора на върха й е заменена със статуя на апостол Петър) са носители на много автентична информация както за похода в Дакия (на който всъщност е посветена), така и за конструкцията на моста, и за предварителните, подготвителните и основните видове строителни работи, изпълнени на него. При най-тежката операция – изграждането на междинните опори (фундирането), Аполодор прилага три технологии, една от които е първообраз на кесонните камери, използвани на Дунав мост Русе – Гюргево почти деветнайсет столетия по-късно. За значимостта на моста при Дробета говори и това, че за освещаването му е сечена специална монета. Използвайки цялата налична към началото на XX век информация за Траяновия мост, през 1907 немският военен инженер Ерих Дюперекс прави графична възстановка на съоръжението. То отдавна се е превърнало в символ и гордост за Турну Северин – през последните години в центъра на града е възстановен в реални размери сегмент от моста – две междинни опори и връхната дървена конструкция между тях.

Мостът Понтес – Дробета съществува повече от 150 години, някъде до 270 (или 272) г. от н.е., когато император Аврелиан разпоредил неговото унищожаване. Причината е, че по онова време остготите - войнствено и враждебно на империята племе, завладява Дакия и над римските провинции на юг от Дунава надвисва много сериозна опасност.

По време на 57-я римски император Константин Велики (първият християнски император, канонизиран като светец, създател на Източната Римска империя и нейната столица Константинопол, но влюбен в нашата Сердика) е построен голям масивен мост между Улпия Ескус и Сукидава, днес това са нашето село Гиген и румънския град Корабия. Мястото на съоръжението е между 634 и 635 километър на Дунава, на около 5 километра от устието на Искър.

За значението на моста в онази епоха свидетелства фактът, че при неговото освещаване през 325 императорът специално пристигнал в Улпия Ескус (тогава голям и много известен римски град) от Никомедия (Мала Азия) с голяма свита и останал там няколко дни. Според всичко, което през вековете е достигнало до нас, основните технически параметри на съоръжението са: пълна дължина – 1137 м (по други данни 2434 м), ширина – 5,70 м, височина на пътя над повърхността на водата – 10 м, напречно сечение на опорите – правоъгълник, с размери 19 на 26 м. Счита се, че строител на моста е Теофил – военен конструктор и хидроинженер, име далече по-малко известно от това на строителя на Траяновия мост. Като конструктивно решение и технологии на изпълнение този мост почти не се отличава от моста Понтес – Дробета. Дървената му връхна конструкция също е съчетание от запънати рамки, но с по-опростено линейно очертание. Според историка Венко Наков, това е най-големият мост, построен от римляните на Дунава – теза, която очевидно е доста спорна. Мостът Улпия Ескус – Сукидава има подчертано стопанско значение. Той е „липсващото звено” за връзка на развитите транспортни структури на римските провинции Мизия и Тракия с териториите северно от Дунава. После, чрез главните пътища през Балкана и Родопите стоките достигали чак доVia Egnatia - старият римски път, минаващ по бреговете на Адриатика и Средиземноморието. Това, че в Улпия Ескус идва самият император е свидетелство освен за значимостта построения мост, така и за величието на самия римски град. Може би, ако имахме чувството за история на гърците, както и усещане за своята значимост за развитието на полуострова и континента, античният Ескус и неговият забележителен римски мост отдавна щяха да са забележителна туристическа атракция. Примерът на Турну Северин в това отношение е повече от показателен. По неясни причини (може би нечие неочаквано нашествие) мостът е използван по-малко от 40 години, доказателство за което са временните съоръжения, които бил принуден да изгради император Валент при Трансмариска и Новиодунум. Въпросът, защо в онази далечна епоха не е построен мост при Нове (Свищов), където реката е най-тясна, има лесен отговор: римляните строели мостове само на важни за тях пътища и населени пунктове. Очевидно древният Нове не е бил такъв.

Транспортната блокада между двете световни войни

Ньойският договор (или по скоро диктат) от 1918 с неговите задушаващи за стопанството и цялостното развитие на България условия е добре известен. На всичкото отгоре, през 1934 съседите ни създават т. н. „Балкански пакт“ (или „Балканска Антанта“), военнополитически съюз с подчертано антибългарска ориентация. Той има и своя „транспортен” аспект – създаване на „обръч” с цел превръщане на страната ни в труднопроходим инфраструктурен анклав. В основата на тази транспортна „блокада” е транзитът, т. е. стремежът на съседите ни нашите товари възможно най-дълго да са в обсега на техните транспортни мрежи, които по онова време са преди всичко железопътни.

Геополитическата теза на Югославия в областта на транспорта е формулирана още през 1903 и в най-общ вид изглежда така: „Ако има кръстопът на Балканите, това сме ние, и центърът на този кръстопът е Ниш”. Оста „Север-Юг” и направлението Белград – Ниш – Солун сърбите категорично определят като „Главна вертикална артерия на Балканите.” По онова време от запад България постоянно е ощетявана с „паразитен” транзит през Ниш от около 1000 километра.

Аналогично стоят нещата на север от Дунав: оста „Запад-Изток”, естествено има за „опорна” точка порт Констанца, като „излишните” километри, които нашите стоки тогава изминават по направлението Букурещ – Меджидия – Синдел, са повече от 300. Изгодното за нас направление Белград – София – Истанбул (т.е. старият римски път Via Diagonalis) категорично се игнорира като „лишено от всякаква икономическа логика”. Известна (макар и умерена) подкрепа за направлението през София все пак получаваме от южните ни съседи. Естествено, загубите за българското стопанство от това състояние на нещата са колосални.

Активен и непримирим борец против наложената ни транспортна „блокада” през 20-те и 30-те години е инж. Любен Божков. Според големия изследовател на историята и развитието на БДЖ Йото Кръстев, инж. Божков е „интелект с европейски хоризонти, богат ум, надарен едновременно с категоричност и толерантност”. За мащабите на тази личност говори и фактът, че от 30-те години инж. Божков е действителен член на Националното географско дружество на САЩ. В началото на 50-те, заради неговите изключителни заслуги за развитието на транспортната мрежа на страната, той е номиниран за професор в Държавната политехника.

От 1920 до 1928 инж. Божков е технически директор, а от 1928 до 1934 е главен директор на БДЖ. През цялото това време той е изявен радетел за развитието на нашата инфраструктура и стратег на мащабна инициатива за освобождаване на страната от задушаващата я транспортна „примка” чрез „установяване на рационална Балканска политика на съобщенията”.

През февруари 1936 излиза от печат книгата на Любен Божков „Съобщителните проблеми на Балканите”, където е обоснована българската геополитическа теза за транспорта и нейните „опорни” пунктове. На първо място, естествено, е поставен „мостът на Дунава при Русе”. В периода 1930-1934, с много активното участие на Божков, са проведени няколко конференции за подобряване на съобщителните връзки на Балканите в Атина, Истанбул, Букурещ и Солун, както и една подготвителна в София, като акцентът винаги е поставян върху неотложната необходимост от изграждане на мост над река Дунав. На тези международни срещи Любен Божков настойчиво пледира, че „проблемът за преминаване на Дунав си остава кулминационна точка на железопътните интербалкански съобщения” и, че „рационалното разрешаване на съобщителния проблем на Балканите е немислимо без изграждане на един мост на Дунав, който свързва директно двете железопътни мрежи”.

Фериботният комплекс Русе – Гюргево, въведен в експлоатация през 1940, е последния „жалонен” момент по дългия „път“ през столетията към Дунав мост. През 30-те години северните ни съседи упорито настояват акцентът на транспортните връзки през Дунав да се постави върху фериботните съобщения с аргумента, че това е икономически по-изгодния вариант и за двете страни. Твърдение, което при онези икономически реалности в България и Румъния не е лишено от логика. Фериботът е ситуиран югозападно от гара Русе пристанище, в лимана на река Русенски Лом, което защитавало съоръженията при ледохода.

Фериботната връзка между Русе и Гюргево е построена много бързо: през 1937 между България и Румъния е сключен договорът за изграждането и, а на следващата година са проведени търговете (участват 28 специализирани фирми), след което само за 2 години и 4 месеца всичко е изпълнено. Официалното откриване става на 10 декември 1940. С изграждането на съоръженията са ангажирани три германски и една датска фирми, като тогавашната Дунавска строителна секция Русе работи по прилежащата обслужваща железопътна инфраструктура. Фериботните кораби („София” и „Букурещ”) са построени в корабостроителницата на град Валзум на Рейн, и пътуват към местоназначението си по доста обиколен маршрут през Атлантика, Средиземно и Черно море до устието на Дунав. По пътя обаче „Букурещ” е торпилиран и потъва (Втората световна война вече е в ход), и така само нашият „София” остава да обслужва фериботна връзка. Фериботният комплекс се състои от подход с дължина над 200 м, представляващ съоръжение от пет отделни мостови ферми с дължина по 35 м и една накланяща конструкция с монтирана върху нея сложна железопътна стрелка за връзка с трите коловоза на фериботния кораб. Самият кораб (полезна дължина 65 м, ширина 15 м, „газене” 2 м) е с товароподемност 450 тона, като трите коловоза на палубата му поемат по 15 двуосни товарни вагони, или 3 четириосни пътнически. Най-съвременни за времето системи осигурят надлъжния наклон на железния път върху мостовите ферми (в зависимост от речното ниво и поемания товар), както и устойчивостта на самия фериботен кораб. Капацитетът на комплекса от 100 вагона за денонощие в онези години се е смятал за много сериозно постижение. Корабът „София“ е пригоден да се движи и при силен ледоход, така че работата му се прекъсвала за профилактика не повече от 40-50 дни в годината. Фериботът Русе – Гюргево има голямо значение за нашия износ и успява да намали (поне донякъде) негативния ефект от транзита по направлението Запад-Изток.

Решение за изграждане и избор на място за моста

Геополитическите реалности след края на Втората световна война са добре известни: създават се т.н. Източен блок и Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ). Икономическият компас на България в онези години рязко променя посоката си. В началото на 50-те години най-после идва и времето на моста Русе – Гюргево. Хронологията на решенията за изграждане и избор на мястото на съоръжението на река Дунав е кратка: през януари на 1948 в Букурещ България и Румъния подписват т.н. „Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ”, като на тази среща двете правителства вземат и решение за изграждане на мост над река Дунав между Гиген и Корабия, т.е. на мястото, където е бил старият Константинов мост. В средата на 1951 страните, членки на СИВ подписват в Москва протокол за построяване на „Мост на дружбата над река Дунав”. През декември същата година Съветският съюз подписва специално споразумение за участие в строителството на моста като страна, ангажирала се с неговото проектно, технологично и финансово осигуряване.

Поради изключителното значение, което има за Източния блок (при онази крайно сложна международна обстановка), съоръжението получава наименованието „Обект 889” и се проектира и изгражда в условията на строга секретност. Моментът на вземането на окончателното решение за мястото на моста на Дунава отдавна се е превърнал в легенда. Тя разказва, че в една късна вечер на декември 1951, в своята „Ближная дача“ в околностите на Москва, тогавашният съветски лидер Йосиф Сталин категорично отхвърлил взетото вече през 1948 от правителствата на България и Румъния решение за мост между Гиген и Корабия с аргумента: „Никой не строи на празно място. Такъв мост трябва да се строи там, където има живот и да е близо до Русия”. Погледнал предоставената му карта и веднага посочил Русе – Гюргево. Сигурно в оня момент „стопанинът” от Кремъл вече си е представял как стоманените лавини на неговите прославените танкови командири Ротмистров, Рибалко и Лелюшенко преминават по моста и се устремяват на юг, към Проливите, чието овлядяване винаги е било исконна мечта на Империята. А че диктаторът си е мислел нещо подобно подсказва един епизод от победната 1945: четиризвездният генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ) в разговор със Сталин казал: „Генералисимус, сега Вие трябва да сте най-щастливия човек на света, Вашите победоносни армии превзеха Берлин, Вие стигнахте толкова далече!” Това, което Айк чува в отговор на ласкателството си, го смайва: „Да, но Александър І е стигнал по-далече, той е влязъл и в Париж...”.

Проектиране и строителство

Проектирането на съоръжението е възложено на специализиран тръст за транспортно проектиране от град Ленинград (Санкт Петербург). Проучвателните работи започват през 1951, с предимство в зоната на левия бряг, където речната тераса е доста по-сложна в хидроложко и геоложко отношение. Счита се, че главен проектант на моста е инж. Залицки. За съжаление, макар дистанцията от онова време да е само 60 години, поради атмосферата на секретност, за тези хора знаем твърде малко. За разлика от строителя на Траяновия мост Аполодор например, от чиято епоха ни делят цели 19 столетия.

В проектирането на Дунав мост има и българско участие – за архитектурното оформление на съоръжението от тогавашната държавната проектантска организация „Главпроект” са привлечени Георги Овчаров и Михайло Парашчук. Овчаров е архитект и философ, едно от най-ярките имена на нашия архитектурен небосклон от първата половина на миналия век: по негови проекти са строени такива знакови сгради в София, като тези на Вътрешното министерство, Агрономическия факултет, болницата ИСУЛ, Военното издателство, Държавния музикален театър и Мавзолея. Михайло Парашчук пък е скулптор с полско-украински произход и идва в България като емигрант през 1921. Работи доста години в ателието на знаменития Огюст Роден (родоначалник на импресионизма в скулптурата) в Париж и се смята за негов ученик. Парашчук е първият творец в България, работил в сферата на архитектурната скулптура и пластика. Той се счита за създател на тези направления в изкуството у нас. Двамата участват в конкурс с румънски архитекти и го печелят, след което им е поверено цялостното оформление на новия мост. Тяхно дело са въздействащите входни колонади, както и всички детайли на парапетите и осветителните тела. Съвсем наскоро Дунав мост участва в националния конкурс „Строеж на столетието”, като си съперничеше с такива национални светини като храма „ Св. Александър Невски”, например. Без съмнение мостът Русе – Гюргево е колосално съоръжение, и то не само за нашите мащаби. През 1954 всички са възхитени от неговата импозантност. Нагоре по реката, на запад от нас, като изящни колиета над нея са прехвърлени повече от 100 моста и всеки от тях е красив по своему. Нашият мост при Русе изглежда иначе – той е като масивна огърлица върху красивата шия на реката, направена от умел златар от огромен къс самородно злато, намерено случайно някъде из безбрежната пустош на Сибир.

Дунав мост впечатлява с параметрите си: дължината му между входните колонади е 2224 метра, междинните опори са 38. Съоръжението е проектирано като напълно симетрична конструкция и има 4 отвора с дължина 160 метра, 8 отвора с дължина 80 метра, 24 отвора с дължина 34,5 метра (виадуктите под железния и шосейния път), както и подвижна част в средата с дължина 86 метра, чиято платформа се издига на височина 7,60 м над нивото на железния път и така осигурява преминаването на големи плавателни съдове. Разгънатата площ на стоманените конструкции е почти 200 хил. кв. метра, а тази на бетоновите повърхности – над 10 хил. кв. метра. В средата на подвижната част на моста минава Държавната граница между България и Румъния; там е и „нулевият” километър на IV главна железопътна линия Русе разпределителна – Горна Оряховица – Стара Загора – Подкова.

По предварителни технологични разчети Дунав мост трябвало да бъде построен за три години. Но реалната продължителност на строителството е наистина рекордна: съоръжението е готово само за две години и три месеца – от началото на 1952 до края на март на 1954! Трудно е да се повярва, но е така. И това при технологиите на 50-те години! Без всякакво преувеличаване, постигнатото тогава е строителен подвиг.

Впечатляващи са и обемите на изпълнените в периода 1952-1954 строително-монтажни работи: почти 1,5 млн. куб. метра земни работи, близо 60 хил. куб. метра конструкции от бетон и стоманобетон, повече от 20 хил. тона метални конструкции, над 10 хил. кв. метра облицовки от гранитни и варовикови скали, 4,1 хил. бр. стоманобетонни пилоти и почти 7 хил. кв. метра шпунтови огради, около 50 километра техническа инфраструктура (водоснабдяване, електро- и съобщителни мрежи), близо 30 километра нов железен път и 90 железопътни стрелки, над 30 хил. кв. метра асфалтово покритие, както и смайващите 100 хил. куб. м нова сградна инфраструктура. Това наистина е интернационален обект: всички стоманени конструкции, премостващи отворите от 80 метра са доставени от Унгария, две от „двуетажните” ферми (в средата им е разположен шосейния път, а под него железопътната линия) за отворите от 160 метра, заедно с конструкцията на подвижната част и цялото й оборудване са произведени в Чехословакия, а другите две големи ферми за 160 метровите отвори пристигат на обекта от Полша. От Русия пък е доставен широк спектър от кранове и друго монтажно оборудване. По същество и на двата бряга, в зоната на строителната площадка са разгърнати огромни индустриални предприятия. На изток от Русе, чак до село Мартен, вляво от шосето за Силистра по онова време са струпани планини от материали, конструкции и оборудване, които обектът постепенно е „поглъщал”.

При изграждането на моста всички работи са изпълнявани на основата на план за организация на строителството, осигуряващ много добра съгласуваност чрез реализиране на водещите операции непосредствено на строителните площадки. На Дунав мост са използвани нови технологии, допринесли за постигане едновременно на качество, съкращаване на времетраенето на основните строителни работи и икономия на финансови средства - нещо много важно за онова тежко следвоенно време: щитов кофраж за многократна употреба, монтиране на конструкции без междинно подпиране, сглобяеми стоманобетонови плочи под железопътната и пътната част в зоната на виадуктите, набиване на стоманобетонови пилоти чрез предварително размиване на земните пластове с вода под налягане.

Един от най-отговорните моменти при строителството на моста е транспортирането и монтажа върху опорните части на „двуетажните” стоманени ферми над отворите от 160 метра (разположени симетрично на подвижната част) чрез потапяне на носещите монтажни плавателни съдове – операция, която не е допускала (дори и теоретично) никакви грешки. Необходима е повече от ювелирна точност.

Управляващ орган при строителството е „Смесено Главно управление Дунав мост”. Негов генерален директор е румънският инженер Александър Лунгу, чиито заместници последователно са българите Марин Грашнов (от 1953 министър на строежите) и Петър Диков. Главен ръководител на „Обект 889” от руска страна е инженер Леонид Саприкин, а негов главен инженер – Григорий Зингоренко. Без съмнение за този толкова важен обект са привлечени водещи мостостроители на Русия и тяхното мнение при вземане на най-отговорните решения е определящо. Българският технически персонал също е с много висока квалификация. Във връзка с аварийната ситуация, възникнала при изграждане на 17-та опора на румънския остров Мокану например, са привлечени водещи български експерти, като за предложените от него решения инж. Петър Иванов Топалов е награден лично от председателя на Президиума на Народното събрание на Румъния Петру Гроза.

Строителите на моста преживяват много трудни месеци и поради природни бедствия – двете строителни зими са най-тежките за цялото столетие: за първата (1952/1953) е характерно незапомнено пълноводие на реката, което налага чрез диги и други укрепителни мерки буквално да се спасява вече построеното през първата година. Зимата на 1953/1954 пък е белязана от изключително обилни снеговалежи и ниски (до -25 °С) температури. Дунавът е скован от дебел лед, който през пролетта образува огромни ледени планини пред съоръжението. Опасността почти готовият мост да бъде буквално пометен е толкова голяма, че за разбиване на натрупалите се пред него айсберги на помощ е привлечена бомбардировъчна авиация и сапьорни части.

До края на март на 1954 са направени пробните изпитания на конструкциите и са одобрени документите за съвместна експлоатация: „Съглашение (Меморандум) за поддържане и обслужване на железопътния и шосейния мост на река Дунав между Русе и Гюргево”, „Правилник за техническо поддържане и обслужване на моста” и „Правилник за техническа експлоатация”. За високото качество на изпълненото през 1952-1954 строителство говори и това, че сериозни ремонтни работи по конструкцията и опорите на моста са предприети едва 50 години след построяване на моста, през периода 1999-2004. През 2012 беше ремонтирана основно и подвижната част в средата на съоръжението.

Дунав мост като генератор на икономическо развитие

След 1952 Дунав мост наистина се превръща в своеобразен генератор на развитието на цялото ни национално стопанство: в технологично отношение транспортното строителство у нас преминава на качествено ново равнище. При изграждането му се създава цяла школа за строителни кадри (над 1200 души), които после внасят своя много сериозен принос в развитието на страната. Около него израстват много значими обекти на железопътната, пътната и сградната инфраструктура – Гюргево Север, Русе Разпределителна и Русе Пътническа, служебни сгради и съоръжения, зала „Филхармония” и други, и не на последно място – преустановява се сезонността в строителството. За първи път, успоредно с разгръщането на толкова големи по обем проучвателни и проектантски работи, се прокарват временни пътища, стоят се помощни предприятия и стопанства, и започва производството на стоманобетонни пилоти, необходими за фундиране на опорите. Пак за първи път у нас се реализират толкова сложни инженерни решения на голяма дълбочина. Мащабите на строителството, непознати до тогава, наистина са впечатляващи. Времето буквално започва да се движи по други закони.

Шейсет години по-късно

Не може да има никакво съмнение, че и в началото на новото хилядолетие мостът е не по-малко значим, колкото и в момента на откриването му. За Европейския съюз той е част от неговата стратегическа инфраструктура, по моста всяка година преминава „поток” от над 300 хил. автомобили и 4 хил. влака. Прехвърлил вече половин век, Дунав мост е все още едно „младо“ съоръжение, което е в състояние да понесе възможно най-наситения трафик. Той представлява наистина „капитално“ изградено съоръжение. И сега, толкова години след въвеждането му в експлоатация, мостът продължава да въздейства с простотата на своя стил и да внушава усещането за надеждност и сигурност.

Написаното от Любен Божков през 1936: „... чрез мост на Дунава за Гърция, България и Турция се дава пряка връзка не само с Румъния, но и със северните европейски страни: Западна Русия, Полша, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Източна Прусия, както и обратно – всички тези държави получават излаз към източните и южните морета – Черно, Средиземно и Адриатическо” става реалност преди 60 години. Най-после в долното течение на Дунав е била осигурена надеждна връзка между двата бряга на реката. Без съмнение професорът е бил много щастлив да види реализирана една от мечтите си.

Древните египтяни вярвали, че Времето се бои единствено от пирамидите. Разбира се, тази тяхна убеденост не можем да отнесем в пълен формат и към Дунав мост, но е сигурно, че това съоръжение още много десетилетия ще служи надеждно, и с присъствието си на същото място ще продължава да предизвиква у Времето ако не страх, поне постоянно раздразнение. Мостът, построен между 1952 и 1954, вече е и ярка страница от вълнуващата история на дунавското мостостроене, чието начало е заложено от Древния Рим.

София, юни, 2014

 

Литература:

Божков, Л. „Съобщителните проблеми на Балканите“, 1936 г.
Богданов, Г. „История мостостроения“, Санкт Петербург, 2013 г.
Теофилов, Р. „Величието на УлпияЕскус“, в. „Сега“,2007 г.
Теофилов, Р. „Мостът при Долни Вадин“, Journey.bg, 2012 g.
Владева, Л. „Дълга история имат мостовете над Дунав“, СБЖ, 2013 г.
Илиева, Т. „Мостовете над Дунав“, в. „Строител“, 2012 г.
Стоянов, Й. „ЖП ферибот Русе-Гюргево“, сп. „ИНФО“, бр. 8, 2013 г.
50 години ДСО „Трансстрой“ Управление – Русе, 1919-1969, Русе, 1969 г.
Архив на Поделение „Железен път и съоръжения

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024